Иван Вазов – „Немили-недраги.

Животът на хъшовете – избор

и съдба в името на народното добро
25.09.2023, 19:19 ч.
ИВАН ВАЗОВ – „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ
ЖИВОТЪТ НА ХЪШОВЕТЕ – ИЗБОР И СЪДБА В ИМЕТО НА НАРОДНОТО ДОБРО

Повестта на Иван Вазов „Немили-недраги“ носи в себе си много от драматизма на последните

десетилетия преди Освобождението, когато националноосвободителната борба достига своята
връхна точка. Това е време на безумна смелост за едни и на отблъскващо малодушие за други, на
смут и несигурност, на страдание и болка. Повестта разкрива емоционално и реалистично живота
на българските емигранти в Румъния, техните мъки, радости, грижи и проблеми. Героите, които са
обект на авторовото изображение, са храбри мъже, принудени да изберат изгнанието и
очакването на знак за бунт или въстание, идващ от родината.

Те доброволно се отричат отлично щастие, от материални облаги и единственото нещо, което

ги крепи в трудните моменти на емигрантския живот, е тяхното искрено родолюбие. Морална и
физическа подкрепа хъшовете намират, когато са заедно и когато са сплотени от общите мъки и
лишения в негостоприемната и равнодушна към техните идеали и страдания чужда страна.
Мъченичеството им се измерва с болката по поробеното отечество, преминава през ежедневните
им несгоди и достига до терзанието, че са принудени да бездействат, докато очакват часа, когато
свободата на родината ще изисква тяхната саможертва. Изборът им е не само труден, но и
съдбовен, защото им налага да извървят нелекия път на изгнанието, за да могат да стигнат до
осъществяването на своите идеали.

Още първа глава на повестта „Немили- недраги“ разкрива тегобите на тези достойни синове на
България, които сами променят своята съдба, за да бъдат в услуга на поробеното си отечество.
Участта им на бездомници в чуждата страна, гладът, лишенията и болестите, които ти преследват
на всяка крачка, слагат отпечатък върху техните лица, разговори, мечти и надежди. Портретната
им характеристика разкрива видимите белези от ежедневни страдания. Повечето от главните
герои, събрани в кръчмата на Странджата, са хора с преждевременно състарени и измъчени от
живота лица. Сред тези поборници за свобода особено се откроява техният духовен водач и
наставник – старият Знаменосец Никола Странджата, който освен типичните за хъшовете умора и
изтощение, е жертва и на най-коварната за това време болест – туберкулозата. Всички епитети и
сравнения при обрисуването на външния вид на героите и явното акцентиране на нездравия цвят
на лицата им са в подкрепа на страдалчеството, което е станало вече тяхна съдба.

Кръчмата на Знаменосеца е единственото място, в което хъшовете намират скромен подслон и

възможност да се почувстват сред свои на чужда земя. Тя е своеобразен „парламент“, в който те
споделят своите преживявания от настоящето и спомените си от славното минало. С много горест,
но и с много гордост са изпълнени техните разговори за състоялите се някога на Балкана
хайдушки битки. Още в тази първа глава на повестта Вазов успява да внуши на читателя огромната
любов на хъшовете към България. Всяко връщане към хайдушкото минало, всяко споменаване на
България ги съживява, разпалва пламъка в очите им и подклажда жаждата им за живот. Цялата
повест е изградена около двата основни стожера в нейната композиция – мъченичеството и
героизма на хъшовете. В отделните глави обаче те взаимно се преплитат или редуват. Хъшовете
избират своята участ на изгнаници с мисълта да бъдат полезни за България. Те бленуват да умрат
като герои за нейната свобода, а всъщност емигрантският живот им предоставя единствено
възможността да бъдат мъченици.

В трета глава на повестта величието на духа, което притежава Странджата, е своеобразен

източник на вяра, бодрост и самочувствие и за останалите хъшове. В своята прочувствена реч
старият Знаменосец успява с точни, кратки, но силни думи да успокои най-свадливите от
събралите се хъшове и да им припомни идеалите, за които са предпочели да извършат такава
съдбоносна промяна в живота си. Той не им казва нищо ново, но е достатъчно, че ги кара още
веднъж да осъзнаят, че гладът и лишенията, които търпят, са много по-малко страшни от
злодеянията, извършвани от поробителите в отечеството. Старият хъш успява да възвърне
надеждата в хъшовските сърца, като ги уверява, че народът все още помни славните им битки и че
те изпълняват своя синовен дълг към България не само когато са проливали кръвта си по Балкана
за нейната свобода, но и когато запазват готовността си да загинат за нея в ужасното си
изгнаническо настояще. Сякаш долавяйки недоверие в погледите им, Странджата се съгласява с
злощастното им настояще, изричайки риторичните въпроси: „Днес кой ни зачита? Кой ни познава?“
Съдбовността на избора, който са направили, съответства напълно на извисеността на техните
идеали. Те избират страдалческия живот в изгнание, защото мислят и се жертват за
„освобождението на България – ни повече, ни по-малко“ .

Смисълът на понятието хъш, даден от Знаменосеца, неслучайно се свежда до смисъла на

„мъченичеството“: „...хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума – да бъдеш
мъченик.„ Уверени, ободрени и с нови сили в сърцата си, хъшовете намират в спонтанно
избликналата сред тях революционна песен отдушник на напиращите в гърдите им чувства.

Въпреки драматичната и трагична участ на всички Вазови герои, краят им е напълно

реалистичен поради историко-документалната основа на тази повест. Много от нейните
персонажи в по-малка или в по-голяма степен повтарят почти дословно живота на отделни
поборници, хайдути, воеводи и революционни дейци, които са реално съществуващи исторически
личности. Смъртта е част от избора на хъшовете и тя ги настига в различни моменти от
историческото и художественото време в повестта. Пръв напуска живота духовният водач на
хъшовете – Странджата, който дори пред лицето на смъртта не престава да мисли до последния
си миг за България, за нейното освобождение и за необходимостта младите да продължат
борбата.

Странджата е човекът, който не съжалява за трудния си житейски избор, който дори е

благодарен на съдбата, че му е позволила да посвети всичките си сили на борбата за
освобождението на любимото отечество. Той умира като мъченик и като герой, защото до сетния
си миг остава верен на идеала, накарал го да се откаже от лично щастие. Единственото съжаление,
което се прокрадва в душата на умиращия Знаменосец, се свежда до мисълта, че не загива в битка
срещу вековните поробители, а угасва от тежката болест на чужда земя. Всъщност се сбъдва това,
което той казва преди в своята прочувствена реч и което явно му носи утеха и в този страшен миг:
че не само откритата борба с оръжие в ръка, но и мъченичеството и себеотрицанието също са
принос за свободата на България и също са проява на изпълнен дълг пред нея. Знаменосецът се
прощава с живота си не в сражение с врага, а повален от страшната болест. Величието на духа
обаче, което показва, и настойчивостта, с която предава своя завет на младия Бръчков, са
закономерен край на един достойно изживян живот.

Останалите герои в повестта „Немили-недраги“ умират геройски в така дълго мечтаната по

време на изгнанието им решителна битка срещу вековния поробител. Те проливат кръвта си при
Гредетин по време на Сръбско-турската война, водени от мисълта, че по този начин помагат на
България, че сражавайки се срещу общия враг, допринасят и за извоюването на нейната свобода.
Единствено за Македонски съдбата пожелава друг завършек на неговия живот. Той оцелява, но
животът му в новоосвободена България, за която толкова дълги години понася неизброими
страдания, е отново живот на мъченик. С единадесет зараснали рани и с изсъхнала ръка той е
принуден да изкарва скромната си прехрана, като мете една канцелария и „… и тоя лев в Стара
планина, и тоя герой на Гредетин, малодушно трепери сега пред гласа на грубия писар...“ Най-
жалкото в тази негова неочаквана съдба е не толкова унижението – то си остава за неговите
съвременници, колкото загубата на вярата, че не е пропилял напразно живота си, загубата на
идеала, който му е давал духовна опора до този момент. Точно това негово състояние предизвиква
риторичния въпрос на повествователя: „Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?... „

Ако съвременниците на Вазов след Освобождението в своето мнозинство забравят идеалите

на загиналите за свободата на България герои, ако временно хвърлят сянка върху правилността на
техния житейски избор, то повестта на Вазов поправя тази несправедливост и завинаги
предопределя възхищението на българския народ към едни от най-достойните му синове.

Николета АРНАУДОВА,
Олимпиада по БЕЛ

@bgmateriali.com