„Любов”

(Любовна болка)
Сафо
Анализ

1.Творческа история. Сафо е древногръцка поетеса, живяла преди около 7-6

век пр. Хр. Тя се ползва с голям авторитет през Античността и е включена в списъка
на 9-те най-добри поети на Древна Елада. Наричана е „Божествената Сафо”. От
творбите й са се вдъхновявали творци от различни времена.
Основната част от стиховете на Сафо днес са изчезнали, а за някои са открити
отделни фрагменти. Запазени са три цели стихотворения, едно от които е „Молба към
Афродита”. Според древните автори темата на много от тях е хомосексуалната любов.
Оттам е и думата лесбийка (по името на нейния роден остров Лесбос) се е превърнала в
нарицателно.
За стихотворенията й с любовна тематика е характерна силната емоция. Копнея
и горя- ще каже Сафо. Поетесата телесно-образно изразява силата на любовното
чувство. То е сила, подобна на природна стихия.
2. Биография. Сафо произлиза от заможно семейство с политическо влияние на
остров Лесбос, но политическите теми не намират отражение в поезията ѝ. Съпруга е
на богаташа Керкил от остров Андрос и е известно, че има поне една дъщеря на име
Клеида. По политически причини е изпратена в изгнание на остров Сиракуза. По това
време тя вече е толкова известна в гръцкия свят, че при пристигането ѝ в Сиракуза е
издигната нейна статуя. Завръща се на Лесбос през 581 Пр.н.е. и според някои
източници доживява до дълбока старост.
Сафо носи идеята за творческото безсмъртие, която не е характерна за
древногръцката поезия и култура, а за римската (Хораций, Овидий). У Сафо тази идея е
изразена скромно: Вярвам, че някой за мен ще си спомня.
3. Заглавието съдържа темата на стихотворението – любовта като
общочовешки мотив.
4. Жанр – любовна лирика, стихотворение. Творбата е изцяло лирическа -
липсва време-пространство и сюжетност. Според Бруно Снел – немски филолог от XX
век, произведението е: „Сватбена песен за момиче от обкръжението на Сафо...”
5. Композиция. Стихотворението съдържа 4 четиристични строфи, всяка от
които пресъздава любовното чувство и телесното му въздействие.
6. Анализ.
- Първа строфа. Образът на любимата. Въведен е колективният образ на
боговете, сравнима с които е любимата на лирическата героиня, която определя
седналия до нея мъж като богоравен, придавайки му божествен характер: На боговете
равен ми се струва / оня, който до тебе е приседнал,... Досегът на мъжа до обекта на
любовното чувство е божествена благодат за него. Гласът на любимата е сладостен, а
смехът й – нежно-шеговит: те слуша тъй сладко да говориш /и да се смееш нежно-
шеговита. Сафо описва трепетите, провокирани от любовното чувство, което
лирическата Аз изпитва.
- Втора строфа започва с антитеза: Но аз, щом отдалече те съгледам / в уплаха —
бледна — изведнъж изтръпвам. Вълнението на Аза при макар и отдалечената среща
поражда у нея тревожност. Усещането, пресъздадено чрез реакцията на тялото, е
телесно преживяно: изтръпвам. Страхът, който поражда вълнение, при среща с този, в
когото си влюбен, е обясним чрез романтическата нагласа на Аза. Вълнението е
физическо и прераства в тревога: Сърцето трепва във гърдите, / гласът ми става сух и
сякаш спира. Божественото преобразуване в тялото е част от трепетите на сърцето
заедно с изтръпването от уплахата и спирането на дъха.
- Трета строфа конкретизира усещанията, на които са подложени частите на тялото, –
езикът, кожата, очите, ушите: Езикът ми засъхва — нежен пламък / под кожата ми
тънко запълзява. / Очите ми покрива нежен мрак, / бучение в ушите си усещам...
Вълнението, което плътта изпитва, е парещо – пламък, който пълзи, подобно на живо
същество и завладява лирическата говорителка, отнемайки разума й. Мрак покрива
очите, слухът се превръща в бучене. Тялото е неподвластно на Аза, защото той самият
не владее себе си, емоциите си. Страстта е победила разума. Опозицията пламък
(символ на светлината и доброто) и мрак (символ на злото, опасното,
непредсказуемото, неизвестното) е обяснима чрез страха на влюбения лирически
субект, който силно желае обекта на своята любов, но и се страхува да не бъде
отхвърлен. -
Четвърта строфа допълва усещанията на влюбената жена. Студената пот, подкосените
нозе, бледността, загубата на опора... са признаци на болест, която прилича на смърт:
Студена пот челото оросява, / нозете ми се подкосяват, ставам / по-бледна от
изсъхнала трева, / свяст ми се вие, сякаш че умирам. Любовната болест е образно
пресъздадена чрез опозицията: бледност – оросяване, а реакцията на тялото е сравнена
със смъртта.