Вазовата работа е образът на единството между писател и народ.

да отмерва с ударите на сърцето

на родината, да въплъщава в своите стихове всеки трепет на народната душа - това Вазов смята за
свой неотменим дълг. Поетът трябва да бъде преди всичко българин, поданик на своята епоха,
син на своето време. Вазов оставя след себе си няколко безсмъртни произведения и едно от тях е
"Епопея на забравените".Творбата е написана в свободна България. Вазов е обезпокоен и
възмутен от следосвобожденската епоха. Идолите от близкото минало са забравени. Висшите
идеали са изместени от низки страсти. Той се заема да покаже на новото поколение лоялност и
героизъм. //Първо стихотворение от „Епопеята на забравените” Вазов посвещава на най-светлата
личност в нашата история – Васил Левски. Писателят благоговее пред Левски, Апостола на
българската свобода. Левски може да бъде легенда за народа, невъзможен връх. В рамките на
лирическия увод към одата "Левски" Вазов поставя на преден план въпроса за етическия дълг на
личността, за това средство за човешки живот. Сам в тъмната килия, Апостолът разбира, че така не
може и няма да се живее, че е престъпление да хабиш силите си, когато човечеството пожелае.
живота на неговия характер, показва твърдостта на неговия призив. Неговото героично решение е
способно на подвиг. Той се заема с невероятно тежкия план да убеди обикновения българин, че
свободата е възможна, но трябва да бъде извоювана. Думите му са "прости и кратки", но
разбираеми, носят топлината на сърцето му, поради това, че са искрени. Той използва езика на
индивидите, за да ги прикрепи и само ако е спечелил доверието на "слепите роби" ще започне да
говори за бунта. Търпеливо, с добро упоритост Левски изгражда новия етичен кодекс на народа,
вдъхва му смелост и сила. В действие, ежедневното игнориране на опасността от смърт, доказва,
че няма нищо по-свято от свободата. Левски се превръща в образ на непокорния, вечно търсещ
дух. С изключителен талант писателят разкрива великото си творчество. Неговата възраст се
измерва с възрастта на епохата, единственото му битие е история. Пъргав, дързък и безстрашен,
спокоен и светъл Левски "носи бодрост в народния свят". Невъобразимите трансформации на
героя са описани с възторг. Романтичен, мистериозен, кристално ясен – все пак Левски е в
рамките на широкото въображение. Не репутация от миналото, но жива, истинска. За тази идея
предимството на Вазов е огромно. Той се отнася към героя си с тонове привързаност, свързана с
обожание. Левски издига съвсем нов критерий за човешкото щастие: безкористността в името на
родината. Левски не е само национален герой, а въплъщение на положителните черти на
българина. За да прослави своя герой докрай, Вазов рисува допълнително и най-тежките моменти
от живота му. В трудностите Апостолът проявява необикновена сила, животът му се слива с
работата. Смъртната опасност не го плаши, той е наясно, че това е възможно, но го е приел. Някак
естествено е твърдото поведение пред съда на "тази яка душа". Канонизирал момента на смъртта
му, писателят търси мястото на Левски в световната история и го намира. изпълнен с
шовинистична гордост, той го поставя на борда на световните борци за свобода и справедливост.
Вазов се обръща към бесилката, прославя я, защото е мястото, където героите определят своето
безсмъртие. Въвеждайки в безсилието емблема на най-краткия път към безсмъртието, той
увековечава шовинистичното постижение на Апостола, събрал в себе си доблестта на величието
на съдружническата епоха. Върхът на лириката „Левски” звучи всеки трагично и оптимистично.
Възхвалявайки най-драматичните събития в нашата история, Вазов издига внушителен паметник
на националния героизъм, увековечава балканската държава и нейните героични деца, изразява я
с вечността. . макар и малък по обем, той е емблема на нашата история - героична и славна.