Иван Вазов пише цикъла "Епопея на забравенитe" с цел да

възкреси истинските за българина ценности чрез легендарни

образи. Последната част от цикъла е одата "Опълченците на
Шипка", в която основното чувство е възторг и преклонение
пред героизма и саможертвата на народа в един паметен за него
момент.
Стихотворението „Опълченците на Шипка” звучи като
тържествен химн за подвига на шипченските герои, жертвали
живота си без колебания в защита на така важния за изхода на
Освободителната война – Шипченски проход.

Финалът на „Опълченците на Шипка” въздейства силно с идеята

за безсмъртието на героите и поражда у нас възторг и
преклонение пред падналите за българската свобода. Той ни
вълнува с мисълта, че величавият подвиг на „забравените” ги
прави незабравими и че народът ще съхранява през вековете
спомена за тях като нещо най-свидно и скъпо.

Присъствието на Балкана като поетичен образ в края на творбата

ни
подтиква към размисли за единството му с националните ни
съдбини.
Народът ни винаги е гледал на Балкана като вдъхновител на
борбите за
свобода и правда. Представен като жив, той според народното
виждане е
съпричастен към всичко, което преживява изстрадалото ни
отечество.
Там, на този „див, чутовен връх” шипченските герои извършват
чудеса от храброст, които не ще бъдат забравени, защото екът от
този” ден
бурен”, от тътените на ожесточените сражения на „орляка
юнашки” срещу
талазите на „османските орди дивашки” се е съхранил като
умиращо ехо
сред канарите и пазвите на планината. И когато „буря захваща”
тя ще
разбужда възпоменанията за онези българи и орловци, които „кат
лъвове
тичат по страшний редут”, и които без страх и малодушие
удържат
набезите на върха. Като олицетворява Балкана , Иван Вазов
внушава
мисълта, че нищо не може да изличи от съзнанието на
потомците, да
помрачи чувството на възторг и дълбока почит пред
удивителното
мъжество на тия патриоти.
Всеки българин изживява възхищение и истинско учудване пред
силата на духа, национална гордост и самочувствие от героизма
на
опълченците. Те осъзнават:”България цяла сега нази гледа” и
нито за миг
не допускат да се опозорят чрез бягство от бойните позиции. С
трагико-
героична интонация прозвучават възклицанията: „няма веч
оръжие! Има
хекатомба!” На великата саможертвователност на защитниците
на
Шипченския проход, когато те „като скали твърди / желязото
срещат с
железни си гърди”, се дължи увековечаването на „тоз ден бурен”.
В съзнанието на читателя се откроява величественият образ на
одухотворения Балкан, който сякаш е обгърнал с мощните си
плещи
родната земя и не позволява да забравим нито за миг величавато
от нашето
минало. Този исполин, застанал като че ли на пост , следи
неотклонно
драматичната съдба на нашето отечество и ни напомня, че „едно
име, що
вечно живей/ и в наща история кат легенда грей” , не може да
потъне в
забрава. Защото цялото човешко развитие, доказва, че поривът
към
свободата винаги е възтържествувал над жестокото насилие.
Подвигът, в
името на възвишен, хуманен идеал е неподвластен на
забравата,
неумираща е неговата слава. Такъв смисъл откриваме в
стиховете, в които
Вазов подчертава, че бурята в Балкана ще разнася тази слава”
като някой
ек/ от урва на урва/ от век на век!”

Завладяващ е епилогът на одата – в него поетът разкрива от

гледището си на искрен родолюбец и гражданин идеята за
безсмъртието на
героите, отдали живота си за свободата и благото на България.
Така Иван
Вазов оставя на потомците като скъп завет необикновения
героизъм и
саможертва на шипченските герои.