I част на разказа „Една българка“ – експозиция

1. Началото на разказа въвежда конкретни исторически дата и събитие – 20 май, 1876 г.,
разбиването на Ботевата чета и трагичната гибел на Ботев. Това внушава достоверност и
въвежда читателя в света на изключителните герои и славните им дела. Очертано е
пространството - връх Волът и Искърското дефиле. Действието се развива на брега на р. Искър,
между селата Лютиброд и Челопек.
2. Отзвукът от историческото събитие – липса на съпричастие, безразличие (долу) към
„театъра на битките“ (горе), към саможертвеността на героите. Внушено е чрез изразите
„слабо знаеха“, „нехаеха“, „не се косваше до тях“, „мъжете не смееха да излязат“.
Обикновените хора са сковани от робски страх, незаинтересовани са от случващото се на
историческата сцена, защото са далеч от саможертвената готовност да дадат живота си за свят
идеал. Навън са само страхливите жени лютибродчанки, но са погълнати само от техните
„кърски работи“. История и всекидневие се разминават. Пожарите на бунта са разпалили не
свободолюбие, а робски страх.
3. Поведението на поробителите – станали са и по-бдителни, и по-жестоки към
изплашеното население. Двамата турски стражари, конни заптиета (само единият е представен
портретно – хаджи Хасан Ага е „стар и дебел турчин“, а и двамата са представени речево) са
груби, отнасят се към жените като към животни. Речта им е груба и обиждаща – „свини“,
„кучки“, „ханзъри“. Силата на поробителите е в символите на робството – бич, камшик, в
обидните слова, но се усеща скрито безпокойство.
4. Появата на Илийца – въведена е контрастно. Забързана, без страх, говори умолително.
Портретната ѝ характеристика е пестелива: „Тя беше жена около 60-годишна, висока,
кокалеста, мъжка на вид“ – внушава нейната физическа сила, говори за силен дух. Зад
грубата ѝ външност се крие топло майчино сърце. Детайлът „скъсано чердже“ издава
бедността ѝ. В портретното ѝ описание, което е пряка авторова характеристика, има инверсия:
„жена около 60-годишна“, епитети, градация. Хаджи Хасан Ага ѝ проговаря на български, те се
познават отпреди. Героинята съвсем човешки го моли да я пусне до манастира „Пресвета
Богородица“, като обещава да се помоли и за негово здраве, и за децата му, с което го
умилостивява.
5. Природната картина – отразява душевното състояние на героинята. Слънцето залязва,
отива си робският ден и настъпва героичната нощ, в която Илийца ще извърви трудния път на
добротворството в името на два човешки живота.

II част – завръзка чрез ретроспекция. Първа среща с бунтовника

Действията от втора част хронологически предхождат действията от първа.

Разминават се сюжет и фабула.

1. Майчината отдаденост на Илийца – грижи се за болното си двугодишно внуче, болно

от две седмици, което „се топеше“. Търси спасение в молитвата в манастира, без да се
страхува, че сега е „лошо време“. Този метафоричен израз внушава жестокостта на поробителя
след бунта.
2. Първа среща с бунтовника – първа среща на делничното с историята. Поставя я пред
изпитания и проверка на майчината, човешката, християнската ѝ същност. Уплахът ѝ от срещата
с момъка в „чудати опнати дрехи, с ширити по гърдите и с пушка“ (символи за героизъм) в
церовата гора бързо се измества от милосърдието, грижовността, великодушието,
състраданието, отзивчивостта, загрижеността, добротата. Илийца няма хляб, но има топло
майчино сърце, иска да предпази тръгналия към селото момък. Метафоричният израз „там е
огън сега“ описва историческата епоха – страдание, безнадеждност, но и страх и предателство.
Нарича бунтовника „синко“ – израз и на майчинското ѝ чувство, и на християнското ѝ
милосърдие.
3. Ботевият четник – въведен е с портретно описание – „с чудати опнати дрехи и ширити
по гърдите и с пушка; „лицето му … измахнато и бледно“. От всеки детайл в облеклото и
външността му героинята разбира, че той е бунтовник. От първите му слова: „Бабо, хляб!“
разбираме безизходицата, в която е изпаднал. Местоимението „ония“ назовава тези, които са
преследвани, тези, които всяват страх и ужас у робски покорните обикновени хора, но в
смелата българка - не, защото тя не е от нехаещите за ставащото. Тя е различна. „Ония“ са
народните чада, забравили себе си в името на свободата на народа. Бунтовникът е млад и
неопитен, отчаян, гладен, изложен на смъртна опасност, изпаднал в голяма беда.
4. Обещанието ѝ – за хляб и топли дрехи – дава светла надежда на Ботевия четник. За
него Илийца е спасителка.
5. Устремът ѝ да помогне по-скоро – Наречието „тичешката“ насочва към порива на
Илийца за изпълнение на човешкия ѝ дълг. Тя категорично е решила „Да направя добро…
клетнику“, водена от християнските си ценности. Не може да е безучастна към мъченика,
„тръгнало е за християнска вяра курбан да става.“ Хиперболизирано, „с утроена сила“ се
устремява към манастира.

III част – развитие на действието. Посещението в манастира

Основният конфликт в творбата е между поробители и поробени, а в тази част

се очертава вторият – между смели и страхливи сънародници.

1. Описание на природната картина – нощният пейзаж създава страховито, потискащо,

тягостно, изпълнено с мрачни предчувствия и враждебност настроение, огледално на
душевното състояние на героинята. Метафоричният израз „Спи манастирът, глух и
пустинен“ показва робското бездушие, безразличие и липса на съпричастността, която Илийца
очаква да срещне в Божия храм.
2. Манастирът и неговите обитатели – манастирът е символ на християнската вяра,
духовно убежище за християните. Но вместо като убежище и център на българската духовност,
тук е представен като пространство на страха и безразличието, като скривалище на егоиста,
страхливеца, безчувствения родоотстъпник калугера Евтимий и ратая Иван. Добрият игумен не
е в манастира. Срещата на Илийца с калугера Отец Евтимий е среща между дълг и егоизъм,
между лудата и разумния, между смелата и страхливия, това ги прави антиподи. Зад
манастирските порти, които тук не са символ на гостоприемство и разкриване на спасително
пространство, защото са затворени, цари малодушие, наречието „безпокойно“ - разкрива
голямата уплаха на отеца от среднощното тропане, дори не смее да излезе той, а праща ратая
Иван. Евтимий е забравил вярата си – посреща Илийца с „Да те вземат рогатите“. Много
по-силна е вярата на селянката.
3. Диалогът между Илийца и Евтимий ги изгражда като контрастни образи. Евтимий я
посреща с клетва, вместо с благословия, защото е обзет от страх за жалкия си живот. Калугерът
с нежелание чете молитва, прави го небрежно, показвайки незачитане и към иконата – „обут
на босо, гологлав“. Страданието на детето не го трогва, вместо да дари надежда, бездушно
изрича „Ако му е писано да оживее, ще оживее…“. На неговата студенина и несъпричастие се
противопоставят добротата и великодушието на християнката от Челопек, която прощава
грубостта и целува ръка.
4. Опитите на Илийца да сподели за срещата си с бунтовника – напразни са. Калугерът я
пита дали е дошла „да запалиш манастира“, нарича я „луда“ – тези изрази внушават идеята, че
страхът е отнел всичко човешко в него. Българката напуска манастира, изпълнена с болка, без
да е срещнала помощ и подкрепа.
5. Мотивът за лудостта – Калугерът Евтимий нарича Илийца луда – веднъж, защото не
може да разбере майчината ѝ всеотдайност към болното дете, втори път – защото тя отказва да
нощува в манастира, а се излага на опасност навън в името на другите. Във Вазовите творби,
отразяващи предосвобожденската действителност, често с определението „луд“ се наричат
тези, които безрезервно се посвещават на идеал, на християнски и човешки дълг, изразява
пълното им себеотричане в името на нещо свято. Лудостта е устойчива метафора във Вазовото
творчество.

IV част – Първа кулминация. Изпитанията на брега на Искър

1. Чувствата на Илийца след напускането на манастира – тя е „смутена“, защото не е

срещнала очакваното съпричастие. Манастирът „спи“, когато тя го доближава, „без ни една
светлинка“ е, когато си тръгва. Опозицията светлина/ тъмнина съответства на надеждата и
отчаянието. Тук всичко внушава безнадеждност.
2. Природното описание е в съзвучие с душевното ѝ състояние. Метафоричните епитети
„намусени“, „зловеща“, „дива“ рисуват по-страшна и враждебна картина от тази в трета част.
Детайлът „долу, нейде в бездната“, където шуми реката, подсказва предстоящото изпитание.
3. Изпитанията - Разкриват силната воля, непоколебимия дух и физическата
издръжливост на българката, устремена напред и преодоляла страха. Сега тя е единствената,
изключителната, майката, християнката, която стои съвсем сама срещу изпитанията:
- Отсъствието на ладияря
- Заключената ладия
- Дълбоко забитият кол
- Половинчасовата борба с кола
- Победата
Героинята се изправя срещу собствените си страхове, смутена и от „тъмните талази на
реката“, и от „утрото“, което наближава. Два пъти си задава въпроса „Що да чини?“,
напрежението расте в очакване на съдбовното напрежение. Възможният избор е един – да
приеме смъртния риск и да се опита сама да мине отвъд.
Направила всичко за болното дете, героинята е обзета изцяло от мисълта за другото чедо –
четника. Заключеният синджир на ладията е изпитание за Илийчината всеотдайност –
душевното ѝ състояние е описано чрез глагола „изтръпна“, с епитета „втрещена“ и с
наречието „безнадеждно“.
Изключителността на българката е разкрита в борбата ѝ с кола, „дълбоко забит от
години“, момент на най-силно напрежение в текста. Чрез многобройните глаголи в градация:
„изохка“, „напрегна“, „въздъхна“, „хвана“, „удвои“, „утрои“, напъна се“, „сдобиха“,
„изпращяха“, „взе да се върти“, „да изкърти“, „измъкна“ се придава динамика на действието.
Епитетите „стоманена“, „страховита“, хиперболата – „дишаха гръмовно“ засилват
внушението за изключителност и безграничност на човешката сила. В резултат човешката воля
побеждава, защото целта е благородна – спасението на човешки живот.
Мътни и опасни са водите на реката, но те не могат да спрат стремителния порив на
християнката и така по водите на Искър се понасят баба Илийца с ладията, внучето и кола.

V част – Втора кулминация, Втора среща с бунтовника

1. След усилията на Илийца да насочи ладията към отсрещния бряг, които се увенчават с
успех, следва втората среща с четника.
2. Грехът на Илийца – откраднала е, без да види, че е такова, калугерско расо от
манастира. Според християнската ценностна система да крадеш е грях, но е по-голям грях да не
помогнеш на ближния в беда или да му обърнеш гръб от страх за собствения си живот.
3. Помощта на Илийца – като взима пушката и детето в едната ръка, а с другата придържа
бунтовника и го води към дома си. Това повишава емоционалния заряд и води към
кулминация. Обръщението „синко“ не е продиктувано само от християнско милосърдие, но и
от майчина обич. Младият патриот засвидетелства своята признателност, целувайки
„напуканата ръка“ и казва „благодаря ти, ти си добра жена“.
4. Илийца преценя обективно, че укриването на бунтовника е опасно за цялото село, но
се жертва, без обаче да разбира саможертвата на бунтовника. За него тя е майка, спасител,
провидение.
5. Идейно-емоционална кулминация е моментът, в който Илийца мисли детето за
умряло. Мъката на селянката поразява и смайва бунтовника. Той знае, че тя е дала всичко от
себе си. Въпреки това обаче героинята продължава да обещава помощ и подкрепа: „Довечера
пак тук, та да те намеря“

VI част – развръзка с епилог

1. Първоначалната природна картина е радостна и ведра – в контраст с тъмните нощни

картини в останалите части. Епитетите „омайна“, „пременена“, красотата и хармонията
контрастират на човешката разрушителност и жестокост – задава се турската потеря, всичко се
„зачерня“ от тази „шумна сган“ (тълпа без идеал).
2. Въвеждането на Джамбалаза – „кавказки разбойник“, „свиреп“, „кръвожаден“,
„зверски лют“. Индивидуалните му черти се превръщат в художествено обобщение на
поробителите.
3. Абзацът в скоби е пряка авторова намеса и отклонение, думите поясняват за Ботевите
четници след разгрома на четата им. Техен водач е Перо – конкретно историческо лице.
4. Разпознавателният белег за самоубилия се бунтовник – детайлите са два: „калугерско
расо“ и „хъшовска носия, обагрена с кръв“. Убитият е и Христов, и народен син. С израза „папаз
комита“ (поп бунтовник) се назовава мъченическата участ на героя.
5. Финалът – Исторически вярно са представени драматичните събития през кървавата
пролет на 1876 г. победа на малобройната Ботева чета е невъзможна, но се внушава моралната
победа на саможертвалите се четници, с която си осигуряват духовно безсмъртие в сърцата ни.
6. Епилогът – последният абзац, отделен графично, внушава, че до Божията милост
(оцеляването на внучето) се стига само чрез сърдечна добрина, дори да е „добрината, която не
можла (Илийца) да направи, но искала от сърце да направи“.

Скален феномен „Ритлите“, река Искър

Черепишкият манастир „Успение Богородично“ до с. Лютиброд
Къща музей „Баба Илийца“, с. Челопек

Пътят на Илийца