> Най-хубавата книга

E>
«Каралийчев напусна света с една несбъдната мечта —
разказва в спомените си неговата съпруга Вела. — Той искаше да
напише историята на България в приказки.
— Това ще бъде най-хубавата ми книга — казваше той.
Но най-хубавата книга обикновено остава ненаписана.»
E$

В продължение на четиридесет години Ангел Каралийчев

създава своята «История на България». За това време той написва
десетки приказки и разкази на историческа тема. Събрани заедно,
те биха изпълнили един огромен том от стотици страници.
Особен интерес авторът проявява към началото на българската
държава, към последните години на Второто българско царство,
към Възраждането и Освободителната война. И въпреки
упорития си труд, писателят не е успял да завърши своята
«История».
Не е по силите на сам човек, дори за писател с
трудолюбието на Каралийчев, да напише приказка за всяко
величаво или трагично събитие от българската история. Затова
той съставя една христоматия — «Исторически разкази, легенди,
сказания, откъси и хроники от миналото на българския народ»
(1939). В нея, освен своите разкази, той включва и творби на
български писатели класици като Иван Вазов, Николай Райнов и
Дора Габе.
 Именно тези «Исторически разкази» са в основата на
настоящия том, включен в поредицата «Българска класика за
деца». Той е обогатен с още няколко приказки и разказа от
Каралийчев. Коригирани са някои фактически грешки, които са
били всъщност грешки на българската историческа наука от 30-те
и 40-те години на XX век. Книгата е богато илюстрирана:
големите портрети на българските владетели са на художника
историк Васил Атанасов, съвременник на Каралийчев.
В архива на писателя се пази едно пожълтяло от времето
листче.
На него Каралийчев е написал своя завет:
C>
# Към младия българин
Ти, българино, за когото атонският монах някога писа: «О,
неразумний и юроде, поради что се срамиш да се наричаш
болгарин?»; ти, млади човече, който се затиряш да пиеш вода от
чужд кладенец; ти, който слагаш чужда шапка на своята
българска глава — знай, че вместо да си служиш с десет езика, за
да изречеш една лъжа, по-добре е само на един език да бъдат
изречени десет истини. И нека този език бъде «свещеният език на
нашите деди», жилавият, стоманеният български език!
C$

$type=предговор
$year=2006
> Първо българско царство
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_prabylgarski_v
oin.png}

>> Заветът на хан Кубрат

>> Ангел Каралийчев

Когато хан Кубрат усети, че е дошъл смъртният му час,

повдигна се върху одъра и с трескави очи се озърна наоколо.
Глуха тишина и безмълвие.
— Къде са — попита с немощен глас старият господар —
синовете ми?
— Тука сме всички — отвърна най-старият Батбай, който
беше седнал на прага, опрян на късия си меч и потънал в тежка
мисъл. Зад него се бяха изправили другите четирима по-млади
Кубратови синове. През отворената врата се виждаше слънцето
как трепти ниско над равнината и шлемовете на петимата мъже
лъщяха, обгорени с червен пламък. Денят захождаше някъде
далеч в дълбочината на равната притихнала степ.
— Елате по-близо до мене, соколи мои, да ви погледна още
веднъж, преди да склопя очи.
Едрите мъже, с лица почернели и обрулени от степния
вятър, набраздени с белези от някогашни зарасли рани, и с очи, в
които блещукаше дива смелост, се приближиха до болния баща и
коленичиха. Тежко звъннаха мечовете им върху мраморните
плочи, а конските опашки — знамената на старите българи —
паднаха и се разпиляха като коприна върху огледалния бял
мрамор.
Старият хан протегна сухите си ръце към тях и почна да ги
милва по очите, по главите, по раменете.
— Ти ли си, Батбай? Моят мъдър най-голям син, който
винаги е залягал за родната си земя… Дръж братята си, когато
започнат да ламтят по чужди земи, защото вълци обикалят край
кошарата и щом агнето се покаже вън — ще го разкъсат. Ти ли
си, Котгар? Ела насам, Алцек, колко си почернял! Ти идеш от
северната граница. Готов ли е царят на хазарите, остри ли си
меча? Чака ли да се гътна? Кувер, страшилище за дивите зверове,
ти по цели дни бродиш в дълбоките лесове и дебнеш глиганите и
мечките. Време е, синко, да обърнеш стрелите си към глиганите,
които ръмжат край границата на държавата ни. Колко си
грамаден и силен! Пред тебе враговете ще се пръскат като
пилета, когато отгоре им налети стръвна птица. А ти, Исперих,
какво ме гледаш с нажалени очи? Ела да те целуна по челото.
Талтошът, първият ми жрец, ми каза, че ти ще завладееш една
нова земя. Коя ще бъде тя? Аз напущам с радост тленния свят,
като виждам в ръцете на какви здрави мъже оставям земята.
Отворете прозореца да я видя още веднъж! Алцек, занеси ме до
прозореца!
Алцек се наведе, сграби болния като агне и го занесе до
отворения прозорец. Вечерният вятър лъхна жълтото чело на
хана и разроши бялата му коса. Разведриха се и хлътналите очи
на умиращия.
— Каква равнина! Каква безгранична степ! Градете градове,
издигайте крепости, развъждайте коне, ковете оръжия! Какво
исках още да ви кажа? Алцек, отнеси ме на леглото и тичай навън
да донесеш десетина копия! Донеси копията на войниците, които
вардят портите на аула!…
Алцек изскочи навън и бързо се върна със сноп копия от
дряново дърво с железни остри върхове.
— Алцек — каза хан Кубрат, — вземи сега само едно копие
и опитай да видим можеш ли го счупи.
Младият хански син се усмихна, грабна едно копие, огъна го
и то изпращя.
— Вземи сега всичките на сноп и опитай да видим можеш
ли ги строши, когато са заедно?
Алцек грабна всичките копия, опря ги до коляното си,
напъна мускулестите си ръце, огъна се цял, пот като град рукна
от челото му, ала не можа да ги строши.
— Видите ли — дигна се със светнали очи хан Кубрат, —
ако разделите България на пет, всеки от вас ще бъде силен,
колкото беше силно едното копие. Ако бъдете заедно, никой враг
не ще може да ви съкруши.
Мъдрият хан полека затвори очи. Слънцето потъна някъде
зад равнината. Смъртта слезе невидима, докосна с меките си
черни крила шлемовете на петимата коленичили мъже и се
наведе за хан Кубратовата душа.
{img:
istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_prysten_na_kubrat.png}

>> Основаване на българската държава

 А император Константин, след като узнал, че заселилият се
при река Истър (Дунав) народ напада близките области на
ромейската държава, се заел да го унищожи, прекарал
тежковъоръжени войски в тракийската земя, въоръжил също и
флота и се отправил против този народ, за да се отбранява. А
българите, щом видели множеството конници и кораби,
уплашили се от внезапния и ненадеен поход, избягали в своите
укрепления и там останали четири дни. И понеже ромеите не
могли да завържат сражение с тях поради непроходимостта на
мястото, те се съвзели и станали по-смели. Императорът пък,
обзет от подагра и страдащ силно, отплавал за град Месемврия
(Несебър), за да се лекува, след като заповядал на
военачалниците и войските да обсаждат укреплението и да
предприемат действия колкото за отблъскване на тоя народ.
Обаче се разпръснала някаква мълва, че императорът бяга.
Ромеите, обезпокоени от нея, побягнали бързо, без някой да ги
преследва. А българите, като видели това, започнали да ги
преследват стремително и колкото войници улавяли, убивали ги,
а мнозина ранявали. Те преминали Истър, спуснали се към
Одесос (Варна), и до разположената по-нататък вътрешна земя и
когато видели, че мястото е укрепено и осигурено отвсякъде — и
от реката, и от непроходимата местност — установили се тук. Те
покорили и славянските племена, които живеели наблизо, и
заповядали на едните да бранят земите, които граничат с аварите,
а другите да пазят земите, които са съседни на ромеите. Между
това българите, след като се укрепили и се усилили, започнали да
опустошават селата и градовете на Тракия. Императорът пък,
като гледал това, принудил се да сключи договор с тях при
условие да плаща данък.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_bylgarski_voin
i.png}
@ из «Кратка хроника»
@ Патриарх Никифор, IX век

>> Мадарска легенда

>> Ангел Каралийчев

Обадиха се тихи щурци. Зашепна топлата полегнала трева,

зашътаха светулки в клонака край малките мадарски воденици.
Над тях потрепераха върбите и разкършиха бели клони. Гъстият
листак задавено зашумоля. Големите, търкулнати надоле, дялани
преди векове камъни потънаха в мрачината. Горе, над върховете,
трепна една жълта звезда и пое над синьото Дунавско поле.
Подире й тръгнаха други две, като помамени пилета. Техните
гласове са заглъхнали високо някъде в златистия прах на
Млечния път. По-силно запяха щурците, тревата и листето
зашумоляха, затрепера бистрият ручей в долчината — окъпа ги
лунна светлина. Над стръмните скали се търкулна месечината и
учудено спря до крайчеца на един камък. Сякаш се чудеше да
плувне ли надоле над житната равнина в синевината, или да се
търкулне на меката трева под люляките и заспи ведър летен сън.
Загледа се ясноликата месечина към широките нивя, които бърже
обличаха сребърна нощна риза, наведе се през камъка и плисна
като из ведро светлина връз малките, изровени от земята стени на
древни жилища, заля разбутания камънак, помилва надгробните
кръстове, побити преди хилядо години…
Забърза над Мадарската крепост, където отколе са рухнали
високите каменни стени с островърхи кули, дълбоки кръгли
прозорчета и тесни бойници. Мина над задрямалата тъмна горица
и нежно докосна вейките на люляките, натежали от цветове и
птици.
Каква върволица от векове е видяла тая жълта глава!
Къде е сега оная земя, къде са сега ония хора, които преди
девет столетия са препускали през Дунавското поле, гонили са
глигани в делиорманските гори, пили са медовина от
ешмедеметата и са развявали наместо знамена черни конски
опашки? Къде са ордите, облечени в тежки железни ризници, с
тънки копия, като градоносен облак устремени на юг? Къде са
дворците, пред които чужденецът се е спирал омагьосан? Къде са
варварите, които са вярвали в орлите, къде са първите християни?
Голямо, учудено небесно око, когато преди хилядо години
се показваше над оня същия камък, където беше преди малко, ти
огряваше най-силната българска крепост. Ти се носеше над
заспали тихи кули, над дълбоки гори — пълни със зверове и
самодиви — и ръсеше жълт пламък над някогашния белокамен
престолен град. Срещаше ли по улиците млади влюбени сърца,
упоени от нощна радост? Ловеше ли думите им? Разкажи за ония
корави и жестоки полудиви мъже със засъхнала кръв по кожените
дрехи, които нощем, облегнати на копията си, тъгуваха за
далечната прародина, останала някъде в степите край Волга като
сън, като приказка.
Разкажи една приказка!
Налягали в гъстата копринена трева, ние ще слушаме твоя
глас. Щурците ще онемеят, а горе просънен нощен ветрец ще
полюшва люляковите клони, натежали от цвят и птици.
Конникът, издълбан в скалите, ще оживее, ще смахмузи
напукания корем на коня си и тежко ще затропат четири каменни
копита по градините и покривите на Мадара. Ще затрепери
цялото Дунавско поле. Додето плесне криле и нададе вик първият
петел, каменният кон ще засмуче жадно вода от белия Дунав, а
конникът ще потърси с очи образа на някоя русалка, излязла от
дълбочината на тихата река.
Помниш ли оня голям майстор, който издяла в канарата този
трепнал кон и неговия ездач? Помниш ли неговия чук и неговата
дарена ръка?
Той беше млад момък, славянин, с жълта като слама коса,
паднала на кичури над челото му, и две загадъчни очи, окъпани
от голям творчески пламък. В крепостта, където ечаха бойни
рогове, цвилеха коне и се чуваха викове на мъже, жадни за
плячка, за жени, медовина и за бой, този човек беше чужденец.
Той носеше белега и на други времена. Нямаше родина и никой
не го знаеше откъде е дошъл в Плиска. Цял ден удряше длетото с
един тежък чук и когато отмалнееше, отпущаше десницата си и
извръщаше очи надоле, към прегорялото пшенично поле, където
мирни жътвари бързаха да приберат хляба си, докато не са
връхлетели вражи пълчища — да го потъпчат и запалят. Той
гледаше жътварите, които мърдукаха между кръстците, и песните
им вълнуваха кръвта му.
Надвечер в двуколесница със сребърни шини и славеи-
звънчета откъм Плиска се задаваше ханската дъщеря — тънко
черно момиче с малки корави гърди като тракийски ябълки. То
спираше потъналите в пяна едри коне и дълго гледаше широкия
гръб на майстора и неговите здрави мургави ръце, които
разсичаха камъка. Когато усетеше, че ханската дъщеря е зад
гърба му, момъкът изтръпваше. Сладък сок тръгваше по жилите
му. С разтуптяно сърце той удряше, чукът пееше в ръцете му, а
камъкът омекваше като почва, напоена от пролетен дъжд.
Черното момиче го замеряше със ситни камъчета и смехът
му се носеше наоколо — млад и волен.
 Една вечер, когато княгинята дойде и спря зад него, той
изведнъж се обърна назад и девойката потъна в кротките му
тъжни сини очи. Почна да маха с ръце и да вика за помощ.
Обърна двуколесницата и шибна коня. До полунощ майсторът не
можа да заспи, а ходеше по стърнищата, между кръстците, и
пееше, тъй както пеят щурците. Мъждукаха далечни аули. Никога
звездите не са пламтели с такъв огън. След полунощ той легна на
тревата. Чу как тупти сърцето на земята, усмихна се, затвори очи
и протегна ръце към звездите. Тогава му се яви насън дъщерята
на ювиги хана — тънка и черна, и мила. Попита го:
— Чух глас насън. Някой ме викаше. Ти ли беше? Защо ме
повика?
— Защото ти грееш над мене като юлска звезда, защото
твоите очи са две череши, мокри от утринна роса, а гласът ти —
глас на чучулига.
— Ще кажа на хана.
— Кажи му.
— Ти посягаш да откъснеш най-хубавия плод от градината
на хана. Той ще ти отреже главата, ще я хвърли върху скалите —
за да изкълве бог Икуш очите ти. Тези очи! Остави ме да ги
погледам! Ах, колко си хубав! Тая вечер ти видя ли как потънах в
тях, почнах да се давя и извиках за помощ. Аз съм удавница! Ето
ме, лежа мокра на пясъка. Помилвай ме! Наведи се над мене и ме
съживи с топлия дъх на устните си! Не си ли царски син?
— Не съм.
— А какъв си?
— Син съм на един каменар от най-бедния аул в държавата.
— Лъжеш.
 — Защо ще те лъжа?
— Ти си пратеник на боговете. Ти можеш да вдъхваш душа
на мъртвия камък. Когато твоят чук заповяда — от канарата
излизат живи хора. Ти имаш сила да покоряваш. Ти ме омагьоса.
Ще ме отведеш ли?
— Къде?
— Където искаш. Светът е широк.
Майсторът я прегърна. Такава жена той не беше срещал
никога през живота си…
Когато гроздето наля зърно и потъмня, когато златни листа
закапаха от дърветата, и делото на майстора узря. Току-що се
беше върнал ханът от дълъг поход и беше събрал всичките
големци в крепостта на веселба.
Мадарската крепост се люлееше, пияна от преславско вино
и загорска медовина.
Последния ден. Слънцето бърже залязваше. Майсторът
захвърли чука и длетото и бавно слезе по ремъчните стъпала от
скалата. Позлатена от спокойната длан на есенното слънце, се
зададе ханската колесница. От лявата страна на хана стоеше
черното тънко момиче. Той го беше прегърнал с тежката си ръка
и викаше:
— Гледай какво чудо е направил на скалата. Ще му позлатя
ръката. Де го майстора?
Двамата боили, които препускаха подир колесницата,
скочиха от конете и догониха майстора, който крачеше полека
към Мадара.
{img:
istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_madarski_konnik.png}
 — Ти ли си — попита ханът — майсторът?
— Аз съм.
— Каква награда искаш да ти дам?
— Нищо не искам, господарю!
— Искай! — гневно заповяда ханът. — За твоето незнайно
дело искай царски дар!
Тогава майсторът го погледна смело в очите и заговори:
— В десницата си, господарю, ти държиш един меч, който е
страшило за враговете, а с лявата прегръщаш едно момиче, по-
скъпо от всичките земни съкровища. Дари ме с лявата!
Сам се върна ханът в Плиска, сам влезе в двореца и не
знаеше къде да седне от мъка. Когато вечерта пристигнаха
старите боили да целуват ръка на своя хан и да се веселят на
трапезата му, те попитаха къде е дъщеря му — да им подаде
златните чаши.
С помътен поглед ханът се дигна, потърси с очи
бързоходеца и му пошъпна:
— Иди да върнеш дъщеря ми! Донеси ми главата на
майстора!
В полунощ проточено запяха първи петли. Със сухи очи
дъщерята на хана наливаше и черпеше беловласите
военачалници. Сърцето й беше угаснало в гърдите и не трепваше.
Сърцето й беше мъртва птица.
А на утрото, преди да заблести росата по крайчеца на
листата, преди да се търкулнат колите между кръстците на
дунавските нивя, едно момиче в бяла одежда, поръсена със
зелени звезди, се качваше по стъпалата, що се виеха между
скалите към крепостта.
 Излезе девойчето горе, обърна се към слънцето, прошъпна
нещо и се хвърли.
Когато падна, скалата сякаш се пропука от долу до горе, а
ездачът изтърва копието си…

>> Хан Тервел

{img: istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_tervel.png}
При император Юстиниан Тервел, предводителят на
българите, бил на върха на благополучието. Самият Юстиниан и
Константин, синът на Ираклий били негови данъкоплатци. Той
поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и
своя камшик, с който управлявал коня си, и слагал пари, докато
покрие единия и другия. Простирал копието си на земята и от
единия до другия му край, а също на голяма височина, натрупвал
копринени дрехи. Като напълвал кесии със златни и сребърни
монети, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка
злато, а с лявата сребро.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_ptica.png}
@ Из «Свидас лексикон», византийски енциклопедичен
речник, X век.

>> Хан Крум и аварите

>> Ангел Каралийчев
 Аварите мълчаливо възлязоха по черните мраморни стъпала.
Прашните им боси нозе нарисуваха бели ходила по огледалния,
полиран камък. Те вървяха един след друг съкрушени, с
изподрани кожуси, пристегнати в кръста. Челата им бяха
набраздени от горест, ръцете им — навързани с ремъци от
биволска кожа. Веригите на нозете им скимтяха като пребити
псета. Пред затворената врата на тронната зала стояха застинали
на стража двамина Крумови войници. Огърлици от ковано желязо
тегнеха на гърдите им. Ръкохватките и ножниците на мечовете им
бяха замрежени със златна паяжина, върховете на копията им
стигаха до тавана, където живописец резбар беше разказал
пречудни истории.
Изневиделица съвсем наблизо, под голямото стълбище на
двореца, избухна рев, подобен на гръм небесен, по-силен от
грохота на обсадни машини, които събарят крепостни стени.
Пленниците пожълтяха, зъбите им затракаха. Скупчиха се като
стадо овце, нападнати от вълча глутница. Накъде да бягат?
Двамината стражници се спогледаха и мигом оживяха. Дяволити
усмивки разкриха белите им зъби. Те знаеха, че реве голямата
златогрива котка, която може с един удар на лапата си да простре
на земята най-силния човек. Но котката е заключена в желязна
клетка и реве за просторите на пустинята. Месец текю, което
значи овен, на 804 година донесе корона на хан Крум. Когато той
седна на престола в Плиска, пристигнаха приятели и врагове, за
да му поднесат дарове и да смекчат жестокото му сърце. Самият
крал на франките, които върлуваха там, където залязва слънцето,
проводи на Крума обсадна машина, за да събаря с нея
непоклатими крепостни стени, аварите от север му докараха
петстотин вола с вити рога и му предложиха още пет хиляди и
много делви със златици му обещаха, стига да им стане съюзник
и заедно с тях да нападне краля на франките. А тъмнокожият
владетел на пустинята отвъд Бялото море го почете с две клетки,
големи колкото курници. Едната беше празна, а в другата се
мъдреше златогривата котка. Посланиците на тъмнокожия
целунаха десницата на Крума и му рекоха:
— Владетелят на пустинята ти изпраща този звяр, който
няма равен на себе си по сила и безстрашие. В Константинопол
на императорския престол се е разположил Никифор, който смята
себе си за по-силен от всички лъвове на земята. Нашият господар
ти изпраща празната клетка — да заключиш в нея Никифора и да
го показваш на народа си.
Хан Крум подари на чуждите пратеници кожи на зверове от
българските гори, поръча да им заколят черночетинести глигани
от дебрите край Тича и да ги напоят с вино от преславските лозя.
На аварите показа всичко: и Мадарския хълм, и конните
дружини, които препускаха в равнината покрай Плиска, и
празните държавни житници. Нищо не скри от другоземците. И
защо да крие? Нали те протягат ръка да му станат съюзници!
Когато влязоха в Плиска, посланиците бяха на брой
четиринадесет, а когато излязоха, бяха останали тринадесет.
— Намерете четиринадесетия! — заповяда ханът.
Най-бързоходните войници се втурнаха да го дирят. И го
настигнаха в Ришкия проход, упътен на юг към Никифоровата
столица — да разкаже на императора какво е видял в Плиска…
Месечината дванадесет пъти се нащърби и дванадесет пъти
се появи пълнолика над мадарските овчарници. Крумовите
войници запрашиха на север. Кралят на франките насмете
аварите надолу, по течението на Дунава, българите ги подгониха
нагоре срещу водите. Аварската държава се сгромоляса с голям
трясък. Всичките врати на крепостите се разтвориха и
победителите се наместиха в дворците на победените. Крумовите
войници оковаха с желязо краката на челниците и ги подкараха
към Плиска. И ето ги сега: разтреперани стоят пред прага на
тронната зала.
— Да влязат! — извика ханът и се раздвижи върху мечата
кожа, с която беше покрит позлатеният му трон.
Двете крила на вратата скръцнаха и се разтвориха.
Пленниците плахо пристъпиха и щом стигнаха до нозете на хана,
мигом се строполиха по очите си като треви, повалени от желязна
коса. Ханът ги изгледа навъсено изпод вежди и рече тихо:
— Станете прави!
Пленниците се дигнаха. Ханът потърси с ръка меча си,
който висеше отляво на бедрото му, хвана ножницата и я положи
върху коленете си. Обърна се към едноръкия, който беше по-
висок от всички, и попита:
— Кои сте вие?
— Ние сме същите, дето преди една година идвахме от
аварската земя да те поздравим с престола и ти докарахме
петстотин вола! — отговори едноръкият.
«И се опитахме да те предадем на ромейския император» —
рече на себе си Крум и неволно стисна ръкохватката на тежкия
меч, но си спомни думите на своя баща Кардама: «Никога не вади
нож на умряло куче» — и отпусна ръкохватката.
— Ние бяхме най-големите и най-богатите. Сега сме нищо!
— поклати тъжно глава вторият, който стоеше надясно от
едноръкия.
— Докъде стигаха границите на вашата държава? —
прокънтя дрезгаво гласът на хана.
 — Ние владеехме всички земи от Дунава до Студеното
море! — бързо отговори едноръкият и се удари в гърдите.
— Ние натискахме с крак всички народи от Лаба до Волга!
— добави оня отдясно.
Очите му блеснаха за миг и пак угаснаха. Ханът на
българите поклати глава.
— А защо пропадна тъй скоро вашата могъща държава?
Отговаряй! — провикна се той и скръцна със зъби.
— Не знам! — отстъпи две крачки назад едноръкият. —
Боговете ни наказаха, като изпратиха в нашата гора най-силните
дървари с най-острите секири.
Тогава едно прегърбено старче с остра червена брадичка и
мигащи очи разбута пленническата навалица и излезе напред.
— Аз ще кажа! — рече старчето.
— Говори! — кимна с глава ханът.
— Нашата държава пропадна първо и първо, защото между
управниците нямаше съгласие. Всеки теглеше чергата върху себе
си.
— Второ? — нетърпеливо го подкани ханът.
— Умножиха се злодеите и крадците, а съдиите станаха
техни съюзници.
— Трето?
— Клеветниците почерниха челата на най-личните между
нас.
— Четвърто?
 — Търговците грабеха безбожно народа. От едно агне
вземаха по две кожи.
— Пето?
— Ония, които трябваше да грабнат мечовете и да се бият с
твоите войници, се търкаляха в кръчмите без ум и без памет.
— Стига! — ревна ханът на българите и скочи. — Махайте
ги от очите ми! Тяхната болест е по-страшна от чумата!
И като разблъска аварите, ханът изскочи навън. Тичешком
слезе по стълбището, спря между двете порфирни колони на
външната порта и викна:
— Коня ми!
С крилат устрем бързоногият хански жребец изтрополи по
улиците на Плиска. Прехвръкна дълбокия ров, който
заобикаляше столицата, и се понесе по равното поле, където
пасяха държавните коне. Щом съзряха буйния жребец, стотици
глави на млади кобили се извърнаха към него и тревожно
почнаха да цвилят. И не се укротиха, додето не го изгубиха от
очите си. Слънцето клонеше към зъберите на мадарските
овчарници, когато ханът спря запъхтяното животно в подножието
на канарите. Скочи на земята, пусна коня в дълбоката трева да
пасе и мъчително възлезе по стръмните стъпала, които
възхождаха до горното равнище. Цялото плато беше обкръжено с
ограда от габерови пръти. В кошарите тлъстееха меднорунни
овни за ханската трапеза. Погледът на Крума се плъзна по
сламените кошари, по гърбовете на овните, които току-що се
бяха върнали от паша. Изведнъж през ниската ограда чевръсто се
прехвърли едно голямо куче с остри уши, подгони овните, захапа
най-охранения за гръкляна, метна го върху гърба си и заедно с
него прескочи плета. Додето го усетят овчарските кучета —
звярът потъна в близката лешникова гора.
 — Вълк! — рече на себе си ханът и жилата, която
пресичаше челото му, набъбна като пиявица.
Втурна се към първата кошара, където десетина овчари с
дървени лъжици сърбаха димящо мляко от една копаня.
— Очите си да отваряте или ще ги избода! — викна ханът.
— Додето вие тук лапате, вълкът отнесе най-големия овен.
Овчарите зинаха втрещени.
На връщане ханът отпусна юздата на жребеца и го остави да
върви, където ще. Конят се отби от утъпкания коларски път и
кривна по преславската пътека. Наляво между вековните дъбаци
се гушеше землянка, покрита с плочи, оградена с висок плет. В
градинката зад землянката бяха наредени сламените кошери на
пчеларя дядо Трак, а в предния двор мяташе сянка стара лозница,
която раждаше гроздаци със зърна, едри като биволски очи.
Жребецът спря пред липовата вратня. Ханът се изхлузи от
седлото и блъсна вратнята. Като го видя, брадатият пчелар се
засмя до уши, наведе се до коляното му, изнесе му трикрако
столче да седне, наточи му студена медовина от зимника в
пръстена паница и му откъсна най-узрелите гроздове от
лозницата.
— Не съм дошъл при тебе да ям и да пия, а ида да ме
научиш на ум! — проговори гостенинът и се отпусна на столчето.
— Ще те попитам нещо.
— Питай, господарю!
— Какво правиш ти, старче, когато гнилецът нападне
кошерите? Помагат ли ти молитвите на жреците?
— Не помагат, ювиги хан, никакви молитви. Мястото на
загнилия кошер не е в пчелина, а в огъня.
 — И аз тъй ще направя — рече ханът и отдъхна, сякаш
воденичен камък се разтовари от плещите му. — Ще издам закон
— на клеветниците да режат езиците, злодеите и крадците нека
останат без ръце, подкупните съдии ще съдя сам! А на
пиянството ще отрежа корена! Тъй да знаеш!
И ханът разтърси заканително юмрука си към Плиска.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_krum.png}

>> През една юлска нощ

>> Ангел Каралийчев

Призори ромеите прехвърлиха планинския проход и

нахълтаха в столицата на хан Крума. Но в Плиска не завариха
жива душа. Само настървени кучета изскачаха от опразнените
дворове и налитаха безстрашно срещу неканените гости.
Ромейските войници рукнаха като буйна вода по улиците. Те
надничаха боязливо през разтворените врати на къщите, късаха
заруменели зарзали от градинските дървета и гонеха кокошките.
Захванаха да измъкват големи делви, в които преди Крумовия
закон за изкореняване на лозята старите българи са държали
вината си, а сега ги бяха напълнили с едра пшеница.
Най-напред Никифор попита за царския дворец.
Придворните негови велможи, които знаеха българската столица,
посочиха една потънала в земята сграда, покрита с плочи,
окръжена от висок плет и дълбок ров. Императорът високомерно
пришпори коня си. В ханския дворец никой не го посрещна.
Всяка дреболия стоеше на мястото си, но хората ги нямаше.
Сякаш бяха потънали вдън земя. Най-напред влезе началникът на
императорската гвардия и спря пред отворената тронна зала. Той
скочи на земята и надникна в разтворените хански помещения,
постлани с мечи кожи, окичени с кръстосани старински оръдия.
Високо се издигаше насреща ханският трон, издялан от изкусна
ръка, направен от орехово дърво, украсен с птици и зверове,
изковани от злато. Началникът разгледа всяко кътче на залата,
надникна във вътрешните покои на двореца, постави по двама
войници на всяка врата и вдигна десница.
— Стопаните са избягали! — рече той.
Никифор скочи, хвърли юздата на коня си в ръцете на
първия велможа и почна да се озърта като изтърван заек.
— Там ли седи ханът? — посочи с пръст креслото на хана,
изправи се и боязливо прекоси залата. Изтегна се на Крумовото
място под конската опашка — знамето на българите, увиснало
над самия трон. Императорът се тръшна върху седалището,
където никой друг не смееше да седне, освен хана на българите.
Разположи се господарски и си протегна напред десния ботуш.
— Ставраки — извика Никифор на сина си, който не
снемаше око от баща си, — ела тук и ми издърпай червения
ботуш, който през целия поход ми стягаше крака. Разпореди се до
довечера да отрежат носа на обущаря, който се осмелил да
направи тесни ботуши на своя господар. Ох, ох! — захвана да
пъшка Никифор. — Какво мънкаш, сине? Няма го тука ли? Че
къде е този обущар? Къде ще се дяна, ако и утре ботушът ми
стяга? Нямат ли българите никакви обущари? Ах, Ставраки! —
подхвана с укор сина си Никифор. — На лошо място ме
доведохте. Тука всичко е диво и страшно. Няма никакви хора.
Навярно в тази столица има само диви зверове. Но къде е хан
Крум? Искам да го видя. Той трябва да ме посрещне и да падне
на очи, за да ми целуне императорските ботуши. Клетва да даде
тука, в своята столица, че ще ми бъде верен роб до края на
живота си. На туй ли място по-рано е седял неговият
предходник? Как му беше името, Ставраки?
— Кардам, Ваше Величество.
— А какво разказваха за този Кардам? Защо се е осмелил да
изпраща в нашата столица при цар Константина посланици?
Какво са искали българите от ромейския владетел?
— Годишния данък, Ваше Величество.
— Данък ли? Какъв?
— Нашите деди подписали договор да плащат на българите
годишно по девет коня, натоварени с перпери, или техният хан
щял да побие копието си в златната цариградска порта.
— А какво е отговорил Константин на стария Кардам?
— Император Константин изпратил в една кърпа наместо
перпери шепа конски тор и заповядал тъй да кажат на българския
хан: «Какъвто данък ти прилича — такъв ти пращам. Ти си стар и
не желая да си правиш труд да идваш до Златната порта, затуй аз
ще дойда в Маркели, до твоята граница да си премерим силите.»
Никифор захвана да се тресе от смях. Сълзи излязоха от
очите му и рукнаха по страните.
— Ставраки — обърна се императорът към сина си, — ние
сме победители, нали?
— Тъй вярно, Ваше Величество! — изправи се
престолонаследникът.
— Чуй сега какво ще заповядам от туй място, което се
нарича престол на хан Крум! Всички слушайте! — изкрещя
Никифор към патрициите, които изостриха уши. — Тази столица
заедно с цялото Крумово съкровище принадлежи на императора.
Всичко е мое! Никой да не посяга на богатствата, които
завоювахме. Ако някой наруши заповедта ми — ще режа носове,
ще сека ръце за всяка открадната вещ. Аз с тия неща не се
шегувам. Но къде е Крум? Защо не виждам неговите хора?
— Тука сме! — отговори един пратеник на хана и в залата
влезе млад човек с високи ботуши и островръхо кожено калпаче.
— Кой си ти? — попита го императорът.
— Аз съм пратеник на хан Крума. Изпратен съм да водя
преговори за мир. Ако благоволиш да си спомниш, и миналата
година идвах при тебе в Константинопол да преговарям.
Драгомир падна на колене, но не протегна устни към
пурпурната императорска обувка, защото беше смъкната от крака
му.
— Какво иска твоят хан, Драгомире?
— Мир, Ваше Императорско Величество! Моят господар ме
проводи да ти кажа тъй: «Ето, че ти ме надви. Столицата ми е в
твои ръце. Вземи от нея каквото ти е угодно и си върви с мир!»
— А защо не дойде при мене твоят господар — да ми
целуне императорските ботуши и той да ме помоли за мир, и да
ме попита защо съм си направил труда да пристигна в Плиска със
сто хиляди души войници на коне? Кажи му, че съм донесъл
същия данък, за който преди години беше изпратил свои хора
старият ви хан Кардам. Тогава нашият император се поскъпи и
проводи на Кардама само една шепа данък, вързан в кърпа, а пък
аз съм дошъл с всичките ромейски коне да наторя Плиска с
данък. Ще ме запомни до края на живота си твоят днешен
господар!
 — Кога, Ваше Величество, ще напуснете нашия столичен
град? — преглътна гаврата на Никифор българският пратеник и
се изправи.
— Още утре ще се дигна и ще се махна от Плиска, където
мирише на чесън и говежди тор. В този дворец няма кътче,
достойно за ромейския император. Сине Ставраки, разпореди се
да приготвят палатката ми в градината на хана, под узрелите
череши. Ах, защо избяга моят прислужник Византий при
българите? Ти там, забравих ти името, ела при мене! — повика с
пръст началника на императорската гвардия и почна да шепне
нещо на ухото му. Началникът, който се грижеше за
съхранението на императорския живот и поддържаше в ред
женоподобните мъже, с които Никифор прекарваше нощта, се
усмихна, засука мустака си и отвърна:
— Всичко ще бъде изпълнено, тъй както заповядате, Ваше
Величество!
— Узнах, че тука има баня, а сапун донесохме от
Константинопол — благоуханен.
— Ставраки, намерете държавната съкровищница на Крума.
Изгребете всичко, тъй както се изгребва житница в гладна
година. Тука има много мед, има кожи, има стада от добитъци и
глинени бъчви с пшеница. Напълнете празните ковчези, които
докарахме. Заключете ги. Сложете им държавни печати и кофари.
Отваряй си зъркелите, сине! За всичко ще държа тебе отговорен,
когато се приберем в Константинопол, керванът с плячка от
Плиска трябва да бъде по-дълъг от предишните императорски
триумфални кервани. Грабете! — разпореди императорът и се
упъти към ханската баня, където чучуркаше топла вода от
бронзови стубели в снежнобели мраморни корита.
 Беше четвъртък, 21 юли 811 година. В същото време Крум,
като научи, че Никифор не дава дума да става за мир, призова
всичките свои велможи на военен съвет. Най-личните мъже,
които командваха войската, събрана в мадарското военно
укрепление, бързо се метнаха на конете си и тръгнаха подир хана,
който ги смъкна надолу по гористата преславска пътека. В
зашумената къщурка на дядо Трак, ханския коняр, първи отвори
вратата наследникът на престола Омуртаг. Щом съзря майка си,
своята жена и дребните си момчета, князът се развълнува, но
бързо се съвзе, скочи от коня и разпореди:
— Изведете ги в гората и никой да не наднича през вратата
и да не подслушва. Каквото реши нашият съвет — тук да си
остане. Дядо Трак — обърна се той към ханския коняр, — пази на
вратата!
Жените и децата мълчаливо се измъкнаха и потънаха в
близката люлякова горичка, където бяха нацъфтели червени като
кръв божури.
Слънцето залезе. Горите бързо потъмняха. Дядо Трак запали
кандилото и осветли намръщените старобългарски началници.
Насядали в широката соба на голата земя, опрели гърбове върху
белосаната стена, разговаряха и се съвещаваха хан Крум,
неговият син Омуртаг, кавхан Ишбул, командирите на
помощните отряди от Добруджа, Сердика, Аварската земя, тук
беше ичиргу боилът Мостич, младият боил Онегавон… Всички
си казаха думата. Младите предложиха да нападнат Никифор от
всички страни и да изтребят войската му в Плиска, а старите
клатеха глави: ако смята утре вечер да обърне назад войската си
— оставете го да се махне от очите ни!
 Дядо Трак, който си стоеше като закован до вратата и с
едното си ухо слушаше разговорите, не можа да се стърпи и
извика с писклив глас:
— Щом като не искаш мира, Никифоре, заслужаваш секира!
Извардете го в гората, преварете го утре вечер с нашите
бързоноги кончета, които могат да бягат по върховете, тъй както
препускат и по равното. Строшете му змийската глава! Не го
пускайте да избяга. Казано!
Думите на стария коняр запалиха огън в сърцата на младите
командири. Хан Крум одобрително поклати глава и рече:
— Повикайте арабина Евматий, дето избяга при нас, когато
превзехме Сердика.
Евматий беше строител на укрепления и на бойни машини.
Когато хан Крум го попита: «Можеш ли, майсторе, до утре да
издигнеш такова укрепление, което да пресече пътя на цялата
императорска войска, преди да се е измъкнала през Ришката
теснина на юг», арабинът се замисли, прехапа устни и отвърна
смело:
— Трябват ми четири хиляди души секачи на гора, копачи
на земен ров и строители. Къде ще бъде укреплението?
— Моят син Омуртаг ще избере мястото, а ти си дигай
хората! Тази нощ никой в България няма да спи! Наточете си
ножовете и бъдете готови!
Тъй приключи военният съвет в колибата на дядо Трак.
Велможите се прибраха при войниците си в Мадарската крепост.
Хан Крум остана в колибата да нощува.
Жените се прибраха от гората. Наредиха оскъдна вечеря.
Сложиха пред хана просеничен хляб и нарязаха парчета биволска
пастърма. Дядо Трак слезе в потайната си изба и наточи вино в
една кратунка. Хан Крум жадно дигна кратунката и я пресуши, но
спря стареца, когато дядо Трак посегна да повтори.
— Не ща! — махна с ръка ханът. — Горчи!
— Как няма да ти горчи? — обади се неговата невяста. — Я
погледни долу какво става в Плиска!
Хан Крум излезе пред къщи и погледна надолу към своята
столица. Целият аул гореше, обхванат от пламъци. Ромеите го
бяха запалили.

Същата вечер от Мадарската крепост се отлъчиха

строителите, яхнали на коне, натоварени с копачки, секири и
ковашки гвоздеи, и по най-заобиколната балканска пътека
потънаха в горите на юг. Там, където Тича криволичи до самия
проход, строителите се разтичаха да издигнат непроходимо
укрепление. Повалиха набързо вековната гора, построиха
прегради от единия бряг на пътя до другия. Хиляди души с
мотики и лопати изкопаха отвъд тая преграда широк ров, който
не можеше да прескочи най-пъргавият кон. Ровът зина на три
човешки боя дълбочина, а дървената преграда, направена от
дънери на стари дървета, кръстоклони и греди, заковани с
ковашки гвоздеи, се възнесе нагоре към облаците. До пладне в
петък строителите свършиха своята работа, отбиха Тича и
наводниха дълбокия ров. Наоколо нямаше жива душа. Цялото
население от крайпътните колиби беше се укрило вдън горите от
ромейските нашественици. Подир пладне строителите си дигнаха
чуковете и оставиха скрита стража да варди укреплението, докато
настъпи съдбоносната нощ.
 Императорската колона се откърти от горящата столица при
залез-слънце. С буйни викове и победни песни пияните войници
навлязоха в Ришките теснини. Те бяха натоварили в
императорския обоз несметни съкровища и се люшкаха,
преситени от ядене и пиене. Нито една кокошка не бяха оставили
в курниците. Набутаха ключовете на ханското подземно
скривалище и търколиха стотина червени делви, пълни с вехто
вино от изкоренените някогашни лозя в Преслав. Додето узнае
императорът — делвите бяха пресушени до дъно. Императорът
яздеше, окръжен от стотици телохранители, и се озърташе.
Неговите съгледвачи час по час донасяха, че по височините
покрай пътя един след друг се появявали конници, размахвали
голите си ножове заканително и мигом изчезвали в нощта.
— Тая гора няма край. Тука всеки може да се потули зад
някое дърво и да ти изпрати тежък боздуган или копие. Кога ще
се измъкнем от държавата на българите?
— Утре подир пладне сме на границата, Ваше Величество!
— отговори успокоително великият доместик.
— Ах, доместиче, предай напред на цялата ми войска, че
заповядвам тука да спрем и да пренощуваме. Бързо ми
пригответе палатката! Искам насред пътя да пренощувам.
Страшно съм уморен. Чувате ли как пищи една нощна птица —
зловещо и сърцераздирателно. Ах, тя ще ме умори от страх! Няма
ли кой да я прониже със стрела, или да я свали с копие от клоните
на дърветата?
Когато някъде невидими се обадиха в лъката покрай реката
трети петли, светилниците в императорската палатка угаснаха.
Часовоите се облегнаха върху копията си и задрямаха, повалени
сякаш от сънен вятър. Изведнъж отляво и отдясно на прохода се
чу тропот на много коне и викове на хиляди хора, настръхнали за
бой. Залюля се тъмнината, продъни се земята. Българите
нападнаха отстъпващата ромейска войска. Техните челни редици
за един миг прегазиха сънената гвардия и пометоха
императорската палатка. Втрещен от ужас, Никифор повдигна
нагоре ръце.
— Завардете ме — извика той, — защото те искат да ме
убият. Ставраки, къде си, сине?
Този беше последният му вик. Запалени главни озариха
императорския лагер. Ромейските войници, обхванати от
панически ужас, бягаха към Тича, подгонени от победителите със
смъртоносни двуостри мечове. Писъци на умиращи хора раздраха
страшната юлска нощ. Първите бягащи ромеи, които стигнаха
Тича — вече беше съмнало — онемяха от изумление, когато
видяха, че пътят им е преграден с високо укрепление. Без да се
двоумят, най-пъргавите наскачаха от конете си и се покатериха
по гредите най-горе. Започнаха да се хвърлят отвъд, но нападаха
в дълбокия ров и не се дигнаха.
За два часа, докато напече слънцето, българите разгромиха
огромната армия. Тъй загина от българския меч император
Никифор I Геник. До самата императорска шатра паднаха
патрициите Петър Аеций, Сисиний Трифил, Теодосий Саливара,
началникът на източните войски Роман и още стотици видни
ромейски военачалници. «Изобщо — пише римлянинът писател
Анастасий Библиотекар — беше сразена цялата християнска
красота.»
В ръцете на българите останаха всичките военни оръдия и
императорското снаряжение.
На едно ешмедеме в Плиска подир пет-шест дни ханът на
българите дигна наздравица от една необикновена чаша, пълна с
вино от избата на дядо Трак.
 Чашата беше изкусно обкованият със сребро череп на
император Никифор.

>> Спасена душа

>> Ангел Каралийчев

През един горещ юлски ден — 814 година — когато старият

хан Крум се връщаше на кон от Мадарската крепост към аула си
в Плиска, неочаквано над главата му се надвеси ангелът на
смъртта и замахна с огнен меч. Ханът видя душевадеца, ослепен
от грозната светлина на меча, повдигна ръка да закрие очите си,
прежълтя като восък и политна да падне на земята. Боилите,
които придружаваха хана, се втурнаха към него и го отнесоха към
аула. Когато влязоха в двореца и положиха върху позлатения
одър царя на българите, ангелът на смъртта се изправи невидим
до главата му, прибра тънкия си меч в ножницата и почна
търпеливо да чака. Навъсени стояха боилите и гледаха как бере
душа грамадният човек, повален като стар отсечен дъб.
Отневиделица изскочи куцият дявол, наведе се, сложи ухо
до гърдите на умиращия господар на българската земя и почна да
слуша ударите на сърцето му. Като разбра, че тия удари утихват
като ек на боен барабан, който се отдалечава, куцият неприятел
на човешкия род поклати глава и зловещо се усмихна.
— Защо си дошъл? — попита го ангелът на смъртта.
— Дошъл съм да прибера тая грешна душа — отвърна
дяволът.
— Тя не е твоя — тихо рече ангелът.
 — Душата на този цар, който цял живот е носил в
ножницата си меч, мокър от човешка кръв, принадлежи на
дявола. Тя е моя! — викна дяволът и в очите му избухнаха две
зелени пламъчета.
— Почакай малко и ще видиш! — промълви ангелът и
погледна към вратата.
Ханът дишаше тежко и вечната нощ полека премрежваше
погледа му.
— Къде са синовете ми? — промълвиха сухите му сини
устни.
— Идат, господарю, ето ги.
В голямата тронна зала влязоха двамина млади мъже със
сребърни ризници, с тежки къси мечове на бедрата и островърхи
позлатени шлемове. Те бърже приближиха до одъра, паднаха на
колене от двете страни на баща си и наведоха глави. Полека и
мъчително хан Крум отвори очи. Погледна надясно — опари го
мрачният поглед на Токту, по-големия му син. Токту беше
страшен човек. Той летеше като черна птица пред Крумовите
войници, катереше се пъргаво по крепостните вражи стени,
скачаше върху главите на неприятелите, а когато баща му даваше
големи народни угощения — ешмедемета — Токту пиеше
запалена ракия. Ръката му тежеше върху одъра — черна и корава.
Хан Крум полека сложи десницата си върху тая черна и корава
ръка и усети, че стиска студен камък. Обърна се наляво и срещна
сините кротки очи на Омуртага. Нежна милувка затопли челото
му. Изведнъж душата на болния се проясни и сърцето му
затрептя, както пърха пеперуда над крехко пролетно цвете.
— Ти не си човек, а гълъб, сине мой — промълви ханът и
дълго гледа Омуртага в очите, сякаш искаше да ги погълне и
отнесе на другия свят.
 Токту мрачно прехапа устни.
Хан Крум дълбоко въздъхна и пак затвори очи. Над него се
наведе най-старият боил, беловласият военачалник на Мизия —
Онегавон.
— Господарю — рече той, — време е.
— Кое? — сепна се хан Крум.
— Време е да кажеш кой ще седне на твоя празен трон.
Умиращият цар се размърда, събра дух, напрегна последни
сили и заговори с отпаднал, но твърд глас:
— Чуйте, мои синове, слушайте, военачалници, последната
ми воля! Аз цял живот водих боеве. Клах хора, поих земята с
кръв, горих градове и села, газих житни ниви, населих Мизия,
Тракия, Македония със сираци и вдовици. В тоя последен час
душата ми е празна. Аз виждам безкрайна върволица от мъртъвци
— ония, които съм погубил по бойните полета. Те ще наближат
към мене. Ще ме попитат за своите майки, за своите невести и
невръстни дечица, аз какво ще им отговоря? Чуйте! Искам да
оставя короната си на един от моите синове, ала не зная кому. И
двамата ми са еднакво мили. И двамата тежат като старо злато.
Токту е храбър като лъв, а Омуртаг е мъдър и очите му излъчват
обич. Преди да отсъдя кой ще седне на моя трон, аз ще ги
попитам нещо. Най-напред ще питам тебе, Токту. Чувай! Да
речем, че ти донякога паднеш в плен. Нека речем, че те е заробил
ханът на татарите и ти е извадил едното око. Да речем, че оня
татарин, след като ти е извадил едното око, ти дава кон и те пуща
да се върнеш в родината си. Ала подир две години колелото на
историята се обръща и самият татарски хан пада в ръцете ти.
Отговори, какво ще правиш с него?
Изправи се Токту и отсечено отвърна:
 — Ще му извадя и двете очи, господарю!
— И аз цял живот туй правих, затуй народът ми тръгна с
просешка тояга. А ти, сине Омуртаг, отговори, какво би сторил?
И ти ли ще извадиш и двете очи на татарина?
— Господарю — отвърна Омуртаг, — аз няма да му извадя
и двете очи, аз ще го пусна свободен — да тръгне по света и да
разказва, че царят на българите не вади очи.
— Защо? — попита Крум.
— Защото само оня, който дава очи, има право да ги
ослепява.
Хан Крум дълго гледа сина си и очите му овлажняха. Със
задавен глас той промълви:
— Сложете ханската корона на Омуртаговата глава! Той ще
ви бъде новият хан…
Старият боил Онегавон с треперещи ръце вдигна високо
короната. Тръгна към Омуртага. Боилите измъкнаха мечовете си,
вдигнаха ги нагоре за клетва. Куцият дявол изхвръкна навън с
проклятие, а ангелът на смъртта поведе нагоре спасената душа.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_kolona.png}

>> Хан Омуртаг

>> Ангел Каралийчев

През месец юли 814 година великият хан Крум замина за

другия свят. Той завеща на своя син един чер кон, на който беше
кръстом преминал Балканския полуостров, един кален в боевете
меч и една юначна държава.
Една вечер младият хан Омуртаг опаса бащиния си меч,
яхна черния кон, излезе през голямата дъбова порта на аула си в
Плиска, прекоси улицата, която лъкатушеше между колибите на
ордата, и пое пътя към Мадарската крепост. Горещ вятър духаше
откъм опърленото от сушата Дунавско поле. Димеше далеч
някъде запален аул. Над Мадарската крепост се виеше един голям
орел — бог Икуш, комуто старите българи обричаха телата на
мъртъвците си.
Подир хана яхаше неговият пръв военачалник, кавхан
Ишбул, а подир него — деветима велики боили. По пътя царската
дружина настигаше стада с овце, насметени от балкански овчари,
коли, натоварени с брашно, масло, сирене и мехове тракийско
вино и цели кервани биволи. Те пълзяха към крепостта, където
войниците на хан Крум точеха мечовете си и лъскаха тежките си
щитове за новите боеве.
Както препускаха, изведнъж конят на хан Омуртаг трепна,
стъписа се и спря. Младият син на Крума се наведе надолу пред
позлатените конски копита — една гургулица се мъчи да
разтвори криле, не може.
— Защо не може да хвръкне тая птица? — попита
господарят на българската земя.
— Защото умира от жажда — обади се кавхан Ишбул, — по
цялата равнина няма нито една капка вода.
Омуртаг шибна коня си. Когато влязоха в крепостта, която
приличаше на разбутан мравуняк — такова гъмжило от войници
беше — кръвта на младия хан закипя. Пред очите му се мярнаха
високите стени на Константиновия град и осипаната с безценни
камъни ромейска царска корона. С разтуптяно сърце Омуртаг
обходи лагера и щом влезе в царската шатра, той се обърна към
своя велик войвода:
— Утре потегляме на бой, кавхане!
— Нека бъде тъй, както ти знаеш, господарю!
— Подир три месеца големият помен за душата на хан Крум
ще празнуваме в столицата на ромеите.
— Ако помогнат боговете.
— Боговете ще помогнат. Но тебе не ти е драго. Виждам в
очите ти мъка. Защо си кахърен, кавхан Ишбуле?
— Господарю, като питаш, ще ти обадя. Преди една неделя,
когато твоят баща береше душа, аз тръгнах из българската земя
да диря мъдър лекар, който да даде здраве на хана. Като ходех от
аул на аул и разпитвах де кого срещна, стигнах в една суха
долина. Там намерих най-бедното селище. Под селището се
виеше корито на пресъхнала река. В реката, хане Омуртаг, видях
две голи черни българчета да се лутат и дирят вода. От време на
време те се навеждаха, отместяха напечените от слънцето
камъни, долепяха устни до напуканата земя. Знаеш ли, хане, коя е
Мизия? Тя е първото гнездо, което свиха българите на
Балканския полуостров, когато слязоха от север. Тя е родината на
най-верните твои войници. Господарю, видиш ли насреща
планината Хем? Там има едно голямо езеро, по-бистро от сълза.
Туй езеро, ако потече надоле, ще напои с благодат цялата
равнина. Ще се раззеленят дърветата, ще зашумят ливадите, ще
зацвилят охранени коне, а хората ще запеят като птици. До лято
жито ще рукне като пот от нивята. Твоите храбри войници се
готвят за бой. Хиляди обсадни машини, каменометници,
огнеметници, железни костенурки, копия, мечове и щитове
изковаха пелагонийските ковачи. Столицата на ромеите ще
закрие в ужас очи с двете ръце, когато чуе тропота на нашите
коне. Зная, ще бъде славен бой.
Господарю, все пак мене ми е тежко. Когато заминем, кому
ще оставим ония две малки българчета с напуканите от жажда
устни? Кой ще напои пометената от ветрове и суша равнина?
Замисли се младият хан Омуртаг. Облак засенчи челото му.
Подпря глава с тежката си длан и цяла нощ не спа.
А на утрото, когато слънцето окъпа Мадарската крепост и
бог Икуш с изумрудените очи се вдигна към вишното небе, ханът
излезе с разведрен поглед от шатрата си. Той заповяда да
засвирят роговете, събра неброимата си войска и я поведе не към
белите стени на Константиновия град, а към езерото на планината
Хем — да разсече път за водата и напои жадната земя на своя
народ.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_omurtag.png}

# Строителна дейност на хан Омуртаг

Кан ювиги Омуртаг е от Бога владетел в земята, където се е

родил. Обитавайки стана Плиска, той направи аул на река Тича и
премести войската си срещу гърците и славяните. И направи
изкусно мост на Тича заедно с аула и постави в този аул четири
колони и върху колоните постави два лъва.
@ из Чаталарски надпис на хан Омуртаг
 Кан ювиги Омуртаг, обитавайки стария си дворец, направи
преславен дворец на Дунава. И като измерих разстоянието между
двата преславни двореца, направих по средата могила…
Човекът дори и добре да живее — умира. И друг се ражда. И
нека роденият по-късно, като види тези писмена, да си спомни за
онзи, който я е направил. Името пък на владетеля е Омуртаг, кан
ювиги. Дано Бог му даде да преживее сто години.
@ из Търновски надпис на хан Омуртаг

>> Създаване на славянската писменост и покръстване на

българите

Преди кръщението славяните нямаха книги, но с черти и

резки четяха и гадаеха, също като езичници. Когато се кръстиха,
принудени бяха да пишат славянската реч с гръцки или римски
букви, както прилегне. Но как може да се пише с гръцки букви
Бог, живот, църква, човек, широта, яд, юностъ (младост), език и
други? (защото гърците нямат букви ж, з, ц, ш, я, ю). Бог прати
Константин Философ, наречен Кирил, мъж праведен и
истинолюбив, който приготви 38 славянски букви, едни по
гръцки образец, а други по славянската реч.
Ала някои казват: «Защо са славянските книги? Тях Бог не
ги е създал, нито ангелите, нито пък са стари.» Стари и свещени
били само езиците еврейски, гръцки и латински. Какво да кажем
на такива безумци? Както са наредени еврейските, гръцките и
латинските букви, така се наредиха и славянските. Ако ли някой
пък рече, че Константин не ги е нагласил добре, понеже и сега
още се нагласяват, ще дадем този отговор: и гръцките също така
много пъти са били нагласявани. Защото по-лесно е да се нагласи
отпосле, отколкото да се създаде за пръв път.
Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: «Кой ви е
създал буквите или превел книгите или по кое време», то рядко
измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета
(ученици), като речеш: «Кой ви е създал азбуката или превел
книгите!», всички знаят и в отговор ще рекат: «Св. Константин
Философ, наречен Кирил: той ни създаде азбуката и преведе
книгите и брат му Методий.» И ако попиташ в кое време, то знаят
и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Борис,
българския княз, в годината 6363 от създаването на света (855
година).
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_pismena.png}
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_gravjura.png}
@ Из «За буквите»
@ Черноризец Храбър — старобългарски книжовник (IX-X в.)

>> Животът на св. Кирил

>> Климент Охридски

# Създаване на славянската азбука

Ростислав, моравският княз, убеден от Бога, държа съвет със

своите моравски князе, и изпрати при цар Михаил пратеници,
казвайки: «Нашите хора се отказаха от езичеството и приемат
християнския закон, но нямаме такъв учител, който би ни
изложил на наш език истинската християнска вяра, та и други
страни като видят, да ни последват. Затова, изпрати ни,
господарю, такъв епископ и учител…»
Като свика събор, царят покани и Константин Философ, и
му държа тази реч, като каза: «Зная, че си уморен, философе, но
ти трябва да отидеш там: тази работа не може да извърши никой
друг като тебе». Отговори философът: «Макар да съм уморен и
болен телесно, с радост отивам там, ако имат букви на своя език».
Каза му царят: «Ако моят дядо, и моят баща, и други мнозина,
които са търсили такива, не са намерили, то как аз мога да
изнамеря?» А философът каза: «Че върху вода кой може да пише
думи и да не си спечели еретическо име?». Отговори му пак
царят заедно с Варда, неговия вуйчо: «Ако ти искаш, то това
може да ти даде Бог, който дава на всички, които молят без
съмнение…».
Излезе философът и според стария обичай отдаде се на
молитва, заедно с другите свои помощници. И скоро Бог му се
яви, като чу молитвите на своите слуги. И тутакси нареди букви и
започна да пише евангелската беседа: «Изпърво бе Словото, и
Словото бе у Бога и Бог бе Слово» и прочие. Зарадва се царят и
със своите съветници благодари на Бога. И го изпрати с много
дарове, като писа на Ростислав такова писмо:
C>
«Бог, който заповядва всекиму да се проникне от истината и
да се стреми към по-високо стъпало, като видя твоята вяра и
подвиг, и сега, в годините на нашето управление, като яви букви
за вашия език, направи такова нещо, каквото по-рано не е било,
освен в най-старо време, та и вие да се причислите към великите
народи, които славят Бога на свой език. И на път пратихме този,
комуто Бог ги откри — мъж честен и благоверен и образован,
голям философ, и приеми този дар, по-голям и по-почтен от всяко
злато и сребро и драгоценни камъни и нетрайно богатство, и
залови се бързо с него, и утвърди Словото, и с всичкото си сърце
да желаеш Бога…»
C$
Като пристигна във Велеград, в Моравия, Ростислав го прие
с голяма почит, събра ученици и му ги предаде да ги учи.
Наскоро, след като прие целия църковен чин, той ги научи на
Утриня, Часове, Вечерня, Повечерница и тайна служба. И тогава
се отвориха, според пророческите думи, ушите на глухите, и те
чуха словото на книгите, ясен стана езикът на гъгнивците. Бог се
зарадва за това, а дяволът се посрами.

# Борба с триезичната догма

А божието слово като се ширеше, злият, завистливият

изначало триклет дявол не можа да търпи това добро и почна да
подбутва мнозина, като им говореше: «Не се прославя чрез това
Бог. Той е избрал само три езика — еврейски, гръцки и латински,
на които само е достойно да се въздава слава на Господа». А
които говореха това, бяха латински служители (архиереи, иереи и
ученици). Като стъпи в борба с тях, както Давид с инородците,
Константин ги победи със словата на Писанието и ги нарече
триезичници, според това, че Пилот бе написал на три езика
надписа върху господнето Разпятие.
Четиридесет месеца престоя в Моравия и отиде в Рим, за да
освети своите ученици. По пътя Коцел, панонският княз, го прие
и пожела силно да се научи от него на словенските книги, даде
му петдесет ученика да се учат при него. И като му направи
големи почести, изпроводи го. И не взе Константин, нито от
Ростислав, нито от Коцел — ни злато, ни сребро, нито друго
нещо, проповядвайки евангелското слово без награда. Измоли
само от двамата 900 пленника и ги пусна. Като пристигна във
Венеция, събраха се около него епископи, попове и монаси като
врани около сокол и подкрепиха триезичната ерес, говорейки:
«Човече, кажи ни, как си създал книги на славяните и ги
поучаваш, когато тях не ги е изнамерил по-рано никой друг, нито
апостолите, нито римският папа, нито Григорий Богослов, нито
Йероним, нито Августин? А ние знаем само три езика, на които
подобава да се слави Бог в книги — еврейски, гръцки и
латински!…» Отговори им философът: «Бог не изпраща ли дъжд
еднакво на всички? Или пък не грее ли слънцето еднакво върху
всички? Не дишаме ли еднакво всички въздуха? И как вие не се
срамувате да признавате само три езика, като обричате всички
други народи и племена на слепота и глухота? Пояснете ми, Бога
за безсилен ли смятате, та той да не може да даде всичко това,
или завистлив, та не желае? Ние, обаче, знаем много народи,
които четат книги и въздават хвала на Бога, всеки на свой език.
Такива са: арменците, персите, авазгите, иверите (грузинците),
сугдите, готите, аварите, тирсите, хазарите, арабите, египтяните,
сирийците и много други. Ако все пак не се убеждавате от това,
поне книгите на Светото Писание нека бъдат съдии. Защото
Павел рече на коринтяните: Желая всички да говорите със свои
езици. А сега, братя, ако дойда при вас и говоря на непознат език,
какво полза ще ви принеса? Ако чрез езиците си изговаряте
неразбрани думи, как ще се разбере говореното? Защото на вятър
ще говорите.»
# Осветяване на славянските богослужебни книги от папа
Адриан

Като узна за философа, римският папа изпрати за него. И

когато той дойде в Рим, излезе сам папа Адриан с всички
граждани, които носеха свещи, защото Константин носеше
мощите на свети Климента, мъченик и папа римски. И тутакси
Бог направи тук славни чудеса: разслабен човек оздравя и много
други се изцериха от различни недъзи; така също и пленниците,
които се обърнаха към Христа и св. Климента, се избавиха от
плен. Като прие славянските книги, папата ги сложи в църквата
на св. Мария и пяха над тях света литургия. След това папата
заповяда на двама епископи, Формоза и Гаудерих, да посветят
славянските ученици. И като бидоха посветени, тутакси
извършиха литургия на славянски език в църквата на св. апостол
Петър, а на другия ден служиха в църквата на св. Петронила, на
следния ден служиха в църквата на св. Андрей и оттук в църквата
на великия вселенски учител апостол Павел. И пяха цялата нощ,
като славословеха на славянски, а на утрото служиха литургия
над светия негов гроб, като имаха на помощ Арсения, един от
седемте епископи, и Анастасия библиотекаря. А философът не
преставаше, заедно с учениците си, да въздава Богу хвала за
всичко това. Римляните пък постоянно дохождаха при него,
разпитваха го и два, и три пъти получаваха разяснения.

# Смъртта на Константин-Кирил Философ в Рим

 В Рим се струпаха върху Константин не малко грижи и той
падна болен. И като страдаше силно, в продължение на много
дни, веднаж, след като видя божие видение, започна да пее така:
Когато ми се рече: да влезем в дома Господен, моят дух се
развесели и сърцето ми се зарадва. И като се облече в светите
ризи, прекара така целия този ден, радвайки се и говорейки:
«Отсега не съм нито на царя слуга, нито комуто и да било на
земята, но само на Бога Вседържителя. Не бях, бидох, и съм
вовеки, амин». На другия ден прие светия монашески образ, като
прибави светлина към светлината, и се нарече Кирил. И в този
образ прекара 50 дни, и когато се приближи часът на неговото
преминаване във вечния живот, издигна ръцете си към Бога и със
сълзи произнесе молитва. И след това почина в Господа на 42
години, през месец февруарий 14 ден, втори индикт, 6307 години
от сътворението на света (869 година).
И заповяда папата на всички гърци, които бяха в Рим, както
и на римляните, да се съберат със свещи и да пеят над него. И му
направиха изпращане, каквото биха направили на самия папа. А
Методи, брат му, се обърна с такава молба към папата: «Майка
ни е заклела, който от нас първи умре, да бъде пренесен в своя
братски манастир и там да бъде погребан». И заповяда папата да
го сложат в ковчег и да го заковат с железни гвоздеи. И така го
държа седем дни, готов за път.
Рилските епископи рекоха обаче на папата: «Понеже, след
като е ходил по много земи, Бог сам го е довел, и тук е приел
неговата душа, тук и трябва да бъде погребан като свят мъж». А
папата рече: «Заради неговата святост и любов, по римски
обичай, ще го погреба в моята гробница, в църквата на св.
апостол Петър». А Методи, брат му, каза: «Понеже не ме
послушахте и не ми го дадохте, то нека, ако обичате, да лежи в
църквата на св. Климента, с когото е дошъл тук». И заповяда
папата така да сторят. Като се събраха пак епископите, заедно с
всички хора, които искаха да го изпроводят благочестиво, казаха:
«Да отковем ковчега, за да видим да не би нещо да е взето от
него». И мъчеха се много, но по Божия воля не можаха да отковат
ковчега. И така, положиха го в гроба с ковчега, от дясната страна
на олтара в църквата на св. Климент, където започнаха да стават
много често чудеса, които римляните, като видяха, още повече се
проникнаха от почит, и като изнесоха икона над гроба му,
започнаха да извършват над него служба денем и нощем, като
хвалеха Бога, който така прославя тези, които го славят. Нему
нека е слава и почит, и поклонение вовеки веков. Амин.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_manastir.png}

>> Божия стрела

>> Ангел Каралийчев

Те слязоха от Мадарската крепост. Бяха трима. Синовете на

кавхан Исбул — на бели коне със сребърни юзди и началникът на
конницата Телец. Телец яхаше една черна кобила, която
пръхтеше неспокойно между младите коне, мяташе смолната си
грива и цвилеше с пресипнал глас. Пред конниците тичаше
ловното куче на Телец, пъргаво и безгрижно. Пътят се виеше под
клоните на стара дъбова гора. Гората беше глуха. Чуваха се само
гласове на птици и лай на куче, което бързо наближаваше.
Изведнъж пред конете премина стремително една тънконога
кошута. Тя пресече пътя и потъна в горския тишинак като
видение. Подир един миг от гората изскочиха двамина запъхтени
ловци с лъкове и стрелници и вихром се понесоха по стъпките на
кошутата. В тревогата, която настъпи, конниците не забелязаха
кога изчезна кучето на великия боил, ала той се повдигна на
стремената и почна да свири продължително и остро. От горския
шумак кучето отвърна с далечен лай. То сякаш отговори: ида!
Тримата конници свърнаха наляво в гората. Дълго вървяха.
По лицата ги шибаха тънки дъбови клончета със зелени жълъди.
Спряха в един потулен кът, на една слънчева полянка, поръсена с
нежни розови богородички. Скочиха от конете. Тогава големият
син на кавхан Исбул каза:
— Ти знаеш защо дойдохме.
— Зная — отвърна мрачно началникът на българската
конница, която беше свила орлово гнездо в Мадара от едно
столетие насам.
— Готов ли си да умреш за старата вяра?
— Готов съм.
— Къде е кучето? — озърна се малкият син на Исбул.
Телец повторно изсвири. Кучето пристигна задъхано, спря
до краката на господаря си и го загледа с очи, в които светеше
чудна вярност.
— Дай клетва! — извика големият.
Великият боил измъкна тежкия си меч от ножницата.
Петнайсетгодишно момче не можеше да вдигне меча на Телец.
Замахна с две ръце и със страшна сила разсече верния си ловен
другар. Шурна кръв.
— Както тече тази кръв, тъй да изтече и моята, ако наруша
клетвата си! — проговори глухо Телец.
Мъртвата глава на кучето го гледаше със страшни очи.
 Младите синове на кавхана се изправиха пред него и му
стиснаха един след друг десницата.
— Бъди готов! Наточи си меча! Ние ще ти сторим вест от
Преслав. Ще проводим бързоходец, когато удари часът.
След тия думи заговорниците пъргаво се метнаха на белите
си коне и удариха надоле. Телец избърса меча си в тревата,
накваси с кръв нежните богородички и поведе назад коня си с
наведена глава. Тежка мисъл набразди челото му. На полянката
подир малко излезе един старец овчар със сини очи. Той
погледна разсеченото куче, поклати глава и почна да се кръсти.
Дълго летяха двамата синове на Исбула по равнината.
Стигнаха големия каменен мост по река Тича. Пред моста,
стъпили върху две колони, стояха на стража два лъва, лети от
бронз. Исбуловци спряха пред лъвовете и за стотен път започнаха
да четат надписа на хан Омуртаг, крилото на езичниците,
строител на новата българска държава: «Нека боговете помогнат
на хана да натиска под ногата си ромейския император и
славяните, додето тече река Тича».
— Той беше голям българин! — продума големият брат.
— Той беше лъв! — извика малкият.
— Той вярваше в слънцето, в звездите, в орлите и
гръмотевиците.
— Той беше враг на кръста! — повторно извика малкият и
препусна по моста. Захвърчаха искри под копитата на коня му.
Рояк птички, които гнездяха под моста, изхвръкнаха тревожно и
се разпиляха.
Наместо да идат в Преслав, столицата на Борисовата
държава, двамата староверци, които носеха в душите си тъмната
стихия на Азия, кривнаха покрай реката през окосените ливади
към крепостта, в която се бяха наместили потомците на Токту —
най-върлите езичници в Борисовата държава. Преди да наближат
крепостта, Исбуловци навлязоха в едно мирно славянско село със
сламени колиби. В градините свеждаха чела тежки
слънчогледови пити. Улиците бяха безлюдни. Една квачка
ровеше сламата и къткаше късните си пилета. Конниците
надникнаха през плета на една колиба с тревясал двор и съзряха
на двора една млада жена да суши бели прани дрехи. Със
запретнати ръкави тя простираше дрехите на градинската вратня
и снагата й се виеше като огъната от вятър тънка ела. Братята се
погледнаха, сбутаха конете и прескочиха плета. Славянката чу
конския тропот, обърна се назад и замръзна от страх.
— Медовина! — извика големият брат.
Младата жена трепна, изтърва ризата, която държеше
разперена и се завтече към колибата. Малкият я глътна с очи,
скокна от коня си и тръгна да влезе след нея, ала големият го
спря:
— Ти носиш името на кавхан Исбул!
— Аз нося името на кавхан Исбул! — повтори малкият и
въздъхна дълбоко.
Славянката излезе с едно гърне, пълно догоре с ледена
медовина. Исбуловци натопиха увисналите си мустаци в гърнето.
— Благословено питие! — рече големият и обърна коня си.
— Яребичка! — усмихна се малкият и загледа славянката. В
очите му гореше стръв.
Подухна слаб вятър. От градината долетяха човешки
гласове, като бръмчене на пчели. Тиха песен се понесе между
дърветата и се пръсна.
 — Кой пее? — попита големият.
Славянката наведе глава и не отговори. Малкият пресече
двора с бързи крачки и бутна плетената градинска вратница.
Влезе. Подир малко даде знак на брат си.
— Ела!
В зашумения ъгъл на градината се гушеше една малка
потайна черквица от камък, погребана в земята. В туй подземно
божие огнище славяните много години кръщаваха живите и
опяваха мъртвите селяни. Пред олтаря имаше само едно дървено
разпятие, дялано несръчно от неопитна ръка и две икони,
рисувани с въглен — на света Богородица и на Йоан Кръстител.
Българите надникнаха любопитно. Вътре мъждукаха
запалени вощеници. Гологлави богомолци стояха на колене с
блестящи очи и пееха. Тъкмо когато пред олтаря се показа
свещеника, малкият сне лъка си от рамото, измъкна от стрелника
една стрела и я насочи към божия служител. Свещеникът отвори
широко очите си. Изтръпна. Богомолците стояха гърбом и не
видяха какво иска да стори езичникът. Стрелата писна, ала не
улучи свещеникът, защото беше пратена да прониже дървената
плът на селския Исус. Заби се в ребрата му, започна да трепти и
там остана. Славяните извикаха от ужас и нападаха по очи.
Исбуловци се засмяха. Светнаха белите им зъби. Тръгнаха назад
към конете си.
Под разпятието на плочите стоеше десетгодишно
момиченце със сламена косица и гердан от охлювчета. То като
видя, че другите падат по очи, наведе хубавата си главица.
Плетените му коси увиснаха надоле и шията му се оголи. И както
стоеше, изведнъж детето усети как една гореща капка тупна на
шията му и го опари. Учудено погледна нагоре. Тогава върху
челото му се отрони втора капка. Пипна я с ръка и погледна:
кръв! Свещеникът бързо се обърна към разпятието и видя, че от
Исусовите гърди, където се беше забила стрелата, падаха светли
рубинени капки кръв.
Страшен смут обхвана славяните. Цялото село се натрупа
пред входа на малката черквица да види чудото.
А в туй време двамата Исбуловци препускаха през
равнината към крепостта на староверците. Слънчевите лъчи
биеха право в очите им. Гореща пот мокреше гърбовете им.
Конете бягаха потънали в пяна. Насред полето, в прегорялото
стърнище на една пожъната нива, малкият брат изтърва юздата на
коня си, люшна се и падна, ударен от слънчев удар, пронизан от
божия стрела.
Големият се озърна най-напред за вода, ала наоколо нямаше
нито кладенец, нито сянка. Скочи от коня, допря ухо до гърдите
на падналия и почна да трепери.
Наоколо нямаше жива душа. Една гургулица пристигна
отнякъде, кацна върху най-черния сноп на един кръстец и почна
жално да гука.
Надвечер, когато слънцето залезе зад кръстците на
Дунавското поле, от Преслав в славянското село пристигна цар
Борис и падна на колене пред окървавеното разпятие на Исуса.
Това се случи през 865 година.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_boris_pyrvi.pn
g}

>> Свети Климент

 Архиепископ Теофилакт, който е управлявал Охридската
митрополия след падането на българите под ромейско иго, ни е
оставил житие на свети Климент:
Всички книги и поучения той остави в своя манастир, който
бе съградил в Охрид, докато още бе жив Борис… Климент се
грижеше да събуди душата на простите българи, да създаде у
хората кротост и човещина. Понеже тогава цялата българска земя
беше покрита с диви дървета и имаше недостатък от плодни
фидани, той и с това добро я надари, като донесе от Гърция
всякакъв род плодни дръвчета и чрез пресаждане облагороди
дивите. И така Климент служеше и на душата, и на тялото… Най-
сетне той отслабна от старост и изнемощя от трудове. Реши да се
откаже от епископията, не за да избегне службата, или да напусне
длъжността; но защото се побоя да не би с немощта си да спира
делото… Тогава той се яви пред цесаря Симеон и му рече:
«Княже, когато снагата ми понасяше трудовете и грижите
църковни, които според мен са много по-тежки от държавните, аз
не можех да напусна службата си… Сега ти виждаш, че ме е
налегнала старост, че силите ми са изгубени. Моля, изпълни
последната ми молба. Дай ми малко дни да прекарам в беседа със
себе си и с Бога. Добро жилище ми е манастира. Позволи ми да
умра в него.»
Князът много се натъжи и отговори: «Що думаш, отче? Как
мога да гледам да седи на твоя митрополитски престол друг,
докато ти си жив? Не мога да лиша царството си от твоите
благословии. Ако аз с нещо съм те огорчил, кажи ми, ще поправя
грешката си. Можеш ли да се оплакваш за непокорство от страна
на моите хора и за непослушност от страна на духовенството?
Ето защо аз не виждам причини да те освободя от службата ти, за
която ти си най-достоен.»
 Старецът Климент се преклони пред царските думи и без да
помене вече за оставка, се завърна в манастира.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_kliment.png}

>> Последният ден на княз Борис

>> Иван Вазов

Това беше преди хилядо години, тъкмо на 2 май.

Слънцето и тогава пак тъй лъчезарно грееше от синьото
небе над хубавата българска земя; ветрецът пак тъй нежно
шепнеше в зелените гори, славеите пееха в клоните на дърветата,
клепалата на манастирите ехтеха в планинските самотии, оралата
на орачите теглеха черни бразди по полетата й.
В един старопланински манастир, във вечното мълчание на
двора му него ден царуваше тревога.
Братята с угрижени лица, с безпокойни погледи се щураха
по тревясалите плочи, влазяха бързо в една килия и излазяха из
нея с още по-угрижено лице и наскърбени очи.
Защото в тая килия сега бе на смъртно легло един стар
седемдесет и пет годишен инок.
Той лежеше на просто сламено легло.
Дневният светлик, като минуваше през запреченото с
железни пръчки прозорче, осветляваше бледно, изпито лице с
дълга бяла брада, която покриваше голяма част от гърдите на
стареца, облечен в бедно монашеско расо.
 Смъртта туряше вече печата си на лицето на пътника към
другия свят. То имаше изражение неземно, нечовешко и нищо
вече от тревогите на тоя мир не се отразяваше по спокойното му
и високо чело.
Само дълбоко хлътналите му очи светеха и живееха.
Пламъкът на живота, почти напуснал това изнурено тяло, сякаш
се бе събрал и сгъстил с всичката си яркост в очите. И техният
поглед, дълбок и властен, поглед на умиращ орел, пробиваше
голата стена, летеше в пространствата над безкрайния предел,
над всичко, що се простираше между Охридското езеро и
Унгарската равнина.
Тоя смъртник беше цар Борис.
Очите светеха и очакваха.
— Иде ли? — пошушнаха безкръвните устни.
Присъстващите братя отговориха:
— Наближава.
Погледът на умиращия цар блесна.
— Много се бави, а смъртта бърза… — избъбра Борис. —
Искам да го видя.
Малко време мина и в манастирския двор голяма шетня се
чу. Клепалата забиха; конски подкови зазвънтяха по плочите,
зачаткаха саби.
Влезе бързо един величествен в разцвета на мъжествена
сила и красота човек, със златен шлем на глава, облечен в
багреница, и падна на колене пред леглото на умиращия,
целувайки и покривайки със сълзи костеливата му ръка.
— Тате! — пошъпна порфироносният мъж.
 — Симеоне! — пошъпна инокът.
И като стисна със студените си костеливи ръце неговите
силни, топли и юнашки ръце, продума:
— Велики сине, напущам тоя свят и земята, която обичах, и
народа, за който милеех. Следвай мъжествено завета ми, следвай
се тъй славно из мъчния път, който аз напуснах поради
безсилието на старите години; сей правда в царството, сей
светлина; да царува под твоята сянка правдата божия и истината
на Христовото слово. Люби я тая земя, както аз я любих, и нека
сред славата на твоето победоносно оръжие цъфти в нея мир,
щастие и добродетели, и нека възвеличиш до небесата името си,
и нека вековете го помнят с почит и поколенията да го
произнасят с гордост. Да озари Бог твоята мисъл и да укрепи
твоята десница за слава и радост на народа ми.
И като рече тия думи, великият старец благослови пак сина
си и предаде Богу дух.
И Симеон раздра царската си багреница и обля с горещи
сълзи изстиналата ръка.
Навън клепалата забиха тържествено и скръбно. Плач и
ридания се чуха на двора.
В килията беше тихо.
Симеон, коленичил пред смъртното легло, облян със сълзи,
се молеше.
Навън клепалата биеха скръбно и тържествено…
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_pechat_na_bor
is_pyrvi.png}
>> Симеон пред Цариград
>> Николай Райков

# I.

Съмваше се. Кулите на Преславската крепост се открояваха

в полумрака. Високата звънарница над голямата черква
стърчеше, като страж, облегнат на своя побит меч. Градът още
спеше, пазен от стръмните каменни бойници на стените и от
кръглите кули, надвесени над крепостния ров.
Но широките дъбови врати, обковани с мед, зееха — цели
разтворени. От града се провличаха зад стените безкрайна верига
от мъже, облечени в желязо. И край столнината, където се
протягаше — като прашна лента — пътят за Тракия, се тълпяха
войски.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_simeon.png}
Под сребристия блясък на месеца се клатеха копия,
накичени с пъстри знаменца, гърмяха железни колесници, коне
цвилеха под тежка броня, факли пръскаха неспокойна светлина и
с бледна руменина багреха бодрите лица на стари войводи.
На бой тръгваше цар Симеон, на бой с гърците.
Той бе сигурен, че ще победи.
В Цариград царуваше тогава Роман Лакапин — пълководец,
който бе грабнал властта с бунт и насилие. Додето византийският
император се бореше с вътрешни врагове, част от войските на
Симеона отидоха към престолния град и разрушиха много
дворци, църкви в околността му.
 Роман бе пратил срещу тях отбрана войска — все силни
мъже, предвождани от опитни и знатни войводи. Но българите ги
бяха разбили: едни паднаха в плен, други се издавиха в морето.
Спасиха се малцина, много малцина.
А цар Симеон в това време бе обсадил силната Одринска
крепост. Само тя се противеше и не се предаваше. Всички
византийски земи на Балканския полуостров бяха вече в
български ръце: оставаше само Цариград.
Роман се бе уплашил.
Той накара патриарха Николая Мистик да замоли с писмо
Симеона — дано го склони на мир. Но българският цар,
неведнъж оскърбяван от гърците, беше решил да ги накаже. Той
писа на патриарха, че докле императорът насъсква срещу
българите най-верните им съюзници, не може да става и дума за
мир.
Една вечер царят свика на съвет своите пълководци.
Те се събраха в голямата шатра всред българския стан,
отдадоха на Симеона почестите, що му се падаха, и насядаха на
кръг. Тъй бе прието още от старо време.
А царят им рече:
— Ние вървим към Цариград. Но Цариград не ще падне, ако
го обсадим само от сухо. Гърците ще могат винаги да притеглят
войски от Мала Азия, па и от по-далеко. А за морска обсада ние
нямаме още кораби. Ето що намислих: арабите са силни моряци
— да се съюзим с тях. Ако обещаем на халиф Ал–махди
половината плячка, той ще обсади града откъм морето. Ние пък
ще го заградим от сушата. Цариград ще остане в наши ръце:
халифът не ламти за него. Съгласни ли сте?
 Войводите се учудиха на мъдрата царска мисъл. Те
поклатиха доволно глави и вдигнаха ръце до челата си, както бе
обичай в такива случаи, па се поклониха на Симеона.
Още същата нощ царят даде пари и дарове на пратениците и
те се запътиха към Драч, а оттам — по морето — към Африка.
Един ден в Цариград се разнесе мълва, че Одрин паднал.
Българите летели като буря към столнината.
Гърците се изплашиха. Мнозина бяха видели в облаците
орел и змей да се борят.
— Орелът е Византия — казваха суеверните, — змеят —
България.
Една нощ на небето се изви страхотна звезда с дълга
опашка. Всички я видяха и казаха смутено:
— Тая небесна личба не предрича добро.
Народът потегли на тълпи да се моли в черквите — дано Бог
спре нашествието на страшните българи.
Императорът, патриархът и управителите почнаха да пишат
Симеону писма — да се съгласи на мир. Обещаваха му злато,
сребро, много земя и всеки годишен данък.
Но той искаше само едно: византийската корона.
Дни минаваха, а българите все още не нападаха: Симеон
чакаше да се върнат пратениците му. Ала ето, че стана нещо
неочаквано. Халифът се беше съгласил; той бе пратил свои
боляри да отидат със Симеоновите мъже при царя и да свържат
договор. Но морски разбойници-гърци заловили кораба и пратили
хората в Цариград. Роман Лакапин затворил българите в
тъмница, а на арабите дал прескъпи дарове — да ги отнесат на
своя господар и да му се похвалят, че императорът отплаща за
зло с добро.

# II.

Византия си отдъхна.
Всички помислиха, че Бог е спрял десницата на Симеона.
Но — не биде за дълго. Царят почна да задържа и сковава във
вериги всички благородници, които идеха при него с писма, или
биваха пратени да преговарят за мир.
— Няма да ги пусна — казваше той, — докле Роман не
освободи моите пратеници до халифа.
И за да оскърби византийските управители, той пишеше
писма не на тях, а на мъжете в сената. Освен това всеки ден
пращаше войници да горят и опустошават градовете и селищата
край Цариград.
Един ден до царя стигна тревожна вест, че в България и
Сърбия се вдигнало голямо въстание. Дългите войни дотегнали
на народа. Много челяди почнали да се изселват. Населението
възроптало и на много места подкрепило въстаниците.
Чу Симеон за това и прати веднага войска да усмири
бунтовниците. Но войската се оказа малко. Сърбите я разбиха,
плениха войводите и ги убиха, а оръжието им пратиха на
византийския император. Въстанието пламна като буен пожар по
цяла западна България. Царят разбра, че не бива да се бави, а
трябва да сключи примирие и да се върне.
 Беше суха есен. Всичко наоколо бе пожълтяло. Българите
спряха на стан пред Влахернските врата, под самите стени на
столнината. Симеон прати при императора мъже да му кажат, че
иска да преговаря за мир. Дойде сам патриархът Николай Мистик
и двама велможи, Михаил и Йоан.
Но Симеон им каза, че иска да се срещне със самия
император.
Роман Лакапин се смути, като чу това. Той се уплаши да не
би българите да го убият.
— Не се бой! — насърчи го патриархът. — Божията майка
те пази: тя ще ти помогне.
Императорът отиде тогава в църквата «Св. Богородица
Влахернска» и падна пред чудотворната икона. Дълго се моли
той на колене, с ръце към небето, прави поклони и плака с
горещи сълзи — да го закриля Исусовата майка. Той си дори
препаса чудотворния пояс на света Богородица, преди да отиде на
срещата.
Извън крепостните стени, до брега на Златен рог, се
срещнаха двамата повелители. Много войници и телопазители
вървяха след Симеона в стройни редици. Те бяха облечени в
стоманена броня, а щитовете и копията им бяха златни. Едни
държеха боздугани, а други — секири. Мъжете от сената,
царедворците и знатните граждани гледаха от върха на градската
стена тържеството.
Дълго приказваха повелителите.
Дълго императорът моли Симеона да сключат траен мир.
Най-сетне царят рече:
 — Добре. Бъдете спокойни! Не ще стане вече нужда да
обличаме военни ризници: прекъсвам войната, за да има мир.
Но докле Симеон и Роман говореха за мир, над тях се извиха
два орела, полетяха един към друг, нададоха писък и веднага след
това се разделиха. Единият полетя към Тракия, а другият — към
Цариград.
Всички видяха това.
И гърците рекоха скръбно:
— Мир не ще настъпи скоро.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_pechat_na_sim
eon.png}

>> Чудото с българина

Йосиф Черноризец, който беше родом от Сицилия и

живееше в манастира близо до Мурския град, разказа следната
случка:
По едно време дойде един странстващ брат. Той носеше със
себе си един кръст, който вършеше много чудеса. И като престоя
малко дни, разболя се и ме повика. Когато отидох при него в
странноприемницата, гдето той лежеше, каза ми: «Благослови,
отче, и моли се Богу за мен! Вземи тоя кръст. Дълга е неговата
история, но нямам сили да я разкажа: виждам, че краят на живота
ми е дошъл, но ако ми помогне Бог, ще поразкажа.» Тогава
повиках игумена и трима калугери и като се помолихме, той се
подигна, седна, прекръсти се и разказа следното:
 «Отче игумене Петре, аз съм от новопокръстения български
народ, когото Бог просвети със свето кръщение през тия години
чрез своя избраник княз Борис, наречен със светото кръщение
Михаил. Той с Христовата сила и с кръстния знак победи
коравото и непокорливо българско племе, просвети с
благоразумна светлина неговото сърце, помрачено от
зломишленото дяволско дело. Той го отвърна от тъмните
измамни, смрадни и богоненавистни жертви, изведе го от мрак на
виделина, от измама и кривда към истина; отхвърли смрадните и
нечисти техни храни, жертвениците им разори, утвърди ги със
светите книги в правата християнска вяра, като доведе
архиепископа св. Йосиф и други учители и наставници, съгради
църкви и манастири, постави епископи, попове, игумени, които
ги учат и ръководят народа му по божия път. Сетне Бог го
удостои, та като прие ангелски образ, представи се от измамния
тоз живот във вишния Ерусалим при Христа.
И докато беше още жив в монашество и вместо него
владееше Владимир, първият негов син, по божие благословение
и Михаилово, Симеон свали брата си и се покачи на престола.
Тогава се подигна срещу Симеон маджарският народ и плениха
маджарите неговото население, той се би с тях и те му надвиха.
През нея година и аз участвах в тая война. Аз нямах никакъв
сан, нито пък живеех, гдето живееше князът, а навън, сред
народа. Когато ни разгониха маджарите, ние, петдесет души,
побягнахме по един път и като ни преследваха маджарите, моят
кон почна да изнемогва. И аз извиках високо: «Господи, Боже
християнски, помогни ми с молитвите на великия мъченик
Георги и ме избави.» Па се обърнах и към свети Георги и казах:
«Свети Георги, при светото кръщение попът ме нарече на твое
име: аз съм твой раб, избави ме сега от езичниците.» Тогава
затъна предният десен крак на коня в земята и се счупи, а моята
дружина избяга далеч от мен.
 Наблизо имаше една горичка и долина. Аз опънах лъка и
държейки стрелите в ръка, побягнах от коня надолу. И като се
озърнах и видях маджарите да тичат към коня, извиках: «Господи
Исусе Христе, помилвай ме и изпрати своя угодник и мъченик
Георги да ме закрили и да ме запази в тоя час.» Щом изрекох тия
думи с плач, ето че моят кон пристигна при мен с цял крак, а
маджарите тичаха подире му: искаха да го уловят, но нито един
от тях не можеше да се доближи до него. И пак рекох: «Слава
тебе, Господи, защото не си далече от ония, които те призовават
от все сърце. Велики Георгие, бъди с мен!» Тогава възседнах
коня, а маджарите, ако и да ме гонеха и да изстреляха много
стрели, не ме засегнаха поради силата Христова и помощта на
свети Георги. И на часа се намерих в своето село, което отстоеше
на три деня път от мястото, гдето ме стреляха маджарите. От
моята дружина се върнаха само двама души, и то на втория ден
след мене; всички други бяха застигнати и избити.
После Симеон, като чу, че маджарите идат пак, поведе ни
отново на война. И като си лежах у дома с жена си, яви ми се мъж
голобрад, светъл и не можах да го гледам в лицето му. Той ми
каза: «Георги, трябва да идеш на война, но купи си друг кон,
защото сегашният ти кон ще умре ненадейно на третия ден,
откакто излезе с теб на път. Но заповядвам ти да му одереш
крака, що се беше счупил, та да видиш каква е силата на пресвета
Троица и помощта на светия мъченик Георги. Това, което ще
намериш на тоя крак, недей да го употребиш за нещо друго, а
само за честен кръст и да мълчиш за това, докато видиш славата
божия.» И запитах: «Господарю, кой си ти, комуто не мога да
гледам лицето?» «Аз съм — отговори той — Христовият раб
Георги, когото, молейки се, ти призоваваше.» И като станах от
сън, прославих Бога и светаго Георгия, па сетне, както ми
заповяда светецът, купих си друг кон. Преди да тръгна на война,
повиках попа да направи служба, заклах най-скъпия си вол и по
десет овци и свине, които раздадох на сиромасите.
И заминах на война с два коня. Като вървяхме, на третия ден
първият ми кон се поболя, падна и издъхна. Дружината, понеже
бързаше, не ми даваше да одирам крака, но като им разказах как
си беше счупил ногата, когато бягахме, почакаха ме малко време,
та одрахме крака и намерихме на него под коляното три железни
обръча, които държеха здраво костта, която не беше пречупена, а
само пукната надлъж. Много се опитвахме да извадим обръчите,
но не можахме. Тогава отрязахме костта, положихме я на камък и
с топорите си я раздробихме, та така едва извадихме железата.
Като се почудихме на великата и неизречена сила на света
Троица и на бързата помощ на светия мъченик Георги,
прославихме Бога и отидохме на война. И с божията милост,
колкото души от нас заминахме, ни един не загина в тая война, а
всички се върнахме здрави и читави.
Когато си дойдохме дома, заварих жена си болна от люта
огнена треска. Като престоях една-две недели и видях, че жена
ми страда люто, одързостих се и се помолих: «Господи, с
молитвите на тая, която те е родила, и на светия твой угодник
Георги, изцери твоята рабиня Мария!» После положих на нея тия
обръчи и тя на часа стана оздравяла и прослави Бога и великия
мъченик Георги. И аз, като разбрах милосърдието и
человеколюбието на светата Троица, повиках ковача и му рекох:
«Скови ми, братко, кръст от тия обръчи.» Той ги скова, както ми
беше казал светецът.
И други чудеса станаха с тоя кръст: с него бесове биваха
прогонвани от хората, от недъзи и войни се спасяваха с
молитвите на светия и велик мъченик Георги.»
@ Старобългарски разказ, X век
>> Симеоновият дворец

Когато някой странник — беден селянин, дойде от своя

далечен край към оградата на княжеския двор и го види, чуди се,
а когато пристъпи до вратите и влезе вътре и види от двете
страни издигнати сгради, украсени със скъпи камъни и нашарено
дърво, удивява се. Когато пък влезе в двореца и види високите
палати и църкви, украсени отвън богато с камъни, дърво и багри,
а извътре с мрамор и мед, сребро и злато, той не знае с какво да
ги сравни, и гледа смаян, като да си е изгубил ума, защото,
бедният, в своята земя не е виждал такива неща, а само сламени
колиби.
Но ако му се случи пък да види и царя, седнал в обшита с
бисер мантия, със златна огърлица на шията и гривни на ръцете, с
пурпурен пояс препасан и с увиснал при бедрото меч, а от двете
му страни седят боляри в златни огърлици и пояси, и гривни, и
ако, когато се върне, някой го попита, като рече: «Какво видя
там?» — ще отговори: «Не знам как да разкажа това — трябва да
се види със собствените очи.»
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_pechati_na_si
meon.png}
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_petyr.png}
@ Из Шестоднев, Йоан Екзарх, IX век

>> Пустинникът
>> Ангел Каралийчев

По ония времена, когато Петър, синът на Симеона, беше цар

на България, в тъмните гори на Балканския полуостров живееха
праведни мъже. Народът ги наричаше пустинници. Иван Рилски
беше жител на великата Рилска планина. За Ивана Рилски
народното предание разказва:
Когато белязаното момче от Скрино стана на дванадесет
години, неговият баща го даде ратай в едно село, близо до
Житомитската крепост. Ивановият господар имаше воденица
край един малък планински поток, кошара и десетина овце в
кошарата. Докато воденичарят мелеше брашно, неговото ратайче
ходеше по ливадите след стадото и свиреше на агънцата с една
тънка свирка. Агънцата много обичаха своя пастир, защото
никога не дигаше тояга да ги подгони. През лятото, додето овцете
пладнуваха под един сенчест явор, Иван събра дребни охлювчета
и направи на всяко агънце по едно герданче. Агънцата припнаха
и подскочиха като щурци от радост. Най-старият овен от
благодарност научи Ивана да разбира овчия език. По цели дни
пастирчето водеше разговори с овцете и разбра, че и те като
хората имат свои радости и грижи. Една вечер воденичарят рече
на Ивана:
— Утре ще заколя черното агънце с белите крачка.
— Защо ще го колиш? — попита Иван. — Какво зло ти е
направило?
— Ще ти кажа защо. Речицата, която кара воденичния
камък, пресъхна. Аз съм решил да пренеса жертва на свети Илия
Гръмотвореца, дето търкаля небесните бъчви и гони облаците с
огнени камшици. Дано рукне дъжд и моята воденичка пак да
тръгне.
 Иван се много натъжи, като чу тези думи. През нощта,
когато всички заспаха, той влезе в кошарата и прегърна черното
агънце с белите крачета.
— Бягай, батьовото агънце, защото господарят иска да те
погуби.
— Аз нищо лошо не съм му сторило — рече агънцето.
— Хората колят агънцата, защото са много кротки и нямат
бодли като таралежите. Бягай по-скоро!
— Къде да ида?
— Мини реката Струма и се скрий отвъд в гората!
Агнето послуша Ивана. Тихо се измъкна от кошарата и се
загуби в нощта.
Когато настана ден, воденичарят запали пещта, наточи си
ножа и потърси обреченото агне.
— Къде е агнето? — развика се човекът с ножа.
— Побягнало е през нощта — отговори плахо Иван.
— По-скоро да го намериш! Ако не го докараш до пладне —
тебе ще метна в пещта.
Иван си грабна коравата вълнена дрешка и се затече към
Струма. А Струма течеше бърза и дълбока. С жален глас Иван
позова агънцето си. То беше отвъд реката, зад една шубрачка.
Като чу Ивановия глас, трепна, подаде си главата и се обади.
— Как премина тая дълбока вода? — провикна се Иван.
— Прескочих я нощес. Нали знаеш, че на страха краката са
дълги!
 {img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_ivan_rilski.png
}
— Ами аз как да дойда при тебе? — попита Иван.
— Хвърли си дрешката във водата и стъпи върху нея.
Дрешката ще те пренесе.
Иван послуша агънцето. Метна дрешката си, стъпи върху
нея и тя плувна като корито. Отвъд Струма агънцето попита
Ивана:
— Сега какво ще правим?
— Ще бягаме, батьовото.
И двете душици навлязоха в гората.

***

Бяха минали седем години от оня ден, когато пастирчето

Иван отиде да търси агънцето и не се върна. Веднъж трима ловци
от Житомитската крепост отидоха на лов отвъд Струма.
Навлязоха в гората, видяха един елен с клонести рога и насочиха
стрелите си към него. Еленът, като разбра какво мислят да правят
ловците — търти да бяга. Запращяха и надвесените клони на
дърветата. Ловците се втурнаха след него. Дълго тичаха, докато
се умориха и му загубиха дирите. Капнали от умора, ловците
тръгнаха да си ходят, но забъркаха посоката и се въртяха насам-
нататък, докато мръкна. Надвечер излязоха на една полянка,
окръжена от столетни дървета. Насред полянката зееше колиба
със сламен покрив, а пред колибата се леко поклащаше един
висок ръжен клас. Надясно от колибата мирно пасеше една овца.
Когато ловците наближиха колибата, отвътре излезе един млад
човек — висок и сух, с рядка жълта брада и черна риза, опасана с
къпина.
— Добре дошли! — проговори стопанинът на колибата и се
поклони.
Ловците бяха много изгладнели.
— Какво ще ни нагостиш? — попита единият.
— Каквото дал Господ — отговори пустинникът и като
протегна ръка, отрони едно зърно от ръжения клас. Сетне се
наведе, пусна зърното в дупката на своята ръчна каменна
мелница, наречена хромел, и почна да мели. Завчас смля зърното
и замеси една мъничка питка. Накладе огън. Зарови питката в
огъня и додето надои мляко в една пръстена паничка — питката
се опече. Гостолюбивият човек разчупи питката на три залъка и
ги подаде на ловците. След туй сложи напреде им паничката с
млякото, изнесе три дървени лъжици и покани гостите да се
нахранят:
— Яжте!
Ловците налапаха залъците и загребаха мляко с лъжиците.
Щом сръбнаха — изведнъж усетиха и тримата, че са сити, сякаш
са били на господарска трапеза. Спогледаха се смаяни. Починаха
си, попитаха накъде се пада Житомитската крепост и тръгнаха да
си ходят. Когато кривнаха зад колибата, те се спряха до овцата на
пустинника и си заговориха.
— Този човек — рече единият — ни нахрани само с едно
зърно ръж, той не е чист!
— Той е съдружник на дявола! — извика вторият.
— Да накладем огън и да го изгорим! — предложи третият.
 Овцата, щом чу тия зловещи думи, тихо се промъкна към
кошарата и разказа на стопанина си какво смятат да правят с него
неблагодарните гости. Пустинникът спокойно изслуша своята
другарка и без да каже дума, влезе в колибата. Подир малко той
изнесе една детска вълнена дрешка и я хвърли на тревата. Най-
напред върху дрешката се намести овцата. След туй пустинникът
стъпи до нея. Тогава стана чудо. Дрешката се раздвижи като
птичи криле и понесе овцата и човека нагоре. Когато
пустинникът се издигна високо над ловците, неговият глас
прокънтя:
— Вие сте зли хора! Нека Бог ви съди за греха, който
намислихте да сторите!
Когато изрече тия думи, пустинникът се понесе към сините
върхове на Рила планина. Там той кацна на една висока поляна и
съгради първата постница на манастира «Свети Иван Рилски».
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_paraklis.png}

>> Самуил
>> Ангел Каралийчев

В Струмица Самуиловите зидари съградиха задоблачна

крепост. Стените й бяха съзидани от бял камък. Като птици,
накацали по бойниците, се чернееха войниците на болярина
Несторица, сестриник Самуилов.
Когато намести Несторица в Струмишката твърдина,
Самуил му рече:
 — Отвъд Ключ минава големият път, който свързва Солун
със северните наши земи. Наблюдавай този път, защото искам да
зная кой върви по него, къде отива и по каква работа снове в
земята на моите деди. Арон, който се зове мой брат, седи в
Средец, а ромейският император е пристигнал в Солун. Миналата
година при Ихтиман изтървахме вълка. Не можахме да му одерем
кожата. Беше паднал в ямата, но се измъкна и побегна. Искам да
зная нещо за едноръкия пратеник на императора. Неговата
десница е отсечена, но езикът му е остър като Кратовски меч.
Ако твоите войници пипнат едноръкия дявол, да ми го доведат
жив в Преспа. Мъчи ме една мисъл. Сън не ме хваща. Искам да
науча истината.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_samuil.png}
— Като заек ще го хвана и ще ти го доведа, господарю! —
извика Несторица.
В клисурата, където се събират водите на двете реки —
Струма и Струмешница — и дебрите са непроходими, Несторица
постави засада. Там войниците хванаха едноръкия ромей и му
завързаха очите да не гледа, и му вързаха устата да не вика.
Помъкнаха го направо през козите планински пътеки към
Струмишката бяла твърдина. Несторица похвали войниците,
поклони им сребърни гривни, дигна се от Струмица и откара
пленника в Преспа.
В езерния остров живееше мъжественият Самуил с жена си
Агата. Дворците му бяха украсени с мрамор. От високите кули се
виждаше островът на голямото езеро, наречено Град, където
стануваше неговата войска. При войниците на своя баща
прекарваше дните си синът Самуилов — Гаврил Радомир.
Вечерно време той напускаше стана и се прибираше на чун в
Преспа, за да отиде при втората си съпруга — чернооката
хубавица от Лариса. Когато преди четири години неговият баща
разби стените на Лариса, в пленническия стан Гаврил Радомир
видя за първи път Ирина. В тоя миг синът Самуилов намрази
своята първа жена, доведена в България от Естергом, подви
колене и седна до пленницата. Сълзи течаха по страните й.
Гаврил Радомир я прегърна с десницата си, избърса с длан
сълзите й, заговори й мекосърдечно. Девойката го погледна
изненадана, заслуша думите му, усмихна се и доверчиво опря
глава върху рамото му. Самуил обичаше буйния младеж и не
прогони с камшик пленницата на своя женен син.
Несторица възлезе по каменните стъпала, между които бяха
нацъфтели юлски подрумчета, изкачи се на островната височина
и се обърна към новата църква «Свети Ахил». Сне шапка, стори
поклон и се прекръсти до три пъти с размах. Закрачи към
двореца. Стражевите войници кръстосаха копията си пред него.
Един прислужник изтича нагоре да стори вест на царя, че е
дошъл далечен гост. Самуил го посрещна на стълбата. Несторица
му целуна десницата.
— Добре си дошъл в двореца ми, сине Несторица! Ти си
препускал като стрела през Пелагонийското поле. Каква вест ми
носиш от кулата в облаците?
— Господарю — изправи се войводата и погледна Самуил в
очите, — хванахме пилето.
Самуил трепна. Пламнаха дълбоките му черни очи.
— Къде е едноръкият дявол?
— Предадох го на тъмничарите в крепостта.
— Добре си направил. Ти си уморен и гладен. Ела в покоите
ми. Донесете летници, печени на огън, наточете вино от Пътеле!
— поръча царят на прислужниците и поведе гостенина към
покоите си. Влязоха в една стая, постлана с меки кожи.
Несторица се озърна с любопитство. По стените висяха окачени
оръжия, изкусно ковани от желязо, украсени със злато и сребро.
Прислужниците донесоха ниска масичка и почнаха да я
нареждат. Гостенинът спря очите си на един меч със златна
ножница и дръжка, украсена със зелени и червени камъни, които
блещукаха.
Самуил се усмихна:
— Този меч миналата година се клатеше върху бедрото на
император Василий. Когато пометохме при Ихтиман войската му,
моите хора намериха меча в императорската палатка. Толкова
набърже връхлетяхме, че не дадохме време на Василий да
препаше колана си. Ромейският поет Иван Геометър е написал
една песен. Изпяха ми я в двореца на моя брат Арон: «Провалете
се, дървета и грозни планини! Провалете се, мрачни канари! Тук
лъвът се изплаши да излезе срещу елените!» — Лъвът е
императорът, мое момче, елените сме ние. Подпалихме опашката
на лъва, а не можахме да го хванем. Но ще се опитаме пак. Не
зная само от кого е научил брат ми Арон тази песен. Седни,
Несторица, да опиташ виното. Твоят дядо, комит Никола, го е
садил на младини край бреговете на Островското езеро. Там
земната пръст е бяла и каменлива, но гроздовият сок е гъст и
лепне като мед. Този път ще пием от златни чаши. Едната е дигал
на трапезата Василий, другата — солунският стратег Григорий
Таронит. Пий от чашата му! Ще те направя аз тебе управител на
Солун, стига да ме слушаш. Харесваш ли рибата? Когато я
разпориш, месото й прилича на разчупена узряла праскова. Само
в Охридското езеро се въди. Никъде по света я няма. Дигай сега
чашата! Как ти се вижда? Напълних едно буре от най-старото и
го проводих на брат Арона. Мило ми е, когато съм в двореца му,
да пия с моя неверен брат вино от бащиното лозе. От сърце съм
ти благодарен. Тоя път ще науча защо лисицата снове между
Солун и Средец. Пътека е направила.
 Несторица разчупи житния хляб на коляното си и почна да
яде. Изяде с наслаждение две риби, пресуши три чаши вино,
облегна се върху стената, протегна дългите си крака с високи
ботуши от биволска кожа напред и заговори:
— Аз, господарю, съм решил да нападна Мелнишката
крепост. Дай ми позволение. Там ромейският император е
изпратил на заточение боляри от Цариград заедно с жените и
дъщерите им. Искам да бия ромеите, искам да освободя оня наш
край и да си намеря невяста, хубава като съпругата на моя
братовчед Гаврил Радомир. Една земна летница искам да хвана.
Ще разбия крепостта. Ще докарам управителя й вързан, както
докарах едноръкия, стига да ми дадеш позволение…
И както говореше, капналият от умора войвода неочаквано
отвори уста и захърка.
Самуил стана, излезе на пръсти, притвори вратата и напусна
двореца. С царския чун отплава към езерния бряг. Пресече
тясната ивица, която разделя Малка Преспа от Голямото езеро, и
с една лодка се упъти към крепостта. Мина по витата пътека
нагоре, възлезе на равнището, където бяха накамарени дворците
и къщите на болярите, кривна към тъмницата.
Тъмничните стражи се отместиха. Сториха му път.
Тъмничаринът отключи тежката, кована от желязо врата и я
блъсна. Скръцнаха ръждивите резета. Дотърча прислужник със
запалено пръстено кандило и тръгна пред царя.
Светлината почна да къпе влажните камъни на килиите, в
които лежаха пленници, хванати в боевете при Лариса,
Дубровник, Драч и при Ихтиман. На дъното, в една килия с тясно
прозорче към езерото, върху купчина слама лежеше едноръкият.
Самуил се изправи на прага.
 Светлият лъч, който влизаше отвън, падна върху челото му,
раздвоено с една дълбока бръчка като пиявица между веждите
му. Едноръкият, щом видя царя, позна го и скочи.
Самуил го изгледа с остър продължителен поглед и
проговори тихо:
— Казвай!
Пратеникът на Василия мълчеше.
— Казвай! — повтори царят и гласът му затрепера.
Едноръкият го гледаше упорито, със стиснати устни.
— Този човек не иска да каже нищо на Самуила. За да не
може нищо да каже и на ромейския господар, когато иде в Солун,
отрежете му езика!
Огромна ръка се протегна в тъмнината, сграби ромейския
пленник за рамото, изтегли го навън и го повлече.
Тогава немият проговори:
— Пощади езика ми, велики господарю! Ще кажа всичко,
каквото ме питаш, ще кажа.
— Откъде идеш? — попита с леден глас Самуил.
— От летния дворец на твоя брат. В Разметаница бях.
— Кой те проводи?
— Василий.
— Какво иска Василий от моя брат?
— Иска да му стане съюзник. Иска да го ожени за своята
сестра, иска да го направи господар на цялата ваша земя.
— Какво отвърна господарят на Средец?
 — Склони.
— С какво ще се отплати моят брат на ромейския
император?
Едноръкият наведе глава и цял затрепера.
— Казвай! — изрева Самуил и гласът му прокънтя под
сводовете на тъмницата.
— С твоята глава.
— С моята глава ли? Как мисли Арон да я снеме от раменете
ми?
— С отрова. Аз му занесох змийска отрова. Самият
император ми я проводи от Цариград. Твоят брат я сипа в една
малка бъчвица с вино от Пътеле. Тая бъчвица пристигна от
Преспа. Отровата е по-силна от меч, който пробожда сърце.
Твоят брат иска да те почерпи с вино от Пътеле. Аз казах.
— Ако ме лъжеш, ще те набия на кол! — мрачно проговори
Самуил и излезе с бързи крачки.
На другата сутрин, преди изгрев-слънце, Самуил, облечен с
одежда на прост войник, с кожена островърха шапка, напусна
остров Преспа и скочи на брега. Подире му вървяха Несторица и
Гаврил Радомир. Три коня чакаха малката дружина под
смокинята на езерното пристанище. Тримата се метнаха на
конете и потеглиха на север по крайбрежния път. Прекосиха
сенокосите и градините, стигнаха манастирчето «Герман», където
в църковния двор под бадемите почиваха костите на комит
Никола. Царят направи знак на другарите си да го почакат, скочи
от коня и подаде повода на Несторица.
Бутна дървената вратица и тръгна по пътечката към малката
църквица, покрита с каменни плочи. Надникна в полумрака.
Вътре нямаше никого. Самуил протегна ръка, взе от пангара една
вощеница, запали я от пламъчето на кандилцето пред разпятието
и като излезе навън, кривна надясно към бадемите.
Утринната роса на тревата накваси ботушите му.
Спокойствие и самотия. Царят стигна до трите каменни кръста,
под които бяха погребани неговият отец — суровият комит
Никола, неговата майка — кротката гургулица Рипсимия, и
големият му брат Давид, когото власите погубиха край хубавите
дъбове близо до Костур. Падна на колене, закрепи вощеницата на
средния кръст, прекръсти се и промълви:
— Прости ми, отче! Ако дигна ръка срещу рождения си
брат, прости ми, защото не съм виновен аз! Нашият народ не
трябва да бъде заробен!
Едно птиче разбърка клоните на бадема, спусна се да кацне
на един от кръстовете, но щом видя приведения човек над гроба,
уплашено пръпна нагоре.
Тримата конници биха път цял ден през равното
Пелагонийско поле. Прегазиха Черна. По пътя срещаха двуколки
с тежки дъбови колела, теглени от волове с големи черни рога. Те
караха просо, пшеница и вино към Царев двор. Млади жени с
бели кошули, с колани от козиняви върви, с дълги двойни коси —
плетенки — и обедки на ушите жънеха едрокласа пшеница и
пееха тъжно, проточено. Връзвачите събираха подире им ръкоите
и връзваха снопи.
Надвечер изпотените коне се спряха в подножието на
Прилепската крепост. Царят не потегли нагоре към кулите на
болярина Илиц, а сви надясно по плетварския път покрай една
немощна речица със зашумена долина.
Слънцето клонеше към залез. Високите кули пламтяха.
Златовръх приличаше на скъпоценен камък.
 — Тука ще нощуваме! — отби коня си Самуил, прехвърли
речицата, скочи на земята и пусна добичето да пасе в ливадата.
Гаврил Радомир и Несторица го последваха. Край реката
под върбите зееше гърлото на овчарска колиба, покрита с
почерняла слама. Пред колибата гореше огън. В кошарата между
гората и колибата един стар овчар с окъсана риза и дълга брада
отбиваше агнетата, които настървено сучеха от майките си.
Овчарското куче повлече рунтавата си опашка с подозрително
спокойствие към гостите, старецът се надигна, сложи ръка на
челото си и втренчи очи.
Самуил се изправи пред него и протегна ръка:
— Добър вечер, дядо Иване!
Старецът го позна изведнъж, с две ръце пое царската
десница и наведе глава развълнуван.
— Самуиле, добре си ми дошъл, господарю Самуиле!
— Имаш ли топло мляко, имаш ли просеник за такива
гладни вълци като нас?
— Как да нямам? Потрайте малко, докато подваря млякото.
Дядо Иван Секула влезе в колибата, изнесе едно гърне,
пълно догоре с мляко, и го намести в жарта между главните.
Додето млякото заври, той надроби цял просеник в една зелена
паница и изкара от лъжичника три дървени лъжици.
Гостите насядаха на тревата. Старецът заля надробените
къшеи с вряло мляко и поднесе паницата на тримата гладни
мъже. Младите почнаха да сърбат лакомо, сякаш не бяха яли от
рождение. Самуил сръбна веднъж-дваж, пусна лъжицата на
тревата и се загледа към високия Златовръх, който бързо беше
почернял. Потъна в тежка мисъл. Младите се нахраниха и
легнаха на тревата. Наместиха конските седла под главите си.
Иван Секула поклати глава, наведе се и почна да прибира
лъжиците и паницата.
— Как се казва оня връх, над който сега се показа
вечерницата?
— Златовръх го казваме ние.
— Има ли там вода?
— Как да няма! Под самия връх блика леден извор.
— Ако намеря сили да поваля звяра, там ще съградя бял
манастир. Голям бял манастир…
Вечерта обсипа небето със звезди. Гаврил Радомир и
Несторица заспаха изведнъж. Дядо Иван Секула метна върху тях
овчарската си гуня и хвърли дърва на огъня. Главните запращяха.
— Седни да се поразговорим, старче. Колко пъти съм минал
край твоята колиба, не е било да не се отбия. Ти си яхал редом с
моя баща, комит Никола. Аз те имам като роден отец. Имаш ли
братя, дядо Иване?
— Заминаха, господарю. Напуснаха белия свят. Петима
бяха. Четирима паднаха в боевете. Петият изгни в солунската
тъмница. Василий му избоде очите.
— Блазе на стария Секул! Знаеш ли защо се отбих тази
вечер в твоята колиба? Ти носиш бели власи. Много си видял и
много си разбрал. Отбих се да ти искам един съвет. Моят баща
остави голямо стадо в планината. Той отхрани четири кучета и ги
научи да вардят стадото. Зверовете прехапаха гръкляна на най-
голямото. Останаха три. Да видиш сега какво се случи, дядо
Иване. Научи се вълкът да обикаля кошарата нощем. Настърви се
хищникът и започна да задига най-хубавите агнета. Щом
метнеше избраното агне на гърба си, най-голямото бащино куче
се втурваше след него и потъваше в горските пущинаци. Стадото,
старче, започна да намалява. Съмнение клъвна като змия сърцето
ми. Дигнах се аз една вечер и тръгнах по стъпките на вълка и
кучето да разбера какво правят в тъмната гора. И що да видя?
Вдън гората, под един дъб, старият вълк и нашето куче ядяха
приятелски агнето от стадото на отца ми. Съвет ще ми дадеш,
сине Секулов, вълка ли да гоня, или кучето да затрия? Туй куче
ми е мило, защото е яло хляб от ръцете на комит Никола, но то
ми разкъса душата.
— Убий кучето — извика Иван Секула, — защото ще
погуби цялото стадо, до крак ще ти изтръшка вълкът овцете!
Самуил наведе надолу горящите си очи. Отпусна ръце и
въздъхна.
Една звезда разкъса тъмната небесна риза и падна далеко в
Пелагонийското поле.
— Какво приказват хората от крепостта за моя брат?
— Взели го на подбив. Лани — думат — ромейският
император наместо сестра си за жена му проводил една
никаквица. Завел я някакъв бесноват калугер. Тая година щял да
му проводи една ослица от оборите си, със златен повод щяла да
бъде. Народът не е доволен от твоя брат. Хората оголяха и
обосяха. Съсипаха ги данъците и войните. Затуй говорят тъй, а
човешките уста, господарю, приличат на продънен яз.
Самуил прехапа устни. Гората зашумя. Старецът изнесе от
колибата и постла за госта меко прилепско веленце. Царят допря
с длан главата си и се загледа в нощта.
 — Манастирът ще бъде горе, където са звездите. В тоя
манастир ще прекараш последните си години, дядо Иване, защото
няма жалост в сърцето ти. Монах трябва да станеш…
Там, където зреят най-хубавите череши в долината на река
Джерман, е дворецът на Арона. Господарят на Средец повика на
военен съвет войводите от всички краища на своята земя. Те
пристигнаха, съпроводени от войници с дълги копия, високи
конни ботуши, лъкове и стрелници, шлемове с дълги пера.
Долината гъмжеше от въоръжен народ. Арон каза на хората да
чакат големи новини.
Самуил и неговите другари едвам се промъкнаха през
навалицата. Като съзря брата си, Арон плесна с ръце и се спусна
по снежнобелите стъпала. Прегърна гостенина и го целуна по
челото.
— Юда! — рече тихо Самуил и смъкна братовите ръце от
раменете си.
— Тъкмо навреме пристигаш. Зарадва ми сърцето. Самото
слънце влезе в двореца ми. Отворете всичките врати! Моят мил
брат пристигна от Преспа. Моят спасител ми е дошъл на гости!
— викаше Арон.
Войводите окръжиха Самуила. Старият Кракра от Перник
смъкна шлема си и прегърна господаря на югозападните краища.
— Тебе чакахме, Самуиле.
— Къде си повел войниците си, беловласи старче?
— Иска ли питане, господарю? Грехота е да ме оставят при
бабите в Перник, когато тръгваме на бой срещу Василия. Моята
кръв е още гореща. Десницата ми може да размаха най-тежкия
меч. Къде без мене? Не ме гледай, че съм прегърбен.
 Самуил го потупа по рамото и влезе озадачен в покоите на
брата си. Затвори вратата и се изправи срещу войводата на
Средец.
Арон го гледаше усмихнат. Светлина и обич излъчваха
очите му.
— Ароне! — извика Самуил.
— Самуиле, брате мой! — с развълнуван глас се обади
Арон.
— Защо си събрал войводите?
— За бой! — отвърна Арон.
— С кого ще се биеш?
— Кой ти позволи да ми задаваш такъв въпрос? От
памтивека ние имаме един изконен враг — ромеите.
— Без мене ли ще вървиш?
— Без тебе война не водя.
— Ароне, този път ще си говорим като братя, с чисти сърца.
Ти си направил съюз с ромейския император и събираш войска да
проливаш братска кръв.
— Кой ти каза?
— Тъй искаш да минеш през моя труп, за да стъпиш на
престола ми.
— Брате мой! — погледна го с укор и тъга Арон.
— Ти лъжеш! Гледаш ме в очите и лъжеш.
Арон отпусна ръце съкрушен. Сълзи рукнаха от очите му.
Самуил се разколеба. Пусна дръжката на меча си.
 — Закълни се, че казваш истината! — тихо проговори
гостенинът.
— Повиках войводите, за да им обадя, че тръгвам на бой
срещу ромейския император. И до тебе проводих вестоносец.
Заклевам се в костите на комит Никола и на майчица Рипсимия,
че казвам истината.
— Ще го набия на кол! — издигна юмрук Самуил и го
заклати застрашително над братовата си глава.
— Кого? — попита Арон.
— Оня, едноръкия…
Арон потрепера, но бързо се опомни.
— Брате Самуиле, как можа да бъдеш толкова жесток към
мене?! Но аз не ти се сърдя, защото си меч, надвесен над главите
на ромеите. Дай да те прегърна!
Самуил го сграби.
— Змията на съмнението е свила гнездо в твоето юначно
сърце. Прогони я! В моя дом ти трябва да бъдеш весел. Нека
виното разведри твоето намръщено чело. Помниш ли? През
пролетта ти ми проводи една бъчвица с вино от старото бащино
лозе. Една чаша от бащиното вино ще успокои твоята пламнала
кръв.
— Хей, прислужници, донесете вино от Пътеле за моя брат
Самуила!
Девойка с бляскави очи и устни, по-червени от нар, донесе
кипящо черно вино.
— Тя е най-вярната ми прислужница — рече Арон.
 Самуил пое чашата, дигна я нагоре и я поднесе към устните
на девойката.
— Пий най-напред ти от тая чаша! Ти си най-вярната му
прислужница.
— Не мога, господарю, свят ми се вие от виното. Щом пия
една чаша, ставам смешна.
— Заповядвам ти, пий! — извика Самуил.
Гласът му блъсна девойката. Тя се стъписа и позорно отвори
уста.
Побледнял, с притаен дъх, Самуил не отмести погледа от
девойката, додето тя се олюля като отсечено стройно дръвче и
падна върху мек източен килим, подарен на Арона от ромейския
император.
Арон стоеше онемял и търсеше очите на брата си.
Самуил изкара меча от ножницата. Грозен пламък избухна
от черните му очи…
Когато излезе навън, Кракра Пернишки, който беше чул
смъртния вик на Арона, попита:
— Какво направи, господарю?
— Погубих един предател — глухо отвърна Самуил и
бръчката между веждите му стана още по-дълбока.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_nadpis_samuil.
png}

>> Слепият Петър Делян

>> Ангел Каралийчев

През месец септември 1014 година императорът на ромеите

Василий II, наречен Българоубиец, заповяда на своите палачи да
избодат очите на четиринадесет хиляди пленници — Самуилови
войници. Тогава беше есен и яворите на Беласица жълтееха. Една
безкрайна колона от слепци се упъти към стана на цар Самуила.
Грозно зееха тъмните дупки под челата на българите, които
газеха дълбоките сухи папрати, спъваха се и падаха. Цар Самуил
излезе от палатката да си посрещне войниците, но щом ги съзря,
съдбата коленичи, опъна своя невидим лък, пусна отровна стрела
и прониза неговото мъжествено сърце. Великият Самуил се
люшна и падна на сухата трева пред шатрата си. Неговият боен
кон почна да рови земята с предния си крака и да цвили. По
белите сипеи мина една сянка на ангел. Подир два дни българите
изкопаха гробница пред олтара на преспанската черква «Свети
Ахил» и там погребаха царя воин, който загина от скръб.
Цели четири години ромеите рушиха вардарските кули и
струмишките крепости. Когато най-сетне беловласият старец
Кракра предаде ключа на Перник, Българоубиеца се върна и
влезе тържествено в Цариград. Напреде му вървяха пленниците:
целият царски род, българските боляри и воеводи, ония, които не
рачиха да преклонят глава пред ромейското иго. В този тъжен
ден за българите, между вързаните роби, крачеше с високо
вдигната глава едно седемнадесетгодишно момче с черни
пламтящи очи и дълбока следа от зараснала рана на лявата буза.
Петър Делян. Внукът на Самуила. Синът на Гаврил Радомир.
Василий подели робите между своите първенци. На младите даде
момичета, в чиито жили течеше царска кръв, а на старите насипа
имане, грабено от крепостта и дворците. Петър Делян се падна на
един търговец, който имаше много кораби във водите на Златния
рог. От Златния рог младият роб потегли с един кораб към
Дубровник, Генуа и Венеция да стовари восък и кожи и да товари
скъпи изделия от стъкло, коприна и сребро. Двайсет години
Петър Делян пътува покрай бреговете на свободните градове и в
ушите му не спираше звънът на робските вериги на неговата
родна земя. Веднъж, когато корабът спусна котва близо до
каменната стена на Дубровник, внукът на Самуила се хвърли
неочаквано в морето и бързо заплува към брега. Ромеите, които
разбраха, че робът бяга, опънаха лъковете си и пуснаха десетина
стрели след него, ала не го улучиха. Петър Делян изпълзя на
брега и се скри в дубровнишките лозя.
Цар Самуил събираше данък така: от всеки българин, който
имаше едно рало волове, той вземаше крина жито, крина просо и
една стомна вино. Наследниците на Василия поискаха от своите
роби пари и почнаха да продават нивите, сенокосите, добитъка и
сечивата на длъжниците. Тогава пламна пожарът на първото
въстание.
Ангелът на свободата стоеше една сутрин, седнал върху
назъбената Белградска крепост. Сините му криле бяха отпуснати,
а слънцето го целуваше по челото. Петър Делян поведе на юг
освободителните дружини и ангелът размаха криле и потегли
пред войниците.
В една долина, близо до Скопие, се срещнаха въстаниците,
които идеха от север, и бунтовниците от Драч, начело с болярина
Тихомир — мъжът, отличен с голяма мъдрост и храброст. Петър
Делян смяташе, че короната приляга най-добре на неговата глава.
Той се вдигна първи и произнесе къса реч:
— Войници, братя българи, ако вярвате, че аз съм внукът на
царя Самуила, изберете мене за цар и махнете Тихомира. Ако не
вярвате, сложете българската корона върху Тихомировата глава, а
мене прогонете, защото, както не е дадено две птици да мътят по
едно и също време в едно гнездо, така и двамина царе не могат в
едно и също време да царуват над един народ.
Настана вълнение сред въоръжените мъже. Петър-
Деляновите хора разлюляха тежките си мечове и почнаха да
викат:
— Не щеме Тихомира! Искаме внука на Самуила — царя-
воин, който умря от скръб за ослепените си войници!
Тихомир е кротък човек. С руса брада и сини славянски очи.
Той потегли да се бори за свободата на своя народ и не искаше
корона. Той е готов да снеме веднага знаците на царското
достойнство, с които го бяха накичили неговите другари. Нека му
остане само мечът и копието. Те не познават Тихомира. Той ще
се бие като прост войник за свободата на своя роден край.
Стъпи на един камък и даде знак, че иска да говори.
— Слушайте! Слушайте! Тихомир ще говори!
— Не щем да го слушаме! Той бълнува само за цар
Самуиловата корона.
— Тихомире, цар Самуиловата корона е голяма за твоята
глава. Пази се да не те похлупи като камбана!
Гласовете пораснаха. Долината забуча. Почернелите мъже
дигнаха нагоре оръдието си: лъковете, мечовете, боздуганите,
мотиките и секирите. Неочаквано от дълбочината на гъмжилото
профуча един камък и удари сребърния щит на Тихомира, който
гледаше с тъга неспокойните свои братя.
— Българи, какво правите? — прокънтя един звучен глас и
угасна в пукота на каменната градушка.
Тихомир падна на очите си.
 Настървените Петър-Делянови хора го затрупаха с камъни.
Зловеща грамада израсна върху невинния човек.
Бунтовниците от земите покрай Драч се разбягаха по всички
страни. Силната войска бързо оредя.
Ангелът на свободата закри очи с две шепи. Той стоеше,
кацнал върху сухия клон на едно дърво, пронизано от
гръмотевица. Крилете му бяха тежко паднали надолу като
попарени с вряла вода. Босите му крака трепереха.
Петър Делян намести короната на главата си и тръгна да се
бие с ромеите. Ала Бог, който беше вдигнал десницата си от
българите, проводи в лагера на Петър Делян един родоотстъпник
на име Алусиян, син на стария цар Иван Владислав. Той се
прехвърли в редовете на българската войска, за да предаде своя
род.
Една вечер предателят покани Петър Делян в шатрата си,
напои го до забрава с вино, избоде му очите и побегна при
ромеите.
Един сляп човек тръгна пред бунтовниците. Може ли слепец
да води своя народ към светлина?
След като заглъхна някъде към Солун шумът на последния
бой между българите и ромеите, ангелът на свободата размаха
крилете си и отлетя. Ангелът на свободата се загуби за цели сто и
петдесет години. От време на време той спохождаше само
трескавите сънища на младите сърца.
Ромейският император отведе слепия цар-бунтовник,
съкрушения воевода Мануил Ивац, водачите на въстанието и
всичките им жени и дъщери. По цариградските улици, пред
позлатената императорска колесница, с наведена глава и с
отрязан нос вървеше най-подир Петър Делян.
 Тълпата започна да замеря непокорния роб с камъни. Щом
го удари първият камък, слепецът си спомни за Тихомира и от
кухите му орбити потекоха сълзи.

>> Клада
>> Ангел Каралийчев

Отвориха тежката желязна порта на Влахернския дворец.

Пуснаха стареца да влезе. Подире му нахълтаха осем души ромеи
с ризници, мечове на бедрата и дълги копия. Щом влязоха,
ромеите почнаха да се озъртат.
Почудата им растеше всеки миг. За първи път виждаха
двореца на своя император. Той приличаше на крепост, заградена
с високи назъбени стени и открити кули, в които стояха
неподвижни стражи в златни ризници и с двуостри секири на
раменете. Стари белокори дървета кършеха клони, птици летяха
над градините, цветните лехи и мраморните водоскоци. Млади
момичета, натрупани като орляк яребици под една смокиня с
редки клони, разгръщаха някаква книга с пъстри картини и се
смееха високо и безгрижно.
Един стар белобрад свещеник дремеше, припечен на слънце,
облегнат до мраморната колона на черквата «Света Богородица
Влахернска». В набръчканите му ръце висеше черна атонска
броеница. Лъх на догарящо кандило излизаше от разтворената
черковна врата, обкована с кръстове и сребърни образи.
Старецът вървеше пред войниците бос, мълчалив, с вързани
ръце и наведена глава. Той не дигна нито веднъж очи да погледне
приказната хубост на Влахерна. Облечен беше в напрашено
черно монашеско расо, с ниско паднала над очите качулка.
Когато наближиха царските покои, вътре се дигна глъчка.
Един прислужник с мастилница и паче перо в ръцете се мушна
под кръстосаните копия на входната страда и чевръсто изтича
нагоре по витата стълба от розов мрамор. Стражите пуснаха само
вързания старец, а войниците, които го докараха, се върнаха
бързо назад.
Алексий I Комнин седеше на своя трон, облечен в
златошита дреха, с корона, чиито драгоценни камъни блещукаха
като малко есенно съзвездие, с пурпурни обувки. Над трона му
имаше голяма икона на света Богородица, обкована с масивно
злато.
Отляво, между двете порфирни колони, падаше надиплена
копринена завеса. Щом се зададе старецът, императорът скочи на
крака и тръгна да го посрещне. На устните му заигра усмивка,
която изведнъж угасна, когато съзря, че гостенинът му е вързан.
— Прощавай! — продума императорът и сръчно развърза
ремъка, който стягаше двете старешки ръце.
Гостенинът погледна учудено владетеля на ромеите. Очите
му бяха дълбоки и горящи. От тях извираше черна светлина.
— Ти ли си Василий Врач, учителят на богомилите в
Тракия?
— Аз съм — отвърна старецът със студен глас, загледан в
един голям драгоценен камък на трона. Тоя камък блещукаше
като вечерницата на родния край. — Аз съм. Какво искаш от
мене?
— Седни ей тука, насреща. — Императорът погледна босите
грозни крака на богомила и отвърна очи. — Не съм те викал да ти
сторя зло. Разказаха ми, че ти си закрилник на потъпканите и
служиш пред олтара на истината. Много пъти съм мислил за тебе.
Моят живот беше неправеден. Пороят на злото ме понесе над
страшни дълбочини. Целият Балкански полуостров покрих с
трупове. Аз съм победител на норманите, аз изтръгнах корена на
печенезите, затрих тяхната орда на 19 април 1091 година при
устието на Марица. Ръцете на моите войници отмаляха от сеч. Аз
прогоних куманите отвъд Дунава и съборих стените на тяхното
скитско съвещалище. Напълних императорската съкровищница
със злато и сребро. И ето ме вече пътник за другия свят. Ударите
на сърцето ми заглъхват като ек на барабан, който се отдалечава.
Една стрела, пусната от невидима ръка, пищи отгоре ми. Виждам
я насън, свети в мрака огнена, готова да прониже гърдите ми.
Отивам си, а душата ми е празна.
Зная, че онова, което цял живот градих, е построено върху
пясък и лъжа. Често пъти чувам бучение на вода, която иде да
погълне моята империя и да поеме трудовете ми. До ушите ми
долита нощем вик на удавници. Студена пот ме облива… Ти,
който служиш пред олтара на истината и ходиш бос като
Спасителя, с разбити пръсти от камъните, трябва да ми покажеш
пътя на спасението.
Старецът гледаше императора с широко отворени очи.
— Да вярвам ли? — пошъпна той.
— Кълна се в Божието име! — дигна ръка Алексий I
Комнин.
Богомилът го спря, преди да стори кръст.
— Не се кръсти, защото, който се кръсти, върши зло.
— Защо не трябва да почитаме кръста? — попита
императорът.
 — Защото някога на него се е гърчил в страшна мъка Синът
Господен. Преди сто години нашият учител поп Богомил е казал:
«Ако се кланяме на кръста и го целуваме, същото би трябвало да
правиме и с осела, защото Христос е яздил на осел.»
— Месо ядеш ли?
— Не ям.
— Вино?
— Не пия.
— Жени?
— Никога през живота си не съм се докосвал до жена —
отвърна сухият старец, — никога. Аз не смея мравка да настъпя,
защото в туй малко създание с бързи крачка Бог е вложил
частица от вечността. Аз не посягам да откъсна житен клас от
нивата, нито цвят от градината, защото, който прекъсва нишката
на един живот — върши грях.
— Тогава какво правиш ти?
— Подготвям душата си, която се е отлъчила от Бога, да
стане съвършена и да се върне отново при него.
— Кажи ми какво пише в «Тайната книга»? Как е създаден
този лъжовен свят? — попита неочаквано императорът.
Старецът скочи на крака и се стъписа. Погледна втренчено
императора. Очите на Алексий Комнин не трепнаха. Той издържа
страшните очи на богомила.
— Добре, ще ти разкажа. Отвори вратата на душата си и
слушай. Целият този свят — Василий размаха дългата си ръка
отляво надясно — е рожба на престъплението. Създаденият от
Сатанаила свят ще се превърне на нищо. Няма да остане нито
една жива душа, нито един камък, нито един кълн…
 Старецът говореше. В очите му пламтеше чер огън.
Погледът му беше вдъхновен.
През прозорците влизаше вечерен шум. Екнаха камбаните
на многобройните императорски черкви.
Алексий I Комнин стана, обърна се към иконата на
Богородица и се прекръсти.
Василий прехапа устни.
Императорът бързо мина надясно и дигна копринената
завеса. На една ниска масичка, украсена със седеф, приведен
пишеше с паче перо същият оня монах, който превари Василия на
стълбата. Учителят на богомилите разбра измамата, закри очи с
ръце и горчиво заплака.
Същия ден в императорския дворец цариградският патриарх
Николай II Граматик, заедно с черковния синод, членовете на
военния съвет и сената осъдиха Василия да бъде изгорен жив на
Хиподрума.
Затвориха всички работилници. Опустяха всички улици.
Целият град се срина към Хиподрума. Падаше вечер. Слънчево
злато гореше върху голямото кубе на «Света София». На юг
трептеше синият емайл на Босфора. Като омагьосани пеперуди се
лутаха хиляди кораби и лодки с опънати платна. Пристигаха и
заминаваха търговци и царски пратеници от Египет, от Венеция,
от Сирия, от черноморските пристанища. Разтоваряха на
пристанището чували с жито, кошове със солена риба, чудни
изделия от цветно венецианско стъкло, сурови кожи от северните
страни. Търкаляха бъчви с гъсто като катран вино от островите на
Стара Гърция и Илирия.
Докараха Василия с вързани ръце. Многохилядната тълпа го
посрещна с похулни думи. Захвърчаха върху него дребни камъни,
кори от портокали, орехи. Черният началник на българските
богомили се изправи на едно стъпало и обходи с очи
неспокойната тълпа и равнището на старото византийско игрище.
Хиподрумът приличаше тогава на музей. Там имаше антични
статуи, донесени от древна Елада и от някогашния Рим,
натрупани бяха съвършени произведения на вдъхновени
майстори. Високо на средата се издигаше големият обелиск със
загадъчно писмо, дялан преди хилядолетия паметник, донесен от
Египет през времето на Теодосия Велики. Над императорската
трибуна стояха ония четири разиграни коня, направени от
позлатен бронз, които днес красят входа на християнската църква
«Свети Марко» във Венеция. Една великолепна статуя на
Херкулеса израстваше между другите като великан в страната на
дребосъците. Всеки пръст от ръката на тая статуя беше голям
колкото един човек.
От двете страни на обелиска димяха две огромни клади.
Едната, която беше наляво, изпращаше нагоре червени езици, а
върху другата светеше тежък дървен кръст, озарен от последната
усмивка на залеза.
Войниците бутнаха вързания старец с тъпите краища на
копията си и той тръгна покорно към кладата с огнените езици.
Когато наближи и спря, от императорската трибуна се спусна
царедворец със синя мантия. Той се упъти към Василия, развърза
ръцете му и викна:
— Погледни как свети божият кръст! Ако тръгнеш към
кладата надясно — император Алексий Комнин ще ти пощади
живота!
Многохилядният народ ахна и замря.
Богомилът не отвърна нищо. Той не дигна клепки и
неговите горящи очи останаха затворени за кладата на
спасението. Кръстът бавно почерня. Слънцето залезе. Тълпата
отново зашумя. Този шум напомни на Василия лятна градушка в
Тракия. Вятър огъва дърветата, брули узрелите класове. Птиците
бягат с писък към гнездата си. Падат редки, големи дъждовни
капки. Млад конник препуска пред облака към Пловдив. Насред
нивата, под един кръстец, стоят сгушени жена с черна забрадка и
едно дете по ризка, с тъмни очи. Градушка бие Тракия. Житата
падат. Майката шъпне нещо насълзена, детето свива под ризката
мокрите си крака и слуша тупкането на сърцето й. Къде е сега
онова чудно сърце?… Огънят на кладата запращя. Василий
трепна и отвърна очи настрана. Погледът му спря на една
бронзова гола жена. Хубава и порочна. Същата, за която по-късно
ученият Никитас пише: «Тя пленяваше погледите на всички.
Нейното хубаво бронзово тяло беше с жива и трептяща плът…
Чудните й коси падаха от златната корона, вееха се на вятъра и
стигаха дори до краката й. Устните й, полуотворени като венче,
сякаш говореха…» За тази статуя и за другите бронзови
съкровища, които кръстоносците на слепия вожд Хенри Дандоло
хвърлиха в пещта подир превземането на Цариград, историкът
Шарл Дил въздиша: «Уви, нашите прадеди, франките, взели тези
хубави бронзове и направили от тях едри пари, или както се
казвало по онова време — черни монети.»
Богомилът впи очи в голата жена, нейните устни го
помамиха, неутолена жажда избухна в душата му като пожар,
обхванал прегорилата от суша нива. Цял живот той я гони от
сънищата си и ето я сега, в последния час, отново протяга ръце
към него. Ала изведнъж върху тъмните прекрасни рамене на
жената пораснаха две големи черни крила и в ръката й блесна
меч.
— Махни се, Сатанаиле! — извика Василий и размаха
заплашително дългите си ръце към падналия ангел. Изви глава
нагоре и видя небето. В безкрайната тъмносиня небесна твърд
пъплеха като буболечки първите летни звезди.
— Господи, ида! — прошепна старецът със сухи напукани
устни. — Прати двама ангели да ме поемат и да ме понесат към
тебе!
Тъкмо в този миг императорът даде знак, една тръба изви
проточен глас. Двамина от войниците, които стояха зад богомила,
хвърлиха копията си на земята, грабнаха стареца и го понесоха
към кладата.
Хилядният народ притаи дъх. С нечовешка сила ромеите
хвърлиха Василия в пламъците, расото му се развя и той полетя
като сляпа черна птица. Огънят го погълна. Една тъмна струя дим
се изви нагоре.
Тъй загина в 1114 година този българин с желязна душа,
глашатай на едно ново учение, което не можаха да отбият нито с
черковни събори, нито със стрели, нито с огън.

> Второ българско царство

{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_konstantin_irin
a.png}

>> Старопланинските бунтовници

>> Ангел Каралийчев

През лятото на 1185 година, когато селяните покрай

Адриатика почнаха да късат първите узрели праскови и
гроздовите зърна се превърнаха на прозрачен кехлибар, пред
каменните стени на Драч спряха 2000 военни кораба, пълни с
въоръжени до зъби нормани, проводени от краля на Сицилия
Вилхелм II да прегазят Ромейската империя.
Норманите нападнаха крепостта с железни костенурки,
засипаха я с дъжд от стрели, затрупаха я с камъни и огън.
Вътре биеха гръмотевично и безнадеждно черковните
камбани. От високите крепостни кули защитниците падаха като
обрулени плодове. Войниците на задморския крал пробиха
стената и нахълтаха в града, тъй както нахлува мътната вода през
продънен яз. Втурнаха се по улиците и започнаха да секат де
когото настигнат. Като разграбиха съкровищата и храната на
хората, те се разделиха на две. Половината наскачаха отново в
корабите, опънаха платната и потеглиха покрай бреговете на
Адриатика към водите на Егея. Останалите навлязоха в
македонските планини и се спуснаха към Солун. Един ден през
месец август норманите изклаха всички мъже на Солун, а жените
поругаха. В тия смутни времена ромеите се биеха помежду си по
улиците на Константинопол. Те заклаха стария си император
Андроник I и на мястото му сложиха Исак II Ангел. Новият
император, щом видя на краката си пурпурните ботуши с везани
златни орли, намисли най-напред да се ожени и проводи сватове
при унгарския крал Бела III да искат неговата десетгодишна
дъщеря за ромейска императрица. Крал Бела беше чувал за
приказната хубост на Константинопол, за черквите с олтари от
ковано злато и сребро, за неброеното имане на Влахерна, за
някогашните конни надбягвания по Хиподрума и за чудната
южна страна, където зреят портокали с огнени кори. Той
посрещна сватовете с голяма почит. Натовари цял керван с
дарове, въоръжи хиляда войници — съпроводници, целуна
невръстното си чедо по челото и го изпроводи в позлатена кочия
към границата на ромейската държава. Свито в ъгъла на кочията,
русото девойче ронеше едри сълзи, а пък неговата бавачка
бършеше бузите му и думаше:
— Не плачи, пиленце, не плачи. Когато стигнем в
Константинопол, ще те направят кралица, ще ти сложат корона
на главата.
— Не ща да ставам кралица! Не ща корона!
— А какво искаш?
— Да се върна при мама. Да си играя с братчето. Ах,
Господи, какъв зъл баща съм имала! Защо ме провожда по
чуждите земи? Слушай, леличко, когато стигнем двореца на оня
дядо Исак (колко му е смешно името, нали?), аз ще набера от
градината му една голяма кошница с портокали и ще я проводя
на мама. То ще бъде през зимата, когато дълбок сняг затрупа
двореца на баща ми и врабчетата накацат пред прозореца на
моята стая. Ще напиша едно писмо и ще поръчам да не дава нито
един плод на моя баща, маджарския крал. Той не заслужава да
има корона на главата си!
Господи, защо избират за крале такива зли хора, които не
обичат децата си!
Много беше сърдито момиченцето на Бела III.
Седем дена пътува керванът, докато стигне границата на
ромейската империя. Цял месец се люшка позлатената кочия през
вековните гъсти славянски гори — през градове с високи
крепостни стени, през села със сламени къщурки. А когато
уморените коне нагазиха нивите на Тракия и птици запляскаха
криле над пътниците, детето подаде глава и почна да пляска с
ръце.
— Не ме е страх вече! Тука е светло. Тука няма мечки,
глигани и рогачи! Тая равна земя прилича на Унгария!
 По прашния широк път към Одрин въоръжени хора караха
цели стада добитък, насметен от Мизия и Тракия.
Исак Ангел гласеше голяма сватба. Той беше проводил
царски войници да съберат от поробените български земи ядене и
пиене за сватбената трапеза на Константинопол. Нека запомнят и
кърмачетата кога се е женил императорът! Откъм бреговете на
Бяло море пристигаха хиляди коли, натоварени с бъчви и мехове.
В бъчвите се плискаше черно старо вино, а в меховете се
плакнеше жълто кехлибарено дървено масло — за кандилата, за
борците и за народните трапези.
Беше късна есен и наровете се пукаха. Лозарите на Тракия
носеха към селата грозде и кошници на кобилици. Те се отбиваха
да сторят път на чудния керван, надничаха през малкото прозорче
на кочията и питаха ромейските войници, които препускаха от
двете страни с дълги копия:
— Тази ли, с бялата глава, ще бъде цесарка?
— Сиромашинката, колко е стара!
— Тя си води и момиченце. Видяхте ли го?
— Гордият цесар, нали е стар, от Маджарско му проводили
една баба и едно готово момиченце! Гордият цесар!
Ромейските войници гонеха българите с копията си,
хвърляха подире им камъни.
Исак Ангел посрещна бъдната си жена в Одрин. Първите
думи на малката унгарка, когато се изправи пред стария
император, бяха:
— Дядо, ще ми позволиш ли да набера от твоята градина
една кошница портокали за мама? Моля ти се, деденце!
— Какво иска туй северно ангелче?
 И щом чу отговора, той сграби детето и го дигна да го
целуне.
През дните, когато виното течеше по улиците на
Константиновия град, конните надбягвания на игрищата не
секваха, а гласовете на певците прегракнаха, а норманите
изгориха всичките градове и села край Бяло море, разрушиха
крепостите, заробиха девойките и младите невести, оскверниха
черквите и манастирите. Ножът опря до кокала. Всеки ден във
Влахерна пристигаха прашни вестоносци и с напукани от страх
устни разказваха за зверовете, които превръщаха в пустиня
ромейската земя. Исак Ангел се уплаши, заповяда да спрат
тържествата, събра силна войска, постави начело своя
военачалник Алексий Врана и го проводи срещу презморците.
Пролетта се появи рано. Потекоха мътни ручеи, напъпиха
смокините в градините на Влахерна. Лъхна развигорът.
Една вечер в двореца пристигнаха двамина запъхтени
скороходци. Те съобщиха, че Алексий Врана е отсякъл при
Мосинопол главата на змията и норманите се разбягали като
зайци по всички краища на Тракия. Тогава императорът реши да
излезе вън от стените на своята столица (той беше смел човек), и
да подиша свежия пролетен въздух на събудената земя. Три
хиляди души, въоръжени с лъкове, копия и мечове, обкръжиха
своя юначен император и го отведоха в летния дворец на
крепостта Кипсела. Там старият младоженец, грохнал от
сватбени веселия, спря да си почине.
Детето на крал Бела остана в градините на Влахерна да гони
пеперудките, а дъщерята на севастократора Иван Кантакузин се
намести в Кипсела при лекомисления владетел.
Иван Кантакузин се падаше чичо на Исака. Той беше сляп и
не виждаше какво прави дъщеря му със своя братовчед. По ония
времена ромеите нямаха изповедници и заминаваха към отвъдния
свят претоварени с грехове като кервански катъри.
Птици идеха от юг и се пръсваха по зелените полета на
Тракия. Сенокосите се надигаха.
От тъмните гори излязоха живите, потърсиха си добитъка и
почнаха да браздят земята. Алексий Врана гонеше норманите.
Веднъж през северната порта на Кипсела влязоха трима
души на коне. Те носеха островърхи шлемове, кожуси, дълги
ботуши и старовремски тежки мечове. Единият от тримата беше
същински великан. Подир тримата десетина ратаи караха
двадесет коня — годишния данък, който плащаха на ромейския
император болярите от балканската крепост Търнов.
Царедворците съобщиха на императора, че са пристигнали
тримата боляри от Мизия да си платят данъка.
Исак тъкмо пиеше горчиво жълто питие — дар от един
беломорски манастир, и разтваряше живи миди, наловени от
Мраморно море. Умъртвените с лимонов сок миди бяха
любимата закуска на василевса. Неговият сляп чичо му беше
катадневен сътрапезник. Млади ромейки шетаха и пълнеха
двореца с порочен смях и женско вълнение.
Императорът направи знак с ръка:
— Нека влязат при мене брадатите потомци на Крума и
Симеона! Нека влязат варварите! Влезте бре, вълци в овчи кожи!
Тримата българи влязоха. Императорът протегна крак да му
целунат пурпурната обувка, ала брадатите гости не паднаха на
колене. Те се изправиха пред василевса като равни на неговото
императорско достойнство.
Исак ги погледна накриво и викна:
 — Кои сте вие?
— Ние сме Теодор и Асен Белгун, господарите на крепостта
Търнов — отговори най-старият.
— А пък аз съм Иванко, владетел на крепостта Ряховец —
добави великанът.
— Защо сте дошли?
— Дойдохме да платим данъка.
— Какво докарахте?
— Двадесет коня.
— Само двадесет ли? — рече императорът и разтвори една
мидена черупка със сребърното си ножче. Налапа я жива. Забрави
да изстиска лимонов сок върху нея. Глътна я. — Само двадесет
коня! А защо не докарахте овце и волове? Вие знаете много
добре, че ми дължите петстотин овце и сто коня.
— Твоите войници ограбиха през зимата кошарите и
оборите. Всичко взеха от българите! Тази пролет нашите селяни
не можаха да засеят нивите си! — извика буйният Асен Белгун.
— Севастократоре, запиши, че велможите на Търновград се
оплакват — обърна се Исак Ангел към слепия си чичо.
— Ще запиша, василевсе, всичко ще запиша върху ланския
сняг.
— Хайде сега, тръгвайте си! Догодина ще докарате двеста
коня. Мене ми трябват бързоноги коне, за да гоня норманите.
Няма да им режете опашките! Не приемам коне без опашки.
Ала тримата българи не мръднаха.
— Защо не си вървите? Какво искате от мене? — изправи се
императорът и почна да пъди гостите си с ръце.
 — Искаме още села да владеем — проговори Теодор.
— Искаме да служим в ромейската войска като
военачалници наред със знатните ромеи. Ние сме от знатно
коляно — добави Асен Белгун.
— И ние знаем да се бием. Погледни колко рани имам на
гърдите си! — почна да се разкопчава Иванко. — Покажи и ти
твоите! Нали си василевс!
— Не искате ли да ви дам и ключовете на Влахернския
дворец? Защо да не ви ги дам, щом като сте толкова заслужили?
Севастократоре, тичай в Константинопол за ключовете!
Слепият се хвана за корема и почна да се друса от смях.
Ушите му се зачервиха. Тогава Асен Белгун пламна:
— Ние ще вдигнем народа против императора. Ние ще бием
ромеите: като гвоздеи ще ги зачукаме и ще натискаме под
коляното си императора, тъй както са го натискали нашите
прадеди Крум и Симеон.
Слепият севастократор се надигна, тръгна по посока на
оскърбителния глас, дигна ръка, замахна и удари Асен по
страната. Момъкът пребледня и прехапа устни. Иванко изтегли
меча си и попита Теодор:
— Да му снема ли главата?
Дъщерята на севастократора, която наблюдаваше
любопитно странните гости, нададе вик. Теодор хвана ръката на
Иванко:
— Стой, ти си полудял!
— Прогонете ги вън от крепостта! — викна императорът.
 ***

Пред кулите на болярина Иванко в крепостта Ряховец

спряха десет души ромейски войници. Те доведоха петима
императорски чиновници. Стражът от наблюдателницата щом ги
видя, изсвири три пъти с рог. В двора настъпи смут. Ратаите,
които товареха козлени чували с жито за Търновград, оставиха
храната. Влязоха в оръжейницата, препасаха мечовете си,
грабнаха стрелите и се наредиха да посрещнат ромеите.
Боляринът Иванко слезе от горницата и викна към гостите:
— Кои сте вие?
— Войници на императора — отговори началникът на
отделението.
— Какво искате?
— Ние не искаме нищо. Тези хора искат дан — и той посочи
чиновниците.
— Колко дан се пада да платят ряховските българи? —
попита боляринът.
Императорските чиновници заговориха един след друг:
— Аз съм дошъл да получа наметъка. Двеста стомни вино,
петстотин крини жито и двадесет качета мед. Медът трябва да
бъде прозрачен. Миналата година намерихме в меда удавени
пчели. Намерихме и един плъх. Такъв мед не приемаме.
— Аз ида за волоберщината. Шестдесет вола трябват за
войската на ромейския император.
— Сто и петдесет агнета ще дадеш, за да си платиш
кошарината. Не е много. Агнетата трябва да бъдат тлъсти.
 — А на мене само петдесет златици — димнина. Толкова
дан се пада на комините, които пушат в Ряховец.
— А ти? — попита с очи Иванко петия.
— Аз съм дошъл да се оплача. Мене ме постави архонтът
при моста на Етъра — срещу Самоводене, да сбирам броднина.
Твоите хора не плащат. Минават си и пет пари не дават. Те
забравиха, че са роби на ромеите. Твоите хора трябва да бъдат
наказани.
— Радомире — обърна се Иванко към своя телопазител. —
Хей, Радомире!
— Тук съм, господарю Иванко! — изпъчи се напреде му
едно дребно човече и загледа великана в очите.
— Запиши колко имаме да даваме на ромеите. Пиши нещо
от мене. Пиши нещо повече. Аз искам да си идат доволни тия
добри господари.
— Къде да запиша? — попита неграмотният телопазител.
— Върху ланския сняг.
— Ти оскърбяваш ромейските чиновници — изправи се
гневно началникът на отделението. — Ти си варварин. Аз ще те
вържа и ще те откарам в Преслав. Там ще отговаряш! Дръжте го!
— заповяда той на ромеите.
Тогава Иванко направи знак с глава на своите хора.
— Изловете ги! — рече кротко боляринът. И когато
въоръжените ратаи заградиха и вързаха ръцете на ромеите,
боляринът Иванко засука ръкави и изкрещя:
— Радомире, донеси ми тежкия меч! Искам да дам на тези
хора онова, което заслужават.
 Радомир домъкна от оръжейницата меча на болярина
Иванко. Като го пое, Иванко заповяда:
— Хайде сега, бягай в Търнов и кажи на Теодор болярина и
на Асен Белгун, и на Иваниция, че конят хвърли ездача в
пропастта. Хайде, какво чакаш още?
Малкият телопазител се метна на едно черно конче с бял
знак на челото и изскочи от крепостта. Удари нагоре към
Арбанаси. На Каменец отби коня да го напои. Под върбата до
каменното корито се бяха наместили двамина божеци. Те ронеха
трохи от един сух краешник в шепите си и лениво ги дъвчеха.
Когато Радомир отпусна юздите на коня, единият от божеците се
подигна и попита:
— Господарю, дълбока ли е река Етър?
— До шия.
— Ами ако ти попеем една песен, ще ни дадеш ли по една
аспра?
— Защо ви са асприте?
— Да си платиме броднината.
— Пейте, додето конят ми пие вода!
Тогава първият божек извади от торбата си една гъдулка и
засвири на една жица, а другият, седналият, запя:
C>
«Заменил се цесаря за една девойка мънина, за една девойка
мънина на дванадесет години без тринайсет месеца. Той й дума:
младото, тя му дума: дядото…»
C$
 — Дръжте! — хвърли им по една аспра Радомир. — Тази
песен на връщане, като ви срещна, пак ще ми я изпеете. Как се
казвате?
— Аз съм Преде, свирец от Драч. Презморците ми отсякоха
единия крак. Без крак съм, господарю!
— Аз пък съм Хрусе слепец, богомилът. Патриархът ми
извади очите, когато изгориха на големия Хиподрум Василия,
ересиарха. Без очи съм, господарю!
— Да го убие Господ! — извика Радомир, смахмузи коня и
се спусна по стария римски път към долината на Етъра.

***

Огънят на бунта пламна на другия ден, когато освещаваха

новата черква «Свети Димитър». Вятърът на свободата понесе
пламъците по цялата Дунавска равнина към старопрестолния
град Преслав. Светнаха копията на драговолците, звъннаха
мечовете им, пропищяха първите стрели над ромейските
гарнизони.
Новата българска войска порасна бързо. Умножи се нейният
брой. Като пчели идеха въоръжени мъже: българи, кумани и узи,
от всичките краища на равнината. Те се кланяха на Теодора,
който се зовеше вече цар Петър, и му целуваха червените
ботуши.
През една облачна нощ българите слязоха от планината в
Тракия и връхлетяха по-бързи от птици върху ромейския лагер.
Ромеите спяха дълбоко. Дребен дъжд квасеше техните шатри.
Слепият им военачалник Иван Кантакузин, щом дочу викове в
тъмнината и звън на оръдие, скочи от леглото и полугол се
хвърли върху коня си, който беше вързан пред входа на шатрата
му.
— След мен! — извика той, смахмузи коня и се втурна в
мрака, без да знае къде отива.
Дъждът намокри слепите му очи.
— Къде е слепецът? — чуваше се някъде гласът на Асен
Белгун. — Хей, който намери слепеца, да ми се обади! Ще му
напълня торбата със златици!
Ала в шатрата на ромейския военачалник намериха само
шапката му. Иван Кантакузин бягаше полугол в мократа нощ на
юг към Константинопол и зовеше войската си с продрано гърло.
— След мен!
Ромеите се втурнаха подире му и се загубиха в тъмнината.
А над България затрептя една чудна звезда.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_asen_petyr.png
}

>> Калоян и Балдуин

>> Любомир Владикин

През лятото на 1204 г., когато Балдуин се отправил към

северните покрайнини на новооснованата Латинска империя, за
да приеме лично клетва за вярност от тракийските градове,
влизащи в границите на бившата ромейска държава, Калоян, от
предвидливост вдигнал войската си и отишъл насреща.
Какво е замислял българският цар? Гордите франки
заплашвали с оръжие независимостта на България, а от друга
страна, моментът не подхождал за война: преговорите с папата
били към края си и една война между България и новата
католическа империя на Балканите неизбежно би сложила край
на Калояновото желание да бъде признат от папата за независим
и законен цар.
И Калоян решил. С войската си той се разположил на лагер
само две-три хиляди крачки далеч от веригата на франките.
Обаче не за война, а за мир и приятелство. Калоян поканил в
стана си един благородник, който се отзовал на поканата и със
свита от трима рицари в разкошни брони, на едри коне, тръгнал
към българския лагер. Щраусовите пера красиво се веели върху
сребърните шлемове на рицарите, които приближавали с
вдигнати наочници, в знак на доверие. С почит и дружелюбност
рицарите били посрещнати от българските войводи и отведени в
шатрата на царя. Тук те били приятелски гостени и замолени да
предложат на своя император договор за мир и приятелство.
Но надменният Балдуин отблъснал протегнатата ръка. Дори
заплашил Калоян, че ще навлезе в България и ще му отнеме
короната.
На дръзкото заплашване Калоян отговорил:
— Аз притежавам моето царство с повече право, отколкото
вие владеете Константиновия град. Аз отвоювах земята, която
моите деди бяха загубили, а вие превзехте Константинопол, над
който нямате никакво право. Освен това аз нося законно царската
корона, която съм получил от папата, а онзи, който си прикачи
титлата византийски император, насилнически присвои короната
си. Затова царството принадлежи повече на мене, отколкото
нему. Аз ще тръгна с вяра в победата под знамето на св. Петър,
украсено с неговите ключове, против ония, които носят лъжливи
кръстове по дрехите си.
Мъдро Калоян подготвил отмъщението, което всъщност е
било държавна необходимост за България. Вместо неразумно да
се нахвърля върху Балдуин, той дочакал търпеливо удобния
момент. За да разрушат ромейската държава до основи, грубите
рицари навсякъде оскърбявали гръцките първенци, отнасяли се
към населението с презрение, гаврили се с православните обреди,
и ненужно навличали върху си народния гняв. Калояновите
привърженици раздухвали зародилата се омраза и говорили, че е
нужна българска помощ.
Подготовката на бъдещата война стигнала дотам, че
местното население вдигнало въстание против латинската власт и
официално повикало цар Калоян с военна помощ. Българският
цар се явил като освободител, посрещнат най-дружелюбно, и то
по време, когато Балдуин водел война някъде в Мала Азия.
Местните гарнизони били пленени и избити, важни
крепости били завзети след незначителна съпротива, и когато
Балдуин с войската си се върнал да посрещне удара от север,
видял, че над Одринските кули се развяват български знамена.
На 14 април 1205 г., навръх Велики четвъртък, станало
решително сражение.
Маршал дьо Вилардуен и византийският хронист Никита
Хониат, и двамата съвременници на паметната битка, са ни
оставили кратки, но живи описания.
 Калоян криел главните си сили в клисурите и устията,
изчаквайки сгодния момент да се нахвърля върху
тежковъоръжените рицари.
За да разузнае силите на неприятеля и за да го изтощава,
Калоян на няколко пъти пращал лека куманска конница, която
наближавала френския лагер, хвърляла стрели и бързо се
връщала назад, гонена от рицарите. При един от тези набези,
силно разгневени, рицарите се спуснали срещу досадните врагове
със своите дълги копия, но не могли да ги достигнат, защото
«леката куманска конница бягала по-бързо, отколкото птиците
биха могли да хвърчат».
И в момента, когато ядрото на Балдуиновата войска
навлязло в мочурливите места край Марица, Калояновите засади
като порой се спуснали от висините и клисурите, обградили го и
се почнала ужасна сеч. Страшни били конните атаки, зловещо
звънтели копия, мечове и боздугани по стоманените ризници.
Викове и стенания раздирали небесата. Бързата като вихър
куманска конница се срещнала с окованите в желязо рицари,
чиито тежки и уморени от неразумното преследване коне един
след друг грохвали на земята.
«Тогава, казва Никита Хониат, българите слязоха от своите
коне и едни от враговете си убиваха, а на други поставяха окови.
В този ден загина цветът на латинското рицарство. Най-славните
мъже, между които и граф де Блуа, оставиха тука костите си.
Балдуин бе хванат в плен и откаран в Търново, където го
затвориха в тясна тъмница». Когато се смрачило, двете войски се
оттеглили — едните за пир, другите за кървав плач. Огледали се
рицарите — нито половината дори! Едни паднали под тежките си
коне, други откарани в позорен плен! А императорът? Някои
видели червения му плащ във водовъртежа на най-лютия бой, и
после го изгубили от очи… Едва по-късно узнали горката му
участ.
«Уви, каква непрежалима загуба!» Така завършва
описанието си маршал Вилардуен.

***

Тържествено, като римски триумфатор, Калоян влязъл в

Търново. Същата вечер в тронната зала била дадена голяма
гощавка. По рядко изключение присъствували царицата със
свитата си и жените на най-знатните велможи.
В разгара на пиршеството Калоян заповядал да доведат най-
ценния трофей — Балдуина. Неговите графове и барони го
придружавали. Царят пожелал всички да се явят не в пленнишки
дрипи, а в парадно рицарско облекло. И дори им отредил място
на трапезата, в най-крайния кът. Победителят не искал с
жестокост да помрачава славата си, па и не забравял, че Балдуин
отскоро е негов брат во Христа, под сянката на Апостолския
престол. Гръцкото приятелство било несигурно, както винаги.
Унгарският крал ненавиждал могъществото му. Гневът на папата
трябвало да се смекчи…
Българи и кумани ликували, упоени от слава и вино.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_krystonosci.pn
g}

>> Коронясването на Калоян

>> Любомир Владикин

На 8 ноември 1204 г., още в тъмни зори около Търновската

черква «Св. Петър и Павел» се трупал народ. Малки и големи
боляри от всички краища на царството оставили своите замъци и
чифлици и с най-верните си хора, на коне и в бляскави дрехи,
пристигнали в столицата да присъстват на голямото тържество.
Те оставяли конете си в царските обори или в обора на някой
приятел търновски велможа, и пеши тръгвали да заемат местата
си: великите боляри вътре в храма, а малките — най-близо до
входа, за да се поклонят първи на царя, когато излезе с папския
скиптър в ръка и с дълга багреница на плещите.
По-назад се трупал народът — търновци и някои гости от
близки и далечни градове. Войскари на едри коне и в тежко
парадно облекло сновели между тълпата, а други образували
почетна стража. Пътят от двореца до черквата бил осеян с жълти
и морави есенни цветя, а от прозорците на частните домове били
спуснати, по византийски обичай, тежки килими.
Когато от кулата на двореца тръбачи подали знак, че царят
излиза, екнали камбаните на всички търновски черкви, по всички
кули на крепостта се развели знамена, и гарнизоните затръбили
продължително. Всички очи се обърнали към стръмния път. И
когато бляскавият кортеж се задал, всички викнали гръмогласно;
после народът паднал на колене, а болярите се поклонили.
Черквата е сияела като приказна съкровищница. Всички
свещници и полилеи били запалени. Трептящите пламъчета на
хиляди свещи играели по позлатените свещени прибори и
хвърляли странни отблясъци по ризниците на войводите и
златотъканите дрехи на царската свита. Благородният папски
посланик стоял отляво на кардинала и върху възглавничка от
тъмночервено кадифе държал корона и скиптър. Всички държали
запалени свещи и всички очи се отправяли към тези свети дарове,
и те сияели в невиждан блясък, като че ли златен прашец играел
на облак около тях.
Първият търновски патриарх служел света литургия с
двамата митрополити — Преславския и Велбъждкия, и с
епископите Видински, Нишки, Браничевски и Скопски. Техните
скъпи дрехи сияели в многоцветни лъчи, а митрите им, донесени
от папския нунций, блестели като царски корони.
Посред този блясък, черковно пение и тамян, царят
коленичил пред божия олтар. Кардиналът Лео се доближил,
произнесъл на латински език молитва, сложил на Калояновата
глава златна кралска корона.
Велможите и народът ликували. Ликувал може би и царят,
но на неговото сурово мургаво лице не трепвал нито един
мускул. Само черните му като бездна очи стреляли по-остро от
други път.

>> Йоан Кукузел

>> Стилиян Чилингиров

В древността живяла една бедна вдовица, българка от Драч.

Тя имала само едно дете, което останало от малко сираче, без
баща. То било едничката й радост и надежда. То било и най-
сладката й грижа. А с чудни дарби удостоил Всевишният малкия
Йоан. Никое от децата по цялата околнина не било така гласовито
като него. Това обърнало вниманието на първенци и на
властници и славата му стигнала до император Комнин. Той
поискал да види детето, и като се уверил в дарбите му, взел го
под свое покровителство. После го настанил в придворното
константинополско училище за певци и за гласари.
Едничък от другарите си — синове на знатници, на велможи
и на членове от императорската фамилия — по произход
българин и син на бедна вдовица, Йоан се чувствал чужд в
тяхната среда, а и те гледали на него като на натрапник, дошъл да
развали единството на техния благороден произход. Макар и
осмиван от другарите си, Йоан Кукузел станал любимец на
императора поради ангелския си глас и скоро бил назначен за
началник на дворцовите певци. От всички страни го обсипвали с
ласки, от всички страни го възхвалявали. Не по-малка от дарбата
му била и неговата скромност. Сякаш че цялото внимание на цар
и на придворни не било отправено към него, а към някого
другиго. Сърцето му се измъчвало от неизвестна и за него скръб,
която го е карала да се чувства чужд за всяко удоволствие в
живота. Йоан е страдал сред изключителния разкош на двореца,
сред живителните и сладки надежди на бъдещето и най-вече за
това, защото е нямало кому да повери своите мъки, че е бил
лишен от приятел, с когото да споделя мечтите си — приятел,
който да му съчувства. Но неговите страдания станали още по-
непоносими, когато чул от устата на самия император решението
му да го задоми за дъщерята на един свой сановник.
Мисълта, че заради временните наслади на живота може да
загуби вечните радости на царството Божие дотолкова започнала
да тревожи Йоана, че той решил на всяка цена да избяга от
столицата и да се скрие в някоя далечна пустиня. Но как?
За негово щастие, тъкмо в това време пристигнал там
игуменът на Светогорската лавра по свои манастирски дела. Йоан
го видял случайно и сърцето му заиграло от радост. Той по
детски обикнал тоя старец, сближил се с него и тайно му открил
своите мисли и намерения. Старецът не само ги одобрил, но и го
благословил. Тогава Йоан напуснал скришом столицата и се
озовал в Света гора. Когато вратарят на лаврата го попитал кой е
той и какво дири, Йоан му отговорил, че е прост човек, овчар, и
че иска да стане монах.
— Млад си още — забелязал вратарят.
— По-добре е млад да се впрегна в ярема господен —
отвърнал скромно Йоан и замолил да съобщят на игумена.
Вратарят изпълнил молбата му. И игуменът, и братята се
зарадвали, защото им трябвал човек, който да пасе манастирските
кози. Йоан бил приет и причислен към братството. Подстригали
го и го пратили да пасе манастирското стадо в планинските
пасища. Тази работа твърде много възрадвала набожния певец.
Той потънал със стадото си в дебрите на светогорските пустини,
и любимото му занятие станало молитва и богомислие.
Тихо и спокойно текли дните на Йоана, прекарвани в строг
пустиннически живот. Отдалечен от света, не са могли да го
намерят и гонците на императора, ако да са дошли и в лаврата на
св. Атанасия. Пък и сам нищо не научил за тях.
Веднъж в трогателна и дълбока размисъл седял Йоан при
стадото си. Като знаел, че няма никой в пустинята, той започнал
да пее своите божествени химни. Неговият ангелски глас се
преливал в далечно ехо и замирал на пустинните атонски висоти
със своите мелодични звуци. Дълго и сладко пял изпадналият в
умиление Йоан, без да подозира, че го слуша един пустинник,
спотаил се наблизо в дивата пукнатина на скалата. Песента
потресла сърцето на стария пустинник, развълнувала го до сълзи
и произвела благодатно впечатление на разнежената му душа.
 Докато пял Йоан, пустинникът не свалял очи от него, без да
разбере откъде се е взел в пустинята такъв ангелски глас, такъв
безподобен певец. Но изумлението на пустинника минало всеки
предел, когато забелязал, че и козите не пасели, заслушани в
хармоничните звуци на песента. Притаили дъх и заобиколили
своя пастир, те стояли неподвижно отпреде му и го гледали.
Когато пустинникът съобщил на игумена за дивния пастир и
за неговото трогателно пеене, Йоан бил извикан в лаврата. Макар
и да не искал, той, след като бил заклет от игумена, открил кой е.
Игуменът едва можал да познае в неговия загаснал поглед и в
почернялото му лице императорския любимец, с когото се
сближил в Константинопол, и който тогава бил в пълния разцвет
на живота си — с пленителен поглед и с играеща по бузите му
руменина.
Със сълзи на очи Йоан измолил от настоятеля да го остави
като послушник пак на същата работа. И настоятелят се съгласил.
Но понеже се боял от гнева на императора, ако се научи, че е
открит неговият любимец, без да му е съобщено, той веднага
заминал за Константинопол.
— Прости ме, господарю, прости твоя покорен роб —
възкликнал старецът, като целунал нозете на своя цар. — В името
на Бога, който иска спасението на всекиго от нас, моля те да
изслушаш отечески моята молба, да я изпълниш, та и Бог да
изпълни твоите благи желания!
Трогнат от дълбокото верноподаническо смирение на
стареца, императорът го повдигнал и ласкаво попитал:
— Какво искаш от мене?
— Прости ме, господарю, ако бъда дързък пред твое
Величество. Моята молба е толкова скромна, че лесно може да се
изпълни. Тя нищо няма да ти струва, освен една твоя дума. А пък
нейното изпълнение ще достави радост и утеха на самите ангели,
както и благо на моята лавра.
— Каквото желаеш, всичко ще бъде изпълнено, кажи —
ласкаво промълвил императорът.
— Царю, подари ни един от твоите поданици, който дири
своето вечно спасение и денонощно се моли за твоята държава.
Повече нищо — казал игуменът и замълчал.
— Да бъде — весело отвърнал императорът. — Но кой е той
и къде се намира?
— У нас и вече е в калугерско одеяние — боязливо
произнесъл старецът. — Името му е Йоан Кукузел…
— Кукузел! — извикал императорът. Сълзи бликнали в
очите му и закапали по царствената му гръд.
Тогава игуменът разправил подробно за Йоан. Императорът
го изслушал внимателно и възкликнал с чувство:
— Жал ми е за моя единствен певец. Жал ми е за Йоана! Но
щом той вече се е подстригал, няма какво да се прави.
Спасението на душата е по-скъпо от всичко друго. Нека той да се
моли за моето спасение и за спасението на моето царство.
Старецът благословил Господа, благословил и милостивия
си господар и весело се върнал в лаврата. От тогава насетне Йоан
останал спокоен. Той си построил килия и черква с името на св.
Архангели и уединен там през шест дни на седмицата, в неделя и
при другите празници отивал в събора, заставал на десния клирос
и умилително пеел заедно с другите певци.
Веднъж, в събота, след като братята изпели акатиста и
прекарали в бдение, Йоан седнал на едно от братските седалища
тъкмо срещу иконата на св. Богородица, пред която се четял
акатиста. След малко го унесла дрямка и той заспал от умора. И
ето, присъня му се странен сън. Пред него изпъква Голгота с
трите кръста и в подножието на средния кръст, прихлупила очи
на земята, плаче и ридае Божията майка. И странно, той слуша
гласа на майка си и чува нейните думи: «Мило мое чедо Йоане,
къде си?». В съня Йоан повдига натежали клепки, отваря очи и
вижда изненадан майка си. Уж света Богородица, пък то тя —
родната му майка. Господи, превъплъщение ли е това или
образите на всички майки пред смъртта на техните рожби са едни
и същи? Едни и същи са и техните гласове, и техните
нареждания?
Непоносима мъка обхваща Йоана. Той чувства, че сърцето
му ще се пръсне. Още малко и ще се строполи на земята
бездиханен труп, също тъй жестоко прободен в ребрата, като
Богочовека, дошъл да възвести правдата божия на земята. И
тъкмо, когато политна, той чува глас: «Брате Йоане, свести се!»
Йоан наистина отваря очи и се вижда в прегръдките на отца
Пахомия.
— Ти сънува нещо? — попитал Пахомий.
— Сънувах.
Йоан се втренчва в иконата и я посочва на Пахомия.
— Сънувах, че тя и майка ми са едно. Едно с нея са и всички
майки. Те еднакво плачат за децата си; еднакво страдат за тях. А
ние, техните чеда, не можем да разберем това.
И той, вместо да продължи, запява плача на майка си.
Запява «Полиелея* на българката».
[* Полиелей (гр.) — песнопение от утринната служба в
източноправославната църква. — Бел.ред.]
 Отец Пахомий се прекръства и пада на колене.
Тази икона, която и до днес напомня за всички майки на
света, стои в лаврата на св. Анастасия. Пред нея постоянно горят
три никога незагасващи кандила:
Любовта, надеждата и болката на всяка майка по нейните
деца.

>> Цар Иван Асен II в Охрид

>> Ангел Каралийчев

Когато ромейският войвода Теодор от Епир наруши мирния

договор и нахълта в пределите на българската държава, цар Иван
Асен II започна да събира войска. Под неговото знаме надойдоха
българи, кумани, хазари и латински рицари. Когато Теодор
положи на главата си в Охридската черква «Света София»
императорска корона и насече монети със своя образ, цар Иван
Асен II изкара меча си и потегли на юг. Тогава в Тракия цъфтяха
ябълките и щъркелите пристигаха от презморските страни. Най-
напред вървяха българските конници с шлемове на главите, с
високи ботуши и тежки мечове. Пехотинците носеха кожени
островърхи крумовки, дълги зелени копия, лъкове и стрелници.
Тежко трополяха стенобойните машини и огнепръскачките. Цар
Иван Асен II яхаше на бял кон. Неговата туника се развяваше,
метната върху раменете му. Дръжката на златния му меч беше
обсипана с камъни, които блещукаха. Българите и ромеите се
срещнаха при старото село Клокотница. Когато тръбачите
възвестиха началото на битката, царят заповяда на един свой
конник да набучи на копие потъпкания мирен договор, върху
който Теодор беше сложил своя подпис, и да върви пред
войската.
Както косачите повалят планинските сенокоси, тъй
конниците пометоха ромейските полкове. Българските стрели
помрачиха слънцето. Император Теодор заповяда отстъпление,
като изпрати на своя пръв войвода обгорено орлово перо.
Побелял като платно, той обърна коня си назад, но бързоногите
български войски го окръжиха и мечовете им зачаткаха.
Съкрушен наведе глава императорът, когато вързаха ръцете му с
железни окови и го поведоха към палатката на царя. Щом видяха,
че техният император е паднал в плен, ромеите сложиха оръжие и
се предадоха.
Вечерта Иван Асен II събра военен съвет и попита
войводите си какво да стори с ромейските пленници.
— Ще ги отведем по нашите села и градове, да ни зидат
кулите, да ни пасат стадата, да ни косят сенокосите и да ни
копаят виноградите. Те са наши роби — обади се старият
Добротица.
Втори се дигна черният Нестор Влах.
— Господарю, забрави ли, че Василий II Българоубиецът
извади очите на четиринадесет хиляди пленени Самуилови
войници. Господарю, аз искам око за око, зъб за зъб!
Тогава кроткият цар Иван Асен размаха ръка и заговори:
— Василий II влезе в гроба, посрещнат от сенките на тия
невинно погубени войници. Зографите са изписали образа му над
входа на Цариградската черква «Света София». Тоя храм не може
да бъде Божи дом. Той ще рухне, а на тебе, Несторе, ще кажа
едно: Само оня, който дава светлина на човеците, има право да
им отнема очите. Идете си, войводи! Отдъхнете си! Днес
всемогъщият Бог благослови нашето оръжие. Утре ще навлезем в
свещената българска земя, където някога царуваше великият
Самуил. В равна Пелагония ще ни посрещнат българите,
почернели от страдания. Лека нощ, войводи!
На другия ден българският цар дари свобода на ромейските
пленници и те разнесоха славата му на юг.
С голяма бързина силната българска войска премина
Вардара, навлезе в Пелагония и се втурна към Илирия.
Ромейските крепости падаха като гнили круши. Когато влезе в
старопрестолния град Охрид, цар Иван Асен се настани в една
висока бяла кула, изградена от Самуила върху брега на
Охридското езеро. Най-горе, където гнездяха гълъбите, беше
царевият прозорец. От прозореца до земята висеше дълго въже.
Цар Иван Асен II проводи глашатаи да обявят на хората, че
всеки, който дири справедливост, може да дръпне до три пъти
въжето. Една камбанка почва да бие в царевата стая, щом въжето
се залюлее. Нека дойдат ония, които са потъпкани, ограбени,
мъчени и преследвани. Царят ще им даде справедливост. От
всичките краища на южните земи се упътиха страдалци към
бялата кула. Бързо взеха да здравеят дълбоките рани. За царевото
чисто сърце се научиха не само хората, но и птиците небесни,
зверовете в горите и рибите в морските дълбочини. Една сутрин
камбанката в царевата кула тихо позвъни. Царски прислужник
погледна през прозореца, втренчи надолу поглед и що да види —
не човешка ръка, а една тънка езерна змия беше захапала долния
край на въжето.
— Какво иска от мене тази Божия твар? — рече царят и
заслиза по мраморните стъпала. Щом отвори пътната врата,
змията се изправи, поклони се на владетеля, обърна се назад и
запълзя към езерото. Царят разбра, че нямото същество иска
нещо да му каже, и тръгна след змията озадачен. Когато стигна на
езерния бряг, където беше змийското гнездо, Иван Асен разбра
защо го е повикала змията: в гнездото й се беше наместил един
голям зелен рак с остри щипки и дълги мустаци. Царят се наведе,
хвана предпазливо рака за бронята и го хвърли далеко в синьото
езеро. Змията влезе в гнездото си.
Минаха три дни. Една вечер, когато царят седна с войводите
си да яде печена пъстърва летница и да пие черно охридско вино,
изневиделица между златните чаши и сребърните съдини на
трапезата се проточи една змия и тръгна към царя.
Нестор Влах измъкна меча си и посегна да я разсече, но
Иван Асен го спря.
— Не я погубвай! — викна той. — Тази гостенка е моя
познайница.
Змията допълзя до царя, изправи се, стори поклон и като се
наведе, изтърси от гърлото си в царевата паница един голям
драгоценен камък, изкаран от езерното дъно. Този камък блесна с
такава светлина, че ослепи очите на войводите. След това змията
се поклони повторно, обърна се назад и се измъкна навън в
тъмнината.
Цар Иван Асен II заповяда на златарите да украсят с
охридския камък короната му. По ония времена такъв светъл
камък нямаше никой цар на главата си.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_ivan_asen.png
}

# Надпис на Иван-Асеновата колона в «Св. четиридесет

мъченици»
 В лето 1230, месец март, аз Иван Асен в Христа Бога верен
цар и самодържец на българите, син на стария Асен I, издигнах от
основи и с живопис украсих пречистата тая църква в името на
Светите 40 мъченици, с помощта на които разбих войската на
ромейския цар кир Теодор Комнин, самия него, както и
велможите му, взех в плен. Цялата му земя от Одрин до Драч
превзех, гръцка и арбанашка (Албания), присъединих Сърбия и
градовете около Цариград, защото в този град владееха франките,
но и те се покоряваха под скиптъра на моето царство, понеже
нямаха друг цар, освен мене… И всичко това благодарение на
Бога, защото без него нищо не става.
Амин.

>> «Свети четиридесет мъченици»

>> Иван Вазов

Черквата замайваше погледа с богати болярски премени,

които лъщяха от сърма, между шестте мраморни колони.
По полилея бяха запалени всички свещи, както и големите,
подобни на брезови стволове, свещи от бял восък на двата медни
светилника пред олтаря. Тия исполински вощеници, дар от
първата жена на Иван Асен II, унгарката Анна, при освещаването
на храма след Клокотнишката битка, се палеха само при редки и
особено тържествени случаи. Възтъмните мраморни колони
опираха изваяните си капители о краищата на дебелите дъги, що
подпираха свода. Из прозорците падаше обилна светлина, та ясно
се виждаха фреските, които покриваха стените. През благовонния
дим на тамяна и смирната личаха, премрежени, потъмнелите
икони на темплото* със златни и сребърни венци. Излените от
сухо злато венци на иконите на Исуса Христа и на света
Богородица, изработени от мозайки, отражаваха трепетливо
пламъците на свещите. Тия скъпоценни венци бяха дарени от
Иван Асен II. Той бе заповядал да ги излеят от златните чаши, що
бе намерил в шатъра на кир Тодора. Олтарските двери с
позлатени резби, извършени от далматински майстори, оставяха
да се види през полуоткритата завеса част от вътрешността на
олтаря, през чиито околчести прозорци утринното слънце
хвърляше синкави снопове светлина. Там се мяркаше бялата
глава на патриарха, изправен пред престола, зад който се
издигаше черното разпятие. Едри гранати, укрепени по ръцете и
нозете на Спасителя, изображаваха гвоздеите в кървавите рани.
Тия скъпоценни камъни бяха от благочестивата царица Ирина,
втората съпруга на Иван Асен II, прочута с хубостта си. Пред
иконата на св. цар Константин и царица Елена, долепена до една
от колоните, висеше голямо кандило от слонова кост, обковано
със старо сребро с чудно изящно изработен филигран, поклонено
от Константин Тих, за да измоли оздравяване на болната си нога.
Пред стъпалата на олтаря, посред другите мраморни плочи,
имаше една по-широка мраморна плоча с издълбани дъбови
клони на нея и такива кръстове на четирите й краища, под които
длетото бе начертало три реда едри букви. Под тая плоча спеше
прахът на цар Калоян. Но сега тя не можеше да се види.
[* Темпло — иконостас на черква. — Бел.ред.]
Над самите главни врата срещу олтаря, фреските
изображаваха един велик момент: пленяването на кир Тодор при
Клокотница. Той е вързан и коленичил и вдига молебно ръце
пред горделиво стоящия Асен, подпрял се на меч, окръжен от
храбри воеводи. Една гръцка императрица с двете си дъщери
стои там с наведена глава и моли победителя за милост. Зад тях
пленени гръцки велможи. Във въздуха ангели във вълнисти
облаци благославяха великия цар…
Като прибавим и издълбания по Асенова заповед на една от
мраморните колони надпис в памет на тая велика победа, тоя
храм имаше значението не само на богомолен дом, но и на скъпа
народна, историческа светиня, един вид свещен музей, хранител
на живи спомени от славни дни за България, преживени при най-
славния от Асеневци.
И какви събития не бяха видели тия безбройни ангели,
светци и мъченици, които като живи гледаха от стените! Тук
Асен II при връщането си от победоносния поход до Драч бе
коленичил и допрял чело до мраморните плочи, благодарейки
Бога за великата милост към Асеневския род и към царството; тук
бе се венчал с прекрасната Ирина, мила на неговото сърце; тук за
пръв път бе служил литургия първият патриарх на възобновената
чрез Асеневата политическа мъдрост българска патриаршия. Тук
бе опяна добрата царица Анна и първият й син, покосени рано от
немилостивата смърт. Тук витаеше още невидимият дух Асенев,
видим само от ангелите и херувимите по стените.

>> Латините нападат Зограф

Когато някога царуваше над гърците нечестивият и

суетнословният Палеолог, който беше съмишленик на латините и
ги превъзнасяше, тогава се вдигнаха тия латини от Италия и Рим,
за да дойдат в Цариград при току-що споменатия техен
съмишленик Палеолог. Из пътя си те воюваха и срещу ония,
които обитаваха в Атонската гора, наричана още Света гора
поради добродетелния и благопредан живот на нейните жители, а
още и затова, че измежду всички други места тя бе избрана от
пресветата и пречиста света Богородица.
Латините водеха война, както се рече, и против други, и
сетне дойдоха и в манастира на светия и славен великомъченик и
добропобедник Георгия, наречен Зографски. И понеже латините
не бидоха пуснати в манастира от неговите монаси, те влязоха
насила, завладяха го и запалиха кулата на цар Асеня, на 10
октомврий, в година 6784 от създание мира (или 1275 от Христа).
Кулата и църквата изгоряха съвсем, заедно със 193 книги, с
църковните съдове и златни епитрахили, с многоценните завеси и
с всички други църковни утвари, които бяха останали от
благочестивите и приснопаметни царе, именно от св. цар Петър,
от великия Иван Асен и от Симеона. Едни от предметите бидоха
задигнати от нечестивците, други погинаха в пламъците, а заедно
с това изгоряха и двадесет и един инока и четири мирски лица.
Имената на изгорелите иноци са следните: Тома, Варсонофий,
Кирил, Миней, Симон, Иларион, Яков, Мартимиан, Козма, Йов,
Киприан, Сава, втори Яков, Сергии, Мина, Йосиф, Йоаникий,
Павел, Антоний, Евтимий, Доментиан и Партений. Последният от
тях, еклисиархът Партений, като гледаше насилническата и
жалостна смърт на своите събратя, както и своята, която щеше да
последва наскоро, хвърли се от кулата долу, но не умре веднага, а
проживя още тридесет деня и се помина и той в Господа, на 8-и
ноември, като премина в незагниващия и безконечен живот.
Общият наш враг, който ненавижда доброто и му се зловиди
нашето спасение, още от край време не е преставал да подбужда
разни царе, князе и народи срещу ония, които живеят
благочестиво. Така той подигна някога варварите против
преподобните отци в лаврата на св. Сава, които бидоха избити и
чиято памет се чества на 20-и март; после подигна етиопите,
които избиха отците в Синай и Раита. Тъй и сега нашият враг
докара срещу зографските отци безсрамния и суров народ
франки, който извърши над тях своите неистовства. Достойно е
прочее, да кажем нещо за тях, защото те едва ли не приеха
мъченическа смърт, ако и някому да се види дързостно това
сравнение. Ако, прочее, мъчениците са загинали за
изповеданието на Христа, така и зографските монаси загинаха за
богоугодния си живот и за вярата си, понеже не се присъединиха
към латините, които си служат с безквасна комка. Нека, прочее, с
надлежна почит възкликнем към тях: О, вие, жертви одушевени,
словесни всесъждения, страстопобедители, венценосци господни!
Вас земята няма да ви укрие, паметта ви живее между нас, които
сме на земята, а небето, надяваме се, ще ви приеме, ще се отворят
за вас райските врати, и там като ще пребивавате, ще се
наслаждавате от дървото на живота, от дървото на Христа, а не от
онова, заради което изпадна Адам. Помолете се, прочее, о вие
преподобни наши отци, щото и ние, когато напуснем тоя
многоболезнен свят, да бъдем под закрила заедно с вас, при
водите на покоя, в недрата Аврамови, в невечерната (незаходима,
вечна) светлина в райския злак, защото вашата ограда е
недостъпна за вълците, а нашата е слаба, временна, и изисква
много пазители, поради неведение на онова, което има да дойде.
Молете се, прочее, да бъде запазено това малко стадо от вълците,
които го погубват, т.е. от подигащите се ереси и от нападенията
на външни народи.
Тия гореречени наши отци се поминаха в Господа през
текущата, както се каза горе, година от създание на света 6784,
месец октомврий 10-и ден (1275 г.). Това се написа за спомен, та
да не бъдат помрачени такива неща в дълбочината на забравата, а
да се припомнят винаги в бъдните поколения до веки. С
молитвите на тия наши отци Господ Бог да запази нашите
благочестиви и православни царе, да покори под нозете им
варварските народи и всеки враг и противник и да умири своя
свят, а нас да укрепи в любовта си.
@ Старобългарски разказ

>> Съпротива срещу османското нашествие

# Обсадата на София
Тая крепост е силна и здрава и много яка, та всички наши
налитания и атаки остават безполезни и дори вредни. Много
загуби се дадоха от дин-ислямските храбри войници, които се
самопожертваха като курбан… Убедих се, че тая яка и много
здрава крепост не ще може да се превземе със сила и юначество,
ако не се употребят в случая някои хитрости и изкусни военни
планове… Вътре в крепостта има многобройна кяфирска отбрана
армия, войниците на която са едри, мустакати и добре калени в
боеве, само че са навикнали да пият вино и ракия, с една дума
хора веселяци. Откъм продоволствие крепостта има в изобилие
жито, брашна и жива стока — едър и дребен добитък… Военни
провизии, припаси и военножелезарски работилници има в
крепостта предостатъчно и от там може да се набави всичко, що е
потребно за войската им… Овощия от всякакъв вид и лозя там
има в изобилие. Търговията на града е доста развита, защото на
всички страни се виждат наредени като пиявици пътища, по
които сноват пътници, търговци, търговски кервани с разни стоки
и изделия, които се работят в София и се пръскат по всички
посоки на Румелия и по-нататък. Пътищата и друмовете са много
големи. Полята и горите са пълни с изобилни треви и овощни
дървета; има и големи планински дървета за строеж. По
Софийската равнина се срещат много диви животни, като чакали,
вълци, сърни и др. София и Софийското поле, следователно, са
истинска райска ябълкова градина. При това, вътре в София има
и горещи минерални води. Те служат за нуждите на населението,
което е доста красиво, едро и стройно наглед, с весело
настроение. Управлението и владението на София, като тима, се
намира изключително в ръцете на великия неверник.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_pechat_ivan_s
hishman.png}
@ Лала Шахин, турски военачалник

>> Цар Иван Шишман

>> Ангел Каралийчев

«От кога се й, мила моя майно ле, зора зазорила, от тогаз се

й, мила моя майно ле, войска провървяла. Кон до коня, мила моя
майно ле, юнак до юнака. Напреде им, мила моя майно ле, сам
цар Иван Шишман.»

На десетия ден от обсадата Челеби Сюлейман изкара един

чугунен топ и разби Желязната врата. Този топ бе оня същия,
който избълва първото гюлле срещу Цариград. Най-напред,
когато обгради с пълчищата си Велико Търново, турският
военачалник беше изумен от красотата на града, от яките стени
на крепостта и го помамиха златните кръстове на многобройните
черкови. Девет дни Челеби Сюлейман обсажда последната
българска столица. Цар Иван Шишман се беше затворил с шепа
храбри защитници вътре. Девет дни от високите бойници надолу
се събаряха камъни, бръмчаха стрели и копия срещу черния
мравуняк, който налиташе откъм Арбанаси по стария римски път.
Денем земята около крепостта натежаваше от трупове, които
падаха като обрулени плодове, а нощем, когато стотина бели
рогове от малоазойски бикове раздираха изтръпналата околност и
обаждаха на османските турци, че боя свършва, те бърже
нарамваха труповете и очистваха бойното поле, за да налетят с
нова стръв, когато зора зазори.
Челеби Сюлейман беше побил байрак с полумесец на Гарга
баир и седнал пред осипаната със златни звезди шатра, бавно
отчиташе зърно по зърно броеницата си и гледаше със замъглени
очи кулите на Царевец, откъдето щеше да нагребе нечетено
имане за хазната и откъдето щеше да подбере орляк момичета с
нечувана хубост — за харемите на султана. Какъв ли сън сънува
Илдаръм Падишах?
— Няма да разрушавам туй юнашко гнездо, ще го взема
небутнато, и когато побием байрак на най-високата кула, ще ти го
подаря, Исмаил!
Исмаил беше най-малкият и най-безстрашният син на
Челеби Сюлейман. Неговите черни очи светнаха и ръката му
стисна здраво кривия ятаган.
— Гледай наоколо каква благословена земя! Виж гората,
виж ония сини скали, над които се вият две черни птици.
Погледни долу сребърната река. Лъщи като кован колан, който е
опасал гъвкавия стан на млада невеста. Чувай, Исмаил, тука ти
ще бъдеш като един малък цар. Всичките черкови с позлатени
кръстове ще превърнеш на джамии. Името на Аллаха нека
пребъде в тоя най-благословен кът. Чуваш ли, Исмаил, когато се
уморя от победи и ръката ми отпусне отмаляла ятагана, ще ти
идвам на гости. По целия Балкански полуостров, дето мина, от
болярските крепости ще изловя най-отбраните жени и ще ти ги
проводя. Какви жени, ай! Да си пречупиш ятагана и да седнеш
при тях само да ги слушаш като гукат — сякаш анадолски
гургулици, да ги гледаш как се мият под шадравана и да им се
радваш. Нали?
Исмаил гледаше надолу обтегнатия като въже камен мост
между Царевец и Трапезица, по който тичаше един войник и се
закриляше с щит срещу стрелите, що му изпращаха отдолу
османлиите. Щитът му ту блесваше като звезда, палена от лъчите
на заходящето слънце, ту пак угасваше.
— Исмаил, кажи на арабина да удари барабана тая вечер и
да обади на войниците ми, че имам три магарета, натоварени със
сребро! Три магарета със сребро ще дам на оня, който тази нощ
ще пререже с ятагана си проклетия мост. Един жид снощи ми
разправи, че дясната крепост била черковище. Там денонощно
падал на колене се молел един белобрад старец, наричали го
патриарх. Този стар човек минувал всяка нощ по кожения мост в
друга крепост, където е цар Иван Шишман. Оня жид ми казваше,
че когато срещнели погледа му, уморените войници се
съживявали и кожите им заяквали като броня. За туй не могат
нашите стрели да ги пронижат. Ще се пукна от яд, ако утре,
когато отворя очи, не видя кожения мост срязан на две.
Исмаил се впусна надолу.
Вечерната здрачина бавно забуляше белите стени на
Царевец. Ято гълъби изхвръкнаха от гъстата гора и се разсипаха
по стените на крепостта, откъдето с черни очи гледаха
бойниците.
На Трапезица заблещукаха кандила.
Небето беше червено, вечерната глъчка подир битката бавно
заглъхна, звезди се огледаха в дълбоките вирове на Янтра, глухо
забуча вековната Света гора, където се лутаха като призраци
гладни боси монаси от близките поругани и ограбени вече от
османлиите монастири.
Загърмя барабанът на арабина, размърдаха се пълчищата и
изведнъж всичко утихна.
Над Царевец бавно разбутваше облаците пълната месечина
и се мъчеше да види какво става на грешната земя долу. Когато
един облак удави месечината и тъмнината потопи дивната
българска столица, по скалата, в която беше издълбана Желязната
врата, отворена към кожения мост, безшумно почна да се катери
един човек. Той забиваше като дива птица нокти в камъка и
невидимо се въземаше нагоре. По едно време от Желязната врата
се показа един българин със запалена главня в дясната ръка и
озари надолу дълбочината, където нощуваха ордите на Челеби
Сюлейман. Тъмният човек — синът на Челеби Сюлеймана,
плътно прилепна, притаи дъх и се вкамени. Оня с главнята тръгна
по моста към другия край, и врагът му леко като котка се метна
горе и заситни подире му с гол ятаган. Към средата на моста
Исмаил спря и почна да реже. Тогава кожата, по която нощем
прошумяваха свещените стъпки на патриарха, затрепера.
Защитникът на моста се обърна, освети с главнята турчина, който
дорязваше кожата и се хвърли върху него. Преди да се сборичкат,
моста се скъса и двамата полетяха надолу в бездната.

Цар Иван Шишман стана от трона си и тръгна с бързи

стъпки по мраморните плочи на тронната зала. Беше късно.
Тежкият полилей догаряше, свещите полека издъхваха и в
хубавата зала, където преди половин час дадоха клетва с голи
мечове, вдигнати нагоре, великите боляри да бранят града до
последна капка кръв, беше нахлула необичайна тишина.
Последният цар на българите стигна до отворения прозорец и
звездите на нощта запъплаха по светлия му шлем. Пред очите му
беше нощта, спокойна и тъмна, забулила съдбата на утрешния
ден. Над Арбанаси избухваха страшни огньове — турците бяха
запалили царското летовище.
Всяка вечер, преди да се прибере в покоите си, цар Иван
посрещаше своя най-верен приятел — великия старец патриарх
Евтимий. Тая нощ патриархът закъсня. Цар Иван беше сънувал
лош сън и чакаше мъдрия човек да му го разгадае. От три дни
хлябът се беше привършил в крепостта, дечицата пищяха по
улиците, майките им ревяха, а защитниците на Царевец губеха
мъжката си сила. Но щом се явеше Евтимий помежду им и
почнеше да им хортува, те ставаха сити и в жилите им нахлуваше
бодра кръв.
Цар Иван беше вдигнал хладна длан към горещото си чело,
когато запъхтян в залата се втурна един стотник и обади, че
коженият мост, който свързва Черковището с Царевец е прерязан.
Цар Иван Шишман изтръпна и изведнъж усети как стените на
крепостта, кулите и черковите се залюляха и събориха с
оглушителен трясък и цялото му царство потъна в мрак.
Последната свещ на полилея издъхна.
— Излез! — каза царят. — Иди кажи да оседлаят белия ми
кон и да го подковат наопаки. Когато отивам нагоре, надолу да
ме дирят.
Стотникът се обърна.
Цар Иван влезе в покоите си, тихо приближи към везаната
със златни цветове люлка, където спеше мъничкият му син,
наведе се над люлката, дълго гледа младенеца, който дишаше
кротко и опари бузата му с една сълза.
 — Ако имаш късмет, мое момче, няма да изтърва короната и
когато пораснеш, ще грее на твоята глава.
Излезе навън и тръгна да обиколи войниците си. На върха на
Царевец гореше един голям огън. Край огъня натъркаляни,
закитили настрани щитовете си, спяха страшно уморените
войници. Нямаше жива душа наоколо и само шумът на Янтра
тревожеше техния последен сън.
Царят мина между заспалите, отиде при огъня, наведе се, взе
една горяща главня и я вдигна нагоре. Жълто-червен, пламъкът
озари лицата на бранниците, целуна ги с огнена целувка по
челата.
Очите на цар Ивана подириха Бога в близкото небе. Устните
му зашепнаха:
— Чуй ме, Господи! Ако си решил да погине тоя град —
нека бъде волята ти! Но кажи, в тази главня да остане семката на
моя народ! И когато донякога главнята се разлисти и разпери
клони, да огрее свобода над българската земя!
И той заби горящата главня в земята.
— А кой знае, може би, ти ще ми помогнеш утре да победя!
С твърди стъпки цар Иван Шишман тръгна надолу към
Желязната врата. Яхна белия си кон, подкован наопаки със
сребърни петали, излезе вън, препусна и се поде по бърдото към
Светата гора. На десетия ден сутринта, когато Челеби Сюлейман
научи, че е погинал Исмаил, посипа главата си с пепел от тъга и
гневно обърна очи към Велико Търново:
— Ще погубя този град, камък върху камък да не остане от
него!
И обърна чугунения топ срещу Желязната врата.
 Надвечер анадолските турци нахлуха в крепостта и по
каменните улици потекоха ручеи кръв.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_ivan_shishman
.png}

>> Патриарх Ефтимий в Търново

>> Григорий Цамблак (XIV-XV в.)

# Падането на Търново

Варварският цар, възгордян от своите победи и завоевания

на много народи, като слушаше за града Търново, за неговата
големина, крепост и хубост, за неговото положение, което го
прави мъчнопревзимаем, защото, освен със стени, той и природно
е укрепен, а при това криел и големи богатства, многобройно
население и голяма слава, както църковна, така и царска, пожела
доброненавистникът да го разори. Затова, като вдигна всичките
си източни войски, почвайки от персийските предели и от
Ликоания* и Азия, премина в Хелеспонт и като намери всичките
си западни войски събрани, както беше заповядал, пристигна и
нападна неочаквано града, и то не от една или от две страни, а го
обгради целия с войски. А тия свирепи войски бяха се разтегнали
надълго. Разяреният варварин се заканваше на обсадените да ги
изгори, да ги сече на късове или на друга насилствена смърт да ги
предаде, ако все така упорстват и не му се покоряват. Най-сетне
той превзе града, но не със силата си, а защото Божията воля
допусна това.
 [* Ликоания — област в Мала Азия. — Бел.ред.]
И както някой доблестен военачалник, ако и победен от
своите противници, не побягва, но като събере пак войската си,
нанася победа — така направи и Евтимий. Понеже бе изгонен от
църквата, той влиза в друга, посветена на името на върховните
апостоли Петър и Павела, и тези последните като взе за свои
защитници, отдаде се на по` много подвизи, отколкото по-преди,
като обмисляше как да запази хората си незасегнати от
варварското губителство, та поучаваше, утешаваше; падащите
духом повдигаше; на препъващите се подаваше ръка; легналите
изправяше; които щяха да паднат, подкрепяше; борещите се
похваляваше и ги ободряваше към храброст. Някои отсичаше
като заразени, да не би и цялото тяло да се зарази, или ги
изпъждаше като прокажена овца, за да не предаде недъга на
цялото стадо. Така, тия втори подвизи на мъжествения Евтимия
бяха много по-големи и победоносни против лукавия, отколкото
първите, когато управляваше в тишина своето паство.

# Избиването на търновските боляри

А понеже лукавият се видя свързан в собствените си вериги

и уязвен от своите стрели, и като не можеше да понесе мълчаливо
падението на войнствата си и пълното си обезоръжение, вдигна
буря много по-голяма и по-люта, отколкото беше първата. При
разказването на която човешкият език изтръпва и костите се
разтреперват. Началникът, оня турчин, който бе поставен от
турския цар да управлява града Търново, повика при себе си
гражданите, които превъзхождаха другите по име, добродетел и
благородство, за да обсъдят някои общеполезни дела. И те,
подобно на глупави овци, що вървят след касапина, като се
довериха на злия вестител, бързайки дойдоха, и всеки от тях
носеше кръвта си да я повери на убийствените десници. Когато
ги видя в ръката си кръволочният звяр, ножът заигра по гърлата
им, изкла ги всички сред църквата, или, по-право да се рече,
освети ги, без да се посрами от белите коси на старците, без да
пощади младите.
О, свето войнство, не един по-рано и друг по-късно, а
всички като застанаха вкупом пред мъчителя, оплюха го и
веднага, като се представиха пред Христа, се увенчаха с
мъченически венец. Мъчителят хвърли техните трупове за храна
на птиците небесни, но Господ присъедини душите им при
кротките ангели. О, воини, вие опазихте вярата и броя си не
намалихте. А чуйте и броя им: бяха сто и десет души, чиято кръв
обагри църквата и ако и да бяха толкова много, никой не се
отказа от вярата си.
Такива бяха чадата на блажения Евтимий, така запазиха те
неговото учение, такава честна отплата му дадоха за многото
трудове, които той бе положил за тях, като не само се лишиха от
имот, дом, деца и сродници, но и кръвта си пожертваха заради
благочестието, което бяха наследили от него.
Достатъчно ще бъде, честната и от ангелите похвалена
смърт на казаните мъченици да послужи като най-върховна
похвала за самия Евтимий и да няма нужда от повече думи за
неговите подвизи.
Той, грабнат от турските войници, застана дръзновено пред
мъчителя без страх в душата си, без да се промени от боязън и на
спокойното му лице се изписваше благодатта и живущия в него
дух. И когато му съблякоха дрехите и го докараха на градската
стена, за да бъде позорна неговата смърт, и когато беше всичко
приготвено за посичането му, дали промени лице, дали затрепера,
дали с каквото и да е показа привързаност към тоя живот? Никак,
защото той беше ученик на св. Павел и като него бързаше да се
отдели от тялото и да заживее с Христа. А това личеше от
думите, които каза на варварина: «Защо, неправеднико, унижи
така безумно и долно величието на моето достойнство?
Подобаваше свещеникът да се жертва пръв, та сетне жертвите да
го последват; достойно беше пастирът да върви пред овците си и
бащата пред децата си. И понеже аз осветих по-рано тия жертви,
затова и подобаваше аз първи да изпия чашата на заколението;
трудилият се работник трябваше пръв да вкуси от тоя сладък
плод.» Такива думи като изговори многомъдрият Евтимий,
повика палача, наведе глава и протегна усърдно шия.
Палачът се приближи и беше вече готов да нанесе
смъртоносния удар, но подобно на ръката на онзи беззаконен цар,
която Бог порази и направи неподвижна, когато бе посегнала да
улови пророка, по същия начин убийствената тая десница той
направи неподвижна и бездействена, като че ръка на някой
мъртвец да е прилепена на живо, движещо се тяло. Това хвърли в
ужас оня горделивец и цялото измаилтянско сборище. При това
те не само че не останаха, но избягаха от самото място. А на
блажения върнаха одеждите и му казаха свободно да ходи където
пожелае.

# Изпращането на патриарх Ефтимий в заточение

А после какви неща станаха? След това чудо варваринът

заповяда да бъдат преселени жителите на Изток (така се
изискваше и от царските повеления), а божият човек Евтимий да
бъде изпратен на заточение в Македония. И когато излизаше
заедно с народа, като втори Йеремия, това зрелище беше в
състояние да накара дори и камъните на града Търново да
пролеят сълзи, защото деца се разделяха от бащите си и братя от
родни братя; при това близките не се откарваха заедно, та поне,
като се виждат, да се утешават в скърбите си, но едни биваха
оставяни, а други, които се отличаваха по род, богатство и
хубост, биваха отвеждани. Онези дни бяха дни на ридание.
Защото има ли нещо по-горчиво от преселението и по-жално от
раздялата с роднини, когато споменът за родината и за своите
пробожда винаги сърцето като жило?
И ето, почнаха едни други да се прегръщат, да се целуват, да
се прощават и с риданията си огласяваха цялата местност. Всред
тях вървеше пеш великият Евтимий, подпиращ се на своя жезъл,
обливан от сълзи, с душа, уязвена от хиляди стрели; и то не от
тях страдаше той, нито бе покрусен от собствените си недъзи и
старини. Той беше съкрушен от людското страдание и от
крехката възраст на децата.
И когато стигнаха до мястото, където пастирът, въпреки
желанието си, трябваше да се отдели от тях (уви, кой ли може без
сълзи да си спомни за това?), всички падаха при нозете му и ги
обливаха с потоци сълзи, допираха устни и лица, ръка му
целуваха, назоваваха го пастир и учител, отец чедолюбив, и
раздялата си с него наричаха раздяла на душите. Едни от жените
слагаха пред него децата си; други, които бяха по-близо
удостояваха се да се докоснат до ръката му, трети — до одеждата
му, която целуваха като ръка на някой светец и я обливаха с
топли сълзи; други, обзети от голяма вяра, скубеха тревата,
където стоеше той; някои пък, притискани от народа и не
можейки да се приближат, чрез своите вопли и горчиви сълзи се
удостояваха отдалече с неговия благослов, защото вече нямаше
жив да го видят. А той ги утешаваше и простираше към тях
своето учителско слово, като ги наставляваше да се държат в
господните заповеди и да пазят вярата непорочна. И Евтимий ги
поучаваше да благодарят за сполетелите ги беди и им обещаваше
занапред неизречени блага, или накъсо да кажа, със сладките си
наставления ги подготвяше да пренасят по-леко жестокостите.
Такива думи като изрече боговдъхновеният Евтимий, падна
на колене и се помоли заедно с тях. После стана от молитвата и
им даде последната си благословия. И когато един ридаещ из
народа извика към него: «Кому ни оставяш, добри пастирю?» «На
светата Троица, отговори той, ви предавам сега и во веки.»

>> Великият заточеник

>> Иван Вазов

Есенното слънце напредваше към горските върхове на

Родопите.
Пловдивското поле, пожълтяло и посърнало, разстилаше
скръбно безкрайната си шир на север до мъгливите призраци на
Средна гора.
По това равно поле владееше пълна безлюдност. Никаква
подвижна черна точка из стърнищата или друмищата, която да
показва присъствието на човек или животно, никакви кола не се
движеха из големия цариградски друм, който се протакаше из
равнината и който друг път гъмжеше от пътници, що идеха от
близки и далечни страни.
Страшно безлюдие.
 Но ето из южния му край се зададе една малка дружина. Тя
се състоеше от шестима турски войници на коне и от един старец
пеш.
Тоя старец беше висок, едър, с дълга бяла брада, малко
приведен. Той се подпираше на патерица.
Неговото сухо, измахнато от скърби и умора лице, с криви
хоризонтални бръчки по широкото почерняло чело, имаше
скръбен израз. Но то беше тъй хубаво, тъй благородно! В
замислените му очи гореше страшна енергия, но тя бе смекчавана
от някакъв израз на покорство към съдбата, на християнско
смирение, на безкрайна тъга.
Полите на окъсаното му расо бяха покрити с прах. От праха,
смесен с потта, бяха се образували на челото му и по шията му
кални петна.
Това беше неотскоро. То беше през есента на 1393 година.
Ужасна година за България.
Столицата на Търново беше превзета от Челеби Сюлеймана
едва преди три месеца — на 17 юлий.
Турските завоевателни орди, преминали при Орхана
Дарданелите, бяха вече опустошили и подчинили Тракия и
Македония. В 1364 год. Лала Шахин, пълководецът му, бе
превзел Стара Загора и после Пловдив. София бе паднала на 1382
год.; повечето градове на Северна България, като Варна,
Силистра, Никопол, един по друг след това се подчиниха на
турците: оставаше само Велико Търново; но след три месеца
обсада и то падна, обляно в кръв, след жестоко нападение на
Челеби Сюлеймана в крепостта.
 Последният български цар Иван Шишман бе убит или умрял
някъде в плен, в някоя пловдивска тъмница, казват някои
историци.
България, като свободна държава, загина печално и глухо,
без да даде сериозен отпор.
Безконечни вътрешни крамоли, безсмислени свади и войни
със съседите бяха я изнемощили; вечни тревоги, смутове,
ненужни борби бяха убили всяка енергия у безволния народ и той
покорно прие съдбата си, изгубил вяра във всичко.
Старецът, когото караха конните турски войници, бе
последният търновски патриарх Евтимий.
C>
«Безстрашният пастир в бедите ужасни, в добри дни и лоши
народу другар. Евтимий, на Търново в дните опасни последний
бранител, последният цар.»
C$
Евтимия откарваха на заточение. При Шипка, която тогава
не съществуваше, той бе отделен от другарите си състрадалци,
търновски първенци и боляри, пощадени от турския меч и
откарани на изток за Азия, и сега сам продължаваше трудното си
шествие към заточение, далеко от Търново, което бе оставил в
развалини.
Призракът на пожарите в Трапезица и Царевец още светеше,
пламтящ и зловещ пред очите му.
И сега, като се подпираше тежко на патерицата, от Търново
и до гроб вече негова другарка, той мислеше за оставеното
паство, за загиналата столица, за опожарената патриаршеска
черква «Възнесение», която тъй гордо и славно стърчеше на
чуката на Царевец, дето бе отслужил и недовършил последната
литургия.
После му минаваше през ума живата раздяла с търновския
народ при Дълга лъка и с болярите под Стара планина,
раздирателните вопли, плачове на мало и голямо при
изпращането му, сълзите на болярите, виковете им, думите им
жални, прощални — и сълзи се порониха по изсъхналите му
бледни бузи и се смесиха с калта по шията му.
Но турците му казаха студено:
— Е, защо плачеш като жена, старче? Невеста ли остави,
деца ли остави в Търново? Калугерите нямат челяд. Е, защо
плачеш?
— Оставих народа, синко — отговори патриархът, разбрал
повече от изражението на лицата им какво му говорят, защото не
знаеше езика им.
Те го не разбраха.
— Хайде-хайде, баш кешиш! — И те му направиха знак, че
трябва да върви.
Слънцето се скри зад планината.
Дружината почина край реката в силния град Теснобран —
старото име на Станимака — и пое пътя по урвата на юг.
Пътуването на стареца по тая върлина, назъбена с остри
камънаци и канаристи прагове, беше крайно уморително. Пот
като град течеше от лицето му. Той охкаше страдалчески. Той
прималяваше.
Тука го срещнаха неколцина гърци с натоварени мулета и го
изгледаха зачудени.
 Те се поклониха на турците доземи. Ония, които яздеха,
слезнаха от мулетата и попитаха турците кой е този.
Когато им се каза, че е търновският патриарх, те се изсмяха
и му казаха:
— Скатовулгаре!
Той, знаещ добре гръцки език, разбра ругателното слово,
погледна ги тихо, безучастно, без никакъв израз на гняв в очите.
Като продължиха разговора си с турците, гърците узнаха, че
карат стареца на заточение в близкия Бачковски манастир.
После отминаха нататък, и смехът им пак достигаше до
слуха му, смях непочтителен, презрителен.
— Господи, прости им — прошушна старецът, — и ти носи
кръста си на Голгота, и чу ругателствата на нечестивите…
Големи сенки падаха от скалите въз неравния друм. Реката
отляво бучеше в дълбокия дол. Последните зари на захождащото
слънце увенчаваха челата на отсрещните зъбери. Вечерникът из
планинското гърло носеше прохлада и тихо люшкаше листата на
шубраките и люляките край пътя. Кози се спущаха из
храсталаците, за да се приберат, хрупайки пак пътем шумица.
Срещнаха заточеника и жени, българки от ближните села, и
като го виждаха така сломен от страдания, с просълзени очи,
кланяха му се до земята, погонвани веднага от ударите на
камшиците, които плющяха въз тях с псувни.
А Евтимий благославяше жените.
Излязоха на билото на ръта, дето пътят се спуска към
реката.
Оттук Евтимий видя насреща си, кацнала въз една скала,
двуетажна крепост, съградена от Ивана Асена.
 Над вратата на долния кат един кръст, издълбан в камък, и
някаква благочестива живопис показваха, че вътре е параклис.
Старецът се прекръсти. Той се обърна към турците и им
даде да разберат, че ги моли да му позволят да иде в черквицата
да се помоли.
Като разбраха желанието му, те се намусиха.
— Помириса крепост гявуринът и иска там да иде! Вълкът
гледа все към гората — каза чаушът и му изкряска: «Напред,
нечестиви кяфирино!»
Евтимий тогава с благоговение се прекръсти към земята и
тръгна пак.
Очите му се бяха насълзили.
Скоро вечерният здрач забули и него, и турците.
В дола, дето бухтеше реката, мрачината съвсем покри
пътниците.
През реката, по височините се открояваха неопределено
върховете на големите дървета, черните зъбери и надвисналите
скали, покривите и комините на Бачковския манастир.

>> Камбаната на свободата

>> Ангел Каралийчев

Ако някой от нашите малки читатели отиде в стария

престолен град Велико Търново, нека мине по равното сенчесто
шосе през Света гора. По една стръмна пътека той ще слезе към
легендарната река Янтра, ще прехвърли Турския мост и ще завие
нагоре към Царевец. Още нестигнал някогашната крепост,
малкият гостенин ще спре учуден пред големия каменен лъв,
легнал до входа на Царевец като верен страж. Зад гърба на лъва е
Сечената скала. Доскоро над тоя стръмен прорез е имало дървен
средновековен подвижен мост. Жителите на Царевец всяка вечер
са го вдигали със синджири и крепостта е ставала недостъпна.
Хълмът, където са били някога дворците, сега израства към
облаците, опасан с живописни пътеки и зашумен с гъста
зеленина. Ето и бялата хижа, където нощуват лятно време хиляди
туристи. Над нея пълзи нагоре една пътека. Тя се вие под борови
дръвчета, между бодливи шипки и потъва в дълбоката до пояс
трева. По тая пътека гостенинът ще стигне на самия връх,
наречен Камбанен хълм.
Чуден свят се разкрива наоколо. В морна мараня потъват
горите, където са потулени манастири от Второто българско
царство. Сини орлови скали се спущат и падат в пропастта,
издълбана от водите на Янтра. Янтра лъкатуши, чурулика и
водите й горят като разтопено злато. А градът не може да бъде
описан с перо. Много векове гигантската ръка на времето е
трупала къща върху къща и е създала това чудо за очите, за което
патриархът на българската книжовност Иван Вазов пише, че
нощем прилича на полилей със запалени кандила.
Върху Камбанния хълм има една полузарината яма. Край
ямата — дебели каменни зидове. Някога, преди пет столетия,
тука е имало една вехта черковка, с опушени икони и стройна
висока камбанария. Тежка чугунена камбана е бучала над
Царевец, а долу в черковката се е чувал шепотът на последния
български патриарх. Когато османските турци, поведени от
Челеби Сюлеймана, заградили Търново, великият старец
Евтимий разбрал, че на българското царство е дошъл краят.
Дълго мислил каква надежда да остави на поколенията, които са
обречени на робство, и най-сетне решил. Една вечер той слязъл в
Асенова махала, където сега са кожарите. През времето на
Евтимия там са живели ковачите на старинни оръжия и леярите
на черковни камбани. Евтимий влязъл в леярницата на най-
сръчния майстор и му поръчал да излее една камбана с глас на
млада жена, която пее по жътва, и да влее душа в разтопения
метал.
— Коя душа? — попитал майсторът.
— Душата на българската история.
Майсторът разбрал. Щом разтопил в един огромен казан
метала за камбаната, той отишъл при патриарха. Евтимий
измъкнал изпод възглавницата си една ръкописна книга с листове
от кожа. В нея мъдрият старец бил разказал цялата история на
българите. Той целунал книгата и я подал на леяря. Леярят слязъл
в работилницата си и пуснал историята на Евтимия в казана с
разтопения метал. Книгата изгоряла, ала нейната душа останала
навеки включена в новата камбана. За пръв път камбаната
забучала през оная страховита нощ, когато ордите на Челеби
Сюлеймана нахълтали в крепостта и почнали да секат — де
когото срещнат.
Разярен се изкачил на Царевец турският военачалник и на
кон влязъл в черковния двор. Евтимий дърпал въжето и
камбаната плачела.
— Защо биеш тая камбана? — попитал турчинът.
— За да обадя на българския народ, че слънцето на неговата
свобода залязва. Пада вековен мрак. Но ще дойде ден, когато
камбаната пак ще забучи и свободата пак ще изгрее над нашата
земя!
 — Изгорете черквата! — провикнал се Челеби Сюлейман и
заповядал да оковат във вериги беловласия патриарх.
Турците стръвно налетели в черковката и я запалили.
Огънят запращял и пламъци обхванали камбанарията. Когато
дървените греди изгорели, чугунената камбана рухнала с трясък
и потънала в земята.
— Изкопайте я и направете от нея секири! — заповядал
Челебията.
Запретнали се турците да копаят, но колкото повече копали,
толкова по-дълбоко в земята потъвала камбаната и те не могли да
я намерят.
Минали вековете като черни птици над българската земя.
Народът много теглила претеглил, ала той знаел, че някъде в
земята стои камбаната на свободата и чака да дойде хубавият ден.
… И разказват старите търновчани, че през 1876 година,
когато пламнало Средногорското въстание, всяка нощ те чували
изпод земята да ехти една камбана и гласът й бил като глас на
млада жена, която пее по жътва.

> Османско Владичество

>> Мощите на свети Иван Рилски

>> Владислав Граматик (XV в.)
 Като стигнаха пратениците в царствения български град
Търново и като се настаниха вече там, гдето почиваха останките
на светеца, първите от гражданите, които се научиха за
причината на техното идване, дигнаха не малка мълва и голям
метеж между населението. Търновци се впуснаха в крамоли и
сбиване с пратениците и никак не им даваха да изнесат светеца из
града, а искаха на всяка цена да ги изпратят безуспешно назад. И
понеже и двете страни продължаваха вече от три дена да се
препират и безполезно да се обиждат и крамолата взе да се шири
между населението и дойде дори до ушите на властта, съгласиха
се взаимно да се отнесат до градския съдия, който да разреши
веднага техния спор. И когато монасите представиха на съдията
султанското писмо, с което му се заповядваше да предаде най-
скоро на пустинниците тялото на пустинния светилник Иван
Рилски, той даде веднага в ръцете им желаното от мнозина
съкровище, всечестната именно ракла (ковчег) на богоносния
отец, с която нищо на света не може да се сравни. Така крамолата
се прекрати и оспорваната вещ се освободи.
Тогава иноците взеха с голяма почит и радост светата ракла
и като я завиха с многоценни покривки и облаговониха с
миризми, на утрешния ден, ако и малцина да бяха в града,
дружно излязоха, след като бяха положили раклата на едно
добиче, и се запътиха към своите. Никой от града не беше
излязъл да ги изпроводи, освен неколцина сиромаси и иноци.
Когато наближиха до град Никопол и щяха вече да влязат в
него, посрещна ги на две поприща нещо извън града някой си
велможа, Богдан жупан, човек много христолюбив и с голяма
вяра у свети Ивана Рилски. С него имаше и други боляри. И така,
всички заедно влязоха в града, отидоха в неговите палати и
внесоха раклата в домашната му църквица, гдето бяха запалени
много свещи и се носеше благоухание от тимиан и други
аромати. И като извършиха божествена служба на светите
тайнства на Христа Бога, влязоха в църквата на името на светеца,
след което пак се върнаха в дома, гдето бяха удостоени с най-
голямо внимание и гдето беше сложена трапеза с всякакво
изобилие. Там се бе събрал едва ли не целият град, с жени и деца,
малки и големи, радващи се и пеещи божествени песни. Дивният
онзи домакин се разпореждаше и не седна на стола си дори
четвъртия час на нощта, а в това време неговите слуги шетаха
гологлави и прислужваха. И когато се свърши гощавката, всички
си разотидоха по домовете си. На утрото като станаха и отпяха
надлежните песни и като се приготвиха за път, навън пак се зачу
мълва и глъчка: целият град беше се струпал да изпроводи тялото
на светеца. И ето че пак, както рекохме по-рано, от раклата на
светеца се усети голямо благоухание, което оттогава не престана
да се разнася ден и нощ. След всичко това, горепоменатият
велможа като обсипа с почести и надари рилските пратеници,
които носеха раклата на преподобния, и като ги снабди
преобилно с потребните за път неща те положиха тялото в
обикновената носилка, и той, заедно с другите боляри, изпроводи
ги дори до река Осъм. На това място болярите прегърнаха
раклата на светеца, обляха я със сълзи и като се сбогуваха с
пратениците, тръгнаха едните и другите за у тях си, поглеждайки
от време на време назад.
Като минаха ония места, не след много дни пристигнаха в
славния град Средец и внесоха раклата в храма на светия
великомъченик Георгия, гдето лежат останките на светия крал
Милутина, наричан Бански. И понеже и двамата светци бяха
поставени на един одър, отгдето идеше двойно благоухание, ето
че целият град се стече при тях със свещи и кандила. На
утрешния ден пратениците решиха да известят в манастиря за
своето пристигане заедно с тялото на светеца. Затова изпратиха
писмо по едного от своите служители. Когато изпроводиха
писмоносеца, пратениците останаха шест деня в Средец, за да си
починат. През това време те бяха предмет на обща почит и
прослава. Една ктиторка, от богатите средечанки, беше направила
ковчег за светеца от негниещо дърво, за сто пенези; в тая нова
ракла поставиха светеца. Мъжът пък на тая жена, ктитор Георги,
купи за шест златици светла покривка, с която покриха ковчега
на светеца.
Като настана седмият ден и бе отпяно обикновено утренно
славословие, и гражданите като узнаха, че пратениците ще
тръгнат с тялото на светеца, събраха се тогава всички, с жени и
деца във великата църква на св. Георгия, която е в митрополията
и гдето пратениците бяха на стан, заедно със светеца. И като се
посъветваха, сметаха да се изпроводи светеца тържествено, при
участие на свещениците, облечени в свещени одежди, със свещи
и кандила. Някои, обаче, от народа не даваха, казвайки: «Боим се
от завистта на агарянските синове, да не би нещо неочаквано да
ни сторят.» Това мнение се понрави на всички. И така дигнаха
светеца с народа и тръгнаха. Мнозина от изпращачите бяха видни
мъже на коне; други от народа вървяха пеша, а най-много бяха
боси, с жени и деца. И така, като излязоха извън града на четири
поприща място, взеха да се прощават със светеца, сълзи
проливаха, целуваха раклата, както бе на носилото, и с вопли
говореха: «Отиваш си от нас, дивни отче, а нас сираци оставяш
сами, както и по-рано», па като се удряха по гърдите, връщаха се
назад. Велможите пък, заедно със свещениците и иноците,
придружиха пратениците до местото, наричано Лешница, гдето
като ги нагостиха и се сбогуваха, върнаха се. Някои от тях обаче
отидоха с рилци дори до манастира. От Лешница нататък
останките на светеца бяха свалени от добичето и ги понесоха на
рамене.
>> Георги Кратовчето*
[* Свети Георги Нови Софийски]
>> Ангел Каралийчев

През деня, когато на чардаклийската трапеза поднесоха

първите румени праскови в сребърен сахан, в Йовановата
златарница пристигна първият турски законник. Той беше мъдър
човек, с висока снежнобяла чалма. Дясната ръка на Хасиб Осман
паша. Майсторът го нямаше в златарницата. Георги посрещна
гостенина и му поднесе стол. Законникът измери с очи
внимателно стройното момче и поклати одобрително глава.
— Готов ли е пръстенът за най-малката дъщеря на пашата?
Георги отключи желязната съкровищница, където бяха
скътани много нанизи, колани и гривни. Изкара пръстена.
Камъкът заблещука върху розовата му длан като светулка.
Турчинът пое пръстена, отиде към прозореца, разгледа го полека,
с наслада, и като се обърна, попита:
— Ти ли изкова този пръстен?
— Аз — отговори Георги и наведе очи, загледа почернелите
нокти на босите си крака.
— Ти си златорък! Дръж тия пари!
И като развърза кесията си, той му начете седем златици от
десетте, които му даде Хасиб паша.
— Стигат ли?
Георги държеше златиците уплашен.
— Много са — прошепна той.
 — Не са много. За такъв човек като тебе не са много. Имам
да ти кажа една дума, но приказката ми тука да си остане. Ти си
роден с голям късмет. Много те е харесала най-малката дъщеря
на пашата. Ако приемеш нашата вяра — ще те оженим за нея. Ти
ще станеш голям човек. Най-напред ще заминеш в Истамбул. При
Капудан паша, брата на Хасиб Османа, военна наука ще учиш. По
големите морета ще плуваш. Големи риби ще ловиш. На високо
място ще се изкачиш. Големци ще ти целуват чехлите. Казвай!…
Георги потърка с длан челото си и като се съвзе, отговори
твърдо:
— Аз не ща да ставам голям човек. Стига ми работата в
златарницата.
Законникът се усмихна.
— Ти не знаеш, синко, че нашият пророк Мохамед обещава
райска наслада за ония, които вървят по волята му.
— Кои са те? — попита Георги.
— Достойниците, които имат силна вяра и пазят телесна
чистота.
— А насилниците?
— Те ще бъдат осъдени на вечна мъка.
— Тогава всичките ваши началници и съдии ще горят в
пъкъла, защото мъчат българския народ.
— Не може да бъде! — извика законникът. — Я погледни
колко джамии с минарета от мермер* са издигнали тези хора,
колко моста са направили над реките, колко чешми и керван-
сараи са построили нашите първенци. За тяхната милостиня
Аллах ще им прости греховете.
[* Мемер (тур. остар.) — мрамор.]
 — Няма прошка за хората, делата на които са черни.
Някогашните земни владетели са издигнали паметници, по-
големи от сегашните. Но ти не можеш да кажеш, че те сега се
радват на райско блаженство.
— Слушай — хитро продължи законникът, — ако си
истински християнин, ще дойдеш да спасиш една душа, която
загива. Дъщерята на Хасиб Осман паша е болна. Тя ще умре от
любов. Стани правоверен, за да отървеш момичето от страдание.
Какво да кажа на пашата, когато занеса пръстена?
— Да му е жива и здрава дъщерята!
В конака старият паша се надигна, като видя законника.
— Е — рече той, — склони ли?
— Не ще. И тъй то мъчих, и инак му хортувах. Не можах да
го съблазня нито с думи, нито със злато. Опасен човек. Ако не
склони да стане мохамеданин, ще трябва да го затрием.
— Ами Шазие?
— Моминските сълзи съхнат като утринната роса,
господарю!
— Викайте го при кадията! Правете, както ви е научил
Аллах! — махна с ръка пашата.
В съдилището Георги пристигна заедно с поп Пея, стария
средецки книжовник. Съдията рече на Георгя:
— Ти, Георге, си хубав човек и заслужаваш донякога да се
настаниш в Мохамедовия рай, където всички правоверни
покойници ядат пилаф и пият шербет.
— Откъде знаеш, че Мохамед е в рая? — попита Георги
Кратовчето.
 {img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_gravjura_1.png
}
— Как да не зная? Аллах разтваря широко райските порти за
ония, които обича. Той обича турчина. Ако не го обичаше, щеше
ли да му даде толкова земя и да сложи под коляното му толкова
милиони люде? Нашият пророк е водил разговори с Аллаха и от
него е научил закона.
— Какъв закон? Този ли, който позволява на вашите
големци да колят и да бесят сиромашкия народ, да тъпчат земята
му и построят ли една джамия или керван-сарай край пътя —
тозчас им се прощават греховете?
Тия думи удариха съдията като гръм.
— Вържете го! — скочи той.
— Нека неговата кръв падне върху главата ти! — гневно
извика съдията на поп Пея. — Напълнил си му главата с
размирни думи! Сложете верига на ръцете му и го хвърлете в
тъмницата. Бийте нечестивеца!
Седем дни лежа Георги Кратовчето в каменната кула. Беше
сам в едно тъмно и влажно подземие…
Когато вечерта влезе отец Пейо и го напипа в мрака за
раменете, малкият зарида:
— Страх ме е, отче!
— От какво те е страх? — сурово попита гласът на
свещеника. — Ти чувал ли си песента за Балканджи Йова?
Неверници са дошли да вземат Йововата сестра, но той не я дава
на чужда вяра. Йово е железен човек. Ръцете си дава, очите си
дава, нозете си дава, но хубавата своя сестрица Яна не дава на
чужда вяра. Неверниците тогава му изболи двете очи и му
отсекли двете ръце и двете нозе му отрязали. Знаеш ли как се
прощава Балканджи Йово със сестра си, когато я повеждат
силом?
P>
«Прощавай, сбогом, сестрице Яно, очи си нямам — да те
погледна, ръце си нямам — да те прегърна, нозе си нямам — да
те изпратя.»
P$
— Истина ли е тази история, отче? — попита Георги.
— Ако не беше истина, народът нямаше да извади песен. В
туй стъкълце ти донесох причастие. Приемаш ли го?
Настъпи дълбоко мълчание. Две ръце се протегнаха в мрака
и поеха стъклото.
— Приемам го — промълви Георги съкрушен.
За последен път изкараха обречения момък пред съдията.
Той посрещна малкия затворник с думите на Мохамеда:
— Този свят се крепи върху великодушието на силния.
Силният наш владетел е готов да те закриля с бащинската си
десница.
Когато започна делото, в съдилището влезе Хасиб Осман
паша. Всички му станаха на крака…
— Слушай, чоджум* — проговори с мъка Хасиб Осман
паша, — ако изпълниш едно мое желание, ще те имам като син и
ще те направя наследник на имането си.
[* чоджум (тур.) — обръщение: момче мое, дете мое.]
— Щом си готов да ме имаш за син, защо посягаш на вярата
ми? — попита Георги и го погледна в очите.
 Пашата срещна горещия поглед на момчето.
— Не искам да си мениш вярата — рече той. — Дръж си
вярата, но се ожени за моята болна дъщеря.
— Ще се оженя — провикна се високо Георги Кратовчето,
— ако твоята дъщеря стане българка!
Пашата отвори уста слисан. Почервеня и размаха
безпомощно ръце. Тълпата, която напираше пред вратата на
съдилището, зарева. Съдията засъска като синорник.
— Той оскърби достойнството на пашата!
— Той похули правата вяра!
— Огън за неверника!
— Правете с него, каквото знаете! — поклати глава пашата
и си тръгна съкрушен.
Окървавен поведоха Георги Кратовчето към площада пред
древната черква «Света София». Когато минаха край черковната
врата, отвътре изскочи отец Пейо и вдигна ръка да благослови
мъченика. На площада съблякоха осъденото момче по риза и го
хвърлиха в огъня. Щом прегоряха ремъците, с които бяха
свързани ръцете му, малкият се изправи, опита се да направи две-
три крачки, но се препъна в главните и падна. Пламъците го
погълнаха.
Това се случи на 11 февруари 1515 година.

>> Потурчването на българското родопско население

>> Иван Вазов
 От най-старото, от легендарно време, от времето, когато
родопските менади убиха Орфея и му хвърлиха главата в
Марица, през времената на гръцкия мир и римското вседържание,
и по-после на византийската империя, та до XVI век, тоя
планински край е бил театър на непрестанни международни
сблъсквания, войните са оставили на всяка крачка своя спомен,
кръвопролитията са напоявали периодически планините и
долините на Родопите. Хиляди главатари и вожди на диви орди,
от Атила на 485 г. до Тъмръшлията Ахмед ага на 1876 г., са
разнасяли пожарите и опустошението из тях. Родопите са били
насеяни със замъци и с яки укрепления; рядко ще найдете
стратегическа клисура или връх без някакви останки от стара
крепост или «градище». Тук е бил театърът на няколко войни
между българските царе, от династията на Асеновците или от
наследниците й, с Византия. Границата между двете държави
постоянно е играла и се местила по разни северни гребени на
Родопите заедно с напредъка или несполуката на тяхното оръжие.
Спомените за Петър, Симеонов син, за Асеновците, за Калиман,
за Александър се съхраняват и до днес в надписите, ръкописите и
образите на черквите и манастирите родопски. Маса
самостоятелни велможи и войводи са имали тука свои ефимерни
княжества, додето са ги изтиквали из орловите им гнезда по-
силни похитители. Иванко, убиецът на Асена I, войводата Слав,
Момчил, контовете на латинската цариградска империя, Шарбан
влахът, кърджалиецът Кара-Феиз, Индже войвода, цял рояк още
исторически авантюристи прелитат през нашето въображение…
Значението на някои от тях е било силно и обаянието им е траело
дълго време из населението. Така, войвода Слав: даже през XV и
XVI векове Родопите са помнели името му и родопските
планинци са наричали тия планини «Славиеви гори».
 Това население, славянско от дълбока древност, изпечено в
постоянна борба за съществуване с природата и с човека, е
оказало геройско съпротивление на завоевателите турци, особено
при Куртово (село — 6 часа на юг от голямо Белово), при
Ракитово и другаде (1345 г.). Но най-после, като се видели
оградени и насилени от вси страни, едните от четите побягнали
при родопския Деспот, а другите изпратили посланици до Лала
Шахин паша в Пловдив и му се подчинили.
Между условията на тая капитулация, любопитно е онова,
чрез което се отменяват Чепинци от плащане харач и други
данъци, а срещу това се задължили всички мъже от 20 до 35
години да отиват с турските войски в походите им. Оттам
названието помаци, произлязло от «помагачи». С това е било
положено при Мурада начало за образуване на войската от
войниците, състоящи се от българи християни, имащи главна
задача да пазят обоза. Друго любопитно условие е било —
запазването в Чепинско пълна черковна автономия.
Тия условия били строго съблюдавани до половината на
XVII столетие. Но настанала съдбоносна минута за тия
полунезависими планинци и техният исторически живот взел
съвсем друга посока. На 1659 г. те били потурчени. Това
потурчване произлязло по един много бърз и легален начин: през
нея година, в която върлувал и глад из Родопите, Султан
Мохамед VI се сетил за война в Крит против венецианците. Шест
паши тръгнали от Пловдив през Пещера за Македония. Внезапно
великият везир Мохамед Кюпрюлю нахълтал с много еничери в
Чепинско, поставил лагер до село Костандово, в долината,
повикал при себе си всичките попове и кметове, та ги турил във
вериги и им викал:
— Бре хаилар! Вас падишахът милува, та не давате царево, а
само кога трябва, помагате на нашата войска, и ние ви милуваме
като нашите еничари, а вие сте искали да дигате глава на вашия
цар!
Тогава бан Велю и протопоп Константин му отговорили:
— Честити везирю! Нашите момчета до скоро са били с
царските войски по Тунис, по Траболус и Мисир. Че що видяхте
грозно от нас?
Но везирът казал:
— Вие лъжете. Мене ми обади карабашът на Филибе!
(Пловдивски митрополит проклет — Гавриил).
— Той нам не заповядва — отговорили чепинци, — та че
оти му не даваме верим, та ни клевети.
Тогава пашата казал сърдито:
— Ели сте и вие каури, оти да не давате? Ето че сте аксии.
И на Гергьовден се потурчиха бан Велю, протопоп
Константин, поп Гюрче, поп Димитър в Костандово, и сите
кметове и попове от другите села. И като беше много гладия,
пашата остави още четири ходжи да ни турчат и кои се потурчат,
да им дадат нещо за ядене. И он отиде през Разлог в Солун.
Нашите се турчиха до Богородица (Августа). Които се не
турчиха, едни изклаха, други бягаха по гората и тям им изгориха
къщите, и Хасан Ходжа пусна много кола в града (Т. Пазарджик),
та докараха жито от Бегликхан и стовариха го в църквите «Св.
Петка» и «Св. Апостол Андрея» в Костандово. И раздаде на
потурчените къщи по две мери ръж и две мери просо. Та че на
Петковден дойде ферман от царя да се съберат българите и да
станат рая, да дават харач и вергия, да ходят на ангария, и само
турците да отиват на войска. И събраха се бежанците, та
съградиха къщи в Каменица и Ракитово. Тогаз повечето бежанци
от страх отидоха при Стара река, та съградиха ново селище —
Батйово. Хасан Ходжа за кашмер поведе потурняците та
разсипаха сите църкви от Костенец до Станимака: 33 манастира и
218 църкви. Помени Господи, грешнаго и недостойнаго раба
твоего поп Методия Драгинов, от село Корова. Записа се в лето
1657.
Ние не можем без потресение да прочетем тая жална
история за потурчването на Чепинските българи, записана на
1657 год. от бедния поп Методия Драгинов.

> Възраждане

>> Из «История славяноболгарская»

>> Паисий Хилендарски

_Предисловие към тези, които желаят да прочетат и чуят

написаното в тази историйца_
Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български,
които обичате и имате присърце своя род и своето българско
отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя
български род и за вашите отци и праотци, и царе и патриарси, и
светци как изпърво са живели и преминали. И за вас е потребно и
полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както
това знаят всички други племена и народи за своя род и език,
имат истории и всеки грамотен от тях знае, разказва и се хвали
със своя род и език.
Така и аз ви написах подред известното за вашия род и език.
Четете и знайте, за да не бъдете осмивани и укорявани от другите
племена и народи. Аз премного се постарах за българския род и
отечество и много труд положих да събирам от различни книги и
истории, докато събрах и обединих делата на българския народ в
книжка за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които любите
своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род
и език. Преписвайте тази историйца и платете, нека ви я
препишат, които умеят да пишат, и пазете я да се не погуби!
А които не искат да знаят за своя български род, но се
обръщат по чужда политика и чужд език и не радеят за своя
български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се
срамуват да се нарекат българи?! О, неразумний юроде! Защо се
срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на
свой език! Или не са имали българите царство и държава!
Толкова са царували и са били славни и прочути по цялата земя,
и много пъти са взимали данък от силните римляни и от мъдрите
гърци. И царе, и крале им давали своите царски дъщери за
съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. И от целия
славянски народ най-славни били българите: първом те са
провъзгласили царе, първо те имали патриарх, първо те са се
покръстили, най-много земя те завладели. Така от целия
славянски род те били най-силни и почитани. И първите
славянски светци просияли от българския род и племе, както за
това написах поред за всички в тази история. И за това българите
имат свидетелства от много истории, защото е истина това за
българите, както и споменах.
Но от що ти, неразумни, се срамиш от своя род и се влачиш
по чужд език? Но, казваш, гърците са по-мъдри и по-политични, а
българите са прости и глупави и нямат изискани думи, затова,
казваш, по-добре е да се водим по гърците. Но виж, неразумни,
има много народи по-мъдри и славни от гърците — дали си
оставя някой грък своя език и учение, и род, както ти, безумни, ги
оставяш и нямаш никаква придобивка от гръцката мъдрост и
политичност. Ти, българино, не се подмамвай, знай своя род и
език и се учи по своя език! По-добра е българската простота и
незлобивост. Простите българи приемат и гощават в своя дом
всекиго и даряват милостиня на тези, които просят от тях, а
мъдрите и политични [гърци] никак не правят това, но и отнемат
от простите и грабят неправедно, и повече грях, а не полза
добиват от своята мъдрост и политичност. Или се срамуваш пред
учените и търговците, и славните на земята от своя род и език,
защото българите са прости и няма измежду тях много търговци
и грамотни, и вещи, и прочути на земята в наше време, но
повечето от тях са прости орачи, копачи, овчари и обикновени
занаятчии? Аз на това ще ти отговоря накратко. От Адам даже до
Давид и праведния Йоаким, и [Марииния] обрученик Йосиф
колко праведни и свети пророци и патриарси имаше и се
нарекоха велики на земята и пред Бога: никой от тях не беше
търговец или преучен и горделив като сегашните учени, които ти
имаш на почит, удивляваш им се и се влачиш по техния език и
обичай. Но всички онези праведни праотци били земеделци и
овчари, били богати с добитък и земни плодове и били прости и
незлобиви на земята. И сам Христос в дома на простия и бедния
Йосиф слезе и поживя. Виж как Бог обича повече простите
незлобиви орачи и овчари и най-напред тях е възлюбил и
прославил на земята, а ти се срамуваш, защото българите са
прости и безхитростни овчари и орачи, оставяш своя род и език и
се хвалиш с чуждия език и се влачиш по техните обичаи…

>> Първата наша история

>> Николай Райков
 Звездите светеха над Света гора.
Многото обители, църкви и параклиси спяха в нощния мрак.
Само едно прозорче блещукаше; гореше вощеница в една от
килиите на Хилендарската обител. В къта на малката килия
седеше пред масата инок, на възраст около четиридесет години, и
пишеше. В кротката тишина се чуваше само скърцането на
перото.
От време на време инокът вдигаше глава и се замисляше.
Будните му очи, пламнали от вдъхновение, се премрежваха. Той
се заглеждаше някъде в тъмнината, сякаш дири нещо, което бяга
от погледа му. Но след това очите му светваха изведнъж: инокът
бе видял скъпата картина, миналото бе оживяло изново пред
него.
Унесен в работа, той не чу как скръцна вратата и в стаята
влезе игуменът, шестдесетгодишен мъж.
— Брате Паисие — рече той, като седна до масата, — дошъл
съм да поговоря с тебе и като игумен, и като роден брат. Иноците
от нашата обител ми се много пъти оплакаха, че занемаряваш
духовната работа. На църковна служба закъсняваш, на всенощно
бдение те няма. Кой — къде, ти — все в килията: седиш и
пишеш. Ние не сме призовани да пишем, а да служим Богу. Ти
знаеш, че в обителта ни има сърби. Те и тъй не обичат българите:
все ни се подиграват, че сме били прости. А ето, че почнаха да ни
корят, че сме и лениви. Не бива тъй: остави това писане, гледай
си духовната работа!
Паисий се усмихна кротко, па рече:
— Брате Лаврентие, аз върша тъкмо духовна работа. И
сърби, и гърци, и руси ни вдигат на подбив, че сме били овчари и
ратаи. Родени сме били да робуваме на турците. От памтивека
сме били все роби. Тия обиди ми падаха в душата като
нагорещени камъни. Инородците се хвалеха пред мене, че имали
славни царе, именити патриарси, учени люде и светци, а ние
нищо не сме имали: «Вие не сте народ, а стадо — казваха те, —
нямате дори история.»
— Та що от това? — запита Лаврентий. — Тук, в Света гора
ние трябва да забравим кой е грък, кой — българин, кой —
сърбин. Всички да следваме Божиите заповеди. Всички да бъдем
от народа на Христа. Защо ни е друга история, като имаме
свещената история, дето се разказва за пророците, патриарсите,
съдиите, царете и другите свети мъже? Тям трябва да
подражаваме. На инок не трябва светска история.
— Защо говориш тъй, брате? — викна огорчено Паисий. —
Мога ли аз да забравя, че съм българин? Мога ли аз да изумя, че
отвъд планините живеят мои братя, брате Лаврентие, защо
българите са и днес още роби на турците, защо свещениците и
владиците им са гърци и защо няма българско училище за
народа?
— Не съм се питал — отговори игуменът — и не е моя
работа да се питам. Тъй е наредил Бог, а каквото нареди Той, то е
най-добро.
— Тежко ми става, като те чувам да приказваш тъй — рече с
въздишка Паисий. — Та нима и ти мислиш, че открай време е
вървяло все така? Не знаеш ли, че българите са имали едно време
славно и велико царство, своя патриаршия, свои светци, мъдреци
и учени мъже? Те са владеели всички земи отсам Златен рог,
които днес са подвластни на турците. Те са дали писмо на всички
славянски народи и са им превели свещените и богослужебни
книги. Те са имали мъдри закони, стегната държава. Имали са и
мъже богоугодни, като св. цар Борис, св. Иван Рилски, св.
Йоаким Осоговски, св. Гаврил Лесновски и много други. Имали
са и прочути книжовници, като цар Симеона, св. Климент
Охридски, патриарх Евтимий и още мнозина.
Лаврентий слушаше с дълбоко учудване братовите си думи.
И Паисий разказваше, унесен в миналото на своя народ,
което пръв той бе открил. Дълго разказва той. Нощта минаваше.
Двамата иноци не забелязаха, че се зазорява.
Чак когато удари обителското клепало, за да разбуди
заспалите и да ги позове към утреня, Лаврентий се сепна, стана и
каза:
— Откъде си научил всичко това, брате мой? Твоите думи
са чудни, като думите на древните пророци. Кажи ми как видя
миналото на народа ни? Ангел ли ти го посочи, или ти се явиха
на сън ония наши светци, за които говореше?
Тогава Паисий каза:
— Не, брате Лаврентие. Аз не съм светия, за да ми се явяват
ангели и светци да ме поучават. За да избавя нашия народ от
духовно иго, аз оставих настрана спасението на душата си. Как
мога да мисля за лично спасение, когато виждам, че братята ми
пъшкат под робство, унижавани от всички, мъчени от турци,
погърчавани от елини? В стари книги намерих аз това, що ти
разказах. Две години вече събирам от тук — малко, от там —
малко, за да напиша на прост език история на нашия народ. Ти ме
укори, че съм занемарявал божествената служба. Има ли по-скъпа
за Бога служба от тая — да служиш на племето, което те е родило
и отхранило? Може да е грях това — да забравя и болести, и
слабост телесна, и иночески дълг, и душевно спасение, за да
покажа на българите, че имат светло минало. Но аз вярвам, че Бог
— като вижда голямата ми обич към народа — ще ми прости тоя
грях.
 Той остави перото и тръгна след брата си.
А игуменът му каза, когато слизаха по стъпалата, за да
отидат на църква:
— Наистина, брате Паисие, твоята работа е свещена. Прости
ми, че те укорих. Сега виждам, че от Хилендар ще изгрее
зорницата на България.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_hilendarski_m
anastir.png}

>> Из «Житие и страдания грешнаго Софрония»

>> Софроний Врачански

Подир това ми се случи пак друга беда, от тази по-страшна и

най-злочеста! В моята енория имаше село, на име Шихлари; там
седеше султан, на име Ахмед Герай. Жена му беше ханска
дъщеря. Тоя султан залюбил една девойка християнка, от това
село, дъщеря на някой си Иван чорбаджи, наречен Кованджиоглу,
и пожелал да я вземе за втора жена. Но оная ханска дъщеря не му
давала позволение да има втора жена. И така държеше бедната
девойка четири-пет години, нито я взема, нито й разрешава да се
ожени. Един ден ме повикаха в Карнобат да извърша една
венчавка. И попитах: «Отде е тая девойка?» Казаха ми, че тази е
девойката, която султанът искал да вземе за втора жена, но й дал
позволение сега да се омъжи; затова я довели тука. Аз повярвах и
ги венчах.
След три дни научих, че султанът гонил баща й да го убие,
но той побягнал; тогава хванал брата й, бил го много и го глобил.
Тогава аз се побоях и ме обхвана голямо смущение. След това
отидох в едно село, наречено Костен, в което единствено има
църква в целия Карнобатски край, за да служа литургия в деня на
светите апостоли Петър и Павел. Дойде някой си човек, именуван
Милош, та ме повика за една бърза работа. И аз след обяд
тръгнах на път с тоя Милош.
На едно място, встрани от пътя, гледаме мъже и жени, че
жънат нива, а двоица турци стоят пред тях на коне. Като минахме
по пътя, извикаха ни да отидем при тях. Като приближихме,
Милош рече: «Този е султанът». И аз се притекох да му целуна
скута. И той ме попита:
— Ти ли си на тия села поп?
Аз отговорих: «Аз съм, вашият роб». И той ми рече: «Ти ли
венча Кованджиевата дъщеря в Карнобат?»
Отговорих: «Аз съм човек чужденец, наскоро дойдох и не
зная коя е Кованджиевата дъщеря.»
Той веднага дигна пушката и ме удари с приклада два пъти
по плещите, после изтегли пищов срещу мен. Понеже бях близо,
хванах му пищова, а той извика на своя човек:
— Скоро дай въже да обеся този мръсник!
Той отиде, та взе от коня ми юларя, що беше двоен, и го
хвърли на врата ми. Там имаше едно върбово дърво; тозчас се
покатери той на върбата и почна да ме тегли с юларя нагоре. Но
ръцете ми не бяха вързани, държах юларя и го теглех надолу, и
молех се на султана да ме пощади. Той седеше на коня си и викна
на Милош с голям гняв:
— Отиди и вдигни тоя мръсник, бре!
 Милош почна да му се моли за мен. Но той го удари с
приклада на пушката по лицето и му разкъса челюстта. Тогава
султанът се обърна с лице към върбата, насочи пушката си към
своя човек и викна:
— Защо не теглиш въжето, бре? Сега те свалям от върбата!
Той теглеше нагоре, но аз теглех надолу, тъй като ръцете ми
не бяха свързани. И като дигна султанът очите си нагоре, Милош,
другарят ми, побягна, и нямаше кой да ме вдигне. Тогава
султанът рече на своя човек:
— Слез долу, да отидем в селото и там да го обесим, да го
видят всички човеци!
И подадоха ми да водя коня си за юздата. А оня ме повлече с
въжето на шията ми… Султанът пък вървеше след мене, псуваше
ме и думаше: «Ако аз тебе не убия, кого тогава да убия? Да
венчаеш ти моята жена с гяурина!»
Аз мълчах, защото се бях отчаял за живота си. Но из полето
имаше трева и бурени до колене, та не можех да ходя. Колко пъти
падах, а той теглеше въжето, без малко щеше да ме удуши. И
султанът както вървеше подире ми и ме псуваше, пушна след мен
с пищова си, но или не ме улучи, или не стреля на мене, защото
беше пиян. И като излязохме на пътя, рече на своя човек: «Стой!»
И ние спряхме. Тогава насочи пушката си срещу ми и рече:
— Гяур, още сега приеми моята вяра, защото ето този час
ще си отидеш от тоя свят!
Пак аз какво да сторя — от смъртен страх изсъхнаха устата
ми и не можах да продумам; само това можах да кажа:
— Нима, ефенди, вяра с пушка бива ли? Ще убиеш един поп
— от света хвалба ли ще получиш?
 И той дълго време държеше пушката си срещу мене и
мислеше. После ми рече:
— Разделяш ли оная невеста от мъжа й?
И аз отговорих:
— Наистина, щом отида в Карнобат, ще ги разделя.
— Закълни се! — рече той.
И аз що да сторя, от смъртен страх се заклех и рекох: «Бога
ми, разделям ги!»
Тогава ми помогна и неговият човек, който рече:
— Ефенди, защо трябва да ги разделя? Той само да ги
афореса, и тя сама ще побегне от него.
Тогава султанът рече: «Щом е тъй, пусни го да си върви в
своя път!»
И аз, като възседнах коня, за четвърт час отидох в село
Сигмен, що отстои два часа от това място. Там изпих набързо
три-четири чаши люта ракия. Като седнах, обзе ме страх и почнах
да треперя, като от треска. След около час време пристигна и
Милош. И като ме видя, почуди се и дойде в ужас! Хвана се за
раненото си лице и рече:
— Ох, отче мой, че жив ли си? Като побягнах, аз гледах
отдалеч към върбата, дали висиш обесен, но те нямаше, а като
пукна пушката, рекох: ето, отиде си от този свят бедният поп
Стойко.
Ето такива тегла и смъртни страхове преминаха през главата
ми. Ето така пострадах аз, поради чужда вина.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_sofronij_vrach
anski.png}
>> Първата българска печатница
>> Ангел Каралийчев

Хаджи Теодосий, архимандрит Синаитски* се приведе и

натисна мандалото. Пътната врата скръцна и се отвори. Старецът
влезе в двора на солунската черква «Свети Мина», ала не пое към
черковната врата. Кривна надясно към една мъничка къщурка,
сгушена срамежливо зад едно дърво с почернели клони. По три
каменни стъпала калугерът слезе в къщурката и подири с очи
словослагателя на първата българска печатница. Един гологлав
човек с високо бледно чело стоеше наведен в полумрака, над
металните букви.
[* Теодосий Синаитски (кр. на XVIII век — 1843 г.) — бълг.
книжовник и печатар, таксидиот на Синайския манастир. През
1838 г. открива печатница в Солун, унищожена от пожар през
1842 г.]
— Господ да ти помага, мъченико! Закончи ли
«Служението»?
— Към края съм, дядо хаджия. Още малко остана. Пустите
му букви — много са дребни. Изкараха ми очите.
— Твоите изкараха, ала на колко други ще дадат очи,
синко…
Дядо Теодосий се повъртя из печатницата. Наведе се, взе от
земята едно скъсано листче, върху което личаха три
старобългарски букви, и го скъта в пезула. Черковното клепало
не е било още. Има време да надникне в първия буквар, който
лани напечата неговата печатница. Протегна ръка към полицата,
взе една книга, седна върху едно ниско столче до прозореца и
сложи книгата на коленете си. Загледа корицата. Дълбоко се
замисли. Слънцето трепери зад клоните. Кога настана вечер?
Кога му побеля косата? Скоро ще слезе арахангел Михаил и ще
му каже: «Хайде!» Тогава на земята ще остане само тоя буквар и
името му, напечатано с български букви, в кръжилото от ситни
цветове. Ще останат и двете нарисувани ангелчета, които
допират с ръце короната. Ще минат години. Ще пораснат криле
върху раменете на ония малки българчета, които се учат на четмо
и писмо от буквара хаджи Теодосия, архимандрита, те ще станат
просветени и мъдри люде. Ще научат народа си на ум и разум.
Ще отворят нови печатници. Ще се умножат българските
училища, ще натежат полиците на библиотеките от български
книги. Тия книги ще научат българина как да смъкне от шията си
чуждия ярем… Как бърже настана вечер!
Черковното клепало зачука пред вратата на печатницата.
Архимандрит Тедосий се надигна, прекръсти се, остави буквара
на мястото му и пристъпи навън. На черковната врата той срещна
двамина гърци, черковния свещеник Атанас и калугера Хрисант,
който пристигна от Герит преди три дни. Хаджията им кимна с
глава. Гърците му отвърнаха с дълбоки поклони. Наместо да
излязат на улицата — те надникнаха най-напред в печатницата.
Работникът им показа буквите, пресата, отпечатаните книги.
Калугерът се усмихна:
— Чудесно! — рече той и потупа словослагателя по гърба.
Но щом излязоха на Вардарска улица, лицето на Хрисант
доби свирепо изражение. Той се обърна към поп Атанас:
— Защо държите тази змия в черковния двор? Няма ли
огън? Къщурката е дървена. Ще пламне като барут.
 Поп Атанас, без да го погледне, му отвърна:
— Тихо, насреща идат българи.
През нощта, когато месечината потъна зад морето и
солунчани заспаха първи сън, в черковния двор на «Св. Мина»
избухна пожар. Буйно запращяха черните клони на дървото пред
запалената печатница. Изгоряха книгите, изгоря пресата, стопиха
се металните букви. Дядо Теодосий пристигна в зори и нагази
съкрушен пепелището. Прехапа устни. Толкова трудове отидоха
залудо. Във Ватоша той начете на даскал Камче 5,000 гроша.
Даде му ги в ръцете да иде в Белград и купи печатницата.
Продаде и бащината си къща в Дойран. На своите момчета, които
останаха без майка невръстни — той даде само една воденица,
една вехта пущина, да се бъхтят за къшей хляб. Хлябът им отне
от ръцете, за да купи печатница, този светилник български и ето
сега всичките му трудове се превърнаха на пепел! Пред
замрежените му очи мигом се появиха ония крилати българчета,
които щяха да поведат своя народ към светлината. Те затрепкаха
изплашени…
— Изгоряха им крилцата! — прошепна дядо Теодосий
Синаитски и се облегна върху овъгления дънер на дървото,
защото му прилоша.
Клисарят го подкрепи и двамината тръгнаха бавно към
черквата.

>> Българският Великден (3 април 1860)

>> Фани Попова-Мутафова
 Черквата «Свети Стефан» бе цялата претъпкана с народ. И
дворът навън, и всички улици наоколо се чернееха в шумна,
люлееща се навалица. Никога дотогава цариградската българска
черква не е побирала толкова люде: еснафи с шаячни дрехи се
притискат до скъпото сукно на видни търговци, калоферски
шивачи и копривщенски млекари се кръстят едновременно с
охридски хлебари и търновски градинари. Там са събрани хора от
цяла България: широкоплещести балканджии с червени лица и
гъсти руси вежди, македонци с орлов поглед и черни като катран
коси, мургави мизийци с широки скули и дълги кестеняви
мустаци, едри тракийци с тежък поглед и тежка десница…
Там са всички български ученици от училището и от Роберт
колеж с учителите си, там са цариградските първенци: Гавраил
Кръстевич, митрополит Авксентий, братя Тъпчилещови, Захарий
Струмски, Христо Караминков, д-р Чомаков, Хаджи Никола
Минчоолу…
Там са хора, които никога не са стъпвали други път в
черква, там са дори и враждебните папищаши, привържениците
на протестантите.
За да си запазят място, някои бяха започнали да изпълват
черквата още от вечерта. Защото всеки знаеше, че на този трети
април от 1860 година в черквата «Свети Стефан» щеше да се
извърши нещо невероятно: българите щяха да обявят своето
отцепване от вселенската патриаршия, щяха да провъзгласят
независимата българска черква…
И ето сега бе дошъл вече уреченият ден. Като пълноводна
река българите бяха залели всички улици, които водеха за
черквата «Свети Стефан». Из всички краища те се бяха стекли,
макар че трябваше да вървят по цели километри, докато стигнат
от Халки, от Муданя, от Сарай-бурун…
 В горещия въздух се носи неуловимо безпокойство, с
напрегнато внимание всички следят службата дума по дума и
чакат великия миг. Очите блестят тревожно, бурно се вдигат
гърдите на всички тия люде, които твърдо са решили да изпълнят
своята воля, жадуваното от толкова години, това, за което
толкова мъченици бяха оставили кости в незнайни изгнанически
гробове. Защото гръцкото робство бе много по-опасно и злокобно
от турското. Турците отнемаха живота и имота на българите, но
българският народ живееше и крепнеше през вековете, а гърците
му отнемаха най-скъпото — майчиния език, писмеността на
дедите — и с това го унищожаваха по-сигурно, отколкото огъня и
меча на турците.
Всички погледи са вперени в дверите на олтара, където
владиката Иларион лично ръководи великденската служба.
Сам Иларион Макариополски чувства, че не смогва да
понесе тежестта на тъй дълго бленуваното, обзет от
непреодолимо вълнение.
Гласът му е глух и скован, Евангелието леко трепери в
неспокойните му бледни ръце, челото му е сбрано в три
успоредни бръчки между веждите. Рано побелелите коси и брада
блестят като сребърно сияние около лицето, връз което е
изчезнала обикновената тиха усмивка.
Погледът му — благ и строг едновременно — едва
забележимо се забулва. Той знае какво ще извърши след няколко
мига, знае много добре голямата отговорност, която ще падне
върху плещите му, не се съмнява, че го очаква ново заточение, а
той не е вече тъй млад, както по времето, когато с Неофит
Бозвелията бе прекарал четири години в хладните подземия на
Атонските манастири. Може би и той вече, както Бозвелията, ще
остави костите си в далечна чужда земя, заграден от враждебни
люде, без утехата на родната дума, на увереността и тържеството
на започнатото дело, за което бе обрекъл живота си от младини.
Но имат ли някакво значение за Илариона заплахите,
заточенията, изтезанията, смъртта? Той бе отдавна свикнал с тях.
Отдавна животът му непрестанно трептеше под сянката на
клеветата, отровата, отвличането, кинжала…
Въздухът трепере над веещите се пламъчета на свещите,
облаци благоуханен тамянен дим замайват и без това пламналите
глави на събраните люде. Сдържаното вълнение се разлива чак
навън между шумящата навалица, застанала със свалени калпаци
и фесове сред меката пролетна светлина, край веселите зелени
вълни на Босфора, под блесналото в сребърни искри южно небе.
Все по-настойчиво се носи едва прикритото неспокойство,
надига се като мощна вълна, помита и последните колебания. Все
по-припряно се впиват очите към дверите на олтара: сякаш не им
се вярва, че това, което са намислили, може да се сбъдне.
Но и на самия Иларион се струва, че всичко това е сън.
Каква разлика от онова тъмно и мрачно време, когато не смееха
да помислят дори, че някога в Цариград българите ще си
построят собствена черква, камо ли да се одързостят в надежда,
че могат да имат и свои владици, своя самостоятелна черковна
власт…
А ето че невероятният блян на Бозвелията се бе сбъднал:
днес цариградските българи слушаха великденската служба в
своя църква, на свой език, с български владика… Оставаше само
формално да се отделят от омразния фенер. В действителност те
отдавна бяха вече скъсали с него…
И ето… Хорът изпява «Елици во Христа…»
 Следваше многолетствието за патриарха Кирил. Пот избива
по челото на всички.
Чист и ясен се издига гласът на дякона:
— Кирилу светейшему…
Внезапно сред плътната, натегната тишина проехтява нечий
мощен мъжки глас:
— Стой!
Всички изтръпват. Споглеждат се със светнали очи. Обажда
се още един глас:
— Не щем многолетствие за гръцкия патриарх!
И изведнъж дълго таената буря избухва. Като грохот на
развълнувано море се издига волята на народа:
— Не щем го! Не щем го! Не искаме го!
Цялата черква се изпълва със страшния напор на толкова
гласове, от силата на тая несломима власт стъклата на прозорците
леко зазвънтяват, буйно се веят пламъчетата на свещите.
Внезапно всичко утихва.
Пред дверите на олтара се явява величествената и блага
осанка на Иларион Макариополски. Мъдрите му замислени очи
сега горят в скрит, чуден пламък. Ала гласът му е равен и дълбок:
— Какво е това, що правите? Защо прекъсвате
богослужението?
— Народът не иска вече да се споменува името на гръцкия
патрик!
Изкусно и ловко отвръща Иларион:
 — А като не щете името на патриарха, кого тогава да
споменуваме?
— Султана — се носи бурен вик.
Тогава, колкото за лице, хаджи Никола Минчоолу напомня,
че не е добре да се прекъсва богослужението. Настава за миг
известно смущение. Колебанието се използва от някои
противници, които бързат да разширят това настроение. Ала не
им остава време. През навалицата си пробива път мургав,
черноок велесчанин и застава пред хаджията:
— Молчи, господине, некем го патрикот!
Отново се разлива ревът на тълпата:
— Не щем го! Не щем го!
В този решителен миг Иларион Макариополски тайно дава
знак на хора.
С пламенен порив екват гръмливо певците, които
предварително са научили новите думи:
«Многодетна да сотворит Господ Бог державнейшего и
благодетелнейшаго нашего царя Абдул ефендимис. Господи,
сохрани его на многая лета.»
— На многая лета! — дружно отеква цялата тълпа в луд
възторг.
А на великия вход и при осветлението на даровете Иларион
споменава вместо името на патриарха Кирил VII: «Всякое
епископство православних.»
Делото е свършено. Връщане вече няма.
Прегръщат се побелели мъже, сълзи капят по изпечените им
корави лица.
 От този миг българите имат вече своя народна,
самостоятелна черква. От този миг един потиснат народ разчупва
първата верига, която го сковава.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_ilarion_makari
opolski.png}

>> От Къкрина до бесилката

>> Ангел Каралийчев

Беше притъмняло, когато стигнаха Къкринското ханче,

където кръчмаруваше Христо Латинецът, верен човек на
комитета. Левски скочи, подаде юздата на Никола, поръча му да
подслони коня в яхъра и бутна вратата. От кръчмата го удари
спарен въздух, миризма на вино, тютюн и печено свинско месо.
Къкринци празнуваха Стефановден, надигаха паниците, веселяха
се. Един гайдар надуваше овчия си инструмент. Апостолът
поздрави веселата дружина, мина покрай масите и хлътна наляво
във вътрешната стая, където нощуваха пътниците.
— Кой е този бе? — обърна се един от селяните към
кръчмаря.
— Не го ли знаеш? Той е Христо, дядовият Иванов син.
— Ами, че той нали ми е кръстник! — зарадва се селянинът,
дигна се, олюля се и се намъкна след Левски.
— Ти ли си Христо Крачула? — попита селянинът и се
доближи до лицето на Левски.
— Аз съм — отвърна Апостолът, който познаваше Крачула.
 — Много си се изменил. Никак не приличаш на себе си.
Помниш ли, че едно време ти си ми кръщавал чедата?
— Как няма да се изменя, кумец, когато съм скитал толкова
години по Сърбията — отвърна Левски и за да сложи край на тоя
разговор, мръдна към вратичката, която водеше за яхъра. —
Чакай да видя оня дали е дал зоб на коня ми.
От яхъра апостолът излезе на двора. Снежец като пух от
патица беше посипал всичко наоколо: дърветата, покрива,
дръвника, тръните на плета, големия окървавен чукан и секирата,
с която Латинецът сечеше дърва и кокоши глави. Месечината се
беше дигнала високо над Севлиевския балкан, но около нея
имаше сребрист светликав харман.
— Ще се развали времето! — тихо на себе си проговори
апостолът, огледа небето и се ослуша: откъм селото идеше
задавен кучешки лай, чуваха се глухи удари на тъпан. Някой
Стефан посреща гости. Мъка задави сърцето му.
Влезе пак в ханчето и поръча на Латинеца:
— Изпроводи ония, които са в кръчмата, защото чакам един
гостенин. Не ща да ме видят с него!
Латинецът се хвана за корема, тръгна между гостите и почна
да се оплаква:
— Лошо ми е! Трябва да легна. Не зная какво ми стана
изведнъж. Ядох една развалена пача… Хайде прибирайте се и вие
по домовете си!
Селяните един по един се изнизаха от ханчето и тръгнаха
към Къкрина. Христо заключи вратата, донесе студено свинско
месо, печено на сач, и разчупи една погача. Не забрави да сложи
на софрата и ока вино — да се почерпят с Николча за здравето на
главния апостол. Докато пиеха и двамата попържаха поп Кръстя.
Левски мълчеше и час по час се обръщаше към вратата. Първи
петли пропяха.
— Няма да дойде! — рече Латинецът.
— Защо? — попита Левски.
— Защото си знае вината, ами хайде да лягаме. Нали утре
сме пътници. Ако тръгнем рано, ще превалим пътя, преди да е
залязла месечината. Аз правите пътеки за Търново ги знам, но в
тъмнината може да ги объркам.
Изтегнаха се в затоплената стая и скоро заспаха. Къде
полунощ Никола Казанджията се пробуди. Накладе огъня, извади
от торбата си една варена кокошка. Почна да нагъва и посегна с
ръка към недовършената оканица. Мляскането му събуди
апостола, който се надигна, протегна краката си вън от чергата и
се разкърши.
— Какво правиш там? — попита Левски.
— Ям! — отвърна Николчо. — Не зная защо ми е гладно
още! Дълъг път ни чака, затуй се залових да подложа. Я ставайте
да се стягаме.
Латинецът се надигна, прозя се продължително и сладко,
зави си пояса, дълго пъшка, додето стегне вървите на цървулите
си, и рече:
— Ще ида да се обадя на сродниците, че днес няма да ме
има в ханчето, а вие се натъкмете.
Излезе навън и цървулите му заскърцаха по пътя към село.
Апостолът тъкмо се залови да навива аления пояс, когато
силни удари раздрусаха пътната врата на ханчето. Левски и
Никола се ослушаха:
 — Ач капу! Отвори вратата, бе ханджи — извика някой
отвън с дрезгав глас.
Никола изведнъж го позна: този е гласът на Хасан Чауш,
същия, дето ги срещна при «Пази мост». Пристъпи към вратата и
надникна навън през ключовата дупка. Видя тъмни хора с
шишанета, насочени срещу ханчето. Един, двама, трима… много.
Прехапа устни и шепнешком рече:
— Окръжени сме! Вън е пълно със заптиета!
Левски опаса пояса си надве-натри, грабна своя револвер в
дясната си ръка, на Латинеца в лявата, каза на Никола да му
отвори малката врата през обора и тихо се измъкна. Прекоси на
пръсти заснежения двор. Отиде право към затворения вратник и
не отвори вратника, за да не скръцне и да не го угадят заптиетата,
а се засили да го прехвърли с лъвския си скок. Но единият му
крачол се закачи най-отгоре. Апостолът повлече вратника и се
строполи заедно с него на улицата. Падна на очите си. Срещу тоя
вратник бяха заели позиция три заптиета. Щом Левски се събори,
те ревнаха, хвърлиха се отгоре му и го затиснаха, но якият
революционер ги отхвърли с голяма сила настрана, надигна се и
гръмна срещу единия. Заптиетата нададоха грозен вик.
— Юруш бре! — ревна раненият Юсеин Бошнак и всичките
заптиета — шестнадесет на брой — изпразниха шишанетата си
върху Левски. Един куршум го парна над лявото ухо. Най-
близкото заптие замахна с тесака* си. Войнишкият нож отсече
половината ухо на Апостола, но не можа да разсече антерията на
рамото му. Като глутница вълци налетяха останалите заптиета.
Събориха буйния човек на земята, притиснаха му главата и
краката в снега и с тържествуващ вик вързаха ръцете му отзад с
едно въже.
[* Тесак — двуостър дълъг нож.]
 Главният апостол беше целият облян в кръв и смъртно
бледен, когато го изправиха до стената на ханчето: гологлав, с
разрошена коса, стиснати зъби и широко отворени очи. В
полумрака на тая зимна робска нощ прозвуча неговият ясен и
хубав глас:
— Прощавайте, братя, и ти, мило отечество! За тебе аз
отивам!
Възбудени, разюздани и страшно разлютени, заптиетата на
Юсеин Бошнак натовариха ранения Левски на една кола, а
Христо Латинеца и Никола Казанджи с вързани ръце потеглиха
подир колата. Забравиха коня с укритите в самара революционни
книжа. Когато излязоха на Севлиевския път, заптиетата, които
още не бяха сигурни дали този е баш комитата, събориха Никола
в един трап, простряха го на земята, почнаха свирепо да го
налагат с тояги и да питат:
— Този ли е Левски? Казвай!
Но коравият българин мълчеше като гроб, макар че го
смазваха от бой.
Щом влязоха в конака на Ловешкия каймакамин и блъснаха
Левски в одаята на заптиетата, на вратата се показа предателската
глава на поп Кръстя, който наместо да се яви и отговаря за делата
си в Къкринското ханче, беше проводил турските въоръжени
заптиета.
— А бе Василе, как стана тая работа? — попита лукавият
поп.
— Стана, каквато стана… То мина вече — отвърна
апостолът и впи своите чисти и безстрашни очи в лицето на
предателя с голямо презрение и сподавена ярост.
Поп Кръстю се стъписа уплашен.
 Двадесет и три заптиета на коне съпроводиха арестантската
кола до Велико Търново. На Марно поле бяха излезли двеста
души конни полицаи да посрещнат най-опасния враг на
Отоманската империя. Прехвърлиха Левски и другарите му в два
покрити шеркета. Препуснаха конниците, затрополиха шеркетите
по неравния калдъръм към Баждарлък.
Търновските кокони залепнаха по прозорците да гледат
сеир. В конака пашата подложи на разпит тримата
революционери. Никола и Латинецът продължаваха да твърдят,
че не познават човека, когото карат вързан заедно с тях, но
Левски, като видя портрета си в ръцете на пашата, призна:
— Аз съм Васил Левски.
Зарадван до уши, търновският паша, който се беше разсипал
да праща войници по стъпките на неуловимия апостол, заповяда
на своите гавази да поднесат на затворниците кафе, небетшекер,
изпрати им храна. Тозчас разпореди да повикат доктор да сложи
мехлем и да превърже раненото ухо на Левски, защото цялото му
лице беше вече стекло. Бутнаха го да пренощува в каменния
затвор, издигнат върху левия бряг на Янтра.
На другата сутрин тридесетима конници с дълги саби и
пушки поведоха арестантските коли към Севлиево. Докато
излизаха от града, ръцете на арестуваните бяха развързани, но
щом влязоха в лозята и стигнаха Хаджи Минчовата чешма,
сложиха им железа. Лявата ръка на Левски вързаха за Николовата
дясна ръка. С тъга апостолът гледаше за последен път познатите
върбови кории, зелените води на Росица, затворените
работилници на старата чаршия в Севлиево. На Васильов ден
минаха през Ловеч. Малки момчета с дрянови сурвакници
гледаха уплашени навързаните комити, мигаха и се криеха зад
портите. Когато изтрополиха по Уста Кольовия мост и напуснаха
тоя град, свързан с толкова спомени и скъпи до сърцето му хора,
апостолът се извърна назад и дълго гледа към побелелите
покриви на Вароша, където едвам се мержелееше кръстът на поп
Лукановата вехта църква…
Помъкнаха ги по-нататък. Левски беше само по калцуни.
Калеврите пропаднаха при борбата в ханчето. Раната на шията му
се подсърди. Лицето му отече още повече, посиня и погрозня.
Очите му горяха. Той зъзнеше, защото изтърканото вишнево
турско джубе не топлеше. Като го видяха, че трака зъби,
заптиетата спуснаха пердетата на шеркета — да не духа. Те имаха
строга заповед да го откарат жив в София. В Луковит оковаха
краката на тримата бунтовници с конски ръждиви букаи. Триста
конници с два шеркета поеха арестуваните в Орхание. Турците се
бояха страшно от тъмната гора на Арабаконашкия проход, но
никой не им пресече пътя.
Двете коли се залюляха по разклатения дървен мост на
Искъра и минаха покрай младите върби, посадени от Мидхад
пашовите ратаи. Прекосиха кривите грозни улици на София и
спряха пред военната казарма на пашовските конаци. Две
заптиета се затекоха, хванаха ранения апостол — едното през
раменете, другото за краката — и го внесоха вътре. Конските
букаи се люшнаха с ръждив звън. На килийната врата провесиха
голям катанец. Двамина войници с щикове на пушките се
изправиха пред вратата да вардят…
Съдът се събра в конака на пашата. Между съдиите се бяха
окумили и четирима души «българи» начело с цариградския
големец хаджи Иванчо хаджи Пенчович, току-що пристигнал от
столицата, член на султанския «шурай-девлет» — държавен съвет
— нарочен пратеник на падишаха. Съдиите бяха облекли парадна
униформа, мундирите им — грейнали от злато и сребро, окичени
с ордени.
 Докараха апостола. Той си беше навлякъл един войнишки
шинел, главата му — бинтована. Председателят Али Саиб паша
го покани да седне. Преди да се намести в креслото, апостолът
изгледа продължително и остро членовете на съда, ония, които
бяха дошли да сложат край на живота му. Погледът му се впи в
очите на хаджи Иванча. Тръпки полазиха по гърба на турския
сановник. Сърцето му почна да барабани. Сърмената яка захвана
да го души. Той си спомни оня есенен ден в Цариград, когато
лекомислено се съгласи да разговаря с този султански душманин.
Тогава подсъдимият носеше писарски дрехи, фес «азизие»,
бастун. Той каза на Иванча и на доктор Стамболски:
— Дошъл съм при чорбаджиите и родолюбците да събирам
пари за великото дело.
Подлъгаха се цариградските големци, развързаха кесиите си
и му наброиха 146 лири. Ами ако сега отвори уста и заговори за
тая работа? Отиде му на хаджи Иванча и имотът, и животът. Но
Левски отвърна погледа си от него и се втренчи към краката на
председателя, където бяха натрупали: чувал с революционни
книжа, комитетски протоколи, печатни устави, хвърковати
листове. До чувала — наредени като в дюкян веществените
доказателства: две белгийски шишанета, револвери, една
французка пушка, черкезки ками, ножове, правени от български
железари.
Али Саиб зина:
— Как се казваш?
— Името ми е Васил, баща ми е Иван, от Карлово съм.
Имам 36-37 години. Наричат ме още Левски Дяконът.
— И Дервишооглу Арслан те наричат. И Кешиш Първан те
пишат. Защо имаш толкова имена?
 — За разнообразие! — отвърна апостолът и лека усмивка
разведри устните му за първи път след мрачната нощ в
Къкринското ханче.
— От книжата, които намерихме у арестуваните комити, се
вижда, че ти си един от главните членове на Привременното
правителство в България…
— Какви книжа? — пресече го Левски.
Пашата се наведе полека, развърза чувала и изтърси
всичките книжа на пода пред Левски. Сетне изтегли чекмеджето
на заседателната маса и изкара оттам цял куп картонени снимки
на Каравелов, на Ангел Кънчев, на Общи, на Левски.
— Кого познаваш от тия, дето са извадени на портрет?
— Всичките и никого — отвърна Левски.
Пашата безпомощно се обърна към другите съдии: той не
разбра какво искаше да каже подсъдимият.
— Общи дедеклери (уважаемия) познаваш ли? — викна Али
Саиб.
— Не! — отвърна рязко Левски.
Тогава председателят направи знак да докарат Димитър
Общи. Когато обирачът на Орханийската поща влезе, Левски го
изгледа накриво и прехапа устни. Димитър Общи зина и почна да
разправя надълго и нашироко кой е Левски, какво е правил и кои
са най-близките му хора. Разправяше предателят, ръкомахаше, но
се вардеше да погледне апостола в очите. Апостолът слуша,
слуша, най-сетне не изтрая. Скочи и разтреперан го заплю в
лицето. Председателят заповяда да изведат Общи. Когато гневът
на Левски утихна, Али Саиб паша продължи разпита:
— Кои бяха твоите съучастници в градовете и селата?*
 [* Авторът предава част от показанията на Левски пред
съда, както са записани в книгата на Стоян Заимов «Васил Левски
Дяконът».]
— Те са милиони, целият български народ.
— А какви са задачите на Привременното правителство?
— Има ги писани в Устава.
— С какви средства си служи правителството ви?
— Има ги писани в Хвърковатото писмо.
— Кой заповядваше политическите убийства? — надигна се
Шакир бей ефенди.
— Аз! — прозвуча гласът на оня, който беше решил да
поеме цялата отговорност върху своите плещи.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_vasil_levski.pn
g}
— А кой изпълняваше твоята заповед? — повтори беят.
— Хората, които бяха определени за тая работа.
— Кои са те?
— Не ги познавам.
Беят седна. Твърдостта на тоя революционер го порази.
След него се дигна софийският мютесариф* Махмуд Мазхар
паша:
[* Мютесариф — окръжен управител.]
— Да каже подсъдимият от кого са купили белгийските
пушки?
— От търговеца, който ги продаваше — отвърна Левски.
 — С какви пари?
— С комитетски.
— Кой ви ги даде?
— Народът.
— Къде се намира Привременното правителство?
— Навсякъде и никъде.
Мазхар паша сви рамене и седна, дълбоко засегнат от
отговорите на подсъдимия. Тогава се дигна хаджи Иванчо
Пенчович:
— Малко ли бяха черковните правдини, с които ни дари
милостивият падишах, ами сте тръгнали да буните народа срещу
държавната власт?
— Черковните правдини и свобода са магарешка сянка, под
която могат да блаженстват само бабите и конашките чорбаджии.
За българския народ е потребна политическа свобода, която той
ще завоюва с революция! — спокойно каза Левски и дълго гледа
златното везмо на мундира на този охранен султански ратай.
— Не се ли разкайваш за ония, които са затрити по твоя
заповед? — попита Али Саиб паша.
— Толкова, колкото се разкайват агите, когато колят народа.
— Признаваш ли се за виновен?
— Толкова, колкото се признават за виновни съдиите,
когато осъдят някого и накарат джелатина да го окачи на
бесилката или да му отреже главата.
— Милост от султана няма ли да поискаш?
— Милост от никого не диря!
 Али Саиб паша дигна нагоре ръката си и викна с дрезгав
глас:
— Присъда!
— Бесилка! — извика хаджи Иванчо Пенчович и завъртя
подписа си върху присъдата. Той напираше час по-скоро да окачи
въжето върху шията на този непреклонен бунтовник, защото се
боеше смъртно от него и като еленския чорбаджия и черковник
Никола Михайловски предпочиташе да бъде заптие в Багдад, а не
първи големец в свободна България.
Главният апостол на свободата, неустрашимият
революционер, най-верният син на родината, който казваше, че
ако спечели, печели за целия народ, а ако загуби, ще изгуби само
себе си, песнопоецът, неподкупният българин, с дух, по-твърд от
стомана, увисна на бесилото със страшна сила накрай София,
отвъд старинската червена църква. Беше леден зимен ден.
Вихърът гонеше тръни в Софийското равно поле. Гарваните
прелитаха над бесилката и грачеха. Онемели от скръб,
изтръпнали и попарени от страдание, българските патриоти
наблюдаваха отдалеч как палачът затегна примката около шията
на апостола, който ратуваше за чиста и свята република…
Същия ден надвечер от портата на пашовския конак
излязоха двамина големци — с топли дълги кожуси, фесове от
алено кадифе, лъскави обувки от мека кожа, която скърцаше тихо
по замразената земя. Двамината минаха покрай църквата, покрай
казармите и се упътиха към бесилката. Хаджи Иванчо Пенчович
и Махмуд Мазхар паша. Те разговаряха оживено, размахваха
бастуните си, обковани със сребърни пръстени, и с наслада
поемаха свежия хладен въздух. Бяха тръгнали да се поразтъпчат
след безконечното угощение в конака. Когато стигнаха до
бесилката, Махмуд Мазхар дигна бастуна си и побутна трупа на
обесения, който сякаш оживя, залюля се и дървото скръцна
продължително и жаловито. Иляма — присъдата, окачена върху
гърдите на обесения, прошумоля.
— Вкочанясал е! — рече пашата.
— Тъй му се пада. Трябва да изловим всичките, които дигат
ръка против падишаха! — угоднически рече хаджи Иванчо, без
да снема очи от подписа си върху иляма.
— От враговете на падишаха този беше най-страшният. Не
мога да го гледам. Приберете го, откарайте го на гробището! —
заповяда пашата.
Заптиетата се разтичаха за кола.
Беше февруари 1873 година.

>> Наказание
>> Ангел Каралийчев

На сто крачки от манастира «Свети Йоан Предтеча» има

един голям каменен старовремски кръст, покрит със зелен мъх.
Под него спят двадесет и пет души бунтовници, излезли бой да се
бият за свободата на своя роден край. Пред манастира те се
появиха със зелени войнишки куртки, с бели калпаци и лъвчета
на калпаците, с високи навои и черни върви, с тънки пушки
иглянки. Войводата ги проводи да бранят Вълчия проход. Зад
тях, в една тиха зелена долина, се беше потулил вехтият
манастир. Над гъстия орешак светеше оловното кубе на
църквицата. Бунтовниците натрупаха камъни, заприщиха пътя на
татарите и залегнаха. Когато пътят отвъд прохода почерня от
татари и пушки запукаха като клепало — петима души
манастирски братя изскочиха от килиите си, пресякоха
тревясалия двор, открехнаха малката задна вратица и побягнаха
като рогачи в дълбоките планински дебри.
В магерницата остана само нямото момче Велко,
манастирският ратай. Наведен под камината, Велко раздуха
въглените, подкладе гърнето, излезе навън и се мушна в
градината за мащерка, ала преди да накъса дъхави стръкчета,
Нямото се покатери бързо на ореха да навести своите крилати
другарчета-гургуличета. Надникна в дупката и въздъхна:
птичките бяха вече изхвръкнали. С тъга Нямото се озърна
наоколо и ги потърси. Погледна към Вълчия проход. Най-напред
видя червеното знаме на бунтовниците. Очите му се разшириха и
сърцето му затупка. Хвърли се на земята и изхвръкна вън, затече
се към прохода.
— Нямото е тука! — обади се един от бунтовниците. — По-
скоро тичай, Велко, за вода, че умираме от жажда!
Нямото не го чу. То беше глухо.
Бунтовникът му направи знак с ръце. Като разбра какво
искат от него, Велко се обърна назад и полетя. Подире му
дигнаха прах три татарски куршума. Единият разкъса петата му,
кръв закапа по сухия път. Нямото не спря. Закуца към манастира,
влезе в магерницата, грабна стомната и я подложи под чучура на
чешмичката, която едвам сълзеше. Докато се напълни стомната,
то си превърза с една кърпа ранения крак. Бунтовниците поеха
стомната с разтреперани ръце. Изпиха водата и поискаха още.
Насреща татарите напираха с грозен вой.
Додето слънцето слезе над Чемерикова поляна, Нямото три
пъти се връща при бунтовниците. Когато излезе за четвърти път
от манастирския двор и погледна към прохода — косата му
настръхна: една стена от черни хора с голи ножове прехвърли
натрупаните камъни от бунтовниците и идеше към него. С ужас
Нямото хвърли стомната и тя се строши. Втурна се към
черковната врата. По белите каменни стъпала останаха кървави
петна от ранения му крак. Блъсна лявата врата на иконостаса и
влезе в олтара. Наведе се, вдигна една голяма плоча под престола,
спусна се в скривалището и пак намести плочата над главата си.
Притихна.
Татарите нахълтаха в двора. Запращяха дървените килии.
Най-напред потърсиха водоносеца на бунтовниците. По
кървавите дири разбраха, че е в църквата. Почнаха да го търсят
зад иконите, събориха аналоя, гледаха под престола, в пезулите.
Никъде го нямаше куцото момче, сякаш беше потънало в земята.
— Огън! — извика големият господар на татарите.
Двамина изскочиха навън към магерницата за огън. Нямото
в тъмната дупка трепереше като голо птиче и се кръстеше.
Докато се върнат татарите с огъня — големият господар
вдигна нагоре пушката и я насочи към иконата на Исуса Христа.
Божият син го гледаше с благи очи. Татаринът спусна ударника.
Тогава куршумът прониза шията, стигна един камък, по-твърд от
кремък, върна се назад по същия път и се заби в челото на
стрелеца. Началникът на ордата се люшна и падна възнак. Голям
страх завладя ордата. Двамина хванаха убития и го изнесоха
навън. Ония, които върлуваха из манастирските стаи, като
разбраха какво се е случило, нададоха грозен вик и се разбягаха.
Манастирът опустя.
Нямото вдигна плочата. Излезе навън и се озърна наоколо.
Вечерна светлина влизаше през десния прозорец и заливаше
кръста над иконостаса…
> Руско-турска освободителна война (1877–1878)

>> Боят при Стара Загора

>> Иван Вазов

В 1877 година през месец юли руската войска, под главното

началство на генерала Гурко, се спусна през Шипченския и
Хаинкьойския проход в розовата Казанлъшка долина. На десети
юли един отряд от тази войска мина Средна гора и се показа над
Стара Загора. Турски сили не се явиха да попречат на
победоносния вървеж на русите, които, както навсякъде, се
посрещнаха с неописана радост и от старозагорчани. Ала тази
радост не трая дълго време… След няколко дни застигнаха
тумби-тумби бежанци селяни и кола с ранени българи от
околните села на юг от Стара Загора. Най-сетне на 18 юли
старозагорчани настръхнали видяха, че на юг от града се
зададоха гъсти облаци конна и пеша войска.
Сюлейман паша с тридесет хиляди души се приближи и се
спря на юг от града. Цялото широко поле потъмня от турска
войска, която предаваше селата на огън. Нощя небето светеше от
зарята на пожарите, които преобръщаха на пепел запустелите
села.
С кръв е записан денят 19 юли в историята на Стара Загора,
ала този ден вечно ще се слави от народа, защото в него първи
път се калиха в боя опълченците българи. В града имаше четири
дружини от българското опълчение заедно с четири полка руска
конница и една батарея топове. Ако и твърде малко на брой в
сравнение с турската войска, те предпочитаха да се бият, т.е. да
умрат, а не да отстъпят. И наистина, 1000 на брой те останаха да
се бият срещу 30 000 турци.
Страшен час приближаваше.
Към 9.30 часа сутринта на 19 юли турските войски мръднаха
и запъплиха към града, като подвижни гори. Скоро конницата
ясно се разпозна. Един куп от нея се запъти към могилата, която
се намира на юг, много близо до града и намести отгоре й топове.
След малко бял пушек пухна, светна огнен език, и първият гръм
разцепи въздуха. Руските топове блъвнаха, и боят закипя. Като
буен порой заливаха турците шепата юнаци и сееха смърт между
редовете им. Сбиха се гръд с гръд. Нашите се борят като лъвове,
ала неприятелите ги премазват с многобройността си и
разредяват с огъня си. Гордо се развява опълченското знаме из
дима на борбата, процепено и продупчено вече. Всички очи са
обърнати към това знаме, което затрепера, залюля се. Бой се
захвана около дръвцето му; платът му е пронизан от куршумите и
разкъсан се вее на вси страни; златният му кръст полита ту към
неприятеля, ту отново се отплесва насам.
— При знамето! Знамето е в опасност! — извика полковник
Калитин, началник на третата дружина.
Всички се спуснаха. Който имаше що-годе сила, изпречи се
пред знамето да го защити с гърдите си. И пак се издигна
златният кръст и над кипежа на борбата се завъртя кадифеният
плат на българското знаме.
Между това градът се запали на няколко места и пламъци с
черни стълбове се вият из въздуха.
Изведнъж полковник Калитин заповяда да засвирят за
нападение. Едно страшно «ура» изехтя около знамето и се подзе
от целия отряд. Знамето шавна, издигна се високо, наведе се и
полетя напред. От това буйно и неочаквано политане на нашите,
слисаните турци се дръпнаха. Ала скоро един силен огън
принуди и опълченците да отстъпят назад и да се повърнат на
местата си… Боят продължава, а патроните се довършват.
— Дружинници, след мене! — извика пак Калитин. Отново
се захвана отчаяно нападение.
Изведнъж в разгара на битката полковник Калитин забеляза,
че знаменосецът на третата дружина падна, а с него и знамето.
Той чевръсто скочи от коня си, грабна знамето, метна се пак на
седлото и като издигна високо знамето, извика:
— Момчета, знамето е с нас! Напред! — Па бодна коня си и
се втурна към турците.
И пак с ново «ура!» и с нови песни се хвърлиха опълченците
срещу неприятеля. Турците пак отстъпиха. Ала в тоя миг
Калитин се заклати на седлото си, обеси глава и се катурна
мъртъв; той бе пронизан от три куршума. Един унтерофицер
измъкна знамето из ръката му, ала като направи две-три крачки,
турски куршум и него повали. Друг го замести, ала и той падна
на мястото си. Знамето лежеше на земята. Куп турци се спуснаха
и го взеха. Като лъвове се хвърлиха въз тях опълченците и го
освободиха. Всичко, що остана здраво, се събра сега около
знамето; само то е целта, надеждата; трябва да се измъкнат, за да
измъкнат и знамето. — Назад! Скоро назад! — И втурват се
върху неприятеля, и си пробиват път в живи тела: отстъпват и
убиват, убиват и умират. Окървавеното знаме прехвръква от едни
ръце в други.
Тая шепа юнаци чудно изхвръкна най-сетне из прегръдките
на смъртта със святото българско знаме.
Опълчението подир тоя страховит осемчасов бой, в който
отникъде не дойде помощ, биде смазано. Така само третата
дружина, носителка и спасителка на знамето, която влезе в боя с
500 души, остави мъртви там 207 души.
Бойното поле се постла с грамада трупове от славно
падналите опълченци и от юначните им офицери, от които само
пет оцеляха от 20 — между тях трима паднаха под знамето,
носейки го. Разбитите остатъци от юначното опълчение
отстъпиха през прохода към Казанлък. Сюлейман паша не посмя
да ги гони.

>> Шипка
>> Дора Габе

Късно вечерта пристигнаха двама юнкери и разказаха за

събитията на Шипка.
Колко атаки са отбивани днес! Никой не би ги преброил.
Защитниците излизали от окопите си под град от снаряди и
куршуми. Отляво са падали по десет гранати едновременно,
отдясно също, а мястото е тясно и малко. Имало ли е късче пръст,
имало ли е камъче необстрелвано, недигнато във въздуха,
невринато в земята, неразкъсано на хиляди части, непревърнато в
прах, в огън, в дим? Къде ще си намери място тук едно живо
човешко тяло? А тия тела излизат от окопите си на открито, като
върху длан, протегната към неприятеля: подадена да бъде
унищожена. Изпълзяват отдолу пълчища с остри светещи
щикове, измъкват се из горичките, където са били на сянка, делят
ги двайсетина крачки от момчетата, които до последната минута
не могат да видят дали ордите идат, и само едно зловещо «Аллах,
аллах!» ги накара да трепнат, когато вече и щиковете, и главите
изскочат и врагът стига окопите горе.
Тогава скачат изгорелите от слънце и жажда орловци и
опълченци и за десети път се хвърлят гърди срещу гърди. Падат
войници, падат офицери — цели редове изчезват!
— Помощ! — викат офицерите.
— Няма пушки, няма патрони — викат опълченците.
— Хвърляйте камъни, трупове, хвърляйте пушките си! —
крещи някой.
И момчетата почват да къртят горещите камъни и да ги
хвърлят върху врага. Едни грабват мъртвите си другари, издигат
ги и тласват върху главите на ония, които току-що са ги убили.
Въздухът почернява от тях. Сякаш земята ги изригва и изхвърля.
А над всичко ечат гранатите, дигат във въздуха живи и умрели,
смесват кръвта със земята, напояват я.
Ужасени от тоя ураган, турците се спират в суеверен страх и
правят една крачка назад.
Една крачка! Една минута! Не стигат ли те за силата на един
устрем? Ето ги — момчетата налитат отново и турците се сриват
по стръмнината надолу. През това време генерал Столетов иска
помощ! Куриерът лети към Габрово.
— Няма помощ! — му отговарят.
— Помощ иде! — извика той и лъжливата новина ободрява
орловците и опълченците. Нови сили ги тласкат срещу новите
атаки, а зловещият обръч почва да се стеснява и да ги заобикаля
от три страни. Атаки от три страни едновременно, от прииждащи
нови сили, а те горе са все същите, само всеки час все по-
малобройни, все по-изтощени от жегата, от жаждата, от
свръхчовешкото тридневно напрежение!
Пътят към Габрово е застрашен — нататък се е устремил
Вейсел паша с войските си; черкези нападали наши разезди — ще
пресекат пътя и преди да дойде помощ, ще бъдат заобиколени!
Всички са вече на крак, до един — няма вече резерви. Двете
дълги вериги се стесняват, едва ли не опират гърбовете си. Те са
сега последните. Когато избият и тях, всичко ще бъде свършено.
Зловещото «аллах» иде заедно с барабанния ситен удар.
Млъква стоманената батарея на нашите. Последният й снаряд се
разнася над скалите и ехото му пада върху гърдите на Балкана,
безпомощно и осиротяло. Млъкват и другите оръдия. Свършват
се гранатите. Настава минутно мълчание. Страшно мълчание,
което предвещава смърт. Всички го разбират, ала никой не се
поколебава.
— Счупете дървото на знамето, приберете го! — извиква
командирът на трета дружина.
Сгъват Самарското знаме и зачакват своята смърт.
— Момчета, от вас чака България спасение! — извиква
един.
— Опълченци, напред, до един да измрем! — вика друг.
Изведнъж се разнася песен! Народна песен, стара, позната
от баща и майка. Поемат я старите букови дървета, отнасят я до
другите хълмове, а те до по-далечните. Събужда се отсреща на
Бузлуджа духът на Хаджи Димитра, а с него и на Караджата.
Встъпиха ли духовете им в тялото на тия опълченци, останали
още живи в тия две разредени вериги?
 Никой не отстъпва, макар да вижда как долу, откъм тила,
планинската батарея вече се спуща, как заедно с ранените се
нареждат и здрави, как бързо като светкавица се носи вестта, че
има общо отстъпление. Грабнати от суеверен страх, турците
спират за миг атаките си.
В тоя миг помощта дохожда: Летят стрелците на генерал
Радецки!
— Помощ дойде! — се разнесе като магически ток и
опълченците се хвърлиха със свръхестествена сила. Врагът
почувства, че нещо ново, могъщо и непобедимо иде върху му и се
отдръпна в панически бяг…
Шипка беше спасена.

> Трето Българско царство

{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_hram.png}

>> 22 септември — Независимостта на България

>> Иван Йовков

Княз Фердинад се завръща по Дунава от Виена, където е

имал среща с австрийския император Франц Йосиф. На
русенското пристанище всички министри очакват княжеската
яхта «Цар Крум». Князът ги кани да се качат при него и им
съобщава решението си:
— Утре в 11 ч. ще провъзглася независимостта.
 Веднага след това той се оттегля с министър-председателя,
за да изслуша доклада му за подготовката по предстоящите
тържества. Преди разсъмване княжеският влак отнася Кобурга и
министрите в Търново. От полунощ телефонните и телеграфните
връзки с чужбина са прекъснати, за два дена България се оказва
изолирана от външния свят.
Мълвата е предвардила княза и на гарата в Търново се е
струпала огромна тълпа. Един по един министрите се появяват на
вратата на вагона, с който са пътували, отлагат бомбетата си и ги
размахват за поздрав и всеки, кой повече, кой по-малко, получава
своя дял от овациите на посрещачите. Само княза го няма. Сред
тълпата се понася шепот — какво може да се е случило?
Фердинанд е подготвил добре ролята си. Никой от
министрите не е забелязал кога е слязъл от влака на спирка
Трапезица и се е отправил пеш през Асеновата махала към
историческата черква «Св. Четиридесет мъченици», построена в
1230 г. от цар Иван-Асен II в чест на победата му над епирския
деспот Теодор Комнин при Клокотница. Когато стига до
порутените й стени, той държи в ръцете си голям букет полски
цветя, които пътем е накъсал. Научавайки това, тълпата се втурва
към историческата черквица.
Там и сварва просълзения княз, облегнат на едно дърво и
отправил молитвен взор към небето. В едната си ръка държи
полския букет, в другата стиска телеграмите, които предишния
ден са му били връчени. Съдържанието на всички е едно и също:
десетки организации го молят да провъзгласи независимостта на
отечеството.
Сякаш за втори път търновци изживяват триумфа от
победата над ромеите. Дългото шествие потегля към центъра на
града, увличайки все нови и нови хора. Пред входа на Царевец е
издигната разкошна арка, на нея пише: «Добре дошъл, светли
царю». Така делничният ден на 22 септември 1908 г. се превръща
във вълнуващ празник.
След тържествения молебен Фердинанд прочита манифеста
за обявяване на независимостта: «… С благословията на
Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 г.
България за независимо Българско царство.»
Търновският митрополит надява на главата му царската
корона. После, сподирян от множеството се изкачва на Царевец и
оттам, засенил очи с ръка, обглежда струпания в краката му
народ.
За правото да носи титлата цар Фердинанд се позовава на
историческата традиция. Откакто Симеон е бил признат за цар от
византийския император Роман Лакапин, българските владетели
са били титулувани «най-великия и могъщ цар на българите».

>> Конници навлизат в Добруджа

>> Ангел Каралийчев

Чичо Куцар каза на своето внуче Пенито:

— Ела с мене, чедо, да гледаш и да запомниш. Нашите
войници идат. Конници влизат в Добруджа.
— Не ща, чичо! Я ми виж коленете! И двата ми крачола са
продънени. Не съм за посрещане.
— Няма нищо, момчето ми. Нашите гащи са скъсани, но
сърцата ни са юнашки. Хайде, че закъсняхме!
 Чичо Куцар хвана Пенито за ръка и го поведе към селските
хармани, където беше се сринало цялото село да посрещне
гостите. Българските войници влязоха в село Пчелин подир
пладне. Чудно слънце трептеше над Добруджа, когато заехтя
черковната камбана. Дядо Кръстан, кметът, беше поръчал да
издигнат една арка от дъбова шума, украсена със слънчогледи.
Едно конно отделение се спусна по хълма между високите
царевици. Най-напред яздеше един офицер на бял кон. Подире му
препускаха войниците — на черни като смола коне. Конският
тропот изпълни сърцата на пчелинци с вълнение. Всички онемяха
от радост, когато конниците наближиха. Дядо Кръстан стоеше
пред арката и стискаше един дървен поднос, върху който бяха
сложили сол и хляб. Ръката му трепереше. Щом отделението
наближи арката, офицерът с висок глас изкомандва нещо и
конете мигом замръзнаха на местата си.
Старият кмет сне калпака си и започна:
— Живи бяхме да ви дочакаме, мили братя, в старата
бащина земя. Докато ви нямаше — ние живяхме в тъмнина. Сега
пак настана светлина. Добре дошли, скъпи момчета! Добре
дошли, соколи! Според стария народен обичай, аз ви поднасям
хляб и сол!
Додето кметът говореше, офицерът и войниците отдаваха
чест. Щом дядо Кръстан млъкна, офицерът се наведе, стисна
сърдечно ръката на дядо Кръстан, отчупи един къшей хляб от
порязаницата, натопи го в солта и го поднесе към устата си.
Целият народ започна да вика «ура!» Хълмовете поеха народния
глас и го отнесоха в далечината. Тогава между навалицата си
пробиха път цяла дружина девойки. Всяка държеше по една
китка цвете, брано от нейната градинка. Редом ги подадоха на
офицера и на войниците. Накичиха челата на конете с по една
алена ружа.
 — Минете сега, момчета, напред! Заповядайте в селото! —
провикна се дядо Кръстан.
Офицерът бутна белия си кон и мина под арката. Залюляха
се войниците след него. Жените бяха изнесли най-хубавите си
черги. Цялата улица, по която тръгнаха гостите, беше постлана с
шарени черги. На селския мегдан, под сянката на стария орех,
пчелинци бяха сложили народна трапеза. В големите черни
медници чугуркаха сварени пилета. Войниците наскачаха
зачервени, изгладнели, морни от дългия път. Насядаха на
възглавниците покрай трапезника. Грабнаха дървените лъжици.
Офицерът кръстоса крака надясно от дядо Кръстан. На всеки
войник девойките поднесоха по една паница пилешка чорба и по
едно цяло варено пиле.
Зачаткаха чашите. Засвири селският гайдар най-хубавата
трапезна песен. Въздъхна старият кмет и обърса с длан
овлажнелите си очи.
Чичо Куцар се намести накрай трапезата до плета. До него
се сгуши и Пенито. То гледаше с широко отворени очи конете,
войниците, сабите им.
— Тези войници наши ли са, бе чичо?
— Наши са ами, не ги ли чуваш? Всички говорят български.
— И конете ли са български? Ами има ли в България
топове?
— Има, момчето ми, и топове има. Ще ги видиш по-късно.
— Кога?
— Когато идем с тебе двамцата. Сега вече няма граница.
Пътят ни е свободен. Ще впрегнем каручката някой ден, ще
сложим в торбата два-три големи хляба и десетина глави чесън.
Ще напълним каручката със сено — да ни е меко. Че като емнем
пътя — през селата, през горите, през царевиците — додето
стигнем Варна. Ти знаеш ли какво е Варна? Там всичките улици
са направени от смола. Прашинка няма. По улиците се разхождат
хора, облечени в дрехи, бели като сняг. А край морето има една
градина, по-хубава от райската. Ще те заведа на пристанището —
да видиш български параходи.
— Чичо, аз няма да дойда с тебе! — рече замислено Пенито.
— Защо?
— Не съм аз за там. Нали виждаш какъв съм окъсан.
— Ти за туй не бери грижа, Пенчо, стринка ти е вече
опънала преждата на разбоя. Какви хубави конопени гащи ще ти
изтъче! Ще ги почерни с орехова шума. С тях ще ходиш на
училище.
— Какво училище, бе чичо Куцаре?
— Българско. Тази есен ще го отворим. Ще ни пристигне
учител от България. За една година ти ще се научиш да четеш и
пишеш на родния си език. Ще ти се отворят очите. Душата ти ще
се напълни с наука. И кой знае, може би да станеш като оня
офицер, макар че сега си с продънени крачоли. Твоят баща е
поборник. Той загина за Добруджа. Сега вече майка ти няма да
ходи тайно на гроба му и да крие кандилницата под престилката
си. Селото ще му вдигне паметник. Висок, от бял камък. Я си
хапни от туй крилце! Който яде крило — става крилат.
Трапезата свърши бързо. Един от войниците се дигна, метна
се на коня си и засвири със сребърна тръба. Щом чуха тръбата,
другарите му скочиха, яхнаха пъргаво конете си, простиха се с
пчелинци и потеглиха към другите добруджански села.
>> Бащин завет
>> Ангел Каралийчев

Беше ясен, пролетен ден. Гората се люлееше. Моторната

кола забръмча нагоре, дълго лъкатуши и спря на самия връх,
гдето е параклисът. От колата най-напред слезе цар Борис,
облечен в пътнически дрехи и каскет на главата. Подир него
скочи пъргаво едно четиригодишно момче, с панталонки до
коленете, гологлаво, наследникът на царския престол — княз
Симеон Търновски. Вятърът разроши меката му косичка. Цар
Борис с бързи крачки се упъти по зелената морава към параклиса,
който отдалеч приличаше на голяма кацнала пеперуда с
разперени черни криле. Малкият княз се затече след баща си.
Когато стигнаха до параклиса, царят открехна вратата. Вътре
беше полумрак. В дъното висеше една вехта опушена икона.
Пред иконата мъждукаше кандилце. Царят на българите сне
каскета си, прекръсти се и целуна иконата.
— Какво е това, тате? — попита княз Симеон.
— Параклис, сине. Една малка черквица.
— Що ще тука?
— На туй място някога е станала голяма битка. Тука са
загинали триста души юнаци. За техните души гори туй
кандилце.
— Ами, защо са тръгнали да се бият юнаците? — запита
детето.
— За свободата на нашето отечество, сине. За свободата на
тая прекрасна и плодна земя. Погледни я! — Цар Борис размаха
широко ръце и заговори с вълнение на своя син: — Ние сме
стъпили върху един старопланински връх. Наоколо се издига
Балканът. Той е населен с добродушни столетници, овчари,
елени, сърни и мечки. В неговите пазви се гушат старинни
манастири. На север е Мизия. Тя достига до голямата тиха река
Дунав. Ще минем някога двама с параход по Дунава — да видиш
българските села и градове. Те са накацали по брега като бели
лебеди. На юг се шири Тракия. Там зреят едри жита. В овощните
градини пращят натежали клони с ябълки, круши и череши. Като
венец ограждат равнината Рила и Родопите. Още по на юг Бялото
море плакне българския бряг. А на югозапад се шири
македонската земя, от памтивека заселена с българи. Там старите
български царе са съградили много крепости, черкви и
манастири. Там е свещеното Охридско езеро. Нашата земя, сине,
е пълна със съкровища. Когато поемеш царската корона — да я
пазиш като зениците на очите си.
{img:istorija_na_bylgarija_v_prikazki_i_razkazi_boris_treti.png
}

>> Рилският манастир

>> Ангел Каралийчев

Най-сетне пристигнахме в Рилския манастир. Пътувахме по

теснолинейката. Малкият локомотив дълго време пъшка, докато
пропълзи до манастира. Когато изскочихме от вагона и
погледнахме огромните върхове на Рила планина и манастира —
всички ахнахме от учудване. Тоя чуден Божи дом е ограден с
висока каменна стена, надупчена от малки прозорчета. Прилича
на средновековна крепост. Слънцето беше залязло. Ние влязохме
в двора. Изведнъж пред нас израстваха една прекрасна черква, с
пет оловни кубета, една стара опушена от вековете кула и много
килии — 300 на брой, които окръжават двора, наредени на
четири и пет ката.
Сутринта ме събуди клепалото. Станах, излязох на балкона
и погледнах надолу. Един монах клепи и зове калугерите и
богомолците на молитва. Дълбока утринна тишина се беше
спуснала над двора. Ябълката, разперила клони над гроба на
народния будител Неофит Рилски, пращи от плодове. Слънцето
мие със светлина оловните кубета и облива със злато медния
черковен покрив. Манастирската черква «Света Богородица» е
вдигната преди освобождението. Изградена е от цветни камъни.
Нейните майстори са били прости и неуки хора, но делото им е
голямо. По стените отвън видях изписани картини и прочетох
имената на много родолюбци, които са дали помощ за издигането
и зографисването на черквата. Вътре тя е постлана с мраморни
камъни. От дясната страна на олтара се намира ковчегът на свети
Иван Рилски. Мощите му са запазени до ден-днешен.
Свети Иван Рилски е българин, роден в село Скрино.
Отначало той е живял като постник в долината на река Струма и
в горите на Витоша. По-късно дошъл в Рила и се настанил в едно
кухо дърво. Оттам Божият служител минал в една пещера. Когато
се научили за неговия свят живот, много овчари и набожни
селяни дошли при него, и по този начин бил основан манастирът
в царуването на цар Петър, син на великия Симеон. На един час
път от днешния манастир се намира постницата на свети Иван.
Там е била изградена и първата черквица. До постницата ние
отидохме по една крива пътека, която се вие под столетните
букове, връстници на светията. Пихме вода от една чешма с
мраморно корито. Над коритото — издълбано долапче, в
долапчето — икона, украсена с венче от здравец.
 Татко ми показа голямата скала, от която дяволът е хвърлял
свети Иван, за да изпита силата на вярата му. Когато починал,
свети Иван бил пренесен в Средец, днешната София, и оттам —
във Велико Търново през 1195 година. 300 години по-късно той
бил отново върнат в манастира.
Да видите колко много ластовички се роят над Хрелювата
кула! Тя е висока 25 метра. Градена е през 1335 година от
болярина Хрелю, който бил владетел на Мелник и Струмица.
Разгледахме и манастирския музей. Там стои окачен и
хрисовулът на цар Иван Шишман — един дълъг пергаментен
свитък, писан в Средец на 21 септември 1378 година. Скъп
спомен, останал от времето на последния български цар преди
турското иго.
На другата сутрин видях как един монах и един манастирски
ратай носеха на една тояга цял котел, пълен с жълт бистър
планински мед. Манастирът е богат. Той има много гори, ниви,
стада и пчелин.
Ходихме в черквицата «Свети Лука», близо до постницата.
Тя е съградена от един старозагорчанин — Хайдут Иван, който
на младини хайдутувал, а на старини се разкаял за сторените
грехове и се покалугерил. Под сенчестата прохлада на дърветата
шурти една чешма. Над коритото й виси кована чаша, а на чашата
пише: «От Свети Иван Рилски. Да ви е наздраве!»
Манастирът е наречен «Светилник», защото от векове в него
блещука кандилото на българина, запалено пред Божия олтар.
Тук винаги се е чувала само българска реч. Тука е било
хранилището на хиляди книги, писани на български език.