„Опълченците на Шипка” – Иван Вазов

1. Жанр на творбата – ода (лирически жанр) - стихотворение за възхвала на важни личности и

събития; героите получават легендарен облик – те се различават от обикновените хора, свързват се с
чудото. В основата на одата са ценности и събития, които засягат цялото общество – изключителни
прояви на родолюбие; големи национални изпитания и победи. Одическият стил се характеризира с
тържественост, приповдигнатост на чувствата (патетичност). Използват се множество градации,
метафори, антитези, хиперболи.
2. Място на творбата в цикъла „Епопея на забравените” – Стихотворението „Опълченците
на Шипка” е последната ода от цикъла „Епопея на забравените”, с който Иван Вазов си
поставя художествената задача да възкреси спомена за славното минало, за събитията и героите от
Българското възраждане, забравени в следосвобожденското време. Творбата завършва прославата на
българския героизъм; подвигът на опълченците в името на свободата на родината е видян като
последния, изключителен пример на патриотизъм и духовна сила. Този пример според Вазов може да
предизвиква единствено възторг и преклонение.
3. Структура на одата – Текстът е изграден от три части, които са графически и смислово
обособени и всяка от тях има своя художествена функция. Лирическото встъпление (увод)
съдържа размисли за българската историческа съдба; средищната част (епическото изложение)
представя напрегнатата тридневна битка, а финалното четиристишие (лирическият епилог)
обобщава героизма, вписва го във вечността.
а) заглавие – за разлика от останалите оди на цикъла, които носят имена на конкретни исторически
личности („Левски“, „Паисий“, „Каблешков“…), „Опълченците на Шипка“ насочва вниманието към
общността, задава идеята за колективния героизъм, проявен на върха, станал част от националната
история;
б) подзаглавие – „11 август 1877“ – допълва заглавието; свързва художествения текст с конкретен
момент от българската история, създава усещане за достоверност.
4. Лирическият увод:
а) Изграден е от две подчасти, които противопоставят две различни оценки за българската
история и свобода. Първата подчаст въвежда темата за срама: „Нека носим йоще срама по челото”.
Началните тринадесет стиха, групирани около анафоричното повторение „нека”, съживяват спомени
за трагични страници от българското минало – Беласица и Батак, старите „окови” и позорните следи от
робството. Изреждайки миговете на поражения в българската история, текстът разгръща тезата на
отрицателите. Според тяхното становище миналото на българите е срамно, то предизвиква
„присмехи обидни”. Обвиненията им са в градация – от конкретните примери („синила от бича”, „следи
от теглото”), през далечния спомен за трагично поражение (Беласица) се достига до крайното, най-
жестокото твърдение – че свободата на българите е незаслужена, подарена.
б) Още в началото обаче чрез настойчивото „нека” зазвучава и гласът на лирическия говорител.
Избраната форма на изказ – 1л. мн.ч. – го превръща в говорител на цялата нация. Той не премълчава
горчивите истини за българските поражения. Но в „нека” звучат и болката, и гневът на лирическия
говорител – „нека” е бунт, противопоставяне срещу едностранчивата оценка на българската история.
Защото миналото на българите не е само „позор” и „тегло”, то съдържа и други, много по-дълбоки
истини за националната чест и достойнство.
в) След като са изчерпани упреците и обидите, лирическият говорител представя собствената си
позиция и оценка (чрез антитеза). Преходът от приглушеното достойнство към гордото заявяване на
подвига започва с противоположното „но”: „Нека! Но ний знаем, че в нашто недавно/ свети нещо ново,
има нещо славно”. Този пример на изключителен героизъм е достатъчен за пробуждане на
националното самочувствие – той „гордо разтупва нашите гърди”. Ето защо втората част на увода звучи
патетично, легендарно; тя противопоставя на „присмеха” прославата.
г) Двете части на лирическото въведение са ярко контрастни и по отношение на преобладаващите
образи. В началото силно присъстват метафорите на мрака, тъмнината, сянката, свързани с позора,
робството, теглото: „в миналото наше фърлят своя мрак”, „да висне кат облак в наший кръгозор”. Във
втората част те са заменени от образа на светлината – символ на героизма, подвига, славата: „свети
нещо ново”, „кат легенда грей”.
д) Извисяването във втората подчаст е неразривно свързано с Балкана – устойчив национален символ,
който съхранява ценностното, олицетворява твърдостта, мъжеството, силата на българското. На Балкана
се издига „чутовният” връх, покрит с „бели кости и със кървав мъх”, който става „паметник огромен” на
героизма и саможертвата. Името на върха, въведено чрез оксиморона „едно име ново, голямо, антично”,
преплита миналото, настоящето и бъдещето на българите, за да изрази вярата на лирическия говорител,
че в националната история най-важни са устойчивите, непреходни ценности. Подвигът, увековечил
името на върха, може да бъде сравняван с най-славните примери от световната история – съпоставен е с
героизма на спартанците при прохода Термопили. В припомнянето и прославата на българската
саможертва е скрит отговорът на всички хули и ругателства. „Славното”, „голямо” име на върха измива
срама и позора на робството и „на клеветата строшава зъбът”. Метафората във финала на лирическия
увод оборва твърдението за националния срам и налага идеята, че свободата е извоювано с кръв и
жертви морално право на българите.
5. Епическото изложение – Заявил своята теза в увода, лирическият говорител я доказва
вдъхновено в епическото изложение чрез разказа за драматичните сражения на опълченците.
а) Втората композиционна част започва с обръщението възклицание „О, Шипка!”. За пръв път се
споменава името на върха; то е графически отделено, обособено, за да се подчертае изключителността
на върха като пространство на подвига.
б) В началото на епическия разказ е уточнено времетраенето на битката: „Три деня младите дружини/
как прохода бранят”. Числовото означение придава конкретност на изображението, но и създава
представа за наситено с драматизъм и напрегнатост време. Числото три във фолклора се свързва с
третия, решителен и съдбовен, подвиг на героя в името на доброто. Защитата на върха поставя на
изпитание волята за свобода на поробения българин. Героите са на границата между живота и смъртта.
Съдбата на България изцяло зависи от тяхната храброст, мъжество и духовна сила.
в) Описанието на битката започва с пряк сблъсък между защитниците на върха и турските орди. Още в
началото чрез контраста се въвеждат двете сили, като противопоставянето непрекъснато се задълбочава;
антитезата става основен похват при изграждането на текста. Силно е откроена пространствената
опозиция. „Гъстите орди” са разположени долу, те „лазят по урвата дива”; опълченците са горе, на
върха. Опозицията „горе – долу” е позната от древните, митологични представи за света и човека,
според които „долу” е светът на демоничното, на злото, а „горе” – светът на божественото, на светлото и
прекрасното. Без да изменя на историческата истина, текстът противопоставя и символно защитниците
и поробителите. Враговете въплъщават тъмните сили на хаоса, които оскверняват българската земя.
Опълченците са извисени, те защитават високото пространство на духа – неприкосновената територия
на свободния дух. Тази идея творбата утвърждава и чрез сравненията на опълченците с орли и лъвове:
„българи, орловци/ кат лъвове тичат по страшний редут”. Орелът е цар на небесните пространства,
лъвът – на земните. Символните сравнения защитават правото на българина да владее небето и земята
на своите деди.
 г) Контрастът между опълченците и враговете е осъществен и чрез самото им назоваване. Няколко
пъти в епическото изложение поробителите са наречени „орди”, сравнени са със „сганта на Ксеркса”. Те
са грубата сила, готова да се разпадне и да отстъпи със страх при сблъсъка с достоен противник: „идат
като тигри, бягат като овци”. Антитезата „тигри – овци” откроява малодушието на враговете. За разлика
от тях опълченците са единно цяло, обединени от общ идеал – свободата на родината – те са назовани
„младите дружини”, „орляка юнашки”. По този начин защитата на Шипка е представена като
колективен български подвиг, като изключителен миг на единната българска общност по пътя й към
свободата. Противопоставянето на опълченците срещу стихийността на ордите се осъществява и чрез
звукови картини: „и “аллах” гръмовно въздуха разпра./ Върхът отговори с други вик: ура!”.
Метонимията „Върхът отговори” разкрива сливането на защитниците с планината; тя им предава
своята твърдост, устойчивост и сила. Тази идея е потвърдена и чрез метафоричните сравнения:
„героите наши, като скали твърди,/ желязото срещат с железни си гърди”.
д) Картината на ожесточената битка е изградена хиперболизирано. Драматизмът на сражението е
внушен чрез засилена употреба на глаголи – „налитат”, „падат”, „мрът”, „идат”, „бягат”. Те подсилват
усещането за динамика, напрегнатост на ситуацията. Вазов избира най-критичния момент от битката,
когато малобройните дружини осъзнават численото превъзходство на врага, но не се отказват от боя,
защото са водени от силната воля за свобода и победа. Окриля ги призивът на генерал Столетов:
„Млади опълченци,/ венчайте България с лаврови венци!/ На вашата сила царят повери/ прохода,
войната и себе дори!”. Стиховете съдържат мотива за невероятния героизъм на опълченците – чувството
за дълг към родината, който в този момент може да бъде изпълнен единствено с цената на саможертвата.
Само ако героите защитят върха, отечеството им ще получи лавровия венец – символ на победа и слава.
Синовното чувство на опълченците е подчертано и чрез олицетворение: „България цяла сега нази
гледа,/ тоя връх висок е: тя ще ни съзре”. Подвигът на опълченците отново е сравнен със саможертвата
на спартанците: „Те ще паднат, но честно, без страх - / кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса”.
Националният героизъм е равнопоставен със световните примери за проявена храброст. Сравнението е
израз на Вазовата гордост от достойно защитената национална чест.
е) Драматизмът на битката достига своята кулминация, когато патроните свършват и щиковете се
пречупват: „Няма веч оръжье! Има хекатомба!”. В този момент духовната сила на българите
одухотворява, съживява мъртвата материя – камъните и дърветата. Одата достига до най-потресаващата
среща между живота и смъртта – възкръсват мъртвите, „живи и умрели” се сливат в един устрем.
Поробителите са обзети от недоумение, от страхопочитание: „турците тръпнат, друг път не видели/
ведно да се бият живи и умрели”. Вазовата метафора „ведно да се бият живи и умрели” е израз на
свръхчовешкото, мистичното и прекрасното в невероятната воля на българите да бъдат свободни.
ж) Напрежението в епическия разказ непрекъснато нараства и тъкмо когато се докосва до мига на
отчаянието („Йоще миг – ще падне заветният хълм”), настъпва развръзката: „Изведнъж Радецки
пристигна със гръм”. Изложението е рязко прекъснато. След страшната неизвестност между живота и
смъртта идва известното – неизбежната победа в сражението. За поета обаче е по-важна другата победа
– на духа, на волята за свобода и готовността за саможертва. Най-важното е доказано – българите са
храбър, свободолюбив и достоен народ, който заслужава преклонение, а не презрение.
7. Лирическият епилог – Одата завършва с образа на Балкана, който във фолклора и в цялата
възрожденска литература се налага като символ на свободолюбие, на твърдост и чест. Той присъства
във всички части на творбата – като паметник на подвига в лирическия увод, като „славен рът” и
„заветен хълм” в епическото изложение, като олицетворение на историческата памет в лирическия
епилог. Неговите бури ще препращат в самата вечност спомена за Шипченския бой – „от урва на урва и
от век на век”. Те изравняват опълченците със славата, която заслужават единствено героите, защитили
на дело националните ценности.