Да помним, за да бъдем – есе по „Паисий“

„Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки!“ – връщайки се в далечната 1762 година

виждаме българския народ – поробен и забравил. Забравил за славните битки, победи,
завоевания. Забравил за великите ханове и царе. Беше ли до днес останало забравено
всичко това, щеше ли да има Българска държава, щяло ли е да има причина за искане на
свобода, щяхме ли да бъдем тук и сега?
„Епопея на забравените“ е написана от Вазов именно за да ни напомня, че колективната
памет е върховен гарант за историческото съществуване. В одата „Паисий“ се срещаме с
човека, поставил основите на Българското възраждане – Паисий Хилендарски – първият,
накарал българския народ да си спомни. В произведението е представена опозицията
мрак-светлина – мрака на невежеството и забравата, в които тънат българите, който ще
бъде победен от възраждането на спомена за славното минало, запалването на искрата,
почти угаснала в сърцата на народа. Вазовият лиро-епически текст осмисля забравата като
спонтанно възникнал начин да се надживеят пораженията и обидите чрез отлагането им в
дълбините на колективната психика. На тази самозащитна реакция одата противопоставя
необходимостта от вглеждането в миналото, чрез което да създадем предствата за себе си.
Текстът косвено насочва към факторите, които съхраняват един народ през вековете –
паметта и духовността. Във втората част от одата е представен монолог на лирическия
герой, където той се обръща към сънародниците си, за да им насочи вниманието към
свободата, към славната българска държавност и така да очертае пред тях хоризонтите на
едно така свободно и славно бъдеще – „че голям е той бил и пак ще да стане“. Напомнени
сме, че „и ний сме дали нещо на светът“, което е аргументирано и илюстрирано от
светогореца чрез поредица от конкретни исторически събития. В думите му се откроява
посланието, че българите трябва да се гордеят със своето минало, защото техните
предходници са отвоювали важни географски и духовни територии за своя народ.
Българските владетели са били уважавани, неведнъж побеждавайки своите противници,
налагайки им своята воля и закон. Откроява се образа на цар Симеон – съчетание на
държавник и културен деятел с влияние и авторитет. Метонимията „и от Византия приема
поклони“ идеализира неговата фигура и я превръща в легенда.
Паисий е особено чувствителен към отцеругателите, срамуващи се от своя произход и
език. „Горко вам, безумни, овци заблудени,/ със гръцка отрова що сте напоени,/... Та не
вашто племе срал нанася вам, о безумни люде, а мий сте му срам!“. Именно техните очи
иска да отвори будителят, за да видят истината и пренебрегнат укорите на зложелателите,
да усетят в сърцата си гордостта от славата и свободата на българите в миналото. В
поантата сме препратени към аналогия с подвига на Прометей. „Историята“ на Паисий е
символ на светлината, на пробуждане. Тя създва внушението за приобщаване, запалване,
възпламеняване на духовете. Паисий е създател, творец на новото слово, връщащо
паметта на народа, с което той започва своето истинско съществуване – без срам, а с
високо вдигната глава, търсещ свободата си и готов за славни подвизи в нейно име. 120
години след Паисиевата история, Вазов ни кара да си спомним отново за нея, за
извършения подвиг от светогореца. Четейки одата ние осъзнаваме важността на това
събитие, важност от такава степен, че оставени забравени нашите подвизи и славно
минало, е можело да бъде забравен и самия български народ. Без колективна памет
нашето съществуване като народ е под въпрос; вървим по пътя към нашето самоизтриване
от картата на света веднъж завинаги. Без памет не съществува история, а без нея няма и
бъдеще.