Яг Щй

■ Б Щ "'
М :'%■ 0р Я 4W

S'SfJNf^HF
 ник
кейв
и магарето видя
t

ангела
 Водещ на колекцията: Ясен Атанасов

Всички права на български език запазени!

Никаква ч а ст о т то в а издание не може да
бъде възпроизвеждана под каквато и да е
форма и по какъвто и да е начин без
разрешението на © „Обединени издатели"!

Nick Cave
And the Ass Saw the Angel

First published by Black Spring Press Ltd.

Copyright © 1989 by Nick Cave

Design © 1997 by United Publishers
Translation © 1997 by Svetoslav Todorov

United Publishers of Bulgaria

 обединени ID издатели

ник
кейв
и магарето видя
ангела
Роман

Превод о т английски:
Светослав Тодоров

С О Ф И Я 1997
 И понеже ослицата*
видя, че ангел Господен сто­
еше на пътя с гол нож в
ръка, ослицата се отби от
пътя и отиваше към полето;
а Валаам удари ослицата, за
да я оправи в пътя.
24 Тогава ангелът Гос­
поден застана на един нисък
път между лозята, дето
имаше преграда отсам и
преграда оттам край пътя.
25 И понеже ослицата
видя ангела Господен, об­
легна се към зида и притис­
на Валаамовата нога д о
зида; и той я удари пак.
26 После ангелът Гос­
поден отиде още напред и
застана на едно тясно
място, дето нямаше къде да
се отбие ни надясно, ни
наляво.
✓ 27 И понеже ослицата
видя ангела Господен, тя
падна под Валаама; а
Валаам се разлюти и удари
ослицата с тоягата си.
28 Тогава Господ отво­
ри устата на ослицата и тя
рече на Валаама: Що ти
съм сторила, та ме биеш ве­
че три пъти?
29 А Валаам рече на
ослицата: Зашото се подиг­
ра с мене. Ах, да имах нож
в ръката си! сега бих те
заклал.
30 И ослицата рече на
Валаама: Не съм ли аз тво­
ята ослица, на която си яз­
дил през целия си живот до
днес? Имала ли съм навик
друг път да ти правя така?
А той рече: не.
31 Тогава Господ отво­
ри очите на Валаама и той
видя ангела Господен, сто­
ящ на пътя с гол нож в ръ­
ката си; и преклонн глава и
падна на лицето.
Книга “Ч исла” ,
глава 22

* В българския каноничен превод туй животно е от женски пол,

ама нашия герой е от мъжки такъв. Ето защо си позволяваме да го­
ворим за магаре, а не за ос лица. Подобна е и ангелската проблема - в
българския думата е от мъжки род,а героят (бидейки хетеросексуален)
среща не ангел, а ангелка. Б ел.иш
 ПРОЛОГ

Три мазни гарвана братя се реят, навеждат човки един

към друг, изрязват кръг в насиненото и развълнувано небе
и образуват мрачни пръстени в гъстите взривове от дим.
Толкова дълго похлупакът на равнината беше ясен и
син, но сега, по волята Божия, той е гръмовен. От мястото,
където лежа, облаците изглеждат праисторически, бълва­
щи огромни безлики зверове, които се къдрят и умират ка­
то онзи там горе.
А гарваните - те все още летят, все още кръжат, само
че сега по-ниско - все по-близо, по-близо към мен.
Тези хитри гарвани са птици на смъртта. Тяхната сян­
ка ме съпътства през целия ми живот. Едва сега мога да
ги уловя. С очите си.
Мисля, че почти мога да си спомня как да спя в този
мек, топъл кръг от кал, защото мойте ритми се променят.
Наистина.
Засмукван от венците на този беззъб гроб, аз влизам
в това мочурище, в тази яма, макар че ме е страх да на­
мокря моята ръка убийца. Всъщност, докато говоря, два­
та гарвана са изкълвали очите ми - като две фалшиви мо­
нети те кръжат и изчакват, докато виещият се пушек се къл-
би и отмира горе в небето, и аз забелязвам, че вече се смра­
чава и че една пълна четвърт от мен вече я няма *• потъна­
ла надолу - или почти и все по-бързо.

Там долу! О, малка долина!

Две премазани колене от земя се издигат и разтварят,
за да образуват процеп в средата. Спускаме се над наяде­
ния вътрешен хълбок, където дървета, обвити от гъсти
лози, растат по треперещите склонове. Някои от тях са се
надвесили над долината под опасни ъгли, техните тревож­
ни корени, стърчащи от почвата на хълма, се мъчат под

6
пълзящото бреме, което притиска и обвива - и тежи като
целия свят - техните крайници. Тази плетеница от пълзя­
щи дървета, всичките нанизани едно за друго и приковани
към земята от лозите.
Пътуваме по протежение на долината, от юг на север,
докато гарванът все още лети, следваме главния път, кой­
то се вие по плоския корем на долината. Погледнат от тук
горе, би могъл да бъде панделка, докато преминаваме над
първите от стотици акри димящ а тръстика.
Тази вечер е първата от “сезонното изгаряне”, дейност
от особена важност и голяма тържественост за долината
Юкулор, когато хората от града поемат вкупом към висо­
ките полета, за да гледат как огнената стена ще помете
тръстиката от безполезната й шума и от “боклука”. Нощта
сварва всичко тук сред полето странно тихо: мокри чува­
ли и тояги за биене на змии са изоставени безпризорни,
искри и сива пепел се носят тихо из въздуха от. лекия вятър.
Захарната рафинерия се е проснала на източния склон
на километър и половина от града. Можем да чуем неп­
рестанното бучене на машините. Колички - някои празни,
някои донякъде натоварени - стоят изоставени на релсо­
вия път.
Размахваме крил е и отминаваме над самия град, къ­
дето ръждясалите проядени покриви се сгъстяват, и виж­
дам е детската площадка, съдилището и Мемориалния
площад.
Там долу, в средата на площада, в самото сърце на
долината се издига Мемориалната гробница, която съдър­
жа останките на пророка. Тя се срива и се пръска на пар­
чета под ударите на три стоварващи се чука.
Група оплаквачи, облечени в черно, предимно жени,
наблюдават унищожаването на паметника Вижте как пла­
чат и стискат зъби! Вижте и огромния мраморен ангел -
лицето му е изваяно като лице на светец - едната му ръка
е вдигната високо, а юмрукът стиска позлатен сърп; и не­
го ли ще разрушат?
И по-нататък през раздвижването, през бурното сър­
це на града, където жени скърбят като на бдение над

7
 мъртвец, издевателствайки над своята мъка с гърди, пок­
рити със синини, и с кървящи кокалчета на пръстите. Вижте
как се разпръскват по улиците като ветрило със своите
диви, черни ръкомахания, гърчещи се в молитвени при­
падъци и мрачни спазми в чувалените си одежди.
Оттук горе изглеждат като земни птици.
Веднъж правим кръг над тези скръбни същества и
след това продължаваме нататък през потресения град,
над гроздовете от каравани, където живеят секачите на
тръстика, следващи ритъма на иасъжденията. Тук, в този
мрачен час, са останали само жените им и техните изпла­
шени деца. Те стоят на прозорците си и духовете на дъха
им се появяват и изчезват от стъклото, слушат как колите
на мъжете им реват на север и после изчезват сред съска-
нето и пропукването на полето.
Но напред, махайте с криле - или пак се изморихте,
братя?
Преследваме главния път, докато тръстиката рязко
свършва до телени огради на шесткилометра от града, на
три километра от северния вход на долината. Тук можем
да видим пикалите, камионите и другите машини да от­
делят какавиди от червен прах, докато се точат в редица
по главния път към покритите с катран дъсчени бараки. Тук
живеят отритнатите, скитниците, изметта на хълма.
Една самотна барака насред сметище горили, гори
и бълва морав дим в побеснелия въздух.
Макар и с уморени крила, летим малко по-нататък.
Отвъд бараката земята става блатиста и подгизнала,
а от мочурището израства колело от растителност - висо­
ки дървета, родени сплетени едно в друго, растящи сред
троскота и бръшляна, задушавани от кучешки дрян, носе­
щи наметка от вплетени лози на дървените си рамене.
Тук се гмуркаме и потапяме, защото това е
мочурището.
Докато прелитаме отгоре, виждаме нишка от фенери,
които примигват под тъмното ататно, движат се напред и
навътре към центъра на кръга в тънка панделка от светлина.
Отделена от самия център на мочурището, се нами­

8
ра поляна, кръгла като чиния, и на тази поляна като коле­
ло в колелото има кръг от подвижна кал, черен и димящ,
достатъчно голям, за да погълне крава. Той проблясва
мрачно при нашето преминаване. Но сп р а Крило! Колело!
Виж кой лежи на повърхността на калта, свит като
новородено! Виж как костите му са прилепнали към кожата.
Как ребрата му се разтварят меко като ветрило всеки път,
когато поема дъх. Виж, той е почти гол. И виж колко е
неподвижен.
Освен това око.
То се върти в орбитата си и ни фиксира като рибешко.
Замръзваме и образуваме кръг.

Брат му беше този, който разкъса плацентата в онази

сутрин, когато се родиха, и сякаш този единствен акт на
самоизтъкване преобърна наопаки инерцията, която ще­
ше да го носи през целия му живот. Ю крид - тогава още
без име - се хвана за глезена на брат си и се изтърси ка
белия свят с цялото величие на непоканен гост.
Обедното слънце се въртеше в небето като разтопен
болт и блъскаше като чук ламаринения покрив и слепени­
те с катран дъски на стените на бараката. Вътре на своята
маса седеше тате, заобиколен от хитроумните си приспо­
собления от пружини и стомана, потеше се в гьрвящата
жега, докато смазваше капаните си и напразно се опитва­
ше да не чува пиянските ревове на жена си, която се беше
разплула на задната седалка на стария изгорял шевролет
и неистово виеше. Гордостта на сметището - колата - сто­
еше върху тухли зад бараката като огромна черупка, изос­
тавена с погнуса от някаква голяма пълзяща гадина.
Там по време на родилните мъки пияната му жена пи­
щеше срещу чудото, което я издуваше и риташе вътре в
нея, докато тя смучеше от бутилката си "Уайт Джизъс*.

9
Ш евролетът се клатеш е на подпорите си, а тя ви еш е и
викаше, викаш е и виеше:
- Татко! Татко-о! Татко-о-о! - докато чу вр атата на б а ­
раката да се отваря, след това да се затваря, напусна с у т­
ринта и изпадна в безсъзнание.
- Беше й писнало да се напъва - по-късно щ еш е д а ка­
же тате на Ю крид.
Тате освободи бутилката с алкохол от м р ъ с н а т а й
ръка, защ ото, м ак ар и припаднала, тя продълж аваш е д а я
стиска силно. Т ой я счупи предпазливо на р ъ ж д я с а л а та
броня.
Осъзнавайки какво става с жена му, той взе парче стък­
л о за скалпел, разтвори краката й и поля срам н и те й ч а с ­
ти с алкохол. И с броеницата от псувни от у стата му, и с
жуженето на всички летни насекоми, и със с л ъ н ц е т о в
небето, и с безоблачното поле, и с адски писък и течен п о ­
ток две лигави купчинки излязоха навън.
- Исусе! Две! - извика тате, но едното скоро ум ря.

Вътре в бараката един до друг върху м асата стояха два

съндъка за плодове, подплътени с вестник. Капаните за ж и­
вотни бяха разчистени и висяха по стените.
Две кутии и във всяка по едно бебе. Т ате н ад зъ р н а
вътре.
Гол и като деня и с широко отворени блуж даещ и очи,
двете бебета лежаха по гръб и не издаваха никакъв звук.
Тате извади нагризано парче молив от дж оба на п ан тал о­
на си и, взирайки се, надвесен над двете м алки, написа на
края на креватчето на първото “# 1” и после,паплю нчвай-
ки връхчето на м олива, написа “# 2” на креватчето, в к о ­
ето лежеше Ю крид. С лед това се изправи и зап рем ества
поглед от едното към другото. И едното, и другото му о т­
върнаха със сериозен израз.
Имаха странни бадемови очи с леко подути горни кле­
пачи и без м игли, цветът им бе син, но много блед, почти
на границата с розово. Бяха напрегнати, сериозни, никога
неподвижни, дори и за момент - по-скоро само се въртяха.
С транните им бъбриви очи като че ли се рееха и потре­
перваха в своите кухини без вежди.
М ал ки ят Ю крид се изкаш ля кротко и остро, мънич­
кото м у розово езиче покри д о л н а та му устна и след това
се ш м угна обратно навътре. И като че ли в плахото изкаш-
л я н е на Ю к р и д см елото м ал к о п ъ р вород н о разпозна
очаквания сигнал, то затвори очи и изпадна в сън, от кой­
то н и кога не се събуди.

“С богом, братко” - си казах наум, когато той се плъзна

в неби ти ето, и в продължение на ц яла минута си мислех,
че съ щ о щ е го последвам - то л ко в а ш ибано ледена беше
неговата см ърт.
Т о га в а през спокойната нощ се разнесе грубиамеки­
ят к р яс ъ к на нейно К урвенско величие, м оята майка -
м а м а , к о ято врещеше груби проклятия, сякаш излизащи
о т сам и я анус на неприличието, и, блъскайки по страната
на ш евролета, повтаряше:
- Д е м и й бутилката, де м и й бутилката!

Т ате беш е нагласил и м п рови зи ран и каишки около

гл езен и те и гърдите ми, които м е принуждаваха да под­
д ъ р ж а м хоризонтално полож ение в своя съндък - м оето
детско креватче,- но изпълнен и надвил от нуждата да наб­
л ю д а в а м какво върши м о ят брат, след като така импул-
сивно се бе отправил към Вечността, аз се стараех да пов­
д и гн а гл ава и протягах шия с надеж дата д а го уловя поне
за м а л к о в полезрението си.
И здърпан на буксир в Ж ивота без предупреждение, из­
хвърлен през борда от алкохолната закваска на бременнос­
т т а - ох, онази топла уютна стая, къдсто се носехме и плу­
вахме - и оставен сега все ощ е заш ем етен от травмата на
р аж д ан ето , м оето разбиране за онази последна Загадка
беш е, к а к т о добре м ож ете д а се п редстави те, срам н о
невежо. И скам да кажа, как мож ех д а зная колко смърто-
о б р азн а беш е С м ъртта?
Във всеки случай, колкото и д а се дърпах и протягах,
каиш ките не поддаваха - не, никак не се отпускаха - и впос­
ледстви е оставих всяка надежда. И зтощ ен от напрягане и
овъ р зан , аз просто лежах там и м ислех, да, мислех за ка-
йо н и зи р ан и я м и б р а т в съндъка за плодове д о м ен, м и с ­
лех си как ли по д я в о л и те щеше да се д обере д о Р ая - е,
поне и м аш е д в о й н о по-м алко притеснения д а се о сво б о ­
ди о т вр ъ зки те си о т м ен ?
Н о аз бях успял д а освободя едната си ръчичка по вре­
м е на онази пъ рва велика, напразна и в последствие опре­
делено зн а м ен ат е л н а битка и с кокалчето на пръ сти те си,
го л я м о к о лк о то буболечка, аз изчуках съобщ ение, изпол­
звайки с и ст е м а о т кодирани почуквания с паузи, която с
б р ат м и бяхме и зм и слили, докато се носехме в разп л пас­
ващ ите вибрации на утробата.
не- -забравяй- -своя- -брат- -отговори
Н о б р а т м и не отговори. Почуках втори път, п ри ба­
вяйки “м о л я ” накрая, но той отново не отговори. М оля.
Б езстр аш н о м у разказах какво е Ж ивотът и поисках д а уз­
ная и м а л и някакви особени сили, които м ож е д а е при до­
бил в С м ъ р т т а . М о и те сигнали стан ах а тр ев о ж н и и
разпокъсани. Безсм ислените почуквания звучаха празно и
сам о тн о и увисваха без отговор над съндъка ми.
животът- -е- -лош- -ад- -е- -можеш- -ли- -да- -ле­
тиш- -а- -ад- -помощ
Н а к р а я се съвзех и, плачещ, с ужуленото си кокалче
изпратих последн о прощ ално съобщение по вътреш ност­
т а на м о я съндък.

Н о щ т а се сп усн а - сега знам това - аз леж ах вързан

по гръ б в с в о я та сам отн ост и наблюдавах с р астящ а бол­
ка и стр ах как болезн ен ата светлина на деня се топеш е и
изчезваш е в ч у д ата та музика на здрача - заплаш ителни
викове, непреставащ и писъци, притичващи стъпки, с м р а ­
зяващ вой - м ислех, че беше дошъл краят на света.
Б еш е дош ъл Д ен ят на Страшния Съд и всичко, което
можех д а направя, бе д а лежа там - да, и предполагам точно
това и правех - д а леж а там и да оставя мъртвилото на м р а­
ка д а м е погълне, д о к ато чаках последната М у воля и
светкавиците, и гласовете, и гръмотевиците, земетресени­
ята и великите градуш ки.
М о я т свят беш е задушен бавно под було на страх и
черна сянка и когато не виждах вече нищо друго освен най-
катранен ия м рак, чух много стъпки, тежки и
неравномерни, да преминават по верандата и да се спи­
рат пред вратата.
Сгуших се в своя съндък.
П оследва ужасяващо изскърцване при отварянето на
вратата с м реж ата, борба с дръжката, отекващо “Шибана
врата!”, експлозия от бяла светлина, затваряне с гръм и
трясък, противно уригване - и м ам а се прекатури през гла­
ва напред в стаята, изкриволичи слепешката покрай мен и
изчезна от другата страна.
Една-единствена гола крушка висеше от тавана точ­
но над м оето креватче. Крушката пулсираше в горещина,
безсрам на и хипнотична, а аз лежах по гръб и наблюдавах
с все по-голям б раздразнение как нарастващ брой нощни
насекоми се трупаха около жужащия притегателен център.
Гледах безпомощ но как почти всяка минута някоя прека-
лено ентусиазирана мушица, комар или пеперуда се сблъс­
кваше със смъртоносната крушка, изпичайки до пепел мал­
ките си крилца икосм ати крайници. Това безмислено за­
нимание завърш ваш е с падане, придружено с пронизител-
но бръм чене - и то неизменно в щ айгата за плодове, в ко­
ято лежах. Въртящи се ампутирани насекоми покриваха дъ­
ното на креватчето ми - умираха с ужасно смърт, агони­
ята им, изпълнявана с крещящ ужас пред очите ми, довеж­
дащ ги най-после до края на дните им, лишени от живот -
студени като камък трупове.
Т огава разбрах защо братът, когото оплаквах, беше
толкова тих. В него не бе останал Ж ивот. С ам о Смърт.

Е, тогава денят се завърна. Н адигащ ото се отдолу

слънце крещ еш е маслена светлина върху източния склон,
събуждайки цялата долина със своя шум с цвят на злато.
Д ве врани грачеха и се кискаха триумфално в небето.
Д иво куче виеш е някъде сред хълбовете. Чувах писукане-
то на гладни пилета. Наблизо отчаяно ревеше муле. Чух
и д и о тск о то чуруликане на чучулига. Пчели жужаха
съсредоточено.
 Н авсякъде о к о л о м ен светът се нуж даеш е о т
внимание.
К ам пани биеха от к орем а на долината. Т р ъ сти к о в а
ж аба крякаше. Б ръм чеш е муха. Клаксонът на кола из гръ-
би и се гмурна надолу по главната.
Н авсякъде около мен светът изискваше да м у се о б ­
р ъ щ а внимание. Беш е ч ас ъ т да се обърне вн и м ан и е на
всички новоизлю пени птичеица и пиленца, сукалч ета и
теленца, агънца, прасенца и бебета.
Аз изпитвах нещ астна нужда от внимание. Н аистина.
У ж асно се нуждаех от храна. Тялото ми копнееше за ядене.
К о л к о дълго трябваш е да чакам? Знаете ли? К азах л и ви
че бях зверски шибано гладен .
О бм ислих идеята д а изям едно-две от изп ърж ен ите
насеком и , които леж аха върху стомаха ми... но не...
Реших, че ще е по-добре да вдигна м алко врява - как-
то правят всички пренебрегнати деца, за да привлекат вни­
м ан ието на онези, които ги държ ат в плен,- затова и зп ъ л ­
них дробовете си с въздух и завих, и вих, и крещ ях, и се
гневих, и врещях, и ревях разни неща: "Нахранете ме!",
"Храна!" и "Цица!" - и всичко това, докато се мятах и р и ­
тах под неподдаващ ите каишки, така добре изм ислени о т
т а т е - един истински м ай сто р на капаните - всяко д ви ж е­
ние на детското м и телце пристягаше по м алко каиш ките
и затрудняваш е движ ението ми все повече, така че в р а з с ­
тоян и е на м ин ута м алки те м и гърчения бяха сведени д о
л еко отлепяне на дупето, доста яростно въртене на очите,
плезене на езика и, разбира се, оплетените ми думи. О, как
се изнизваха те от езика ми. О, как се отронваха от у с та та
м и - велики, проклети думи, откъснати от сам ата я м а на
м о я стомах: "Нахранете ме!", "О, смърт! Трябва ли
да гладувам!" и "По дяволите, нахранете ме сега!" И|
знаете ли - им ам предвид, знаете ли какво? Въпреки цялог
т о м и крещ ене и викане, виене и пищене, ревове, п р о к л я­
ти я и мяучене, въпреки всичко това - знаете ли какво?
О т мен не излизаш е нито звук - никакъв звук о т сън -
д ъ к а ми, от м оето детско креватче.
Не, не издавах нито дори зачатък на звук.
 Останах озадъчен от откритието. И зм амен. Излъган.
П очувствах се сам отен.
Със сво б о д н ата си ръка късах от вестника, който бе­
ше поставен в м оя съндък. Мачкайки го на малки топчета,
аз смучех х ар ти ята, д о к ато се превърне в м ека каш а, и я
гълтах.
С лед известн о врем е успях да заситя глада си с това
скром но ядене и на пълен стомах се прозях д ълбоко и
обърнах м и сл и те си към брат ми, който леж еш е в б р ъ м ­
чащ ия съндък до мен. И прозявайки се отново, по-ш иро­
ко този път, аз затвори х очи и докато се унасях в сън, се
чудех дали и бр ат м и беш е ням. “П редполагам, че никога
ням а да знам със си гурн ост” - спомням си, че си мислех,
докато съ н ят се увиваш е около мен,- всъщ ност, сигурно
никога ням а д а узная.”
Сънувах б р ат си. Н ие бяхме заедно в Н ебесата, изле­
жавахме се върху то п л и памучни облаци. Той дърпаш е
своята златна арф а и дъж д от сребристи тонове обливаш е
тялото му. Н ие се усмихвахме.
Б р а т м и с п р я д а свири и се издигна във въздуха.
К р и лата м у бяха черни и покрити с вени и от тях капеш е
лепкава гной. Т ой почеса един о друг косм атите си крака
и сложи арф ата, к оято сега беше корона, на главата си. Аз
се опитах д а п олетя, но все още нямах крила, а с а м о бяло
безкосмено противно тял о на червей - безпомощ ен лежах
по гръб - по гръб. Б р а т м и м е посочи и извика: "Пират!!
Остави ме!! Остави ме!! Остави ме-е-е!!тТ огава ви­
дях Рая д а с та в а червен и супест и аз се носех бавно и се
преобръщ ах и през ц ял о то време се чуваше "бум-бум.,
бум-бум... бум-бумп - к ато сърце.

Събудих се.
Б ащ а м и се изди гаш е над мен като крива пръчка. О т
посивялото му ли ц е две м алки бледи очи се рееха в кухи­
ните си.
Така че тате седна д о мен с кутия и парче хляб в ръце.
Аз посм уках н аки сн ати я в мляко хляб, който м и бе­
ше предлож ен, той беш е топъл и сладък.
 П ръ стите на тате м и ри ш еха на катран или см азка.
Гладът ми се уталожи, затворих уста и извърнах глава.
Н е м ож ех да понасям повече к и сел ата химична м и ри зм а.
Т ате се изправи.
За стол беше и зп олзвал съ н д ъ к за плодове!
П отърсих брат си. Н его го нямаш е! Сьндъка същ о. Д о
м ен на негово м ясто им аш е м етал ен капан за животни, на­
м а за н с черна грес. Ч е л ю сти те се прозяваха! П руж ините
бяха опънати! О стрите зъби виеха за кръв!
Извърнах глава, м озъкът м и - пълен с кръв. Извърнах се.
Т а т е вървеш е към вр атата. Н а л яв о то м у р а м о и м а ­
ш е л о п а т а с дъл га дръж ка. Е два то га в а забелязах п оси вя­
л а т а м у кратуна, о б р а сл и я процеп. Л и п сващ ото м у ухо.
В ръ ка държ еш е кутия за обувки, овързана с канап. Н а
к ап ак а пиш еш е “# Г \

II

ПРОРОКЪТ
“Г л ас ъ т на д о л и н а т а ”, бр. 38, август 1932
!!Ч уйте Д Е Ц А Т А Б О Ж И И !!
На ВТОРИЯ ПЕТЪК от АВГУСТ в годината господ­
на 1932
се навършват 70 ГО ДИНИ от
“МЪЧЕНИЧЕСТВОТО НА ПРОРОКА И СВЕТЕЦА
ДЖОНАС Ю КУ Л О Р”.
С л ед о б ед а на го д и ш н и н ата о т т о з и най -благословен и
кървав д ен
н а ш ат а дол и н а щ е о п л а ч е п р о р о к а и патриарха
ДЖ ОНАС Ю КУЛО Р.
Н его в и те тленни о стан к и и м о щ и щ е бъ д ат п р ем естен и
о т сегаш н ото им х р а н и л и щ е в С К И Н И Я Т А Н А
ДОЛИНАТА Ю К У Л О Р
в църквата на гр а д с к и я п л ощ ад , който
о т д н ес насетне щ е се н а р и ч а М Е М О Р И А Л Н И Я Т
 ПЛОЩ АД.
За д а о тб е л е ж и този и ай -свят д ен ,
щ е б ъ д е о тк р и т
п ам етн и к в чест на П Р О Р О К А .
В ярващ и братя юкулити!
В петнадесет ч а с а н а т о з и ден, петък, 12 август 1932 г.,
д ец а И зр аел ев и , вярващ и братя,
щ е проведат ш ес тв и е о т С кин ията д о М е м о р и а л н и я
площ ад, к ъ д ето т я л о т о на П ророка и М ъ чени к щ е
почиват
в м и р во веки веков.
М о л и тв и щ е ч ете С ардъс С уиф т.
С аи м ъ н Б о л с ъ н , истори к и би ограф ,
ще прочете о тк ъ си о т б и ограф и ята, ко ято с к о р о ш е
излезе, “Д ж о н ас Ю к у л о р : п р орок и о ткри вател , ч о век и
м ъ ч е н и к ”,
в Г о л я м а т а зал а.
И л а й за С ноу щ е пее, а к о м п а н и м е н т - А лис П р и ч а р д .
С лед сл у ж б ата щ е и м а закуска в М а л к а т а з а л а .
Д ам и, не н о сете чи н и и . П о ч е р п к ата е о си гурен а о т
г р а д с к и т е в л а с т и н а д о л и н ата.
ЩЕ ПРИСЪСТВА Т ВСИЧКИ.

Беш е п о к р и т с д е б е л о н еп р о м о к аем о п л атн о . Въже,

прем и н аващ о през д уп ки с м ед н и ръбове, го п р и с т я га ш е
в основата. Н еп ром укаем ото покривало м у при даваш е вид
на огром ен сив сф и н кс, е р о зи р а л о т п ясъц ите н а в р е м е т о
д о безлика н ер азп о зн ав аем о ст.
С ъ б р а л и т е се о к о л о н его ю к у л и ти и зп и т в а х а
страхопочитание.
П редната сутрин в гр ад а беш е пристигнал огром ен к а­
м ион и в к а р о с е р и я та м у стоеш е, покрит и сив, п а м е т н и ­
къ т - то ч н о к ат о сега, С а р д ъ с Суифт. к о й то б еш е н а п у с ­
нал доли н ата в пет ч а с а с ъ щ а т а сутрин и бе п ъ ту вал с к а ­
м ион за превозване на за х а р н а тръ сти ка д о Д ей в ъ н п о р т и
после - с влак д о О ркни, н астояваш е д а и зм и не с д о с т а в я ­
щ ия кам ион всички тези д ъ л г и ш естоти н к и л о м е т р а о б ­
р атн о до д о л и н а т а “в с л у ч а й , че възн и кн ат у с л о ж н ен и я ” .
Той седеше с шапка в скута, с изправени рамене и със стро­
го лице, почервеняло от гордост, която не можеше д а под­
тисне въпреки усилията си.
И д вам ата доставчици, дебелият господин Годбели
и ощ е по-дебелият господин П рой, изглеждаха изтощ ени
от радост. Дузина мъже трябваш е да помагат, когато сва­
ляха паметника, овързан с вериги, с кран иа определеното
м ясто на площада.
Д ори няколко от наемните работници помогнаха, въп­
реки че ням аш е д а бъдат допуснати на утреш ната цере­
м они я - н а онези, които не бяха последователи на вярата,
не им беше позволено да участват в празника, който беше
свят за кжулитите: ден, ознаменуващ ‘"Мъченичеството на
П р о р о к а”. Ж ителите на долината търпяха и бяха търпели
в продълж ение на много години неортодоксалната прак­
тика на кжулитите, които, м акар да съставляваха една пе­
та о т две хилядите жители, притежаваха рафинерията, по-
гол ям ата част от тръстиката и огромния дял от търговията,
както и о т недвижимите имоти. Това, естествено, беше ос­
новната причина, поради която всички понасяха сектант-
ската колония - тя управляваше (и всъщ ност контролира­
ш е) доли н ата; но техният контрол не беше непоклатим и
ю кулитите носеха в себе си тревогата за продължаващата
б и тк а з а запазването на зави дн ото, но не неуязвимо
положение.

О т времето, когато в последните дни на зим ата на

1862 година Джонъс Ю кулор довел м алката група от свои
последователи в тогава все още иеобработваната и на прак­
тика ненаселена долина, ю кулитите се борили, защ и щ а­
вали и прегръщали своята вяра с безкомпомнена твърдост.
Н еотклоним ото следване на стр о гата догма, заложена в
завета иа техния пророк през 1861 година, в комибинация
с то ч н и те и агресивни би зн есм етоди , прилагани от
Джоузес Ю кулор, брат на Джонас, осигурило оцеляване­
то и дългия живот на колонията на юкулитите. Всъщност,
ако Д ж онас бил пророкът, Джоузеф бил печалбарят.
П рез 1859 година същ и ят този Дж онас Ю колор -
уелсец, приел баптистката вяра, започнал да получава
просветления и по естествения път на нещата споделил съ­
държ анието им с баптистките власти - той бил “седмият
ангел”, предсказан в книгата на пророк Даниил, и съдбата
го била определила за “могъщ мъж , пророк Израилев”
Н а следващ ата година Джонас и няколко от последо­
вател ите м у били отлъчени от лоното на баптистите, тъй
като просветленията му били в конфликт с баптистката
догма.
Н а д ва пъти той се измъквал иа косъм от смъртта и
от ръцете на комитетите за запазване иа ортодоксалност-
та и, съзирайки все по-нарастващ ата враждебност към
всички баптисти и сектантски кланове, Джонас и негови­
те последователи избягали, впускайки се в търсене иа под­
ходящ о м ясто за установяване на своята вяра. След като
открили усамотената долина в състояние иа божествена
неопределеност, групата взела всичкото си имущество и
се засели ла там.
П ророкът прекарвал голяма част от времето си в уса­
мотението на молитвите, подготвяйки се за “Второто при­
ш ествие”, което му било открито в едно от около триста­
те м у просветления - всяко о т тях той записва,!
педантично. Междувременно брат му Джоузеф, бивш зе­
м еделец и търговец, се заел с финансовите дела на доли­
ната и засял захарна тръстика.
Тръстиката се развивала бързо във влажната долина;
скоро изобилната реколта била продадена с добра печал­
ба на дейвънпортските мелници.
Д о ли н ата процъфтявала. Р ек олтата се продавала.
П ечалбите нараствали. И зглеж да Бог бил щедър покро­
вител иа долината и бъдещият просперитет на колонията
бил сигурен.
В началото на август 1872 г. П ророкът, облечен с бя­
л а роба, със златна корона иа гл авата и с позлатен скип­
тър в ръце, обявил пред последовател ите си, че “часът е
ударил*1- Второто пришествие идвало и всички трябвало
д а се подготвят за неизбежен кръстоносен поход извън
долината.
 С едм ица п о-късн о около петдесет м ъж е и ж ени пос­
л едвали своя о б л еч ен в бяло п редвод и тел, крещ ей ки и
“осанна” и “ал е л у я” и пеейки веицехвалебствия. Т огава
Д ж онас Ю ку л о р би л п рострелян в г л а в а т а о т незнаен
снайперист. Е д и н ствен и ят куршум го убил м игновено.
У биецът не бил о ткр и т, но естес тв е н о се приело
предполож ението, че бил външен човек. П ри ем ай ки това
като д о к а з а т е л с т в о за п р ед ател ств о то на В севиш ния
отгоре, ю к у л и т и т е заб р ави л и за похода и о с т а н а л и в
д о л и н ата. И тъ й к а т о това реш ение д о в е л о д о б огато
възнаграж дение, те наврем е разтълкували тр агед и ята ка­
то д о к азател ство за своята вяра.
П о д р ъ к о в о д с т в о т о на все так а д ей н и я Д ж оузеф
Ю кулор д о л и н ат а продълж авала д а просперира, граж да­
ните дори п о стр о и л и теснолинейка д о Д ей вън п орт и м а л ­
ко по м ал к о п ри влекли “външни” на р а б о т а на тр ъ с ти к о ­
вите полета.
П рез 1904 го д и н а Джоузеф се нагъ рби л с гарган тю -
анската зад а ч а д а построи захарна рафинерия, съзнавайки
напълно, че н а о с е м д е с е т и тригодиш н а в ъ зр а с т н я м а да
дож ивее д а я ви ди завърш ен а или пък сам д а получи ог­
ром ните печалби, които тя щ яла да донесе. Н а след ващ а­
та година, м а л к о с л е д като били полож ени осн ови те на
раф ин ери ята, Д ж оузеф Ю кулор ум рял, о ставяй к и в н ас­
ледство на д о л и н а т а осигурено бъдещ о процъф тяване.
По "Варгас. История на района " (В ар гъ стъ н ски
градски вл асти , 1922)

И т ак а се случи, че на този ден ю кулитите оплакваха

своя пророк.

Благословен пророкът, възкачил се в Небесата.

Предатели и тирани той сам победи.
С Божията помощ той бди над свойте братя.
Смъртта е безсилна героя да сломи.*

* Т ака пееш е И л а й за Сноу.

С ардъс С уиф т дръп на покривалото.
 HI

Аз никога не съ м п лакал като бебе. И м ам предвид,

че никога не съм плакал на невръсна възраст - не, нито звук.
Н е издадох звук и през д етств о то си, а през ю нош еството
реших да крия всичките си чувства вътре в себе си и нико­
га не си позволих д а и здам и най-малкото хл иптене, защ о-
то ако човек се издаде по този начин, той се излага на зл о ­
бата на другите. И сега, отброявайки последните секунди
на м оите мъж ки год и н и , нахлупвайки к ач у л ката на
см ъ р тта, аз ням а д а се п од д ам . Не. През целия си ж ивот
не съм плакал нито веднъж. Н икога на глас. Не, никога на
глас.
К огато прохождах, все гледах да не се м отая в к р ак а­
т а на м айка ми. Не. Н и то пък вбесявах бащ а си, д о к ато
работеш е, с м аса глупави въпроси, на които той не би м о ­
гъл да отговори, и не го заним авах с разни там детинш ини.
Да, когато всичко е сторен о и казано, без значение о т
коя страна щ е го погледнете, аз бях дете образец по в си ч ­
ки стандарти. Д а, такова бях.
Аз бях и н а й -сам о тн о то м омченце в цялата истори я
на света. И това не е неоснователно предположение. Т ова
е факт. Бог м и го каза.
Майка ми беше свиня. Вманячена, с болен мозък, сви­
ня с плесенясала путка. Т я беш е разплута, м ъ р зел и в а,
м ръсна и агресивна и въобщ е зла жена. М ама беше пияни­
ца - алкохоличка - пачавра с кървясали очи и предпочита­
ния към дом аш но с вар ен ата ракия.
П иянствата на м а м а бяха циклични. С ъстояни ята на
съ знателност и б езсъ зн ател н о ст се редуваха като два о г ­
ром ни глигана, захапали си един на друг опаш ките - ед и ­
ният - черепи, тл ъ ст и невероятно мръсен, а другият - сив,
гръм огласен, с две алени очички, зъл, по-м алък и набит.
Т ази ц и кли чн ост м а м а следваш е с у п о р и то ст и
постоянство.
 К огато м ам а беше в съзнание, наш ата малка барака
на хълма се свиваше от ужас пред перспективата за неиз­
бежния изблик на унищожение - обикновено настъпващ на
четвъртия ден пристъп, който веднага водеше до изпада­
не в безсъзнание.
Когато се събудеше, м ам а започваш е често да навес­
тява своята каменна бутилка - съда, от който неизменно
поглъщ аш е питието си все по-често и на все по-големи
глътки, докато вече не беше в час и започваш е да се носи
и да се препъва из бараката или сметищ ето или пък се раз-
плуваше в свое^го кресло, притискайки каменната бутилка
към необятната си гръд. П осле започваш е да бръщолеви
и да бълнува, припомняйки си м ладостта, преди да е била
опозорена от пиячката и мъжете. И д н и т е й се превръщ а­
ха в нощ и, а нощите - в дни.
И тогава, погълнала от своя дървеняк достатъчно, за
да тръш не пияна цяла войска, тя започваш е - тая болна ши­
бана курва - д а пее някаква версия на “Д есет зелени бутил­
ки” с все по-ож есточен лай. К о га т о достигнеш е до
м ястото, където се пее “... и ако една зелена бутилка слу­
чайно падне, няма да има повече зелени бутилки...”, тя
просто и зпадаш е в амок - д а, получаваш е пристъп на т а ­
кова необуздано насилие, че просто не беше безопасно да
си близо д о нея.
Щ ом чуеше началните тонове на “Десет зелени бутил­
ки”, тате зарязваш е каквото беше захванал и изхвърчаше
през вратата с мрежата, а аз изприпквах след него. Намирах
убежище в една преобърната каца от трушия зад бараката.
Чувствах се толкова сигурен, свит в кацата, с долепени до
гърдите колене, с м иризмата на оцет, пропила в дървото,
и ую тн ата ф орм а на кацата. Д а знаете, понякога се про­
м ъквах вътре в нея само за д а се почувствам в безопас­
ност за известно време. В кацата чувах много странни и
изкривени нещ а - идваха не отвън, а отвътре.
И д о днес се чудя как успях д а о стан а жив от дните,
когато бях вързан в онзи съндък. Ако кажа, че бях бито
дете, щ е е повече от вярно, ще бъде абсолютно вярно!
Ща! Аз бях едно шибано бито дете!
 IV

В началото на 1940 година в Градския съвет беше про­

ведено събрание, на което бяха призовани д а преговарят
две страни: Захарният комитет на долината Ю кулор и ли­
дерите на юкулитите.
Представителите на работещите на тръстиката и тех­
ните сем ейства бяха внесли искане, в което между други­
те точки се предлагаш е построяването на Унитариански
храм за богослужение, който да служи за нуждите на жи­
веещите в долината, които не изповядват юкулитската
вяра, отбелязвайки, че от приблизително 2 100 души на­
селение на долин ата на пълни осем десет процента им е
отказано духовно удовлетворение. Затова беше предложе­
но в интерес на “справедливоста” и “взаимовръзките” и
като “ж ест на продължаване на съгласието” между двете
страни предложението да бъде прието. М акар изходът да
беше предварително ясен, решението от срещ ата се бе пре­
върнало в триумф за работниците.
С ардъс Суифт, чиято ръка се бе вдигнала против во­
лята м у и който ясно си даваш е см етка за това, се беше
съгласил с предложението. С този неизбежен и благоро­
ден ж ест той бе прибавил, че “в съгласие с м оята вяра в
това, че благодентстващ ият дух винаги се изразява в духа
на благоденствието, и като ръководител на юкулитската
колоноя и представител на зем евладелците тук аз се на-
гърбвам с отговорността да избера подходящия парцел зе­
м я и в добавка лично да поема всички разходи по стро­
ежа”.
Захарният комитет (ЗКДЮ) предложи да поеме уреж­
дането на строежа, споменавайки, че няколко строителни
доставчици от Варгъстън подлежат в м ом ен та на негова­
та проверка. И както следва - сам о за ч аст от цената, ко­
ято бяха обявили на скъпите на триците, но евтини на
 брашното юкулити - те повикаха една небезизвестна с т р о ­
ителна компания, която с л е д редица съдебни д ел а и с в и ­
репи нападки от с тр ан а на м естната преса беше принуде­
на да пром ени р е к л а м а т а си от “А рхи тектурн о
творчество!” на “Д о го во р и на ниски цени!”.
В края на 1937 го д и н а върху хектар и половина хълм
(който сгаиа ирон ично известен като П лато па сл ав ата)
доставчиците от стр о и тел н ата компания “Варгъс” и ш епа
работници полож иха осн ови те па онова, което те о б е щ а ­
ваха и беше п р ед о п р ед елен о от съдбата д а бъде осветен
от небесата скок в историята на систематизацията па прек­
лонението пред Бога.
Но църквата върху П л а то т о на славата не беш е у с т­
ремена към Рая. С ъ д б а т а не си позволи да бъде так а л е с ­
но предсказуема.
Ц ърквата върху П л а т о т о на славата никога не беш е
завърш ена и годините на л о ш късмет наближаваха.
С ардъс Суифт беш е излязъл от Градския съвет угри ­
жен и м ълчалив, поп аднал под обсадата на чувство з а ви­
на и погнуса от с в о я та со б ствен а безпом ощ ност, защ о то
той бе разбрал със си гу р н о ст как като по време на война
той предаваш е сво ето к р а л с т в о на завоевателите. И м а ­
кар че неговият народ прие съобщ ението с мълчание и пи­
то един м ъж или ж ена не го укори или обвини, С а р д ъ с
знаеш е, че беш е п р е д а л св о я Бог, своя пророк и сво я
народ. Знаеш е и че с а м о разкаяни ето м ож еш е д а задуш и
срама, който изпшга при предателството - в м ом ент на неп­
рости м а небреж ност - на своята обетована зем я пред п ъ р ­
вата идеологическа вяра, к оято беше проявила см ел о стта
д а има претенции.
Б р ат У илиям , оц ел ял водач на пионерите и с ъ ч и н и ­
тел на химни, за когото се см яташ е, че е над стогодиш ен,
каза негрубо на С ардъс:
- Бог д а ни п р о с ти греховете. П р ед ад о х м е Н о в и я
Йерусалим на идолопоклониците и неверниците. Те ще на­
режат царството като говеждо и ще го раздадат на кучетата.
И когато зем ното ц ар ств о Господне започне д а се р а зд е ­
л я и подразделя, ж езъ л ъ т на Н еговия гняв щ е разцъф не.
Всичките ии м оли тви ще са прах, С ардъс.- С лед тези ду­
ми старец ъ т взе своята Библия и се оттегли в ложето си.
за да не се надигне никога повече.

Е, бях на седем години и си спом ням , че седях на

стълбите към верандата и гледах над тръстиковите поле­
та към Главния път, който ги разрязваше ка го сърп. По него
се движ еш е първият от камионите, натоварени със суров
м атериал и задръстили целия път от В аргъстьн, и вдига­
ше облаци от червен прах. Д окато наблю давах и слушах,
чувах скоростите на камиона да преминават на ниска пре­
давка и после д а се сменят на висока, като завиваше по
пътя, наречен П ъ тят на славата, който се виеше на изток
от Главния, срещ уполож но на отбивката, която минава
покрай северозападната граница на тръстиковите насъж-
дения и на около стотина м етра от верандата на наш ата
барака. Тя се използваш е рядко и се чудя как ли ше наре­
кат м оята пътека, след като напоследък си спечели такава
лош а слава.
Гледах как камионите изпълзяват по склона и спират
на платото на върха на сега наречения Х ълм на славата. А
м о ят х ълм ? К ак ли ще нарекат м оя хълм ?
“Тези кам иони не са тукашни, ням а как. Те возят гре­
ди те о т някое го л ям о м ясто. О б за л ага м се, че е от
Варгъстьн. Така е с всички - с работниците, проектантите,
всичко. Л ичи си.”
Т ова приблизително си мислех там , на стъпълата,
през л я то то на 1940 година.
 VI

Няколко дум и о тн о сн о родословното д ъ р в о на

Юкрид. Бащата на Ю крид, Езра, беше роден през 1890 го­
дина в дивите хъ л м ове на Черния М ортън, п еч алн о
известен, макар и слабо изследван район, обрасъл с х ъ л ­
мове и дерета. Голем и плеш иви скали обграж дат дън ото
на долината там , сухи корита на ручеи о п а св ат
подножието, а гъ с т ъ л а к ъ т става все по-п лътен с
височината, мрачен и кс$бен, сред великанските дървета и
задушаващите храсти от диви рози.
По източния край на района се вие опасен черен пъг.
В края на века тази криволичещ а пътека си беше спечели­
ла лоша известност поради загадъчните изчезвания на д ва­
десетина случайни пътници, които се опитвали да п ресе­
кат хълмовете в търсене на обещаното богатство след по­
коряването на Изтока.
Търсенето на изчезналите сред Черните хълмове път­
ници (М ортън е оф ициално прибавено през 1902 година)
беше довело до откриването на и впоследствие до р а зп ­
равата с Тод М ортън, или както журналистическата бан­
д а го нарича, Черния М ортън. Слабоумен, торм озен от
брадавици великан, Т од беше изгонен от своите собстве­
ни роднини, след като намерили семейния ш опар м ъртъв
в своята кочина, покрит с мухи и белези от човешки зъби,
а задните му крака били напълно отхапани, а М ортън
открили, покрит със свински лайна и смучещ дж олан. Те
го бяха прогонили от дол и н ата на Мортън да се скита из
клисурите и урвите на д и ви те хълмове - един обиден
Голиат, прогонен от собствената си кръв, без никакви при­
ятели или спътници освен ш айката демони, която се отър-
квала и почесвала сред скалите и безслънчевите процепи
на болния му луд и зъл мозък.
Прикрит в засада край несигурния източен път, Т од
хващал за удоволствие на стомаш ните си нужди сам отни
пътници.
Открили го в м алка пещ ера рстрани от пътя без нито
едно парцалче по тялото освен огромните му ботуши и ро­
як мухи - угоен, сред човешки остатъци от отдавна погъл­
нати вечери, Тод клечал над разпрания корем на все още
топло момиченце и примлясквал главата на нещастния й
обезглавен баща, който висял високо над земята, набучен
на заострен кол през задника.
Когато видял силуетите на отряда за издирване да се
открояват на входа на пещ ерата, големият самотен Тод
рекъл, посочвайки касапницата:
- Братя, аз съм намерен! Вие дойдохте да ме прибе­
рете у дома! Заповядайте, седнете.- Тогава по една горе­
щ а сълза потекла по всяка една от страните му и той им
се усмихнал топло, показвайки злите връхчета на зелени­
те си, изпилени зъби.
Отрядът за издирване яздил от Сейлън, воден от по­
мощник-шерифа Когбърн. Помощник-шерифът Когбърн
застрелял Тод на м ясто к ато куче.
Н а пътя, минаващ през източния край на Черните хъл­
м ове на Мортън стои огром ен каменен къс, на който пи­
ше с бяла боя:

ПА ЗЕТЕ СЕ!
М ИЛЯ1 НА М О РТЪН О ВИ ТЕ УБИЙСТВА!
О, пилигрими, морни от света, товара свой свалете,
не знам д а има по-ужасна Гибел
от тази, що ви дебне покрай тоз проклет път.
Молете се! От. Черния М ортън се пазете.
О т Т од убиеца!

Тод Мортън беше най-голем ият от петнадесетте де­

ца в семейството. С лед него идваш е Лутър, а след него -
Ър. Нан беше Следващият, наречен на баща си, а същ ата
година се беше родил и Гад. С коро след него се появи и
Езра. А после идваха трите момиченца: Лий, Мери-Лий и
Мери. След това - Изикъл. Слепият Дан. Малкият Фан, кой­
то умря натри и половина. Ейнджъл, която до четирина­
десетата си година имаш е три собствени дечица. После
идваше Бато, следван от Бен, който пък се спомина скоро
- болнаво дете, нападнато от някаква необяснима заразна
болест, която двегодишното бебе не м ож а да пребори.
И така, бащ ата ма Ю крид, Езра, беше ш естото от из­
глежда безкрайната върволица циврещ и чипоноси
отрочета. Той смени името М ортън на Ю кроу през 1935
година, след като избяга от безм илостните доброволни
отряди, които тероризираха хълмовете като част от ж ес­
токата кампания на шерифа Когбърн по разчистването им.
От ранните си младежки години Езра беше страдал
под игото на кръвосм есителните практики на своите
родственици. Родословното му ,дьрво беше оплетено и из­
кривено като дивите рози, които тероризираха хълмовете.
Ослепяващ и главоболия, катаония, пристъпи, трансове и
чести изблици на насилие бяха в реда на нещата. Дали то­
ва се дълж еш е на кръвния съюз на предците му, това той
не мож еш е д а знае.
П р о б л ем ъ т за наследствеността тежеш е на богобо-
язливия Езра, който можеше да рецитира големи откъси
от текстове наизуст - Библията беше единствената книга,
която неговата майка разрешаваше д а се държи в къщата,
а Езра пък беше единственият от нейното котило, когото
тя успя да научи да чете. Във всеки случай, ако Езра беше
обременен с лош а кръв, то това бреме остана скрито.
Защ ото м л ади ят Е зра не страдаш е от същите из-
дайнически болести, които носеха неговите братя и сест­
ри - изкривени лица, пелтечене или ненормална походка.
Всъщ ност Е зра в никакъв случай не беше грозен и видът
му не бе белязан от роднинските похождения на предшес­
твениците му. Той имаше силен гръб, прави крака и доб­
ро насаждение от черна коса. Зъбите му, м акар и твърде
големи и твърде много, бяха доста здрави, а очите му, си­
ните му очи - малко бледи, малко диви,- в никакъв случай
не бяха увредени. За припадъци и тран сове пък да не
говорим. Н е беше разиоглед като Гад, нито пък сляп като
Дан, нито пък съвсем кривоглед като м алката Ейнджъл с
кокошите очички.
П о онова време старата м а м а М ортън въртеше
къщата. Д вам ата най-големи - Лутър и Ъ р - все още м о­
жеха д а бъдат контролирани и носеха белезите на наказа­
нието като доказателство. М ам а управляваше котилото,
милостива като Мойсей, крачейки напред-назад с ботуши­
те си по верандата, със стиска коприва в едната ръка и с
буркан червен пипер в д ругата, спирайки от време на
време, за да се провикне:
- Лу-у-тър! Ъ-ъ-ъ-ър! - и това още преди да се появят
“Епъл Д ж ак”2, пуш ките и кървавите прочиствания на
Ч ерните хълмове на М ортън.

Обезумели от въздействието на азанинския алкохол

и крадения бензин, диш ан от тенекиени кутии, най-голе-
м ите братя, Лутър и Ър, се бяха превърнали в ол ига вени
лунатици. Тормозени от зъбобол, дребна шарка и влудя­
ващ ия сърбеж от различни обриви - паразити, които прес­
ледваха семейство М ортън чак до множеството им въш ­
л ясал и гробове,- те виеха в дует като умиращи кучета.
И зпадайки от пълна депресия в състояние на най-омраз-
но насилие, братята търсеха облекчение за своето пом ра­
чение в груб тормоз над своите тъпи сестри олигофренки,
изнасилвайки ги под насоченото дуло на пушка и заплож-
дайки ги като магарици.
В деня, преди шериф Когбърн и двадесет мъже да об­
градят целия клан на М ортънови, Лутър и Ър се бяха пре­
били с юмруци един друг до смърт. Същия ден Езра се из­
мъкна от къщата, взимайки мулето, Библията, пушката на
Ъ р и цял джоб патрони, усещайки в костите си, че катаст­
роф ата приближава.
След като източи цял л и тър ракия от казана, той по­
тъна сред високите дървета и с пушка на рамо и магарето
зад себе си слезе в долината.
Годината беше 1925.
напред, докато сянката
И Езра, син на Нан, отм ина. Шест дни и ш ест
слезе в долината и облак се нощ и Езра си проправяш е
спусна над долината. път напред и първия ден
И Езра не се бави под държ а слънцето от лявата
сянката, а продълж и си страна, за да е сигурен,
че се о т д а л е ч а в а о т д о м а
си, а д о л и н а т а ставаш е
непроходима.
И Езра не знаеше докъ­
де щ е го д о в е д е неговото
бягство.
И на п ъ р в а т а нощ от
пъ рвия д ен д ъ л г о надига
бутилката, докато усети вку­
са на планинската лудост за
първи път и м ина покрай ко­
р и то на р ека, к о ято беше
п р есъ х н ал а и пълна с
камъни.
И той не знаеш е името
на р ек ата и носеш е пушка­
та през л я в о т о си рам о ка­
то черна кост.
За о т м о р а седна на ви­
сок и гл ад ъ к к ам ъ к и пи от
бутилката, д о к ато я изпраз­
ни, и я захвърл и , смеейки
се, и к о га то т я се счупи, зву­
кът прониза уш ите му и със
студен пибък се втурна в тях
и той видя, че камъните бя­
ха бели и бяха като много
черепи под луната, която се
и зд и гаш е з а д гърба му, и
седна с черната кост, м ина­
ващ а гладка покрай лявото
м у ухо, и се зав ъ р тя сред
р евящ и те бели черепи, и
п адн а н а зад върху к ам ъ ­
ните, и к ато скри ухото си
сред н ай -м огъщ и я кървящ
трясък и д и м я щ ата кост - в
лож е от кръв, той стана и
със смях зар ад и ухото пад­
на върху м у л ето си, което
отн есе Е зр а и избродира
хълм овете с капещ а кръв.

- Г лъ тни това - каза вдовицата.

Е зр а се събуди и устата м у бе зап уш ен а от “У айт
Д ж изъс”
Той се сгърчи и опита д а повърне. Г орната част на тя­
л о то м у се л ю ш н а над ръба на л егл о то и избълва пандел­
ка от зеленикавата жлъчка на отъпканата трева. Той увис­
на така, наполовина в, наполовина извън леглото, усещайки
как бодлива кръв нахлува в гл авата му.
О слепителна светкавица от болка се стовари върху л я­
вото му ухо. Т ой изстена, надигна се и се просна отново
по гръб, очите м у се напрегнаха и той започна да пропада
надолу и все надолу по някаква спирала.
-Г ъ л тай .
И отново хранопроводат на Е зра се изпълни с гадния
“У ай т Д ж изъс” и той изрева и отново изплю стом аха си
на пода.
Той лежеше в л егл о то на вдовицата, която наричаха
К роу Джейн, в нейната барака. В долината Ю кулор. В най-
отдалечените предградия на град Юкулор. И Езра я пог­
л ед н а и се почуди.
- Прострелял си си ухото. М агарето ти е вързано - ка­
за вдовицата. - Чаках д ван ад есет години, но знаех, че щ е
се върнеш.
Езра заспа и сънува, че стои под дъгата на голям а а р ­
ка във ф ормата на ухо и че взим а една врана и я пуска над
водата, коя го се разти лаш е д о всички хоризонти, и че на
ш естия ден враната се връ щ а и че клюнът й е черна кост.
И ето как Езра, бащ а на Ю крид, попадна в долин ата
Ю кукор и ето как се зап озна с м айката на Ю крид и заж и ­
вя там , притиснат под м р а ч н о то и сакато крило на ж ена
си, докато и двам ата не напуснаха този свят.
М айката на Ю крид беш е почти на тридесет години,
к о гато мулето на Езра, обл ян о от кръвта на своя безух и
бълнуващ господар, влезе в д в о р а на малката дъсчена
барака. М акар че никой не беш е виждал жената в града от
деня на сватбата й през з и м а та на 1913 година, спом енът
за нея все още бе твърдо заклю чен в складовете на общ ес­
твения присмех. Секачите на тръстика й бяха дати пряко­
р а К роу Джейн от една песен, която старият Ноа, черно-
кож ият бръснар, пееше с дълбокия си звучен глас, докато
подстригваш е, бръснеш е или м етеш е в малката си б р ъ с ­
нарница на главната.
Д ж ейн К роули беш е небезизвестна в д о л и н ата
Ю кулор поради това, че нейният сватбен ден през зим ата
на 1913 беше предоставил на долината първия и еди н ст­
вен случай на принудителна женитба. Буйна мъжка рана по
природа, на седем на десетгодиш на възраст тя беше обви­
нила - с поток от сълзи и гневни потронвания - един тъп и
напълно невинен секач на тръсти ка на и м еЪ кър Ейблон,
че се е възползвал от нея, с л е д като й обещал, че ще се
ож енят до един месец. Всичко това беше скалъпено в с ъ ­
ю з с безогледните й роднини, които даже обвиниха пре­
лъстителя и публично поискаха той д а стори добро за име­
то на сем ей ств о Кроули, което с т а к а в а готовност бе
опозорил.
П ред бога и пред н ем и гащ ото око на уинчестъра
Ъ кър беше д ал свещ ената клетва и бе вързал брачния
възел, докато см ъ ртта ги раздели.
Две седмици по-късно Ъкър прекосил долината до ко­
либата на новите си роднини под претекст д а заеме извес­
тната пуш ка на стария Кроули, казвайки просто:
- К отките се множат бързо, не м ога д а ги гоня с тояга.
С лед като получил потупване по гърба от своя тъст,
Ъ кър Е йблън се отправил към едно от ю ж ните полета и,
дъ р п ай ки и д в а т а спусъка ед н оврем ен н о, си пръснал
главата.
С тари ят Кроули разреши загадката на трупа, намерен
в пол ето , к ато разпозна со б ствен и я си уинчестър.
П о гр еб ах а Ъ к ъ р в гробищ ето п од Х ъ л м а на Хупър.
К овчегъ т и надгробният камък бяха осигурени от работ­
ническия фонд. Така Ъкър развърза брачния възел завинаги.
М акар че той лежаше м ъртъв под зем ята, нито един
член на о б щ н о стта не се бе нагърбил с отговорността да
съобщ и за то в а на съпругата на ум релия.
К роу Д ж ейн започна да седи на предната веранда ден
след ден, чакайки своя съпруг д а се върне, прекарвайки
дългите ч асове в свободно смучене на бутилка без етикет,
съ д ъ р ж ащ а една от домаш но приготвените напитки, ко­
ито тя вареш е и бутилираше зад см ети щ ето под старата
неизползвана водна кула. Въпреки че дори закоравели пи­
яници трудно можеха да го пият, К роу Д ж ейн успяваше
д а пробута по някоя половинка на скитниците, които на­
селяваха крайните райони на долината, или на някой м и ­
наващ пикап, пълен с пияни секачи на тръстика, които бя­
ха твърде къркани, за да ги притесняват по пътя на пиянс­
твото такива дребни препятствия като пивкостта.
П онякога вдовицата питаше всеки посетител:
- Виждал ли си моя Ъкър дн ес?” - и мъж ете пристъп­
ваха от крак на крак и се въртяха, д о к ато тя отливаш е
половинка,
4
чакайки техния отговор.
 - Не, госпожо, днес не съм - отговаряше всеки един
от тях, а ръката му трепереш е.- Днес не съм, госпожо.- И
след като се покатерваха обратно в пикапа и отпраш ваха
към Главния, те избухваха в пристъп на смях и се търка­
ляха из каросерията, удряйки глътка след глътка от отро­
вата на вдовицата.
Дванадесет години Д ж ейн чакаш е съпругът й д а се
върне, напивайки се ден и нощ до обезумяване.
О бразът на нейния избягал партньор започна с вре­
м ето да избледнява, превръщ айки се впоследствие в м ъ г­
л я в а и абстрактна идея, която висеше като саван над за ­
дълбочаващ ото се разкаяние на нейния разум.
Т ака че когато м улето дон есе Езра - без едно ухо и в
състояние на пълен делириум , с река от засъхнала кръв,
пркриващ а корема и задните крака на мулето - в градина­
т а на вдовицата, м ъглявините и тъмните дупки на и зм и­
н ал о то десетилетие започнаха д а се материализират о т­
ново и като че ли тя чу биенето на огромна златна кам б а­
на в най-тиха нощ. Тя знаеш е, че нейният мъж я беш е
намерил.

М ам а Кроу има три казана. Т ова са видовете: “У айт

Д ж и зъ с”3, “Епъл Д ж ак” и “С т ю ” . Скитниците н ар и ч ат
“У ай т Джизъс” - който тя прави от картофени обелки -
“ Б я л а светкавица”, а тр ъ сти к о в и те секачи го н ари ч ат
“Сълзите на Ъкър”. Това, което пие мама, е “Уайт Джизъс”.
“Епъл Джак” е “Джак” за скитниците, “Пикнята на вдови­
ц ата” и “Вдовишка вода” за секачите. “Епъл Джак” е най-
популярната пиячка, защ ото е най-пнвко. За разлика от
“У ай т Джизъс” “Еггьл Д ж ак” зам ръзва на много студено.
Скитниците наричат “С тю ” предимно “Стю” макар че ня­
кои от по-старите го см есват с фаворита на м ам а и го на­
р и ч ат погрешно “С тю д Д ж и зъ с”4. Секачите го наричат
“твърдо”, “пикня”, “помия”, “тиня”, “лайно” и се прави от
всякакви остатъци, способни да ферментират. Тази напитка
е често см ъртоносна и се продава по-евтино о т
останалите.
 VII

Чуйте това. И стина е.

Аз съ м свидетел на автен тичността му.
Т о засяга тате.
П о вяр вай те ми, прекарах м ного д ъ л ги и м ълчаливи
часове, посинял да задържам дъха си, като в пълно озада-
чение наблю давах неговите капризни навици.
И скам д а обясня за тате и неговите капани. Не. Това,
което искам , е д а се опитам да обясня какво видях през
тези дни, през които бях като сянка и гледах - дни, които
се възп равяха чудовищ но от неподвиж ните води на при­
видната пасивност на тате. Искам да разкаж а какво открих,
сл ед к а т о п редп риех наблю дение, к о ето м е д о вед е'д о
извода, че неговите действия м огат сам о д а свърш ат с най-
кървави последстви я. И скам да обясня тези мисли, като
излож а и с то р и я та на тате и неговите капани.
В си ч ки те капани на тате бяха н ап ъ л н о дом аш н о
п рои зводство. С лед време прозрях, че те бяха директно
въплъщ ение на ом разата, която бликаш е от тате към све­
т а и всичко в него и която той не м ож еш е д а потисне.
Той събираш е метални отпадъци от сметищ ето - час­
ти от купе на кола, тасове и брони, жици и метални гривни,
пруж ини и халки, ръждиви пирони, кутии от боя, туби за
бензин, стом анени цилиндри, медни тръби, оловни тръби,
болтове и гайки, стари тигани, прибори за хранене, м етал­
ни плочки, стом анени варели, вериги, л агери - и обработ­
вайки ги с го л ем и ножици за м етал, пили, клещи, резачки
за л ам а р и н а, огън и ледена вода, чук и наковалня и олов­
ни теж ести, той ги топеше и кривеш е и пресираш е в чудо­
вищ ни ф о р м и и изглаждаш е по тях ж естоки върхове, сле-
пяше и свъ рзваш е ламаринени зъби и бивни от подостре­
ни триони в силни челюсти, изрязвани и оформяни от за­
калени сто м ан ен и пластини или п р агч ета, решетки от
коли, които се затварят с п ом ощ та на болтове и камъни.
После префасонираше някоя пружина, клю чалка, примам-
ка и спусък. С лед като намазваш е цялото приспособление
с черна ж илещ а м ас , която проблясваш е м р ач н о по ж ес­
токите разкривени зъби, той отваряше плъзгавите челю с­
ти и закачаш е п р и м а м к а т а така, че м азните зъби се про­
зяваха ш ироко, хилещ и се лигави от см азката в противна
похотливост, която трябваш е да бъде нахранена.
П осле тате пъхаш е в капана част от дръж ка на м етла
и наблю даваш е как черните челюсти см и л ат д ъ р в о то на
малки парченца.
Н ям аш е един определен модел. Или по-скоро, ако
имаше - това значи, ако имаш е една общ а черта, тя бе в
това, че к ап ан и те бяха ненужно ж естоки и ж естоко
гениални. Д ори м ал к и те капани за плъхове и скорпиони
бяха създадени според най-кръвожаден принцип.
Х арактерно за всичките беше, че те бяха направени
да хващ ат и о сак атяват, но не и да убиват. Т ате ням аш е
нужда от м ъ р тви ж ивотни. Капани за гущери, направени
от телена прим ка и спусък, капани за диви котки, направе­
ни от м етални кофи, набучени с пирони, големи капани с
челюсти на пружина за осакатяване, толкова силни, че тех­
ните зъби се впиваха дълбоко в костите на дивите зверове,
които се скитаха по склоновете на долин ата и виеха, и
лаеха, и се см ееха в нощ та. Обикновени капани - също.
Тръни от оплетена тел и начупени стъкла или л ам а р и н е ­
ни листове с изрязана звезда в средата, поставени над яма
със спусъци, к ои то освобож дават не сам о пруж ини с
челюсти, а и м реж и врати върху дупки, пълни с киселина,
коприва или плъхове.
Всяка сутрин тате натоварваше мулето с таткова под­
рънкващ и черни капани, колкото ж ивотното мож еш е да
носи. П редварителн о реш ил къде ще ги залож и, той цък-
ваше с език и прош епваш е:
- Дий, муле - като повеждаше животното.
Веднъж заложени, всички капани плачеха като бебета.
Когато се връщ аха о т проверката на капаните и слън­
цето тъкм о падаш е зад хълмовете, мулето неизменно бе­
ше натоварено с ш ест-седем чувала от грубо сукно, някои
от които ш аваха и м ърдаха и ритаха, а други ръм ж аха и
съскаха. Тате връзваш е м ул ето за една от подпорите, к о ­
ято поддърж аш е стари я неизползван воден резервоар, и
после започваше да се качва по паянтовата стълба, носей­
ки един по един ш аващ ите чували. Той ги изпразваш е в
резервоара, поставен на дървена платформа на самия връх.
К о гато всички чували бяха изпразнени и след като се б е­
ш е уверил, че м р еж естата реш етка върху резервоара е
подсигурена, той се качваш е на висок стол, който сам бе­
ше поставил на п л атф орм ата, и се взираш е през ръ б а на
резервоара.
К ато някакъв луд им ператор тате беше кацнал на р ъ ­
ба на своя паянтов трон на д вад есет стъпки о г зем я та и
съ зер ц аваш е р ъ ж д я с ал а та ар ен а и ликуваш е н ад
касапницата, разиграващ а се долу.
Н о ако човек беш е наблю дателен като мен, би за б е ­
л язал жилавите м у м алки ръце, стиснати до бяло в ю м р у ­
ци върху ръба на напукания резервоар. Една изм ъчена ве­
на пълзеш е през челото му. Н еговите силни м алки очи се
напрягаха изпъкнали и прелитаха от край до край.

V III

И м ето й беше Коузи Моу.

Т я стоеш е на прага на в р а т а т а на караваната леко
отпусната.
Б еш е на двадесет и ш ест.
П роблясваш е, о б л еч ен а в поизбледнял р о зо в
комбинезон, лъщ еш е розова и м окра, а едно водно конче
кацна на коляното на Ю крид.
Ноктите на краката й, нам азани дебело с безброй сл о ­
еве червен лак, бяха л о ш о подрязани. Тънките й бели р ъ ­
це висяха меки до т я л о то й и се полю ш ваха леко, д о к ато
тя се поклащ аш е на пети.
Д о краката й, на стъ п ал ата на караваната, имаш е о т ­
ворена кутия за гримове. В нея върху подлож ка от цветни
п ам у ч н и т о п ч е та лежаха чети ри м а л к и ф лакон ч ета от
пруско синьо стъкло, всяко от кои то съдърж аш е п ар ф ю ­
м и р ан а вода.
Ю к р и д стоеш е неподвижен к ато м ъ р твец и вди ш ва­
ш е д ъ л б о к о и дълго въздуха, напоен с лаван дула, д о к ато
Коузи отваряш е кристалната запуш алка на едно от ш иш ен­
ц ата и нам азваш е страните си с есенция. Тя докосна леко
т и л а си с ж ъ лто топче памук.
К о ж а т а на ръцете й беш е и д еалн о гладка освен на
м е с т а т а , където забиваш е иглите, които караха крехките
й кости д а се отпускат и крайниците й да висят безжизнено,
кои то караха божественото й тял о да се полю ш ва насам -
н атам в треп тящ ата й копринена кожа. Т ънката й одеж да
се изп ъ ваш е по тялото, което съ д ъ р ж аш е в себе си целия
апатичен живот.
О тп ред имаше десет перлени копчета. Двете най-гор­
ни и д вете най-долни бяха разкоп чан и . К ранчето на д р е ­
хата й се повдигаш е при всеки полъх на летния вятър, д и ­
ш ан ето й беш е дълбоко и високо повдигаш е гърдите й.
К о с а т а й беше дълга и ж ъ л та и обърн ата небреж но
назад, прикрепена с няколко цветни фиби. Клепачите й б я­
ха н атеж али и притворени. Н ей н ата полуотворена уста
м ъ л веш е дум ите на някаква полузабравена песен.

Аз няма да се уплаша от тъмнината,

когато пламъкът ми угасне...

Д о к ато слънцето бавно зал язв аш е, откъслеци о т пе­

с е н т а се понесоха покрай г ъ с т а л а к а и. достигн аха д о
Ю кри д. Т ой слушаше м узиката на нейн ото диш ане, пре­
късвано от леки задъхвания, под р и тъ м а на нейното зной­
но поклащ ане.
Т о гава, със слаб тласък на тя л о то , тя слезе по с т ъ л ­
бите и, засенчвайки с ръка очите си, погледна надолу по
пътя, ко й то стигаш е до хълм а. С л едван от вълм а прах,
един пикап се изкачваше по скл он а към нея. Ю кри д се
дръпна назад.
 С ърцето м у възропта.
К оузи М оу се зав ъ р тя на пети и влезе о б р а т н о в
караваната.
Ю крид н абл ю д аваш е отворената врата, д о к а т о шу­
мът на двигателя се усилваше.
М алко п о -н авъ тре от вратата Коузи зап очн а отново
да се полю ш ва, с а м о че този път м ал ко по-стегнато, по-
целеиасочено - о т пети на пръсти, о т пети на пръсти.
Впечатлен о т н ей н ата красота, Ю крид я наблю даваш е с
алчното око на во ай о р . Три от го р н и те к оп ч ета бяха
разкопчани.
Той видя устата й - сега мръсна, изцапана с дебел чер­
веи пласт червило.

Ти винаги ще бъдеш до мен...

Ю кр и д се и зм ъ к н а обратно но пътя, по който беше

дошъл, и се сви з а д една купчина, когато пикапът профу-
ча покрай него.

IX

П ресм етнах следното:

П о врем ето, к огато луната изгрее над онези дървета
там - т.е приблизително след ш естдесет минути,- душ ата
ми ще д а е о тл етял а и ням а как да се задърж и тук, в този
свят. И тял о то м и, което от известно време е и в м ом ен та
продълж ава д а бъде, дори сега, докато говоря, п одлеж а­
щ о на връщ ане, щ е е напуснало този свят и п л ъ тта и кос­
тите ми щ е с а потън али дълбоко.
К азах ш естдесет минути и съм поне м ал к о сигурен,
защ ото пресм етнах. Слънцето ми беше м ерило. Аз леж а
в тази кал, овалян в спомени, цели тридесет минути и сега
съм почти една тр ета потънал - т.е. една трета, ако човек
има предвид популярната теория, че човешкото тяло е раз­
делено на три части, всяка равна на другите по м аса и тегло:
главата, рам енете и ръцете; торсът; и краката и слабините.
Ако човек прием е предположението, че бързината, с ко­
ято п отъ вам , щ е расте колкото повече т я л о т о ми е нав­
л язл о под повърхността, защ ото така ще им а по-голяма
тел есн а м а с а , която да тегли надолу, и ако човек
пренебрегне, както сторих аз при д вете сметки,
п р ед п о ло ж ен и ето, че бързин ата на п огл ъщ ан ето ще
намалее, ако пропорцията на непогълнатото тяло намалее
спрям о пропорцията на погълнатото, човек не може да не
се увери в правилността на м оето изчисление. Но човек
не м ож е д а приеме фактори като горепосочените, пък и
как д а очаква да достигне до относително точен извод? И
тъй като тези аргументи или поне отговорите на тези а р ­
гументи са извън възможностите на м оята логика, моите
сметки м о гат д а бъдат погледнати в най-добрия случай ка­
то хипотеза или в най-лошия - като напълно погрешни.
С ледователн о, в светлината на това аз не оспорвам, по
необходим ост, че “луд е онзи, който се опитва да отброи
ударите на кам баната на своя ж ивот”, предимно защ ото
не съм наистин а сигурен точно какво всъщ ност означава
изказаното предположение.
Д о статъ ч н о е да се каже, м акар и да се каже съвсем
не с нещ астно чувство след дълго предварително размиш ­
ление и без д а съм правил предварителни изводи, че аз,
Ю крид Ю кроу, имам шанса на една снежна топка, попад­
нала в ада, д а видя изгрева на слънцето утре.

Веднъж наблюдавах скитниците да клечат около огън

в северната клисура. Бяха всичко седем на брой. Бяха се
прем естили о т един заслон близо д о д ом а ми и бяха за­
почнали да обикалят блатата, джапанки във водата, дър­
жейки се н а р а з с т о я н и е о т зл о ко б н и я о с т р о в о т
р астителност, д о к а т о не достигн аха до к л и су р ата, к о я то
беше суха. М ам а беш е у сп ял а д а им продаде ед н а-д ве п о­
ловинки “С т ю ” и те сед ях а и пиеха м ъ л ч ал и во , об л еч ен и
в м ръсни зелени п а л т а , к о и то стигаха до зем я та. Н осеха
тежки ботуш и и с м е ш н и вълнени шапки.
Бях скри т в една я м а на около тридесет м етр а о т тях,
когато едни м а л ъ к пухкав пом ияр се д о м ъ к н а и с ед н а на
ръба на д уп ката, в к о я то лежах, и започна д а д ж а в к а и д а
скимти, п ротягай ки п росяш к а лапа към мен. Е д и н ствен о
сляпо око, зап еч атан о о т седефен водопад, се м яркаш е под
кичур сплъ стен а козина.
П ърво чух п о д сви р ван е, после един от б е зд о м н и ц и ­
те завика:
- Копеле! К оп еле! К опеле! Ела тук!
С л ед т о в а д р у г и т е бездом н иц и зак р ещ я х а и се
развикаха:
- К опеле! К оп еле! - което предполож их, беш е и м е то
на глупавото куче. С китниците започнаха да се влачат към
м ойта ям а. П о гл ед н ах кучето и разбрах, че щ ях д а отн еса
здрав и як пердах, ако м е хванеха, защ ото ски тн иц ите б я ­
ха долна пасм ина. Ч есто ги бях виждал д а се карат п ом еж ­
ду си без н якак ва в и д и м а причина. М ислено казах на по-
м ияра - на е д и н ств е н о то м у м ъртво око:
- И ди при лего! Б ягай, преди да се е приближ ил т в ъ р ­
де м ного - при което кучето се завъртя в кръг и се отп рави
към п р и б л и ж аващ ата се ш айка. Г л аватар ят беш е с ъ б л я ­
къл п ал то то си и с едн о движ ение улови кучето. К о п ел е
издж авка в р ъ ц ете на ски тн ика щ астливо, че е н ам ерено.
Лежах в ду п ката и н аб л ю д авах планината от п а л та д а се
събира о коло огъня, правейки нещо оживено.
К о гато К оп еле за п о ч н а д а се върти над огъня, с к и т ­
ниците се отпуснаха на м е с т а т а си и м ъ л чал и во поем аха
аром ата, гладни като вълци.
Е то как разбрах, че м о га д а разговарям с кучетата.
 XI

Ю к у л и т и ге см ятаха м о ч у р и щ ет о за прокълнато
м ясто.
Те вярваха, че то ще изригне и щ е накаж е долината,
ако техн ият Б ог е недоволен.
В училищ ето възрастните ю кулити набиваха в глави­
те на д е ц а та си с горещите мукави на пълното убеждение,
че м о ч у р и щ ето е дяволското петно на Й ерусалим и че в
неговите граници се скитат всичките адски злини на света.
Д ец ата бяха толкова изплаш ени, че рядко се осмеляваха
д а п р ем и н ат северната граница на града.
Работниците от полето и раф инерията не бяха толко­
ва суеверн и , но все пак говореха за него с някаква
тайнственост.
Ю к р и д бе виждал сам о един път тези см ели и заяд ­
ливи м ъ ж е д а навлизат в м очурищ ето. Ф актът, че огром ­
на ч а с т о т зем я та откъм б л атата л е беше заселена, а отс­
р е щ н ата - ю ж н ата страна на до л и н ата - буквално прели­
ваш е о т обитатели, показваше, че работниците и техните
сем ей ств а гледаха на м ястото с повече от обикновената
загриж еност.
С китниците, които бяха изгонени от градската зона и
се ски таха из околностите, през сълзи си разказваха един
на друг за нощ ите, които са прекарвали, загубени в тази
м р ач н а сянка, и, надигайки алчно бутилките със метилов
алкохол, плю еха в огъня и гледаха през дяволитите пла-
м ъ ц и къ м черните очертания на м очурищ ето. След това,
р азтр еп ер ан и , обръщ аха по ощ е една д ъ л га и дълбока
глътка.
Ю к р и д едва беше навърш ил д есет години, когато
усети, че м очурищ ето го тегли към себе си.
П ри цялата си честност не м ога да заявя на колко го­
дини бях, когато за първи път влязох в мочурищ ето. Още
п о-м алко м о га да си припомня някои от всичките дни и
да кажа - този беше денят, когато за първи път се осмелих
д а вляза в мочурищ ето. Не, не мога.
 Струва м и се, че винаги ме е теглело към това с тр а ш ­
но и м рачн о м ясто , к ъ д ето обикновена душ а не би се о с ­
м елила да влезе: къ д ето м ъ гл ата вдига изгнилите л и с т а ,
които покриват зем я та , и виси между сплетения т ав ан от
лози и клони като изкуствено небе, където всичките ви со­
ки и тъм ни д ъ р в ета като че ли се навеждат към м ен, за д а
ме почетат, къ дето хиляди безформени сенки се б л ъ с к а т
и въртят в кръг, блъскат и въртят, храсти и стволове - всич­
ки тайно р азм ествай к и се в неясни м аневри, и здавани от
струйките пара, и зл и защ и през ноздрите. Т о гава м и се
струваш е - бях на п о -м ал к о от десет години,- че съ м п ре­
карал цял живот на това място, че винаги съм стъпвал върху
подгизиалата нестабилна земя, че вечно съм диш ал задуш ­
ния въздух и пъхал р ъ к а т а си в пълзящ ите сърц а на хи л я­
ди изгнили пънове, че винаги съм носил черна паяж ина ка­
то воал. Т ака че п о р и в ъ т д а премина през бл атата, кои то
отделяха м о ч у р и щ ето от бараката, в която живеех, м и из­
глеж даш е съ всем н орм ален . Не че се втурнах! Не! Н е се
втурнах!
П ървите н яко л к о пъти навлизах сам о на по няколко
метра във влаж н и я гъ сталак на мочурищ ето. С илно ухан-
нияо въздух м е и зто щ ав аш е и замайваш е. С трясках се от
нервните си с тъ п к и , к о и то несигурно треп ереха върху
странната см еси ц а о т каш ести листа и меко влажно дърво,
коя го покриваш е зем ята.
Скелети н а паяж ини се лепяха по кожата ми като л еп ­
кави нам етала.
Б латни ж аби, го л ем и колкото юмрук, се издуваха и
крякаха в м р ака. В ъздухът ме покриваш е като неж елана
кожа. Г л а в а т а м и се носеш е, а ботуш ите м и бяха
подиш али.
Н о аз се връщ ах на това забравено м ясто отн ово и
отново. Всеки ден се озовавах все по-дълбоко и п о-дъ лбо­
ко в неговото то п л о и м о к р о сърце.
И точно когато, ден след ден, м очурищ ето се беш е
превърнало в храм за м ен, тогава ангелът се появи в м оя
свят.
Първо беш е с ам о прош епната дума. П осле - пърхане
иа криле над главата ми. Ден или д ва след това името ми
беше произнесено. То ми прозвуча стран н о, неразпозна-
ваем о - защ о то никой никога не м е беше наричал по име.
С лед това полю ш ващ а се фигура се приближ и сред д ъ р ­
ветата и раздвиж и леко мъглата.
П осле - крилото и носещ ото се във въздуха сребърно
перо - лека-полека, малко по малко, докато накрая седнах
на един кален пън на сред м алка полянка. Опиятният въз­
дух пресуш аваш е тялото ми, главата ми, ръцете и очите,
които бяха уморени и ме боляха. И аз осъзнах как възду­
хът се раздвиж ва слабо като от лек удар и вдигнах глава -
м исля, че повеят, който тя раздвиж и, беш е хладен и с не­
бесна отсянка.
Тя д о й де от меките забранени движения на тази сян­
ка сам о за м иг - твърде кратък миг - крадец на моето сърце.
П о то п ен а в кобаттова светлина, тя се носеше пред
мен. У дар и те на крилата й усещах в дробовете си, тя раз­
движ ваш е гнезда и крехки черупки, и паяжини, и лъскави
крила, и м атк и скелети и черепи, и кожи около мен. И при
това посещ ение тя ми промълви сладко. Тя ми промълви:
- О бичам те, Ю крид - каза тя.- Н е се страхувай, аз съм
и зп ратен а при теб, за да те пазя.
И аз седнах отново на катния пън сред м атката поля­
на и слож их глава в ръцете си, и се чувствах уморен, и ме
болеш е, и бях опиянен. П оглеж дайки отново, полянката
беше както преди - тъмна и страш н а - и това, което при­
личаш е на падащ нож, въртящ се над мене, се насочи към
сърцето ми. Сребърно перо прониза плата на мойта риза.
К Н И Г А ПЪРВА

ДЪЖДЪТ
 I

Н ай -теж ки те моменти през 1841 г. С лънцето беше

болезнено засти н ал о в небето и всичко около мен разд­
вижваш е застоялия въздух, прегръщ айки м е топло, дока-
то аз, на свой ред, влажно се увивах около него и намусе­
ните ни летн и пулсове биеха в едно.
СеДя на стълбите на верандата с лакти, подпряни на
коленете м и, и сьс заровена в дланите глава, клепачите ми
се за т в а р я т ум орено, докато л ятн а та ж ега м е опива като
наркотик.
Запратих една перлена плюнка над напуканите листа
на копривата, която се вие между стъ п ал ата, и наблю да­
вах как пенливото мънисто се приземи в прахта, потърка­
ли се ощ е около два-три сантим етра, увивайки се във фи­
на кафеникаво-червена кожа, оставяйки след себе си м ал­
ка бразда.
Ч е р в е н а т а перла препречи пъ тя на една мравка.
О питвайки се д а я избута, м р авката се завъртя гневно в
кръг и я подм ина, махайки лудо с пипалцата си. На гърба
си тя носеш е троха. Извиващ а се под теж еста на товара
си, б езстр аш н ата мравка изкачваш е своя хълм и едва бе­
ше и зчезн ала в дупката на върха на хълм а, когато забеля­
зал втора м равка, носеща още една троха, в подобна дива
борба д а се до б и р а до своя мравуняк. С растящ о безпо­
койство наблюдавах нейното изкачване през сянката, хвър­
лян а о т д о л н о то стъпало, докато тя напредваш е нагоре
към м равуняка, барабянейки диво във въздуха с антенките
си, в съ щ ата спазматична тревога като своя събрат.
П розях се, почесах лицето си и пак погледнах. Очите
ми бяха свикнали с изкусното прикритие на тези същества,
червени к ато зем ята, по която се движеха, и сам о светло­
то петънце на товара им ги издаваше. С ега вече видях, че
горещ и ят пясък гъмжи от м равки, носещ и товарни от
трохи, в обезумял бяг изкачваха пътя д о върха на хълма и
се вмъкваха в дупката, която водеше към вътрешността на
м равуняка. Въздухът беше полудял о т техните шеметни
 радарчета.
Аз познавам м равки те. Д обре ги п о зн ав ам .
Достатъчно добре, за д а знам , че нещо напълно се беше
объркало - защ ото никога през всичките години, в които
съм изуччавал мравките, ме съм ги виждал да започнат да
събират храна толкова рано през летните месеци, никога!
Надявайки се, че стъ п ал ото ми ще пощ ади повечето
от моите м ъдри и заети приятели, аз прескочих м равун я­
ка и се втурнах в двора. П огледнах към древното м ъ р тво
дърво, което стоеш е в подножието на избуялите насаж де­
ния с две п ротегнати към небето ръце.
Във вцепенения ж ест на този вековечен мъртвец д вой ­
ка мазни гарвани подскачаха от крак на крак по ум о л ява­
щия крайник като две заговорничещ и монахини, крякащ и
и кълвящи, пляскащ и с краче във въздуха, увисвайки за м о ­
мент в пространството, и скачаха и грачеха отново в под­
ножието на ш ум ящ ите насаждения! Същ о като м равки те
немирните гар ван и изглеж даха неспокойни. Щ ъкаха и
пляскаха с черни криле по ръцете на кухото дърво бесилка.
Видях как птиците накрая политат и, грачейки предупре­
дително над д о л и н ата, се завъртат в кръг над зап адн ия
склон и изчезват зад хребета.
Въздухът ста н а осезаем и се обагри в червено - запу­
ши плътно д о л и н ата, им аш е някакво напрежение в него,
което ш ум олеш е в гл авата ми като хартия. Н якак си про­
никна - този въздух,- проникна в дробовете м и - м окър и
пенест, м ириш ещ на зло. И аз можех да видя - д а видя как
се процеж да покрай всяка скала и пукнатина, б р а зд а и
могила, всеки хребет и ров, през горички от памук, по все­
ки гръбнак, по заплетените стебла налозите, по вдлъбн а­
тини и хралупи, през долинки и клисури, дерета, дефилета,
потоци, поляни - дори и през това блато и, предполагам , в
това тресавищ е - да, в този вонящ, см рач аващ се двор.
Т ам , в с а м а т а кръв на въздуха, усещ ах н а й -а д с к а та
прогноза, чувах м рачните рими на неговия дъх от вой, зак­
линания и прош епнати магически думи - чувах р и тъм а на
неговия дъх, първите трептения - далечни и неясни, но
приближаващ и, приближ аващ и,- усещах неговия тежък
пулс, все по-плътен, усещах неговото биене! Това необик­
новено зло -приближаващо! тътнещ о! - и този необикно­
вен въздух, напрегнат в очакване.
О т задния двор дойде ди вият рев на мулето и се
присъедини към влудяващите барабани на въздуха, усил­
ващ и се с всеки следващ разтърсваш такт, така че те за­
едно - въздух и муле - бяха един беснеещ ужас.
К ато се придържах близо до стената, аз се пром ък­
нах покрай колибата. Винаги подозрителен към всякаква
суматоха, хвърлих бърз поглед зад ъгъла, в случай че тате
порицаваш е мулето с една от онези “яки тупалки’\ Но не
беше така.
Н ещ о беше изкарало ангелите на Муле (това си
мислех, че му е името) - съвсем наистина - и аз никога не
го бях виждал толкова побесняло. То ревеше, хвърляше къ-
чове и мяташе задницата си към небето, като се опитваше
д а изтръгне веригата, която беше закачена за един стълб.
О т врем е на време Муле успяваш е да тегли гибелен кьч в
лицето на един черен от сажди тиган, който висеше на жица
от покрива.
Небето, както и скалпът ми, настръхна Беше зап ри ­
личало на огромна мембрана, която се разпростираше ка­
то ощ авена кожа над долината и образуваше покрив, пок­
ривайки я в сгъстената светлина. То беше мрежа от поду­
ти червени кръвоносни съдове, изпълнени до краен пре­
дел от пулсираща кръв.
Тиганът издрънча за последен път своя протест, о т ­
качи се от куката и полетя в тътнещ ия въздух, падайки в
краката ми и въртейки се като капак на тенджера, опис­
вайки с дългата си, извита дръж ка почти перфектен кръг
в праха около дъното си, като че ли обявяваше тази тери­
тория за своя собствена. Л ицето му мрачно се втренчи в
м оето.
И зведнъж Муле се втрещ и и замлъкна, сякаш се
вкамени. Червените облаци прах попьл наха звяра и после
се разпръснаха и се утаиха на воали в краката му. Ние се
спогледахме. Муле сякаш беше излято от олово и обвито
със стелещи се червени воали. Страх полази Муле и се кае-
тапи като господар по всички части на лицето му. Устните
му се отдръпнаха назад и разкриха огром н и ж ълти зъби.
То се потеше. Т о се пенеше. О безум елите м у очи се вър­
тяха в орбитите си като яйца в тиган. И през всичкото т о ­
ва врем е то се пулеше уж асно над м о ет о р ам о кьм
приближаващ ото.
Туптенето беше престанало. Т ова пулсиране. Не се
чуваше никакъв звук, сякаш цялата долин а беше затаила
дьх под р азстилащ ата се сянка.
М ам а и тате стояха заедно на верандата, безмълвни,
с очи, обърнати на юг. М ама държеш е бутилката в отпус­
натата си рька, изтрезняла при вида на нещото. Тате просто
стоеше до нея слисан. Двамата бяха обвързани един за друг
с една общ а верига - веригата на страха. С лепени от без­
мерния ужас на неговото приближаване, те стояха вкаме­
нени като д ва неугледни стълба от сол.
И ще ви каж а това: ако стоях, както стоях тогава, но с
брадва, ви сящ а над врата ми, аз не бих се чувствал по-
безпом ощ ен, отколкото бях онзи ден. И дори и да бях ко­
леничил в скута на лъв или черепът м и д а леж еш е между
чука и н ак о в ал н ята, не бих м огъл да се чувствам по-
заплаш ен, о тколкото бях в този м ом ент, обърнат с гръб
кьм него - н еум оли м о идващ - този бълващ студ звяр.
П овярвайте ми, през този първи ден на лятото на 1941
година аз усетих - е, нека сам о да ви кажа, господине, че
аз бях просто едно дяволски изплаш ено н ям о момче,- за
първи път усетих ужаса. Да, аз треперех от страх. Аз се
тресях.
Чувствах, че не мога да го погледна. И не знам как,
но дори с поглед, забит в земята, отлично познавах естес­
твото на това, което се издигаше зад мен. И бях сигурен -
защ ото тази сигурност се носеш е из кости те ми,- че об­
въ рзващ ото задълж ение на тази погнуса беш е ч аст от
нещо, което сам о Той може да разбере, всичко работи като
част от Н еговия велик план, движ ещ ни по начини, които
често не м ож ем да разберем. Наведен, аз виждах как м о­
ята прегърбена черна сянка се сл и ва с веролом н ото
затъмнение, което ни поглъщ аш е всички и се разпрости­
раше над ц ял ата доли н а като тъм на, ледена лава.
Т и ш ин ата не мож еш е да задърж и дъха си д о р и една
секунда повече.
В краката м и се разби тих, но твъ р д звук. Т ри бавно
отмерени капки - сам о то пророчество, както щ ях да р аз­
бера през годините, които предстояха - падн аха в самия
център на тигана, нахлувайки в границите на неговата те­
ритория със звън, подобен на пукот и свистен е - стъпка
тържествена и отм ерена върху неговото и зстр ад ал о лице.
Тези три капки от студен металически напев наруш иха из­
дутата тиш ина като звука от далечни вечерни камбани, по­
несъл се из нощ ния въздух. И в онзи м о м ен т на мен ми се
струваше, че тази троица от сълзи - като отч етл и ви те по-
чуквания на диригентската палка или като отсечените ко­
манди преди р азстр ел - разчупи оковите на бедствието.
П рогъ рм я. Н аистина. К ож ата на небето се разцепи,
изсипвайки своето бреме в легена на долината. Покварено,
гнило и безпощ адно се сипеше в остри ета от тиня и заве­
си от пом ия - отвратителни и отровни води, сякаш ж лъч­
ката на небето беш е изпомпана от каналите на ад а и пос­
ле повърната в черен и разярен поток върху ко л и б ата и
полето, измокряйки м е до кости, преди дори да се опитам
да побягна, преди дори да успея д а вдигна глава. Гледах
как прахът бясно подскача и после се п ревръ щ а в сти ч а­
ща се около ботуш ите ми кал. Оставих дъж да д а щ ипе вра­
та и голите м и ръце, прецених, че да тъ р ся п од сл он е гу­
бене на време, и във всеки случай не м и се слуш аш е ш ум ­
ната разп рави я вътре - защ ото бях видял м а м а там , на
верандата, д а вдига свинския си юмрук кьм дъж да и да из­
пада в кратко бурно излияние, прекратено б ъ р зо о т р ъ ж ­
дивия улук над главата й, който изсипа внезапно своя ка­
лен товар и изпика супа от листа и фъшкии върху отпусна­
тата й гръд.
За това просто стоях така под дъж да и усещ ах как ко­
ж ата м и и зтр ъ п ва от ударите на д ъ ж д о в н и те капки и,
предполагам , м ал к о и от студа.
Н ад гнева, над тътена, над виещ ите гръ м отеви ц и на
ангелското войнство аз чух хъркащ ото “иии-и-и" на Муле
 и после едно дьлго и теж ко “ааа -а -а ” и вдигнах поглед и
видях Муле, а Муле като ч е л и гледаше право в мен. И пос­
тояхме така за един вцепенен и мокър м ом ент, р а зм и ш ­
лявайки над нашия нелеп жребий: немият и мулето, м ул е­
то и немият.
Накрая М уле отп рави един подигравателен поглед
към мен, сякаш казваш е:
- Кой, ако не едно м агаре, би седял в средата на потоп,
като отляво и отдясно, на крачка от нрго има подслон и
той не е пито сакат, пи то е окован във вериги.
След това отърси глава, устните му оголиха кривите
м у зъби и той м и се изхили.
Муле сведе очи и въздъхна, превеждай и се под ярем а
на своята съдба, з а д а п он есе изливащ ия се п о то п в
мълчание.
Веригата м у потреп ери и аз потънах в срам .
- Кой освен едно м агар е ? - се запитах и ако трябва д а
бъда откровен, не м ож ах д а си отговоря.
Ритнах тигана и наблю давах как се завъртя веднъж във
въздуха и падна с л и ц е н агоре върху наводнения склон.
В одата го понесе н адолу и го завъртя лудо - този бродещ
тиган - като безкрак просяк, който отчаяно се опитва да се
хване с единствената си п росещ а ръка, докато се носи по
скл о н а надолу къ м т р ъ с т и к а т а - вече оп устош ен а о т
наводнението. Т ам , в п о д н ож и ето на дървото бесилка, в
к р ая на унищ ож ената тр ъ с ти к а , аз успях да зърн а как т и ­
ганът веднъж се завъртя бавно върху мътно издигащ ата се
вода, преди д а изчезне под повърхността. Да, един-единс-
твен пиян и луд кръг, преди тиган ът да бъде призован към
дъ лби ните - първо с л и ц е т о н адолу - и неговата с а м о т н а
просеш ка ръка все ощ е ум оляваш е, все още се протягаш е
над безм илостния поток. Н его в ата безнадеж дна, п о т ъ в а ­
щ а м олитва за пом ощ отекн а в подобния каменен ж ест на
подобното кам енно д ъ р в о бесилка.
 II

Вътре в скинията паството седеше атроф ирало на бо­

рови черковни пейки с погледи, фиксирани във вратата на
черковното настоятелство. Помещ ението беше изпълне­
но с воня на мокри парцали и вьздухьт беше лепкав. Никой
не продумваш е. Чуваш е се само шумът на дъж да, който
бльскаше върху стария ламаринен покрив.
Тези мъж е и жени изглеждаха по-стари, напрегнати и
изтощени от иедоспиване, с лица, прилични на сам ото ли­
це на доли н ата, посивяло от нови бръчки и канавки, по­
явяващи се за една нощ и търпеливо понасяни.
Всички ж ени - и стари, и млади - носеха дълги тежки
туники от зебло, покрити с бели памучни престилки.
Тежките им черни обувки, прилични на налъм и, се изви­
ваха при пръстите и това сковаваше походката им и ходе­
нето се превръщ аш е в тътрене. Всички жени имаха дълги
коси, които бяха свирепо навити в стегнати кокове. За да
закрепят кока, те използваха тръстикови игли - така ожу-
лените им уши оставаха оголени. Ръчно бродирана дан те­
ла беше увита около кока и закрепена по подобен начин.
Кокът беш е т о л кова стегнат, че кожата на главите им се
беше опънала и сякаш всяка една от жените носеш е маска.
Добре изм и ти те им бузи лъщяха. Н октите им бяха и зря­
зани до кожа. М ного от тях държаха увяхнали лилии, наб­
рани от гради ната около скинията. От белите чаш ки на ли ­
лиите излизаха ж ълти езици, поникнали меж ду ангелски
белите ризи на ж ените и месестите листа на цветята.
М ъжката част от присъстващите беше облечена в пан­
талони и сака, всички ушити от една и същ а груба черна
материя. Ризите им бяха изгубили цвета си от пране, но
бяха чисти и добре колосани. Всеки мъж държ еш е в скута
си слам ен а ш апка с ш ирока периферия - освен ако не бе­
ше един от п о -стари те членове на общ еството, които се
отличаваха с това, че имаха подобни ш апки, но н ап раве­
ни от твърд, черен вълнен плат.
За това навъсено общество катарзисът беше свършил.
 В продължение на пет трескави дни и нощи улиците на
Ю кулор бяха изпълнени със стотици мокри очи. Ф ормите
на туниките им се виеха в болезнено колеиопреклоние ка­
то бързите сенки на прилепи и птици, докато кж улитите
м олеха своя Бог за м илост.
Жените на кжулитите изглежда намираха във врем е­
на на см ърт и големи бедствия като това неустоим повод
за проява на драматичност.
П рез нощта, скрити под воали от дъжд, те виеха и се
въргаляха в калта, самонаказвайки се със страховита страст
във вакхаиалии от самоохулване. Боси, с разкъсани и под-
гизнали роби, те носеха черни воали на лицата си, освен
ако не ги бяха захвърлили в гърчовете на разкаяние - тези
жени дърпаха косите си, удряха гърдите си с камъни, пъл­
зяха по улиците с кървящ и колене и обгаряха тел ата си
съ с снопове от коприва, дезифектанти и обеззаразители.
Д о ранните часове на нощ та те бяха изпълнили сво ­
ите странни и зловещ и ритуали - всяка в дълбокото дели-
р и у м н о опиянение на своята болка, всяка една като въ р ­
зоп от конвулсии, свита в себе си, и всяка в себезатичаване,
целеустремено като бурята, налагащ а порицание над соб­
ственото си тяло, защ ото такъв беше данъкът, наложен от
колективния срам.
Н о проливният дъж д не нам аляваш е въпреки болез­
нените опити за изкупление. Въздухът тегнеше тежко, отек­
ващ от напразни жертвопринош ения и прочистващи актове
на разкаяние, всички захвърлени обратно от ревящ ите о б­
лац и като премъничка рибка.
Дъждът продължаваше да вали, препълвайки локвите,
кои то се преливаха една в друга и образуваха м алки т ъ м ­
ни басейнчета, то л ко в а тъ м н и , че дори на су м р ач н ата
с в ет л и н а на новия ден и зглеж даха като м асти л ен и
джобове, и толкова често о кото бъркаш е някой захвърлен
воал, леж ащ безпризорен на зем я та, с локва.

В ратата на ч ерковн ото н астоятел ство се отвори и

С ардъс Суифт влезе в параклиса. Беше кльощав и приве­
ден и очите му се взираха рибеш ки студени от орбитите си.
 Н астр о ен и ето на хората се пом рачи ощ е повече, ко-
гато той прем ина през светлината на свещ ите и хората ви­
дяха в прегъ беп ата фигура, която коленичи пред олтара,
как всички грозн и съмнения на съ р ц а та им стават
реалност.
С ардъс извървя пътя до махагоновия ам вон с усилие.
Дъждьт наказа скинията с гръм и мълния. Той насили гласа
си и отправи м о л ба към своя Господ, но дум ите му се из­
губиха в безж алостното барабанене па дъж да.
Т ам потече вода - върху тях, вътре в тях.

Ill

Тези числа разказват историята на производството на

захар в д о л и н ата Ю кулор в началото на четиридесетте
години.
Произведена сурова

и зво д ство то на 1

Всичко произведена
на хектар (в тонове)

необходими за про­
Д обив на тръ сти ка
тръстика (в тонове)

Т онове тръсти ка,

П рибрана реколта

Всичко прибрана

тон сурова захар

захар на хектар

сурова захар
(в хектари)

(в тонове)
(в тонове)
Сезон

1940 215 ха 13,250 10 1.5 7.07 2,120

1941 нула нула нула нула - нула

1942 нула нула нула нула — нула

1943 нула нула нула нула - нула

 IV

С ледва една стран и ц а.

Взех я от ед н а т е т р а д к а - о тч асти опис, о т ч а с т и
дневник.
П ри надлеж еш е на т а т е и беш е тайна.
О бхващ аш е го д и н и те о т 1937 до 1940.

ПЪРВИЯТ ДЕН НА Ю НИ 1940

Г лавният ПО ВРЕМ Е НА С ЕЗО Н Н О ТО

И ЗГ А РЯ Н Е ... С Е В .-И З Т О Ч Е Н РЕ Д ,

Чували
50 плъха (п р и бл и з.)
6 кр астави ж аби (вси ч к и те м ъртви)

Телени мрежи
15 плъха
40 кр астави ж аб и (п ри б л и з.) (10 м ъртви)
2 кач улати гу щ е р а (1 м ъ р т ъ в , 1 отчасти изяден)
3 водни зм и и (2 го л е м и , 1 м ал к а) (1 м ъ р тва)
1 р о гат гущ ер
1 гущ ер р о гач (у м р я л и изяден)

Капани примки + капани челюсти

1 ди во куче (с р е д н о ) (кучка) (без задни крака, ж иво)
2 диви п р асета
3 диви котки (1 с м л я н а , всички мъртви)
1 гущ ер (вид н е р а зп о зн а в а е м , ам а м ъртъв)
1 опосум (изгорен , н о ж и в) (сакат)
1 черна зм и я (о тр о в н а)
1 кр астава ж аб а (м ъ р т.)
7 плъха (вси ч ки те у м р ел и )
1 гарван (хван ат в п р и м к а, д о к ато е дебнел котка)
(първата птица, х в а н а та в зем н а примка) (м ъ р тъ в)
 Ями
35 плъха (приблиз.) (6 м ъ р тви )
1 черна зм ия (1.5 м етр а) (м ъртва, отчасти изядена)
1 дива котка (м ъртва, изядена)

В ъж ени прим ки
0 нула (всички заредени)

Ш иш ове
0 нула (незаредени)

П а д а щ а греда + за к л е щ в а щ а греда
0 нула (заредени всички без една)

Т орби
7 крастави жаби (всички м ъртви + изядени + частич­
но изядени)
1 дива котка (м ъ ртва + частично изядена)
плъхски лайна 4- големи дупки в торбата

Н ам ерих този дневник, този опис в същия тенекиен

съндък, в който открих куртката, телескопа и ком паса.
В сяка една от тези вещи беш е увита във вестник. С а м о
В севиш ният със Своето всем огъщ ество е могъл да п р ед ­
види колко жизнено важ но беш е за мен - Неговия слуга.
Н его в ата дясна ръка - д а разби я клю чалката и д а вдигна
капака на този забранен сандък и да извадя - един по един
- всеки пакет, увит в пожълтял вестник, и като гиюд да обе­
л я сърцевината на м оята предопределеност - и в о тред е­
н о то м и от Б ога време д а разкри я същ ината на м оето
призвание.
С андъкът беше покрит с разкъсан чувал от картоф и
и стоеш е в стаята на родителите ми. Под една гънка на гру­
бия m a t беше катинарът. Т ази тетрадка тате явно е пазил
в тайна, защ ото и нея намерих грижливо увита във вестник.
Т ой добре беше успял да зап ази в тайна същ ествуването
й, защ ото въпреки че аз редовно шпионирах стаята на р о ­
д и тел и те си през специално издълбаната за целта дупка,
 нито един пъ т не го бях видял да прави кратките си бележ­
ки в нея. Въпреки това добре разпознавах почерка на тате
и м асти л о то , което също беше увито във вестник и скри­
то в сандъка. Т ова хранилище на тайни остана в стаята на
тати и м а м а д ъ л го след см ъ р тта им.
Беш е м и абсолю тно забранено да влизам в стаята на
роди телите си.
К ога то бях сам о на четири, м а м а сграбчи ухото ми
и, извивайки го злобно, изсъска в л и ц ето ми:
- Ще влизаш в стаята ни, а? Бау, дръж си гадното шпи­
он ско око д о б р е отворено за ВЕЩ ИЦАТА! Внимавай!
В ещ ицата щ е те попита за тайната дум ичка и ако не успе­
еш д а я каж еш на глас - бау!,- тя щ е изкочи и ще забие
тънка пръчка в м алкото ти дупе и цялата й свита от свире­
пи кучета и върколаци ще се нахвърли върху теб и ще из-
гри зка м а л к о т о ти м озъче за вечеря! Р азбра ли?
Бях уплаш ен - да, бях. Чувствах как вътрешностите ми
се п р е в р ъ щ а т във вързопи от посинели въж ета, на които
са увиснали зли, бърборещи прегърбени жени. Представях
си как въ л ц и те разцепват гръбначния м и стълб в търсене
на м озъ к за сво ето пиршество. В м ен се забиваш е огром ­
ният к асап ск и нож на вещ ицата и червата м и се стичаха
по к р ак ата м и. А ето ги и бесните кучета, подушили пир­
ш ество то - те се втурваха ръхмжейки и т.н., и т.н.
М и сля, тук е м ястото да каж а, че на четиригодиш на
въ зраст п ам етта ми беше като сюнгер. Аз попивах всички
чудеса, к о и т о ж и вотъ т р азк р и в аш е пред мен без
предразсъ дъ ц и , пиех от всеки извор и кладенец, без да си
правя заклю чения и без да търся логически връзки. Не бях
способен д а поставя ред в наблю денията си - приемах доб­
р о то наред с лош ото и ниското наред високото без въпро­
си и съм нения.
В детските си години, през ю нош еството си и дори ка­
то м л а д м ъ ж нямах навика д а съдя ближ ните си. Но чуйте
това. К ак то висях на поаленялото си ухо к ато трепереща,
ж алка м ари онетка, неволен участник в педофил ното, изв­
р а те н о п р едставл ен и е, което с а д и с т и ч н а т а ми м ай ка
устрой ваш е, д о р и тогава едно нищ ож ество, не повече от
проблясък на изтеклите води на живота - аз, Ю кри д
Ю кроу, таях такава неизразима омраза към тази луда, ши­
бана кучка. Чувствах как ж лезите ми произвеждат с м ъ р ­
тоносна отрова, която замърсява кръвта ми - наистина. Аз
бълвах смъртоносна м ръсна, черна плюнка.
Бях изцяло завладян от ом раза. Бях чудовищен. Бях
диаболичен и по-смъртоиосен от гърмящ а змия; и дока-
го прасето спеше, зм ията нападаше. Слушайте. Един ден,
докато Нейно м ърлячество се беше разплула в креслото
си, аз се промъкнах до пея и допълних бутилката й с д ъ л ­
го събирани топли, болни храчки. После излязох от
къщ ата, като силно затръш нах вратата след себе си, за да
съм сигурен, че съм събудил Нейно курвенство. С лед то ­
ва се промъкнах покрай ю ж ната стена, избутах чепа от
ш пионката и залепих око за нея - черното ми сърчице туп-
каш е щастливо.
Наблюдавах как поглъщ а смъртоносната течност на
една дълга глътка. Погледът ми застина. Тя се оригна зло­
вещ о и отново затвори очи и започна да хърка. В следва­
щ ия м ом ент се изпотих целият и устата ми се изпълни с
гнойни, кисели храчки.
Вкарах отново чепа в дупката и изсъсках.
Свинята имаше имунитет.
Н апълно смазан, се изплю х върху сянката си и гл е­
дах как един бурен се сгърчи и умря на лявото ми рамо.
Н ям а нужда да казвам, че никога не влязох в тази стая,
преди м ам а и тате да напуснат този свят. И въпреки това
вещ ицата царуваше в мозъка м и и насичаше всички мои
години с касапския си нож.

Понякога седях с часове под несигурния покрив на ве­

рандата и гледах парада от коли и хора, които се изкачва­
ха и слизаха по Хупърс хил под завесата от дъжд в дълбо­
 ката нощ .
П о н як о га си избирах някоя кола, наблю давах я как
пълзи н ад о л у по Х ълм а на блудницата и следях движени­
ето на р азп р ъ ск ващ и те се ярки светлини по целия път до
б р а ч н о т о гн ездо на безликия ш офьор.
Ч е ст о си представях как проб лясващ и те задни свет­
лин и па к о л а т а увисват като дири на светулка върху лице­
то па н о щ та. Златн и окови, които скл ю ч ват съю за между
п р о с ти ту ц и я та и съпружеството - като две огром ни олов­
ни топки, висящ и на глезените па лъж ливия прелюбодеец,
к о й то н и кога яече не би могъл да изпита присъствието на
е д н а та , без д а изстрада тежестта на другата.
И т ъ й к а т о дъж дът у п о р с тв а ш е и м есец ите
о тм и н ав а х а , а сезонните и постоянните работници започ­
ваха постеп ен но д а изоставят опустош ената долина, пара­
д ъ т по Х у п ъ р с хил намаляваш е.
Н о д о р и и тогава м алката розова к ар аван а си остана
на х ъ л м а к а т о картичка за деня на влю бените.
За и зв е с тн о време.

VI

К о г а т о л о ш а т а 1941 година н ай-п осле абдикира, о с ­

т а в и за с в о й наследни к едно черно ч удови щ н о изчадие.
М р а ч н а т а 1942, м ак ар задуш ена в я м и т е на сво ята
стагн ац ия, продълж аваш е да излива м ътни я си порой върху
д о л и н ата.
П о т о п ъ т беш е загубил предиш ния си гняв и тътен, но
п р о к л яти ето на долината съвсем не беше отм инало. За хо­
р а т а о т г р а д а Б о г беше като заи н атен о м агар е. С ивата и
го р ч и ва б ъ л в о ч на втората година заля д о л и н ата и нейни­
т е о б и т а т е л и с ти н ята на черна апатия.
У л и ц и т е всички бяха празни и улични те л ам п и пос­
т о я н н о светеха, дн ите бяха м рачни, а н ощ и те бяха тъм ни
к ато в рог. .
 Г р ад ъ т зам ираш е. Всичко се разл агаш е и подуваше,
подгизваш е и потъваш е, свиваше се и се сбръчкваш е.
В тората година видя как страх и паника се загнездват
все по-дълбоко, докато апатията затваряш е очите, запуш­
ваше уш ите и покриваш е езиците с плесен. Здравите м ъ ­
же се пускаха по инерцията и прекарваха все повече дни,
лежейки в л еглата си. Жени седяха край прозорците, изгу­
бени в други свегове. Те носеха белезите на отказа - някои
п о л и ц ата, други в сърцата си - голем ите белези на само-
наказанието и белезите от възползването.
Н евъздърж аност.
С амобичуваме.
Л аком ия.
Леност.
И м аш е дом ове, които приеха лудоста за наемател.

В ед н а м о к р а и призрачна нощ Ребека Суифт,

м ладата, отнесена жена на С ардъс, чу почукване в глава­
та си - твъ р д е настойчиво, з а д а го пренебрегне - и с раз­
туптяно съ рц е открехна с мънички треперещ и ръце вра­
тата и пусна наемателя.
Ребека беш е роб на см азващ а м еланхолия, която ог­
рабваш е крехкото и същество и я затискаш е като изтощен
любовник. С ардъс беше агонизиращият свидетел на нейни­
те заси лващ и се пристъпи на м рачни настроения и в дъл­
гогодиш ния опит и скромност на неговите представи из­
никваш е о б р а зъ т на хорския присмех - една нещ астна *
пародия, изм ам ена от един инкуб5, дош ъл от цирка на тъж­
ните дяволи.

С ъ щ и н ата на тези пристъпи беше д а напускат ж ерт­

вата си без предупреждение, както я и навестяваха. Дори
във вихъра на бурята Ребека грейваш е и покриваш е сво­
ята м ъ ка със сребриста светлина.
К а т о с м е е щ а се чучулига във ф онтан от щ астие
Ребека п о д ск ач аш е и чуруликаше. Л ю бвеобвилна като
м алко котенце, умилкваща се около скърбящ ия си съпруг,
тя изливаш е наивните си детски представи.
 Сардъс слуш аше, като се опитваше да продълж ава да
се усмихва, и н асъ р ч аваш е маниакалните й и стории , с я ­
каш не ги беше чувал преди. Малките ръце на Ребека Суифт
танцуваха в пърхащ и ж естове около нея, създавайки безг­
рижен свят от розова д ан тел а и бебешко синъо, играчки и
бонета, парцалени зайчета, кречетала и гумени биберони.
Тя гукаше и приспиваш е своите екстатични видения,
а очите й се изпълваха със сълзи и охлаждаха зачервените
й страни. Т реперещ ите й пръсти стискаха и затваряха ис­
тинския свят под похлупак и създаваха нейния кристален
дворец: дворец от ледени спирали и стъклени арки, кули с
шапки от облаци, огледалн и подове и стълби, бели виещ и
се кристални стени и порцеланови врати, ясен като д е т с ­
ки смях звън на вечерни кам бани - всичко това осветен о
о г въртящ о се ср еб ъ р н о слънце.
Е то там тя п р ек ар ваш е ден или два, д о к ато б я л о то
слънце разтопеш е нейните бебета и двореца й. И т а м под
теж кото було на м ел ан х о л и ята тя разм иш ляваш е, удаве­
на в своя м ал ъ к дъж д, кой то измиваш е сърцето й. Н о не
мож еш е да н акара д а поникне и разцъфне онова сем е, з а ­
садено в нея. Не. Н и то едно-единствеио семе, което д а про­
бие тъ гата на Ребека.
С ледобед на 12 авгу ст 1942 - т.е. на вто р ата год и н а
о т дъ ж да - върху д о к т о р М ороу като сем еен л е к а р на
С уифт леж еш е н еи збеж н ото задълж ение д а и н ф орм и ра
двойката за онова, което беш е установил: макар че С ардъс
• беше потентен като козел, жена му беше ялова като кам ък
и цялата лю бов и всичкото семе, яростно пропиляно в име­
т о на п р о д ъ лж аван ето на рода, бяха напразни. Д о к т о р ъ т
знаеш е, че н я м а нуж да д а спом енава, че в с в етл и н ата на
вече известното а к т ь т на л ю бовта (който като ж изненова­
жен за процеса на р азм н о ж аван ето беше то л ер и р ан ) щ е ­
ш е д а се превърне - ако бъде продълж аван - в и сти н ско
прелю бодейство, което Ц ъ рк вата не мож еш е д а прости.
Отбивайки се у С уиф тови на път за вечернята, д о к т о ­
рът завари сам о Ребека вкъщ и, тъй като С ардъс беш е о ти ­
шъл вече в църквата, за д а подготви службата. С лабото при­
съствие на Ребека на служ би те беше причина за тревоги у
м ного от по -въ зрастн и те; това знаеха м н о го добре и
Ребека, и докторът.
Ребека стоеш е пред студеното гърло на огнищ ето и
се топлеше на въображаемите пламъци. Тя зададе два въп­
роса и д окторът отговори с две думи.
- М ожем ли д а им ам е дете?
-Н е .
- Кой?
- Ти.
Н ищ о повече не беше казано. Д октор М ороу я оста­
ви и се отправи към църквата. Ребека имаше една-едиист-
вена патерица, на която подпираше своя измъчен свят, и
тази патерица се беше прекършила под нея с тези две думи.
М алко след като С ардъс се беше върнал вкъщи -
потиснат, изтощ ен и ужасен от новината, която беше до­
несъл до кто р ъ т - и беше заспал тревожен сън, Ребека се
измъкна от къщ ата. Облечена сам о по нощница, носейки
спиртна лам п а, тя като птица се промъкна в нощ та през
задната врата. С пря се само за да вземе парче въже от на­
веса за инструменти, който се намираше в задната част на
дъждовния двор. С увито около рам ото въже тя ихчезе от
двора през задн ата врата. Памучната й нощница беше за­
лепнала към тял о то й като сбръчкана кожа, от която ско­
ро щеш е д а се освободи.
О т гради ната, за която преди й завиж даха в целия
район, не беше останат и помен. Преди дъж дът д а превър­
не пролетните цветове в разлагащ а се каша, м атк ата гра­
дина буквално избухваше в гроздове от слънчогледи - злат­
ни и величествени,- тропически пълзящи растения и една
спечелила награда леха със зеленчуци, която се издуваше
от гигантско цвекло и титанични тикви, изобилстваш е от
огромен фасул, който беше носил печатба в съответни об­
ласти на три различни пазара три различни окръга. Някога
наистина беше една от най-добрите градини в долината.
- Виждали л и сте някога толкова м ного н агради?
Вижте тези панделки! Зелените грамоти! За Б ога, няма
нищо, което жена ми да не може да отгледа! - се беше
похвалил веднъж С ардъс. В дните, които щ яха да
последват, той щ еш е д а си припом ня тези думи - сам в
д о м а си.
С протегната напред л а м п а Ребека измина улицата,
след това зави по “Д ъ н д ъ с” и прекоси двора на смесения
м агазин на Уигъм. Тя се приближ и към стария неизполз­
ван кладенец. С избледнели букви на ламаринения му пок­
рив пишеше:

“У ИГЪМ ОВ К Л А Д Е Н Е Ц Н А Ж ЕЛ А Н И Я ТА ”
- пож елай си и щ е се сбъдне -

Там върху покритата с плочи стена тя остави лампата.

П о сл е завърза единия край на въжето за оста на кладене­
ца и направи груба при м ка на другия. Съблече се. Ръцете
й проблясваха около нея като бели пламъци, докато м ъ л ­
веш е последната си м олитва под ликуващия потоп. Черни
п ан д ел ки от д ъ ж д покриха бл ед и те й ръце, м ал к и те й
гърди, нежния й корем. П летеницата от тъмни въжести ве­
ни се виеше по голите склонове на тялото й като напаст
от проблясващ и злини. Тя извади найлоновия плик с пред­
см ъ р тн ата бележка от дж оба на нощ ницата си и я муш на
м еж ду две плочи на стен ата на кладенеца, върху която се
качи. Повдигна капака, хвана примката, надена я на глава­
та си и изтегли въжето, докато то не прилепна плътно към
вр ата й.
К латуш кайки се под теж естта на големия възел, кой­
т о приличаш е на гротесков и зрастък на дясното й рам о,
тя се поколеба за м о м ен т на р ъ б а на кладенеца и после
скочи гола в черн ата дупка.
Н ад тъмната паст на кладенеца спиртната лам па треп­
каш е см ирено като светлин ка за бдение.
Чудейки се защ о все ощ е си прави труда да поглежда
сутрин през прозореца си, ранобудният Бейкър Уигъм - чо­
век на навика - направи точно това. Той видя бледата свет­
лина на лампата, която го викаше откъм кладенеца. Бейкър
У игъм грабна палтото си и слож и един голям фенер в дж о­
б а си.
Т р и д есет м ин ути п о -к ъ с н о гол ем и ят и зъл син на
Уигъм, Ф ицджералд - познат на всички като Ф истс6,- вле­
зе приведен през отворената задна врата на къщ ата на
Сардъс Суифт и, без да почука, нахлу в спатията му. Фистс
сграбчи долния край на батдахина и грубо го издърпа, ка­
то го откачи от м еталните му кукички. С ардъс се събуди
разтреперан, за д а види Фистс, който се хилеше и върте­
ше на м ясто като фалш ива монета. Л ош ата новина сто­
еше като мехурче на върха на езика на м ладия човек.

Той се изкикоти тържествуващо, когато С ардъс раз-

търка с една ръка очите си, а с другата опипа празното мяс­
то до себе си. И двете му ръце замръзнаха, когато върху
него се стовари м исълта, че жена му не лежи до него - ед­
ната протегната към мястото, където трябваш е д а бъде
безплодният й корем, а другата - към лицето му.
М ом чето си пое дух и проговори:
- Не е там , братко Сардъс. Жена ти не е там. Не готви.
Също и не тъ рка пода. И не чисти. Д ори не е в къщ ата,
братко! Не! А м а аз знам къде е тази жена, братко Сардъс!
А ти знаеш ли къде?!! Жена та е в нашия кладенец чис­
то гола! Ха! Ха! Напълно гола като бебе!
■. ■ i

П о-късно, докато стоеше между ш епнещ ото обкръ­

жение от хора и тъ м ната форма на кладенеца. С ардъс бе­
ше видимо покрусен от мъка и срам. Наведен, той се взи­
раше в отраж ението на упоритото и пребито лице между
краката си и не м ож еш е да го разпознае.
Ушите му пищяха от най-страшните клетви, на които
бяха свидетели и жителите, скупчени около кладенеца.
Всички се задъхваха и задушаваха от потока м ръсотия,
който извираш е сякаш от ада.
Бейкър У игъм и доктор Мороу извадиха лудата жена
от кладенеца. Беш е гола, като се изключат няколкото син­
кави пиявици, които се бяха угоили до разм ера на палец.
Под яката от въже от червена рана се стичаше розова вода.
Нежните й ръце бяха ужулени до кръв, протъркани от гру­
бото влакно на въж ето - това грубо въже, за което тя се
беше държ ала през късната пролетна нощ, скачайки в поч-
 ти препълнения кладенец. Н ейното “последно д ъ л го п а­
дан е”, продължило сам о м алко повече от половин м етъ р
по-надолу.
През следващ ите дни лицата на хората от града за п ­
риличаха на Сардъс на галерия от груби портрети, п о ста­
вени в рамките на своите прозорци, които се взираха праз­
но в него, докато той търпеливо като куче чакаш е сп ец и ­
ално оборудваната линейка да пропътува ш сстотин и пет­
д есетте километра от М ерилия котиджис, Д елауер, до
К ейп ле Уин.
Когато след доста забавяне най-сетне бяха подписа­
ли документите по предаването, Сардъс и дрк гор М ороу
наблю даваха как сивата катафалка без прозорци се п о та­
пя в кристално чистото среднощ но небе и изчезва зад без-
звездния екран, за д а се превърне в още една от локвите
от без цвят. Н ейният клатещ се товар, увит в сив найлон и
стегнат със сиви кожени каиши, застинат в конвулсията на
си ва лудост, пътуваш е към М ерилин котидж ис, към
М ерилин котиджис, към М ерилин котиджис.
С ардъс С уифт се оттегли в своя дом, който щ еш е д а
си бъде неговата крепост, д окато дъждът продълж еш е д а
отм ерва по лам аринения покрив постоянната песен за не­
говата загуба

И така ю кулитите навлязоха в нов етап на депресия,

ап ати я и застой без водач. И так а всеки ден се топеш е и
давеш е в безчувствена студенина. И дъж дът валеш е и о т ­
несе и последното късче надеж да.
Някои от жените намериха в трагедията на Сардъс по­
вод и извинение, за д а се вай кат и оп лакват ок оло
кладенеца, но п осещ аем остта и духът бяха д о ста ниски и
никаква съ протива не беш е оказан а, когато уж асеният
Б ейкър Уигъм им нареди да напуснат зем ята му. Ж ените
п росто станаха, събраха последн ите си остатъци от го р ­
до ст и под дъжд от сладкиш и от кал, хвърляни от смеещ ия
се Ф истс, се върнаха по д о м о в е те си.
Избухнаха скан д али , в к о и то бяха зам есени някои
кжулити с безупречна репутация; скандалите първо се раз-
пространиха сред непоследователите, но в крайна сметка
достигн аха и до сам ите юкулити. Беш е вярно, че много
от тях отслабваха за кратко време, очите им се подуваха и
клепачите им тежаха, сякаш погълнати от презадоволява-
нето на някакъв скрит порок.
Беш е ясно, че юкулитите им ат нужда от нов водач. И
въпреки че предложените бяха все подходящ и хора, коиго
можеха д а поемат кормилото на общ еството, всеки нам и­
раш е гочно толкова подходящ аргумент, за да го ди сква­
лиф иц ират от длъж ността. Н ито един от тях не би приел.
Т р ади ц и о н н и те м ол и твен и срещ и постепенно
оредяха. Някои от вярващ ите дори посещаваха нелепите
х и м н оп ен и я в У н и тари ан ск ата църква, която стоеш е
изоставена, населена с духове и недовърш ена на П латото
на славата.
Заедно с измяната им дойде и падението на някои от
м ъж ете, които започнаха д а прекарват все повече време в
кръчм ите, игралните и публичните домове.
М н ого от тях залагаха части от зем ите си, за да м о ­
гат д а п л атят дълговете си.
У реж даха се нощни срещ и за разчистване на сметки.
Грозни сцени. Грозни сцени.
Г розни сцени, на които С ардъ с Суифт не обръщ аш е
вн им ание, скри т зад затв о р ен и те врати на д о м а си.
А нгелските му черти бяха застинали в болезнена грим аса
и бяха изгубени във времето под дълга непокорна брада.

VII

Д окато ме призовават надолу - частица след частица

от п л ъ тта ми,- ую тната кал обгръщ а слабините ми в сяр ­
ната си тъкан, теглеща тялото м и надолу и все по-надолу
към неувяхващите земи, към вечните земи, карам п р о ст­
ранството около мен да отвори раните си. Нощ та носи за ­
тъм нен фенер и отваря внезапно капака му, така че в кат­
ранената слепота на м оята ско то м а7започнаха д а избух­
ват потоци от бесни метеори, опръскани с кръв луни, слън­
ца и топящ и се планети, накълцани астероиди, обезумели
ком ети, гр о зд о в е о т светлина, ярки венци о т звездно
движение, зелени облаци, облаци от газ, бели виещ и се
облаци, наежени звезди и кълбовидни мълнии, прим игва­
щи слънчеви петна и соларни пламъци, ослепителни свет­
ли ивици, облакообразни маси в атм осф ерата на слънцето,
дневни звезди, нови луни, червени планети, сини звезди и
звезди от стан и ол, бели звезди, окичени с ж ълти бижута,
изобилия о т ар л ек и и и , призрачни луни и присм иващ и се
луни, С лънцето, Х елиос, Феб, М арс, Сатурн, Звездният
черпак, Звеадният тиган - Голямата мечка, М алката м еч­
ка - в сблъсък, във феерия от цветове, тук, в клоаката, ко­
ято л ак о м о м е поглъщ а, сам във война с м акрокосм оса,
теглен надолу, сти скам очи, въртящи се под клепачите, из­
цеж дам последн ите капки от спектъра под клепачите си,
докато отварям отново очи и чувствам как привиквам към
си вотата, защ о т о всичко е во веки веков сиво, и това, ко­
ето тупти под р еб рата ми, ми причинява болка, диш ането
става все по-трудно, дробовете ще се разцепят и натискът.,
натискът., звездите о т болка...

К ратък преглед на моя живот, докато потъвам. Чуйте

това.
Беш е В тората година на дъж да и аз бях скри т в утро­
бата на стария ш евролет - моята славна родилна бърлога,
ако си спом няте, олю щ ения и избушен сандък, в който бях
доставен на белия св ят заедно с м оя брат м ъченик - сгу­
шен на чер н ата седалка, държах кутия от обувки с надпис
"Цикада Цикала Ц игала”. Тя съдърж аш е деветнадесет
черупки от скакалци - всичките идеално запазени. Бях ги
събирал от стволовете на дърветата в гъ стата гора по из­
точния склон. Т ова беше, преди дъж дът да дойде, да с м а ­
же и зсъхналите ш уш улки и д а прогони с к а к а л ц и те от
долината. К о л ко пусти ми се струват хълм овете без тях­
ната пронизителна песен.
Беше м е налегнало сънливо спокойствие, докато раз-
 м иш лявах над великите м истерии, които обвиваха крех­
ките черупки. Чувствах се сигурен вътре в сандъка и започ­
нах д а о тл и там , да отлитам , когато от унеса ми ме изт­
ръгна истерична врява, идваща ог обора. Внимателно пос­
тавих черупките обратно върху постлан ото с памук дъно
на кутията и предпазливо погледнах през прозореца на
колата.
М уле се м яташ е в обора, риташ е напосоки и мяташ е
къчове, опитвайки се да се отскубне от стълба, за който
беше вързано. Подхлъзваше се и падаше в калта, издавай­
ки стран н о “ иии-ааа, иии-ааа”, пръхтеше и блъскаше с ко­
пита по стената на бараката. “Иии-ааа. иии-ааа”. За секун­
да се почудих какво ли, по дяволите, беше хвърлило Муле
в такава паника.
И то гава го видях - през оловните завеси от дъж д - то
се приближ аваш е - вихрушка от кучешки крайници, л етя­
щ а нагоре по склона към обора - едно диво куче - кръво­
ж аден звяр, слязъл от хълмовете в търсене на живо месо.
И щ е ви каж а следното. Виждал съм м ного от тези диви
кучета, или “лаещ и вълци”, както бяха известни по тези
м еста, но кълна се, този зловещ звяр беше най-злият, най-
гладният, най-грозният и най-отчаяният. който бях виждал
- големи, зелени зъби, течащ и лиги, кръвясали очи. сплес­
кана муцуна и масивни рош ави плещи, преминаващ и в ся­
каш отрязана с трион задница - без опашка, плешива и пок­
р ита с м р ъ со ти я. Н аблю давах как кучето прескочи о гр а­
д ата на о бо р а с течна зла усмивка и стана едно с м ятащ о­
то се М уле.
- И ии-ааа! Иии-ааа!
К ръ в рукна от задницата на Муле, докато кучето на
гъ рба м у се м яташ е и въртеш е, р и та ш е и хапеше.
О безум ялото м агаре се спъваш е и залиташ е под яростна­
та атака, д о к ато накрая със зинала уста и изплезен език
Муле се сгр о м о л яса на едната си страна.
К ръ вож адн и ят пес действаш е б ъ р зо и настървено и
чак когато се чу гърмежът от пушката на тате, откопчи че­
лю сти те си и хукна надолу по склона. Т ате дотича покрай
# задната страна на бараката, вндгна пушката и, прицелвай­
 ки се, бесен и късоглед, изпразни втората цев точн о кога-
то кучето изчезна ср ед гниещ ата тръстика.
Т ате влезе в обора, псувайки ядно.
Муле леж еш е на една страна неподвиж но, в н а р а с т ­
ваща локва кръв. Н аблю давах как тате сваля ш ап ката си,
навежда се над Муле и побутва с пръст ум иращ ото добиче.
Муле не пом ръдна, а д ьж д ъ т продължаваше да вали..След
м алко тате се изправи, отиде до варелите с ябълки и взе
една лопата. С лож и ш ап ката си и с наведена глава преко­
си дво р а д о с т а р а т а водна кула. Л оп атата на р а м о т о му
приличаш е на сива кост.
Там, на няколко крачки от прогнилото тяло на кулата,
той започна да копае.
Увих кути ята о т обувки в една стара риза и я оставих
в тапицираната ж абка - като, разбира се, първо вн и м ател ­
но бях проверил за хлебарки и плъхове. И зпълзях от ш ев­
ролета и се втурнах к ъ м обора.
Виждах отраж ен и ето на препускащ ото си тял о в пъп­
чивите л и ц а на локвите. Д ори стъпках няколко.
М уле л еж еш е вцепенен в одежда от ален а д ан тел а.
Зъ батата м у у с та к ато че ли се смееш е.
П рокарах нежно ръка по врата на Муле. Н еговата м ок­
ра сива кози на беш е топ л а. Безм ълвно изрекох и м ето му:
“М уле” и М уле о б л ещ и уплаш ено око нагоре към м ен - и
м агар ето ви дя а н ге л а - д ве безумни очи, които д ъ л го се
гледаха. Б авн о - и да, сякаш по някакво чудо - М уле се из­
прави на крака. О гл ед ах се за тате и го видях наведен до
кр ъ ста в гроба. Т ой псуваш е и бясно копаеш е.
И так а аз и М уле - ние д вам ата срещ нахм е отн ово
погледи. Н о този п ъ т аз развалих м агията.
Върнах се при ш евролета и открих м оите скакалци все
ощ е непокътнати, каквито се бях молил д а бъдат. И аз се­
дях втренчен над м о ята кутия, пълна с м атки бели останки.
Е дна от тях взех неж но м еж ду патеца и п оказачец а си на
сивата светли н а, к о ято се процеж даш е през прозорците.
Бях така вглъбен, че поч ти не чух р адостн и я вик на тате,
който се беш е в ъ р н а т в обора и беш е зав ар и л М уле
зачитащ о, но все пак ж иво. П риближ их крехката черупка
до окото си и заразглеж дах м озай ката от артерии и раз­
м иш лявах над безбройните разклонения и спирали, сис­
теми и подсистем и от нишки, които се разкриваха на сум-
рачната светлина.
И зведнъж туловището на м ам а навлезе в полезрени­
ето м и - нахлу на сцената пияна и клатуш кащ а се като
пум пал, к о й то се удря в зем ята при последното си
завъртане. Тя носеш е само ярка рокля на цветя, без чора­
пи или чехли, пито пък палто, с което да се предпази от
дъж да, сти скаш е силно бутилката в л ап ата си. Докато се
изтъркулваш е по дължината на критото на скакалеца, аз я
улових в своя капан там, в тази превъзходна мрежа па
подразделен иего.
П осле, докато все още гледах през крилото, аз си по­
мислих това: “М ам а ще падне в изкопания за Муле гроб.”
И знаете ли, тя стори точно това - тя се препъна в моята
верига и изчезна безследно от екрана на к ри тото на моя
скакалец. С ърц ето м и подскочи и аз избухнах в ням смях.
Без д а искам ; смачках критцето и черупката в ръката си и
дори не разбрах, че съм го сторил. Т олкова голям а беше
м оята радост!
Т ате беше изчезнал зад бараката, така че аз се чувст­
вах достатъчно спокоен, за да се кача на покрива на колата.
П од м ен като гигантска костенурка м оята м айка лежеше
по гръб и се м яташ е, заравяйки се все по-надълбоко в зас­
м укващ ата кал, която искаше да я погълне, д а я покори и
да я удави завинаги.
Т ате се върна, водейки Муле за неговата верига.
Аз се скатах. Долу, ниско. П од ш евролета.
Лежах по корем и земята беше м окра и студена под
м ен, но аз стр а д а х в м ълчание - ням ах друг избор.
Погледнах към обора и успях да видя през сипещ ия се по­
рой четирите окървавени крака на Муле и огромните кал­
ни ботуш и на тате, които се отдалечаваха, и веригата, ко­
ято п о д ск ач аш е в огром ната локва като раздразнена,
съскащ а, сребъ рн а змия. После Муле нададе прегракнал
рев - или поне м исля, че беше Муле. Едно гигантско пок­
рито с кал м екотело - черен, гънещ се охлю в с размерите
 на бебе кит - се надигна бавно и страховито над р ъ б а и се
разачу, смесвайки се с калта околко рова - аморф но, л е п ­
каво и слузесто. Н ещ ото носеш е тежка верига през с р е д а ­
та си.
Ботушите на тате за ш ляпаха към калното туловищ е.
Крачката му тежеш е от злоба и аз наблюдавах как тате се
готви да рита гърчещ ата се купчина от лайна, докато я р аз­
пръсне по цялата долина. Н о не, за моя изненада той д ори
не вдигна крак, за да я стъпче - той просто стоеше там,
поклащайки се леко, сочейки в една и после в друга посока,
сякаш се оглеж даш е за нещ о.
“Тя виси на стен ата, тате... резачката... - се улових д а
м исля,- вземи проклетата резачка...”
С лед м ал к о един розов процеп се отвори в единия
край на разпенеиия зооф ит и през тази светла дупка, д о к а ­
то дъж дът о тм и ваш е к ал та, той сякаш започна д а ди ш а.
Д олн ата му ч аст се разд ел и на две, за да оф орм и чиф т
слонски крака, и н ад тях се показаха две розови м ах ащ и
ръце, едната о т които сти скаш е каменна бутилка. Д в а т а
по-големи израстъка ритаха и се кръстосваха и се сгъваха,
докато от зи н алата пещ ера на нейното лице - защ ото това
беш е м а м а - излизаш е вой и джафкане:
- Татко-о! Таткоооо! Разкарай тази верига!

Д окато леж ах по гръ б под ш евролета, очите м и н ап ­

равиха чудно откритие. О гром на паяжина висеш е над л и ­
цето ми, опъната по дълж ин ата на шасито, изплетена - с ъ ­
дейки по огромните й разм ери - от едно необикновено пред­
п р и ем ч и во ч лен есто н о го . К ъ л н а се, че не бях в и ж д ал
паяжина, изплетена навън, откакто дъж дът започна преди
две години. П ри т о ва тол кова дяволски голяма! П ри то в а
толкова дяволски красива!
Тя плуваше пред очите ми. Наистина. И всичко сякаш
внезапно започна д а се върти около оста на тези концент­
рични копринени нишки - хипнотичната мрежа, която, вър­
тящ а се в своята п ри зрачн а спирала, в своите затягащ и се
кръгове, м е привличаш е към мрачния си център. Т ъм н и н а
се разстл а около м ен и оч и те м и започнаха д а не ви ж д ат
вече нищ о друго освен д ъ л боки те сенки на нощ та... аз
пропадах... надолу... в нейното магическо сърце...
Извърнах си и се обърнах по корем, отскубвайки се
о т тран са, който щ еш е д а ме погълне като муха.

V III

П рез целия си ж ивот се спотайвах в периф ерията и

наблю давах - контролирах злочестииите, лош ия късм ет и
истинската прокоба на народа в моите владения - доли н а­
т а Ю кулор.
А з бях, може да се каже, Бож ият воайор. П рез всич­
ките си дни съм служил като информатор. Внедрен в тила
на врага, аз събирах с та р ате л н о сведения за това, което
чувах, виждах или надушвах. И сега, когато съм изм инал
д о с т а от пътя към Рая - пол агащ ото ми се владение,- м и
доставя неописуемо удоволствие да разкрия тази тайна, па­
зен а цял живот. П о Б ож ествено предопределение аз бях
Б ож ият доносник. И м ам предвид, че никой не мож е да п а­
зи т ай н а по-добре от един ням.
Я сн о е, че бях посаден в утробата на м айка м и , за д а
з а е м а м ястото на своя б рат, който сега седи и м е ч ака на
небето и на когото беше сп естен а травм ата на ж ивота.
Б ратко! К азаха ли ти? Аз си идвам у дома! Аз си идвам у
дом а!
Т ова същ о обяснява и защ о по-ранните ми действия
бяха т ак а безсилни. Защ о нищ о не ихтизаш е о т м о и те
деяния. Едва в тези последни години Господ преразгледа
своите заповеди. Едва в последните години аз бях повишен
о т доносник в саботьор.
Н о всичко това сега е зад мен.

Въпреки че С ам Г оспод м и е казал, че м оята зад ач а

на зем ята е от несравнима важ ност, не всички мои м исии
м и н аха безпроблем но. В същ ност, подобно на Е зекиил,
 Д аннил, Й она същ ността на успеха м и се коренеш е в го­
л ям а та лична д р а м а - безценна информация, старателно
събирана сякаш от ямата или леговищ ето на лъва или от
корем а на кита.
Един прим ер за това беше м исията, по време на ко­
ято бях принуден да надникна в делата на Коузи Моу, блуд­
ницата от Х упърс хил.
Беше ранна вечер и дъждът се изсипваше, когато стиг­
нах до върха на хълма и се натькнах на един пикап, парки­
ран със запалени фарове пред м алката розова каравана.
“К оузи си им а компания'’ - си помислих, отмятайки
ф акта в ум а си.
Беш е по-безопасн о да н абл ю давам Коузи Моу
нощ ем , защ о т о тя имаш е навика да пали газената лам п а
в к ар аван ата си, а аз можех да се качвам върху калника и
д а наблю давам през малкия кръгъл прозорец, без да бъда
видян отвътре.
С ега в кар аван ата виждах м ускулестия гръб на мъж,
покрит с м асти л ен а менажерия от татуировки. Той “наказ­
ваш е” блудни цата, от която виждах сам о бедро или зл а ­
тист кичур коса, извита, впита или протегната ръка. Докато
гледах, с ъ р ц ето м и биеше, изпълнено с желание, защ ото
въпреки бесния порой, който се изливаш е навсякъде око­
л о м ен, аз чувах треп ерли вите й степ ан и я - кратки и
ритм и чн и,- чувах нейния вик в нощ та - о, Коузи...
И зглеж да с ъ м загубил чувство за р еалност за извест­
но време, хипнотизиран от у ж асяващ ата менаж ерия, ко­
ято скиташ е по лъскавата му кож а - кобра, впила зъбите
си в плъх, скачащ а пантера, вълци, биещ и се помежду си,
еднорог върху р ам о то и царствен орел, разд аващ своето
правосъдие над това обезумяло котило.
И зпълнявах своята м исия така всеотдайно, че не чух
стъпките за д себе си.
- Х айде, извратеняк, ш оуто свърш и - чух глас, наква-
сен с алкохол, и когато се обърнах, едно петнадесетсан-
ти м етрово о стри е ме забоде към стената. Усещ ах как но­
ж ът м е бодеш е леко, нервно.
- Слизай, извратено копеле - се озъби насрещ а ми един
кльощ ав, небръснат секач на тръстика със златен зъб и с
буквите М-Р-А-З-Я, татуирани по кокалчетата на дясната
му ръка, и със същ ите букви върху лявата - М -Р-А-З-Я.
- Не пипай нищ о и не ги закачай. Искам м оя много
гаден приятел да те види така, както те сварих тук. Просто
щ е поизчакам е м ал к о тук, под козирката, докато той
свърши...
Стоях и треперех. И зведнъж ми стана студено, м н о ­
го студено.
- Т ва ги е кофти ден, извратеняк. Що ли? Щото м оят
приятел Джок Сноу - продълж и той - шгти откъсне глава­
та и ш’ти сере на мутрата.- Чакахме - трябва да е било око­
ло десет минути - и всеки мускул по тялото ми се беше
изопнал и трепереше, а той продължаваше отново и отно­
во да шепне със златния си зъб: - Т в а със сигуност не ти е
щ астливият ден в живота - и всеки път, когато се опитвах
да се поместя, той изсъскваш е: - Остави ги д а свърш ат,
извратеняк.
Накрая Джок Сноу слезе по стълбите с риза, прем ет­
ната през рам о. Н а лицето си имаше огром на ш ибана
усмивка.
Тогава ме видя. Т огава стана невероятно гаден. И
м ного долен.
П оследното нещо, което си спомням, че видях, бе­
ше лицето на Христос. Тонове от синьо и зелено. То се но­
сеш е към мен - челото му обсипано с червени перли от
кръв - и аз си спом ням , че си мислех какво всепоглъш а-
щ о състрадание имаш е в очите му. После нещо като м у­
ле ме ритна.
Събудих от аром ата на лавандула.
Опитах се да отворя очи, но сякаш на лявото имах пи­
явици вм есто клепачи и можех сам о да го открехна.
Д ясното просто въобщ е не можеш е да се отвори. Всичко
беш е окъпано в алена светли н а и аз се чудех къде, по
дяволите, се нам ирам. Бях ли още в света на живите? Бях
ли умрял и отиш ъл в ада?
Тогава се спусна една хладна ръка и докосна нежно
челото ми. Тя беше прикрепена към бледо рам о, а р а м о ­
 то беше ч ас т от сладко ухаещото тяло на Коузи Моу.
Бях безпомощен. Нищо не можех да сторя, за да се
защ итя. Опитах се да се надигна, но тялото ми протести­
раш е с хиляди болки и пронизвания, малки и големи.
Гледах я доколкото можех - окъпана в червено - тя ме прев-
ръзваш е и галеше и милваше, а аз се опитвах да разгадая
какво целеше, като ме докосваше така през цялото време.
О м агьосваш е ли ме? Заклинание ли правеше?
И м ах нужда от вода. Понадигнах м алко глава и тък­
м о се опитвах да произнеса думата “во-даа”, когато тя каза:
- И зпий това. Вода е. Не се опитвай да говориш .
П росто си лежи. Всичко е наред, видях какво стана. Ако
не бях изпъдила тези кучета, щяха д а те... Е го, лежи си
спокойно... Той е едно гадно животно, този Джок Сноу -
ш ш ш т, недей да говориш - прошепна тя и притисна леко
един огнен пръст към устните ми.
Лицето на Коузи Моу беше оцветено в алена светлина,
а копринените й къдрици розовееха и падаха върху двете
й гърди, докато тя се навеждаше над мен, за да попие кръв­
та по р азм азан ото ми лице. И въпреки протестите на не­
щ астн о то м и тяло аз усещах м екотата на нейните коси,
които леко преминаваха по треперещ ото ми бедро.
- И такааа, значи ти надзърташ... Ти си този, който наб­
лю дава - каза тя с особена усмивка на уста.- Това не е пър­
вият път, нали така, душице? И преди си идвал тук.- И
после, сниш авайки глас, тя каза повече на себе си, откол-
кото на м е н :-... тия пъзливи нещ астни копелета...
Нейните гладки бели *ърди се повдигаха и спадаха под
хлъзгавата сатенена нощница. Вдишвах сладката киселост
на подмиш ницата й. Съзнанието ми се изпълни с тези две
медни орбити и нейния приспивен глас, който изричаше:
- Ш ш ш ш ш , затвори очи сега, миличък - и,
предполагам , съм се унесъл...
 IX

Вижте, не искам да говоря лошо за м ъртвите, но к а­

зах ли ви, че м айка ми беше една огром на като кит
пачавра? Е, всъщ ност, точно това си беше - една тъна
путка, огром на като кит, с мозък като изсуш ен черен
червей.
Тая м ърлячка имаш е навика да си играе па педагог
понякога, когато се беше утрепала от пиене и все оше им а­
ше сили да стои на краката си и да говори. Беше трагична
картина.
Една вечер, когато тате беше решнл д а се измъкне
рамо, м ам а реши, че трябва д а ме научи на моя произход,
родословно дърво и т.н. Седях на стола с твърдата обл е­
галка и играехме онази игра, по която тя си припадаш е.
Мама се клатушкаше пред мен с кафявата каменна бу­
тилка в едната лапа и една стара пластмасова мухобойка
в другата. Тя първо предаваш е урока, което й отнем аш е
около час, понякога два и после изстрелваш е към мен
въпросите. Ако отговорът беше “да”, трябваше да вдигам
дясната си ръка, ако беше “не", трябваше да вдигам лявата.
Ако отговорех неправия но и вдигнех грешната ръка, тя сто­
варваше мухобойката върху скалпа ми с жилещ удар. Ако
въобще не отговорех, което се случваше често, когато и
двете ми ръце бяха вързани за предните крака на стола, тя
м е зашлевяваше през лявото ухо ияи дясното в зависимост
о т това, кой отговор намираш е за правняен.
Понякога към края на бутияката мама откриваше, че
сам ата тя беше забравияа отговора, и тогава получавах
удар и по двете уши. К огато в крайна сметка не м ож еш е
д а си спомни и въпроса или, но една или друга причина,
дори и тем ата на урока, а и накрая - защ о съм вързан за
стола, а тя държи мухобойка в ръка, тя избухваше в див
порой от ш амари и зашлевявання, удари и блъскания, ци­
гански ш амари и тупалкн, докато най-сетне се сриваш е
грохнала в своето кресло. Тогава трябваше да чакам , до-
като тате решеше, че е безопасно д а влезе в стаята и да
ме развърже.
К акто и да е, не ми се ще да п отъвам тук и да хвър­
лям кал по един труп - защ ото тя е това сега - гмеж от чер­
веи - о, да, и освен това една душа, една пищ ящ а, горящ а
душа. Искам да ви кажа какво ми разкри м ам а точно през
онази вечер за моите предни, за м оята кръв по бащина л и ­
ния - странни неща, неща, които винаги съм подозирал за
моите гени, за моята кръв. Да, за м о ята кръв.
М ам а ревеше, защ ото рядко говореш е:
- Т воето родословно дърво, бау, от страната на твоя
татко е едно много сенчесто дърво, ам а никой не казва,
че много листа има по него. Предните на твоя татко са един
голям, черен и оплетен храсталак, засаден в дъното па вдън
горите. Диваци, бау, и няма по-долна сган от тях. Затуй
твоят татко е малоумен - затова и ти не си с всичкия си, а
да не броим и немотата ти. Знаеш ли, че името ти не е Ю -
кроу? Т воят татко го промени, като напусна хълмовете.
Някога да си чувал за клана М ортънови? Е, не е било здра­
вословно д а имаш роднина М ортън преди четириесет
години. П реди четириесет години М ортъновците ги бесе­
ли на дузини. Х ълм овете бъкали о т тях. С гащ или ги
повечето, но някои се измъкнали - като твоя татко. С ам
си гръмнал ухото, докато бягал. Тия М ортънови бяха най-
долната пасм ина и скотове. Кръвта им беше черна. И
твойта е същ ата. Болна черна кръв. Виж си очите. В тях
има някаква м ътна кръв. Веднага я видях, от първия миг.
М ътна кръв...
И така нататък, и така нататък. Нейният монолог ста­
ваше все по-гаден и по-гаден с врем ето и пиячката - гад­
ни приказки, гадно време, гадна лшгч/ся - точно там, пред
очите ми, да, точно там, пред м оите м ного мътни очи. И
аз чаках, седящ на стола с твърдата облегалка, прегънат
на две в кръста и със завързани китки за дървените крака
като вещ ица, която очаква неизбежния “ процес” - м оето
изпитание,- очаквайки ужилванията и следите от тоягата
на тази дебела магьосница. В очакване накрая да се п ро­
лее м о ята болна, моята черна, м оята болна и черна кръв.
 “Т очн о както си спомнях - си пом ислих с истинско
облекчение - червена.” И здълбах нова дупка със здравата
си ръка и върнах ножиците в земята, точно под дървото за
бесене. И скам да кажа, че ако този дъж д отнася ковчези и
надгробни камъни, тогава чифт ножици няма да се зад ъ р ­
ж ат д ъ л го в зем ята, освен ако не са закотвени с нещ о
солидно. Аз стъпках калния гроб колкого можах, макар да
знаех твъ р д е добре, че гази кал не м ож еш е да погребва.
К ац н ал па един корен, който се подаваш е като бяла
кост от ерозиралата почва в основата на дървото за бесене,
аз взех голям а носна кърпичка и я изцапах с кръвта, която
бликаш е и изпълваше ш епата ми. Д ърж ах кървавото п ар ­
че плат на избледняващ ата светлина на следобеда и кръв­
та изглеж даш е още по-червена.
Вече убеден, аз изплакнах и ръката, и кърпичката си.
Увих последн ата около ален ата перличка, която и зв и р а­
ше от дупката в д зан та ми, и я завързах.
“Ще видя отново утре” - пом ислих си аз, съзнавайки
твърде добре, че ще махна коричката от болна, черна кръв
съ щ ата вечер.
Хукнах по хлъзгавия наклон към бараката - уморен.

И т о гава дойде проповедникът Аби Поу.

П укотът на пищовите му от синя стом ан а разцепи ог­
ром ния цирей от униние, който покриваш е долината като
израстък. П о главната се разм ърдаха и разтвориха м ухля­
сали п ердета и призрачните лиц а на някога вярващ ите
увиснаха като множество изпити, нещ астни луни. Всички
погледнаха стреснати към вълнението насред градски я
площ ад и с изненада видяха, че един-единсгвен мъж на кон
предизвикваш е цялата дандания. Техните миш и лица тр е ­
переха и се свиваха при всеки изстрел ян куршум, д о к ато
се опитваха да проумеят същността на неговото зан им а­
ние през рева на револверите му и непрестанния, блъскащ
дъжд.
Изпразвайки шестпатронните си барабанлии в див
поздрав, Аби Поу каза “добре завари ла” на д ол и н ата
Юкулор. Завъртя револверите като перки. Простреля дуп­
ки в табелата на бръснарницата на Ноа и м рачната физи­
ономия на Ноа се смрачи още повече. Две саксии експло-
адираха в облаци от теракотен прах и покриха с кафяво-
червено одеяло прозореца на галантерията па Джой
Флокли. Аби Поу стреля в кладенеца на ж еланията на
Уигъм и унция8 олово се заби между две плочи сам о на
няколко сантим етра над един найлонов плик, съдърж ащ
бележка, която една бледа и треперещ а ръка беше оста­
вила там в кам енната стена преди месеци. О т стената се
отдели облак прах. Скупчени зад един прозорец, семейст­
во Уигъм бълваха ругатни. Аби Поу стреляш е напосоки в
небето. Капчици съскаха върху горещ ите цеви на револ­
верите му. Пушек се виеше на сини арабески.

Аби Поу беше яхнал едно абсурдно седло от борово

дърво, под което неговата древна кранта се олю ляваш е и
изнемогваше. Той се въртеше екстравагантно на седлото,
описвайки с тънкото си като жица тяло серии от дълбоки
наклони вляво и вдясно, назад и напред - див и възбуден и
макар че, в интерес на истината, крантата не се движеше,
трябва да се спомене, че при всички тези опасни упражне­
ния Поу нито веднъж не напусна седчото.
С едаото, на което се въртеше, беше негово собстве­
но изобретение, пантентовано в Салем под името “Тронът
на Поу”. Въпреки че седлото изглеж даш е привидно
луксозно, всъщ ност то представляваше две твърде тежки
рамки с ф ормата на буквата “А” и сам оделно направено
седалка от кожа и козина от опусум за мекота. И маш е
облегалка, странични джобове й стандартен ремък. С из­
ключение на кожените части цялото приспособление бе­
ше от борово дърво и тежеше близо два пъти повече от
всяко обикновено седло.
 Н о все пак коронният номер на това изобретение бе­
ше приспособлението, което Поу прибави около година
след патентоването. Това беше допълнителният обезопа-
сителен ремък, който винаги осигуряваше ездача на сед­
лото и който всъщ ност помагаше на пияния, размахващ
оръжие Поу едновременно да следва своя див път, да гър­
ми с двата си револвера и да остане прилепнал за трона
си.

Ако не беше ‘Т р о н ъ т”, Аби Поу въобще нямаше да

се озове в тази забравена от Бога долина, заш ото под пре­
текст да намери някой, който да произвежда седлото му,
той напусна усамотените западни прерии и се отправи на
юг. Осъзнавайки, че западняците знаят твърде много за ко­
нете и им ат твърде малко пари, за да ги дават за луксозни
седла, Аби Поу занесе своя модел там , където всички са
“отвратително богати или ш ибано тъпи”. Или поне така
си мислеш е.
Но Ю гът не се оказа по-отзивчив от което и да е дру­
го м ясто, където беше скитал. Никой не се интересуваше
да закупи патент за седто от борово дърво с обезопасите-
* лен ремък.
Поу беше работил като шофьор на камион, берач на
тютюн, мияч на чинии, бракониер, крадец и обирджия, но
нито едно от тези занимания не беше продълж ило след
първия получен чек.
Н ает за продавач на комплекти сребърни прибори -
от врата на врата,- вкарвайки в действие своята скрита за­
лож ба да убеждава, Поу беше прокарал пътя си в живота
на м ладите съпруги, които бяха по-голямата част от кли­
ентелата му. Той ги омайваше с празни приказки, флирту­
ваше с порой от мазни комплименти и насочваш е трепе­
рещите им ръце към мястото за подпис, който ги обвърз­
ваше с договори, които те нямаха ш анс да откажат. Поу
великодушно приемаше техни ге сексуални услуги вместо
вноските им и така си осигуряваше позиция на абсолютен
контрол, като продължаваш е да прониква в живота им
безмилостно. През тези години Аби Поу завира езика си в
I
най-мръсните пайове.
Седем години изминаха и Поу се беше озовал в пре­
населения щатски каторжен затвор “Бинбридж”, където
излежаваше четиригодишна присъда по две обвинения в
изнудване и три в измама. Последните шест месена от при­
съдата си той прекара в лазарета на затвора благодарение
на една доста напреднала инфекция на thchuris tnchiura,
по-популярна като свинска гения.
Особата, коя го влезе в затвора “Бинбридж” през зи ­
мата на 1935 година, се завърна в света на свободните нов
човек, изцяло съсухрен. Неговото бебешко личице сега бе­
ше изпито и безкръвно. Тънък виолетов белег изникваше
под косматата му вежда и се извиваше покрай дясното му
око, като завърш ваш е с малка бемка, от която изникваха
малки подрязани косъмчета като рибарска кукичка със
стръв от малък черен бръмбар. Малките му зъби бяха по­
жълтели и развалени, а негрвата най-доходоносна черта -
големите му светлозелени очи изглежда бяха загубили нря-
м отата си, бяха станали ледени и склонни да гледат в
нищото, да гледат в пространството между нещата.
Наперената му походка се беше вдървила и беше на­
товарена с бремето на провлачено куцукане. П аразитите,
отговорни за тази атрофия, се бяха разпространили от
чревната област и бяха предизвикали възпаление на д я с ­
ното му бедро и Стойката му беше станала прегърбена и
изкривена.
Депресиран и мълчалив, Аби Поу взе един влак и се
придвижи един град по-нататък по линията.
Намери квартира същ ата вечер, като се настани при
една ш вейцарска стара м ом а на име Хайди Хох и стана
неин единствен наемател. Хайди беше гореща анабаптис-
тка и на осемдесет и три години все още изминаваш е по-
ловиния километър до църквата всяка седмица.
Побелялата стара мома се погрижи за болнавия си на­
емател и възвърна здравето му. Но през 1940 година Хайди
Хох беше поразена от черни морбили.
На смъртното й легло Аби Поу едва успя да накара
очите си да погледнат кървящия обрив, който покриваш е
лицето и скалпа й. Гнойните плюски бяха толкова нагъсто,
че скалпът й изглеждаше като полазен от черни мравки.
Тогава Хайди отвори очите си, вдигна алена ръка към ли­
цето си и каза:
- Виж какво ми тежи, Аби. Твоят грях. Грехът, който
аз с готовност приех от теб. Аз ще го отнеса със себе си.
Ти си чист, Аби. Аз те пречистих.
Аби Поу напълни един съндък от чай с малките гра­
вирани кукли на Хайди, увивайки ги в изрисувани от нея
ленени платна и бродерии, и постави един бял перлеи
кръст върху тях. Той отнесе кутията в благотворителния
център на енорията и замени богатството за строг черен
костюм и висока филцова шапка с широка периферия - съ­
щ о черна. Поглеждайки в огледалото, Аби Поу видя един
слаб и измърш авял от глад мъж, чието лице беше сурово
и дълбоко прорязано от постоянните усилия на
разкаянието: човек, нагърбен с мисия, с призвание.
“Там живее Бог - като печат върху лицето ми” - си
м ислеш е Аби Поу, докато встъпваш е в длъж ност на но­
вото си поприщ е.
О т м ал к ата къща Аби взе Б иблията на Хайди и си
тръгна за последен път.
О т този ден нататък евангелистът биеш е по своята
Библия при всяка възмож ност било то по улиците, на
ъглите, на редовните сбирки на граж даните в скинията, в
кръчмите или из забравените райони на покварата, на пло­
щ ади и в паркове, в училища и затвори, по богаташ ките
улици с редици от брястове, през неизвестните бедняшки
квартали на С алем, повтаряйки думите на своята почина­
ла хазяйка, изпълвайки ги с трагичен патос. Той крещеше:
- Грехът! Грехът е навсякъде, господине! Той е част
от всичко, госпожо! Толкова ли сте затънали в мръсотия,
че не м ож ете д а го разберете?
Все ощ е обаче истинското призвание на Поу предс­
тоеш е д а бъде открито.
И когато той започна да получава информация за дол­
ните и м ръсни дела на някои семейства, живеещ и в пла­
нинските райони - ксенофобни кланове, зам есени в
 кръвосмеш ения, убийства, изнасилвания, детеубийства,-
тогава Поу, търсачът на греха, усети м исията на ж ивота
си и наистина се залови за работа.
Аби Поу си купи кон и се отправи към планинските
вериги. На хребета, който беше оф ициалният вход па
планината, той срещ на едно момиченце па около осем
години. Т о седеш е край пътя сред огром ен куп от
чаршафи.
- Ела тук, дете. Упъти ме към най-близкия дом за пок­
лонение в гози район - каза Поу.
М ом иченцето се изправи. Бузите й бяха напукани и
кървяха. Тя държ еш е м алка зелена змия в нем и тата си
ръка. Поу забеляза в очите й първите съсирени на с л е п о ­
т а т а да се о ф орм ят като кожа и попита втори път:
- В аш ата църква? Къде е тя? Покажи ми пътя.
Д етето повдигна един чаршаф ог купчината. П од не­
го леж еш е жена - кожата й беше нападната от парази тите
на отдавнаш ната смърт. Момиченцето с трудност изрече:
- Ч ервеите ядоха Ели, сега ядат мама...
Аби Поу покри ж ената и я облегна на един кам енен
знак, който годините бяха заличили.
М омиченцето се обърна и се отправи към планините,
еван гелистъ т го следваш е отблизо. Той търсеш е греш н и ­
ците под д ъ рво и камък.
Щяха д а изм инат седем месеца, преди той д а се о т п ­
р ави с коня си по обратния път извън Черните хребети на
М ортън. С половинка домаш на ракия в чантата на с ед л о ­
т о си. И револвер на всеки хълбок.

Въпреки че револверите останаха в кобурите си, не­

го в ата неприм ирим ост не се смекчи; вм есто това п р о п о ­
ведникът Поу нахлу в църквата развилнял се, в напреднал
стад и й на лудо анатемосване, бълващ пророчества, о т к ­
ровения и преувеличени обещания - като огледално ехо на
неговите м р ач н и жестове,- спечелвайки накрая т в ъ р д о г­
л ав о то понякога, но, общ о взето, безрезервно доверие на
при съ стващ ите юкулити, както и некжулити.
Н якои от по-възрастните юкулити направиха с и м в о ­
лични опити да изпитат проповедника, но Поу танцуваше
през техните уловки и се измъкваш е умело от челюстите
им. Д ори У илм а Елдридж с лошия си нрав. винаги готова
да пиши и скубе, беше публично оскърбена, след като пос­
тави под въпрос твърдението на Поу, че в него се е вселил
духът на пророк Илия и е изпратен в долин ата с божест­
вени наставления. Придвижвайки скърцащ ата си количка
към проповедника, тя го прекъсна по средата на изрече­
нието с о стр о то си крякаме:
- П ростете, че не разбрах, проповеднико Поу. но бих
искала д а знам какъв точно знак ви е дал Господ, за да
докаж ете, че сте такъв, какъв го претендирате, че сте?
- Тези, които не са слепи, виждат - отговори Поу и нап­
рави една крачка напред, отказвайки да бъде сплашен от
сакатата.
- С ъс сигурност всемогъщ ият е направил знаците си
по-за бел еж им и - отвърна Уилма Елдридж. потривайки ско­
ваните си крака, докато кокалчетата на ръцете й не
побеляха.
- П о -сл яп от този, който е изгубил очите си. е онзи,
който ги стиска силно и отказва да вади светлината на деня.
П о с л е проповедникът насочи напред обвиняващ
п ръ ст и бавно описа полукръг с ръката си около всички
присъстващ и. Поу не отрони пито дума, остави болезне­
ното квичене на инвалидната количка да говори вместо
него. О тегчената Уилма Елдридж се оттегли, връщайки се
по калните си следи.
- И да - каза Поу, сочейки с пръст един и всички, след
като количката най-сетне спря ужасното си влачене и вни­
м ан и ето па паството отново беше насочено към него. -
Вие, петлите на купчината с тор! Вие, конто се перчите на
върха на световната мръсотия, вие, които сте целунали дя­
вола п од оп аш ката, м олете се Г осп од П овелителят и
В севластн ият д а се смили над вас! Заш ото неговият л о ­
вец е подготвил стрелите си. И, кактопътя към царството,
целта му е ясна - право напред. М олете се, вие, които се
въргаляте в м ръсотията, заш ото неговият ловец е вдигнал
крак, за да ви стъпче! Злите сърца ще бъдат пронизани и
 техните трупове щ е потънат в земята!
- Кой е ловецът? - извика треперещ глас.
- Той стои пред вас - дори и сега - каза Аби Поу.

Слушах първата проповед на свещеника, скрит о т д о ­

лу под църквата, която се клатушкаше на двете си борови
кокили. Чувах ясно думите му ог тясното простран ство,
куците му стъпки, възбудената тълпа, коя го мълвеш е “але-
л у я ” в търж ествено единство, плача на колелата на с а к а ­
т ат а и познавах по силата на гръмотевиците, които п р о ­
поведникът мяташ е, че те бяха колкото самозаблуж денис,
толкова и публична измама.
- Кой е ловецът?
- Той е пред вас - дори и сега!
Ха! И рон ията на всичко това! Бедният заблуден Поу.
Л удото пророчество на проповедника беше почти вярно!
О, м ъченици и бъдещ и светци. Ха! Обречени никога д а не
се н асл адят на славата и на неговото предсказание. С а м о
ако знаеха, че Н еговият ловец - това съм аз.
- К ой е ловецът?
- Т ой е в краката ви - дори и сега!
Д ъските на пода тътнеха, когато паството се изправи,
з а д а си върви. Страхувах се да не ме разкрият и не исках
д а поем а риска да се втурна през откритото плато, зато в а
допълзях под един голям брезент, който беше положен вър­
ху подредени борови дъски. Чух ги как слизат по стъ лб и те
с а м о на една ръка разстояние над мен, но се чувствах с и ­
гурен в м о ет о убежище, със затворени очи вдиш вах д ъ л ­
б о к о не неп ри ятн и я ар о м а т на м ухлясалото и в л а ж н о
платнищ е. Червени букети разцъвфаха под клепачите ми.
П аяж и н а докосн а лицето ми и паяците на съня изплетоха
с л а д к ата си д р ям к а *
С ънувам , че съм ловец, върху себе си н ям ам ни щ о
освен лък и колчан, оставям след себе си пътека от м ъ р т ­
ви зверове. Дебна неизвестен дивеч сред високата тръстика.
К оузи М оу пресича м оята пътека боса и облечена в тъ н ка
роба. Аз се ср ам увам от голотата си, но тя се у см и хва и
м е вика и въпреки че съм се изправял и пред най-ж естоки-
 те зверове, аз треперя като л и ст, докато се приближ авам
към нея. Нейната развяващ а се наметка се изхлузва от р а ­
менете й, смъква се по гърдите й, по издигащите се и спус­
кащ и се гърди, по корем а й, по бедрата й, пръскайки иск­
ри от статично електри чество надолу по тялото й, съ б и ­
райки се на купчинка в краката. Ноктите па краката й са
червени. Тя е несравним а в своята красота. Нежните по­
л ю ш ван и я на п ап рати те п о в д и гат златната й коса от
раменете. Една пантера се пром ъква към нея под прикри­
тието на тръстиката и, доволен от възможността да пока­
жа себе си като безстраш ен ловец, аз опъвам тети вата на
лъка, прицелвам се и изпращ ам стрелата през тръстиката,
пронизвайки го л ям ата синя котка точно в сърцето. П рез
тръстиката се приближава бясно куче. Моята стрела го о с­
тавя на м ясто. Коузи М оу п оем а дъх и нейните хълм ове
на удоволствието се издигат като пълни златни луни. О щ е
по-близо прелита орел и м оята стрела уцелва покритите с
пера гърди. Коузи изплаква сподавено и, хлипайки, извиква:
- О, Джок! - когато един гол м ъж изскача на пътеката.
Три стрели потъват в тялото му, опашките им от бели пе­
ра се о тк р о я ват на ф она на ц ар ств о то от м ас т и л е н и
зверове, скитащи по тялото му. Той пада в ръцете на Коузи
• и ум ира. Аз изваж дам всички стрели от трупа и ги приби­
рам в колчана. Ч увам м узика от арфа. Кръвта засъхва по
тял о то на Джок Сноу и всички зверове угихват. М узиката
се усилва и отред купидони се спуска под прикритието но
Л ю бовта. Със своите извити лъкове купидоните и зстр ел ­
ват залп от мачки сребърни стрели. Стрелите се забиват и
пеят, звън тят и убиват тял о то на Коузи, заш ото са о т р о ­
вени с плю нка на отровна зм ия. А з съм ловецът и м ои те
стр ел и не пропускат. И зп р азв а м колчана в гъ рд и те па
р о зо ви те, кри лати бебета и ги свал ям всичките. Те се
гъ рчат, нанизани на стрелите м и сред кимащ ата и покла­
щ ащ а се тръстика. Л ягам д о тял о то на Коузи и покривам
ли ц ето си с опръсканата й с кръв наметка. С луш ам м узи ­
ката на техните оп л акван и я, погълнати от тъ м н и н ата.
Ж ъ л ти букети. Ч ервени букети. Вдишвам м и р и зм ата на
белъо - м ухлясало и влаж но платнищ е.
 Поу не загуби никакво време, за да изпита границите
на своя разсъдък. Три дена след като пристигна в Юкулор,
през един мокър неделен ден побърканият проповедник из­
върши един от своите най-комичии подвизи. Всичко започ­
на в църквата.
Д оволен , че всички граж дани присъстват, Поу
започна:
- Греш ници! Нс гледайте в ръцете на съседа си, а в
своите собствени. Сред вас няма пито една чиста душа.
Всички сте затънали в мръсотия. Вие и вашите съседи сте
затънали в калта. Но вижте, отстъпници. Злите се зиая г от
утробата и те са белязани като такива, дОка го смъртта ги
изплюе в бездната. Те стоят сред вас сега. Но преди да поз­
наем истински лош ите, ние сам ите първо трябва да се
пречистим . Чуйте думите ми, грешници. Говоря за пре­
образя ване чрез ритуала на кръщаването. Твърде дълго
сте се валяли в калта и тинята. Напред! Следвайте
ме! Целебният вир на духа е чист! Хайде, грешници!
Неговите води очакват апотеоза на вашата вяра.
Аби Поу изкуцука до задната част на църквата и зас­
тана пред огром ните двойни врати. Отново се обърна към
паството:
- О б ъ р н ете внимание на това, грешници!
П р е ч и с тв ан ет о на духа започва гук, при тази врата.
В ним авайте в м оите думи и им се подчинявайте напълно.
П реди д а и зл езем от църквата, свалете си ш апките и
забрадките. Открийте главите си пред Всевишния! Свалете
обувките и ръкавиците си, за да не б ъ дат скрити нито
главите, нито ръцете, нито краката ви, защ ото това са м ес­
тата на сти гм ата9. Сега напред! Напред! Надущвам кръв­
та по вас! Оставете всичко, грешници! Тръгнете
пеша! Към благословените води! Към благословени­
те води! Напред!

П роповедникът разтвори двойните врати и се пото­

пи в бурята. Д окато Поу се качи на своя “трон ” с пом ощ ­
т а на уникалното си двустьпално стреме и закачи и прие-
тегне обезопасителния ремък, гологлавото, босоного и без-
р ъ кави ч н о м нож ество от около т р и с т а души съ щ о беше
излязло под дъжда и очакваш е по-нататъш ни нареждания.
- Напред! - извика Поу и заби ш порите си в м азол ес-
тите хълбоци на коня. Д ревната кран та изцвили нем ощ но
и сяк аш въздъхна, п он асяй ки П оу напред. Н ад ол у по
А леята на славата, на север по главната, извън града, към
бл атата. Т ълпата се блъскаш е сл ед него.
Д ва огромни виненочервени облака се блъскаха и ре­
вяха под купола на небето, на арен ата, оградена от хребе­
ти и клисури. Д вата тъм ни колоса бяха толкова ниско, че
поглъщ аха върховете на д в ата скл он а и покриваха д о л и ­
ната толкова плътно, че м ак ар и да беше ранен следобед,
т р и с т а т а граж дани едва ви ж даха пътя, по к ой то бяха
водени.
С ъ с засилването на бурята Аби Поу издигна високо
с п и р т н а л ам п а, развявай к и я д о себе си п од обн о на
при зрак, осветявайки бледия си череп и разкривайки л у ­
дия поглед в очите си.
К рещ ейки бясно заповеди на сляп о бл ъ скащ ата се
тъ л п а отзад, Поу се разгорещ и и се вживя в своята нова
р о л я на М есия. Н еговите ти ради станаха бом бастични, а
поведението му - направо бурлескно.
- О, стадо! Следвай ме! Аз съм светлината, която свети
над безд ъ нн ата пропаст! К о гато м р а к ъ т се спусне върху
всичко, нека бъда п ъ теводн ата ви светлина! З ащ о то аз
зн ам пътя към спасението! К ъм славата! Ако искате да се
покаете, греш ници, тогава сл ед вай те ме, защ ото аз съм
свети л н и к ъ т, който м ъж дука д о р и в тази долин а... на
сянката... на смъртта!
Е д н а светкавица к ато то п о р изскочи от к о р ем а на
един м рачен и лилав облак и к ато сребърен пръст р а зц е ­
пи едно м ъ р тво дърво, което сто еш е в края на унищ ож е­
ните насаждения на около д веста м етра. Поу лудо разлиз­
ля сп и ртн ата лампа.
- Н атам са водите! Бог говори и неговият глас е ясен!
Н а т а м , грешници! Н атам !
И под трясъка и гърм а на чернокоремните нимби, ко­
нто се блъскаха яростно като два борещи се лоса, Аби Поу
изригна в песен с вдигнати над главата ръце, с толкова бо­
гат и силен тенор, който може да е достигнал небето и д о ­
ри би могъл да успокои емпиричната арена на война там
горе, стига естеството на песента да беше по-малко гадно.

Казвах аз на стария отстъпник!

Казвах аз на стария престъпник!
И на комарджията! И на обирджията!
Казвах и на стария развратник!
Казвах им на всички тях:
"Господ Всемогъщи ще накаже всички вас!!"

П осле, насочвайки крантата си па североизток, той

отби от главния и се завлачи нагоре по една безименна
пътека, която след кратко изкачване завърш ваш е при ня­
каква очукана от времето дъсчена барака, построена до ед­
но разп луващ о се сметищ е. М нож еството се катереш е
след него в безпорядък - като парад на клоуни те се спъва­
ха и падаха по своя път към калното и комично спасение.

Ако светкавицата не беше откъснала изцяло лявата ръ­

ка на дървото за бесене, може би никога нямаш е да прес­
тана да си играя със собствената си кръв. Но както стояха
нещата, м оята загриженост, що се отнася до вида на прес­
тъпната м и кръв, м е подтикна да изровя ножиците изпод
дъ рвото за бесене и да ги занеса в стаята си. Аз вече бях
издълбал по една прилична дупка във всяка длан със зъб
от стар а лам ар и н а, откъснат от хилещ ата се челю ст на
капан, който висеш е ръждив и ненужен на стен ата на б а­
раката - екземпляр от огромната колекция от страховити
чудовища. К акто се оказа - макар че нещ ата стават малко
неясни,- не съм използвал ножиците върху себе си, но си
спом нам , че м и трябваха, за да нарежа спалното си бельо
на тънки ивици, които използвах, една по една, за всяка ра­
на като бинтове. По-късно, когато се овладях, сгънах бин­
товете и ги сложих в кутия с надпис "Ленти".
С лед три дена и три безсънни нощи и въздухът в м о ­
ята килия беше спарен и лепкав, а навън дъж дът показва­
ше признаци за ш ибана чудовищ на гръм отеви чн а буря -
аз седях по бельо и се потях със сива по г, бях подобен на
груп с пепеляво лице от л и п сата на сън, храна и, твъ рд е
вероятно, на кръв. Тъй като първоначалната проверка на
цвета на кръвта ми взе лош а насока, аз олющих злите, чер­
ни корички, които покриваха ран и те с м ъртвеш ка, с т р а ­
ховита корона. Нова кръв избликваш е на м ястото на вся­
ка стара коричка. В началото беше ярка и червена, но пос­
ле потъм н яваш е в средата до винено зрънце и накрая се
втъ р дяваш е в болен, черен съсирек. Д а, болен и черен.
Сложих коричките в тенекиена кугия от тю тю н, като пър­
во я подплатих с памук. П осле слож их тенекиената кутия
в кутията за обувки с косата и ноктите с етикет "Изрезки "
Т рудно ми е да си припомня... всичко това... поради
л и п сата на подробности... всички загубени в неразплета-
емия гъ стал ак от бодливи съсирени и алени диви рози...
м р ач н и шепоти... лепкави локвички... треперещ и дл ан и и
м алки сгъстяващ и се кладенчета... мрачно... изпълващ и...
тези страш ни дни.
Бях отм естил откачащ ата се дъска в стената на м ой -
та стая и тъкм о опикавах няколко тръна, когато видях през
клинообразния отвор една светкавица д а изскача от о л о в­
ното небе и д а забива своя зъбец в подгизналото сърце на
д ъ р в о то за бесене. М ълн ията о тр яза с един зам ах л я в а т а
ръка о т ствола и остави една-единствена ръка да ум олява
за п ощ адата на небето. Сякаш Бог най-накрая беше приел
нем ия м у вик в пустош та и, избухвайки в смях, беш е з а п ­
р ати л надолу една безпогреш на светкавица, за да разби е
неговия просеш ки жест.
Чу се сърцераздирателно пропукване.
Седнах обратно в леглото си и, сякаш внезапно изм ък­
нат о т някаква дявоска м агия, зинах ужасено при вида на
съ сто ян и ето си и на нещ ата наоколо - боклукът, и зц ап а­
ните чарш аф и, подгизналата щ о р а от чувал за картоф и,
м окрите топки от вестник, нанизаните игли, моите Библии,
изцапани и скъсани - страници разхвърляни из стаята, о б ­
лепени по стените с кръвта ми - подгизназият под под к р а­
ката ми, ужасното състояние на болничното м и легло, на­
бодено с м алки парченца стъкло и трески -
К ож ата ме сърбеш е. Изби ме ледена сива пот. Сълзи
се стичаха по стр ан и те ми. Седях с разперени пръсти,
вдигнати ръце и усещах как и душата ми се гърчи в оггьпа-
ната си обвивка от м ръсна плът. М алката стая вонеше с
м ойга см рад. Аз бях мръсотия. Бях гадост. Бях сам ото
свинство. Копнеех д а бъда чист.
Стацах трудно и излязох залитайки о г бараката, през
входната врата и после на двора. Ръцете ми бяха овързапи
в две м ръсни ръкавици от бинт. Усетих небесата да изли­
ват студените си води върху обърнатото ми нагоре лице и
силно стиснатите м и клепачи. Водите измиваха м ръсоти­
ята от зиналата м и уста, отскалпа ми, от копторите на м о­
ето тяло. Бурята гърмеш е и ревеше и въздухът беше из­
пълнен с електричество. Дъждът се сипеше около мен.
А тм осф ерата се издуваш е от караницата на Бож иите л е­
гиони - блъскащ и се облаци бикове с огнени рога разп а­
ряха ол о вн и те корем и на други бойни ж ивотни на
небосклона.
“П речисти м е - си помислих.- П речисти м е” - и не­
бето м е даряваш е със своето очистване.
Отворих очи и погледнах поразеното дърво за бесене
и за м ом ен т си помислих, че мълнията беше събудила от­
давна м ъ р тво то дъ рво за живот, защ ото виждах силуета
му и като че ли и двете ръце бяха вдигнати отново към
небето, махащ и диво - неговите тънки пръсти загребващ и
небето и стволът, който се въртеше като вретено на коре­
ните си. И след това магически му беше даден глас и в съ­
щ ата секунда на хоризонта избухна светкавица бяла свет­
лина и разкри ом агьосаното дърво за бесене, защ ото то
беше лудият - Аби Поу.
Стоях там гол и гледах проповедника, който се носе­
ше на коня си срещ у мен, и съвсем внезапно бях обладан
от страх - ужаса от неизбежната гибел. Чух как един глас в
главата ми пееше: “С м ъртта беше в черно и яздеш е кон и
м нозина се тълпяха зад нея.” П осле го повтори и в този
м ом ен т дланите м и ме засърбяха неистово и аз поглед­
нах зачервените дупки и сърбенето, и дъж да, и болки те в
сто м аси те на облац ите, и гласа в главата ми, кой то сега
мй изглеж даш е като м н о го гласове, и м ъж а, който и д ва­
ше срещ у м и, крещ еш е и пак крещ еш е -
Всички тези нещ а - всяко поотделно и като легион от
гласове - всички тези неща ми говореха за см ъ р т и за т ъ м ­
нина и за кръв - и аз паднах па колене и сведох глава, вце­
пенен от дъж да, оглуш ен от тътена на потопа - и затворих
очи. И в този м о м ен т м и стори, че чух - за първи път -
Божия глас; кой го започна да ми говори - да, м исля че Бог
наистина се опита д а м и говори. Защ ото над песните, ко­
ито ставаха все по-силни и по-силни, аз чувах - вътре в гла­
вата си - един глас тих и мек и въпреки гова о гчетливо ясен
и незасегнат от песните.
- Ю крид - каза гласът,- Юкрид...
Чу се кам банн ият звън на гръмотевица. П осле се по­
яви светкавица от бяла светлина - и в гози момент бях вдиг­
нат за двете подм иш ници, изправен на крака и повлечен
от обезум яла м а с а от хора, които следваха П оу - нагоре
по склона и надолу. Бях блъскан и ритан и подхвърлян и
се въртях бясно насред ордата от ш ляпащ и, босоноги с ъ ­
щ ества като слепец н асред пълна улица. Не ги бях чул да
се приближ ават, заглуш ени от гръм орам ата на бурята, но
веднъж попаднал в д и вата хватка на това боричка не, ш у­
м ъ т беше такъв, че войната горе в небесата изглеж даш е
почти притихнала.
Т ъм нина удави долината, докато мъж ете и ж ените се
спускаха по склона и се пързаляха и падаха в сл ед ата на
Поу, който ж естикулираш е лудо и ги водеш е в полукръг
около м о ята барака. Н акрая се спря на ръба на м рачн и те
разлети води, които обграж даха тресавищ ето - огром ен
ров, пояс о т черна отровн а вода.
През струпаната тълпа, която се блъскаш е по ръба на
рова, видях как Поу безстраш но нагазва в непроницаем и­
те води, облечен в б я л о бельо. Н еговото злокобно черно
сако и риза и бутаф орната му черна ш апка - м разя ш апки
- бяха съблечени и оставени заедно с коня някъде на твъ р ­
да земя. О т начина, по който той навлизаш е във водата,
 повярвах, че побеснелият проповедник навлизаше все по-
дълбоко и по-дълбоко в давещ ия го басейн на раздуващ а­
та му се религиозна мания; той се виждаше не като някой
от дъ л гата редица ученици, преповтарящ и сакралния ри ­
туал на баптизма, а по-скоро като онзи катехистичен и бсз-
брад водитеб, кой го сега призоваваш е следовниците си да
сс присъединят към него, вярващ и, че той е сам ият велик
д ъ л го к о с пророк и че зем н ото му и безформено битие е
не по-м алко ценно от рем ъците о г камилски кожи.
Един или двам а от тълпата пристъпиха колебливо във
в о д ата, изплаш ени от т и р а д ата на Поу и от м р ач н о то
бъдещ е, предсказано от него за всеки, който не би съучас-
твал в езотеричпия м у изблик. П апури се въртяха и л ю л е ­
еха в бавните води. Х о р ата се тълпяха около мен, з а т в а ­
ряй ки пътя ми във всички посоки, скачайки върху мен.
Някои от по-малко истеричните участници стояха по-
д ал еч от брега като ято водни птици, всяка балансиращ а
на един крак, докато чистеха панталоните и тежките си чер­
ни твърди ризи, изцапани и натежали от кал. Други се т ъ л ­
пяха на сам ия край на брега, който изобщо не беше кам ен­
но соли ден - ако разби рате какво имам предвид - беше
н ай -в еч е плъзгав и под даващ , хлътнал и несигурен.
Ч увствах се като ж ивотно по долни гащи, хванато в к лет­
ка о т крака - почтени, космати, кални и боси,- и много бър­
зо ш и бан о ми писваш е д а м е тъпчат, ритат, препъват и
газят. О тчаяно исках д а изпищя:
- П уснете м е д а се изм ъкна! Не искам д а бъде
пречистен! Е стественото м и състояние е нечист! Аз съм
м н о го до л н о човеш ко същ ество. П росто се отдръпнете
н аст р а н и и ме пуснете да се измъкна!
Н о бях обкръж ен и изтикван напред и напред - и
напред.
Т ънките сенки на папурите, осветявани от спиртни
л ам п и , се простираха през адски черните води и п озлате­
ни пръсти от светлина драпаха с въздушното си неспокойс­
тви е колебливото владение на баптиста с подивели очи.
- Х валете Бога! - извика Х илда Бакстър, която, съдей­
ки по повдиганията на б ю ста й, очевидно беше ти к ал а
У и л м а Е лдридж на двете й разкривени, изкаляни колела
от ц ъ р квата до върха на баптизм а вероятно съвсем сам а.
Н о сега с разум, временно пом рачен от пълното изтощ е­
ние - или поне така изглеж даш е,- тя пренебрегна ф рене­
тичните възражения на инвалидката и, напускайки м я с т о ­
то си за д количката, си пое чудовищ на глътка въздух и се
втурна към евангелиста.
- Аз съ м зла! Аз съм глупава! Д ухът м и е болен! - из­
рева тя, докато аз заемах м ястото й зад количката й и наб­
лю давах през колелата.
- П речисти ме! П речисти ме! - извика тя и тогава за-
белязах обвитата в черно инвалидна количка, затънала два-
три сан ти м етра в калния бряг. С акатата се въртеше в сто ­
ла си, сякаш погнала съкровищ ето на очистването.
- Илия! П окръсти ни! - продълж и изблика К арп Буун *
и ръ ка в ръ ка с жена си С ади м и н а през меи и пльосна в
зловещ ата вода. Тълпата напредна с няколко сантиметра.
- И с к а м да бъда очистен а! О бнови духа м и,
кръстителю ! - пискаше розовооката С ади и бурята прони­
за небето с копие от синя светлина.
- И м оя, кръстителю ! И зм и й греховете ми! - извика
друг, който см ело беше навлязъл във водата. Огледах се
наоколо и се опитах да се изм ъкна през тълпата, но хора­
та се блъскаха напред от задните редици, пробивайки си и
п роп равяй ки си път към избавлението, и след сериозна
борба с е озовах точно там , откъ дето бях започнал - о тн о ­
во при ти сн ат към гърба на ин вали дната количка.
У и л м а Елдридж седеш е на първата редица, вдървена
на сто л а си, гледайки тълпата, която ф анатично беше п ос­
л ед в ал а П оу във водата. Аз бях като в сандвич между Поу
и л у д ата на колела. М инаваха м и през ум а всякакви м и с ­
ли и най-вече как не м и е м ясто то тук, сред тези хора, и че
щ ях д а потън а целият в пом ия, ако не сторех нещо б ъ рзо
и не обм ислех някаква диверсия, и как, ако нещо страш но
се случеш е с Поу или някой от вярващ ите... когато някой
отново м е ръгна с лакет и аз си пом ислих: “Скъпа У илм а
И нвалидоколичкова, защ о винаги ние, наказаните от с ъ д ­
б ата - сак ати те и немите - защ о все ние трябва д а опира-
м е пеш кира? З а щ о ? ” и се наведох напред, и откачих
спирачката, и ми се стори как я чух да си поема дъх, за да
ми отговори - наистина я чух,- и аз се притиснах встрани и
оставих бясната тълпа да свърши своето грозно дело.
С толът тръгна напред със скърцане на вулканизира­
на гума върху стом ана и с панически пръсти, които отчуп-
ваха кални спици и блъскаха по спирачките. Той се наведе
напред, политна и за м ом ент увисна над м рач н ата огле­
дална повърхност, коя го се простираш е под него, и с по­
ловин салто пльосна надолу с главата в плитката кръщ ел­
на бьлвоч.
Тогава, като легионите от нечестиви духове, които
Исус прехвърлил в свинята, квичащото стадо последва ин­
валидната количка, скачайки от двете й страни или през
нея, за да избегнат сблъсъка с адското приспособление -
двете бавно въртящ и се колела, само наполовина потопе­
ни като колела на речен параход. И докато екзалтираната,
крещ ящ а и м ахащ а тълпа полуголи луди ш л яп аш е из
плитчината, аз стоях на сравнително безопасно разстояние
и гледах глезените на преобърнатата саката да стърчат тихо
от бълбукащ ата вода между двете злокобни колела - две
кротки кални чудовища, спокойно наблюдаващи лудница­
та около себе си - и всъщ ност некаточно сега да кажа, че
гледката на тези неподвижни сини крака и спокойствието,
което показваха пред лицето на крещ ящ ото зло, накакси
м е р азв ъ л н у ва - и всъщ ност, по дяволите, ам и им ам
предвид, че... всъ щ н ост не знам... - вижте, п р о сто ме
развълнува... става ли?
И зминаха една-две минути в гледане и цялата глъчка
и лудост беше като далечен шепот в уш ите ми, сякаш за­
разени от чувството на спокойствие в мен. И тогава видях
как левият крак поръдва и секунда след това пак - този м ър­
тъв крак се опитва да привлече нечие внимание, предпо­
лагам - и след известно стъписване те си спомниха за нея
и по-силните м ъж е на тълпата се втурнаха и изнесоха ко­
личката и давещ ата се жена от бушуващите, см радливи
плитчини на дъжда. У илм а Елдридж носеше ш апка о т ад­
ски черн а кал, която се спускаше надолу по рам ен ете й,
останалата част от тялото й беше покрита с боклука на по­
върхността - м ъртви листа, изгнили тръстики, семена от
папур. Близнаците Шулц я върнаха в стола й неподвижна
и посиняла - и три м ата не обърнаха никакво внимание на
съпруга й, обикалящ като пор наоколо. Бсйкър У игьм об­
ви с огром н ото си сиво палто треперещ ото й тяло, дока-
то саката вдигна лице към милостивите небеса и позволи
да й избърш ат калната шапка.
Накак отрезвена ог случилото се, тълп ата се качи на
брега с нам ерението да отложи за кратко кръщ ението и
се съ бра т а м , д о к ато Аби Поу, който съ щ о излезе от
водата, застана зад количката на сакатата, хващ айки се за
дръжките. Той дълго и сериозно огледа своето паство, взи­
райки се м ълчативо в онези, които все още говореха. После
пое дълбоко въздух през носа си и извика:
- У сещ ате ли м иризм ата на сяра? Вдиш айте всички.
Запомнете м иризм ата! Сяра! Смрадта на Сатаната!
Той се наведе над У ат ма Елдридж и заговори меко
на зам аян ата старица. Говореше на нея, но и на всички -
по начин, който сам о той си знаеше. Тирадите му бяха из­
пълнени със злокобен шепот и отровно съскане, но нито
една дум а не оставаш е нечута.
- Възхвалявай Бога, Уилма Елдридж - прош епна Аби
Поу.- С атана, твоето име е Бедствие. Ръката на дявола ни
подтикна към бездната! Но ръката на Бога ни извади!
- Алелуя! - извика тълпата в акомпанимент.
Бях се някакси свил зад папурите, развоят на цялата
см ръ зяващ а кръвта проповед на Поу внезапно беше ста­
нал много застраш ителен - застраш ителен? Ако трябва да
бъда честен, цялата тази история за кой бута и кой изваж­
да накара зъбите ми да тракат - нали разби рате? В този
м ом ен т се почувствах удобно като отче в църква, гушей­
ки се и Треперейки там , сред папурите.
Тогава сам о на няколко крачки от мен се чу напевно­
то чуруликане на дете, което звънко се разнесе над шума
на дъж да, над бученето на тълпата, над см утеното “туп-
туп-туп” на м о ето сърце.
- Ей го дявола! Ей я ръката, дето бутна! Ей го там!
Видях го! Дръпна спирачката и я остави да се изтърколи!
Иииии -пльооос!!! Нали разбирате? Там, в тръстиката, из­
плашен като заек, ш ото знае, че го е направил!
Фистс Уигъм застана с разкрачени крака, пуфтящ от
ненавист, с насочен страш ен юмрук и извика:
- И...идьота я бутна в лайната! И дьота я бутна в
лайната! - като че ли в носа му смърдсше, а в устата му
киселееше.- Ела тук, смрадливецо! Ела тук, смрадливецо!
Изведнъж сякаш всички направиха крачка в мой га
посока! После ощ е една!
За един м иг Поу изникна пред тълпата, навивайки
подгизналия ръкав на бельто си доста над лакътя. Той по­
топи ръката си в папурите и м е измъкна оттам - една
огромна, черна ръка, която м е стискаше злобно за врата.
Цялата тълпа се събра наоколо, взираща се и надига­
щ а се на пръсти, гледаща ме с погнуса. Всички кимаха, дю -
дю каха и викаха:
- Ето го, той беше!
И изведнъж двеста свидетели вече крещяха:
- Саботаж!
А аз гледах в земята и стоманените пръсти на пропо­
ведника се впиваха във врата ми.
- Кое си ти, хлапе? - ухили се Поу и после се обърна
към тълпата:- Чие е това дете?
Фистс Уигъм отговори:
- Това хлапе е боклук, проповеднико. Живее там, в б а­
р аката - и тлъстата му ръка отново се закани.
- Как се казваш ? - попита Поу и изви брадичката м и
нагоре, за да вижда по-добре лицето ми.- Питах те как
ти е името, хлапе.
- Няма име! И да имаше, нямаше да може да го каже!
Т ой е идьот! Б ащ а му е от хълмовете! Н ям е и тъп,
проповеднико! - изквича Фистс... и аз протегнах ръка, и я
пъхнах в гърлото му, и изтръгнах езика му из корен, и зах­
върлих кървавото парче зелено месо, все още гърчещ о се,
в ръцете на ужасения скапаняк... но не го сторих. Не, не
го сторих Вместо това погледнах в ужасното лице на Поу.
Н апрегн атостта, с която ме фиксираш е, ставаш е
непоносима. И после пред очите ми лиц ето му внезапно
се промени. Виненият белег побеля и се превърна в бледа
теменужка, а очите му на леш ояд проблясиаха и станаха
прозрачни - по и с гранио замъглени същ о, сякаш адският
огън, кой го беше бушувал зад тях, беше угаснал, но все
оше тлееш е равномерно. Тонът на гласа внезапно му ста­
на кух и когато ми проговори, сякаш се о б р ъ щ а те към ня­
кой друг вътре в мен. Тълпата се беше приближила и сто­
еше със зинали ус ти, заразена от внезапната промяна в нас­
троението на проповедника.
- Вижте - дете, което има ням дух. Колко дълго този
ненужен дух е бил в него? Цял живот, казвам ви! Казвам
ви, сигурно десет дълги години този дух е лежал в немота.
“ Греш ка, тринайсет и половина'’ - си помислих аз.
- О, безверно поколение, докога ще трябва да стра­
дам заради геб? - извика Поу.
“Д окога ще трябва да страдам заради теб?'’ - изви­
ках аз вътре в себе си.
- Аз съм духът на Илия - продълж и Поу по особен
начин,- м ал ко очистване, м алко изцеление, кратък вик в
пустинята.
Тълпата се придвижи напред и аз отчаяно затърсих из­
ход в редиците.
- А ко ти можеш да повярваш , тогава всичко е
възможно. Истински ли вярваш? - попита проповедникът
отнесено и някои отговориха “д а” и “вярвам, вярвам”,- не­
сигурни на говори проповедникът.
- Тогава, ням дух, аз ти заповядвам! Излез от това де­
те и недей д а се връщаш отново! - извика Поу.
И тогава усетих нещо в червата си и изведнъж разбрах,
че ще проговоря - да, знаех го и нещ ото се надигна в гър­
дите ми и през гърлото и в устата ми и аз се изазю х от все
сърце. Г олям а храчка се лепна на дясното коляно на Аби
Поу, там проблясна в зелено и гнусно се спусна надолу и
стигна до пръстите на краката му.
Заскърцах със зъби. И зпотих се и се запених.
Разклатих диво глава и изведнъж всички думи, които ня­
кога съм искал д а изрека, бяха там на мое разположение,
 всичките бяха подредени и готови да бъдат казани за пър­
ви път, свободни от духа на немотата.
Т ъ л п ата се о тд р ъ п н а, разреди се, а аз се м ятах и
цвилех, и махах, и се удрях в гърдите, и кръс гоСах очи, го ­
тов да кажа:
- Алслуя! Х вала Богу, кой го е на небето, за Н еговата
милост! - д о к ато плачех и се смеех и се въргалях в една
локва.
Х ората бавно се отдалечаваха и поклащ аха глави,
м ърм орейки нещ а, които не можех да чуя, докато аз т ъ р ­
чах и залитах и изнем огвах нагоре по хълма. Т ъ л п ата б е­
ше вече до ста далече.
Лежах в тр ев ата, останал без дъх и гол. Н аблю давах
ги как се гъ гр я т но пътя към своите домове. П ри гладих
тревата под б р ад и ч к ата си и, обръщ айки глава на една
страна, нежно притиснах ухото си локалната земя. Слушах
звука на дъж да, който се сипеше около мен.

XI

С пом ням си, беше време иа евдемоиия10. Време, кога-

то небесата бяха лазурн о сини и изпъстрени с воали от пе­
рести облаци - през безкрайните им води се носеха кораби
от нимби с цвят на памук. Време, когато пронизителната
песен на скакалците изпълваш е долината и тихото ш ум о­
лене на кедрите се см есваш е с приспивния ш епот иа безу­
теш ната подзем на песен на тръстиковите насаж дан ия.
Време, изпълнено с аром ата на бор и минзухари. Време, ко­
гато сред високите треви блестяха тиквени фенери и блуж ­
даещи огньове. Време, когато напевният дъх на лятото браз­
деше бузите на плитките потоци, карайки папурите да се
завихрят. С п ом н ям си, беше време, когато годините бяха
разделени на четири сезона, когато денят се превръщ аш е в
нощ. Време на залези и зазорявания, на слънца и луни.
Време, когато цялата зелена долина зрееше и трупаш е плод
за изобилна жетва като награда за честния труд, за добро
здраве, за благополучие, за християнска доброта, за братс­
ка обич и за обичта на Бога - тя се трудеше с благословията
на едно златно слънце. С помням си, беше време, когато в
долината цареше мир.

Но не и за мен. За м ен никога нямаш е покой в

долината.
В името на истината - и надявам се. изричайки това.
не разкривам някакви злонамерени мисли - единствено по
време иа наказанието усетих как олеква товарът иа моето
бреме. След като свикнах с неговото постоянство и открих,
че божествената ръка е причина за неговото безмилостно
изсипване, аз, Ю крид Ю кроу, стигнах до извода, че харес­
вам дъжда.
Често прекарвах тези м рачн и сиви дни, седейки иа
верандата, изучавайки долин ата през булото на дъжда. Аз
реех погледа си далече-далече пад разбушувалата се тръс­
тика и над призрачния град, в какъвто се беше превърнала
м ал ката оживена общ ност. Взирах се в черния хоризо!гг и
кипящия корем на небесата и размишлявах над възмож на­
та причина за това, че ме избива на песен. Казват, че на ха-
ризан кон зъбите не се броят, затова реших, че може би ня­
м а д а е м ъдро да задълбавам твърде много по въпроса, и
заклю чих, че страдан и ето по принцип е относително
усещ ане, което изпитвам е най-остро пред лиц ето на
щастието. И тъй като долината и нейните обитатели по оно­
ва време бяха приковани във верегите на скръбта, не ми се
струваш е толкова чудно, че м оят собствен товар от скръб
беше значително поолекнал.
Дъждът, освен че превръщ аш е нещастието и сам ота-
та в закон, имаше и други предимства. Той същ о така слу­
жеше за превъзходно прикритие през деня и ми позволява­
ше да влизам в града без страх от наказание, още повече че
след първата година колцина напускаха залостените си и
притихнали домове. И м аш е дни, когато се спусках по
главния, подритвайки някоя тенекия или подсвирквайки си
мелодия, и просто преминавах през центъра на града, без
да срещна жива душа - малцината, които виждах, бързаха с
наведени глави, с поглед, забит в земята, сякаш се бояха от
м оето присъствие, в случай че бях приятел или познат от
ясните дни, преди дъждът да завали и потопи всички в срам.
Но Поу дойде. Да. И слож и край па всичко гова - на
щ асти ето ми.

XII

Един изпълнен с радост м ом ен т избухна па хоризон­

та на зл ата ду ш а на Ф истс Уигъм.
С н ам ер ен и ето да продаде па ю кулитите гилзите от
стр е л б ата на Аби Поу като сувенири м о м ч ето па Уигъм
ож есточено беш е претърсило покритата с каменни плочи
стена, о гр аж д ащ а кладенеца па ж еланията. Вместо гилзи
той откри бележка, завита в найлонова торбичка, затъкна-
та м еж ду д в е плочи. Д окато четеше, очите му се присви­
ха и той се закиска.

М или С ардъс,
У тр о бата м и е празна и не ми е отредено да бъда м ай ­
ка на т в о е т о дете. Ще остана тво я съпруга през цялата
вечност. Ще се съберем отново в един по-хубав свят, за-
щ о то то зи , ко й то познавахме, беше горчив и ужасен. Аз
о ч ак вам т в о я т а ръка и стоя тук в Ц а р ств о то и в сърцето
м и нека бъ де т во я т трон.
О ч акващ а твоята прегръдка,
Ребека.

В ранни я следобед Ф истс вече беше забол предсм ър­

т н о т о п и с м о на таб л о то за о б щ ествен и обяви пред
съди ли щ ето. К ъ м ш ест часа вече не беше останат човек в
ц я л ат а д о л и н а, който да не е посетил съдилищ ето, за д а
п р о ч ете п и см о то , освен сам ия С ардъс Суифт, когото не
бяха ви ж дали о т почти цяла година, когато се беше оттег­
л и л в с а м о т н а т а си крепост.
 XIII

Този период на непрестанен дъжд стана известен сред

ю кулитите ка го Т рите години на проклятието и беше си ­
ноним па см ъ рт, к атастроф а, божествена м ъ с г и
унищожение. К акто сочат цифрите, към края на втората
година. 1942, средната с м ъ р тн о ст се беше вдигнала два
пъти спрям о данните ог 1940. През 1943 имаш е повече
от гри пь ги смъртни случаи в сравнение с годината преди
дъж да. Вижте гези цифри:

1940 5 см ърти
1941 9 см ърти
1942 12 см ъ рти
1943 16 см ърти

Но ако се опитваме някак си да разберем размера или

по-скоро дълбочината на трагедията на юкулитите, същ о
така трябва да отбележ им, че в края па 1943 година и м а ­
ш е четирима последователи на юкулитската вяра повече
в сравнение с годината преди дъжда. Причината за това е
проста: потопът беше отговорен за бясното покачване на
числото на раж данията през същ ия тригодиш ен период.
Е то и цифрите:

1940 3 раждания
1941 4 раждания
1942 18 раждания
1943 17 раж дания
1944 16 раж дания

С ледователн о, ако взем ем под вним ание

статистиката, изложена по-горе, годините на катастроф а
л есн о бихме м огли да наречем “Трите години на пл одо­
родието”. Родените през тези три години деца станаха из­
вестни като “дъж довните бебета” или, по-късно, “децата
на дъж да”.
 XIV

- К акво д а сторим днес? Какво? Сега, след като пре­

чистихм е душ ите си в свещ ените води, какво да сторим ?
К акво? - питаш е Поу ог амвона.
М р ач ен ш епот прем ина през п аството, всички се
споглсждаха. Но повечетоочи бяха вперени в Файлоу Холф
- н ай -въ зр астн и я и най-високия от братята Холф, когото
неоф и ци алн о бяха избрали за говорител па ю кулитската
общ ност. Е дно време Ф айлоу се грижеш е за малкия исто­
рически музей, намиращ се в задната част на съдилището,
к о й го сега беш е тъжен и занем арен и рядко отварян за
посещ ения. Ф айлоу беше прост, но добросъвестен мъж,
к о й то вн уш аваш е респект ако не с м озък, то поне с
мускули.
В н уш и телното туловищ е на Ф айлоу се надигна от
пейката, обкръж ено от галактика от скупчени погледи.
К расноречие беше дума, която Файлоу пе познаваше. След
известн о врем е той заговори неохотно:
- А ко позволите, проповеднико Поу, може би гози
въпрос е най-добре да оставим на вас? К акво ще правим
дн ес, с л е д к ато бяхме пречистени?
- М ож е би щ е продълж им да си леж и м в същ ата о т ­
ходн а ям а, която изпървом ни ом ърси?! Т ова ли искате?!
Ще си почивам е на проклетите лаври и ще оплакваме злата
си съ д б а, т ак а ли? Или ще чакам е врем ето да отминава,
д о к а т о н еб есата пресъхнат? Ще чакаме ли?! Братя и
сестри! Аз казвам "не” и отново "не”! Д нес е денят за
р а в н о с м ет к а, Бог гледа този ден и о тсъ ж д а всичко. Чрез
свещ ени я ритуал на кръщ ението ние разорахм е почвата
на наш ите душ и, подготвихме нашите духове за семето на
твор ец а - Б ог, Създателя на всички неща. Вижте! Семето
на Господа ще покълне. В повечето о т вас сем ето на
Г оспода щ е разцъфне сочно и зелено - но вижте! Сред нас,
д о р и сега, и м а такива, които растат черни и криви. Те ра-
зядоха д о л и н ата, те зам ърсиха душ ата й и предизвикаха
гн ева на Б о г д а се излее над вас!
 Дъждът като че ли заблъска малко по-силно в подк­
репа на думите на проповедника. Изпотен, Файлоу попита:
- Как да разберем, проповеднико Поу? Как да откри­
ем черното и отровно растение?
Паството одобри въпроса с тихо мърморене.
- Аз, Аби Поу, съм специалист по плевелите! Аз
съм ръката, която ги изкоренява! Те повече не ще
казват: “Аз съм клонът на ж ивота” - те, които са “стебло­
то на см ъртта”.
Окуражен от отекващ ата подкрепа, Файлоу избоботи:
- Какво да сторим ? К акво ще да речете със “стебло­
то на живота” и “клонът на см ъ ртта”?
- Стеблото на см ъ ртта са онези, що дръзват да прек­
рачат границите на приличието. Онези, що се въргалят в
л ъ ст и газят в калта на невярата и прелюбодейството, що
се кланят тайно на зли и чужди богове, онези, щ о слагат
фалш иви корони на главите си и изкушават и развалят
праведните, щ о запуш ват ушите си за словото Божие, щ о
м ълвят името на Всемогъщия напразно! Това са соковете
на стъблото на смъртта! Н аш ата задача е проста .Да го
изкореним!
Поу вдигна ръцете си към гредите на покрива и ги сви
в юмруци.
- Аз съм сърпът, който виси над стеблото на смъртта!
Поу стовари и двата си юмрука едновременно върху
подвързаната с кожа Библия, която лежеше върху амвона.
- Но к о й ,‘проповеднико Поу, кой? - попита К арл
Холф, изправяйки се внезапно. Неговият настоятелен въп­
рос отекна сред цялото паството, което се изправи, вди­
гайки шум. С разперени пръсти Аби Поу вдигна за втори
път ръцете си. Той стоя известно време така - сведена глава,
протегнати ръце. Накрая шумът утихна и Поу вдигна глава.
- Мисля, че тук сред нас има една смела душа, която
иска да хвърли първия камък. Госпожо Етдридж, бихте ли
излезли напред?
От паството се отделиха шест жени и, предвождани
от сакатата, пристъпиха напред. Един взвод от вещици със
сбръчкани лица, изкривени от горчилкага на дните, с м а ж и
и ж ъ л ти и изпълнени със зл об а и ненавист очи. Ш ест
съпруги, прилични на ш ест качулати гущера, бълващ и
см ъ ртон осн о дихание. Глъчката сред тълпата престана на
м ига. Чуваш е се само скърцането и стърженето на очука­
ната инвалидна количка, която се приближи до амвона и
бавно се обърна с лице към паството. Х илда Бакстър, пос­
тоянната придружителка на сакатата, стоеше зад нея, здра­
во стискайки дръжките на количката. И лайзаУ илямсън и
Бес Сноу стояха от двете й страни като два еднакви куфара,
а зад тях, отляво и отдясно на амвона, дребничката Х ълга
В андърс и огромната Кейт Байрън придаваха на каменно­
то сестри нство несиметричен вид. Всяка от жените кимна
на П оу съучастнически и се обърна към народа, който бе­
ш е с ед н ал и м ълчаливо показваш е, че не ще прием а
разногласие. У илма Елдридж опипа своето разпятие, раз-
търквайки сребърния Х рисос, докато го стопли.
- Я сн о е, братя и сестри, че сатан ата е посял бодил в
с ам ат а Б ож ия почва.
- А-мин! - казаха в един глас жените около нея, а про­
изнесеното от останалите отекна м иг по-късно.
- Я сн о е, че трябва д а открием този бодил и да го из­
тр ъ гн ем о т земята.
- А -мин!
- Б р а т я и сестри на пророка Д ж онас Ю кулор, знам
къде р а ст е той! Този бодил! Този плевел! Аз знам!
- А -мин!
- Този зъл плевел, който разяж да и развращава! Знам!
Т ози зъл плевел, чиито прелъстителни ръце се протягат
д о сам и съ рц ата на наш ите домове!
- А -мин! А -мин! - М ъжете и ж ените от паството бяха
увлечени от нарастващ ата инерция, м акар че малцина от
тях знаеха кого всъщ ност осъждат.
- П левелът расте надълбоко и черни са корените му.
Н его во то дем онично цвете е алено!
- А -мин!!
- Дааа! Юкулити! Дааа! Войни на Господа!
- А -мин!
- Този плевел расте дълбоко в Хупърс хил!! Заедно
ние трябва да намерим сили да го прогоним! А-мин!!
- А -мин!
Всички жени се изправиха и гънките им твърди ръие
се притискаха към развълнуваните им гърди. Онези, които
имаха съпрузи, ги погледнаха и прегрешилите сред мъж е­
те първи станаха в подкрепа. Доволни усмивки се плъзна­
ха по устните на жените. Уилма Елдридж почукваше по
дръжките на своята количка, а Поу блъскаше по своята
Библия, дока го четирите, юмрука забиха в един и същ и
ртрашен и ужасен ритъм. Скоро долината ехтеше от м но­
жеството - “туп! туп! туп!” - от юмруци върху кожа и лаки­
рано дъбово дърво. “Туп! туп! туп!’' - туптеше сърцето на
божията къща там, горе на Платото на славата.

XV

Коузи Моу лежеш е свита в гърча и виденията на

морфина. Кървавата спринцовка висеше използвана меж ­
ду палеца и показалеца й. Тя развърза ръката си. А б л ъ с­
кащ ият дъжд заглъхна, превръщайки се в далечен ш епот
в ушите й. Сърцето й туптеше тежко като прелестно яйце,
снесено в топло алено гнездо.
Седеше гола на пейката. Обърна се към прозореца,
който гледаш е към долината, и дръпна пердето. Тя се
приближи и фокусира погледа си. Видя чифт фарове да се
изкачват по Хупърс хил и премести поглед към часовника
на стената. Беше дванадесет на обяд. Неделя. През изм и­
налите няколко седмици неделните следобеди бяха стана­
ли най-натовареното й време и въпреки това дванадесет
часа й се струваш е твърде рано.
Все още гола, тя седна на ръба на леглото и започна
да се гримира. Преждиата отпуснатост на крайниците й се
загуби в поредица от добре отработени движения - малко
сенки, малко руж, червило, ухаещо на череша, капка ла-
вандулова есенция,- докато тежките й клепачи и намусе-
и нтс й устни м агически ож ивяха. Тя обу чифт дъ л ги
чорапи, като не ги закачи за нищо, и най-накрая облече ро­
зовата роба. Закопчавайки я, К оузи М оу изглежда не об­
ръщ аш е внимание на броя на колите, които спираха пред
караваната.
П ърво погледца в огледалото, после - към часовника,
пое дълбоко въздух и отвори вратата. Гърдите й се изди­
гаха и спускаха под оскъдната роба:
- Я сега да видим коя е първата птичка? - И тя се из­
смя под барабанящия дъжд. Там, на вратата на караваната,
тя се накланяш е и полю ш ваш е напред-назад.
От обилните гънки на удавеното в дъж д пладне изник­
на скулестият череп на Аби Поу - една съскащ а укорител­
на кост:
- Вижте, братя! П огледнете я, ален ата мръсница! Тя
е разкрита! Чуй това, блуднице! Мърсуването се нареж­
да веднага след неверието в Бога! Да! Н ацапотена
прелъстителко, твоята бърлога е разкрита! Изкусителка!
Курва! Н е смей да говориш , т в о я т език е змийски!
Раздвоен като езика на пепелянката! Раздвоен като
копитото на сатаната! Каквато си и самата ти!
Т воите дум и познават сам о пътеките на хитростта и на
лъжата! Н е смей да говориш, защ ото ушите ни са подгот­
вени за твоите лъжи! Ти, кървава лилийо на мръсоти­
ята и боклука! Изчезни! Да! Изчезни зад мен, сатана!
Ти оскверни това благочестиво място с грях и
разврат! Но твоят ден дойде! Вън! Вън! Махни се от
нашата зелия!
С естри н стЬ ото от крещ ящ и усти се скупчи около
проповедника, образувайки гротесков ореол около него. Те
лаеха к ато ранени кучки, а У и л м а Елдридж водеш е
глутницата.
- Вън! Прелюбодейка! Изчезни! Д окато сме все ощ е
склонн и д а те оставим д а си отидеш ! Д олна отрепка!
М ръ сница! Д али не е п о-добре д а те изгорим? Зла
прелъстителка! Вещица! Вън - или ще те изгорим!
М ъж ете, които изплуваха в периферното зрение на
Коузи като по-дребни псета, накрая плахо като овце под­
крепиха лютите клетви на своите съпруги. Онези, които но­
сеха оковите на брака и на прелюбодейството, дрънчаха
най-силно с веригите си.
В рамката на вратата Коузи придоби отегчен вид, ко­
ето сам о подчертаваше буйната й чувственост. Мускулите
под тънката й роба се стегнаха, когато тялото й зае стойка
на предизвикателност и безсрамие. Горната й устна се опъ­
на и откри здрави бели зъби и тя засъска и се разфуча, м я ­
тайки мълнии към своите съдници. Трепереща от гняв,
К оузи протегна заклейм яващ о пръст напред и мъж ете се
свиха и подредиха в редица като свидетели, сякаш тя на­
сочваш е към тях м агическа пръчка или ужасен кокал на
вещ ица лечителка.
Т ълпата се см ъ лч а, а дъж дът я блъскаш е в гърба.
С ам о комичният бъртвеж на Поу и прегракналото кудку-
дякане на сакатата, която се гърчеше и мяташе в стола си,
се извисяваха над непрестанния тътен на пороя.
Коузи сочеше Ф ранклин Елдридж, който стоеш е зад
жена си, но се взираше в ж ълтите очи на сакатата. У стните
й се свиха в ж естока подигравателна усмивка.
- Защо, Ф ранклин? С рам ота! Ти знаеш, че твоят ден
е петък, ето те отново, а е едва неделя! О, такава е значи
м агията на два здрави и силни крака! - И едно п ри см и ва­
щ о се бедро се показа от разтворената роба на Коузи.
- Фра-а-а-анклин! - изрева Уилма Ездридж,- Затвори
й устата!
Франклин, дребен и тъж ен човечец, изкачи с тъ п ал а ­
та на караваната. Диш ането му се чуваше като далечна заг­
лъхващ а сирена и той стовари юмрука си върху устата на
блудницата. Отдръпна се със зинала уста, потресен от раз­
м ера на сво ятаяи зо ст, потресен от насилието и потекла­
та кръв.
Коузи избърса устната си и протегна отново пръст, ре-
ш ена да стори ощ е зло. Тя подбра за цел един но-едър и
по-зъл мъж.
- О, та това е Доги Доус! Падни на четири крака...
Дъглас Доус отмести Франклин Ездридж встрани, из-
л ая нещо и с ю мруци, голем и колкото лицето на Коузи,
отпрати главата й вляво, после вдясно, назад и напред, раз­
м ята я н асам -н атам , докато тя се зап лете в мънистените
ресни, висящ и от рамката на вратата. Тя увисна на тях ка­
то непохватна изкривена м ари онетка и после се срина на
купчина в краката му, сякаш захвърлена от някакъв безу­
мен кукловод.
Д ъ гл а с Д оус слезе по с тъ п ал ата и беше погълнат от
бавно н астъ п ващ ата тълпа. Т ъ км о се беш е скрил, когато
тял о то на К оузи Моу се раздвиж и, сякаш водено от обез­
б о л яващ и я наркотик. Тя се изправи на колене, повдигна
дясн ата си ръка леко и заговори с уста, пълна с кръв и пар­
ченца зъби; т я гъртореш е и плю еш е, глупачката. Но т ъ л ­
пата се нахвърли върху нея, преди бъртвеж ите й да станат
ясни, и я удави в градуш ка от ю м руци и ритници. Бурята
буш уваш е с неотслабващ а ярост и утихна чак когато т я ­
л о т о й леж еш е голо и неподвижно в подножието на стъ л ­
бите сред къ р вавата кал.
Н авеж дай ки глава към преби тата блудница, У илм а
Е лдридж сти сн а застопорените колела на своя стол, опит­
вайки се д а си вдъхне кураж и хвърляйки лукав, заговор-
нически п о гл ед към своя онем ял съпруг.
- Б утни м е, Франклин! - излая тя с разтреперан от ви­
дян о то наси ли е глас.- По-близо!
Ф ранклин Ездридж безропотно се подчини. Калта зас­
мукваш е ш ум но колелетата на стола, докато Франклин бу­
таш е ж ена си покрай неподвиж ното тяло.
- П р о к аж е н и те и блудни ци те тр я б в а да б ъ д ат
белязани! Н ека всички видят твоя срам , нещастнице! - к а­
за с а к а т а т а и, протягайки ръка, доб ави нетърпеливо: -
Ф ранклин! Ножиците! f
Ф ранклин бръкна в сакото си, извади голям чифт но­
ж ици и ги натика в ръцете на ж ена си.
* Н ека т в о я т грях тегне над теб, курво! “ - каза тя, н а­
веж дайки се над дръж ката на стола. И побеснялата жена
зап очн а д а реж е гъстите кичури коса на Коузи Моу.
Т я се облегна назад в стола с дълги те изкаляни кичу­
ри в ръка и ж естоката усмивка, с която изпълни “белязва-
нето”, сега се превърна внезапно в погнусена гримаса. Тя
хвърли шепата коса върху кипящ ата земя.
- Курвенска коса! - каза тя, изплювайки думите, сякаш
бяха твърде мръсни за устата й.
Ф айло Х олф разбута тълпата и доктор М ороу коле­
ничи до Коузи, вдигайки ръката й за китката.
- Мисля, че щ е оживее - каза с горчивина докторът и
пусна ръката й.
М нож еството се р азп р ъ сн а, без да се чуе дум а.
Ф ранклин Елдридж хвана дръж ките на стола на жена си.
У и л м а го погледна, а устата й беше изкривена в противна
презрителна усмивка. Тя кимна към протегнатата ръка на
пребитата курва и беше подкарана натам със сияещи м ок­
ри устни. Крехките пръсти на Коузи изпукаха като захар­
ни пръчици под колелата на стола.
Файло Холф потрепера и за момент примижа със сил­
но стиснати очи. П осле каза:
- Ние ще я вземем, К арл и аз. Ние ще я отведем.
Д вам ата братя отнесоха внимателно пребитата жена
д о предната седалка на техния пикап. Докторът я покри с
м о к р ата роба, кафява и кървава.
К арл Холф подкара колата и направи широк завой,
преди да се спусне надолу по Хупърс хил.
Аби Поу подкара своя кон към м алката караван а.
Окуражено от жестоките шпори, животното бутна розова­
та гостна по склона на Хупърс хил и тя се затъркаля като
бягащ а играчка.
Останал сам на върха на хълма, Аби Поу падна на ко­
лене и с протегнати към небето ръце заплака. Светкавица
изскочи от черния корем на един облак.
- Благодаря ти, Господи, благодаря ти! - извика про­
поведникът сред крещ ящ ата гръморама.- О, благодаря ти
и отново ти благодаря, Господи!

Видях как малката каравана полетя надолу по Хупърс

хил и се взриви на трески о т м окро розово дърво. О т
м ясто то , на което стоях, тя беше голяма точно колкото
нокътя на моя палец. Н аблю давах как тълпата се спусна
след нея, водена от обезумелия прповедник. Въпреки д ъж ­
да те успяха да запалят голям огън в подножието на хълма.
Поу подскачаш е - черен силует на фона на адското плат­
но от плам ък в рамка от черни облаци керосинов дим.
Прозорците се взривиха с четири силни гърмежа. Дъжд от
ж ълти искри избухна като съзвездие от нови звезди.
Видях сексапилното червено бельо на Коузи Моу да
виси по храстите като дяволски плод или да образува по
зем ята прозрачни локвички от алена дантела и окърваве-
на коприна.
Във въображ ението ми изникна картината на хълма,
цял покрит с голи, беснеещи курви - призраци, които ви­
еха и газеха в калта - духове, гърчещ и се в заклещ ването
на съвокуплението.
Н а следващ и я ден се разрових в купчината пепел и
сажди в поднож ието на Хупърс хил и открих сред обгоре-
лите останки една почерняла козметичтна кутия. Тя съдър­
ж аш е сините шишенца с аром атна вода. Цветните памуч­
ни топчета и стъкленичките не бяха повредени. В кутията
имаш е ощ е еднахиподермична спринцовка и четири под­
вижни игли, които бяха много остри - разбрах го по кръв­
та по палеца ми. Имаше още снимка на Коузи Моу, на гър­
ба на която беше надраскано кратко стихче, датирано юни
1930, две м ал к и кафяви ампули, все ощ е неотворени; па­
кетче с три розови балона, за които трябваха дробове, по-
силни от м ои те, за да бъдат надути, и златен медалиои,
съ дъ рж ащ сн и м ка на дете, което несъмнено беше Коузи
Моу. Аз запазих тези съкровищ а в кутия за обувки, която
облепих отвътре с вестник и надписах "Коузи Моу, 1943".
Взех ощ е и една бяла нощница, която се беше закачила на
един храст. К огато я изпрах и изсуших, изглеждаше свежа
и хрупкава.
О нзи ден, ако паметта не ми изневерява, скалпът ми
беше бойно поле от сплъстени кичури и кървави рани, от
съсиреци и порязвания. По-късно в стаята си намазах шес­
тте или повече корички на раните по черепа си с топчеице
памук, напоено с лавандулова есенция. Скалпът ми гореше,
но съсиреците омекнаха и се отлепиха от прорезите, при­
чинени о т ножици. Тези ш ибани ножици! Тая шибана
кучка! Чувах м айка ми да кудкудяка от кеф там горе, в
бараката, от идиотската поразия, която беше извършила.
Я рост затуптя в мозъка ми, унижение изгаряше ушите ми.
Ако не беше факт моето победоносно извисяване над
всички тях, тук, в моя смъртен час, сигурно унижението и
яростта без съмнение все още щяха да ме обземат. Но при
сегашните обстоятелства лицето ми само частично при­
добива вгорчен вид при тези спомени. Със сигурност
нейната масивна персона щеше да се свие до разм ерите
на мушица, ако тя беше тук сега, в тези славни, велики дни.
Н акълцаният ми скалп ухаеше на парф ю м ите на
Коузи. Лавандула. Роза. Мускус.
Запазих ж алките кичури коса, които покриваха пода
на бараката, заедно с другите изрезки - нокти на ръцете и
краката, мъртва кожа, зъби, мигли, корички от рани и раз­
ни други такива.
Под леглото си държах двайсет и две кутии от обувки,
пълни с мои неща. Посещ авах кутията на Коузи Моу без
задръжки. Всеки път си слагах една две капки от
парфюмите. Тези години на израстване бяха изпълнени с
райски аромати.
Да, но горе на Хупърс хил...
Горе на Хупърс хил разглеждах земята, за да открия
следи от нея - малко кръв може би или отпечатък от тяло­
то й в калта. Но каквито и тайни да принадлежаха на този
хълм, безкомпромисният, заличаващият дъжд ги беше из­
трил от пам етта му - или хълмът просто не ги издаваш е,
или поне така изглеждаше.
Бях разочарован. Бях обезкуражен от хлъзгавото
спускане, което ми предстоеше надолу, захвърлих празния
буркан от марината, който бях взел, в случай че намерех
някоя щ астлива находка надолу по хълма.
Тогава открих два любопитни коловоза на разстояние
три стъпки един от друг; всяка залята от дъжда ивица бе­
ше около пет сантиметра широка и два пъти по-дълбока -
бяха зли, гадни на вид коловози и аз ги проследих до
мястото, където земята беше напълно залята.
Там, в голям а кална локва, открих косите на
блудницата.
Л ъ ск ави те коси светеха като парчета сам ороди о
злато, д о к ато ги вадех от тъм н ата локва. Бях поразен от
странната двойнственост на този инцидент - съвпаднало­
то детрониращ о остригване на нашите кралски корони. И
докато стоях там и дъж дът се изливаш е върху оскверне-
ния ми скалп, аз изпитах всепоглъщ ащ ото усещане на нес­
равним срам - нейния срам - и за м ом ент във времето сиг­
налите на м оете сърце и това на блудницата се пресякоха
и аз знаех, че в същ ия този м о м ен т, където и да се
намираш е, Коузи Моу изпитваше един напълно различен
ад от онзи, който познаваше - моя ад,- точно както аз пре­
живявах нейния.
К и ч у р ъ т коса, който вн и м ател н о увих в носна
кърпичка, беше връзката. Да, беше клю чът. Кичурът бе­
ше клю чът. Да, беше.
Докато се пързалях и падах и се търкалях към дома, умът
ми повтаряш е думите - кичурът беше ключът. Кичурът бе­
ше ключът. Кичурът беше ключът. Кичурът беше -

XVI

О коло единайсет часа вечерта същ ата неделя ръж ди­

вият червеи пикап на братята Х олф приближаваш е към
долината.
Д окато преминаваха през северния й вход, черният не­
босвод изпускаше нещо, което в този късен час прилича­
ше на струя маш инно м асло, което се изливаше върху
предното стъкло и се увиваше около чистачките като пе­
пелянки - черни и живи.
- Не е спрял, братко - каза Файлоу.
К арл поклати глва и превключи на дълги. Той се взи­
раш е в дъж да, прилепил лице о стъклото, така че тялото
му се прегърбваш е над волана.
- Не, не е. - После м алко по-нататък по главния път
той добави: - Братко Файлоу, мисля, че ако има нещо, ко­
ето д а е ясно на цялата долина, то то е... че не е... спрял.
Силният ръмеж от ранния следобед беше прем инал
в истински потоп. Н ищ о не беше спряло. Нито пък в пос­
ледвалите дни спря или утихна, нито се успокои. Н ито един
лъч слънчева светлина не проби черното, ревящо небе. Бог
изглежда беше сляп за техните разкаяния. О тчаянието им
беше пълно. Бяха останали две възможности - да остан ат
в долината и да страдат или д а си съберат багажа и д а з а ­
м и н ат за по-слънчеви м еста и така завинаги д а ж ивеят с
вината и срама.
Поу, сам ообявилият се месия, се превърна почти за
една нощ в живото въплъщение на срама на града, проява
на тяхното нещ астие и фокус на непоклатимата ом раза.
Т ой се въздържаше д а влиза отново в града.
Църквата на П латото на славата все повече запустя­
ваш е и накрая с течение на месеците се кил на на една
страна. Никой не я посещ аваш е вече освен все по-пияния
Аби Поу. В черните си разкъсани и изпоцапани одежди, с
изторм озено лице, изпохапано от дълбоки пукнатини от
сенки, и с очи, изгубени в м рачните извори на орбитите
си, обезумелият проповедник се промъкваше из залите на
църквата, мълвейки половинчати молитви. П онякога се
качваш е на амвона и държ еш е налудничави проповеди
п р ед вечно преданите - плъховете, жабите и дъж да.
Покривът пропускаше. Прозорците се чупеха. Замлъкнала,
камбаната за вечерня ръждясваше. Някога бляскавата вът­
реш ност на църквата ставаш е все по-мрачна и мръсна.
И така отмина ощ е една година. А дъж дът п род ъ л ­
жаваш е да се излива.

XVII

Вятърът свиреш е в д о л и н ата и вееше през града.

Седях под дъжда до бензиностанцията и слушах как табел­
к ата с надпис “Т ексако” се блъскаш е над бензиновите
колонки, отброявайки три четвърти так т всеки път, кога-
то вятърът я удряше - първото почукване беше винаги най-
силно, а последното едва се чуваше: "Чук!! Чук! чук!"
"Чук!! Чук! чукГ
Червени и бели платнени знаменца, завързани на въ­
же за ъгловата греда на бръснарницата на Ноа, се издува­
ха и плю щ яха, издуваха се и плю щ яха с всеки нов повей.
Точно докато прозвучаваше последният удар на табелата,
м алките платнени флагчета, за миг увиснали отпуснати,
се раздвиж ваха, когато същ ият порив на вятъра удряше
бръснарни цата, и всичкото червено и бяло весело се ве­
еше и штющеше, вееше се и плющеше, докато полъхът пре­
минеш е надолу по главната и то отново увиснеше м ълча­
ливо в очакване на следващия сигнал на дъската.
Л ко вя т ъ р ъ т не свиреш е, то га в а и табелата не
почукваше, ако табелата не почукваше там горе, над бен­
зиновите колонки, тогава и платнените знаменца висяха
навързани, неподвижни, не се изправяха, не се развяваха,
не плю щ яха.
И ако вятърът не свиреше своя валс през долината
през тази м о к р а и бурна лятна нощ на 1943 година, тогава
градът щ еш е д а остане безмълвен - освен пляскането на
дъжда, разби ра се, с неговия непрестанен грохот като без­
крайното бучене на кръвта, отдавна станало неразличимо
за ухото.
И ако вятърът не валсуваше, тогава нито плющене,
нито почукване или свистене, никакво туптене или ш умо­
лене не наруш аваха търж ественото м ълчание на нещата,
които сега бяха под неговата власт.
К азах л и ви как вече не чувахме дъж да?
Не виждах жива душа в града, защ ото нямаше никой
- нито сам о тен минувач, нито разхож дащ а се двойка. За
възрастните юкулити обичайно беше д а ходят по двойки -
по двойки тоест,- въпреки че мнозина се разхождаха сами,
както обикновено се разхождат възрастните по целия свят
- в см и съл, по целия свят разхож дането за старите хора е
обичай, по двойки или сами, докато изтуптят сърцата им
или се извървят краката им, или се изтекат дните им - са­
 м и или по двойки чак до гроба.
Н о не и тук в града - нито една разхождаща се, под­
свиркващ а или валсуваща душа - ни в къща, ни в двор, ни­
то на стълбище - нито по главната, нито на Мадъруелския
или М емориалния площад.
И така, аз позволих на ум а си да размишлява над то ­
зи дъждовен ден толкова много, че почти пропуснах да за­
бележа една тънка, прегърбена фигура, която изкуцука пок­
рай мен, облечена от главата до петите в мръсно кафяво-
сиво одеяло. Тази загадка ходеше, сякаш обувките й бяха
пълни с остри камъчета. О т грубото сукно, с което беше
загърната, беше оформена голям а качулка и докато куцу-
каш е по главната, непознатият (странникът) ми прилича­
ше на прокажен разбойник, излязъл направо от страници­
те на старозаветния “Левит”, и аз си представих разкапва­
щ ата се плът, скрита в гънките на прогизналата одежда.
Окрих, че м ога да следвам отблизо куцукащ ия
нещ астник, защ ото воалите от сив дъжд ме прикриваха
както от ушите, така и от очите на всички. От време на вре­
м е загадъчната фигура се сгъваш е в кръста, сякаш преря­
зан а от досадна колика, после наместваше парцал ивото
одеяло на раменете си, изкаш ляш е се тъпичко и прод ъл ­
ж аваш е болезнения си ход по средата на главната.
Отбивайки се от пътя при градините, фигурата се спря
под една желязна арка - главния вход към М емориалните
градини. Закачуленото одеяло остана неподвижно в р а м ­
ка от палави плетеници от железни орнаменти, алени ро-
зи и ръждиви херувими. О тгоре пропукваше и пулсираш е
ж ъ л та крушка. Стоях на около три метра от загадъчн ата
фигура, пририт единствено от завесата на пороя.
Загледах се да открия подаващ а се ръка, надничащ
пръст на крак или частица от лице, уловени в неясната свет­
лина - доказателство, че същ ество от плът и кръв се к р и ­
еше отдолу,- но не открих нищо. И колкото повече преце­
нявах загадката, стоящ а пред мен, толкова повече си м и с­
лех колко прилична на ф антом или на загърнат дух беше
фигурата.
Спомних си за всички илюстрации, които бях о ткъ с­
нал от една книга, която бях открил под някакви разпар-
цаливени порносписания на бунищ его зад бараката.
К азваш е се "Иди питай Ангела” или ”0, задникът на
онази Ейндж ъл”11- или някаква подобна мръсотия. Ако
книгата въобщ е беше имала някакви картинки, то те бяха
о т к ъ сн ати всичките с изклю чение на една на първата
страница.

Н а нея беше нарисувано м ом иченце - в треска, изто­

щено и ужасно болно,- лежащо в м алко легълце. Навсякъде
около нея им аш е букети от червени, розови и жълти цветя.
Н а ръба на л егло то седеше скръбна фигура, облечена в
дълга роба с качулка. Тя изглеждаш е ощ е по-ужасна зара­
ди зеещ ата, безлика качулка и празните ръкави, единият
от които беш е вдигнат и сочеш е м ал кото болниче с хлът­
налите очи. В долния край на рисунката се четеше следното:
и понеж е беше дош ло врем ето, см ъ ртта зовеше
Ейндж ъл вкъщ и, бавно и дълбоко изричайки: “Ейнждъл...
Ейнждьл... Ейнждъл...”
Бях изрязал картинката и я бях пъхнал в голям харти­
ен плик с надпис "Снимки. Изрезки. Знаци.
Предзнаменован ия ”
И зу ч ав ай ки сви тата пред п о р т а т а към площ ада
фигура, аз бях заш еметен от сходството й с картината на
С м ъртта. Да, бях. Пробождащ ужас се разля по тялото ми
и у м ъ т м и зап овтаря детски стихчета, смразяващ и и пла­
ш ещ и до см ъ р т.
Т огава м рачн и ят фантом бавно пристъпи на площ а­
д а - или поне предполагам, че това беше направил - това,
което и скам д а кажа е, че аз сам и ят врем енно бях обзет
от нади гащ и се приливи страх и, ам и, не знам точно, но
изгубих няколко минути за м ъ р тво то врем е - казах ли ви
за м ъ р т в о т о време? Д а? Н е? Е, изгубих известно време
за м оята друга същ... по дяволите, забравете - внезапно ов~-
ладях отн о во съзнанието си, стресн ат от трош енето на
стъкло и се озовах скрит зад фонтана, а С м ъртта, призра­
кът с м р ъ с н о т о одеяло, все ощ е беше пред мен.
1 И, е - б л ед и ят пратеник на ада - то ест С м ъртта, кра­
л ят на страховете - да, онзи страховит, безформен, безлик
ф антом, С м ъртта, да, С м ъ ртта - зашото С мъртта беше в
кръга от жълта светлина, който заливаше гробницата и м о­
нумента - но не сам о това (но това не бе всичко) - Смъртта,
качулатият палач на ж ивота и безпощаден екзекутор на
врем ето - да, на тази бледа-бледа Смърт й бяха порасна­
ли две ръце от плът и кръв, от кожа и кости. И освен това
тези две смъртни ръце държаха един любопитен вързоп с
размерите на голямо парче хляб. Около вързопа беше уви­
та сухата, но р азп ад ащ а се роба на пророка Д ж онас
Ю кулор. От мястото, където бях клекнал, можех да видя,
че стъклената витрина на гробницата, зад която стояха
короната, скиптърът и робата, носени от пророка, беше
разбита - спомних си звука от чупене на стъкло, който ме
събуди - и след като сравних размера на дупката в стъкло­
т о с този на кам ъните, които обграждаха края на
гробницата, ми стана ясно, че който или каквото да беше
този, който стоеш е така открито в този осветен кръг, не
беше котка, вандал или професионален крадец - не - нито
пък беше С м ъртта - о, не, господине - о, госпожо, казвам
ви, не - това не беше скелетът с косата - това със сигур­
ност не беше С м ъртта.
Н аблю давах как този притворник, този нещ астник,
маскиран като последната загадка, чието лице все оше бе­
ше скрито зад качулката, оставя вързопа на второто с т ъ ­
пало на монумента. И с ръце, освободени от своя товар,
самозванецът започна да кълне небесата. Забелязал, че ед­
ната му ръка като ч ели беше изкривена, деформирана. Не
можех да не започна да си представям какви ли не и зро­
дени недъзи се криеха под качулката и дрипата, след като
виждах този ужасен израстък, изваден на показ.
Внезапно купчината о т груб плаг и двете непасващ и
си ръце бяха събрани в едно от глас - беше момчешки глас
- беше глас на м ом че - уж асно пронизително сопрано.
И макар че не разбирах и дума от неговата пронизи-
тели а тирада, заглуш авана от барабанния дъжд, по ож ес­
точената припряност на това словоизлияние и бесните ха­
отични ръкомахания усетих в това момче сроден дух - дру-
rap по неволя, брат по болка. И... всъ щ н о ст можете да си
представи те вълнението, което изпитах от факта, че бях
нам ерил някого, с когото щ е сп оделям камш иците и ка­
м ъните на на общ ествената ненавист - другар, за когото
да се дъ р ж а в тъм ната дълга нощ и през ощ е по-дългия и
м рачен ден - някого, до когото мож ех д а ора своята с а ­
м отна б р азд а - другар в смеха и съ л зи те - накратко, при­
ятел - и зачаках възмож ност да му се представя, без да го
изплаш а и д а избяга.
Н о в то зи м ом ен т светлин ата в кабинета на доктор
М ороу светна, последвана от светлината на верандата, ко­
ято се р азл я по улицата.
С т р а н н и к ъ т спря и зли ян и ето си и се облегна на
паметника, напълно подгизнал. И чак когато докторът из­
лезе от своя кабинет и застан а на верандата, претърсвай­
ки д ъж да с фенерчето си, чак тогава м ом чето с кафеника­
вото одеяло заслиза по стъпалата, куцукайки. И тогава ня­
какъв зъл нокът отм етна назад качулката и докато м о м ­
чето хвърляш е потен поглед към д о к то р а, ивица от из-
дай н и ческа светлина разкри едно уж асно обезобразено
лице.
И зм и н а цяла минута, преди д а назова името на това
осакатено лице.
“Т ова не е никакво м ом че, по дяволите!” - помислих
си аз, д о к ато наблюдавах фигурата д а се оттегля.- Това не
никакво проклето момченце!”
Д о кто р М ороу прекоси улицата и влезе в парка, така
че трябваш е да остана скрит зад фонтана, докато... докато...
докато С м ъ р т т а излизаше през страни чния вход.
О блечен в голям син гумен дъж добран и с ш апка от
съ щ ата м атер и я , докторът вървеш е към монумента, за-
бързвайки ход с всяка крачка. Той вече тичаше, когато стиг­
на до него.
Н авеж дайки се, той вдигна вързопа, увит в робата на
пророка и оставен на стъпалата. П осле, прегърбвайки се
над вързопа, той бързо се върна в своя кабинет.
 Когато вече се препъвах по главната, беше тъм но ка­
то в рог и се изливаш е пороен дъжд. И макар че п ретъ р­
сих северната стран а на улицата, не можах да я открия
отново...
Върнах се сам в бараката. Там прекарах нощ та в о т ­
чаяно търсене на спом ена аз нея - когато лицето й беше
по-красиво от всичко, което бях виждат
И аз се проклинах, че я бях загубил.
И аз се проклинах, че я бях загубил отново.

XVIII

Ю крид седеш е в студена скупчена сам ота със силно

стиснати очи. Носеш е се върху прилива от усещания и на­
пълно и изцяло се отдаваш е на мрака на храма, който сам
си беше избрал: мочурищ ето.
Чуваше как стягащ ият се корсет на лианата стиска до
посиняване величествения ствол на кедровото дърво. Той
се вслушваше и чуваше как древните крайници на д ъ р в о ­
то стенат, предаващ и се пред смъртоносната плетка на
пълзящ ото растение. Той чуваше също и нежната песен
на тарантулата, свила се в един ъгъл и р азп р о стр я л а
крайниците си върху всичките окъпани в роса нишки на сво­
ята паяжина. О т слуха му не убягваше и ш умоленето на
листа в кухото сърце на един пън. Нито пък костите и чов­
ките на м ъртвите птици. Бясното пърхане на заклещ ено
крило. Разтварянето на яйца. Горящи гнезда. Летящ кичур
козина. Отскубнато перо. Внезапен полъх. Поток. Писък.
После се заслуш а в своето оковано във веригите на
уродливостта тяло, пуканета на гръбнака и ребрата, нап­
режението на поставените на изпитание нерви, съскането
на вътрешностите и работата на кожата и костите. Той це­
лият беше стон, беше сграбчен и изхвърлен на м рачн ия
ръб иа битието.
После пом оли своя ангел и оттогава насетне поток
светл и н а от у л трам ари н се р азл я върху всеки пън и
възвиш ение, всеки дънер, чеп или бабуиа, хралупа и
пукнатина, пукнатина и дупка, всяка м рачна и м ръ сн а
пукнатина, кал, тиня или локва, всичко, щ о е плитко или
дълбоко; светът на Ю крид от ехо и ри м и беше окъпан в
хиациитова светлина.
А н гелъ т вече висеше във въздуха на кораловите си
криле - пред треперещ ите връхчета на пръстите на него­
вите ръце. Н ейната розовеещ ата се роба от хлъзгава коп­
рина се вълнуваше от раздвиж илия се въздух. Тъмните ко­
си се спускаха над гърдите й, които се издуваха и потръп­
ваха от неговото докосване. У стн и те й бяха леко р а зтв о ­
рени и тя се наведе напред, за д а постави една зам айващ а
целувка върху устата му и за д а изпълни дланите му с то п ­
лите си гъ рди - той ги сти скаш е и галеш е до спазъм а и
кайм ака на лю бовта.
Ю к р и д скри лицето си в п разн и те чаш и на длан ите
си и се завъртя настрани към стената, потапяйки се все по-
дъ лбоко и по-дълбоко в негата на изпразването.
Внезапно раздвижен от вихъра на вятъра клон подраска
неговия прозорец. Ю крид въздъхна и заспа.

XIX

О н ази нощ можах д а спя съ всем малко. И згарящ о

кървене, спонтанно отделяне, см ъ ртн и черепи се потяха в
завивките ми...
С тан ах рано и заварих т а т е д а то вар и мулето и д а се
подготвя д а се спусне по разкаляната пътека към Главния.
Той тр ъ гн а с наведена глава, ш ибайки завесата от дъж д с
пръчката си. Мулето се тресеше и потрепваш е невротично,
б езч у вствен о както към то ягата на стари я, така и към
д ъ ж да. И зп ъ л н и ме ж елани е д а т р ъ гн а след тях - бях
притеглян, както бихте казали - и под прикритието на си­
вия д ъ ж д ги последвах.
 Отбих се встрани от пътеката върху по-твърда зем я и
видях бащ а м и д а се спира внезапно до пътя и д а крещ и
нещо на м улето - и м акар че бях доста далеч, долових ня­
каква припряност в гласа му. След като удари ж ивотното,
за да спре, видях как хвърли тоягата си и клекна край
канавката, вцепенен от каквото и да виждаше пред себе си.
Аз се промъкнах напред, промуших се през телената
ограда и се вгледах в стената от изгнила тръстикова зеле­
нина само на няколко стъпки от него. В пълната с вода ка­
навка се носеше една бяла ръка като змиорка върху ср еб ­
ристо одеяло, цялото на дупки. Наблюдавах го как изваж ­
да одеялото, вдига посинялото й тяло от водния му гроб и
го полага на зем я та - беш е вече вкочанено, струваш е м и
се, съдейки по неестественото положение па крайниците.
Тате извади кутия кибрит от дисагите на мулето и се зах­
вана да гори пиявиците, които се бяха полеипили по тял о ­
то й. Той отм ести косата от очите й и се вгледа в обезоб­
разеното й лице. Д ори и от м оята позиция разпознах к р а­
сивия й нос. Беш е счупен, горните й зъби ги нямаш е, очи­
те й бяха подпухнали и м ъ ртви и кожата й беше нацепена
на м еста от отврати телн и мехури и рани. Тялото, което
беше толкова прекрасно, сега беше обезобразено до см ъ р т
и водата беше избелила и набръчкала кожата й.
С пом ощ та на м улето тате закара тялото на К оузи
Моу до пам уковото поле. Той не поглеждаше нагоре и аз
останах н еразкри т, но не ми пукаше, толкова бях
изтръпнал. Гледах как тате изкопа дупка и я спусна в нея,
покривайки я с одеялото. Дупката беше встрани от пътя,
малко по-близо до блатата, но на твърда земя. Той изкопа
дупката дълбока, после я зари, а накрая подравни зем ята
с плоското на ло п атата. С лед това взе джобния си нож и
парче дърво с голем и н ата на тесте карти и седна на един
камък, който беше претъркулнл върху гроба, и започна да
дълбае нещо в прачето, после го пъхна под камъка. К огато
тате си зам ина, отм естих камъка.
 К. М О
М И Р НА П РА Х А Й
1943

Н икога не бях виждал тате да върш и нещо с толкова

неж ност и чувство, както когато погреба блудницата от
Хупърс х и т
И зпълни ме желанието д а се върна в града. Всичките
ми кости се тресяха и имах усещ ането, че нещо предстои.

XX

П р ез 1940 до л и н ата Ю кулор беше - по дум ите на

всички - един град за образец. Просперираш е и всеки граж ­
дани ю кулит имаше принос в общ ото богатство, това го
правеш е достоен партньор в простата, поздрава система,
върху която се основаваш е гр ад ъ т и неговата околност.
Д ж оузеф Ю кулор, б р а тъ т на пророка Джонас, беше
полож ил основите, които щ яха да осигурят много години
след н еговата см ъ рт д о статъ ч н о пари, за да се издърж а
един цял град в продължение на три години. Но дори тези
осигуровки не можаха да разколебаят Файлоу Холф д а из­
пълнява добросъвестно задълж енията си на водач на юку-
л и тс к а та ообщ ност по врем е на д ъж да. П од наблю дени­
ето на д о к то р Мороу и П ол У ийвърли (собственик на м а ­
газина за алкохол до бакалията на У игъм, един от послед­
ните останали частни предприем ачи в града) Файлоу сък­
р ати с петнадесет процента м ес еч н ата издръжка, изп ла­
щ ана на всеки един от последователи те - това беше необ­
ходи м а стъпка, ако ю кулитите ж елаеха д а останат заедно
като сем ей ство на Господа. Т ри м есец а по-късно Ф айлоу
б о н е принуден да съкрати издръж ката с още пет процента.
С всяко намаление на с ем ей н ата издръж ка посещ е­
нията на магазините намаляваха, ю кулитите все по-рядко
се о см ел явах а да напуснат м р ач н и те предели на д о м о ве­
те си.
Въпреки всичко в ранния следобед на 19 май 1943 го­
дина всяка жива душа в долината Юкулор знаеше за това,
което доктор Мороу беше открит. Повечето от граждани­
те не бяха заинтригувани, но голяма част от жените см е­
ниха нощ ниците, които бяха станали ежедневното им
облекло, и бяха слож или одежди от черен, груб лен и бе­
ли престилки. Всички бяха вързали дългите си разпуснати
коси и ги бяха покрили с бели дантели.
Около три часа петнадесетина жени потропваха с теж­
ките си обувки по големите дъски на верандата на доктор
Мороу. Сред тези жени бяха и сакатата Уилма Елдридж с
нейната сервилна компаньонка Хилда Бакстър, потрива­
ща постоянно дръж ките на инвалидния стол-. Беше още и
Хилда Вандерс - ксилоцефален гигант с лице, набраздено
от бръчки на недоволство, и с големи ръце, кръстосани
пред необятната й гръд. Там бяха и Нена Холф и О лга
Холф, двете скъпоценни съпруги на братята; и Едит Ламб,
която се държеше за ръката на Нена - една трепереща пор­
целанова м и н и атю р н а антика на осем десет и три
лазарника, приведена и сляпа и безкръвна.
Бяха дош ли и си бяха заминали три години, през ко­
ито нямаш е ден, в който д а спре да се излива барабаня­
щ ото разочарование на Бога. Небето с цвят на пепел и
сажди, дъждът, непрестанният му тътен, липсата на слън­
це и топлина, развалата на постройки и на земята, унищ о­
жената реколта, намаляващ ият брой на хората, отслабва­
щите ценности - всички беди, дошли от Неговия гняв, бя­
ха спрели д а о зад а ч ав ат групата вярващи, остан али в
долината, и да ги карат д а си задават въпроси. Д ъж дът
просто продължаваш е, стоически понасян от измъчените
юкулити, но не без последици.
Виждаше се по л и ц ата на жените, скупчили се на
верандата, че нещ о наистина се беше променило или по-
скоро нещо беше изчезнало. В течение на дългото зим но
съществуване през дългите години нещо беше напуснало
твърдите някога лица, нещ о се беше отм ило с чакането.
Нещо, което беше вкоренено дълбоко в сърцата на тези
благочестиви души и беше блестяло в очите им, сега го
ням аш е. О пределено беш е изчезнало слад к ото
спокой стви е, видът, и зд аващ вътреш ната увереност,
изклю чителността, тихата вяра в божествената съдба ве­
че не красеш е израж енията им.
И зчезнал беше Б огът в тях.
Н ам есто това им аш е малодуш ие, примирение, срам
- занем арените лица, които издаваха същ о така занем аре­
ните им души.
Д окато изчакваха доктора, те говореха по между си -
гл асо вете им бяха м онотонни, отегчени от света и се гу­
беха в барабаненето на пороя и от тяхното собственб и в
тяхното собствено зам аян о учудване.
- ... повито в пеленка и синьо като слива! - обади се
една жена.
- С те бъде цудо, ако озивее... - каза Олга Холф, а Нена
Х олф, притискайки своите чудовищни мъжки ръце към го­
л ем и те си, разгорещ ени, облечени в черно гърди, добави:
-... и толкова м ъницко състество.
- И п окри то със с а м а т а ро б а на нашия пророк!
Н ем и сл и м о ! - лю теш е се У илм а Елдридж.
- И съ с свещ ената корона на пророка на главата си! -
доукраси Х илдаБакстър, която беше разказвач по природа.
- Г лупости! - изп лю с ак ата та Елдридж - П ълн и
глупости! Свещ ената корона наистина...
Внезапно, сякаш онемели, жените млъкнаха, затаявай-
ки дъх, когато вратата на кабинета на доктора се отвори
ш ироко.
О тср ещ а през улицата на една пейка седеше Ю крид.
Т о й свал и единия си 6otyui, пълен с вода, и го изпразни.
С в а л и и другия си ботуш и стори същ ото. Босоног, с бо­
ту ш и те на пейката до себе си, Ю крид се вгледа през м а с ­
т и л е н о т о кипене на дъж да в черното сестринство, което
се въ р теш е около кабинета на доктора.
Ю к р и д гледаше как вратата на кабинета се отваря и,
единодуш ни в своето бездиханно мълчание, жените оф ор­
м я т прилежен полукръг около доктора. В ръцете си той но­
сеш е бебе, повито в чисто бяло одеялце, и, усмихвайки се
широко той като че ли се обръщаше към своята публика,
но думите му така и не достигаха до Юкрид, удавени във
вибрациите на дъжда.
Юкрид нахлузи отново ботушите си и започна внима­
телно да прекосява улицата, неспособен да сдържи лю бо­
питството си. Той чу възгласите на присъстващите и ко-
гато стигна до верандата, хвана последните думи от реч­
та на доктора.
-... Божествено чудо е, че тя дори оживя... - И тогава
думите се изгубиха сред гукането и писъците на наслада,
които излизаха от събралите се жени.
Юкрид се изкачи по стъпалата колебливо, протягай­
ки се, за да види онова, което предизвикваше такава
радост. Той чу боботещ ия глас на доктора:
-... по-нежно с нея... гледайте да не я събудите...
После с очи, приковани върху розовото личице, ко­
ето се подаваше от пеленката, Йена Холф пое бебето от
жената до себе си, залю ля го нежно, попя малко, завъртя
го, почука и без да вдига поглед, пъхна бебето в ръцете на
Ю крид немия.
Ю крид погледна бебето и бебето погледна Ю крид.
Секунда-две изминаха в мъртвешка тишина.
Тогава единодушно се надигна вик на тревога от уст­
ните на жените, които осъзнаха случилото се. Ю криид
стоеше, обзет од паника, жонглирайки с пеленачето, нес­
пособен да избяга.
Тогава бебето се протегна от вълнената си пелена и
притисна пръстче към врата на Юкрид.
Хълга Вандерс отне детето с една масивна лапа, до-
като налагаше Ю крид по главата с чадъра си. Нена и Олга
Х олф последваха примера й и започнаха да го удрят по
главата. Скоро целият взвод, въоръжен с бастуни и чадъри,
се нахвърли върху Ю крид и дъжд от удари се посипа вър­
ху гърбавото борещ о се д а се освободи тяло.
» Накрая Ю крид успя да се отскубне от своите напада­
тели и побягна, изгьркулвайки се по стъпалата в една дъл­
бока кална локва. Той се втурна като пребито псе по глав­
ната в дъжда, а неговите нападателки останаха на сухо на
верандата, размахвайки чадърите си към отдалечаващ ата
се фигура.
П ревит, с наведена глава, Ю крид си проправяше път
през б л и к ащ и я дъжд. С тъпките му бяха безумни и
неравном ерни, той залиташе и се препъваше и се подхлъз-
ваш е по несигурния път.
В ним авайки по пътя за ями или локви, той забеляза
бледото, френетично петно на неговата сянка, което се вър­
теш е в к р ак ата му. Беше обзет от странното чувство, че е
н а м ер и л нещ о, което мислеш е, че е изгубил завинаги.
Д о к а то ти ч аш е и скачаше и летеш е към вкъщи, той видя
с н ар астващ а радост как неговият отдавна загубен другар
се хващ а за глезените му. И след като напусна границите
на града, той забави ход, забравяйки причината за своя луд
бяг в светлината на скрепения отново съю з - и с очи, неот-
к ъ сващ и се от земята, той очакваш е сянката му да п ро­
д ъ лж и д а бяга или да изчезне отново, точно както беше
дош ла. Н о тя не стори нито едното, нито другото и той се
н асл аж д ав аш е на черния силует, който постепено става­
ше по-наситен и свит и приклекнал и се държеше за глезе­
ните му.
О бзет от хиляди противоречиви чувства, Ю крид пре­
хапа д о л н а т а си устна и се задави в хлипане. Така погъл­
нат беш е, че когато вкуси кръв, ум ът му въобще не отче­
те това, докато една капка не наруши гладката и неподвиж­
на повърхност на една локва с дъж довна вода.
“Х ей, сянко моя, носът м и кърви!” - си помисли той
и сти сн а ноздрите си с пръсти, отм ятайки назад глава.
Затвори очи и усети как лицето му излъчва топлина. Отвори
и присви очи на ослепителната светлина. Небето над него
беш е безкрай н о синьо, безоблачно и топло. Слънцето се
въртеш е високо като изригващо величаво кълбо и вълну­
ваш е си н ьо то небе със своето сияние.
С лице, вдигнато нагоре, за д а посрещ не слънцето,
Ю кр и д чувстваш е горещ ината, чуваше тишината, дщ на-
ш е новия въздух, усещаше как нам ерената отново сянка
подскачаш е под краката му.
- Е, какво знаеш ти? Д ъж дът спря. Слънцето се пока­
за и дъждът спря. Какво знаеш ти? - каза Ю крид на своята
сянка.
Тогава чу ликуващите, викове идващи от града, но ве­
че бягаше. Надалече. Надалече.

XXI

И така дойде детето и дъждът спря, и необятният че­

рен облак на небосвода се разтвори като оловна завеса, и
всички хора в долината вдигнаха погледи към величавата
синева и видяха могъщ ото слънце в небето. И те вдигнаха
момиченцето към небесата, за да може то първо да усети
топлия дъх на изкуплението и за да види техният Бог. че
този знак от плът и кръв, оставен върху стъпалата на
монумента, не е минал незабелязан и че двойното чудо е
разбрано напълно - едно към едно - и никога няма да бъде
забравено. И те паднаха на колене и плачеха от радост и
възхваляваха и Бога, и детето и пак възхваляваха това крех­
ко новородено, махащ о с ръчички, греещо така ярко, уви­
то в своята пеленка - това чудо, тази награда за вярата -
въздигаха го и го подхвърляха - така. високо.
 КНИГА ВТОРА

БЕТ
(след шест години)

I
 1

Изминаха ш ест години. Шестима млади стрелци, нуж­

даещи от пари. Шест борови ковчега, за да ги отнесат. Шест
извървяни криволичещ и километра. Шест преминати из-
гнили стъпала. Ш ест кам бан и за смърт се лю леят, но не
издават звук. Ш ест вдовици плачат. Шест парчета студена
земя. Шест коса х въ рлят ш ест криви сенки. Шест потъва­
щи луни. Ш ест рани. Ш ест резки. Шест изкаляии патерици,
счупени на две.
Така изтекоха годините на моята пролет.
Ш ест плетени кош а.
В тях се изсипаха години те на моята м ладост.

II

Н ощ та п адн а вн езапно над м алката долина. Л уната

заплаш ваш е небесата к ато ужасен кучешки зъб - позлатен
сърп, хвърлен с р ед при ти хн али те нощ ни пасб и щ а на
небето. И сред п л о д о р о д н и те кедри, които се бяха впили
по източните и зап ад н и те стръ м н и склонове, песента на
милиони щ урци избухна в пискливо единогласие над влаж ­
ната нощ. Те онем яваха с еднаква точност и раздразнена­
т а тиш ина увисваш е теж ко - един странен и напълно р а з ­
личен шум. Н а л у н н ата светли н а богатата реколта се и з­
дуваше и полю ш ваш е, побутвана от мързелив зефир, кой­
то помиташ е полетата и близките празни улици, улавяйки
прах и вълм а о т дим . О т врем е на време се разнасяш е уха­
ние на лавандула, лилиев или прасковен цвят, ц ари градс­
ко грозде, р о за или бор. В етрецът ги понасяш е и ги вихре-
ш е из М ем ориалния п л ощ ад, караше света д а ш ум оли от
м ъртвите л и с т а и праха, които танцуваха върху гробница­
та на пророка мъченик и се завихряха в подножието на м р а ­
м орни я ангел - т а м , п о д луната, оцветена вече в алено.
К а то че ли злокобна четка беше потапяна в кръв при вся­
ко нанасяне. Осветен отдолу от четири прожектора, чудо­
ви щ ният ангел се възправяш е подобно на дух в тъм ата.
С ърпът, вдигнат и готов, в очакване на някакъв сигнал, за
д а спусне златното си остри е и д а убие мъничето, което
се беш е сгуш ило на стъ п алото в подножието.
Т ова мъниче го бяха кръсти ли Бет.
Б осонога, тя беше клекнала на най-долното стъпало
с ръце, обвити около коленете. Ф о р м ата на тънкото й т я ­
л о се губеш е сред гънките на н ей н ата бяла пам учна
п рести лка. Тя беше облегнала брадичка върху сгънатите
си ръце с поглед, гледащ в нищ ото, заровила пръстите на
краката си в прашния чакъл на пътеката, която водеше към
с т ъ п а л а т а на паметника. Тя отразяваш е белотата на свет­
л и н а т а като призрачна спътница на огромния м рам орен
ан гел , който се извисяваш е зад нея. М алките й черни ко­
жени сан д али стояха до нея един до друг. Сплетените й ру­
си коси светеха златни в нощ та, която се спускаше нався­
къде к ато покров.
Т я седеш е и пееше бавна и тиха песен:

Знам една река сънлива ...,

до к ато тръшването на вратата на доктор Мороу и гла­

с ъ т на б ащ а й не я прекъснаха.
- Бет! Време е да си вървим вкъщ и! - извика С ардъс
С у и ф т о т верандата на доктора и детето, вече нахлузило
с а н д а л и т е си, пое по пътя.
С а р д ъ с вдигна дъщ еря си на ръце и я целуна нежно
по ч ел о то . Б ет се усмихна на някаква своя тайна м исъл,
показвай ки новопорасналите си м алки и белизъбки.
- Вкъщ и! - въздъхна тя, обвивайки ръце около врата
му. Р у с о то й бритонче грееш е и стр ан н о не си пасваш е с
грубия черен гъсталак от брадата на Сардъс.
Т ан ан и к ай ки си тихо със зас п а л о то дете на ръце,
С а р д ъ с С уифт гледаш е към прим игващ ите звезди и видя
луната - самодоволна целувка на лицето на небето - по пътя
къ м д о м а си.
 В златните дни на опрощение, които последваха края
на дъжда, когато калната вода се вдигаше на воали от
полето, пътя и повърхността на долината, а юкулитите се
радваха на всеки ясен ден, който си отиваше, и благодаря­
ха на милостивия Бог, докторът на име Мороу се беше из­
м ъкнал от празненството, за да навести един все още не-
огрян от слънцето ъгъл, за да прогони мразовития дух от
последното му м рачно скривалище.
В началото С ардъс Суифт нито отваряше, нито отк­
лю чваш е вратата и д окторът се връщаше в своя кабинет
по-нагоре по главния с тогава все още безименно сираче
на ръце, но при четвъртото си посещение докторът почу­
ка и старата дъсчена врата поддаде отключена и бавно се
отвори.
Доктор М ороу прекрачи през купчина неотворени
пи см а на пода. Безпорядъкът в отшелническата дупка на
неговия приятел беше пълен и докторът се отдръпна пред
гледката. Гневен порив се надигна в гърлото му, но кол-
кото повече се потапяш е в дебрите на себепрезрението,
изписано в бърдака наоколо, толкова повече гневните чув­
ства отстъпваха пред мъката в сърцето към невъзможни^
жребий, отреден на неговия брат.
Той премина през антрето и се спря на прага на днев­
н ата на лудата и безплодна госпожа Суифт - дневна, ко­
ято някога беше толкова светла и приветлива.
В разрухата на своето нещастие, разложение и бол-
навост - злите натрупвания от мъка - седеше Сардъс Суифт
неизмит, пожълтял, слаб, с лице, опасано от черна сплъс­
тен а брада и закрито от дълга мазна коса. Ръцете му л е­
жаха в скута. Той седеше в кресло, отрупано с вестници.
О коло него имаш е планини от топки измачкана хартия,
м ръсни дрехи и развалена храна. Той гледаше към вратата,
където доктор М ороу стоеш е безмълвен с пеленачето в
ръце.
Едва отваряйки напуканите си устни, Сардъс прого­
вори с хриптящ шепот. Г ласът му заглъхваше от време на
врем е и от него се чуваше сам о съска не. Той не отм ести
ръце от скута си, но беше изправил главата си към вратата,
 очите му бяха приковани в доктора. Д октор Мороу лю ш ­
каш е бебето нервно, неспособен да си припомни нито ду­
м а от предложението, което беше искал да направи, и се­
кундите се влачеха, докато нещ астният отшелник шепне­
ше горчиви слова.
- Ш ум ъ т о т дъж да спря. Н астъ п ват ли дните на
опрощ ение, докторе? П редполагам, че Всемогъщ ият се
е см и лил над нас. Х вала на Господа.
Той прекъсна, погледна дланите на ръцете си, отпус­
нати в скута му, и после продължи, връщ айки внимани­
ето си върху доктора. Болка беше изписана на лицето му.
- О, докторе, аз съм отчаян... Толкова големи са прег­
реш енията ни... безбройни... Зли! А жена ми, кост от кос­
тите м и, п л ъ т от плътта ми, изпълнена с грях, зла жена! И
порочна! О, уж асна зла Ребека, толкова ужасно е грешала,
к ато е м и с л е л а , че сам о защ ото Бог... Съхранителят...
У теш ителят... е решил за правилно да порази със суша ут­
р о б ата й, д а й отнеме... единственото проклето желание,
к о ето е и м а л а! Е динствената надеж да, на която се е
уп овавала, з а д а издържи! "Не трябва да искаш. " А ж е­
на м и и ск аш е и, доктор Мороу, аз същ о - о, аз също!
С а р д ъ с м л ъ кн а и доктор М ороу влезе още м ал ко
навъ тре, п околеба се и после с бебето на ръце прекоси
тъ м н ата, м ири ш ещ а на мухъл стая. Държейки детето в ед­
на ръка, то й дръпна въженцето на избелелите и разкъсани
щ ори и ги нави нагоре. Ярък поток светлина, разчетворен
от тънка сянка във формата на кръст, се разпръсна в смрад­
л и в а т а стая. Д октор Мороу удари със свободния си ю м ­
рук раж дясалия райбер в горния край на ослепителния про­
зорец и, освобождавайки го, повдигна раздутата рамка на­
горе и го о тво р и ' Мигновено свеж ветрец изпълни стаята.
- Въздух - проговори докторът за първи път - и слънце,
чи сти к ато с ам и я Бог. Защ ото това са даровете, с които
Т ой е с м е т н а л д а ни възнагради днес... Д а даде от сам ия
себе си... Т о чн о както Той, в Своето висш а присъда, мож е
д а ни о тн ем е тези дарове. Трябва да сме доволни на чуде­
сата пред нас, а не да живеем в мрака на надеждата, че ще
се с б л ъ с к а м е с непредвидими чудеса! Д иш ай, С ардъс,
дишай! И виж това, което е пред теб!
Сардъс предпази очите си с мръсна лапа.
- Ще съм ви благодарен да оставите дом а ми, както
си е... Спуснете щ ората, както я намерихте, господине...
Това не е денят за посещ ения в дом а на заразата, докторе!
Но докторът прекоси стаята отново, оставяйки п р о ­
зореца отворен и щ ората навита.
- Толкова сериозни са прегрешенията наши, добри ми
докторе, и въпреки това вижте - Сардъс посочи със замах
към синьото небе отвъд прозореца. - Светът търж ествува
в Н еговата безкрайна м и л ост! О, Господи, изкъпи ме!
И зкъпи ме в твоята нежна м илост!
Ш епотът му беш е п р ем и н ал в грачене, но д о к то р
М ороу вече излизаш е през коридора. Сардъс седеш е и не
се надигаше, чакайки хлопването на кухненската врата, и
когато го чу, остан а седн ал просто така сред м орето от
боклук.
Доктор М ороу го посети на следващ ия ден, на по­
следващ ия ден и много дни след това, всеки път носейки
със себе си м ал кото сираче.
Третият и предимно мълчалив участник в техните все­
кидневни разговори леж еш е през цялото време в ръц ете
на доктора, но той не правеш е опит да спомене за него.
Чак в края на четвъртата седмица Сардъс попита за детето.
През следващ ите дни д окторът разказа историята на
чудното дете и накрая даде на опърпания отш елник д а го
подържи.
В м омента, в който С ар д ъ с погледна във вързопчето
и видя красотата на детското личице, когато усети м ъни ч­
кото топло и сгушено телце д а се докосва до неговите тън ­
ки крайници, и той, и д о к то р ъ т изглежда видяха как с в е т­
лината на Истината започва д а проблясва, протягайки р ъ ­
це м алко по-близо към трънака на тяхната заблуда.
Човекът - някога горд и ят водач на кжулитите - п ода­
де м ом иченцето на д ок тора и, повеждайки го през кухня­
та към входната врата, каза с търж ествен тон:
- Д октор М ороу, тр яб ва д а ви помоля да не водите
детето, както и сам да не и д вате в къщ ата ми цяла една
седм ица. О бещ айте ми това. Е лате рледващ ия вторник и
взем ете и м ом иченцето с вас. Т огава щ е съм готов да ви
посрещ н а и двам ата.
П рез седм ицата, която последва, С ардъс се зароби в
къщ ата. С пом ощ та на някои от ж ените той помете подо­
вете о т буклука, изчегърта плочките в кухнята, праговете
и всички первази и плоскости. Свали боята от стените, вът­
реш ни и външ ни, и, подпомогнат от б р атята Холф, ги на­
м аза отново. С ъседът му, Джуд Бракън, поправи веранда­
та и см ен и спукания кюнец на печката. С ардъс излъска
м ед н и те тр ъ б и на леглата, изми прозорците и окачи нови
щ ори.
К о г а т о новината, че С ардъс С уиф т ще се грижи за
благословеното дете, обиколи долината, започнаха да при­
иж дат дарен ия от неговите братя. Нови чарш афи и одеяла,
м аси и столове, играчки и книги, храна, украшения и вази,
стар о пиано, което беше принадлеж ато на наскоро споми-
н ал ата се И л ай за Сноу, кашони с дрехи, включително три
ръ чн о изплетени памучни роклички.
Рокличките бяха направени о т Е ди т Л амб, чието зре­
ние беш е то л к о в а увредено, че не м о ж а д а излезе от къ­
щ ата си, з а д а донесе сам а сътвореното от нейната вяра, а
и зп р ати др у г д а занесе подаръците.
Д о вторник къщата стана отново дом . И както тя гре­
еш е вел и ч ествен о след рем онта, так а беш е нов и усмих­
нат С ар д ъ с, който посрещна д в ам ата си гости на вратата.
И т ак а м алкото момиченце си нам ери нов светъл дом.

ОПЛАКВАНИЯТА НА К Ж Р И Д НЕМ ИЯ, No 1

Т ези основи, това влажно сърце, тази неземна трева,

ко ято м е иска сега, е същ ата м р ъ сн а зем я, в която семето
на м о я т а м л а д о с т се зася и поникна. О т тази черна почва
к р и в о то с те б л о на моето м ъж ество опи пом излезе - с л я ­
по и б я л о и безкосмено.
Тук, на то ва тъм но м ясто, където построих своето
убежищ е, далеч от сянката на човешка ръка, тук, в този
кръг от отражения, около чиито граници праведните мла-
тове на всички тях се разколебаха. Всички от тях, ко­
ито живяха, за да ме наранят.
Ритъм а на моята м ладост - моята пролет - аз ще р аз­
деля между този мрачен вътреш ен храм и ж естокостта и
безм илосността извън него, където примките на врагове­
те ми лежаха навсякъде. Хилещ ите се челюсти на невежес­
твото и предразсъдъците бяха разтворени и аз бях тяхната
н ещ астн а жертва. Защ ото те ме очакваха и вкъщи, и в
града, в близките и далечните полета. Дали през деня или
през нощ та, през м оите детски години, години на
порастване, щракването на капана или стягането на прим ­
ката постоянно ме съпътстваха.
Той е сметнал, че съм недостоен да ме дари с органа
за оплакване. Аз не съм този, който може да оплаква своя
жребий. Но дори сам ият Х ристос е бил принуден да р а з­
върж е езиците на своите рани. Н о чуйте това - сега, пред
прага на см ъртта, чуйте следното - по пътя към собстве­
н о то си разпятие аз предизвиквам всички вас - м оите
циници, скептици и напълно невярващи - да навиете ръка­
ви и д а удряте с ръце този чувал от рани.
К огато бях на около четиринадесет и първите насаж ­
дения о т тръстика след дъж да бяха около бой високи, три
м ом чета, работници от тръстикта, самите те - шепа годи­
ни по-голем и от мен, ме принудиха пред върха на маче-
тето д а се съблека гол. С лед това ме бутнаха на зем ята и
м е ритаха почти до смърт. О бърнаха ме по корем и въ р ­
заха ръцете ми. Под насърчителните подвиквания на сво­
ите кретеноидни братя онзи клъощ авият и луничав, който
държ еш е мачетето, падна на колене и ме изнасили. Аз при­
паднах и когато се събудих, мириш ех целия на пикня. Сега
някаква друга тежест се стовари отгоре ми - големият м о ­
же би. Чувах как горещ ият му дъх мълви в ухото ми:
- Бог не те чува бе, педал. Н ям а смисъл да викаш бога.
О тне ми секунда-две да осъзная, че бяха натъпкали
чорап в устата ми и тя беше запуш ена. Дори тогава това
м и се стори странно.
 К огато свърш иха да мърсуват, нещ ата започнаха да
стават все по-гадни. Главатарят им ме заш леви неколкок-
ратно с плоското на мачетето по задника, оставяйки гроз­
дове от уж асни порязвания, белезите от които нося и до
днес. Тази ч ас т о т мен я няма. Изчезна завинаги.
С победни крясъци, които отекваха в ранния следобед,
извратеното тр и о се изпика за пореден път върху мен и
избяга, взим айки всичкйте ми дрехи.
Три гар ван а изграчиха над мен. С пом ням се, че си
м ислех, п реди д а изпадна в безсъзнаие: един гарван -
непознат, д ва гарвана - опасност, три гарвана - призовка...
Събудих се по корем в леглото си. Г лавата ми, реб­
рата и средните д ва пръста на дясната ми ръка бяха здра­
во стегнати с памучни превръзки. М арли и лейкопласт пок­
риваха лактите, коленете и дясното ми рамо. Задникът ми,
изписан с и зр я за н и те за вечността подписи на м оите
нападатели, се хвалеш е с дузина шевове благодарение на
пияната ръ ка на м ам а. Н а един пирон висяха панталоните
ми, ф лан ел ката ми, потника и тирантите ми - същите, ко­
ито бяха откраднати!
Т ате м и р а зк аза - пъхайки лъжица парещ а супа меж ­
ду подутите м и устни с ръце, мириш ещ и на карболово
м асл о - как м а м а за първи път, откакто съм се родил, на­
п у сн ал а н а ш а т а зем я и се отправи ла към л агер а на
работниците, носейки пушка, как претърсила караваните,
до к ато о т к р и л а откраднатите ми дрехи, които трим ата
м ладеж и, р азделили плячката, вече носели с гордост. Тате
ми разказа как м а м а с пушка на рамо преминала с триото
през гр а д а д о Х ал и с кросинг - нисък мост, който минава
над к о р и то то на пресъхнал поток, почти напълно погъл­
нато о т гъ сти храсталаци и диви рози.
- С ъ б л и ч ай те се - казала тя. - Сега... скачайте! - И ос­
тавила т р и м а т а нещастници да се бутат из гъсталака поч­
ти одрани ж иви, обляни от главата до петите в собсвената
си кръв.
- П р о к л ети крадливи маймуни! - чух м а м а д а се про­
виква от сво ята спалня.
 I ll

М ам а прекарваше все повече време в леглото си, но

продълж аваш е да тиранизира домакинството, крещейки
заповеди от своята стая. Тате й се подчиняваше, без да се
оплаква, както и Юкрид. Но докато матриархатът продъл­
ж аваш е с годините да тестува възможностите на м ълча­
нието на нейния съпруг, по тялото на тате преминаваха
тръпки, ръцете му трепереха и Ю крид забелязваше, дока­
то гледаш е през една от шпионките си, как тате стиска зъ­
би и очите му се присвиват при всяка излаяна команда, как
около устата му се появява бял кръг от потискан гняв.
Ч есто изпращаха Ю крид до казана, за да налее някой
и друг литър от ракията, и сред противната смрад на раз­
лагащ и се трупове, която се разнасяш е от стаята за мъче­
ния на бащ а му и го задушаваше, Ю крид плачеше под нея,
но изчакваше двете минути, докато калпавото устройство
за дестилиране изпикае своя литър отрова.
Т ате често седеше на своя трон горе, скърцайки със
зъби и мърморейки, докато наблюдаваше сакатата м ена­
жерия д а води битка в стария воден резервоар, а въздухът
се оживяваше от истерична врява. Ю крид защипваше мар-
кучето и запушваше тапата на пълната бутилка. Лицето му
беше посиняло от задържането на дъха и след като при­
тичваш е през бунището до бараката, той се тръшваше
пред вратата, вдишвайки дълбоко чистия въздух. Не чува­
ше вече песента на умиращ ите зверове, а тази на пияния
деспот вътре, който пищеше като бебе за бутилката си. Той
оставяше питието със звън пред вратата на спалнята й, бег­
л о регистрирайки изръмжаването на вратата или сграбч-
ването на доставящ ата лапа, докато влизаше в стаята си,
а ум ъ т м у беше потънат в катта на убийството.
Един ден тате донесе вкъщи едно полумъртво диво
куче, осакатено от капан. Вместо да го захвърли в резер­
воара заедно с останалия дневен улов, той покри прозор­
ците на старата бричка с телена мрежа - двоен слой - и пус­
на ръм ж ащ ия помияр в колата, захлопвайки вратата след
него.
Кучето се беше хванало в по-голям капан за диви пра­
сета и о гр о м н и те челю сти бяха потън али в л яво то му
бедро, прекърш вайки костта като клонче, но се бяха ока­
зали твърде тъпи, за д а отсекат крака н ап ъ лн о/
Л ю бопитен, Ю кри д беше наблю давал бащ а си с по­
беснялото куче, но чак когато бащ а му затвори звяра и се
прибра, Ю крид излезе иззад варелите зад коню ш нята и се
приближи д о о гр о м н ата желязна клетка.
Вътре кучето ръм ж еш е и плюеше, въртейки се в бе­
зумен кръг на т р и т е си здрави крака. С илните му рамене
беснееха и настръхваха, кожата на муцуната м у се беше
изпънала о к о ло кръвясали те му очи, а сти сн ати те му че­
лю сти се бори чкаха в гадна усмивка.
Ж ивотното се успокояваше в присъствието на Ю крид
подобно на човек, о бл ад ан от дем они пред свещ еник.
П речистено о т беса, кучето остави Ю крид д а се погрижи
за него. Той превърза полуотрязания крак с бинт и му нах­
лузи дебел въ л н ен ч орап с черни и ж ълти р о м б ч ета на
глезена.
Ю кр и д р а зм и с л и по въпроса за име на ж ивотното.
С лед дъ л го к о л еб ан и е се спря на “Ж ъ л т”. П о-късн о сле­
добеда то й п р о м ен и им ето на “Ром б”, а после - на “Ж ълт
Р ом б”. Н о с л е д к ато отново премисли, той въобщ е изос­
тави н а ч и н а н и е то , к ато с негодувание о съ зн а ц ял ата
безсм исленост.
Т ой х р ан еш е кучето предимно с плъхове и ж аби и го
поеше с во д а и к о га то то укрепна, Ю крид го пусна.
К учето закуцука надолу по хълма, д ок ато се скри в
т р ъ с ти к и те з а д д ъ р в о то бесилка. Застан ал на хребета,
Ю кри д го гл е д аш е как си отива. Той преброи гарваните,
които се в ъ р тях а н ад главата му.
Т ри д ен а п о-к ъ сн о Ю крид наблю даваш е м ал к а гру­
па ученици д а т и ч а т по Главния път. Т ой се зачуди, сл и ­
зайки по стъ л б и те на верандата, какво правят толкова д а­
леч от града. П о гл ед н а още веднъж, преди д а се спусне
надолу по с к л о н а - те като че ли махаха с ръце над глави­
те си, но о т т о в а разстояние беше трудно д а се каже.
 Той се потопи сред тръстиката и ускори своя бяг към
тях. Почти на всяка минута се спираше, за да се вслуш а в
глъчката, която се усилваше, докато той се приближаваше.
Накрая видя една пъстра група отстрани на пътя на около
двадесет стъпки. Виковете на децата бяха вече истерични.
Писъците им на н асл ад а пронизваха мекия следобед. Те
вече не тичаха.
Изведнъж настъпи тишина.
Ю крид се промъкна до ограждението, прикрит от пог­
леда им зад буклука, останал от тръстиката по телената
ограда. Той наблю даваш е как децата се обърнаха и зати ­
чаха по Главния в посока към града. Той се промуш и през
оградата и се загледа в оттегляШата се група. Очите му се
бяха превърнали в прорези от ярост. Някои от децата раз­
махваха пръчките си, а други хвърляха своите в тръстиката.
Едно м ом че с ужулено коляно гонеше пишяшо кривокра­
ко момиче с нахлупен мръсен чорап на главата. О коло вра­
та му им аш е черни и ж ълти ромбове.
- Вижте! - извика момичето, което беше спряло да тича
и гледаш е о бр атн о към пътя. Един насмеш лив п ръ ст на
протегнатата й ръка сочеш е право към Ю крид. Д ругите
деца се спряха и се обърнаха. Момчето с маската се сблъс­
ка с друго м о м ч е и се просна на пътя. ожулвайки колене­
те и дланите си.
П оследва уж асна тишина, нарушавана с&чо от приг­
лушените стонове на м ом чето с охлузените колене. За ня­
колко м ига Ю кри д беше сам с ускорените удари на с ъ р ­
цето си. К а р т и н а т а , която виждаше, беше п о тъ н ал а в
червено.
Грабвайки камък от земята, той пристъпи напред и се
прицели. Преди да успее да го хвърли, депата се бяха обър­
нали и бягаха по пътя.
К ам ак ъ т в р ъ к ата му лепнеше от кръв.
В краката му леж еш е трикракото куче. О голената р а ­
на на ам п у ти р ан и я м у крак се беше облещ и ла грозно.
Главата му беше сплескана и мозъкът беше изскочил през
пукнатина на тем ето като гребен на петел. Езикът му ви­
сеше от устата, покрит с прах, и изглеждаше два пъти по-
дъ лъ г, отколкото трябва. П арче счупена кост се п о д ава­
ш е о т м есото на здравото му бедро, стърчащ а като ж ели­
р ан пръст от червената козина. Т ънка струйка кръв и зти ­
чаш е от ануса му, см есвай ки се с мократа опикана почва
под задницата му.
“Ето как са го спипали - помисли си Юкрид.- Счупили
са другия му крак.”
“Д а ” - пом исли си той, подозренията му се п о тв ъ р ­
диха о т следата от м окър пясък, която започваше д есети ­
на м етр а по-нататък и свърш ваш е при размазаната задни­
ца на кучето.
Ю кри д извлачи трупа извън пътя и го хвърли в една
яма.
П осле тръгна по Г лавния и намери чорапа. Тупайки
го о т прахта, той се скри сред тръстиката.

О П Л А К В А Н И Я Т А Н А Ю К Р И Д НЕМИЯ, N o 2

А з съ м едно нещ астно копеле без късмет. Б ог знае.

П о -н я м от ц яла ш ап ка, пълн а с уши. О твратително.
Н езаслуж ено. Безполезно. О, да! Една гротескна ф орм а.
С б ъ р к ан . Да! С б ъ р к ан и гаден в мозъка. О, грозно
творение.

IV

С л е д големия дъж д юкулитите създадоха отряд със

з а д а ч а д а р екон струи ра гробищ ето на Х упърс хил.
З а д ач а та беше да се съберат човешките останки, разп ръ с­
н ати те и подутите ковчези и грубите кутии, направени от
бо р о ви дъски, камънака, надгробните кръстове, камъни и
урни и паметните плочи и така нататък. Успяха в по-голя-
м ата им част да въ зстан о вят парчетата от с тар о то
гробище, въпреки че чии кости в чий ковчег и чий ковчег
в чия дупка - това никой не можеше да каже. М ного годи­
ни след края на дъж да и новата подредба на гробищ ето не
беше рядкост да подритнеш по склона някое кокалче или
капачка на коляно или ребро, погребани или
полупогребани.
Малцина от първите работници по тръстиките се бя­
ха оказали д остатъч н о упорити, за да останат през го д и ­
ните на бурята, така че реконструираното гробищ е беш е
рядко посещ авано и беш е оставено на собствените си
грижи. Онова, което преди беше ужасна кална ям а, след
няколко години се превърна в море от плевели и пълзящ и
растения. Плешиви бели надгробни камъни потъваха в м о­
ре от преплетен бръш лян и лоза като глави на давеш и се
хора.
Този плевел беше единствен в долината Ю кулор и
растеше само около парцела на гробището на Хупърс хил.
Той се разви веднага след дъж да. Растейки в ерозиралата
почва, това растение, познато като “Тромпетът на Т ули”,
беше единственото пълзящ о растение с цветове във ф ор­
м а т а на фуния, което м ож еш е да се похвали с м орскоси-
ни цветове. М алко се знае за Франк Оуьн Тули, върху чий-
то надгробен камък растен и ето беше показало синия си
цвят за първи път. Н еговият камък и епитафът върху него
не дават никакво обяснение. Тайната на плевела трябва да
е останала само между бедния Тули и Бог - и. без съмнение,
дявола. С амо те мож еха д а каж ат от какъв отровен извор
пиеше този плевел, за д а потъмни лицето на своята кади ­
фена камбанка до такава см ъртна среднощна сянка.

М оят храм - м оята пещ ера от плевели и мъх - се н а­

м и р а сега на о к оло д е с е т крачки вдясно от м ен.
М очурищ ето с с толкова гъста растителност, че макар да
съм бил там стотици и стотици пъти, понякога ми отнема
до половин час да открия м алкото скривалище, което съм
си направил. Оглеждах се за ивиците от бял чаршаф, бели
като призраци, които висяха по сплетените стени - те ми
пом агаха да се ориентирам.
Р азп р ъ сн ати около мен бяха м оите съкровищ а.
Б интовете с петна бяха като знам ена. Кутии с пирони и
гвоздеи. К аш он с електрически кабел. М оят чук. Свещи и
найлонови пликчета, пълни с клечки и църковни вощеници.
М оите Библии. Кабел. Ж ивотински кости, пера и птичи
черепи. Черупки и гнезда. Н якои от м оите кутии - около
десет. С ним ки, които бях изрязал от списания и бях нани­
зал на конец по стените. М алките бутилчици от синьо стък­
л о су х ан н а вода.
Т ова бяха моите житейски трофеи, моите Божии зн а­
ци - частици, останали от Нея - кървави сувенири. К осата
на курвата. Нейната нощница. П ортретът на Коузи, който
бях сп аси л от ръцете на онези, които се изправиха срещ у
нея, п р е м аза х а я и я изхвърлиха. Д етската сним ка и
н аставл ен и ята, които беше написала в стих на гърба й.
К а р т и н а т а на Бет - на сам ата нея, закачена по стените и
т ав ан а на пещ ерата под такъв ъгъл, че да стои над мен,
к о гато л еж а в черупката си.
Върху килим от розова коприна и дантела - да, и д е­
сетте перлени копченца, които оставяха своята изчезваща
и м п р еси я върху гърба или корем а м и - кичур коса - едно
рубинено м ънисто, което се носи по ж ълт плаж - трепере­
щ а а л е н а кап ка - горч и во-сл ад ката глътка - всичките
ж ивоти, изгубени в странни съвокупления, събрани в това
м р а ч н о убеж ищ е - в това м рачно убежищ е -
С ъ б о р е н дънер, издялан по ср ед ата от длетото на
светкавиц а по време на дъждовните дни, предполагам, об­
разуваш е нещ о като твърдо легло, в което лежах изтегнат;
бях го подлож ил с картон и мъх. Бях като в капсула между
двете стени от сянка, която разкривяваше няколкото дъски,
заковани като подпори към дънера. Лозите се сплитаха над
мен, образувайки нисък покрив. Можех спокойно да се из­
правям до седнало положение. Имаше достатъчно място
и за моя ангел, кой го в по-късните ми години се появява­
ше върху о тр язан о то дъ рво в подножието на м оята
какавида, после влизаш е и лягаше до мен.
Понякога чувах хиляди гласове, зашото Бог говори &
много езици, които м и шепнеха разни неща, докато лежах
там напълно сам. Тогава всичките чувства на страх и на
гняв и на отчаяние, които ядях дневно като хляб, м е на­
пускаха и аз се чувствах най-силен. Най-силен.
Те ми каз... Той ми казваш е неща, които знам. че б я­
ха необикновено знание за мен самия в началото. П осле и
за другите.

От деня, в който слънцето за първи път проби обл а­

ците и целуна къдриц ата върху челцето на нам ереното
бебе, без да го осъзнават, юкулитите бяха почнали да въз­
дигат Бет като светица. Н икога нечия плът не е била по-
ценна от земното тяло на Бет. Нито пък някое дете е би то
така повивано, обличано и направо глезено като тази не-
осъзнаваща се лъжкиня.
Без майка и с един неопитен осиновител за бащ а. Бет
се превърна през детските си години в полулъшеря на сто­
тина изкукуригали или предполагаеми бъдещи м айки за
по час, всяка реш ена да се грижи за изпратеното от небе­
сата дете по начин, който подхожда на благословения а то л
на такова чудодейно обстоятелство. Жените се редуваха
д а готвят на С ардъс и на м ал ката Бет - горди, когато д е ­
тето ядеше от тяхната каш а, и отчаяни, когато отказваше.
Вниманието на тази многогърда, многогласна, обли­
чащ а и щ ипещ а м ай ка към пеленачето приличаш е на
благословия. П ървите пет години на Бет преминаха без
проблеми. В добро здраве, преливаща от добър характер
и като тихо и сдърж ано дете, тя беше винаги добра към
върволицата от вечно суетящ и се жени. Тя винаги успява­
ше да им се усмихне луничава и срамежлива, което р азта­
пяше и най-строгата м атрона - топла награда за усилията
й.
И всяка година в деня на нейното идване ю кулитите
отн асяха Б ет - едно перлено б яло вързопче с главичка,
увенчана от теменужки - на градския площ ад. Там, под ве­
л ичествени я м ономент, обсип ан с гирлянди от м асти л е­
ните цветове, откъснати от гр о б и щ ет о на Хупърс хил,
С ардьс Суифт произнасяше благодарствена молитва, вдиг­
нал бебето към небето. О чите м у - д в а кладенеца, които
някога бликаха с горчи лката на т ъ га т а - сега бяха ясни и
сини, потопени в дълбоките и сладки води на радостта. А
око ло него хлипащ ото му с та д о изливаш е още по-голям
дъжд.
П о сл е един по един членовете на паството падаха на
колене, за д а целунат стопленото от слънцето стъпало, на
което беш е нам ерено бебето. Л етн и ят въздух се изпълва­
ш е с “ал ел у я” и “осанн а” и с б о л н а та м и ри зм а на цвето­
вете но тр ом п етчето.
П о врем е на ш естата година на детето игривата вдо­
вица М оли Барлоу, отвръщ айки на странната усмивка на
Бет, каза:
- Т о в а дете е сътворен о със сигурност от по-свята
глина, о тк о л к о то аз и ти, С ар д ьс - нейната каш лица и з а ­
бележ ката й бяха напоени с намек и туберкулоза.
- Н е к а се надявам е д а е така, сестр о - отговаряш е
С а р д ь с х л ад н о , тайно изтощ ен от върш ителите на добри
дела, к о и т о наводняваха къщ ата му, за д а повиват детето
и д а у го я в а т м ъж а, изтощ ен особено именно от тези м н о ­
го М о л и Б ар л о у в к и , кои то виж даха в него не С ар д ъ с
б а щ а т а, а С ар д ъ с, подходящ ия за брак.
Н о н а тези чувства никога не им беше позволено да
и зп л у в ат на повърхността, защ ото сам о един поглед към
д ъ щ ер я м у стигаш е на Сардьс, за д а продължи да яде, как-
вото ж ен ите му поднасяха на м асата, д а слуша техния неп­
р е с т а н е н бр ъ твеж и д а о тв р ъ щ а на м азните им
к о м п л и м е н т и , защ ото това беше м ал к а цена, заплащ ана
за п р о д ъ лж аващ ото добро здраве и за благоденствието на
н е го в о т о дете, Б ет - неговата единствена и най-висш а
радо ст.

Б ет се прозя и изви назад малкото си тяло; за един бла­

жен м о м ен т всичките й м лади мускули се опънаха по м е­
ките й р астящ и кости. Заразявай ки стаята със своята
прозявка, тя видя как и С ардъс, и М оли Барлоу издишаха
своя дълбок сънен дъх.
- Б лагодаря ви за вечерята, госпожице Барлоу. Мога
ли д а оти д а в стаята си, татко? - попита Бет, отправяйки
грейн алата си усмивка и към двам ата.
Т е грейнаха в отговор и дори след като Бет влезе в
стаята си, затваряйки нежно вратата зад себе си. двам ата
възрастни стояха все още неподвижни и усмихващи се ти­
хо - щ астливи жертви на заразната хитрина на детето.
В сам отата на нейната стая усмивката на Бет изчезна
от л и ц ето й като нещо нежелано. П етдесет дебели кукли
с восъчни глави и ръце седяха срещ у нея, подредени в два
изрядни реда покрай стената.
Т я зарови в джоба на рокличката си. Големите й зе­
лени очи се обърнаха навътре, за да събудят друг свят -
свят, неопетнен от п о-голем и ръце. Тананикайки си
мелодия, която само тя можеш е да чуе, Бет извади от дж о­
ба си дървена игла за дрехи. Тя я стискаш е здраво в ю м ­
рука си.
- Н е плачи, Пег. М ам а се върна.

О П ЛА КВА Н И ЯТА Н А Ю К РИ Д НЕМИЯ. No 3

Един друг път гледах как двам а младежи от рафине­

рията чукат момиче горе-долу на същ ата възраст като мен
- петнадесет - в долния край на гробищ ето на Хупърс хил.
К азваха се Сет и Били и кога то свършиха, вместо да се
върнат по релсите на количките покрай полето, младеж и­
те тръгнаха направо през гробищ ето точно в посоката, къ-
дето клечах. Те ме сграбчиха и м е замъкнаха долу върху
един камък и ме вързаха. Сет седна върху гърдите ми, при-
тискъйки ръцете ми към зем ята с колене. Кога то най-сет­
не м о м и ч ето ги настигна и ме видя, тя хвана с ръце глава-
ти си и започна да вика и да псува:
 - У би й те го! Сет! О, Били! У бий те го! Т ой щ е ни
издаде! Ще ни издаде! Убийте го!
С ет м и удари ш ам ар.
- У сп окой се. К ой щ е повярва на т о в а см ах н ато
м ом че? Виж! - М ом ичето, все ощ е хленчещ о, надникна с
ръце, покриващ и лиц ето й. Тя погледна с м окри очи през
пръстите си.
- Д ръж го, Сет, здраво - каза тя и се надвеси по-близо
над мен. Г ърдите й се издигаха и спускаха. О т нея лъхаш е
м иризм а на секс. О т устата й изскочи писък. И тя започна
да се см ее, д а се см е е и не спря д а се см ее д о р и когато
Сет ме скапа от бой. П осле той слезе от мен и остави Били
да м е бъхти. С м ееш е се до края. Кучката.
Н е всяка с п у сн ал а се ръка, която се опи тваш е д а ме
накаже, беше извратена. О, не! Набожните, смирените, пра­
ведните - и те бяха ч а с т от моя съд. Защ ото м о я т м ъчител
е с м н ого м аски . А з бях попаднал в неговата с и сте м а от
лъжи и тези, които продължаваше да измисля, нямаха край.
Р аб о тн и ц и те, в я р в а щ и те, дец ата, б езд ом н и ц и те,
пияниците, д о р и м о я т а собствена плът и кръв - всички те
бяха ръце на м о я прокурор - марионетки! Д ибата, пръчка­
та и к о л ъ т, д р ъ в н и к ъ т и брадвата, п о зо р н и я т стъ лб,
прикладите, ш и бал ки те и камъните, публичното унижение
на в е щ и ц ат а, к а м ш и к ъ т и колелото, м а н и в е л а та ,
засечките, б о т у ш ъ т и ю мрукът и всичко о стан ал о , безк­
р а й н и ят с п и с ъ к - с к р и ти и дебнещ и, н е зав и с и м о от
пътеката, к о ято избирах.
Н еведнъж богобоязливите юкулити м е црогонваха от
града. Н о все о щ е с ъ м озадачен от едно нещ о, което се
случи, к о г а т о бях м о ж е би на четиринадесет. Чуйте.
С едях на с тъ п а л а т а на мраморния паметник, изтиск-
вайчи черн ия сок о т тромпетчетата, които бях открил там,
когато заб ел язал група от около седем-осем м ъ ж е ю кули­
ти д а п р е к о с я в а т площ ада. Един от м ъж ете разм ахваш е
вила. А з гл ед ах как идват към мен и се чудех каква ли е
п р и ч и н а т а д а с а то л ко в а възбудени. Б авно загрях, когато
п о д и в я л а т а т ъ л п а беш е сам о на няколко м е т р а , че аз,
Ю к р и д Ю к р о у , бях тяхната цел! Т ак ав а беш е м о я т а
невинност! Скочих на крака, оплетох се в едно позлатено
въже, украсено с пискюли, което висеше ниско и ограж да­
ш е стъпалата. Успях д а се измъкна на сантим етри от п о ­
лудялата тълпа, на секунди, м акар че ме преследваха до
края на града, пухтяши и задъхващ и се, чак докато се пре­
върнах в презряна изчезващ а точипа на хоризонта.
Това, без съмнение, беш е първият път, когато б л аги ­
те юкулити ме накараха д а се задавя, да повръщ ам полу-
ж ив отвъд границите на града. О, не, но това не беш е и
последният! Д ори сега, когато потъвам с още санти м етър
надолу, нещо бърза към мен, нещо с адски подбуди - еван­
гелисти с червени качулки - идват пазителите, и звъ рш и ­
телите на кървави дела. О, ж естока малка Бет! Какв>ц опус­
тош ения причинихме!

VI

“М ъченичеството на пророка” от Гастън Джордж ви­

сеш е на ю ж ната стр ан а н а ю кулитската скиния от 1935
година. Тогава уваж аваният академичен портретист се бе­
ш е заселил в цъф тящ ата долина, поразен от “пълната без-
резервност и неуморна всеотдайн ост” на ю кулитите към
полетата на техния пророк.
- Вашето най-голям о съкровищ е е вашата непоклати­
м а вяра - най-ценният дар, който познавам - заяви Г астън
при представянето на поръчания портрет, отказвайки как-
вото и да е заплащ ане, с а м о позволението д а се установи
в долината.
- Вие ме направихте м н ого щастлив. Ще продълж а да
ви служа с надеждата, че някой ден ще намеря покой, сл ед ­
вайки ваш ия п р и м ер - продълж и той, треп ерещ о т
вълнение, но пробож дан от съмнения, които никога н я м а ­
ш е да разреши, м акар че остан а в долината до края на ж и ­
вота си.
Д есният му крак беш е заровен под подгъва на развя-
в а т а т а се роба - една жестока д р а м а от проблясващи въл­
ни и дълбоки черни гънки,- а с левия си крак стъпил на поз­
л ате н а сребърн а луна, п ророкъ т се издигаш е към небето
върху облака на палав херувим. Р а зсти л а щ а се, обагрена
в а л е н о о к о л о сърцето р о б а , о сл еп и тел ен скиптър и
корона, росни сини очи теглеха погледа нагоре към с тр е ­
ли от светлина, които струяха от пукнатина в облаците, о т­
во р и л а се, за да приеме пророка.
Г астън Джордж посвети остатъка от живота си на д о ­
к у м ен ти р ан ето на и стори ята на ю кулитите чрез своите
портрети. Я сните ф ундам енталистки принципи, изповяд­
вани о т пъ рвите ю кулити, някак си сковаваха четката на
худож ника и обуздаваха будния глас на неговото въобра­
ж ение т ак а тотално, че сери ята от осем портрета в овална
ф орм а, които обграждаха вътреш ността на Градския съвет,
ням аха въобщ е никаква прилика със своите прототипове.
Т о ва бяха слаби изпити благоп ри сто й н и лица, които се
м р ъ щ ех а з а д бради и под черни ш апки. О сем м рачни с е ­
дящ и ф игури - студени и неукрасени стълбове на общ нос­
т т а - п р о д у кт на една сгърчена, окована ръка.
Н о Д ж о р д ж все ощ е не беше нарисувал безспорния
си ш едьовър. Т ова направи около ш ест години, след като
сп ря дъж дът.
“Б е т ” ви сеш е срещ у с п и р ал н и я полет на
“М ъ ч е н и ч е с т в о т о ” в ю кулитската скиния на северната
стена. Н я к о и я презираха, а други я възхваляваха. Трети тя
п р о сто озадач аваш е. С ардъс Суифт беше взел реш ението
д а я о к а ч а т в скинията. П ортретът беше на ш естгодиш на­
т а Б ет.

О П Л А К В А Н И Я Т А НА Ю К Р И Д Н Е М И Я , N o 4

О , Г о сп о д и , аз Те умолявам! Чуй плача ми и съкрати

м ъ к и т е м и , защ о то съм уморен от то зи ден и от теж ката
р а б о т а п р е з него. Вземи своя слуга и го прибери вкъщи.
Г о с п о д и , н я м а м ясто за мен на тази зем я на хората. Аз си
спом них Т воята заповед. С торено е. С нея е свършено.
Три гарвана кръжат горе! Аз идвам, Господи! Идвам!
Защ о то вр атата към Твоето царство не е над главата ми,
а под мен. Призови ме долу! Нека тази кал да затвори ус­
т а т а си над мен! Подготви м оя път. О, Господи, чуй м о ­
ли тви те ми. Призови ме долу и ме спаси от проклетите
хора!

С игурно си мислите, че да си роден ням. лишен от

реч и ограбен от възможността за общуване е достатъчно.
С игурно си мислите, че брем ето на немотата е било д о с ­
татъ ч н а теж ест над главата на едно дете. О, не! К ойто и
д а управляваш е тази противна спирачка, който и да дава­
ш е тази лъж ица нещастие, трябва да ме е видял как изпих
цялото ш ибано канче, защ ото сега целият бях залят от съ ­
д ъ р ж ан и ето му - лош късм ет и зла съдба. И всеки ден ду­
хаш е нечист вятър, и всяка нощ грееше жестока звезда. И
не м и н аваш е ден, без да прихвана някакъв боклук.
Р оден ням до м ъртъв брат в локва от ракия от об ел ­
ки на зад н ата седалка на изгорена бричка на хълм от бок­
лук - това беше само въведението, сам о полъх от това, ко­
ето с ъ д б ат а ми беше приготвила. Това, което аз не знаех,
а м о я т м ъ р т ъ в брат може би знаеш е, беше, че ние бяхме
две много нещастни създания. Единият ням, а другият съв­
сем мъртъв. Болната утайка на една мръсна утроба - грозни
гаврош ч ета, изхвърлени от м ръсн и я й корем в един зъл,
зъл свят, твърде жесток за такива нещ астно заченати деца
като нас.
Д а, разби ра се, работниците м е биеха и онези от гр а ­
д а м е гонеха, и в училището децата ме замеряха с камъни,
и онези о т м елницата ме ритаха и ритаха, но аз понасях
стоически ударите, които валяха над мен. И всъщност те­
зи нещ астия бяха нищо пред безкрайната омраза, понася­
на в собствения ми дом. Да! Н ай-отвратителният враг бе­
ш е т а м вътре. Майка ми беш е неописуем враг. Тя беше
ч ер н а п л ю нка. Нямах убеж ищ е и от двете страни на
стената. Н ехората от долината, а пияното деспотично д я ­
волско изчадие, което ме роди. беш е истинското изпита-
 К огато свърш иха да мърсуват, нещ ата започнаха да
стават все по-гадни. Главатарят им ме заш леви неколкок-
ратно с плоското на мачетето по задника, оставяйки гроз­
дове от уж асни порязвания, белезите от които нося и до
днес. Тази ч ас т о т мен я няма. Изчезна завинаги.
С победни крясъци, които отекваха в ранния следобед,
извратеното тр и о се изпика за пореден път върху мен и
избяга, взим айки всичкйте ми дрехи.
Три гар ван а изграчиха над мен. С пом ням се, че си
м ислех, п реди д а изпадна в безсъзнаие: един гарван -
непознат, д ва гарвана - опасност, три гарвана - призовка...
Събудих се по корем в леглото си. Г лавата ми, реб­
рата и средните д ва пръста на дясната ми ръка бяха здра­
во стегнати с памучни превръзки. М арли и лейкопласт пок­
риваха лактите, коленете и дясното ми рамо. Задникът ми,
изписан с и зр я за н и те за вечността подписи на м оите
нападатели, се хвалеш е с дузина шевове благодарение на
пияната ръ ка на м ам а. Н а един пирон висяха панталоните
ми, ф лан ел ката ми, потника и тирантите ми - същите, ко­
ито бяха откраднати!
Т ате м и р а зк аза - пъхайки лъжица парещ а супа меж ­
ду подутите м и устни с ръце, мириш ещ и на карболово
м асл о - как м а м а за първи път, откакто съм се родил, на­
п у сн ал а н а ш а т а зем я и се отправи ла към л агер а на
работниците, носейки пушка, как претърсила караваните,
до к ато о т к р и л а откраднатите ми дрехи, които трим ата
м ладеж и, р азделили плячката, вече носели с гордост. Тате
ми разказа как м а м а с пушка на рамо преминала с триото
през гр а д а д о Х ал и с кросинг - нисък мост, който минава
над к о р и то то на пресъхнал поток, почти напълно погъл­
нато о т гъ сти храсталаци и диви рози.
- С ъ б л и ч ай те се - казала тя. - Сега... скачайте! - И ос­
тавила т р и м а т а нещастници да се бутат из гъсталака поч­
ти одрани ж иви, обляни от главата до петите в собсвената
си кръв.
- П р о к л ети крадливи маймуни! - чух м а м а д а се про­
виква от сво ята спалня.
 I ll

М ам а прекарваше все повече време в леглото си, но

продълж аваш е да тиранизира домакинството, крещейки
заповеди от своята стая. Тате й се подчиняваше, без да се
оплаква, както и Юкрид. Но докато матриархатът продъл­
ж аваш е с годините да тестува възможностите на м ълча­
нието на нейния съпруг, по тялото на тате преминаваха
тръпки, ръцете му трепереха и Ю крид забелязваше, дока­
то гледаш е през една от шпионките си, как тате стиска зъ­
би и очите му се присвиват при всяка излаяна команда, как
около устата му се появява бял кръг от потискан гняв.
Ч есто изпращаха Ю крид до казана, за да налее някой
и друг литър от ракията, и сред противната смрад на раз­
лагащ и се трупове, която се разнасяш е от стаята за мъче­
ния на бащ а му и го задушаваше, Ю крид плачеше под нея,
но изчакваше двете минути, докато калпавото устройство
за дестилиране изпикае своя литър отрова.
Т ате често седеше на своя трон горе, скърцайки със
зъби и мърморейки, докато наблюдаваше сакатата м ена­
жерия д а води битка в стария воден резервоар, а въздухът
се оживяваше от истерична врява. Ю крид защипваше мар-
кучето и запушваше тапата на пълната бутилка. Лицето му
беше посиняло от задържането на дъха и след като при­
тичваш е през бунището до бараката, той се тръшваше
пред вратата, вдишвайки дълбоко чистия въздух. Не чува­
ше вече песента на умиращ ите зверове, а тази на пияния
деспот вътре, който пищеше като бебе за бутилката си. Той
оставяше питието със звън пред вратата на спалнята й, бег­
л о регистрирайки изръмжаването на вратата или сграбч-
ването на доставящ ата лапа, докато влизаше в стаята си,
а ум ъ т м у беше потънат в катта на убийството.
Един ден тате донесе вкъщи едно полумъртво диво
куче, осакатено от капан. Вместо да го захвърли в резер­
воара заедно с останалия дневен улов, той покри прозор­
ците на старата бричка с телена мрежа - двоен слой - и пус­
на ръм ж ащ ия помияр в колата, захлопвайки вратата след
него.
Кучето се беше хванало в по-голям капан за диви пра­
сета и о гр о м н и те челю сти бяха потън али в л яво то му
бедро, прекърш вайки костта като клонче, но се бяха ока­
зали твърде тъпи, за д а отсекат крака н ап ъ лн о/
Л ю бопитен, Ю кри д беше наблю давал бащ а си с по­
беснялото куче, но чак когато бащ а му затвори звяра и се
прибра, Ю крид излезе иззад варелите зад коню ш нята и се
приближи д о о гр о м н ата желязна клетка.
Вътре кучето ръм ж еш е и плюеше, въртейки се в бе­
зумен кръг на т р и т е си здрави крака. С илните му рамене
беснееха и настръхваха, кожата на муцуната м у се беше
изпънала о к о ло кръвясали те му очи, а сти сн ати те му че­
лю сти се бори чкаха в гадна усмивка.
Ж ивотното се успокояваше в присъствието на Ю крид
подобно на човек, о бл ад ан от дем они пред свещ еник.
П речистено о т беса, кучето остави Ю крид д а се погрижи
за него. Той превърза полуотрязания крак с бинт и му нах­
лузи дебел въ л н ен ч орап с черни и ж ълти р о м б ч ета на
глезена.
Ю кр и д р а зм и с л и по въпроса за име на ж ивотното.
С лед дъ л го к о л еб ан и е се спря на “Ж ъ л т”. П о-късн о сле­
добеда то й п р о м ен и им ето на “Ром б”, а после - на “Ж ълт
Р ом б”. Н о с л е д к ато отново премисли, той въобщ е изос­
тави н а ч и н а н и е то , к ато с негодувание о съ зн а ц ял ата
безсм исленост.
Т ой х р ан еш е кучето предимно с плъхове и ж аби и го
поеше с во д а и к о га то то укрепна, Ю крид го пусна.
К учето закуцука надолу по хълма, д ок ато се скри в
т р ъ с ти к и те з а д д ъ р в о то бесилка. Застан ал на хребета,
Ю кри д го гл е д аш е как си отива. Той преброи гарваните,
които се в ъ р тях а н ад главата му.
Т ри д ен а п о-к ъ сн о Ю крид наблю даваш е м ал к а гру­
па ученици д а т и ч а т по Главния път. Т ой се зачуди, сл и ­
зайки по стъ л б и те на верандата, какво правят толкова д а­
леч от града. П о гл ед н а още веднъж, преди д а се спусне
надолу по с к л о н а - те като че ли махаха с ръце над глави­
те си, но о т т о в а разстояние беше трудно д а се каже.
 Той се потопи сред тръстиката и ускори своя бяг към
тях. Почти на всяка минута се спираше, за да се вслуш а в
глъчката, която се усилваше, докато той се приближаваше.
Накрая видя една пъстра група отстрани на пътя на около
двадесет стъпки. Виковете на децата бяха вече истерични.
Писъците им на н асл ад а пронизваха мекия следобед. Те
вече не тичаха.
Изведнъж настъпи тишина.
Ю крид се промъкна до ограждението, прикрит от пог­
леда им зад буклука, останал от тръстиката по телената
ограда. Той наблю даваш е как децата се обърнаха и зати ­
чаха по Главния в посока към града. Той се промуш и през
оградата и се загледа в оттегляШата се група. Очите му се
бяха превърнали в прорези от ярост. Някои от децата раз­
махваха пръчките си, а други хвърляха своите в тръстиката.
Едно м ом че с ужулено коляно гонеше пишяшо кривокра­
ко момиче с нахлупен мръсен чорап на главата. О коло вра­
та му им аш е черни и ж ълти ромбове.
- Вижте! - извика момичето, което беше спряло да тича
и гледаш е о бр атн о към пътя. Един насмеш лив п ръ ст на
протегнатата й ръка сочеш е право към Ю крид. Д ругите
деца се спряха и се обърнаха. Момчето с маската се сблъс­
ка с друго м о м ч е и се просна на пътя. ожулвайки колене­
те и дланите си.
П оследва уж асна тишина, нарушавана с&чо от приг­
лушените стонове на м ом чето с охлузените колене. За ня­
колко м ига Ю кри д беше сам с ускорените удари на с ъ р ­
цето си. К а р т и н а т а , която виждаше, беше п о тъ н ал а в
червено.
Грабвайки камък от земята, той пристъпи напред и се
прицели. Преди да успее да го хвърли, депата се бяха обър­
нали и бягаха по пътя.
К ам ак ъ т в р ъ к ата му лепнеше от кръв.
В краката му леж еш е трикракото куче. О голената р а ­
на на ам п у ти р ан и я м у крак се беше облещ и ла грозно.
Главата му беше сплескана и мозъкът беше изскочил през
пукнатина на тем ето като гребен на петел. Езикът му ви­
сеше от устата, покрит с прах, и изглеждаше два пъти по-
дъ лъ г, отколкото трябва. П арче счупена кост се п о д ава­
ш е о т м есото на здравото му бедро, стърчащ а като ж ели­
р ан пръст от червената козина. Т ънка струйка кръв и зти ­
чаш е от ануса му, см есвай ки се с мократа опикана почва
под задницата му.
“Ето как са го спипали - помисли си Юкрид.- Счупили
са другия му крак.”
“Д а ” - пом исли си той, подозренията му се п о тв ъ р ­
диха о т следата от м окър пясък, която започваше д есети ­
на м етр а по-нататък и свърш ваш е при размазаната задни­
ца на кучето.
Ю кри д извлачи трупа извън пътя и го хвърли в една
яма.
П осле тръгна по Г лавния и намери чорапа. Тупайки
го о т прахта, той се скри сред тръстиката.

О П Л А К В А Н И Я Т А Н А Ю К Р И Д НЕМИЯ, N o 2

А з съ м едно нещ астно копеле без късмет. Б ог знае.

П о -н я м от ц яла ш ап ка, пълн а с уши. О твратително.
Н езаслуж ено. Безполезно. О, да! Една гротескна ф орм а.
С б ъ р к ан . Да! С б ъ р к ан и гаден в мозъка. О, грозно
творение.

IV

С л е д големия дъж д юкулитите създадоха отряд със

з а д а ч а д а р екон струи ра гробищ ето на Х упърс хил.
З а д ач а та беше да се съберат човешките останки, разп ръ с­
н ати те и подутите ковчези и грубите кутии, направени от
бо р о ви дъски, камънака, надгробните кръстове, камъни и
урни и паметните плочи и така нататък. Успяха в по-голя-
м ата им част да въ зстан о вят парчетата от с тар о то
гробище, въпреки че чии кости в чий ковчег и чий ковчег
в чия дупка - това никой не можеше да каже. М ного годи­
ни след края на дъж да и новата подредба на гробищ ето не
беше рядкост да подритнеш по склона някое кокалче или
капачка на коляно или ребро, погребани или
полупогребани.
Малцина от първите работници по тръстиките се бя­
ха оказали д остатъч н о упорити, за да останат през го д и ­
ните на бурята, така че реконструираното гробищ е беш е
рядко посещ авано и беш е оставено на собствените си
грижи. Онова, което преди беше ужасна кална ям а, след
няколко години се превърна в море от плевели и пълзящ и
растения. Плешиви бели надгробни камъни потъваха в м о­
ре от преплетен бръш лян и лоза като глави на давеш и се
хора.
Този плевел беше единствен в долината Ю кулор и
растеше само около парцела на гробището на Хупърс хил.
Той се разви веднага след дъж да. Растейки в ерозиралата
почва, това растение, познато като “Тромпетът на Т ули”,
беше единственото пълзящ о растение с цветове във ф ор­
м а т а на фуния, което м ож еш е да се похвали с м орскоси-
ни цветове. М алко се знае за Франк Оуьн Тули, върху чий-
то надгробен камък растен и ето беше показало синия си
цвят за първи път. Н еговият камък и епитафът върху него
не дават никакво обяснение. Тайната на плевела трябва да
е останала само между бедния Тули и Бог - и. без съмнение,
дявола. С амо те мож еха д а каж ат от какъв отровен извор
пиеше този плевел, за д а потъмни лицето на своята кади ­
фена камбанка до такава см ъртна среднощна сянка.

М оят храм - м оята пещ ера от плевели и мъх - се н а­

м и р а сега на о к оло д е с е т крачки вдясно от м ен.
М очурищ ето с с толкова гъста растителност, че макар да
съм бил там стотици и стотици пъти, понякога ми отнема
до половин час да открия м алкото скривалище, което съм
си направил. Оглеждах се за ивиците от бял чаршаф, бели
като призраци, които висяха по сплетените стени - те ми
пом агаха да се ориентирам.
Р азп р ъ сн ати около мен бяха м оите съкровищ а.
Б интовете с петна бяха като знам ена. Кутии с пирони и
гвоздеи. К аш он с електрически кабел. М оят чук. Свещи и
найлонови пликчета, пълни с клечки и църковни вощеници.
М оите Библии. Кабел. Ж ивотински кости, пера и птичи
черепи. Черупки и гнезда. Н якои от м оите кутии - около
десет. С ним ки, които бях изрязал от списания и бях нани­
зал на конец по стените. М алките бутилчици от синьо стък­
л о су х ан н а вода.
Т ова бяха моите житейски трофеи, моите Божии зн а­
ци - частици, останали от Нея - кървави сувенири. К осата
на курвата. Нейната нощница. П ортретът на Коузи, който
бях сп аси л от ръцете на онези, които се изправиха срещ у
нея, п р е м аза х а я и я изхвърлиха. Д етската сним ка и
н аставл ен и ята, които беше написала в стих на гърба й.
К а р т и н а т а на Бет - на сам ата нея, закачена по стените и
т ав ан а на пещ ерата под такъв ъгъл, че да стои над мен,
к о гато л еж а в черупката си.
Върху килим от розова коприна и дантела - да, и д е­
сетте перлени копченца, които оставяха своята изчезваща
и м п р еси я върху гърба или корем а м и - кичур коса - едно
рубинено м ънисто, което се носи по ж ълт плаж - трепере­
щ а а л е н а кап ка - горч и во-сл ад ката глътка - всичките
ж ивоти, изгубени в странни съвокупления, събрани в това
м р а ч н о убеж ищ е - в това м рачно убежищ е -
С ъ б о р е н дънер, издялан по ср ед ата от длетото на
светкавиц а по време на дъждовните дни, предполагам, об­
разуваш е нещ о като твърдо легло, в което лежах изтегнат;
бях го подлож ил с картон и мъх. Бях като в капсула между
двете стени от сянка, която разкривяваше няколкото дъски,
заковани като подпори към дънера. Лозите се сплитаха над
мен, образувайки нисък покрив. Можех спокойно да се из­
правям до седнало положение. Имаше достатъчно място
и за моя ангел, кой го в по-късните ми години се появява­
ше върху о тр язан о то дъ рво в подножието на м оята
какавида, после влизаш е и лягаше до мен.
Понякога чувах хиляди гласове, зашото Бог говори &
много езици, които м и шепнеха разни неща, докато лежах
там напълно сам. Тогава всичките чувства на страх и на
гняв и на отчаяние, които ядях дневно като хляб, м е на­
пускаха и аз се чувствах най-силен. Най-силен.
Те ми каз... Той ми казваш е неща, които знам. че б я­
ха необикновено знание за мен самия в началото. П осле и
за другите.

От деня, в който слънцето за първи път проби обл а­

ците и целуна къдриц ата върху челцето на нам ереното
бебе, без да го осъзнават, юкулитите бяха почнали да въз­
дигат Бет като светица. Н икога нечия плът не е била по-
ценна от земното тяло на Бет. Нито пък някое дете е би то
така повивано, обличано и направо глезено като тази не-
осъзнаваща се лъжкиня.
Без майка и с един неопитен осиновител за бащ а. Бет
се превърна през детските си години в полулъшеря на сто­
тина изкукуригали или предполагаеми бъдещи м айки за
по час, всяка реш ена да се грижи за изпратеното от небе­
сата дете по начин, който подхожда на благословения а то л
на такова чудодейно обстоятелство. Жените се редуваха
д а готвят на С ардъс и на м ал ката Бет - горди, когато д е ­
тето ядеше от тяхната каш а, и отчаяни, когато отказваше.
Вниманието на тази многогърда, многогласна, обли­
чащ а и щ ипещ а м ай ка към пеленачето приличаш е на
благословия. П ървите пет години на Бет преминаха без
проблеми. В добро здраве, преливаща от добър характер
и като тихо и сдърж ано дете, тя беше винаги добра към
върволицата от вечно суетящ и се жени. Тя винаги успява­
ше да им се усмихне луничава и срамежлива, което р азта­
пяше и най-строгата м атрона - топла награда за усилията
й.
И всяка година в деня на нейното идване ю кулитите
отн асяха Б ет - едно перлено б яло вързопче с главичка,
увенчана от теменужки - на градския площ ад. Там, под ве­
л ичествени я м ономент, обсип ан с гирлянди от м асти л е­
ните цветове, откъснати от гр о б и щ ет о на Хупърс хил,
С ардьс Суифт произнасяше благодарствена молитва, вдиг­
нал бебето към небето. О чите м у - д в а кладенеца, които
някога бликаха с горчи лката на т ъ га т а - сега бяха ясни и
сини, потопени в дълбоките и сладки води на радостта. А
око ло него хлипащ ото му с та д о изливаш е още по-голям
дъжд.
П о сл е един по един членовете на паството падаха на
колене, за д а целунат стопленото от слънцето стъпало, на
което беш е нам ерено бебето. Л етн и ят въздух се изпълва­
ш е с “ал ел у я” и “осанн а” и с б о л н а та м и ри зм а на цвето­
вете но тр ом п етчето.
П о врем е на ш естата година на детето игривата вдо­
вица М оли Барлоу, отвръщ айки на странната усмивка на
Бет, каза:
- Т о в а дете е сътворен о със сигурност от по-свята
глина, о тк о л к о то аз и ти, С ар д ьс - нейната каш лица и з а ­
бележ ката й бяха напоени с намек и туберкулоза.
- Н е к а се надявам е д а е така, сестр о - отговаряш е
С а р д ь с х л ад н о , тайно изтощ ен от върш ителите на добри
дела, к о и т о наводняваха къщ ата му, за д а повиват детето
и д а у го я в а т м ъж а, изтощ ен особено именно от тези м н о ­
го М о л и Б ар л о у в к и , кои то виж даха в него не С ар д ъ с
б а щ а т а, а С ар д ъ с, подходящ ия за брак.
Н о н а тези чувства никога не им беше позволено да
и зп л у в ат на повърхността, защ ото сам о един поглед към
д ъ щ ер я м у стигаш е на Сардьс, за д а продължи да яде, как-
вото ж ен ите му поднасяха на м асата, д а слуша техния неп­
р е с т а н е н бр ъ твеж и д а о тв р ъ щ а на м азните им
к о м п л и м е н т и , защ ото това беше м ал к а цена, заплащ ана
за п р о д ъ лж аващ ото добро здраве и за благоденствието на
н е го в о т о дете, Б ет - неговата единствена и най-висш а
радо ст.

Б ет се прозя и изви назад малкото си тяло; за един бла­

жен м о м ен т всичките й м лади мускули се опънаха по м е­
ките й р астящ и кости. Заразявай ки стаята със своята
прозявка, тя видя как и С ардъс, и М оли Барлоу издишаха
своя дълбок сънен дъх.
- Б лагодаря ви за вечерята, госпожице Барлоу. Мога
ли д а оти д а в стаята си, татко? - попита Бет, отправяйки
грейн алата си усмивка и към двам ата.
Т е грейнаха в отговор и дори след като Бет влезе в
стаята си, затваряйки нежно вратата зад себе си. двам ата
възрастни стояха все още неподвижни и усмихващи се ти­
хо - щ астливи жертви на заразната хитрина на детето.
В сам отата на нейната стая усмивката на Бет изчезна
от л и ц ето й като нещо нежелано. П етдесет дебели кукли
с восъчни глави и ръце седяха срещ у нея, подредени в два
изрядни реда покрай стената.
Т я зарови в джоба на рокличката си. Големите й зе­
лени очи се обърнаха навътре, за да събудят друг свят -
свят, неопетнен от п о-голем и ръце. Тананикайки си
мелодия, която само тя можеш е да чуе, Бет извади от дж о­
ба си дървена игла за дрехи. Тя я стискаш е здраво в ю м ­
рука си.
- Н е плачи, Пег. М ам а се върна.

О П ЛА КВА Н И ЯТА Н А Ю К РИ Д НЕМИЯ. No 3

Един друг път гледах как двам а младежи от рафине­

рията чукат момиче горе-долу на същ ата възраст като мен
- петнадесет - в долния край на гробищ ето на Хупърс хил.
К азваха се Сет и Били и кога то свършиха, вместо да се
върнат по релсите на количките покрай полето, младеж и­
те тръгнаха направо през гробищ ето точно в посоката, къ-
дето клечах. Те ме сграбчиха и м е замъкнаха долу върху
един камък и ме вързаха. Сет седна върху гърдите ми, при-
тискъйки ръцете ми към зем ята с колене. Кога то най-сет­
не м о м и ч ето ги настигна и ме видя, тя хвана с ръце глава-
ти си и започна да вика и да псува:
 - У би й те го! Сет! О, Били! У бий те го! Т ой щ е ни
издаде! Ще ни издаде! Убийте го!
С ет м и удари ш ам ар.
- У сп окой се. К ой щ е повярва на т о в а см ах н ато
м ом че? Виж! - М ом ичето, все ощ е хленчещ о, надникна с
ръце, покриващ и лиц ето й. Тя погледна с м окри очи през
пръстите си.
- Д ръж го, Сет, здраво - каза тя и се надвеси по-близо
над мен. Г ърдите й се издигаха и спускаха. О т нея лъхаш е
м иризм а на секс. О т устата й изскочи писък. И тя започна
да се см ее, д а се см е е и не спря д а се см ее д о р и когато
Сет ме скапа от бой. П осле той слезе от мен и остави Били
да м е бъхти. С м ееш е се до края. Кучката.
Н е всяка с п у сн ал а се ръка, която се опи тваш е д а ме
накаже, беше извратена. О, не! Набожните, смирените, пра­
ведните - и те бяха ч а с т от моя съд. Защ ото м о я т м ъчител
е с м н ого м аски . А з бях попаднал в неговата с и сте м а от
лъжи и тези, които продължаваше да измисля, нямаха край.
Р аб о тн и ц и те, в я р в а щ и те, дец ата, б езд ом н и ц и те,
пияниците, д о р и м о я т а собствена плът и кръв - всички те
бяха ръце на м о я прокурор - марионетки! Д ибата, пръчка­
та и к о л ъ т, д р ъ в н и к ъ т и брадвата, п о зо р н и я т стъ лб,
прикладите, ш и бал ки те и камъните, публичното унижение
на в е щ и ц ат а, к а м ш и к ъ т и колелото, м а н и в е л а та ,
засечките, б о т у ш ъ т и ю мрукът и всичко о стан ал о , безк­
р а й н и ят с п и с ъ к - с к р и ти и дебнещ и, н е зав и с и м о от
пътеката, к о ято избирах.
Н еведнъж богобоязливите юкулити м е црогонваха от
града. Н о все о щ е с ъ м озадачен от едно нещ о, което се
случи, к о г а т о бях м о ж е би на четиринадесет. Чуйте.
С едях на с тъ п а л а т а на мраморния паметник, изтиск-
вайчи черн ия сок о т тромпетчетата, които бях открил там,
когато заб ел язал група от около седем-осем м ъ ж е ю кули­
ти д а п р е к о с я в а т площ ада. Един от м ъж ете разм ахваш е
вила. А з гл ед ах как идват към мен и се чудех каква ли е
п р и ч и н а т а д а с а то л ко в а възбудени. Б авно загрях, когато
п о д и в я л а т а т ъ л п а беш е сам о на няколко м е т р а , че аз,
Ю к р и д Ю к р о у , бях тяхната цел! Т ак ав а беш е м о я т а
невинност! Скочих на крака, оплетох се в едно позлатено
въже, украсено с пискюли, което висеше ниско и ограж да­
ш е стъпалата. Успях д а се измъкна на сантим етри от п о ­
лудялата тълпа, на секунди, м акар че ме преследваха до
края на града, пухтяши и задъхващ и се, чак докато се пре­
върнах в презряна изчезващ а точипа на хоризонта.
Това, без съмнение, беш е първият път, когато б л аги ­
те юкулити ме накараха д а се задавя, да повръщ ам полу-
ж ив отвъд границите на града. О, не, но това не беш е и
последният! Д ори сега, когато потъвам с още санти м етър
надолу, нещо бърза към мен, нещо с адски подбуди - еван­
гелисти с червени качулки - идват пазителите, и звъ рш и ­
телите на кървави дела. О, ж естока малка Бет! Какв>ц опус­
тош ения причинихме!

VI

“М ъченичеството на пророка” от Гастън Джордж ви­

сеш е на ю ж ната стр ан а н а ю кулитската скиния от 1935
година. Тогава уваж аваният академичен портретист се бе­
ш е заселил в цъф тящ ата долина, поразен от “пълната без-
резервност и неуморна всеотдайн ост” на ю кулитите към
полетата на техния пророк.
- Вашето най-голям о съкровищ е е вашата непоклати­
м а вяра - най-ценният дар, който познавам - заяви Г астън
при представянето на поръчания портрет, отказвайки как-
вото и да е заплащ ане, с а м о позволението д а се установи
в долината.
- Вие ме направихте м н ого щастлив. Ще продълж а да
ви служа с надеждата, че някой ден ще намеря покой, сл ед ­
вайки ваш ия п р и м ер - продълж и той, треп ерещ о т
вълнение, но пробож дан от съмнения, които никога н я м а ­
ш е да разреши, м акар че остан а в долината до края на ж и ­
вота си.
Д есният му крак беш е заровен под подгъва на развя-
в а т а т а се роба - една жестока д р а м а от проблясващи въл­
ни и дълбоки черни гънки,- а с левия си крак стъпил на поз­
л ате н а сребърн а луна, п ророкъ т се издигаш е към небето
върху облака на палав херувим. Р а зсти л а щ а се, обагрена
в а л е н о о к о л о сърцето р о б а , о сл еп и тел ен скиптър и
корона, росни сини очи теглеха погледа нагоре към с тр е ­
ли от светлина, които струяха от пукнатина в облаците, о т­
во р и л а се, за да приеме пророка.
Г астън Джордж посвети остатъка от живота си на д о ­
к у м ен ти р ан ето на и стори ята на ю кулитите чрез своите
портрети. Я сните ф ундам енталистки принципи, изповяд­
вани о т пъ рвите ю кулити, някак си сковаваха четката на
худож ника и обуздаваха будния глас на неговото въобра­
ж ение т ак а тотално, че сери ята от осем портрета в овална
ф орм а, които обграждаха вътреш ността на Градския съвет,
ням аха въобщ е никаква прилика със своите прототипове.
Т о ва бяха слаби изпити благоп ри сто й н и лица, които се
м р ъ щ ех а з а д бради и под черни ш апки. О сем м рачни с е ­
дящ и ф игури - студени и неукрасени стълбове на общ нос­
т т а - п р о д у кт на една сгърчена, окована ръка.
Н о Д ж о р д ж все ощ е не беше нарисувал безспорния
си ш едьовър. Т ова направи около ш ест години, след като
сп ря дъж дът.
“Б е т ” ви сеш е срещ у с п и р ал н и я полет на
“М ъ ч е н и ч е с т в о т о ” в ю кулитската скиния на северната
стена. Н я к о и я презираха, а други я възхваляваха. Трети тя
п р о сто озадач аваш е. С ардъс Суифт беше взел реш ението
д а я о к а ч а т в скинията. П ортретът беше на ш естгодиш на­
т а Б ет.

О П Л А К В А Н И Я Т А НА Ю К Р И Д Н Е М И Я , N o 4

О , Г о сп о д и , аз Те умолявам! Чуй плача ми и съкрати

м ъ к и т е м и , защ о то съм уморен от то зи ден и от теж ката
р а б о т а п р е з него. Вземи своя слуга и го прибери вкъщи.
Г о с п о д и , н я м а м ясто за мен на тази зем я на хората. Аз си
спом них Т воята заповед. С торено е. С нея е свършено.
Три гарвана кръжат горе! Аз идвам, Господи! Идвам!
Защ о то вр атата към Твоето царство не е над главата ми,
а под мен. Призови ме долу! Нека тази кал да затвори ус­
т а т а си над мен! Подготви м оя път. О, Господи, чуй м о ­
ли тви те ми. Призови ме долу и ме спаси от проклетите
хора!

С игурно си мислите, че да си роден ням. лишен от

реч и ограбен от възможността за общуване е достатъчно.
С игурно си мислите, че брем ето на немотата е било д о с ­
татъ ч н а теж ест над главата на едно дете. О, не! К ойто и
д а управляваш е тази противна спирачка, който и да дава­
ш е тази лъж ица нещастие, трябва да ме е видял как изпих
цялото ш ибано канче, защ ото сега целият бях залят от съ ­
д ъ р ж ан и ето му - лош късм ет и зла съдба. И всеки ден ду­
хаш е нечист вятър, и всяка нощ грееше жестока звезда. И
не м и н аваш е ден, без да прихвана някакъв боклук.
Р оден ням до м ъртъв брат в локва от ракия от об ел ­
ки на зад н ата седалка на изгорена бричка на хълм от бок­
лук - това беше само въведението, сам о полъх от това, ко­
ето с ъ д б ат а ми беше приготвила. Това, което аз не знаех,
а м о я т м ъ р т ъ в брат може би знаеш е, беше, че ние бяхме
две много нещастни създания. Единият ням, а другият съв­
сем мъртъв. Болната утайка на една мръсна утроба - грозни
гаврош ч ета, изхвърлени от м ръсн и я й корем в един зъл,
зъл свят, твърде жесток за такива нещ астно заченати деца
като нас.
Д а, разби ра се, работниците м е биеха и онези от гр а ­
д а м е гонеха, и в училището децата ме замеряха с камъни,
и онези о т м елницата ме ритаха и ритаха, но аз понасях
стоически ударите, които валяха над мен. И всъщност те­
зи нещ астия бяха нищо пред безкрайната омраза, понася­
на в собствения ми дом. Да! Н ай-отвратителният враг бе­
ш е т а м вътре. Майка ми беш е неописуем враг. Тя беше
ч ер н а п л ю нка. Нямах убеж ищ е и от двете страни на
стената. Н ехората от долината, а пияното деспотично д я ­
волско изчадие, което ме роди. беш е истинското изпита­
ние за м оята сила. Последните си години, кълна се, тя пре­
кара в безм илостно преследване на м оето нещ астие. С амо
като си пом и сля за това дори сега, две пълни години след
като пукна, е д о с т а т ъ ч н о да м е пререже в червата.
П онякога м е учудва, нали знаете, аз съм н о с ач ъ т на
жезъла на Г о сп о д а и негова ръка. И збрани ят д а п редп ри ­
еме Н еговата н ай-екстатична мисия - и как Всемогъщ ият,
при цялата м у д о б р о та и благост, е м огъл д а и зм и сли т а ­
кова нен ави стн о творен и е като нея. И ли м ож е би тая лу­
кава л и си ц а е б и л а сътворен а от друга, по-уж асна ръка?
Д али тя беш е в е л и к о то творение на някакъв адски
козметик? Р ъ к ата на Луцифер? Кои ли проклети задници
са се п р о б и л и ? К о й проклет отходен к ан ал се беше
отпуш ил? Зн аете л и ? Н е? Да?

VII

Т я с ед еш е н а обикновен дървен с то л с висока

облегалка, о б гр ад е н а о т черна празнота. Б еш е облечена
със същ ата бяла дреш ка, но не така пристегната като преди.
К р аят на р о к л и ч к а та й беше леко прибран и разкриваш е
коленете й. Б л у зата беш е тънка и свободна. К райниците й
се бяха поудълж или малко, мисля, и м акар че седеш е стег­
нато за портрет, някаква непринуденост в Стойката й я пра­
веше н ап ъ лн о естествено, сякаш я н аблю давам , без тя да
знае.
М ож е би л ъ ч ъ т о т фенерчето беше отговорен за за ­
д ъ л б о ч ав ан ет о на тъ м н а т а обстановка и п о д ч ер тав ащ
призрачния б лясък на дрехата и свободно разпуснатите й
коси от зл ато , кои то падаха върху рам енете й. Н о - и това
е невъзм ож но д а се обясни - очите й се п ротягаха о т бре­
говете на л и ц ето й к ато две ом агьосващ и ръце, въртящ и
се и тан цуващ и във вещ ерско заклинание. У давнически
езера, см а р агд о в о зелени и омайващ и като зи м н и паяж и­
ни или кръ говете върху крилцата на д яво л ск а пеперуда,
ом агьосващ и пак и пак, взиращ и се изпод два тежки кле­
пача някак навън, но някак и навътре също, изпълвайки ума
м и с неспирен шепот - странен, мрачен шепот. К ръвта ми
пулсираш е и аз бях всм укван надолу-надолу и все по-
навътре...
К олко дълго съм стоял там , омагьосан в м рака на
параклиса, не м ога д а каж а всъщ ност. Трябва да е било
обаче много дълго, защ о то образът на нейното лице з а ­
почна да избледнява като ум иращ а луна. Докато вече ед ­
вам го виждах и тогава накрая магията се развали с изчер­
пването на батериите във фенерчето. И това, и гласът.
- Дали съм нарисувал светостта в един човек или м о ­
ж е би съм изложил човечността в един светец?
Аз се завъртях и насочих фенерчето в посоката, от ко­
ято идваш е гласът. Н а вратата, осветена от ум иращ ата
светлин а на фенерчето, стоеш е тъмна фигура. Завъртях
светлин ата във всички посоки в търсене на изход. Такъв
нямаш е.
- Не се страхувай. За м ен е чест, че един от вас се е
върн ал, за да гледа к арти н ата ми сам. Не съм дош ъл, за
д а ти сторя зло. Каж и м и защ о си се върнал да гледаш
Б ет? К акво има в картин ата, което те е довело тук?
Вкусвах кръвта, к о ято беш е потекла от носа ми.
У сещ ах тоягите и камъните на публичното наказание ощ е
тогава, когато се обръщ ах на всички страни в търсене на
изход.
- Можеш да си вървиш, ако искаш. Нямам намерение
д а ти навредя. - Той се придвижи напред, освобождавайки
изхода на скинията.
“Сигурен съм, по дяволите, че не искаш - помслих си,-
ш ибано съм сигурен, по дяволите."
Аз се изстрелях през коридора, профучавайки по го­
л и те дъски на скинията. М ахах ожесточено с ръце като
мелница, докато летях срещ у натрапника Опитах се да ви­
кам и сигурно съм изглеж дат д оста страшно, защ ото той
едва свари да се отдръпне. Аз изхвърчах през вратата и по
стълбите и не спрях да тичам, докато не стигнах завоя към
наш ата барака.
 И збърсах носа си с кърпичка, а сърцето ми биеше ш и­
бано изплаш ено студено. Бях о стан ал без дъх и не можех
да му о б р ъ щ ам внимание. Н а кървящ и я си нос.

Аз леж ах по гръб под п ок р и в ал о то на живия плет.

Виждах н овата луна в небето, която се превръщ аш е в хи­
ляди нещ а - парченце лим он, злокобн а перка, заплаш ва­
щ а царствените води на небето, снопче от златното руно,
инструмента на косач, пуснат златен лъв, единствена стък­
лена пантоф ка, л ам п а, окъпана в злато, гънка, златен рог
върху р о к л я т а на девойка, облизване, език, гневен трън,
покрив на ясли, креватче или лю лка, черпак, зъб - всичко
там горе, над м ен , далеч от м о ето докосване, отнето.
Аз се зав ъ р тях по корем , гл ед ай ки това, което
ставаш е.
Б е т р азкопчаваш е сан д али те си и ш епнеш е някаква
песен:

... О, поле зелено, поле с детелина ,

кривокрила птица над мене премина ...

Н о ш и б ан и те щурци избухнаха отново в нощ та със

своето п р о н и зващ о звънене и аз не м ож ах д а чуя другите
думи. А з п р о сто гледах детето, което притискаш е колене­
те си под ш у м о л я щ ата памучна рокля, свободна и м ного
бяла. И ако пръ стите на краката й не се помръдваха и сви­
ваха и р а зд в и ж в а х а праха, ако ги н я м аш е греещ ите й
сан д ал и , с ъ б у ти до нея, можех д а я с б ъ р к а м с неживо
творение, изсечено от същ ата умела ръка, която беше съз­
д ала м р ам о р н и я ангел. Сърпът и русото бретонче бяха яр­
ки к ато л у н ата, която се извисяваше отгоре, и мъртвеш ки
неподвижни.

Б е т о т кам ък.
Г реховно изчадие.
Г реховно изчадие.

В иж те т а т е как стои с изтъкано о т съсредоточаване

лице. Ръката му - сигурна, стоманена, непоклатима. Вижте
и зди гащ ата се кула от карти за игра, слож ени една по ед­
на на м асата пред него. Вижте как бавно и с каква изнервя­
щ а тъ р п ел и во ст се издига. Вижте картината на спокойст­
вието - тате със своите тихи карти. Етаж след етаж.
И все пак, няма и половин час преди това, ама бях наб­
лю давал тате през дупката във въггшната стена да стои раз­
крачен с един чеп ат стар бастун в ръка и д а налага Муле
отново и отново. Пляс! Пляс! Пляс! Вижте мокрите ивици,
които покриваха гърба и задницата на клетото същество.
Чуйте цвиленето от болка на Муле. “И иии-ааа! Ииии-ааа!
И иии-ааа!” Т о беш е полулегнало.
В иж дате л и как, докато м агар ето ош е реве, тате на­
вива ръкави, за д а започне първия етаж от карти?
Вижте как Муле се върти в безнадежден кръг из обора,
опитвайки се д а оближе кървавите рани по задницата си
Вижте как М уле се зарази от болестта на тате. А тате
- лу д о стта м у беш е изчезнала! П рем ина нататък спокоен,
работейки. Безболезнено. Още един етаж. Виждате ли^

Беш е след полунощ, когато влязох в юкулитската ски-

ния с ф енерче в ръка и ножици, затъкнати в казан а. Беше
почти един, к о га то си тръгнах с н а в и то то платно под
миш ница.
Н а сл ед ващ и я ден го закачих в м о я т а пещ ера. Глава
на фигура, ко ято бдеш е над м оето осам отен ие. С детска­
та сним ка на курвата в ръка аз се дивях на приликата - жъл­
тите къдрици, същ ото намусено израж ение, чувството за
злокобна предизвикателност, която леж еш е в центъра на
м о м и ч еш к и те бедра, и отпуснатата скупченост на ъгло­
ватите кости, лю бопитно наклонената глава, изобилието
от злато, си пещ о се по раменете. Аз се губех с часове във
вещ ерските езера на техните очи - на нейните очи - нейните
очи - на нейните вещернн водовъртеж ни очи
 VIII

Бет се страхуваш е о т другите деца.

Прекарала първите си години под тираничната лю бов
на тълпа цвърчащ и м айки, тя не беше им ала за при ятел
друго дете. К о гато С ар д ъ с Суифт записа детето си в учи­
лищ ето на долината Ю кулор, страховете, които преди л е ­
жаха скрити, сега се проявиха в детето. Бет не се чувства­
ше добре с деца на с во ята възраст. И времето не д е й с тв а ­
ше като мехлем. К о га т о седмиците изтичаха и п ъ рви ят
срок вървеше към края си, господин Карл К улън, д и р ек ­
торът на училищ ето, предлож и на Сардъс Суифт д а о т с т ­
рани дъщ еря си от уч илищ ето и да я учи частно.
К ато жест, който не беше просто лю безност, защ о то
решението не м ож еш е д а взем е сам, С ардъс се ср ещ н а с
няколко от най-видните последователи и заедно обсъдиха
бъдещето на Бет. Н ейн ото щ астие беше, каза С ардъс, т о л ­
кова о бщ ествен а гр и ж а, колкото и род и тел ск а. Б еш е
решено, че както стояха нещ ата, бе сторено повече зло,
отколкото добро, като бяха държали детето в училищ е, и
още решиха д а се обърнат към господин Хенри М енделсон
от Д ейвънпорт, б р ато вч ед на У илма Е лдридж , за п о с т а
частен учител.
Б ет тай н и ко за п о ч н а д а презира господин Х е н р и
М енделсон - страхувайки се от ежедневното п ри сти гане
на неговата лъскава розова глава, която подскачаш е на хо­
ризонта й точно в осем ч аса всяка сутрин. Т я н астр ъ х в а­
ше при звука на м ал к и те му лачени обувки, скъ рц ащ и по
линолеум а пред нейн ата врата. Тя мразеш е кр о тк о то “а-
х м м м ”, което следваш е, и стегнатото му почукване с е д ­
но кокълче. Н о това, което наистина кипваш е к р ъ вта на
Бет, беше начинът, по който я наричаше “Беет” с леко, поч­
ти недоловимо потрепване в интонацията:
- Д обро утро, Бе-ее-т.
И м акар че ненавиж даш е господин М елденсон, Б ет
благодареш е на Б ога, че присъдата й в училищ ето беш е
прекратена. Н ям аш е повече да й се налага д а усещ а у ж ас­
ната ом раза, с която се беше сблъскала през трите студе­
ни м есеца, които прекара к ато ученичка там. Н ямаш е да
й се налага да среща децата, кои го я мразеха. Н ямаш е да
й се налага да среща ревнивите им преценяващи погледи,
д а чува презрителния ш епот и смях, жестоките подигра­
вателни стихчета.
С трахът й от другите деца беше толкова голям, че тя
зап о чн а да прекарва м еж дучасията и обедната почивка в
далеч н и я край на прасковената горичка зад училищ ето,
клекала под шепнещите сводове на градината. Очите й се
взираха в пространстото пред нея, неподвижни и ш ироко
отворени и някак си празни. К акви светове я поглъщ аха,
д о к а т о клечеш е сред р о зо ви те и бели цветове на
прасковите, само мож ем д а предполагаме.

IX

Е дин следобед в края на пролетта м ам а привърш ва-

ше един петдневен запой по обичайния си начин, принуж­
д авай ки м е да напусна къщ ата, за да бъда скоро п ослед­
ван о т тате.
Т ате се порови зад бараката, хвърли няколко чувала
на гъ рба на Муле и напълни дисагите с инструментите, ко­
и то използваш е: въже, ловдж ийски нож, змийски щ ипки,
м реж а, намордници, кучешка тояга - раздвоен прът за при­
биране на потенциално опасни зверове - и т.н. После се о т ­
п р ав и по склона към Г лавния. П ридърж айки се д о
тр ъ сти к ата, където бяха залож ени повечето капани, той
презареди няколко, които бяха затворени, провери онези,
ко и то все ощ е чакаха, и прибра всяко животно, което се
беш е хванало.
А з се спотайвах зад него, вним авайки да съм добре
скрит. Клечах зад туфа перуники, гледайки през сини и бе­
ли цветове. С лед около десет м инути обаче решнх д а се
поразходя по Главния, до к ато е все ощ е светло.
 Бях се разхождал само около две-три минути, когато
чух странен стон. Идваше от човек и то с голям а болка.
Въобще не приличаш е на другите гласове - и можех без
затруднение да установя къде беше източникът на тази
агония, защото при особените гласове се усеща тоналност
на присъствието, която ги прави дяволски почти невъзмож­
ни да... по дяволите. Забравете.
Прескочих вирчето, промуших се през оградата на
Платото на славата и навлязох във високата трева. Вървях
към стоновете, биейки тревата с пръчката, която държах.
С тенанието се усилваш е и ставаш е все по-ж аловито.
Изведнъж забелязах тревата, която стигаше до кръста, да
бушува лудо сам о на хвърлей разстояние.
Тръгнах към м ястото с протегната напред пръчка.
- М илост, милост! - чух някой да вика и, разтваряйки
тревата с пръчката, видях пред себе си един смрадлив
скитник, облечен в черно.
Скитникът беше заклещил крака си в един от капани­
те ями на тате - капак от стоманен варел с около осем кръс­
тосани прореза в него, събиращи се като звезда в центъра.
Беше п оставен върху яма, дълбока около ш ейсет
сантиметра. С китникът лежеше по гръб и гледаш е към
небето. С двете си ръце стискаше окървавения си крак за
коляното. Виеше от болка.
Аз изрових капака и извадих двата нита, които съеди­
няваха двете части. После разтворих двете перки от л ам а­
рина и го освободих. Неволно се отдръпнах, когато скит­
никът извади крака си от челюстите. Ботуш ът му беше пъ­
лен с кръв.
Б еш е съсухрен мъж и отчаяно и м аш е нужда от
бръснене. П овдигайки са на лакът, той вдигна свободната
си ръка и, сочейки м е с хладен пръст, изсъска:
- Б ог д а те убие, ако ме оставиш тук. - П осле затвори
очи, оголи м ал к и те си зелени зъби и припадна.
С ан ти м етъ р по сантиметър замъкиах скитника, дър­
жейки го за р ъ ц ете, до старата църква на П л ато то на
славата. Ч ер н а панделка кръв се беше образувала около
глезена ми.
 Оставих го на счупените стъпала на църквата.
Изхвърчах към вкъщи.
О т к ам арата бутилки, струпани на ю ж ната стена на
бараката, взех един букан от трушия. Напълних го с ракия
от обелки от единия от казаните, завих здраво капака и го
ритнах надолу по склона към бесилката, където два гар­
вана кълвяха дървото. С дебелия край на пръчката изро­
вих ножиците, затъквайки ги в колана си, и без да се бавя
дори за глътка въздух, се отправих по пътеката по посока
на църквата. Докато тичах, усещах мръсния пръст на скит­
ника д а става стоманен и бодлив, докато той изплюваше
клетвите си. Господи, аз чувах злокобното му
предупреждение!
О тново бях сред тревата и не ми беше трудно да о т­
крия кървавата диря на скитника. Г лавата ми пулсираше
ужасно, докато следвах алената река, изтекла от ботуша
му.
О ткрих ботуша, полепнал с мухи, там , където го бях
оставил. Н о скитникът беше изчезнал!
Изкачих се по стълбите и прекрачих прага на Божията
къща. Г лавата ми се изпълни с иконокластните чудеса, ко­
ито м е бяха развълнували при предиш ни тайни посещ е­
ния в църквата преди много години. Спомних си страсти­
те Х ристови, които покриваха колоните, изпълнени с неж­
ност и любов, и светците, хванати в канона на главните про­
зорци грееха, окъпали олтара и предверието с кубчета ос­
лепителна яркост. Припомних си потока от огнено черве­
но - златен ореол - светло опръскано парче от светлина -
кубчетата светлина, топли, всепроникващи, лъчисти. Аз се
потапях в насладата, във величието на тяхната святост,
тяхното мъченичество.
Влязох в предверието и о, как се беше ом ърсило това
м ясто. И м аш е библиотека, натъпкана с книжки с химни и
малки библии, позорно занемарени в подвързии от прах и
паяжини. Аз взех една от библиите. Вода беше нагънала
подвързията и се беше пропила в страниците, а хартията
все ощ е беш е мокра и опръскана със следи от сив мухъл.
Н а една страни ца се казваше:
 5 Тогава аз щ е насоча лицето си против тоя човек и
против сем ей ството м у и ще изтребя изсред л ю д ете им
него и всички, които го последват в блудството, за д а блуд­
стват след М олоха.12

Косата ми настръхна и затворих книгата. С м разяващ о

нещо. Библия. П онякога.
Бях оставил покрития с мухи ботуш навън, но м о ят
акт на м и лосъ рди е беш е излишен - изглеж даш е, че вси ч­
ки мушици в д о л и н ата бяха свикнали да препълват м ал к а­
та стаичка. Т е ж уж аха и бучаха навсякъде о к о л о мен.
К рилата сган. П оругатели. “И ма повече мухи, отколкото
при разп ятието” - си помислих. К и ли м ът беш е п окри т с
втвърдена* кал и боклук. Не беше вече а л е н а т а м ек а
покривка, която н якога е била. Лайна на плъхове им аш е
навсякъде, а по ъгли те бяха свити стари кучешки фъшкии,
зли и см ърдящ и. О т д вете страни на затворени те врати,
които водеха към с а м а т а църква, върху две ниски к ам е н ­
ни основи седяха д ве порцеланови урни във ф о р м а та на
купи - едната лежеш е счупена на една страна, а другата бе­
ше непокътната и изглеж да предизвикваше силно интере­
са на мухите, защ ото те висяха като черен облак над г ъ р ­
лото й. А лчно жужене идваш е отвътре. Аз се въздърж ах
да проверя по-отблизо.
С библия в е д н ата р ъ ка и буркан от труш ия, пълен с
“У айт Д ж изъс”, в другата, със загькнати в колана ножици
и с бясно блъ скащ и те чукове на м оето сърце аз отворих
вратата на сам ата църква. А ръж дясалите панти издадоха
протяжен, заекващ стон, докато теж ката врата се о тв а р я ­
ше и затваряш е зад мен.
“О, Бож е - пом ислих си, погнусен от гледката,- какво
са сторили с твоя д о м ?!” Н о отговор не последва, защ ото
беше ясно, че Б о г вече не живее тук. П л я ч к о са н а ,
осквернена, ограбена и омърсена, църквата беше разби та
и презрението беш е навсякъде. Всичкият блясък и зл ат о
ги нямаше. С м р ад та на всичко противно и човеш ко теж ко
висеше във въздуха - въздух, който някога е бил напоен с
уханието на там ян. П о д ъ т беше покрит с боклук - м о р е от

I
 отворени консерви и празни бутилки, мръснозелено и
кафяво. О бедното слънце, което се осмеляваш е да влезе
дори в тази територия, избухваше в разпръсната светлина
и леж еш е на мръсни парченца сред боклука. Големи пар­
чета м озайка бяха откъртени от колоните, изрисувани със
с тр асти те Христови, и излагаха на показ парчета сива
мазилка. Онези сцени, които все още си личаха, бяха ом ър­
сени от някоя просташка богохулна ръка. Погледнах към
колоната на света Вероника и открих, че тя вече не избър­
сваш е ч елото на нашия Бог, а го кърмеш е с огромна сива
гръд. С ъ с същ ата зелена боя бяха издраскани думи по
стените. Драпериите бяха разкъсани и лежаха по пейките.
М ръсни одеяла, смърдящ и на пикня, лежаха на купчини.
Н якои от прозорците бяха запушени с кашони, а други б я­
ха заковани с дъски. По первазите стояха окапани с восък
бутилки с парченца свещ в тях. Боклукът изш умоляваш е
нервно, когато плъховете се скриваха в м ръсотията и м е
наблюдаваха, докато седях в дъното на църквата. М иризма
на с м ъ р т се носеше по повърхността на дълбока пет сан ­
т и м е т р а м ръ сн а вода. Конски мухи покриваха пейките и
бр ъ м ч ен ето им се разнасяш е из празния дом. С амо уж а­
сеният Х ри стос не беше осквернен. прикован към абан о­
совото си разпятие. Висеше високо-високо, далеч от д о ­
сега на м р ъ сн и ръце.
Стоейки до вратата, аз видях най-после крака на скит­
ника - отвратителна гледка сам по себе си, ален от теч а­
щ ата кръв, стърчащ сред пътекага от последния ред пейки,
където той, без съмнение, лежеше.
Аз нагазих навътре.
Скитникът лежеше, опънат върху пейката, един тънък,
обут в ботуш крак и една тънка ръка висяха отстрани.
Д ес н и ят крачол на панталоните му беше скъсан на
коляното, а една молитвена възглавничка с разпиляно с ъ ­
държ ание беше подпъхната под пищ яла на премазания му
крак, друга беше под главата му, Той гледаш е към свода
със сту д ен и стъклен поглед. Не показваш е никакъв
признак, че е в съзнание. Мухите кацаха по облачетата на
устата му, където се беше събрала пяна от слюнка. Кървав
ош ечатъ к от ръка зацапваш е лявата стран а на л и ц ето му
к а т цветовете на война. Едно перце от възглавн иц ата бе-
йге залепнало върху кръвта по бузата му. Не беш е м ъртъв,
защ ото диш аш е - но диш ането беше бавно и затруднено и
придружено от тихо свистене. Стоях над него и гледах бра­
дата му, к ъ р вавото м у лице, просто го гледах известно
време.
Д окато го гледах, отново неволно п отреперах - т о ч ­
но както в п р е д в е р и е то преди м ал ко, к о га то отвори х
Библията и прочетох откъса за блудните. И м аш е нещ о, ко­
ето не м ож еш е д а се обясни в израж ението на скитника,
както по някакъв начин и в онези думи. П о зн ата струна в
една уж асена ч а с т от м оя мозък беше др ъ п н а та и караш е
кожата м и да потръпва в отчаяние, но другата ч ас т от съз­
нанието м и о тк азваш е д а чуе. Н якакво п редсказан и е м о ­
же би или нещ о извън мен ми говореш е, а аз не разбирах.
Може би Бог ни говори по много начини, не с а м о с гласа
си. П лъ тта ми потръп на и аз трябваш е д а свал я поглед от
него. П огледнах р а н ата му.
Беш е една разяр ен а рана, която беше ухапала о т д ве­
те страни пищ яла му. К ръвта се стичаш е по крака и п ада­
ше на голем и черни капки от върха на глезена. Б еш е р азя­
рена и проклета ран а, но аз съм добър по раните.
Винаги нося съ с себе си поне две кърпички, особено
откакто носът ми кърви. Взех една от задния си дж об и муш ­
нах Библията на нейно място. Отвинтих кап ачката на бур-
ката и от зам а й в а щ и те пари на раки ята от обелки м и се
повдигна. Без д а д и ш а м , напоих п арц ал а в р а к и ята и, на­
веждайки се към ранения крак, изсипах един-два пръста ди­
ректно в ран ата. С китни къ т подскочи и л егн а отн ово, но
ужасен вик на си л н а болка се надигна в гъ р л о т о му. Той
не спря дори за да си поеме дъх, докато не свърш их д а про­
м ивам р а н ата с н ап оен ата с ракия кърпичка. П очи стен а,
раната изглеж даш е по-добре. П осле нарязах вто р а т а кър­
пичка на равни ивици с ножиците и превързах крака му. Бях
оставил буркана с раки ята все ощ е три ч етв ъ р ти пълен
между коленете м у на пейката и когато завързах п ревръз­
ката и погледнах, видях как скитникът се беш е повдигнал
 на т р еп ер ещ и я си лакът и беше обвил м р ъ сн и те си пръс­
ти около буркана от трушия, поемайки дълги бързи глътки
Рибеш кият м у поглед беше изчезнал. М ътните му зеници
се въртяха нервно в орбитите си, но погледът му не слиза­
ш е о т м ен през цялото врем е - дори д о к а т о гълташ е
о тр о вата. К а т о бебе, смучещо биберон, той се свиваше и
пиеш е, л и гав е ш е се и се хилеш е, гри м асн и чеш е и ме
зяпаш е. Аз стоях до превързания крак с ножиците в ръка и
съ щ о го гледах около м инута-две - но не - им аш е и нещо
повече о т то ва - предполагам нещо м ного повече. Докато
стоях там , стискайки хладните ножици и гледах см радли­
вата отрепка д а се гърчи като пребито псе, аз усетих за пър­
ви път през всичките тези двадесет години какво е да не се
страхуваш . Знаех, че го плашех, стоейки така, разбирах го
по начина, по който подскачаше при всяко м ое движение.
Н и щ о не м о ж еш е да ме спре. Исках д а крещ я, исках да
крещ я и д а се см ея до припадък и предполагам , че това и
правех, стоейки там , гледайки го с ш ироко отворена уста
и с о голени зъби и с тресящ о се тяло. Г л ав ата ми гъ рм е­
ш е о т смях, к о й то само аз можех да чуя. Скитникът, пиян
о т страх, крещ еш е и бръщолевеше. Аз съ щ о крещях и го­
р ещ о то м и о т болка лице беше м окро о т внезапен поток
съ л зи и, предп олагам , без да знам защ о. С п ом н ям си, че
си м ислех как белият Христос на абаносовия кръст може
би съ щ о плаче, и нови сълзи потекоха по бузите ми - за
Н его, за скитника, за мен. За всичките нещ астници, които
бяха приковани.
И зм о р и х се от вкуса на солена вода.
Т о га в а едн а гротескна кукла изскочи пред мен, дви ­
ж ена о т някаква луда ръка. Друг скитник, по-голям и по-
зъл, скочи о т пейката пред нас и изтръгна буркана с ракия
о т ръ ц ете н а нещ астното копеле пред мен. О блягайки се
на пейката и отмятайки огромната си глава, крадецът пи­
еш е на го л е м и глътки. Принуден да остан е прострян на
пейката, куцият скитник престана да циври и като глупав
заек, въ р зан за къса верига, стана зъл - зъбеш е се и се пе­
неше и настръхваше, лежейки, оголваше кучешки зъби, гла­
с ъ т м у беш е см разяващ о съскане, езикът м у - раздвоен.
Аз потръпнах отново.
- Кайк! У биецо на Х риста! Дай ми бутилката! Ти,
смрадлив еврейски боклук! Тя е моя! Чуваш ли! Моя! Кайк!
К-а-а-йк!
Кайк седеше, клатейки цялата пейка напред-назад, съ-
дирайки се о т см ях , беззъб, с мокри устни, червен.
Подутият му нос пулсираш е като сърце, изпомпващ о т ъ м ­
ночервена кръв в м р еж ата от подути вени, покриващ и л и ­
цето му като паяж ина.
Тогава К айк зап о ч н а д а скача по пейката, държ ейки
ракията под д еб ел о то си тежко палто. К ам енн ите стени
блъскаха неговия см ях напред-назад. Ехо след ехо, докато
целият смях се п ревърн а в стена, до която мож еш д а тру­
паш цяла нощ лайна и те никога нямаше да достигнат върха
й. О питите м у д а н а д и га буркана ставаха по-труни.
С акатият скитник зам л ъ к н а и лежеше по гръб пиян.
Кайк се понесе към предната част на църквата и сед ­
на на олтара. Грухтейки и кискайки се, той търкулна бур­
кана по п ъ тек ата. Н аб л ю д ав аш е го как п од скочи и се
търкулна, зав ъ р та се и спира. Тогава с далечен глас запя:

... всяка сълза се превръща в мъка

за Джони, умрял през войниклъка...

И тогава падна бавно назад, за да легне, разп нат сред

руините.
Д ругият скитник отвори едното си око и, хващ айки се
театрално за болния си крак, каза със странен ш епот, гл а­
сът му беш е сл аб и търпелив:
- М ож еш ли д а м е чуеш, момче? М ай съм на п ъ т да
ритна кам бан ата. У сещ ам пърхането на ангелски крила.
Синко, аз си отивам и Б ог гледа! Нека благотворителнос­
тта д а е вто р о то ти име. П риятелю , това е м о л б а на един
ум иращ . Б ъ ди д о б ъ р християнин и осветли това кътче.
Д онеси м и един л и т ъ р з а сбогом. Налей м и един буркан,
за да м ога д а си оти д а с усмивка на уста. Разбираш л и ме,
приятелю ?
П резирах този скитник. Мразех го. Беш е зъл и м р ъ ­
сен и смърдеше и в него имаше нещо познато. Напомняше
м и за... напомняше ми за... но не сторих нишо срещу нещо.
В м есто това заиграх по свирката му. Налях един буркан и
го донесох в хана църква.
Н а следващ ия ден им донесох още и на следващ ия -
същ о. О тново и отново седях и нямо гледах как сакатият
скитник се дърли и препира със своя гигантски спътник.
К айк, заради гадното питие - все едно че е въпрос на ж и ­
вот и смърт. И двамата дълго се наливаха с авантата и пос­
ле се валяха наоколо и се смееха и смееха - смееха се на
мен.
Започваха ожесточени и позорни спорове на теоло-
гически теми, които неизменно свършваха с хвърляне на
празни бутилки и консерви по Х ристос на стената, които
м яташ е Кайк. Оказа се, че той е художникът с богохулна­
т а ръка. Щеше да си плати. И двам ата щяха.
Н ито един от двам ата не усещаше скърцането на о т ­
м ъсти телни те зъбци. Н ито един от двам ата не знаеше, че
ко лел ата на една адска маш ина бавно се задвижваха. Не
знаеха, че техният м алък, ням “виночерпец”, както ме
наричаха, всъщ ност бавно се изпълваш е с питието на
предателството, че аз бях злокобната фигура, спотайваща
се зад завесата.
Играех тяхната игра и чаках. Чаках и знаете ли, вдъх­
новението не пропусна да ме осени.
И м а м предвид, че сам, в моето тъмно убежище - тук.
в м очурищ ето,- лежейки по гръб в пещерата, аз мислех
д а извърш а разни неща. Всъщност, те не бяха винаги м оя
идея, разбирате ли? Аз мислех за начини или по-точно м и ­
съ лта за начините ме осеняваше, дока то лежах в своя три ­
ъгълник на вдъхновение. Да! Вдъхновение - блудницата, де­
тето светица и моят ангел в тъмницата. Неразривно свър­
зани заедно, това божествено трио - розовата материя на
нощ ницата на курвата под мен, огъната като кожа - о б р а­
зъ т на д етето светица над м ен, м иещ о ме със своите
ом агьосващ и очи - и навсякъде около мен моят ангел, м о ­
ят бож ествен гост, изпълващ ме със своето същ ество,
вдъхновяващ ме. Заедно те направляваха ръката ми, тази
троица н ап р авл яваш е ръката ми в м рака. К а т о невидима
броня те м е защ и щ аваха от онези, кои то биха м е унищ о­
жили - унищ ож или м о я дух - независим о д а л и бяха лош и­
те грубияни, които работеха в тръстиката, лицемерите, ко­
ито живееха в гр а д а , или см азан ите от пиене скитници в
църквата.
Всяка м и с ъ л , ко ято изпълваш е гл а в а та м и през тези
безбройни ч ас о в е на вдъхновение под купола, беш е осе-
нение - бож ествено, изпълнено с Бог - да, наистина. Добри
мисли. Б ож ии м и сл и .
Н о нека к аж а с а м о следното - инструкциите, които
получих за ски тн и ц и те - не, не, забравете това. Н ека сам о
да кажа, че когато вече всичко е изречено и сторено, аз таях
някаква зл а о м р а за към онези см ърдящ и отрепки - някак­
ва зл а о м р а з а - и тя се натрупа в м о ето м р ач н о убежище.
Да, н атрупа се. Вдхновение за ом раза - вдъхновение за о м ­
раза н ап р аво о т Б ога.

Д енят: 6 о к то м в р и 1952.
М уле л еж и и ум ира. Ю крид погребва ж ивотн ото и
пръчката, к о я т о го уби. М алка м оги л а о т м ек а зем я под
водната кула бележ и мястото.
Б а щ а т а на Ю к р и д строи кула о т карти - двадесет и
два етажа.
С тои цяла нощ пред своето произведение, докато сут-
р е ш н о то с л ъ н ц е п ревръщ а хартиения д в о р е ц в злато.
Г лавата клю м а.
Т ате преби д о с м ъ р т Муле през есента, защ о то л и с­
тата бяха о т м е д и злато. Спомням си, защ о то ако не бяха
падналите л и ста, хлъзгави от сутреш ната роса, нямаш е да
м о га д а зав л е к а трупа на мулето д о с та р а т а водна кула.
Г ърбът м у беш е брутално потрошен. П редп ол агам - счу­
пен гръбнак.
 Взех л о п а тата с дългата дръжка и започнах д а копая.
Вниманието ми се отвличаш е от време на време от рабо­
тата по погребението сам о от студения поглед на Муле
То беше м ъ р тво , а м ъртвите трябва да се погребват, все­
ки го знае, и въпреки това очите му просеха м и л ост, като
че ли аз бях пребил д о см ърт бедното ж ивотно, а не тате.
Л о п атата м и обръщ аш е по-тъмна земя и изведнъж
там, в л о п атата м и, лежеше нешо, прилично на скелет на
м алко кученце.
К лекнал до гроба, аз почистих почвата с цвят на ръж ­
да от разпръснатите кости и открих малкия череп на д е т е
П осле открих р а зл а га щ и те се кости на п релм иш ни ца,
свързани с крехка ръчичка. Докато ексхумирах останките
на своя брат, изваж дайки всичките му кости непокътнати
и ги оставях на м ек а та земя от златни л и с та, хлипах
беззвучно, очите м и се изпълваха.
Погребах трупа на Муле и оставих скетста на б р ат си
в едно ста р о чекм едж е за прибори, което бях откри л на
сметищ ето. Н аправих прост хлъзгаш се капак и отнесох
кутията със себе си в мочурището. Оставих го от вътреш ­
ната стран а на зад н ата стена на своето убежище.
Той остана там - м оят скъпоценен приятел - цели три
месеца до деня, в който тя подплаши понито на турчина
към м о ч у р и щ ето и хората откриха м оя п р и стан и го
разрушиха.
Но всичко това идва по-късно
О бичам те, м алко братче! И сега се прибирам у лома!

Целият страх изчезна.

Т ял о то ми беше разтърсено от невероятен трепет
Тръпки на слава. Ц ялото ми същество се изпълни със си ­
ла - със силата. К ръвта ми просмукваше във вените м и и
продълж аваш е да се движи - да пулсира. Д а псе К ръвта
ми пееше. Блъскаш е вътре в м ен Сърцето ми биеш е • ри­
тъм с кръвта. П ри стъп ите на удоволствие избухваха и
звънтяха. П лътта ми - топла хал.
Целият страх изчезна.
Чувствах се като в църква в деня. кога то открих о с а ­
катения скитник, когато стоях над него, разсичайки възду­
ха с ножиците, и гледах надолу към него, а той гледаш е
нагоре към мен. Гледах го как циври. С момням си м р ъ с ­
ното му брадато лице, изкривено от страх, треперещ ите
му страхливи ръце, ж алкото му хленчене и как дори л и л а ­
вия белег, закривен под едното м у плачещ о око, беше по­
белял от страх.
Заедно ние ги оплевихме. Н его и подобния му - Кайк.
Целият страх изчезна.
Седях там и гледах кълбестия дим да се издига от го­
р ящ ата църква, която о гънят поглъщ аш е, която д я в о л ъ т
си взим аш е обратно. Ч ерн а качулка покри П л а то т о на
славата, докато огньовете на ад а беснееха ярко.
Доказах, че засл уж авам доверието Му, и затова Той
м и достави удоволствие, за д а знам , че задачата м и е о т ­
м е т н а т а и че Той е доволен. Д а бъде доволен - то ва беш е
м о я т екстаз.
А з не вървях сам . Т ой държ еш е ръката ми.
И целият страх изчезна.
О т възвиш ението, където стоях близо до бараката,
ю кулитите, въоръжени със ф акли и вили, приличаха на
м равки . Те лаеха и пееха и разм ахваха пламъците. Чудех
се как ли ги вижда Т ой - тези м равки, тези трескави точи-
ци т а м долу. Аз протегнах ръка. Те бяха не по-голем и от
палеца ми. Разперих ш ироко пръстите на ръката си, видях,
че педята ми беш е с ш и ри н ата на П латото на С лавата.
Б авн о свих пръстите си, притиснах ги всичките, огъня и
всичко в моя юмрук.
А з се изсмях и д о л и н ата потрепери от звъна на м оя
смях.

XI

П овеч ето о т м о и те ш пионки имаха коркови

запуш алки, но тази на стената в м оята стая беше н аправе­
на от см ачкана хартия. Н е м ож ах да открия коркова запу­
 ш алка за нея. Топчето от дъвкана хартия, което направих,
беше дебело колкото пазена ми и мина цяла седмица, до-
като изсъхне. Дори след като се сви. Все оше служеше за
целта и дупката никога не беше открита.
Отпуших запушалката от стената и копие от треп тя­
щ а ж ъ л т а светлина прониза тъ м н и н ата в м оята стая.
Въздухът на тази безсънна лятна нощ беше като кучешки
дъх. П ротегнах ръка, разперих пръсти и оставих зайчето
д а се блъска в дланта ми. С нопът светлина тежеше в р ъ ­
ката м и и блестеш е ярко като нов златен дукат. И аз л е ­
жах по гръб, с очи, привлечени от златното острие, и прос­
то гледах как прашинките сребърен прах се къдреха сп о ­
койни к ато морски кончета, носещ и се безцелни и
сам отни, навътре и навън от лъча. Лятна тъга се се спусна
и аз станах нейна жертва, задушаван от мрачната й лепка­
ва тъм а.
Аз седнах и лъчът се разплиска по лицето ми и, при-
м и ж авай ки срещ у светлината, приближих окото си д о
дупката. Сканирах предната стая от стена до стена.
В р атата беше отворена, за да влиза въздух. С пиртна
л ам п а висеш е на рамката на вратата и хвърляше разкъса­
но одеяло от медна светлина в стаята, разпилявайки сп о­
м ена върху верандата. Всяка крилата буболечка, летящ а в
нощ та, крещ еш е пред вратата в смъртна истерия - глупа­
ви мухи, обезумели от копнеж да влязат в яркото око на
светл и н ата. П одът долу беше покрит с овъглените им
трупове. С таята бучеше от лудостта им.
Т ате седеш е на м асата и поправяш е огромен капан
на пруж ина с отвор на челю стите повече от пет стъпки.
Б еш е л ю б и м и ят му. Черното копеле. Д о него имаше ку­
тия със смазка.
Т ате изглеж даш е така, сякаш го бяха ш ибали с
бодили. Д ебела вена украсяваше покритото му с капчици
чело. О ч и те му бяха м алки процепи. Ч елю стта му -
стисната, тате преживяваше. На всяка минута от устата му
изскачаш е псувня без видима причина. Той седеше, т о р ­
м о зен о т възбуда, пробваш е капана с нова по-силна
пружина. О ткакто умря Муле, тате изглеждаш е погълнат
 от горчива ярост, която не можеше да се прикрие - същото,
като да се бориш с игла, когато си изнервен.
Смених очите, лявото ми беше вцепенено и пробож ­
дано от жила, раздразнено от ледения пръст на светлината.
В кома ж ената на тате, тъпанарката, погребваше крес­
лото под туловищ ето си. Бушуващи пружини дълбаеха пъ­
тя си навън изпод нея. Тя хъркаше.
Тате разтво ри м асивните челю сти на Ч ерното копе­
ле и постави прим ам ката. Пружината изръмжа. Т ате я на­
маза вним ателно със см азка за оси.
Видях как тате се отпусна на облегалката на своя стол
с очи, вперени в прозяващ и те се челю сти. Т ой кръстоса
ръце пред гъ р д и те си. Вената пулсираше на слепоочието
му. Погледнах м ам а. Блъскащ ите се мушици. Пак тате. Той
скръцна със зъби. И зм инаха минути. Н асекомите продъл­
жаваха д а жужат. О тн ово смених на лявото око. С ънят м и ­
лостиво наближ аваш е.
К о га т о се събудих, все още стисках х ар ти ен ата
запушалка. Сядайки, усетих как дупката притегля окото ми.
Опитах се д а устоя.
Н акрая погледн ах в нея.

XII

Тя п о д п л аш и понито. Това го знам. Аз видях всичко.

И тя м е видя.
Бях в гр а д а зар а д и нощ та преди “изгарянето”, когато
работници и ю кулити празнуват започването на ж ертвата,
и всички хора с а твъ р д е заети да ядат и пият и д а ф ли рту­
ват с ж ен ата на съседа, за да ми обърнат внимание. Н о то ­
ва не о зн ач ава и че мож еш да йзтанцуваш тан ц а на дъж да
насред М е м о р и а л н и я площад.
С едях върху един боядисан камък д о с т а р а т а пом па
и коритото и гледах меж ду коленете си и прочетох м ал к а ­
та м ед н а таб ел ка, ко ято беше поставена върху него.
 “О вие, които сте жедни, дойдете
всички при водите.” И саия 55:1

Дарено от ЗКДЮ , 1921.

Слушах групата от четирима затворници, които т р о ­

паха върху ниско ремарке, за което беше впрегнато най-
дяволски нещастното пони на света. Как може един кон
д а бъде толкова кротък? Въобщ е не бих могъл д а си
представя. В опит да допринесе за веселието на празника
по своя скромен начин турчинът беше поставил на глава­
та на коня ярко червен фес, допълнен от черен пискюл и
черна ластична лента.
К акто си седях и не се бърках в ничии други работи
освен в м оите собствени, косата ми настръхна и ръцете
м и се зачервиха и ме засърбяха и изпитах стран н ото
чувство, че съм наблюдаван. Започнах да се потя, да се за ­
дъхвам и зъзна. Ръцете ми горяха и пулсираха и аз им
духах, но това въобще не помагаш е и затова ги потопих
до лакти в хладката вода на коритото. Държах ги така ця­
л а м ин ута и когато усетих, че кръвта ми се успокоява, ги
извадих. Тръсках ръцете си, докато почти изсъхнаха, Бях
твъ р д е уплашен, за да погледна нагоре, и се надявах, по
дяволите, че това чувство - че бях обект на нечие близко
наблю дение - ще премине. Но не.
Вдигнах поглед и очите ни се срещнаха. Точно като
на картин ата! Тя стоеш е до понито, потупвайки го по
ш ията, но гледаше право в мен. П рез мен.
О тскубнах погледа си и се изсипах от камъка. Беш е
го л ям колкото тиква, но аз се проснах настрана върху
чакъла, ожулвайки бедрото сн. Д яволски жилеше. Чух ня­
какви хора д а се изсмиват.
С еднах отново на кам ъка с глава между коленете.
П отръпвах от болка. Очите й ме разкъсваха. Когато о тн о­
во погледнах, тя ми се усмихваш е - зла, сад и сти ч н а
усмивка, която разкриваше м атките й бели зъби. Тя ми се
присм иваш е. С амо едно дете.
Навеждайки се по-близо до понито, потупвайки го по
 муцуната с бледите си ръце, тя се надигна на пръсти и про­
шепна нещ о в ухото му. Думи на вещ ица. Заклинание. Тя
се усмихна отново и отново показа зъбите си. Секунда по-
късно видях едно бяло око да се върти ди во на гл авата на
коня, после той се дръп на и ритна и се д р ъ п н а отново. С
невероятно изцвилване подплашеното ж ивотно се освобо­
ди и побягна, прегазвайки живия плет, двигайки облак от
черен прах по Г лавния.
Н адигна се вик на радост* Мъжете, пияни като тараби,
се накачиха по пикалите си и се впуснаха след него. Бутилки
и въжета и викове. Инстинктивно скочих в каросери ята на
един пикап заедно с десетина други мъже. П олови н кило­
м етър п о -н ататъ к м е изхвърлиха почти без д а н ам ал ят
скоростта.
Видях в д а л е ч и н ата как обезум ялото ж и в о тн о се о т­
деляш е от Главн ия и вече галопираш е по пътеката, която
водеш е към вкъщ и. П осл е го видях д а сви ва отново, на­
газвайки в блатата, и да изчезва в мочурищ ето. Вкусих кръв
и бръкнах за носната си кърпичка, като държ ах глава назад.
Закуцуках н ап ред по Главния, к ато не виж дах нищ о
на педя от л и ц ето си заради ш ибаната прах. К о гат о сти г­
нах до б ар ак ата, видях мъж е да се ни ж ат о тк ъ м блатата,
откъм м о ето убежищ е, някак отрезвени от каквото и д а се
беше слу ч и л о там .
Н а сл ед ващ и я ден влязох в м очурищ ето. Б еш е хлад­
но и т ъ м н о и д о к а т о се приближ авах към м о я т а обител,
улових някаква с л а б о с т във въздуха, която беш е чуж да на
тези скр и ти гр ад и н и , на тези влаж ни и м у х л ясал и м еста.
К ато че л и ж ена беш е преспала през н о щ та н аб л и зо и си
бе зам и н ала. Поех ощ е веднъж въздуха и си спомних... ла-
вандуловия м и р и с на тялото й... К оузи Моу.
Н ещ о п р о б л я с н а в краката м и и за м о м е н т си
помислих, че то в а е просто сълза, п ро л ята в нейна памет,
но не беше. Б еш е парченце от бутилка - м и н и а тю р н а т а
пруска стъ кл ен и ц а, която някога беш е с ъ д ъ р ж а л а лаван-
дуловата есенция.
М о зъ к ъ т м и бучеш е и м алко по м а л к о бях погълнат
от уж аса на с л у ч и л о то се. Кутията о т обувки беш е хвана­
та в м реж а от лози - птичи череп и илюстрация от Библия
бяха стъпкани в калта - окървавена дрипа красеше ствола
на едно дърво - кичури коса, хванати в паяжина, разни бу­
тилки от алкохол - см азаният череп на брат ми - р азп р ъ с­
нати в безпорядък сред пълзящ ата зелена сянка.
Легнах на зем ята, защ ото не можех да стоя повече
изправен. Затворих очите си за всичкия бръшлян и лозите
наоколо и отворих ш ироко уста в пълно отчаяние.

Т ъга беше неговото име. Н а друго не отговаряш е.

Ф ойерверки съскаха и се пръскаха високо.
С тъм няващ и ят се свод на небесата беше разснчан от р е­
акти вн и искри. О гнени чекръци бълваха ярки струи.
Ракетки, бенгалски огньове разкъсваха нош ното небе с
п л ам тя щ и я си полет. Ф итили фъскаха. Б о м би ч ки
експлоадираха. Пушек и сини искри изпълваха въздуха.
Д ец а стояха запленени в ням о учудване, приковали п ог­
лед в цирка от призрачни светлини над главите си. Техните
заш ем етени лица отразяваха в цветни викове пукащ ото
ш арлатанство на небето. Беше нощта преди “изгарянето",
о с м а т а ж ътва след дъж да. Беш е уханна лятна вечер през
1953.
П онито се скри в своята торба за зоб, и заташ ен о о т
експлозиите. От главата му се виждаха само потреперва­
щ и те м у уши, наострени о т двете страни на ф еса.
С обственикът му - турчинът,- пиян от домаш но вино, с е ­
деш е в плетен стол.
Зад Тъга имаш е сеновал, върху който ц и гуларят,
ларгоф он и стьт, певецът и човекът, прегърбен над м у зи ­
к ал н ата кутия, веселяха празненството с поредица от п о ­
пулярни жиги, флинги и агитацийки, които караха р а б о т ­
ниците и техните жени и шепа м лади кжулити да танцуват.
Т о гава Тед “Червения“ Х онли смени певеца за няколко
песни и тъкмо беше стигнал д о средата на последния куп­
л ет на “Град П ортланд“ :

Роден съм в Портланд,

Роден съм в Портланд.
 Да, там съм роден,
да, там съм

когато вече обезумялото пони внезапно отстъпи, из­

прави се на задните си крака и внезапно се отскубна от сво­
ето ш ум но брем е, преобръщ айки сеновала, изхвърляйки
балите сено и музикантите в праха.
Т урчи нът к аза по-късно, че ф ойерверките са подпла­
шили ж ивотното, но Уилма Елдридж, заклет противник на
музиката, каза, че музиката е била причината - особено пе­
ен ето на Т ед Х анли. Тед не о б ъ р н а вн и м ан и е на
забележ ката, беш е по-загрижен как щ е отсеч е сезонната
си н о р м а о т тр ъ сти ка със счупена китка. М ери Х анли, но­
вата съпруга на Тед, висока ж ена с интелигентен вид, с
тъ м н и очи и м у стац и - децата бъ рзо заб ел язаха находчи­
во стта на начина, по който неволно р а зм е ств а ш е после-
д о в а т ел н о ст а на буквите, така че се п олучаваха смеш ни
нещ а, излезе н ап ред и с леден тон каза:
- Д лъ ж н и ли см е всички д а уч аствам е взем ане на ки­
сел о то ви гр о зде, госпож о Е лдри дж ? С ъ с сигурн ост м о ­
ж ете д а п р о д авате нещ астното си м нение някъде другаде
- п реди зви к вай к и вълна от кикот и о т д в е т е стран и на
общ ността.
П о д п л аш ен о то животно галопи раш е в северна посо­
ка - едно д р ев н о прегърбено ж ивотно, вд и гащ о гъ ста пу­
ш илка след себе си. Тогава, м ервайки откри ти те блата на
северои зток, окъпани в ж ълто о т у м и р а щ о т о слънце, по­
нито се о ткл о н и о т Главния път и се впусна нагоре по ед­
на почти неизползвана пътека, устрем ен а към магически­
те води.
З в у к ъ т о т двайсети на п и кап а с е ч уваш е отзад.
Ревящ ите двигатели и свиренето на клаксоните караха гор­
кото ж и в о тн о д а галопира все напред през бл атата, дока-
т о н а в л е зе в с тр а н н и я кръг о т р а с т и т е л н о с т в техния
център. М очурищ ето. Изплашеният кон се насочи към сър­
цето му.
П и ян и те преследвачи д окараха п и кал и те си толкова
близко д о м очури щ ето, колкото им п озволяваш е подгиз-
п ал ата бл ати ста почва, оставяйки фаровете на дълги
светлини, насочени към тъ м н ата арена. Пияната смеещ а
се тълпа, въоръжена с въжета и фенери, мачете и бутилки,
влезе вътре. Те си пробиваха път през сплетената джунгла
от л о зи и пълзящ и растения, м ачете и извити сърпове се
люш каха.
К о г а т о тълпата прем ина през пръстена от гъ ста
р асти тел н о ст, която обграж даш е грозното кралство на
м очурищ ето, те откриха Т ъга д а рита диво във въздуха с
предните си крака. Задната му част вече беше погълната
от черния кръг от кал. То потъваш е все по-дълбоко с вся­
ко м ята щ о движение, което правеше в опит да се измъкне.
К ървава пяна покриваше лицето му, докато хапеше побес­
нелия въздух. От него не идваш е никакъв друг звук освен
п р азн о то щ ракане на челю стите му. Очите му се кокоре-
ха и въртяха в кухините си, докато поемаш е глътка въздух
и и зп у скаш е струйки пара през ноздрите си.
Огнненочервеният фес несигурно се крепеше върху главата
му.
Въжени примки яростно се посипаха около животното.
Те ш ам ар о свах а черното лице на тинята, когато пропус­
каха целта. Блъскащ ата се тълпа от четиринадесетина м ъ ­
же се редуваш е да хвърля, всеки се опитваше да впримчи
п о тъ в ащ о то животно, докато то прегръщ аш е въздуха в
сляп ужас в стремежа си да задържи предните си крака над
повърхността. Комарджиите се възползваха и залагаха за
изхода. Бутилките се предаваха от ръка на ръка.
Н акр ая някой успя да нахлузи примката около ш ията
и груп а о т седем-осем мъж е хванаха въжето и започнаха
да теглят, а онези, които бяха залож или за “мочурищ ето”,
викаха:
- П отъни! Потъни! Потъни!
И Т ъ га потъна.
К аква ли отвратителна гледка посрещ аш е окото под
катранената завеса на ям ата? Какъв ли ужас се спотайва­
ше о т д о л и ? Какъв ад беше ад ъ т?
Ч ер н ата кожа на калта се затвори над стария кон ка­
то тай н а врата и виковете и глъчката на сганта утихнаха
 тягостно, сякаш зл о то око на калта беше откр ад н ал о см е­
ха им. В конфузната тишина, която последва, съ б р ал ата се
група се взираш е в злокобното разстиламе на подвиж ната
кал, която се м естеш е и опиваше. Всички очи бяха прико­
вани в ужасното нищ о. Не се пророии дума. Н и то пък тъ м ­
ната кал издаде поне едно уригване в п а м е т на своята
вечеря.
Тогава с едно велико усилие конят се подаде през чер­
ното огледало, отм ятайки масивната си глава, увита в ка­
чулка от черна кал. И с топлата супа на с м ъ р тта , която си
стичаш е о т у с та т а му, Тъга накрая се предаде и к ал та го
прибра.
В ти ш и н ата м ъ ж ете се отправиха о б р а тн о към свет­
лините на пикапите. Т огава двам а или т р и м а о т тях спря­
ха и ф енерите им осветиха странна, п р и л и ч н а на пещ ера
постройка, направена о т дъски и м алки парчета от прояде­
на лам ар и н а. Б еш е овързана, за д а стои , с кабел и п ъ л зя­
щи р астения: с тр ан ен подслон на човек, п р и л и ч ащ пове­
че на животинска б ърлога или скривалищ е на крадец, пъл­
но с плячкосани нещ а.
К ървави бинтове бяха нанизани по стените и набор от
инструм енти беш е окачен на м алки прим чици: чук, голе­
м и нож ици, м а л ъ к три он , едн а-две о т в е р т к и , н якол ко
ножа, пирони, спринцовки.
Н а тънки въж енц а от тавана висяха с е д е м -о с е м п ти­
чи крила. О т купчина в ъгъла един от м ъж ете и зр и та кутия
за обувки и п етн адесети н а птичи ч ер еп а се и зтърколиха,
проблясвайки ж ъ л ти на светлината на ф енерите.
- Г осподи, И су се Х ристе, то ва е дуп ка н а ски тн иц и -
каза един.
- П р о к л ети ж и вотн и - добави друг.
И сякаш някаква огромна теж ест се с м ъ к н а о т р а м е ­
нете на р аб о тн и ц и те и те започнаха д а р у ш а т п ещ ерата,
обединени накр ая о т акта на пълно уни щ ож ени е, те разх­
върляха кутиите, открадн аха и н стр у м ен ти те, см ач ках а
стъклениците.
П одп али ха м ал к и огньове.
П рез то в а в р е м е собственикът на с к р и в а л и щ е т о ку-
цукаше по Г лавния, държ еш е главата си н азад и п р и ти с ­
каше с парцал носа си - цял, от главата до петите, покрит
с червена прах.
А трупът на с т а р о т о пони се носеше все п о -д ъ л б о к о
и по-дълбоко, блъскайки се в други бавно лвиж еш и се тру­
пове - някои от тях бяха на няколко хиляди години , съ х ­
ранявани от с т р а н н а т а кал в чистилищ ето, тихо н осещ и
се и пропадащ и.

С едм ица преди “ изгарянето" Ф истс У игъм изгуби и

двете си р ъ ц е, и гр аей к и си с количките за т р ъ с т и к а
Неговите приятели избягаха, оставяйки войнствения м л а ­
деж без пом ощ , д а се влачи двеста метра по Главния, п р е ­
ди да се свлече пред м агази н а на баш а си.
Ръцете м у, к акто седяха една до друта. ако бяха м а л ­
ко п о-благородн и, м ож еха да бъдат ръце на п и ан и ст, с е ­
дящ пред своя и н струм ент. Те помръдваха т ам на р е л с и ­
те - две безкръвни п ар ч ета от бавно ум иращ и нерви
К о гато излезе о т болницата, м л адеж ът о т го в а р я ш е
сам о на и м ето , к о ето м у бяха дати там - Ф и ц д ж е р а л д
И зглеж даш е съ стар ен , някак узрял.

Аз леж ах в този лаван дулов ад върху л егл о о т п р е п ­

летени растения и всичките въртяши се паяж ини оставяха
лепкав сив во ат върху ли ц ето ми. К огато тя се появи, н о ­
сещ а се над с к в ер н о стта наоколо, крилата й съ б р ах а р а з ­
пръснатите дарове в купчинка - к о са кожа и кости, харти я
и пепел, п е р а зъби и нокти, кръв и дрипи и счупени с т ъ к л а
После вещ ите бяха погълнати от внезапен огън, кой то ск а ­
чаше и о бл и зваш е к р и л ата й и пращ еш е отдолу. И м а к а р
че булото от паяж ина покриваш е лицето й. аз виж дах т ъ ж ­
ното й и гневно израж ение, разпуснатите й коси, в л а ж н и ­
те повдигащ и се гърди, начервениге и устни и нокти и о ч и ­
те й с теж ките клепачи - и м акар че уш ите ми бяха о б ви ти
с паяжина, чувах бавното й дишане н бавно кзри чен ите д у ­
ми - казваш е м и, че тр яб в а да познавач* врага си
И зто щ ен , аз си тръ гн ах от м очури щ ето и д о к а то си
пробивах пъ т през гь сть л ак а, газейки влаж ната п од ги зн а-
ла растителност, усетих, че напускам този м рачен п р и с­
тан за последен път и никога н ям а д а се върна. С трахът и
съмнението сега познаваха това място. Никога повече ня­
м аш е да се отпусна сред тези свещ ени места. Защ ото как
можех да бъда сигурен, че сред сенките, които се движеха
около мен, нямаше да им а сянка на човек? Никога повече
ням аш е да мога да се доверя на тази сянка - сега, след ка­
то беше открита от други.
Д окато наближавах п ерим етъра на кръга, кракът ми
се закачи за нещо твъ р д о и аз се проснах сред преплете­
ната растителност. И докато лежах там, нещо студено уха­
па глезена ми. И зправих се на колене и открих до себе си
свирепо доказателство за разбиването на моя храм - един
озъбен сърп. Този сърп. У сещ ах сърпа да тежи в ръ к ата
ми. Аз съсякох въздуха.
В ярата ми в отсъ стви ето на човека беше изчезнала.
- И м а ли м ясто, където ням а да ме последват? - по­
питах себе си.
- Х рас, храс, храс - безм ълвно си отговорих аз.

XIII

Б о г не е празнодумец. Н ям а да Го хванете как изпус­

ка райски газ в шегички и безгрижни разговори. Н ито пък
се впуска в м ного проповеди. О тм ина времето на тъ р го в­
ските трикове от старите дни - стария огън и ям ата с а д с ­
к ата сяр а. В наши дни Бог продава по-специализирана
стока. Х ората днес са по-малко склонни да се разделят със
сво и те скъпоценни м атериални блага и земни удо во л ст­
вия зар а д и обещ анието за небесно царство след см ъртта.
К л и е н те л а та на Бог е м алка и отбрана. Дяволът пък е н а­
р а м и л лопата.
Б о г стан а по-зрял. Н е е вече онова импулсивно б ез­
чувствен о същ ество от Завета - разпаленият продавач на
с л а в а съ с Своя чувал, пълен с карнавални фокуси, и с д е ­
белия С и глас. Огненият амбулант на горящ и храсти и чу­
додейни пръчици. В днешни дни Бог знае какво иска и от
кого го иска. Ако в Своето величие е помислил, че сте под­
ходящи за ин струм ент в Неговия по-велик план, тогава,
казвам ви, тр яб в а д а сте готови да получите, прозрете и
изпълнявате Н еговите инструкции, без да задавате въпро­
си и д а спорите.
Аз бях Неговият меч, остър и свиреп и вдигнат за удар.
Аз проблясвах на слънцето.

Седях сам на хребета на възвишението, което се прос­

тираш е от н аш ата барака до тръстиката долу. Бях поста­
вил ръце върху коленете, прибрани до гърдите ми. и д ол­
ната ч аст на л и ц ето ми някак си се губеше в сгъвките на
ръцете. Сгуш ен така, гледах долината.
Д окато гледах надолу, помислих над някои неша
Гледах д о л и н ата и виждах черната, висока и изпепе­
лена захарна тръсти ка, съблечена от своите дрипи и не-
ш епнещ а вече - притихнала и очакващ а да бъде присло-
нена от см ъ р тта. Видях групата секачи, потяш и се и пок­
рити със сажди, сечащ и стеблата ниско със своите мачете.
Секачите се лю лееха и тръстиката падаше.
Н аблю давах как убежището ми си стем ати чн о беше
унищожавано от тези мъже - същите свине, които бяха про­
никнали в м очурищ ето и сринали моягга пеш ера до основи
С ъщ ата сган, която беше стъпкала и разп р ъ сн ал а моите
съкровищ а - всичките загадки, които бях струпвал - древ­
ни черупки - треперещ и експонати от пера - кутии и кутии,
съдърж ащ и редки и ужасни тайни - крехки кости на човек
- пленени ш ум ове - чупливи призове - води и ж итни заро­
диши - спесим ени, изтъргани от един ж ивот - всичко, ко­
ето бих пом ислил или сторил - вичко. което беш е запуш е­
но или похлупено или поставено под стъкло - всичко, ко­
ето бях аз - скелетът, върху който висеше презрян ата ми
кожа - всичко беш е изчезнало. Шибания м и д о м . сам ите
ми кости - ням аш е ги. Чрез това безобразно изнасилване
на съ щ ество то м и тези вандали на душ ата бяха отнесли
моето м ин ало - м оята история - и на нейно м ясто биха ос-
тавили сянка. Черупка.
И както седях на х ъ л м а, гледах и мислех, усетих н е­
щ о твърдо и остро, п од об н о на бодил, да н араства в м ен ,
изпълвайки ме, зам еняйки всичко, което беше унищ ож ено,
с м а ч к а н о и с т ъ п к а н о н а прах под ботуш и и у д р я щ и
юмруци. Аз плачех и съсках и ръцете ми пулсираха подути,
сякаш ги бях пъхнал д о ки тки те в гнездото на оси. А з ги
духах, но дъхът м и и згар я ш е . М алките п р о р ези и по-
големите, по-старите белези съставяха географските к а р ­
ти на моите ръце и китки като жилести лилави ж игосвания.
П о подобен начин м о зъ к ъ т ми беше препълнен с кръв
и в него се разм ъ рд ваха и ритаха събудени някъде из с ъ н ­
ните пещери на с ъ зн а н и е т о м и отровните м и м и сл и . Т е
изпълзяваха като о т д ъ л го л е тен зимен сън - адски зм и и ,
копнеещ и за су рово м есо . П отях се. Задъхвах се.
П огледнах пак к ъ м п о л ето с надеж дата д а п овд и гн а
настроението си. О п итах се д а извлека някакво у д о в о л с т ­
вие от гледката п ред м ен - като пребити от у м о р ата куче­
та работниците понасяха наказанието на изкривяващия гъ р­
бовете им труд по п о л с к а та работа. Но боди лът на о м р а ­
з а т а р азцъф ваш е ощ е повече.
“П утки” - п ом и сл и х си.
У лових се д а ж ел ая - м олех се - обедното слънце, в е ­
че горещ о като в ад а, д а се завърти ощ е по-бясно, д о а т о
необятните хектари о т неизсечена тръстика започнаг д а д и ­
м я т и пуш ат и к о ж ата на работниците се напука и покрие
с мехури и д о к ато слън ц ето бие яросно, н асаж ден ията д а
избухнат в плам ъци и изпечената кожа д а се бели от р ъ ц е­
те и краката и крещ ящ и те л и ц а на мокри, червени ивици,
сло й след слой, докато овъглените им кости пробият т ъ н ­
к а т а п р о зр ачн а кож а и н акъ сат на парчета п аяж и н ата о т
вени и последн ите увиснали парцали от кожа д о коф а с ъ ­
си р ен а кръв. П осле тези проядени скелети д а се с р и н ат на
прах... д о напръсник пепел... д о м ъртва ш ибана с м ъ р т.
О т страх, че щ ях д а избухна в пламъци, ако п р о д ъ л ­
ж ав ах д а си играя с подобни огнеопасни м исли, аз о б ъ р ­
нах п огледа си другаде.
П огледнах над полетата към Главния път, където око-
 ло края на н асаж ден ията се беше насъбрала група от око­
ло тридесет ученици, които получаваха от първа ръка урок
за тр ъ сти ко в ата индустиря на долината.
С тях и м аш е и няколцина възрастни и аз м игновено
разпознах госпож ица Анапърл Уелс, зам естник-директор­
ката на у ч и л и щ ето в долината Ю кулор, по о сл еп и тел н о ­
то й бо н е - к о ето м ного приличаш е на м о н а ш ес к а
ш апчица,- по кри ващ о ушите и врата й, но със см ехотвор­
но стъ рчащ о връхче отпред като човката на гигантска ква­
кащ а патица.
М акар че беш е доста далече, разпознах М ери Х анли,
извисяващ а се с цяла глава над своя съпруг, когото познах
по блясъка на ч ервената му коса и новия бял светещ бинт
М ери Х а н л и с то е ш е отстрани - един Г о л и а т сред
п ъ р во к л асн и ц и те,- д о к ато госпож ица А н ап ъ р л У елс с
лице, червен о к ато м алина, което се открояваш е ярко на
фона на к о л о с ан о то й боне, се вълнуваш е и суетеш е зад
стадото си, подбирайки го насам-натам.
Дебел м ъж с папка в ръка - без съмнение човек от м ел ­
ницата - о тго в ар яш е на въпросите на децата. Т олкова из­
цяло ч ер н о беш е настроението ми този ден, че м и съ л та
д а се п р о м ъ к н а през високата трева от другата с тр ан а на
пътя и д а ги ш пи они рам не успя да събуди и най -м алкото
треп ване у м ен. П р о с т о седях и гледах. И след м ал к о пак
гледах, но като че ли същ о и не гледах, неспособен д а обуз­
дая бягащ и те си м исли.
П о някое врем е вниманието ми някак си беш е при в­
лечено о т д в а т а лам аринени навеса, издигнати на Хугтърс
хил преди една-две години за складиране на захар, сурова
и раф инирана, очакващ а извозване до П атерсън.
П о м и сл и х си за тубите, пълни с тъм на, гъ с т а и л еп ­
кава м еласа, които бяха наредени покрай вътреш ните сте­
ни на навесите. В м и сл и те ми се появи к ар аван ата о т р о ­
зова захар, която някога беше спряла на същ ия този хълм,
и в м е л а с а т а на м о ето мечтание, по-сладко о т стръ кч е
сорго, аз призовах образа й с кожа от м ед и кости о т с л а д ­
ки и и звестн о врем е се носех в ам брози ята на м е л а с а т а и
виденията с К оузи Моу, изкачваща своя м еден хълм към
м а л к о т о си м едено бурканче. И с трепетно блаж ено с ъ р ­
це аз потопих ръце в... но ж уж енето не беше на пчели, не,
то ва бяха мухи. С ега т я се носеш е с лице нагоре по п о в ъ р ­
хността на някакъв канал, л и ц ето й беше покрито от стиг-
м а т а на пребитата гр еш н и ц а, насинени очи и счупен нос,
без нито един зъб в у стата, т я л о т о й, белязано с незабеле­
ж им ите знаци на проституцията, ръцете й, измъчени от иг­
л и т е на п р и стр астяван ето , насинените й гърди и и зтъ н я­
л а т а й коса - м р ъ сн а, м ъ р т в а курва в канавката, защ о то ,
ако веднъж получиш б елег по тял о то или сърцето, е с а м о
въ п р о с на време, д о к а т о някой ти причини друг - и друг,-
д о к ато накрая н ям а д а м и н ав а ден, без да бъдеш пребива­
н а д о безсъзнание, и н я м а д а и м а град, от който д а не си
прогонена, и ставаш едн а п роклета развалина и накрая не
ти се струва редно, ако не ти извадят душата от бой - и след
го д и н а време от д ен я на о н о ва проклето падение, онези
п ъ рви удрящ и ю м р у ц и , тв о и те изтощ ени ю мруци, с в ъ р ­
ш ваш с мухи, б р ъ м ч ащ и н ад очите ти, там, обратно на с ъ ­
щ о т о м ясто, в съ щ и я гр ад , по-м ъртва, откогато напусна,
разн асян а н асам -н атам от водата - м ръсна м ъ р тва преби­
т а курва в к р ай п ъ тн а кан авка. Н о една м алка ч ас ти ц а о т
тебе не умира. Е д н а м ал к а ч аст от тебе продълж ава д а ж и­
вее и ти превръщ аш в сираче тази развалена презряна ч аст
и я изхвърляш в скута на онези, които ограбиха т в о я та
красота, защ ото т о е зл и ят плод на техните престъплания,
т о е тяхна кръв, техен грях, т о им принадлеж и - то ва дете
н а кръвта, тази и зд ъ н ка на греха...
Върнах вн и м ан и ето си отново към пътя. Б ет б л ес те ­
ш е с р е д праха п о д о сл еп и тел н о то слъцце. Д о нея дребен
п л еш и в м ъ ж в т ъ м е н к о стю м се м ъчеш е д а отвори о гр о ­
м ен ален чадър.
Т я стоеш е изп равена и неподвижна. С н еж нобялата й
р о к л я и к о р о н ата о т зл атн и къдрици светеха с б езср ам н а
яркост, която изгаряш е очите ми. Аз ги затворих. Б лясъкът
й тр еп теш е в т ъ м н и н а т а като сребърно езиче на п л ам ъ к,
потопен в злато - късче светлина в моментната м и слепота.
Зм и еви дн и те й кичури се виеха върху раменете й и и зл ъ ч ­
ваха някакво сияние почти като ореол - тихо проясняване
на въздуха около копринената й корона, И ще ви кажа след­
ното - ако не бях избран за единствен свидетел на зачева­
нето на д е тето в долината, за да пазя това единствено
разковниче, м ож ех лесно да се превърна в плячка на безс­
рам ната й лъж ливост.
О, бляскава самозванка! О, дяволска лъжкиня!
Разгледах отново пътя. Децата си бяха отиш ли към
класните стаи. О чаквах пътят да е безлю ден и той беше -
освен т ъ м н а т а точ и ц а и ярката точица и упорития ален
чадър. И аз наблю давах как гледат секачите на този първи
ден от с езон н ото прибиране на реколтата.
П рипом них си думите на пророк Исаия:

П ри ближ и се насам , дете на вещица,

ти, сем е на прелю бодеец и грешница.
С рещ у кого се опълчваш ?
С рещ у кого отваряш широко уста и вадиш езика си?
Н е си ли д ете на прегрешението, семе на греха?

И тук Г осп од м е привика от утробата ми и изрече яс­

ни и прости нареж дания с глас по-красив, отколкото м о­
жех д а понеса.
- Ю кр и д - зап очн а той, - Юкрид...
И аз седях и слуш ах в нямо дивене. докато Той ми
говореше.
- Ю крид... - започна той.

XIV

Б ет беш е кац н ала на ръба на своя креват. Н осеш е

чифт пам учни гащ ички и бял чорап до глезена. С коляно
под бради чката тя се опитваше да нахлузи другия чорап,
сумтейки леко от усилието. Пускайки белия си крак да ви­
си до другия през ръ б а на леглото, тя се вгледа под поду­
тите си от сън клепачи в Сардъс, който стоеш е пред нея,
спретнат в черния си неделен костю м и със сресана черна
брада. Той засенчи лице с ш апката си и се усмихна на Бет.
- Неделя е - к аза Б ет тихо, но твърдо, сякаш р а зк р и ­
вайки отговора на някакъв дългоочакван въпрос.
- Точно така - к аза С ар д ъ с * и ти трябва д а си готова
за госпож а Шели.
Челото на Б ет се набръчка под гнездо от златни коси.
- Татко, Бог см еш н о л и ди ш а?
С ардъс седна д о нея, обгръщ айки голите й р ам ен е с
голем ите си мъж ки ръце, той я завъртя нежно с лице към
себе си.
- Какво се е случило, дете мое? - Тъмните му очи про­
никнаха в нейните.
- М исля, че чух Б ог пред прозореца си снощ и. К а т о
че ш епнеш е и свистеш е, докато дишаше. И Той... и м ам
предвид... С янката м у беш е там . Аз я видях, просто ч ак а ­
ш е и свистеш е и шепнеше... там , на прозореца... и-и-и пос­
л е о тл етя. О тидох д о п р озорец а, опитвах се д а не се
страхувам , но Бог го нямаш е...
- Защ о см яташ , че е бил Б ог? - попита С ардъс, н ес­
пособен да прикрие гневното потрепване в гласа си - той
зн аеш е добре защ о.
- А м и защ ото Б ог идва д а м е посещава. Т ака казват
го сп о ж а Б акстър и госпож ица С ара Блум. И аз зн ам , че
не тр яб ва да ме е страх. У плаш их ли Бог, че избяга? Д ал и
щ е се яд о са и щ е ни накаж е отново?
С ардъс обви дългите си тънки ръце около дъщ еря си,
п р и ти сн а изведнъж стан ал ото много крехко м ал ко телце
къ м себе си.
- Не, м иличка, това не е бил Бог - каза С ардъс.

XV

О т време на време посещ авах гробището. П рекарвах

и м ал к о време, разхождайки се сред насадената тръстика,
но в това ням аш е особен смисъл, защ ото нови насаж де­
ния бяха засети сл ед жътвата и бяха твърде ниски, за да
може човек д а ходи сред тях, без да бъде видян. Започнах
да изследвам хълмовете. Трябваше да извървявам по ня­
колко ки лом етра, докато стигна до тях, но горе сред ска­
листите м еста откривах бърлоги на диви кучета и се кате­
рех по високите стволове на дърветата. Убивах хти заспа­
ли змии, които се печаха на горешите скали, като ги хва­
щах за опаш ката, завъртах ги над главата си и изплю щ я-
вах с тях като с камш ик във въздуха или просто ги удрях о
някоя скала или ствол. Окачвах труповете им по дървета­
та и се чувствах м огъщ - като маш ина Друг път просто
седях там и не правех нищо, просто съзерцавах долината
и мислех. Дори спах на открито под звездите елин-два
пъти. П о -го л я м ата част от времето си прекарвах в отно­
сителната безопасност на своята стая.
Понякога махах запушалката на моята шпионка и наб­
людавах как мама и тате се караха и се чудех кога .ти тате
щеше да почупи и разкъса на парчета кучката. М ислех си
за препичащ ите се змии и колко лесно беше, по дяволите.
Трябваше д а стане скоро. Усешах го.
Е, стана скоро.
Есен. Септември 1953 година. П огледнах през
шпионката.

Виждах ги и двамата. Тате седеше на масата - разбу­

нено гнездо от нерви. Строеше гъша от карти Тя се изди­
гаше вече таткова високо, че аз можех да видя лицето му
само когато поглеждаше отстрани, за да провери дали
страните на конструкцията са прави. Тогава виждах очите
му, гадно присвити и пожълтели от жлъч
Мама, с гръб към тате, седеше • дъното на стаята в
дълбок запой с каменната бутилка пиячка и се взираше в
една своя фотография в рамка, окачена на стената в
дневната.
Тя кудкудякаше и бръщолевеше високо какво малко
цвете била, преди да бъде откъсната и оставена да увехне
и умре. Мелницата й млъкваше само за да засмуче
бутилката.
Виждах как р ъ ц е т е на т а т е трепереха, д о к а т о т я
говореш е. К ъ щ ата о т к ар ти трепереш е пред него.
М ама оплакваш е ж ивота си, изсипвайки гозба от ч ер ­
веи в чинийката на тате, к ато че ли ако него го ням аш е, тя
щ еш е да си е все ощ е о н о в а м ал к о цвете от сн и м к ата. Т я
продълж аваш е д а нареж да какво мързеливо стар о копеле
бил тате и как вече изкукуригвал.
К ъ щ ата от к ар ти се наклони, увисна във въздуха за
м ом ен т, след това се с р и н а - същ ото стана и н естаб и л н а­
та нагласа на ум а на тате.
Тате скочи от сто л а си и полетя през стаята, съби рай ­
ки всичката с ко р ост, к о ято им аш е, докато ж ена м у о тп и ­
ваш е дълго и интим но от своята бутилка. Той стовари сво ­
ето тяло върху нейното, разм азвай ки първо гл а в а та и л и ­
цето й в стената. Р азхвърчаха се стъкълца, когато д ъ н о то
на бутилката, която беш е все ощ е в устата й, пръсна с тъ к ­
л о т о на сватб ен ата сн и м к а - това беше придруж ено о т
стр ан н о приглуш ено гъргорене. Сграбчил пълен ю м рук
коса, тате отд р ъ п н а гл а в а та й назад и удари л и ц ето й о т ­
ново в стената. Б у ти л к ата навлезе по-дълбоко и д о р и от
м я сто то , където се нам и рах, чух как челю стите й се р а з ­
чекнаха с ясно “к ра-а-а-к ”, так а че на третия път бутилка­
т а п отъ н а в гъ р л о то й, разцепвайки кожата на л и ц ето й в
у см и вк а от ухо д о ухо.
Т ате я завъ ртя и я пусна д а се свлече по стената така,
че тя седна с разкрачени крака, с отпуснати от двете й с тр а­
ни ръце, главата й стоеш е изправена като на някаква дебе­
л а л у д а хилещ а се кукла, вр атъ т й се беше изопнал к ато
на тръстикова жаба.
Т ате взе две тухли, които стояха върху с та р а т а изду­
т а печка, и, държ ейки по една в ръка, ги вдигна встран и и
п о сл е ги съ бра заедн о като два чинела - главата на ж ена
м у о стан а меж ду тях - той строш и бутилката в гъ р л о то й.
Кръв.
Г лавата й увисна напред. Счупеното гърло на бутил­
к а т а проби врата й, образувайки малка хубава фуния, к о ­
ято стърчеш е, разделяйки м азното кече коса отзад като чу­
чур с големината на палеца ми, от който избликваше кръв
и ракия от обелки.
Т ате изпусна тухлите. Те издадоха тъп о и м о к р о
“плъос”, падайки върху разкаляните от кръв чимове. Той
диш аш е остро и бързо. Висок стон избълбука на устните
му в поредица от странни кратки издишвания. В десния му
ю мрук имаш е кичур сива коса. Стоеше така, без д а прави
или казва нещо, докато ботуш ите му се превърнаха в д ва
острова, носещ и се в алено м оре от пара.
Запуших дупката, измъкнах се от леглото и влязох в
дневната. П риближ их се и застанах до баш а си.
Тате бавно наклони глава и накрая очите м у се вгле­
даха в моите. Трепереш е като пале, но погледът му беш е
ясен и жив.
- Свали чарш афа от леглото си и донеси здраво въже.
Върнах се и му подадох вързопа с м ръсното спално
бельо, после отидох обратно в стаята си, за да преровя не­
щ ата си, а в главата ми се въртеше: “Въже, въже, въже, въже„ ”

В талковата светлин а на здрача, докато б ягащ о то

слънце прибираше ярките си копия и фината черна д а н те ­
л а на нощ та забулваш е лицето му, Езра и Ю крид вървяха
през блатата. Всеки носеш е през рамо по една дръж ка о т
борова дъска, от която продължаваше дебело въже, дъ л го
четири и половина м етра, вързано за двете страни на ги ­
гантска носилка от ръж дясала ламарина. Върху д оста го ­
лям ата кръгла плоскост на ламарината беше натоварен о г­
ромен и ужасяващ труп, обвит в кално бяло платно и прис­
тегнат с цветен електрически кабел. И двете фигури се нап­
рягаха под бавно помръдващ ата мъртва тежест, която вла­
чеха след себе си, телата им се огъваха напред, всеки ю м ­
рук стискаш е здраво възела за теглене Л ицата им бяха
странно лишени от грим аса на усилие. Всеки търж естве­
но носеше своето бреме, сякаш някакво парченце чест щ е­
ш е да се възвърне в ритуала на тази церемония - затова
бяха мръсните сиви качулки, мрачните маски. Затова б е ­
ш е плачът, напрягането на мускулите.
Блатата бяха окъпани в златно, сиропените води бя-
ха тихи и неподвижни. П о гр еб ал н о то ш ествие от бащ а и
син бавно наближаваше водата, обграж дащ а дяволския че­
рен остров. Д ва наклонени стълба, вързани за своето прок­
л ет о б р ем е - хълм от см ъ рт, влачен през блатата, облян
от ненуж ните позлатени пръсти на ум и ращ ото слънце.
К о гато достигнаха несигурния край на водата, Е зра и
Ю кр и д махнаха придърж ащ ите прим ки и, без да спират и
за секунда отдих, започнаха да д ъ р п ат въжетата с яростни
усилия, за д а изтеглят приличния на крава труп през п ос­
л е д н и т е н яко л к о м етр а, д о к а т о се изравни с края на
зем ята. И без думичка, поглед или ким ване, без м олитва
или песен или поръсване на пръст старец ът и момчето със
силен тласък на краката прекатуриха бялата грамада от но­
си лката във водата.
Т я и зчезн а под повърхността. В одата като л ав а не
изпръска, а просто се отвори, за д а я приеме. И за м ом ен т
нея я н я м аш е вече. Б ащ а и син седяха на брега и гледаха
надолу в непроницаемите води и видяха как обвитият труп
изскочи гр о зн о нагоре и се обърн а на една страна.
П о с л е бавно, безпом ощ но и не без м ал ко помощ от
техните пръчки трупът потъна в края на подвижните води
на м очурищ ето. Увита в кървавата си булченска рокля, ог­
р о м н а т а м ъ р т в а м аса отп л ава към м ъ р тв о то колело от
р а сти те л н о с т - всмукана от черното му сърце. Двете т ъ м ­
ни ф игури на брега, сам о сенки сега, гледаха как гарвани­
те р азб о й н и ц и се спускаха и издигаха високо и как б л а т ­
ните плъхове плуваха, за да завою ват тази нова бавно дви­
ж ещ а се зем я, и огромният плаващ остров умря в двойния
м р ак на б л ато то и нощта.

XVI

С тр ан н и дни последваха с м ъ р тт а и отърваването от

м а м а К роули.
 С тарецъ т се носеш е из бараката в същ ата безтеглов­
на еуфория, която човек изпитва, след като е остави л д о ­
садното бреме в края на дълго и изнурително пътуване. Той
не се усм ихваш е или пееше, нито изтанцува м ал к а жита;
по-скоро тате изглеж даш е зареден с тихо удоволствие,
удовлетвореност, дълбока благодарност от отсъствието на
своята половинка.
О щ е п о -стр ан н а беше връзката, която се установи
между Ю кри д и неговия баща веднага след с м ъ р т т а на
майка му - тя ги сплоти по-здраво от най-издръжливата си­
амска връзка. М а м а беше стояла като необятно отровно
море, разделяй ки бащ а от син. Чрез един чудовищ ен ка­
тарзис тате беш е разцепил водите и беше падн ал в едни
роднински обятия.
Н о връзката, която ги държеше заедно, беше изтъка­
на от много нишки. И това укрепваше оше повече приятел­
ството им. Ю крид се превърна в идеалния контраст на тате.
Невидимите връзки между баща и син, убиец и съучастник,
изповедник и свещеник, разказвач и неговия изцяло погъл­
нат слуш ател - всички те се смесваха при създаването на
неразривен и необикновено всеотдаен съюз.
В сяка вечер в дневната тате се впускаш е в дълги
спом ени, р азк азв ай ки за беззаконните дни на своето
юношество, дивите премеждия на роднините си. хтош ас-
тното пътуване в долината, бутилката планинска лудост,
която му беше коствала ухото. Всичко това беше предава­
но на о м агьо сан а публика от един слуш ател. Д руги вече­
ри тихите разкази на тате придобиваха определено изпо-
веден тон и Ю кри д седеше, ядейки накълцано м есо и ва­
рено зеле, и слуш аш е напрегнато, докато лудият старец
разтоварваш е брем ето от себе си.' Някои вечери той гово­
реше за м ам а и ж лъчта на неговите думи беше достатъчна,
за да я преобърне в гроба. Но въпреки убеждението, с ко­
ето заклейм яваш е “кралицата на м ръсниците” или “кон­
сервираната свиня” - както я наричаше непрестанно,- не­
що звънеш е ф алш иво, като пропукана камбана и колкото
повече Ю крид слушаше разпалените тиради на своя баща,
толкова по-уязвим като че ли ставаше тате, сякаш имаш е
 други чувства в играта, които м ож е би дори с ам и я т с т а ­
рец не можеш е д а о с м и с л и и затова п оти ск аш е
инстинктивно, давейки ги в горчилка и н еп ри стой н и
приказки. Ю крид забеляза с най-голям о озадачение, че
тирадите, в които тате се впускаш е, бяха при леж ни
дегизировки, които той носеш е като стегната броня върху
разпадащ ия се скелет от съжаление, вина и зад ъ л б о ч ава­
щ ото се чувство на загуба. К о л ко то и да му беше трудн о
д а го приеме, Ю крид беше принуден да заклю чи, че з а д
хвалбите на стареца, там трепереш е едно м рачн о сърце,
което се изпълваш е с разкаяние пред ужаса на деянието.
- Вина? - каза тате една вечер, смеейки се болнаво. -
Д а т и изпитвам вина заради това, което сторих? Ха-ха!
Това е най-проклетата шега, която някога съм чуват! Свети
Георги изпитват ли е вина, когато е убил зм ея?! Д авид съ-
ж ати л ли е, когато е съ сякат Голиат! Не, господинеее! А
Ц ар Ахаав - оплакват ли е деня, в който стъпкат Е завел и
нахранил кучетата с нея?! Д яволски си прав, че не е! И си
дяволски прав, че аз същ о не съж атявам !
Една муха пропълзя през м ас ата и тате я хвана с бърз
зам ах. Н асеком ото крещ еш е в ю м рука му, докато той го
приближ аваш е до единственото си ухо.
- Защ о? Тая впиянчена ад ск а свиня беше п о -го л ям о
чудовищ е от цял чуват зм ей ове и беше с една п рок л ета
гледка по-обикновена от всеки филистински вулкан и д в а
пъти по-грозна. И ощ е повече - а тук ще се зак ъ л н а във
всичко - можеш да пребродиш всички клоаки на курвенс-
тво то и пак ням а д а откриеш по-гнусна, по-долна и ни щ а
продавачка на ф ерм ентирала пикня от оная свиня, д ето те
роди.
Ю крид преглътна.
Мухата беше престанала с дългото си обезумяло в ъ р ­
тене и през повечето врем е не издаваш е нито звук в с т и с ­
натия юмрук на тате - избръм чаваш е кратко в пристъпи и
опити, които ставаха все по-редки и по-малко настоятелни.
- Тя беше истинска вави лон ска блудница и сега я н я­
м а вече... - каза тате, отваряй ки ръ к ата си и изхвърляйки
трупа на мухата през вратата. - И сега вече я ням а - повто-
ри той тихо.
И Ю кри д седеше, и Ю крид видя, и Ю крид не каза аб­
солю тн о нищо.
И м ак а р да беше ням, Ю крид немия пожела повече
от всякога, както беше пожелава,! преди, езикът му да се
развърж е и д а се отърси от съня и да разкъса оковите на
м илиони неизречени тайни, които лежаха в тъмниците на
неговото сърце. Той се обърна към Бог в м ълчалива м о ­
литва - нека Той позволи на Своя покорен слуга да говори
сам о за една вечер. Или дори за един час. Н о небесата не
раздаваха чудеса тази вечер.
Т ак ава беше нуждата му да говори, че Ю крид загъ р ­
би своята вяра за момент и постави под въпрос разума във
“Великия п л ан ” на Господа. Той пом исли за ум иращ ата
муха и как до ри най-низш ето сред низш ите същ ества,
л ай н о я д ец ъ т , мож еш е д а р а зтр ъ б и своята нищ ож на
кончина, д о к ато на избрания войник на Господа, на з е м ­
ната притурка на самия Бог, на неговия Скиптър, на него­
вия Ж езъ л м у беше отказан д ар ъ т на словото.
Ю к р и д се питаше, докато седеш е - сарказм ът на б а ­
щ а м у се беш е превърнал в далечно бучене,- дати негова­
та н ем о та беше необходимо условие, за д а приема сло во ­
то Бож ие. Т ой помисли за рая и дали там ще бъде ням.
П отръ п н а. П очуди се дали всъщ ност Бог чуваше м ъ л ч а ­
ли ви те м у м олитви и призиви и ако ги чуваше, как звуче­
ше гл а с ъ т му. Д али заваляш е дум и те като тате? И ли р е ­
веш е и л аеш е като м ам а? Той се питаш е, а м ракът на с ъ ­
ня го обгръщ аш е.
С ънува, че е дух, който се движ и на забавен каданс
през тъ м н и те виещи се алеи на покварата. Видя луната, из­
ваяна о т кръв и мляко. Усети горещ ината да се спуска над
него - го р ещ о като във вертеп. Той видя бийт-курви в р а з ­
вратни пози и ухилени сводници пред вратите. Неудачници,
които притискат бутилки като безкракн кучета, гаменчета,
които подпалваха спящи бездомници. К радци в коли р а з ­
махваха пачки с пари, преминавайки през него, сякаш не­
го въобщ е го нямаше. У лиците осакатяваха и се извиваха,
пукнатините го водеха. Той прем ина покрай отворен п р о ­
 зорец и откри засп ал о дете. Главата й беше о б ъ р н ата към
прозореца. П ротягайки се вътре, Ю крид я сграбчи с л ява­
та си ръка и започна д а я души, смееш е се гръ м огласно, а
малкото голо дете се събуди. Неговата ж ертва се мъчеш е,
кривеше, протягаш е и удряше по креватчето, докато не из­
падна в безсъзнание. Ю крид хвана гл авата й и я натисна
силно към бр о д и р ан а сатенена възглавница и пром уш и
гърлото й с чифт напластени с кал ножици м ного пъти, до­
като стар ата курва зад него каза:
- О, бъ ди благословен , ти уби Л о ш а т а кралиц а!
Кръвта й е проляна! Сестри на проституцията! С вободни
сме! С вободни о т дол и н ата на сянката на Б ет, Б ет, Бет,
Бет, Бет...
Л акътят на сънуващ ия се изплъзна под него и клю м а-
щ ата му глава се отпусна и с тъп удар челото м у се цепна
в ръба на м а с а т а . Ю кр и д вкуси кръв, к и сел а и солена.
Ставайки от стола, той се запрепъва през с та я т а д о поду­
тата печка, върху която имаше леген с вода. Г л авата го бо­
леше и той я потопи в легена, държ ейки я под студената
вода, разпръсна паяжините на съня и изплакна кръвта, стру­
яща от ноздрите му. Т ой потопи цялата си глава. Чуваш е
бученето на во дата в уш ите си, постепенно отделяйки яс­
но едно притъпено пулсиране, което изглеж да с всяка из­
м инаващ а секунда се забързваш е и с всеки д ъ л б о к удар
ставаш е п о-н ап регнато като м етален барабан в кресчен-
до - блъскащ , блъскащ , разклащ ащ м озъка м у съ с своето
“туп-туп, туп-туп, туп-туп” ..

И скам д а каж а, вие как бихте го нарекли?

Аз го н а р и ч а м а к т на м и лосърди е - и з а к р атк о то
време, което го последва, тате беше възн аграден с пери­
од на тихо удоволствие и цялото наше см и рен о д о м ак и н ­
ство изглеж да беш е заразено от него. В прод ълж ен и е на
седмици ж ивеехме така, всеки доволен о т к о м п ан и я та на
другия - той говореш е, а аз слушах. Г л авата м и п р ел и ва­
ше от всякакви нещ а, преливаш е и се разливаш е. К а т о за­
местник то л ко в а ч ес то той сякаш взим аш е ду м и те о т ус­
тата ми - говорейки обезумяло понякога, възбуждайки ума
м и д о полуда. М озъкът ми крещеше всякакви необуздани
м исли - о, толкова дива, дива поезия - и езикът на стареца
п росто я оф орм яш е и я изричаш е, както кукуригането на
петел с у тр и н т а е наистина ехо - ехо от безезичното
красноречие, от първото и най-величествено вдъхновение
на новия ден. Преливах от особена кръв, ние бяхме от сдър­
ж ания тип - о т потайния тип - и д вам ата - бащ а и син - и
през тези д ъ л ги нощи на слуш ане и на креш ене - ние бях­
м е обединени, въздухът направо се пръскаш е от нашия
див, сл я т в едно газ.
Т ате го нарече акт на милосърдие, разбърквайки ко­
фа с тебеш ир, липило и вода, и се захвана да чегърта, а
после д а белосва кървавата издайническа стена. Аз изплак­
нах и б о я д и сах двете тухли и ги оставих д а съхнат на
верандата. С помням си, че слънцето се бореш е с група д е ­
бели пам учни облаци и сенките се появяваха и изчезваха,
появяваха и изчезваха, докато забулената нощ дойде и ги
прибра всички в торбата. Влязох вътре и взех една сп и рт­
на л ам п а. Т ате беше приключил със стен ата и седеше на
с т о л а си, гледайки в го л ям о то бяло, б л естящ о
простран ство. Запалих лам п ата и се върнах на верандата.
Тате си тананикаш е развеселен вътре. Гледах през вратата.
Видях го д а става, да взима чук, да отива д о стената и да
заби ва т р и десетсантим етрови пирона в редица на висо­
чин ата на гл авата си в прясно боядисаните дъски. П осле
отиде в другия край на стаята и излезе от полезрението ми.
П оставих л ам п ата до двете влажни тухли и проклех зако­
на за привличането от светлината - и двете тухли бяха пок­
рити с м илиони шибано полепнали мушици. Побутнах леко
тухлите и те паднаха през ръба в праха.
В ътре т ате отново беше заел позиция в стола си, гле­
дайки го р д о към белосаната стена. Ч ерното копеле - всич­
ките м у ш ес т кила,- покрито с грес и гладно, висеше на
пироните, подсмихвайки му се като някаква гигантска пра­
историческа челюст.
Заш ем ети х едно крилато нещ о с бърз, хитър замах,
м ислей ки си: “Това е за тухлите." И после пресметнах, че
бяха и зм и н ал и почти две седмици, откакто пуснахме м а ­
ма във водата. Д ве пълни седмици седене в б ар ак ата, две
седмици м ачкане на рояк кръвожадни гадини. А з се чудех
тогава, както се чудя все още, тук, залепнал в тази подвиж ­
на кал като м уш иц а върху лепкава тухла, за щ о т а т е чака
толкова дълго, преди д а боядиса стената убиец.
Н о наш ето врем е на задоволство заедно - б ащ а и син
- се спусна като о л о в н а завеса, затвори се с т р я с ъ к като
врата пред ли ц ето ми. И сега, като разм и ш л явам , все ощ е
ме озадачава. Чуйте.
Беш е к р а я т на в т о р а т а седм иц а о т м о я ж и в о т без
м ам а. Бяхм е п р ек ар ал и приятна вечер и т а т е се беш е о т ­
теглил в л егл о то си с повдигнат дух и весел. А л а к о гато
дойде сл ед ващ о то у тро, един нов бащ а се появи. М рачен
и навъсен, сякаш някакъв изтормозен инкуб или сукуб13 или
каквото и д а би ло т а м , което беше коленичило върху гъ р ­
дите му през нощ та и беш е изсмукало щ астл и во то м у съ р ­
це и го беш е и зп ъ л н и л о със страх и пустота. К а т о че ли
тате знаеш е, че и зм и н а в а последните си м етр и . В ъртеш е
се апатично из д в о р а к ато болно куче, п р и д ъ р п ваш е своя
стол на вер ан д ата и прекарваш е часове, взи рай ки се над
блатата към м оч ури щ ето. Той не говореш е, но и згл еж д а­
ше угнетен о т н я к а к в а уж асна, и зп ъ л н е н а с т ъ г а
отпадналост, ко ято го притискаш е тол кова пл ътн о, че се
опълчваш е на к ак в а то и д а е логика или п р и ч и н а или...
С ърцето м у беш е п огреб ан о под преливащ а я м а о т черн а
мъка. Не същ ествуваш е “защ ото”, понеже ням аш е “защ о ”.
И все пак аз не разби рах. И все ощ е се чудя.

К олко пъти съ м се връщ ал м ислено назад към вечер­

та преди з а га д ъ ч н а т а п ром ян а в п р и р о д ата на тате. Т ова
беше п о сл ед н ата вечер, в която къ щ ата ни п о зн а духа на
задоволството. П о м агах на тате д а събере вси ч ки те й ве­
щи - м ал к о повече о т няколко наръча в м и р и с ан и дри пи.
П ренасяхме ги зад б ар ак ата и ги слагахме в д вестал и тр о в
варел, който бях д о т ъ р к а л я л през целия п ъ т о т П л а т о т о
на славата - обгорените и изпепелени църковни зем и, п ре­
върнали се в неоф и ци алн о бунище за неж еланите о т п а д ъ ­
ци на до л и н ата и, бих казал , в истинска зл ат н а м и н а. Т ате
натъпка всички вещи, които принадлежаха на жена му - до
последния грозен спомен,- във варела за бензин. С ред из­
хвърлените нещ а им аш е няколко дреболии от м л ад о с тт а
й, които бяха складирани в кутия за шапки, овързана с про­
ядена сатен ен а панделка. Под панделката беш е м уш ната
една м алка, п озлатена по краищата картичка, изписана от
прилежна м о м и ч еш к а ръка.

Тази кутия принадлежи наДжейн Кроули

Не отваряй
1910

Т ате прочете дум и те на глас и с безразли чн о изръм -

жаване хвърли кутията неотворена във варела при остан а­
лите боклуци. П реди д а успея да измъкна загад ъ ч н ата ку­
тия за ш апки и всичките тайни на нейното съдърж ание, та­
те вече изливаш е д в а л и тр а бензин над купчината и пале­
ше клечка о т покрива на шавролета. Х върли клечката във
варела и аз н абл ю давах как шансовете м и д а р азк р и я с ъ ­
държ анието на прекрасната кутия - см арагдовозелена със
златни ивици, с прикрепена върху капака зл атн а коронка,
положена в гнездо от три кръстосани лилави пера със зна-
менце на върха с н адп ис

Къщата на трите пера,

о бгр аден а о т двете страни от наклонени копия, око­

ло която с д о сто л еп ен готически полуизбледнял печатен
ш рифт пиш еш е:

Най-добрите шапкари -
вече повече от петдесет години -

избухват в плам ъци.

И после П а вече го нямаше, а аз някак си стоях там и
усещах т о п л и н а т а на пещ та, която оцветяваш е в ро зо во
страните ми. Вдишвах замайващ ите изпарения, не осъ зн а­
вайки почти нищо, хипнотизиран от танцуващ ите пламъци.
 които скачаха над ръба на варела, ж ълто-бели на ф она на
сажденочерния дим , който изригваш е, разиграван насам -
натам от повея на късн ата л ятн а нощ.
И тогава тате се върна с Б иблията си в ръка и заедно,
един до друг, бащ а и син, седн ахм е на капака на к о л ата и
остан ахм е за м и н ута б е зм ъ л в н и , о м агь о с ан и о т
плам ъците. П осле т а т е о т в о р и книгата и п р ел и сти на
псалмите.
- И скам да се съ средоточи ш . И скам да се опи таш д а
разбереш . Можеш ли ? И ск ам д а слуш аш с двете си уш и и
д а се опиташ да разбереш - каза тате накрая. М есейки м е ­
ко то на ухото си, той се и зп л ю в огъня.
Аз кимнах, но не о тм ести х поглед от огъня. Т ате н а­
веде своята книга л еко към плам ъците, за да м ож е д а р а з ­
чете ситния черен текст. С луш ах напрегнато неговото с е ­
р и озн о и високопарно четене, м ак ар д а знаех п с а л м а н а ­
изуст и д а го бях р а зп о зн а л ощ е в сам ото начало. П с а л м
58. К о л ко често тате го беш е чел на глас, д о к ато аз се гу­
шех скрит - само едно пале - в кац ата от труш ия и с п р и та­
ен дъх слушах.

П салм 58

1 Наистина с мълчание ли изказвате правда?

Праведно ли съдите, човешки синове?

Аз не отговорих и за един кратък черен м о м е н т въл-

м о д и м надвисна над нас к ато м ръсен сив призрак, преди
м и л о сти во д а се и зтърколи през глава нататък -

2 Не! В сърцето си вие вършите неправди,

размервате насилието на ръцете си по земята.
3 Още от рождението си нечестивите се
отстраняват;
заблуждават, говорейки лъжи, щом се родят.

Леден студ обгърна сърц ето м и и главата м и се зам ая,

но не о т пушека, не о т и зп ар е н и я та -
 4 Ядът им е като змийска отрова;
приличат на глухия аспид, който затиква
ушите си,
5 и не ще да чуе гласа на омайваните,
колкото изкусно и да омайват.

Н е от отровните изпарения ръцете м и ставаха все по-

горещ и и по-горещ и, зачервяваха се и м е сърбяха и пул­
сираха уж асно. М оите извиващи се вени пълзяха, пулси­
раха и пълзяха -

6 Боже, счупи зъбите им в устата им;

Господи, строши челюстите на м т дит е лъвове.
7 Нека се излеят като води, що оттичат;
Когато прицелява стрелите си, нека бъдат
като разсечени .

Зъбите м и порастваха през лицето м и и ш ибаха уш и­

те м и, д у м и те на тате се разтапяха, отровен и ят ми м озък
кипеш е -

8 Нека изчезнат като охлюв, който се разтопява;

Като пометниче на жена нека не видят слънцето.
9 Преди да усетят котлите ви огъня от трънете,
Сурови или обгорели, той ще ги помете с
вихрушка.

Н а д р у ги гласове, гневни гласове -

10 Праведният ще се зарадва, когато види

възмездието;
Ще измие нозете си в кръвта на нечестивия.

П р авед н и гласове. О, кръв -

11 Тъй щото всеки ще казва; Наистина има

награда за праведния;
Наистина има Бог; който съди земята.
 О, К ървава н агр ад а -
Ж ерава тлееш е леко над варела, но не и зл ъч ваш е ни­
каква светлина и б еззвезд н ата нощ служеше за було, так а
че баща ми не ви ж даш е п о то к а от сълзи, кой то м о к р е ш е
парещите ми страни. С едяхм е в мълчание. Т огава тате каза
- гласът му излизаш е о т м р ак а, внезапно о стар ял , с п о д а ­
вен и остарял:
- Момче... не п л ачи , м ом че... всичко е наред... вси ч ко
е наред...
Тогава р ъ к а т а на т а т е се протегна в м р ак а, но аз не
бях толкова р азстр о ен , за д а не я забележа, и б ъ рзо и л о в ­
ко се наведох напред, но - тя - той ме докосна - не, неж но,
слагайки ръката си върху м оята, дясната м и ръка - п р о сто
така, нежно, и аз едва удърж ах своята да не трепери - и усе­
щ ането беше то л к о в а п р о к л ето странно - то л к о в а н а п ъ л ­
но шибано странн о - неговата хладна, груба човеш ка ръка,
върху моите м алки туптящ и вени. Държа я сам о, д а каж ем,
около четири секунди. П о с л е м е потупа и слезе о т кап ак а
на ш евролета.
О стан ах с е д н а л т а м , в ж уж ащ ия м р а к , ц е л и я т
треперещ , и слуш ах стъ п к и те му през двора, и зд р ъ н ч ава-
нето на вед р о то и п л и ск ан ето на водата, д о к а т о т о й го
пълнеше, и о тн о во стъ п к и те м у и накрая “с -с -с-с -с ”, кога-
т о изля ведрото във варела.
- Д ори п еп ел та й с м ъ р д и - стори м и се, че го чух д а
п ром ъ рм орва, д о к а т о стъ п ки те му отм ираха в н ощ та.
Сйед известно врем е, когато треперенето спря, аз с ъ ­
щ о се плъзнах о т к ап ака, прекосих д в о р а и о ти д о х при
пещ та. П оех д ъ л б о к о въздух и се наведох д а п о г л е д н а
вътре. Н е подуш их н и щ о или по-скоро забрави х д а п о д у ­
ш а нещо, к о гато п ъ л н о т о л и ц е на луната м и се и з с м я о т
дън ото на варела, о т р азе н о в м р ъ сн ата супа о т пепел.
Влязох въ тре изтощ ен.
 XVII

С л ъ н ц ето изгря и събуди петела. П етелът изкукурига

и събуди д и в о т о куче. Дивото куче нададе вой и събуди
гарваните, които се издигнаха във въздуха и полетяха ниско,
гр ач ей ки , д о к а т о цялата ш ибана д о л и н а не се събуди.
Н и щ о чу дн о , че ням а забранени сезони за с тр е л б а по
гарваните.
И зп ъ л зя х о т леглото си, а ум ът м и беш е кланница
О скубани пти ци с големи ж ълти клю нове ставаха ж ертва
на сатъра. Г л авата ми туптеше от “ква-ква-храс” “ква-ква-
х р ас” на м о и т е сутреш ни мисли. О блякох се и влязох в
п р ед н ата с та я , като се промъкнах покрай с т а я т а на тате,
за д а не го съ будя, и адски се надявах м р а ч н о т о му н аст­
роение от п о сл ед н и те два дена д а се е р азсеял о .
К о н ю к ти ви тъ т ми - наследен от рода на тате - никога
не м е е т о р м о зи л повече от онази ш ибана сутрин. Толкова
въ зп ал ен и и съ р б ящ и бяха очите ми, че си пом ислих как
м о ж е би д о б р а т а фея, която разп ръ ск ва вълш ебния п р а ­
ш ец з а съ н в о ч и те на децата, е ум р ял а и на нейно м ясто
са п ови к ал и з л а т а вещица с л ю ти в ата би лка. М ахах гуре-
л и те си, д о к ат о слепеш ката вървях към м и в к а т а чувствах,
че в м е с т о клеп ач и имах котеш ки е з и ч е т а П отопих кър­
п и чката си във водата и, отм ятайки назад г л а в а избърсах
с нея о ч и те си. Д окато измивах и р азтри вах орби ти те им,
усещ ах как х л ад и н ата се просмуква през клепачите.
“А ко не е т о в а ще е друго - мислех си.- Т рябва да има
б ал ан с и д а се знае какво искаш. Д еф ект и деф орм ац и я.
Н е д о с т а т ъ к и кусур. И н вали д н ост, н е а д е т к в а т н о с т и
стр ад ан и е. Щ е се влачи ли тази ср ам н а о р и с вечно по пе­
ти те м и , о т д н ес д о гр о б а вечни ли щ е б ъ д а т ж алките ку­
ч е т а н а д н и т е м и ? - Аз скърбях и и зп и твах и сти н ск о
сам осъ ж ален ие. - Как мога да започна свещ ена война - уд­
рях се с ъ с с в о б о д н ата си ръка по хл ъ тн али те гърди, - ко­
гато м о я т а бо й н а униформа м е пристяга п о-сн лн о от ш и ­
бана б р о н я!” - Разм ахах изтерзано ръ ка към небесата.
Г осп оди, каква сутрин. И збърсах м р ъ с о ти я т а от очи-
те си, облекчени от влаж ния компрес, примижах и за п ъ р ­
ви път погледнах наоколо. Всичко беше, както тр яб в аш е
да бъде.
Всичко беше, както трябваше да бъде, освен...
На м асата, сам о на една-две ръце разстояние, се из­
висяваше с цяла глава над мен - а аз съм един и седемдесет,
даже и осем десет, ако м о га д а се изправя напълн о - кула
от карти за игра. С а м о че този път тате беш е н ад м и н ал
себе си с този колос, наистина възхитително висок, при все
че основата м у се съ стоеш е сам о от пет карти - п о д р ед е­
ни по дълж ина, р азб и р а се. Преброих, както стоях т а м -
замръзнал на м ясто, диш ащ , но всъщност недиш ащ , с тр а ­
хуващ се дори д а я погледна по-отблизо,- точно д вад есет
етажа, един върху друг, които извисяваха м оноли та на цял
м етър и двайсет - а това прави два и десет докосващ и не­
бесата м етра, ако брои м и м асата, оставяйки си някакви
си нищожни тр и й сети н а сантим етра разстоян ие м еж ду
най-горния етаж и ш ибания проклет таван. М ож ете л и д а
си представите колко карти са нужни за построяването на
кула с такава височина?
И м ож ете ли д а си представите колко крехка и неус­
тойчива беше тази конструкция? Разбирате ли как д о б о л ­
ка тази с гр ад а копнееш е д а падне?
“Аз със сигурност ням ам намерение д а бъда наоколо,
когато това стане” - си помислих, докато спом енът за м а й ­
ка ми, м ъртва и р азм азан а на северната стена, нахлу в гл а ­
вата ми. И точн о то га в а един гигантски л етящ б р ъ м б а р
влетя през вратата на бараката и с бодра песен на уста си л ­
но се ф расна точно в ср ед а та на кулата.
Ш едьовърът на т а т е се срутваш е, к а т о д а б еш е
подкопан, падайки етаж след етаж в злокобния м е т о д на
своето разруш ени е - студена си м етри я и т р а г и ч н а
неизбеж ност, която м е смразяваш е. Н о какво чувах! Н е
вярвах на уш ите си.
К улата о т карти се разпадаш е със звука на р азц еп ва­
щ о се дърво, последван веднага от м огъщ о “т р я -я -я -я с ” -
р азтъ р сващ о ц ял ата п рокл ета къща,- когато харти ен и те
карти образуваха купчина върху масата. И тогава...
 И тогава настъпи тишина. Пълна, абсолютна тиш ина.
“Не стига ли, че съм безгласен0 Не стига ли, че о ч и ­
те ми все още сърбят и горят от тазсутрешното слепване?
Т а беше нужно и уш ите м и да ме правят на идиот то ч н о
сега!” - си помислих.
Стоях като дървен индианец, вцепенен от усещ ането,
че никой освен мен не беше останал жив на света - сам - в
страх - и всичките гласове, които идваха, нахлуваха, к а з ­
ваха ми, казваха ми... обаче аз знаех - о, Господи, аз знаех...

П осле Ю к р и д се втурна през стаята, о б р ъ щ ай к и

масата, разпръсвайки картонените руини на къщ ата от кар­
ти по целия под. И зхвърчавайки през вратата, взем айки
всичките три с тъ п ал а на верандата с един скок, о б езу м е­
лият от страх ням се впусна покрай къщата, зави зад ъ гъ ­
л а и се отправи към бунищ ето.
С приближ аването френетичният му бяг внезапно се
забави до напрегнато крачене като на някаква обезум яла
играчка на пружина, к оято се развиваше, и това крачен е
скоро се превърна в колебливи стъпки, докато Ю крид спря
д а се движи и застан а вцепенен. Гърбът и р ам ен ете м у
висяха, така че Стойката м у беше още по-изкривена, ош е
по-комична от обикновено. Стоеше с вдигнати над гл а в а ­
та си ръце подобно на ш импанзетата в зоол оги ч еската
градина. С висящ а долна челю ст той смучеше и и зди ш ва­
ш е с цели д р о б о ве новия въздух. Зачервените му очи
потрепваха. Зяпаше.
Ю крид стан а, прикован пред гледката. Н еи зр ази м а
тъ га пропълзя на ли ц ето му. Всичките му страхове бяха
разкрити.
Ръж дясалият резервоар за вода - гладиаторската а р е ­
на на тате и м енаж ерия на см ъртта - лежеш е н астр ан а.
Разцепените подпори стояха отзад като разкопани кости,
кафяви и прогнили. Р азядени ят резервоар се беш е с п л е с ­
кал от п ад ан ето и беш е придобил овал н а ф о р м а .
М режестата решетка се беше отскубнала и върхът или гъ р­
л о то на резервоара приличаха на стомах, повръщ ащ в ъ т ­
реш ности от см ъ р т, разбъркана хекатомба о т огол ен и и
оглозгани кости, гръбнаци, крайници и черепи. Кожи и ко­
зина и пера се разлагаха ср ед остан ки те. Черепи ощ е се
въртяха и търкаляха пред погледа на Ю крид.
И зхвърлен под изсипания куп, все ощ е в седнал, на
една с тр а н а лежеше тате. С то л ъ т м у беш е сам о на някол­
ко санти м етра от него. Растящ а локва от черна кръв се раз­
ливаш е около премазания м у череп. Т ънка струйка от вод-
н и ста кр ъ в бълбукаш е от цепката на л ип сващ ото му ухо.
Е дн о око, неподвиж но и ж ълто, висеш е на очния нерв от
изпълнена с кръв орбита. М ъртво око, стръв за гарваните.
Върху р а м о т о на тате един черен хитър мърш оядец се р а з­
хож даш е напред-назад по ръката му, държ ейки настрани
д в а п о-м алки гарвана, кълвеш е ви сящ ата си хапка и отно­
во се вр ъ щ аш е назад по ръката, за д а завърти злобната си
човка къ м грачещ ите натрапници.
Ю к р и д се завъртя, влезе в б ар ак ата и след секунда се
въ р н а с пуш ка в ръце. Той се прицели, стреля и отнесе ця­
л а т а гл а в а на големия гарван. С тр ел я пак и отвя втория в
забвение. Т ретата птица избяга, махайки с крил е в сутреш ­
ния етер. Ю кри д презареди, прицели се и натистна и д в а ­
та спусъка. Прострелян в крилото, гарванът се завъртя, из­
гр а ч и и ту п н а на зем ята, п ад ай к и на един хвърлей о т
Ю к р и д . П ърхаш е слабо в о п ръ ск ан и я с кръв прах. Е дна
у м о л я в а щ а черна зеница се взираш е в Ю крид.
С пуш ка, опряна на б едрото, Ю к р и д се прицели в
га р в а н а , п осле вдигна пуш ката и с хлипане и стичащ и се
с ъ л зи по л и ц ето бавно спусна ботуш а си върху трепере­
щ а т а г л а в а на птицата. Т ой ч у ваш е пропукването на
ч ерепа, д о к ато го см ачка на каш а. И зб ъ р са ботуша си в
тревата.
Ю к р и д извади носна кърпичка о т задния«си дж об и я
т р ъ с н а. О ти де до бащ а си и покри л и ц ето му с белия л е ­
нен квадрат. После отиде до ш евролета и се качи на капака.
С крака, висящ и отстрани, той легна по гръб под пробляс­
ва щ о то слънце.
Б р ъ к н а в предния си дж об и извади друга кърпичка и,
р а згр ъ щ ай к и я бавно, спусна т ъ н к а та м атерия върху л и ­
цето си, д о к ато то същ о беш е обвито.
 Остави пуш ката до себе си.
К ърпичката беше морско-зелена.
Той просто лежеш е, заключен в мълчание по м и л о с ­
тивата воля на Бога, докато се унесе, защото освен в м р а ч ­
ното убежище на съня той нямаше къде другаде д а отиде.
В мехлема на сън и щ ата, където нямаше причина д а се
пита, да разбира...
С лънцето беш е ад и мухите бръмчаха и за секунди
покривалото на тате стана тъмночервено като м окро чер­
вено знаме.
Слънцето беше ад и мухите бръмчаха и пируваха сред
касапницата и разруш енията. Два тъмни кръга намокриха
зеления плат, който покриваш е лицето на Ю крид.

Вътре в бараката тревистият под беше покрит с играл­

ни карти от повече от двадесет различни вида. К артите от
три или четири разли чн и колоди бяха сини или червени
със сложни линейни шарки. Друг модел показваше картина,
нарисувана с водни бои, изобразяваща китайска л одка;
им аш е тесте със съблазнителна блондинка - пълничка
Венера с ръце, която се изкачваше по стълбата на вграде­
на в земята вана. К осата й беше повдигната над рам енете
и парцали сапунена пяна проблясваха върху пързалката на
издутите склонове на гърдите й. Хтатни и щ ръкнали бяха
сапунените й зърна, а корем ът й беше стегнат, останалата
част от нея се губеше сред топлата пяна Позлатена статуя.
Фонтан с яростни очи бълваш е струи вода от ноздрите си
на няколко сан ти м етра от устата й. Друга колода беш е
просто червена, тр ета имаш е гравю ра на с та р речен
параход, някои рекламираха продукти “Катинарите на не-
порочонстта” или “Изцелете ги бързо"; имаше и к ато д а с
щ ампа на ваза, изрисувана с плачещи върби и пътна с рдаи.
Н а друга беш е нарисуван кош, пътен с яркочервен и
котенца. Две о т колодите рекламираха алкохолни напи т­
ки - малцов бърбън “Х а п Г и “Кентъки стрейт",- а друга
реклам и раш е хавански пури; силуетът на п рези д ен та
Линкълн украсяваш е следващ ата; една беше просто пок­
рита с жълти и черни диам анти в стил “Арлекин"; друга
показваш е ловно куче в стойка; им аш е фотография на пъ р­
вия ф орд, м одел Т, и м л а д м ъж , качил единия си крак на
стъпалото, обут в брич за езда и с гетри на обувките; и нак­
рая им аш е снимка на м ом иченце с м ал к о смеш но личице
с кривогледи очи на около д есет години - не повече,- о б ­
лечено в раздърпан пуловер за ски в черно и бяло, със с ъ ­
щ ия цвят ръкавици и ш ал и ш апка, под която беше п р и б ­
р ан а к о са та й с изклю чение на няколко кичура, които се
спускаха на ж ълти вълм а над м а л к о т о й тъжно личице.
Ш апката им аш е помпон, кой то беш е килнат ком ично на
една стран а. Червена пола се подаваш е изпод пуловера й.
Н осеш е дебел бял вълнен чорап огащ н и к, който се н агъ ­
ваш е к ато хармоника над ръба на гумените й, стигащ и д о
гл езен а ботуш и. Д ъното м у висеш е под ръба на полата,
правейки тънките детски крачка д а изглеждат доста по-къси.
В р ъ ц ете си държеш е коте със саж ден цвят и с бяло петно
над е д н о т о око, което караш е и котето д а изглежда кльо-
щ аво к ато детето. П од картин ката пиш еш е “М алката гос-
пож ичка P a re и Б лоч”.
К о га т о Ю крид бутна м а с а т а с картите в дивия си бяг
навън о т къщ ата, всичките д в а д е се т колоди - над хиляда
карти - паднаха на пода с лице надолу, с картинките н аго­
ре - с ед н о изключение. Т ам , д о в р а тата , леко встрани о т
останалите карти, зяпаш е една к арта “Госпожичката P a re ”
с л и ц ето нагоре. Беш е к р ал ск а к арта. Вале. Вале пика.

Ю к р и д погреба всички трупове о т онази черна су т­

рин в д во р а, точно където беш е с то я л а кулата. Л ицето му
беш е т о л к о в а безизразно, к о лк ото три ум ф ал н о беше л и ­
цето н а слънцето, и той се прегъ рби пред безм и лостното
м у би чуван е и копа, и копа ощ е, и продълж и да копае, а
сл ъ н ц ето се въртеш е бляскаво из н ебесата - един ар о ган ­
тен тиранин, който изпълваш е д ол и н ата със своето самох-
вал ство и надувки.
П ъ р в о разкопа около разцепените подпори на кулата,
ко и то все ощ е бяха вкопани в зем я та. Т ой се напъна д а ги
изм ъкне - всеки един от тези прогнили пилони беше закот­
вен с буца о т бетон и тел.
 П осле зап очн а да копае дупката.
К опа от пладне д о мрак, изцапаното му от пот и кал
лице беше празн а страни ца - лице на м ъртвец,- копа през
целия ад на деня, а тъ м н а та пръст нарастваш е, трупаш е
се около него. Я м а т а започна да тъмнее по зд рач , м ъ тн а
и потънала в сянка, в която Ю крид не виждаше ниш о вече.
Той извлачи т я л о т о ^и от гроба и се строп ол и върху
хълма от слад к а глина. Покритите с мазоли кървави д л а ­
ни бяха обърн ати нагоре.
На следващ и я ден с ръце, пристегнати в м р ъ сн и р ъ ­
кавици от бинт и лейкопласт, Ю крид върна с лопата всич­
ката м ъ ртва и прокапала мърш а обратно в преобърнатия
резервоар. П осле, закачайки го с въже от едн ата стр ан а,
го преобърна така, че разлагащ ата се хекатомба зап очн а
да се изсипва и разли ва в ямата с шума от удряне на кости
по лам арина. Ю кр и д довлече трупа на бащ а си д о дуп ка­
та и го изхвърли вътре. Наложи му се да коленичи и д а бу­
та с ръце, за д а изтърколи скованата м ъртва тежест.
“Т олкова м н ого смърт...” - си помисли той и сам п о ­
жела да умре.
Тогава зари дупката и до вечерта цялата смърт беше
погребана. Той заглади с опакото на лопатата прорасна-
лата могила. После се разхождаше из двора, навеждайки
се от време на време, за да вдигне зъб или кокалче и да го
запокити към бунището. Хвърли парчетата от гарван в
пещта. Продължи да се върти в безцелни кръгове и нак­
рая се спря зад голата могила от пръст. Седна. Глината бе­
ше топла. Прибра коленете си към брадичката, прозина
се и ги опъна отново пред себе си. Облегна се на лакът,
обърнат на една страна в полуотпуснато положение.
Главата му се склони върху ръката. Затвори очи. Сви от­
ново колене към гърдите си и положи глава на мократа
земя.
Като зародиш той лежеше върху бременния корем от
пръст, отброявайки ударите, които чуваше в земята - уда­
ри на сърце. Първо един, последва, леко туптене, нараст­
ващи с времето в семейството от пулсиращи сърца. Той
усещаше вибрациите, излизащи отдолу. Чу драскане на
нокът; после гръбнак; кълвящ а чоц^а; скърцащ зъб или два.
Той чу вдигането на една м ъ р тв а ръка срещу всичките въс­
тан ал и умиращ и. П осле в о тго в о р - съскането на отровн а
зм ия. Вой и див лай. С л ед то в а всички мъртви, неродени в
к о р ем а, със свалени н а м о р н и ц и звучаха и скоро зем ята
туптеш е от шума на м ъртви те и Ю крид, техният пазач, л е ­
ж еш е сви т и спящ , унесен в нейш я сън на тяхното ритане
и вълнение.
Т ой не сънуваше. В м есто то в а пам етта му го пренесе
н а зад , за д а съж иви е д н о в р е м е, когато беш е едва
десетгодиш ен.

А з бях едва десетгодишен, когато станах пазач на един

atra virago, по-известен като л аещ и я паяк отВ аргъс, о б а­
че трябваш е да го пусна, защ ото не можех да се боря с него.
М о я т atra virago м и беш е д ад ен о т един скитник в з а ­
м я н а срещ у една бутилка раки я о т обелки, която бях и з­
то ч и л о т един от варели те на м а м а съ щ ата вечер.
А ко бях м алко по-силен, зн а м , че щях да успея д а го
излекувам .
Разм яната стана както трябва, м акар че усетих, че това
беш е търж ествен м о м ен т за скитника. Начинът, по който
р ъ ц ете м у трепереха, когато м и подаваш е м азното канче,
е д в а м удърж айки к а п а к а м у затворен , и здаваш е
чувствителност, рядко ср ещ ан а сред скитниците, които в
б о л ш и н ств о то си бяха заб ъ р к ан и с л ош а и м ош еническа
м ая.
Н ап рави х на своя паяк хи тр о у м н а плетка. Е то как.
Чуйте.
Н а бунищ ето открих капак с винт и см ачкано сито,
к о и т о п асвах а ид еалн о едно в д руго и образуваха леко
сп л ескан глобоид със соли дн о д ъ н о и силно перфориран
тав ан за диш ане и гледане. Н акъсах един вестник на равни
ивици и покрих дъното с тях, д о к ато се получи мек пухкав
под.
М о я т лаещ паяк беш е голям колкото чиния за вечеря
и се побираш е в клетката точно. Х ранех го предим но с
къ щ н и мухи или със стон ож ки или мухи м есарки и пър-
вия ден държ ах клетката под леглото си.
Не излязох от стаята си три дена и три нощи.
С лед известн о врем е там, в тъмното, палех клечка
кибрит до клетката, държейки я над дупките така, че т ан ­
цуващият плам ък д а хвърля трепкащата си светлина вътре.
С дробове, изпълнени с горчиви изпарения, аз се над­
весвах и се взирах вътре в клетката и в неговите стран н и
орбити - онези ям и , онези рани, пълни с черн а вод а -
немигащи, безстраш ни...
Отново! О тново! Замаян от серния въздух. Отново!
М исля, че мож ех д а напусна тоя живот през онези
влажни д р о ги р ан и ям и - калта на очите му - онези езера
от оникс,- повличан от притеглянето на онези м рач н о оц­
ветени спирали. Защ ото те ме държаха! Да! П арализиран!
Вцепенен! М ехури на палеца и показалеца. М алки черни
въглища покриваха чаршафите ми. Аз отново слушах - взи­
рах се отново.
Беше наистина толкова чуден паяк. Лъскаво черен, об­
ластта около опаш ката м у беше покрита с копринени аб а­
носови косм и. С а м о очите му святкаха, но същ о черни,
като м окри въглищ а или заледени сажди - черни и, бих
казал, сам о понякога. Н о той винаги ме отбягваш е. Н ито
веднъж не го видях д а се движи из клетката. Н ито веднъж
не го чух д а лае.
Н а четвъ рти я ден реших да изнеса клетката навън.
М ълчанието на лаещ ия паяк ме унищ ожаваш е
П ърво си мислих, че не му харесва клетката.
П осле си помислих, че може да е ням като мен.
С лед това, събуждайки се потен на втората нощ , бях
обладан от друга м и съл - мисъл, която увисна теж ко на
сърцето м и - м ож е би той чакаше аз пръв да заговоря? О,
самотни паяко, ако можех да ти обясня.
Накрая го изнесох навън, клетката бях пъхнат в катъф-
ка за възглам ница. Седнах на един пън до едноръката бе­
силка и извадих клетката Тя светеше на слънцето като сре­
бърен ш лем и едно копие светлина проблясваш е върху
него.
Проверих за гарвани.
 Отворих клетката, като я разполових и изтръсках па­
яка от капака. Малки ленти от вестник се разпиляха надо­
лу като цветни празнични панделки и труповете на стоти­
ци насекоми се посипаха около мен като сватбен ориз.
Моят atra virago се приземи на правилната страна -
на краката си,- както правят всички паяци или поне така
бях заключил.
И без дори едно кимване моят паяк изпълзя по пъна
и изчезна сред тръстиката.
И аз поседях известно време - просто така, на пъна.
И после, след малко, се шлях по склона към бунище-
то и нищо, което трябваше да се свърши, не ме
притискаше.
Аз захвърлих двете части на клетката и се зашматках
наоколо.
Печах се на слънцето.
 КНИГА ТРЕТА

КУЧЕШ КА ГЛАВА
 В р ем ето м е притиска. Д а. В рем ето... притиска.
Странно, защ о то никога не ме е притискало преди. Н ям ам
спомен. Н и то веднъж през м оите д в ад есет и осем години
живот. Н и то един път, който д а си с п о м н я м . Д вадесет и
осем години - то в а е грубо десет хиляди оби колки на ци-
ф еблата - И сусе! К о гато си пом исля, че с ъ м седял на не­
мия си задник и съм слушал осемнадесетте м или она “тик”
и о сем н ад есетте м или она “так” на ид и отски я циф ерблат
и не съ м и м а л н и щ о друго, което д а н арек а свое, освен
лайняното време, а сега, в часа на м оята см ъ рт, когато м о ­
га д а изп олзвам м алко пространство - какво става? Всичко
е: “Х а й д е м ъ р д а й , тъпако - навий я, Д ж ак ” . Всичко е:
"Хайде шибано да го притиснем / ”
Н е е т о л к о в а л есн о това ум иране, не е то л к о в а лесна
работа. О, поне едн а сносна глътка въздух. О въ рзан съм в
пр и ти скан ето и всмукването на тази кал, но съ щ о се нося
в една галактика о т компресиращ а атм осф ера, вътреш нос­
ти те м и се м я т а т о т вълни на гадене, д о к а т о се борят със
затварящ и те се пръсти на ребрата ми, сякаш кож ата и кос­
ти те м и п о ч ти с а се слели, за д а се п р е в ъ р н ат в дяволски
к о р сет с н ам ер е н и ето да м е видят как п о в р ъ щ а м червата
си, съ р ц ето си, дробовете си, душ ата си. П остеп ен но в гър­
л о т о м и се н а д и га ж лъчка очевидно в с ъ гл а с и е с м оето
пропадане. О, м о ето пропадане! О, м оето пропадане! Както
в ж ивота, та к а и в см ъ ртта съм поглъщ ан надолу! Остриета
о т бо л ка о т о ч и те към мозъка ми! Зад уш авм се о т парите.
О т р о в н и и зп а р е н и я се вият в с п и р а л а о к о л о м ен като
зм и й ск и духове. Н о те не м е п л аш ат вече. Н е съ с съскане-
то си. Н е с п р е гр ъ д к а та си. П р есл ед вали с а м е и по-урод-
л и в и зв е р о в е о т тези . П о дяволи те то зи ф о сф о р есц и р ащ
ан ем и ч ен газ. Н е к а се разтели н ад мен! В мен! П рез мен!
М о зъ к ъ т м и е к а л н а гъба, напоена с тези о тр о в н и пари от
пикня. К ак в о значение има, ако п р ед см ъ р тн и те м и спом е­
ни са оцветени м ал к о от сярната м и азм а на тази ям а? М ога
д а устоя. И м а м предвид, че никога не с ъ м м о л и л за лесен
изход.
Н е, го сп о д и н е! М айн ата му! К о й и ск а д а си отиде в
с ъ н я с и ? Н е и аз! Н е Ю кри д Ю кроу, си н Б о ж и . Д ай ми
см ъ рт, ко ято д а помня до кра... по дяволите! Не! Нека ек-
с п л о а д и р а м с едно “пук”! Н икаква кал, никакви кални
чудовища, никакви ловци на глави, нито едно проклето не­
щ о не м ож е д а м и отнеме това. П од кож ата на тази яма,
там , д ец ата свои Бог приспива сам, блажен. П о дяволите!
Ч ерепъ т м и е зам ърсен с болна поезия. О тровен с песен­
ни рим и. И м а дни, в които всяка мисъл, която минава през
ума м и, р аж д а друга - в стъпка, в ритъм, ударение и рима.
Чуйте.

Изглежда потъвате, господине, надолу

спускате се бавно,
но в какво? Къде? Защо? Мисълта объркана е явно.
И реже като нож гласът могъщ в небесния ни свод,
аз просто в смърт потъвам, напускам тоз живот.
"Ти бъркаш, бедно, глупаво момче,
истинската смърт е тук при мен,
дете, знай вечна е агонията там,
във врящия под нас зандан.п
О, слез от твоя гнусен трон ти, демон в небесата,
ти, Луцифер! Инкуб велик! Отрова
вливаш във сърцата!
Със справедливия си гняв и тътен кански
недей ме заблуждава,
зад моя рул сам Бог стои, надолу
корабът ми управлява.
И тази кал прозява се и ме поглъща,
в оковите й тялото ми е обвито.
И дяволът въздиша, тъжно дърпа свойта арфа,
глава поклаща ядовито.
И знам аз, че за всички ад е горе в небесата
и раят е илюзия, за да превърнем в ад земята.

Както казах, не е толкова лесно да умреш, но аз ще

се преборя.
Мислите ли, че лъжа? Искам да кажа, лъжа ли?
* лу пости!
Да не мислите, че не знам какво ви се върти в главите?
Е, нека си изясн им някои прости истини, кои то и зглеж да
адски са се оплели. Аз не саботирах водн ата кула. И ск ам
д а кажа, за Б ога, п роклети те подпори бяха прояден и и из-
гнили и във всеки случай ние с тате бяхме близки. Б о г да
даде покой на д у ш ата му. Може би са се п ром ъ к н ал и оне­
зи от града и са го направили. Не мога в им ето на и сти н а­
та да ги обвиня д и р ек тн о , но аз не бих ги п роп усн ал в п о­
дозренията си. А вие?
Аз не съ м убиец, не. Е, да, всъщ ност съм . Д о б р е де,
убих няколко ски тн и ц и м и н ал ата година. Н о всяк о нещ о
си идва с вр е м ето и всяко нещ о си отива на м я с т о т о .
Знаете ли, че щ е м и бъдете компания в м о я т а н еи з­
бежна и н е о б р а ти м а с м ъ р т ? Не? Е, добре, с м а ж е т е пуш ­
ките си и своите м а ч е т е и пригответе прим ките о т хубаво
дебело въже, за щ о т о , независим о дали го зн аете или не,
вие щ е сте тези, к о и то щ е м е преследват - да! Ще м е п рес­
ледвате и щ е м е убиете. Ще преследвате и убиете. М рази те
м е и не знаете защ о . Н о всяко нещо с вр ем ето си и всяко
нещ о на м я с т о т о си. С ега д а се върна при гр о б а, където
бащ а м и щ е леж и д о к р ая на дните си. Д о к рая на дн и те
си.

Аз лежах, леж ах с дни и дни. С ладката брем енн а земя,

която преди беш е и згл ад ен а от лопатата, сега н осеш е из­
кривения отпечатък на тял о то ми. Защ ото леж ах т а м като
забравен, непогребан, неподвиж ен, отгоре, върху всичко
толкова м ъртъв. И к ъ л н а се, аз чувах онези под м ен с буза,
до л еп ен а д о з е м я т а п р ез дн ите и през н ощ и те. М ал к о
утеш ение, м а л к о с ъ л зи и м ал к о ядене на пръст.
П р о сто не м ож ех д а си тръгна от онзи гроб, м а к а р че
не лежах в очакване, з а щ о т о нищ о не очаквах, аб со л ю тн о
нищо. Вие си гурн о р азб и р ате, че бях о б л ад ан о т б е зр а з­
л и ч и ето на н ео ч ак ван ето . Н е можех д а у сто я н а онова
сл ад к о х л ад н о м я с т о върху м оги л ата. Н е с а м о за р а д и
стр ан н ата м узика, и зд и га щ а се отвътре, ко ято с я к аш из­
цеждаш е ж изн ени те м и сокове, силата м и, но - то ва м ож е
би ви е х р у м н ал о вече - защ о то ме беш е страх. С т р а х ме
беше за себе си сега, к о га то тате м е беш е о с т а в и л сам .
Бунищ ето, задният двор, изгорелия ш евролет, верандата,
п р о к л е т а т а б ар ак а и трите й стаи, предн ият двор,
бесилката, пътеката, която водеше към града, тръстиката,
зас ад е н и т е и почиващ ите хектари зем я - не мога да
продълж а. Н е мога. Всичко живо и неживо ми се струва­
ше злокобен съю з, който сякаш се наслаж даваш е на м о ­
ята м ъ ка и безсилно скърцане със зъби.
Бях с тр а д а л дни и иоши и костите ми ме боляха по
врем е на неспокойната ми дрямка. Един ден и една нощ
и зтезаващ ата ръка на прегрешението тежеш е върху ми. В
съ р ц ето м и се разви болка, способна да ме убие. И през
цялото време, докато лежах там, шушукането на мъртвите,
ш ум ният плод на утробата на м алкото хълм че се издига­
ше нагоре в стотици полуразбираеми, неясни звуци.
“Зли те и м ат много тъги.”
“Б о гъ т на славата прогърмя.”
“Б р о я т ни като овце на заколение ”
“У нищ ож и м е не чрез грешниците и прокълнатите ”
И всъ щ н ост, над шума на тези по-м алки, по-низши
гласове се открои гласът на Бог - и беше - той беше пре­
л естен - беш е - като псалм 29. Н али знаете онзи. за гласа
Му, който прекърш ва кедри и разтъсва пустош та.
Т ой м е нарече слуга. Каза:
- С луга, издигни ми стена.
К а за м и, че те ще дойдат и че аз трябва да ги държ а
навън. Той каза:
- С луга, издигни я висока от дърво и тел
К а за м и д а я построя кръгла. К аза м и. че вътре ше
бъде м о ето царство и че аз ше нося корона. К а за ми да го
напълня с вярващ и и да му измисля име.
И аз взех една кост - един череп - и нарекох
царството:
КУЧЕШ КА ГЛАВА

К учеш ка глава. Моята крепост и убежище. М оето д а ­

рено царство.
П о д н егово командване - Великия С ьх р ан и тел и
И зп рави тел на грешки.
 Неговите м н ого гл асове понякога шепнеха, понякога
крещ яха, те к азвах а н ай-и зум и телни нещ а. Н ай -
изумителни. Н ещ а, които главата ми едва побираш е. Н ай-
ужасии неща. Заклети тайни, толкова ужасни, толкова изу­
мителни - истини с так а в а неизразима п р аво та - уффф!
Казвам ви, толкова много, толкова могъщи, толкова прок­
лето чисти, за д а б ъ д а т ом ърсени от так а в а и зв р атен а
сбирщ ина от путки, как ви то сте вие. Вие, които щ е се о т ­
речете от мен повече о т три пъти в името на Бог. О, да,
господине! Д а, госпожице! Вие, които дори в м ом ен та кри­
вите предателските си устни, ваш ата целувка на Ю да!
Всяка погреш на м и съ л , стаила се в гл авата м и, беш е
прогонена о т Н его в и я свещ ен хор - Н егови те п сал ти .
Ц ялата н е п р и ст о й н о с т, всичките и зроден и и теж к и
дихания, които толкова дълго бяха свистели и ш епнали сво­
ите грозни повеи тук вътре, в главата ми - бях удавен в не­
поколебим ото ударен ие и ритъм на Н еговата зап овед. Т я
беше като р и т м и ч н о то пухтене на влак, с тъ п к ата й беш е
равномерна, почти хипнотична, влак на прав равен път, ни-
то забъ рзващ , ни то заб а в я щ , не, просто п о м п ащ и те ю м ­
руци на буталото - “стена-ти-издигни, стена-ти-издигни” -
напред и напред, в м о н о сти х отново и отново, п осле “ви-
сока-ти-я-изгради, висока-ти-я-изгради” - отново и отново,
напред и напред, “от-тях-се-ти-пази, о т-тях-се-ти -п ази ” -
отново и отново и н ап р ед и все напред.
С ам ата стена строих цели шест месеца, м исля, т.е. зи ­
м ата последва есента, есента последва онова досадн о лято,
когато строеж ъ т зап очн а. Б еш е голям а стена. Б еш е вел и ­
чествена стена. Н ап ом н яш е м и на острозъ б азм и я, п о гл ъ ­
щ ащ а со б ствен ата си опаш ка, или на някаква сп л еск ан а
зм ийорка, п р естр у в ащ а се, че спи, но готова м и гн овен о
д а ухапе. П рез зи м ата, когато вятърът удряш е по л а м а р и ­
ните и езиците на камбаните, големият пръстеновиден звяр
лаеш е и скърцаш е при всеки бурен пристъп, сяк аш в я т ъ ­
р ъ т не беше п о-м алка опасн ост от други - изкоренителите,
истинските натрапници, м ръсните душ ещ и хрътки - вие.
С тоящ на м а л к а т а кула, която построих на покрива
на м оя дъсчен зам ък, аз бавно се завъртах, пробягвай ки с
 поглед по протежение на великата стена за следи - следи
ср ед дъските и разновидните греди, скупчените сандъци
за плодове и чай, заострените колове и случайно парче
дъ р вен а решетка, големи парчета от ръждясала л а м а р и ­
на и стом анени листове, капани от кутии за боя, рам ки от
заковани с дъски прозорци, вратите на шевролета, жица,
ситна телеиа мрежа, бодлива тел, стълбове и колони, о с ­
танки от скеле, въжета и кабели, счупени и здрави бути л ­
ки и така нататък. П родълж авах да откривам - дори сл ед
половин година непосилен труд - места в стената, които
явно не бяха толкова сигурни, колкото трябваше - да, оче­
видно слаби, които направо даваха възможност за влиза­
не дали през паянтова греда или изкривен лист ламарина,
някоя откачила се хоризонтална дъска или протъркано
въж е, на което, Бог знае, м ож е би се крепеше ц ял ата
суперструктура.
В същ ност, сега е безопасно да ви кажа, безопасно за
м ен, че до последните няколко дена преди завърш ването
стен ата въобще не беше толкова непробиваема, колкото
изглеж даш е. Може би тя беше кучето, което повече лае,
о тко л к о то хапе. Във всеки случай, ако натрапниците или
по-скоро провалилите се натрапници притежаваха м атк о
повече см елост и издръжливост, можеха да триумфират,
к аквато и д а беше целта им.
И все пак, независимо от нелепия вид на стената, тя
върш еш е работа. Тя беше ли н и ята между мен и м оите
преследвачи. Да, аз знаех, че те м е дебнат отвъд стената -
този хипнотичен и паянтов защ итник с корона от опърпа­
ни тенекиени люспи и ръж диви пирони, увита с бодлива
тел к ато тази на Христос, накичена с парченца зелено и
кехлибарено стъкло - предпазващ а моето кралство от л ъ ­
ж овн и те отрови, които заливаха всичко навън Н икога
повече! Н ям аш е да м огат д а о тровят своя Крал!
С тран но усещане ме обземаш е, когато гледах от м о ­
ята висока кула - бях горд с творението си, защото. на първо
м яс то , то ва беше ш ибано гадна на вид стена, а това, р а з ­
бира се, м е караше да се чувствам горд. Но предполагам,
че буцата, която засядаш е в гърлото ми, беше по причина,
че знаех за онзи, другия цар, който гледаш е отвисоко, точно
както аз гледах, с ам о че от още по-високо, по-царствен и
виждаш е - виж даш е мен и кимаш е с разб и ран е сам на се­
бе си и си м и слеш е: “Това м ом че м е к ара д а се чувствам
горд - и, отпускайки се върху своя облак, продълж аваш е -
да, почти е вр ем е д а го изпратим. П очти е врем е да го
изпратим.”

Аз свърш их и други неща, д о к ато строях. Д руги не­

ща - като д а руш а, например. С лед ка го тате м е изостави,
вътреш ността на бараката стана непон оси м о отблъсква­
ща за мен. С тените убийци в дневната м е отвращ аваха. Не
можех да вляза в собствената си нещ астна клетка, стаята
на с м ъ р тт а , к ъ р вящ ата клетка. У ж асът, кой то изпитвах
към тяхната стая - господарската стая,- м е поглъщ аш е.
В един ден на престрашаване аз успях да открехна вра­
тата на тази стая на сантиметри, но се отдръпнах, умът ми
плуваш е в ненавист, въпреки че д есп отъ т - м о я т а майка -
беше детронирана и с нея беше свърш ено толкова отдавна.
Тази свиня с кръвясали очи, знаете, беше изчезнала, но не
напълно, не изцяло. Не. Въобще не беше. Н ей н ата см рад
стоеш е. Т а м , във вонята и р а зв а л а т а на н ей н ата стая.
Въздухът в т о зи кап ан беше нейният. М ож ех д а го вкуся.
Д а го пом ириш а. Д а го усетя. Там, в онзи м ом ентен полъх,
се съдърж аш е достатъчно сетивна инф орм ация, за д а раз­
бърка я м а т а с л а й н а та на грозните спом ени, които проб­
лясваха в г л а в а т а м и с цялата си м ъ р тв еш к а гад о ст - об­
рази на м а м а - сади сти на ума, предизвикващ и брутални
сътресен ия в м озъ ка. Аз се отдръпнах, както казах, и се
втурнах през входн ата врата. Ч ервата м и се надигнаха и
аз увиснах над парапета, бълвайки тънко ниш ка от стом а­
шен сок над б о д и л а и сладкия грах и зим зелена.
П р ем етн ат през парапета, аз висях сгънат като полус-
гънато дж обн о ножче, ръцете ми се полю ш ваха на санти­
м етри над п ерлен ата струйка ж лъчка под мен. Л ицето ми
се зачерви при ггьрвия приток на кръв и пулсираше горещо,
до като секундите изтичаха, и аз останах п р о сто така, ос­
тавяйки б о л к ата д а тупти, да тупти в гл ав ата ми. Аз, пул­
 сът на живота и едно бавно назрявашо решение.
Същия следобед изкъртих всички вътрешни стени от
дъски в бараката. След здрач нито моята, нито тяхната стая
съществуваше. И аз стоях изтошен в средата на една д ъ с ­
чена черупка, голям а и различна. Нищо не остана от тях -
леглото, креслото й, дъските - всичко беше вече част от
голям ата стена. Д ори лош ият въздух го ням аш е, беш е
изчезназ, спарен и м ухл ясан беше излязъл навън и ч и с ­
тият беше влязъл на негово място.
С ам о раклата, която принадлежеше на тате. остан а.
Аз я бях д о м ъ к н а! до средата на бараката и тя стоеш е в
краката ми, тежка от незнайното количество загадки в нея.
с катинар на клю чалката.
К лю чът не беше сред руините и аз знаех това. защ о -
то клю чът беше при тате, под земята, някъде д ъ л б ок о в
дж оба му, завинаги изгубен за своята ключалка Аз се по­
топих в мисли, докато поставях лоста под пласти ната на
клю чалката. К ъде беше м оят клю ч9 В чий дж об сед еш е9
Н ад зем ята ли беше, тук горе, или под земята, тук д о л у 9
В този момент близко ли съм до него или се отдалечавам 9
Сигурно съм близко, заш ото не го намерих на зем ята, ни­
то той - мен. А предателският ключ, който можеш е да з а ­
действа механизма на способноста ми да говоря9 К ъде е
той?
С провлачено изскърцване пластиката поддаде и к а ­
тинарът тупна върху твърдия под от чимове О. ако беш е
толкова лесно и за мен.
От хълмовете се чу злокобннят вой на диво куче и аз
седях минута в м ълчани е, слушайки и взирайки се в
раклата.
Табелка от вътреш ната страна на капака ми кала. че
първоначално съндъкът е принадлежал на капитан Т иодор
Куикборн и че тази ракла, гази стара захвърлена реликва
от бунището, съдейки по стотиците избледнели лепенки,
с които се хвалеше, беше пропътувате пристанищ а на из­
ток и на запад, север и юг, наддъж и напгор. покрай бурии
паралели и безкрайни меридиани, за да завърш и о п асн о ­
то си пътуване тук, в една отдалечена долина навътре в
су ш ата, върху планина о т боклук, н а то л к о в а килом етри
о т м о р ето .
В сичко, което капитан К у и к б о р н беш е притеж авал,
изглеж да се съдърж аш е в раклата. З ащ о активният му ж и ­
вот беш е приклю чил тук, на с то т и ц и ки л ом етри от м о р е
и пясък, м и стана ясно в м о м ен та, в кой то започнах да о т ­
сяв ам при надлеж ностите му. Аз бях благодарен.
П ъ р в о извадих куртката на к ап и тан а, увита в р а зк ъ ­
сана и изцапана хартия. Беш е м о р ск о си и я със златни коп­
чета и тежки златни еполети във ф о р м ата на ключалки или
ф ан т а ст и ч н и катинари, всеки з а в ъ р ш в а щ с обш ивка от
п р о б л я св ащ и пискюли. Д ве гол ем и , теж ки звезди клечаха
върху всяко рам о. П летеница о т среб ъ рн и и златни нишки
кр асеш е ръкавелите, ревера и яката. Б еш е безупречна, с я ­
каш беш е почистена и изгладена сп ец и ал н о за м ом ен та, в
к о й т о е б и л а прибрана зави н аги . “З а щ о ? ” - питате вие.
“И м енно!” - отговарям аз. Защ ото истинският живот на т а ­
зи куртка току-щ о беше започнал. Тя леж еш е, чакайки мен.
Мен! М Е Н М ЕЕЕЕН!
М а л к о ш ирока мож е би, но с п од ви ти ръкави и п ри с­
т е г н а т а с кож ен колан през к р ъ с т а м и ставаш е идеално,
гъ р д и т е м и се очертаваха к ато на петел. Т я м и парваш е,
Б о г зн а еш е , че ще е така.
В л ев и я дж об на сакото и м аш е м а л к а кутийка, покри­
т а с ъ с зе л е н о кадифе. В нея един д о д р у г леж аха четири
м е д а л а , у д о б н о изпълващ и к ад и ф ен и те си вдлъбнатини.
М ед н и и гравирани, те висяха на т ъ н к и лентички от ц вет­
н а ко п р и н а. А з ги закачих о т л я в а т а с т р а н а на гърдите си,
к ъ д е т о вече им аш е златн и п р ъ ч и ц и и ярки панделки на
раета.
Б ях и зм ай сто р и л то ч и л о о т п р и м и ти в н а с и стем а от
оси, к о л е л ц а и ремъци с педал о т с т а р а ш евна м аш и н а и
к ам ъ к за острене, който вероятн о бях откр ад н ал от с к л а ­
д о в и те навеси за тръстика. П о д о с тр и х ръж дясали я сърп,
к о й то бях н ам ери л в м оч ури щ ето в д еня, когато гр а д с к а ­
т а и зм е т о м ъ р с и м оята пещ ера - с п о м н я т е ли си? К огато
разби ха м о я свят на парченца. С ега съ р п ъ т блестеш е злоб­
но ср еб ъ р ен , извит зловещ о к ато п р ъ с т на вещ ица, затък-
 нат по пи ратски в колана ми
В о гл е д ал о то с д ъ л гата си коса сега изглеж дах като
шибан принц. Ц ар. Ц ар Ю крид Първи. М онарх на к р ал ст­
во К учеш ка глава. Ей, братче, не се ебавай с паря. Не се
ебавай с краля. И отново погледнах към небето, и отново
Му благодарих.
И м аш е и ш ап ка, която хвърлих в боклука. М р азя
шапки. И м аш е карти и дневници и официални докум енти,
които прегледах за по-нататъшни заповеди. Но открих с а ­
м о к ам ара от цифри, уравнения, морски жаргон, о т който
не можех д а о тб ера по-нататъш ни инструкции - ниш о.
Дневниците на капитана бяха гъсто изпълнени с м ин иатю р­
ния му почерк. Беш е ясно, че отегчителният процес иа раз­
нищване на заплетените скитания нямаше да ми е от полза.
Бож ието сло во е просто. То е директно и истинно. Т ова
не е някаква игричка.
К ато хвърлих дневниците настрана, от тях изпаднаха
две снимки. Е д н ата беше на капитан Куикборн. Беш е по-
едър от м ен и м ного, м ного по-стар и имаш е голям а бяла
брада и носеш е кепе. Н о гледайки образа му и м о ето о т ­
ражение там , в д ъ л го то огледало, бях поразен от м о м е н т ­
ната прилика м еж ду него и мен. мене и него, хванати там .
в стъклото. Аз знаех, че очите му бяха сини и м ак ар че л и ­
цето му беш е грубо, дори черно на тъм нокаф явите то н о ­
ве на ф отограф ията, беше ясно. че морето и солта бяха по­
тъм нили лицето, което някога е било бледо и безкръвн о -
като м оето. С ъс сигурност - съвпадение. Н о п овярвай те
ми, аз знам , че съвпаденията се натрупват
П р о тягай к и са за втората ф отограф ия, р ъ к а т а ми
замръзна, наполовина протегната, когато различих с ъ д ъ р ­
ж анието й. Беш е сним ка на неговия кораб - носа на него­
вия кораб. Беш е снимка на дървената фигура там, ма носа
на кораба. Беш е гл авата и торсът на м омиченце, и зр а б о ­
тени от дърво и боядисани. Етно меко и овално лице в р а м ­
ка от златни къдрици. Д иадема от цветя стоеш е върху гл а ­
вата й, а д ве ангелски крилца се разпервада назад, о т д я с ­
но и отляво на носа. С гънки раменна и две м атки нагтъпи-
ли гърди дъ р вен ата фигурка беше правдоподобен неин
образ. Бет. Но им ето й не беш е Бет. Беше “Н аташ а I ”, и з­
сечено с печатни букви върху плоча на борда под върха на
крилото ляво. “Н аташ а I”. Видях фотографията, отразена
в огледалото и за м о м ен т бях вцепенен от това, което ви­
дях - образът на Бет, под който пишеше “Аз съм сатаната!
Аз съм сатаната!’44

“Е, и какво ново? - си пом ислих и хвърлих сним ките,

картите, дневниците в един далечен ъгъл на бараката при
останалите боклуци.
Извадих от раклата цилиндрична кутия, направена от
кож а и дърво. О творих я в единя край и от нея се изхлузи
черен телескоп. Телескоп! С три прибиращ и се една в д р у ­
га части! Трето сгъ ваем о око! М ом енталн а ш пионка, ко­
ято пробива сивите стр ан н о сти на разстоянието, и зкоре­
няващ о възмож ностите за откриване. Една непримигващ а
л ещ а върху разгъваем о стебло!
П риток от чиста кръв тр ъ гн а из вените ми и съ рц ето
м и - един стиснат вътреш ен ю м рук - ме изхвърли от м я с ­
то т о м и и органите м и вече препускаха като локом оти ви.
И зскочих на верандата с телескопа в ръка - м оята д ясн а и
м о гъ щ а ръка, с позлатена ки тка и златно рамо. И зп равен
в ю ж ния край на веран дата, аз свалих капачката от л е щ а ­
т а с го л е м и н а на ч и н и й к а и, н агласяйки я на п ъ л н о
увеличение, я насочих към д ъ л ги я черен жезъл на града.
Завъ р тях голям ото око на тел ескоп а на фокус, н асо ч в ай ­
ки го към М ем ориалния п л ощ ад, търсейки белия м р а м о ­
рен ангел с вдигнатия сърп в ръка. Н о гледката беше преп­
р ечен а о т върха на ф а с а д а т а на съдилищ ето. Т ам открих
о б р аза на богинята на сп равед л и востта с нейните везни и
п р евр ъ зк а през очите, и зваян а върху ф асадата точ н о над
двой ни те врати на входа. В търсене на по-добра ви ди м ост
аз се качих на парапета и, балансирайки там, ми се стори,
че зърнах вдигнатия сърп на ангела. Загубих равновесие и
всичко се разм аза в новото м и око, втурна се към мен, по­
ч ерн я и после експ л о ад и р а в ослеп и тел н а светкавиц а о т
светлин а. Г о лям ото око ср ещ н а зем я та и телескопът м и ­
л о сти во се разпадна на трите си ч асти - без да се повреди,-
но удари дясното ми око. “Добър и здрав телескоп - си
помислих, пробвайки го със здравото си око, - но трябва
да си намеря по-добра наблюдателница.” Реших и тогава
главата ми се изпълни с глъчката и крясъците на голем и
идеи - м о зъ чн а повреда. Аз влязох вътре куцукайки и
седнах, изчаквайки търпеливо, суматохата да поугихне, за
да може гласът на Бога със своя непоклатим порядък - по­
рядъка на решението - да се извиси над шума в главата ми.
И дори преди д а чуя Н еговия хор - псалтнте,- открих, че
изследвам таван а с очи и си мисля, че ако взема трион и
изрежа кръгъл... отвор... площадка... не... наблю дателница,
да - наблю дателница! И в този момент, точно тогава, си
представих идеята в нейната завършеност - стълбата всич­
ко дванадесет стъпала, теж ката плътно затварящ а се ка-
пандура и сам ия изглед, наблюдателница за един човек на
покрива на бараката - ламариненият кръгъл парапет с ви­
сочина до бедрата - ръж дясалият покрив от ж елязо като
китайска шапка, поддърж ан от три подпори и с оф ициал­
ния ф лаг на к р ал ств о К учеш ка глава отгоре. И видях
телескопа, поставен върху триножник и - и нямаш е как д а
не се усмихна пред цялото това чудо. Да. И аз насочих вни­
м анието си към огледалото или по-скоро към онзи, о тр а ­
зяващ ия се в него, тоест той - лудият крал на К учеш ка
глава, облечен в гол ям ата униформа с медали на сво ята
власт, въоръжен с ж есток стоманен сърп, коса - д ъ л га и
м азна, очи - диви като колела, едното, дясното, въ ртящ о
се изпод два лилави клепача, с ръце, обвити здраво о к ал о
тялото, клатещ се в своя стол, ботушите летят, венци, з а ­
пълнени със зелени зъби, издаващ с цялата си сила б ез­
звучен смях от корем а - смеха на една безсрам на, н евъ з­
м утим а лудост. И аз потреперах и помръкнах и седнах
намръщ ен, гледайки и мразейки онова въш лясало копеле
пред себе си.
Най-практичната страна на кулата беше наблю дател­
ната й позиция. Ако насочвах телескопа и го завъртвах в
пълен кръг по часовниковата стрелка, сто какво виждах:
Главния път по цялата му дължина. Д ом ът на д ок тора.
С кинията. Б ен зи н остан ц и ята. И зточният ск л о н .
 Б ъ р к о ти ята на П л ато то на сл а в а та. С еверн ият проход.
Б л а т а т а . М очурищ ето. З а п а д н и я т скл он . Захарните
насаждения. Гробището. Складовите навеси на Хупърс хил.
Р аф и н ер и ята. Още н а са ж д ен и я . У чилищ ето.
М ем о р и ал н и ят площ ад. М р а м о р н и я т ангел над гроба на
пророка. Б акали ята на У игъм или поне кладенецът на ж е­
л ан и ята и, завърш вайки кръга, к ъ щ ата на С ардъс Суифт,
нейн ата къщ а. Бет. О, и п л о щ а д к а та н асред площ ада, и
лю лката.
Д руга практична стран а на кулата беше, че ми позво­
ляваш е д а проверявам капаните, когато м и хрумваше, без
да напускам кр ал ството си. Т ова д а в а ш е възм ож ност на
хванатото ж ивотно да не чака цял ден, преди да бъде приб­
рано в чувала и спасено от осакатяващ ите железа. През пос­
ледн ите две години по този начин успях д а хвана единаде­
сет ди ви кучета, без никое о т тях д а у м р е в сам ия капан. В
к л е тк а та м ож е би, но не и в капана.
П о д о б н о на стената кулата служ еш е за предупрежде­
ние ср ещ у всеки досадник, за щ о т о п ри даваш е на цялата
о б л ас т чувство за охраняем ост - о б щ о усещ ане за: “С ам о
ед н а д у м а , господине, и съ м г о т о в .” И аз в м о я т а
униформа, м оята военна униф орма и всичко остан аю , кой­
т о к азвам :
- О п и тай се, просто се опитай, м а м к а му, приятелю !
О б щ о т о усещане, тонът, кой то к азваш е на външ ните
- на тях - на всички хора:
- Хайде, убийте ме! Просто ме убийте, мамка му!
Убийте ме! Убийте ме! Убийте ме-е-е!

Е д и н д ен бях заспал на п о ста си. Д о б р е си спом ням ,

че беш е п ъ р ви ят ден на п р о л е тта м и н а л а т а година. И ли
тази, или м иналата година. Със сигурност не беше пролетта
на п о-м и н алата година, защ ото тогава не бях сам, нито пък
им ах п о с т и кула, на която да сън увам .
С п о м н я м си съня - беш е един о т онези сънищ а с а т ­
м о с ф е р а - п р о сто глупав сън, без и сто р и я , сю ж ет или
разказ. Д р ям ката ми беше нападната от арм ия крилати кук­
лени глави със златни къдри и череш ови устни, с бледо си­
ни крила под брадичките, които се спускаха над мен и ску­
беха и хапеха к о сата ми. И колкото повече ги отблъсквах,
толкова по-свирепо се спускаха кълцайки главата ми и от­
скубвайки к ъ р вави кичури коса с перлените си зъби - о т­
литайки нанякъде към небесното си гнездо. Н анякъде към
небесното си гнездо. Нанякъде към небесното си гнездо.
С ъбудих се и, размахвайки ръце над главата си, отб­
лъсквах въображ аем ите хартии с медни коси. Т елескопът
се въртеше на своя триножник като обезумяла автоматична
пушка и ц я л ата кула се тресеше и лю лееш е чак д о покри­
ва на б ар ак ата. Ф акт е, че причинявах ад ск а дандани я за
човек, ко й то се предполага, че спи.
Б авн о осъзнах, че долу край дестилатора се развива­
ше и ко н тр авъ л н ен и е. Бях преместил стел аж а - бойлера,
тубите и ко лби те - няколко крачки по-близо до бараката,
когато направих първата копка и поставих основите на сте­
ната и сега цели ят ап арат беше на цяла стъпка в сигурни­
те граници на м о ето кралство. Или поне така си мислех. В
м омента, пром уш вайки се през една дупка в с т е н а т а виж­
дах м и ш а т а зад н и ц а и скъсаните ботуш и на онова, което
очевидно беш е скитник. Опашката на изкаляното му пал­
то се беш е зак ач и л а на една стърчащ а л ам ар и н а и в лудо­
то напъване д а се измъкне той успя да ритне един о т кра­
ката на п о с т а в к а та на бойлера. Ц елият а п а р а т се срути с
“тр яс” на с тъ к л о и “гълг” и “ссс” от изтичащ а върху огън
течност и д о к ато бойлерът се търкаляше към с т е н а т а м я ­
тащ ият м у се м аркуч изпика недестилирана захарна вода
в ботуш ите на р итащ ия бездомник. Л оквата от зап алим о
уиски се придвиж ваш е към огъня, сякаш неизбежно прив­
личана о т него, и плам ъкът изглежда същ о се напрягаш е
и протягаш е, за д а докосне уискито. Срещ наха се със сви­
реп рев и го р я щ и плам ъци подскочиха във въздуха.
Бълвайки черен ди м , огънят се вихреше триум ф ално ми-
нута-две и, изчерпвайки силата си, угасна. П рез това вре­
ме ски тн и къ т се беше отскубнал навън през с т е н а т а обх­
ванат о т п аника, оставяйки след себе си парчета от зелен
вълнен п л ат като визитна картичка разкъсана.
Завъртях се в м оята кула, търсейки дворн ите кучета,
 1
ко и то бях поставил к ато н азем ен пост, и ги открих д а се
чиф тосват от д р у гата с т р а н а на бараката. И м аха с а м о
ш ест крака и парче м еж ду тях. П асивният партньор - куч­
к ата отдолу - се беш е р азп л у л а като чувал с л ай н а върху
м ократа земя, докато нейният по-м&зък, но по-неустраш им
осемснител се извиваш е и нам естваш е непохватно на з а д ­
ницата й. Закачило се с предните си крака за едрите й пле­
щ и и подскачайки и зал и тай к и на единствения си заден
крак, сакатото ж ивотно пом п аш е конвулсии върху непод­
вижния й задник за м ом ен т, неизпускайки такта, зал и та й ­
ки и промушвайки сляпо, клатейки се отдясно наляво и о т­
л я в о надясно върху ед и н и я си треперещ крак. “П о
дяволите!” - пом и слих си, поглеж дайки от кучетата към
дупката и от дупката към кучетата, и в главата м и се з а р о ­
д и дилем а: “Д а п оп равя д у п к ата или да набия кучетата?
Д а поправя дупката или д а набия кучетата?”
По-късно с изтощ ена ръ к а и с глава, пълна с вой, пре­
косих двора до стената и прегледах повредата. Един от дес-
ти л ато р и те беше унищ ож ен, алкохолът - загубен и т р е в а ­
т а - обгорена и едно л а м а р и н е н о парче от стен ата беш е
и зви то навън и нагоре. Т о с ъ щ о щеше да се нуж дае от
биене. Това бяха вредите, нанесени на моята собственост.
Н о с какво мож е д а се и зм ер и страхотният удар по м о ето
самочувствие по отнош ение на сигурността на кралството?
С ударите на тоягата? С кучеш ката болка? Взех чука и д о ­
ри когато го стоварих, за д а изправя л ам ари н ата и д а з а ­
пуш а дупката, ум ът м и беш е обсебен от други м исли и аз
го захвърлих, оставяйки зее щ ата дупка, както си беше. С
ръ ц е в джобовете, с наведена глава аз се отправих към ве­
р ан д ата и седнах.
П огледнах к ъ м з е м я т а . П огледнах към небето.
П огледнах наляво, хапейки д о л н а та си устна, после пог­
леднах надясно. П осле с кладенчови очи погледнах о т н о ­
во към небето и си л н о хлипане се разнесе над б езо б л ач ­
ния следобед на първия ден о т пролетта и аз плачех там ,
на стъ палата на в ер ан д ата - без тревоги, без сам ота.
Н асеком ите на новия сезон подскачаха и бръм чаха и
цъкаха, прехвърчайки над лилавите цветове на бодила, над
нежните нови цветове на зимзелена и м иниатю рните шу­
шулки на сладкия грах. Пчели се удряха и отскачаха по пър­
вите бледи кам банки на зарасличето. П рол етта се беше
пукнала, но гл авата ми все още ечеше от воя на зим ата и
лю т вятър задуха в ума ми, когато си помислих за нещ ас­
тния натрапник, нарушил собствеността ми с намерение
да м е ограби , а мож е би и да ме убие. О чите ми се прис­
виха и устн ите ми оголиха зъбите и мозъкът м и се кисне­
ше в отровни м исли. Мълчаливо слушах заговорнинитс и
конспираторите, които се спотайваха в главата ми, слушах
тихия ш епот на тяхното предателство.
Н асоч и х вним анието си към м асл и н ен о л и стн о то
иоктю рно, което пълзеше наволя и тежеше върху корози­
ралия улук и по протежение на парапета на верандата.
Всеки контур на този плевел изразяваш е злонам ереност,
кълна се в Бога. М есести, разцепени листа като колония
езици от черна вълна танцуваха намусени и токсични вър­
ху тънки въ л н и сти стебла, къдрейки се нагоре и около
пилони, колове и улуци. Парапетът, около който се виеше
растението,беш е на равнището на очите ми - ум иращ ото
слънце се разливаш е по черните танцуващи листа - сп ом ­
ням си, че си м ислех как пълзящото приличаш е на пото­
пено в туба с тъ м н а оръжейна смазка, сякаш беше гигант­
ска м ет а л н а зм и я или смъртоносно оръжие И наистина,
то беш е см ъ р то н о сн о оръжие, както бавно започнаха да
ми напяват псалтите.
Аз скочих на крака и започнах да бера м есестите ко-
писобразни л и ста на пълзящото, тъпчейки ги в джобовете
на а д м и р ал с к а та си куртка. Същ ата вечер ги изцедих на
сок, смилайки ги между два речни камъка. Прецедих млеч*
ката д о каш а и с помощ та на тенекиена фуния, изсипах
см еста в м а ж а зелена бутилка, напътвай ки я до три
четвърти.
Луната на новата пролет изглеждаше гота, почти м ет­
на в своята пълнота. Бешес шипа на моята ангелска кожа.
но с ню ан с на обида към нейното немигащ о величие, ко­
жата й - леко потъмняла отбдедоемвм натъртвания
Отпуших м алката коркова тапа от гърлото на мини
а порната бутилка и я надигнах към ноздрите си, вдиш вайки
дълбоко токси чн и те пари . Х върлих поглед към л у н а т а с
ъгълчето на окото си и видях в този бегъл м о м ен т как въ р ­
хът на глобуса се о твар я, както се разтваря рана в п л ъ тта,
и разлива алено було по великото й голо лице. “К урвенска
луна, обляна в курвен ска к р ъ в ” - помислих и сти сн ах о б ­
раза от очите си и о стави х д а мине минута. С п роч и стен а
глава погледнах о т н о в о и открих луната, както си беш е -
бл естящ глобус о т а н г е л с к а кожа, светещ а в с р е б р о ,
наказана.
П од р о бата на н о щ та клекнах до най-близкия д о с т е ­
ната казан и изсипах съдърж ан и ето на бутилката с о трова
в колбата с уискито. К л ек н ах и се разлю лях на гл езен и и
се смях с и д и отската л у н а - луна и ням, безш умни на ф она
на щ ракащ ото зл о на п р ед ател ск ата нощ.
Д ве су тр и н и п о -к ъ с н о к о лб ата беш е и зч езн ал а .
П роверих дупката в с т е н а т а и открих, че беше р азш и р ен а
ощ е повече. П ром уш и х се на ръце и колене през о гр а д а та
и открих скитника, к ой то седеш е полумъртъв о т въ н ш н а­
т а страна. Върхът на една заострена пръчка разделяш е ч ас ­
ти те на гръдния м у кош , ур о д л и в о показващ се през п р о ­
п и тата с кръв р и за к ато м о к р и я кур на куче. К о л б а т а , к о ­
я т о беш е с ъ д ъ р ж а л а ф а т а л н а т а доза, беш е п р а зн а , но
и зп р авен а, з а к л ю ч е н а в м ъ р твеш к и с т и с н а т а т а р ъ к а.
О чевидно к л о ш ар ят беш е изпразнил ш иш ето в м о м ен т а,
в който се беш е и зм ъ к н а л п рез стената, беш е п р и п ад н ал
при зова на токси н а и беш е стовари л туловищ ето си в ъ р ­
ху заострен ата пръчка. Глупакът.
“На, виж се сега!” - пом и слих си, като го хванах з а р е­
верите на п ал то то и го откачих от пръчката. О бърнах вце­
пененото му т я л о с л и ц е то надолу върху покритата с р о са
трева, после, теглей ки го за ботуш ите, вървейки на заден
ход, го п р и д ъ р п ах п р е з с т е н а т а в гран и ц и те на м о е т о
кралство. Върнах се о тн ово навън и нашибах п ол егн ал ата
трева с един р азц ъ ф н ал клон, разнасяйки п ов р ъ щ ан о то и
кръвта му. П осле отстран и х кървавата пръчка, а след вни­
м ателен оглед, когато изглеж да не бяха останали никакви
издайнически следи, пропълзях обратно през стената, р а з ­
м ахвайки след себе си клона. Изправих с чук изкривения
ъгъл от лам арината, заковах цялото парче и го обвих с бод­
лива тел.
Д во р н и те кучета, научили добре своя урок, се скуп­
чиха над тъ м н ата на цвят купчина. Нишки от чиста слю н­
ка се стичаха по оголените им зъби. “Спести си тоягата и
разглези кучето” - си помислих, прекосявайки двора и вли­
зайки в бараката. Изкачих се по стълбата през отворената
к ап ан ду р а и заех м ястото си на н аблю дателни цата.
Н агласи х телескопа на близко разстояние и систем атич­
но огледах зем ята в радиус от три километра. Не открих
свидетели. Н итоедин.
“С пести си тоягата и разглези кучето” - се улових, че
си п овтарям , докато се взирах от моята страна на ограда­
та и оглеж дах в близък план скитника. Н о проклетите ку­
чета преебаваха гледката. Погледнах към синьото небе, къ-
дето една птица с криво крило премина като сянка през
персп ективата, превръщайки всичко в черно, и аз се о т ­
пуснах напред в сън. Глави на клошари на кървави пръчки.
Не! Г лави на клошари с надървени кучешки курове се гър­
чеха в м о я дневен сън.

Тези две последни години, знаете ли, бяха трудно пре­

каран о врем е. Не лесни, безгрижни години, а трудно из­
м инало време. Знаете ли какво имам предвид? Не? Говоря
за р а зл и к а т а между изживяно време, прекарано време и
изслуж ено време. Разбирате ли? Говоря същ о за отнето
време, взето назаем време и никога невърнато обратно.
Г оворя за направо ограбено време. О, да. М акар че не
проспано, не, но някак подобно на сън. Т ака че тези две
последни, нездрави години от моя ж ивот бяха прекарани
в о тегч и тел н о измерване на минутите и на секундите на
тяхното безвъзвратно отминаване. Или по-скоро и м ало е
врем е, прекарано в опит да се свърш и с такова време,
изм инало, прекарано, отслужено или наето...
Тези последни две години, знаете ли, бяха трудно пре­
карано време. Способността ми да реминисцирам - да си
пр и п о м н ям - е, тези свойства, знаете ли, някога толкова
изострени, бяха то л ко в а точни - бяха разц еп ен и о т п р о зя­
ващи се кам иони о т сива вълна като незаконни улични ка­
нали по А леята на спом ените. Цели стихчета, загубени от
гатанката. Д ни на м ъ гл а, на страх. На кръв и уж асен смях
от мрака.
У м олявам ви, каж ете ми. Това ново ли е за вас? Казах
- казал ли съм ви? В някой предишен м ом ен т? В нечий друг
ум. П итам ви и м а л о ли е друг случай, сега загубен необ­
ратим о в п аяж и ната на отм иналите дни, в п р о зр ач н и те и
призрачни коприни на вчера? Кажете м и, и ск ам д а знам .
Д али тези дум и, к о и то сега изричам - тези д у м и ч а с т ли
са от н ам етал о то на п ам етта върху рам ен ете на п р е к ар а ­
ното от м ен вр ем е? А ко можех да зап ом н я ц я л о то м ъ р т ­
во врем е, к о л к о л и к р а с и в о щ еш е д а е н а м е т а л о т о на
паметта? Щеше л и д а заем е малко безсмислици на хаотич­
ното о тм ин аване на д н ите, които си сп ом н ям ? И л и щ еш е
ли д а е нещ о н еч и сто - тази разкъсана у н и ф о р м а? Щ еше
ли д а о тр о н и кръв или кож а като л и ста на к а л е н д а р ? Ще
ви попитам сам о ощ е веднъж. Така че вним авайте Казвал
ли съм всичко това преди?
К а зв а л л и с ъ м ви за адския стр а х о т мъртвото
време? Знаете ли за кървенето? За студените тръпки?
П р о сто ф р агм е н ти о т о тл и тащ ж ивот, зап азен и ... като
шепи, пълни с вятър... Време, о тм и н ал о в л у д а възбуда.
Н ощ и ден, п р е с л е д в а щ а и преследван, м я т а т с в о и те не­
бесни сфери о т хоризонт д о хоризонт. С лънцето служ и, лу­
ната се връщ а, н осещ и се по нам еталото на в р е м ет о в лу­
дия си бяг назад-напред, насам-натам, м рак и светлин а ка­
то часовник на хипнотизатор, лю леещ се в д ж о б а на небе­
то - о, да, к ато го л а круш ка, лю леещ а се к ато м ах а л о , з а ­
качена и р а зл ю л я н а в п разн а стая. Час! Ден! О тм и н ал и !
Забравено м и н ал о. О тл етел и , неом ърсени, н есп асяем и ,
неизживени. В сичко в едно примигване на окото. Мъртво
време! Мъртво време! Къде отиваш? Кой те използва,
ако не аз?! У би й ц и те и убитите. У би й ството на м о я ж и ­
вот - м оето врем е з а живеене. Агонията на уреда з а р азп ъ ­
ване на м о я о тм и н аващ ден и бавното завъ р тан е на м аии-
велната й уста, безк рай н о бъбрене на зъбни колел ц а, отб-
рояващ и минутите, пропукваме на кости и секунди от су­
р о ва болка, непоносимо разпъващ ото време. И зж ивян о
време. А цялото м ъртво време, всичките дни без о т го в о р 9
К ъде отиват те?

Юкрид лежеше отпуснат върху купчина удуш е­

но спално бельо. Неподвижен на лунния блясък, той
носеше пижама, изцапана с кръгове от тъмна про­
цеждаща се пот и петна от кръв с цвят на ма шина.
Джинсите му се бяха втвърдили от мръсотия и съ­
сирена кръв. Леглото му - купчина чували, захнърле-
ни на пода - трудно можеше да се различи от 6ox.iv -
ка и безпорядъка и животинската мръсотия, които
го обграждаха. Осветен едновременно от луната и
лампата, безпорядъкът като че ли оживяваше под
бледата заекваща светлина. Лежащият Юкрид изг­
леждаше лишен от живот, разпънат върху разлага­
щия се куп. Ръцете му, отметнати встрани. бяха по­
ръсени с множество смъдящи пробождания, които л и ­
чаха като ужилвания от пчели на фона на восъчна­
та плът. Кожата на ръцете, раменете и корема, ко­
ято се виждаше, му придаваше вид на палачкойт о
наскоро е бил в период на себепоправяне. Висши се ниш­
ки от мазна коса бяха залепнали за мокрото от пот
лице. Мухи ядяха коричките в ъглите на отворена­
та му уста и танцуваха около широко отворените
му течни очи, които бяха единствен признак на ж и­
вот в това бледо апатично същество, те потрепваха,
мърдайки отляво надясно, нагоре-надту. сякаш много
неща се разиграваха пред Юкрид $ гранулено ж ъ а то­
то нищо. Страховити неща, защото бяха като кар­
фици - тези зеници, карфичени и диви.
Разни видове кутии бяха наредени покрай
стените: сандъци за чай предимно с мрежести пред­
ни стени от тънки стоманени пръчки; пригодени за
плодове сандъци, каци и кофи; тенекиени варели; кар­
тонени кутии с всякакви размери; щайги за мляко и
телени кутии. Те бяха клетки и килии, кафези и
кошари, кучешки къщички и инкубатори и изолатор-
ни камери. Можеха да се видят бързите очи на дива
котка, впримчили за момент светлината, или ого­
лен кучешки зъб, внезапното помръдване на люспеста
кожа, мазното крило на гарван, проблясващите зени­
ци на семейство плъхове в клетка от тел и ламарина.
Сякаш омагьосана, стаята беше пълна със зло-
кобното отсъствие на звук. Чуваше се само шумоле­
не на сено, проскърцваме на несъразмерно малките ог-
раждения и свистене на вятър в дупките на стените.
Хралупите от сандъци за чай пазеха диви кучета, най-
неспособни да седят в тях. Те леж аха като изсуше­
ни крави - неподвижни, очакващи смъртта. Други бяха
толкова уж асно осакатени от капаните, че нямаха
вече възможността да стоят. Така че кучетата пре­
димно просто лежаха в калното и топло сено, пияни
от микстурата от алкохол и вода, в която плуваха
зърната от овес или жито. Кафяви превръзки вися­
ха развързани от ампутирани крайници и строшени
кости и рани, вече очевидно гноясали.
Една събудила се кучка с окапваща козина се прид­
вижи напред на остатъците от предните си крайни­
ци и удари силно телената врата на къщичката си с
плоската си сплескана муцуна. Дрогирано ръмжене се
надигна дълбоко от гърлото й и, оголвайки венци с
цвят на сяра, тя захапа телта, клат ейки своята
кутия, разбуди дузина от останалите зверове да се
обърнат с молба към своя Власт елин и Господар.
Кралството отекваше от протеста на болка на сво­
ите обитатели, но кралят не направи никакво
движение, за да успокои тълпата, оставяйки съска-
нето и ръмженето, лая и крякането и воя на протес­
та на зверовете да разтърси цялата барака. Чак то­
гава кралят сметна за необходимо да стане. Той се
надигна бавно и с усилие, като призрак, и наметна
мръсната морска куртка на раменете си. Закрачи бав­
но и дълбокомислено в кръг в стаята, сякаш искаше
да се обърне лично към всяко нещастно животно, ма­
кар че гледаше не в клетките, а в мръсотията по
земята, която газеше. Той се въртеше и въртеше и
беше фокус на хиляда мънистени очи, които се зат ­
варяха или ставаха стъклени или се кръстосваха всяко
в съответствие със своята природа, докато т ехни­
ят крал пътешестваше в стаята за nooieden път Той
се спря и се огледа замислено наоколо - животните
спяха успокоени. Той въздъхна дълбоко. Тогава, под­
гъвайки колене и свивайки се от болка, Юкрид легна
отново по гръб с разперени ръце върху купа от чува­
ли не за да спи, а за да се взира както преди в порес­
тия жълтеникъв мрак, който го поглъщаше.

Трябваш е д а се грижа за цялото кралство. С ам. Н ям ах

нито съветници, нито м инистри, нито опекуни, ням ат с и н ­
ди кати или п роф есион алн и консултанти, н аставн и к или
иконом , нито д о р и ш ибан а прислужница, ко ято д а м и е
чиниите. Н ям аш е пукнат човек, който да се грижи с тр ъ р -
да ръка за цялото кралство Кучешка глава и въпреки това
- и д а вярвате, и д а не вярвате - аз се справях. Д а, въп реки
че сам ият крал трябваш е да облича камуфлажа и да се п р о ­
м ъ ква във външ ия свят, когато запасите нам ал яваха. Н о
аз успявах д а се справя. И м ак ар че пак кралят т р я б в а ш е
да приготвя храната и д а я дава на верните сн п од ан и ц и ,
аз се справях. Да. Справях се. И въпреки че имат да к р о я и
зам и сл ям м ного планове и заговори, а да не говорим и че
бях самоназначен наблю дател, п т и ц а й , палач, съдия и с ъ ­
дебни заседатели, възпитате.! на своите животни, гл ед ач ,
поддърж ащ персонал, трапер, треньор, сестра и б авач к а.
психолог и хирург за ранените, аз успявах. Да. Ч рез с а м а ­
та сила на волята аз упявах.
Н о ако си м палите, че прекарвах времето си, с в р я н в
п редели те на с в о е т о к р ал ств о , погълнат от д о м а ш н и
задълж ения, дъ л боко греш ите. Съвсем не. М ного п ъ ти -
безброй пъти - се пром ъквах по източните и зап ад н и т е
склонове, поставях капани и прибирах улов! или се ш ляех
в поднож ието на хълм овете, катерех се по дъ р в етата, к о ­
ито растяха от двете страни на долината, или просто седях.
Седях в короните на тези дървета и мислех. Слушах хвал­
бите и издевателствата на проповедниците на моя разум.
И звърш вах нощни набези и дневни похищения на къщ ите
от покрайнините - само за да открадна няколко тенекии с
пр аско ви о т килера или пък канче сп и р тн о гориво о т
навеса. С кладовите навеси на Х упърс хил и трите големи
бараки за инструменти до раф инерията бяха пълни с най-
невероятни неща. Най-невероятни нещ а. Струва ми се, че
съм ходил там безброй пъти, не м ога точно да си спомня.
Н о ако тр яб ва да бъда честен, през п о-голям ата част от
врем ето, което прекарвах извън креп остта, просто лежах
сниш ен и наблюдавах как ж ивеят другите хора.
И нея. Нея наблю давах много.
С и р ач ет о , което хората от гр а д а приеха за свое.
Детето, което юкулитите канонизираха. То, казваха те, ута­
лож и гнева на небесата. М ом иченцето, което доведе със
себе си слънцето. Божият дар за каещ ите се. Чудото. Бет.
Н аблю давах често Бет. Н о казах ли ви как при други
случаи ходех д а крада?

Дали Бет беше изпратена на юкулитите само ка­

то знак за края на тяхното наказание? Или имаше
някаква по-голяма цел зад присъствието й в
долината? Докато детето растеше, много от жени­
те сред юкулитите бяха привикнали да прочитат дру­
га причина в съществуването на Бет, една много по-
голяма и по-далечна цел.

П ром ъквах се долу в долин ата с чувала от зебло през

рам о.

Тъй като добруването на Бет беше най-важни­

ят фактор в живота на юкулитите и тъй като гри­
жата за момиченцето беше работа на жените,
Сардъс виждаше, че има все по-малко и по-малко вли-
яние над детето си. Всъщност цялата секта на юку­
литите - разбирайки това или не - бързо се превръ­
щаше в изцяло управлявана от жени, контролирана
от квакането на суеверни бабички клюкарки, стари
моми и вдовици. Те дори стигнаха дотам, да провеж­
дат тайни събрания в ранните следобеди, за да об­
съждат въпроса за Бет . После, по-късно - за да об­
съждат въпроса за подготовката на Бет.

К радях от килерите им - тук някоя консерва с о с о л е ­

но говеж до, половинка сирене там . пресни яйца някъде
другаде. Понякога крадях от спалните - само дребни пеша.
не пари, сам о малки неща като фотография на човека, к о­
го то ограбвах, или иожичка за нокти или игла за плетене,
нали разбирате. Опитвах се да хващам домашните им л ю ­
би м ц и - но това е трудна работа и отнема м алко врем е.
В еднъж откраднах един чорап, пълен с пухкави си ви
котенца. Чудя се какво ста... По дяволите!

Не след дълго бабичките решиха, че самата Бет

трябва да посети едно-две от събранията им, защо-
то има неща, които трябва да узнае, неща, които
трябва да научи. Изплашена до смърт, Бет се закле
над Библията никога да не каже на Сардъс за
събранията.

Н о повече от всичко обичах да я наблю давам

Е дин определен следобед шпионирах сб и рк ата на
ж ените. Беш е късна пролет, мисля. Шибано горещ а. Б ет
беш е там .
А з клекнах в един храст гераниуми под прозореца на
дн евн ата. Беше отворен два- гри сантиметра. Бет седеш е
на сто л с черна тапицерия, отделена от кръга см ах н ати ,
бръщ олевещ и глави. Тя се беше изпързаляла надолу по
стола. Х ълбоците й стърчаха и м ладите й крака с ц вят на
леш ник се опъваха напред сякаш за да позволят на повея
от про зо р ец а да прем инава по тяхната влажна и м е к а
белота. Тънките й ръце висяха небрежно от двете с тр а н и
на сто л а. Беше затворила очи и беше извърнала гл ава на
една стр ан а, преструвайки се, че спи, но тя слуш аш е. О,
тя слуш аш е.
 Върху проскърцващите си гумени подметки една м ал­
ка сте гн ата ж ен а в бяла униф орм а - не о т до л и н ата
Ю кулор, това беш е ясно - премина по пътеката, без дори
да м е забележ и. Толкова колосана и ситна беш е походка­
та й, че тя не поглеж даш е мито вляво, пито вдясно, а сам о
напред. С ъдейки по червения кръст върху бялата й карто­
нена ш апка и бледосивата наметка, сметнах, че трябва да
е някоя високопоставена матрона или върховната дам а на
някоя съседна секта, повикана за съвет. Тя се изкачи по стъ­
палата до входната врата и произведе кратко остро почук­
ване по гр а п а в о то непрозрачно прозорче. В ратата се о т­
вори м игновено и глас отвътре попита:
- С естр а Д етри дж ?
- Н яко й д р у г ли очаквахте? - о тго в о р и сестра
Д етри дж и грубо и без повече излиш на врява влезе, позд­
равявайки всички дам и наведнъж с кратко кимване.
Б е т о тв о р и очи и тялото й се и зоп н а, к о гато видя
сестр ата. Т я п р и д ъ р п а надолу ръба на р о к л я т а над коле­
нете си и п р о д ъ л ж и да гледа непознатата.
Госпож а Еддридж заговори от износената си инвалид­
на коли чка с тон, който ми казваше: “Т ази сак ата вещица
е го в о р и л а с м н о го сестри. Тя н ям а д а се изплаш и. Тя от
опи т зн ае т о ч н о колко твърдост тр я б в а д а прилож и. Тя е
позн авала м н о го, м ного такива сестри .”
Г осп ож а Е лдри дж каза:
- Вие щ е п р егл ед ате Бет. В иж те д а л и все ощ е е
недокосната. Т я е. Тук грешка не м ож е д а стане. П осле ис­
к ам е п ъ л н о м ед и ц и н ско с в и д е т е л с т в о , под робн о
п о твъ р ж д аващ о, че Б ет е била напълно д евств ен а по вре­
м е на п р егл еда.
С е с т р а Д етр и д ж вече слагаш е на р ъ ц ете си две тъ н ­
ки гум ени ръкавици . Д околкото виждах, никой не отчита­
ш е п р и съ ст в и ет о на Бет.
- Ще в и д и м - к аза сестрата и в д о в и ц ата Р от, в чийто
д о м се бяха с ъ б р а л и вещ иците, ненадей н о проговори:
- М ож е д а изп олзвате тази с та я - правей ки ненужен
ж ест к ъ м в р а т а т а , през която с е с т р а т а вече побутваш е
д етето . В иж дах как на очите й бяха го то в и д а и збли кн ат
сълзи. Гумената ръкавица на сестрата затвори вратата зад
нея.
С л ед десет минути, заменила гумените ръкавици с
бели, съ с задник, пристегнат от тясната бяла униформа,
сестра Д етридж измарширува през входната врата надо­
лу по павираната пътека. Обувките й поскъриваха. докато
тя се оттеглш е към една смърт някъде на запад. Към една
с м ъ р т някъде на запад. Към една смърт някъде на запад.
Видях всичко това, клекнал на височината на
цветовете, през облак от розовеещ о муш като и жужаш и
пчели. Зам айващ ият и изпълнен с полен въздух беше гор­
чив на вкус.
В ътре госпожа Елдридж държ еш е м едицинското
удостоверение в артритните си нокти като морска птица с
о статъ ц и от боклук от плажа. Чернодрехото сестринство
се с ъ б р а около нея, протягайки вратове и пулейки се и з­
зад очила. Беш е настъпило мълчание, наруш авано с а м о
от изпускането на задържан въздух, знаещ ото кудкудяка -
не и кукане и прош епнатата от време на време дума при
п р ед аван ето на документа. П осле чух ясното и кр атк о
“а м и н ” и скърцането на твърдите гумени колела по д ъ р ­
вения п о д - сакатата беше разделила скупчената група и
се беш е отправила към стаята за преглед. Ятото гъски без­
р о п о тн о я последва, изричайки сухо “ам и н” в отговор.
Б е т вече стоеше на вратата. Л ицето й беше зач ерве­
но о т уж илванията на сълзите. Тя гледаш е в пода. после
вди гн а гл а в а към жените. Въпрос очертаваш е контурите
на л и ц ето й. Н о тя не намираше в себе си гласа, с който д а
го изрази. Ж ените кимаха и се усмихваха, гротескни в при ­
д о б и то то знание.

П р ез по-мрачните месеци се озовавах възкачен на

своя т р о н в бараката, наблю даващ своите поданици в
м ъ л ч ан и е, или пък на страж а в м оята кула - но дойдеш е
ли п р о л е т т а сърбежът, който м е обзем аш е да напусна
к р ал ств о то , ставаш е твърде упорит, за да го игнорирам -
и така, нощ ните похождения надделяха над м нож еството
други р о л и , които изпълнявах като управник. К огато л я ­
тото последва п р о л е тта и м оето безсъние м е отвеж даш е
извън пределите на ю рисдикцията м и, възм ож но е д а съм
занемарявал някоя от кралските си отговорности, предпо­
читайки тр ъ п к и те и вълненията на д о л и н ата . М ож е би
кралството м и с тр а д а ш е м алко ог тази н ебреж н ост - не
знам. Трудно е д а се прецени. Хранех м оите поданици тол­
кова често, к о л к о т о с е сещах, и повсче го оставаха живи -
само на вид м ал ко по-бесни през деня. И м ам предвид, ако
можехте да видите как кипваше кръвта, ако реш ах д а въз­
наградя някое от кучетата с парче ж иво месо! Б уквално за
секунди и к ъ щ и ч ката, и кучето бяха покрити с кръв и д и ­
мящ и кости и т я л о т о на цвърчащ ия вредител беш е пог­
л ъ щ ан о без р а зд е л я н е с черепа и вси ч к о о с та н а л о .
К ъ р в аво то л и ц е на м есоядн ото, никога н езаси тен о , се
хвърляш е д а р азк ъ са телената врата на клетката, крещ ей­
ки за ощ е.
П онякога чаках в своята н аб л ю д ател н а кула с н асо ­
чен телескоп към нейната къща, тъмна и спящ а долу. Чаках
сигнала. И почти сигурно около полунощ л ам п ата в нейния
прозорец светваш е и лепкавата и ж ъ л та светл и н а се р а з­
ливаш е по веран дата. Тогава аз слизах долу.
С л ед к ато о ткр и х си стем н о ст в с р е д н о щ н и т е й
будувания, аз често се озовавах сред м и л и ар д и те сенки на
М ем ориалния п л ощ ад, приклекнал в изц ъклена възбуда,
с ъ р ц ето м и и зп о м п в а ш е кръв в я р о с т н и и у скорен и
пулсации, водено сякаш от някакъв побеснял робски тъпан,
който зап лаш ваш е д а вдигне тревога ср ед с п ящ и те граж ­
дани заради забраненото ми начинание. Бухане на бухали,
лунни лъчи, пеене на щурци, припкащ а сянка и пропуква-
нето на р а д а р а на прилеп - това бяха м ал к о т о утеш ители,
забравени след затварян ето на деня.
О тне м и и звестн о време, преди д а съ б ер а в себе си
см ел о ст д а з а с т а н а на прозореца й, но стъ п к а по стъпка,
нощ сл ед нощ се осм елявах да за с т а в а м все по-близо.
Н акрая се пром ъквах бос по нейната веран да и, с к р и т от
сенките на ж ивия плет, се прилепях към кепенците, отво­
рени върху стената. Спотайвах се на прозореца с н аостре­
ни уши, слуш ах проскърцването на пруж ините на л еглото
и ш ум олен ето на спалното бельо - прелю дия на бляска­
щ ата светлин а на лам пата - квадрат лепкава светлина за­
почваш е д а м и га върху верандата и тогава аз поглеждах
вътре. Тя седеш е облечена в своята бяла нощ н иц а на р ъ ­
ба на леглото в тиха освободсност, толкова напом нящ а на
м ай ка си, к о я т о беш е наследила във всяко движ ение.
Г лавата й се склони за молитва с гръб към прозореца. Тя
винаги стоеш е с гръб към прозореца. С таята се изп ълва­
ше о т ж ъ лтъ чеп а светлина.
* И там си седеш е тя, и там стоях и аз, м ъ л ч ал и ви , но
заклю чени и д в а м а т а в какавида от очаквателна, предва­
рителна тиш ина. Понякога тя изпускаше м орна въздишка
или прозявка, а аз - аз бях зает с ужасна битка със своя със­
кащ дъх и радари те на кръвта. И збродираната ми ръка бе­
ше р азр я зан а о т светлината на лам п ата - д о к ато стоях до
прозореца - наполовина осветена, наполовина в сянка.
С ега м и идва на ум колко подобно беш е вълнението,
което изпитвах, докато гледах това дете през нощ ните й
будувания, на онова, което изпитвах преди десет години,
когато долепях лице до един прозорец на розова каравана,
паркирана на Х упърс хил и наблюдавах сладкия и сластен
ритуал на блудството. Колко подобно и все пак колко
различно. И въпреки това колко съдбовни бяха и двете усе­
щ ания за Н еговия Велик план.
И в р ем ето минаваш е. М оето - в гледане. Н ейното - в
чакане.
И то гава стан а нещо необикновено. Н еш о наистина
необикновено. Чуйте. Една вечер кръг от бяла светлина
проблясна на стената над главата на Бет и увисна там ка­
то ореол. Б ет зина, когато го видя, и остана прикована от
подскачащ ото сияние. Аз се надигнах, за да видя по-доб­
ре Б о ж ествен о то проявление - тази перлена м агн я - тази
непоканена тр ета страна. Надвесих се по-бл кзо и като че
ли в този м о м ен т светлината започна да пада към пода и
да изчезва. Аз се отдръпнах и небесната светли н а отново
скочи на м яс то то си на стената, танцуваща над главата й.
“То знае за м о ето присъствие и се бои от мен" *си помис­
лих и отн о во се опитах да погледна по-отбли зо и отново
 магическият кръг пропадна. Клатех се напред-назад, гл е ­
дайки го как се появява и изчезва. Бет изглежда беше объ р­
кана от тази етерн али зац и я, готова да се избухне и
възбудена, аз - същ о, д о к ато не открих п ри ч и н ата.
Светлината на лам пата се отразяваше в ослепителната из­
вивка на моя сърп, който се появяваше и изчезваш е с в с я­
ко движение. Т ял о то м и се изви и там , па в ер ан д ата,
беззвучно, аз избухнах в смях - смеех се на нейната глупост.
Аз движех сърна така, че кръгът от сребърна светлина т ан ­
цуваше над главата й. Н о моята радост беше краткотрайна,
защ ото тя заговори. Ч удати думи. И макар че те се лееха
гладко и тренирано от устните й, тези думи като че ли б я ­
ха чужди - ако не на устата й, то на ума й,- сякаш н ер азб ­
рани напълно, изговаряни с треперещ език, като че о с ъ з ­
наваше силата на своята монодрам а, но не и съ д ъ р ж ан и ­
ето й.
Направо се вцепених. Н осът ми започна да кърви т о л ­
кова шибано силно, както никога преди това. П ом и сли х
си да избягам. Д а се скрия. Че ще е к с п л о ад и р ам .
Струйката кръв се стичаш е от носа ми и капеше на д ъ ск и ­
те на верандата меж ду краката ми. Кръв нахлу в л и ц ето
м и, в главата м и и сякаш тя щеше да се разцепи на д ве -
толкова силно беше налягането. Виждах всичко през ален
филтър. Нови вени изригнаха и се появиха под кож ата ми.
М озъкът ми м е болеш е ужасно. Свистенето на ди ш ан ето
м и се качи с една октава и в града се чу кучешки лай. Н о
тя не помръдна - не и Б ет - тя не се обърна. В м есто то ва
тихо и напевно изричаш е своите странни думи.

- О, Господи, >колко прекрасно е името Ти.

Чуй моята молитва, когато плача пред Теб,
когато вдигам ръцете си към Твоя свят храм.
Аз Те търся с цялото си сърце.
Твоето слово съм скрила в гърдите си,
за да не съгреша отново против Теб.
Моята душа ще прославя Бога.
Аз съ%1 Бет.
Потвърждението на твоята милост.
 Само Целомъдрието и Чистотата познават
тялото ми.
Приеми ме за смирена Твоя слугиня.
Аз очаквам ръката на Твоето слово.
Готова съм.
Нека Светият r)y.v да се спусне над мен
и сянката на Всевишния да ме покрие,
за да нося благословен плод,
от който ще произлязат всички поколения.
Господи, очаквам поръката на Твоето слово,
както беше разкрито на най-благословения
пророк Джон ас Юкулор.
Това е денят , който Бог е определил!
Твоята праведност ще просъществува вечно!
Твоят рог ще ликува в достойнство!
Ще Те задоволя с дълъг живот
и ще Ти покажа моето спасение.
Амин!

И тогава, сякаш изчаквала края на молитвата, лам п ата

в съседната стая светна и аз видях приличната на нож с я н ­
ка на С ардъс д а се появява и плъзва по щ ората к ато т ъ м ­
на перка. Аз защ ипах носа си и избягах през Г л авн и я д о
М емориалния площ ад. Шмугнах се незабелязан в сенките.
Спрях се приведен и наблюдавах.
П ърво настъпи дъ л га тишина. П осле чух п ри гл уш е­
ното хлипа не на Бет. П осле плач - доста по-силен. С а р д ъ с
Суифт отвори ш ироко вратата и отиде до п розорец а, д о
който бях стоял. Б ет го последва, плачеща;
- Не го плаш и, тате! М оля те! Той е дош ъл за мен!
П осле С ар д ъ с коленичи и топна пръст в л о к в н ч к а т а
от кървави точки, които бях оставил на верандата. С л е д
това къщ ите от двете страни на дома на Суифт е д н о в р е ­
менно се събудиха и секунда по-късно две яки к ато б и ко ­
ве матрони излязоха, увивайки се в памучни нощ ни халати,
и се присъединиха към срещ ата. Разпознах ги Бях ги виж ­
дал на събранията.
Префучах през площада и се отправих към края на гра-
 д а - на относително безопасно разстояние от суматохата,
настъпила пред къщ ата на С ардъс и вече разпростиращ а
се из града. Летния бриз довяваш е д о ушите ми насъсква-
щ нте възклицания на д в ете съседки . Аз се изстрелях
нагоре, неудържимо привлечен от моето кралство, внезап­
но силен. Много силен.

О, по дяволите! К акво? О, не. Д а? Унесъл съм се,

предполагам. Да, така е станало.
Събудих се, изпаднал в паника и казах:
- Т ова е последният ден! Т ова е последният ден.
Н о не е. Не, не е. О став ат ощ е дни, които трябва да
измина. Ние все ощ е им ам е работа. О тминалото време ни
хващ а днес. Време е д а вървя. В рем е е да вървя...

О, по дяволите! К акво? О, не. Д а? Унесъл съ м се,

предполагам . Да, така е станало.
Събудих се, изпаднал в паника и казах:
- Т ова е последният ден! Т ова е последният ден.
Н о не е. Не, не е. О с т а в а т ощ е дни, които тр яб в а да
изм и на. Ние вс... О тм и н ал о то врем е ни хва... Време е да
вървя. Д а, време е д а вървя.

И зкопах ям а въ тр е в б а р а к а т а . Срещ у зап ад н ат а

стена. Бях хванал м ного зм ии, твърде много, за д а ги д ъ р ­
ж а в отделн и клетки. З ато ва изкопах ям ата и покрих с те ­
ните й с лам арини, за д а не м о г а т зм ии те д а изп ълзяват
нагоре.
Зм и йската ям а м и с т а н а л ю б и м а за известно време.
И м ах навика да седя на ръба, в безопасност, и д а н аб л ю ­
д а в а м см ъ ртон осн ите пълзачи и д а си водя записки - на­
чините на гърчене. П онякога спусках плъх или хам стер на­
д о л у и наблю давах как сп л етен ото кълбо се надига и ска­
ча к ъ м гърчещ ия се пищ ящ вредител. Ако вредителят не
цвърчеш е, аз се постаравах д а го спася и го включвах в сво­
ята войска. М огъщ а войска.
 Стреснат от грубия смях на гарван, една сутрин се съ ­
будих в своята кула. Инстинктивно заредих праш ката си и
запратих парче тухла към семейството, чиито ш ибани ч ле­
нове непрекъснато ме оплю ваха и ми се п р и см и вах а
Тухлата се удари о ствола на бесилото и с едно п оследн о
хорово изграчване черните мазни гарвани о тл етяха
“П едерасти!” - исках да изкрешя. Исках да изкрещ я.
Аз седнах отново и внимателно погледнах п рез
телескопа. К ъ щ ата на Бет. Бях заспал, чакайки нейния
сигнал, както бях правил много пъти преди Усетих как те­
лескопът е привлечен към Мемориалния плошал, към д е т ­
ската площ адка на М емориалния плошад.
П лощ адката за игра, ако можеше да се нарече така.
се състоеш е от две лю лки и пясъчник. Нишо повече Бяха
я построили в годината, преди да се спомине тате. Някаква
ю кулитка беше ум рял а и беше оставила н асл ед ство за
площ адката, което трябва да е било доста мизерно. И все
пак то й беше осигурило м една табела и уверението, че
им ето й ще бъде гравирано върху разпръснатите с т р а н и ­
ци на вечността наред с милиони други, госпожа К урва и
господин К опеле, които са завещ али д р еб н и те си
спестявания, така че оскъдицата на нещастните им ж иво­
ти д а бъде затворена в някоя паркова пейка, конска к о п а ­
ня или стълб от ограда. “За да не забравим - ако добре си
сп о м н ям - м ем о р и ал н а площ адка на госпож ица Ъ р т а
П айлънс, югоизточния ъгъл на мемориалните градини на
Д ж онъс Ю кулор, главната улица. Д олината на с м ъ р т т а ,
страната на скръбта.” Всъщ ност, тази площ адка - какво с
тя? Тя е един проклет скандал. Ето какво е Д ва н ак л о н е­
ни стълба, ш ест м етра верига, една дъска и кутия с пясък.
О, благодаря ти, благодаря ти. Мирна! Склони гл ава о т
срам , М арта!
И скам да кажа, че ако не е кучешко лайно, щ е е м е д ­
на табелка. Ще ти я направят по всяко време К р ъ в та м и
се см ръзва, като си помисля за оголените пищяли, ужулс-
ните колена, разцепените пръсти на краката, кървенето на
носове - всички летящ и гравнтации. подскачащи каскади,
принудителни капания, теж ки падания. земни лупинги -
 всичките гю лета, торби с пясък, атаки по суш ата, копаене
на канали, катастроф и, окови - ж илещ ите сълзи на срам а,
на яростта, на загубата - всичките ш ибани присмивания и
щ ибани ш еги, отново и отново ср ещ ан и в същ ествуване­
т о на т ези лукави зем ни таб ел и . “За д а не заб р а в и м .”
Госпож о, господине, м озъкът ми изпуска, секретира през
пробойни и аз изстивам. Злобн о студен.
Н е м и е присъщ о д а се пъча незаслуж ено, но покаже­
те м и някоя м ем ориална постройка и аз щ е ви покажа м ед­
на табелка. И ск ам да к аж а за Б о г а н ям а нещо, издигнато
в този град, което някой студено-лепкав труп да не е обсе­
бил и да не м у е лепнал “In m em oriam ” п од него. Този град
е п о стр о ен о т гробищ на б л аго тв о р и тел н о ст - от мизерно
н аследство. Н еговите основи са заровен и в бял лен на два
м е т р а п о д з е м я та и закотвени в ковчези о т борови дъски.
П р о с т о н астр ъ хвам , като си пом и сля.
З ащ о п ам етта ми м е при тиска так а горещ о точно т а ­
зи сутри н ? Н е знам. С ам о Б ог знае, като пом исля за това,
сети в ата м и се гнусят. Гнусят? Господи! Т очно сега сета-
в а т а м и се бунтуват! З а д у ш ав ам се! Д а. О чите м и се
зам ъ гляват. У ш ите ми звънят. С м ърдя. С ърби ме. Боли ме.
Т о ва с а л а й н а и аз потъвам в тях, без д а правя никаква
греш ка. К у п ч и н ата с лай на на пам етта. Д а, такава е. Това
съ с с и гу р н о ст е великата т о р т а от кал на пам етта.
С п о м н я м си, че търкалях една п р а зн а бутилка с бо­
туш а си, д о к ат о гледах с телескопа си към М емориалните
гради ни. П р о б л ясващ о то парче нова тр ева скочи в м оето
го л я м о око, д о к ато бутилката се за л ю л я нереш ително на
р ъ б а на к а п а н д у р а т а и п о с л е се и зт ъ р к о л и в зеещ ия
проход. Н е й н о то разбиване беш е на заб авен каданс.
Ф р а г м е н т а ц и я т а беш е б авн а - к а т о сън. П арченца
с м а р а г д о в о стъ к л о се посипваха по м р еж ести те покриви
на клетките и къщ ичките и кафезите. И зелен бременен ро­
як о т м и л и о н и х въ рк ати л а й н о я д и в п ъ лн а оргия -
б р ъ м ч ащ и , чукащ и, одрайф ани, л ай н я н и , яростни, осра-
ни яйца, и зяж д ащ и се един друг, кр ещ ящ и , въртящ и се,
д о колене в с м ъ р т и екскрем ен ти - п релетяха през дупка­
та на кап адурата. Роякът о т мухи ядеш е скал па ми, дъвче­
ше уж асно м озъка ми, копаеше дупки в кож ата м и - тъпо
пробож дащ о усещане. От зеещата дупка се носеш е за с т о ­
яли ят въздух о т б ар ак ата - с утробна т ем п ер а т у р а,
монаш ески, впиващ се в лицето и ръцете ми. Въздухът бе­
ше лепкава м ем брана, гангренен калъф. Задушавах се, гъ р­
чех се, фокусирах, тренирах магическото си око, нагласях
площ адката в неговата галактика.
Двете лю лки бяха погребани под приличащ ата на ков­
чег сянка на живия плет, който стърчеше над прилеж ната
зелена трева. Главата ми гърмеше от бръмченето на рояка,
а очите м е сърбяха и сълзяха и аз примижавах и ги б ъ р ­
шех с кърпичката си. Изведнъж нешо чисто и бяло п рел е­
тя в полезрението м и и после се скри в сянката и за м о ­
мент си помислих, че съм видял призрачен лебед, р азтво ­
рени перлен и к р и л а, лъскава глава и и зточ ен а ш ия.
П тицата като ч е л и висеше във въздуха, колебаеше се нас­
ред него, затворена в сянката. После прибра крилата си и
се спусна като поток, като духа на въздуха, извивайки се в
ниска арка, засилвайки се и разплисквайки се под сутреш ­
ното слънце като феникс от пепелявата сянка.
Б ет на л ю л ката. О, бедна Бет на лю лката. К о с а т а й
беше като р азтоп ен о злато. Краката й - с м лечн а кож а -
бяха протегнати, боси, притиснати един до друг. извити и
заострени на пръстчетата - тя увисваше в най-високата точ­
ка на сво ето лю л еен е, тръпнещ а под п р о б л я с в а щ о т о
слънце.
О чаквах зав р ъ щ ан ето й напразно. П ояви се о б л ак
прах и Б ет излезе от сянката като дух от гроба. К о с а т а й
блестеш е - не, п о-точно сякаш обляна в соб ствен ата си
светлина. С ребърен ореол обграждаше главата й. Л и ц ето
й грееше. Тя м е погледна в очите, погледна м е в оч и те -
погледна м е в очите, примижа, наклони глава наляво, после
надясно, потопи се и погледна очите ми. После вдигна ед ­
ната си тънка ръка пред очите си сякаш яа ги предп ази.
С лед известн о врем е свали ръката и я склю чи с д ругата
пред себе си с очи, вперени в моите, злокобна сянка п ре­
мина по устн ите й.
Т елескоп ъ т се изплъзна от ръцете ми и аз се стр о и о -
лих тежко в свистящ а, ревящ а купчина на пода на кулата.
Лежах »ам със сти сн ати очи, с л е д м алко кървенето спря.
К огато отворих очи, о б ед н о то слънце се въртеш е в
почти безоблачно небе. Д ен ят боботеш е и щ ракаш е в ед ­
но с пролетната пром иш леност. Войска от малки червени
м р авчи ц и обикаляш е около с в ета на моя ляв ботуш . Д ве
мухи се чукаха в изсъхналия к р ате р на незарасн ала ран а
върху опакото на ръката ми. О ставих ги да го върш ат, ня­
м ах пито силата, нито идеята д а им преча. Вдигнах глава
и я облегнах на стен ата на кулата. О т м очурищ ето се чу
оригването на гигантска жаба. М ал ко успокоение.
Т ова беше преди цели ш ест седмици. П редставете си.
Ш ест цели седмици. Тази година ж ътвата дойде богата. Без
съм нение. Реколтата беше изоби лна. П о дяволите. Щеше
д а задраска рекорда от 1 700 тон а тръстика от 1928 година.

Б ез прозорци. М оята б а р а к а е без прозорци. Н якога

и м аш е прозорец - в с ъ щ н о с т т р и ,- но аз ги зап еч атах с
дъски. Циментирах первазите със счупени бутилки - за все­
ки случай. Затварях капандурата на тавана и предната врата
и проверявах катинарите, р е зе т а т а и веригите. Т ак а о с т а ­
вях задъхващ ия се интериор в почти пълна тъм нина, п ро­
н и зван а сам о от д и м я щ и те и гл и и бързите перки, о с т р и ­
етата на гилотини и ножове за пърж оли от процеж дащ а се
светл и н а - слънчево-сребърни остри ета, сякаш бях обута­
та в бикини асистнетка в някакъв трик на илю зионист, кой­
т о се беш е объркал ужасно. Да! П онякога наблю давах как
с т о м а н е н а т а с в етл и н а на с л ъ н ц е т о ме р а зк ъ с в а ,
нащ ъ р бява, р азрязва н а д в е . П р екар ах цял един следобед
в зап ъ л в ан е на главни те п роб ой н и с гипс, но п о -м ал ки те
пукнатини, дупчици и отвори, коварните струйки и проник­
ващ и води, безбройните ц еп н ати н и в м оята броня зам ъ к
оставих невъзпрепятствани. П ерф орации. Дупки з а въздух
в к ап ак а на м о я та клетка. Н а м о я ковчег.
А ко ж ивотните бяха в н астр о ен и е, ние си говорехме.
В т ази притихнала гробовна неподвиж ност от въздух - р аз­
л а га щ се, септичен, зам ай ващ и възприемчив - м ного м и с ­
л о в н и вълни се движ еха н аок оло. Б ъбрене на плъх, про-
пукващият писък на котка, съскане на змия и гуш ер, накъ­
саното заеш ко плещене, въздух, изпълнен с див заек, нишка
на б р ъ м б ъ зъ к - зверска врява, укротена, тел е п а ти ч н а .
Лигави кучешки м исли - тъпи, войнствени, опиянени, пъ л­
ни с гадн о излъчване - кръв, месо, секс и така н ататък.
С акати кр и во гл ед и кучки от хълм овете, п о с т о я н н о
разгонени, уж асни и зли, мятащи се. блъскащ и се, съво-
купляващи се и въргалящи се в мръсотията и сеното, скър­
цащ и съ с зъби, въртящ и се в своите клечащ и кап сули на
пода.
К о г а т о б е съ т им излизаш е извън гр а н и ц и т е на
поносим ото, давах им наркотик. Успокоително. Д обре де
- направо п р ащ ащ о ги в кома. Една част вода. Е дна част
“Уайт Д ж изъс”. Половинка успокоително на прах. Ефектът
беше сигурен. Е дна-две купи от това - те го излочваха -
кротваха се к ато сукалчета, всички заш ем етени. Л удият
въздух се усмиряваш е. Дивотата застиваше, вълните на о м ­
раза отслабваха. Седях и приспивах тези безпризорни л е­
жащ и купчини с лайна. Нямаш е меж динни н астроен и я.
Н ям аш е пантоф и д о леглото. Нямаш е куцукане н аоколо
Тези ж ивотни или бяха в състояние на пълна ком а, или ти
се качваха на главата.
Н о так а тр яб ваш е да бъде. Така исках д а се държ ат.
Така го е устроил Бог. Тази глутница от раздъ рп ан и кучки
и помияри - и те щ е им ат шанса да сторят добро. К ато мен.
И те щ е получат своя м иг на слава. М ного ско р о , м и сл я,
че съ всем скоро. Н ека кучетата спят. Н о не вяр вай те на
нито една тяхна дума. Аз съм истината. Аз съм светлината.
Всяко куче и м а своя ден.
М о я т е сега. Сега е м оето време. М н о го сте
закъснели, господин Гребло, господин Лопата. Х ей, шефе,
вземете своя к р ъ ст и си обуйте обувките. Д а. вие губите,
господин П римка. Днес ми принадлежи. Не на теб! Н а мен!
На мен! Н а мен! Т ози ден е мой! Това е п о сл ед н и ят ден!
П оследният ден е мой! И ма много други, братя. И зберете
ваш ия. И зб ер ете сво ето рало. Вземете в аш ето б еси ло.
О ставете този ден намира. Отсейте го от ваш ето вчера. Не
разчитайте на ваш ето утре. Аз ги виждам да н а с т ъ п в а т и
те не са приятна гледка. С трахъ т е тук. Уж асът. Н о щ та е
тук.

В центъра на кралство Кучешка глава имаше

дворец от сурови дъски с дванадесет дървени стъпала,
водещи до цилиндрична, побираща един човек кула. С
помощта на осем пилона кулата поддържаше осмо­
ъгълен покрив във формата на пирамида. От този
покрив висеше знамето на кралство Кучешка глава.
Знамето беше парцал от козина, която някога е
била сива и мека. Слънцето беше свило и втвърдило
кожата и, развята, тя имаше приблизително фор­
мата и големината на разтворена човешка ръка.
Козината беше износена от времето, сивата вълна бе­
ше измърсена и наклепана с кафеникава мръсотия. От
другата страна кожата беше оранжева и се беше
спаружила. Знамето беше закачено с женски чорап,
нанизан през редица дупки, пробити от едната
страна. Към ъгъла на знамето все още бяха прикре­
пени краче и малка лапичка с размера на женски
пръст.
От двете страни на главната порта на кралст­
вото имаше още два такива флага и още три -
необработени, неодрани и в състояние на напреднало
разлагане, окачени на пирон на задната стена на
бараката, извън обсега на дворните кучета и земни­
те плъхове, но не и на милионите мухи, които ги пок­
риваха като безмилостен гангренясал епидермис.
Вятърът виеше. Кулата се люлееше. Лист мазен
вестник се уви около стоманен бензинов варел.
Укреплението мърдаше и се разтягаше. Лист лама­
рина се удряше като трепереща устна. Знамето от
кожата на котенце се беше обвило около пилона.
Вятърът поутихна и с него - и малкото му
унищожение. Но стената продължи да ръмжи, пок­
лащайки тялото си.

К р алят не беше нито на двора, нито в бараката. Н ито

пък седеш е в своята кула. Всъщност кралят въобще не бе­
ше зад стените кралство Кучешка глава, той беше навън,
долу в града, правеше някакви изчисления. Да, бях т а м
долу, с еполети и в сърма, тиктаках в сенките, изчислявай­
ки нещ ата.
Т огава Бет започна да ми прави предложения чрез бе­
леж ки и м алки подаръци, оставени на прозореца на с т а ­
ята й. Първия път, когато го направих, получих толкова си л­
но кървене, че едва не се гътнах точно там, на верандата.
Тя не беш е сторила нищо досега, освен да си седи тихич­
ко на р ъ б а на леглото и понякога да рецитира своята м о ­
л и т в а - винаги с едни и същи думи,- така че м е хван а
неподготвен, както си се борех с копчетата на панталона
си. С ветли н ата се включи и докато сваря да се огледам ,
тя се беш е измъкнала от леглото си и вървеше право ср е­
щу м ен. “Бум, бум, бум” - правеше кръвта ми и аз, вкам е­
нен и съ с затаен дъх, се молех на Бога тя да не поглеж да
нагоре, защ ото докато идваше боса по дъските, главата й
беше сведена. Тя отвори прозореца сам о колкото да про­
муш и сгънатото листче и после, все още с наведена глава,
се обърн а и без никакъв звук се върна до леглото си. С една
неподвиж но за момент и после протегна едната си златна
ръка и угаси фенера. Лепкавата светлина се свлече от тъ н ­
ката й ф о р м а и от м оята, д о к ато тя се муш на п од
завивките.
Рзгърнах листчето и прочетох първия ред - “Д о Б о г”
- и м ъ лчали во нарисувах едно “Б ” на стъклото с кръвта от
носа си. И после, грабвайки обувките си и натъпквайки бе­
л еж ката в разкопчаната си риза, се затичах към вкъщи.
Т ази първа бележка беше увита около кичур от нейна­
та коса. Кичурът беше вързан в единия край с парче кади ­
фена морскосиня панделка. Кичурът беше напоен с лаван-
дулов парфю м... лавандулов парфю м... л аван д у ло в
парф ю м ... - като на моя ангел - Коузи Моу.

М И Л И БОЖЕ,
Зн ам , че Си там, до моя прозорец. Знам, че м е н аб ­
лю даваш през нощта. Аз Те обичам, както Ти обичаш вся-
ico от С воите чеда. М ъдрите дам и казват, че с ъ м би ла из­
питана и че съ м ч а с т от Твоя голям план. Аз ги пи там ка­
къв е го л ем и ят п л ан , а те казват, че не тр я б в а д а знам.
К азват, че съм готова от знака на кръвта. Т во ята и моята.
Т воят знак на ве р ан д ата доведе д о м оя, к ак то знаеш , за-
щ ото знаеш всичко, и това е същ о ч а с т о т м ъ д р и я план,
казват м ъ д р и те д а м и . М оля Те, осъ щ еств и го скоро, за-
щ ото Те оби чам .
Твоя м ал к а кукла,
Б ет

У ви т в б ел е ж к а та беше кичурът о т к о с а т а й с ухание

на лаван дула. Я р ъ к к ато въртящ о се злато. А з хващ ах ки­
чура коса в р ъ к а, прочитах бележ ката и треп ерех о т въл­
нение - и зп р ев ар в а щ о , носещ о с л а д к а м ъ к а, д о р и сега, в
светлината на всичко разкрито, и м а някаква студена про-
кобност в тези д у м и - “голем и ят п л ан ”, к ак то го нарича
тя. К о л ко п рави бяха онези дам и. И “зн а к ъ т на к р ъ в т а ” -
чудя се д а л и и на нея й течеш е кръв с ъ щ о ?
Н яколко дни по-късно имаш е друга бележ ка. Т ази бе­
ше н ави та к ато сви тъ к и вързана с б р о д и р ан а д а н т е л а от
една от нейн ите нощ ници.

М И Л И Б О Ж Е , М О Й БА Щ А И М О Й П Р И Я Т Е Л
ЗА В И Н А ГИ ,
Г о то в а с ъ м , Б ож е. Н я м а д а се с ъ п р о т и в л я в а м . Без
значение срещ у какво. Н о м оля Те, направи го скоро. Всеки
път п о гл еж д ат, за д а ви дят дали се е случ и л о. П и т а т ме
д ал и с ъ м б и л а д о б р а и дали съм ч и ста. В чера госпож а
Барлоус каза, че сигурно посрамвам пророка. Запазих в тай­
на Т в о я зн ак . О н зи , който Ти о с т а в и н а п р о зо р ец а.
К ървави ят сърп.
Н о м о л я Т е, е л а по-скоро, м о л я Те.
Б ет

А з пи ш а “Б ”, а т я виж да к ървав с ъ р п 15?

О, д а н т е л а т а и косата. Ч истите й ръце. С ветл и н ата на

л ам п ата, която разкрива младото й тяло под пам учната
дреха.
Всеки път отговарях на съобщенията по същ ия начин.
П отапяйки пр ъ ста си в капка кръв от носа, аз пишех бук­
вата “Б ”, но след като веднъж тя я беше нарекла сърп, бе­
ше трудно да не придобива формата на такъв.
Д руго писм о, третото или четвъртото, казваш е:

Н А Й -М И Л И БОЖ Е,
М ъ др и те стари дам и ме плашат, но Ти - не. С трува
ми се, че с т а в а т нетърпеливи. Те казват, че ако не съм
добра, щ е д о й де дъж дът. Но аз знам, че Ти ско р о ш е си
готов. Н е м е е страх от Тебе, Боже, няма значение какво
ще направиш . Н о м оля Те, нека бъде по-скоро. Заради тях.
Н аправи го скоро - без значение какво.
О би ч ам те,
Б ет
П.П . Защ о чакаш ? Какво не е наред? Н еш о греш но
ли съм н ап р ави ла? М оля Те, кажи ми, за д а спра.

С м еш н о то беш е, че тя беше права. Щеше д а е скоро.

У сещ ах го и аз. И гласовете - напевите - те вече туптяха,
разм ърдваха се, подготвяха се - о. да. шеше д а е скоро. Без
значение какво.

Л еж ах съ всем сам . Н а леглото си в м рака, п ри ю ти л

дж аф кащ а глутн ица от болки и планктон. Т опка нервно
напрежение, вкоренена дълбоко в стомаха ми. гъ рчещ о се
през м о я т а с и сте м а като тумба уловени зм ийорки, и аз го
понасях безм ълвно, героично - казвам ви - понасях го, до-
като вече не можех д а издържам повече. И зправих се и из­
въртях краката си през ръба на кревата, отмятах н азад гла­
ва и дращ ех във въздуха с бинтованите си ръце. В треска и
почти бълнуващ о безсъние аз ударих остатъка о т едн а бу­
тилка алкохол о т обелки и после се гърчех и давех в б о р ­
бата д а п р о к ар ам вцепеняващ ата течност. Гол се свих.
К латех се. М исля, че дори плаках.
Бях н ам ер и л ч и сто нов акумулатор за т р а к т о р и ку­
 тия с четиридесетватови крушки. Кутията беше белязана
съ с синя боя, така че знам , че беш е дош ла от б араката за
инструменти до рафинерията. К ак ги бях запазил здрави и
как ги бях пренесъл до бараката, беше пълна загадка за мен.
Въобще нямах никакъв спомен. М ъртвото време беше д о с ­
тигнало до най-мистериозния си момент. Изглежда ги бях
довлякъл от раф инерията дотук сам, заключих, помислих
си, че изтриването на п ам етта не е толкова лош о нещ о по
скал ата на здравия разум , след като имах въоб раж аем
пом ощ н ик, р а б о тещ с м ен по време на н ощ н и те
похищения.
Бях приспособил кабел, свързващ акум улатора с ед­
на о т крушките, и слуш ах ж уж енето и пропукваието на
електричеството, при дви ж ващ о се по ж ицата. Б ол н аво-
ж ъ л та светлина пулсираш е о т круш ката и, о м агьосан и ,
очите ми фокусираха гол ям о бръм ч ащ о хапче. К ац н ал на
леглото, аз наблю давах как круш ката оживява и диш а к а­
то отвратителен човеш ки и зр астъ к - ж лътнал се, конвул-
си ращ орган, изпом пващ леп кава слю нка от прем игващ о
сам очувствие. Затворих очите си, но вече усещ ах топ к ата
о т нерви да се вие нагоре през тял о то ми, карайки м е да
се изправя.
У сещ ах к р ак ата си с тр а н н и - н езд рави - и,
експериментирайки, направих една нещ астна стъпка н ап ­
ред и се препънах пияно в една о т кучешките къщички, пре­
обръщ айки я върху м реж естия капак на предната й страна.
В ътре в клетката нещ о тупн а теж ко и тъпо.
И зведнъж започнах д а се см ея, опитвайки се д а и зп ­
равя обратно къщ ичката, изгърбвах се и се смеех с всички
си л и , надявай ки се д а се и зто щ я , д о к ато се н ап ъ вам .
Т ял о то ми беше напълно съ си п ан о от нуждата от сън, а аз
грухтях и се извивах и се хилех в лицето на упоритата к лет­
ка - н а затв о р ен и те звер о ве о к о л о мен - см еех се и се
напъвах, докато накрая м реж ести ят капак на къщ ичката се
отво р и и се закотви на зем ята.
Аз излетях н а зад и паднах в куп чували за зъ р н о със
съндъка за чай все ощ е в ръц ете м и. Купчина о т м азн и ке-
росинени тенекии се ср и н а о к о л о мен, както леж ах п р о с ­
нат по гръб, гол и безпомощ ен от смях. Аз биех и м ахах в
оглуш ителния въздух с тежките си като пръчки крайници
като обречено насекомо, очакващо иглата.
К огато овладях смеха си, се изправих на крака, все
ощ е се подхилквах зад ръката си, но някак си се чувствах
неудобно от избухливостта си. Върху теления капак о т к ­
рих вцепенения и подут труп на женското куче. Л еж ащ а
настрани с изпънати крака, подутата кучка сякаш беше у м ­
р я л а и зп равена, вцепенила се и после б у т н а та .
П риближ авайки се, видях раждането на червеите, м о к р и
и бъкащи, изпълващ и покрития с цицки корем. Аз м етнах
зърнен чувал отгоре й и се запромъквах към л егло то си.
Свалих друга кутия с бутилки ракия от обелки, сл е д
това се свих на купчина в леглото.
У кротени в своята дрямка, моите васали клечаха в
своите клетки, поклащ ащ и глави, урокът беше свърш и л.
Почивката им беше заслужена, защото аз бях прекарал го­
л я м а ч ас т от деня в преследване на п ед аго ги ч еск и
постижения. Бяха като онези, достигнали съвършенства
К а то онези, които бяха посветени във великите
тайнства. Н о тези зверове не се отдаваха просто на д р я м ­
ка - това беш е състояние подобно на транс - м а к а р че.
вярно, им аха нужда от м алко помощ понякога, за д а го
постигнат. Н о у н и л о стта, причинена от сам ата б л и зо с т -
сам ата затвореност на техните клетки,- беше, по-често да.
отколкото не, до статъ ч н а - както и да е, предп очи тах да
не хабя изчерпващ ите се вече успокоителни за м о я т а ж и ­
вотинска ар м я, след като сънят ми отказваш е д о с тъ п д о
своето о б л ек ч ав ащ о царство с все п о -го л ям а
настойчивост. Всъщност, аз въобще не можех да заспи вам ,
освен ако не се претъркулвах през задната врата на гр а д а
на дрям ката, натъпкан до хрилете с оглупяващ прах и сок
от обелки.
С луш ах ел ектр и ч еск ата светлина, но и тя не м е
успокояваше.

Слагах парчето д ан теза от нейната нощница върху го­

лите си гърди и увивах кичура ог нейната коса около п р ъ с ­
 тите на дясната си ръка.
И след време нещо се спускаш е над мен. Н о сън ли
беш е? П оличба може би? М агия? М алка болка? М ечта?
Злокобно було? Х алю цинация? П осещ ение? У ханното
прем инаване на ангелско крило? Е дно нищо?
Не? Д а? По малко от всяко мож е би. Отпървом пред­
п олагаем о удоволствие, което се надигаш е сам о за д а се
свие после в пронизващ а болка. Разпускане и последващ
покой, който позволява час сънуване. Не повече. Не по-
м алко. Т ова малко освобождение, което те сваля - отдолу
- но ниско. Вимавай! Пази се! Д яволски ят ширит, горящ а­
та коса - и любовта - о, любовта, м ила Бет, на път към райс­
кия покой там горе. Н а път към райски я покой там горе.
Н а път към райския покой там горе.

Т ози ден бях слязъл от кр ал ств о Кучешка глава, м о ­

ята креп ост, защ ото не можех да издържам повече.
С тьн ц ето залязваше зад западния склон и небосклонът бе­
ше белязан с кървави кълбести облаци. Насажденията, на­
теж али и узрели, бяха побутвани от топъл бриз, лю леещ и
се и ш епнещ и в тиха въздиш ка.
Обикновено по това време на годината взимах доп ъл­
нителни предпазни мерки срещ у изм етта, която зап очва­
ше д а се изсипва в д ол и н ата за н аближ аващ ата ж ътва.
Някои от караваните в лагера на работниците бяха вече за­
ети и сл е д седмица до л и н ата щ еш е д а бъка от скитници,
пи ян и ц и и отрепки и щ еш е д а е л о вен сезон за нем и
м ъ ж кар и , време за улов на воини на господа. Н о на този
ден в го д и н ата 1959 при съ стви ето на тези мъже щ еш е да
м е зав ар и напълно неподготвен. И м ах други нещ а наум,
слизайки по склона към м ястото, където дървото бесилка
все ощ е агонизираш е в своята кам ен н а молитва, п леди­
р ащ о з а преразглеж дане - за м и л о с т - м алко м и л ост - о с­
вен ако всички не ум рем от копнеж.
Т р ъ сти ката говореш е. М ож е би предупреж даваш е.
М ож е би казваш е “опасн ост”. “О п асност.” Н о не и за мен.
“С тр ад ай , страдай, с тр а д а й ” - казваш е тръсти ката.
“С сссстр р р р р ааааадддддааай й й .” А см атично съскане на
тихия й шепот. “Ссссстррррраааааддддцаааййй.” Д ървото
за бесене изръмжа.
С еднах на един корен. С тисках зъби. С тоях. Бях
отч аян , страдах и ми беше наистина зле.
Р азсеян о си помислих, че все още е д о с т а т ъ ч н о
светло, за да мина напряко през тръстиката, но аз съ всем
не м ислех за прекия път или тръстиката или дали е д о с т а ­
тъ ч н о светло - не, в съзнанието ми имаше с а м о м р ак ,
с м ъ р тт а беше там горе - тук горе - всичко грозно и всичко
болно, всички грехове и всички беди, о, Господи, д о к о га
щ е тр ябва да продължавам да тичам? И аз измъкнах своя
с ъ р п и го хвърлих през тел ен ата ограда по к р ая на
тръстиката.
Казах ли ви колко страдах, докато пропълзявах на ръце
и колене през телената ограда? Тормозех се, к о гато се
закачах. Измъчвах се, когато оскубах кичур коса от гл а в а ­
та си, докато се опитвах да се откача. Ослепяван от я р о с ­
тн и съ л зи в очите, докато се освободих от телта. У низен,
когато неволно пъхнах ръката си в купчина лайна на ди ва
свиня. Коленичих в тях, размазах ги навсякъде. И звън се ­
бе си аз докопах сърпа и го размахах срещу всичко, което
се изпречваш е пред мен, което всъщ ност се оказа п р о сто
м н о го захарна тръстика. Спомням си стоманения напев и
високите зелени стъбла - някои високи два и половина, м о ­
же би тр и м етра,- които падаха около мен, падаха о к о л о
мен, насиняваха ме, ужулваха м е и ме бодяха, а аз п р о д ъ л ­
жавах д а размахвам сърпа и си мислех “храс-храс, да, най-
накрая храс-храс, най-накрая ръката ми е пълноценна...”
Лежах по гръб и се взирах в бурното небе, разм ахвах
изранените си ръце и треперех.
П омислих да се върна в кралство Кучешка гл ава и д а
п р ек ар ам тази гадна езическа вечер в моята м ен аж ери я,
обучавайки своите зверове, но те бяха станали то л к о в а
взискател нй напоследък. Ако сам о те - имам предвид, Б о г
е сви детел, те са единствените, които очакват. Във всеки
случай, някаква нужда ме преследваше от кралството и все
п о -н ар астващ ата сила, която крадеш е съня ми и п р е в р ъ ­
щ аш е будните ми дни в истинско нещастие - нуж да, к о ­
 ято к р ал ств о К учеш ка глава не м ож еш е вече д а засищ а,
която самобичуванията на моята плът не можеха да утолят.
И въпреки уси ли ята, които полагах, не м ож ех д а я назова
с някакво име.
С тези м и сл и , торм озещ и у м а м и, аз пропълзях през
о гр ад ата в д ал еч н и я край на н асаж ден ията, без да прове­
ря за възмож ни преследвачи. Акт на необичайно безрасъд-
ство о т м о я с т р а т а . В това н ям аш е съм нен ие. Т ова щеше
да се окаж е м н о го солена греш ка.
Аз влязох в д во р а на работническия л агер, капитанс­
к ата м и к у р тк а беш е окъсан а и и зц ап ан а с ъ с свински
нечистотии, съ р п ъ т беше все ощ е в раката м и и се полю ш ­
ваше о тстрани. В средата на двора около сгъваем а м асич­
ка седяха ш ест-седем новопристигнали работници, които
изцеж даха ж и в о та от няколко бутилки, п ъ лн и с каш а от
джибри.
Зам р ъ зн ах на място. Аз се опулих към тях и те се опу­
лиха към м ен. М ом ен талн о разп озн ах о т кой вид са.
Б яха “д о ж и в о тн и ” - стар и кучета. Б яха идвали в д о ­
л и н ат а при всяк о събиране на р е к о л т а т а о т деня, в който
са били д о с т а т ъ ч н о големи, за д а р а зм а х в а т м ачете. Бяха
особен а п о р о д а и щ о се отнасяш е д о м ен - л о ш а порода -
най-лош ата.
С ед ях а скупчени, облечени в ж ъ л тен и к аво -к аф яви
елеци и п а н т а л о н и от канава, обути с а р м е й с к и ботуши.
К о ж ата по л и ц а т а им беше червена и л ъ щ я щ а и беше тол ­
кова б р у л ен а о т стихиите, че е д и н ств ен о то нещ о, което
р а зд е л я ш е га д н и те очертания на у сти те и м о т хилядите
други цепки и белези, беше влажният ф ас от сгъната на ръка
цигара. И м а х а м ал к и дупчици в главите, к о и то им служе­
ха за очи. Т е се потяха и се ори гваха и п ъ р д ях а от всяка
пора на ш и б ан и те им копелдаш ки л и ц а к ато някакви гад­
ни съ щ еств а, бликаха ж естокост, п р о сто ти я и насилие.
С ъ р ц ето м и като че ли увисваш е м еж ду ударите в ня­
какво с тр ан н о чистилищ е, забавяйки дви ж ен и ята на тяло­
т о ми. Н адуш вах собствената си пот, която ставаш е кисе­
л а о т страха, к о й то м е изпълваш е, и бърш ех капчиците от
очите си с и зб р о д и р ан и я ръкав.
 “Бягай! - помислих си.- Бягай!” Но не можех.
- И сусе ш ибан Христе! Какво по... - избоботи един от
тях, ставайки на крака, и цялата компания избухна в смях,
сочеха м е и блъскаха по масата, щ астливи като прасета в
лайна, че някакво нещастно копеле като мен беше се д о ­
м ъ кн ало и им даваш е възможност да покаж ат колко са
гадни.
О, аз познавах този смях твърде добре. Бях наясно със
забавата, ко ято щеше да вдъхнови. Не, господине, няма
нищ о см еш но в смеха. Абсолютно нищо см еш но С всич­
ките наказания, които съм понасял, не си спом ням един-
единствен път, когато смехът не е бил боен вик.
Усещ ах как ръката ми се стяга около дръж ката на моя
см ъ ртон осен сърп и аз мислех: “Не знам защ о се радвате
то л ко ва м н ого, хора. Все още не сте ме докопали. Ако не
сте забелязали все още, в ръката си държ а един голям ш и­
бан сърп и възнамерявам да го запратя в лицето на първия,
който се о п и та д а м и направи нещо ” Опитвах се с всички
сили д а зап азя самообладание с хладнокръвни м исли,
опитвах се д а обуздая страха, опитвах се да се разм разя.
Н о никакви заплахи наум не можеха да н ак арат т а и пи­
яни коп елета д а престанат да ми се см еят, д а престанат
да м и се п р и см и ват и да кроят как да ме хванат.
Забелязах, че онзи, който стоеш е прав, беше р азл и ­
чен о т другите. Той беше по-млад и не се смееш е. По-ско­
ро п о к л ащ аш е встрани глава и лиц ето му им аш е най-
странно израж ение - такова, каквото не бях виждал преди
това. В него им аш е съжаление и съчувствие. Н икога пове­
че не срещ нах такъв поглед. Вкаменявах се от петим ата,
които така открито ми се присмиваха, но не и от този мъж,
изпълнен съ с състрадание. К ато че ли бях изпълнен с т а ­
кава врящ а о м р аза към този нещастен кучи син, че бях из­
кушен д а заб р ав я за последствията и да скоча върху него
точно то гава, точно там, и да го разкъсам на парчета.
- На м у ш ка си - каза един ш егаджия с птича човка и
бутилка алкохол във всяка ръка. - На муш ка си - издж авка
той и те отн о во избухнаха в смях и се превиваха на стол о­
вете си. Забелязах, че трима от мъж ете сега бяха прави, а
 аз въобще не бях забелязал кога са станали. Някой сп ом е­
на нещо за мен, че им ам вид, сякаш съм направил повече
свирки от цял публичен д о м в Сейнт Луис. Това очевидно
беше истинска шега, защ о то те се впуснаха в нова н а д п ­
ревара по хилене.
- Я врътни една свирка на моряка - каза един опле-
шивяващ дългун, който се изхили в носната си кърпичка
и, опитвайки се да отвлече вниманието ми, зави като куче
и падна назад от сто л а си. В същия м ом ент оня с човката
запрати пълна бутилка с пиячка право към гл авата м и,
изкрещявайки: “Тъпо копеле!” Но аз го видях и просто о тс ­
тъпих встрани, оставяйки бутилката да прелети покрай мен
и да се разбие в бетонното корито, кое го стоеш е д о р е л ­
сите за количките на няколко крачки от мен.
“Ще трябва да изм и сли те нещо по-умно от това, ако
искате да повалите Ю кри д Ю кроу - си помислих и за м о ­
мент ме изпълни желание д а се засмея - толкова слаб о бе­
ше хвърлянето. Т а аз почти можех да я хвана с голи ръце.
- О, ще трябва да и зм и сл и те нещ о по-умно!”
Изведнъж всички се бяха изправили. Л иц ата им бяха
свити като разядени ю м руци. Вече не се смееха. Знаех, че
врем ето за д ей ств и е беш е сега. Б еш е врем е д а се
разм ърдам . “Бягай! - пом и слих си.- Бягай!” И зн ате ли
какво? Точно това и направих.
Не поглеждах назад, но знаех, че са зад м ен, защ о то
чувах заплахите и ругатните им - киселият им дъх гореш е
във врата м и к ато главня.
- Изрод! О лигофрен! Ще си платиш , педал! Т оя беш е
тъп манаф , педал. Ще си платиш ! Ще се м о л и ш д а ядеш
лайна. - Бълваха всичко, каквото можете да си представите.
Аз бях л о ш ата новина и те щ яха д а ме пренапи ш ат, ако
успееха д а м е хванат. Аз се хвърлих напред и в гл а в а та ми
нямаш е нищ о друго освен м и съ л та да си сп ася задника.
Точно кога са сп р ел и д а м е преследват, не зн ам , но
честно да си кажа, аз ням аш е д а спра, за да разбера. К огато
излязох от лагера им, се спуснах по Главния. М азолестите
им заплахи се и зпълваха с все повече напреж ение и к л е т­
вите им за м ъ с т с тавах а все по-злостии, все по-п одозри-
телно красноречиви, вземайки нова ужасяваща насока. Но
това не беше всичко. О, не. Не всичко. Д окато тичах, за с ­
муквайки болезнени глътки от лудия въздух на долината,
чувах как гласовете постепенно се умнож ават и първона­
чалната група главорези се увеличаваше с новопристигнали
- в до л и н ата и в лова. Това, което ме преследваш е, не бе­
ше вече половин дузина немощни старци, а тълп а, течна
и р азш и р яващ а се с всяка изминаваща секунда. Л ош о и
ш ум но зло, обви то в червен прах, копнеещ о за см ъ рт.
Д али не чувах същ о и една-две хрътки?
О ставих техния образ да изпълни съзнанието ми - о,
м оето съзнание - шумът вътре там - тук - забравете гиган­
тската стонож ка или хилядоножка, защ ото броят нараст­
ваше с всяка секунда - мятащите се израстъци бяха въоръ­
жени с вили, мачете, брадви, вериги, въжета, скали, пръчки,
камъни - приближ аващ и, отвоюващи територия. Д а, чу­
вах я. Г л авата м и се изпълваше с гласовете на нейните
кръвни закани и смъртни заплахи и аз подминах табелата
за края на гр ад а и профучах с главата напред в него.
И аз тичах. И тичах. И тичах.

И докато тичах, докато летях напред, си спомних как­

во сториха тези животни на Куини. Разказах ли ви за Куини?
Казах ли ви как отидоха и какво направиха на К у и н и ? Не,
не съм . М исля, че не съм.
Разказах ви за куция боклук и за Кайк. богохулника -
д в а м а т а ж естоки скитници на П л ато то на с л а в а т а.
С пом няте ли си? Д а? Е, Куини беше приятелка на Кайк.
Забравих къде я беш е намерил.
П о д о зи р а м , че беше изпълзяла о т л а м а р и н е н и т е
съборетини, които стоят скрити от гъста растителност на
западния склон - не съм сигурен - със сигурност обаче си
спомням, че никакви циркови групи не бяха минавали през
града по онова време. Тя просто беше в църквата по оно­
ва врем е, к огато аз им доставях доза та парцуца.
Куини не говореш е много, но обичаше да се см ес ви­
соко и после д а слуш а как смехът се отразява. “С м еещ ата
се Куини” - това беше прякорът, който Кайк, великият съз-
 да тел на имена, й беш е прикачил. Тя беше едно от най-
м алко обърканите Бож ии същ ества, намираш е удовол ст­
вие в простите нещ а. Т я беш е най-доволна, когато сед е ­
ше на олтара на църквата - нейния “трон”, както казваш е
Кайк,- облечена в м р ъ с н а синя рокля и с бутилка “У ай т
Д ж изъс”, сти сн ата в пухкавите й розови ръце. Тя седеш е
там и размахваш е нагоре-надолу ханша си, издавайки ви­
соко “ха!” с всяко ш ляпане на лоасалото й м алко тяло. “Ха!
Ха! Ха! Ха!” - наслоявайки ехо върху ехо, отразен звук въ р ­
ху отразен звук, д о к ато н акрая цялата църква ви брираш е
от нейното веселие. Д ори навъсеният безкръвен Х ри стос,
който висеше уж асно в с в о я та неизкупена белота над о л ­
тар а - защ о, дорц той треп ереш е върху кръста си. Куини
спираше, надигаше бутилката до устата си, отпиваше, п ос­
тавяш е бутилката м еж ду к р ак ата си и започваш е отново.
М алките й кръгли очички, тъпи и безжизнени, бяха с ъ б р а ­
ни в центъра на л и ц ето й.
Кайк ръкопляскаш е, а вечно нам усеният скитник с
премазания крак се сгуш ваш е в своя ъгъл, притискайки м о ­
литвеници към уш ите си.
К айк се нап и ваш е и ср ещ у няколко п р ъ с т а “У а й т
Д ж и зъ с” ебеше К уини върху д ве съборени една д о д р у га
пейки. Д ругият бездом н ик, онзи с белега и п рем азан и я
крак, р ец и ти р аш е о тк ъ си о т к н и гата “Л ев и т ”, д о к а т о
прегракнеш е, и п о сл е се о б р ъ щ аш е у м о л и тел н о к ъ м
К уини със сълзи на очи и с ч етвъ р т пълна бутилка р а зр е ­
д е н а пиячка в треп ерещ и те си ръце.
С детски ентусиазъм К уини събираш е ш арените ети­
кети о т бутилките алкохол и когато пиенето привърш еш е,
К ай к започваш е д а рови за цели бутилки в буклука, п о к ­
риващ пода на църквата. С то ящ в пристройката с навити
ръкави, той накисваш е една по една бутилките в зас то я л а ­
т а светена вода и вним ателно обелваш е всеки хартиен ети­
кет и после ги п од реж даш е в прави редове на сед а л к а та
на някоя пейка, за д а изсъхнат.
По това врем е бях около ш естнадесетгодиш ен и, пре­
лъ стен от светлините на познанието, които м е при зовава­
ха през м ътните м ъгл и на м о ето монаш ество, се изкачвах
на ам во н а и ш пионирах прелюбодейците.
П осивелият от пиене шнур се потапяше дълбоко в л а­
комите сгъвки на червените свински слабини на Куини като
обгърнат от огромен шумен калъф. От амвона виждах гър­
ба му и белия косм ат кокал, който се движ еш е с все по-
го л ям а ч есто та - един ритъм, който започваш е с изпро-
вож дането на Куини с псувни до Ада и обратно, но завър­
ш ващ в конвулсивни молитви върху разплутите й гърди.
К айк, от друга страна, мъж великан, се м ореш е упорито
върху К уини изпод мръсното си зелено палто. П онякога
е д и н ствен о то нещ о, което издаваш е п р и съ стви ето на
Куини в съеш аванетос Кайк, беше една изтръпнала и пух­
кава ръка, обвита около потящия се врат, стискащ а в длан­
та си няколко етикета от алкохолни напитки.
Един късен следобед на последния ден от ж ътвата -
почивен ден за болш инството от работн ата си ла - група
работниц и се бяха събрали и бяха спукали см еещ ата се
топка на Куини.
Е то как К айк м и разказа за случилото си:
- О ная сган от убийци от лагера направо й и з т ъ р к а
пълнеж а. Д вадесет, може би двадесет и пет. Куини прос­
то н ям а то л к о в а акъл, за да я е страх. С капали са я, щ ото
не се е дърпала. Н ям а ли съпротива, няма ш ибана забрава,
Ф расвай й един ш ам ар, като почне да се смее: “Ха! Ха!
Ха! Ха!” “М лъкни Куини, млъкни!” - сам о това е трябвало.
“Ха! Ха! Ха! Х а!” С ам о да я е било страх. Д а беше ритала,
врещ яла, п л ю л а или хапала, нещо друго освен просто он­
зи см ях “Ха! Ха! Ха! Ха!”. “Млъкни! - викат й.- М лъкни Г
П рез ц я л о т о врем е се напиват все повече и, все по-
поркани, по-поркани и по-гадни, я наебали. Н якои се вър­
гал ял и в боклука заради смеха й. “Ха! Ха! Ха! Х а Г
“М лъкни, ш и бан о смърдящ о лайно!” И чувам тупаник,
който я кара д а млъкне за секунда, и после пак се почва.
П реди д а се усетиш и те й раздават вече ш утовете и тя се
гърчи по целия под. Сега вече няма спирка за тях. Газят я.
Яко. “М азн о лайно!” - и някой чупи бутилката в зъбите й.
Запалват й косата. Г асят я с пикня. “М ръсна курво. Куини!
К рали ца на какво? А! Кралица на това!” - и някой набугва
 бирена бутилка в путката на Куини. Друг залепя етикет от
бутилка на корема й, трети залепя етикет на челото й, ч ет­
върти - на гъ р д и те й, д о к а т о зап риличва на м о р я ш к и
сандък. К раката й, т я л о т о са покрити със синини и кръв.
Куини е м ъртва. Н я м а греш ка.
Кайк спря д а р азк азв а и се изгърби върху една о б ъ р ­
ната пейка. Ръмж еш е като ж ивотно и смучеше см ърдящ ия
въздух през дупките в го л я м ата си човка. Той гледаш е към
другаря си, сакатия скитник, и псуваше.
Четейки о т Б и бл и ята, възбуденият сакат скитник ку­
цаше напред-назад по покритата с боклук пътека и крещ е­
ш е текста на ф игурата на разп на гия Х ристос, който висе­
ш е под олтара - не забел язваш е като ч ел и изчезването на
главата на Х ристос, който леж еш е под сините гънки на раз­
късаната рокля на Куини.

И дете сега д а ви ди те тази прокълната ж ена и я

погребете: защ о то тя е к р а л с к а дъщ еря.
И те отидоха д а я погребат: но не намериха нищ о пове­
че от нея освен черепа й и краката и пръстите на ръцете й...”

К уцият о б р ъ щ аш е д ъ л г и глътки от парцуц ата с т р е ­

вож но упорство. Н его в о то куцукане ставаш е все п о -м а л ­
ко и п о-м алко заб ел еж и м о , бол ката н ам ал яваш е все п о ­
вече и повече, д о к а т о п р а в а т а отсечка н а п р е д -н а зад по
пътеката, зап о ч н а д а се п р ев р ъ щ а в м ал к о п о -б ъ р зо и зх­
р ачван а осм орка. К ай к и а з гледахме. С луш ахме.

“... К учетата щ е изддат Езавел при рам п арта на Е зраел.

К о й то о т А хаавовия р о д ум ре в града, него кучетата
щ е изядат; а ко й то у м ре в полето...”16

Кайк бръкна в д ж о б а си и извади късче хартия, оп ръ с­

кана с кръв, ко ято беш е и зп исан а с печатни главни букви с
тъ п червен м оли в.
- К аж и м и, м о м ч е , к ак во ти говори то ва? В зем и го.
П огледн и - п р о ш еп н а К ай к , набугвайки м и хар ти ята. Аз
по гл едн ах л и с т а , н о н я м а ш е нуж да д а п р о ч и та м
написаното. П огледнах отново Кайк. Повдигнах нервно
рамене. Д остатъчн о бях изплашен.
Т ой ким на с разбиране. Неговите груби черти почти
показваха истинска тъга. Той погледна пак към куция.
- Т ака си и мислех. Ти не можеш да четеш. Н е би м о ­
гъл д а си ти тогава. Точно както подозирах. Ако не си н а­
писал ти бележ ката, нито пък аз, тогава трябва д а е бил
проповедникът...
Проповедникът? Какъв проповедник? С ърц ето ми
прескочи. К о сата ми настръхна. Гадене.
- Виж го, той е луд - продължи Кайк. - Едно врем е бе­
ше проповедник точно в тази църква. Знаеше ли това? Аби
Поу. Беш е време, когато фанатиците го поздравяваха ка­
то спасител. Събираха снопове тръстика и ги полагаха под
копитото на неговия жребец. Издигаха статуи с неговия
образ. С неговия образ! Спасител ли? По дяволите! Беше
мошеник. Беше акула. По-лошо. Казват, че изгорил вещица
там , на Х уп ърс хил. Никога не го бях вярвал. Н о сега
вярвам . Т ой е отреп ка и е болен от опасн а болест.
С ъж алявам го, но не му прощавам. Той уби Куини, да, уби
я. С пособен е. Т ази бележка е била см ъртната й присъда.
М ожеш е л есн о да бъде и моята! Не м ога д а му простя
това. Не, господинчо. Може да стои на колене, д о к ато з а ­
почнат д а кървят, но аз няма да му простя това
К айк м е погледна и аз отвърнах на погледа. К айк и с­
каше д а м и се довери. Аз исках да го ритна в гл авата.
- Н е-говори -зло - каза Кайк, произнасяйки всяка д у ­
ма бавно и ясно.- Д осега не са ти дали точно име, Н е-го ­
вори-зло. Ще зап очн а да ти викам Н ъ Г ъ З ъ К а к в о щ е
кажеш, Н ъГ ъЗъ?
И сках д а повърна върху него и после да м у каж а:
“Д обре, Кайк. Х аресва ми. А ти какво м ислиш за т о в а ? ”
Но успях да му се усмихна, знаейки, че нямаше да има м н о ­
го възмож ности да ме нарича както и да е, ако нещ ата про­
дъ лж ават д а се развиват по моя план.
П о гл ед н ах към другия нещ астник. К уцият. Поу!
К ож ата на тила и ръцете ми настръхна и се опъна. Н о аз
оставах спокоен.
\
 Сега, като си пом исля, предполагам , че през ц ял о то
врем е съм знаел, че нещ астн и кът беше Поу. Защ о иначе
един осакатен скитник щ е предизвиква толкова пълна и ис­
тинска ом раза? Аз не съм човек, който ще тръгне д а м р а ­
зи когото и да било наоколо.
- Не е бил прав да пиш е тази бележка, Н е-говори-зло.
П р о сто не е бил прав. В сичкото това разгорещ ено п роп о­
вядване и свещено възпяване - това е корито с помия. Той
е ш ибан лъж ец и той уби Куини. Н ям а да му се разм и не.
Не искам да си тук. С лед м ал к о ще стане грозно. П о -д о б ­
ре се чупи и ми донеси една бутилка довечера.
*Кайк прехвърли вн им анието си върху Поу и аз чувах
дълбокия му, силен глас, д ак ато излизах от църквата.
- Изпей я, проповеднико, а м а я изпей с чувство. Т ова
е последн ата ти проповед. М ож еш д а я кажеш на д явол а.
В рем е е д а срещ неш своя създател!
П о-късно вечерта се върнах с бутилка. К айк вече се
беш е нам отал и се поклащ аш е в полулегнало-полуседна-
л о положение. К огато навлязох навътре по пътеката, пред
м ен се разкри истинският К айк - д ол н о животно - отрепка
във въш лясало зелено п алто - една голям а грухтящ а м е ч ­
ка гри зли с кръв по ръц ете и л и ц ето - диво куче от най-
злата порода - торба с бълхи - д о л н а измет - купчина лайна.
П редадох му бутилката. Той я отвори и отпи дълга глътка
с н аслада. П осле удари б у ти л к ата о дъбовата пейка и и з­
пусна противна уригня и т я л о т о м у потрепери леко, той
изрева без особена причина.
- Уау, м айната му. П о дяволи те. Блаааа... Ъ ъъъъ... П о
дяволите! - След това пусна отекващ а дълга пръдня, изру­
га отн о во и започна д а оглеж да ръц ете си. Т ой се п р о тег­
на към м ен театрално.
- К ръвта. Н я м а д а се изм ие. Ч удя се д али някога щ е
м ож е д а се измие - попита той съ с сценичен ш епот. П осле
и зб ъ р с а издайническите д е с е т - п р ъ ста - в п а л т о то си.
М о к ъ р от кръв с ц вят на ш о к о л ад , подгизн алият вълнен
п л ат на палтото изглеж да п оем аш е повече от въ зм ож н ос­
ти те си и Кайк провери леп кави те си оляни пеш ове втори
път.
 - К ъ м светената вода! Ще измием тази упорита кръв!
- заяви той като в класическа трагедия, сякаш сам ото при­
съствие на кръвта на Поу беше достатъчно д а изпълни пи­
яния великан с драматичната хитрост на проповедника.
- Д а я измием! - викна той.
И зведнъж Кайк се изправи екстравагантно и, отпивай­
ки от бутилката, се опита да направи кавалерски поклон,
оплете се в п алтото си и падна на пода като отсечен бор
върху празни бутилки, кутии от бисквити, нечистотия на
плъхове и безпорядък. Овързан в палтото си с прилепнали
о тстр ан и ръце, той погледна нагоре към м ен и очите му
се изпълваха със сълзи. Отвори голямата си уста и разкри
два сам отни кътника и подут зелен език. Започна да се смее.
Я сн о беш е, че изобщ о не е на себе си. С м ееш е се просто
така. И се см ееш е.
К лекнал върху една пейка, аз се взирах в същ еството,
което се гъ рчеш е и свиваше в краката м и - една виеша се
кукла, п о кр и та с кръв.
У см и вка се появи в крайчетата на устата ми и аз я о т­
ворих широко, оголвайки четиридесет и шест зъба пред гър­
чещ ата се кукла на пода. Усещах коремните си мускули да
танцуват, но, както обикновено, техните спазми бяха кратки,
защ ото в света на немия наградите за радостта са също т а т ­
кова гадни, както и причините. Не съм ли ви казвал?
К л еч а х на дъбовата пейка, зин ал к ато гранитен
ф онтан, о ч и те м и лю бознателно срещ аха неговите, дока-
то бурните ветрове на смеха утихнаха до леко изпускане
на о статъ ч н о веселие. Глупавото му изцапано лице се сви­
ваш е о т сл аб и болки - гр и м аса тик, кривене на побелели­
те м у у стн и . К ай к изглеждаш е м атк о зелен. Аз клечах.
Н аблю давах. Чаках.
П о с л е К ай к въобще не се смееш е. О свободен от ко­
лона от увита вълна, неговият мръсен пашкул се разтвори
като слаби и м ръсни крита. К акавидата се изправи, зач и ­
тайки на к р ак ата си, и се тръш на на пейката с протегнати
през п ъ тек ата крака, обути в огромни ботуш и.
- Н е-говори-зло, чуваш ли? - каза той. - Чуваш ли, Не-
говори-зло?
 Сега бях н ап р ави л така, че везните о тн о в о се
разминаваха, оставяйки предим ството на м оя стр ан а, в
случай че а тм о сф ер ата се смрачеш е или звяр ъ т нападне
или нещ ата тр ъ гн ат д а откачат. П огледнах надолу към
Кайк. Държах бутилката на сантим етри от п р о тегн атата
му ръка, така че той беше принуден да се напряга и п р отя­
га малко, за да мож е д а я хване - само м алко - не исках все
още да му о тварям очите.
Той отново отпи алч н о от бутилката и погледи те ни
се сключиха, до като той пиеше. Ръцете м у бяха покрити с
черна кръв и всяко червено кокалче им аш е корон ка от
яростно гнойно ож улване. М ъниста от студена пот и зби ­
ваха по м есестата м у горна устна и по гъстите му вежди и
образуваха м алки пътечки по червените петна под очите
му. Така проснат на пейката, той приличаш е на ш ибан хич
несмешен клоун.
Кайк изръм ж а веднъж , дълго и тихо.
- И м а м нещ о д а ти кажа, Н е -го в о р и -зл о .
С п раведливостта беш е раздадена. Куини почива в м ир.
Везните отново са изравнени. Виж какво стан а с А би Поу.
Беше м и приятел. Н о чуй. Д а остави онази бележ ка в р а ­
ботническия л агер беш е непростим о - п росто ким ни, ако
си съгласен, братче. П ом ол и х го да си признае и к о гато
не го направи, го бих. Д а. Н аправо го пребих. П ак го ритах
и пак. О тказа д а признае. К ато че ли... К ато ч е л и наистина
вярваше, че не го е н аправи л.
Кайк започна д а къ са яката на палтото си, опитвайки
се да я разхлаби около гъ р л о то си. Той избърса ч ел о то си
с ръкав.
- Не м о га д а диш ам ... по дяволите... потя се к ато о б е­
зум яла свиня... Д ай м и бутилката, а, мом че... З ап о ч ва д а
м е боли корем ът... д о к ъ д е бях стигнал, а? Д а. С т о я над
него, разм ахвам ш ибаната бележка пред очите м у и викам:
“Не ме карай д а те убия, Поу. Недей...” Н о с ъ т м у вече ви­
си на една ниш ка и аз направо гледам в гърлото на тъ п о то
копеле. И той им а см е л о стта д а ме погледне в очите и през
пълната си съ с зъби у ста вика: “Убий ме, Кайк... и нека
Господ м и прости. Н е зн а м за какво говориш .”
 К айк при тисна стомаха си и се облегна на пейката.
- П о дяволите. Главата... Коремът... Гърлото... Момче,
подай м и бутилката... Гърлото... стяга... Какво, свърш ило
ли е? П р азн а ли е 7 Няма значение. И му креш я: “Поооу!
Знаеш за какво говоря. Писмото. Тая смъртна присъда! Как
м ож а, Поу! Д ори след като я делих с теб. Видя какво й нап­
равиха на Куини. Истината! Или, заклевам се, ще напъхам
ш ибаната бележ ка в лицето ти.. ”
Т ой о тв о р и едно умиращ о око. С ъвсем м ал к о и
тогава... С л ед двадесет секунди, може би тридесет... той
каза... М ного меко, много бавно, много ясно: “Не-е-еее,
Кайк... Н аправи л си ужасна грешка, Кайк.”
Викам: “И ти също, Поу. Сбогом, проповеднико, ше
се видим на твоето възкресение” и стоварих десния си ю м ­
рук в л и ц ето му.
Н а К айк м у трябваше доста повече, за д а пукне, от-
колкото бях пресметнал. Кайк не беше голям мъж - той
беше голям о животно, но не бях толкова разтревожен. Бях
слож ил д о статъ ч н о отрова в “Д ж изъса”, за да се гьтне и
м ам ут.
К айк се опита да стане, но загуби равновесие и се из­
сипа като тесте карти обратно на пейката. Г ласът му се бе­
ше превърн ал в треперливо крякане, но аз улавях обърк­
ване в него, както и нотка на страх - едното нам аляващ о,
а другото нарастващ о реципрочно.
"... не го р а з б и р а т Да отрича всичко. К огато е ясно,
че той е единственият, който е могъл да го направи... по
дяволите. Т ака м и призля изведнъж... да, и завлякох тяло­
то му навън и го сложих... под... църквата...” - и Кайк спря
брътвеж а си, уви ръце около корема си и се залю ля.
Тогава изведнъж, странно, той скочи на крака, изкря-
ка като птица и се стовари на пейката отново и повърна
поток от кръв и стомаш ен сок в скута си. Той се взираш е
в ш ар ен ата бълвоч, мърмореш е и издуваш е балончето.
М оже би това беше неговият начин да се извини за държ а­
нието си. Т ой к ато че ли нс чуваше калите, които се из­
качваха по А леята на славата на пъг към църквата.
Т ози звук очаквах. Сигналът. “Време е да стан ем с е ­
 риозни - си помислих.- В реме е да станем сериозни.”
Аз привлякох вним анието му - беше се сгънал на две
и плещеше н есвъ рзан о,- к ато го изправих д о с е д н а л о
положение. Той се сви в ъ гъла на пейката и гл авата м у се
люш каш е н асам -натам върху масивния му врат. О ставих
бутилката и извадих Библия от задния си джоб. Той м е наб­
лю даваш е с м ного странн и, изцъклени очи. Грозни, ярки
петна бяха избили по ли ц ето и врата му.
Аз го ш ляпнах грубо през лиц ето с Б и б л и ята.
Ж ивотното изплю м р ъ со ти я върху нея. С лед като той м е
гледаше невярващо, аз прелистих бързо пожълтелите с тр а­
ници на С тар и я завет. “ Б и ти е”. “И зход” . Ч у д есн и ят
“Левит”. “Ч и сла”. Да, “Ч и с л а ” Глава 35. Стихове 18 и 19.
Извадих червен м олив от вътрешния си джоб. П рясн о
подострен. Аз блеснах една усмивка към Кайк, п оказвай ­
ки всичките си зъби, и наплю нчих молива, д ок ато го гл е­
дах в очите.
Кайк отново се р а зм ъ р д а бурно, но за ш ум а, кой то
предизвикваше, беше р азоч ароващ о неплодотворен - с а ­
м о една слю нка от вод н и ста кръв, която се спускаш е по
устата му и увисна върху ален ата му челю ст. Т ой о с та н а
подпрян в ъ гъ ла на пейката и м е гледаш е как д ей ств ам .
У стата му - ш ироко отворена. Неподвижен.
Аз подчертах нужните стихове и с печатни главни бук­
ви написах под и над пасаж а следното:

М ОЖ ЕШ Л И ДА П Р О Ч Е Т Е Ш ТОВА, К А Й К ?
18 Или ако го е ударил с дървено оръдие в ръка­
та си, от което може да умре, та умре, убийца е;
убийцата непременно да се умъртви.
19 Мъздовъздателя за кръвта сам да умъртви
убийцата; когато го срещне, да го умъртви.
ХАХАХАХАХАХАХА
Н ЕГО В О РИ ЗЛ О

Хванах го л ем и те м у м ускулести ръце и ги увих о к о ­

л о Б иблията. Г л ав а та н а К ай к клю м на и той се взря гл у ­
паво в страниците. П етн ата по лицето и врата м у бяха с т а ­
нали ужасно виненочервени. Кървава плюнка увисваше и
капеше, пробождайки страховитите страници с пророчес­
ка жар.
Чувах колите - две, три, четири,- скърцащи по чакъла,
докато паркираха пред църквата. Чух шума на радиостан­
ция и знаех, че юкулитите бяха взели н асериозн о
бележ ката, която бях забол на вратата на параклиса. Чух
как разби ват м ал ката дървена врата, която водеш е към
църквата. Щяха да намерят трупа на Поу и да разберат, че
и о стан ал ата част от бележката ми е вярна, и след някол­
ко минути щяха да нахлуят в църквата, за да търсят убиеца.
“Х айде, К айк. Разбери го. Събери си м ислите,
глупако. Всичко свърши за теб, прелю бодеецо. Всичко
свърш и за тебе. Ти и Поу и Куини. Всичко свърш и” - по­
мислих си.
Н ай-н акрая Кайк повдигна покритото си с петна л и ­
це и о тр о вен и те му очи се въртяха в спирали. Той
бръщ олевеш е, виеше и се пулеше и аззам ахнах с празна­
та бутилка като прилеп и я стоварих върху носа му. Оставих
го на м ясто.
П огледнах го, размазан на облегалката на пейката,
п окри т с п овъ рн ато, безмълвен. П ом ислих си: ~Тн си
скапаняк, К айк, ти си скапан задник.” И стоварих отново
бутилката.
И звадих Библията от ръцете на Кайк и бързо отстра­
них уличаващ ите страници, после бръкнах в джоба на пал­
тото м у и извадих първото писмо, което бях написал - оно­
ва за работниците, което канеше работещ ите на тр ъ сти ­
ката горе в църквата. Прибрах го и изчезнах в страни чно­
то крило точно когато шерифът, доведен от Д ейвънпорт,
и д в а м а т а м у помощ ници започнаха да бл ъскат по гл ав­
ните порти.
“И зползвай проклетата дръжка - си помислих, измък­
вайки qe през страничния вход, и се помъкнах надолу по
х ъ л м а през високите треви,- не е заклю чено.”
П рез целия път към вкъщи се усмихвах. П р о сто не
м ож ах д а се о търва от усмивката си.
Н авсякъ де около мен имаше изгорени черни полета.
Н арязаната и овързана тр ъ сти ката очакваш е д а бъде п ре­
возена до раф инерията.
По-късно, когато всички се бяха разотиш ли, аз се въ р ­
нах и седнах в църквата. Затворих очи и просто се н асл аж ­
давах на това, д а знам , че бях услужил на Бог - без д о р и д а
чакам да м е п о м о л ят. Д а, бях услужил на м о я Г о сп о д и
това сам о по себе си беш е награда. В един свят, пълен със
сметкаджии, беше хубаво усещ ането да даваш . С м ирени те
наистина щ е наследят зем ята. Д адох си дум а там и то гава
д а поддърж ам тази и зоставен а собственост и да я пазя о т
крадци. И какво, седях т а м , см и рен от величието и т и ш и ­
ната на цъ рквата, усещ ах, че Бог беше там с м ен, беш е
там до мен, навсякъде о к оло мен, дълбоко в мен. С л ед из­
вестно време с е р а ф и м и те запяха, изпълвайки с м у зи к ата
си го л ям ата зал а. Те пееха за мен. Те пееха за мен.
Два дена по-късн о ю кулитите изгориха църквата.

И аз бягах. И бягах. И бягах.

И знаех, че се с п а с я в а м о т същ ите ю м руц ии, к о и то
бяха пребили б ед н ата К уини. И бягах.
Знаех, че бях м ъртвец, ако м е хванеха. Н е хранех и л ю ­
зии за разм ера на насилието, което щяха д а упраж нят върху
мен. Чудех се д а л и стен и те н а доли н ата щ яха д а за д а р ж а т
р азп р ъ сн ати те м и части. И п родълж авах д а бягам . В оден
о т някакъв Страх. С тр ах ъ т б еш е зад волана.
П ри тичвайки покрай и ви ц а зеленина, видях м у ц у н а­
т а на м ал ко куче или д и в а котка, полю ш ващ а се п од б я л а
дървена ограда. Видях л ъ ск а в и я силует д а се ш м угва през
пътя, усетих го д а се удря в глезени те ми, преди д а и зч ез­
не от другата с т р а н а в тъ м н о то .
В един м о м ен т гал о п и р ащ ата под краката м и зем я з а ­
почна д а става вн езапно под ги зн ала и аз някак си паднах,
не м о га д а си спом ... щ е ви спестя п о д р о б н о с ти те.
Д остатъчно е д а каж а, че се бях проснат по корем , д л ан и те
на протегнатите м и ръце бяха прилично ожулени и и зц ап а­
ни с червен прах. К азах л и ви за м оите кучета? Д а? К азах
л и ви за м оите кучета и какво правят с един хам стер? К азах
л и ви? М оите кучета м ож еха д а изпарят един хам стер!
 А з чаках, за д а бъда изпарен. Д а ме р а зч л ен я т .
Разпердуш инят. Разпарчадисат светкавици.
Ч увах стъпки, които идваха към мен. Ц ялото м и т я ­
л о се тресеш е от тях. Бум-бум, бум-бум, бум-бум. О бърнах
се и видях, че тълпата беше изчезнала. Не, не беше и зч ез­
н а л а - беш е се скрила. Обърнах се и открих, че тъ л п ата се
беш е скрила. Разпрострян зад мене, празен от л удостта и
п ян ата, пътят се губеше в далечината като прашен червен
език.
Н е щ о изш умоля в храстите отдясно. Виждах с т р а н ­
ни пулсиращ и сенки, които се спотайваха в засада. М ачете
проблясн а иззад близкия крайпътен двор. Аз отстъпих. Чух
тих см ях, идващ отзад. Обърнах се. Облегнат на количка,
н ато вар ен а с чувати за зърно, висок младеж с лице на не­
вестулка се кискаше и усмихваше срещу мен, дялайки пар­
че за п о д п алка с огромен нож. Започнах да о тстъ п вам
н азад , к ато не го изпусках от очи. К ракът ми дж вакна в
бо ту ш а. П огледнах надолу. О т него се беше образувала
м а л к а локвичка от ярка кръв. Тя проблясваш е в праха к а­
т о д и ам ан т . Открих, че пътечка от такива диам анти беш е
р а зп р ъ с н а т а зад мен.
Б еззъ б а вещица ме гледаш е от своя прозорец, п осл е
се о т т егл и назад и изчезна.
П огледн ах нагоре и видях м ладеж а с лице на н евес­
т у л к а д а разм ахва и върти ножа си към мен. У стните м у
се бяха опънали назад в усмивка. И м аш е черни зъби и к а ­
ф ява пян а около устата си.
- К ’во гледаш , бе? - излая той злобно Забелязал, че
се беш е изцъклил - истински луд. - К ’во гледаш , бе, д а тъ
еб а?
О бърнах се да избягам. Копие от болка се стрелна н а­
го р е по крака ми. Ч астиците във въздуха почервеняха.
Н авсяк ъ д е наоколо. Аз се запрепъвах напред, като дъ рж ах
к р ак а си, докато бягах.
Чух кискане на много д е ц а но не можах д а ги видя.
П р ез червения въздух,
В ятъ р ъ т шепнеше. Бъбреше. Милиони борови п т и ч ­
ки се заваляха върху мен. Звъняха през падането си.
 “К акво с та в а ? ” - помислих си аз и зем ята под мен от­
ново стана м о кра и мисля, че паднах. С п ом н ям си, че л е ­
жах по гръб на зем ята и гледах нагоре към навесите на вит­
рините на м агази ните, към уличните лам п и, към корони­
те на дърветата, към сумрачното небе, към птиците и виж­
дах о п асн остта д а се крие във всички тези нещ а.
И по сл е се влачех на ръце и колене. Д л а н и те ми
горяха. Кървяха. У стата ми беше пълна с кам ъчета и пясък.
Очите ми бяха замъглени. Видях пред входа на една сгра­
да три м а м ъж е, които носеха на лицата си ф алш иви снеж­
но-бели бради, оръж ията им бяха скрити във вестници.
Чернокож с хавлиена кърпа на ръка си проправи път пок­
рай тях. Беш е яд осан . К осата му беш е сплъстен а.
- Така ли ш ъ м и седиш там и ш ъ м и съ разтакаваш ? -
каза той и тръгна към мен. Едва тогава забелязах шибания
о гр о м ен б р ъ с н а ч в ръката му. Р азм ахах д и в о ръце.
Ю мруци.
Тичах. П о гл едн ах назад. М ъж ете бяха сега насред
пътя, махаха дигизировката си и разм ахваха ю м руци към
мен. Ч ер н о ко ж и ят не си беше дал см етка за р азк ал ян ата
зем я и леж еш е п р о сн ат в праха.
О тдясн о - не, отляво - един м ъж се криеш е зад ж ила­
вия плет на М ем ори ал н и я площ ад и държ еш е в ръка ог­
р о м н и нож ици. Т ой ме п огледн а и р а з р я з а въздуха
заплаш ително.
Видях една крещ ящ а чучулига.
Ч ак сега н аи сти н а се осъзнах. Тичах през центъра на
града. Един кам ион ме подмина и наду клаксона си. Аз за­
бързах ощ е повече. Тичах през центъра на града, точно по
ср ед ата на гл а в н а т а улица. О бърнах се д а ви дя кой ме
преследва. С т а р и я т негър беше на крака и м ъ ж ете го из­
тупваха от праха, но никой не м е следваш е.
иТичай. Н е поглеждай назад. Тичай. Не поглеждай от­
ново назад” - си помислих.
Т ам , п р ек о сяващ а пътя пред м ен, стоеш е...
Н о аз тичах м н о го бързо. Т въ рде късн о беш е, за да
м о га д а спра.
С бл ъ сках м е се.
 Н е исках да ви разказвам тази случка, но се налага.
М и сля, че наистина се налага. Но не искам - настръхвам
с а м о к ато си спомня за това.
Н ека ви върна към предната вечер. Предната вечер и
всичкото онова бягане и спасяване.
Бях заспал, седейки на стъпалата на бараката - това
си го спом ням - по някое време на ношта се бях п рем ес­
тил вътре, защ ото на сутринта се събудих в леглото си.
Ц ял о то тяло ме болеше, бяг гол, пиян. Провесих крака от
легло то и се вгледах в малката бяла нощничка, която д ъ р ­
жах в ръце. Опипах фината памучна материя, замаян от бе­
л о тата й, и се взрях с невярващи очи в избродираните вър­
ху п л ата инициали. Нощницата на Бет.
Станах и тялото ми запротестира болезнено. Наведох
се и вдигнах преполовена бутилка “Уайт Д ж и зъ с”.
П огледнах в огледалото и замръзнах.
Бях уплашен. В състояние бях да осера целия пейзаж.
Г ърбът и раменете ми бяха покрити нагъсто с черни
рани, някои от които лепнеха, все още кървящи Тежки
охлузвания, които със сигурност не бяха там снощи, кога-
то съ м заспал на стъпалата.
Върнах се до леглото и внимателно легнах по корем.
Все ощ е стисках в ръка нощницата й и, легнал така, се ог­
ледах наоколо - по всичката мръсотия и мизерия и р а зл а ­
гащ се боклук - и сгънах ослепително бялата нощница и я
пъхнах под бузата си. Усещах уханието на сладка л а в а н ­
дула върху нея, усещах мекотата и чистотата на материята.
М оже би усетих своята съдба в този тежък за сър цел о
м ом ен т, защ ото горещи сълзи потекоха по страните м и и
аз лежах по корем и не знаех какво да правя, нмто какво бях
направил - как, за Бога, се бях сдобит с нощницата на Б ет и
как, в им ето Божие, бях получил тези ужасни контузии?
Безкрайни въпроси изпълваха главата ми, но аз всеки път
не нам ирах отговор. Какво съм правил снощи? Д али бях
ходил в града? Дали не бях посетил Бет? Потреперах при
тази м исъл. Сам ли бях причинил синините по гърба си?
Д ал и не бях се боричка.! с някое от животните? Тези я р о с ­
тни ивици Божие дело ли бяха? Или на сатаната? Защ о та-
 ях такъв ужасен страх? Такава терзаещ а болка?
И аз лежах на леглото и бях преследван от хиляди по­
добни въпроси, които бяха още по-горчиви поради при­
съствието на одеж дата с ухание на лавандула. И аз разгъ­
нах нощ ницата, и я задържах на една о п ъ н ата ръка разс­
тояние от себе си, и после я пуснах д а се спуска в сгъвки
от девствена светлина и свещена лаван дула върху заср а­
м еното ми разп лакан о лице.

Ние се сблъскахме.
Тя не м е беш е видяла, когато п р екосяваш е с лека
стъпка пътя. Н ито пък аз я видях, тичайки надолу по него.
Небе. Земя.
И зправих се. Борех се да си поем а дъх в сред ата на
пътя.
Д ърж ах м ал к о мом иче за рам енете. У сещ ах меките
й топли рам ене и плата на рокличката и под ожулените си
длани. Г л авата м и плуваше в м оре от буш уващ а кръв.
Задърж ах дъх. Задържах дъх. Задърж ах дъх. Задържах
Бет. Задържах... За... държах Бет!
Б ет се вгл еда в мен и ум ът м и блокира.
“О, мили... О, м или Боже... О, м о л я те... М ол я те, не­
дей д а викаш... М ол я те, недей д а плачеш ... Моля те, не­
дей да викаш!”
Н о Б ет н я м аш е нам ерение н и то д а вика, нито да
плаче. Тя п росто м е погледна с огром ните си влажни очи,
които се взираха през отметнатите златни кичури. Усещах
как тял о то й треп ери в ръцете м и, но нея не я беш е страх.
Не я и болеш е.
Б ет се усм и хна и - и - е, добре, н ям аш е зл о б а в тази
усмивка, не, поне аз не забелязах - и тогава Б ет м и заговори.
Аз я държ ах на р ъ к а растояние, но тя се приближ и с една
стъпка. П ое д ъ л б о к о дъх. Ощ е веднъж. Л ав ан д у л о в ата й
м и р и зм а унищ ож аваш е см радта на свински лай н а, която
бях по н асъ бр ал в своите препъвания през д ен я и която
обилно се р азн асяш е от м оята особа. К азах л и ви, че тя се
приближ и с ед н а стъ п ка? Казах л и ви? Тя направи една
стъпка по-близо към мен.
 - Това си ти - каза тя - Това си ти. Ти се върна, о, Господи,
мислех, че си ядосан. Прости ми, Исусе. Съжалявам, задето
те биха снощи. Те се страхуват. Но аз не. Толкова се радвам,
че дойде. Сега имам толкова неща да ти казвам. Но ти знаеш,
нати? Няма нужда нищо да ти разказвам. Бъди внимателен,
спасителю мой. Те не те харесват. Ще се опитат да ти навредят.
Бързо! Трябва да вървиш.
Тя мушна нещо в джоба на куртката ми. Погледнах я
невярващ . Осъзнах, че все още я държах за раменете, и о т ­
пуснах ръце. Погледнах в дълбоките й като кладенци очи.
Т я прехапа долната си устна и преглътна. Една сълза се
о трон и от окото й.
“ И збрало си погрешния Бог, момиченце - исках да й
каж а. - Снощ и си отспивах след двудневно пи ян ство
С трахувам се, че си оплела конците, аз не съм...”
Н о искрите на м оите м ислени отговори не се
р азп ал вах а. Те бяха пресечени - по дяволите, бяха
потушени! Заровени от един ужасен писък вдясно от мен
Н ям аш е нужда да се оглеждам наоколо, за да разбера, че
о м р азн и я т обект, който беше вдъхновил този противен
скандал, бях аз. Все пак аз погледнах през рамо, дока то наг­
ласях сърпа си за бягството, и отпраших.
О т къщ ата до тази на Бет като хата се втурна един два
и десетм етров мастодонт в бебешко син пеньоар. Тя се из­
тъ р к о л и по стълбите към мен, бълващ а безумни обиди и
разм ахвайки дървена точилка като томахавка на войната.
- Т ова е той! Това е той! - бучеше тя. - Вижте! Х в ан ат
е детето! Х ванал е детето!
- Н е, не съм! Не, не съм! - извиках безгласно.
- О щ е ли искаш! За още ли си се върнал? И скаш д а
ти сп лескам перверзния мозък този път, а? Не ме е стр ах
о т теб! Сардъс! Сардъс! Къде си, за Бога? - пищ еш е тя.
П огледн ах пак назад - жената беше изоставила п р е сл е д ­
ван ето и бършеше лицето на Бет с ъгълчето на п ен ьоара
си. Б ет се дърпаш е и противеше.
- К акво направи той, дете? Какво ти направи гадн ият
м ъ ж ? О тговори ми, дете! Д окосна ли те? О тговори ми!
К ъ д е те докосна?
 Аз тичах и тичах и не спрях дори когато подминах та­
белата за южния край на града. Никой не м е преследваше,
но имах усещ ането, че инцидентът все о щ е не беше
приключат.
Накрая стигнах до един мост. Х олис кросинг. Бяха из­
минати много години, откакто бях идват тук. И двете стра­
ни на коритото бяха покрити с гъ сто преплетени храсти
от дива роза. Извадих сърпа си и се захванах за работа.

Ето м е - с цялата ми болка, с цялото м и страдание аз

потъвам, напускам живота, спускам се в см ъ ртта. И сам о
ще ви кажа, че умирането причинява болка . Наистина
боли. Въпреки наказанията за ума и тялото и всичко друго,
знаете ли, аз трябва да се усмихвам, да, трябва. Защ о по­
някога не м ога д а се въздържа да не се усм ихна в лицето
на всичко това?
И скам да кажа, че целият този гняв и осъж дане се из­
сипваше върху нас от небето, изразяването на чиста нена­
вист и необуздана жестокост, на кипящ а я р о с т - всичко,
което Бог в своя проционален, безразсъд ен , позорен съд
изсипва върху наш ата тъжна и въртящ а се планета, е - за­
щ о ли, то ва е с а м о параван. Н якъд е д ъ л б о к о Б ог им а
сърце, голям о колкото хамбар. Знам това. Г оворил съм с
него.
О т друга страна, точно какво се крие зад наш ите зем ­
ни страдания, е загадка за мен - точно к олкото и, сигурен
съм, е и за вас. И скам да кажа, какъв е пътят, по който Бог
стига до реш ението, да кажем, да взем е вси ч к ата вода от
м ясто А и д а я изсипе на м ясто Б? К акъв? П и т ам ви. Ако
не се и зм ерва с ентусиазма, с който се о т н а с я м е към о т ­
нош енията си с Бога, което спокойно м ож ем д а кажем, че
не е така, то га в а какъв е пътят? Чудя се! К а к в о става там
горе? Как се изм ерва беда? Кое и зм ерва ж ел язото? Д али
е някаква случайна систем а? К о л ел о на р ул етк а? О ттам
ли носи и м е т о си за р ъ т 17? И ли и м а н якак ъ в м о д ел ?
С ъ тво р ен о антитворени е, н ещ о с езо н н о , нещ о
астрологи чн о? Защ о м етодът на п отоп а е би л прилож ен
при първото докум ентирано то тал н о и зтреблен и е? Д али
Б о г е взел вана? П итам ви. И ли каква е била с и сте м ата , а
п о с л е - и съ творен ието? М атем ати ч еска ли е т а зи
с и ст е м а? Или числена? Или азбучна? Днес е д ен ят “Г Г -
разпространете една П роказа, няколко П огрома, няколко
в и д а П андем ия, едно П рогонване и една П л а с т м а с о в а
Праскова... Скоро ше разбера, когато С мъртта най-н акрая
щ е м е погълне - когато ше бъда извън обсега на ж и в о та -
ко гато ням а да имам възм ож ност д а се върна - да. то гава
щ е м и бъде разкрита загадката.

Н ощ та се настани над Х олис кросинг и аз клечах над

гредите на моста, слушах как се движи дървото, как се дви ­
жи водата, докато въздухът около мен ставаш е сериозен
Л у н ата беше стоманен двузъбен, забит в небе черн о и не-
изпробвано като камерите на сърце на м ъртва монахиня*
Т ази луна се опитваше да ме разстрои и беше избрала иде­
а л н ата нощ, за да го направи. Н еоспорим ата аура на неиз­
беж н ата катастроф а се излъчваш е от вида й - начин а, п о
който беше безгрижно кацнала в своята не видима прош ка,
свръхтеж ка за очите ми, надвиснала над света - тази луна
като сърп, свръхтежка и наклонена, сякаш най-лекото с м у ­
щ ение щ е я събори от гнездото й и щеше да я стовари върху
м и. Резервоарът от см елост, о т който трябваш е д а ч ер п я
то л к о в а често през този ден, беш е пресъхнал - п о с л е д н и ­
те капчици храброст бяха изразходвани, за да прем ина през
разп рости ращ ия се наоколо къпинак от бодливи храсти .
Бях преметнал колана си през една греда на м о с т а и
се бях спуснал надолу. Разбрах, че съм тръгнал в п о гр еш ­
н ата посока, в м ом ента, в който осъзнах, че не м о г а да се
въ р н а отново. Беш е твърде тъм но и храсталакът се о к а за
п о -д ъ л б о к , о ткол кото си м ислех. П о-гъст. П о -б о д л и в
К о л а н ъ т ми не беше достатъчн о дълъг Н ито д о с т а т ъ ч н о
зд р ав . И ли мож е би бях твърде тежък с всичкия си т о в а р
о т нещ астие? К акто и да е, аз скочих в дивите р о зи и с е
озовах проснат на ръба на поток клоака, свободен о т д р а с ­
кащ и я бодлив храсталак, но с тяло, лице, ръце, врат, п о к ­
р и т и с м ънички подуващ и се рани и д р а с к о т и н и .
П ропълзявайки под м оста, аз свалих куртката к п а н т а л о -
 ните и прекарах известно време в м ълчали во вадене на ид­
ните тръни, впили се в плата и п л ъ тта ми.
“Ако им аш е по един трън за всеки път, когато ум и ­
рах днес - си помислих, - по един трън за всеки път, кога­
то ме убиваха, светът щеше да е един голям бодлив храст.-
И въздъхнах толкова дълбоко, с такова отчаяние, с такава
скръб - да, толкова шибано тъж но,- че м и се наложи да си
кажа:- Успокой се, Юкрид, успокой се. О стани храбър. Сега
си в б е зо п ас н о с т. Н икой не м ож е д а те д о с ти гн е тук.
Б ради чката горе. Всичко ще се оправи накрая.”
И предполагам , че ш лю зовете па някакъв друг резер­
воар се отвориха, и уморено, с м н ого д ъ л б о к и изтичащ и
въздиш ки, аз плаках и плаках и след врем е заспах на брега
на м ал к и я м р ъ с ен поток и точно преди д а потън а в съня
си, сп о м н ям си, мислех си, че теп ъ рва тр яб ваш е да бъдат
изж ивени някои м ного лош и м о м ен ти , някои добри м о ­
м ен ти съ щ о м о ж е бй, но преди всичко си сп о м н ям , че си
м ислех как п р ед м ен стоят някои м н о го л о ш и м о м ен ти -
близки, бъ р зо приближ аващ и л ош и м о м ен т и , изискващ и
д а б ъ д ат изживени.

С ънувах, че съм дърводелец. Н а й -д о б р и я т д ъ р в о д е ­

л ец в гр ад а. Е д и н ден направих го л я м к р ъ с т и го занесох
на х ъ л м а сам . С лънц ето беше го р ещ о и подухваш е топъл
вятъ р, к о й то д о н асяш е д о уш ите м и хул и те н а хо р ата от
гр ада. О б ъ р н ах се и видях м н о го хора, м л а д и и стари , д а
д р а п а т н аго р е к ъ м мен. Аз слож их го л е м и я к р ъ с т на гъ р ­
ба си и зат и ч а х н агоре по хълм а.
Т а м ср ещ н ах една блудница, к о я то к о п аеш е дупка, и
к о гато я п о п и тах какво се оп и тва д а и зр о в и , т я м и каза:
- Н и щ о , п о гр еб вам греховете н а с в ета .
П о гл ед н ах в дуп ката и видях с а м о е д н а окървавен а
ръ кави ц а. А з се протегнах и я и звади х и б л у д н и ц ата каза:
- Л егни!
А з л егн ах върху к р ъ ста си и т я м е съ б л еч е. Т я извади
тръ н и те о т т я л о т о ми. П окри тя л о то м и с л ав ан д у л а и каза,
че т р я б в а д а м е п одготви , покри с л а б и н и т е м и със с о б с т ­
в е н а т а с и р о з о в а нощ ница. П о с л е б у тн а к р ъ с т а в дуп ката
и аз висях там , погълнат от собствената си м ал к а болка.
К о гато отворих очи, тълпата ме беше о б г р а д и л а .
Всеки един от тях беше облечен в роба с корона от т р ъ н и
и петрани. “Твърде много Христосовпи и няма д о с т а т ъ ч ­
но кръстове” - си помислих, изпадайки в паника.
Те м е свалиха и започнаха да се бият за м я с т о н а
кръста. Той проскърца под тежестта им и аз се ядосах.
- Т ова си е м оят кръ ст - извиках аз и х о р а та с е
разбягаха. Извадих огромен трион и коленичих до к ръ ста.
Започнах да режа. На няколко стъпки вдясно видях д р у г
кр ъ ст, същ ия, и започнах да го режа и него. П осле о щ е
един. И ощ е един. Д окато бях срязал четири.
- Н о защ о, Ю крид? Аз съм баша ти. Защ о? - и зр еч е
глас.
П огледнах нагоре и видях тате да седи на водн ата си
кула.
- Защ о? - попита отново. А аз стоях с проклетия т р и ­
он в ръка.
И кулата се срути и тате се размаза на зем ята.
П осле със странни конвулсии тате повърна духа - и з ­
в и в а щ а се купчинка ектоп л азм а, от която се и зд и гн а
съ щ ество , подобно на призрак. Освободен от оковите н а
см ъ р тн о стта, духът на стария ми баща лежеше из с та я т а -
сега бяхме в бараката, аз седях на масата - и с м ахаш и н а в ­
сяк ъ д е ръце се спускаш е и обикаляш е около мен.
П осле той долетя до м асата и седна на един стол т о ч ­
н о д о м ен и за първи път в ж ивота си тате не м и р и ш е ш е
н а м ъ р ш а или смазка. Вместо това мириш еш е на... н и щ о ,
м и р и зм а т а на завръ щ ащ и те се духове.
- И скам д а се съсредоточиш . И скам д а се о п и т а ш и
д а разбереш . И скам д а слуш аш с двете си уши и д а се о п и ­
т а ш и д а разбереш - започна той. Можех д а ви ж д ам п р е з
него. Д а, можех.
- Н якога гнилостта живееше в нашия дом. У ж асно зл о ,
к о ет о усещ ах д а се р азп р о сти р а в наш ата м ал к а к ъ щ а н а
х ъ л м а като о тровн о нещо. Н е винаги беше там , р а з б и р а ш
л и ? Б е ш е врем е, когато н аш и ят дом беше щ а с т л и в и н и е
б я х м е до во л н и , м а м а и аз.
 За първи път усетих с м р а д т а на т ази гнилост преди
години - с м р а д та на м ай ка ти. Т и не беш е роден ощ е,
всъщ ност майка ти беше бременна с тебе и брат ти. Знаеше
ли, че им аш е брат близнак? О, да. Б ож а истина. Ж ивя с а ­
м о един ден. П росто затвори очи и п рем и н а от другата
страна - тази страна.
Духът на тате изщрака с пръсти пред лицето ми и каза:
- С ъсредоточи се, м ом че, унасяш се, унасяш се.
К олкото по-голям ставаш е корем ът на майка ти с вас
двам ата, толкова по-гадна, лош а и н аправо агресивна с та ­
ваше тя. Тя удряш е здраво бутилката и бутилката си го
връщ аш е. Н акрая тя ви роди - тебе и б р а т ти - и аз гледах
как годините минават и въздухът се трови от лудостта. Н о
един м ъ ж не м ож е п росто д а о с та в и нещ о такова да
продължава.
С л ед к ато я бях убил, ние бяхме щ астливи , аз и ти. И
за известн о време - за седм и ц а-две - аз изпитвах някакво
възвисяване, да, бях щ астлив, че накрая бях почистил д о ­
м а ни о т р азл агащ ото се зло. Д вой н о по-щ астл и в бях, че
бях успял д а разчупя преградата м еж ду теб и мен. Но през
цялото врем е, момче, имах чувството, че нещ о не е с ъ в ­
сем наред. П рез цялото врем е усещ ах, че нещ о в това не
е съ всем н ар ед - нещо, което м и ри ш еш е на зло, лудост и
убийство. Н ещ о, свързано с теб. - Т ате се наведе напред и
насочи един призрачен п ръ ст към мен. - Нещо, свързано
с тебе. - И м атерията на неговото съ щ ество порозовя, с я ­
каш призрачната му кръв закипява. Д ум ите му ставаха по-
бързи, възбудени и във вълнението си т а т е се беше надиг­
нал о т с т о л а и се носеше във въздуха.
- Е дна сутрин се събудих и разбрах, че злото се беш е
завърнало. Чувах странното съскане и щ ракане и блъскане,
идващ и о т тво я та стая, и осъзнах, че з л о то никога не бе­
ше напускало дом а ни. - П ризракът хвана ръцете ми за кит­
ките и, повдигайки ги, се обърн а н а са м и натам . - И скам
д а ти каж а, просто погледни ръц ете и китките си. К акво,
за Бога, си правил? Н ещ о повече от м ал к о саботаж. Н ещ о
м ал к о п о веч е от отцеубийство.- Т о й ги слож и 4олу,
грим асничейки, докато ги гледаш е.
 Почуквайки с пръст по м асата, за да наблегне, т а т е
п р о съ ска през зъби:
- М улешки чиста кръв от хълма - каза той. - Н и е с м е
о т един вид.
Т огава мисля, че се събудих за момент. Беш е т ъ м н о
к ато в рог. Чувах сам о потока и бавно течащ ите м у води .
С п о м н и х си м оста. Спомних си храстите. Н о с а м о з а
м о м ен т. С ам о за момент. П осле обратно. О братно.
Бях гол. Носех се сред мастилена празнота като д ъ л -
б о к о во д о л аз или косм онавт - бавно побутвайки р а зн и
нещ а. Знаех, че има и друг изследовател с мен, някъде там ,
в теч н ата безтегловност.
Изведнъж бях въвлечен в бурни действия - нападнат -
оплетени пипала, хлъзгави, голи, сграбчващи и д ъ р п аш и
кислородната ми бутилка. Бях блъснат в мека стена. Килия.
К и л и ята беше облицована. Усетих как връв или корда м е
обвиваш е, прилепяйки ръцете ми до тялото, но аз се о с ­
вободих от лигавите въжета! Хвърлих примката върху гл а­
вата на своя нападател и я стегнах около врата м у и с л е д
няколко бурни минути бях удушил копелето, Той се н о се­
ш е м ъ р тъ в на маркуча си за кислород.
П осле ярка светлина изригна над нас и ние бяхме пов­
л еч ен и към нея, попаднахме във водовъртеж, о твеж д ащ
ни към крещ ящ ата дупка.

Звукът на автомобил на ниска предавка. пиНап. ш ум

от двигател и съскащ под гумите чакъл придружаваше н а­
ш ето внезапно изкачване, обикаляше задните алеи, к р и м и ­
н а л н и те квартали на подсъзнанието ми. О творих очи.
Т ял о то м и беше обвито в стягащ а плацента от топ ли н а и
с м р а д т а на прясната клоака и звука от процеждащите й се
води - сензорните устройства от моите сънищ а п р о д ъ л ­
ж аваха д а владеят сетивата ми. Легнал настрани на брега
на потока, аз се взирах в черната нощ. Въздухът беш е т о ­
пъл и гъ ст и мокър, а потокът носеше своя товар и го и з­
пом п ваш е някъде в полето. Страхът дойде като б р ъ м ч е ­
н ето на двигателите, които се приближаваха. Чак к о га то
бяха почти над мен - бяха два пикала - и виждах р а зм и н а -
 в а т и т е се светлини на фенерите да кръстосват отровното
поле, ум ът м и вдигна по тревога тялото ми пред надвис­
налата опасност.
Аз изпълзях нагоре по хладния и влажен глинест бряг.
Хлъзгах се и се пързалях по разкаляната земя. Изкачвайки
се по стръ м н ия склон, се хванах за дървен а подпора под
моста и се вслушах мълчаливо в приближ аващ ото погре­
бално шествие. Преброих четири лъча светлина, по два от
всяка страна на моста, което правеш е общ о шестима м ъ ­
же с д в а м а т а ш офьори. Те напредваха безм илостно,
болезнено, хищнически. Аз се вмъкнах м еж ду две греди,
където бях скри т от лъчи те на ф енерите, и слуш ах
внимателно, очите ми се взираха невиж дащ о във водата и
за м ом ен т си помислих, че луната заедно с шепа звезди
беше паднала от своето небесно гнездо в потока.
“Т ова е сам о отраж ението на л ун ата” - си казах, ко-
гато колелата на първия пикап стъпиха върху дъските на
м оста точно над мен. Звездите приличаха на големи зл ат­
ни монети.
“По дяволите - помислих си и се спуснах обратно на­
долу по склона д о потока - до луната и ш естте звезди.- Това
не е отраж ение!” - си помислих и сграбчих адм иралската
си куртка и сърпа. Возилата бяха спрели върху м оста и се
чу просъскването и блъскането на разхлоп ани м етални
врати.
Аз изкачих отново склона, уплашен от собствената си
пълна голота, и като се изкачих меж ду двете подпори, ви­
дях потапящ и те се лъчи д а разбунват трън ака, брега, по­
тока и се притиснах в нишата, където подпорите на м оста
се срещ аха съ с склона. Чувах похлопващ ите им обути в
ботуш и стъ п ки по дъските на с ан ти м етр и о т главата ми.
О питах се д а контролирам сви стящ о то си вдиш ване, но
надигащ ият се юмрук на болката стягаш е гърлото и съ р ­
цето м и. О, съ р ц ето ми биеше с так ава отекващ а в п ли т­
кото скр и вал и щ е тревога, че см етнах за нужно да навия
куртката и панталоните си на топка и д а ги притисна до
лявата стр ан а на гърдите си. Г лината беш е студена и леп­
кава като м ъ р т в а кожа и навсякъде о к оло м ен се чуваха
странни поскърцвания, идващи от мастилените кухини, из­
пълнени с мръсотия и изгниващо дърво. Виждах как свет­
лините на фенерите намигаха през дъските. Угоени гади-
ни проблясваха и пълзяха слепешката по корема на м оста,
изведнъж объркани от внезапната ми поява.
Д вам а мъже стояха почти точно над мен и осветява­
ха с фенерите си брега и потока. Единият се облегна на п а­
рап ета и се опита да изследва мрака под моста, доколко-
то му позволяваше ъгъла от светлина. Но скривалищ ето,
в което се бях свил гол като бебе, беше доста извън о б се­
га на търсещ ия пръст светлина.
В м рака слушах разговора на тези над мен. С всяка
тяхна с гъпка по тялото ми се сипваше по малко пясък меж ­
ду дъските.
- Не ми остаа ‘ного на тея бътерии, мамка му. А ги
слож их едва миналата шибана седмица и виж к’во става!
Хей! Пронг! Как са твоите бътерии? - извика единия.
- К ’во-о? Ти ли си, Сол? - провикна се друг мъж о т ­
татък м оста.
- Д а. Питах как са шибаните ти бътерии?
- Д а го бъхтам ли? Целия шъ го напрая син, тоя м а ­
лък ш ибаняк. Ако има нещо, дет’ да не мога да го ди ш ам ,
това са скапани психари, нъл разбидш ? - отговори П ронг,
който дойде, похлопвайки, през м оста до Сал.
- Н я м о копеле - изсъска Сал тихичко.
О тново настъпи тишина, този път по-дълга. Фенерите
ровеха.
- К ъде е Групър и... как беше... не знам... оня, м ладока?
- поп ита Пронг.
- Ч изълм или Призъм или Джизъм... д е а знам... долу
са, проверяват пуд моста. Аре да върим. Нищо не виж дам
с тоя ш ибан фенер. И без това сигур вече е офейкал о т
доли н ата. Тоя Суифт щ о не върви сам да си лови хората?
П р ез потока виждах две бледи светлини да п р о б л я с ­
ват о т д вете страни на моста.
- К ак е от твоята страна, Групър? - извика един глас.
- К акво беше т’ва? - отговори Групър.
- К ’во-о-о?
 - Казах, какво беше т ’ва?
- Казах, как е от твойта стр... о, забрави, ням а значение.
- Д а, м о и те същ о, а ги слож их м и н а л а т а седм ица.
Една бутилка се разби в кам ъ н и те д о потока. Аз се
стреснах.
Сол или П ронг, единият или другият, к аза рязко:
- Ш шшт. М лъкни. Ч у л и т’ва?
- Чух ли к’во?
- Т в а . Ш ш ш т. Чуй!
- К ’во-0 ?
- Т ози стр ан ен звук като дишаме. Ти ли си, С тоут?
- К ’во-о-о?
- Ш ибания звук като дишане! Исусе!
- Не, не съм аз - каза Стоут нервно,- със сигурност не
съм.
- М лък! С л у ш ай те всички и не диш айте! Ш шшт!
Аз затаих дъх.
П оследва крещ ящ а, пръсващ а гл авата, изп ърж ващ а
дробовете, наказващ а сърцето вечност. И в н есвързваш а­
та болка на нейното примигване, когато атм о сф ер ата пул­
сираш е в дълбоко червено и тъмносиньо, спом ням си, м ис­
лех си, че въп реки цял ото това ч есан е на езици, което
продълж аваш е, ни щ о същ ествено не беш е направено и че
мож е би сл о в о то не беше чак такъв д а р в к рай н а см етка и
че д е й с тв и я та говореха п о-силн о о т д у м и те, действия,
казах, д о к ато чаках д а м е н ам ер ят и убият.
И те м е нам ериха.
С ветлините на фенерите м е напипаха. Е дно м алко без-
к о см ен о ж и в о тн о . Т р о п ащ и ботуш и м е заоби кол и ха.
М ачете и зс в и стя х а във въздуха. Р а зд е л и х а д ъ ски те.
Н арязаха м е на д ъ л ги ивици месо. Разцепиха ч ерепа м и с
един с м ъ р т о н о с е н удар. Н а к ъ л ц ах а м е на кубчета. Н а
кай м а, на пю ре. Н а супа. И нито звук за п р о тест.
И от сготвения труп една идеална душа, цяла във всяко
отнош ение, се понесе нагоре, за д а бъде п р и ета в небес­
ното М у лоно.
Но те не ме намериха. Не, не ме намериха.
- Е то го, сви т на топка под моста! - извика П рон г или
С ол, падайки на колене с треперещ фенер в ръка. С д о л е ­
пено д о дъските око той се вгледа в мен през една пролука.
- О, Господи, той е чисто гол и м и се усмихва по о с о ­
бен начин! - възкликна Пронг или Сол и целуна острия връх
на сърпа ми. Аз замахнах силно със стоманения нокът през
д ъ ски те и го забих до дръжката в едрото му опулено л и ц е
и п осле завъртях сърпа назад и съдрах от черепа му т ази
м аска. Т ова глупаво лице - съдрах го като крещ ящ а м аска.
Да, но и аз не го направих. Не, нито пък аз.
- Н я м а никакво шибано дишане бе, пъзльо. Аре да въ-
р и м - к аза С ол и те се обърнаха и се отправиха към к о л и ­
те си.
- Т о я скапаняк е там , знам , че е там - в ъ зр о п та
П ъ з л ь о т о , но те го натикаха в пикапа и отпраш иха по
Главния, към града.
М ож е би беше заради бягането и изпитания страх,
п р е п ъ в ан и я та , нараняванията, л о ш ата посока, в к о ято
вървях, всичките проклети чувства, които изпитвах по вре­
м е на т о в а м рачн о спускане, този ден, тази нощ - или м о ­
же би за р а д и пълната сигурност на употребата на м о я т а
земя, туптенето и приспивната песен на нейната почва. И ли
м о ж е би им ах нужда да сънувам, да очистя всичките си
нечестиви м исли, които бяха толкова дълго скрити в з а д ­
ните улички и мазета, алеите и вътрешните дворове на м о ­
ето подсъзнание. Или пък може би да се дълж и на това, че
не бях сп ал м ного напоследък - или пък бях спал, бях, не
бях л и ? И л и може би поради нито една о т тези причини, а
Б о г беш е см етнал за нужно, че трябва д а се забавя ощ е
м ал к о в т о в а странно скривалище, не знам , но точно това
направих, сви т и гол и дремещ там.
Н и к о г а не подценявайте страха. С трахъ т е ш еф .
С т р а х ъ т е крал. С трахът е Бог. Той е навсякъде и във
всичко. Потенциалната опасност. Какво мислите? С трахът
е д объ р вожд, но лош воин. Това е моето мнение. Така виж ­
д а м н е щ а т а . От всичките емоции, които вл и яят н а
сетивата, ням а нито една така всепоглъщ аш а толкова н а­
п ъ лн о о бсебващ а и толкова направо настоятелна к а т о
страха. Д о т о л к о в а че докато лежах, закрит от пръст, в т о ­
 ва ужасяващо скривалищ е под моста, прим рял от страх -
толкова уплаш ен,- аз почти не забелязвах к ри ти ч н ото
състояние, в което беш е тялото ми. М акар че без с ъ м н е ­
ние се противеше, м озъкът ми беше така напълно опусто­
шен от страха, че м о ето сетивно контролно т аб л о беше
блокирало. И сега, когато двигателите заглъхваха в д а л е ­
чината и страхът нам ал я за момент, болката си пробива­
ше път.
Кръвожадна болка сграбчи десния ми крак. Л евият ми
крак беше изтръпнал и безчувствен. Х ващ айки се за една
подпора от д о л н ата стран а на м оста със сво б о д н ата си
ръка, аз се надигнах и извъртях тялото си с колене, все още
прибрани към гърдите, и се отпуснах по гръб. И звиках от
пронизващата болка, която разряза възпалените ивици по
гърба и плещ ите ми, и се наведох напред, смущ авайки ш е­
па гадинки, които изглеж да приветстваха топлината на тя­
лото ми, които се отлепяха от дървените греди и падаха
хладни в буйния огън на плътта ми.
Болката, която се беше насъбрала в големите сини по­
дутини по гърба ми, като чел и стимулираш е ч асти о т па­
метта ми, които иначе биха останали спящ и - бели хаотич­
ни взривове от спом ени - озадачаващ и - чужди - загубени
препратки, изстреляни о т викове бяла болка - уж асни пар­
ченца от м ъ р тво време, страховити в своята ж и вост и ня­
как си ощ е по-болезнени заради своята преходност, сво ­
ята разпокъсаност и своята безизходност. М ъ ртво време,
посетено отново от агония.
М рак. С кърцащ дъсчен под под ккраката м и. П арче
луна свети през ш ироко отворен прозорец. Р а зв я в ащ а се
завеса. Аз съ м почти гол, но е нощ и в с т а я т а н ям а
светлина. Н о аз п о зн ав ам стаята. Познавам стаята.
М омичеш ки м и р и зм и . Ч исти чарш аф и. С апун. П удра.
Нейните м ири зм и . П осл е напрегнат ш епот, тр еп ер ещ и
развълнуван. Р азвълнуван . Г л асъ т й. Н а е д н а ръ ка
разстояние. “Ела... върху... мен... Исусе. О... Исусе... моля...
те... ела... върху... м ен .” Бум-бум, бум-бум, бум -бум , бум-
бум. П роблясва сърп. Л уната - ален резен. Тук, в тъм ното.
В нейната стая. Д ъхът й изрича думи по кож ата на странц-
те ми. “Аз... съм... готова. Аз... съм... готова.” Чиста пам уч ­
на м ат е р и я . Тялото ми блести на лунната светл и н а.
Д о к о с в а н е на лавандула по бузите ми. “Т воята м а л к а
кукла... м алка кукла., е готова.” Изчервяващ а се тъмнина.
И зчервяващ а се тъмнина. М ъртво време.
П о сл е експлозия от светлина. Стена от восъчни кули
с увиснали челюсти. Лицето на Бет. обляно от сълзи. И аз
- аз стоя в центъра на стаята, облян от светлина. В р а м к а ­
т а на вр а т ат а - вещица. Цветна жилетка. Ш арено лице*.
Д Ъ рвена точилка в ръката й. Крещ ящ и зъби, крешяши, о.
Бож е мой... О, Боже мой. О, Боже мой. Аз се завъртам .
У лавям с поглед Бет, която се увива в бял чаршаф и се и з­
правя седнала в леглото. И аз, треперещ от страх. О бръщ ам
се къ м прозореца. Тръгвам д а прескачам през него.
Брутални удари по гърба ми - с боздуган, с точилката. Тъпи
удари. Един. Два. Три. Четири. Викащ и въртящ се и тича,
аз тр ъ гв ам като ранено куче в нощта. Пълзя през праха н
тъм нината до моето убежище, моето кралство. И там, в м о­
ята стая, вия, полудят от болка. Разцепвам на две една ку­
чеш ка къщичка с брадва. Тъп плясък на месо. Прехвърляме
на болката. Аз, виещ от болка заедно с кучетата в тъм ното
Стискаме на лавандулова материя. Свежа и нова, напълно
разкопчана. Все още топла от нея В ръцете ми~

Чух тупуркане на обути в пантофи крака над мене. На

л у н н ата светлина подпорите на м о ста приличаха на ред
зъби, а с а м а т а луна - на кучешки зъб. Ш ляпаното на о б у ­
тите в пантофи крака се засилваше и прнлижаваше, а с не­
го идваш е повей от лаванду ла. Нима това можеше да е Бет
- на д ъ с к и т е над мен? Д окато аз лежах в киш ата, буден с
ш ироко отворени очи.
- И сусе - каза тя,- Исусе, наблизо ли о С М исли чс см
наблизо. У сещ ам те навсякъде около себе си. О. аз п р о с ­
то зн ам , че си наблизо.
А з те чаках в стаята си гази нощ, но после дой доха
секачите на тръстика и един от тях каза на татко, че см под
м о ста, но никой не му повярва заради трънака Те казаха,
че един ствени ят начин, по който би м огъл да стигнеш д о
 под моста, е да си се превърнал в заек. Т ака ли направи,
Исусе? Той каза, че те е чул как дишаш, и ето как разбрах,
че е истина, и разбрах, че трябва да дойда при теб. Излязох
през прозореца - точно както направи и ти.
Тя млъкна за м ом ент и аз чувах единствено предпаз­
ливите стъпки. П осле тя оново заговори. Т олкова крехко.
Толкова нежно.
- О бичам те, И сусе. Ти прекъсна м о я та сам о та.
И тя отново м лъкна. И отново се чуваш е ш ляпането
на пантофите й. Сякаш тя се консултираше с тиш ината как
да ме открие, спирайки да чуе, после правеш е ощ е крач-
ка-две, приближ авайки се все по-близо - защ ото тиш и на­
та провеждаше някакво много точно разузнаване - къде по
вистенето ми, къде по кървенето,- докато детето стъпи на
паянтовите дъски точно над мен. П одм етки те на п ан то­
фите бяха бувално на разстояние дебелината на една д ъ с ­
ка от напретнатото ми, пулсиращо лице.
- О, Исусе, то ва съм аз, Бет. Н е е нужно д а говориш .
Знам, че си там . Н е м о га да те видя. Н о знам . М о л я те, не
говори. П о-безопасно е, ако сам о слуш аш .
Тогава м и сл я, че трябва да е клекнала, защ о то , м а ­
кар че гл асъ т й се сниж и до шепот, аз чувах и д еалн о ду­
мите й - внушавах си, че дори чувствам сл ад к ата горещ и­
на на дъха й през дъски те - докато м оя - м о и те дихания -
защо моите дихания свистяха, ставайки все по-груби и по-
груби, до като се опитвах отчаяно д а ги к о н тр о л и р а м - и,
е, добре - можех - м ож е би - да ги к о н трол и рам по-добре,
ако не бях така обвързан с буш уващ ото си съ р ц е и него­
вия панически тътен. Господи, целият ш ум е в него.
- Зн ам , че ж ен ите са м ъ дри ж ени. З н ам го. Те
предрекоха, че ти щ е дойдеш и щ е м е избереш за своя...
слугиня. Н о аз не ги харесвам. С ъж алявам , И сусе. Знам,
че не е редно, но не м о га иначе. Аз ги м разя, защ о то те ме
м р азят и се страхуват от теб и ж ел аят д а те н аран ят. Бих
ж елала д а не ги видя никога повече - нито една от тях. Бих
ж елала никога да не отговарям на въпросите им - на нито
един. С ъ ж алявам , че те биха. Н икога н ям а д а им простя,
макар д а знам , че и това е грешно.
 Знам защ о избра мен. Защото никой не би могъл да
те обича, както аз те обичам. Аз съм твоята м алка кукла.
Аз ти се о тд авам без въпроси.
Н ейният тъничък глас звънтеше и звънтеше.
- И аз знам защо нашето приятелство трябва да се пази
в тайна. И наче те ще те убият, както те убиха в Библията.
И тогава ням а д а можем да бъдем заедно. Ако не бяха те,
м ож ехм е д а живеем в тази долина заедно. К ато най-доб­
ри приятели. О, трябва да внимавам, Исусе. - М исля, че
тя плачеш е, защ ото чувах хлипането й, докато говореше -
... п росто щ е затворя очи и ще умра. - И тя отрони една
теж ка съ лза, която премина през дъските и експлоадира
върху л и ц ето ми, точно под дясната ми скула. И когато
кап ката се изтърколи, аз я улових с език. И м ом ентално
бях ш окиран о т сладостта на сълзата, защ ото досега по-
завах съ лзи те сам о като горчилка - сам о горчилка - вина­
ги горчилка.
- Т и идваш при мен, Исусе, в сънищ ата ми. Аз седя
на с тъ п ал а т а на паметника, където съм била оставена от
Бог, к о гато е спрял дъжда, и чувам неш о зад себе си и се
обръщ ам . К ам енният ангел е оживял и, Исусе, това си ти,
с голем и бели криле и сърп, издигнат над главкта ти - твоя
кървав сърп - твоя знак. Виждаш ли? Разбирам всичко. И
тво ята к р аси ва коса виси над раменете ти и красивите ти
очи са пълни с любов. Ти не отронваш нито една дума, но
всичките т и рани кървят.
М оля те, Исусе, не ми се сърди. Толкова съж алявам ,
че те удряха. М ен също ме боля. П ърво м и казват д а те
обичам , после те прогонват. Този свят е твърде жесток за
нас.
К акъ в е тв о я т свят? Сигурно е красив и тих - м я с т о
на р азб и р ател ство , където няма никакви въпроси. Ще м е
заведеш ли т а м ? В твоя красив свят?
Б ет м лъ кн а. Чух стъпките й да се оттеглят и после да
бъ р зат обратно. П осле напрегнато:
- Е т о ги, идват! М оля те, Исусе, о стан и там . Н е
говори. С луш ай. Мемориалния площ ад В навечерието на
Лразника. Ще те чакам.
 Чух шум от к о л а - д ве коли спряха със скъ р ц ан е.
После шум от тичащ и нозе, тежки, възрастни.
- Бет! Бет! Т атко е. Д обре ли си? - извика таткото.
И после още забързани стъпки, сам о че по-тежки, по-
бавни. И странно скърцане на колела.
- Пусни я, С ардъс С уиф т - дойде заплаш ителен ж ен ­
ски глас. - Това м и н ава всякакви граници! Не! Н едей д а
протестираш , С ардъс. А ко не можеш д а к о н тр о л и р а ш
детето, тогава трябва д а намерим някой, който щ е м ож е.
Хилда, сложи я в колата. Т я ще остане при мен тази нощ .
Чух как групата се отдалечава, но скърц ан ето на к о ­
лата и тежките стъпки се забавиха м алко и друг ж ен ски
глас, дълбок и изклю чително глупав, бавно каза:
- Е, Уилма, сега вярваш ли ми? Или всички Х ри стови
невести се ш ляят полуголи посред нощ ите?
- М лъкни, глупачке - отговори У и л м а Е лдри дж с ъ с
змийски ш епот и от дум и те й ме побиха гадни тръп ки . -
Дали си сварила или не някого в стаята на детето снощ и ,
не е важно. С т а н а л о т о - станало. Н и щ о не м о ж е м д а
направим. Важното е никой д а не разбере, м ал оум н и ц е.
Сега само аз и ти знаем за този инцидент и ако някой друг
дори сам о подм етне нещ о, щ е знам кой си е р а зд р ъ н к ал
голям ата уста. Я сн а ли бях? И повярвай ми, Х и л д а, щ е
хвърчат искри, ако чуя нещ о такова, Разбра ли? С ега с т и ­
га стоя така и стига к и м а с глава и ме закарай д о к олата.
Аз потръпнах в скри вали щ ето си, когато ц и врещ и те
колела заглъхваха - цък, цък, цък. Кръц, цък, цък, цък, кръ-
ъц - и двете конспираторки се присъединиха към другите.
Разярени д в и га тел и , ш ум от м о то р и . И зч е зв а щ и .
Заглъхващи.

Знаете ли, понякога Б ог м и напомня на онзи н е р а зб ­

ран великан със зл атн о то сърце, който ж ивеел в с а м о т а ,
без приятели зад своята планина, от която се страхували и
бягали всички, които живеели под сянката му, но който т ай ­
но от всички върш ел д о б р и дела - като издухвал б у р ен о ­
сен облак от пътя на някоя принцеса. Н о хората. Н о х о р а ­
т а виждали с ам о л о ш а т а м у страна, когато, о б л а д а н о т
объркване и тъга, той стъпкал няколко града. Н о ако хо­
р а та с ам о поспрат и видят добрата му стр ан а, н асъ рчат
го и б ъ д ат негови приятели и го поканят да живее с тях в
града, тогава той ще престане да се чувства объркан и тъ ­
жен и ням а д а има причина та им пакости. Н о не, те ням а
д а го направят. Те дори не се опитаха. О питахте ли се?
Н априм ер. Мочурището е един голям, противозвуков
кръг от растителност. Влезте в мочурищ ето дори няколко
крачки и ще забележите пътната липса на звук. М очурището
си има собствен език - малко ръмжащ, м атко к р ещ я т, м ат-
ко задъхващ се за въздух. Но докато потъвам в този б л а­
ти ст кръг от подвижна кат, за мен е важно да чувам приб­
лиж аван ето на моите пазачи, за да не загубя следата на
врем ето, напълно и просто да заспя. Е чувам ги! Мога!
И в то ва е Божествената му красота. Чуйте.
Ч увам коли. Коли и пикапи. Чувам как реват клаксо­
ните им и грохота на двигателите им. Аз - м о и те п азач и .
М ои те убийци. Те се събират при м ойта барака.
Ч увам виковете им. Точно сега, в този м ом ен т, носе­
ни о т северни я вятър над мочурищ ето. Т ази крепост от
д ъ р в ета и преплетени лози - и долу. в безпокривната кап­
сула от кат - това катище - тази мрачна клетка - този кафез,
в кой то и зчезвам - разтапям се, стопявам се.
О бъркани са от голямата сте н а която обграж да кр ал ­
ств о К учеш ка глава - объркани от ш ем етните й и зм ер е­
ния и кръвож адност.
Прас! С ега се опитват да разбият портите на п а р ч ет а
П рас! С ега ги блъскат с кола.
Ч увам “тряяяяс” Бтагодаря на Бога и на голям ото му
сърце.
Д ве нещ а са се случили. Точно както ги бях п л а н и ­
рал д а се случат.
П ъ рво, разбили са портите.
Второ, издърпати са всички тслени капаци на клетките,
д о к ато са бутали портите. Измайсторих п росто устр о й ст­
во м и н а л а т а нощ , използвайки няколко въж ета и м акари.
С ега и м а т известни проблеми П овярвайте ми. С ега си
и м а т известни проблеми.
 Моите кучета! Ч увам зловещ ата м узика на м о и т е
кучета. Различавам, че това са моите кучета, а не техните,
защото нито едно куче не звучи като моите. М оите кучета
не лаят. Не, не лаят. К о гато моите кучета л аят, те ви ят -
смразяващ пронизителен звук - една дълга нота с не м н о ­
го голяма сила. К о гато са гладни, моите кучета - и и м ам
предвид зверски гладни - оголват строш ените си зъби и
дълбоко от техните възлести тела излиза този особен звук
на различни височини като някакво зловещ о сатан и н ско
пеене.
Има ярост във въздуха. Чувам я оттук. Радар на злото.
М оите кучета и зп р ащ ат някакви много недруж елю бни
съобщения. И зпращ ат лош и вълни, но това, което търсят,
не е хамстер.
О, ловци на глави. Т ова са моите кучета. Те куду­
кат от своите клетки, за д а ви посрещнат.

Д окато източният край на долината се спретваш е за

новия ден, и зб л е д н я в ащ а та нощ се ви ж даш е как
кристализира, изпълнена с м иниатю рни сивкави зр ъ н ц а
видимост, и именно в тази полумрачност аз извлякох р а з­
пънатото си тяло изпод м оста.
Гледайки назад към него, аз се дивях на сп р етн атата
м алка хралупа, която бях открил, оформена от с ам ата р ъ ­
ка на Бога, защ ото той със сигурност беше пъхнал п р ъ ста
си в тази влаж на зем я, спирайки самоубийствения м и п о­
лет и помагайки м и д а се скрия - зад стената от тръни, неп­
роходима за никой друг освен за мен - онзи, чийто ж и вот
беше изпълнен с трънливи храсти и бодили, чиято пътека
беше задуш авана от игли и тръни, онзи, чиято гл ава беш е
коронясана с тях.
Аз стоях край потока и махах дебели сиви пиявици от
голото си тяло. Бях тро гн ат от начина, по който всяка пи­
явица се впиваш е в к ож ата м и, държ ащ а се, за д а зап ази
скъпоценния си ж ивот с големите си вендузести крач ета и
издавайки тих п лю щ ящ звук при отлепянето.
“Д али целувката е нещ о подобно?” - си пом ислих,
докато слагах пиявиците внимателно върху кърпичка, к о ­
 ято бях поставил на земята. И си помислих за Б ет и как
беш е стояла на м оста над мен със своите пантоф и и си
представих как ветрецът прилепя фината материя на н о щ ­
ницата й към тялото. За момент си помислих д а се върн а
в ниш ата, но се отказах от идеята моментално п о р ад и
ф акта, че гражданите съвсем скоро щяха да се р а зщ ъ к а т
напред-назад, а дотогава имах намерението да бъда з а л о с ­
тен зад стените на кралство Кучешка глава.
Завързах крайчетата на кърпичката и закачих п ъ л н о ­
то вързопче с целувки на катарам ата на колана си, после
тръгнах по потока и го следвах чак до рафинерията, после
- зад насажденията, оставяйки потока да криволичи наго­
ре по склона на долината. Наближих Кучешка глава от и з­
ток и вм есто да заобиколя до главната порта, аз влязох в
кралството през тайна врата, която бях поставил в с те н а ­
т а - за в случай че някой беше превзел мястото и о ч ак в а­
ш е завръщ ането ми. Никога не можеш да бъдеш прекаде­
но внимателен, ако постоянно играеш. Това беше едно о т
пъ рвите неща, което ми каза Бог.
Тайната врата се основаваше на простия принцип на хо­
ризонталното отваряне, при който се повдигаше ръж дясало
ж елязно парче, поставено в приспособена рамка от прозо­
рец - като гилотина Повдигаше се само колкото да пропъл­
зя под нея спокойно. След като бях разделил мрежата и под­
скачащ ата вила - казах ви за подскачащата в ал а нали? - д а
д а разбира се, че ви казах, тя ми е една от любимите - толко­
ва проста, а каква ужасна сила! - и бях пропълзял ц яя-
целеничък, и след като видях ръждясалия панел да се зат в а ­
ря зад мен и да се издигат стоманените шипове от з е м я т а и
бях презаредил капаните, аз се разходих до казана и н ап ъ л­
них една бутилка с последните капки ракия. Изтъркалях две­
те празни каци до стената за да подсил я укреплението и р а з­
пръснах купчината студена пепел наокало. Д а след като сто ­
рих всичко това, аз се отправих с лека стъпка гь м стари я
шевролет, скочих на капака и отпих дълбока добре заслуж е­
на глътка от “Джизъса", ритнах високо с ботуши и ги ударих
после в очуканата броня, направих го отново, ритник-прас,
ритник-прас, ритник-прас, оптих от “Джизъса” отново, нак­
 лоних се напред, слагайки глава между коленете си, отпус­
нах се назад и легнах по гръб върху покрива, отново ритнах
нагоре с ботуши и ги стоварих върху бронята, наклоних се,
облегнах се, ритнах, проснах се, наведох се отново, смях се и
се клатих, смях се и се смях, отпих и се претьрколих, паднах
и се смях, смях се и се смях и се смях и казах:
- Х а така, Ю крид, момче! Ти успя! Те се опитаха, о, и
как ш ибано се опитаха, но не те хванаха. О, не. Н аправо се
преебаха! Да, господине, направо се преебаха!
И аз се изправих на капака и се качих на покрива и,
смеейки се, отпих още една глътка от бутилката, после за ­
почнах да подскачам нагоре-надолу с всичката си сила и
шум, която имах и който можех да предизвикам , да, наго­
ре-надолу - прас, прас, прас, прас - въртях се, говорейки,
крещейки! “Т очно така, см ърдящ и ш ибани путки! Е лате
да м е хванете! Д а-а-а-а-а! Д а-а -а-а -а ! П реб и й те ме!
П ребийте ме, да! Да-а-а-а-а! Х айде, ш ибаняци , пребийте
м е де!” - И разсичайки целия ш ибан свят с гигантския си
сърп, търкаляха се глави, търкаляха се глави надолу по те­
чащи реки от кръв, потоци от съсиреци, океани от ужасни,
обезглавени, осакатени. Храс! Храс! М асово изтребление,
масова смърт, масово кръвопролитие от м о ята ръка. Храс!
Храс! О т собствената ми ръка, храс! Х рас! О т м о ят съси-
чащ сребърен сърп.
И изведнъж с ъгълчето на окото си я видях - алена
светкавица, сти ч ащ а се по зад н ата стен а на бараката, и
гледката нап раво ме нокаутира. Н якой се беш е п р о м ъ к ­
нал в м оята обител, моето кралство, м о ето убежищ е и бе­
ш е оставил противния знак за своето пром ъкване!
С лязох о т покрива на ш евролета, очите м и бяха при­
ковани към стената, отпих отново от б ути лката, запуших
я и тръгнах с м е л о напред.
О тне м и известно време, д о к ато осъ зн ая какво беше.
“И зб р ал и са д а нахлуят в м о я т а со б ст в е н о с т и нищ о
не м ога д а н ап равя - си помислих. - Н и щ о .”
М нож ество бъбрещ и гласове, п ак о стл и ви дем они и
гноми и тролове ядяха мозъка м и и м е пронизваха със сво­
ите реш ения. Решение.
 И зм ъкнах един чук, целия покрит с кръв, и сти сн ах
зд р ав о дръж ката в юмрука си.
“И дват и се присмиват без страх от упрек - ско р о щ е
им писне от всичко и ще престанат да се забавляват и п р о с­
то щ е приклю чат с мен. Ще дойдат тук - трима, ч ети р и м а,
д есет, двайсет, не знам, но ще дойдат и ще ме убият. И
ако в о л ята Божия не ме бе остави ла снощи под м о с т а
вм есто тук, може би щях да бъда прикован към с те н а т а ” -
разсъди х аз.
Взех чука и избих трите петнайсетсантим етрови п и ­
р о н а о т разпънатата кучка и оставих вцепенения о б е згл а ­
вен труп д а се претърколи по гръб във втвърдения от кръв
прах. П редните й крака - ръце - бяха разчекнати в с т р ан и
неестествено, а задните бяха счупени в бедрата и леж аха в
праха под всевъзможни ъгли като стрелките на часовник.
О ткрих главата чак късно вечерта, сплескана на каш а и бъ-
к ащ а о т мравки, на дъното на варела за изгаряне.
П о това време нямаш е вече връщ ане назад. Бяха в зе ­
ти някои важни решения. Някои важни инструкции бяха
получени. И аз нямах друг избор, освен да се съглася с тях.

Знаете ли, не м ога д а не се чудя каква всъщ ност р а д я

играете вие във всичко това? Да, вие, вие, .мълчаливи и зли
зр и тели . И скам да кажа, къде се вмествате. Чудя се.
Вие им ате ли изпито лице и носите ли сива перука и
ч у кате л и с м алко дървено чукче? О т вас ли идва т о в а
с тр а н н о чукане, което чувам напоследък? П редставях си ,
че т о в а е звукът от някаква по-напрегната дейност. К а т о
д ъ р во д ел ство то. К лада ли ми сковавате? Н о с и те л и ч е р ­
ни качулки? Ж ивотът ви сам о стърготини и прах от д ъ р в о
л и е? Р азп яти е ли сковавате? И м а м усещ ането, без д а
и скам , че чакате нещо. Вие да не сте голям черен я с т р е б с
ц и л и н д ъ р и ковчег от борово д ърво под крилото? З а то в а
л и чувах - усещах - напоследък този звук от р а зм а х в а щ о
се к р и л о ? Чудя се дали ще се срещ нем някога. И с к а м д а
каж а, д а не сте някакви второстепенни актьори, н я к ак в и
допълнения, които ще се покажат в последната сцен а с и з­
к р и вен и о т ярост лица, погнусени от разм ера на м о е т о
 най-отвратително деяние, размахвайки над главите си
евойте смирени и самоделни инструменти - рала, изкова­
ни на мечове, куки, изковани на копия - крещ ящ и, викащи:
*0, ужас! Ужас! Вижте какво е направил! Всички ни е убил,
а ние все още не сме разбрали!” И скам д а кажа, кажете
ми вие? И ли и вас ви стяга ш айбата? Д а не сте някакъв
информатор? Слушалка? Служили ли сте на враговете ми
с ценна информация? Затова ли никой не се е хващ ал д о ­
сега в м оята летящ а вила? Затова ли някой реш и да про­
никне в кралството ми и да разпие поданик на стената на
бараката? Защ ото са знаели, че съм приклещен в една дуп­
ка от другата страна на града? Затова ли стана така, че оне­
зи мазни лакеи от лагера успяха да ми направят засада
вчера? Чудя се. Тук съм аз, там са те, а вие? А ми вие, моя
неясна трета страна? Вие къде сте вм ествате?

Д а бъде ли? Х м м м . Д а не бъде л и ? Д а не бъде ли

повече? Не ви задавам въпрос - аз потъвам и затова го
казвам. Да? Съм. Не съм. Няма да ме бъде. И скам да кажа,
какъв би бил ваш ият свят? Кой разм ер бихте избрали, ако
носехте м оите ботуши, се чудя? За мен подобни есхато-
логични18 заклю чения са загуба на врем е. И въпреки
всичко, см еш но е как цената на секундите главолом но се
покачва, когато решиш да продаваш. Не мислите ли? Ехо?
Все пак, не съм продал всичките си ценни книжа. Все още
им ам няколко мизерни последни м о м ен та, за да бъда.
Ръцете, краката, торсът и гениталиите м и - те са изчезна­
ли в топлата кал, за да не бъде видяна зем н ата им форма
отново. Д а не бъде видяна никога. Н и ко га д а не бъде.
Вкратце, аз почти не съм. И м акар че то ва рязко ограни­
чава кръга на м оите възможности, все ощ е остава да се
вземе едно м аловаж но решение - като да потънеш или да
не се издигнеш ? Д а мигнеш или д а не м игнеш - един м о ­
мент - м иазм а - изгаряща очите ми - трябва д а ги затворя
замалко - по дяволите, и натискът върху гърдите ми - един
м ом ент - един м ом ент - моля.

Юкрид стоеше в двора със зинала уста, изумен,

дишащ на кратки, къси глътки. Обезглавеното куче
лежеше пред него в праха. Той приличаше на цирко­
во шимпанзе - с капитанската си куртка и стойка ка­
то въпросителен знак - маймуна, изпълняваща номер,
в който бяха включени кървав чук и препарирано куче.
Той побутна мъртвото тяло с крак, после, поклащай­
ки се леко, се отпусна назад и, обръщайки очи към
небето, оголи зъби и изсъска като животно.
Аз се разбеснях из двора по.... бесен като дявол, с т и с ­
ках зъби и размахвах чука към хилядите въоб раж аем и
л и ц а, които се носеха пред очите ми. Смачквах ч ер е п и ­
те на м оите мъчители като черупки на яйца - на всички
онези ехидни, които се изправяха на пътя ми. Аз пръсвах
ш ибаните им идиотски лица на парченца. Но това не м е
облекчаваш е. И докато лежах проснат в праха и бях з а т ­
ворил протеклите си очи и бях зрител като някакво в и е ­
ш е съ щ ество на всичките изливащ и се м и с л и за
отм ъщ ения, които главата ми приютяваше, аз не о т к р и ­
вах причина да се успокоя, въобщ е никаква причина д а
се успокоя.
И след време цялото море от кръв и цялото нарязано
и накълцано човечество, което плуваше в него, се източи
о т главата ми и от него се издигна каменен стълб от хете­
рогенн а утайка, студен и твърд. И последва и едно д о с т а
сериозно отежняване. Да, там, прегърбен под едно н агл о
м ед н о слънце, аз се мъчех с едни доста вечни, д о с та з р е ­
ли проблеми. Чуйте.

Тогава Юкрид тичаше из двора, размахвайки ди­

во чука, шмугваше се под кожи и козяци, стигаше до
голямата стена от отпадъци и слушаше с ухо, доле­
пено до немите ламарини, безгласните дъски и мър­
твите тухли.
Аз връщам съзнанието си назад към онова - към то ва
м р а ч н о м ясто, където не расте нищо, което д а не е
изкривено, където не съществува нищо, което да не се кри ­
 ви - земя на м оето сърце - земя на б л ато - м о я м рачна
обител. П ом ислих си за моята брачна стая, където беше
призован толкова отдавна х р а м ъ т на м о и т е сим воли,
съкровищ а, м о и те самотни удоволствия. Т ам , в онази
мрачна квартира, бях прекарал хиляди часове, освободен
от п ри съ стви ето на хора, д ал еч о т присм еха и
издевателството, спасен от побоите. Т ам се отдавах на бе­
зопасното сливане с моите молитви, м оя фетишизъм, мир.

После Юкрид започна да удря с чука по стената,

спря, чу нещо и изтича през двора до другата стена,
ритайки една челюстна кост по пътя. Притискайки
ухо до стената, той се ослушваше за някакви звуци
отвън, започна да удря с чука по стената отново, къл­
цайки въздуха със зъби.

Но те м е откриха. Д а, откриха м е. Д ойдоха в

м очурищ ето, нахлувайки без колебание. Д ойдоха д а
осквернят. Д ойдоха да изнасилват. Д ойдоха д а опозорят
последното парче от моето его. Те отидоха и разбиха м о ­
ята пещера. Те разпръснаха м оите реликви като ненужни
неща. Те изплаш иха и прогониха м о я т а небесна невеста.
Тези путки.

Юкрид тичаше отново покрай кола за връзване

на кучетата, тренировъчната тел, за да се ослуша в
друга част от стената. Вили, подострени пръчки,
парчета от тухли и листове ламарина - всичко
трепереше, надвесено под опасен ъгъл, всички капа­
ни заплашително трепереха.
Повече никога в този свят не успях д а намеря подслон,
отново същ ото състояние на екстаз. Вместо това издигнах
гръбнаци. К учеш ка глава. Б ож ие поведение.
О сквернявайки м оята обител, те бяха оскверни ли и Бог.
Той не беш е доволен, казвам ви.

Юкрид се отдръпна, залитайки на няколко крач­

ки от стената, и запуши ушите си с ръце. После се
обърна и избяга в бараката. Затръшването на врата­
та отекна над неподвижността.

И въпреки че построих крепост и затворих с м и р ен и я

си подслон зад високите й стени, те пак дойдоха и пак щ я ­
ха да продълж ат да идват, отново и отново, да п о с т а в я т
своите примки и да залагат своите капани, докато съ м н а ­
пълно м ъ ртъ в и дори тогава те ше играят ж ига на м о я
гроб, щяха д а ме изкопаят и да ме поубият ощ е м ал к о .

Юкрид изхвърча на верандата през входната вра­

та с пушка в ръце. Пушката беше увита във вестник.
Хартията беше изцапана с огромни кафяви петна, ся­
каш самото оръжие беше кръвясало в обвивката си.
Той застана на верандата с разкрачени крака.
Стиснати челюсти. Той се изплю на двора и после
бързо слезе по стълбите и стегнато закрачи към
стената, разкъсвайки хартията по пътя. Пршзепи се
към мястото, където последно беше стоял. Слънцето
се беше изкачило по-високо в небето и всички сенки
се бяха отдръпнали, докато се прицелваше. Вътре и
вън от кралството не се чуваше никакъв звук. Юкрид
свали пушката и прекоси двора покрай кола за връз­
ване и тренировъчната тел до другата част от
стената, където беше с т а я л и слушал. И отнто вдиг­
на пушката и я насочи към стената, и отново я сва­
ли и не стреля.

И все ощ е продължавах да мисля. Как ще у м р а? К ак

ще си отида? Не м ога да ги унищожа всичките, така че
какво да правя? Д али да ги чакам просто да д о й д а т и д а
м е убият? И да ме разпънат?

Юкрид погледна пушката, въртейки я в ръце.

Сълзи се ронеха по бузите му. Сам се беше изплашил.

Или може би има по-достоен начин? П о-благороден?

 Той сведе глава и влезе вътре, все още въртейки
пушката в ръцете си. Вратата се затръшна зад него.
Финал.

И зкачих стъ п ал ата и отвори х входната врата на

бараката. Вратата се затръш н а за д мен. Някак като за
последно.
И... и вътре... и вътре... знаете ли, трудно ми е д а го
при зная, да пристъпя напред и д а го кажа, но щ е го
направя, ще го направя... в м оята барака, там, пред м оите
поданици - о, какъв срам, срам заради липсата на смелост,
л и п сата на кураж, аз, техният уж асен господар! Да, пред
всичките свои поданици с мрачни очи, които бяха публика,
аз направих някои определени стъпки, за да приключа
всичко. Д а отложа небесната си м исия за постоянно и за ­
винаги и отказвайки се по този начин от своето м ясто в
рая, своето място в царството Божие. И почти не си сп ом ­
ням как съм го направил.
В лязох в бараката. Т ака. Т ова си го сп о м н ям .
Затръш ването на вратата. Н о каквото се случи после, бе­
ше изж ивяно от някаква друга ч ас т от мен, някаква част,
която нищ о не издава, защ ото следващ ото нещо, което с и ,
спом ням - аз съм на колене с пушката, заклещена в челю с­
тите на капан за прасета, и с двете й цеви в уста. П остоях
на колене известно време, взирайки се по протеж ението
на пуш ката. Забелязах опънат канап, вързан за двата спу­
съка и продълж аващ м етъ р -м етъ р и двайсет до вратата,
к ъ д ето беше прилеж но зав ъ р зан за дръж ката.
П редполагам , че очаквах някой посетител да дойде и да
м е убие. Някой крадец! Да! З ащ о то бях убеден, че щ е
дой дат. Бях ги чул там , зад стената. Бях ги чул. “Т ака че
нека вл язат - си помислих.- Н ека влязат.” К аквото щ е е
добре за м оята смърт, щ е е добре същ о и за ж ивота ми.
“Х ай д е” - си помислих. “Аз ч ак ам ” - си помислих.
И аз чаках. Да. Т ам , на колене. Един. Два. Три часа,
докато черепът ми се разцепваш е, зъбите ме боляха, че­
л ю сти те - стиснати. И въпреки това чаках някого, който
и да е, за д а засмуча см ъ ртта.
 И те дойдоха. Наистина. Само че през входната врата.
Те - то - тя беше просто там и съвсем постеп ен но,
.съвсем изящно се разкри.
Първо усетих леко проблясване на светлина о тд яс н о
зад мен. Така тайно се беше промъкнала покрай м о и т е
усещ ания, че не мога да кажа точно в кой миг я осъзн ах.
Н о първо беше светлината, това е сигурно. С р еб р и сто -
синьо сияние, свръхестествено по природа - без съм нение.
Н о ако не беше светлината, беше блясъкът на д ви ж ещ и
се криле и раздвиж ването на застоялия въздух, кой то с е
втурна изведнъж и раздвижи боклука по пода - хар ти ята,
стърготините, парцалите, перата, опадалата козина. И ако
не бяха всички тези неща, то беше гласът, да, гласът и зд а­
де сам оличността на моя натрапник, движещ се, е к с т р а ­
вагантен посетител.
- Спомни си, Ю крид, има грях в смъртта - дойде гл ас
и аз внимателно извадих цевите от устата си и обърнах лице
към нея. Възможно ли е? Възможно ли е...
М оят ангел. М оят отдавна загубен ангел хранител.
М о ята протегната и насочващ а ръка. И. о, к о л к о
прекрасно, колко великолепно беше нейното сияние! А з
се изправих на крака и застанах пред нея. Вцепенен се и з ­
правих с ръце, протегнати напред и видях своя б ож и
пратеник. Слава! Слава!
- Все още не си призован. Възпри се, заш ото вр ем ето
на твоето призоваване иазрява. Трябва да се откъсне един
изгнил плод. Извърши тази работа точно и д о б р о съ в ест­
но и след това ще бъдеш приет - каза тя, сякаш пееш е. И
аз забелязах, че тя гу беше облечена в прилепващ и во ал и
от паяжина, ту не носеше нищо освен своите при см ехул ­
ни крила, които разтваряше широко, кога то говореш е, т а ­
ка ч ед а разкрие пред мен всичките сияйни прелести на т я ­
лото си. След това, свеждайки своята корона от хтаттти коси,
тя се см ълча и сви криле те около себе си ка го сп ящ п р и ­
леп или син пламък и когато се съвзех, тя изричаш е н я к а ­
къв божествен съвет - указание, предупреждение или к а к ­
вото и да е друго.
И аз склоних глава, затворих очи и се заслушах. Б ав н о
долових пулса на Неговия глас, дво й н о то туптене, тихия
напев и внушителното извисяване - “времето е дошло, вре­
м ето е дош ло, времето е дош ло” - казваш е гласът - и аз се
зачудих, когато разш ифровах напева, време дош ло е за
какво?
И дум а по дума, напев след напев, инструкция след
инструкция - “иди в града, иди в града, в града иди” - Б ог
го произнасяш е буква по буква. И накрая разбрах д ел о то
на м о ето същ ествуване ясно и п р о с т о - “дрехи хубави
сложи, дрехи хубави сложи, дрехи хубави сложи, дрехи ху­
бави сло ж и ”. И със своето най-ценно предзнам енование
Бог озари потискащия мрак, който властваш е над мен през
целия м и живот, и аз видях начина, по който моя ж ивот -'
м оето зъбно колело - зацепваш е леко в друго по-м алко
колело, о т което се зав ъ р таш е ос, к о ято задвиж ваш е
механизъм, който на свой ред даваш е искра на огниво, ко­
ето зап алваш е дълъг фитил, който изгаряш е и се взри вя­
ваше до пирам ида от червени клечки - “докато см ъ р тта
ни раздели, докато см ъ ртта ни р аздел и , докато с м ъ р тта
ни р азд ел и ” - Бум! Д окато см ъ р тта бум! Д окато см ъ р тта
бум!

УБИЙ БЕТ БУМ!

И така, аз започнах подготовката.

“Скръъъъъъъъъъъъъъъъъъъъц...”
Аз острех крещ ящ ата уста на съ р п а върху въртящ ия
се кам ък, спирайки, за да си поема дъх и д а потърся м а л ­
ко вода наоколо. После, облягайки се напред, поднових
остренето, помпайки яростно педала, и се чувствах леко
притеснен, защ ото сърпът беше продълж авал да крещи по
врем е на почивката в разрез с всички логични закони.
И скри хвърчаха към управляващ ата м и ръка. Рем ъкът се
въртеш е в свой собствен ритъм, а аз седях превит над пре­
пускащ ото пособие и цялата м аш ина се тресеш е, скърц а­
ше и подскачаш е, докато сърп ът се усмихна злобно в р ъ ­
ката ми, крещейки пронизително, достатъчно остър, за да
одере камък. С ам о слънце и никакъв вятър и в горещ ина­
та се издигаш е мараня. Аз разсякох пътя си през двора д о
голем ите порти на кралство Кучешка глава, а у м ъ т м и ре­
деш е р и м и , к ак то толкова често беш е п р ави л . Б ог м е
разсичаш е, както аз разрязвах п ростран ството пред себе
си - нараняваш е задушаващия, неподвижен л ед - “убий Бет,
убий Бет, убий Б ет”.
К ачих се и закачих на портата четири п арч ета въже
на чети ри ж елезн и куки, които бях п о став и л п о-ран о.
П осле, прокарвайки въжетата през двузъби колове, за д а
ги държ ат нависоко, ги вкарах вътре, като проверих с плос­
кото на съ р п а си дали са добре обтегнати, н акрая прове­
рих дали всяко беше добре вързано за своя м реж ест капак
на клетката.
Всяка клетка беше един борещ се да се освободи въ­
зел о т очакване. Бях инструктирал своите зверове п о-ра­
но за тяхното предстоящ о освобождаване, тяхната с м ъ р ­
тоносна м исия. Бях им обяснил, че лаврите на сл авата са
в проливането на кръв, и техните слюнки на ом раза течаха,
докато им давах д а подушат противника. И след като нак­
р атко ги инф ормирах за основните принципи на борбата
без оръж ие - дръж за гърлото, лай м ного,- те подостриха
зъбите си на телените капаци и в гърлата им се надигна
тихо ръмж ене.
- У бивайте за своя крал и ум ирайте за своя Бог. Ще
нам ерите славата в проливането на кръв - им казах и тога­
ва безстраш ните зверове започнаха да надават своя см ръ-
зяващ кръвта вой, своята песен на свободата, своята сере­
нада на тъ гата за всички низши творения - под ярем или
юзда, обуздани или заключени в животински тъмници или
пригодени сандъци отчай, пълни със слам а.
Знам , че си се справил добре, мой с а к а т о т р я д на
см ъ р тта. Знам, че си се справил добре. Д а ум реш с им ето
на краля на уста - каква по-голяма чест м ож е д а им а? О,
славни песове на краяство Кучешка гл а в а не чувам ваш а­
та м узика вече. Как можех да знам, че те щ е д о й д а т с
пушки? Нека клетката на животинския рой се отвори за вас.
В аш ият края е предоволен. Да,
 Това беше вчера, нали разбирате. О, да, и зм и н алото
време бърза и бързо приближ ава, лети ли, лети към мен.
Но нека дойде. Аз съм готов за него. Не се страхувам от
него. Не се страхувам д а умра.

Вижте! Там горе! С тад о от саждени димни зверове се

издига в нишка нагоре, носи се през безпокривната шир.
Тъмни пушеци, без съмнение от кралство Кучешка глава,
очерниха синевата. Знаех, че ще изгорят крал ството ми.
Така че нека гори. Гори, огън, гори. Открий тяхната лудост,
за да видят своето безумие един в друг, в очите си. Виждал
съм как стопяват д о м а на проституцията до ш епа л ав ан -
дулова пепел. И църквата - как ярко гореше тя на П латото
на славата онази вечер! - заредена с горивото от кръвта на
една м онголоидн а, на един сакат и един гол ям л о ш
скитник. А сега и кралството ми. Благороден огън, б л аго ­
роден дим, благородна пепел, разнасяна от вятъра. Н е им
оставяй нищо.

К акто и да е, по-късно през деня - вчера - м оите п ев­

ци настройваха м и сл и те ми, изпращ айки ги при м ен в
дразнещ и песенни куплети - вземи въже, връв и канап -
прежда - тел - кабел - корда - събери ги - всичко, което м о ­
жеш да намериш - върж и ги заедно - в дълга ниш ка - вре­
ме малко има - време м ал ко има - шибан мозък! И диотска
рим а.. Направо можеш да загубиш... По дяволите! Млъкни!
Млъкни! Млъкни! И в объркването си ритнах един сандък
от чай, който седеше в ъгъла, и от него се изсипаха хей т а ­
ка въжета, топки прежда, върви, панделки, колани и някол­
ко чифта стари тиранти, ивици чаршаф, стари бинтове, д о ­
ри връв за хвърчило, така че пресметнах, че вероятно през
цялото време съм събирал тези неща. Те вече бяха н авъ р ­
зани край за край. Т ака че навих това, което щ еш е д а слу­
жи като нишка на жив... на см ъ р тта - и се отправих към
мочурището. Стигайки до края му, аз завързах единия край
на нишката на обвития о т пълзящ и растения ствол на ед­
но дърво, което стоеш е във външния му край. П осле, и з­
ползвайки ком паса от сандъка на капитан Куикборн, п р о ­
дължих в посока юг-югоизток, размотавайки нишката, до-
като вървях.
Разсичах по-гъстите участъци от растителност с м оя
сърп и тръпнех от радост пред лекотата, с която посича-
ше всичко, което се опитваше да възпрепятства пътеката
м и - което не беше толкова много всъшност, заш ото вече
се беш е образувала някаква пътека и след време с д о в о л ­
ство установих, че съм попаднал на естествен контур сред
гъсталака, който съвсем удобно следваше южна-югоизточ­
на посока. Но скоро забелязах повредената зеленина и
утъпканата почва, които показваха, че пътеката е пропра­
вена от някакво животно. Подлагайки силите си за наблю ­
дение на изпитание, аз открих, че животното е голям о и
движещ о се със свирепа скорост, тъй като повечето от кло­
ните и пълзящ ите бурени бяха направо откъ сн ати.
И зведнъж отговорът ме осени и аз изпитах облекчение, че
съм разреш и.! загадката
“За Б о га” - си помислих, клатейки невярващо глава,
дори то ва заблудено пони, което Бет подплаши - сп о м н я­
те ли си? - дори то изигра роля във Великата м истерия, в
край ното изпълнение на Божията воля. И аз си п р и п о м ­
них врем ето, когато конят на турчина - Тъга,- изпълнен с
електричеството на магията на Бет, се вряза в призрачно­
то колело и потъна в калта. И както и да е - както и да е -
аз следвах пътеката до вътреш ния перим етър на
м очурищ ето, до края на калта и вързах д р у п и край на
ниш ката за ствола на едно дърво гам, мислейки си колко
см еш но беше това, че нишката от колани и жици. върви и
въж ета се оказа точно с необходимата дължина, за да се
прокара директна линия от края на мочурищ ето до с а м о ­
то м у сърце. Както и да е, сега можех да стигна отвън в ъ т ­
ре за най-краткото възможно време, като сам о следвах
ниш ката - ръка след ръка. И точно когато мислех да си
ходя, аз се обърнах, приклекнах и съзрях еднооко край ни ш ­
ката на см ъ р тта - и както и да. две неща станаха п р и б л и ­
зи телн о по едно и също време
П ърво един тънък придирчив глас в главата ми каза:
- Тази шибана оалешивяваша мекокостна антика гтре-
 мина галопирайки оттук преди повече от ш ест години.
Никакво изплашено, изпоядено от бълхи пони не е прока­
рало гази пътека!
Наведох се и вдигнах един откъснат от п ълзящ а лоза
клон и изследвах м ястото на откъсването. Беш е идеално
гладко. Леко зелено. Дори леко навлаж нено о т сока на
растението.
“Тази пътека е проправена през последните няколко
дена” - си помислих и подхвърлих клона във въздуха и го
разрязах на две с бръснещ ия ръб на м оя сърп, преди да е
паднал на зем ята. Бях объркан и озадачен, ядосан на глу­
постта си и с чувството, че действаха влияния извън моя
контрол, тихом ълком и подмолно.
“Н ещ о друго е направило това - си помислих, прове­
рявайки пътеката за други следи,- някакво друго животно,
някакъв друг звяр.” П осле ме осени истината. Д а, осени
ме: “Шибан глиган! Гадно прасе! Т ова е! Б л а тн а свиня с
наистина остри бивни!”
Обърнах се бързо, понечвайки да напусна това място,
преди ум ът м и д а беше имал възмож ността д а изпита те­
орията за глигана. И тогава се случи друго нещо.
Външният кръг на мочурищ ето приличаш е на серия
от тъмни подплаш ени силуети, изкривявани от случайни
викове дневна светлин а, така че едва когато почти нале­
тях на нея, нейният силует се оформи и изпъкнаха очерта­
нията му. Грубата светлина по края пръскаш е сенки и м о­
ята глава плуваш е и пропукваше, ож ивяла от яркостта.
Обграден от два отрязани ствола зеленина о т пълзящ ата
см ърт, пред м ен се появи духът на Коузи Моу.
И зхвърчаха огром н и насекоми и прелитаха във въз­
духа в същ ински ф ормации, сякаш дърпани от невидими
нишки, стрелкащ и се насам и натам, едноврем енно, с из­
тънчени игри на ход и позиция - прем инавайки през нея,
никога не кацаха. Зли пчели, тези злокобни н асеком и -
доказателство, че сам и ят дявол беше там .
Тя протегна ръка и ми направи знак д а о ти д а при нея.
Чувах как сухож илията съскаха под кож ата й. Усетих
сълзи по бузите си, по брадичката си. Вкусих ги. Н е можех
да определя от кого бяха дошли. Гърдите й пулсираха от
мотора на лудо сърце. Пръстите й се спуснаха по една из­
вита вена. Тя ме смъкна в мрежа от оголени корени, там
ми показа сладостта. Тя прокара устата си по неравния ми
гръбнак, шепна думи в сгъвките на ръцете ми и п оем аш е
плитки глътки въздух. Тя постави лакираните върхове на
пръстите си върху изтръпналите жили на м оето гъ р л о и,
окуражен от леките вибрации в него, аз направих опи т д а
говоря. И вярвам наистина, че една дума премина през ус­
тните м и тогава, но при цялото бръщолевене, отекващ о в
черепа ми, думата се загуби завинаги. Една дум а - и м аги ­
ята беше развалена и призракът започнала изчезва. Т ялото
й се сля с м ътната околност и въпреки силата на м о ята
прегръдка тя се смъкна някак си от нея, призована да се
прибере там , където аз отивах сега.
Беше ми стумено и се чувствах мръсен и ми беш е зле
долу, м еж ду възлестите плетеници на к орен и те на
дървото, но не направих никакво усилие да стана и събера
дрехите си, които бях... тя беше свалила във възбудата си
и които сега лежаха разхвърляни наоколо. Н адигайки се,
потърсих сърпа си. Открих го в лявата си ръка. Д я с н а та -
убиващ ата ръка - се изопваше от восъчните следи о т ек-
топлазма и аз я избърсах в снопче бурени. Сега хванах сърпа
с две ръце. Вгледах се нагоре в зеленикавата каш а - ги р ­
ляндите от пълзящи растения и лози. Паното изглеж даш е
в същ ото състояние на постоянно движещо се течение, из­
дуващ о се и живо. Почувствах се както когато бях с ам о
момче, скрито под завивките, голо и напълно засрам ен о,
палещо клечки кибрит и... стиснах сърпа по-силно и кокал-
четата м и се обезкървиха и станаха бели. Въздухът се и з­
пълни с изпарения и предизвикваше гадене. Започнах н е­
волно да треперя. Нещ о заразяваше вътреш ностите м и -
отровни сокове, серни струйки, горчиви киселини, ж л ъ ч к а
Дъхът м и нагарчаш е. Големите лонгозни д ъ р в ета на ве­
ковна възраст ръмжаха и проскърцваха. Тайно п р о м ъ к ва­
щите се пълзящи гадини съскаха и мърдаха. Ръцете м и бо­
дяха и се потяха обилно, усещах как потта се процеж даш е
по китките ми и капе върху корема ми. Н аблю давах я как
 се събира така топла и кървавочервена. С томахът ми се
надигна в силна погнуса и аз повърнах върху лявата си ръка.
Задушавах се като риба. П отях се в червено навсякъде.
Прекарах последната нощ - предпоследната нощ ,-
кацнал на моята кула, гледайки към долината, н аб л ю д а­
вайки как пълзящата нощ поглъщ а града, докато една по
една светлините на къщ ите умираха.
Н астроението м и беше стран н о - или по-скоро с м я ­
ната на настроенията ми. С якаш сърцето ми бавно се з а ­
върташ е в своята клетка.
Изкачвайки стъпалата на кулата, се чувствах изморен
и д о с та нервен, след като бях завлякъл шест от по-голе­
м ите капани примки през б л атата на две вътреш ни гуми
от кола до мочурищ ето. Т ам се беше появил призракът
на м оя баща. Той се беше прокрадвал от дърво на дърво,
държ ейки се на разстояние, сякаш се боеше от мен. Т ой
м и даваш е инструкции, едва долови м и за слуха, тъй като
настояваш е да поддърж аме разстоянието помежду си, но
о т тях долових сам о нещ о к ато "Убий я !” и посл е
"Намушкай я !’\ П ървоначални ят м и отговор беше д а не
го послуш ам и така, аз бях поставил капаните и бях т р ъ г­
нал д а напускам това м ясто на призраци и Бог. П онечих
д а се обърна и да се изправя срещ у него и дори направих
няколко стъпки, за да скъся разстоянието, но след като нап­
равих това, различих по-ясно естеството на джафкането на
стареца и промених реш ението си и избягах, оставяйки ре­
м аркето от вътрешни гуми зад себе си, и се запрепъвах през
бл атата, а думите му изгаряха уш ите ми.
- Убиец! Саботъор! - всяка сричка беше изпълнена с
ж лъч и отекваше в главата ми, през костите ми, докато се
качвах на кулата.
- У-бц-ец! Са-бо-тьор!
Бърках в джоба на куртката си за кърпичка, за д а из­
бърш а челото си. Открих там м ал к а бяла детска ръкавич-
ка и я разстлах така, че да покрива раните по д ясн ата м и
ръка. П регледах я. П ри ближ их я близо до с та р и н н а т а
лам п а. Беше ясно, че е на Бет, и тази ръкавица ми се стру­
ваш е най-бялото нещ о в целия свят.
 С пом ням си един сън, който бях сънувал. С ед н а
ръкавица. С Бет. Стиснах ръкавицата с три м р ъ сн и п р ъ с ­
та и точно преди да затворя очи, улових едно гл ад ко , и з­
пънато небе в най-тъмното синьо и луната - безкръвна р а ­
на с цвят на плът сред безкрайната му шир.
И сърцето ми се обърна, носено по топли води, и п о с ­
ле беше изхвърлено на брега на погнусата. О творих очи и
отново погледнах ръкавицата и цялата белота сякаш б е­
ше изчезнала, зацапана като всяко шибано нещ о, д о к о ­
ето се докосвах, и забелязах петно в наситено червен о д а
се появява в сам ия център на ръкавицата, после д а р а с т е
по размер и наситеност, докато накрая се налож и д а п о д ­
лож а собствената си ръка като чаша, иначе кръвта ш еш е
да прелее. Увих ръката си в кърпичка.
Ръкавицата. К ръвта. Луната. Всички зн ац и бяха
забелязани.
Запратих м ръсната ръкавица над стената.
П огледнах надолу към града и студена клада о т о м ­
раза спря сърцето ми, като помислих за дяволската каш а,
която Бет беше забъркала там. Мислех си за д я в о л с к а т а
магия, която Бет беше направила.
И така премина нощ та - просто така.

Там долу - в долината - адски кръвожадни п л а м ъ ц и

горяха яростно, прелитайки огромни п р о с тр ан ст в а о т
тръ сти кови те полета. Ветрец подухваше от ю г о за п а д .
Буш уващ и стени от пламък съскаха и пращ яха, о м ъ р с я ­
вайки небосвода с виеши се димове от зъл черн о-зел ен
дим.
Видях долин ата като огромно езеро от тъ м н а м а з н а
кръв и себе си - с проблясващ сърп между зъбите, п равещ
елегантни гмуркания в аления цвят, описващ т ъ м н о ч е р ­
вени дъги в ди м ящ ия етер.
Беш е сутрин. К ъсна сутрин. Д енят на п р а зн и к а .
“И згарянето” беше започнало.
Един гарван - странник. Два гарвана - опасн ост. Т р и
гарвана - повик.
Ш айка о т четири ехидни птици кацна през е д н а к в о
 разстояние върху единствения м ъртъв клон на дървото за
бесене. Четири лош и черни птици?! Четири? Двойна
опасност, двойна опасност!!
М оите зверове се въртяха и дебнеха в своите клетки.
Това е денят! Това е последният ден!
Протегнах ръцете си встрани и нагоре и после, след
като тялото ми стана вкусна плячка за мъчителното м у с­
кулно схващане, аз позволих на ръц ете си да се отпуснат
отстрани и тялото ми се сгъна напред в бездиханна отмала.
О бикновено обичам схващ ан и ята, но това ме изтощ и.
Почувствах се изразходван. П очувствах се слаб и болен и
м ръсен.
Постепенно работата за деня м е налегна и вече не се
чувствах просто изтощ ен и слаб, изразходван и болен и
м ръсен, ами доста изпълнен с колебание, същ о изпълнен
и с ъ с съм нение, че р езер ви те м и от см ел о ст бяха
д о статъ ч н и , за да се захвана с так а в а страхотна задача.
И скам д а кажа - Бог знае, че не бях способен да убия Бет,
както не можех да убия някой от собствената м и п л ъ т и
кръв - освен ако не бях зареден с м ал к о от Н еговата сила
и реш и м ост, разбира се.
И така, аз слязох от кулата - никога тези стъ п ал а не
са били такова забавящо и сериозно препятствие - и започ­
нах д а куцукам, изпълнен с болка, из бараката.
К азах ли ви, че м о и те звер о ве се въртяха и дебнеха
в клетки те си? И казах ли ви как зам лъкнаха, когато в л я ­
зох при тях, навсякъде около себе си виждах кучешки очи,
к о и то прим игваха р еш и тел н о, огол ен и зъби и изоп н ати
м у ц у н и - и как подуш вах с ту д е н и я присм ех на тези
звер о ве, които изпълваха б е зс л ъ н ч ев ата стая? К ъ р в а в
гняв преминаваш е през м ен - кървав гняв и страхлив срам
- и а з се нахвърлих върху ед н а п рек ад ен о с ам о д о в о л н а
к л етк а и я ритах из ц ялята стая, хвърлях я, удрях я с би н ­
т о в а н и т е си ю мруци, скачах върху нея, докато ч ер н и ят
с а н д ъ к не се отвори и рояк о т м ухи се издигна о т него
к ато м р ъ с е н кафяв облак. У см и в к ат а . Беш е и зч езн ал а и
кучето се гушеше изплаш ено на д ъ н о т о на клетката, пок­
р и т о с к ал н а с л а м а, вц еп ен ен о о т уплаха, не п равеш е
ни какъв опит да избяга, пито дори да помръдне.
Аз закрачих напрегнато в кръг из стаята, предоставяй­
ки възм ож ност на животните да ми се надсмеят, но нито
звук не дойде от къщичките, кутиите, клетките и кафезите.
Н е виж дах вече смеещите се очи, нито пък хилещ ите се
кучеш ки зъби - и да ви кажа истината, издадох въздиш ка
на облекчение и излязох на верандата, доволен да бъда там.
Т и ш и н ата беше малко прекадено тиха, малко прекадено
изпълнена с уважение.
А з се спуснах по стъпалата и паднах на колене в с р е ­
дата на двора, кършейки ръце, размахвайки ги към небето,
плачейки и въртейки се в червения прах, аз отправих горе­
щ а м о л и тва към Всевишния.

Напуснах кратство Кучешка глава малко преди обяд,

покрит с червена пръст и все оше мокър от сутрешната р о с а
С тран ите м и бяха зачервени и издрани и лютяха от с о л т а
Раните м и туптяха под бинтовете и аз адски се надявах да
не се отворят и да станат проблем. Сякаш раните по дл ан и ­
те не бяха достатъчна пречка, а и бях ожулил кокатчетата
на п р ъ сти те си, докато бях и зм ерват кучешката болка
су тр и н та, и усещах как плачат и текат и затеп ват по
бинтовете. Слизах към Главния път - към града - гь м нея -

Кълвящи се валма от черен дим се издигаха от

полетата на гъсти дебели спирали. Те се придвиж­
ваха по безцветното небе и се събираха в югозапад­
ния край на долината като стадо разтревожени
бизони. Все още незапалените полета, натежали от
остатъци от насажденията, шумоляха възбудено,
очаквайки огненото причастие, което щеше да ги
очисти от боклука. В това време стени от пламък
се издигаха подобно на ад другаде. Изгарящият огън
отмираше в своя пароксизъм така внезапно, както се
беше пробудил, оставяйки небето изпълнено с разна­
сяни от вятъра въглени, искри и парцали от черна
пепел. Онези насаждения, които вече бяха изгорени ,
стояха мълчаливи, черни и димящи. Мъже, покрити
 със сажди, обикаляха около края на насажденията,
крещейки клетви и заповеди с ръце, свити на фуния
около устата. Групи от деца с лунни лица стояха
скупчени встрани от Главния път, хипнотизирани от
огъня, от неговата бързина и нестихваща ярост.
Цецата бяха вече изцапани и почернели от самия
въздух, който ги обгръщаше.
Толкова опиянени бяха те от огъня, който поми­
таше полетата, че никой от гражданите не забеля-
за как Юкрид, облечен в мръсна, по-голяма от разме­
ра му моряшка куртка, със затъкнат в колана сърп,
слизаше куцукайки надолу по Главния. Очите му пот­
репваха и болното му, изпито лице беше изцапано с
мръсотия и кръв. Кичури мазна коса се лепяха по ли ­
цето му. И двете му ръце бяха омотани с мръсни
бинтове. Като вървеше, той се прегърбваше нервно
и се взираше изпод косата си, подозрителен към всич­
ко - към всеки звук, всяка сянка. Промъкваше се пок­
рай крайпътния канал зад струпалите се деца, които
гледаха горящите полета.

Бог им п о стави капаци на очите. Д а, направи го. Той

ги заслепи - или по-скоро ние ги заслепихме, так ава беше
чистата си ла на м о я т а устременост, ч и с тата м о щ на м о ­
ето намерение. Д а, и аз крачех надолу по пътя.

Той подмина табелката за края на града, промък­

вайки се покрай крайпътния канал, който ставаше
по-плитък, стигайки накрая до бензиностанцията.
Улиците бяха почти напълно пусти. Жените, които
обикновено ги изпълваха по това време, бяха заети с
подготовката на банкета, готвеха в своите кухни или
помагаха при подреждането на залата в градския
съвет, където всички щяха да ядат, преди да се раз­
пръснат из Мемориалния площад, за да пеят, танцу­
ват или наблюдават фойерверките.
Юкрид се изкатери по брега на канала и клекна
между две бензинови колонки. Той огледа улицата
пред себе си и виждайки, че е пуста, я прекоси и из­
чезна в клинообразната сянка с форма на ковчег, хвър­
ляна от живия плет. На всеки два метра стълб раз­
деляше плета, образувайки малка пролука, така че
блоковете от сянка създаваха впечапъгението за много
ковчези с отворени капаци, наредени в редица покрай
главната улица. Юкрид прескачаше от единия до
другия, от ковчег на ковчег като ьиюзионист, изпъл­
няващ мрачен фокус.

Вятърът притискаше адския дим над града и видимос­

тта беше едно докосване до непрогледната страна, както
добре можете да си представите, нали? Е, както и да е, кол-
кото повече навлизах в града, толкова по-непрогледно
ставаш е. Искам да кажа, това беше нишо в сравнение с го­
лем и те всепоглъщащи мъгли, които се спускаха по скл о­
новете на долината през зимните месеци, но дори и така
да беше, сам ото естество на въздуха притежаваше силата
да трансформира обикновеното, баналното в нещо напъл­
но различно - нещо странно, неземно, зловещо. Всичко бе­
ше леко размазано, леко мрачно и това беше едновремен­
но и прокоба, и благословия, защ ото те не можеха да м е
видят, докато аз в същото време ги виждах съвсем ясно.
И все пак, аз се промъквах, полагайки всички усилия
д а зап азя хладнокръвие - да не обръщ ам внимание на
н ом ерата, които правеха въздухът, светлината, сенките,
ди м ъ т, очите ми, ушите ми, носът ми, умът ми, ум ът м и,
ум ъ т ми.
Т аящ и се сенки правеха съм нителни кривящ и се
движения, но се изгубваха от поглед, преди да мога да р а з­
плета слетите им форми. Видях проблясващ а ръка, д ъ р ­
ж ащ а м ачете, покрито с кръв. Мухи се появяваха в о б л а ­
ците дим . Наведох се, но ръката беше изчезнала. Чух свие
тен ето на острие, разсичаш о м ътния въздух, и м и се
стори, че същ ият въздух облъдва страните ми. Чух жуже­
нето на мухи, идващи, събиращ и се, нарастващ и .
П родълж их да се промъквам, приведен ниско. Минах пок­
рай д р евн о желязно корито за поене на коне, пълно с пе-
 неета застояла вода. Разтворих кожата от тиня с върхове­
те на пръ стите си и се вгледах в отраж ението си. Г л авата
ми изглеждаше така, сякаш беше нападната от м алки черни
мушици. Л ицето м и, косата ми, главата ми, очите ми, ус­
тата ми, у м ъ т м и - всичко бъкаше от м алки черни м уш и­
ци - и после водата се раздвижи от бърза сребри ста риба,
движ ещ а се към повърхността. По някаква при чина си
спомних трупа на едно одрано кученце там , на наш ето см е­
тище - чети рите м у м ал ки лапички бяха вързани заедно с
медна ж ица - бях на ш ест години. Изкачих се по с т ъ п а л а ­
та на зал ата на градски я съвет незабелязан. Чувах бъбре­
нето на ж ените, к ои то работеха. “Звучат като мухи - си
помислих.- И предп олагам , са точно такива.” П ром ъкнах
се под п л ета, к о й т о образуваш е о гр а д а о к оло
М ем ориалния площ ад.
П огледнах през него от другата стран а, оглеж дайки
околността, пам етника, детската площ адка, но т а м н ям а­
ше никого, а б с о л ю т н о никого. И п редп олагам , че съм се
унесъл за м алко.

Бет влезе в Мемориалните градини през ж еляз­

ната врата, отваряйки и затваряйки я зад себе си,
сякяш влизаше в мраморна зала. Тя се вгледа в изпъл­
неното с дим небе с някаква изумена напрегнатост,
сякаш беше прелестен таван, който се разстилаше
над нея. Докато вървеше през площада, птиците цвър­
чаха нервно, но за нейните уши звуците бяха по-ско­
ро песни на утвърждаването, на укрепването на нейна­
та вяра, че в този ден, над всички други дни, лежи
ключът на разбирането и че хилядите тормозещи
въпроси, които само Той можеше да разреши, ще бъ­
дат възнаградени с отговори. За Бет всичко около нея
- слънцето, цветята, дърветата, вятърът, птици­
те - всичко като че ли засилваше вярата й, че в този
ден ТОЙ ЩЕ ДОЙДЕ - за да я накара да прогледне, да,
да я накара да разбере.
Колко дълго Бет беше обект на безкрайните зап­
летени обяснения за нейната fБожествена обремене-
ност", за нейното "подготвяне", за нейната
"Божествена съдба"? Колко често чуваше жените да
шепнат за "знаците на девствеността" или "ухани­
ето на светостта7 - Думи, които се издигаха чудо­
вищни в съзнанието й, които приемаха животински
форми и обсебваха съня й.
Сега, седейки на стъпалата на монумента в блес­
тящо бяла рокля, с венче от теменужки, вплетено в
къдриците й, с огромния мраморен ангел, пристег­
нат мъжествено, надвесен над мислите й, Бет изг­
леждаше нищожно малка пред собствените си гран­
диозни въображааеми картини. Тя притискаше до
гърдите си груб кръст, направен от две счупени
дъсчици, и си шепнеше тихо някаква песен.
♦ Беше късен следобед и гражданите вече бяха раз­
чупили хляба в градската зала и Бет знаеше, че
времето, през което щеше да бъде сама на пощада,
беше ограничено и че скоро хората, изяли своите
порции, щяха да се заизсипват от залата на площада,
за да продължат вечерното празненство.
Но Бет чакаше търпеливо там, на стъпалата,
доволна и вярваща, че той ще дойде.
А от другата страна на градините, там, до град­
ската зала, под живия плет. Юкрид лежеше по гръб
и очите му бяха обърнати навътре в главата му.
Яката на моряшката му куртка беше олигавена от
слюнки, а езикът му висеше от устата, покрит с чер­
вен прах.

Събудих се от детска песен и се изправих на крака.

Чувствах се особено, стоейки там Чувствал се - чувствах
се силен. Да. Чувствах се изпълнен с мотивация.
М отивация. Да! Чувствах се силен и ш ибано мотивиран.
Готов да тръгна. Готов да вървя! Готов да разскъсвам. Да!
Готов да разскъсвам
С валих ботушите си и ги пъхнах под плета.
 Знам една река сънлива,
Покрай нея с теб отиваме.

Бет млъкна. Тя притисна дървения кръст към

гърдите си и затвори очи. Просто си седеше така на
стъпалата на монумента, с леко наведена глава, ся­
каш се оогушваше за нещо.
Измина цяла минута.
И после тя си пое дълбоко въздух и, треперейки,
се усмихна.

Прекосих п л о щ ад а и стигнах до м онум ента, бях бос.

Бет като че ли беш е засп ал а и аз се поздравих за н еби ва­
лия късмет. И зкачих четирите каменни стъ п ал а о т д р у га­
та стр ан а на м р а м о р н и я ангел и извадих съ р п а си.
Промъкнах се покрай статуята, докато се изправих зад нея,
извисих се над нея.
Вдигнах сърпа високо във въздуха, стягайки ръката си
около дръж ката.

Накрая Бет отвори очи и в тях имаше и усмивка,

но освен това в тези зелени очи имаше и нещо друго,
нещо близко до учудване, очакващо и прекланящо се. И
стискайки с тънките си пръсти малкия груб кръст,
детето се обърна, извивайки се назад, и докато се
завърташе, една вълна от лилав дим се понесе от по­
летата и обгърна всичко от плът и камък.
Бет погледна нагоре. Видя Юкрид. Видя ангела, из­
сечен от мрамор. Тя прозря особеното настроение в
техния вид, в позата, целта. Тя видя единия крилат,
ослепително бял и окъпан в благост, и видя неговото
плътско въплъщение - безкрило, нещастно, покрито с
мръсотия. И тя видя раните му, дългата му коса, бо­
сите му крака, туптящите му гърди. И тя видя слаба,
бледа луна в небето на младата нощ и редица от
сърпове, издигнати високо, и Бет вдигна трепереща ръ­
ка към устата си. И гледайки лудото лице на Юкрид,
тя заговори.
 И Б ет се събуди в този момент и се обърна, прикова
м е с очите си и заговори:
- Н ай-после, Исусе, ти дойде.
И сякаш тези думи натиснаха спусък в мен, защ о то
сърцето ми просто избухна. И притокът на кръв в главата
м и беш е толкова силен, че аз се олюлях на краката си. з а ­
въртях се бясно и усетих как кръвта бликна от носа ми. м и ­
ришех я, вкусвах я, усетих как се отварят всичките ми рани,
чух как запяха певците, усетих как тръпка пробяга през р ъ ­
ката м и - ръката със сърпа - и тя започна да трепери, и аз
се препънах, и се закрепих на краката си, и забих сърпа в
нея.

Бях оставил ботушите си върху една премазана и про­

ядена чучулига и те бяха пълни със семейство от м алки
червени мравки, така че ги оставих до плета и, обут с а м о
в праха от пътя, поех по Главния в посока север.
О б р атн о в Кучешка глава - там беше надделяла
тиш ината. Изглежда всички бяха изгубили дар слово. Бях
д ем он стри рал ефективността на директните действия и
вн езапно думите се бяха оказали излишни - лен иво
дърдорене, просто само отлагане.
К ралството ми беше една много шибана притихнала
арена, това е вярно, но далеч не беше потънало в сън.
Въздухът беше зареден с очакване и предусещане, беш е
напрегнато онемял, всички бяха зятанли дъх. Прекосявайки
двора, аз надушвах електричеството в атмосферата, вкус­
вах го. Капаните потръпваха от обуздаваната си енергия.
Н авсяк ъ д е около мен нещата очакваха да б ъ д а т
освободени. Вили, шишове, примки, зъбци, мрежи - всич­
ки като че ли бяха готови да скочат, да пронижат, да се
впият, разсекат, промушат, да се съберат или спуснат.
Н аб ъ р зо ги проверих и се качих на моята кула.
Взех далекогледа
Въздухът беше топъл и без ветрен Патетата бяха спре­
ли д а тлеят и макар че по-патямата част от дима се беш е
разнесла извън долината, небето изглеждаше запапано и
корем ите на облаците - опетнени
 Смрадливи вълма на разложение се издигаха през ка-
пандурата и аз запуших носа си, в противен случай щях да
повърна, дишах трудно през устата си. Чудех се как куче­
тата издържаха да живеят в тази кочина.
Фокусирах далекогледа върху градската зала и точно
както очаквах - граж даните все още се веселяха. Н о аз
прецених, че не след дълго големите дъбови врати щяха
да се отворят ш ироко и врагът щеше д а се изсипе по стъ­
палата и да се заш ляе из М емориалния площ ад.
Насочих далекогледа към М ем ориалните градини,
движейки го към разм азаната бяла сянка, в която разпоз­
нах паметника. Завъртях на фокус и нагласих ясно струк­
турата от камък в м оето супер-око, увеличих сцената до
нейната цялост и после се съсредоточих за по-подробен
оглед и оценка. В този момент на яснота бях изумен от
ефекта на добавения детайл към композицията. Бях пот­
ресен от гледката на ангела и детето и от възвиш ената
връзка, изградена помежду им, сякаш единият зависеш е
от другия - до бро и зло, рай и ад и - всъщ ност - ж ивот и
смърт. Всеки осветяваш е другия с добродетелта на своята
различна същ ност. И аз размислих върху тази идея и изс­
ледвах м о нум ента - сам ото въплъщ ение на тази идея -
плътта и камъка - въздигнатият и свръхнищ ожният - вдиг­
натият сърп и спуснатият сърп - сгъстяващ ите се петна от
сенки и съ биращ ите се локви кръв, изп ратеният о т рая и
отиващият към ада - тленността на плътта и издръжливос­
тта на камъка - крехкостта на едното и непоклатимата мощ
на другото - и нали знаете - не знам как д а го каж а точно,
е, искам д а кажа, онази мисъл - да, тази идея тогава м и се
струваш е нещ о м н ого дяволски красиво - да, так а беше.
И с живото доказателство за простата й красота там , пред
мен, започнах д а горя и д а се давя в сълзи, казвайки на се­
бе си. “Д ръж се, Ю крид. Не е време д а се отпускаш - каз­
вах си.- Н ям а д а плача при никакви обстоятелства, при ни­
какви обстоятелства, ням а да...” И аз изхлипах и се отпри­
щих в п отоц и о т с ъ л зи и м ислех, че с ъ р ц е т о м и ще
експлоадира, така ш ибано препълнено беше то - не от тъ­
га - о, не, не това - сълзите, които така яростно гонех, бяха
сълзи на - на - на гордост. Да, бяха сълзи на гордост. И зна­
ете ли, то ва си е мое мнение, но това е единственото
чувство, което радва онези, които съществуват, за да пос­
тигнат величие, да постигнат величие въпреки всичко, д о ­
ри да го преследват чак до гроба. Този ден аз бях доказал
своето справедливо съществуване над дребнавата диктовка
на обикновените хора и изливах горди води, сълзи на
величие, реки от сол и слава.
Сърцето ми прескочи! Зашото градините се изпълва­
ха с народ! Около монумента, да, около нея, навсякъде око­
ло цялото шибано място те скърцаха със зъби и беснееха,
виеха и се биеха по гърдите и видях един мъж. свъсен и
мрачен, с лице изкривено и обезумяло да вдига отпусна­
тото м алко телце на Бет от стъпалата и да вади сърпа от
него.
Знаех, че е само въпрос на минути и някой шеше да
разпознае моята запазена марка, моя сърп. И точно така -
докато наблюдавах, една фигура се обърна и протегна р ъ ­
ка и драм атично насочи пръста си срешу мен, срещу м о ­
ето око - и цялата тълпа се обърна, всички, всички закре­
щяха за кръв срещу мен и аз си казах, казах си, че е време
да се действа, казах си. време е да действам.

И докато Юкрид слизаше от своята кула и си

пробиваше път през боклука и мръсотията. която
покриваше пода, дузина трещящи коли и пропускащи
пикапи вече се изкачваха по Главния към него. И във
всяка кола клечаха мъже и се клатеха и гримасниче­
ха в чакълестия летящ въздух. Всяка ръка държеше
инструмент като оръжие.

Сбогувах се с моето кралство и тиш ината в него м и

показа, че моите поданици бяха готови да отстояват - го­
тови да разберат.
И изведнъж вече нямаше покой в долината.
Внезапно въздухът беше отвлечен от пиратско н аси ­
лие - всеки звук се изпълваше и, носеше заплаха. Ц ял о то
адско статично електричество - писъците им, виковете и
клетвите, бученето и трясъкът на мотори, ш ум отевицата
на тяхното пристигане с насилие - всичко звънеш е във
въздуха. Ужасно. Дори шумът от моето оттегляне беше ка­
то гръм овни барабани . М оето диш ане беш е като
нахлуващи, звънтящ и удари в ушите ми. У дарите на сър­
цето ми - защ о, ударите на сърцето ми бяха ж естоки.

След като пропълзя през една дупка в стената,

Юкрид се спря за момент, погледна още веднъж към
колите, които се изкачваха по Главния, и още веднъж
и побягна. Папури се удряха в коленете му и полягаха
в следите му като преобърнати махала, закотвени в
своето вонящо тинесто дъно.
Когато стигна до външната граница на
мочурището, той се обърна и за последен път поглед­
на стената от червен прах, която се приближаваше
към бараката. Той свали куртката си и я окачи на
едно дърво. От дървото той отвърза парче въже и
последва нишката от тел, връв, ивици чаршаф и ве­
рига в треперещия гъсталак на мочурището, навивай­
ки нишката, докато вървеше.

В момента, в който достигнах до края на мочурищ ето,

странната л и п са на звук взе връх и м оето бягство се пре­
върна в сън - ритм ично, безболезнено. И мах чувството, че
нишката, която навивах, беше всъщ ност прикрепена към
мен - че беше ч ас т о т мен и че аз сам и ят бях повикан да
се прибера у дом а.
Когато пристигна пред портите на кралство
Кучешка глава, Сардъс Суифт скочи от предната се­
далка на един пикап с рокличката на Бет под миш­
ница и с оръжието на убийството в ръка. Той вдиг­
на окървавения сърп над себе си и с треперещ от гняв
глас заповяда на Юкрид да излезе. Запотени тръсти -
косекачи закачаха вече въжета по портите. Беше да­
дена заповед всички да се отдръпнат, последвана от
гневния гръм на двигатели, и главните порти на
Кучешка глава се откачиха от пантите.
 Тълпата нахлу в двора, земеделските им сечива,
вдигнати непохватно над главите и над раменете, се­
га бяха грозни инструменти на унищожението, вили
и коси сега стърчаха напред като копия. Те вшзоха
в пространството, заградено от странната стена от
отпадъци.
Още от двора вонята на смърт беше непоносима,
но яростта, която ги изпълваше, беше аита ярост -
толкова силен беше колективния им гняв, че стран­
ните приспособления, въжетата, обсадните
съоръжения, коловете, знамената, пилоните - всич­
ки фетишистки полети на въображението, събрани
заедно, за да построят абсурдното кралство от сто­
мана и дъски, въжета и пирони, кости и кожа и кръв
- не вдъхваха никакъв ужас, никакъв страх, нито до­
ри учудване в сърцата на тези мъже - точно както
гадната смрад, която се носеше от бараката, не пра­
веше никакво впечатление на тълпата, която се из­
качи по стълбите на верандата и се втурна вътре.
Ярките пръсти на техните фенери опипваха
тъмния интериор. Застоялият въздух се лепеше по
лицата им като мокра тота кожа и пред тях се раз­
кри отвратителната гледка на човешка и животин­
ска мръсотия, на гангренясала пълхяща мърша от
смърт, струпана върху смърт.
И чак тогава, вътре, тази болест се разкри и
яростта се сви и стана лепкава и студена. Мъжете
размазваха мухи полицата си и изпадаха в паника при
вида на парчетата месо. накацани от мухи. които
висяха от тавана, спъваха се в купчини мръсно спал­
но белъо. Покрити с нечистотии, те крещяха пред
гледката на смъртта, а плъховте крещяха в отговор.
И мъжете избягаха от бараката, залитаха по
верандата, увисваха по парапета, за да повърнат сво­
ята празнична закуска върху лехите от изсъхнал
зимзелен, който растеше под нега
Но крясъците останаха вътре. Отвън никой не
говореше. И от бараката се чуваше работната песен
 на мухите - безмилостен вой, пронизителен и
странен.
Въпреки че не бяха дадени никакви нареждания,
d iv a отворени туби с бензин, които се изляха върху
бараката. Мъжете стояха в средата на двора в мъл­
чание и наблюдаваха как бараката се превръща в ог­
ромен крематориум, станаха свидетели как небето
се изпълни с гладни пламъци за втори път този ден.
Двама мъже влязоха през портите и изкрещяха:
- Открихме следите му.
- Той е в мочурището.
И цялата тълпа се обърна. И цялата тълпа
закрещя.
Аз се промъкнах през вътрешната граница па хиперт­
рофията и излязох на полянката - обръч гола terra firm a,
не повече от четири стъпки широк, обграж дащ кръга от
подвижна кал. Бях чисто гол, ограбен от всякаква одежда,
и тялото м и беше покрито с легиони от нови драскотин и
и рани, коприва, тръни и бода и и следи от възпаления, ви-
еши се като бръш лян.
Но болката е идеална, защ ото топлата кал напълн о
успокоява моята разпната плът, защото това, което си оти­
ва от живота, е облекчено от своите страдания, докато това,
което остава, изпитва п росто болка.
Смъртта е балсам ът за болката на живота - това е м о ­
ята новина, която съобщ авам на света.
И аз стоях там , пред калта, и потях сол в ран и те си,
понасяйки съзнателно иглите на тленността, за д а бъде по-
сладка с м ъ р тта м и - и тя е! Тя е!

В града, на Мемориалния площад, облечени в черно

жени се просваха на земята, докато други се въртя­
ха на колене, скърцаха със зъби и проклинаха небесата.
Трети стояха и пееха, замръзнали, сякаш
хипнотизирани, а други все още бягаха в слепи кръ­
гове и се удряха по гърдите с камъни.
Стъклото на гробницата на пророка беше счупе­
но и неговата бяла роба беше накъсана и разпиляна
по земята наоколо. Три жени удряха с чукове по мра­
морния монумент.
След м алко започнах да обикалям вел и ч ествен ата
кал - стъпка след болезнена стъпка. Н аблю давах ж и в о ­
та на тинята и забелязвах леко вълнение и струп ван е на
напрежение по повърхността й - намусени, беззвучн и
контракции, бавно издуване, после внезапно с п а д а н е -
всъщ ност хватка - и аз виждах кръглото блато к ато зъл
сфинктер и това ме изпълни със страх - със съ м н ен и е.
С лед к ато направих пълен кръг около к а л т а , аз
спрях, сведох глава и събрах пръстите си к а т о за
молитва.
М олих се.
И после, после знаех точно какво д а направя.
И зпълнен с Бог, аз пристъпих напред и леко легнах
точно в центъра на кръга, в зеницата на калта. Н а едн а
страна, с прибрани до гърдите колене, свита гл ава, бях
в безопасност, осветен, нероден.

Шумната тълпа, която си пробиваше път през

блатата, приличаше на несигурната светлина на
здрача на гигантски черен бръмбар с многобройни-
те си махащи, тъпчещи крачка, който се прибира­
ше към гнездото си. Но когато тълпата навлезе в
мочурището, човек беше трудно да си представи,
че някога беше съществувала, така напълно беше по­
гълната от мрачния пейзаж. Само звуците от чу­
пене и газене, както и присъствието на трите
гарвана, които обикаляха в кръг отгоре, издаваха,
че въобще е имало някакво незаконно навлизане.

Знаете ли, докато потъвам - а всъщ ност аз съ м п о ч ­

ти напълно потънал - остава само главата и м ож е би с а ­
м и ят връх на гъ рбиц ата ми,- аз ги чувам как и д в а т , д а ,
м и сл я, че ги чувам. Всички дървета наоколо, з а щ о , с
глави, забулени с м ъ гл а, се накланят към м ен - н а к л а -
 п ят се, сякаш съм и зто ч н и к на светл и н а, н еб есн о
свети ло . Н им а е възм ож н о д а с в етя , дори и сега?

Вече навлязла в мочурището, тълпата биеше и

разсичаше напосоки своята пътека. Тяхната ярост
се беше закалила и техният път на отмъщението
беше станал ярък и ослепяващ - но това нямаше
значение, защото калта ги водеше към своя праг,
привличаше ги като някякво чудо.

Т ова ти ли си, С м ъ рт? Т ова ти ли си там, зад мен,

С м ъ р т?

Те излязоха на поляната от всички страни, за­

дъхани и запъхтени от страх, от ярост и слепота.
Те бяха дошли за главата му и само това щяха да
получат, но времето е срещу тях, те трябва да
побързат.

В иж те там горе, над м ен . В и ж дате ли небесн ата

полусф ера? Забелязвате ли как се върти около мен, с я ­
каш съм в центъра? И д ъ р в етата - виж те как се навеж д-
т а т към мен!
А сега вижте там , горе! Г о л ем и те винени бурен ос­
ни о б л ац и , които се д в и ж а т в ниш ка през небесните
пасбищ а. О, аз знам , зн ам , те са душ ите на м ъ р тви те и
и д в ат д а ме п оздравят! В и ж дате ли? Е то там !
П одп л аш ен о то пони, чуйте т р о п о та на копитата му.

Редица от оловни дъждовни облаци минава през

небесния купол и се събира в северния му край, после
поставя като печат върху полянката облак след
облак.
Отгоре поляната прилича на жигосано петно
върху кожата на света. Пригодени оръжия сочат
към централната ос, към този, когото мразят, по­
добно на множество счупени спици.
От небето се спуска светкавица като пръст
Божи, тя посочва кръга от мъже и ги зарежда с
разтърсваща синя светлина.
Небесата трещят и тълпата на свой ред пог­
лежда към бурното небе, за да разбере това, което
казват. Една-единствена дума се чете по всички обър­
нати нагоре и зинали лица: дъжд - завръщането на
дъжда, завръщането на толкова много дъжд.
И, а-а! Виждам мулето, виждам го! Вижте как гордо
крачи през небесата. Ето я вашата справедлива награда!
Е то го ваш ето достойнство в смъртта, господине! Е то я
ваш ата справедлива награда! И зправи гърба, изтупай
палтото, вдигни високо глава! О, дългострадален живот,
ето я твоята шибана награда! А там отзад ме следват м о­
ите поданици, моите зверове! Вижте парада на невинните
крилати низши създания, маршируваши през небесата, за
д а дочакат идването на своя крат! Вижте как заемат м ес­
тата си!

За някои един-единствен поглед служ еш е да ги

предупреди за надвисналата зап/taxa и веднага след ка­
то бяха погледнали нагоре, те погледнаха отново на­
долу и тяхната ярост се разпали - защото аз доне­
сох дъжда - защото в крайна сметка ТОЙ донесе
дъжда.

О, сега знам, сега знам какво става!

Ето, тя се спуска. Полъхът на вятъра ми подсказва.

С иният прилив, пърхането на криле. О, моя кри лата
закрилнице! Мой ангел хранител! Тн ли си? Ти ли идваш
да ме пренесеш през портите? Можеш ли да ми кажеш ?
М ожеш ли да ми кажеш9 Можеш ли да ми кажеш какво
става?

Те изсипват бензин от туби.

О. с к ъ р б я т ангел, нима плачеш?

Юкрид напряга залятата си брадичка нагоре.
Ще засвирят ли фанфарите? Ще забият ли барабаните?

Празните туби падат около него.

И ето ги! Светлините на Смъртта!
 ЕПИЛОГ

Т ъ м н а беше нощ та и граж данството на Ю кулор се гу­

ш еш е под безмилостния дъжд.
Д октор Мороу се бореше да спаси живот, а в то ва в р е ­
м е група от пет жени чакаше в неговия кабинет сведен и я за
р азви ти ето на нещата.
В ратата се отвори и Ф айло Х олф влезе, л и ц ето м у б е ­
ше пепеляво, а очите му гледаха в земята.
- Е? - попита Уилма Елдридж
- Може би ще трябва да избира - отговори Ф айло Х олф .
- Той получи указанията - каза сакатата, обръш айки се
към прозореца, за да размисли над пороя отвън.- Н я м а к ак ­
во д а се избира.
Вътре в операционната докторът се бореше да спаси ж и ­
вот - д ва живота. Той сериозно се опитваше да сп аси ж и в о ­
т а на Б ет. И нечий друг живот.
- Тя е силно дете - каза Х илда Бакстър - Виж какво е п р е ­
ж и вял а вече.
- Н о тя така и не успя да се възстанови след н ещ астн и я
сл у ч ай - обади се вдовицата Рот.
- Н ещ астен случай! За Б ога, това не беш е н е щ а с т е н
случай! - излая Уилма Елдридж - Както и случилото се с б а ­
щ а й не беше случайност или вече сте сигурни, че той е п а д ­
нал в блатото?
- К ак можеш да виниш С ар д ъ с за това, У и л м а ? Т о й
м и с л еш е, че Бет е мъртва.
- Н ие всички носим своя си кръст. Ж ивотът ни е и з п и ­
тан и е - отговори У илма Ечдридж без м илост.
Н о доктора не успя да спаси и двата ж и вм ота, н я м а ш е
и избор. О т операционната излезе един посърнал м ъ ж , б л е д
и сл а б и едва успяващ да поддържа тежестта на въ р зо п ч е то ,
к о ето държ еш е в ръце. Д окторът влезе в каби н ета си.
- Д етето ще живее. М омче е - и, повдигайки п е л ен ач ет о .
той добави вяло: - М айката умря при раж дането.
- Той се роди - каза У илма Е лдридж , протягайки ръце
към пеленачето. - Както предрече пророкът, Той се роди.
И с бебето на ръце и всички жени, скупчени около нея,
сакатата отм етн а с пръст пеленката. О т сгъстеното нощно
небе изскочи светкавица, а надвесените сестри загукаха и за-
кудкудякаха пред личицето на детето, което се кокореш е
срещ у тях с треперещ ите си бледо сини очи.

124
 БЕЛЕЖКИ

1Една сухопътна миля е равна на 1.609 км - 6,ред,

2 Apple Jack - бук в. от англ. “Ябълковият Джак” - наз­
вание на ябълковата ракия - б.ред.
3White Jesus - бук в. от англ. “Белият Иисус” - б.ред,
4 Stewed Jesus - букв. от англ. “Задушеният Иисус” , на­
именованието е свързано с това на третата напитка - “Stew”
- б.ред.
5 Мъжки демон прелъстител - б.рех
6Fists (англ.) - юмруци; юмручен бой - б.рех
7 Скотома (мед) - затъмнение на зрителното пате, час­
тична слепота - б.ред.
8Една унция е равна на 28.35 см - б.рех
9 Стигма (ист.) - белег от нажежено желязо върху тя­
лото на роб или престъпник; клеймо - б.рех
10 Евдсмония (фил.) - направление в етиката, според
което основа на нравственото поведение е човешкият стре­
меж към щастие - б.рех
11 Игра на думи: angel (англ.) - “ангел", но н личното
име Ейнджъл - б.ред.
12 Книга “Левит”, глава 20 - б.рех
13Сукуб - женски демон прелъстител - б.рех
14 Игра на букви: корабът се казва “Natasha Р ; след
разместване на буквите се получава изразът “I ah Satan”
(неправ, англ.) - “аз съм сатана" - б.рех
15 Всъщност Юкрид изписва латинската буква *ЧР, с
която започва думата God (Бог), и това Бет оприличава
на сърп - б.ред.
16“Трета книга на царете", глава 21:23-24 - б р е х
17Игра на думи: нз английски die означава н ‘зар. жре­
бий*, и ‘умирам, загивам* - б.ред.
11 Есхатазогия (рел.) - учение за края на света и за о т­
въдния свят, найразвито в християнство то и ю л и о м а -
б.рсх
 V

Редактор: Силвия Вълкова

\

Отпечатано в Полиграфически комбинат >

“Димитър Благоев - 2 ”
I

(
зашеметяващ *г)ърри роман .на
певец, познатна меломаните* с
yarty\ti „Bad Seeds киноманите - от
Вимрендерс t

§тс|рата най-велика книга| писана никога!

ко сегсмеси на ф£>кнър с „Отнесени от вихъра

; музикант, из^лючителнр амбици­
озен, с изключително богат език и огилдто ще се п^л|-
чи „Й^магарето вир* ангела” I % t 'r
д * 4 iD a J

книга е любовното ми обяснение към ^нглийск

език
Ник Кейв