”Опълченците на Шипка“

1.Творческа история, залавие и подзаглавие. Одата „Опълченците на Шипка“ е

посветена на участието на българското опълчение в Руско-турската война (1877–1878).
Тя описва боевете при Шипка през август 1877 г. Подзаглавието на творбата е "11
август 1877" , което придава историчност и документален характер на темата. Одата е
12-та поред в цикъла.
2.Историческите личности и събития, споменати в одата, са: битката
при Ключ (1014), клането в Батак (1876), Битката при Термопили (480 пр.н.е.),
Сюлейман паша, Ксеркс, Николай Столетов, Фьодор Радецки.
3. Жанр – ода, поема, похвално слово
4. Основно чувство е възторжената гордост. Обидата е изместена от възторг, срамът е
смесен с гордост, а безпокойството и страхът са заменени от радост.
5. Композиция и време-пространство (хронотоп – зададен е в заглавието ). ДНЕС
(свободна България ) – ВЧЕРА ( Шипченската епопея) – ДНЕС (свободна България)
съответстват на частите: увод – изложение – заключение. Вазов е избрал такава
класическа постройка за одата.
А. Лирически увод ( 1-ва част) – теза и антитеза. Авторът полемизира с
клеветниците на българския народ. Полемиката започва със защита и
продължава с възхвала. Осем пъти поетът повтаря императивното (анафора)
„нека”, за да отрече позора – робство, чрез утвърждаването му. Обидата градира чрез
образите на тъмнината: сравнението „кат облак”, метонимията „Беласица стара и новий
Батак /в миналото наше фърлят своя мрак”.
- Тезата ПОЗОР - СРАМ кулминира в кратко императивно изречение „Нека!”.
- Антитезата противопоставя на задъханата изповед на националния срам
спокойното начало в стиховете: „Но ний знаем, че в нашто недавно/ свети нещо
ново, има нещо славно …”,  за да продължи патетично, утвърждавайки
светлината, славата и гордостта. Въведен е и образът на Балкана -
символ на родното героично начало в българската литература.
Б. Лиро-епическо изложение ( 2-ра част) Връзка между увода и изложението е
реторичното обръщение и възклицание „О, Шипка!”. То завършва лирическата част
и въвежда конкретен топос – връх Шипка. Следват няколко повествователно –
описателни стиха, подсилени от метафората „Пристъпи ужасни!” и хиперболата с
експресивните глаголи „стелят” и „залива”. Уточнява се мястото на сражението и
участниците в него чрез опозицията високо – ниско: „върхът” - опълченци и
орловци и подножието - турските орди. Епическият разказ се преплита с лирическото
начало заради нравствено – етическите оценки, изразяващи чувства и отношение.
„Раите” вече не са роби, те са ДОБРОТО и са ГОРЕ, а „ордите” са ДОЛУ и са ЗЛОТО.
Урвата е „дива”. Събитието градира, а с него градират и чувствата - врагът, турците,
поробителите са орди, те „реват” и „бягат като овци” – низходяща градация.
Обобщителното изречение „Щурмът е отчаян, отпорът е лют.” отново противопоставя
турци и българи. Следва лирическо отстъпление – извод за смисъла на героичния
подвиг, който придава универсален смисъл на текста. Сравнението с подвига на
спартанците превръща подвига на опълченците от конкретноисторически в
общочовешки. Следва неочаквано връщане към конкретното събитие чрез стиха:
„Талазите идат; всичките нащрек са!” Експресивният глагол „ревна” и наречието
„гороломно” са преход към кратката патетична реч на генерал Столетов, определена от
поета като „думи силни”. Тя е цитат, за да звучи обективно-реалистично и да засили
въздействието на следващата сцена, защото думите силни предизвикват очакван отзвук
в „дружините горди”, подготвени за решителен сблъсък. Така се засилва драматизмът
на ситуацията, която кулминира в реторичното възклицание „О, геройски час!” За
пореден път Вазов майсторски слива лирическото, епическото и одическото, за да
постигне многозвучност и динамика на текста. Контрастът между обстоятелствата
(„патроните липсват”, „щикът се пречупя”) и побеждаващите всичко човешки дух и
тяло („волите траят”, „гърдите остаят”) подсилват метафората „Вълните намират
канари тогаз”, насочваща към масовия героизъм, към монолитното сливане в една
общност, която се противопоставя на позорното робство. Въпреки невъзможността да
се удържи победа, опълченците не падат духом. Своеобразен преход към
кулминацията на сражението е вмъкнатият втори цитат- призив към колективна
саможертва. България е ценността, която дава смисъл на хекатомбата
(жертвоприношение, дар от хората за боговете; във Вазовата ценностна система бог е
България), така метонимията и хиперболата „България цяла сега нази гледа”
обобщава българското пространство, народност и дух. Противопоставянето ПОЗОР –
СЛАВА в ситуация на избор между „ако би бегали” и „да мрем” представлява
изпитание за духа. Единственият възможен морален избор е „да мрем по-добре”. Така
връщането към картината на битката е естествено. Метафората „Всяко дърво меч е,
всякой камък – бомба” характеризира поведението -„удар” и състоянието на
опълченците - „плам”. Противопоставянето МАТЕРИЯ – ДУХ е включено в действие,
но в трагичен смисъл: „трупове мъртви фръкнаха завчаска”. Българският героизъм
преобръща съществуващия порядък – мъртвите са извън делата на живите
(КУЛМИНАЦИЯ), но тук българите („живи и умрели”) се сливат в едно, за да
постигнат победа, тъй като „боят е на смърт и на щик”. Метонимията „желязото
срещат” кореспондира с метафората „железни си гърди”, като подсилва
впечатлението за подвиг, който „героите наши” (инверсия) извършват като нещо
естествено. Отчаян героизъм пред лицето на смъртта е песента в безсмислието на
„свирепата сеч”. Тя дава смисъл на смъртта. Съпоставянето ТУРЦИ – БЪЛГАРИ („орди
дивашки” – „орляка юнашки”) подготвя края на лиро-епическото изложение -
контраста между трагизма във възможността да „падне заветният хълм” и
неочаквания положителен изход от битката („Изведнъж Радецки пристигна със
гръм”). Тази сцена не е доразвита, което не е необходимо, защото последвалото е
всеизвестен исторически факт. Целта е постигната – подвигът е възпят. Замълчаването
(апосиопеза) на лирическия говорител, обозначено с многоточие, е преход към
отдалечаване във времето – връщане в настоящето на следосвобожденската
действителност.
В.Финал – епилог (3-та част) - одическо обобщение, което утвърждава основната
теза - СЛАВАТА, издигната като антитеза на ПОЗОРА в увода. Изразът „от урва на
урва и от век на век” напомня за безсмъртието на героите, защитили свободата на
България с живота си. Историческата памет за подвига е съхранена от Балкана-символ
на българското героично битие.