Брой 40 22-29.11.

2023
2 лв. Год. 32

От другата страна на стената.

Културният живот във Варшавското гето
 Барбара Енгелкинг
 Владислав Панас
 Еугения Прокоп-Янец
 Яцек Леочак

Текстове
от Архива на Рингелблум:
 Войдиславски
 Лейзор Чарноброда
 Станислав Ружицки
 Януш Корчак
 Цецилия Слапакова
Руините на Варшавското гето в края на 40-те години (източник: „Warszawski Kalendarz Ilustrowany 1967”, Wydawnictwo War-
 Рахела Офенберг szawskiego Tygodnika „Stolica”, Warszawa 1966, p. 82. Взето от Wikimedia commons, public domain)

 Владислав Шленгел
Броят се издава с любезната подкрепа
на Полския институт в София
Изказваме специални благодарности на издателство
„Осолинеум“ за позволението да използваме текстове
от антологията „Архивът на Рингелблум“
от поредицата „Народна библиотека“.
В началото на годината в съвместно обсъждане с
Полския институт в София се зароди идеята в двата
тематични полски броя на „Литературен вестник“ за
2023 г. българската полонистика да обърне внимание на
катастрофата от Втората световна война и нейните
последици за полската култура. В първия брой за годината
беше представен поетът от междувоенния период Юзеф
Чехович – водещ глас на катастрофизма от десетилетието
преди Втората световна война и една от нейните
първи жертви сред редиците на полската интелигенция.
Вторият тематичен брой е посветен на литературата,
създавана в пределите на Варшавското гето, и отбелязва
осемдесетата годишнина от въстанието там (19 април –
16 май 1943 г.) и ликвидацията на затворения квартал в
полската столица.
Целта на броя е да очертае историческия и културния
контекст на случилото се в Полша под нацистка
окупация и да представи гласовете на творците –
свидетели и жертви на Холокоста. В композицията на
броя влизат литературни и исторически анализи на учени
като Яцек Леочак, Барбара Енгелкинг, Владислав Панас и
Еугения Прокоп-Янец, които въвеждат в спецификите на
полско-еврейската културна продукция и историческите
реалии на живота в гетото. Специфичната перспектива
на полскоезичните автори от еврейски произход е
реконструирана в текста на Еугения Прокоп-Янец,
а Владислав Панас разсъждава върху онтологичното
различие и другостта като важна категория за това
творчество. Особено важни за реконструирането
на живота в най-голямото гето в окупираната
от нацистите Европа са свидетелствата от
Конспиративния архив на Варшавското гето, разгледан
от Яцек Леочак1. Ценен синтез за литературния и
1
Я. Леочак е автор на предговора и съставител на антологията
„Архивът на Рингелблум“, основа на настоящия брой.
театралния живот в гетото представя Барбара
Енгелкинг, чиито текстове представляват своеобразен
културен „пътеводител из несъществуващия град“2.
Литературната част на тематичния брой обхваща
непубликувани до този момент на български материали
от Архива на Рингелблум. Жанрово разнородните
документи (очерци, поезия, епистоларна и есеистична
проза) са създавани от автори с различни идеологически
убеждения и възгледи, разнообразен предвоенен опит
и художествен стил. Въпреки многообразието си
обаче тези текстове споделят редица общи черти.
Подбраните материали са писани на полски език,
макар че в Архива на Варшавското гето голяма част
от написаното е на иврит и идиш. Текстовете в
броя представляват документи, спомени, есета и
стихотворения, които разкриват всекидневните
изпитания на обитателите на гетото. Централни
теми в тях са гладът и страданието, депортациите,
ужасът на войната и окупацията, както и последиците
от омразата и преследванията. Преведените материали
показват крехкостта на човешкия опит в най-мрачните
и безнадеждни ситуации, както и предизвикателствата
и трудностите, с които се сблъскват жертвите и
свидетелите в стремежа си да изобразят случилото се.
В същото време текстовете от Архива на Рингелблум
представляват невероятно ценно свидетелство за
миналото – то е оцеляло въпреки усилията на окупатора
и по този начин съхранява паметта за травматичните
преживявания на жертвите, благодарение на което
техният глас може да достигне до читателите днес.
Кристиян Янев
2
Както е озаглавена монументалната история на Варшавското
гето, написана в съавторство между Я. Леочак и Б. Енгелкинг,
от която са публикувани фрагменти в настоящия брой.
 Н О В О
Новият брой 185/Есен на „Християнство и култура“
има два тематични центъра – актуалните проблеми
на православието и съвременната богословска
проблематика. В темата „Проблеми на православието“
са представени текстовете на Андрей Солдатов и Ирина
Бороган Полезните свещеници на Путин и на Ренета
Трифонова Ретроспектива на една нова пропагандна
война. Богословската проблематика е представена в
рубриката „Християнство и истина“ с текстовете на
Джорджо Агамбен Времето, което остава. Коментар на
Послание до Римляните и на Калин Янакиев Значението
на понятието „ипостас“ („лице“) в писмото на св. Василий
Велики до брата му Григорий. Темата е продължена със
статиите на Гюнтер Меншинг История и време във
философията и на Панайотис Бумис Каноничноправни
определения и разграничения, представени в рубриката
„Християнство и философия“. А темата „Библеистика“
включва текстовете на Мартин Осиковски Три
библейски аргумента за книжовната свобода и на Артър
Кар Отношението на ап. Павел към гръцката философия
и етическа терминология. В рубриката „Християнство
и изкуство“ е представен текстът на Йоан Василев
Насладата от тишината, в която няма да бъда. Как
клетият Вийон се справи с мисълта за свършека на дните
си. Броят е илюстриран с фотографии на Борис Ценов от
цикъла „Троянски манастир“.
Темата на новия 08 брой на сп. „Култура“ е посветена
на философа Асен Игнатов (1935–2003). Защо сборникът
с философски есета „Тъга и порив на епохата“ (1968)
на Асен Игнатов бива инкриминиран от властта в
НРБ и има съдбата на „Люти чушки“ на Радой Ралин и
Борис Димовски? И кое превръща този университетски
преподавател по философия от вътрешен емигрант в
невъзвращенец? Как четем неговата „Психология на
комунизма“, публикувана на немски език през 1985 г., във
времето на посткомунизма? И още: Юрий Андрухович за
„великата руска култура“ и философският манифест на
Габриел Марсел „Смъртта“, един от първите текстове
на екзистенциализма. И още: Апостол Карамитев, Георги
Дюлгеров, Давид Албахари и Мари Врина, както и дискусия
между Саломе Льолуш и Явор Гърдев за изключителното
любопитство към другия. Фотографиите в броя са на
Денис Бучел, а разказът е дело на Лило Петров.
2
Литературен вестник 22-29.11.2023
Сепарация и изолация. Гето
Яцек Леочак
Полша се изправя срещу немско-съветската агресия
и война на два фронта, защитавайки се яростно в
продължение на четири седмици. Септемврийската
кампания завършва с поражение. На двата фронта
загиват близо 70 хиляди войници (в това число около
7 хиляди евреи), над 130 хиляди са ранени и близо 650
хиляди са взети за пленници (в това число около 60 хиляди
евреи)1. На територията на Полша се установяват две
окупации: немска и съветска. И двете означават терор
и репресии, но отношението към евреите се проявява
на различни принципи. Третият райх се стреми към
„окончателното решение на еврейския въпрос“, макар
че през 1939 г. най-вероятно още никой не може да си
представи какво означава това. СССР, провъзгласявайки
интернационалистически лозунги, признава на евреите –
поне номинално – пълна равнопоставеност. В съветската
окупационна зона терорът е прилаган поради класови
причини, а не расови. Така че евреите са преследвани –
наравно с други групи – като „капиталисти“, „буржоа“,
търговци, занаятчии, политически, социални и религиозни
дейци, а не като евреи. В източните воеводства на
Жечпосполита, които са под съветска окупация,
прииждат тълпи бежанци от централна и западна Полша,
завзета от немски войски. Това са преди всичко евреи,
които бягат от немските преследвания. Смята се, че
от избухването на войната до началото на 1940 г. на
изток се пренасят около 200 хиляди евреи. Те, разбира се,
имат причини да се страхуват от германците. Добре е
известно какво се случва в Третия райх.
Наложеният от германците терор върху жителите
на окупирана Полша от началото различава поляци от
евреи. Полското общество е подхранвано с немската
антисемитска пропаганда, а окупационните декрети
и разпореждания водят до нарастващо разединение и
изолиране на поляци от евреи. Ограбванe, унижаване,
белязване на полски граждани от еврейски произход –
това са първите елементи на немската стратегия.
От 1 декември 1939 г. всички евреи от Генералното
губернаторство, навършили дванадесет години, трябва
да носят бели ленти със синя Давидова звезда на десния
ръкав на дрехата си. В териториите, присъединени
към Райха, подобна функция изпълнява жълта звезда,
закачена отпред и отзад на дрехата. От януари 1940 г. на
евреите е забранено да сменят местожителството си. В
повечето градове се провежда задължителна регистрация
на евреите, блокирани са сметките им, банковите
депозити и спестявания, конфискувани са еврейски
имоти, в предприятията са въведени принудителни
управителни съвети.
Последен елемент в разделянето е създаването на
гета. Необходимостта от изолация на евреите в гета
е обосновано със здравни мерки – немската пропаганда
представя евреите като разпространители на болести.
В окупирана Полша се създават около шестстотин
гета. Някои от тях съществуват за кратко – техните
обитатели са извозвани до по-големи градове или
направо са убивани; в други гета евреите са затворени
за няколко години. Зад стените са поставяни и евреи
извън Полша, преди всичко от Германия, Чехия, Австрия.
Гетата се различават по големина и ниво на отделеност.
Заобиколени са от високи стени, отделяни са с огради,
дувари, бодлива тел или просто са определяни граници на
зоната, които евреите не могат да прекосяват.
На 16 ноември 1940 г. е затворено окончателно най-
голямото гето в окупираната от германците Европа
– Варшавското гето. През октомври 1939 г. във Варшава
има около 360 хиляди евреи. До момента на затваряне
на гетото в града пристигат около 90 хиляди еврейски
бежанци от земите, присъединени към Третия райх.
През януари 1941 г. населението на гетото наброява 400
хиляди жители, а през лятото на 1941 – в периода на най-
голяма пренаселеност – достига до 460 хиляди2. Властта
в гетото с желязна ръка е упражнявана от германците
– господари на живота и смъртта на варшавските евреи.
Прякото управление на множеството хора, натъпкани
зад стените, е поверено от окупатора на самите евреи.
Още на 21 септември 1939 г. се издава разпореждане
за създаване на Юденрати, тоест Еврейски съвети
на старейшините, които да представят локалните
общности пред германците и преди всичко да следят
изпълнението на поръченията на хитлеристите.
Юденратите предоставят на окупиращата власт
работна ръка за принудителна работа, изплащат
налаганите отново и отново контрибуции, организират
живота на еврейските общности в гетата, задължени
са да се грижат за битовите условия, снабдяването с
храна, социалните грижи, приемането на множеството
1
Вж. W. Grabowski, Raport. Straty ludzkie poniesione przez Polskę
w latach 1939–1945, w: Polska 1939–1945. Straty osobowe i ofiary
represji pod dwiema okupacjami, red. W. Materski, T. Szarota,
Warszawa 2009, s. 19–20; R. Żebrowski, Kampania wrześniowa
(1939), w: Polski słownik judaistyczny, www.jhi.pl/psj/kampania_
wrzesniowa_(1939) (dostęp: 8 V I 2019).
2
Вж. B. Engelking, J. Leociak, Getto warszawskie. Przewodnik po
nieistniejącym mieście, wyd. 2 zmien., popr. i rozszerz., Warszawa
2013, s. 69–72.
преселници. Изправени са пред изпълнение на невъзможни
задачи: всъщност лишените от собствена воля и
възможност за действие трябва да изпълняват функции
на самоуправление в ситуация на тотален немски
диктат. В крайна сметка Еврейските съвети се
превръщат в един от инструментите за Холокоста,
извършен от немците.
На 4 октомври 1939 г. в окупирана Варшава немците
назначават Адам Черняков на позицията председател
на Юденрата. Структурата на варшавския орган,
изключително разгърната, усложнена и променлива
във времето, е съставена от множество отдели,
комисии, отделения и филиали, които обхващат
почти всички аспекти на социалния, икономическия и
религиозния живот. По заповед на немските власти
Юденратът създава Еврейска служба за ред (СР) наричана
повсеместно еврейска полиция. До момента на затваряне
на гетото са вербувани около хиляда и седемстотин
служители. Първите еврейски полицаи се появяват
по улиците на 16 ноември 1940 на двадесет и двете
порти, водещи към гетото, където стоят на стража
заедно с полски „син“ полицай и немски жандармерист. В
задълженията на еврейските полицаи влиза преди всичко
патрулиране на границите на гетото, както и опазване
на реда по улиците. Първоначално доброжелателното
отношение към СР се изменя, когато през пролетта на
1941 г. полицаите вземат участие в брутални арести
на жителите на гетото, които се противопоставят
на принудителните извозвания до трудови лагери.
Печална слава печели еврейската полиция по време на
ликвидационната акция в периода юли – септември
1942 г., като участва в залавянето, издирването и
селектирането на жителите на гетото, води ги на
Умшлагплац и ги товари по вагоните.
През януари 1940 г. е конституирана институция с
името Еврейска социална самопомощ – координираща
комисия (ЕСС-К К), която постепенно става център
на разклонена федерация на автономни клетки, като
обединява традиционни и действащи отпреди войната
асоциации за подкрепа с новите организации. През април
1940 към ЕСС-К К се създава Секция за социална работа,
ръководена от Емануел Рингелблум. Подчинени са є
домашните комитети, които впоследствие стават
основен елемент в дейността по опеката в гетото.
Благодарение на авторитета си на предвоенен социален
деец и организатор на самопомощта (става дума преди
всичко за организирането на помощна акция в Збоншин),
Рингелблум може успешно да управлява независимия от
Юденрата сектор за самопомощ във Варшавското гето и
да стане един от неговите предводители.
Дейността на самопомощ в гетото се концентрира
около три големи проблема: глада, притока на бежанци и
трагичната съдба на децата.
Гладът в затворения квартал се вижда, придава
му незаличим белег: подути тела на умиращите по
улиците, деца скелети, умоляващи за хляб, „хапери“
нападат минувачите, изтръгват им от ръцете всичко,
напомнящо храна, и го изяждат. Гладът унищожава
цели семейства, побеждава млади и силни, причинява
все по-големи щети. Хранителната помощ в гетото
е носена преди всичко чрез мрежа от различен вид
социални кухни („народни“), както и чрез организация
на допълнително хранене в рамките на междусъседска
помощ, водена от домашните комитети. Най-голяма
активност на кухните е между май и септември на 1941
г., когато се предоставят 120 хиляди „супи“ дневно.
Сред документите, запазени в Архива на Рингелблум,
има много свидетелства за преживения глад, затова в
представената антология се намират четири текста
по тази тема: от размишленията на Рахела Ауербах,
управителка на кухнята за литератори на ул. „Лешно“
40, „Esse“ и хранене – принос към физиологията на глада“
(„Esse” i jedzenie – przyczynek do fizjologii głodu), през
есетата на Лейб Голдин „Хроника на едно денонощие“
(Kronika jednej doby) и „Варшава 1941“ (Warszawa 1941) на
Ицхак Беренщайн, до разказа на Йехуда Фелд „Сънят на
майката“ (Sen matki).
Първо в окупирана Варшава, а след това в затвореното
вече гето постоянно пристигат евреи от полските земи,
присъединени към Райха, изселвани от провинциалните
гета на Генералното губернаторство, а през пролетта
на 1942 г. и от територията на Германия. Има разлика
между бежанец и преселник. Тогавашните социални
дейци наричат бежанци тези евреи, които са изселени
от земите, присъединени към Райха, но окупаторската
власт не им е разпоредила заселване на определено място.
Така че имат право на избор и обикновено пристигат
там, където вече има еврейски струпвания, преди
всичко във Варшава. Преселници, от друга страна, са
тези евреи, които впоследствие са депортирани от
местожителството си на места на концентрация в
определени гета. Поради катастрофалната ситуация
с жилищата въпросът с настаняването на десетки
хиляди души, прииждащи отвъд стените, е неразрешим.
За нуждите на преселниците са усвоявани най-различни
помещения (наричани пунктове за бежанци), чиито
жители масово измират. По въпроса за бежанците
и преселниците разказват три текста, публикувани
в антологията: репортажът на безименния автор
на „Престой под карантина“ (Pobyt w kwarantannie),
отнасящ се до депортирането на евреи от Йежорна
край Варшава до гетото, дневникът на Мордехай Васер,
отговорник в приют за бежанци във Варшавското гето,
както и разказът на Йосеф Кирман „От градчето на
бежанците – Джика и Ниска“ (Z miasteczka uchodźców –
Dzika i Niska).
Панорамата на страданието, крайното унижение и
изтощение на еврейските деца – това е една от най-добре
запазилите се в социалното съзнание картини от гетото.
Деца, увити в дрипи, мръсни, премръзнали, подути от
глад, просещи със сърцераздирателен плач по улиците
или умиращи безмълвно край стените на къщите. Деца
осиротели, безпомощни, болни, изоставени и оставени на
произвола на съдбата. Деца контрабандисти, снабдяващи
жителите на затворения квартал с храна и поддържащи
семействата си живи. Изглежда, че парадоксалният
образ на детето-старец по най-пълен и едновременно
най-разтърсващ начин символизира съдбата на децата
в гетото. Рахела Ауербах така рисува портрета на
един от клиентите на кухнята є, деветгодишния
Херш Лейб: „Тези възтъжни очи и движения на човек,
носещ бремето на живота. Лице на стар евреин, лице
на човек, който има зад гърба си всички преживявания
и всички разочарования“3. Ицхак Каценелсон описва
двегодишно момиченце, носено на ръце в похода на
евреите, водени към Умшлагплац, по следния начин:
„Гледах я и гледах – слабичка, бледа, тъжноока, / Гледах
я, двегодишната, старицата, почти бабичка, / Понеже
беше на сто години в своята мъка, сериозност – толкова
тежка за нея!“4. Във Варшавското гето има около
тридесет сиропиталища и интерната, сред тях Домът
за сираци на Януш Корчак, пренесен от седалището на
„Крохмална“ отвъд стените: първо на „Хлодна“ 33, после
на „Шенна“ 16. Въпреки свръхчовешките усилия на голям
брой възпитатели, учителки, социални дейци – децата
загиват. „Веднъж видях със собствените си очи – пише
Рахела Ауербах – трупа на едно дете, покрит с плакат
„Месец на детето“ с надпис: „Да спасим децата! Децата
ни трябва да живеят!“5. В Архива на Рингелблум се
намира огромна документация, посветена на децата,
от формите на явно и конспиративно образование,
здравната система и изхранването, от типични улични
сцени, чак до трагични картини на немотия, агония и
смърт. В антологията представяме четири текста
за деца и изживяване на детство в гетото: фрагменти
от списание „Глас на Дома за момчета“, изготвено от
деца от интерната на „Генша“ 6/8, разкази на Дора
Вайнерман, медицинска сестра в Детската болница
„Берсон и Бауман“, фрагменти oт отговори на анкета,
насочена към деца „Какви промени са навлезли по време
на войната“, както и докладите на Естера Карашувна,
учителка в приюта за деца на бежанци на „Шлиска“ 28.
Множеството отдадени социални работници са наясно,
че геройските им усилия не могат да донесат сериозни
резултати. Рахела Ауербах отбелязва в дневника
си: „цялата дейност на нашите благотворителни
институции трябва да се определи като смърт на
вноски, разделяне на смъртта на части. Трябва най-
накрая това да се проумее, че не можем да спасим никого
от смъртта, нямаме с какво. Може само да забавим
смъртта, да я отложим, но не и да я предотвратим“6.
Емануел Рингелблум пита: „какво да правим: да даваме на
всички по лъжичка, тогава никой няма да преживее, или с
пълни шепи, тогава ще стигне само за някои“7.
Смъртта и трупът – тези огромни теми на гетото,
– това за жителите на затворения квартал са често
срещани явления, да не кажем: обикновени. Епидемии, глад
и терор са причина смъртта да нахлува в ежедневието, да
изпълва мислите и разговорите. Тя постоянно присъства
в дома и на улицата, всеобхватна до такава степен, че
става измерение на навика, безразличието. Умирането
е лишено от остатъците величие, достойнство и
интимност. Телата на починалите лежат край стените
на домовете и по тротоарите, сред трескавото
движение на пешеходците, преливащи от тела колички
на погребалната агенция на Пинкерт, масовите гробове
на гробищата на „Окопова“, засипани с вар – такива и
подобни картини, записани веднага от очевидци, стават
още тогава символични образи на гетото. Самите
жители на затворения квартал го наричат често
огромното гробище. Абрахам Левин използва формулата
„мъртъв град“ и веднага добавя: „в пълния смисъл на
думата“8, Рахела Ауербах пише за „смъртта, разхождаща
се посред бял ден по улиците на затворения град“9.
Фургони на смъртта прииждат от различни страни
към гробищата, а изкопаните там огромни трапове се
изпълват с множество тела. Гробищата, разпростиращи
се край „Окопова“, с вход на ул. „Генша“, се превръщат в
записките на Рахела Ауербах в някакъв мъртвешки океан:
„пристигат отвсякъде фургони на смъртта, пълни с
товар. [...] По всички пътища и пътек{и}, вливащи се в
3
R. Auerbach, Pisma z getta warszawskiego, oprac. K. Szymaniak,
wyd. 2, Warszawa 2016, s. 119.
4
I. Kacenelson, Pieśń o zamordowanym żydowskim narodzie, tłum.,
oprac. J. Ficowski, wyd. 2, Warszawa 1986, s. 41.
5
R. Auerbach, Dziennik (fragmenty) – в антологията. s. 108.
6
R. Auerbach, Pisma z getta warszawskiego, s. 113.
7
E. Ringelblum, Notatki, w: Archiwum Ringelbluma, t. 29, s. 361.
8
A. Lewin, Dziennik, w: Archiwum Ringelbluma, t. 23, s. 145.
9
R. Auerbach, Dziennik (fragmenty), s. 95.
Депортация от „Умшлагплац“, 1942 г. (източник: Władysław Bartoszewski, „Warszawski pierścień śmierci 1939-1944”, Interpress,
Warszawa 1970. Взето от Wikimedia commons, public domain)
Генша, текат б{ър}зо черни фургони и колички. На всяка Рахела Офенберг
крачка. Като ручеи, притоци на огромна река, която (1931?–1942)
поглъща всичко…“10. Най-грандиозното нарушаване на
религиозни и културни принципи са – предизвикани от Всичко, което знаем за момичето, е от бележките,
изключителната ситуация – начините за третиране на които са написани на ръка вероятно от Рахела
тленните останки и обезценяването на погребението. Ауербах на една от страниците на тетрадка:
Според свидетелствата на Рингелблум по време „Написано от Рахелка Офенберг, 11-годишна, в
на масовите погребения „хвърлят ги [починалите] интерната на майсторите на четки. Родителите са
като кучета в гробовете [...], през нощта разравят майстори на четки, ул. „Павя“ 7. Взета по време на
гробовете, вадят на починалите златните им зъби и първата блокада в сградата на „Швентойерска“ 32“.
смъкват смъртните им савани“11. В Конспиративния Стиховете са написани на ръка от авторката,
архив на гетото са запазени два документа, в които с детски, старателен почерк, с молив в тънка
гробищната сцена е предмет на дълго, задълбочено тетрадка на редове, произведена от Фабриката
описание. И двата са фрагменти от дневници, и в двата за училищни тетрадки и хартиени изделия на
срещаме подобен мотив за търсене на тленни останки Пружански, Варшава, ул. „Ринкова“ 1. На корицата на
сред купищата тела. Автор на ръкописа на идиш е най- тетрадката са отпечатани на иврит и идиш осемте
веротно Нехемиаш Тителман, другият текст е дневник принципа на добрия ученик. Авторката вписва в
на полски език на Рахела Ауербах. В антологията освен тетрадката шест стихотворения.
споменатите свидетелства се намира и съчинението на
Ицхак Беренщайн „Изправен пред смъртта“ (W obliczu
śmierci).
Евреите се опитват да преживеят по различни начини.
Изселване
Екзекуторите подготвят на жертвите си съдба, която
Скучно евреите живееха,
няма исторически прецедент. Жертвите от своя
в тъжното и тясно гето,
страна създават – също така безпрецедентна – история
някои все пак се смееха,
на съпротивата. От 15 октомври 1941 г. евреите са
но други скръб носеха в сърцето.
застрашени от смъртно наказание за напускане на
Хора някои добруваха,
гетото по собствена воля, със смърт трябва да се
други докато гладуваха.
наказват и поляци, които помагат на евреите. В света, в
Но жестока бе тяхната съдба,
който буквално всичко е забранено, в който на евреите е
ето – сполетя ги зла беда.
забранено да живеят, самото решение за оцеляване е акт
Изселването хората рани,
на съпротива. В материалната сфера това е снабдяване
болка, тъга и печал причини,
с храна и средства за преживяване, тоест контрабанда12,
сърцата еврейски безброй
улична търговия, но също така и производство,
не усещаха вече покой.
услуги, промишленост в гетото. В духовната сфера –
Блокадите тъй тежки,
конспиративен религиозен живот13, образование14,
промениха съдбите човешки.
политическа дейност, но и развлечение и култура15:
Хора толкоз разстрелваха,
концерти, рецитали, театрални постановки.
а мнозина ги изселваха.
Разнородните начини за оцеляване са същинските актове
Истината от тях скриваха,
на еврейската съпротива, приемаща различни форми, в
уж на работа отиваха,
това число една от най-изключителните манифестации
но ето че вкупом така
на съпротива и несъгласие с Холокоста, тоест Архивът
те се устремиха към смъртта.
на Рингелблум.
А след изселването навред
сирачетата станаха безчет,
Превод от полски: АУГУСТО ЕЧЕВЕРИ
толкоз хора останаха самички,
отчаяни и тъжни бяха всички.
Преводът е направен по: Archiwum Ringelbluma. Antologia.
Opracowanie M. Janczewska, J. Leociak. Wrocław: Zakład
Превод от полски: СТЕЛИАНА АЛЕКСАНДРОВА
Narodowy im. Ossolińskich, 2019.
10
Ibidem, s. 107–108. Преводът е направен по: Archiwum Ringelbluma. Antologia.
11
E. Ringelblum, op. cit., s. 299. Opracowanie M. Janczewska, J. Leociak. Wrocław: Zakład
12
Вж. репортажа на Перец Опочински „Контрабанда във Narodowy im. Ossolińskich, 2019.
Варшавското гето“ (Szmugiel w getcie warszawskim) – в
антологията, s. 730.
13
Част III от антологията съдържа текстове, посветени на
религиозния живот, религиозни медитации и молитви.
3
14
Вж. доклада на възпитателката Естера Карашювна
„Забавачница при ул. „Шлиска“ 28“ (Świetlica przy ul. Śliskiej 28) –
в антологията, s. 309.
15
Вж. есето на Станислав Ружицки „Полските писатели“
(Polscy pisarze) и фрагменти от друг очерк на този автор „Това
е гетото! (Репортаж от ада на ХХ век)“ (To jest getto! (Reportaż
z inferna XX wieku)), със заглавие „Културен и приятелски
живот“ (Życie kulturalne i towarzyskie) – в антологията, s. 757.
Литературен вестник 22-29.11.2023

В и т рина
Олга Токарчук,
„Емпузион“, прев.
Крум Крумов, изд.
„ICU“, 2023.
Втората книга на
полската нобелистка
след Нобеловата награда
и първата в романовия
жанр. Романът е
замислен от Токарчук
като диалогична
парафраза на „Вълшебната планина“ на Томас
Ман (затова и издателството реализира
ново издание на този роман). Действието
се развива в планински санаториум
в пограничното селище Гьоберсдорф
(Соколовско) на фона на разговори в едно
изцяло мъжко общество, в съпровод
на няколко странни и ужасни събития.
Откриваме типичната за Токарчук
феминистична и екологична проблематика,
философски психологизъм, както и нови
форми на четвъртоличния наратор. Ново
в този роман е хумористично-ироничното
равнище на романовата поетика, което
авторката изтъква като много важно за
прочита на романа. Заглавието е измислено
от авторката и се свързва от една страна с
митологичния образ на емпузите, от друга –
с образа на античния симпозиум.
Georgi Gospodinow,
„Schroń przeciwczasowy”,
tłum. Magdalena Pytlak,
Wydawnictwo literackie,
2022.
Наградената с „Букър“
книга на най-превеждания
съвременен български
писател се радва
на полско издание в
превод на Магдалена Питлак – досега тя е
превела общо 4 книги на Господинов. Това
е шестата издадена книга на Господинов
в Полша. След големия успех на „Физика
на тъгата“ (двойната награда „Ангелус“)
популярността на Господинов в Полша
нараства още повече с новата книга, която
разкрива нови страни от творческите
идеи на Господинов. Според оценката на
Токарчук, която се чете на корицата, „този
роман е литературна монография за най-
чувствителния човешки дар – сетивото
за времето и неговата преходност. Рядко
се случват такива чудни и необичайни
книги“. Преводът на заглавието на
полски, който се състои от две думи, се
опира на асоциативната игра с топоса
„бомбоубежище“. Тази година Господинов
отново е гост и на Конрадовия фестивал за
съвременна литература.
Росица Чернокожева,
„Енигмата на
откривателството.
Творчески портрет
на Боян Биолчев“, изд.
„Мусагена“, 2023.
Книгата рисува
творческия портрет
на писателя Боян
Биолчев през идеята
за ценността и яркия
отличителен знак на откривателството
в погледа към света, което намира в него
нови образи, смисли и значения, казва ги по
нов начин и провокира нов тип читател.
Богатото литературно творчество на
Биолчев (ок. 30 книги) намира в тази книга
еквивалентен и проникновен прочит,
който отразява вдъхновението, идващо
от личността на Боян Биолчев във всички
сфери на неговата реализация като
университетска, обществено значима
фигура и творец. Книгата е композирана по
жанрове, а нейното издаване е подкрепено
от община Сопот, която връчи през 2018 г.
на Боян Биолчев националната Вазова
4
награда.
Литературен вестник 22-29.11.2023
Полско-еврейската литература –
терминът и понятието
Еугения Прокоп-Янец
Най-рано засвидетелстваните термини,
които са стигнали до нас: „полско-еврейска
литература“, „полско-еврейски литератори“,
датират от 1901 г. на страниците на
списание „Израелит“. В статията си
„Нашето литературно наследство“
публицистът на седмичника Адолф Якуб
Кохн препоръчва „създаване на специално
сдружение за полско-еврейска литература
и оказване на признание за заслугите на
полско-еврейските писатели“1. Идеята е
повторение на отправения през 1862 г. от
Кохн призив за учредяване на „дружество
за разпространение на полско-израелската
литература“. И в двата случая авторът
на проекта има предвид литературното
развитие на „специален отдел, обслужван
предимно от евреи, занимаващи се с
историята и живота на тяхното племе, с
неговата наука и религия“, „с литература за
евреите и литература, създавана от евреи“.
Тези призиви нямат голям отзвук: през
1901 г., т.е. четиресет години след първия си
апел, Кохн е разочарован от „безпримерната
оскъдност“ на еврейското литературно
наследство на полски език; без ехо остава
и стимулът за провеждане на по-широка
дискусия относно сдружението за полско-
еврейска литература. Въпросният стимул
завършва песимистичния баланс от началото
на века.
Променливият характер на термините – с
които през шестдесетте години на XIX и
първото десетилетие на XX в. Кохн обвързва
творчеството, което проектира – има
определено социолингвистични основания.
През XIX в. и еврейските асимилатори, и
полските привърженици на асимилацията
усилено се стремят към замяна на
пейоративно оцветеното название евреин
с положително конотираното израелит.
В началото на XX в. отношението между
двете названия е вече съвсем различно: от
осемдесетте години на предходния век все
по-рядка става употребата на думата
израелит, а започва чувствително да се
засилва процесът на „реабилитация“ на
термина евреин, който вече е неутрален или
носи позитивна окраска.
Не знаем точно каква е рецепцията на
термините, въведени от Кохн. Можем да
предполагаме, че е доста скромна, щом като
в междувоенния период названието полско-
еврейска литература се появява като че ли
наново. Сега се появява с цяла група сродни
термини: „полско-еврейска поезия и проза“,
„полско-еврейски (или еврейско-полски)
поети и писатели“, „полско-еврейска преса“,
„полско-еврейски театър“. Без съмнение
и преди междувоенното двайсетилетие,
и по негово време важен източник на
вдъхновение е немската лексика. И в двата
случая източникът на влияние е независим. В
началото на двайсетте години названието
еврейско-полски писател се отнася без
изключение до всички пишещи на полски
писатели с еврейски произход, а не – както
иска Кохн – до пишещите „специално по
еврейските въпроси“. „Имаме много малко
еврейско-полски поети, а тези, които
творят, се пазят като от огъня от еврейски
теми, да не би случайно да напомнят с
нещо за своя произход“, тъжно споделя през
1924 г. М. Б. – най-вероятно Максимилиан
Биненщок, – на страниците на месечното
списание „Нове Жиче“, редактирано от
Майер Балабан. В началото на тридесетте
години, в близко до това на Кохн, но все
пак подчертано специфично значение се
популяризира терминът полско-еврейски
писател. Роман Брандщетер пише: „[…] С
коленопреклонно благоговение пред великото
поетично дело на полските писатели […]
– ние представляваме отделна поетическа
група, възпитана в сянката на високата
еврейска култура. Ние си даваме ясна сметка,
че сме в пълния смисъл на думата първите
еврейски народни писатели, които творят на
полски език“.
Маурици Шимел говори за „редица млади
полско-еврейски писатели, които са
дълбоко заинтересувани от еврейството
1
С оглед на обема библиографските
позовавания в бележките под линия са
изпуснати; могат да бъдат открити в
оригинала на публикацията. – Бел. прев.
в своята литературна дейност“. За
двамата автори полско-еврейски писатели
са тези, които пишат на полски език,
но които манифестират открито
своята еврейска идентичност, своята
връзка с еврейската култура, и които
съдействат за осъществяване на идеята
за възкресение на еврейската народност
и ционизма. Тази позиция, т.е. позицията
на еврейския писател, който пише на
полски, се противопоставя на позицията на
писателите от еврейски произход, които се
идентифицират с полската култура.
Новото съдържание на понятието полско-
еврейски писател несъмнено се свързва с
проправящата си път от края на двадесетте
години идея за еврейското изкуство
и еврейската култура на полски език.
Раждането на тази идея е предшествано в
началото на двайсетте години от анализ
на еврейските „песни от чужбина“ и на
еврейското творчество на „чуждестранна
песен“ – т.е. на литературното творчество
на асимилираните евреи. Първата от
разгорещените дискусии по повод полско-
еврейското изкуство се провежда през 1929 г.
и е свързана с дейността на Анджей Марек,
който в периода между 1925 и 1929 г. поставя
на полски език драматургични произведения,
преведени от идиш, като нарича своето
начинание „полско-еврейски театър“.
Публиката на спектаклите „Дибук“ на Ш.
Ански, „Богът на отмъщението“ на Ш.
Аш, „Голем“ на Х. Лейвик, „Миреле Ефрос“
и „Богът, Човекът и Дяволът“ на Я. Гордин
е трябвало да се състои по замисъл на
режисьора не само от поляци, но и дори преди
всичко – от езиково асимилирани евреи.
Термините полско-еврейска поезия“ и „полско-
еврейска проза“, появили се в началото на
тридесетте години, са вече тясно свързани с
понятието еврейско изкуство на полски език.
[…]
Следователно полско-еврейската поезия е
разбирана като еврейска поезия на полски
език. Към нея се причисляват писаните на
полски език творби на еврейска тематика,
ако техните автори се идентифицират с
еврейството и са свързани с еврейската
култура. Темите, както и етнокултурната
идентификация на авторите открояват
полско-еврейските творби на фона на
полскоезичната литература.
Понятието „полско-еврейска литература“
– еврейска литература на полски език –
през междувоенния период означава, че
текстовете трябва да изпълняват две
условия:
1. написани на полски език, трябва да
засягат еврейска проблематика (тематичен
критерий);
2. техните автори трябва да се определят
като евреи и да засвидетелстват връзката
си с еврейската култура (биографичен
критерий за народностна и културна
идентификация на творците).
Разглеждана на фона на полскоезичното
еврейско творчество, полско-еврейската
литература е третирана в междувоенното
двадесетилетие като нова, специфична за
периода форма на културна активност.
Дотогавашното полско творчество
на писатели от еврейски произход,
„творчеството на евреи на местния
език“, както се нарича на прелома между
вековете, за нея представлява – според
тогавашните мнения – негативна традиция.
Преди Двадесетилетието писателите не
декларират своята еврейска идентичност,
рядко посягат към теми от еврейския
живот, имат негативно или безразлично
отношение към еврейската култура. За
предшественици на полско-еврейските
писатели са признавани единствено Алфред
Носиг, Зигмунт Бромберг-Битковски и
Якуб Апеншлак (който публикува още преди
1918 г.) – „единствените народни евреи“
във времето, когато беснее „мехесовската
зараза“.
Може да се предположи, че независимо от
немските лексикални образци, влияние върху
оформянето на термина „полско-еврейска
литература“ биха могли да упражнят и
популярни полски литературни термини
като „полско-латинска литература“,
„еврейски романс“, „еврейски роман и новела“.
Полско-латинска литература са наричани
произведения, написани на латински от
полски или чуждестранни автори, свързани
с Полша и полската култура. Това понятие
е могло да вдъхне смелост за включване на
творчество, писано на друг, ненационален
език, в обхвата на националната литература.
Определението „еврейски романс“, „еврейски“
роман и „еврейска“ новела е използвано
още през XIX в. по отношение на всички
полскоезични творби с еврейска тематика.
Названието „еврейски романс“ употребява
като жанрова квалификация Юлиян Урсин
Немцевич, помествайки го в заглавието на
своя роман „Лейбе и Шора или писмата на
двама влюбени“ (1821). (По всичко изглежда,
че негова предшественичка би могла да
бъде Анна Мостовска, авторка на „Левита
от Ефраим“ с подзаглавие „Израелски
роман“, 1809.) Термините „еврейски“
роман и „еврейска“ новела се появяват в
литературната критика най-късно през
последното десетилетие на XIX в., в
началото на XX в. получават значително
разпространение, а в междувоенното
двадесетилетие вече се използват в
литературноисторическите трудове. В
труда си „Еврейските романи и новели на
Елиза Ожешкова“ (1937) Ирена Буткевичувна
дефинира названията в заглавието: „Що
се отнася до засяганите в тях проблеми и
описваната среда, тези романи наричаме
еврейски“.
Категориите „еврейски“ романи и „еврейска“
новела възникват на базата на тематичния
критерий, а значението на този критерий
за формиране на понятието „полско-
еврейска литература“ е от изключителна
важност. Темата в качеството си на
обективен диференциатор на текстовете
служи за оразличаване и открояване
на полско-еврейското творчество на
фона на полскоезичната литература. Тя
би трябвало да се свързва, както вече
отбелязахме, с особената позиция на
автора, със специалното му отношение
към собственото еврейство и еврейската
култура. Следователно от значение е и
културно-светогледната ориентация на
писателя. Има все пак и по-редки опити
за съществено ограничаване ролята на
тематичния критерий. Така процедира
понякога Брандщетер, твърдейки, че
„еврейската идентичност на писателя
не е зависима от броя на разработваните
от него еврейски теми“. Биографията
на твореца обаче е заслужавала толкова
внимание, колкото място е намирала в
неговото творчество. Еврейството
на авторите, еврейският характер на
произведенията трябва да се проявят преди
всичко в „тематиката, в експонирането на
еврейските теми“.
В никакъв случай обаче не може да се
пренебрегва тенденцията за ограничаване
ролята на тематичния критерий в полза
на биографичния. Понятието „полско-
еврейска литература“ в междувоенното
двадесетилетие обхваща следните два
ареала:
1. по-тесен – в който е важно свързването
на тематичния критерий на творбата
с критерия за народностна и културна
самоидентификация на писателя;
2. по-широк – когато на преден план изпъква
биографичната самоидентификация на
твореца.
Важна цезура в историята на понятието е
1933 г., тъй като тогава то става предмет
на полемика, водена на страниците на
полскоезичните еврейски списания, преди
всичко на страниците на варшавския
седмичник „Опиния“, на краковския вестник
„Нови Дженник“, на тарновския „Тигодник
Жидовски“. [...] След 1933 г. термините:
полско-еврейска поезия, проза, литература,
полско-еврейски поети и писатели влизат
в езика на литературната критика на
страниците на полскоезичния еврейски
периодичен печат, а формули като „еврейска
поезия в полско слово“ или „еврейски
писатели, молещи Бога на свещения полски
език“, стават извънредно популярни. […]
Превод от полски: ДИМИТРИНА ХАМЗЕ
Преводът е направен по: E. Prokop-Janiec,
Międzywojenna literatura polsko-żydowska
jako zjawisko kulturowe i artystyczne. Kraków:
Universitas, 1992.

„Аз – полският поет, еврейският ням“
Полско-еврейската и еврейско-полската литература в периода 1918–1939 г.
Владислав Панас
1 представлява истината за този дискурс –
Определенията „полско-еврейска
литература“ и „еврейско-полска
литература“ са постулирани – така е досега
– чрез литературноисторически термини,
приложени към явления, формирани главно
през междувоенното двадесетилетие,
преди всичко през 30-те години. […] По-
късно, след Холокоста, това явление се
наблюдава съвсем частично – за епигон
може да се счита последният публикувал
двуезично в Полша полско-еврейски
писател Калман Сегал. Отделен проблем
е например творчеството на Ида Финк
и други писатели, живеещи в Израел.
Литературата, която предлагаме да
бъде наричана така, е генетично свързана
с традицията на еврейския дискурс,
формулиран на полски, с еврейската
литература на полски език: тя се извежда
от него и представлява негов обособен
фрагмент. Тази традиция се предава
чрез еврейско-полското комуникативно
обращение и дължи на него своето
съществуване, идентифицира се в неговите
рамки и на неговия фон. […] Затова може
встъпително да се каже, че главният, но
не единственият отличителен белег на
тази литература е функционирането в
комуникативното обращение, обслужващо
еврейския дискурс на полски език, а също и
перцепцията є на фона на артикулираното
там съдържание.
2 между полска и еврейска реч (елегия за
В най-точен смисъл, защото е според
езиков критерий, към полско-еврейската и
еврейско-полската литература принадлежат
(и то едновременно) двуезичните писатели.
Такива като Маурици Шимел и Дебора Вогел
– за да се ограничим до най-известни имена.
Единственият по рода си пример – наистина
символичен – своего рода абсолютно
двуезичие, това е именно прозата на Вогел
„Цъфтят акации. Монтажи“ (Варшава,
1936). Една и съща творба в две езикови
версии, участващи в две различни обращения
– почти по едно и същ време. Това се случва
рядко. […]
Нужно е също да помним за едно общо
правило и същевременно особеност:
известно е, че през междувоенното
двадесетилетие еврейската културна и
комуникационна парадигма се реализира
на три езика в три комуникативни
системи, че между тях прехождат хора
и текстове, че многоезичието (по-точно
триезичието) е водеща черта, че тогава
съществува голямо предлагане на преводи
(при такава комуникативна ситуация
преводът придобива особено значение, което
съществено променя проблематиката,
обикновено осъзнавана във връзка с превода).
Освен явните преводи се наблюдават и
неявни. Такава практика се появява особено
в полско-еврейската преса и засяга предимно
дискурсивните текстове: публицистика,
литературна критика, есеистика. Случва
се и при литературни творби. Вероятно
това може да се обясни с небрежността
на редакцията, но може да се говори и за
известна стратегия.
Без да влизам в подробности, ще
сигнализирам за една опростена типология
на тази практика: 1. Ситуация, когато
текстът е публикуван на оригиналния език
и после (или дори успоредно) е преведен; 2.
Ситуация, при която се появява разлика
между езика, на който е възникнал текстът,
и езика, на който е публикуван (това се
интензифицира още и когато първото
издание остане единствената публикация
или единствена следа на текста). Това
означава, че например за полскоезични се
приемат текстове, които изобщо не са
написани на полски от автора си. […]
5 открива в заглавието на едно от есетата:
Това, което отличава категорично цялата
полскоезична еврейска литература, което
моделира отвътре, из основи този дискурс,
неговата стилистика и семантика,
поетика и етика, това, което е скрито,
и това, което е явно, в дълбоката или
повърхностната структура, това, което
това е различието. Различие фундаментално,
архетипно и изходно: между „свой“ и „чужд“,
между „един и същ“ и „друг“, „идентично“
и „неидентично“. Тук можем да определим
и това, което е „полско“ и „еврейско“,
конкретизирано в разликата между еврейски
смисъл и полски език. В литературата,
формирана на полски език, тази разлика е
онтологична основа, определя начина на
съществуване. Тази изходна ситуация води
до това, че имаме потенциално двуполюсен
дискурс с два възможни центъра на значение,
вътрешно двойствен. И това пространство
е драматично. […]
Литературните творби, за които тук
става дума, са израз на това различие, те
изричат неговия смисъл. В художествените
текстове, дори и в по-слабите от
тях, речта има креативен характер и
не може да бъде сведена до ролята на
инструмент. По този начин напрежението
между смисъла и езиковия знак се явява
естествено състояние. В тази разлика
между еврейския полюс на съдържанието
и полската реч навлиза трети елемент:
самата литература. В тогавашната проза
на Брандщетер, в поезията на Шимел и Екер,
в критиката на Льов, в памфлетите на
Имбер, в есеистиката на Щайн се проявява
дискурсът на различието, който намира
различен стилистичен израз и е различно
тематизиран. Но винаги е основен и
продуктивен. Назоваван е езиково различие
еврейската реч на Брандщетер и Шимел),
асиметрия („полски поет, еврейски ням“ – „в
не мойта реч пагубно влюбен“: М. Шлангер,
М. Шимел). Но бива също и неназован,
неидентифициран тематично, представлява
основанието, довело до изповедта. Тогава
се пренася на екзистенциално ниво, трудно
уловимо от литературната критика. Тогава
води до тревога. […] Да бъдеш евреин,
това е да бъдеш различие. Тревога-различие,
същото, което е Законът или Процесът
при Кафка. За поета различието не свършва
с изразяването на водещото напрежение
между сферата на еврейското съдържание и
полския език. […]
6 винаги е в центъра. Смисълът на различието,
[…] Различието продуцира транзитивност
на полюсите, тяхната променливост.
Различието не може да бъде заличено – то
само предизвиква транзитивно значение.
Формулата на транзитивността се
съдържа в приложените по-горе фрагменти
от поезията на Шимел, тя е формула
на обществената, психологическата,
екзистенциалната и културната
ситуация на писателя, публикуващ в
еврейско-полското обращение. Заглавните
определения „полско-еврейската и еврейско-
полската литература“ са също формули,
които я изразяват. Фундаментално
различие – фундаментално прекрачване.
Да се вгледаме в стилистиката на тази
заглавна формула: в преобърнатата
симетрия на нейните елементи. Това
е стилистичната фигура хиазъм.
Формулата на транзитивността намира
формата си във формулата на хиазма.
Мисля, че това е универсална формула на
литературното творчество, възникващо в
еврейско-полското обращение. Присъства
в стилистиката, в мисленето, в
аксиологията.
Хиазмът, риторична фигура, е и
екзистенциална фигура, фигура на
различието („полски поет, еврейски ням“).
Откривам я при д-р Едмунд Щайн, историк
и есеист, преподавател в Института по
юдаизъм във Варшавския университет, в
публикуваната през 1939 г. книга „Идеалите
на юдаизма“. Тя представлява сякаш
последна дума, непланирано обобщение на
тази литература. Формулата на хиазма се
„Народът на месията и Месията на
народите“. Ето го четливото различие не
само в контекста на еврейския и полския
месианизъм. Но това е също и многозначна
формула – макар и така патетична. Принцип
на хиазма, освен обърнатата симетрия, е
оразличаващото повторение. И при Щайн
тази формула се появява още веднъж в края
на есето, като представлява композиционна
и мисловна рамка: „Народът на Христос
и Христос на народите“. Същата фигура,
същото различие, но има нов деликатен
стилистичен оттенък: Месията-Христос.
Формулите са едни и същи и не са едни
и същи. Между тях тече релацията на
хиазма. Нека ми бъде позволено да отида
и по-нататък: след опита на Холокоста в
литературата се появява сюжет, който
вижда съдбата на Христос в съдбата на
евреите (Рудницки, Гринберг). Народът
на Месията е станал в своето страдание
Христос на народите. Различието открива
ново измерение на транзитивността,
хиазмът изразява нов смисъл.
7 философски, исторически, лингвистични,
Да се върнем обаче към полско-еврейската и
еврейско-полската литература. Сега знаем,
че това не са нито две различни литератури
в обхвата на една, нито две различни
наименования на едно и също нещо, нито
дори две различни гледни точки, а казано чрез
не много удобна формула – същността на
тази литература. Нейното място.
И това е особено място. Такава е и самата
ситуация. Полско-еврейската и еврейско-
полската литература се явява като
последното еврейско гето в Полша. Гето –
страшна дума, сам не бих имал смелостта,
нито правото, нито дързостта да го свържа
с литературата. […] Но това маргинално
поле носи активно различие, което поставя
въпроси, съвсем не маргинални. Един от тези
въпроси звучи така: доколко езикът свързва,
а смисълът разделя; доколко смисълът
свързва, а езикът разделя? Струва ми се, че
такива въпроси поставя тази литература
днес. Граматиката на тези фрази има
симетрична структура, не знам дали
проблемите също са симетрични. Гетото,
отделено със стената на езика, с бодливата
тел на съдържанията, е онази тревога,
която е усещал Шимел, това е въпросът
за различието и неговия смисъл. Едно от
значенията му гласи: пограничието се
намира в центъра. Литературата, за която
говоря, е ситуирана в центъра на полско-
еврейския и еврейско-полския сплит. Гетото
което постоянно оживява в текстовете
на Брандщетер, Екер, Помер, Вогел и други,
значението, което се натрапва неизменно на
изследователите на тази литература, това
е „другото в нашето“ и „нашето в другото“.
Безмълвен морален постулат: в своето да
съгледаш другото, а в другото – своето.
Творбите от кръга на тази литература
са пример за драматична трансгресия.
Амбивалентно пространство на
преминаването, което винаги се осъзнава
като прекрачване и предизвикателство. В
тази литература за първи път заговаря на
полски евреинът като субект и обект на
своята изповед. […]
Еврейският субект се разкрива като
Другия. Като архетипния Друг. Различието,
транзитивността, хиазмът се разкриват
като лична другост. Абстрактната
другост, абстрактното различие,
абстрактното централно-маргинално
положение говори с конкретния глас на
Другия, Евреина, поета. Смисълът на
различието показва изумително в своята
очевидност лице: лицето на Другия – за да
се позовем на терминологията и мисълта
на Е. Левинас. Различието е този, който
говори (постоянно се позовавам на едно и
също стихотворение на Шимел): „Аз, този,
съставящият стихове“, „аз […] в не мойта
реч пагубно влюбен“, или в най-широката
форма „аз, полският поет, еврейският ням“.
[…]
Превод от полски:
МАРГРЕТА ГРИГОРОВА
Преводът е направен по: W. Panas. Pismo
i rana. Szice o problematyce żydowskiej w
literaturze polskiej. Lublin: Dabar, 1996.
В и т рина
„Bułgaria i Polska:
paralele literackie i
kulturowe. Studia” /
„България и Полша:
литературни и
културни паралели“.
Red. M. Grigorova, J.
Ławski. Wstęp: Cenka
Ivanova, Uniwersytet w
Białymstoku, 2022.
Полско-български научен сборник с
материали от проведена през декември
2021 г. международна интердисциплинарна
конференция, организирана от
университетите в Бялисток и Велико
Търново. Томът включва 16 научни доклада
на полски и на български език, подредени в
четири раздела: Хора на междукултурния
диалог, Литературни паралели и опозиции,
Към изворите, Релации и контексти.
Проблематиката на тома обхваща богат
регистър паралели: литературни, културно-
откроява силуети на личности, заслужили
за полско-българските контакти и прилага
нови методологични подходи.
„Limes slavicus 8.
Културни концепти
на славянството“.
Тема на броя: Полша,
език, литература,
култура, УИ „Епископ
Константин
Преславски“, 2023.
Том 8 от славистичната
научна поредица на
Шуменския университет е посветен
на Полша, нейния език и култура.
Встъпителният текст, дело на
редакцията, откроява мястото на Полша
в историята на Шумен и Шуменския
университет. В тематичната част на
тома са публикувани 5 научни текста,
нов художествен превод и спомени на
шуменския полонист д-р Рачо Чавдаров.
Научните текстове на автори от Полша
и България са свързани с творчеството на
Веслав Мишливски, Антони Сигетински,
Юлиуш Словацки, Юзеф Голомбек, Ванда
Смоховска-Петрова. Художественият
превод е на Силвия Борисова (Павел
Хюле, „Възпявай градините“). В
общославистичната част на тома са
включени още 15 публикации, вписани в
програмния регистър на изданието.
Диляна Денчева,
„Фразеологизмите
в съвременната
българска поезия“,
УИ „Св. Климент
Охридски“, 2023.
Книгата на
полонистката и
славистка Диляна
Денчева търси
органичното място на фразеологизмите
в поетическия език, в съчетание с
поетизмите, фонично-ритмичната
система, смисловата и образна
многопластовост, емоционалното и
мисловното единство на стиховете и
поетичните светове на разгледаните
автори. През погледа на лингвиста с голям
опит в изследването на фразеологизмите е
установено тяхното поетично поведение,
като колоквиалният им характер се явява
и израз на оригиналност и творчески бунт.
Ексцерпиран е богат творчески материал
от поезията на Блага Димитрова, Николай
Кънчев, Борис Христов, Биньо Иванов и др.
български поети.
5
Литературен вестник 22-29.11.2023
Литературният живот в гетото
Барбара Енгелкинг
За литературата на Варшавското гето – и по-общо
за Холокоста – са писали множество автори1. Ще се
огранича до общ преглед на проблема. Както посочва
Турков2, в гетото се озовават 87 автори, пишещи
на идиш, иврит или полски. Почти никой от тях не
оцелява, тяхното творчество почти изцяло изчезва.
Най-известни сред пишещите на идиш са поетите
Ицхак Каценелсон, Израел Щерн (Стерн), Йехел Лерер,
Йозеф Кирман, Херш Данелевич; прозаиците Йехошуа
Перле, Шломо Гилберт, Хилел Цайтлин, неговият
син Елханан, Якир Варшавски, Абрахам Левин, Перец
Опочински, Лейб Голдин, Рахела Ауербах (която
пише и на полски). На полски пишат също поетите
Владислав Шленгел и Хенрика Лазовертувна, както и
писателката Густава Ярецка.
Материалната ситуация на писателите е драматична.
Лишени са от средства за издръжка; търсят каквото
и да е занимание. Някои намират работа в службите
и институциите на гетото или Еврейската социална
самопомощ; повечето обаче са клиенти на тази
служба. Сред многото общински кухни има и такава
за писатели, ръководена от Рахела Ауербах, на ул.
„Лешно“ 40: „кухня с две ястия за интелигенцията при
ул. „Орла“ 13 и кухня при ул. „Орла“ 6. Просторното
помещение на последната става своеобразен
литературно-художествен клуб, притежава
постоянен бюфет, там се провеждат изложби,
четения, реферати, литературно-художествени
представления с песни и рецитали, а дори участия
на деца от еврейските училища; разбира се, всичко
под прикритието на събития, събиращи доходи за
кухнята“3.
Как изобщо може да се твори в гетото? „Съпоставена
с ужасния материал на фактите, самата мисъл
за литература изглежда неуместна и възниква
съмнението – могат ли изобщо някои региони
на действителността да бъдат предмет на
стихотворение или роман“, пише Чеслав Милош4.
Подобни притеснения имат и евреите в гетото.
Лейзор Чарноброда отбелязва: „Знам, че това,
което пиша, ще бъде далеч от пълната картина на
зверствата, невиждани в човешката история. Дори
приблизително не може да се предадат страданието
и мъките на народа, разпънат на кръст и окъпан в
кръвта на стотиците хиляди убити“5.
В гетото се появяват литературни произведения,
представящи опита, преживяванията и размислите на
умиращите варшавски евреи и даващи свидетелство за
техния живот и смърт. Бележките, впечатленията,
мислите са записвани от първия ден на окупацията
чак до трагичния край на затворения квартал.
Появяват се различни от гледна точка на стила и
жанра текстове на идиш, полски, иврит. Авторите се
опитват да предадат своите преживявания въпреки
съзнанието, че са свидетели на неизразимото. Знаят,
че представят екстремната и непозната по-рано
ситуация на Холокоста на неадекватен език, в който
липсват средствата за изразяване на това, което
виждат и което самите те изпитват. Използват
много регистри, стилове и начини на разказване – от
възвишени и патетични, през иронични и гротескови,
до сдържани, в които ужасът се проявява през
сухия запис на фактите. Някои описват гетото
от дистанция, сякаш отвън, от перспективата на
предвоенния свят на ценностите, други са дълбоко
потопени в неговия етичен хаос, във военното
смесване на доброто и злото.
В гетото се появяват различни автобиографични
документи – спомени, дневници, хроники. Някои са
продължение на предвоенни записки (например на
Баша Берманова, Хаим Каплан), други са започнати
по време на войната вследствие на осъзнаването на
1
Вж. монографията по темата Literatura polska wobec Zagłady,
Warszawa 2013.
2
J. Turkow, C’était ainsi. 1939-1943: la vie dans le ghetto de
Varsovie, Paris 1995, s. 199.
3
R. Auerbach, Z ludem pospołu. O losie pisarzy i artystów żydowskich
w getcie warszawskim, „Nasze Słowo” 1947, s. 16.
4
Цит. по българското издание: Ч. Милош, Свидетелство за
поезия. Шест лекции относно недъзите на нашия век, прев. от
полски Б. Глишев, София, 2017, с. 117. – Бел. прев.
5
L. Czarnobroda, [Kartki z dziennika], BŻIH, 2 (62), 1967, s. 1.
Също в: Archiwum Ringelbluma. Getto warszawskie lipiec 1942-
styczeń 1943, oprac. Ruta Sakowska, Warszawa 1980. [Фрагментът
е даден по превода на Иван П. Петров в настоящия брой на
„Литературен вестник“.]
6
Литературен вестник 22-29.11.2023
необикновеността на ситуацията и необходимостта
да се свидетелства, да се извести светът, да се
остави следа за собственото съществуване (например
при Адам Черняков, Абрахам Левин, Емануел
Рингелблум).
Много важни разкази са написани в укритие от
арийската страна (например от Станислав Адлер,
Мариян Берланд, Леон Найберг, Карол Ротгебер).
Част от дневниците са се запазили до днес, повечето
обаче изчезват с авторите си. След много хроникьори
не остава никаква следа. Може да се изброят едва
няколко души, за които се знае, че са водили записки,
но техните произведения, за съжаление, не са запазени
– писателят Якир Варшавски, демографът Менахем
Линдер, членът на Еврейския съвет (Judenrat) и
сътрудник на съпротивата Шмул Винтер, дейците
на младежката организация „Ха-Шомер Ха-Цаир“
Юзеф Каплан и Юда Венгровер, участничката в
групата „Хакшара“ Хеня Ландвирт, адвокатът Леон
Беренсон, репортерите М. Кримски и Менахем Кипнис.
Сенаторът Якуб Трокенхайм пише на еврейски своите
спомени. От дневника на Шмул Винтер са запазени три
листа: „след освобождението в руините на гетото
Херш Васер, бивш секретар на Архива на Рингелблум,
намери на двора на „Швентойерска“ 34 пакетче с
наполовина изгнили листове от дневника на Винтер.
Под този дом се намираше бункерът на воюващата
организация и тук, в последната нощ на въстанието,
бяха закопани част от материалите, сред тях и
дневниците на Винтер“6. От написаните в гетото
текстове се запазва единствено известна част или в
Архива на Рингелблум, или съхранена откъм арийската
страна (например текстовете на Корчак), както
и някои текстове, отпечатани в конспиративната
преса.
Необикновеният опит от гетото провокира много
хора да записват впечатленията и размислите
си. Пишат не само писатели и представители на
интелигенцията, но и такива, които вероятно при
други обстоятелства не биха посегнали към перото –
като счетоводителя Хаим Хасенфус, продавача Леон
Гуз, зъболекаря Карол Ротгебер или стругаря Давид
Фогелман. „Пишат всички – репортери, писатели,
учители, обществени дейци, младежта, дори децата.
Повечето пишещи водят дневници, в които разкриват
трагичните събития през призмата на личните
преживявания. Написано е изключително много, но
огромна част е унищожена по време на изселването
заедно с варшавските евреи“7.
Освен хрониките на мъченичеството се появяват
поеми и стихотворения, разкази и новели, есета,
които се основават на преживените, видените или
разказаните събития. Творчеството дава повод за
рефлексия, подреждане на собствените впечатления;
то е повеля на момента, потребност да се даде
свидетелство. Представлява също така ключов
елемент от моралната и духовната съпротива
срещу окупатора. По време на вечерта, посветена на
паметта на Ицхак Меир Вайсенберг, на 13 септември
1941 г., Абрахам Левин казва: „Живеем в затвор.
Наблюдавайки наполовина голите фигури, които лежат
надлъж по улиците, усещаме, че сме принизени до
равнището на животните, подхората, бездомните и
пренебрегнатите. […] Действителността на гетото
надхвърля нашето въображение и само едно може
да ни ужаси все още – масовата ликвидация вместо
постепенното унищожаване и умиране. […] И все
пак искаме да живеем като свободни хора, искаме да
живеем и творим. Ако нашият живот не угасне под
този дебел, смазващ ни слой пепел, това ще е нашият
велик изпит, триумф на човещината над това, което
е нечовешко, победа на човешката воля, мъжество и
смелост над мощта на злото и унищожението“8.
Създадената в гетото литература тематизира опита
от всекидневния живот – смъртта, глада, надеждата,
самотата, усещането за безсилие спрямо униженията,
отчаянието, скръбта по най-близките, желанието
за отмъщение, търсенето на сметка от хората и
от Бог, размислите за същността на човещината.
За лежащите по улиците мъртъвци пише Перец
Опочински: „Всяка сутрин, всяка сутрин погледът
на минувачите пада на умрелите, изхвърлени през
нощта на улицата. [...] Лежат разхвърляни по улиците
като паднали от дърветата листа, с черни петна
на пожълтелите или посинелите си лица, подобни на
хартиени маски от карнавалите на неевреите. От тях
се разпространява страх и първият минувач успокоява
съвестта си, като ги покрива с парче груба опаковъчна
хартия, за да скрие голотата на тези плашещи тела.
Понякога се случва някой също толкова гладен и гол
като тях през нощта да вземе облеклото, по-скоро
6
R. Auerbach, Warszewer cawoes [Warszawskie testamenty], Tel
Awiw 1974, s. 283–284.
7
E. Ringelblum, Stosunki polsko-żydowskie w czasie drugiej wojny
światowej, oprac. Artur Eisenbach, Warszawa 1988, s. 471.
8
A. Lewin, A Cup of Tears. A Diary of the Warsaw Ghetto, London
1990, s. 143.
дрипите, с които са били облечени, за да ги продаде за
грош или два. Мъртвите отслабнали тела привличат
погледа с мръсотията и миризмата си. Ужасно е
такова лице на смъртта, с неизтрити още следи от
агония и насилствен край по лицата на умрелите“9.
Лейб Голдин в необикновеното есе „Хроника на
едно денонощие“ (Kronika jednej doby) описва най-
разпространеното, заедно със смъртта, всекидневното
преживяване в гетото – глада: „Последната супа беше
вчера в 21 часа. Най-близката днес – по същото време.
Толкова време имам зад себе си. Колко е останало?
Осем чђса. Макар че всъщност последният час, този
след дванайсет, може вече да не се брои. Тогава вече
си в кухнята, обгръщат те аромати от казана,
вече се приготвяш. Вече виждаш супата. Оказва
се следователно, че всъщност остават едва седем
чђса. [...] Как да издържиш тези седем чђса, как да
издържиш дори най-близките два чђса? [...] Войната
продължава вече почти две години. Живееш само на
супи едва от някакви четири месеца. И ето че тези
няколко месеца се проточват хилядократно повече от
предишните двадесет, от целия ти досегашен живот.
Цяла вечност отделя вчерашната супа от днешната
и не мога да си представя да издържа още едно такова
непълно денонощие, с държащия ме за гърлото подобен
глад. Въпреки това периодът на тези четири месеца е
само един тъмен и страшен кошмар. Всички опити да
се отдели от тях нещо, някой заслужаващ внимание
детайл, са напразни. Една черна, непробиваема
маса...“10.
Жителите на затворения квартал са изключително
самотни. Чувстват се изоставени от евреите и
неевреите, от цялото човечество, което наблюдава
Холокоста пасивно, от Бог. Светът – далечният и
близкият – остава безразличен. Арийската страна на
Варшава е на ръка разстояние, обаче тази дистанция
не може да се измине. Границата между гетото и
останалата част от града представлява граница
между два свята. Тяхното физическо съседство
задълбочава психологическото разстояние. Евреите
имат усещането за неизмерима отдалеченост между
гетото и останалата част на Варшава. Могат да
я видят, но не могат да живеят там. „Краковске
пшедмешче“ е толкова далеч колкото „Шанз Елизе“ или
площада „Сан Марко“ – пише Хала в едно от писмата
до своята бивша учителка от арийската страна. –
Дали някога в живота си ще видя отново Висла? Никой
не може да си представи как може да обичаш Висла,
как може да напрягаш мозъка си, за да си я припомниш
точно. Защото след известно време започва да се
забравя“11.
Владислав Шленгел с мъка гледа през „прозореца към
онази страна“, към своя роден град, който за него е
станал забранен град. В стихотворението „Телефон“
пише за самотата и огорчението. Чувства се
изоставен от приятелите си, от другата страна на
стената няма никого, на когото може поне да се обади.
Слушалката е в ръката ми,
Кабелът тъжно потрепва,
Навъртам познатия номер,
Обажда се… „Точно време“.12
Изправени пред Холокоста, някои посягат към перото,
за да оставят свидетелство, други пък замълчават,
не са в състояние да кажат нищо. За такава немощ и
два вида библейско мълчание пише равинът Калонимос
Калмиш Шапира в една от своите проповеди: „Има
разлика между думите harisza (мълчание) и ilmut
(безмълвие). Думата harisza се отнася за някого, който
има възможността да говори, но не го прави. От друга
страна, когато един евреин е така сломен и смазан,
че няма нищо за казване, че няма никакви чувства,
няма дори в главата или сърцето си наблюдения и
чувства, това не е мълчание, а по-скоро безмълвие –
като мълчанието на немия, който няма възможност да
говори“13.
Унищожението на Варшавското гето оставя своите
жертви онемели в лицето на преживяваната трагедия,
на смъртта на най-близките, кара ги да се съмняват в
съществуването на Бог. Неизвестен поет пише:
9
To Live with Honor and Die with Honor. Selected Documents from
the Warsaw Ghetto Underground Archives „O.S.” (Oneg Shabbath),
red. i przypisy Joseph Kermish, Jerusalem 1986, s. 653.
10
L. Goldin, Kronika jednej doby, w: Ruta Sakowska, Dwa etapy.
Hitlerowska polityka eksterminacji Żydów w oczach ofiar. Szkic
historyczny i dokumenty, Wrocław 1986, s. 84–96.
11
Цит. по Архива на Еврейския исторически институт,
Колекция на Бернард Марек (AŻIH, kbm, 546): Listy Haliny
Szwambaum do Stefanii Liliental.
12
W. Szlengel, Co czytałem umarłym. Wiersze getta warszawskiego,
oprac. Irena Maciejewska, Warszawa 1979, s. 61–62. [Всички
цитати от лирически творби в статията са в превод на
Маргрета Григорова. – Бел. прев.]
13
Цит. по: N. Polen, The Holy Fire. The Teachings of rabbi
Kalonymus Kalman Shapira, the Rebbe of the Warsaw Ghetto,
Northvale, NJ-London 1994, s. 25.

Варшавското гето: бодлива тел при ул. „Крохмална“, 1941 г. (източник: Stanisław Poznański, „Walka. Śmierć. Pamięć 1939-1945. W dwudziestą rocznicę
powstania w warszawskim getcie 1943-1963“, Rada Ochrony Pomników Walki i Męczeństwa, Warszawa 1963. Взето от Wikimedia commons, public domain)
Има небе – небето го няма.
Там, дето беше небето,
под строй евреи отиват на смърт,
скрижалите са строшени – законът потъпкан.
Наоколо мрак, сивота.
[...] В небето вече Бог не управлява,
превърнаха се ангелите в дяволи,
а дяволите в ангели,
скрижалите се пръснаха на прах.14
Загубата на близките представлява удар, с който не
може да се помириш. Остава невъобразимо болезнената
тъга по тези, чиято смърт е толкова страшна, пълна със
страдание, безсмислена и често случайна. Ицхак Каценелсон
пише в поемата „Денят на моето голямо нещастие“
(Dzień mego wielkiego nieszczęścia) след депортирането на
съпругата и двамата му синове в Треблинка:
Втурнах се в празната стая, сред четири стени
И нямах вече нищо, само отчаяние
Хано! Няма я, синовете ги няма… къде са?
Няма ги, никого няма, ни следа! [...]
Покой не ще намеря ни насън, ни наяве
Нещо в мен се скъса – в безсилие пропадам
и нещо ме събаря и влече към дъното.
[...]
Къде сте? Постоянно питам,
макар да знам, че е напразно,
че няма смисъл. Мраз има в мен и огън в мене има!
Къде сте, нека някой каже, умолявам ви –
Все още мога да успея, все още мога да отида там –
Пътищата към вас – затворени. О, мой тъмен свят!
Пътищата водят там, където загивате!
Затова кажете, къде сте! Ще вървя неуморно –
Ако не мога пеш, ще дойда в мислите си,
искам да дотичам – там, при вас, някъде там,
 в незнайното който се разпространява в много преписи и версии в гетото
и с разплакани очи се обръщам и питам.
Къде сте? Чувате ли ме? Прокрадва се полека
мъката, която отчайва, любовта, която боли.15
Каценелсон пише стихотворения и поеми до края на
съществуването на гетото. През есента на 1942 г. на
терена на бараката на майсторите на четки чете своята
поема „Треблинка“ (Treblinka). Вече в лагера Вител, където
16
е изпратен през хотел „Роял“, пише дневник и „Поема за
убития еврейски народ“ (Poemat o zamordowanym żydowskim
narodzie). Прехвърлен оттам, умира заедно със сина си в
Аушвиц-Биркенау, а неговата „Поема“ и дневник, скрити в
бутилки и заровени в земята, са намерени след войната.
14
Неизвестен автор (N.N.), цит. по: Archiwum Ringelbluma.
Getto warszawskie, lipiec 1942-styczeń 1943, oprac. Ruta Sakowska,
Warszawa 1980, s. 219.
15
Цит. по: Archiwum Ringelbluma. Getto warszawskie, lipiec 1942-
styczeń 1943, oprac. Ruta Sakowska, Warszawa 1980, s. 207–212.
16
Цит. по: Архива на Еврейския исторически институт,
колекция 301 (AŻIHr, 2816), Efros.
В гетото се появяват също – особено в началото –
произведения от по-лек калибър като песни, скечове или
хумористичните стихове на Владислав Шленгел, иронично
представящи обществената действителност в гетото.
Поетът, който нарича себе си „хроникьор на удавниците“17, от Аушвиц на Б. Ципура Tacyn, както и от Лодз на
записва в стихове поредните преживявания на
обитателите на затворения квартал, тяхната нарастваща Her Prezes. Част от събраните в този архивен отдел
самота и отчаяние, чак до героичната, безименна смърт.
Пише за благородната постъпка на Корчак в лицето на
смъртта – постъпка, която става символ на верността
към собствения житейски път и се превръща в легенда.
Днес видях Януш Корчак,
как вървеше с децата за поход последен,
а децата, сякаш за неделна разходка в парка
чистичко бяха облечени. […]
Някой дотича – с хартия в ръката,
обясняваше нещо и нервно крещеше.
– Можеш да оцелееш. Дойде вест от Бранд,
Корчак само поклати глава и мълчеше.
Даже много не им обясняваше,
на дошлите със немската милост,
как на тези бездушни глави да покаже,
какво значи дете само да оставиш…[…]
На фронта, където смъртта не прославя,
в кошмарния танц сред нощта,
имаше само един войник славен –
Януш Корчак, защитник на сиротни деца.
Чухте ли вие това, съседи зад стената,
дето гледате през решетка смъртта ни.
Януш Корчак умря, за да имаме своето
Вестерплате.18
След акцията по депортирането Шленгел призовава
към борба и отмъщение. Неговото стихотворение
„Контраатака“ (Kontratak) е манифест на воюващите,
през пролетта на 1943 г.:
Чуваш ли, германски Боже,
Как се молят евреите в „дивите“ домове,
с лост или прът във ръката:
– Молим те, Боже, за кървава битка,
Молим те за внезапна смърт –
Нека очите ни, преди да издъхнем,
не виждат как се влачат релсите,
но дай ни тяхната устремност, Боже!
и сивосиният мундир да се окървави
Дай ни да видим преди стон
да смръзне нашите гърла …
в тез горди длани – с бич в ръката
обикновения ни човешки СТРАХ!19
17
W. Szlengel, Co czytałem umarłym. Wiersze getta warszawskiego,
oprac. Irena Maciejewska, Warszawa 1979, s. 37.
18
W. Szlengel, Co czytałem umarłym. Wiersze getta warszawskiego,
oprac. Irena Maciejewska, Warszawa 1979, s. 76–78.
19
Pieśń ujdzie cało... Pamięci Władysława Szlengla, „Opinia” 1947, 16.
Заслужава да се отбележи, че във
втората част на Архива на Рингелблум
е оцеляла колекция от литературни
творби на идиш. Част от тях са
предвоенни текстове на автори,
които успяват да избегнат Холокоста
на Изток – Мойзеш Бродерсон и Хаим
Гради, или в Съединените щати като
Кадя Молодовски. Други текстове
са създадени от загинали еврейски
творци като Шлойме Гилберт,
Ицхак Каценелсон, Йозеф Кирман,
Йехел Лерер, Калман Лис, Янкел
Пресер и Израел Щерн. Запазени са и
творбите на малко познати отпреди
войната поети и на такива, които
дебютират по време на Холокоста,
като Ицхак Винтер, Елиезер Гринберг
и Шломо Баумгартен. В раздела
„Литературни творби“, съхранявани
в Архива на Еврейски исторически
институт, се намират както
оригинали на документите, така и
техни следвоенни преписи. Повечето
документи, засягащи периода на
Холокоста, са събрани от служители
в различни комитети на Централната
еврейска историческа комисия, други
попадат вече в Еврейския исторически
институт, най-често изпратени с
молба за публикуване. Има и такива,
които са събрани като материал
за планирани антологии – като
издадената на полски антология на
Михал Борвич „Песента ще оцелее.
Антология на стихотворенията за
евреи под немска окупация“ (Pieśń
ujdzie cało. Antologia wierszy o Żydach
pod okupacją niemiecką, 1947). Най-
много от събраните творби са от
гетата във Варшава и Лодз. Към
писаните по време на Холокоста
принадлежат например стихотворения
от Варшава на Давид Фогелман Di ojszidlung, Pawiak,
Af der szwel fun jor 1945 (писани в бункер), от Бялисток
на Фрайндла Финкел Di gele late, Geto deklaracje,
от Вилнюс на Лейб Розентал Wajl mir zajnen wi
szatanen, Dos tango fun Wilner geto, A lebn fil mit pajn,
Азриел Фортунски Majn widmung far dem choszewn
стихотворения са анонимни творби. В Архива на
Еврейския исторически институт се съхраняват и
стихотворения на полски език. „Написани са в периода
1939–1945 г. от пишещи на полски евреи. Създадени
са в гетата, лагерите, в укритията, в горите, при
различни обстоятелства. Нито един от авторите
[...] не е професионален поет и не се приема за такъв.
След войната Централната еврейска историческа
комисия, която издирва всякакви документи, събира и
стихотворения на аматьори, третирани като лични
документи, като исторически свидетелства, като
субективен запис на преживяванията“20 – пише в увода
към подготвената от нея антология „Пейте танго на
сълзите“ (Tango łez śpiewajcie, 2013) Божена Кеф.
Оцелелите от Холокоста свидетелства са запис
на преживявания, които от една страна, не могат
да бъдат разказани, а от друга – разбрани. Техните
автори се надяват, че читателите – също и ние,
„съседите иззад стената“ – ще успеем или поне ще се
опитваме упорито да разберем техните преживявания,
толкова различни от нашия житейски опит.
Превод от полски: КРИСТИЯН ЯНЕВ
Преводът е направен по B. Engelking, J. Leociak. Getto
Warszawskie. Przewodnik po nieistniejącym mieście.
Warszawa: Stowarzyszenie Centrum Badań nad Zagładą
Żydów, 2013.
20
Tango łez śpiewajcie Muzy. Antologia. Wiersze z okresu zagłady,
wybrała, opatrzyła wstępem i przypisami Bożena Keff, Warszawa
2013.
7
Литературен вестник 22-29.11.2023
Редактор на страницата
а
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
ен
ц
С
Барбара Енгелкинг
През междувоенния период в Полша функционират
много еврейски театри, тъй като за тях има
многобройна публика. Те са изправени пред сериозни
финансови проблеми. През 1919 г., по време на
острия конфликт между актьори и директори на
съществуващите театри, се създава Синдикатът на
еврейските актьори в Полша, трансформиран през
1925 г. в Съюз на артистите от еврейските сцени
(САЕС). В неговото седалище на ул. „Лешно“ 2 се
помещават библиотека, читалище и клуб. Когато
след избухването на войната съюзът престава
да съществува, в същото помещение е отворена
столова за артистите, в която работят останалите
без работа актьори. В периода на своята активност
САЕС се опитва да влияе на репертоара на
еврейските театри в Полша. Съюзът има амбицията
да популяризира представления от по-високо ниво, но
публиката остава вярна на „посредствения театър“.
Еврейската интелигенция, склонна към асимилация,
ходи по-скоро на полски спектакли. На представления,
играни на еврейски език, ходят дребни търговци,
занаятчии, предприемачи, средната и по-ниската
еврейска класа, по-скоро живеещите на „Налевки“ и
„Муранув“, отколкото на „Шенна“ и „Панска“.
Полската публика изобщо не се интересува от
еврейския театър, въпреки че Тадеуш Бой-Желенски
се опитва да прекъсне тази тенденция, като пише
рецензии за представленията в еврейските театри.
Постепенно, благодарение на съвместната работа
на ентусиасти и от двете театрални среди,
започва обмен на драматични текстове. Известни
полски актьори играят редовно в пиеси на еврейски
автори, някои еврейски актьори завършват полски
театрални школи (Мириам Орлеска, Зигмунт
Турков). За разчупването на ледовете спомага
великолепната пиеса на Шимон Ански „Дибук“
(Dybuk), поставена от Вилнюската трупа в театър
„Елизеум“ във Варшава през 1920 г. Впоследствие
„Дибук“ е поставян успешно както в полските, така
и в еврейските театри, а главните роли се поверяват
на най-известните актьори. В рецензията за „Дибук“,
режисиран от Анджей Марек във варшавския театър
„Шкарлатна маска“ („Алената маска“) през 1925 г.,
Бой пише: „Толкова слушахме за този „Дибук“, че е
добре, че един театър най-после ни запозна с този
интересен спектакъл“1.
Анджей Марек (Марек Арнщайн) упорито поставя
в полските театри и в прекрасен превод (често
собствен) класиката на еврейската литература
(„Голем“ (Golem) на Халпер Лейвик, „Дибук“ на
Ански, „Богът на отмъщението“ (Bóg Zemsty) на Аш,
„Миреле Ефрос“ на Якуб Гордин) с известни актьори
(Мария Пшибилко-Потоцка, Ванда Шемашкова, Карол
Адвентович). Бой пише за него по случай премиерата
на „Малка Шварценкопф“ (Małka Szwarcenkopf)
на Габриела Заполска през 1928 г.: „дейността,
която в последно време развива Анджей Марек,
прави впечатление както с енергията, така и с
последователността си. […] Самият той превежда,
допълва, поставя представленията. […] Той желае
да създаде театър някак „на границата“; да привлече
еврейските маси към полския театър, а в нас да
събуди интерес към еврейския театър, в полза и на
двете страни“2.
Ида Каминска поставя на еврейски език във Варшава
„Пан Йовялски“ (Pan Jowialski) на Александер
Фредро, Мордехай Мазо в Лвов – „Съдии“ на
Станислав Виспянски. В еврейските театри във
Варшава се играят „Госпожица Маличевска“ (Panna
Maliczewska) и „Онзи“ (Tamten) на Заполска, както и
„Краят на Месията“ (Koniec Mesjasza) (става дума
за Шабатай Цви) на Йежи Жулавски. През 1924 г.
Карол Адвентович режисира на сцената на театър
1
T. Żeleński (Boy), Flirt z Melpomeną. Wieczór piąty i szósty, w:
Pisma, t. 21, Warszawa 1964, s. 323.
2
T. Żeleński (Boy), Flirt z Melpomeną. Wieczór siódmy i ósmy, w:
Pisma, t. 22, Warszawa 1964, s. 485.
8
Литературен вестник 22-29.11.2023
Театралният живот в гетото
„Комедия“ пиесата на Ански „Ден и нощ“ (Dzień
i noc), която e „своего рода интерпретация [на
Виспянски], всъщност много интересна. „Клетва с
халати“ (Klątwa w chałatach)“3.
Еврейския театър създават преди всичко актьорски
трупи, които се организират за един-два сезона.
Някои от тях успяват да преживеят периода
на лошата конюнктура и функционират по-
дълго. Към най-известните актьорски състави
през междувоенния период спадат споменатата
вече Вилнюска трупа и Варшавският еврейски
артистичен театър (WIKT – Warszewer Jidiszer
Kunst Teater), просъществувал с прекъсвания от
1922 до 1939 г., създаден по инициативата на
Зигмунт Турков и Ида Каминска. В състава на WIKT
влизат много известни актьори, например Айзик
Самберг, Самуел Ландау, Клара Сегалович, Йонаш
Турков (брат на Зигмунт), Давид Ледерман, Диана
Блуменфелд (съпруга на Йонаш Турков). WIKT изнася
амбициозен репертоар – „Ревизор“ на Николай Гогол,
„Мотке крадецът“ (Motke złodziej) на Аш, „Краят
на Месията“ на Жулавски, „Вълци“ (Wilki) на Ромен
Ролан, с препратки към аферата Драйфус, поставя на
сцена „Братя Карамазови“ на Фьодор Достоевски.
Към най-известните и най-дълго функционирали
еврейски театри в предвоенна Варшава спадат
също така Варшавският нов еврейски театър
(WNIT – Warszewer Najer Jidiszer Teater), основан от
Йонаш Турков през 1929 г., и експерименталното
Еврейско театрално студио на младите (Jung Teater),
създадено от Михал Вайхерт през 1932 г. Тук работи
и основаният от Клара Сегалович Театър за младежи;
има ефимерни театри на миниатюрите, многобройни
кабарета и вариететни сцени. Към най-известните
спадат „Азазел“ (в добрите сатирични програми тук
се изявяват много знаменити актьори като Хаим
Сандлер, Владислав Годик), „Самбатион“, „Арарат“
(пристигнал от Лодз), „Еврейската банда“ (Di Jidisze
Bande). На Еврейската камерна сцена, в залата на
Главната юдаистична библиотека през сезон 1938/1939
Йонаш Турков и Диана Блуменфелд играят „Теория на
сънищата на Фройд“ (Freuda teoria snów) на Антони
Цвойджински и „Денят на неговото завръщане“
(Dzień jego powrotu) на Зофия Налковска.
***
След избухването на войната еврейските театри
във Варшава престават да съществуват. Заедно
с техните актьори в гетото попадат и много
артисти от полските сцени, асимилирани евреи,
които преди това не са тясно свързани с еврейските
среди. Част от артистите напускат териториите,
окупирани от германците, и се озовават в
териториите, заети от руснаците (някои от тях се
връщат след избухването на войната със Съветския
съюз), много от тях обаче остават във Варшава.
Тяхното материално положение е изключително
трудно. Това взема предвид и Тайният театрален
съвет (таен Съюз на артистите на полските сцени),
създаден през 1940 г., който забранява на полските
актьори да играят в официалните, взети на концесия
от германците малки театри в Генералното
губернаторство. Тази забрана обаче не се отнася до
актьорите, намиращи се в гетото, предвид тежкото
им материално положение. За тях упражняването
на професията често е единствено спасение от
гладната смърт.
Артистичните среди търсят позволение за
откриване на театър в еврейския квартал.
Всеобщото мнение било, че тези опити са
обречени на неуспех, затова получаването на
концесия за театър от частни лица се превръща в
голяма сензация. Говори се впрочем, че е получена
благодарение на подозрителни контакти с
германците, но въпреки това през декември 1940
г. започва да работи (вече в затвореното гето)
театър „Елдорадо“. През следващите шест месеца
заработват още четири театъра. Така през 1940–
1942 г. в гетото функционират пет постоянни
театъра, от които три играят на идиш и два – на
полски. Станислав Ружицки описва ситуацията с
театрите в гетото, сравнявайки я с предвоенния
период: „Еврейските театри [...] разполагат с
горе-долу същия актьорски състав, репертоар и
помещения. Затова от тях би могло да се изисква
по-високо ниво, тъй като са улеснени преди всичко
откъм репертоара. Позволено им е да поставят
почти всички стари еврейски автори. Освен това
цензурата по отношение на еврейския театър и
еврейските автори (пишещи на еврейски език) е
по-либерална. Двата полски театъра са изправени
пред по-големи трудности. Първо, освен с няколко
професионални актьори, разполагат единствено
с аматьори, доста слаби. Второ, имат много
3
T. Żeleński (Boy), Flirt z Melpomeną. Wieczór piąty i szósty, w:
Pisma, t. 21, Warszawa 1964, s. 357.
сериозни проблеми с репертоара, тъй като трябва
да намерят пиеси, написани или поне преработени
от еврейски автори. Трето, много по-трудно е да се
удовлетвори зрителят на полския театър, защото
има изисквания и като евреин, и като поляк, и има
по-високи очаквания, защото в повечето случаи е от
интелигенцията. Четвърто – цензурата контролира
по-сурово полския театър. Всички театри работят
при много примитивни условия. За костюмите,
декора и реквизитите не бива да кажем нищо лошо,
защото и наличното е като по чудо изнамерено изпод
земята“4.
Театрите действително играят при много
трудни, импровизирани условия. Когато изключат
осветлението, представленията се провеждат
на карбидни лампи. Когато е студено, зрителите
стоят опаковани в палта, а актрисите на сцената
с рокли с дълбоки деколтета посиняват от студ.
Актьорите нямат постоянни хонорари, поделят си
единствено приходите от представленията, и тъй
като билетите за театър са евтини (през зимата
на 1942 г. – около 2 злоти; килограм хляб на черния
пазар по това време струва 13 злоти), заработеното
е повече от скромно. Най-голямо доказателство
за признанието на публиката са не цветята, а
сандвич, който актрисите понякога получават от
почитателите след представлението.
Представленията започват обикновено около
17 ч. (трябва да приключат преди полицейския
час); в събота, неделя и празничните дни се играе
допълнително следобед. Театрите в гетото
разполагат с общо около 3 хиляди места. Както
посочва неизвестният автор на статията
„Театърът в гетото“ (Teatr w getcie), през
делничните дни посещаемостта достига до 80%,
по празниците и на премиерите обикновено се
запълват всички места5. Театрите нямат постоянен
актьорски състав, артистите преминават от една
на друга сцена, единствено актьорските семейства
работят винаги заедно.
По време на 20-месечното си съществуване
театрите от гетото правят 68 премиери. Тяхното
ниво е различно. Както преди войната, на критика
е подложен подборът на репертоара, в който
преобладават леки комедии и банални вариетета.
Театралният критик от „Газета жидовска“
(„Еврейски вестник“) Херман Червински (преди
войната е съдебен репортер в „Наш пшегльонд“
/ „Нашият преглед“) пише в статия, озаглавена
„Посредствено изкуство“ (Szmira): „Наистина ли
няма друг репертоар? [...] Трябва ли публиката да
бъде хранена с такива пиеси, каквито са играните
в момента? Трябва ли да се поставят Farkojfte
neszumes, Mazełdyke chasene, Cwaj ganowim, Icyk
Szołtyk и т.н. [...] Еврейският зрител харесва подобни
неща. Харесва театъра такъв, какъвто иска да го
вижда. Става дума за т.нар. „фолклорни оперети“. В
тях трябва да има „a lidł un a tanc“. Трябва да има и
сълзи, и смях. И все пак някаква поука, и основното –
хепиенд“ (GŻ, 5 XI 1941).
Журналистите разбират трудното положение
на театрите, но все пак им поставят високи
изисквания в морално отношение. Гута Айзенцвайг
пише: „Театрите са оставени само на собствените
си сили, отникъде няма субсидии, отникъде никаква
помощ. Положението наистина е окаяно, но [...]
дали артистите са някакво изключение? Дали
само те са оставени на собствените си сили? [...]
Разбираме, че за недохранения артист е трудно
изобщо да играе и да придаде такава изразителност
на пиесата, каквато се очаква от него. Но му е
трудно да играе както в лоша, така и в добра
пиеса. [...] Днешният театър повече от всякога
има за задача – духовната терапия, и ако задачата
му е обратната, ако разпространява морално
заболяване, трябва да бъде унищожен като всеки
забележим под лупа болестотворен микроб“ (GŻ,
31 XII 1941). За уморената от всекидневния живот
публика от гетото онази „духовна терапия“ обаче
е лекият, популярен репертоар. Затова този тип
представления преобладават в театралните
постановки, макар да се правят и опити за поставяне
на по-амбициозни пиеси.
Превод от полски: ЖАНА СТАНЧЕВА
Преводът е направен по B. Engelking, J. Leociak. Getto
Warszawskie. Przewodnik po nieistniejącym mieście.
Warszawa: Stowarzyszenie Centrum Badań nad Zagładą
Żydów, 2013.
4
S. Różycki, To jest getto, BŻIH, 2 (62), 1967, s. 119–120.
5
Вж. R. Sakowska, Ludzie z dzielnicy zamkniętej. Z dziejów Żydów w
Warszawie w latach okupacji hitlerowskiej. Październik 1939-marzec
1943, Warszawa 1993, s. 122.
Създаване на Архива на Рингелблум
Яцек Леочак
Въпреки очакванията, въпреки разпространените
представи, дори въпреки вероятността оцеляват много
свидетелства от времето на Холокоста. Наистина е
изненадващо, че толкова текстове оцеляват въпреки
всичко. Съгласно логиката на „окончателното решение“
все пак след тях трябва да остане пепел – също
както след техните автори. Писани в условията на
постоянната заплаха, те са внимателно съхранявани
и пазени като най-голямо съкровище, по-ценно от
живота. Хартията се оказва по-трайна от човешкото
съществуване. Потопът на Холокоста поглъща
почти всички. Тези, които се решават да записват
свидетелства, искат да съхранят следа за себе си. Все
пак си дават сметка, че няма да успеят да се спасят.
Това пише Густава Ярецка по време на протичането
на Голямата ликвидационна акция във Варшавското
гето: „Пред нас и след нас е смъртта, може да се каже,
че настоящите моменти на очакване се случват след
присъдата, която вече е произнесена. Случайността
още може да я отмени. В миговете на очакване, които
съдържат в себе си вечната надежда на инстинкта,
искаме да запазим следите за себе си“1.
Желаят също така да „информират и разтърсят
съвестта на света“ – както пише в своя дневник Абрахам
Левин – като по този начин изпълнят задължението да
свидетелстват за престъплението2. „Да разтърсят
съвестта на света“ предполага, че разкриването на
информацията за фактите ще предизвика не само
морално сътресение, но и морална промяна; означава да
се вярва във възможността да се възвърне нарушеният
ред. С това се свързва и вярата, че описаният
ужас на унищожението на евреите ще бъде не само
документален разказ, но и поучение и предупреждение.
По-важно от съхраняването на собствения живот
става задължението да се събират материали, които ще
позволят на историка да опише това, което се е случило,
а на правосъдието ще предостави доказателства, които
ще позволят да се обвинят престъпниците и те да
бъдат съдени. В това – казано най-кратко – се състои
мисията на групата „Онег Шабат“ и Конспиративния
архив на Варшавското гето – да съхрани следите от
избитите, да остави свидетелство за техния живот,
съпротива и смърт, да подготви документален материал
за историците и прокурорите. Емануел Рингелблум
пише: „Материалите на „О[нег] Ш[абат] имат огромно
значение за бъдещия трибунал, който след войната ще
привлече под отговорност виновните сред евреите,
поляците и дори [!] немците“3.
Рингелблум започва да води хроникьорски записки още през
септември 1939 г.
„Като ръководител на Еврейската социална самопомощ
(тогава Координационна комисия за обществената
организация и опека) имах всекидневно жив контакт
със заобикалящия ни живот. До мен достигаха вести
за всичко, което се случваше с евреите във Варшава
и в предградията. […] Всичко, което чувах през деня,
записвах вечер и добавях своите бележки. От тези
всекидневни бележки с времето се оформи солидна книга
със сто гъсто изписани листа, които са отражение на
този период. С времето всекидневните бележки станаха
седмични, а по-късно месечни прегледи [на събитията]“4.
За него е ясно, че съдбата на евреите под немската
1
G. Jarecka, Relacja pt. „Ostatnim etapem przesiedlenia jest śmierć”,
s. 362 в антологията „Архивът на Рингелблум“.
2
A. Lewin, Dziennik, w: Archiwum Ringelbluma, t. 23, s. 55 (zapis z
30 V 1942).
3
E. Ringelblum, Opracowanie pt. „Oneg Szabat” – в антологията,
вж. s. 17.
4
Ibidem, s. 5.
окупация трябва да се документира професионално,
методично и систематично. Извършването на
основните задачи на историка и хроникьора следователно
се свързва с изпълнението на моралното задължение.
Шимон Дубнов изказва лаконична формулировка на именно
тези висши морални задължения, които ръководят
авторите на свидетелства за Холокоста, а също така
най-синтезирано представя мотивацията им да пишат.
Този 81-годишен еврейски историк, убит по време на
ликвидацията на гетото в Рига на 30 ноември 1941 г.,
според разпространената легенда се обръща към своите
сънародници с призива: „Запишете и съхранете!... Хора,
помнете! Хора, разказвайте, описвайте!“5.
От самото начало на окупацията Емануел Рингелблум
мисли за създаването на документален център.
„Основите на архива положих през октомври 1939 г.“ –
пише, но тук не става въпрос само за историческата
документация6. Дава си сметка, че поражението
на септемврийската кампания представлява шок.
Иска да преодолее настроенията на отказ, съмнение,
апатия, а също така страх от репресии. От опита,
натрупан по време на помощната акция в Збоншин,
знае, че най-успешната психическа подкрепа в кризата
и разколебаването е самоорганизацията, съвместната
работа. Оформя около себе си група хора, чиято задача
е събирането на свидетелства и писането на текстове.
„През май 1940 г. смятах за уместно да придам на тази
изключително важна работа колективен характер.
Избрах подходящи хора и благодарение на това работата
се разви в правилната посока и беше извършвана в
необходимия мащаб“ – четем в неговите записки7. Не
знаем точно кога окончателно се оформя тази група,
която започва систематично да събира документация.
Според Менахем Кохн откриващото заседание е свикано
на 5 октомври 1940 г. в жилището на Рингелблум на ул.
„Лешно“ 18, ап. 31. Херш Васер пък посочва 22 ноември
1940 г. за датата на срещата, с която започва дейността
на Архива на Рингелблум8. Тогава се оформя концепцията
и принципите на документално-архивния проект и се
приема името, произхождащо от времето на срещата:
„Онег Шабат“ – „Радост от събота“.
Рахела Ауербах споменава, че още на границата между
1939 и 1940 г. съществува кръг от хора, които се
занимават със събиране на материали. Функционира
и организационен комитет, от който се отделя
изпълнителният орган на Архива. В неговия състав
влизат Емануел Рингелблум, двама секретари – Херш
Васер и Елиаш Гутковски, както и пазител на Архива –
Израел Лихтенщайн. Има и съвет, в който влизат дейци
от различни политически групи, подкрепящи морално
и финансово работата на Архива. Сред най-активните
са Ицхак Гитерман, Александер Лейб Ландау, Йехошуа
Рабинович и Менахем Кохн. На по-късен етап един от най-
важните помощници на Архива става Шмул Винтер9.
5
Вж. S. Bergman, Szymon Dubnow 1.IX.1860 – 30.XI.1941,
„Kalendarz Żydowski – Almanach 1991–1992”, s. 163. Вж. също M.
Gilbert, The Holocaust: The Jewish Tragedy, London 1990, s. 825
(там е записано „Запишете и запазете“).
6
E. Ringelblum, Opracowanie pt. „Oneg Szabat”, s. 3. Рингелблум
описва между декември 1942 и януари 1943 г. създаването
и дейността на групата „Онег Шабат“, както и генезиса
и структурата на Архива, малко преди напускането на
унищоженото след Голямата ликвидационна акция гето. Едва
от тази перспектива, в лицето на неизбежно приближаващата
се смърт, придобива дистанция, която му позволява да погледне
назад и да опише историята на цялото начинание.
7
Ibidem, s. 6.
8
Вж. Archiwum Ringelbluma, t. 11, s. XXIII.
9
R. Auerbach, Warszewer cawoes [Warszawskie testamenty], Tel-
Aviv 1974, s. 171–172. Ръководните органи на „Онег Шабат“ са
наричани различно – веднъж колегия, веднъж изпълнители, но
обикновено на различните места се появява подобна група
имена. Към споменатите вече от Рахела Ауербах се добавя и
Даниел Гужик (преди войната финансов директор на „American
Споменатите лица оформят ядрото на групата „Онег
Шабат“, като кръгът на сътрудниците, разбира се, е
по-голям, но е много трудно еднозначно да се определи
колко точно хора създават Конспиративния архив на
гетото. Съществуват различни кръгове на посвещаване и
ангажиране, различна продължителност на съвместната
работа. Някои са свързани с Архива от началото до
края, други временно, трети пък само понякога или
дори еднократно. Някои са ни известни единствено с
псевдонимите, за някои не можем да кажем практически
нищо. Много текстове са анонимни, авторите на
някои от тях могат да се идентифицират въз основа
на предположения (например характера на почерка), но
авторството е несигурно. Други остават неизвестни.
В Архива са запазени два ценни документа, които дават
на историците представа за личностите в групата.
Един от тях е адресният списък, съдържащ 37 имена и
изготвен от Херш Васер. Списъкът не е датиран и не
е ясно защо е написан. Трудно е да го приемем за списък
на членовете на „Онег Шабат“, в него ги няма много от
създателите на Архива, включително самия Рингелблум10.
Другият документ е обемната и внимателно списвана
счетоводна книга на „Онег Шабат“. Води я от 9 ноември
1940 до 7 август 1942 г. Менахем Мендел Кохн. Тя
съдържа справка за приходите и разходите, именни
позовавания на възнаградените сътрудници, както и
имена на дарители, адреси и бележки. Там се появяват
85 души, които са получили хонорар за работата си
за Архива (липсват обаче толкова важни фигури на
Архива като Рахела Ауербах, Блум Васер или Станислав
Ружицки)11. И единият, и другият документ нарушават
принципа на пълната конспирация, като открито
подават личните данни. Трудно е да се каже защо. Може
би тези документи са свързани с дейността около
самопомощта, с която са ангажирани споменатите
хора, и те не са непосредствено свързани с Архива на
Рингелблум. Запазени са също други списъци с имена и
лични бележки, но е трудно да бъдат интерпретирани.
По време на работата с инвентара са идентифицирани
56 почерка в документите (37 от тях са свързани с
имена, 19 са отделени, но остават анонимни). Трябва
също така да помним, че има и хора, които са свързани
с „Онег Шабат“, които сами нищо не са написали (не са
редактирали, не са преписвали и не са били автори)12.
Факт е, че не разполагаме с пълен списък на членовете
и сътрудниците на „Онег Шабат“. Имаме работа с
предположения и приближения. Както изглежда, в по-
широкия кръг на групата влизат близо 100 души.
Превод от полски: КРИСТИЯН ЯНЕВ
Преводът е направен по: Archiwum Ringelbluma. Antologia.
Opracowanie M. Janczewska, J. Leociak. Wrocław: Zakład
Narodowy im. Ossolińskich, 2019.
Jewish Joint Distribution Committee“ [Joint] във Варшава). Черпя
биографична информация за членовете на „Онег Шабат“ от
бележките и въведенията към отделните томове на изданието
на „Архивът на Рингелблум“, оформени от екипа на Еврейския
исторически институт, преди всичко от Archiwum Ringelbluma,
t. 11, s. XXIV – XXV; S. D. Kassow, Kto napisze naszą historię?
Ukryte Archiwum Emanuela Ringelbluma, tłum. G. Waluga, O.
Zienkiewicz, wyd. 2 popr. i uaktualn., Warszawa 2017, s. 263–359.
10
Archiwum Ringelbluma, t. 11, s. 2–4.
11
Ibidem, s. 10–48.
12
За подробно описание на намиращите се в Архива документи,
представляващи лични списъци, както и за тяхната
интерпретация, вж. A. Bańkowska, T. Epsztein, wstęp w:
Archiwum Ringelbluma, t. 11, s. XXIII– XXXIV. Благодаря на
Александра Банковска за помощта и ценните бележки относно
възможността за изчисляването на броя сътрудници на „Онег
Шабат“.
Три от металните кутии и контейнерите
за мляко, в които е укрит и заровен
Архивът на Рингелблум (източник:
„Męczeństwo, walka, zagłada Żydów w Polsce
1939–1945”, Wydawnictwo Ministerstwa
Obrony Narodowej, Warszawa 1960, photo no
150. Взето от Wikimedia commons, public
domain)
Литературен вестник 22-29.11.2023 9
Литературността на антологията „Архивът на Рингелблум“
Яцек Леочак
Изданието на подбора текстове от Архива на
Рингелблум в поредицата „Народна библиотека“ е
начинание без прецедент. Вече стана дума за неговата
неизмерима историческа и културна, а също така
символична ценност. Все пак трябва много ясно да се
подчертае, че решението за включване на текстове
от Архива на Рингелблум в най-старата издателска
поредица в Полша, която съществува от 1919 г., т.е.
създадена в началото на независимата Жечпосполита,
има изключителен характер. В тази поредица се
публикуват най-важните творби на полската и
световната литература, тя оформя и санкционира
канона. Настоящото издание въвежда Архива на
Рингелблум в канона на световното и полското
наследство. Пиша „полското“ не защото искам по
някакъв начин да присвоя тази уникална колекция
документи за Холокоста. Изданието в „Народна
библиотека“ подчертава феномена на колекцията,
който се състои и в това, че нейните създатели,
принадлежащи към различни политически ориентации и
идейни течения в еврейската общност, са се родили на
териториите на някогашната Жечпосполита, израснали
са по тези земи, съзрявали са, учили са, следвали са и са
творили. Това е именно феноменът на Жечпосполита,
който е безвъзвратно загубен. Холокостът превръща
Полша в етнически еднородна държава и я откъсва
от някогашните традиции на среща на културите,
на пограничието, на диалога. В Архива на Рингелблум,
също както в някогашната Жечпосполита, се срещат
различни езици, преди всичко полски и идиш, а също
немски и иврит.
Публикуваните досега антологии на Архива на
Рингелблум са ръководени от различни критерии.
Редактираната от Джоузеф Кермиш подборка
„Да живееш с чест и да умреш с чест“ (To Live
with Honor and Die with Honor!...) има проблемно-
тематична структура, а съставителят се стреми
към историческа репрезентативност и възможно
най-пълно представяне на въпросите, засегнати в
Архива на Рингелблум. Избраните документи са
групирани в раздели, които обединяват текстове
за създаването и дейността на „Онег Шабат“, за
всекидневния живот на гетото, за съдбата на децата,
за конспирацията и различните форми на обществена
дейност, за полско-еврейските отношения, за
културата и литературата, за екстерминацията –
ако трябва да изброим няколко примера за отделени
въпроси. Антологията е предназначена преди всичко
за изследователите на Холокоста1. Намерението на
разработената от Сдружение „Карта“ публикация
„Архивът на Рингелблум. Холокостът ден след ден“
(Archiwum Ringelbluma. Dzień po dniu Zagłady) не е да
представи репрезентативен подбор на документи от
Архива, а монтаж на фрагменти от архивни материали,
подредени така, че да създават хронологически подреден
разказ, нещо като хроника на Холокоста. Този тип
антология е насочен към по-широк читателски кръг и
има определено популяризаторски характер2.
Принципът, който ръководеше избора ни на текстове
от Конспиративния архив на Варшавското гето, не
беше тяхната репрезентативност спрямо цялата
сбирка. Не се опитваме да дадем примери за всички
видове документи, които са събрани, нито за всички
теми и проблеми, които са описани и анализирани
там. Още повече, наш основен критерий не беше
и тяхната stricte историческа ценност. Това не е
антология с чисто исторически характер, нито подбор
на изворни текстове за изследване на Варшавското
гето и Холокоста. Затова и огромният масив от
нелегална преса от различни течения (седем тома в
поредицата на Еврейския исторически институт) е
представен само от осем текста, но и така седем
от тях представляват публикувана в пресата
проза и поезия. В антологията не се намира и
ценната документация с бюрократичен характер,
статистически и икономически текстове, издания и
печатни материали на немската власт и еврейските
институции, официалните отчети, кореспонденции и
доклади. В последния случай обаче правим значително
изключение, като публикуваме големи фрагменти от
доклада от обединените конспиративни организации в
гетото „Ликвидация на еврейска Варшава“ (Likwidacja
1
To Live with Honor and Die with Honor!… Selected Documents
from the Warsaw Ghetto Underground Archives „O. S.” („Oneg
Shabbath”), ed. and annotated by J. Kermish, Jerusalem 1986.
2
Archiwum Ringelbluma. Dzień po dniu Zagłady, oprac. M.
Markowska, Warszawa 2008.
żydowskiej Warszawy), като аргументираме подробно
това решение в подраздела „Интерпретации“. В този
смисъл антологията не представя цялото богатство на
Архива на Рингелблум, защото не това беше нашата цел.
Антологията „Архивът на Рингелблум“ преди всичко
акцентира върху представянето на различните начини
за записване на опита от Холокоста, различните
форми на израз на този опит и разнородността на
жанровете, в които авторите, пишещи там и тогава,
т.е. по време на войната и окупацията, се стараят
да разкрият това преживяване – от поезия и проза,
през дневници, автобиографични записки, религиозни
разсъждения, до разкази и писма. Стараем се също така
да покажем тези текстове, които – носейки чертите
на официална документация – чрез своята езикова
форма и емоционално напрежение прекрачват границите
на бюрократичния запис. Неведнъж текстовете от
този жанр имат двойна перспектива – трябва да
представят обективизиран фактографски материал,
но едновременно стават лично свидетелство на
автора или авторите. От една страна, те се опитват
да изпълнят научно-документалните функции и се
стараят, съгласно с поетиката на жанра, да реализират
тези цели по дисциплиниран и методичен начин. От
друга страна обаче, авторите – които остават под
тежкото напрежение на описваната действителност
и не могат (или не искат!) да отделят собствените
си емоции и оценки от представяното съдържание –
съзнателно или несъзнателно ги изразяват. Суровата
поетика на официалните текстове с отчетно-
информационен характер, подчинени на изискванията за
обективност и професионализъм, не издържа на натиска
на действителността, която трябва да представи.
Протоколният, по замисъла си деперсонализиран тип
изказване се сблъсква със стремежа към изразяване
на емоции, нагласи, оценки, към отбелязване на
Емануел Рингелблум, създател на Конспиративния архив на
индивидуалния поглед, към манифестиране на Варшавското гето (източник: „Kronika getta warszawskiego”
собствената индивидуалност. Czytelnik, Warszawa 1983. Взето от Wikimedia commons, public
С други думи, интересуваме се от определена ценност domain)
на текста, която освен информационното значение,
освен фактографския пласт носи и определена добавка, мемоарите, спомените, писмата създават вътрешно
чертата на широко разбираната „литературност“ разнообразно съзвездие от текстове, което създава
или своеобразното сгъстяване на езика, специфичната обширен корпус с размити и трудни за улавяне граници.
стилистична, композиционна или наративна Ако приемем, че текстовете, които влизат в обхвата
организация. Материалите, събрани в Конспиративния на литературата на личния документ, са израз на
архив на Варшавското гето, са нещо повече от определена писателска позиция, тогава – говорейки
исторически извор. Те са свидетелство, разбирано опростено – тя може да се впише в двуполюсната схема.
като запис на опита от Холокоста, радикално нов От една страна, това би била позицията на свидетеля,
опит за сътрудниците на „Онег Шабат“ и за тези, който предава разказ за света като сфера на неговото
чиито разкази са документирани. От една страна, лично преживяване. От другата страна е позицията
той изисква запазване, а от друга – често не се побира на този, който прави интимно признание, пишейки
в изтърканите форми на израз и прекрачва границите не толкова за заобикалящата го действителност,
на езика. Свидетелството за Холокоста става запис колкото за самия себе си. Този неотделим компонент
на следата от съществуването на другия човек. на субективизма предизвиква недоверието на
Същността на свидетелството е манифестирането традиционните историци и ги кара да внимават при
на човешката индивидуалност, а свидетелят е не ползването на тези извори. За представената тук
само този, който знае какво се е случило, но и този, антология ценността на личното свидетелство и
който се ръководи от моралното задължение да субективният характер на записа имат изключително
свидетелства, т.е. да предаде на другите истината
голямо значение.
за събитията. Задължаващата нужда да се остави Проблемът за „обективността“ и „субективността“
свидетелство е предизвикателство, което
на изворите, които документират опита на
създателите на Архива на Рингелблум приемат без Холокоста, се появява пред историците още докато
колебание. Антологията представя избор на такива
той протича. Емануел Рингелблум засяга това.
текстове, в които по различен начин се разкрива Обсъждайки начина на работа на групата „Онег
задължението за свидетелстване и феномена
Шабат“ и обхвата на нейните интереси, Рингелблум
на свидетелството както във фактографско представя принципите и методологическите
измерение, така и в езиково. Основни за концепцията
директиви. Подчертава стремежа към „обективност“,
на антологията са именно начинът на записване и „за да се получи колкото се може по-точен и
формата на свидетелството.
всеобхватен образ на военните събития в еврейската
Основна категория за нас представлява понятието среда“, поставя акцент върху усилията „едно и
„литература на личния документ“. Създаденото в
също събитие да е описано от възможно най-голям
сферата на хуманитарната социология понятие е брой хора“, да се „извлече историческата истина,
пренесено в литературознанието от Роман Зиманд,
действителното протичане на събитията“.
давайки термина „литература на личния документ“, Характерно е, че Рингелблум, който толкова внимава
който обхваща голям брой автобиографични текстове
за обективността, позволява представянето на
във всички жанрови варианти. Спецификата на личните чувства и дори призовава към това: „Стараем
литературата на личния документ се състои в три
се винаги разказът за всяко събитие да има чертите
основни черти. На първо място, флуидността на
на непосредствеността, на истинското преживяване.
междужанровите граници и лесното им прекрачване,
И затова материалите на „Онег Шабат“ […] са така
която има своя извор в персонализирания наратив.
препълнени със субективизъм“5.
На второ място, размиване на опозицията между
„истина“ и „измислица“3, чийто извор е играта между
Превод от полски: КРИСТИЯН ЯНЕВ
референциалността на текста и композиционните
правила на разказа. На трето място, голямата
Преводът е направен по: Archiwum Ringelbluma. Antologia.
разнородност на жанровете и формите. Зиманд
Opracowanie M. Janczewska, J. Leociak. Wrocław: Zakład
разграничава два полюса на литературата на личния
Narodowy im. Ossolińskich, 2019.
документ: „светът на писането за себе си директно“
(т.е. позицията на изповедта) и „светът на очевидеца“
(т.е. позицията на свидетеля)4. Разказите, дневниците, Dzieło literackie jako źródło historyczne, red. Z. Stefanowska, J.
Sławiński, Warszawa 1978), както и есето на Роман Зиманд „W
3
Тук препращам към заглавието на дневниците на Йохан nocy od 12 do 5 rano nie spałem”. „Dziennik” Adama Czerniakowa

10
Волфганг Гьоте Z mojego życia. Zmyślenie i prawda (tłum. A.
Guttry, t. 1–2, Warszawa 1957). [На български заглавието е „Поезия
и истина: Из моя живот“, докато полското заглавие е „Из моя
живот. Измислица и истина“. – Бел. прев.]
4
R. Zimand, Diarysta Stefan Ż., Wrocław 1990. Ако става въпрос
за анализ на писмените свидетелства за Холокоста от гледна
точка на езиковата специфика и поетика на текста, в полската
научна литература ще посочим преди всичко статията на
Литературен вестник 22-29.11.2023 Йежи Йедлицки Dzieje doświadczone i dzieje zaświadczone (w:
– próba lektury (Paryż 1979). Анализ на литературата на личния
документ, която се създава в гетото, правя в книгата Tekst
wobec Zagłady. (O relacjach z getta warszawskiego), Wrocław
1997 (следв. изд.: Toruń 2016). Вж. също моя текст: Literatura
dokumentu osobistego jako źródło do badań nad Zagładą Żydów.
(Rekonesans metodologiczny), „Zagłada Żydów. Studia i Materiały”
1 (2005).
5
E. Ringelblum, Opracowanie pt. „Oneg Szabat”, s. 17 (непълен
фрагмент в антологията).
Спомени, бележки Свидетелство за ликвидирането
и размисли на Варшавското гето и дневник
1-IX-1939 – ?
Войдиславски (име – неизвестно)
Запазеният в Архива на Рингелблум документ е
единственият източник на информация за автора.
Липсват други биографични данни за него.
Дневникът е написан в бележник на редове, в рамките
на двадесет и седем страници, останалата част
от бележника е празна. Написан е на полски език с
черно мастило, с дребен, но много отчетлив почерк,
старателно, почти без поправки. Характерен
елемент на записа е боравенето с големината на
буквите. Вижда се ръжда по металните скоби, които
свързват страниците на тетрадката, но целият
документ се е запазил в много добро състояние. В
Архива на Рингелблум се намират още два преписа на
дневника, написани с молив от безименен преписвач.
1 септември 1939 г.
От разкопаните улици, от стрелковите окопи, от
засипаните с пясък прозорци, от обявленията за
мобилизация се оформи една-единствена, ужасяваща
дума:
Война!
Щом улиците в миг притихнат, то прогърмява тътен
с удвоена сила. През града маршируват войскови части.
Дълги. Безконечни. Сиви. Тропот. Военни ботуши.
Фургони. Преминават. Влачат се. Ритъм. Непрестанен.
Рам. Та-та-там. Рам. Та-та-там. Редици от войници. Рам.
Та-та-там. Ботуши. Крака. Ботуши. Крака. Ботуши.
Рам. Та-та-там. Рам. Та-та-там. Без край. Без начало.
Сиви крака. Рам. Та-та-там.
Извънредно издааааааание!!!
Пресякоха границатааааааа!!
Обявена е войнааааааа!!!
Внимание! Внимание! Предаваме обръщението на
президента на Полската република – проф. Игнаци
Мошчицки: „Граждани! Днес точно в ... часа врагът ни
обяви война...“.
И отново се завръща ритъмът на ботушите. И се точи
сивата колона на героите. Рам. Та-та-там. Рам. Та-та-
там.
Бууууууу!!!
Завиха сирените над града.
Бууууууу!!!
Хлипаха гигантските им шии.
„Обявявам състояние на въздушна тревога за град
Варшава. За град Варшава. Ало! Ало! Внимание! Обявявам
въздушна тревога за град Варшава!“
Някъде високо, едва забележими, се появиха три сребърни
машини. Предвестници. Пипала, протегнати над града.
Обадиха се зенитните оръдия! Удари в метал, като в
буре от тенекия. Огнени, червени портокали летят
право към врага.
Трррррр! Трррррр! Тррррррр! Затракаха картечниците.
А през екота на артилерийския огън непрестанно се
промъква глух ритъм. И непрестанно вървят тези хиляди
крака, хиляди ботуши набиват крак върху твърдия
паваж, хиляди куршуми чакат в цевите и хиляди щикове,
закопнели за вражеската, противна, антиполска кръв. От
стените, измежду рекламите, наднича правоъгълникът
на пропаганден плакат. За момент го закрива
кървавочервеното обявление за мобилизация. Разгаря се,
пламти и отново гасне. Всичко се връща на мястото си.
„На извършеното със сила насилие със сила трябва да се
отвърне.“
И там отново сиви редици от войници тропат с
отмерена крачка. Рам. Та-та-там. Рам. Та-та-там.
Вой. На. Вой. На. Леви. Леви. Война!
Войната влезе, нахлу в града, прекрачи в затворените
тихи сгради, разбуди унилите хора, разнищи връзките,
които ги свързваха с канцеларията или цеха, разби
тази гъста, плътна маса от същества, съставляващи
населението на Варшава. Изненада всички.
Обявяването є дойде толкова неочаквано, толкова
внезапно, че всички хора бяха изгубили главите си още
преди те да бъдат поразени от немски шрапнел.
Никой не вярваше, че немците ще тръгнат на война, след
като Полша, Франция и Англия подписаха съглашение.
Още по-голямо беше вцепенението на тези двуноги
същества, които се лутаха из града и се ослушваха в
брътвежите тук и там на домораслите политици.
Въпреки всичко те вярват, че немците ще се оттеглят.
Защото така им е най-удобно да мислят.
Превод от полски: ВИТКА ДЕЛЕВА
Преводът е направен по: Archiwum Ringelbluma. Antologia.
Opracowanie M. Janczewska, J. Leociak. Wrocław: Zakład
Narodowy im. Ossolińskich, 2019.
Лейзор Чарноброда
Журналист, репортер на „Мали Пшегльонд“, издание
за деца и юноши, основано от Януш Корчак. Крие
се от арийска страна, обстоятелствата около
смъртта му са неясни.
Дневникът му е написан в две ученически тетрадки
отпреди войната – едната карирана, другата на
редове – общо 41 изписани страници. Текстът на
полски език е изписан с молив, с изискан, сигурен и
четлив почерк. На корицата на тетрадката на
редове с друг почерк е написано: „г-н Чарноброда“.
Документът е запазен в много добро състояние.
Знам, че това, което пиша, ще бъде далеч от пълната
картина на зверствата, невиждани в човешката
история. Дори приблизително не може да се предадат
страданието и мъките на народа, разпънат на кръст и
окъпан в кръвта на стотиците хиляди убити. Трудно
ми е да си събера спомените! Вече шеста седмица трае
отвратителната кървава баня. Днес е 28 август. Започна
се на 22 юли. Защо не плачем? Защо не раздираме дрехите
си? Всеки момент ни очаква същата ужасна съдба, която
срещнаха нашите семейства, майки, бащи, сестри,
братя, убити и измъчени в газовите камери. Не можем да
плачем, няма да успеем да изстискаме от очите си нито
една сълза!
Да плаче може човек!
Плаче се пред някого.
Ние престанахме да бъдем хора!
Болка сме, мъка, кървава сянка на убитите, близки и
приятели.
Ако можех, щях да си отворя вените, да си натопя
перото в собствената кръв и да пиша тези думи, понеже
с кръв са пропити страниците на историята ни, история
на погроми и кланета.
Но тук край, тук точка. Може би от гледна точка на
вековете за историята не е важно дали в Европа ще има
евреи или не. Но цивилизацията на десетки векове сама си
издаде присъдата, всички идеали, фрази, в чието име се е
борило и умирало човечеството, изчезват и се смаляват
пред нашите нереални страдания.
Не знаем какво е справедливост.
Не знаем какво е истина.
Не знаем какво е милост.
Проклетият враг е изтръгнал от гърдите ни всякакви
чувства.
Полудели от болка наблюдавахме как отнемат
семействата ни. Протягаха ръце към нас, молеха и
проклинаха, молиха се за смърт при нас, да загинем заедно,
домът ни да се превърне в общ гроб. Разделиха ни.
Палачите ни отредиха още няколко дни живот, още
няколко дни предсмъртни мъки на цената на робска,
проклета работа.
Пиша във фабриката, скътан в някой ъгъл, на
единственото място, където едва ли не още ни е
позволено да останем, където мъчителите искат преди
„пълното унищожение“ да изстискат от нас и малкото
сила, която още е останала, от нас – хората, които вече
са умрели. Кървава, отвратителна шега на изтънчени
инквизитори.
Не толкова отдавна още криех в себе си тази трошичка
вяра в по-добрата част от човечеството. Не толкова
отдавна още носех в сърцето си образа на едно по-добро
утре.
Опитвах [се] и себе си да утеша, и другите.
Опитвах [се] да си внуша с думи лъжата и фалша. Понеже
фалш и лъжа е всичко, което не е мъка и страдание.
Трамвай в гетото, обозначен с Давидова звезда, 1941 или 1942 г. (източник:
„Warszawskie getto 1943-1988. W 45 rocznicę powstania”, Wydawnictwo Interpress,
Warszawa 1988. Взето от Wikimedia commons, public domain)
Понеже фалш и лъжа е всичко това, което не е подлост
и опозоряване на по-силния, ненаситността на този,
който лочи кръвта на жертвите си. Понеже фалш и лъжа
е всичко, за което сме се молили, което сме жадували, в
което сме вярвали, нашите заблуждения и сънища.
Не вярвам в бога, а ако те има, боже, бъди проклет! Ако
те има – бъди ни бог на отмъщението.
Понеже нищо не ни остана освен усещането за мъст.
Мисълта ни, сънят, храната, единственото желание и
цел – отмъщението.
Можем ли да обичаме – когато над нас се навеждат
лицата на най-близките ни в последните мигове преди
смъртта, в последните мигове преди изпълнението на
присъдата?
Татко, усещаш ли върху себе си изстиващите ръце на
детето си, виждаш ли последния блясък на очите му?
Майко, чуваш последната дума, последния стон
на утехата Ти, на надеждата Ти, на тялото Ти,
на единствената Ти мисъл и грижа, на съня Ти за
Безсмъртие, на единствената ти, истинска, искрена
Любов – виждаш, когато То, самотно, отделено от
гръдта ти, се превива в гърчове от ужасяваща смърт и
заедно с последния дъх живот отлита от задушаващите
се гърди последната дума на Твоя младенец, последната
дума, с която Той се сбогува с този кошмарен свят, и
същевременно първата, с която го поздравява: „Мамо!“.
Сирако, ако оцелееш случайно, изтръгни се хитро от
ноктите на палача – разпори гърдите си, изтръгни
сърцето си, потопи го в кръвта на родителите си. Научи
се на ненавист.
Понеже да ненавиждаш света, който е донесъл такова
падение, опозорил е човека, осквернил е светостта,
посякъл е и накълцал жени и деца, накарал е майките и
бащите да гледат участта на децата си и е убивал пред
децата майките и бащите им. Такъв свят да ненавиждаш
– трябва да бъде Твоята религия, Твоята истина, самата
Ти същност.
Не знам дали ще оцелея.
Най-вероятно това вече е глас от отвъдното.
Погромът продължава. Инквизицията последователно се
стреми да унищожи и тези, които са успели да оцелеят,
още повече ни притиска в няколко склада и фабрики, за да
може с едно падане на гилотината – да се справи с нас.
Има и такива между нас, които вярват. Вярват в
чудото.
Молят се за чудо, най-вече за избавление.
Но домовете ни така или иначе са опустошени.
Семействата ни – разбити.
Гърдите ни – задушени от болка и отчаяние.
Сърцата ни престанаха да бият; мозъците ни – да
мислят!
Ние сме огромен камък, вкаменено страдание и мъка [!]
С усилие пиша.
Ще успея ли спокойно да обхвана дори фрагментарно
всичко, което преживях и преживявам тези дни?
Не, със сигурност не, това прекрачва всички човешки
сили и човешкия разсъдък.
А дали тези думи ще стигнат до теб, верни Приятелю,
който още си останал жив, дали ще ги покажеш на дневна
светлина? Понеже за тебе пиша.
Не знам съществуваш ли изобщо, Приятелю.
Както и във всичко друго, и в Теб се усъмних.
Защо сега – когато толкова викаме към Тебе – не даваш и
знак за себе си?
Наистина ли – няма да се върнеш?
Наистина ли – и Ти си ни предал?
Трябва ли да се осланяме на собствените си сили, които
нямаме?
Може би се криеш от дљшещия враг, за да го сграбчиш в
подходящ момент?
Може би ни слушаш, а на нас, пребитите от мъка, само
ни се струва, че сме Те загубили?
Бдиш ли?
И Ти, наш сънароднико – бедни световни
Скитнико – незнайни войнико по
далечните фронтове на човешката
нищета и неправда, вечни революционере,
боецо.
Помни!
Превод от полски: ИВАН П. ПЕТРОВ
Преводът е направен по: Archiwum
Ringelbluma. Antologia. Opracowanie M.
Janczewska, J. Leociak. Wrocław: Zakład
Narodowy im. Ossolińskich, 2019.
11
Литературен вестник 22-29.11.2023
Молба
Януш Корчак (Хенрик Голдшмит)
(1878–1942)
Лекар, педагог, публицист и обществен деец. От
1912 г. заедно със Стефания Вилчинска ръководи
сиропиталище за еврейски деца (Дом за сираци), което
през ноември 1940 г. трябва да се пренесе в гетото. На
5 или 6 август 1942 г. Корчак заедно с възпитателите
от сиропиталището и двеста възпитаници е
депортиран към лагера на смъртта в Треблинка1.
Документът представлява два големи листове,
изписани двустранно на машина на полски. На няколко
места има зачерквания с мастило. Документът е
ръчно подписан. Запазен е в много добро състояние.
До местното Персонално бюро
на Еврейския съвет
от Хенрик Голдшмит
(Януш Корчак) жив[ущ]
на ул. „Шенна“ 16 –
„Шлиска“ 92
Молба
Доброжелателни хора настояват да напиша завещание.
Правя това сега, в своето curriculum vitae, отправяйки
предложение за длъжността възпитател в интерната
за сираци на ул. „Джелна“ 393.
На 64 години съм. Здравния си изпит издържах
миналата година в затвора4. Въпреки
притеснителните условия нито веднъж не се разболях,
не се обърнах към лекар, нито веднъж не се отказах от
гимнастиката, с ужас избягвана дори от по-младите
ми колеги. (Имам вълчи апетит, спокоен сън, неотдавна
след 10 чашки силна водка се върнах сам с бодра крачка
от улица „Римарска“ на „Шенна“ – късно вечерта.
Ставам два пъти нощем, изливам 10 големи кофи.)
Пуша, не пия, добре владея ума си за ежедневни нужди.
Майстор съм в спестяването на усилия: като Арпагон
пресмятам целесъобразността на всяка употребена
единица енергия.
Считам се за посветен в областта на медицината,
възпитанието, евгениката, политиката.
Благодарение на работата си притежавам голямо
умение за съжителство и сътрудничество дори
с криминални типове, идиоти по рождение.
Амбициозните и упорити хора ме дисквалифицират, а
не аз тях.
Последен изпит: повече от година след неприятно
събитие толерирах управителката в моя интернат и
в ущърб на собственото си спокойствие и удобство
я уговарях да остане, но тя сама избяга (спазвам
принципа: дори недостатъците на актуалния персонал
са по-добри от добродетелите на новия).
Предвиждам, че криминалните типове сред персонала
в интерната на ул. „Джелна“ ще напуснат доброволно
омразното им средище, защото с него ги свързва само
страхливост и инертност.
Завърших гимназия и университет във Варшава5,
допълних образованието си в клиниките на Берлин
(една година6) и Париж (половин година). Месечният
ми престой в Лондон7 ми позволи да разбера на
място същността на благотворителността (голямо
постижение).
1
Най-големият лагер на смъртта в Генералното
губернаторство; действа в рамките на Акция „Райнхард“.
Разположен е край железопътната линия Шедлце – Соколув
Подласки; съществува от юли 1942 до ноември 1943 г. Броят
на жертвите е над 800 хиляди. През август 1943 г. избухва
въстание на затворниците, по време на което 400 от тях
успяват да избягат.
2
Последният адрес на Дома за сираци след принудителното
преместване от ул. „Крохмална“ 92 на „Хлодна“ 33 (ноември
1940 r.), a после на „Шенна“ 16 / „Шлиска“ 9 (ноември 1941 г.).
3
Главен дом за убежище на бедни, старци и сираци
старозаконници – построен през 1847 г. Център за опека на ул.
„Волска“ 18. През 1926 г. в съседен парцел на ул. „Лешно“ 127 е
предадена за целта на приюта втора сграда. След избухването
на войната сиропиталището преминава под управлението
на Еврейския съвет (Judenrat) и организации за опека, след
затварянето на гетото е пренесен в сградата на ул. „Джелна“ 39.
4
Корчак прекарва месец в затвора през есента на 1940 като
наказание за това, че не е носил лента с Давидова звезда.
5
Корчак учи във Филологическата гимназия във варшавския
квартал „Прага“, на ул. „Брукова“ 16, а през 1898–1905 г. следва
медицина в Императорския Варшавски университет.
6
През 1907 г.
7
Вероятно през 1910 г., когато пребивава във Франция.
12
Литературен вестник 22-29.11.2023
Мои учители в медицината бяха:
професор Пшевуски (анатомия и
бактериология), Насонов (зоолог),
Шчербаков (психиатрия) и педиатрите
Финкелщайн, Багински, Марфан,
Хутинел8 (Берлин, Париж).
(През свободните дни – посещения на
сиропиталища, поправителни домове,
интернати за т.нар. „деца с престъпни
прояви“.)
Месец в училище за бавноразвиващи
се, месец в неврологичната клиника на
Циген9.
Мои учители в болницата на „Шлиска“:
ироникът и нихилист Корал, забавният
Крамщик, сериозният Ганц, чудесният
диагностик Елиасберг, освен това
– фелдшерът хирург Шлижевски10 и
жертвоготовната медицинска сестра
Лая11.
Надявам се да срещна няколко такива
Лаи – героини в тази кланица за деца (и Децата в Дома за сираци, май 1941 г. (Foto Forbert, Warszawa, източник: Jacek
погребален дом) на „Джелна“ 39. Leociak, „Spojrzenia na warszawskie getto. Krochmalna”, Dom Spotkań z Historią,
Болницата ми показа как достойно, Warszawa 2011, p. 38. Взето от Wikimedia commons, public domain)
зряло и разумно може да умира детето.
Разбирането ми за лекарския занаят се задълбочи от (Киев21), в Полско-болшевишката22, а сега като цивилен
няколко книги по статистика. Статистиката ми даде чета внимателно монтажа в „тила“ и зад кулисите.
дисциплината на логическото мислене и обективната Ако не беше това, щях да продължа да не харесвам и
оценка на фактите. Претегляйки и мерейки всеки ден пренебрегвам цивилните.
децата в продължение на четвърт век, аз притежавам
безценна колекция от графики, профили на израстването Терени на работа:
на децата в училищна възраст и през пубертета. 1. Седем години с прекъсване като единствен лекар в
С еврейско дете се срещнах за първи път като надзорник местната болница на „Шлиска“23.
на летния лагер „Маркевич“ в Михалувек . 12
2. Над четвърт век в Дома за сираци.
По време на няколкото години труд в безплатната 3. Петнайсет години в „Наш дом“24 – Прушков,
читалня натрупах богати наблюдения. Беланските поля.
Никога не съм членувал в никаква партия. [Бях в близък 4. Около половин година в приюта за украински деца край
контакт с много политици от конспирацията.]13 Киев.
Мои учители в обществената дейност: Налковски, 5. Бях експерт в Окръжния съд по детските въпроси.
Страшевич, Давид14, Дигашински, Прус, Асник, 6. Бях кореспондент към немски и френски списания за
Конопницка, Юзеф Пилсудски. Касата за болните в продължение на четири години.
Посвещението в света на насекомите и растенията
дължа на Метерлинк, а в живота на минералите на Войни:
Ръскин („Етика на праха“). 1. Пунктове за евакуация в Харбин и Таолайджоу.
Сред писателите най-много дължа на Чехов – гениален 2. Санитарен влак (венерично болни от
диагностик и лекар на обществото. революционизираната армия от Харбин към Хабаровск).
Два пъти посетих Палестина15, опознах нейната „горчива 3. Младши завеждащ дивизионния лазарет.
красота“ (горькая красота Палестины – Жаботински16), 4. Епидемиологичната болница в Лодз (епидемична
познах динамиката и техниката на живеене на дизентерия).
„халуца“17 и колониста от „мошава“ (Симхони, Гурарие, 5. Епидемиологичната болница в Камьонек.
Браверман18). Като гражданин и работник съм послушен, но не безволев.
Опознах чудната апаратура на живата система за втори Наказанията за непослушание съм приемал ведро (за
път – в усилията си по приспособяване към чужд климат изписване от болницата на незаконно интернирано
– Манджурия19, а сега Палестина. семейство на непознат поручик бях почерпен с коремен
Опознах рецептурата на войни и революции, тиф).
участвах пряко в Японската и Европейската война20 Не съм амбициозен: предлагаха ми да запиша спомените
[в болшевишкия преврат] и в гражданската война си за детските години на Маршала – отказах; нито
веднъж не съм го виждал на живо, колкото и да съм си
сътрудничил с пани Оля25.
8
Едвард Пшевоски (Пшевуски) (1849–1925) – професор по
патоанатомия във Варшавския университет. Руски професори Като организатор изобщо не умея да съм шеф. Много ми
във Варшавския университет: Николай Насонов (1855–1939) – пречеше и тук, и в много други дейности късогледството
зоолог; Александър Шчербак (1863–1934) – психиатър; Хайнрих и пълната липса на зрителна памет. Старческото
Финкелщайн (1865–1942) – педиатър, през 1901 г. основава в далекогледство поправи първия недостатък, а вторият
Берлин образцово заведение за грижи за бебето; Адолф Багински се засили. Това има и своята добра страна – когато не
(1844–1915) – професор в университета в Берлин; Жан Бернар
Марфан (1858–1942) – специалист в областта на хигиената; познавам хората, концентрирам се върху работата, не
Виктор Хутинел (1840–1933) – педиатър. съм предубеден, не съм злопаметен.
9
Теодор Георг Циген (1862–1950) – невролог и психиатър. [Непохватен, когато съм изкаран] от равновесие
10
Адолф Корал (1857–1939) – педиатър, обществен деец, лекар в и избухлив, благодарение на упорито тренираните
Детската болница „Берсон и Бауман“; Юлиян Крамщик (1851– задръжки, ставам за работа в екип.
1926) – съорганизатор на Детската болница „Берсон и Бауман“; Определям четири седмици пробен период, започващ – от
Мечислав Ганц (1876–1939) – ларинголог и пулмолог в детската гледна точка на срочните задачи – от сряда, най-късно от
болница „Берсон и Бауман“; Исаак Елиасберг (1860–1929) – четвъртък.
дерматолог, общественик, активен участник в организацията
на Дома за сираци. Моля за служебно жилище и две дневни дажби храна.
11
Лая – медицинска сестра в Детската болница „Берсон и Не поставям никакви други условия, научен от
Бауман“. неприятния си и болезнен не като за мен опит. Под
12
Става дума за летните лагери за еврейски деца в центъра жилище разбирам някакъв ъгъл, храна от общата
Михалувек, организирани от варшавското Дружество за тенджера, а между другото мога да се откажа и от
летни лагери, където Корчак неколкократно е възпитател. това.
Дружеството носи името на Станислав Маркевич (1839–1911),
негов инициатор и първи председател. Голдшмит
13
Изреченията в квадратни скоби в оригинала са зачеркнати с
мастило.
Корчак
14
Вацлав Налковски (1851–1911) – географ и публицист, баща
9 февруари 1942 г.
на Зофия Налковска, с която Корчак поддържа приятелство;
Людвик Страшевич (1857–1913) – писател и публицист; Ян Превод от полски: МАРГРЕТА ГРИГОРОВА
Владислав Давид (1859–1914) – психолог и публицист.
15
През1934 и 1936 г. Преводът е направен по: Archiwum Ringelbluma. Antologia.
16
Горькая красота Палестины (рус.) – горчивата красота на Opracowanie M. Janczewska, J. Leociak. Wrocław: Zakład
Палестина; Зеев (Влоджимеж) Жаботински (1880–1940) – деец Narodowy im. Ossolińskich, 2019.
ционист от руски произход; водач на дясното движение и
организацията на т.нар. „ревизионисти“ (спрямо Световната 21
През 1917–1918 Корчак работи в сиропиталището в Киев.
ционистична организация) 22
Като майор от Полската войска Корчак работи в Лодз и
17
Халуц (иврит „пионер“) – подготвящ се за работа в Варшава през 1919 г.
Палестина, преди всичко на полето. 23
Болницата на „Шлиска“ – т.е. Детската болница „Берсон и
18
Симхони, Гурарие, Браверман – членове на мошава (земеделска Бауман“.
кооперация), с които Корчак се сприятелява. 24
„Наш дом“ – сиропиталище за полски деца на работници,
19
През 1905 г. Корчак получава призовка за руската армия, бил е основан през 1919 г. в Прушков, през 1930 г. пренесен във
лекар в санитарния влак в Манджурия. варшавския район „Белани“.
20
През 1914 г. Корчак получава нова призовка за руската армия и 25
Александра Пилсудска (1882–1963) – съпруга на Юзеф
е изпратен в Украйна като полеви лекар. Пилсудски, бивш протектор на „Наш дом“ в Белани.
През стените на гетото...
(Писма до полския другар)
Неизвестен автор
Биографичната информация е взета
от запазен документ.
Писмото е публикувано в нелегалния вестник „За
нашата и вашата свобода“ (бр. 9, декември 1941 г.).
Полскоезичният вестник, издаван от Бунд1, е в
машинописен вид с декоративна заглавна винетка.
Страниците са повредени – виждат се петна от влага
и следи от ръжда (включително такива, оставени
от телбода, с който са прихванати страниците).
Седем броя от този вестник са съхранени в Архива на
Рингелблум.
Другарю.
Позволи ми да започна с припомняне: не с припомняне на име
или фамилия – това е маловажно, невъзможно. Така че – чрез
фактите.
***
Беше преди повече от две години. В края на септември
– в „края на епопеята“. Ние вече се завръщахме от една
„екскурзия“, както я наричаха тогава, от безумния
марш подир войската, подир онези, които бяха готови
предано, войнишки, до последния си дъх... и които бяха
изоставени от онези наистина… „великите“ водачи…
Които се разпръснаха... Като нас... като всички останали...
Останахме сами... В гората близо до Н. Беше вечер.
Трябваше да прекараме нощта в сеното при една селска
къщичка. А жената плачеше. През сълзи ни умоляваше и
питаше отново и отново нас – уморените и изтощените.
– О, скъпи мои, скъпи мои. Ще се върне ли милият ми
Сташек? Или е загинал? – Исусе, Исусе, мили.
Запазихме гробно мълчание. И тогава ти беше първият,
който наруши тази мрачна тишина. Хвърли монета
на масата пред стопанката на къщата, сбогува се с
нея: – Бог да те благослови, стопанке, за млякото, за
гостоприемството, за всичко.
А аз, стоейки на прага на колибата, допълних:
– Вашият Сташек ще се върне от войната, скоро ще се
върне.
Ти ме погледна сърдито, гневно. И тръгнахме мълчаливо по
пътя си. Към неизвестното. А защо, другарю – гръмнаха
тогава в гората думите ти, – защо по дяволите, кажи,
така става наоколо, че никой от тях не помисли за това, че
Полша е загинала и че трябва да започне отначало.
Защо всеки ей така: Моят Сташек, моят Янек, моят
Франек. Защо, кажи – крещеше, – така става, Другарю?
Тези думи се стовариха върху сърцето ми, толкова силни,
прекрасни, благородни и страшни. И красиви. И толкова
тъжни. Внезапно се отърсих и отговорих: – Грешиш,
Другарю. В крайна сметка Полша са те, нещастните майки
на всички онези на име Сташек, Янек и Франек.
Но ти продължи да си все така тъжен и мълчалив. Не се
чуваше нищо освен звука на гората и пукота на счупените
от нас клони. И ударите на сърцата ни, разпалени и печални.
И не се виждаше нищо освен луната, подаваща се иззад
гората, подобно на червен мак, и далечното сияние на
пожарите на север. Откъм Варшава, която все още не се е
предала...
Другарю, вече знаеш всичко. Сигурно вече си се сетил за
мен… Но за Бога, не ме питай нищо повече: къде съм бил,
какво съм видял, какво съм преживял. Не ми причинявай
болка. Не отваряй раните ми. Твърде са пресни. И аз няма да
питам нищо. Радвам се само, че сме тук. И че сме толкова
много. И че сме отново заедно. Заедно, въпреки стените,
въпреки гетото.
Почакай, не се поддавай на емоциите си. Знам, че срамът
изгаря челото ти при споменаването на тази дума. Дума
на позор, на унижение. Знам, че би искал собственоръчно да
разрушиш стените на това гето, с голи ръце да ги разбиеш,
да ги превърнеш на прах. Разбирам те. Но това е сложно. Все
още е невъзможно. Нека да го забравим засега. Да го оставим
за по-нататък. Когато ще трябва да си сътрудничим някак.
За да не е напразен трудът ни ...
Другарю, от другата, от „арийската“ страна, поздравявам
те. Аз, един „евреин“ от „гетото“, те поздравявам с
вдигнат юмрук. И те приветствам в борбата. В тежката
борба за все същата кауза. Защото е започната „за нашата
и вашата свобода“. В името на пълната свобода. Пълната.
Единствената. Това е, което бих искал да кажа – истинска
свобода. Колко прекрасно звучи.
В името на тази свобода се бори Червена Виена2. Червена
Испания3 проля кръв за тази свобода, докато ...
1
Бунд (на идиш: Algemajner Yidiszer Arbeter-Bund in Lite, Pojln un
Rusland – Общоеврейски работнически съюз в Литва, Полша и
Русия) е еврейска социалистическа партия, действаща в Полша
от Първата световна война до 1948 г. Тя насърчава културния
суверенитет на евреите в Полша и отхвърля ционизма.
2
През 20-те и 30-те години на ХХ век австрийската столица
е бастион на социализма, откъдето идва и името „Червена
Виена“.
3
Червена Испания – името на испанското социалистическо
движение, действащо между 1921 и 1936 г.
Но нека се отърсим от тези
спомени. В края на краищата,
скъпи другарю, аз трябваше
да пиша за себе си, за моето
гето и да попитам за теб,
как си от „онази“ страна.
Добре тогава. Започвам.
От гетото. От нашата
есен в това гето. Есента в
гетото. Дали ще се намери
някъде по света достатъчно
силно перо, за да я опише
подобаващо. Есента.
Третата есен на войната.
Втората във Варшавското
гето. В миналото нашата
полска есен беше златна,
единствена. Но дали на някой
от певците по онова време
би му хрумнало, че нашата
златна, сладка есен ще скита
с пробити обувки, ще хлопа
с кална ръка, прогизнала,
измръзнала по къщите на
селяни и работници. Уведомление за смъртната присъда на осем души заради напускане на Варшавското гето,
А днес... есента започна с 17.11.1941 г. (източник: J. Gumkowski, A. Rutkowski, „Treblinka, Council for Protection of Fight and
триумфа на Смъртта, която Martyrdom Monuments”, Warszawa 1962. Взето от Wikimedia commons, public domain)
покосява, покосява хиляди,
десетки хиляди измъчени затворници от гетата.
Нека оставим за момент Смъртта настрана и да преминем не се шегува. Едно 18-годишно момиче решило да проси от
към нашия живот в гетото. Наистина интересен е така арийската страна без „разрешение“ – куршум в главата.
нареченият „живот“ на така наречения „еврейски квартал“ Същото се отнася и за възрастната жена. Тази пък е
във Варшава. „Квартал“, който все пак има своя автономна, майка на три деца – смърт за нея. Присъдата е изпълнена.
самодостатъчна „система“, с която безочливо се хвалят С помощта на взвод на „полската полиция“. И еврейската,
нашите „старейшини“. Този „квартал“, чийто единствен която „съдейства“, в лицето на свой „кучкар“, г-н „главния
основен проблем е това как да не умреш от глад. комендант“7.
Ах, забравих, прости ми, Другарю, не трябваше да пиша Питаш, Другарю, дали ръката на полския полицай не е
повече за смъртта. И наистина, как да ти опиша, Другарю, трепнала в някакъв момент. Дали нещо не е стиснало
животa в един „квартал“, който e на ръба на лудостта еврейския комендант за гърлото. Не знам. Не съм питал
и дивотията в стремежа си към хляба – черен и мръсен за това. Може би нечия ръка е трепнала, може би нещо
като този мизерен живот. Квартал, който, задушен от е разчувствало еврейския комендант, а може би не.
петнистия тиф, убива като чума, отнема най-доброто и Знам само, че присъдата беше изпълнена. Присъдата на
най-хубавото в народа. Квартал, чието „самоуправление“ германците, на германския съд, действащ по „новия“
съществува по милост на палачите, чието „обществено закон на д-р Франк. Освен това знам, че осемте трупа на
милосърдие“ се практикува със сърдечността на най- престъпниците бяха погребани в общ гроб, за вечна слава
глупавата буржоазия и е в резултат, жалко отражение на на националсоциалистическия закон и на неговите полско-
безсилието и инертността на тази социална прослойка. еврейски слепи изпълнители.
Квартал, в който „децата на улицата“ гният в канавките, Но знам и нещо друго. В онзи ужасяващ момент на
просят, хленчат и стенат в мръсотия и кал, и в който екзекуцията нещо се разнесе във въздуха в двора на затвора.
въпреки всичко надеждата все още не е угаснала, а вярата То изрева и се стовари върху главите на германските,
в Утрешния ден не е заспала. Даже напротив, пламъкът полските и еврейските помощници на смъртта. Беше
на вярата е толкова голям и жарък, че един ден ще изгори гръмкият, ужасяващ плач на младата майка:
стените на гетото. – Ей, вие там! Негодници! Скоро ще умрете. Ще умрете.
Но ще спомена още един факт. От последните дни. Другарю. Сега виждам ясно твоето лице, тъжно и болезнено
Предупреждавам те, че ще бъде тъжен. Както е тъжно изкривено. И чувам как раненото ти сърце плаче тихо. И
цялото това мое гето. Както ще бъде тъжна един ден макар че и аз самият не съм направен от стомана, все пак
паметта за неговите вражески създатели. те моля: овладей се, успокой се. В края на краищата ние
Бе 17 ноември4. 7 и 30 сутринта. Тук, в нашето гето трябва да сме по-силни от стомана и по-издръжливи от
има както „еврейски затвор“, така и еврейска „власт“ и бронз. Трябва да бъдем. В името на Каузата. В името на
полиция. Следователно трябва да има и затвор... В двора Отечеството. В името на борбата за неговата Свобода. В
на този затвор се събраха редица изтъкнати господа. името на Социалистическа Полша.
Господа от германските власти. А също от „полските“ Другарю, тук приключвам писмото си и ще изляза по
и „еврейските“. Тези „поляци“ и „евреи“ бяха, разбира се, улиците и площадите на моето тъй мизерно и тясно гето,
„нашите“ полицаи. Тази достойна дружина се събра на 17 където дори през деня е толкова тъмно, грозно и тъжно. Ще
ноември 1941 г., за да може да екзекутира „престъпниците“ изляза в зоната на смъртта и ще застана някъде, на някой
по разпореждане на германския съд. Да, съд. „Специален“5 ъгъл на тъжния квартал. И ще се вгледам в работещите
съд. Престъпниците бяха осем на брой. Шест жени и хора. Поляците. Работниците. Братя от общата ни земя.
двама мъже. Престъплението им се състояло в това, Те зидат гробници, редят тухла до тухла. Ще погледна тази
че „без разрешение“ са отишли от другата страна, кошмарна, адска, зловеща работа, изработена от ръцете на
Другарю, да просят от вас или може би да ви продадат моите полски братя – полските работници. Работят, за да
нещо, за да могат да купят картофи за децата. За такова направят все по-тясно и тясно моето гето – гробница. Ще
престъпление сега трябваше да бъдат разстреляни от слушам не без болка, но без съжаление звука на лопатите им
полски полицаи на 17 ноември сутринта. и ритъма на работата им – изпълнявана по заповед от ада...
Сред престъпниците има момиче на 18 години, възрастна В крайна сметка знам, че адските сили издигат тези стени,
жена на 60 години, има и майка на три деца, най-малкото от а не полските работници, защото и те самите са пленници.
които е родено в гетото преди по-малко от 6 месеца. Но Знам и това, че те, същите тези работници, тези поляци
законът на г-н д-р Ханс Франк6, председател на Правната заедно с мен, заедно с нас, в бъдеще ще съборят тези стени,
академия на Велика Германия, е „твърд закон“. Той не ще разрушат, ще унищожат това гето, създавайки Нов
познава чувства. Така че присъдата беше изпълнена. Точно в живот, Нов град, който ще носи еднаква радост на всички.
7 и 30 часа сутринта. Националсоциалистическият „закон“ В края на краищата Бастилията също е построена от
парижани по заповед на кралете и именно те са я превърнали
4
На 17 ноември 1941 г., в 8:35 ч., осем души, заловени от арийска в развалини.
страна, са екзекутирани в двора на Централния арест на улица
„Геншя“. Това са: Ривка Клигерман, Саля Паштайн, Йосек
Пайкус, Люба Гац, Мотек Фишбаум, Файга Маргулес, Двойра Превод от полски: МИРА АНГЕЛОВА
Розенберг, Хана Зайденвах. На 12 ноември 1941 г. те са осъдени
на смърт от Специалния съд за „неразрешено напускане на Преводът е направен по: Archiwum Ringelbluma. Antologia.
еврейския квартал“. Opracowanie M. Janczewska, J. Leociak. Wrocław: Zakład
5
Sondergericht (на немски: „специален съд“) – съдебно звено, Narodowy im. Ossolińskich, 2019.
13
въведено от германците, създадено за разглеждане на
престъпления срещу военното законодателство; пред него
7
Когато Йозеф Шерински, началник на Службата за ред във
отговарят евреи, обвинени в незаконно пребиваване на арийска Варшавското гето, отказва еврейските
страна, неносене на отличаващите евреите ленти, сделки на полицаи да извършат екзекуция, германците
черния пазар, сексуални отношения с германци и др. извикват полски полицейски взвод
от тридесет души, който разстрелва
6
На 15 октомври 1941 г. генерал-губернаторът Ханс Франк
осъдените.
издава указ за смъртно наказание за евреите, които напускат
определените жилищни квартали без разрешение, както и за
хората, които им дават подслон. Литературен вестник 22-29.11.2023
Това е гетото! (Репортаж от ада на XX век)
Станислав Ружицки
Близък сътрудник на „Онег Шабат“. Липсва подробна
информация за биографията му.
Оригиналът е написан на полски език на ръка от
автора, с мастило, на различни видове хартия (листове
от тетрадка – на редове и карирани, общо петдесет и
осем страници). Виждат се ръждиви следи от телбод.
Текстът е написан с плътен наклонен почерк, почти
без задрасквания. Запазени са и два пълни машинописни
преписа от него и трети препис, само на фрагмент.
Състоянието на копията е много добро, въпреки че по
страниците се откриват единични следи от ръжда.
Първи впечатления
Завръщане в семейното гнездо
Искам да се прибера вкъщи1. Това чувство на носталгия
по дома ме е завладяло изцяло и изобщо не ми позволява
да разсъждавам. Трябва да се върна, стигат ми двете
години скиталчество, участта на изгнаник и самотата
в чужда страна. Като всички бежанци и аз си извадих
една мъдра поука: не бива да напускаш дома си. Каквото
и да стане, поне си със семейството си, живееш под
свой покрив (както се казваше illo tempore, в добрите
стари предвоенни времена), грижиш се за собствените
си вещи, мебели, дрехи, завивки. Знам, че ще се изправя
пред перспективата да ме затворят в гето, но какво
да се прави. Нямам друг изход. Имам възможност да се
върна у дома, така че искам да удовлетворя копнежа
си на всяка цена. В крайна сметка гетото не е най-
голямото нещастие. Ще бъда между свои, заобиколен от
семейството си, от приятелите си, от хора, които са
добронамерени един към друг, споделят обща вяра и обща
участ. Ще бъде някак по-лесно да се понасят трудните
моменти. Всеки медал си има две страни. Така че и
злощастната изолация на гетото ще си има своите добри
страни! По този наивен начин си го представяхме, всички
ние, които не го бяхме видели със собствените си очи …
Най-накрая съм във Варшава. Мекото есенно време ме
държи в състояние на измамен оптимизъм. Създава ми
илюзията, че се връщам в семейното гнездо. Градът
полека заличава следите от бомбардировките, живее
що-годе нормален живот. Хората спокойно сноват по
улиците, магазините са отрупани със стоки. За скъпо
– скъпо е, няма работа, но някак си се живее. Хората
пътуват, отиват на село, за да се доизхранват, карат
от селото провизии, придвижват се спокойно между
градовете и селата, търгуват, продават, купуват,
подкрепят се и което е най-важно – имат свободата да се
движат. Лицата са изнурени, по-скоро тъжни, примирени,
но тази потиснатост и лошото хранене не оставят
особено силен отпечатък върху израженията на лицата
и те все пак могат да бъдат разпознати, защото не са
чак толкова изкривени и измършавели. Е, все някак ще
я бъде… В края на краищата северният квартал не е
толкова далеч, в края на краищата няколко метра граница
не могат да променят облика на улицата.
Продължавам нататък. Нещо ме стяга в сърцето.
Приближавам се към северната част. Навсякъде се
виждат затворени улици, барикадирани със стени,
Варшава, откъсната и затворена, свършва изкуствено със
средновековни стени. Ultima Thule2.
Стени, стени, стени…
Познавам добре Варшава. Когато навлязох в страничните
улички, спрях да се ориентирам в плана на града. По
някакъв сложен и неразбираем начин улиците бяха
накълцани, нарязани и осакатени. На някои места стените
минават през средата на улицата, на други жилищна
сграда е отделена от еврейския квартал. Една улица е
разделена на две части, средата част принадлежи към
един квартал, двете крайни части – към друг. Познати ми
разказват колко мистериозно и странно е организирано
всичко. Я с цел да се ограничи контрабандата, я пък да се
улесни придвижването. И така на всеки няколко месеца се
прави ново изравняване на границите на квартала, което
в действителност означава още една брънка мъчение във
веригата от неспирен тормоз и преследване. Десетки
хиляди души обикновено за втори, за трети или дори за
четвърти път сменят местоживеенето си в рамките на
няколко дни. В една стая са натиквани цели семейства,
които губят имуществото си, мебелите и всичко,
което при тези условия пази от глад, студ и болести.
Обречени са на ограничено количество въздух и легла,
1
Авторът пребивава в Лвов.
14
2
Ultima Thule (лат.) – край на света.
Литературен вестник 22-29.11.2023
на контакт с болни съседи, на принудата да продадат
каквото им е останало, това, което е последна резерва
за хората, лишени от други средства за издръжка, на
лишаване от гориво, от хранителни запаси и т.н. По
този начин се регулират новите граници на гетото, за
да може след няколко месеца или по-рано няколко други
улици отново да бъдат отделени от квартала. Никой не
е сигурен дали стените няма да го погълнат. Дори най-
далновидният не би могъл да изчисли как да попадне в дом,
който не е застрашен да бъде откъснат от квартала,
защото има много много сгради, които се намират далеч
от границите и стените, а въпреки това са отделени,
изключени са от зоната, в която е позволено да се живее.
Всяко съседство с фабрика, катедрала, държавна или
административна сграда, болница и т.н. може да стане
причина домът да бъде изключен от гетото.
При това никой не се интересува от най-насъщните
нужди на населението. Какво от това, че за да задоволи
някаква прищявка и ненавременна идея половинмилионното
население трябва да заобикаля цели улици, връзката между
които досега е била напълно нормална, а сега отнема от 20
минути до един час, въпреки че се намират почти една до
друга. Какво от това, че за да бъде изключена една улица,
гетото е поделено на две части, т.нар. „малко гето“ от
южната страна и същинското северно гето, а тези две
части са свързани от една улица3, като всъщност и тя
само до половината преминава през гетото, тясно корито,
през което източват няколко хиляди души наведнъж.
Толкова много вече знам за стените, макар още да не съм
ги прекрачил.
Зазидан
Влязох! Прекрачих границите вече не само на населената
зона, на квартала, но и границите на реалността, защото
това, което видях и преживях, по никакъв начин не може
да се побере в разум, сетива, въображение. Прекрачих
не само стените граници, но и границите на мислимата
реалност …
Самият факт имаше привкус на някакъв обред, на
церемония при преминаването в подземния свят, във
владенията на Хадес, a този ритуал беше придружен
от двете страни от униформени представители на
полските и еврейските власти, подходящо „подготвени“.
Преминавам през пробив в стената и попадам в ръцете
на еврейски полицаи, вратата се затръшва зад мен,
чувствам се ужасно, като мишка в капан, като герой
от криминален филм, влизащ в подземие, мазе или
гробница, която изведнъж се затваря зад него безшумно,
движена от невидима ръка. Отърсвам се от първото си
неприятно усещане, щипя си ръцете, старая се да гледам
обстановката реално. Влизам в улицата.
Отначало гледам всичко и всички с очите на пришълец от
далечни страни, който разглежда екзотични и ексцентрични
за него квартали. Какво е станало с мен? Та аз познавам
всяка улица тук, почти всеки дом, всеки втори човек.
И въпреки това не разпознавам улиците, не разпознавам
хората. Не знам на коя улица се намирам, не мога да намеря
пътя до своя дом. Та оттук до дома ми вероятно са пет
минути, а аз обикалям и ходя и не знам как да стигна до
дома си. Стените, тези символи на човешкия позор и
унижение, те правят пътя ми толкова труден.
Не мога да се отърся от невероятното безпокойство
и страх, които внезапно ме обземат. Още нищо не съм
преживял, а вече се чувствам – като всички останали
– като преследвано животно, изтикано по-долу от
стандарта на живот на човечеството.
Отново се отърсвам, старая се да дойда на себе си,
но мислите не могат да надделеят. Старая се да
наблюдавам, но напразно. Треперя и се страхувам от
всяко явление. Не мога да гледам хората в очите. Не ги
разпознавам, защото от тях са останали само познатият
блясък в очите, характерно движение на лицето или на
тялото, далечни спомени за познати черти. Тук-там
виждам някой познат и го разпознавам, защото не се
е променил много, не се е стопил толкова много. Но
повечето са привидения, призраци на някогашните хора,
жалки дрипи, окаяни останки от „бивши“ хора. Най-
силно поразява най-характерната промяна на лицето: от
бедност, лошо хранене и липса на витамини, на въздух
и движение, от прекомерни тревоги, безпокойства,
страхове, нещастия, страдания и болести лицето прилича
на скелет. Изпъкнали кости около очите, пожълтяла кожа,
отпусната и увиснала, ужасяваща слабост и болнавост.
И този мътен, подплашен поглед като на преследвано
животно, неспокоен, апатичен и отчаян! Така че минавам
покрай най-близките си приятели, въпреки че не мога
да ги позная и не се досещам за тежката им участ.
Много от тях ме разпознават, идват при мен и питат с
любопитството, как е „там“, зад стените, където има
достатъчно хляб, въздух, движение и най-вече свобода.
И още нещо: какво говорят „онези“, какви са надеждите,
перспективите, възможностите. Дали въпреки всичко
ще издържим? Извън това са напълно безразлични към
съдбата на своите близки, не могат да си позволят живия
3
Става дума за ул. „Желязна“. През декември 1941 г. oт гетото
са изключени намиращите се на тази улица сгради с нечетна
номерация, а по протежение на пътя е издигната стена.
импулс на приятелството, апатията и отчаянието не
им позволяват да се поинтересуват по-надълбоко от
участта на другите.
Продължавам нататък. Тук съм едва от няколко
минути, а нещо в мен изведнъж вече се е скъсало,
безвъзвратно е изчезнало това, което в продължение
на две години ме поддържаше духом и ми позволяваше
да запазя спокойствие и душевно равновесие: вярата
и оптимизмът, силата на издръжливостта. Не,
вярата не рухна на прага на преддверието на ада, при
прекрачването на чудовищно иззиданите стени. Може би
впечатленията ми са твърде остри, крайни, прекалени,
плод на състоянието ми, не знам, заблуждавам се,
че преувеличавам, утешавам се, че това е временно
състояние, че ще мине. Че действително илюзиите ми
преди това са били напълно нереалистични, но може би
сега изпадам в другата крайност, в прекомерна депресия.
Не знам, може сега да греша отново, но едно е сигурно:
тези няколко минути бяха достатъчни, за да загубя и
последните останки от душевен мир, вяра, надежда,
равновесие, достатъчни, за да стана с един замах като
всички затворници от гетото.
Търся парковете, градините, градинките. Няма ги и
напразно е търсенето дори на следа от зеленина, защото
всичко е умишлено откъснато, отделено, защото на
краставите и мръсни евреи и без това не им трябват
животворен кислород, озон, въздух, здраве, почивка,
условия за децата им. Така че тук вони, носят се
подозрителна смрад и мирис на болести, а карболът с
нищо не помага. И дума не може да става за чистота,
когато предварително се създават такива условия, които
обричат на смърт, и най-педантичната чистота не е в
състояние да помогне.
Гледам сградите, разрушени, напълно неремонтирани,
четири или пет пъти по-препълнени отколкото преди
войната. Всички по-запазени, по-нови, по-представителни
сгради са отделени. Правителствените и фабричните
сгради са отделени. Твърде хубави са за евреите!
Невероятен брой магазини! И едно напълно неочаквано
явление: навсякъде витрините са отрупани с хляб, питки,
масло, сладкиши! Всичко е повече от достатъчно, и хлябът
и мърсотията, витрините се огъват от изобилието на
стоки. Какво е това, провокация ли, или моите впечатления
са погрешни, няма как да цари глад, където има толкова
хляб. Буквално във всяка сграда, във входа или отвън, се
продава хляб. Тогава? Скоро и това парадоксално явление ще
ми бъде обяснено – от утрешния ден…
Оглеждам улицата. Невероятно движение, шум,
притискане, стонове, плач, кавги… През тесните
провлаци на някогашните улици, през проломите,
свързващи двете големи части на гетото, преминават
хиляди хора, неспирните вълни от пешеходци преливат
една в друга. Тротоарът не стига, трябва да се използва
улицата, а на нея също цари много голямо движение,
макар само от време на време да преминават немски
автомобили и освен тях няколко теглени от коне возила,
един „еврейски“ трамвай4 и „made in getto“ рикши, т.е.
триколесни пътнически и товарни велосипеди, както и
модернизирани или по-скоро архаизирани и анахронични
паметници – дилижанси. Мръсно, тъмно, душно, студено,
чуждо. Брр!
Новодошлият е поразен и от друго явление, мрачно и
ужасяващо: върху стените на почти всеки дом се виждат
некролози! Погребения, характерната за дезинфекцирани
обекти миризма: надделяващ мирис на карбол, мизерни
заместители на линейки, постоянно преминаващи по
улицата, разговорите непрестанно и настойчиво се
въртят около една и съща тема, много лесна за отгатване
– градът е обхваната от чума, върлува епидемия от тиф,
която буквално унищожава изнемощялото, подпухнало от
глад, недохранено население!
Умиращите от глад деца напразно се раздират от плач по
улиците. Вият, молят, пеят, ридаят, треперят от студ,
без бельо, без дрехи, без обувки, увити в дрипи, чували,
парцали, овързани с въжета около окаяните скелети,
подути от глад, обезформени, в полусъзнание, напълно
зрели на петгодишна възраст, мрачни и обезсърчени,
като старци. „Студено ми е“ – само това знаят,
„гладно ми е“ [–] само това знаят и толкова бързо са
опознали същността на живота. Тези малки просяци – а
те са хиляди, хиляди – със своята невинна жертва и
тревожна безпомощност обвиняват гордата съвременна
цивилизация. Вече 10% от новото поколение са загинали,
буквално всеки ден и всяка нощ на улицата загиват
стотици деца и няма надежда, че някой ще сложи край на
това.
И не само деца. Млади и стари, мъже и жени, граждани и
пролетариат, търговци и интелигенция, декласирани и
деградирали, ако нямат силни юмруци и широки плещи, ако
не могат да се провират per fas и nefas5 през тресавището
на живота, автоматично трябва да отпаднат, защото
тук господства правото на по-силния. Така че улицата, на
която са брутално и безмилостно изхвърлени, ги поглъща,
просят месец, два, три, но всички свършват, умирайки на
4
От февруари 1941 г. из гетото се движи трамвай без номер,
означен с Давидова звезда.
5
per fas и nefas (по-точно per fas et nefas, лат.) – с всякакви
средства, позволени и непозволени.

улицата или в болница, от глад или студ, от болест или
депресия. Отпадат никому непотребните бивши хора,
бивши граждани, бивши „полезни членове на обществото“.
Вече не гледам хората. Щом чуя стонове и ридания,
минавам на другия тротоар, щом видя треперещи от
студ дрипи, проснати на земята, се обръщам и не искам да
ги виждам… Не мога. Твърде много е за наведнъж. Минал е
само един час…
Обръщам внимание на друго явление: пълно е с нови
служби, местни, общински, еврейски. Съвет на еврейската
общност6, Комисии, Отдели, Бюра. Нови социални,
надзорни, лечебни и общински институции. И нов, не
много утешителен, вид на шапките на обикалящите
безцелно всички улици еврейски полицаи, с които е пълно
навсякъде, особено при изходите на външните улици.
Хармоничното сътрудничество на немската, полската
и еврейската полиция по рампите и изходите на улицата
е една зловеща идилия. Тук отново виждам друга проява
на пълно унижение, на отнемане на всяко човешко
достойнство. Виждам как минаващ през „ваха“7 евреин
покорно сваля шапката от главата си, както някога
швейцарците пред австрийските жандарми. Не, повече
няма да гледам, твърде много впечатления, твърде силна
доза като за първи час от престоя на новодошлия. Вече се
калявам, спирам да се учудвам на всичко, вече нищо не ме
шокира, вече съм асимилиран от заобикалящата ме среда.
Знам, че съм зазидан.
Inferno
Вече съм на своята улица. Още само миг и Одисей ще
се завърне у дома след двегодишно скиталчество8, за да
усети спокойствието на семейното огнище. На стълбите
си давам сметка, че за този един час загубих всичките си
илюзии, че остатъците от заблудите рухнаха на прага.
Вече не разсъждавам, не се утешавам с нищо, така е,
така са осъдени другите, затова ще трябва да приема
този факт, а и да се бунтувам, с нищо няма да помогне.
Поправям изражението си, хвърлям преживяното
през последния час на самото дъно на създанието си и
натискам звънеца.
Отваря жена ми. Макар че ме очаква, все пак не є се
вярва. Още се държи, продължава да работи усърдно, не
се е сринала. Вкъщи се чувствам щастлив, за няколко
часа забравям дантевските преживявания от последния
час. Разказваме си бързо, хаотично, страстно, споделяме
надежда, утеха, илюзии, радваме се, че сме заедно, че
всичко останало е по-малко важно. Уморен от толкова
впечатления, си лягам да спя. Веднага потъвам в трескав
сън и сбито и странно преживявам повторно в съня си
последните часове: като на филмова лента преминават
кошмарните, изкривяващи действителността образи.
Фаланги гладни, окъсани, голи, изтощени и изнемощели,
стоят пред Стената на плача в Йерусалим и очакват
Божия гняв, милостта на смъртта. Стената все повече
скрива хоризонта и затъмнява образа, докато накрая
всичко, хора, къщи, улици, коли, магазини – се променя и се
слива в стените, които се стесняват от всички страни,
притискат ме и се срутват. Крещя и се събуждам плувнал
в пот. Повече не мога да заспя. Вярно, че се поуспокоих
след впечатленията и първите преживявания, но нощта
носи размисли и анализи. Първата безсънна нощ на
новопостъпилия затворник във възстановената през XX
век средновековна институция е подправена с отровата
на горчивото познание и прозрението на голата истина.
Не, това не може да се опише, не, никой, който не е
преживял това, няма да го разбере, няма да го почувства.
Защото какво… Навън излизат факти, цифри, документи
и информация. Че има стени, че има изолация, че има глад,
болести, теснотия. Всяко явление е познато и известно
поотделно. Но никой не може да си представи общия
сбор на тези ужасяващи явления дори и в най-буйното
си въображение. И още нещо: ден след ден хората от
гетото свикват с участта си, нито бунт, нито дори
пълно осъзнаване, нищо не помага, затъпяват въпреки
волята си, приемат всичко с все по-голямо примирение
и затова повечето не съзнават напълно безграничното
си бедствие в неговата цялост и не си дават сметка за
размерите на своето бреме, позор, унижение, дълбините
на ада, границите на своята жертва. Струва ми се, че ми
беше по-лесно да обхвана цялата картина с един замах, че
опознах същността на живота в гетото по светкавично
кратък и визуален начин, по-добре от много, много хора,
които, затворени в кръга на най-важните за тях въпроси
на борбата за съществуване, дори не искат да се опитат
да проумеят целостта.
Наистина, не сгреших много, когато прекрачвайки
стените, мислех, че прекрачвам преддверието на ада. Не
можем да си представим по друг начин ада XX век!
Превод от полски: СТАНКА БОНОВА
Преводът е направен по: Archiwum Ringelbluma. Antologia.
Opracowanie M. Janczewska, J. Leociak. Wrocław: Zakład
Narodowy im. Ossolińskich, 2019.
6
Съвет на еврейската общност – т.е. Еврейски съвет
(Judenrat).
7
ваха – порта, през която се влиза в гетото. Във Варшавското
гето, охранявано от немски жандарм, полски полицай и еврейски
полицай.
8
В преписа: след двугодишен труд.
Владислав Шленгел
Еврейската жена (1912 или 1914–1943)
във Варшава от Поет, пишещ на полски, автор на сатирични
текстове и кабаретни песни. В гетото е бил
септември 1939 до конферансие и съавтор на цикличната кабаретна
програма „Жив дневник“, представяна в кабаре
настоящия момент
„Штука“ (Изкуство). Разстрелян заедно със
съпругата си на 8 май 1943.
Стихотворенията „Вещите“ (Rzeczy) и „Телефон“
План (Telefon) са запазени в машинописен вариант.
Допълнително стихотворението „Вещите“ е
преписано ръчно с молив от Йехел Гурни (има малки
разминавания между машинописа и ръкописа).
Цецилия Слапакова
(несигурно авторство) Текстовете са запазени в доста добро състояние.
(1900–1942)
Преводачка, част от кръговете на полско-еврейския Време е вече! Време е!
интелектуален елит; създава литературен салон във
Варшава. Публикува в „Наш пшегльонд“. В гетото Една добре четлива машинописна страница, виждат
сътрудничи на „Онег Шабат“. Заедно с дъщеря си се дребни грешки на машинописеца. Първоначално
загива по време на първата акция по депортация. страницата е много смачкана.
Документът е написан на полски език, с мастило, в
тетрадки на сто шестдесет и три гъсто изписани Време е вече! Време е!
страници. Част от текста е напълно унищожен С деня на Твоя съд тъй дълго си ни плашил!
поради механични повреди на много страници. Достатъчно се молихме, покайвахме.
Хартията е силно потъмняла. Днес Ти си призован на нашия,
Присъдата покорно чакай.
Огромен камък във сърцето Ти ще хвърлим
Еврейската жена от {вси}чки среди в разреза на И обвинението ще е страшно, скверно, кърваво,
инд{ивиду}алното и общественото всекидневие1. Небето ще прониже с остра брадва,
I. Жена в н{ужд}а Ще вдигне Вавилонска кула, ще е сабя.
a) просякиня А Ти, великият подсъден, горе,
b) певи{ц}а Сред междузвездна страшна тишина
c) крадла Ще чуеш всяка наша дума една
d) прости{тутка} Избраният народ Те обвинява и говори
e) улична търгов{ка} – Възмездие няма! Възмездие няма!
II. Дом: до{ма}киня, работничка {…} Това, че ни изведе някога,
III. Пункт: жен{а}{…} От стария Египет към земята ни,
{…} жена Не променя нещата! Не променя нещата!
IV. Жена в {…} Сега не ще простим съдбата си –
Жена в {сам}оосигурителна {работа} Че даде ни в ръцете на касапите –
Жена, {възпитаваща} деца За хиляди години време
V. {…} жена Ние бяхме децата Ти верни,
VI. Жена – посредник в търговията Бе името Ти наш предсмъртен стон
Жена контрабандистка В цирка на Цезарите, в цирка на Нерон,
VII. Жена – артистка: На кръстовете в Рим, на кладите в Испания,
сценична актриса Бяхме бити и лъгани, унижавани, смазвани,
певица А Ти предаде ни в ръцете на казаците1,
музикантка Които Твоя свят закон2 прегазваха,
VIII. Жена – учителка За мъките на гетото и на бесилките кошмара,
възпитателка в забавачка Ние измъчените, ние поругаваните,
библиотекарка За смъртта ни в Треблинка, под бича прегърбени
IX. Жена – лекарка Възмездие търсим! Възмездие търсим!
медицинска сестра – Сега от своя край не ще се измъкнеш!
болнична интендантка, в сани{тарна} колона Когато стигнем мястото за екзекуция,
X. Жена – келнерка в {рес}торантьорско-развлекателен 100-доларният златен кръг на слънцето
локал Пазача на банята едва ли ще подкупи.
XI. {Дом}ашна икономка И когато палачът насила Те вкара,
XII. Платена и почетна чиновнич{к}а в обществена И после Те блъсне в газовата камера,
институция Ще затвори след Теб херметично капака
в Домашния комитет2 Ще почне да души, души гореща пара,
в Женския ком{итет} Ще викаш, ще искаш да избягаш някак –
в Патронат3 към кухня, интернат и т.н. Щом свърши мъката на смъртния Ти гърч,
XIII. Вою{ваща} жена и конспираторка Ще Те завлачат, ще Те хвърлят в дупка страшна,
{Жена} пропагандаторка Звездите – Твойте златни зъби ще изтръгнат.
XIV. Жена – р{ъководителка} на интернат или детска Ще Те запалят после.
ясла И пепел ще станеш.
XV. Жена – па{зачка} в затвор
XVI. Жена инстру{кторка} на професионални курсове  Варшава, гетото, декември, 1942
XVII. Жена – зъб{олекарка}
Подадените факти за{писах} точно според признанията Превод от полски: Маргрета Григорова
на жените.
Преводът е направен по: Archiwum Ringelbluma. Antologia.
Превод от полски: КРИСТИЯН ЯНЕВ Opracowanie M. Janczewska, J. Leociak. Wrocław: Zakład
Narodowy im. Ossolińskich, 2019.
Преводът е направен по: Archiwum Ringelbluma. Antologia. 1
Препратка към преживените от евреите преследвания,
Opracowanie M. Janczewska, J. Leociak. Wrocław: Zakład погроми и прогонвания в различни места и времена.
Narodowy im. Ossolińskich, 2019. 2
Препратка към скрижалите на Тора, т.е. Петокнижието,
разбирано тук като завет или закон, даден на евреите от Бог.
1
Запазено е изписването от публикацията на документа в
антологията „Архивът на Рингелблум“ заедно с липсващите или
реконструирани думи и изрази. – Бел. прев.
2
Основна единица на Обществения сектор на Еврейската
социална самопомощ във Варшава, представителство на
еврейската общност в една жилищна сграда, а понякога и повече,
чиято цел е подкрепата и организирането на взаимопомощ сред
съседите, събиране на парични такси, провеждане на срещи
и контрол над раздаването на социална помощ. Домашните
комитети, които се създават още през септември 1939 г. въз
основа на доброволни единици за противовъздушна отбрана, са
развити през пролетта на 1940 г. и са подчинени на Секцията
за социална работа към Еврейската социална самопомощ –
координираща комисия. В гетото функционират над хиляда
15
комитета. Действат до Голямата ликвидационна акция.
3
Най-популярната и основна форма на координирана социална
помощ, организирана самостоятелно или по заръка на
кварталните бюра на Еврейската социална самопомощ.
В гетото са създавани патронати към народните кухни,
приютите за бежанци и преселници и сиропиталищата; тези
организации се занимават със събирането на средства и
благотворителност в тяхна полза.
Литературен вестник 22-29.11.2023
 Владислав Шленгел

Вещите Вещите вече са ничии Владислав Шленгел, преди

1939 г. (източник: Irena
Жилището е мъртво
Maciejewska (oprac.), Władysław
От „Хожа“, „Маршалковска“, „Вспулна“ Додето заселят стаите Szlengel. „Co czytałem umarłym”,
пътуваха коли… еврейските каруци... Новите хора „арийци“ Państwowy Instytut Wydawniczy,
Мебели, маси и столчета, Затворят прозореца зейнал Warszawa 1979, s. 2. Взето от
Започнат живот безгрижен Wikimedia commons, public
Куфарчета, вързопчета, domain)
Сандъци, ракли, пердета, Отново леглата застелят
Костюми, портрети, А тези еврейски завивки
Чаршафи, килими, тенджери И дрехата изперат
И стенни драперии. Книги ще сложат на полиците
Вишновка, буркани, бурканчета, Ще излеят водата от чашата
Чаши, сервизи, чайници, Ще довършат играта на карти
Книги, украси и всичко А в някой вагон ще остане
Върви от „Хожа“ към „Шлиска“. Единствено това само
В палтото водка в бутилка, Бутилката недопита Със твоя глас спокоен да преплитам
Парченце колбас в хартийка. И някакво силно хапче Живота си, бях свикнал често.
С каруци, колички, рикши В нощта на ужас, що идва Кажи ми, помниш ли ме, „Точно време“?
Тълпата мрачна се движи… След дни на куршуми и мечове – Десет и петдесет и шест.
После от „Шлиска“ към „Ниска“ От къщите и сандъците
Пътува пак това всичко. Ще излязат еврейските вещи Десет и петдесет и шест е
Мебели, маси и столчета, През прозорците ще побягнат Да си припомним, искаш ли,
Куфарчета, вързопчета, По улиците ще тръгнат Как през трийсет и девета беше –
Чаршафи, тенджери, ала вижте, Докато стигнат шосетата От киното тъкмо излизах.
Килимите са си отишли. И до релсите се промъкнат
Следа от сервиз не остана, Всички столове и столчета Десет и петдесет и седем –
Вишновката вече я няма, Куфарчета, вързопчета Към къщи се прибирах
Костюмите и пердетата, Костюми, бурканчета От кино „Атлантик“ на „Хмелна“,
Бурканите и портретите. Сервизи и чайници С Гари Купър4 бе филмът.
Останаха вече на „Шлиска“ Ще тръгнат и ще си отидат
Тез дреболии, всичките, И никой не ще отгатне На ъгъла на „Злота“ вестникарят
В палтото водка в бутилка Вещите къде отидоха Продаваше „Куриер червони“5
Парченце колбас в хартийка. И никой не ще ги види Върху асфалта падаше зората
С каруци, колички, рикши Но на бюрото съдийско На цветните неони.
Тълпата мрачна се движи. Ако veritas victi1
Напускат улица „Ниска“, Ще остане едно хапче Все още „Нови швят“ блестеше,
Към блока отива всичко. Като corpus delicti2. Вървяха двойките по булеварда,
Без мебелите и столчетата, „Кафе Клуб“ канеше гостоприемно
Тенджерите, вързопчетата. Телефон3 Единайсет и три… стана.
Изчезнаха и чайниците,
Книги, завивки, бурканчета. С разбита и болна душа „Зеро“ завърташе кръга си
По дяволите отидоха С мисли за някой отсреща В сърцето на любимия ми град.
Костюмите и сервизите. До телефона вечерта Ще кажеш ли нещо, как си?
Остана куфарът и палтото, Бях седнал. Единайсет часа.
Има и чай в бутилка
Парченце бонбон в хартийка. И мисля си: ще позвъня – Топли кренвирши в „Куик“ предлагаха,
Пеша и вече без рикши На някого там, отсреща, Навалица се струпа за вечеря
Тълпата мрачна се движи… Ще чуя неговия глас От „Адрия“6 такситата летяха
И от „Островска“ нататък Таз вечер – И слушахме Мечислав Фог7 да пее.
Пътят еврейски се влачи
Без вързопи, вързопчета, За Бога! – изведнъж се сетих, Трамваите вече на гараж се прибираха
Без мебели и столчета, Че всъщност няма на кого Само нощният график вървеше,
Без килими и чайници, Че аз през трийсет и девета Колко часа бе приблизително –
Без сервизи, бурканчета. Избрах различен коловоз. Единайсет и четирийсет и шест.
Със куфар в ръката само,
Топъл шал… друго няма. Разминаха ни се посоките Така приятно е, когато си насреща
И още – вода в бутилка, Приятелствата ми потънаха Без спор говорим, без излишни изречения.
Торба на гърба се килка. И сега даже, моля, От всички дами, които съм срещал,
Вещите тъпче тълпата, Нямам и на кого да звънна. Най-мила си, любимо „Точно време“.
нощем се движат стадата є.
А от „Островска“ нататък А вечер есенна е зад стъклата Как леко става на сърцето ми
В ден мрачен, по здрач се влачат А вечер есенна е вече вън, Щом знам, че когато ти звънна,
Куфарчето, торбата И мисля: искам, но реално Спокойно ще ме чуеш там, отсреща
Повече вече не трябва. Няма на кого да звънна. Макар от страната отвъдна.
С равен марш преминават
По улиците, нататък. Слушалката е във ръката ми, Че някой всичко е запомнил,
Нощи студени, дни кратки, Кабелът тъжно потрепва, Че свързва ни обща съдба
Утре, след ден може, с крясък, Навъртам познатия номер, Че с мен не се бои да поговори
Заповед, сигнал пореден, Обажда се… „Точно време“. И има толкова спокоен глас.
Тръгва пак пътят еврейски
Свободни ръце и само Ще ме познаеш ли, говорих с тебе? Вече есенна вечер витае
Вода и силно хапче. Със глас притихнал питам. И вятър край стените вее
От Умшлагплац, през Варшава, Преди години бе – седми септември, Бърборим си и мечтаем
до „Маршалковска“ остава Преди да тръгна да се скитам. Аз и „Точно време“…
В къщите празни, варшавски
Животът, живот еврейски Със стаята си се прощавах, Далечна моя, остани със здраве,
Сред жилища изоставени Знаех добре какво започва, Има сърца – верни завинаги.
И разпилени вързопчета, А ти на съмване последно каза, Дванайсет без пет е, казваш.
Костюми и юргани, Че шест часа е точно. Имаш право, тогава до…виждане.
Чинии и столчета
Тлеят все още огнищата Сега ще искаш ли да поговориш с мене, Превод от полски: МАРГРЕТА ГРИГОРОВА
Лъжици стоят безчинно Защото в гърлото сълзи се стичат,
Захвърлени в бързината Кажи ми нещо, „Точно време“: Преводът е направен по: Archiwum Ringelbluma. Antologia.
Лежат разпръснати снимки – Десет и петдесет и три. Opracowanie M. Janczewska, J. Leociak. Wrocław: Zakład
Отворена още е книгата Narodowy im. Ossolińskich, 2019.
Писмо не дописа ръката 4
Гари Купър (1901–1961) – американски актьор, известен с
1
Правилно veritas vincit (лат.) – истината побеждава.
Чашата – недопита ролите си в уестърни.
2
corpus delicti (лат.) – веществено доказателство за извършено
Картите – посред играта престъпление. 5
„Куриер Червони“ – сензационен вестник, издаван във Варшава
През прозореца вятърът движи 3
Телефоните работят в гетото до края на съществуването в периода 1922–1939 г. под редакцията на Хенрик Буткевич.
Ръкав на изстинала дреха му, те са най-важното средство за връзка с арийската страна. 6
„Куик“, „Адрия“ – популярни преди войната ресторанти и
Завивка измачкана, сякаш виждаш С времето достъпът до телефонните линии е ограничен от места за танцуване във Варшава.
Как някой се гуши в нея немците; използват ги единствено публичните институции, 7
Мечислав Фог (Мечислав Фогел, 1901–1990) – полски естраден
аптеките и магазините. певец.

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108
Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Ани Бурова, Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF
Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Емануил А. Видински „Юробанк България“ АД
Малина Томова Издава Фондация „Литературен вестник“
Печат: „Нюзпринт“ https://litvestnik.com/;
http://litvestnik.wordpress.com
ISSN 1310 – 9561 ВОДЕЩИ БРОЯ Кристиян Янев, Маргрета Григорова