Действия, постъпки, оценки на повествователя, характеризиращи чорбаджи Марко преди ХV

гл.
Образът на чорбаджи Марко представя в най-голяма степен идеята за народното
опиянение. Чорбаджи Марко е обобщен образ на стопанин, здравомислещ и предан на дълга към
семейството и дома, пазител на патриархалния морал. Неговото приобщаване към променената
мяра за живеене и другия морал, смяната на убеждението, че „ние сме тука в ада!” с мечтата за
българско царство символизира преобразяването на патриархалния разум, „полудяването” на
стопанина, метаморфозата, която го превръща от човек на Дома в човек на Пътя.
Преминаването на чорбаджи Марко в сферата на изключителното е заявено като възможно
още в I-ва глава („Гост”). В нея българинът, носещ в себе си родовото самосъзнание и
достойнството, кръвно свързан с ценностите на българското, проявява духовна щедрост и
гостолюбие към един бунтовник, когото нарича „синко” (в смисъл „свой”, принадлежащ на
българския род, както и баба Илийца нарича непознатия момък от разбитата Ботева чета).
В гл. VІ „Писмото” и гл.ІХ „Разяснения” чорбаджи Марко съзнателно подменя уличаващите
доказателства (бунтовническата прокламация и вестник „Независимост”) с обикновени вестници и
така спасява Соколов от затвор. Подробно, обективно, с психологическа убедителност са
проследени етапите в духовната еволюция на героя.
Главата „Около един труп” - чрез образите на чорбаджи Марко и чорбаджи Мичо Бейзадето
Вазов непряко се противопоставя на Каравеловата идея, че чорбаджиите са врагове на народа, като
доказва, че революционната подготовка заема съзнанието и битието на хора от всички обществени
групи. Марко дарява своето черешово дърво (символ на единството, хармонията и вечния живот в
патриархалнородовия свят на българина), за да се направи от него черешово топче, което да
поразява душманите. Отсичането на дървото е символичен жест на решително скъсване с
предишния живот (вторачен единствено в родовото), загърбване на здравомислието на покорния
поданик и приемане на вярата в чудото, на илюзията, че с нищожните си сили въстаниците могат да
съборят многовековната империя.
Цитати от главата – отклонения, в които повествователят описва настъпващите промени в
чорбаджи Марко.
„Лицето на Марка светна тържествующе... Защото, наистина, черешата беше от градината на
Марка Иванов. От няколко време насам в убежденията и понятията на Марка се беше извършил
значителен преврат. Революционното кипение, което обхващаше Бяла черква, не го остави за дълго чужд
и хладнокръвен... То го заинтересува, учуди, стресна. Той си каза вътрешно: "Ако навсякъде е същото,
както казват, няма ли наистина да пламне цяло Турско?... Дали не е пък наистина настал краят на това
царство, когато и децата се въоръжават!... Кой знае.." Това размишление отслаби страхуванията му и
усили доверието му в съдбата. Човек положителен и със здрав смисъл и без ни най-малко въображение,
той най-после се увлече в общото увлечение и хвана да вярва. Епидемията молепса и тая трезва, но
честна българска душа... (…)
Но нека забележим, че Марко беше всъщност партизанин на приготовлението, не на въстанието.
Той не беше ентусиазиран дотам, щото да бъде за последнето, както бай Мичо, нито вярата му в успеха
на борбата беше тъй непоколебима и сляпа, за да рискува всичко за всичко, както Огнянова. Бяла черква
трябваше да бъде приготвена, за да отблъсне нападението на башибозуците, които щяха да блъвнат
въз нея многобройните турски села в Стремската долина. Тя беше отвсъде оградена от тях и още сега
им правеше зазъбици... Ако пламнеше навсякъде, тогава друго. Но кой ще го увери, че така ще бъде? ... Във
всеки случай, Бяла черква трябваше да бъде готова.
              И той настояваше за въоръжаването... "После времето ще ни учи" — казваше той. Преди три дни
Николай Недкович се яви при него и му разправи за безуспешните си лутания по диренето на черешови
дървета.
              — Отсечете моята череша — каза той.
Но по егоизъм ли човешки, по бащинска ли милост— естествена впрочем в тоя случай — той не
допущаше синовете си да се мешат... Той искаше те да се удържат на бързея, против който той не бе
устоял. Той искаше нещо невъзможно! "Доста съм аз от къщата" — думаше си той. Преломът в неговия
дух не се бе извършил напълно: оттам колебанията, оттам противоречията. С една реч, Марко беше
представител на умерения елемент в народната партия. Елемент, годен за всеки други случай, но не в
революциите, които се основават на насилия и крайност, за да достигнат целта си. Той често играе
ролята на спъвало в тяхното колело. В дадения случай може би това не беше така.“
 Спорът с Мичо Бейзадето, за когото „ще пламне навсякъде... Всичко е организувано. Само денят нека
ни кажат. . .“, чорбаджи Марко продължава с напътствията на улегнал и мнителен човек: „Мислете пет пъти,
преди да сторите нещо…“. Накрая разпаленият защитник на идеята за бунта представя убедително
доказателство от езотеричните предсказания на Мартин Задека, че „ Турцiа ке падне. 1876.“ („Тия черковни
слова, четени като букви, казваха: ТУРЦIА КЕ ПАДНЕ; броени и събрани като цифри, изкарваха
съдбоносната година 1876!

Кой беше натъкмил тая чудновата комбинация и открил това съвпадение? Кой ум беше уловил в
мрака тая светулка, тая необяснима игра на случая? Неизвестно. Такива явления новите хора ги наричат
"каприз на случая"; старите ги наричат "орисия".
Тъй предразсъдъкът обяснява, когато разсъдъкът се отказва...
Мичо Бейзадето обясни двойния смисъл на тая шарада. Марко провери самичък.
Той просто занемя от удивление, нищо не отговори.
Мичо гледаше победоносно.“

Част II, глава XV „Новата молитва на Марка“

Място на главата в композицията на романа.
В творбата се преплитат различни сюжетни линии - героико-патетичната, народно-
историческата, битово-описателната, любовно-приключенската, за да се изгради правдоподобна
картина на настроенията в град Бяла черква около времето на Априлското въстание (1876г.).
Самото подзаглавие на романа подсказва двете водещи сюжетни линии – на битово-
ежедневното („из живота на българите“) и на съдбовно-историческото („в предвечерието на
Освобождението“).
Втората част на романа представя: 1. духовното израстване и завладяващата идея за
свобода, която прегръщат белочерковчани по различен начин; народната лудост и опиянение са
едни от най-ярките доказателства за тази промяна, най-подробно разгледани в глави XV и XVI.; 2.
подготовката на самото въстание;
Гл. „Новата молитва на Марка” - Пътят, който изминава Марко (от морала и битието на
роба към морала и битието на бунтовника), започва от съмненията, колебанията, скепсиса („Кой
знае, кой знае!”; чорбаджи Мичо го нарича „неверен Тома”). Промените в живота, които Марко
наблюдава (турските злодеяния, заразителното безумно въодушевление на младите, превръщането
на килера му в оръжейница и пр.), осъществяват неговото духовно преобразяване, свързано с
вярата в свещения смисъл на народното дело.
Художественото пространство – чорбаджи Марко, умислен и впечатлен от чутото и
видяното в Калчовата тополивница, където заседава комитетът, се завръща в Бяла черква (по
реката1), улавя с поглед „пъна, останал от черешата” и усмихнат преминава през колибите на
чергарите и крайните сиромашки къщи, за да открие „че и тук не липсва революционният елемент”;
Художественото време – неслучайно героят преживява духовно възкресение точно по
Великден; през деня, когато е светло и е възможно да се видят и дребните детайли; наближава
сватба, на коята присъстващите танцуват с ентусиазъм; „хорото се люшка нуедържимо”, водено от
пияния Безпортев, чиито очи издават „свирепа радост и животински възторг”; „пиянство,
предизвикано от безумна съкрушающа тревога на душата”;
Образите: сватба, хоро се свързват с традициите, ритуалите, които съхраняват общността
през робството и са единственото веселие за хората; въодушевлението и екзалтираността са знак
за всеобщо преживяване на нещо изключително и чакано;
Сцената с пияния Безпортев и реакцията на чорбаджи Марко изпълняват важна
функция по отношение на идейната насоченост на романа – представянето на метаморфозата у
българина от онова време в отношението му към света и към собствената му личност. От безправен
роб той се превръща в пълноправен и честолюбив господар на съдбата си.
Портретното описание на Безпортев съдържа подчертани животински черти, пияният мъж
напомня на разярено диво животно: „по бялото му […] лице […] беше отпечатана някаква свирепа
радост и животински възторг”; повторенията на епитета „свиреп” в разнообразни словосъчетания:
„изрева свирепо”, „свирепия вид на Редактора” и др., глаголите „изрева”, „спусна се”, „ще ти изпия
кръвта”, „метна се на гърба му” и „уви ръце около врата му” сякаш описват атаката на нападащ
хищник. Необичайно и дръзко изглежда поведението на героя, но историята и литературата ни
предоставят доста примери за проявена турска свирепост, която надхвърля показаното от пияния
Редактор в откъса. Изводът, който следва логично, е, че крайното нечовешко поведение на
поробителя, може да породи също толкова крайно животинско държание у поробения.
Внушения, знаковости на епизода:
Несъответствия между наложените от векове и новопридобитите роли се откриват на
няколко нива: 1. в речта на героите - докато Безпортев използва пренебрежителните обръщения
„скот” и „читак” (т.е. турчин), правоимащият в Османската империя отговаря с почтителното
„чорбаджи; 2.в разглеждания епизод българинът е този, който раздава унизителни заповеди („Долу,
скот, да целуваш тая свещена земя”) и изказва смели мнения безнаказано („Ти си яхал хилядо
години българите!”), а на турчина му остава само да се моли за милост („Чорбаджи, остави ме”).; 3.
снишаването на гордия мюсюлманин на кон до ужасен роб: „той се посмути”, „потрепера и се спусна
с покорен вид от коня”, „попита той уплашен”, „гласът му заглъхна в гърдите и той едвам пошушна”.
Всички тези примери илюстрират желанието за размяна на ролите между господар и роб;
Увереността на Редактора и липсата на неприятни последици от дръзката му постъпка доказват, че
назрява моментът, когато българите ще извоюват пълната си свобода и пред света.
Пиянската реч – алюзия към пиянството на целия народ. Редактора оправдава пиянството с
родолюбието си: „Народната любов ме прави да съм пиян”. Идентично опиянение изживява и цяла
България от онези необикновени времена.
Редактираните възрожденските песни и призиви. Чинтуловото „Стига робство и
тиранство!” е трансформирано в „доста робство и пиянство”, а стихове от Стамболовия „Марш” –
„искаме правдини, човешки правдини!... в „Не щем ний богатство, не щем ний жени…” Тези
перифрази не означават просто объркване на съдържанието под въздействието на алкохола, те са
доказателства за едно уникално пречупване на „голямата” реалност през съзнанието на
метафорично опиянения, в съответстваща ситуация на неговия „по-малък” свят. В крайна сметка
речта на Безпортев добавя още щрихи в портрета на специалната епоха на Априлското въстание.
Сравнението между речта на Редактора и вътрешния монолог на чорбаджи Марко – две
различни гледни точки върху проблемите на пиянството, опиянението и изменящите се времена.
Двете речи представят условно противоположните мнения на младите и възрастните,
революционерите и уседналите чорбаджии, идеолозите и реалистите и затова се различават по
няколко основни пункта:
Речта на Безпортев е наситена със силни чувства – страст, патриотизъм, ненавист,
забързаност, минимални количества останало търпение; фразата е наситена с многоточия,
въпросителни и възклицателни знаци, които засилват въздействието на говорещия; контрастира със
своята нелогична последователност; наличие на огромни скокове във времето и пространството.
Разсъжденията на Марко се основават на чистия разум, безпристрастността, опитва се да
разтълкува ситуацията спокойно („Какво е това време? Отде тая дързост у раята и тоя страх у
господаря?”). Като търси отговори на породилите се въпроси, Марко анализира логично, стъпка по
стъпка и се интересува основно от причинно-следствените връзки.
Макар това сравнение да регистрира само разлики в разсъжденията на героите, те всъщност
имат поне една изключително важна допирна точка: пошушнатитите в учудване думи: „Кой знае, кой
знае!...” разкриват Марковото духовно пречупване, зараждащата се в сърцето му вяра в
настъпването на нови времена и в успеха на въстанието. Запазвайки реалистичния си поглед, той е
един от малцината, които постепенно склоняват под тежестта на изменящото се време.
Мотивите за пиянството и за лудостта се преплитат в тази глава на романа. Пиянството и
лудостта от сватбата впечатляват Марко с дързостта на раята да избяга от страха и да се отдаде
на спасително веселие, но остават неразбрани. Но когато вижда маршируващите като войници
деца, сред които е и неговият Асенчо, с вдигната на пръчка „червена кърпица“, когато разкрива
оръжейницата на големите си синове в собствения килер, недоумяващото „Кой знае!“ се
трасформира в заключението: „Та то всичко е полудяло: от старци до бозайници.“ Изживяната
нравствена еволюция, го кара да възкликне: „Лудите, лудите – те да са живи!...“ и преобразява
собствената му вяра и надежди в молитва, отправена за България.
Чорбаджи Марко последен (от романовите герои) прегръща революционната идея, защото
той въплъщава житейското благоразумие, трезвия и практичен ум на много българи, особено на
пределна възраст (старостта е лишена от идеализма и романтическия порив на на младостта). С
настъпилия у Марко поврат в убежденията приключва сюжетната линия, свързана с основната тема
– масовото опиянение, революционизирането на народа в навечерието на Априлското въстание.
Съдбата на чорбаджи Марко е трагична. Той и лудият Мунчо са единствените жертви, които
дава Бяла черква в борбата за свобода през април 1876 година. Това е „един невъстанал град“,
купил физическото си оцеляване. Мунчо е обесен на касапницата. Бай Марко е откаран окован в
Пловдив заради черешата, дадена за направата на черешово топче. Вазов прави паралел между
лудия по природа и трудно, но завинаги приелия лудостта на бунта като своя кауза. И двамата не
могат да живеят в света на смирените. Мунчо - свободен по волята на природата, Марко - по свое
собствено убеждение. Двама души, постигнали свободата на цена, равна на живота им.
1 „Два пъти в една и съща вода не можеш да стъпиш“; „Там, където тече, всичко се изменя“

Гл. ХVІ „Пиянството на един народ“

Място в композицията на романа - емоционален връх, идейно-емоционален център,
кулминация на творбата;
Жанр – глава от роман, който носи жанровите особености на лиричесто отстъпление; авто-
рът пряко се намесва със своите разсъждения и оценки, обобщения; сюжетното действие се
прекъсва и писателят споделя емоциите си, предизвикани от събитията през пролетта на 1876
година.
Художественото пространство се определя от центъра на българската революция -
Западна Тракия; разсъждения за причините това да се случи точно там: множеството сеячи,
пръснали семената на вярата и на борбата за свобода.
Художественото време - опитвайки се да бъде убедителен, да внуши усещане за дос-
товерност, авторът поставя границите на епохата, родила това движение - от Паисий до Левски
и двайсет години след Раковски.

Персонажи и образи - на пръв поглед липсват ярко изразени персонажи.

1. Водачите - „рояк апостоли и проповедници“ – обобщен образ на народния будител и
смутител (митологемата за водача); знаещите, пробудените, вярващите, избраните - те
са начело; ролята на интелигенцията в народното дело;
2. Колективният образ на народа - е „масата народна“, сред която са селяните и
гражданите, младежите, жените, бабите, чизмарите, селските векили, бирниците, кметовете,
дори децата; възхита от образа на единния български народ: „Кажеха ли му: бъди готов,
трябва да мреш! - черковата даваше попа си, школото - даскала си, полето - орача си, майката
- сина си“. Синтактичният паралелизъм сякаш свързва в невидима верига целия народ,
всички поколения и социални прослойки, а обобщителните местоимения „всъду“ (навсякъде),
„всичко“, „всеки“ не позволяват изключения; романтично извисен – изпаднал в „умствено
опиянение, сюблимно безумство“, притежава „самонадеяност, която приближава до лудост“;
3. Повествователят - гласът е на личност, дълбоко развълнувана и впечатлена от
способността на роба да израсне духовно само за броени дни; да превъзмогне страха и да
пренареди ценностите в живота си; да предпочете смъртта пред живота под иго; да сътвори
нова молитва - този път за България. Тази личност се прекланя пред образа на народа герой,
възхвалява го, прославя го.
4. Турското правителство – слепи за нарасналите сили на раята; неразбиращи
метаморфозата, която причинява прогресът на идеите; вече е късно за голямата тъмница и
дългия синджир, който да окове гигантската идея, която мести планини.
5. Епохата (идеализирана) – „прелюдията на борбата, поразителна и мерило за силата на
една велика идея“, извисила духа на нацията до „такава висота и надали ще се дигне друг път“
6. Борбата, революцията – „крах на най-светлите надежди“
Обобщение, оценка от дистанция на времето (1 0 - 1 2 години след Априлското въстание);
Писателят сам не може да си обясни този духовен подем, това единство и себеотрицание
на българския народ: „И ние сами, съвременници на описуемата епоха - отрезнели вече от цял
ред исторически примери, - се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това
сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя, с велики още
военни сили“. Отказвайки да опише самата борба, която по думите му не заслужава името си,
писателят обобщава с гордост, но и с огромна болка, с голямо разочарование: „Българският
национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път…“
„Пиянството на един народ“ - кулминацията на романа „Под игото“, без да е част от сюжета
му, допринася за изграждането на цялостната представа за подготовката на Априлското
въстание. По своя патос, по използваните изразни средства тя кореспондира с одите от цикъла
„Епопея на забравените“, но този път в романовата проза и публицистика.