“Бяха сред обществото, но бяха в пустиня”

(“Немили - недраги” Иван Вазов)

Любимата тема на Иван Вазов в най-значителните му творби е героизмът и

самопожертвуванието на българина в последните години на турското робство. В
повестта “Немили – недраги” писателят пресъздава живота на българските емигранти
в Румъния – хъшовете, които безкористно и всеотдайно служат на майка България.

Във втора глава на повестта Вазов използва лирическото отстъпление, за да изрази

личностната си позиция – своето възхищение и преклонение пред мъченическия и
героичен живот на хъшовете. В чуждата страна те живеят изолирани, самотни, с
чувството, че са ненужни. Писателят изразява душевните им преживявания чрез една
сполучлива метафора – “Бяха сред обществото, но бяха в пустиня”.

Вазов избира подходящ момент, дълбокия сън на хъщовете след поредния

изморителен ден, за да даде пряк израз на своите мисли и емоции, с които да внуши
най-характерното от колективния им образ. След това разкрива индивидуалните им
черти. Настоящето им е непоносимо тежко, гладът и мизерията са превърнали
съществуването им в безкрайно страдание. Въпросите, които Вазов задава от свое име,
са всъщност техни въпроси на които няма отговор: “Какво ще правят в тая чужда
земя?”. Липсва им интимната топлина от ласкавата ръка на майка или съпруга, милите
очи на децата им,техният звънлив смях. Чуждата земя ги приютява, но е останала
студена и равнодушна към страданията им. Неприветливата реалност авторът я
представя образно – метафорично, с думи, преливащи от болка. Вазов рисува
хъшовете, като “измъчени от бедността същества”, ката “изхвърлени от бурята
морехотци”.

Вълнуващи са размислите и оценките за печалната съдба на емигрантите, които той

определя като “един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава –
но слава, непризната окаляна от презрението”.

Отхвърлени и обидени от обществото в Румъния, те още повече страдат за България.

Хъшовете често отиват на брега на Дунава, с копнеж съзерцават “зелените хълмове” на
родната страна, под чието небе са техните родни огнища, там са и спомените и
мечтите им. Само една крачка да направят през величествения Дунав – и са в родината
си. Реката е граница между родното и чуждото, между реалността и мечтите, между
свободата и робството. Копнежът по отечеството намира израз в мъчителния възглас:
“О, Българйо никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе! Никога не си ни тъй
необходима, както когато те изгубим безнадеждно!...”

В лирическото отстъпление Вазов изразява своите чувства към тези доблестни мъже,
които живеят в очакване на оня свещен миг, когато майка пак ще има нужда от тях. Те
с радост ще пожертват живота си за нея.