ФИЛОСОФСКОТО ОБОБЩЕНИЕ НА ПРОБЛЕМИТЕ В ПОЕМАТА

„СЕПТЕМВРИ“

(Анализ на 12. фрагмент)

1. РОЛЯТА НА 12. ФРАГМЕНТ В ПОЕМАТА

А) Заключителна, обобщителна смислова част.

Б) Противопоставя се на втората композиционна част, изобразяваща кървавия погром.

В) Конкретното историческо събитие е интерпретирано в символно-митологичен план.

Г) Затваря поемата, като я връща към началния мотив за гнева, който съдържа
смисловия код на цялата поема – за народа, който минал през преизподнята на смъртта,
ще възкръсне за новото си битие. Хаосът на нощта от началото и небесната утопия във
финала са двата края на митологичния сюжет на поемата.

Д) Разкрива универсалния характер на проблема за смисъла на човешкия бунт, за

същността на вярата – в боговете и в човека.

Е) Оптимистичен финал, изразяващ утопичната визия за земята рай.

2. ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА МИТОЛОГИЧНИТЕ ОБРАЗИ И СЮЖЕТИ

А) Пародираните образи на Ахил и Агамемнон (от поемата „Илиада“)

● В Омировата поема Ахил е най-смелият, честолюбив и самоотвержен в битките

гръцки герой, идеал за воин, будещ възхищение и страхопочитание. Агамемнон като
предводител на гръцките войски срещу Троя олицетворява тяхното единство в името на
общата кауза.

► В поемата тяхната героичност е иронично развенчана.

– Ахил е представен като олицетворение на „грубата сила“ на верноподаниците на

царя („стар генерал / на Н. Ц. В. цар Агамемнон“), жадуващи слава, които за своята
преданост получават „ безброй / кръстове, ордени, ленти...“ Асоциативно е внушено, че
жестокостта на „Военния демон“ е гарант за „реда и тишината в страната“.

– „Н. Ц. В. цар Агамемнон“ (негово царско величество) олицетворява репресивната

държавна машина, смазала бунта.

► Чрез тази интерпретация на митологичните им образи се разколебават

устойчиви, традиционни внушения за героизъм и за справедливост („Но днес ний не
вярваме вече в герои – ни чужди, ни свои“). Осъдени са институциите, които не зачитат
справедливостта и човешкото достойнство, а със сила и зад фалшивия лозунг „За Царя и
Отечеството“ вършат престъпления спрямо народа си.

Б) Образите на опожарената Троя и „свещената майка“ Хекуба (последната царица

на Троя, майка на Хектор, Парис, Касандра) се свързват с трагическото начало в
поемата – напомнят за хилядите жертви (5 хил. души са жертвите на Септемврийското
въстание), окървавената родна земя се асоциира с Троя, а Хекуба е олицетворение на
всички майки, оплакващи своите деца.
В) Митологичните сюжети за посегателството срещу родовата кръв – въвеждат
мотива за възмездието

Но Ахил ще загине под гняв и проклятия! 

– И загина
        падна в позорно падение:
на убиеца вярна отплата. 
Агамемнон уби Ифигения
          – и загина:
Клитемнестра уби Агамемнона
          – и загина:
Орест със Електра уби Клитемнестра
          – и загина...

● Според митологията Ахил убива Хектор и е убит от брат му Парис; Агамемнон решава
да принесе в жертва дъщеря си Ифигения, за да спаси войската, затова е убит от
съпругата си Клитемнестра, която пък умира от ръката на децата си Орест и Електра,
защото е убила баща им (справка с трагедията на Еврипид „Електра“, изучавана в 9. клас).

► Внушението е, че всяко престъпление срещу народа ще получи възмездие.

Едничка остава 
– стои и пребъдва 
през вековете – 
Касандра-пророчица: 
тя вещае възмездие 
– и   в с и ч к о   с е   с б ъ д в а. 

● Образът на Касандра е единственият от античната митология, който има

утвърждаваща роля в поемата. Поетът вярва в нейните предсказания и дори й
приписва ролята на съдник, каквато не е имала според митологията.

► Връщайки читателя в далечното митологично минало на героите, поетът го води до

извода, че човечеството, въпреки натрупания опит, не се е поучило от своите трагични
уроци, затова историята продължава да разказва за: „Смърт, убийство и кръв!“

3. ЧОВЕКЪТ СРЕЩУ БОГА

● В своята интерпретация на божественото Гео Милев изрично се разграничава от

тясно християнските значения. В 12. фрагмент са изредени имена на всякакви
божества от различни религии: „Зевс“ (върховен бог в старогр. митология),
„Юпитер“ (върховен бог в римската митология), „Ахурамазда“ (бог на доброто в
зороастризма), „Индра“ (бог на войната в индуизма), „Тот“ (египетски бог), „Йехова“ и
„Саваот“ (имената на бога в Стария завет).

► Целта на това изреждане е да се придаде мащабност на протеста срещу

изначалната несправедливост на властта, олицетворена от боговете. От
универсалното божество, определено като вседържител, се изискват отговори на
фундаментални въпроси:

Смърт, убийство и кръв! 

Докога, докога? 
(изредени са боговете, обобщени в определението „Вседържителю“)
– о т г о в а р я й!
Кръз дима на пожарите 
се издига и бие ушите ти 
 вика на убитите (...)
– К о й 
и з л ъ г а   н а ш а т а   в я р а? –

Отговаряй! 
Ти мълчиш?
Не знаеш? 
– Ний знаем! 
Ето виж: 
с един скок 
ний скачаме право в небето:
ДОЛУ БОГ!

● Така богът се оказва пред човешкия съд – по преобърнатата аналогия на човека,

изправен пред Божия съд при апокалипсиса. Внушението е, че религиозната вяра е
използвана от управляващите, за да манипулират обществото, че убийствата се
превръщат в „курбан“ за боговете.

● Темата за Бога изминава пълния си кръг в поемата:

– от вярата, че „Глас народен“ е „ Глас Божи“ (в 3. фрагмент – частта на подема и
наивните упования).
– през разпадането на множество божества (в 12. фрагмент след ужасите на погрома)
– за да се сведе до човешката представа за несправедливия властник, изправен пред съда
на миналите през смъртта жертви (12. фр.)
– до атеистичния призив „ДОЛУ БОГ!“, изречен три пъти (12. фр.)
– и възкачването на ЧОВЕКА на неговото място

► Този рамкиращ текста сюжет за човешкото възкресение и свалянето на бога от

пиедестала е голямата идея на творбата.

4. ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА БИБЛЕЙСКИЯ МИТ ЗА АПОКАЛИПСИСА

● Експресионистичната поема налага чрез своя финал идеята за новия Апокалипсис, за

постигането на рая тук – на земята. („Земята ще бъде рай, ще бъде!“)

● Традиционните апокалиптични представи са отнесени към настоящето –

погромът, ужасяващите разрушения (и на дух, и на материя), стоновете и писъците,
кървите, димът и изпепеляването – всички означения за края на света са случващи
се („Започва трагедията!“) или са станали в миналото.

● Новият Апокалипсис не е домогване и постигане на Бога (според последната книга

на Новия завет в деня на Страшния съд праведниците ще получат вечен живот), а негово
развенчаване и заличаване „вдън вселенските бездни, беззвездни, железни“. Новият
Апокалипсис е сбъдване на колективните човешки блянове, постигане на
поетически видения – „всичко, писано от философи и поети ще се сбъдне“:

– Без бог! без господар! 

Септември ще бъде май. 
Човешкия живот 
ще бъде един безконечен възход 
– нагоре! нагоре! 
З е м я т а   щ е  б ъ д е   р а й – 
ще бъде!