История на фармацията

Медицински университет „Проф. д-р Параскев Стоянов“ гр.
Варна
Факултет по Фармация
Лекарствознанието при първобитния човек
Лекарствознанието при първобитния човек е първият етап от Религиозния период

в историята на фармацията. Той обхваща времето 2 млн. г. пр. Хр. – 4 хил. г. пр. Хр.
Фармацията като практическа дейност и наука дълго време е част от медицината.
Лечебната дейност и лекарствознанието възникват в най-ранния етап на
първобитнообщинния строй. Здравето на първобитния човек се определя от условията
на неговото съществуване, които в голяма степен са неблагоприятни. Това оказва
вредно влияние върху недостатъчно защитения първобитен човек. Многобройни
находки свидетелстват за наличието на различни заболявания сред първобитните хора:
туберкулоза, рахит, остеомиелит, сифилис, малария, различни новообразувания и др.
Използването на растенията за лечение през този най-ранен период на развитие
на човешкото общество е резултат на несъзнателния опит на човека. Хората използват
растителна храна и постепенно започват да откриват и някои лечебни свойства на
растенията. Предполага се, че най-напред са използвани растения с болкоуспокояващо,
слабително и противоотровно действие. По-късно през матриархата жената е поела
върху себе си функцията за лечение на болните и първите лечебни средства определено
са растенията. Неслучайно в народния епос и народните приказки като изкусни
лечители фигурират преди всичко жените.
С развитието на лова първобитният човек започва да използва и лечебни средства
от животински произход: мазнини, кръв, костен мозък, черен дроб и др. Развитието на
скотовъдството дава възможност постепенно да се натрупа опит и за действията на
растенията върху животните. Освен това то полага началото на някои хирургични
методи. Пастирите трябва да зашиват рани, да лекуват счупвания на кости,
изкълчвания и др., получени от животните при нападения на хищните зверове.
Натрупаният опит се използва и при лечение на хора.
Развитието на самостоятелни лечителски професии протича паралелно с
развитието на културата, цивилизацията и науката.
Представите на първобитния човек за здраве, болест и лекарство постоянно се
изменят с оформянето на неговия мироглед. Първоначално неговите представи за
възникването на болката са реалистични, защото тя се свързва с нараняването или
удара. По-късно се развиват онтологичните представи за болестта, която се
отъждествява с външно, враждебно на човека, малко живо същество, проникнало в
организма и предизвикало заболяването.
Ранните форми на религиозните представи са:
1. Тотемизъм (от алгонкински от тотем– негов род)– вяра на човека в съществуването на
тясна родствена връзка между неговия род и определен вид животно или растение като
пазител на здравето.
2. Фетишизъм (от португалски fetico– амулет, талисман)– вяра в свръхестествените
свойства на много неодушевени предмети.
С преминаването към класово общество свръхестествените свойства на
предметите и явленията се превръщат в духове и свръхестествени същества. Възниква
анимизмът, а с него и представата, че в човека живее неговата душа, която го напуска
временно при сън или завинаги при смърт.
3. Анимизъм (от лат. anima, animus– душа, дух)– вяра в съществуването на душата или
всеобщо одухотворяване на природата.
С възникването и разпространението на религията се оформят божествените
(демонологичните) представи за болестите като зли духове, които се вселяват в човека
и го разболяват.
На онтологичните и демонологичните представи за болестите съответстват и
определени лечебни методи и средства: амулетите, чието предназначение е да
предпазват от проникването на зъл дух, а танците и заклинанията– да изгонват злия
дух. За освобождаване от злия дух се прилагат и трапанации.
Медицински университет „Проф. д-р Параскев Стоянов“ гр. Варна
4. Магия (от гр. дума mageia– магьосничество)– вяра в способността на човека по
свръхестествен начин да въздейства на други хора, предмети, събития или природни
явления. Появата на лечебната магия бележи прехода от колективното лечение към
знахарството.
В продължение на векове и хилядолетия в житейската практика по емпиричен
път се натрупват, развиват и предават от поколение на поколение опит, правила и
традиции за използването на много лечебни средства от растителен и животински
произход, както и някои полезни начини за лечение. Още през епохата на първобитното
общество се поставя началото на лекуването и лекарствознанието, възниква народната
медицина. Тя е съвкупност от емпирични сведения и практически методи и начини,
които се използват за запазване на човешкото здраве и за лечението на болестите с
народни средства.
Много лекарствени растения, употребявани в древността, се използват и сега.
Ефедрата е известна на китайците като лечебно средства преди 5000 г. Лечебните
свойства на кората на хининовото дърво са открити от инките и се използват отдавна
от местното население на Америка при маларийни пристъпи. В Европа употребата на
праха от кората на хининовото дърво започва след 1640 г. Съвременната медицина
използва още свойствата на опия, на листата от кока, на беладоната, горицвета и др.
Лекарствознанието в Древен Египет, Китай и Индия
Лекарствознанието в Древния свят обхваща периода от 4 хил. пр. Хр. До V в. сл.

Хр. Този период в развитието на медицината е свързан с възникването и
разпространението на религията. С лечение започват да се занимават главно жреците.
Жреческата или храмовата медицина приема, че болестите са следствие от
недоволството и гнева на боговете, че в тялото на болните се вселяват зли духове– оттук
и съответните методи на лечение– молитви и жертвоприношения за омилостивяване на
боговете, магии, гадания, тълкуване на сънища и др. Така например механичното
изстискване на гнойта, както и прилагането на масаж (под предлог за изгонване на злия
дух) са правилни медицински процедури. Понякога жреците използват и рационални
лечебни средства от народната медицина. За обучение в лечителското изкуство към
храмовете са организирани школи (Египет, Вавилон, Индия и др.).
С разширяване на медицинските и фармацевтичните знания започва да се списва
литература по медицина и фармация във вид на записки, лечебници и сборници от
рецепти с наставления как да се приготвят необходимите лекарства, писмени описания
на проявите на заболяванията и др. Направен е първият опит за систематизация на
лекарствените средства според тяхното терапевтично действие.
Сведенията за египетската медицина и фармация се откриват в йероглифни

текстове в пирамидите и храмовете, както и в многобройни папируси. Най-важно
значение има папирусът на Еберс. Това е особено съдържателен и запазен папирус,
написан около 1600 г. пр. Хр., който има размери 20,3x0,3 m. В него на 110 страници
са дадени около 800 рецепти, представляващи средства за лечение на заболявания на
дихателните пътища, ухото, носа, гърлото, очни и кожни болести. Важни са и папирусът
на Берлин, съдържащ описание на около 700 дроги, и папирусът от Лайден.
Изкуството за приготвяне на лекарства при египтяните е на сравнително високо
равнище. Особено широко са приготвяни кожни и козметични средства, поради което
Древен Египет се смята за родина на дерматологията.
Древен Египет се смята за люлка на фармацията. За древните египтяни медико-
фармацевтичната наука има божествен произход. За богиня на медицината се смята
Изида. С медицина се занимават фараоните и лекари шамани. Използвани са
оцветители, приготвят се лекарства от минерален произход, от растения и животни,
познати са различни лекарствени форми, като запарки, мази, супозитории, настойки,
отвари, пластири, сокове от растения и др.
Според древните индийци лечебните билки трябва да се възприемат като

притежаващи вълшебна сила. Те се предписват от свещеници, от които постепенно една
каста (видас) се специализират в приготвянето на лекарства. Техните най-ефикасни
лечебни мерки са диетата, компресите, разтривките, хидротерапията, особено
себеовладяването, медитацията и въздържанието.
От фармацевтична гледна точка най-съдържателна е аюрведата – „книга на
живота”. Нейната най-известна форма е преведена на голям брой древни езици–
персийски, арабски, гръцки, и се превръща в пример за лекарствената и лечебната
наука на Запада. Аюр-веда (X-III в. пр. Хр.) е обширна медицинска енциклопедия, която
отразява не само жреческата, но и рационалната медицина. В нея е отразено
натурфилософското учение за космическите елементи– земя, вода, въздух, огън и метал.
Тяхното съотношение и взаимодействие определя състоянието на човешкото тяло–
неговото здраве или заболяване. Сред причините за болестите освен „гнева на боговете”
се посочват неправилното хранене, пристрастяването към виното, физическото
пренапрежение и климатичните промени. Лекарственото богатство е подразделяно на
подвижни (животни) и неподвижни (растения), вещества, минерали, топлина, студ,
светлина и тъмнина. От 715-те описани вещества 600 са от растителен произход, но
като най-ценно лекарство се смята живакът. Растенията се преработват чрез пресоване,
мацерация, инфундиране и кипване. Известни са благовонните вещества, прахът за
кихане (енфие), клизмите, колирите и вендузите от рог, много се използват ецването
(разяждането с киселина) и обгарянето.
Дават се знания за най-добрите находища и подходящото време за събиране на
билките. Освен това се дават указания за това, че къщата, където лекарят приготвя
своите медикаменти, трябва да е защитена от дим, дъжд, вятър и влага. Това са първите
изисквания за работа в аптеката.
Аюр-веда философията учи, че три главни вещества владеят тялото: вятър,
жлъчка и слуз. Те се намират в равновесие, когато тялото е здраво. Болестта
представлява нарушаване на това равновесие, предизвикано от климата, погрешно
хранене или неправилно поведение.
Към здравето според тази теория, спада и душевната уравновесеност; човекът е
изграден от тяло и душа. Правилният размер на трите основни елемента прави човека
„закръглен", т. е. телесно здрав, силен, способен да се съпротивлява и душевно
уравновесен. При заболяване, лекарят, който практикува аюрведа се стреми да
възстанови равновесието.
Според китайците медицината има божествен произход. Те търсят лек за

безсмъртие. Медико-фармацевтичните им книги носят обобщеното име Пен-цао, което
означава „събиране на билки”.
Древните китайци казват: „По-добре да се предпазим от болестта, отколкото да я
лекуваме”. В тази връзка те препоръчват гимнастика, умерено хранене, масажи, водо–
и калолечение, правилно редуване на работа и сън и др. Особено известни са ученията
за пулса, акупунктурата и широкото използване на лечебните растения, между които
като най-ценен се е смятал „съграждащият човек” корен от женшен. Всяко нещо
китайците лекуват с противоположното (топло със студено и обратно).
Шен-нун, автор на най-старата фармакопея в света (659), описва в „Трактат за
корените на тревите" 365 лекарствени растения, някои от които се използват и сега.
Най-известна е класическа книга за корените и билките, която е написана между 200 г.
и 220 г. пр. Хр.
Най-голямо значение има Пен-Цао-Му, която се състои от 52 тома и описва 1096
вида растения и 1892 лекарствени форми. Тази книга се смята за класическа в
китайската фармация и заедно с нейното допълнение от 1657 г. служи и досега като
справочник на китайските аптекари. Като лекарства се използват и препарати от
животински произход– жаби, женско мляко, мазнина от славей, буби, змии, както и
други странни лекарствени средства. При кокоша слепота препоръчват черен дроб от
морски риби. Използват се още и такива с растителен произход, като жен-шен, опиум,
камфора и др.
Лекарствознанието в Древна Гърция, Рим и Византия
Фармацията в Древна Гърция се разглежда в 3 етапа: период преди Хипократ,

Хипократов период, елински (александрийски) период.
Един от най-известните лекари Асклепий се радва на толкова голяма слава, че
скоро след неговата смърт е провъзгласен за бог на лечебната наука. В зависимост от
случая Асклепий е прилагал нежни песнопения, медикаменти, външни терапевтични
мерки или хирургичен нож. В асклепиадите едновременно са се намирали чист,
планински въздух, минерален извор или топъл фонтан за бани, „гимназии” за
гимнастика, масажи с най-различни мази и масла и благовонни димове (окадяване),
предназначени за наркотични, култови цели.
Освен същинските лекари по-късно се появяват и обслужващите болните
медицински помощници. Понятието „хирург” в буквален превод означава занаятчия.
До 1500 г. пр. Хр. лечението се извършва чрез молитви към боговете Аполон,
Атина, Артемида. Бог на медицината е Асклепий, син на Аполон. В древните скулптури
и паметници той е изобразен държащ в ръката си жезъл, около който е обвита змия.
Змията е символ на лечението и медицинските знания. Вероятно когато хората са се
научили да използват отровата и противоотровата в определени количества, се появява
и медицинската емблема с чашата. Впоследствие това става емблема на фармацията.
За дъщери на Асклепий се приемат Хигия – закрилница на здравето, и Панацея – богиня
на лекарствената терапия. Според други източници Асклепий е историческо лице, а по-
късно е обожествен.
В Гърция храмовете са място за лечение. Към тях съществуват школи за обучение
на жреците в лечебното изкуство. Тези школи се наричат асклепиони в чест на
Асклепий. На пациентите първо им се правят предсказания, след това се подлагат на
диета, движение, почивка, лекуване чрез внушение, а може да приемат и лекарства.
Наред с асклепионите е имало и болници, в които обществени лекари лекуват безплатно
бедните граждани. Едно от помещенията на тези болници се отделя за съхранение на
лекарствени средства и се нарича apotheke (склад). Оттук се появява и терминът аптека,
разпространен впоследствие в много страни на света.
Хипократ е най-прочутият лекар на Древна Гърция. Той пръв извежда
медицината от господстващото влияние на религията и я обособява като същинска
наука, прави разлика между медицина, магия и религиозни суеверия и предразсъдъци.
Той обединява тогавашните знания, написва много книги, които се издават
първоначално на латински, а през 1526 г. и на гръцки език. В тях се споменават основни
данни по анатомия, физиология, акушерство, описват се и се дават сведения за дроги
от растителен произход. На първо място в методите на лечение на Хипократ е диетата,
на второ място са лекарствата, при чийто избор трябва да се вземат предвид
натрупаните от собствен опит знания. Преди предписването лекарят е длъжен да се
информира не само за самата болест и болния, но и за живота му до този момент,
неговите навици, климата и метеорологичните условия на местоживеенето му и
природата на болестта (цялостна терапия). Грижата за запазването на човешкия живот
е най-висшият Хипократов принцип.
Хипократ смята, че всяко заболяване има естествени причини, които се дължат
на външната среда, обкръжаваща човека, и влиянието на някои фактори като вода,
храна и климат върху здравето на човека, а не е проява на волята на боговете. Той
отделя особено внимание на лечението с растения, които трябва да се употребят във
вид, в какъвто са в природата. Той се стреми да запази по-дълго намиращите се в тях
вещества. За целта определя начина за съхраняването им. Така например препоръчва
листа, цветове и корени от лекарствени растения да се поставят в глинени съдове, а
отвари и сокове от пресни растения– в добре затворени стъклени съдове. Хипократ и
неговите ученици използват за лечение около 250 растения, между които фолия
хиосциами, пуника гранатум, хиперикум перфоратум, артемизия абсинтиум, уртика,
семен амигдалус, мента и др.
Гърците са познавали следните лекарствени форми: запарки, микстури, болуси,
пилули, супозитории (ректални и вагинални), мази, восъци, компреси, пластири, пудри,
благовонни средства за окадяване, клизми и др. Във връзка с това те са притежавали
аналитични и химико-технически умения.
Интересна е теорията за хуморалните течности. Приема се, че тялото
функционира в съответствие с четирите физиологични течности, които то съдържа:
кръв, жълта жлъчка, черна жлъчка и флегма. Когато човек е в добро здраве, тези
течности се намират в равни качествени и количествени съотношения, докато при
нарушаването на баланса се появява болестта. Нарушаването на дейността може да има
количествена природа (свръхколичество или дефицит на една или повече течности) или
качествена (промяна на течността). Предполага се, че за да компенсират нарушеното
равновесие, причинено от болестта, и да възстановят естественото функциониране на
тялото, лекарствата възстановяват равновесието между течностите.
Системата господства почти двадесет века и се открива в западната литература
последно при Молиер през XVII в. Теорията за хуморалните течности е интересна,
защото тя изразява чрез точни материални термини терапевтичната роля на храните и
фармакологичните вещества. Обаче от гледна точка на фармакологията, дори ако
действието на лекарственото средство е точно обяснено, тази школа на мислене не се
опитва да обясни как лекарството се абсорбира в организма, как действа там, защо е
активно при едни условия, а при други – не, или влияе на един орган вместо на друг.
Това е принос на Lyceum – школата, основана от Аристотел. Той и неговите
ученици последователи се заемат енергично с този проблем и се опитват да намерят
отговорите на тези въпроси.
Един от интересните проблеми в трудовете на Аристотел е този да се разбере как
лекарството може да достигне органа, за който е предназначен, мястото на болестта,
засегнала болния. Идеята за органа е изложена във вид на въпрос: „Защо пиперът
(чушката) облекчава пикочния мехур, когато е абсорбиран в големи количества и
успокоява червата, когато е взет в малки дози, докато скамония в големи дози
успокоява червата и в малки количества (или когато е стара) отпуска пикочния мехур?
А може би това е така, защото всяко от тези вещества има специфично действие по
отношение на един или друг орган?”
Ключът за разрешаване на проблема се намира във втория въпрос, като се
приема, че това е естествена връзка между лекарствата и посочените органи. В
разгледания случай пиперът има естествен ефект върху мехура или червата в
зависимост от дозата. Същото е вярно и за скамония, но в обратно съотношение.
Идеята, че когато лекарството е съхранявано дълго време, е по– малко активно,
показва значителна интуиция за начина, по който лекарствените вещества губят своята
ефикасност след време.
Постиженията на медицината в Древна Гърция са най-значителни през елинския
период. Александрийският научен и културен център е изследователска академия и
висша школа с пансион за учени и голяма библиотека. Тук работят учените Архимед,
Евклид, Димитрий, Птоломей и др. Възпитаници на Александрийския университет са и
най-изтъкнатите древноримски лечители Асклепиад, Диоскорид, Соран и Гален, чрез
които медицината и фармацията на елинизма се вграждат в световната наука и
култура.
Сведенията за едно от най-известните лекарства ни водят до дворцовия
изследовател на лечебните средства цар Митридат от Понтус, който провежда опити
върху роби и осъдени, като изпробва влиянието на различни отрови върху тях,
започвайки с минимални дози и постепенно увеличава дозите, прилагайки ги и на себе
си. По този начин той изгражда толкова висок имунитет срещу отровата, така че
никаква отрова от неговото време не е в състояние да му повлияе. Този феномен се
нарича митридатизъм, а лекарството „специалитет на Митридат". Той създава като
универсална противоотрова и „Териака”, чиято рецепта по онова време е преведена на
всички езици. Оригиналният териак е съдържал 64 съставки, класифицирани в 4
категории, включително змии, опий, морски лук, кръв от понтийски патки, голямо
количество дроги, подправки и много др.
Клавдий Гален е най-важният представител на римската медицина. Смятан е за

най-великия лекар след Хипократ. Според неговата теория човешкото тяло се състои от
4 елемента – огън, лед, вода и въздух. Той е първият лекар, който широко прилага
полифармацията.
Гален е лекар и в съответствие с тогавашните обичаи сам си приготвя
лекарствата. Той много подробно описва техниката за производство на различните
лекарствени форми и тяхното действие. Също така подробно се спира върху
хранителните продукти, здравословния начин на живот и неговите възгледи за
болестите. Важни, формулирани от Гален, принципи на лекарствената консултация са
довели до въвеждане на понятието „галеника”:
1. Фармацевтът е длъжен от собствен опит да познава всякакви прости
(обикновени) лечебни средства (симплиция), да може да прецени техните
преобладаващи качества и да изключва възможността за тяхната размяна.
2. Фармацевтът трябва да умее да произвежда точно съставни лекарствени
средства (композита), по съответно предписание, и то при спазване на точните
количества, за да може да се произвеждат репродуцируеми лекарства.
3. Фармацевтът трябва да се опита да изолира съдържащото се във всяко
„обикновено лекарствено средство” лечебно вещество или да го концентрира и в
зависимост от целесъобразността да го освободи от баластните вещества. Гален пръв
въвежда понятието „действащи вещества”. Впоследствие извличането на такива
вещества се разпространява широко в Европа и получените препарати се наричат
„галенови препарати”.
4. Активната съставка трябва да бъде доведена до една добре пригодна за
възприемане от храносмилателните органи на пациента форма.
5. При липса на дадено лекарствено средство фармацевтът трябва да познава
подобни, подходящи, със сходно действие за всяко лекарствено вещество, особено
лечебни растения.
В многобройните си трудове той описва производството на прахове, сапуни, мази,
пластири, сборове, настойки и отвари, разтвори, вина и др. По негово време са били
приготвяни и козметични средства, зъбни прахове, помади за коса и др.
Медицината се практикува според принципа, че лечението трябва да бъде
съобразено с индивидуалните особености на болния. Природата на болния се определя
от възрастта, храненето, пола, навиците и начина на живот и лечението трябва да се
съобразява с тези фактори. Ако болният е селянин, чието тяло е естествено закалено,
той се нуждае от много по-силно лечение, а женското тяло, чиято кожа е мека, изисква
по-слабо лечение. Съответно мъже с нежна бяла кожа, които са свикнали редовно да се
къпят и не правят упражнения, изискват по-умерено лечение. Същото очевидно се
отнася и за децата.
Огромното разширяване на Римската империя води до засилване на търговията,
в резултат на което се срещат екзотични продукти, редки и скъпи материали от Египет
и Индия, които се използват с определена цел – алое, живовляк, сокове и смоли от
растителен произход. Тъй като официално признатите терапии често се правят от скъпи
съставки, започват да се използват и заместители, които по-лесно се намират. По този
начин различни лекарствени средства стават достъпни за бедните хора, тъй като са
направени от по-евтини съставки, но са също толкова ефективни.
През 330 г. сл. Хр. Византия става основен център. Тя е пряка наследница на
античната наука и култура и получава в наследство такива културни центрове като
Атина и Александрия. Медицината във Византия е светска и християнска.
Първите християнски лекари Козма и Дамян учат медицина в Сирия и по-късно
упражняват своята професия в Егее и Киликия, като лекуват само с молитви. Господ
надарява Козма и Дамян със способността да лекуват животни и хора. Те отказват
заплащане за медицинското обслужване и стават известни като братята безсребреници.
Според легендата преди своята смърт двамата братя лекуват Паладия, която в знак на
благодарност иска да ги възнагради щедро, но само Дамян приема подарък три яйца,
за да не обиди пациентката. Козма казва, че не желае да бъде погребан до своя брат,
защото е приел подарък, но след тяхната смърт се появява камила, която проговаря с
човешки глас, че Козма е простил на своя брат и всъщност двамата братя почиват в мир
в един и същ гроб.
Постепенно се оформя църковно манастирската медицина и много християни
свещенослужители се занимават с лечебна дейност.
Във Византия се създават първите болници за населението. Най-старата болница
е основана от Св. Василий през 370 г. в Кесарея. Болници строят и византийските
императори Алексей I, Исак I и др., в които лекарите дават и лекарствата на болните.
Византийските лекари се обучават във висши училища, първите от които се
създават още през IX в. Към средата на XI в. главен медицински център е Магнаурската
школа в Константинопол.
Лекарствознанието по българските земи преди създаването на
Българската държава
Лекарствознанието по българските земи се отличава със самобитност във всички

етапи на своето развитие. Всред трите най-големи народностни групи – траки, славяни
и прабългари, от които се е оформила българската народност, лечебната практика е била
най-развита у траките.
Траките се отличават с напредничави схващания за хигиената. Жреците лекари
събирали хората по мегданите и ги карали хорово да повтарят някои хигиенни правила.
Липсата на глисти у тракийската аристокрация някои автори обясняват не само с
използването на мъжка папрат за лечение на тези чревни паразити, но и със строгата
хигиена.
У траките има два типа лечители. Едните – служители към култа на Ескулап, а
другите – народни лечители – кибери. За широкото разпространение на култа към бога
Асклепий (Ескулап) свидетелстват многобройните светилници, асклепиони край
минералните извори на Пауталия (Кюстендил), Сердика (София), Августа Траяна (Ст.
Загора), Марианополис (Девня), Никополис ад Иструм (Никопол) и др., които са служели
за лечебни центрове.
Голяма популярност придобива и тракийският лечител Орфей, живял вероятно
през VI в. пр. Хр. Той бил тракиец от племето киконите. Едни изследователи го приемат
за историческа, а други– за митична личност. Тачели го като прочут певец, музикант,
цар, бог, философ, лекар и фармацевт.
В лечителската си практика използва разнообразни средства включително музика,
песни и басни. Орфей е основоположник на музиколечението по нашите земи в
древността. Смята се, че той е дал на фармацевтите плочки с прескрипции при
различни заболявания. Орфей е бил ревностен билколечител. Неговата билка (цветето
на Орфей) е силивряка. Той я прилага не само поради това, че се среша главно в
Родопите, откъдето произхожда този прочут фармацевт на древността, но и поради
това, че растението изпада в анабиоза (всеки изсушен екземпляр от това растение,
престоял в хербариум до 18 месеца, може да възстанови жизнените си функции, ако се
постави при благоприятни условия). В повечето страни в Европа Орфей е патрон на
фармацията.
За тракийската лечебна система е характерно лечението с билки. Траките са
използвали лечебните растения кентавър, пелин, чемерика, поветица, бузалък, дива
машерка, змийското мляко, червеният кантарион, копърът, подбелът, белият равнец,
сладката папрат, лопенът, бъзът, съсънката, къпината, пълзящият очиболец и др.
Траките използват също така като лечебно средство при изгаряния и други рани
киселото мляко, наречено по-късно „еликсир на траките”, а киконите го използват и като
козметично средство.
При славяните лечителите са от народа, груби емпирици, усвоили народния опит,
натрупан през вековете. Лечебната им дейност се свежда до магии, молитви,
заклинания, поради което широко прилагат врачуването, магьосничеството и
знахарството. Широко приложение намират и лечебните средства от растителен
произход и по-специално брезата, върбата, ясенът, борът, елата, кленът, липата, яворът,
дрянът, шипката, глогът, пелинът, звъниката и др. Представите им за болестта и
здравето имат мистичен характер, но това не изключва познаването и прилагането на
рационални методи и средства. Сред славяните широко разпространени са и поверията
за вълшебници, таласъми, самодиви и др. За славяните самодивата е красива мома,
облечена в бяла премяна, която обитава планинските езера и извори. Тя може както да
лекува, така и да причинява болести, страдания и други злини.
Прабългарите вярвали в един-единствен бог Тангра (от тюркската дума „тангри”–
небе). Те почитали различни предмети и вярвали в магическата им сила. Особено
почитали камъните. Интересно е да се отбележи, че в народната медицина у нас се
използват червени камъни за слаби и урочасани. Червените камъни или червената
глина се разтварят във вода или вино и се дават на болните. Те наистина действат
лечебно, тъй като съдържат желязо, което и сега се предписва под една или друга форма
на слаби и анемични, и стипца, която има противовъзпалително действие. Почитането
на камъните се среща сред тюркските племена.
Прабългарите вярвали в чудотворната сила на водата, поради което поддържали
тялото си чисто. Те смятали къпането за изключително важно и изграждали постройки,
които служат за бани.
За предпазване от болести и други нещастия прабългарите носели амулети (муски)
на шията си от животински зъби.
Сведенията за лечебните методи и средства на прабългарите говорят за тяхното
равнище. Те извършвали трепанация на мозъка с кремък, а за анестезия използвали
вещества от растителен произход. Грубите и примитивни средства за извършване на
трепанация (кремък, рог на елен и др.) отстъпили място на по-прецизна техника, при
която се съчетават остъргването и обгарянето на черепните кости. Обгарянето (моксата)
като оперативна техника е познато на тюркските народи и е донесено от прабългарите
на Балканския полуостров. Моксата се извършва с корени от тръстика или с вълна,
натопена в сланина.
Фармацията през Средновековието– лекарствознанието в арабските
халифати
Арабските халифи подпомагат развитието на фармацията. Халифът Алмансар

открива Багдадската школа, а халиф Харун-ал-Рашид – Багдадската академия.
Откриват се ботанически градини, болници и аптеки, управлявани от държавата. Араби
се разселват в Европа, откриват школи в Севиля и Гранада, които по-късно оказват
влияние върху школите в Салерно и Монпелие. Ислямът, който забранява изучаване на
анатомията, принуждава арабите да изследват много лекарства от растителен произход.
Абу-Али-Ибн-Сина(980-1037) е наречен Авицена – велик лекар. Най– интересна от
неговите книги е „Либри де ре медицина”, която се състои от 3 тома, вторият от които е
посветен на фармацията. В областта на медицината и лекарствознанието той написва
над 20 произведения. Най-значителният от тях е „Канон на медицината”, който има
енциклопедичен характер и съдържа всичко, което е написано до началото на XI в. от
гръцките, римските, индийските и арабските лекари. Събраните сведения не са
представени като обикновен преразказ, а са критична оценка и творческо
пресъздаване, допълване и по-нататъшно развитие на медицинските и
фармацевтичните знания. „Канонът на медицината” се състои от 5 тома. Във втория
том се разглеждат простите лекарства и се обяснява тяхното действие, а петият е
посветен на сложните лекарства, отровите и противоотровите. Авицена използва 811
лекарствени средства. Останалите три тома разглеждат медицински проблеми.
Основният труд на Авицена е превеждан на много езици и е издаван повече от 30 пъти.
Той е основно ръководство във всички медицински школи през средновековието в
продължение на пет века.
През Средновековието арабите притежават задълбочени знания по ботаника и
фармация. Арабската фармацевтична литература е много обширна. Тя може да бъде
разделена в две главни групи, като всяка от тях описва строго определена област.
Едната група – фармакогнозията, се занимава с простите лекарства, т. е.
лекарствата от растителен, животински и минерален произход, които са подредени
според наименованията им в азбучен ред в речникови списъци с описание на всички
техни свойства.
Другата група се състои от рецептурници и фармакопеи, т. е. съчинения за сложни
и съставни лекарства. От особена важност са книгите за противоотровите и за отровите,
които изброяват голям брой токсични вещества и техните антидоти.
Повечето от простите лекарства са от растителен произход– преди всичко тревни
видове, но също и житни растения, зеленчуци и плодове, всъщност почти всичко, което
се поема като растителна храна. По такъв начин много болестни състояния се лекуват
чрез добре подбрана диета.
С лечебна цел се използват оризът– за укрепване на стомаха и за лечение на язви
на неговата лигавицата; марулята, която има благоприятен ефект върху кръвта, утолява
жаждата, намалява киселинността в стомаха; лимонът – лекува треска и жлъчна
диария, приготвен като мехлем и приложен върху кожата, освежава тена и чисти
петната; алоето, което употребяват като парфюм и дезинфектант (например против
въшки); мандрагората, на която се приписва вълшебната сила да лекува много болести.
Арабите използват също така пиявици, за да извлекат кръвта от органите, в които
„кръвта е развалена”, а също така за лечение на струпеи, мокри и сърбящи екземи,
червен вятър и чувство на парене в носа.
Смята се, че отделни части и животински органи също имат терапевтичен ефект.
Приемането на изсушен счукан бял дроб от лисица е добро средство против кашлица.
Черен дроб от вълк се приема, за да намали болките в черния дроб. Мозък от щъркел,
смесен с орехово масло и мед, успокоява болки на пикочния мехур и улеснява
болезненото уриниране. Щъркелови яйца, смесени с говежда лой, калиев карбонат и
мед, лекуват психично болни, ако вземат лекарствата вътрешно или ги поставят на
главата си.
Амулетите представляват лечебни средства и макар техният ефект да не е
доказан, той може да се установи само от личен опит. Повечето минерали се надробяват
или изпепеляват и след това тяхната пепел се обработва, докато металите се превръщат
в люспи и се смесват с вода.
Златото укрепва зрението, когато се приготвят колири и очите се промиват с тях.
Златен прах, приет с вода, е добро средство при сърдечни болести, меланхолия и
епилепсия. Благодарение на абразивните си свойства пемзата се добавя в зъбни пудри
за почистване на устата и зъбите. Бисери се разтварят в лимон или оцет и се прилагат
на прокажените части на тялото или в разтвор с масло от теменужки се инхалират през
носа, за да се облекчат мигренозни болки и хронично главоболие. Вярва се, че укрепват
сърцето и са популярна съставка на очни лекарства. Смарагдът има плодотворен ефект
върху зрението и действа като антидот на много отрови.
Разтворите са широко употребявани в арабската медицина. Млякото е полезно
при много болести. Арабските лекари редовно предписват обезмаслено краве мляко и
суроватка за лечение на диабет, за утоляване на жаждата и за сгъстяване на кръвта.
Маслата, прости или сложни, се употребяват в много лекарства. Към маслата се
причислява не само маслиненото и бадемовото масло, но също и сусамовото и ореховото
(най-фантастичният балсам), както и маслени екстракти от яйце, синап, от различни
видове зеленчуци, плодове, треви и цветя. Употребяват се дори минералното масло
(нафта-петрол) и змийска мас. Яйченото масло е добро при анални болки и свързаните
с тях пулсации, както и при ухобол и зъбобол. Змийската мас, която се извлича от черна
пепелянка, сварена в сусамово масло или вода, се смята за много добър антидот.
Арабските рецепти за сложните лекарства срещат много по-добър прием в Европа
отколкото простите лекарства. В арабските рецептурници лекарствата са подредени
според заболелите органи или според дозовите форми. Един такъв рецептурник е
„аграбадин” на Ал Кваланиси от 1194 г. Някои от заглавията на главите дават идея за
съдържанието и структурата на книгата – събиране и съхраняване на лекарства,
приготвяне на лекарства чрез горене, смесване, варене или комбиниране, приготвяне
на масла като основи за лекарства и др.
Арабите използват голямо разнообразие от лекарствени форми – течни
лекарствени форми, сиропи, сочни бонбончета, таблетки, лекарствени форми,
приемани чрез инхалиране през носа, компреси, клизми, супозитории.
Два вида книги разглеждат отровите – лекарствените рецептурници, в които те
фигурират като средства за лечение на различни заболявания, когато се използват
внимателно и предпазливо, и книгите за отровите, които описват всички видове
токсични субстанции, тяхното приготвяне, ефекта им върху организма, симптомите при
отравяне с тях и изискваното лечение, включващо и подходящ антидот.
Със статут на антидот легенда се ползва т. нар. bezoar. Смята се, че той ускорява
потенето и следователно и елиминирането на отровата от тялото. Отровеният човек
трябва да погълне или да разпръсне частици от този конкремент върху раната, останала
например от ухапването. Смарагдът също се употребява като антидот. Стрит и след това
изпит с малко ябълков сок, той има драстичен ефект върху болния, като предизвиква
силна болка и загуба на съзнание, но когато болният дойде отново в съзнание, той вече
е възстановил здравето си. Най-търсен от всички антидоти, дори и в древните времена,
е териакът. Той е съставен от много голям брой ингридиенти, най-съществен от които е
змийското месо. Той се предлага в най-различни форми, но най-известен е с названията
териак на Митридат и териак на Фарук. Териакът е средство, което оказва защитно
действие срещу всякакви видове отрови, а по-късно става известен като еликсир и
панацея. Той се използва и в Европа. Някои форми съдържат над 60 съставки. Макар
те да се променят непрекъснато с времето, лекарствата с това наименование се
приготвят от фармацевтите дори и през XX в.
Болестите на очите са обичайни за източните страни, което може би обяснява
защо офталмологията се развива прогресивно в средновековните арабски страни.
Лекарствата за очи се наричат collirium. Колирите се предписват за лечение на умора,
сълзене и сърбеж на очите.
Най-прочутото терапевтично и козметично средство за очи е антимонът, който се
употребява и сега в някои части на света. Обаче субстанцията, използвана от арабите,
не е чист метален антимон, а е антимонов сулфид. В допълнение към антимоновия
продукт се използват и други форми на очни средства – разхладителни течности,
прахове, капки, превръзки и мехлеми за лечение на тумори по очите.
Големият брой лекарства, използвани от арабската медицина и възможностите за
тяхното комбиниране, подтикват лекарите да предоставят приготвянето на лекарствата
на подготвени за тази цел специалисти. Фармацията се отделя от медицината и се
развива като независима търговска професия още през VIII в. Първата аптека в света
като заведение за приготвяне и продажба на лекарства е открита в Багдат през 754 г.
Фармацевтите поемат отговорността за въвеждане в медицинската практика на
специални лекарства и приготвянето на сложни състави. За тази цел те трябва да
притежават обширни познания за лекарствата, да са способни да различат истинските
лекарства от фалшифицираните лекарства, добрите от лошите, да са наясно за срока
на годност на лекарствата, методите за складиране и условията за съхраняване, както
и за мерките и теглилките.
Широко разпространената практика за подправяне лекарствата и други форми
на нарушения в бизнеса с лекарства води до необходимостта от контрол върху работата
на фармацевтите от страна на правителствени чиновници. Фармацевтите от своя
страна са задължени да покажат съответно равнище на професионални знания, преди
да им бъде издаден лиценз да открият аптека. На местата за пазар и базари, специални
полицаи или инспектори контролират всички търговски дейности, включително и
продажбата на лекарствата.
Фармацията през Средновековието – Средновековна Европа
Целият духовен и културен живот през Средновековието в Западна Европа се

намира под господстващото влияние на църквата. Западноевропейската църква се
обръща с лице към медицината два века след източноевропейската. Смята се, че
първата манастирска болница в Западна Европа е основана от Св. Бенедикт през VI в.
при манастира в планината Монте Касино в Средна Италия. По-късно са разкрити
болници в Лион (VI в.), Париж (VII в.) и други градове. Първата школа – университет в
Западна Европа, е основана през IX в. в Бенедиктския манастир в Салерно, а нейният
Медицински факултет става известен по-късно през XI и XII в. Медицинската школа в
Салерно има светски характер.
Алхимията обхваща периода от средата на IV до средата на XVI в. Главната цел на
алхимиците е да превръщат неблагородните метали в благородни с помощта на
„философски камък”, наричан още велик еликсир, „панацея”, за който се смята, че
притежава чудотворното действие да лекува всички болести и да възвръща младостта.
При търсенето на „философския камък” те отделят особено внимание на сярата и
живака. През този период по експериментален начин са открити сярната, азотната и
бензоената киселина, някои етерични масла и други съединения. При своите
експерименти алхимиците развиват и усъвършенстват методите на дестилацията,
утаяването, филтруването и кристализацията. Открити са дестилационните апарати, в
резултат на което са получени дестилирана вода, спирт и др. Въпреки тези практически
успехи алхимията има отрицателно влияние за развитието на фармацията, защото
идеята за „велик еликсир” насочва търсенето на лекарствени средства по неправилен
път.
Медицината и фармацията са дело на манастирите и медицината като наука и
практика се преподава от монаси. Известна е ботаничната градина на манастира
Бенедиктин и едноименният препарат. През времето на Карл Велики се откриват нови
школи, култивират се лекарствени растения, откриват се първите университети. С най-
голяма известност е школата в Салерно, където се обучават едни от най-добрите лекари.
Тази школа е имала рецептурник „Антидотарикум”, заверен от държавата, и аптекарите
са били длъжни да се закълнат, че ще приготвят лекарства само според него. Първите
европейски университети са изградени върху основата на духовни училища.
Първите аптеки в Европа се появяват през VIII-IX в. в градовете Салерно, Толедо,
Кордова. През XI-XII в. са открити аптеки във Франция, Англия, Холандия. От този
момент в аптеките се съсредоточава работата, свързана с изучаването на нови
лекарства, с използването и преработването на лекарствените суровини в прости и
сложни лекарствени форми. С организирането на първите аптеки се установяват и
правилата за съхраняване и отпускане на отровните средства.
Всичко това довежда до разделянето на функциите между лекарите и
фармацевтите. Създават се закони, които регулират тяхната дейност. На лекарите се
забранява да отпускат лекарства на болни срещу заплащане, а на фармацевтите да
лекуват.
Първата европейска фармакопея е издадена през 1140 г. в медицинската школа
в Салерно, а първата фармакопея в Русия се публикува едва през 1768 г. В края на XVI
и началото на XVII в. в Русия се създава държавна организация, наречена „Аптекарски
приказ”, като ръководен орган на лечебното и аптечното дело. Тя осигурява
медицинската и лекарствената помощ на руската армия. Подготвя лекари и
специалисти за приготвянето на лекарства и провежда изпити за проверка на знанията
на лекарите и аптекарите, завършили в чужбина. Първата аптека в Русия се открива в
Кремъл през 1381 г. за обслужване на царското семейство. Всички лекарствени
средства, преди да се приложат на царя и неговото семейство се опитват предварително
от лекаря и аптекаря.
Към XVI в. алхимията се сменя с ново направление, наречено лечебна химия
(ятрохимия), която се стреми се да постави химията в служба на фармацията. Неин
представител е Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, наречен Парацелз, велик
швейцарски лекар. На 33 години става професор по хирургия и терапия в град Базел,
Швейцария.
Вярва, че действието на растението се дължи на активната съставка, която се
съдържа в някоя част на дрогата и от която тя трябва да бъде извлечена. Преподава
методите на извличането, алкохолните тинктури и извлеците. Разделя химията на
растителна, животинска и минерална. Написва много книги. Неговото дело е
продължено от учениците му, които осъществяват сухата дестилация на растителен
материал.
Той смята, че химията не трябва да служи за добиване на злато, а за развитие на
медицината и фармацията, за създаване на лекарствени средства, предназначени за
опазване здравето на човека. Парацелз използва почти всички известни до това време
химични вещества, от които приготвя лекарства– живак, олово, желязо, мед и др., и ги
прилага за лечение на различни заболявания, например живака при сифилиса. Той
развива и учението за дозировката на лекарствата. Парацелз първи дава ясната
формулировка на връзката между лекарство и отрова: всички вещества са отровни и
само определена доза от отровата може да има лечебно действие и да се използва като
лекарство. Наред с лекарствата на химична основа Парацелз и неговите ученици
използват и такива от растителен произход. Освен това те полагат големи усилия, за да
бъде увеличен броят на аптеките, да се подобри подготовката на аптекарите и да се
упражнява контрол върху тяхната работа. На Парацелз принадлежи и една вярна
прогноза: „На химията е съдено да играе огромна роля в медицината".
През периода на ятрохимията в аптеките са създадени лаборатории, с което се
поставя началото на изучаването, приготвянето и изследването на лекарствата. Така се
поставят основите и за развитието на фармацевтичната химия.
В края на XVIII в. противоположно на съществуващите методи за лечение на
заболяванията със сложни по състав и в големи дози лекарства се появява теория,
според която лечебен ефект може да се постигне чрез приложение на чисти лекарствени
средства в минимални дози. Създател на тази теория е немският лекар Самуел Ханеман.
Теорията на Ханеман получава названието хомеопатия (от гр. Homoios – равен, и pathos
– страдание), което в свободен превод означава лечение със средства, които
предизвикват в големи дози симптомите на заболяването. Той разработва специална
система за разреждане на лекарствата. Тя почива на три начала: 1) еднаквото да се
лекува с еднакво; 2) лекарствата не лекуват болестта, а само отстраняват нейните
симптоми; 3) лечението се провежда с минимални дози от лекарство, чието действие
прилича на минималните по количество ензими.
Фармацията в Средновековна България (VІІ-ХІV в.)
След пристигането на учениците на Кирил и Методий в България – Наум и

Климент, княз Борис решава да организира под тяхно ръководство два културни
центъра в своята държава– един за източните предели в Преслав и един за западните в
Охрид.
Преславската школа, чието организиране поема Наум, има пряко отношение към
развитието на естествознанието и медицината. Един от най-видните представители на
средновековната литература и естествознание е Йоан Екзарх (IX-X в.), голям учен,
енциклопедист от Златния век на българската книжнина. Първата му книга „Небеса” е
превод от византийски на „Слово за правата вяра” от Йоан Дамаскин. Второто му
съчинение се нарича „Шестоднев”. В VII глава се съдържат интересни описания на
човешкото тяло и книгата има преки указания за това, че в Преслав работят лекари със
солидни за времето си познания по анатомия. „Шестоднев” е първата природонаучна
книга в България, първият български средновековен учебник по естествознание.
Написан е на некласически език и това е събитие с революционно значение, тъй като
едва през XIII в. Библията се превежда на говорим френски език, а църковни книги в
Англия се пишат на английски едва през XV в. До XVI в. медицинската литература се
пише и преписва на латински, староеврейски и гръцки.
Охридската школа се създава от другия ученик на Кирил и Методий – Климент
Охридски. Обучението в Климентовата школа, където се учат 3500 ученици, се води на
български език. Той познава средновековната медицина и сам лекува болни. При
Климентовия манастир в Охрид през втората половина на IX в. се създава болница,
където по-късно получава медицинската си подготовка и видният средновековен лекар
и водач на богомилите Василий Врач. Климент Охридски полага много грижи и работи
неуморно за повишаване на здравната култура на българския народ.
В началото на X в. голяма известност получава българският лекар от Рилския
манастир Иван Рилски от с. Скрино, който лекува травми и психични заболявания.
Смята се, че той създава и използва т. нар. „благ мехлем” и е автор на „Лекарственик”.
Върху медицината в Средновековна България влияние оказва и движението на
богомилите, чиито ръководители развиват активна книжовна и лечебна дейност. Със
своето учение богомилите откриват пътя на светските науки в България и самите те
развиват активна популяризаторска дейност. Богомилската книга „Зелейник”, писана
вероятно през X–XI в., е най-старият известен досега български лекарственик, в който
са дадени многобройни рецепти за лечение предимно на очни и кожни заболявания,
кръвотечение от носа, зъбобол, отравяния и лечение на инфектирани рани. В нея се
дават препоръки коремните болки да се лекуват с дървено масло. Широко се
препоръчват пчелният мед и някои билки. Източниците свидетелстват за това, че
богомилите прилагат иглотерапия, лечение с вещества от растителен и животински
произход, диетолечение и др. Създателят на богомилското движение поп Богомил и
неговите сподвижници и ученици Симеон Ликопетър, Василий Врач и др. са народни
лечители и се ползват с широка известност.
През средновековието по нашите земи се създават първите болници – в Пловдив
(VI в.), а след образуването на Българската държава – в Преслав, Охрид, в Бачковския
и Рилския манастир, в манастира Св. св. Козма и Дамян, и в Троянския, Черепишкия и
други манастири.
В Средновековна България работят три групи лечители: лекари с добра
медицинска подготовка, лечители – служители на религията, които комбинират
молитвите с лечебни средства от народната медицина, и народните лечители (знахари,
баячи и др.), които използват за лечение всичко, което е известно от лекарствознанието
на траки, славяни и прабългари.
Фармацията по време на османското робство и Българското
възраждане
Билки и лекарствени вещества, като например листа от сена, екстракт от сладък

корен, алое, живак, памук и др., се продават и в някои бакалски магазини и в т. нар.
ахтарници. Ахтарниците се ръководят от търговци, а впоследствие от лица, завършили
средно специално образование в Цариград. Широкото използване на лечебни растения
и билки за лечение затвърдява у народа впечатлението, че за „всяка болка има билка”.
В продължение на векове медицинска помощ за широк кръг от населението
оказват народните лечители и монасите в манастирските лечебници, където
българското население единствено може да намери болнични легла. Църковно-
манастирската медицина съхранява и предава на поколенията опита на народната и
част от светската медицина. Особен интерес в това отношение представлява
Хилендарският сборник, който съдържа раздели по фармацевтичната и
фармакологичната част, въпроси на медицинската етика и деонтология.
По време на Възраждането по българските земи идват дипломирани лекари и
аптекари от различни националности: гърци, турци, немци, австрийци, французи,
арменци, руси, италианци и сърби.
Досега все още не са открити данни кога е открита първата аптека в България.
Около 1820 г. в Сливен е открита първата аптека (спицерия) от спицерина Мавродия
Куртев.
Д-р Марко Павлов е първият български дипломиран лекар. Той завършва
медицинското си образование в Париж. Той открива аптека във Велико Търново през
1823 г. Впоследствие аптеката се поема последователно от сина му и от Панайот
Славков. Последният снабдява Ботевата чета с необходимите лекарства и превързочни
материали.
Известна личност на Българското възраждане е д-р Петър Берон от град Котел.
Завършва медицина в Мюнхен. През 1831 г. той защитава успешно дисертация в
областта на акушерството и гинекологията. Това е първият научен труд в тази област.
Разработва метод за измерване на таза на бременната жена, размерите на плода и с
математични изчисления предвижда тежестта на раждането.
В периода 1836-1938 г. аптеки се откриват в Пловдив, Видин, Силистра, Русе,
София, Пазарджик, Ст. Загора, Копривщица, Самоков и др.
Около 1878 г. у нас са известни и т. нар. спицерии, тогавашен вид аптеки, а
лицата, които приготвят и търгуват с лекарствата, са наричани спицери. Такъв е и
Васил Петлешков, спицерин от Брацигово, който завършва медицинското училище в
Цариград. Д-р Васил Соколски от с. Жеравна е спицерин и лекар и на Хвърковатата
чета на Георги Бенковски. Неговите медицински инструменти, медикаменти и
превързочни материали били натоварени на два коня.
През 1865 г. Султанският медицински съвет издава наредба, въз основа на която
всеки, който желае да има званието спицерин, трябва да се яви на изпит, в резултат на
което му се разрешава да притежава спицерия. Всеки спицерин, който няма документ
за това, се задължава в определен срок да се яви на изпит.
През 1876 г. в Цариград се открива гражданско медицинско отделение към
съществуващото дотогава медицинско училище. Обучението в него е пет години за
лекари и три години за спицери. Завършилите спицери могат да откриват аптеки. Във
връзка с това на лекарите се забранява да приготвят лекарства, а на спицерите да
лекуват. По този начин се поставя началото на регламентиране на лекарските и
аптекарските функции.
Андрей Андреев Колар се дипломира като магистър-фармацевт през 1908 г. в гр.
Лозана, където по-късно специализира фармацевтична химия. Андрей Колар е първият,
който поставя началото на фармацевтичното производство в рамките на Аптекарската
кооперация у нас. Заедно с Петър Данков публикуват през 1930 г. „Фармакопея І –
галенови препарати”. В този труд се дават изискванията за приготвяне на галенови
препарати у нас.
Кирил Николчев е първият фармацевт у нас, който се занимава с история на
фармацията. Написва „Материали за историята на аптечното дело в България”, която
излиза от печат през 1922 г. В тази книга се съдържат ценни сведения за историята на
аптечното дело в страната, но се срещат и някои неточности във фактическия материал.
Петър Данков получава висшето си образование Загреб. Притежава собствена
аптека в София в продължение на 30 години. Член е на ръководството на Дружеството
на аптекарите в България, дългогодишен редактор на сп. „Фармацевт", началник на
Аптечното отделение при тогавашната санитарна дирекция и др. Занимава се с редица
въпроси от научно естество, необходими за осветяване на задачите от практическата
фармация.
Наред с откриването на частни аптеки се организират и такива при градските
съвети. През 1876 г. в Русе се открива първата подобна аптека, известна с
наименованието „Черкеза”. През 1895 г. се открива общинска аптека в Шумен, а около
1910-1911 г. се открива общинска аптека и в Сливен със задача да отпускат безплатно
лекарства на бедното население.
Популярни народни лечители са игуменът на Роженския манастир – Хаджи
Евтимий, и лечителят Иван Раев, който работи в Италия. Той създава метода curra
bulgara (българско лечение) – изолира атропин от извлек от корени на лудо биле, който
и днес се използва за третиране на Паркинсонова болест.
Развитие на фармацевтичната индустрия
Съществен фактор за индустриализацията на фармацията е водещата роля на

фармацевтите при откриването на алкалоидите, гликозидите и други нови химични
вещества, както и за въвеждането на нови технологични процеси за производство на
различни лекарствени дозирани форми. През 1801 г. аптекарят Валентин Роуз създава
сода бикарбонат, през 1811 г. Бернард Куртоа открива йода. През 1883 г. Лудвиг Кнор
получава антипирин, лекарство впоследствие използвано за облекчаване на треска.
Аспиринът е синтезиран от Феликс Хофман през 1899 г. и се появява на пазара през
1902 г. През 1873 г. Станислас Лимозен представя нишестени капсули с
водонеразтворимо уплътнение, които след различни технически модификации могат да
се пълнят и затварят по механичен път. Интересът към това нововъведение скоро обаче
намалява пред неоспоримите предимства на таблетките, които са петентовани през
1843 г. от Уилям Брокедон. Техниките за серийно производство, заимствани от
сладкарските изделия, включително и покриването на дражетата, и оригиналните
дозови лекарствени форми, включително таблетките по това време, са изключително
прилагани в процъфтяващата фармацевтична индустрия. През 1816 г. Антоан Мение
създава мелница за получаване на извънредно фин прах, която той първоначално
използва в шоколадената си фабрика. През 1823 г. Пети конструира пулверизиращ
барабан и фармацевтичните апарати са усъвършенствани през следващите години с
центрофугата, открита през 1866 г. и различните автоматични изобретения, като
капкомера на Лимозин през 1881 г.
Аптекарите не са в състояние сами да приготвят цялата гама от лекарства, като
например серуми и ваксини. Аптеките им обаче са оборудвани с технически средства,
необходими за приготвянето на различни традиционни прескрипции, като кремове,
еликсири, тинктури и др.
Приготвянето на лекарствата се измества от аптеките към големите фабрики,
които имат две предимства– икономически ефективно производство и гаранция за
тяхното качество, ефикасност и безопасност. Осигуряването на цялото население с
лекарствено обслужване се разглежда вече като реална възможност. По такъв начин
започва развитието на индустриалния лекарствен сектор, фармацевтичната индустрия
произвежда в големи количества лекарствени средства с мощен терапевтичен ефект и
започват да се организират сектори за износ в чужбина. Нещо повече,
фармацевтичните компании инвестират голям дял от печалбите си за научни
изследвания.
По време на историческото си развитие фармацията се променя значително и от
изкуство става наука. Тази трансформация започва в аптекарските лаборатории и
постепенно се усложнява в производствените центрове на фармацевтичната
индустрия.
Целта на фармацевтичната индустрия от самото начало е да произвежда голямо
разнообразие от лекарства. Индустрията осигурява серийно производство на
лекарствата. Това означава, че създаването и отпускането на лекарства се осъществява
на две самостоятелни места и разпределянето на лекарства в аптеките от
производителите става основна характеристика на индустриалната ера на фармацията.
Терминът „алкалоид” е използван за пръв път през 1818 г. от Карл Мейснер.
Морфинът е изолиран още през 1804 г. от парижкия аптекар Чарлс Дерозен. Почти по
същото време Дерозен изолира наркотина от опия. До 1932 г. са открити и изолирани
стрихнин, бруцин, колхицин, хинин, вератрина, кофеина и кодеина.
За разлика от немските фармацевти някои от френските откриватели на
алкалоиди веднага започват производството на тези нови продукти в големи
количества. В Германия първият алкалоид е включен във фармакопеята през 1820 г. В
Германия също много скоро става ясно, че не е икономически ефективно да се
произвеждат алкалоиди в аптеките и те започват да се снабдяват със заводско
производство, главно от Франция. Скоро се откриват и местни фабрики за производство
на новите лекарства. Някои химични фабрики, възникнали през XIX в. също започват
да изпълняват второстепенни дейности на аптеките.
Синтетичните лекарства са резултат от бързото развитие на препаративната
органична химия. Някои от субстанциите, произвеждани от химичните лаборатории,
като хлороформ, хлоралхидрат и салицилова киселина, започват да се използват като
лекарства след фармакологични изследвания. Друг основен фактор за прогреса на
синтетичните лекарства е значителният интерес към химичните свойства и структурата
на алкалоидите. Главните усилия са насочени към синтетичното производство на
алкалоидите.
След като е разгадана химичната структура на алкалоидите, вниманието е
насочено към синтезирането на нови вещества с надеждата да се намерят такива, които
имат дори по-добър фармакологичен ефект. Всъщност синтезата на антипирина се
дължи на погрешно разбрана химична структура на алкалоида хинин, поради което
химикът Кнор открива ново вещество с аналгетични и антипиритични свойства.
Науката за синтеза на лекарствата се възползва изключително много от химията на
боите. Силно впечатляващо е, че някои от главните производители на бои от катран
започват да произвеждат и лекарства. Огромната част от тези химични фабрики не са
основани, нито развити от фармацевти.
Когато сега използваме термина „фармацевтична индустрия”, имаме предвид
фирмите, които снабдяват аптеките с готови лекарствени форми. Първите
фармацевтични фабрики произвеждат главно само активни вещества, които се
разпределят на фармацевтите, които след това ги обработват в лекарства. Когато
производителите могат да произвеждат лекарствени средства с високо качество и на
по-ниска цена, отколкото тези, приготвени в аптеката, повечето фармацевти са доволни
да купуват лекарствените вещества от тези фабрики.
Коренно различна е т. напр. ситуацията с „рецептури” и готови лекарствени
форми. Фармацевтите оценяват усилията на индустрията в тази насока като
нарушаване на тяхната лична територия и в някои случаи организират силна съпротива
срещу фабриките.
Въвеждането на нови дозирани форми, като таблетки има огромно влияние върху
развитието на фармацията. Таблетките са създадени от англичанина Уилям Брокедон,
който през 1843 г. регистрира патент за това, което той нарича „оформени хапчета”.
Тази нова лекарствена форма оригинално се приготвя от сода, натриев и калиев хлорид
и скоро след това става известна като „сбити хапчета”. За своята технология Брокедон
се опира на методите, използвани за приготвяне на други пресовани продукти, като
керемиди за покрив, глинени продукти и брикети.
Ампулите са друга нова лекарствена форма за фармацевтично производство. Тя е
развита от двама фармацевти независимо един от друг през 1886 г.: Лимозен в Париж
и д-р Фридлендер в Берлин. Те пълнят стерилни разтвори в стъклени тумбести
резервоари, които се предпазват от микроби чрез стопяване и прищипване на техните
отвори.
Таблетките и по-късните дозирани форми, като желатинови или нишестени
капсули, захарнообвити таблетки (дражета) и ампулите доказват, че са особено
подходящи за серийно производство.
Независимо от съпротивата на фармацевтите не могат да се отрекат
предимствата на индустриално произведените фармацевтични специалитети. През
1894 г. има големи протести, когато се въвежда законодателство, подкрепящо
търговската марка: то задължава фармацевтите да отпускат точно специалитета или
лекарството, предписано в рецептата, ако продуктът е наименуван от специфична
фирма.
Класификацията на таблетки, обнародвана през 1898 г. по искане на
фармацевтите от аптеките, е опит за ново съживяване на екстемпоралните форми.
Регламентирано е, че предварително оформени таблетки „с фабричен произход, чиято
доза фармацевтът не може да провери и по такъв начин не може да гарантира..., не
трябва да се продават от аптеките" и това означава че предписанието трябва да бъде
специално приготвено всеки път за всеки болен. Предимствата на индустриалното
производство обаче са толкова значими, че класификацията на таблетките е действала
само 12 години.
Съвременната фармацевтична промишленост е не само най-важният
производител на лекарствените средства, а също и нарастващ източник на
фармацевтични изследвания. Новите лекарства с контролирано освобождаване се
употребяват широко и броят на продуктите, предлагани сега в аптеките, е преди всичко
изключително резултат от усилията на индустрията.
Аптечното дело в България след Освобождението от 1878 г. до
Първата световна война
На 1.ІІ.1879 г. влизат в сила „Временни правила за устройство на медицинското

управление в България", изработени от д-р Димитър Моллов и утвърдени от руския
императорски комисар княз Дондуков-Корсаков. Това е първият санитарен закон у нас,
съставен в три раздела: а) устройство на медицинското управление; б) устав на
лечебните заведения; в) правила за устройство на аптеките.
С последния раздел се поставят основите на аптечната организация в България;
въвеждат се официална фармакопея и държавен надзор върху аптеките. В третия
раздел се посочва, че право да открие аптека има всеки българин при условие, че
управител на аптеката е дипломиран фармацевт.
На 19.ІІ.1879 г. се създава първият у нас Медицински съвет. На 18.VII.1888 г.
влиза в сила нов санитарен закон, който отменя „Временните правила”, разработен от
ръководителя на здравеопазването Панайот Жечев. С този закон за пръв път се въвежда
безплатно болнично лечение за някои категории болни.
Организатор на аптечното дело по това време е руският фармацевт химик Алберт
Тегартен от Московския университет. Той е първият началник на аптечната част към
създадената по това време санитарна дирекция. Тегартен открива химична
лаборатория при гражданската санитарна дирекция. Нейна задача са изследванията на
лечебна препарати, минерални води, всякакъв вид химични анализи, съдебно-химични
изследвания и др. Тази лабораторна се смята за начало на контрола върху лекарствените
средства.
По-късно началник на аптечната част става Александър Иванов Найденович,
завършил фармация в Атина. Той се приема и за първия наш хидролог и фармацевт
токсиколог. Наред с преките си задължения на аналитик той изпълнява и много други
задачи: преподавател по токсикология във Висшето училище в София, член на
Медицинския съвет три поредни мандата, участва в написването на Закона за
народното здраве от 1888 г. и няколко правилници за полагане на държавни изпити от
лекари, стоматолози и фармацевти.
Към края на 1888 г. в България има вече 73 аптеки в 45 населени места. В тях
работят 89 фармацевти, 22 от които са българи.
Първото професионално сдружение на преките лекарствоснабдители се учредява
на 15.ІІІ.1884 г. в град Русе и се нарича „Апотекарско общество”. В това общество имат
право да членуват три категории хора– собственици на аптеки, магистър-фармацевти
заедно с помощник-фармацевти и помощни членове. Според устава на дружеството то
има за цел да издига професионалните знания и културата на обслужване на
аптекарите, да защитава техните интереси и да помага на семействата им при
необходимост.
През септември 1897 г. се създава Българското фармацевтично дружество
„Галенус”. Това е сдружение на работещите фармацевти, помощник-фармацевтите и
аптекарските ученици.
През периода 1906-1909 г. дружественият живот в БАД съвсем замира и то
съществува само като понятие. Пробуждането в съсловния живот настъпва през 1908-
1909 г., когато БФД и БАД публикуват позиви, с които подканват членовете на
дружествата към интензивна работа.
През 1908 г. по инициатива на пловдивчани се свиква конгрес на българските
дрогисти, който се открива на 3 май. През юли 1909 г. в София се създава Група на
аптекарските ученици, която обединява всички аптекарски ученици в България. БФД
предлага Правилник за празнично дежурство на аптеките, който се приема от Висшия
медицински съвет на 1.Х. 1909 г. и аптеките в Търново го прилагат първи.
След замиране на дейността на БАД го последва и БФД. Много членове го
напускат, като го обвиняват, че се занимава с въпроси, които не са от неговата
компетентност или поради това че е със социалистическа насоченост.
Увлечени в стремежа си за по-големи печалби, аптекарите на практика улесняват
проникването на чуждия капитал. България става добър пазар за фармацевтичните
фирми от Германия, Швейцария, Австрия, Франция и др.
Влиянието на германските фирми се засилва особено след 1900 г. Те внасят най-
разнообразни специалитети с много високи цени и често пъти със съмнително лечебно
действие, а изнасят за преработване в чужбина евтини суровини. Вносът, износът,
търговията в страната и производството на лекарства, санитарни материали и други
медицински стоки са без контрол. Снабдяването с лекарства не се развива съобразно
нуждите на населението, а е предоставено изключително на частната инициатива, която
я подчинява на своите интереси.
Аптечното дело от важна здравеопазна институция се превръща в чисто търговско
предприятие, чиято основна задача е получаването на повече печалби.
В Македония, Тракия и Цариград за периода 1878-1913 г. са работили 193
здравни работници (161 лекари, 16 фармацевти и 16 души среден медицински
персонал). Преследвани, съдени и заточавани екзархийските здравни работници
допринасят за подобряване на здравното състояние на поробеното българско население
от Тракия и Македония.)
Изградена е българската болница „Евлоги Георгиев", открита през 1901 г. В нея
бедните се лекуват безплатно, а богатите заплащат лечението си съобразно
възможностите си и оказаната им медицинска помощ.
Развитие на аптечното дело в България в периода между двете
световни войни (1914-1945)
Особено важно в професионалния живот на фармацевтите след войната е

проникващата все по-дълбоко в съзнанието на всички фармацевти идея за обединение
на професионалните групи. Първата инициатива за единна фармацевтична
организация принадлежи на аптекарите от Кюстендил през 1919 г. През май същата
година в София е избрана 9-членна комисия, включваща 3-ма концесионери, 3-ма
кондиционери и 3-ма дрогисти, която да подготви свикването на обща конференция.
След двукратно отлагане конференцията се провежда на 20-25.X. 1919 т. Тя се
ръководи от Д. Гайтанджиев, Кр. Стефанов и Д. Бойдашев. В работата на
конференцията вземат участие 118 души. Разгледани са следните въпроси: за аптечното
самоуправление; за асистентите в аптеката; за аптекарските ученици; за отношението
към дрогериите и за обединението на аптекари, дрогисти и фармацевти в единен „Общ
фармацевтичен съюз”, в който трите групи да запазят автономията си. Поставят се и
въпросите за разработване на българска фармакопея, нова аптечна такса и за
създаване на фармацевтичен факултет. Но само година след създаването си Съюзът не
може да се справи с парливия въпрос за прилагане на правилника за
взаимоотношенията и е пред разпадане.
На годишното си събрание на 20.11.1926 г. БАД се преименува в Съюз на
аптекарите в България (САБ). Една от целите, която си поставя новосъздаденият съюз,
е да се стреми към сближаване с други сродни организации. Първият редовен съюзен
конгрес се провежда на 19.ІІІ.1927 г. Съюзът на аптекарите в България, обединяващ
фармацевтите притежатели на аптеки, е склонен да окаже съдействие за стабилизиране
на положението на наемните фармацевти–кондиционерите, членуващи в БФКД, както
и за изработването на обща програма.
В бр. 3 на в. „Фармацевт” от март 1931 г. Съюзът на аптекарите започва да издава
научно-фармацевтично списание „Българска аптека”. Списанието си поставя за цел да
обедини всички фармацевти в страната.
През 1929-1930 г. се приема нов закон за народното здраве и аптекарска такса.
Според този закон аптеките са концесионно лични. Притежателят на такава аптека се
ползва от концесията докато е жив. След неговата смърт държавата я обявява за
вакантна и новият концесионер се задължава да изкупи инвентара й. Собственикът на
аптеката няма право да я продава, подарява завещава и заменя, тя не може да се
наследява. Според закона аптека се открива на 5000 души, а когато броят на
населението се увеличи с още 2500, се разрешава отварянето на друга аптека.
В бр. 4 на в. „Дрогист" от 1938 г. е публикувана статията „Фармацията за
фармацевтите". В нея четем, че докато през 1890 г. е имало само 6 аптекари в България,
48 години след това те са вече над 1200 души. Големият прираст на подготвени кадри
и нарасналите обществени нужди водят до отварянето на нови 44 дрогерии и 60
временни аптеки през 1936 г.
През февруари 1941 г. е приет Законът за защита на нацията съгласно който в
едногодишен срок се отнемат аптеките и дрогериите на лицата от еврейски произход.
Освободените аптеки трябва да се дадат на български правоимащи фармацевти. На
срещата на представители на професионалните съюзи и на дружеството на дрогистите
с министъра става ясно, че правителството е взело решение тези аптеки да се дадат на
общините.
По същото време влиза в сила и Законът за професионалните организации. В
изпълнение на този закон съществуващите професионални организации трябва да се
преорганизират като САБ и Дружеството на дрогистите влизат състава на Общия съюз
на българските търговци, а членовете на Съюза на фармацевтите кондиционери
преминават в общия съюз на българските работници. Веднага след това се е
почувствала липсата на една организация, която да обедини всички фармацевти на
основата на техните общи професионални и научни интереси. Ето защо фармацевтите
учредяват през 1939 г. Съюз на българските фармацевти. Тази организация не може да
предявява никакви трудово-материални искания за своите членове. Тя според закона
няма синдикален характер и по устав е само академична и научно-професионална
организация, която обединява всички фармацевти, аптекари и помощник-фармацевти.
Последният Закон за народното здраве преди 9.IX.1944 г. е от 1929 г. и след
съответни корекции и допълнения остава в сила до 1951 г. Ръководството и надзорът
върху народното здраве се осъществява от Главна дирекция на народното здраве, към
която има „Аптечен сектор" – за надзор върху лекарствата, химикалите и
силнодействащите вещества. Този „Аптечен сектор” до 1939 г. представлява „Аптечно
отделение", а след това „Отдел аптечен”.
Аптечната мрежа е съставена от концесионни частни и от общински аптеки,
чийто общ брой към края на 1944 г. е 569, от които само 152 аптеки са в селата. Има
67 частни дрогерии, които снабдяват аптеките на едро. До 1944 г. снабдяването на
страната ни с лекарства е предоставено изключително на частната инициатива – на
търговски предприятия, на търговски представители на чуждестранни фирми и на
частни дрогерии.
Чуждестранните доставчици внасят скъпо струващи специалитети. И не само
това – поради липсата на контрол се внасят най-различни видове лекарствени средства,
някои от които са с еднакво действие, но под различни наименования, както и такива
със съмнително лечебно действие.
Още по-печално у нас е състоянието на производството на лекарства. То датира
от 1919г., когато семейство Исакови откриват първата производствина лаборатория,
наречена Акционерно дружество „Лабор”. Промишленото производство на лекарства в
България започва много по-късно от други страни и се осъществява от стихийно
възникналите различни частни, т. нар. „фармакохимически лаборатории” – около 29 в
цялата страна. Инициативата за създаването на тези частни работилнички е
продиктувана от чисто комерчески и спекулативни цели.
Главните цели, които си поставя Българското аптекарско кооперативно дружество
са: да поддържа склад, да организира доставка на лекарства от чужбина за своите
членове кооператори, да уреди лаборатория за производство на лекарства, да
организира и пропагандира събирането на лечебни растения за местно производство и
износ; да извършва качествена проверка на всички доставяни медикаменти и др. И на
8.V. 1929 г. БАКД с отдавна желаната мечта слага началото на собствена
производствена лаборатория „Галенус”. Тя има следната организационна структура: а)
аналитичен отдел; б) производствен отдел.
През 1938 г. лабораторията произвежда 508 вида препарати, разпределени по
видове както следва: 178 вида ампули, 13 – галенични препарати, 95 – фармакохимични
препарати, 45 – таблети, дражета, пилули и др., 5 – козметични, хигиенни и др., 54 –
смлени и нарязани дроги.
През май 1942 г. производственият и аналитичният отдел се настаняват и
окончателно обзавеждат в новопостроената фабрика. Тази единствена в страната ни
фабрика поставя началото на родната фармакохимическа промишленост.
Развитието на лекарствоснабдяването в България след Освобождението до края
на Втората световна война се характеризира най-общо със следното: вносът, износът,
търговията и производството на медицински стоки се осъществяват безконтролно, те
са предоставени изключително на частната инициатива, която ги подчинява на своите
интереси.
Научно е установено, че много от диворастящите и култивираните лечебни
растения у нас са с по-висок процент на действащите активни вещества и поради това
с добър лечебен ефект. Качеството обаче на изнасяните билки по отношение на
селекция, чистота и опаковка е толкова лошо, че и най-ценните растителни суровини
получават най-ниска цена на международния пазар.
Развитие на фармацията в България след Втората световна война
В развитието на фармацията у нас могат да се разграничат съвсем условно

следните четири периода:
а) първи период – от 1944 до 1952 г.;
б) втори период – от 1953 до 1968 г.;
в) трети период – от 1969 до 1989 г.;
г) четвърти период – от 1989 г. досега.
Първият период в общи линии се характеризира с постепенното възстановяване
и укрепване на аптечната организация и със създаването на държавен сектор в
системата на лекарствоснабдяването. централен орган по проблемите на фармацията е
създадената към МНЗ Дирекция на лекарствоснабдяването с ръководител аптекарят от
Вършец д-р Пенко Икономов, а по-късно фармацевтът Моско Чолаков (1896-1982). На
нея се възлагат следните главни задачи:
– да възстанови и укрепи съществуващите аптечни заведения;
– да въведе наряден режим за снабдяване на аптеките;
– да възстанови работата на фармацевтичните лаборатории, дейността на БАКД
и др.
За изпълнението на тези задачи се изграждат и съответните структурни звена:
Монопол и търговия с лекарства, Ръководство и снабдяване на аптеките, Централен
аптечен склад.
Аптечното дело от важна здравеопазна институция се превръща в чисто търговско
предприятие, чиято основна задача е получаването на повече печалби. В страната са
разрешени за употреба около 3420 специалитета (1947 г.).
Особено благоприятно влияние за преодоляване на противоречията с частната
аптечна система има приетото през април 1945 г. изменение на чл. 254 от Закона за
народното здраве. Според него правото да открива аптеки има само МНЗ.
На 14.V.1947 г. се приема закон за създаване на Държавно санитарно аптечно
предприятие (ДСАП) на стопанска сметка с право да открива клонове в страната.
Съществуващата дотогава Дирекция за лекарствоснабдяването се закрива, а в МНЗ се
изгражда отдел Аптечно дело с методични и контролни функции. ДСАП поема
функциите да организира производството и разпределението, а също така и вноса и
износа на всички видове медицински стоки.
През 1944 г. в страната се произвеждат само 85 вида лекарствени средства (при
200 вида през 1942 г.). Пред ДСАП се поставят редица главни задачи: да се разширява
и укрепва общественият сектор, да се създадат постепенно условия за преустройство на
аптечното дело (каквито в този момент липсват поради недостига на кадри и
многообразието от различни аптечни заведения), да се поощряват научните
изследвания в областта на фармацията и др.
Националният комитет на аптекарите провежда две съвместни заседания на
ръководствата на Българския фармацевтичен съюз, Съюза на аптекарите и
Сдружението на дрогеристите (на 15 и 21. 01.1948 г.), когато вече са положени основите
на държавното лекарствоснабдяване. Взема се решение за образуване на единен
фармацевтичен съюз – Българския фармацевтичен съюз.
В края на 1952 г. аптечната система има следната организационна структура:
– Аптечно управление с Търговска кантора и клон Лечебни растения;
– 13 окръжни клонове на Аптечно управление със съответни аптечни складове.
Броят на аптечните заведения е както следва: 519 аптеки (без болничните); 38
санитарни магазини; 223 аптечни филиали; 959 аптечни пунктове; 11 галенови
лаборатории с контролно-аналитични кабинети.
Вторият период в развитието на фармацията в НРБ (от 1953 до 1968 г.) се
характеризира с дълбоко качествено преустройство на аптечната система и
фармацевтичното производство.
През този период укрепва постепенно ръководството, кадровата и материалната
база на аптечната система. Установяват се закономерностите в лекарствоснабдяването,
решават се някои планови, фармакопроизводствени, икономически и други проблеми.
Извършват се важни мероприятия, които характеризират процеса на качественото
преустройство на аптечната система.
За да се отстранят причините за допускане на грешки във
фармакопроизводствената дейност и за да не се допускат некачествено приготвени от
аптеките лекарствени форми, се създават контрол– но-аналитичните лаборатории (КАЛ)
и се разработват мероприятия за вътрешноаптечен контрол (ВАК).
През 1956 г. в София се провежда първата национална конференция на
Републиканското научно дружество по фармация. На нея се популяризират
постигнатите резултати и се изясняват някои проблеми на аптечната система. Към края
на 1965 г. се разработват въпросите за перспективното развитие на фармацевтичните
кадри.
През 1965 г. се създава ДСО „Фармахим" към Министерство на химията и
металургията (МХМ), което обединява дейността на всички предприятия от
химикофармацевтичната, биотехнологичната, ветеринарномедицинската,
етеричномаслената и парфюмерийно-козметичната промишленост.
Третият период (1969-1989) в развитието на фармацията е свързан с
утвърждаването на новия механизъм за ръководство на народното стопанство и в
частност на фармацевтичното производство и на аптечната система.
Аптечната мрежа, фармацевтичните кадри и материално-техническата база се
развиват в съответствие с генералната схема и нормативите за развитие и дислокация
на аптечните заведения (броят им през 1983 г. се увеличава на 4603, като едно аптечно
заведение, аптека или аптечен филиал обслужва средно за страната 6200 души).
Изградените 21 лекарствоснабдителни складови бази в страната позволяват да се
механизират складовите производствени операции.
В резултат на активната работа значително е подобрена информацията за
лекарствените средства в страната и особено връзката между фармацевта и лекаря в
междуаптечната информация.
Фармацевтичната промишленост с ефективността на производството и с износа в
други страни е водеща в системата на химичната промишленост. У нас се произвеждат
над 250 биологичноактивни вещества и над 4000 готови лекарствени форми и
парфюмерийно-козметични препарати. Голяма част от тях се изнасят в около 80 страни
на света. Българската фармацевтична промишленост утвърждава своята марка
„Фармахим” като значителен авторитетен износител в целия свят.
Четвъртият период започва с разграждане на тоталитарната обществено-
политическа система у нас през 1989 г. В хода на цялостното преустройство на
обществото се пристъпва и към реорганизация на осигуряването на страната с
лекарства.
Закрива се ДАО и аптечните предприятия стават самостоятелни акционерни
дружества със 100% държавно участие.
Създават се условия за възстановяване на Съюза на българските фармацевти,
който участва със свои експерти в работата на възстановения Съвет по аптечно дело.
През 1995 г. е приет нов Закон за лекарствените средства и аптеките в хуманната
медицина (3ЛAXM), който е изграден при спазване на главните принципи за
хармонизиране на лекарственото законодателство в западноевропейските страни.
Към МЗ се създаде отдел „Лекарствена политика", който пое функциите на
държавния контрол и регулация на дейностите във фармацевтичния сектор в страната.
Една голяма част от държавните функции, които изпълняваше ДАО след неговото
ликвидиране, бяха поети от Националния институт по лечебните средства (НИЛС).
Професионални сдружения на аптекарите и фармацевтите у нас
Първото професионално сдружение на аптекарите в България е основано на

15.ІІІ.1884 г. в град Русе и се нарича „Апотекарско общество”. В това общество имат
право да членуват 3 категории хора – собственици на аптеки, магистър-фармацевти
заедно с помощник-фармацевти и помощни членове. Първата дрогерия е открита през
V.1896 г. в София. Дрогистите снабдяват главно аптеките. Те не могат да приготвят и
продават лекарствени средства по рецепти, а само лекарства без рецепта от определен
списък.
На 13.ІІІ.1890 г. е основано Аптекарско дружество в София. Основните цели на
дружеството са свързани с развитието и напредъка на фармацията в България,
запазването на интересите на аптекарите, подпомагането на бедни фармацевти и
техните семейства и като нов момент – повдигане престижа на аптекарското дело.
Броят на членовете е 43, от които 35 аптекари и 8 помощник-фармацевти.
Фармацевтите са редовни членове, а помощник-фармацевтите – извънредни. На 21.V.
и 27.VIII.1897 г. БАД изпраща две окръжни писма до аптекарите, в които се обосновава
необходимостта от свикване на нов конгрес, който да очертае насоките да бъдещата
дейност на дружеството. Конгресът се провежда от 3 до 10.Х.1898 г. в София с
участието на 50 аптекари. Разглеждани са следните главни въпроси: за законопроекта
на устройството на аптеките и дрогериите; за създаването на аптечна комисия; за
издаване на Българска фармакопеята и др.
През втората половина на септември 1897 г. се образува Българското
фармацевтическо дружество „Галенус”. Това е сдружение на помощник-фармацевтите
и аптекарските ученици.
През периода 1906-1909 г. дружественият живот в БАД съвсем замира и то
съществува само като понятие. Пробуждането в съсловния живот настъпва през 1908-
1909 г., когато БФД и БАД публикуват позиви, с които подканват членовете на
дружествата към интензивна работа.
През 1908 г. по инициатива на пловдивчани се свиква конгрес на българските
дрогисти, който се открива на 3 май. През юли 1909 г. в София се създава Група на
аптекарските ученици, която обединява всички аптекарски ученици в България.
Особено важно в професионалния живот на фармацевтите след войната е
проникващата все по-дълбоко в съзнанието на всички фармацевти идея за обединение
на професионалните групи. Първата инициатива за единна фармацевтична
организация принадлежи на аптекарите от Кюстендил през 1919 г. През май същата
година в София е избрана 9-членна комисия, включваща 3-ма концесионери, 3-ма
кондиционери и 3-ма дрогисти, която да подготви свиква-нето на обща конференция.
Конференцията се провежда на 20-25.X.1919 г. Разгледани са следните въпроси: за
аптечното самоуправление; за асистентите в аптеката; за аптекарските ученици; за
отношението към дрогериите и за обединението на аптекари, дрогисти и фармацевти в
единен „Общ фармацевтичен съюз”, в който трите групи да запазят автономията си.
Поставят се и въпросите за разработване на българска фармакопея, нова аптечна такса
и за създаване на фармацевтичен факултет. Но само година след създаването си Съюзът
не може да се справи с парливия въпрос за прилагане на правилника за
взаимоотношенията и е пред разпадане.
На годишното си събрание на 20.ІІ.1926 г. БАД се преименува в Съюз на
аптекарите в България (САБ). Една от целите, която си поставя новосъздаденият съюз,
е да се стреми към сближаване с други сродни организации. Съюзът на аптекарите в
България, обединяващ фармацевтите притежатели на аптеки, е склонен да окаже
съдействие за стабилизиране на положението на наемните фармацевти–
кондиционерите, членуващи в БФКД.
От март 1931 г. САБ започва да издава научно-фармацевтично списание
„Българска аптека”. Списанието си поставя за цел да обедини всички фармацевти в
страната. Една похвална инициатива на САБ е решението за създаването на общ
пенсионен фонд, в който да участват всички аптекари притежатели, всички членове на
Съюза на кондиционерите (БФКД), както и служителите на БАКД.
Важно място в лекарствоснабдяването и лекарствопроизводството в нашата
страна преди 9.IX.1944 г. заема „Българското аптекарско кооперативно дружество”.
БАКД е сдружение на собственици аптекари за обща доставка на лекарствени средства.
Главните цели, които си поставя БАКД, са да поддържа склад, да организира доставка
на лекарства от чужбина за своите членове кооператори, да уреди лаборатория за
производство на лекарства, да организира и пропагандира събирането на лечебни
растения за местно производство и износ; да извършва качествена проверка на всички
доставяни медикаменти и др.
През 1929 г. БАКД слага началото на собствена производствена лаборатория
„Галенус”, която е съставена от аналитичен и производствен отдел.
Задачата на аналитичната лаборатория е да изследва проби от производствения
отдел и да предприеме научни изследвания в областта на фармакохимията и
фармакогнозията с цел да се създават собствени препарати и специалитети.
Производствената лаборатория „Галенус” през 1932 г. произвежда и пуска в
продажба таблетки „Родопирин” (Ацидум ацетилсалициликум), който препарат за
кратко време става много популярен и търсен в страната. Производството на родопирин
е съпроводено с редица затруднения, създавани от германската фирма „Байер”, която
не може да се примири как така една малка страна на Балканите – България, се
осмелява да конкурира нейния патент „Аспирин Байер”.
През 1938 г. лабораторията произвежда 508 вида препарати, разпределени по
видове както следва: 178 вида ампули, 131 – галенични препарати, 95 –
фармакохимични препарати, 45 – таблети, дражета, пилули и др., 5 – козметични,
хигиенни и др., 54 – смлени и нарязани дроги.
През май 1942 г. производственият и аналитичният отдел се настаняват и
окончателно обзавеждат в новопостроената фабрика. Тази единствена в страната ни
фабрика поставя началото на родната фармакохимическа промишленост. В модерно
обзаведеното предприятие започват да функционират производствени отдели –
ампулен, таблетен, капсулен, галеничен, фармакохимични препарати, производство на
лечебни екстракти, тинктури, дезинфекционни препарати, памук и др.
Фармацевтичното образование в България– подготовка и
следдипломно обучение
През 1883 г. започва подготовката на аптекарски помощници и така в аптечната

система се въвеждат 2 категории аптечни работници – фармацевти и помощник-
аптекари, в резултат на което и 2 степени на фармацевтично образование– висше и
средно. Средното фармацевтично образование се регламентира с Правилника за
приемане в аптеките на аптекарски ученици и помощници, който влиза в сила през
1883 г. Според правилника в аптеките се приемат за аптекарски ученици само лица,
завършили прогимназия и владеещи поне един чужд език (френски, немски, руски).
Срокът на обучение е 3 години, а от 1892 г. – 2 години.
През периода 1929-1941 г. в аптеките работят почти само аптекарски
помощници. През 1951 г. в София се открива Обединен техникум за средни медицински
кадри, включително и за помощник-фармацевти. През същата година се приема
първият курс помощник-фармацевти, от които през 1952 г. се дипломират 120 души.
За равномерно приемане на кандидати за помощник-фармацевти от всички райони на
страната от 1962 г. техникуми за помощник-фармацевти са открити и във Варна и в
Пловдив.
Подготовката на фармацевти за работа в страната от Освобождението до 1942 г.
се извършва във фармацевтични висши училища и университети в
западноевропейските страни. За признаването на висше образование по фармация се
изисква 3-годишен курс, а за признаването на правоспособност и 1 година
производствен стаж в аптека след дипломирането и проверочен изпит (колоквиум) пред
комисия, назначена от Главна дирекция на народното здраве.
Началото на висшето фармацевтично образование у нас се поставя през 1942 г.,
когато към Физико-математическия факултет на Софийски държавен университет се
създава отдел фармация. В този отдел се обособяват 2 катедри– катедра по
фармацевтична химия и катедра по фармакогнозия с галенична фармация. Курсът на
обучение е 3-годишен; следват едногодишен стаж в аптека и държавен изпит пред
комисия, съставена от членове на Главна дирекция на народното здраве, за да се добие
правоспособност за работа в аптечното заведение. В плана за обучение са включени 12
изпитни предмета, които са изпитни.
През 1947 г. с въведените промени в Закона за висшето образование обучението
по фармация се удължава на 4 години и 6 месеца стаж по технология и организация.
Още тогава се въвеждат и дисциплини като история на фармацията, организация на
фармацевтичното дело, хигиена, анатомия и физиология на човека.
През 1951 г. отдел Фармация преминава към Медицинска академия и се обособява
като самостоятелен Фармацевтичен факултет. За първи декан на факултета е избран
проф. Димитър Далев. От февруари 1952 г. обучението се увеличава на 4 години и
половина.
През 1961 г. факултетът организира задочно обучение по специалността
фармация за помощник-фармацевти – приемат се само помощник-фармацевти с най-
малко 1 година трудов стаж по специалността.
За да се задоволят нуждите на фармацевтичното производство от висши
фармацевтични кадри през 1967 г. се утвърждават 2 профила във Фармацевтичния
факултет– аптечен и производствен, които съществуват до 1983 г. Разпределението по
профили става след завършване на втори курс. Желаещите студенти (15-20 души ) с
много добър и отличен успех се обучават по отделен учебен план с продължителност 5
години. Дипломирането на студентите от аптечния профил става след полагането на
държавен изпит. Студентите от производствения профил вместо единния държавен
изпит по специалността разработват и защитават дипломна работа под ръководството
на преподаватели от профилните катедри.
От обособяването на самостоятелен Фармацевтичният факултет в София до 1990
г. са обучени около 60000 редовни студенти и 900 студенти задочници.
Към момента Фармацевтичният факултет в София се състои от 7 самостоятелни
катедри и обучението е 5 години. Дипломирането се извършва след полагане на
държавен изпит по 5 дисциплини.
Обучението на магистър-фармацевти в Медицинския университет – Пловдив
стартира през 2003 г. с 30 броя студенти държавна поръчка във Фармацевтичен
факултет като основно звено в структурата на Медицинския университет – гр. Пловдив.
На 16.10.2008 г. с Решение на 40-ото Народно събрание е разкрит Факултет по
фармация към МУ Варна. Факултетът се оглавява от декан и се състои от 8 катедри:
Катедра по биохимия, молекулна медицина и нутригеномика; Катедра по
фармацевтични науки и фармацевтичен мениджмънт; Катедра по фармацевтични
технологии; Катедра по фармакология, токсикология и фармакотерапия; Катедра по
предклинични и клинични науки; Катедра по физика и биофизика; Катедра по биология
и Катедра по химия.
Съгласно НАРЕДБА № 1 от 22.01.2015 г. за придобиване на специалност в
системата на здравеопазването, следдипломното обучение на висшите фармацевтични
кадри включва следните специалности:
Клинични специалности:
1. Клинична фармация
2. Клинична химия
Неклинични специалности:
1. Анализ на лекарствените продукти
2. Биохимия
3. Болнична фармация
4. Лечебни растения и фитофармацевтични продукти
5. Организация и икономика на дистрибуторската и аптечната практика
6. Организация и икономика на фармацевтичното производство
7. Технология на лекарствата с биофармация
8. Токсикология и токсикологичен анализ
9. Фармакология и фармакотерапия
Съвременно развитие на фармацията– клинична фармация и
фармацевтични грижи
През 1959 г. започва организирането на т. нар. децентрализирани аптечни служби

в болничните отделения, които реализират на практика идеята за клиничната
фармация. Това означава, че дейността на фармацевтите се разделя на две равнища.
Задачите на централната аптека са свързани с традиционната дейност на
фармацевтите – да приемат и изпълняват предписанията на лекуващите лекари за
болните в отделенията, докато фармацевтите в различните болнични отделения трябва
да изпълняват и други, качествено различни дейности. Те трябва да бъдат консултанти
на лекарите в избора на най-подходящата лекарствена терапия и схема на дозиране,
както и да осъществяват контрол върху лекарствените средства.
Основните функции на клиничната фармация са свързани с доставка на
необходимите лекарствени средства, приготвяне на лекарствени средства при аптечни
условия, организиране и отчитане на цялата професионална дейност, осигуряване на
лекарствена информация, обучение и консултации на болния как да приема
лекарствени средства, анализ и контрол върху употребата на лекарства.
Клиничният фармацевт има няколко основни задачи. Първото основно изискване
е съставянето на лекарствената анамнеза – описване на историята на лекарствената
терапия, така че да са налице данните за лекарствените взаимодействия, страничните
лекарствени ефекти и алергични реакции с оглед на тяхното избягване.
Втора основна задача на клиничния фармацевт е да даде правилен съвет при
избора на най-подходящото лекарствено средство, лекарствена форма и път на
въвеждане.
Третата задача е контрол на лекарствената терапия. Активният контрол на
лекарствената терапия означава не само констатация, но и корекция на лекарствената
терапия при страничните лекарствени ефекти, при даване на ненужни лекарствени
средства и при предозиране или по-ниско дозиране. Условие за правилното използване
на лекарствените средства и резултатно лечение е и съветване на болния как да приема
лекарствените средства, за да спазва точно назначения му режим.
Разпределението на лекарствените средства също е сред основните задачи на
клиничния фармацевт. Пътят на лекарствата от назначаването им при прегледа на
болния до предаването им за използване от пациента трябва да е съпроводен с много
голямо внимание от фармацевта. Създават се строг контрол върху лекарствената
терапия и система за единични дозови опаковки. При този начин на работа пациентът
получава всички лекарства, които трябва да приеме в определен час на деня.
Доскоро лекарите бяха главно тези, които решаваха какви лекарствени средства
да предпишат на болните в рамките на всички разрешени за употреба в дадена страна.
В много страни обаче вече има както добре развито родно фармацевтично
производство, така и внос на широка гама от лекарствени средства. На
фармацевтичния пазар има голям брой (десетки до стотици хиляди) взаимно
конкуриращи се лекарствени препарати. Но от предлаганите нови продукти много
малко са оригинални, т. е. съдържащи ново биологично активно вещество. Повечето
„нови” лекарствени средства съдържат познати лекарствени вещества с ново
наименование, в нова лекарствена форма или в нова комбинация, които се различават
незначително от предлаганите до сега. Така че за лекаря вече е много трудно, почти
непосилно да има пълна информация за всички лекарствени средства. Това вече е
трудно дори и за фармацевтите. Поради това се наложи автоматизирана обработка на
лекарствената информация в болниците. От друга страна, за поевтиняване на
лечението на болните и използването на ефективни от терапевтична гледна точка
лекарствени средства за стационарно болните в обществения сектор се наложи
разработването на списъци с главни лекарствени средства за дадената болница.
Изпълнението на тази отговорна задача за подбор на ограничен брой лекарствени
средства, подходящи за лечението на специфични заболявания на обслужвания
контингент болни, изисква създаването на съответна институция – болнична
фармакотерапевтична комисия със съответните права и отговорности. Именно тази
комисия, която включва лекари от всички болнични отделения и фармацевти, подбира
най-подходящите лекарствени средства и съставя болничния рецептурник.
Сега големият брой заболявания, причинени от лекарствени средства, 75% от
които биха могли да се предотвратят и заедно с това да се намалят чувствително
разходите и се повиши качеството на лечението, показват, че е необходимо да се отдава
по-голямо значение на сигурността и ефективността на дадена медикаментозна
терапия. Предотвратяването на лекарствено предизвиканите заболявания вече от
години е най-съществената задача на фармацевтите.
Тели и Лавентъри установяват, че в САЩ през 1971 г. са предизвикани 140000
смъртни случаи от странични действия на предписани лекарства. Страничните
действия са предизвикали стационарно лечение на 1 млн. пациенти. През 1972 г.
службата за храни и лекарствени средства на САЩ (FDA) посочва 12000 смъртни случаи
и 15000 случаи на постъпване в клиники, което се дължи на страничните действия на
предписаните лекарствени средства. При това броят на съобщените от FDA странични
действия е само малък дял– около 10% от фактическите случаи. Морз изчислява, че в
САЩ разходите за преодоляване на болестите във връзка с предписаните медикаменти
възлизат на милиарди долара годишно.
Фармацевтичното обслужване представлява връзка между фармацевта и
пациента, при която фармацевтът приема контрола по прилагане на лекарствата и
доброто състояние на пациента е в центъра на неговите грижи.
В практиката фармацевтичните грижи означават установяване
фармакотерапевтичните нужди на пациента; установяване дали пациентът има един
или повече остри или потенциални проблеми с лекарствата; работа заедно с пациента и
други здравни специалисти за избора на лекарствена терапия, като наблюдава изхода
от нея.

История на фармацията

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

История на фармацията

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Медицински университет „Проф. д-р Параскев Стоянов“ гр.

Лекарствознанието при първобитния човек е първият етап от Религиозния период

Лекарствознанието в Древния свят обхваща периода от 4 хил. пр. Хр. До V в. сл.

Сведенията за египетската медицина и фармация се откриват в йероглифни

Според древните индийци лечебните билки трябва да се възприемат като

Според китайците медицината има божествен произход. Те търсят лек за

Фармацията в Древна Гърция се разглежда в 3 етапа: период преди Хипократ,

Клавдий Гален е най-важният представител на римската медицина. Смятан е за

Лекарствознанието по българските земи се отличава със самобитност във всички

Арабските халифи подпомагат развитието на фармацията. Халифът Алмансар

Целият духовен и културен живот през Средновековието в Западна Европа се

След пристигането на учениците на Кирил и Методий в България – Наум и

Билки и лекарствени вещества, като например листа от сена, екстракт от сладък

Съществен фактор за индустриализацията на фармацията е водещата роля на

На 1.ІІ.1879 г. влизат в сила „Временни правила за устройство на медицинското

Особено важно в професионалния живот на фармацевтите след войната е

В развитието на фармацията у нас могат да се разграничат съвсем условно

Първото професионално сдружение на аптекарите в България е основано на

През 1883 г. започва подготовката на аптекарски помощници и така в аптечната

През 1959 г. започва организирането на т. нар. децентрализирани аптечни служби

You might also like