„Немили-недраги”

Анализ
1. Творческа история. Времето формира големите личности на
предосвобожденската епоха, които въплъщават идеала за свобода. Самият Вазов
познава отблизо живота на хъшовете – революционната емиграция, във Влашко (днес
Румъния) Те оживяват като герои в неговата повест и той говори с нескрито
възхищение за отдадеността им на делото за свободата на България. Творбата „Немили-
недраги “  е публикувана за първи път през 1883 г. по време на т.нар. Пловдивски
период в списание „Наука“. През 1891 г. тя е включена в сборника „Повести и
разкази“. „Немили-недраги“ е третата поред белетристична творба на Патриарха след
спомените „Неотдавна“ и повестта „Митрофан и Дормидолски“. Произведението
представя живота на българските емигранти, наричани хъшове в последните години
преди Освобождението. След година той я драматизира под заглавието „Хъшове”.
2. Жанр – повест с елементи на автобиография.
3. Теми и мотиви. Основни са темите за свободата, която извисява човешкия дух, и
саможертвата в името на общ идеал, емигранството и носталгията по родното.
4. Заглавието Вазов заема от Ботевата творба „На прощаване” израза: „немили, клети,
недраги..., която определя по следния начин: „Само тази песен да беше написал, пак
стигаше.”. Изразът немили-недраги е срещан в народните песни.
5. Образна система: Герои на творбата са хъшовете, изгнаници в Браила, които
живеят в нищета, мизерия и социална изолация. Те са отхвърлени от обществото в
Браила, презряни изгнаници, но и поборници, те пламенно желаят да участват в делото
за освобождение на родината и това ги превръща в истински герои. Пред олтара на
измъченото отечество, българският хъш е положил най-скъпите си дарове – своята
непрестанна мисъл за България, своето страдание за нея, своята любов и своята
саможертва.
Дом на хъшовете е „Народната кръчма на Знаменосеца“, която е собственост
на един от главните герои в повестта – Странджата, Знаменосеца. Там те намират
подслон, бедна трапеза и планират плановете за връщането в българското родово
пространство. Това, което ги обединява е борбата за освобождение на България и
саможертвата в нейно име. Успоредени като герои са Странджата и Македонски.
Първият е идеалиста, мъченика иконизирания образ – Странджата. Вторият е
прагматикът, хитрецът, но и преданият на делото – Македонски.
В повестта липсва централен герой, който да обособи единна сюжетна линия. В
едни от епизодите такава водеща роля изпълнява Странджата, в други – Македонски, в
трети – Бръчков или Владиков
Герои и прототипове:
- Странджата по прякор Знаменосеца (прототип е Никола Странджата)
- Спиро Македонски (взети са черти на Стефан Стамболов),
- Хаджията,
- Попчето,
- Бръчков (прототип е Иван Вазов),
- Мравката
- Владиков (прототип е Иван Владиков / Велико Попов).
- Димитрото
- Петко Мравката
- Христо Ботев
- Васил Левски

Анализ на 1-ва глава. Експозиция

 Първият абзац въвежда образа на нощта, топоса на града, топоса на
кръчмата – пустите улици на Браила, мъглата (символ на съществуване между
живота и смъртта) мъждивата светлина на фенерите, заключените лавки и
дюкяни. Мрачната студена нощ в Браила, опустелите в мъглата улици и мъждукащите
фенери изграждат образа на града като негостоприемен и враждебен: „влажна,
мрачна, студената декемврийска мъгла”, „задушаваше с отровния си дъх. На този
мрачен градски пейзаж, който подготвя читателя да бъде съпричастен с трудния живот
и който хъшовете водят в чуждата страна, Вазов противопоставя един друг колоритен
свят, изпълнен с гръмки надписи върху опушените кафенета и кръчми: “Народна
кръчма на Знаменосеца, „Българский лев”, „Филип Тотю-храбрий български войвода” и
др. Описанието на този свят изпълнява ролата на ретардация (забавяне на действието)
Показана е една малка България в чуждия град - надписите и картините подсказват за
патриотичният дух на времето, желание за свобода и омразата към поробителя:   Всяко
кафене , всяка българска кръчма се гордее с гръмки имена: "български лев", " свободна
България", "долу тираните"... Всеки съдържател на лавка е наричан „народен” –
ключова дума за човек, който помага на хъшовете да оцелеят, като им дава тютюн на
вересия.
На фона на потискащата вечерна картина се откроява светещото „защитено с
железни пръчки прозорче” , което отвежда към една „будна кръчма”(метафора) .
Светлината и будността символизират идеята за убежището (дома), надеждата и
осъзнатостта (черта на човека, който осъзнава времето и повелите му) Името на
кръчмата е „Народна кръчма на Знаменосеца” . В традиционните общности кръчмата,
кафенето, е мъжко пространство. През Възраждането кръчмата е местният „парламент”
на общността, в която политическите разговори са най-важните. В повестта кръчмата е
убежище за бездомните хъшове, а техни постоянни теми са отечеството, робството,
борбата за освобождение... Тая кръчма беше една дълбока изба, в която се слазяше по
една стръмна и извита стълба: Една опушена и полуразбита лампав исеше на потона
и осветляваше вътрешността. Един топъл и задушлив въздух, сгъстен от кадежа на
лампата и цигарите и от киселите изпарения на питиетата, пълнеше това подземие.
В тази малка подземна изба, намира подслон и спасение от враждебността на
браилското общество малка група хъшове, сплотени от любов и болка по загубената си
родина. Кръчмата на Странджата е единствен дом за хъшовете в Браила. Обстановката
в кръчмата е бедна, мизерна, осветявана от една опушена и полуразбита лампа
  и една полица, но картините по стените показват борческото минало на Странджата на
посетителите. Разговорите на хъшовете са за минали битки в България; в тях разказите
за водените боеве им дават самочувствие в окаяното настояще.
 Животът им е раздвоен между славното изпълнено с подвизи минало и мизерното им
настояще: Бедните и презрени останки от героическите чети на Хаджи Димитър и
Филип Тотьо
Непрестанната мисъл за отечеството и мизерното съществуване са оставили
отпечатък върху лицата им. Погледът на писателя последователно се спира върху
посетителите в кръчмата на Знаменосеца. В портретните описания на гостите авторът
майсторски съчетава индивидуално-отличителното с типичното за хъша. Запомнящи са
лукавите и дръзки очи на Македонски, острата брада на Хаджията, машиналното
движение на Попчето, с което сякаш глади невидимата си брада. Невинността и
ентусиазма, озарили лицето на най- младия от тях – Бръчков.
Авторът поставя акцент върху това, което издава вътрешния драматизъм.
Мъченичеството на хора, които са родени да кипят в огъня на борбата, но са заставени
от обстоятелствата да бездействат. Те са с пожълтели, изпити, преждевременно
остарели лица.Така е внушена идеята за трудния мизерен живот, който водят хъшовете
в чуждата страна. Те разказват за героичното си минало, когато са се борили за
свободата на България. Изобразени са чрез портретна и речева характеристика. В
кръчмата на Знаменосеца се долавя пулса на един живот, който се заражда.
Образът на Странджата:. Най-старият от тях, който беше най-снажен,
дълголик, сух, жълт с гъста черна брада, се беше изтегнал до стената и от време на
време изпущаше един гъстьк пушек из устата си. Той слушаше внимателно какво
разказваше един от събеседниците му. Види се, че разговорът беше много интересен
за него, защото сегиз-тогиз челото му, въз което личеха зарасли рани, се набърчаше
отрицателно, или пък клюмваше утвърдително. Той често пресичаше говорящия, като
викаше високо и кашляше: Не, не! При Саръ яр убиха Тончо Тралалата, а не в селото,
лъжеш, Македонски!… Или Той беше Иванчо Гърбата… Гърбата беше, дето удари
Мишева с револвера… нарочно… аз знам, че нарочно той уби Мишева, проклетникът
проклети. Право! И аз сега ми дохожда на ум… Черкезинът беше, а не Селвели
Мустафа… Право, тъй е… видях го, кога падна. Имаш право, Македонски!…Или:Аз го
убих, него, мръсника. Насмалко щях да изпусна знамето. Там ме раниха. И той
кашляше силно и се задавяше. И после пак слушаше.
Образът на Македонски е сложен и противоречив. За разлика от всеотдайния и честен
знаменосец Странджата Македонски е безскрупулен, но предан на делото. Той е
обаятелен разказвач с неизвестно минало. Влиянието му върху останалите хъшове е
силно: Оня, който разказваше, беше един висок мъж с дребно и надупчено от шарката
лице, с дълги сиви мустаци и с лукави, дръзки очи. Той носеше едно огромно извехтяло
и без копчета палто и громкото име Македонски; Никой не знаеше нищо от миналото
му, преди да дойде от Влашко, освен това, че той бил войвода на някаква хайдушка
чета в Македония. Може би тоя слух беше причината, дето той упражняваше
осезателно влияние въз другарите си хъшове.