„ Вълкадин говори с бога”

Йордан Йовков

Творческият свят на Йордан Йовков е една необятна вселена – неизчерпаем

извор на човещина, нравственост, красота. Те озарявят всичко около себе си.
Запълват липсите в живота и дават надежда, правят човека по-добър и
справедлив.Помагат му да оцелее дори и в най-трудните времена,каквито са
годините след Първата световна война и Ньойския мирен договор.От
България жестоко и несправедливо са откъснати територии,като деца от
родната майка.
Сам бил на фронта, Йордан Йовков дълбоко приживява националната
трагедия. И докато в другите разкази, свързани с войната, той акцентува
антихуманната стихия, то във „Вълкадин говори с бога” обект на
художествено превъплъщение става размисълът на човека за
несправедливостта на света и неприемливо неговото социално обществено
устройство.
Разказът е публикувано за първи път във в. „Зора”. Той отначало има идея
да напише роман.Иска с него „да хване българина за сърцето”. И наистина го
„хваща „ , но чрез възможностите на жанра разказ.
Сюжетът въвежда в един хармоничен свят, в който на почит са трудът и
сговорът. Тримата синове на Вълкадин са на фронта, но не това е кризисната
ситуация. В началото на разказа се открояват белезите на обичайния ред –
задружното прибиране на зърното, съхранената надежда, че мъжете ще се
приберат скоро и животът ще протече както преди. Рязък обрат на събитията
настъпва с връщането на променените войници. Синовете си идват живи от
фронтовете, но в душите им „има смут”, „гледаха искриво”. Един след друг
синовете на Вълкадин умират и историята добива апокалиптичен характер.
Главата на рода избира реакцията на мълчанието.В мълчанието на Вълкадин
е събрана страшна необикновена, огромна човешка мъка, каквато има и в
сърцата на повечето българи.
При осъшествяване на замисъла си писателят използва типичната за него
двуделна структура : минало и настояще. Прекрачването в отминалото време
чрез ретроспекцията, също обикнат похват от Йовков.Застанал на
посредишното пространство и като топос – границата, и като психологическо
изживяване, и като момент, който дели двата периода в живота му, героят
мисли; опитва се да проникне в същността на нещата, да ги оцени.
Последният общ харман на голямото и задружно патриархално
семейство;разговорът повреме на вечерята;завръщането на синовете му от
войната, подялбата на имот, смъртта на Атанас, Никола и най-после на
Милен- всичко това е останало назад във времето.Но не и в мислите на
стареца.Трагедията на България е трагедия и на отделния човек.

Един от най- болезнените спомени на Вълкадин е свързан с поставеното на

границата, както неслучайно подчертава авторът, „Току пред къщите”.
Селото остава отсам , а лоловината му мера отвъд. Космосът окончателно е
разрушен.Доброто и злото, като че са си разменили местата. Вярата на
Вълкадин в човешката справедливост е унищожена. И тогава той, благият,
мъдър човек, започва да пита. Макар че въпросите, които задава, са
отправени към бога, по своята същност те са социален протест- нещо
нехарактерно за Йовковия разказвач. Нито един реален събеседник не би
могъл да отговори на Вълкадиновите въпроси. Хората очакват утеха от своите
близки, но за сврухчовешката болка на Вълкадин няма лек и авторът за
пореден път оставя финала отворен с въпроса „Защо в таквоз усилно време
криеш себе си, господи? Защо?“