Епос

Епосът е един от трите основни литературни рода в литературната традиция (другите два са
лириката и драмата). Представлява една или повече случки, за които се разказва.
Характеризира се със сюжет и разгърнато повествование. Епосът има сюжет, за разлика от
лириката. Ползва се немерена реч.

Епосът е жанр, който се използва непрестанно през цялата Античност[1]. Тогава и през
Средновековието се развива стихотворният епос – епопеята, новелата, идилията, легендата.
През 16 – 17 век се утвърждава прозаичният епос (белетристиката) – повест/новела, разказ,
роман, фейлетон, пътепис и др. Поради това в днешно време понятието „епос“ често се
възприема за синоним на думата „проза“.

Във фолклора на редица народи, например славяните, присъства богата литературна традиция
от епически произведения. Често срещан жанр в народния епос е героичната песен –
повествование в стихове, което разказва за юнаци (герои), влизащи в епичен двубой с общ враг
за защита и утвърждаване на свещените ценности на етноса: свободата, земята, рода (кръвта) и
вярата.

Епическите произведения са създадени сравнително късно спрямо значимото събитие, което

изобразяват – Троянската война се е състояла ок. 12 век пр.н.е., а „Илиада“ е записана 8 век
пр.н.е. В тези случаи говорим за „епическа дистанция“ на творбата от събитието. Тя определя и
характеристиките на епическите произведения – идеализация на историческото събитие, както
и на героите, участвали в него. Те са представени чрез хиперболизация на войнските си
качества и изразяват колективната представа за морал и красота. Пример в българската
литература са текстовете от „Епопея на забравените“ на Иван Вазов, макар и описващи герои и
събития не толкова отдалечени във времето.

Видове

Най-общо епосите могат да се обособят в два типа:

Архаичен епос

Архаичният епос, известен още и като митологичен епос, възниква при оформянето на
племенните общности в Древна Гърция. Поради устната форма на неговото създаване и
разпространение, първообразите му са изчезнали и за тях се съди по следите, които оставят в
класическия епос. За архаичния епос е в сила митологичното противопоставяне между свое
(човешко) и чуждо (демонско). На преден план в повествованието стои грандиозната борба
между тези сили. Човешките врагове най-често са хронични, т.е. свързани с долния, подземния
свят, с болестите и смъртта. Човешкото племе принадлежи към „средната земя“ и се ползва с
покровителството на божествения небесен свят. Постоянното противоборство между силите на
доброто (хората) и силите на злото (демоните) символизира защитата на утвърдения в
митологичните времена космичен ред от силите на хаоса.

Класически епос

Класическият епос, известен още и като историко-героичен епос, възниква на етапа на ранното
държавно обособяване. Основният конфликт, отразен в него, е конфликтът между племена или
етноси, воюващи за територии и блага. Епичният герой е водач, който концентрира в себе си
племенната мощ. В класическия епос от Средновековието героят е и защитник на религиозната
кауза (крал Артър, например). Най-висок художествен израз старогръцкият героичен епос има в
творчеството на Омир и най-вече в „Илиада“.

Епопеята е повествование в стихове за герои и за масови подвизи в историята на един народ

(„Илиада“ от Омир, „Песен за Ролан“, „Кървава песен“ от Пенчо Славейков).