„Песента на колелетата“ – Йордан Йовков

|Живот и творчество
1. Йордан Йовков
- Роден е на 9 ноември 1880 година. Той преминава детските и юношеските
години в родното си място (Жеравна). Завършва Първа мъжка
гимназия в София през 1900 година и след това се преселва в Добруджа със
семейството си, като по време на обучението си там за запасен офицер
публикува и първата си творба – стихотворението „Под тежкия кръст“.
- В началото на 1904 година се записва в Юридическия факултет на Софийския
университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Завръща се при
семейството си в Добруджанското село Долен извор и учителства в
различни училища там, до момента, в който е мобилизиран през 1912.
Тогава участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир
на рота в 41 пехотен полк и е повишен в чин. По-късно работи като
библиотекар и редактор на списание.
Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и
изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Заминава на
лечение в Хисаря и поради влошеното му състояние е откаран в Пловдив.
- Открит е рак на стомаха в напреднало, безнадеждно състояние. Също рак в
жлъчката, освен това – апандисит. През 1937 г. Йовков умира в Пловдив.

2. Неговото време
- Той започва своето творчество през първото десетилетие на 20. Век, но най-
интензивно след Първата световна война, когато излизат най-значимите му
сборници с разкази.
- Главни теми в неговото творчество са духовният живот на човека и неговата
нравствена природа като интерпретира проблеми като любовта, надеждата,
добротворството, духовното прераждане и др.
- Йовков твори основно в жанровете разказ и повест и има голяма амбиция
да направи роман, но романът, който издава, по нищо не може да се сравни
с разказите му, които му печелят славата на майстор на късия на разказ.
- Йовков е привърженик на реализма и някои от най-популярните му
сборници са „Последна радост“, преименуван по-късно на „Песента на
колелетата“ (1926), „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в
Антимовския хан“ (1928) и „Женско сърце“ (1936).

II. Творбата
Творбата проследява живота на Сали Яшар – прочут майстор на каруци, който
живее в селото Ани Анифе, разположено в Добруджа в близост до румънската
граница, както става известно от другите разкази в „Последна радост“.
Започва с представянето на вече възрастния Сали, който живее с втората си жена.
Първата му жена и двамата му синове са починали, а дъщеря му Шакире е омъжена в
друго село. Майсторът иска да направи себап, за да остави нещо след себе си – чешма, мост,
хан или нещо друго. Когато се разболява тежко и осъзнава, че може да умре, изпраща вест на
дъщеря си да дойде да се погрижи за него. Страданието му идва от осъзнаването, че всъщност
е останал сам, изоставен в заглъхналата къща. Затова и пристигането на Шакире е толкова
важно за него. Тя се бави и когато той е най-отчаян, чува звука на колелетата на каруцата,
направена от него и разбира, че тя е дошла, което го изпълва с невъобразима радост. Под
грижите и любовта на дъщеря си, Шакире, Сали бързо се възстановява. Един ден полският
пазач Джапар му разказва за завръщането на техния съселянин – Чауш Ибриям, който дълго
време е бил в неизвестност и го мислели за мъртъв. Семейството му го познавало по звука на
каруцата и се изпълнили с радост. Историята на Джапар и завръщането на Шакире водят Сали
Яшар до прозрението, че каруците са неговият себап, защото те свързват хората. Както казва
Джапар – „Каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят
вкъщи и да излязат да те посрещнат!“. Всяка каруца сама по себе си е уникална и носи свой
собствен глас, което я прави разпознаваема отдалеч. Накрая мъжът на Шакире умира, тя се
връща при баща си и скоро след това се омъжва за Джапар, който е бил влюбен в нея още от
младини.

1. Контекст на творбата – Разказът е публикуван в списание „Златорог“ през 1924 г. и е

включен в сборника „Последна радост“.
Темите на творбата са трудът, творчеството, смисълът на човешкия живот, любовта и
красотата.
В разказа се откроява позицията на всевиждащия разказвач, който проследява в
детайли героите и техния път

2. Заглавието – представлява метафора, която насочва към чудотворния резултат от труда

на главния герой. Йовков използва думата „ колелетата“ заради алитерацията на “л“
(едни и същи или няколко близки по звучене съгласни да се повтарят неколкократно),
която създава усещането за мелодичност и колелото като източник на мелодията.
Колелото също така е и символ на цикличността и вечността.

3. Образи и герои

– Сали Яшар е майстор на каруци, който е толкова добър, че няма друг като него в
околността. Той е здрав и силен, но и благ и тих. Уважаван е не просто като майстор, но
и като мъдър човек. Той е човек на реда и обича да потъва в размисли за смисъла на
съществуването. Изпитал е много страдание и единственото утешение, което намира е
себапът, чрез който животът му ще придобие смисъл.
- Шакире е весела и много красива млада жена. Тя вдъхва живот в запуснатата къща
на Сали само с пристигането си.
- Джапар – обикновен беден селянин, препитаващ се като пазач. Той е чувствителна
личност, останал верен на първата си любов – Шакире и не се е оженил за друга.
Името Джапар е също така едно от многото имена на Аллах и затова той е
възприеман като земно божество, помогнал на Сали Яшар да прозре смисъла на
труда си като себап.

4. Композиция
 Творбата е изградена от три смислово обособени части, в които се проследяват етапите
в живота на героя и неговото духовно пътуване към истините за човешкото
съществуване.
В първата част откриваме експозицията и завръзката.
Експозицията в началото пестеливо разкрива изключителната слава на героя,
професията му, външността му, етническата му принадлежност, родното му място,
трудовия и духовния му живот и знаменитата му дарба.
Завръзката е вместена в края на първата част, точно след изреченията, които разкриват
огромната загуба на Сали Яшар в миналото - смъртта на неговите двама синове. Тя се
открива в момента, когато разказвачът представя мечтата на Сали Яшар да направи
себап.
Втората част започва, когато майсторът е покосен от тежка болест. Като по чудо успява
да се вдигне от смъртния одър благодарение на дъщеря си Шакире и нейната красота
и младост, които съживяват къщата и тогава той прозрява: „С много неща може да
надари бог някого, но няма по-голям дар от хубостта.“
Кулминационният момент е изведен в третата графично откроена част, когато малко
след думите на младия Джапар Сали Яшар осъзнава, че себапът, за който мечтае, той
всъщност прави от много години чрез каруците, които майстори, защото те даряват
щастие на хората. Този кулминационен момент е вложен най-вече в прозрението, до
което стига героят: Каруци трябва да правя аз каруци!".
Развръзката съвпада с финала на творбата, когато героят изработва поредната пееща
каруца за Шакире и Джапар и стига до третото си прозрение за любовта, която стои над
всичко друго.

5. Изразни средства
Йовков използва символи („къщата“ като гроб), детайли (тревата върху гробовете на
синовете му, заличила спомена за съществуването им), алегорични образи (пеещите
каруци), метафори и сравнения („двамата му сина – два сокола“, „каруците пееха по
пътищата“) Сравнението между майсторлъка и лечителството внушава, че красотата
също лекува.

6. Мотиви
- Себапът – начин да оставиш нещо след себе си, за да не бъдеш забравен.
Желанието му се ражда от горчивото убеждение, че след човека не остава нищо,
когато си отиде. Тревата е покрила всичко, сякаш онзи, който лежи под нея, никога
не е съществувал.
- Трагичната загуба – смъртта на двамата му сина и първата му жена, която той
вижда в образа на дъщеря си
- Песента
- Смъртта – обвързана със самотата и забравата
- Любовта – надмогва страданието и смъртта
- Красотата – начин за бягство от реалността (Сали съзерцава всеки ден красотата на
природата и животните сякаш се слива с тях) и дар от бога, способен да изцелява

7. Проблеми
- Минало и настояще – вглъбен в миналото и страдайки заради нещастната загуба,
Сали е неспособен да бъде щастлив заради това, което има сега
- Живот и смърт
 - Духовната слепота и прозрението
- Душевна дисхармония и просветлението

8. Посланието – човек може да постигне духовно спасение само ако е в хармония със
себе си и превъзмогне страданието, за да намери път към щастието. Славата,
богатството и изключителният талант не могат да спасят човешката душа, ако тя се
самоизяжда в своята болка.