ИЛИЯ М УСЯКОВЪ

ГЕНЕРАЛЪ ОТЪ ПЕХОТАТА

ПАНТЕЛЕЙ КИСЕЛОВЪ

СОФИЯ
 ГЕНЕРАЛЪ ОТЪ ПЕХОТАТА
ПАНТЕЛЕЙ КИСЕЛОВЪ
 БИБЛИОТЕКА ПРОСЛАВА
Ето изтичатъ вече цели шесть години отъ излиза­
нето на първата книга отъ библиотека Прослава, а съ
настоящата книга се приключва и четвъртата годиш­
нина отъ отдела Нашите полководци на библиотеката.
Необходимо е да си припомнимъ онова състояние
на духа, който владееше преди шесть години у насъ,
дори въ ржководните среди на управлението, а сжщо
и въ средите на нашата интелигенция, за да се прецени
не само делото на библиотека Прослава, но и кура-
жътъ да се тръгне смЪло и съ устременъ въ едно свет­
ло бждегце погледъ срещу общото течение, което увли­
чаше всички въ онова време.
Привършвайки четвъртата годишнина на отдала
Нашите полководци, редакцията на библиотека Про­
слава изпълни вече своята галерия съ внушителните
фигури на шестнадесеть полководци, които сж пред­
вождали войнството на Третото българско царство въ
войните, които то е водило за освобождението и обе­
динението на българския народъ.
Шестнадесеть книги сж достатъчни не само за да
набележатъ, но и да определятъ делото на библиотека
Прослава. Дали, обаче, това дФло ще бжде удостоено
съ вниманието на тези, които сж назовали себе си ли­
тературни критици, това по-малко засега насъ и наше­
го дело, отколкото тези, които сж останали слепи и
глухи къмъ него.
Ние сме убедени, че ще дойде време, когато дело­
то на библиотека Прослава ще бжде оценено споредъ
неговата заслуга и достойнства, а дотогава ще след­
ваме набелязания си пжть, облегайки се на доверието
и преценката изключително на нашите абонати и чи­
татели.
Редакцията се ползува отъ случая, за да изкаже
своята топла благодарность на многобройните си або­

5
нати, толкова повече, че ако единъ день далото на би­
блиотека Прослава бжде признато и оценено отъ тия,
които сж призовани да сторнгь това, ние искаме още
отсега да отдадемъ дължимата заслуга и на нашите
абонати, Защото, увлечени и възторгнати отъ далата
на нашите великани по духъ, те неволно подкрепиха и
далото на библиотека Прослава.
Искаме да вярваме, че доверието, съ което вече се
ползуваме нредъ нашите абонати, ще ни бжде дадено
и занапредъ, за да продължнмъ нашия не лесеиъ пжть
— пжть, по който требва да се ровимъ въ нашето ми­
нало и изподъ праха на забравата да изваждаме би­
серите на духа.
А днесъ това е нуждно повече отъ вчера. Предъ
обединена и Велика България се откриватъ светли хо­
ризонти къмъ нашето бждеще.
Когато отправяме, обаче, погледъ къмъ бждещето,
ние требва винаги да се опираме на нашето минало,
хубавото и светло минало на целокупния български
народъ. Отъ него ние ще черпимъ сили въ дни на по­
круса, пакъ отъ него ние ще възторгваме още повече
сърдцата си въ дни на националенъ подемъ, на каквито
дни сме свидетели днесъ.
Презъ войните, които Третото българско царство
води за освобождението и обединението на българския
народъ, се създадоха епопеи, на които могатъ да за-
виждатъ и най-могжщите народи. А кои сж тези пол-
ководци, които създадоха величавите епопеи? Кои сж
тези херои, които съ своето самоотрицание създадоха
безсмъртни подвизи?
Ние всички, заедно съ подрастващите поколения,
имъ дължимъ признателность. Но това не е достатъч­
но. Ние требва да познаваме делата имъ и да черпимъ
поука отъ техъ, за да се покажемъ достойни синове на
достойни бащи.
Само така предъ разкрилите се широки хоризонти
ние ще можемъ вече да вложимъ нашето творчество съ
повече опитъ и съ повече възторгъ.
Беше време, когато отъ всички страни на света до­
хождаха у насъ чужди военни мисии, т е идваха тукъ
както да се преклонятъ предъ величавите дела на бъл­
гарския воененъ гений, така сжщо и да се поучатъ
отъ насъ.

6
 А ние българите не желаемъ ли сжщо да се поу-
чимъ? Ще оставимъ ли праха на забравата да покрие
техните светли имена и техните величави д4ла?
Преди да изучаваме нЪкой си Леонидъ при Термо-
пилитЬ, не требва ли да познаваме нашите Леонидовци?
И когато направимъ това, тогава ние не само ще
разберемъ, но и ще почувствуваме колко великъ е бъл-
гарскиятъ народъ!
А ако библиотека Прослава въ своето начало има­
ше само задачата да възкресява вЬрата въ собствени-
гЬ ни сили и да внушава надеждата за по-светли дни,
днесъ вече, когато светлите дни еж около насъ и
предъ насъ, необходими сж, повелително сж необхо­
дими, както творческите сили, така и възторгътъ на
всички българи — отъ Първия гражданинъ до послед­
ния редникъ въ казармата и разностранния животъ, та
дори и до най-малкия бждещъ гражданинъ отъ учени­
ческата скамейка.
Тъкмо затова и редакцията на библиотека Просла­
ва следва неотклонно и упорито своята задача: да по-
еочва светлите дела на големите по духъ българи отъ
Третото българско царство, за да се поучаватъ всички
©тъ тЪхъ.
Въ изпълнение на своята програма библиотеката
излиза засега съ два отдела:
НАШИТЪ ПОЛКОВОДЦИ
Излиза съ четири книги въ годината.
Въ този отделъ се посвещава по една отделна
книга на всеки отъ нашите заслужили полководци,
които предвождаха войнството на Третото българско
царство презъ войните за освобождение и обединение
на българския народъ.
НАШИТЪ ХЕРОИ
Излиза сжщо съ четири книги въ годината.
Въ този отделъ се поместватъ разкази, авторите
на които сж вдъхновени отъ ония величави подвизи,
които нашите офицери и войници извършиха по всички
кжтчета на Старопланинския полуостровъ. т е х ъ ние
ще подреждаме въ страниците на Нашите херои, за да
ги оставимъ като най-скжпъ даръ на идните поколе-

7
ния. Отъ гЬхъ те ще черпятъ поука и вдъхновение,
за да следватъ единъ день пакъ техния пжть.
Когато разказите, предлагани въ Нашите херои,
достигнатъ до читателите, особено до тези, които сега
израстватъ и които ще дойдатъ, тогава те ще научатъ
твърде много за безсмъртните подвизи на своите ба­
щи. И паметьта на хероите и техните дела ще се пре-
даватъ отъ поколение на поколение и ще станатъ без­
смъртни.
А четейки тия разкази, ако читательтъ почувству­
ва могдпция духъ на родения отъ българска майка хе­
рой, ако душата му затрепти заедно съ неговите до­
бродетели и неговите стремежи, ако разпали дори само
искрица отъ оная любовь, която е нещо по-висше отъ
живота, тогава редакцията ще почувствува, че е из­
пълнила скромно дълга си къмъ херои и Родина.
Отъ библиотека Прослава

Годишниятъ абонаментъ на библиотека Прослава

— и двата отдела — е 200 лева.
Сумите да се внасятъ чрезъ пощенска чекова смет­
ка № 2676.
Абонирането става само направо въ редакцията:
БИБЛИОТЕКА ПРОСЛАВА
бул. Царь Освободитель 17, София
За справки: телефонъ 4-25-55.

8
 ГЕНЕРАЛЪ ОТЪ ПЕХОТАТА
ПАНТЕЛЕЙ КИСЕЛОВЪ

ПРОЗОРЕЦЪТЪ КЪМЪ ЕВРОПА

Отъ хилядолетия Дунавъ-1 ъ удря мътните си во-
ди въ стръмните височини между реките Осъмъ и Ян­
тра, сякашъ иска да проникне още по-наюгъ, но, срещ-
налъ съпротива, гой извива бавно къмъ студения се-
веръ, мощенъ, суровъ, още по-пълноводенъ. Съпроти­
вата на „Чуката“ и „Стъкленъ“, далечни предни посто­
ве на легендарната Стара-планина; никога не можа да
бъде сломена и те завинаги останаха стражи на сърд-
цевината на Дунавската равнина. При техъ Дунавъ до­
стига най-южната си точка и така гигантската борба на
природата създаде онова изгодно географско положе­
ние на бъдещия Свищовъ, което му обезпечи същест­
вуването презъ вековете. Защото, съ приближаването
си къмъ Сгара-планина и то срещу централните прохо­
ди презъ тази планина, това речно пристанище става­
ше естествено место за размена на единъ районъ, да­
лече надхвърлящъ границите на Дунавската равнина.
Отъ друга страна, стратегическото значение на
„Чуката“ и „Стъкленъ“, като крайни точки на височи­
ните, съставящи вододелъ между реките Осъмъ и
Янтра, беше оценено отъ най-стари времена и тукъ се
създава крепость, предназначението на която е да пази
онзи край и важните пътища, които водятъ къмъ сърд-
цето на Старопланинския полуостровъ срещу нахлува-
нията на разнородните варвари отъ северъ.
Около тази крепость изниква селище, може би от­
начало на рибари, Защото Дунавъ всекога е изобил-
ствувалъ съ риба, а може би и на ловци, Защото несъ­
ществуващите вече девствени лесове по двата брега на
реката съ давали тогава подслонъ на най-разнообраз­
ни зверове.
Това селище въ римско време бързо се разраства.
Крепостьта Нове е съ значителенъ гарнизонъ, който

9
требва ла се храни и има своите нужди. Некои отъ
римските легионери сж женени и семействата имъ се
настаняватъ въ това селище.
Самата крепость и селището е било на Стъкленъ,
а на Чуката е било изградено странично укрепление. Та- •*
зи система отъ укрепления дава сигурность и населе­
нието на селището почва да се увеличава. Въ Нове поч-
ватъ да цъвтятъ занаятите. Къмъ Нове се стичатъ про­
изведенията отъ околностьта и селището се превръща
въ цвЪтущъ градъ съ сжщото име, градъ, който при­
влича погледите на варварите, градъ, който върти тър­
говия съ все по-гол%мъ и по-гол-Ьмъ районъ.
Богатствата на този градъ сж вече такива, че вар­
варите не единъ пжть правятъ опити да го оплячко-
сатъ. Докато Римската империя е силна, Нове е билъ
здраво отбраняванъ, но числото на скитническите орди
на северъ се е увеличавало непрекженато. Положението
става неудържимо и жертва на това положение на не­
щата става богатиягъ и хубавъ градъ Нове. Нове е
разграбенъ. Нове е сравненъ съ земята. Но тъй като
географското, стопанско и стратегическо значение на
този кжтъ на брега на Дунава съ нищо не се е изме­
нило, то крепостьта и градътъ се възобновяватъ, като
сега се изграждатъ около Чуката, т. е. тамъ, кждето
сега е разположенъ градътъ Свищовъ.
Ужасите отъ варварското нашествие бързо се за-
бравятъ. Богатствата отново се натрупватъ. Около Чу­
ката изниква новъ градъ, който живее съ пулса на ста­
рия Нове. Къмъ пристанището се стичатъ произведе­
нията не само на Дунавската равнина, но на Стара-пла-
нина и богатите области задъ нея.
Римската империя, обаче, се разделя на две поло­
вини. Византия става господарь на Изтокъ. Отъ севе-
роизтокъ се явяватъ българите. Исперихъ здраво засе-
да въ Добруджа и западната граница на българското
царство стига до Свищовъ. Крепостьта на Чуката става
важна опорна точка на Испериха на Дунава и той сме­
ло гледа отъ нея на западъ и на югъ. Той правилно
преценява, че който владее Нове, владее здраво сърд-
цето на Дунавска България.
Съ пренасянето на границата още по-назападъ
стратегическото значение на Свищовъ намалява, пора­
ди владението на двата брега на Дунава отъ българ-

10
скит-Ь царе при Първото българско царство, но това
не значи, че бЬше пострадалъ като стопанско средище,
макаръ че за това нема исторически сведения.
Съ пренасяне центра на тежестьта на държавата
въ Търново при Второто българско царство значение­
то на Свищовъ отново почва да расте. Неговото при­
станище е най-близкото до столицата на България, а
като се има предвидъ връзката на Асеновци съ Влаш­
ко, не може да не се предположи, че звеното на тези
връзки е билъ Свищовъ, естественъ стратегически, сто­
пански и географски ценгьръ въ сърдцето на Второто
българско царство.
Презъ това време Свищовъ е билъ пакъ важна кре-
иость, която е пазела пжтищата за столицата, и подъ
нейна закрила нав-Ьрно е ставала размината на българ­
ските стоки съ т-Ьзи, които сж се получавали отъ се-
веръ, а сжшо и по Дунава огъ западъ и изтокъ.
Вековете, обаче, отминаватъ. Историческите съби­
тия се редятъ. На Старопланинския полуостровъ се на-
станяватъ турците, т е разпростиратъ границите на
своята империя до бреговете на Дунава и веднага оце-
няватъ значението на особеното разположение на
Свищовъ. Старата римска крепость на Нове е била
възстановена и тя придобива сжщото онова значение,
което е имала при римляните и при Второто българско
царство.
Пострадалиятъ, навЬрно, при превземането му
градъ постепенно се съвзема и при неизвестна исто­
рическа обстановка придобива привилегиите по изве­
стни традиции на собствено владение на майката на
султана.
Това височайше покровителство е имало най-голЬ-
мо значение за развитието на Свищовъ подъ турско
робство и достигането му на онова цветущо състояние,
което го превърна въ прозорецъ на българската земя
къмъ Европа още въ края на XVII столетие.
Като владение на султанката, Свищовъ е билъ ос-
вободенъ отъ произволите на неотговорни турски фак­
тори. Въ Свищовъ не може да се отбива никой право-
веренъ безъ знанието на властьта. Съ течение на вре­
мето градътъ почва да се съвзема. Занаятите отново
цъвтятъ и Свищовъ постепенно заема пакъ своето по­

11
ложение на средище, отначало въ сърдцето на Дунав­
ската равнина, а после на Стара-планина и часть отъ
Тракия.
Съ развитието на корабоплаването по Дунава расте
и значението на пристанището на градъ Свищовъ.
Въ своята книга „История на градъ Свищовъ“ Геор­
ги Константиновъ съобщава, че въ началото на XIX
вЪкъ Свищовъ е ималъ няколко корабостроителници,
а свищовската търговия се е обслужвала съ единъ
флотъ отъ сто и петдесеть гемии.
Къмъ Свищовъ се стичатъ всекидневно безкрайни
кервани отъ Източна и Западна България, отъ Стара-
планина, отъ Тракия, Македония и дори чакъ отъ Од-
ринъ. За този просторенъ районъ отъ най-голЪмо зна­
чение сж удобните проходи на Средна Стара-планина.
Решителенъ тласъкъ за развитието на гр. Свищовъ
придобива появяването на парахода въ долното тече­
ние на Дунава.
Поради това, че до Свищовъ сж могли да стигнатъ
морски кораби, значението на Свищовското пристани­
ще още повече порастна, Защото тукъ ставаше пренато­
варването огъ речните параходи, шлепове и гемии въ
морски параходи. Свищовъ, прочее,беше краенъ пунктъ
на речното плаване
Всичко това превръща Свищовъ въ грамадеиъ за
времето си центъръ, а значението на пристанището
става първостепенно. Градътъ благоденствува, той при­
влича къмъ себе си като магнитъ. Населението му се
увеличава не толкова чрезъ своя естественъ приръстъ,
колкото чрезъ преселници, които идатъ отвсЪкжде, а
най-вече отъ Балкана. Въ Свищовъ търсятъ поминъкъ
не само бедняци, но и занаятчии и хора, които искатъ
да опитатъ щастието си въ търговията.
Въ Свищовъ изникватъ търговски фирми, които
въртятъ търговия направо съ Будапеща, Виена, Браи-
ла, Галацъ, Букурещъ и даже съ Одеса и Цариградъ.
Бойкиятъ духъ на свищовския търговецъ не знае
пр-Ьчки. СвищовлиигЬ схващатъ дори, че въ интереса
на своята търговия трФбва да иматъ свои клонове въ
чужбина, ржководени отъ гЬхни близки хора: синове,
роднини. ТЬ сжщо така скоро разбиратъ, че воденето
на такава търговия не е възможно по дотогавашния
начинъ, а че е необходима солидна подготовка, специал­

12
но образование, познаване на чужди езици. Ето за­
що техните синове биваха изпращани да придобиятъ
по-други познания отъ гЬзи на бащите имъ и те, есте­
ствено, покрай специалните си знания, се връщаха съ
копнежъ за свобода и по-другъ животъ. т е идваха и
разказваха за чуждите страни, кждето нема робство,
кждето по-леко се диша и кждето всеки може да се
моли на своя Богъ.
. Покрай стремежа за специални знания се роди и
този за просвета изобщо. Ето защо въ града изник-
ватъ твърде рано училища, като свищовлиите не се
скжпятъ да привлекатъ най-интелигентните за времето
си хора за учители. Сблъскалъ се съ Западъ, свищов-
скиятъ търговецъ виждаше най-добре, че безъ грамот-
ность не може крачка да се направи, а за усшЬхъ въ
работата и дума не може да става. Започва се едно над­
преварващ въ събиране на знания и покрай нуждата
отъ специална подготовка се ражда общиятъ ламтежъ
за просвета дотолкова, че училищата въ града пълнятъ
не само момчета, а и момичета. Средства за поддържа­
нето на училищата се събиратъ отъ целия градъ, но
още тогава се създава онзи култъ къмъ дарения за
просветното дело, който култъ не е развитъ въ никой
другъ градъ на царството до такава степень, както въ
Свищовъ. Тези именно дарения издигатъ училищно­
то дело на завидна висота; числото на интелигент­
ните сили пораства дотолкова, че по едно време Сви­
щовъ фактически е не само стопански, но и духовенъ
центъръ на България.
Тукъ си даватъ среща Емануилъ Васкидовичъ, Нео-
фитъ Бозвели, а после Хрисгаки Павловичъ и плеада
други.
Въ градъ Свищовъ настава нсобикновенъ духо­
венъ подемъ. Въ Свищовъ образованиятъ човекъ вече
не е рЬдкость. Благодарение на привилегиите, дадени
на Свищовъ, българинътъ диша по-свободно, той не е
изложенъ на произволите на безскруполната власть и
затова главата му е по-високо издигната. Никжде бъл­
гаринътъ не се чувствува така, както въ Свищовъ —
градътъ на предприемчивостьта, на труда и на почина.
Тукъ всичко каточели е възможно. Тукъ каточели е до­
статъчно да се пожелае нещо, за да се достигне. Тукъ
все повече и повече се чувствува тържеството на бъл­

13
гарския духъ, Защото българскиятъ елементъ все по­
вече и повече нарастваше и мощьта на разбогагЬлитЪ
граждани се чувствуваше въ всичко.
За претъпканите съ злато кръстосващи Европа
свищовски търговци вече нема нищо невъзможно. Отъ
друга страна гЪзи хора сж корави и упорити. Те сж
първите масови културтрегери, които влияятъ непо­
средствено върху масата, Защото всекидневно сж въ
допиръ съ хора отъ всички краища на България, т е
сж, които влияятъ върху народното самосъзнание, т е
сж, освенъ това, първиятъ примеръ, че съ духъ, трудъ
и енергия може да се достигне онази независимость,
която те иматъ. Въ Свищовъ българинътъ вижда как­
во може да създаде неговиятъ събратъ и какъ се огъ­
ва предъ богатството му онзи, предъ когото те трепе-
рятъ. Отъ маазигЬ*) на свищовските търговци се под-
хвърлятъ приказките за единъ другъ светъ, въ който
нема роби и робия и въ който се живее и диша по-
иначе.
Целиятъ градъ Свищовъ, съ своя чистъ български
характеръ, съ своето денонощно движение, съ хиляди­
те коли, които всекидневно се спускатъ къмъ приста­
нището, стичащи се, както казахме, отъ всички краи­
ща на България, беше най-добриятъ и най-нагледниятъ
пропаганденъ центъръ за свобода, Защото тукъ само­
съзнанието на всеки порастваше още щомъ навлизаше
въ града, Защото тукъ се виждаше тържеството на
българския трудъ и умение, Защото тукъ българинътъ
придобиваше вера въ собствените сили.
И наистина, всичко въ Свищовъ беше плодъ на
българските умъ, енеригя и воля: и грамадните маази,
претъпкани съ стоки, и каменните кжщи, съ богата
обстановка, просторни, охолни, както самите хора, и
църквите, иконостасите на които сж окичени съ злато
и сребро, и най-сетне гората отъ мачти на безброй ге­
мии, около които денонощно се суетеха тълпи отъ ха­
мали.
Дошлите отъ вжтрешностьта не можеха да не за-
бележатъ, че въ Свищовъ фактически господари беха
българите, че турската власть всжщность беше само
*) Огромни магазини на пристанището, които сжществуватъ и
днесъ.

14
 номинална, че могжщитЯ интелигентни търговци, вър-
тещи търговия съ Европа, вършеха онова, което ис-
катъ, че силата на тЯхното злато ослЯпяваше турския
чиновникъ.
Въ Свищовъ едва ли не открито се проповядваше
за бунтъ, но не безразсжденъ, а следъ като се превземе
крепостьта отвжтре, следъ като се постигне икономи­
ческото и духовно превъзходство навсЯкжде.
За този моментъ свищовлиитЯ работЯха непре­
станно. Така тЯ скочиха направо отъ килийнитЯ учили­
ща къмъ елинскитЯ, но това направиха не за да се гър-
чеятъ, както мнозина наши автори доскоро смЯгаха, а
изключително поради онЯзи практически цели, които
влагаха въ училището изобщо — да създадатъ подго­
твени хора за търговията. Българинътъ е всЯкога прак-
тиченъ, а коравиятъ свищовски търговецъ отъ онова
време е преуспЯвалъ преди всичко съ своитЯ практич-
ность и коравина. Работата е била тамъ, че въ онова
време търговията по цЯлия Старопланински иолуост-
ровъ е била въ гръцки ржце и познаването на гръцкия
езикъ е било необходимата предпоставка за всЯки тър-
говець, който е искалъ да води по-широка търговия и
да не попада въ ржцетЯ на лукавитЯ и хитри гърци
посрЯдници, които прибираха лъвската часть отъ пе­
чалбата за своето посрЯдничество.
Че свищовлиитЯ именно съ тази цель създаватъ
елинскитЯ училища въ града си, личи най-добре отъ
програмата за сжщитЯ, споредъ която наредъ съ гръц­
кия езикъ се е изучавалъ и българскиятъ, а Христаки
Павловичъ нарича своето училище славяно-елинско. Ка-
ницъ изрично съобщава, че наредъ съ гръцкия езикъ е
билъ въведенъ и българскиятъ езикъ. Най-добре, оба­
че, изтъква това Христаки Павловичъ въ предговора
на своя „Греко-български разговорникъ“, предназна-
ченъ за изучаване на гръцкия езикъ:
— Който успЯе же въ тоя т о л к у п о т р Я б е н ъ
е з Ь1 к ъ и научи го совершенно, молимъ му се со слезь;,
да не уничтолш свой-а родъ Болгарсюй, именуващися,
както много безумни правятъ, Грекъ. Ио защо да се на-
речешъ Грекъ, о безумие и несмнсленне человЯче, защо
са Грецнте по-славни ли отъ Болгаре-те и пр. .. (к. н.
:и правописътъ запазенъ).
 Както споменахме, частната пожертвувателность
за училищата е била развита въ Свищовъ дотолкова,
че тЪ не само се издържатъ отъ нея, но чрезъ нея се
усъвършенствува и учебното дЪло въ града и то едва
ли не е първо въ България.
За да посочимъ до какви размери е достигнала
тази пожертвувателность, ще съобщимъ само нЪколко
имена. Така още въ 1812 година Филипъ Сакеларие-
вичъ, търговецъ въ Виена, е подарилъ 19.000 фиорин-
та и затова едно отъ училищата въ Свищовъ и до
днесъ носи името на този благодетели. Презъ 1836 го­
дина Иванъ х. Ангеловъ е подарилъ 20.000 леи, а презъ
1870 година Тодоръ Милановичъ (търгувалъ отначало
въ Браила, а после въ Виена) завещава на града за учеб­
ни цели грамадната сума отъ 21.000 рубли, 1.025 фио-
ринта, 3.000 жълтици и освенъ това недвижими имоти.
Т%зи грамадни за времето си цифри, представя­
щи гд-Ьли състояния, показватъ какво съзнание и колко
родолюбие е имало въ сърдцата на синовете на този
градъ и че гЬ далече надвишаватъ даренията на га­
бровците Априловъ и Палаузовъ.
Прочее, ако въ Габрово изниква първата ни гимна­
зия, то въ Свищовъ най-напредъ се полагатъ здравите
основи на учебното дело отъ Емануилъ Васкидовичъ
и Христаки Павловичъ.
За историята на учебното дело у насъ е важно да
се спомене, че В. И. Григоровичъ още. въ 1845 година
говори най-ласкаво за първото класно училище въ
града и за подготовката на учителите му. А въ това
училище въ онова време е имало тринадесети учители
и седемь учителки, които сж имали за ученици девет­
десет!-. момчета и четиридесети и шести момичета.
Но условията за търговията още се променятъ и
следното поколение намира, че еж нуждни по-други
познания., Затова презъ 1873 година Димитъръ- Шиш-
мановъ открива първото търговско училище у насъ,
което допринесе толкова много за просветата на пред­
приемчивите свищовлии, които, както е известно, презъ
първите години следи освобождението изградиха сто­
панската мощи на България.
Създаването на това ново училище въ този градъ
на просветата у насъ съ привличане на още учители въ
Свищовъ за него предизвика изникването на първото

16
учителско сдружение, което започва своето сжществу-
ване сжщо така преди освобождението, а именно
презъ 1875 година, и е фактъ отъ най-гол Ьмо значение.
Учителството въ Свищовъ е будно и на поста си.
То оказва масово влияние върху гражданството, на не­
го се гледа съ симпатия. ПросвЪтениятъ човЪкъ се тачи
и почита. Делото му се счита свето. Учительтъ е же-
ланъ гостъ и въ най-видните семейства. Той е до-
бъръ съветникъ на най-могжщите търговци по въпро­
сите за просветата и общите интереси на града.
Огъ всичко изложено се вижда, че Свищовъ жи*
вее своя особенъ животъ на брега на Дунава. Че този
животъ се различава отъ живота въ вжтрешностьта на
страната. Че тукъ, на северната граница, той наистина
е прозорецъ къмъ Европа и свищовлиите виждатъ
презъ него какво става тамъ и искатъ да наредятъ и
своя животъ споредъ възможностите по европейски.
Отъ този общъ стремежъ не остава назадъ и же­
ната-съпруга и жената-възпитателка на поколенията.
Тя се учи почти наредъ съ своите братя, тя е
вЬрна другарка въ живота на своя съпругъ и не иска
да остане по-назадъ отъ европейката, тя дори има ам­
бицията да живее и общественъ животъ и още презъ
1870 година създава първото женско дружество въ
града.
Жаждата за духовенъ животъ въ Свищовъ изпък­
ва твърде рано. Тази жажда създава култъ къмъ кни­
гата и затова още презъ 1856 година, на 30 януарий,
се създава отъ Емануилъ Васкидовичъ първото чита­
лище въ града. Не е безинтересно да съобщимъ, че
следъ освобождението библиотеката на това читали­
ще е една отъ най-богатите съ книги въ страната, че
скоро следъ изгрева на свободата тя наброява по раф­
товете си десеть хиляди тома и че години подредъ
е една отъ най-богатите провинциални библиотеки въ
страната. Това читалище сжществува до днесъ въ ху­
бавото си собствено големо здание, построено пакъ съ
дарение отъ благодетели — Еленка и Кирилъ Авра­
мови.
Какви шеметни граници е черталъ въ епохата пре­
ди и непосредствено следъ освобождението духовният»
животъ въ Свищовъ личи отъ това, че синътъ на
Христаки Павловичъ, художникътъ Николай Павло-

2 17
 вичъ, мечтае за създаването на първата художествена
академия въ града, види се, за да изпълни завета на
своя почтенъ баща, който гласеше: „Деца, азъ не мо-
жахъ да свърша щото съмъ почналъ, но дано вие до­
вършите моята работа“.
Близу тридесетхиляденъ градъ, Свищовъ, бо-
гатъ, благоденствуващъ, въ непосредствена връзка съ
Европа, смело гледаше напредъ и, естествено е, беше
пръвъ въ борбата за свободата.
И че нашето твърдение не е голословно, макаръ
данните да не сж добре разчепкани, за доказателства­
та ще се върнемъ назадъ.
Ние вече споменахме за твърде ранното събужда­
не на народното самосъзнание, което е плодъ на всич­
ки онези причини, които изредихме вече и които пре­
върнаха този градъ въ най-голЪмъ и най-важенъ сто­
пански центъръ на Северна България.
Покрай, обаче, привилегиите на града, като вла­
дение на султанката, които го запазватъ отъ произво­
лите и нахълтванията на турски елементи, требва да
споменемъ, че още презъ 1651 година въ близкото се­
ло до Свищовъ — Орешъ се появява първата книга,
напечатана на кирилица отъ епископа на Велика Бъл­
гария Филипъ Станиславовъ.
Това събитие отъ първостепенно значение не е мо­
гло да не окаже своето гол'Ьмо влияние и да не послу­
жи за св-Ьтилникъ на народното чувство въ продълже­
ние на много години.
Успоредно съ благосъстоянието расте и народното
съзнание. Следъ подготовката на Васкидовичъ Сви­
щовъ става арена за неспокойния духъ на Неофитъ
Бозвели. Презъ 1846 година Свищовъ вече е клоко-
чещъ котелъ: свещеникътъ Иванъ НедЪлковъ изхвър­
ля отъ черквата Св. Преображение и последните гръц­
ки книги.
Борбата за църковна независимость е само часть
отъ борбата за свобода. На този общъ и голЪмъ
фронтъ се нареждатъ такива видни дейци като Дра-
ганъ Цанковъ, Тодоръ Хрулевъ, Янко Мустаковъ, Ат.
Каракашевъ, Д. Шишмановъ, Миронъ Бешковъ и ре­
дица други.
Това не сж случайни xopà, подхванати отъ рево­
люционната вълна, а просветени xopà, съ обществено

18
 im'inmriiiir, заели по-късно съответните високи мЪста,
ММНЧ1И им, ц-Ьлия ни народъ.
( ln . друга страна нъ Свищовъ се създава револю-
iiHHiM iii, iHiMiiteI в, който може би е единственъ надеж-
ами, клощ. ма букурещкия революционенъ коми-
мм t. I la ( пищова, m i, Вукурещъ всЬкога може да раз­
мини е ( immolli, е главншггь и най-сигуренъ каналъ за
Нроннии.... мм I mi.hi ария, Това трЪбва веднажъ завинаги
аа • ' раиирс ( | 1И1Ц()1п, носи на гърба си значителна
•taut, пи, освободителното Д'Ьло. Той го субсидира
ни ари м и, мн,а, че едната ружа да не знае какво дава
ipti a, a Hi. ( intuii ми. не една глава е запалена. Не е
мит п, in...... ь иihm, че революционери сл-, всички и може
он ра rutiliti io I било , амо in, илтппцата, по които се е
I I | и imo hi itopoai,teline то
• intuì.... мимо споменахме, е самъ по себе си ог­
нище Ita нари um i'iiMoi i, manne н па национална пропа-
• яИДа, ит»•' I*• im, ю ш гр,1Д|, на богатствата и на тру-
ш »H И I li на м|и iiipiieM'iiHiocIa,Iа най-силно се чув-
» im iniMoM.it. im риб) inoro и най-добре се ипжд.ч-
щ и м п ш м ни piMMiiii,amara се гурска нласть.
II » '111, 0,1 н i p v i o t o name Iиордение измирам, no­
n n i .... м и т ih. oiio na i mi ItMo e t.би гне, което слага та­
п и и , I i m i n i, м и н ч а м а . i, върху цЬлня градъ и което е
мм piani! I и м инаването мн Дунава оть четитЬ на Фи-
- i t i i i I hoii и 11а1МЙом, Xnroin, прсзъ 1867 година.
l a u ..... in, па които ee иъ.злаглтъ толкова надежди,
11 pi и I минни пипала, Свищовъ. Тя разчита на по-
мч|11мп na I pila, taiiirrb на Свищовъ, където жаждата
Srt гцоПода е iiyt шала Д'ьлбоки корени. Разбира се, че
tum » t, MHiiaaaiiero па Дунава бунтътъ тр-Ьбвало да
oflxiPlHc CiminotiI, и иороятъ па народното негодуваме
да || Преп I,pur in, стихия, като обхване сърдцето на
flM»'|ilia |||,лгария. Ilo заговорътъ е разкритъ. Митхадъ
маша е особено жестокъ къмъ Свищовъ, който градъ
i'M-bia in пгМдо па бунта. Арестувани сж почти всички
•и и т ми im, града младежи, неуспТли да избЪгатъ
an i и I jtaililiun a. Са.временницитф твърдятъ, че по оно­
ва пр,*ме in. I рида не е могло да се види младежъ.
I lpt1«,-вдига, както споменахме, на Митхадъ паша е
I и, ип че явно издава желанието му веднажъ завина-
III ди лнмшднра съ това мощно бунтарско гнездо.

19
 1-дна часть отъ съзаклетницитЪ сж били обесени
въ града за назидание, друга въ Търново, а въ Диаръ-
Бекиръ с® били изпратени тридесеть и двама души.
Въ Свищовъ почти нЪма незасегнато семейство.
Ако синътъ не е увисналъ на вжжето или не е изпра-
тенъ на заючение, той е задъ границата, кждето се
скита немилъ и недрагъ, или пъкъ е загиналъ следъ
присъединението си къмъ споменатите по-горе две
чети.
Ето, прочее, каква скжпа дань плати Свищовъ на
д%лото за освобождението на България.
Каналътъ, обаче, се използува и презъ следната
година. Както е известно, на пети юлий 1868 година
пакъ при Свищовъ минава четата на X. Димитъръ и
Ст. Караджа, а това говори твърде много, Защото то­
ва преминаване, естествено, не е станало безъ съдей­
ствието и подготовката на Свищовския комитетъ, ма-
каръ че членовете му Григоръ Д. Начевичъ, Димитъръ
Г. Аневъ, Петъръ В. Кръстевичъ, Тома Пантелеевъ сж
напустнали града.
За да завършимъ картината на неспиращата рево­
люционна дейность и на високия духъ на града, требва
да споменемъ Иваница Данчевъ и Никола А. Славковъ,
които ставатъ членове на Централния революционенъ
комитетъ въ Гюргево и заобйкалятъ Хр. Ботйовъ, за да
подкрепятъ делото му, като служатъ, безъ да държатъ
сметка за жертвите, които требваше да принесатъ
предъ олтара на Родината.
Общото впечатление, прочее, е, че въ Свищовъ
всички, споредъ силите си и възможностите, служатъ
на своето нещастно отечество: който има пари, отделя
отъ техъ, безъ да ги скжпи; който е младъ, готовъ е
да се пожертвува, а който е интелигентъ, влага всич­
ките си сили и способности за народното дело.
Издигналъ се надъ нивото на другите градове, то­
зи градъ-ирозорецъ не служи само на грубите си ин­
тереси, а богатствата му се употребяватъ, за да може
да нахлуе задъ Дунава повече светлина и повече съз­
нание. Въ Свищовъ твърде рано беха стигнали до съз­
нанието, че българскиятъ гений ще преуспее само то­
гава, когато свободата огрее благодатната българска
страна. Ето защо той беше наистина прозорецъ къмъ
Европа, прозорецъ къмъ бждещето.

20
 Накрая ние не можемъ да не спремъ вниманието на
читателя, че руското командуване не току-така се спрЪ
на този градъ като най-подходящо мЪсто за минаване
на такова голЪмо препятствие, каквото е реката Ду-
навъ.
На Свищовъ се разчиташе. Свищовъ, освенъ че
требваше да стане база въ тила на руската войска, пре­
хвърлила се на другия брЬгъ, освенъ че беше страте­
гическа .точка, се избра и затова, Защото тридесетхи-
лядната му еднородна българска маса щЪше да бгкде
опора въ трудни моменти на едно такова деликатно
место, качдето требваше да се премине една такава го-
лема река.
И руското командуване никога не се разкая за своя
изборъ. Презъ Освободителната война Свищовъ изигра
видна роля, за която още нищо не е писано, но която
се подразбира и е твърде ясна за специалистите.
Така градътъ-прозорецъ къмъ Европа стана про-
зорецъ и на нашата свобода и неговиятъ духъ се отра­
зи въ духовния животъ на делата страна презъ пър­
вите години следъ нашето освобождение.

ПРОИЗХОДЪ
Както вече изтъкнахме, гр. Свищовъ бЪше станалъ
мшнптъ за всички онези дейни xopà, които търсеха
поле за работа и не искаха да се примирятъ съ поло­
жението си на роби, обречени да се грижатъ само за
Имслацния. Въ Свищовъ още въ края на XVIII и начало-
lo из XIX вЪкъ можеха да намЪрятъ просторъ за дей-
IlocTi. всички онези, които вярваха въ собствените си
Сили, независимо отъ това, дали бЪха занаятчии, земе­
делци или безимотни, разчитащи само на собствената
СИ мускулатура. Поминъкъ имаше за всички. Едни отъ
Пришелците успиваха, други загиваха, но водовърте-
рЪТЬ на живота около скелята*) продължаваше. Той
Не мижеше да спре. Обратното, отъ день на день той се
шсилвнше.
Ва да потърси своето щастие, единъ день и бай
Моньо ori» Вишовградъ пристига въ Свищовъ. Присти-

+) 11риетани1цето.

21
га като майсторъ-строитель и не се разкая. Съ своето
умение, съ своята добросъвЪстность и работливость
той скоро си спечелва добро име и свищовските тър­
говци и чорбаджии не само го търсятъ, но и добре
възнаграждаватъ. Па и бай Моньо е знаелъ цената на
своя трудъ и умение въ онова време, когато майсто­
рите-строители като него сж били истински доморас­
ли инженери и архитекти. Те еж съставяли планове­
те на строежите, те сж си правили изчисленията и не
сж мислили да мамятъ своите клиенти. Обратното,
строили сж отъ любовь къмъ самото изкуство, строили
сж не за по година-две, а за векове, подбирали сж са­
ми материалите и сж били горди съ работата си.
Точно такъвъ майсторъ-строитель е билъ бай Мо­
ньо отъ Вишовградъ, всякога сериозенъ, навжеенъ и
заетъ дотолкова, че почватъ да го наричатъ бай Мо­
ньо Киселиятъ. Особено майсторътъ е билъ „киселъ“
по отношение на своите помощници и работници —
дошли при него да учатъ занаятъ младежи.
Киселъ е билъ, Защото е искалъ работа, съвест-
ность и сериозно отнасяне къмъ занаята. Киселъ е
билъ, Защото е искалъ да посвети всички тЪхъ въ слож­
ните тайни на своя занаятъ, а не всекога е срещалъ
възприемане, схващане и похватность. Отъ друга стра­
на, разбогатяващите бързо свищовлии ставаха все по-
взискателни и взискателни, т е искаха домове не както
се строеха въ вжтрешностьта на страната, а каквито
беха виждали въ Европа — удобни, просторни, съ по-
друго разпределение.
Така постепенно бай Моньо създаде своя школа
въ този своеобразенъ и живеещъ съ съвсемъ другъ
пулсъ и духъ градъ, но ставаше все по-киселъ и по-ки-
селъ, така че прозвището му киселъ не се делеше вече
стъ името му и въ града иначе не го знаеха, освенъ
като Моньо Киселиятъ. Отъ този прекоръ, прочее, про­
излезе фамилията Киселовъ.
Но макаръ да беше навжеенъ и „киселъ“, бай Мо­
ньо беше търсенъ и уважаванъ. На него се възлагаха
всички по-значителни строежи и затова беше претру-
панъ съ работа. Съ своя трудъ, умение и пестеливость
той рано спечели добро състояние, построи си самъ
домъ около черквата Св. Тройца и стана свищовски
гражданинъ.

22
 Наистина, майсторъ Моньо по талантъ и способ­
ности не можеше да се мери съ такъвъ гений, какъвто
беше майсторъ Фичето на онова време, който предприе­
маше постройка на мостове, църкви, обществени зда­
ния, но такива хора като майсторъ Фичето еж изклю­
чителни натури и не всеки день се раждатъ.
Майсторъ Моньо, обаче, напълно задоволяваше
вкуса на своите съграждани.
.Колкото той беше „киселъ“ за хората, толкова до-
бъръ и милъ беше като съпругъ и баща. Особено той
обичаше своя сдинственъ синъ Георги. За своя Георги
той беше готовъ всичко да направи, за него трупаше
скромните си спестявания, за него живееше. Георги
бЪше добъръ и признателенъ синъ. Той рано се беше
иаучилъ да цени трудолюбието и усилията на своя
баща и единствената му мечта беше по-скоро да пора-
стне и да го освободи Отъ тежката му и непоносима
работа, защото по онова време майсторътъ требваше
да работи наравно съ работниците и всичко по-тежко,
по-опасно самъ да извършва.
Успоредно съ запознаване съ грамотностьта Геор­
ги се учеше и на тайните на търговията.
Наследилъ отъ своя баща предприемчивостьта и
ценното качество да разчита на собствените си сили,
той бленуваше за онзи день, когато ще може да слезе
на скелята и да опита щастието си.
И той още като малъкъ слухтеше, възприемаше и
се мжчеше да надникне въ всички тайни на така слож­
ната и опасна търговия съ зърнени храни, която за
едно кратко време издига хората на шеметна висота,
пълни сандъците имъ съ злато или пъкъ ги пре­
връща въ последни бедняци.
Особено опасна, но и толкова по-привлекателна
беше тази търговия въ онова време, когато конкурен­
ция почти немаше и всичко се свеждаше къмъ това да
не бждешъ ограбенъ, да стигнешъ навреме на подходя­
що пристанище и да доставишъ зърнени храни въ до­
бро състояние, Защото по Дунава не единъ пжть се
явяваха речни разбойници, а ветърътъ, който движеше
гемиите срещу течението, спираше и платната увисва­
ха върху мачтите като дрипи.
На Георги Киселовъ, обаче, провърве дотолкова,
че той съ спестяванията на баща си, поверени му съ

23
благословия, скоро сл-Ьзе на скелята и завърт-Ь такава
търговия, че б-Ь въ състояние да изпълни първото си и
най-гол-Ьмо желание: да отърве натегналия си вече ба­
ща отъ опасния му занаятъ.
И майсторъ Моньо веднажъ завинаги закачи ин-
струментит-Ь си въ мазата на изградения съ собствсни-
т-Ь си ржце домъ и започна да се навърта около своя
синъ, за да му стане „вЬренъ ключъ“ и „свое око“ въ
мазата на скелята.
Но Георги Киселовъ все още пипаше внимателно
и, така да се каже, още се учеше. Той купуваше, но
самъ не изнасяше, а препродаваше на други търговци,
бЬше недов-Ьрчивъ и се задоволяваше съ малко.
РаботитЪ му, обаче, върв-Ьха, и още първиятъ
опитъ съ продажба направо въ Турну-Северинъ изл-Ь-
зе толкова сполучливъ, че той б-Ьше увл-Ьченъ отъ об­
щия водовъртежъ, който тогава б-Ьше обхваналъ всич­
ки търговци. Следъ две-три продажби въГалацъ и Браи-
яа той се снабди съ собствена гемия и вече напълно
разгъна младигЬ си сили. Сега той гледаше по-самоу-
в-Ьрено предъ себе си, макаръ че б'Ьше все така скро-
менъ, добъръ и тихъ.
Неговата предприемчивость и качества б'Ьха забе­
лязани отъ съгражданитЬ му. За него все по-често за­
почнаха да говорятъ въ града и, понеже бЬше ергенъ,
да подхвърлятъ на баща му, че е време и въ т-Ьхната
кяица да се разшета млада булка.
Бай Моньо копн-Ьеше за внучета, но синътъ му не
бързаше. Той имаше свои планове: преди всичко рабо­
тата му трЬбваше да осигури бждещето на децата му
завинаги, а сжщо така тр-Ьбваше да се спечели и за
свой домъ. Въ кжщата на баща му ще си жив-Ье са-
миятъ той, а за него е нуждна нова: гю-просторна, по-
модерна, отговаряща на положението му.
Когато б-Ьше построена и втората кяица въ двор­
ното м-Ьсто на бай Моньо, сватовет-Ь не можеха вече
да бждатъ изпждени. Житарьтъ Георги Киселовъ тр-Ьб­
ваше да бжде ожсненъ, а моми отъ най-виднитЬ се­
мейства на града б'Ьха съгласни да се омжжатъ за него.
Изборътъ му падна върху момиче отъ видния сви­
щовски родъ Дюлгерови. Сватбата се отпразднува та­
ка, както всички богати свищовски търговци сж вър­

24
шели това. Веселбата продължи нЪколко дни и въ нея
взе участие половината градъ.
Младата булка се показала енергична, пъргава же­
на, която скоро взе управата на цялата кжща въ свои
ржце. Отлична домакиня, както всички свои съграж­
данки, сама богата, съ приказна за времето си прикя,
тя скоро превърнала своя домъ въ едно истинско гнез­
до за почивка на своя съпругъ. Но Томаица не се задо­
воли съ- онЬзи мобили, които бБше сама донесла или
заварила въ дома на своя младъ съпругъ. Тя мечтаеше
за рядката още въ онова време мека мебель, за гарде­
роби и скринове отъ чужбина, изобщо за обстановка,
каквато е виждала въ най-богатитЬ кгвщи на града.
Единъ день тя разкри своигЬ бл-Ьнове на привър­
залия се вече къмъ нея и обожаващъ я съпругъ и гЬ
станаха скоро действителность.
Двамата съпрузи заживяха живота на видно тър­
говско семейство отъ онова време и Богъ благослови
гГ.хния бракъ. Едно следъ друго се раждатъ шесть
деца: Симеонъ, Илия, Пантелей, Аигелъ, Елена и Евдо­
кия. Децата изпълватъ кгвщата съ животъ и радость.
Рлсълъ егмъ, Георги Киселовъ жадуваше въ дома му
да има повече хора.
И когато гЬзи деца растКха въ он-Ьзи години—
още преди освобождението, никой не предполагаше,
че на едно отъ тКхъ е емдено да стане генералъ и то
отъ своя, родна войска, Защото, колкото въ Свищовъ
и да живееха съ надеждата за свобода, никой не пред­
полагаше, че тя вече е толкова близка.
Ето отъ какъвъ родъ произхождаше третиятъ
с и т . на Георги Киселовъ — Пантелей, роденъ въ
Сшпцовъ на 23 октомврий 1863 година, и ето при каква
обстановка требваше да израстне той, за да се създа­
де мри редъ обстоятелства предпоставката за оформя­
нето на онази фигура, която израстна до ония разме­
ри, които разгъна при Тутраканъ.

ДЕТИНСТВО И ЮНОШЕСТВО
Каленъ въ търговията, Георги Киселовъ не само не
спираше, но все повече и повече се увличаше. За не­
говия предприемчивъ духъ се откриваха все нови и но­
ви хоризонти. Златната треска го б-Ьше обхванала и

25
той рискуваше, извършваше най-опасни търговски опе­
рации и като главнокомандуващъ, хвърлилъ и послед­
ните си резерви, очакваше резултатите. Спокоенъ,
твърдъ, самоуверенъ, Защото познаваше вече всички
тайни па търговията на едро съ зърнени храни, знаеше
кога и кгг.де да се яви, за да нанесе новъ ударъ.
Отначало той мореше вълните на Дунава само съ
своята собствена гемия. Следъ като я натовареше до­
бре и дочакваше търпеливо попжтенъ ветъръ, той тръ­
гваше или надолу къмъ Браила, или пъкъ нагоре къмъ
Турну-Северинъ. Фитилътъ на топчето, настанено на
носа на гемията, се подпалваше, сетне гърмежътъ се
отекваше въ Чуката. Матросите се разтичваха да раз-
пънатъ платната. Капитанътъ турчинъ натискаше
влево или вдесно лоста на кормилото, а Георги въ дъ-
лъгъ до кокалчетата на краката му кожухъ тръпнеше
въ утринната хладина и се прощаваше съ родния си
градъ.
Никой не знаеше кога и какъ ще се върне и изоб­
що дали ще види пакъ този стръменъ брегъ, съ който
беше свързанъ завинаги: на Дунава можеше всичко да
стане — или буря да се извие, или гемията да заседне
некжде, или дори да бжде нападната. Отъ друга страна
пжтуването беше бавно и напълно въ зависимость отъ
попжтния ветъръ. Въ това време цените на храните
можеха катастрофално да спаднатъ, можеше и да не се
търсятъ. Галацъ, Браила и Турну-Северинъ беха евро­
пейски тържища за храни и цените диктуваха те, а не
Свищовъ. За да се получи цена, требваше да се стигне
тамъ заедно съ стоката, да се види тя отъ купувача, че
тогава чакъ да се извърши сделката. А това значеше,
че търговците като Георги Киселовъ пжтуваха на свой
рискъ и целото техно състояние беше изложено все-
кога на риска на многото обстоятелства.
Но точно тази неизвесгность, точно този рискъ
гъделичкаше тези корави и предприемчиви натури и те
се носеха на гемиите ту надолу по течението, ту сре­
щу него: напролеть, когато черешовите води*) набъб-

*) Черешови се наричаха, Защото прииждането на реката

ставаше по череши, поради топенето на снеговете по високите
планини въ горното течение на реката тъкмо по това време.

26
ваха и реката се превръщаше въ сжгцинско море, или
наесень, когато се показваха пЪсъцитЪ.
Търговскиятъ нюхъ, предвидливостьта и голЪ-
миятъ опитъ ги ржководеха и те действуваха почти без­
погрешно. Наистина, краховете въ онова време не б%ха
рЪдко явление и мнозина стигаха до просяшка тояга, но
на местото на падналите въ тази неснираща икономи­
ческа борба идваха нови воини, съ нови сили, и тя про­
дължаваше до безкрайность.
При тази обстановка на търгуване фатализмътъ
между житарите беше развитъ до най-големи разме­
ри. Те имаха свои светци-покровители, установени
бЬха дни на курбани и се държеше и разчиташе твър­
де много на щастието. Тръгне ли на некого, върви
му, но когато рече да спре, нищо не е въ състояние да
промени благоволението на сждбата.
Иа Георги Киселовъ, обаче, му вървеше. Скоро
той вече не се задоволяваше само съ своята гемия, а
наемаше и чужди. Както споменахме по-рано, Свищовъ
разполагаше съ цела флотилия отъ гемии и той все-
кога можеше да намери толкова, колкото му требваха.
Това зависеше отъ количеството на закупените презъ
есеньта и зимата зърнени храни и складирани въ мази­
те на скелята. А всека такава маза на Свищовското при­
станище събираше не по-малко отъ 30—40 вагона, а
имаше и такива, които можеха да побератъ до 100—
150 вагона.
Сега Георги Киселовъ тръгваше на пжть понекога
съ 4—5 гемии. Състоянието му, прочее, растеше. Въз­
можностите му ставаха по-големи. Той гледаше вече
съ по-голема вера на бждещето и твърде отрано почна
да подготвя своите синове да подематъ работата му.
Още отъ ранни години те требваше да слизатъ на ске­
лята, да разпознаватъ зърнените храни, да надничатъ
въ мазата, да се запознаватъ съ помощниците на баща
си, съ клиентите и селяните отъ близките и далечни
села. Но преди всичко Георги Киселовъ държеше на тех-
ното образование. Постоянното усложняване на тър­
говията, пътуванията въ чужбина, нуждата отъ езици
— всичко това все повече го убеждаваше, че бждещиятъ
търговецъ требва да притежава солидно образование,
независимо отъ опита и специалните познания.

27
 И ето, за да даде солидно образование на синове-
тЪ си, Георги Киселовъ не жалеше средства. Следъ ка­
то завършваха основното си образование, децата се из­
пращаха въ класното училище, а независимо отъ това
за по-солидно образование бКше наелъ като частенъ
учитель даскалъ Георги Боровъ.
ВсКки следобЪдъ даскалъ Георги пристигаше въ
дома на Георги Киселовъ и се започваше приготвянето
на уроцитК за следния день. Едвамъ следъ това може­
ше да се играе или да се слКзе на скелята въ мазата.
За подготвянето на уроцит-Ь само единъ отъ сино-
ветК нямаше никога нужда отъ подканяне. Това бЪше
Пантелей.
ВсЬксга сериозенъ, послушенъ и кротъкъ, Панте­
лей обичаше науката и съ всичко подчертаваше своето
ученолюбие. Него даскалъ Георги Боровъ сварваше
разгърналъ учебника или тетрадкитК си, докато братя­
та му грКбваше понКкога не само да подканя, но и да
заплашва, че ще ги обади на майка имъ. Съ бащиното
имъ име той не си служеше, Защото той б^ше твърде
мекъ спрямо децата си, гал-Ьше ги и понКкога се пра-
вКше, че не забелязва простжпкитК имъ. А двамата по-
голКми братя на Пантелей бКха буйни и палави мом­
чета, които разчитаха повече на своитК способности
въ науката, отколкото на упорития трудъ.
Майка имъ, Томаица, обратното, бЪше жена, която
отдавна б%ше доловила, че момчетата требва здраво
да се държатъ, и затова заплахигЬ на даскалъ Георги
оказваха бързото си въздействие. Освснъ това майка
имъ всЬкога намираше време да надникне, за да види
какво става около даскалъ Георги, и тогава и Симеонъ
и Илия ставаха най-кроткитЪ и най-внимателни ученици,
поне до онзи моментъ, докато заглъхваха стжпкитК на
суровата имъ майка.
Симеонъ и Илия твърде много държеха на своигЬ
години и Пантелей въ всичко трКбваше да имъ отстжп-
ва. ТЪ знаеха за слабостьта на родителигЬ си къмъ
всКкога акуратния и изпълнителенъ Пантелей и си връ­
щаха, като го дразнеха, караха го да извърши той въз­
ложената имъ работа и дори стигаха до тамъ (споредъ
думитК на живата имъ сестра), че при завръщане отъ
училище чакаха дотогава предъ портата съ ржце въ
джебовегЬ, докато Пантелей не имъ отвори.

28
 - - Понякога тЪ стоеха по псловинъ часъ предъ
Мси, по не си отваряха сами, — твърди сжщата.
Кроткиятъ Пантелей не се сърдеше на братята си.
Той ги обичаше и имъ прощаваше всички шеги. Ма­
каръ много добре да знаеше, че майка му праща не не­
го, а Симеонъ или Илия на скелята при баща му, той
покорно тръгваше и се връщаше безъ да упреква, безъ
ди се сърди и оплаква.
ВсФкога правдивъ и честенъ, той бЪше заслужилъ
пълното довЪрие на родители-гЬ си. Никога той не лъ­
жеше и затова, когато майка му искаше да се добере
до истината, обръщаше се къмъ него, а баща му му
поверяваше понякога и големи суми.
11о макаръ че Пантелей притежаваше гЬзи ценни
Качества, макаръ че бЪше любимецъ на баща си, ма-
Каръ че лесно възприемаше бащината си работа, тър-
гоииита не го привличаше.
Баща му твърде рано долови, че него не го при-
иличатъ нито мазата, нито купищата храни, нито тев-
теритЬ, нито златото.
Детето твърде отрано бЪше заживяло своя осо­
бени животъ. То се вдълбочаваше въ себе си, разви-
шние все повече и повече своята любознателность и
предпочиташе да остане самъ, но да се наднесе надъ
Книгата и така да остане часове. За Пантелей нЪмаше
по голямо удоволствие отъ четенето. Обичьта му къмъ
книгата се прояви твърде рано и тя стана по-късно у
На о втора натура. Споредъ думитЪ на неговата жена,
п пералътъ никога не е заспивалъ безъ да почете ве­
черно време въ леглото си.
ЧетЪлъ е той всичко, каквото му попадне подъ рж-
ка, и никога не се е насищалъ.
Разбира се, като дете той не е разполагалъ съ мно-
ю книги. Въ онова време, преди освобождението, на­
шата литература е била съвсемъ оскждна и той инстинк-
Iпнпо е потърсилъ отдушникъ, като е удвоилъ приле-
жаписто си въ изучаване на чужди езици.
Въ класното училище въ Свищовъ въ онова време
сс е преподавалъ френски езикъ и Пантелей доста на­
предна въ него.
11а всЪки случай, това дете чете цялата онази наша
литература, която се мжчеше да събуди народното съз-

29
нание, която беше камбаната на бунта и зовеше на
борба за свобода.
Отъ друга страна, той чузаше отъ баща си за чуж­
дите страни, за сладостите на свободата, за единъ по-
другъ животъ безъ робия, безъ прегънатъ вратъ, за-
щото колкото животътъ въ Свищовъ и да се различа­
ваше отъ този въ вжтрешностьта на страната, колкото
робството да беше смекчено въ този градъ съ приви­
легии, той все пакъ беше кжтъ отъ Отоманската импе­
рия и свищовлиите беха рая, безправна рая, а само
на единъ километъръ, на другия брегъ на Дунава, беше
друго. И той беше виделъ това „друго“ и можеше да
сравнява, Защото следъ пжтуването на делото семей­
ство до Русчукъ баща му го беше взелъ съ себе си, за
да го заведе въ Букурещъ.
И ето, това първо пжтуване извънъ границите б е­
ше произвело грамадно впечатление на Пантелей. Той
беше разширилъ своя хоризонтъ, беше виделъ го-
лемъ свободенъ градъ, беше вкусилъ, макаръ и за
кратко, отъ единъ новъ животъ, така много различа-
ващъ се отъ този въ Свищовъ, и можеше да сравнява.
Отъ друга страна, баща му Георги Киселовъ не
стоеше настрана отъ онова, което ставаше въ родния
му градъ въ навечерието на освобождението. Наистина,
той не вземаше дейно участие въ комитета, не е между
делегатите и съзаклетниците, но гой е стопроцентова,
българинъ, жадуващъ за свобода, очакващъ „дело
Иванъ“ и подпомагащъ, както всичките му събратя, съ
злато народното дело.
А въ това време въ Свищовъ се развиваха онези
събития, които описахме на друго место и които свър­
шиха така катастрофално за града.
Пантелей, макаръ и съвсемъ малъкъ, беше свиде-
тель на всички тези събития. Той не беше подъ стък-
ленъ капакъ. Съвсемъ наблизу до бащината му кжтца,
на площада предъ черквата Св. Тройца, се издигнаха
страшните бесилки следъ минаването на Дунава отъ
Филипъ Тотю.
Какво е ставало въ душата на това кротко и впе­
чатлително дете? Вдобавъкъ на всичко, не бива да се
забравя, че той се учи въ училище, учителите на което
еж всички дейци, а между техь има хора, които иг-
раятъ видни роли въ освободителното ни дело. За техъ

30
 учениците сж били първата аудитория на гЬхнигЬ
мЧ‘ п, чрезъ децата се е влияело върху родителите. Се­
мето, прочее, се е сеело още въ най-крехките души,
ui да се роди онзи плодъ, който превърна града Сви­
щова. въ едно гнездо отъ оси, което Митхадъ паша съ
такава жестокость искаше да унищожи, но беше вече
гпърде късно.
11ационалното чувство, прочее, се развиваше въ
малкия Пантелей до болезненость, но той таеше всич­
ко въ себе си. Той само възприемаше и въ душата му
ipbeiue онова голямо родолюбие, което по-късно му
послужи за най-здрава основа, когато требваше да
разрешава съ меча си големите народни въпроси.
Не малко за определянето на Пантелей беше допри-
нгсълъ и частниятъ му учитель Георги Боровъ. Този чо-
«екъ, членъ на местния рсволюционенъ комитетъ, то­
пи големъ патриотъ не можеше да не влияе върху
I поя ирилеженъ ученикъ, следъ като всеки день беше
ВЪ догшръ съ него, следъ като всеки день беше въ до­
ма му, следъ като беше наетъ на свободни начала да
Го подготвя, да разширява знанията му.
11е следва ли да се предполага, че Боровъ въ този
случай не ще изпустне представилата му се възмож­
ности да спечели за делото децата на едно видно се­
мейство, децата на единъ богатъ човекъ, да разтвори
п.рдцата имъ за светото дБло на българина?
Боровъ не е ималъ нужда да агитира, да държи
речи, да убеждава. Времето е било въ негова полза, а
ннторитетътъ му на учитель — големъ, за да се въз­
приема всека негова дума, всеки неговъ упрекъ, всеки
жестъ.
Влиянието, прочее, на Георги Боровъ върху бжде-
щпи генералъ е било несъмнено големо, още повече,
че, както споменахме, малкиятъ Пантелей е най-усърд-
пия му възпитаникъ и той го снабдява съ така люби­
мото му четиво, той го наставлява и опжтва, той на-
irl.рно му сочи онзи различенъ пжть, който бждещиятъ
генералъ избира, въпреки насоките на баща си, въп-
рГ.ки онова, което той му внушава, за да го направи
достоенъ наследникъ на своята фирма, достоенъ про-
дължитель на делото му. Георги Киселовъ отначало
сигурно е разчигалъ най-много на своя любимецъ, за-

31
щото е виждалъ способностите и качествата на своето
дете и е разчиталъ на гЬхъ.
Събитията, обаче, се развиватъ съвсемъ иначе.
Желанията и плановете на големия наистина търго-
вецъ Георги Киселовъ сж едно, думата на историята
— съвсемъ друго.
Той можеше да разширява своята търговия, да
трупа богатства, да кичи кжщата си съ мобили отъ
Виена, да я превърне напълно въ европейски домъ, да
изписва рокли и накити за своята съпруга отъ Виена и
Букурещъ, да възпитава децата си по европейски, но
беше твърде малъкъ, за да влияе върху бждещето на
единъ народъ, целъ настръхналъ и готовъ за борбата
на животъ и смърть.
Георги Киселовъ не беше родоотстжпникъ, нито
пъкъ беше лишенъ отъ българско чувство. Той виж­
даше какво става наоколо, подпомагаше делото, услуж-
ваше, прехвърляше съ своята гемия куриери на Цен­
тралния комитетъ, книжа, литература и даже оржжие.
Колкото и да се криеше отъ децата онова, което се
вършеше, те не можеха да не забележатъ нещо, да
не се досетятъ. т е беха трима интелигентни, надарени
малчугани, които си пъхаха нослетата навсекжде, кои­
то знаеха кой е вуйчо имъ Ангелъ Дюлгеровъ *) и де-
леха впечатленията си, живееха съ пулса на това бур­
но време.
А въ това време годините минаваха. Отъ деца
те станаха юноши. Нещата имъ ставаха все по-ясни,
събитията обясними. Като далечно ехо до техъ достиг­
на слухътъ за кланетата въ южна България презъ време
на Априлското въстание, но, когато турската власть
взе изключителни мерки и въ далечния Свищовъ, те
заедно съ своите съграждани настръхнаха.
Въ техния домъ се зашепна. Баща имъ грижливо
залостваше портата и поржча специално железо за за-
лостване на вратата, водеща въ горния етажъ на кж­
щата, въ който се прибираха всички нощемъ.
Времето беше изключително. Баща имъ шушука­
ше до късно съ майка имъ. Търговията на скелята съв­
семъ беше замрела. Все по-често и по-често се споме-

*) Единъ отъ дейците за свободата и членъ на местния

комитетъ.

32
пипаше за „дЪдо Иванъ“, за онЪзи наши братя отъ се-
нсръ, които щЪха да дойдатъ и ни освободятъ. Вой­
ната б'Ьше обявена. Свободата щЪше да дойде заедно
съ буйнитЪ черешови води.
Вече юноша, Пантелей трескаво очакваше онова,
което щ-Ьше да стане. РуситЪ бЪха на другия брЪгъ
на Дунава. Дали т% щЪха да се явятъ отсреща и въ
1имничъ? И н%що смжтно се раждаше въ душата на
юзи нисичъкъ, хилавъ, мълчаливъ юноша. Една още
бледа мечта завладяваше неговия духъ, който не дър­
жеше смЬтка нито за годинигЬ, нито за далото.
Не може ли и той да грабне пушка? Не може ли да
поведе истинска война, така както своитЬ съмахленски
другари?
И чудно, тЪзи здрави, червендалести момчетии охот­
но му се подчиняваха, но не Защото б'1зшс чорбаджий­
ски синъ, а Защото въ него имаше н1ицо, което ги ка­
раше да го слушатъ, Защото той умееше да направи
гЬхнигЬ игри на войници интересни, Защото чувству­
ваха, че той не само играе, а влага себе си цЪлъ въ
игригЬ.

РЕШЕНИЕТО
БЪше дошълъ очакваниятъ отъ векове моментъ.
РускигЬ войски бЪха минали при Дерменъ-дере Дунава
и вече щЬлъ день се чуваха изстрели. Настръхнали,
i вшцовлиитЪ очакваха скрити въ домовегЬ си изхода
отъ този бой отвждъ Стъкленъ. Градътъ бЪше опу-
стЪлъ. Само заптиета и конници препускаха презъ гра­
да, а прибледн-Ьлит-Ь аскери се промъкваха и поглеж­
даха боязливо къмъ срещния брЪгъ.
Презъ този день и семейството на Георги Киселовъ
задъ залостената порта очакваше какво ще стане. Наи­
стина, никой не знаеше, че въ това време капитанъ
Фокъ *) съ своята рота извършваше единъ отъ гол-Ь-

*) Първиятъ командиръ на рота, който е миналъ Дунава.

По каприза на еждбата той, изб-Ьгалъ четиридесеть години no­
li i.cHo отъ болшевикигЪ, почина преди десетина години въ Сви-
щонъ и б"Ьше погребанъ при своит-fe бойни другари, загинали
»1, 1877 година за нашата свобода.

а зз
митЯ подвизи презъ тази война, за да се задържи на
тЯсната ивица на брЯга, и че само благодарение желяз­
ната воля на генералъ Драгомировъ опасната операция
за минаването на Дунава успЯ.
Не, никой въ Свищовъ не знаеше, че свободата на
града е така близу и въ сжщото време въ такава зави-
симость отъ смЯлостьта на единъ младъ офицеръ-хе-
рой, какъвто бЯше капитанъ Фокъ.
И всс пакъ свищовлиитЯ вЯрваха. При страшното
напрежение, което се изживяваше въ онЯзи часове на
двадесеть и осми юний 1877 година, една увЯреность
блестЯше въ очитЯ на всички тЯзи колЯничили предъ
иконитЯ хора, вслушващи се въ всЯки шумъ, въ всЯки
изстрелъ.
Господи, помилуй! Помогни, Боже, на този изстра-
далъ народъ. Св. Богородице, нима ти не си свидетел­
ка на всички мжки и страдания, които въ продълже­
ние на вЯкове бЯха вЯчни спжтници на българина?.. .
Помогни, Божа майко, на севернитЯ рицари!
Боягь продължаваше. Къмъ пушечнитЯ изстрели
отдавна бЯха се прибавили ехтежитЯ на топоветЯ и цЯ-
лиятъ този шумъ на боя, вмЯсто да утихне, се засилва­
ше и се приближаваше къмъ града.
Бледенъ и цЯлъ настръхналъ, четиринадесетгодиш-
ниятъ Пантелей се вслушваше и богатото му въобра­
жение се мжчеше да му нарисува картината на боя.
Заетъ съ това, той бЯше забравилъ за опасностьта, коя­
то висЯше надъ града, ако руситЯ не успЯятъ и бж-
датъ отхвърлени обратно на румънския брЯгъ. Той и
не мислЯше, че тогава турцитЯ ще забравятъ за приви-
легиитЯ на града и ще подложатъ всичко на огънь и
мечъ, Защото тЯхната мнигелность не щЯше да търси
друга причина въ избора на гр. Свищовъ за мЯсто на
минаване на р. Дунавъ отъ руситЯ, освенъ въ издайни-
чество за тЯхнитЯ сили и разположение отъ страна на
гражданитЯ на този градъ.
Не, неговиятъ умъ не допускаше, че нещастието
може да дойде. ВЯковната вЯра въ „дЯдо Иванъ“ на
единъ цЯлъ народъ бЯше и негова вЯра, всмукана въ
кръвьта му заедно съ майчиното млЯко, и той се мжче-
ше да си представи рускитЯ казаци такива, каквито му
ги бЯха описвали и баща му, и вуйчо му, и многото
слуги на този голЯмъ чорбаджийски домъ.

31
 Около пладне изстрелите неочаквано се разреди­
ха, но въ замена на това се чуха съвсемъ близу до
града. По улиците неспокойно зачаткаха копита на
препускащи коне и опитното ухо долови некакъвъ
шумъ на суматоха, но още никой не смееше да подаде
глава, за да види бегството на турците.
И изведнажъ боятъ съвсемъ стихна и надъ града
Се възцари пълна тишина. Тридесетхилядниятъ градъ
каточели беше напустнатъ отъ жителите си. Нито
единъ звукъ, нито дори лаене на куче.
Но ето, на Търновското шосе каточели се изви ви­
хрушка. Тя се понесе къмъ града, но прахулякътъ не се
пиеше, а само се издигаше, и, когато се приближи къмъ
| рала, опомнилите се вече граждани отъ крайния
кнарталъ различиха, че това сж конници съ пики и из­
вадени саби, съ високи калпаци вместо фесове на гла­
вите.
Докато да се опомнятъ и разбератъ, че това е пър-
инятъ казашки разездъ, русите беха ги вече задмина-
лн и се устремиха къмъ центра на града.
И изведнажъ всичко въ този стихналъ въ страшно
очакване градъ се измени, изведнажъ радостьта заме­
ни отчаянието и всички тези хора, които се беха изпо­
крили по зимници, тавани и скривалища, се намериха
на улицата.
Русите идеха, т е требваше да бждатъ посрещна-
1И, Снищовъ беше огренъ отъ първия лжчъ на свобо­
дата. Очакваното петстотинъ години беше дошло и
всичко се свърши така бързо и така щастливо.
Пиянъ отъ радость, Георги Киселовъ прегръщаше
жена си и децата си, бързаше да се премени и даваше
нареждане въ градината да не остане нито единъ
Стръкъ цвете, отъ зимника да се извади цело буре съ
ннно, стомните да се напълнятъ съ ракия.
Тримата братя Симеонъ, Илия и Пантелей вече не
пЬча вкжщи. Тежката порта беше отлостена и те
виждаха какъ хората се нрегръщатъ и целуватъ, какъ
на.п.гь на задалите се руски войски се постилаше съ
цвЬти, черги и килими.
Русите викаха ура и свищовлиите имъ отговаряха,
ж«чнпТ. се кръстеха, а бабите ги дочакваха и целуваха
прашните имъ ботуши.

35
 Цфлиятъ градъ ехтеше отъ камбаненъ звънъ, ви­
кове ура и барабаненъ бой. Той бЪше вече съвсемъ
другъ, бЪше се превърналъ въ воененъ лагеръ и никога
вече нЪмаше да прилича на вчерашния грамаденъ
градъ, окованъ въ робство.
Съ широко разтворени очи Пантелей гледаше всич­
ко това, но най-много го влЬчеше къмъ построените,
войници. Той се вслушваше въ подаванит-Ь команди,
вглеждаше се въ формата и оржжието и н'Ьшо се раж
раше въ душата му.
Вкжщи се върна, когато вече мръкваше, гладенъ,
изморенъ, пъленъ съ впечатления, които искаше да
спод/Ьли съ братята си и баща си, но въ бащиния му
домъ го очакваше изненада: въ двора се суетиха н я­
колко руски войници, а единъ отъ слугит-Ь усп-Ь да му
пошепне, че иматъ гости — руски офицери.
И наистина, въ богатата кжща на Георги Киселовъ
бЪха настанени по негова молба руски офицери и не­
говата жена се още суетеше да приготви легла и го
щавка.
Новината, че у тЪхъ има руски офицери, много за
радва Пантелей. Сега желанието му бЪше по-скоро да
ги поздрави и разгледа отблизу. Той побърза да се
запжти къмъ гостната, кждето баща му вече гощаваше
своигЬ гости съ ракия.
Пантелей б-Ьше представенъ.
— Ну, вотъ, отъ него ще стане единъ истински
български генералъ, — каза единъ отъ гостит-Ь, безъ
да знае, че тЪзи му думи ще бждатъ пророчество.
Скромниятъ, свЪнливъ младежъ се хареса на го-
стигЬ и по-младиятъ отъ тЪхъ се впусна въ разговоръ
съ него.
— Умница! — обади се той по едно време и пога­
ли младежа.
Пантелей б^ше на деветото небе.
— Да, той не иска да стане търговецъ. Търговията
не му е по сърдце, — обясняваше въ това време баща
му на по-възрастния офицеръ.
Той слушаше, оглеждаше отвреме навреме юно­
шата и каточели н%що обмисляше, но нищо не каза.
Въ това време рускитЪ войски продължаваха да се
нрехвърлятъ на десния брЪгъ на Дунава, а на следния
день се пристжпи къмъ постройката на мостъ.
 Свищовъ бЬше избранъ за бждегца база на руската
поиска и руситЬ се установяваха за по-дълго въ този
Оогатъ градъ съ скеля, мазитЬ на която бЪха претъп­
кани съ зърнени храни, колониалъ и всичко необходи­
мо, за да се посрещнатъ първигЬ нужди на една войска,
откъсната съ хиляди километра отъ Русия.
Застояха се и гоститЬ въ гостоприемния домъ на
I еорги Киселовъ. Наистина, това не бЬха онЬзи, които
отседнаха първия день у гЬхъ, а други, но и тЬ бЬха
tva ro първигЬ — любезни, мили, съ широки руски ду­
ши и най-важното: освободители.
Сега любопитството ма Пантелей можеше да бжде
напълно задоволено. Той питаше, учеше, завързваше
познанства и по цЬли дни не се отдЬляше отъ орди-
иарцигЬ. ТЬ му позволяваха да взема гЬхнигЬ пушки,
посвещаваха го въ първит-Ь тайни на военното дЪло.
11аистина, сжщото любопитство проявяваха и неговигЬ
по-голЬми братя, но, докато у тЬхъ всичко бЬше на ше­
ги, у Пантелей все повече и повече зрееше едно реше­
ние, което той грижливо кроеше въ душата си.
Не, не, той търговецъ наистина нЬма да стане, ни-
m чифликчия или нЬщо друго, но войската го привли­
чаше. НЬщо го теглеше къмъ нея, дъхътъ му се спи­
раше като нахлупваше фуражката и вземаше пушка въ
|>.Ш1,СТЬ си.
Ще има ли българска войска? Ще може ли той да
служи въ нея?
Всички руси въ единъ гласъ твърдЬха, че, щомъ
Ьългария се освободи и войната се свърши, за нея ще
Лтдлтъ нуждни не само войници, но и офицери и тя ще
| и създаде своя, българска войска.
— Ахъ, защо съмъ толкова малъкъ! — мислеше
( и I Нителей. И той вече все по-често се спираше на ми-
СЪдьта да се посвети на войската, особено следъ като
Пойната бЬ вече свършила и вече бЬ пристжпено къмъ
съз,даването на младата българска войска.
(. лухътъ за отварянето на Военно училище въ Со­
фии достигна скоро въ Свищовъ. Разпространиха го
Първи рускитЪ офицери. Т"Ь търсЬха интелигентни мла­
дежи, годни да постжпятъ въ нашата военна алма ма-
fcpi>, НЬщо повече, тЬ убеждаваха децата на по-видни-
I Ь семейства, Защото тогава младежи съ нЬколко за­
пържени класа се срещаха рЬдко, а освенъ това мнози-

37
 на бЯха постжпили чиновници по гражданското ведом­
ство, получаваха нечувани дотогава заплати и не иска­
ха да се откажатъ отъ тЯхъ, за да учатъ.
Едвамъ следъ като отъ Военното училище излязо­
ха първитЯ наши офицери, мнозина отъ тЯзи младежи
разбраха грЯшката си. Сега, обаче, се искаше, освенъ
състезателеиъ изнитъ и препоржка отъ руски офицери,
и по-високъ цензъ, а и курсътъ бЯше удълженъ до
тригодишенъ.
Въ това време решението вече бЯше назрЯло въ
душата на младия Пантелей и за него. узна и баща му.
Той не се възпротиви. Обратното, той самъ поискалъ
съдействие отъ познати руски офицери и получилъ
обещанието на генералъ Вобриновъ, бждещъ начал-
никъ щабъ на българската войска, че той лично ще да­
де нуждната препоржка и окаже своето застжпниче-
ство, ако то бжде нуждно.
Така осигуренъ, Пантелей Киселовъ бЯше напрег-
налъ сили, учеше се и обогатяваше своя умъ. Но стана
нЯщо неочаквано: работитЯ на баща му взеха съвсемъ
другъ обратъ. Той изгуби въ една-две сдЯлки и, вмЯсто
да поправи положението си, съвсемъ се разори.
Чувствителниятъ и извънредно честенъ Георги Ки­
селовъ, като виждаше, че всичко онова, което бЯше
градилъ презъ цЯлия си животъ, за да обезпечи своИтЯ
деца, пропада, не издържа, гътна се на легло и вече не
стана. Неговиятъ организъмъ се оказа изтощенъ въ
борбата за създаване на голЯмото състояние и тон
сравнително още младъ почина.
Ето, прочее, при каква обстановка Пантелей Кисе­
ловъ трябваше да се яви въ София да държи приеменъ
изпитъ за постжпване въ Военното училище презъ
1880 година. И макаръ обстановката да бЯше така не­
очаквано промЯнена, той не се отказа отъ намЯрението
си, издържа добре конкурсния изпитъ и бЯше записанъ
въ числото на щастливцитЯ. Предоволенъ, той се за­
върна въ Свищовъ. Но въ родния му градъ го очаква­
ше друго премеждие и то въ навечерието на самото му
постжпване въ Военното училище.
Единъ день най-малкиятъ му братъ Ангелъ бЯше
намЯрилъ забравенъ оть нЯкого револверъ и, безъ да
забележи, че е пъленъ, се отправилъ при любимия си
братъ Пантелей.

38
 По онова време военнолюбието бЪше обща психо­
за за децата и играта съ оръжие — предпочитана отъ
гЬхъ. Играело се е обикновено на турци и българи.
Въоръженията всякога е билъ българинъ и, когато
той насочвалъ оръжието си, „турчинътъ“ е требвало
или да падне на колЪне, или да се просне цЪлъ на зе­
мята и да моли за милость.
Очакващъ повторението на тази игра, малкиятъ
Ангелъ насочва револвера срещу брата си и натиска
спусъка. Раздава се изстрелъ и Пантелей пада облЪнъ
въ кръвь. Куршумътъ е проникналъ въ стомашната ку­
хина. Пристига лЪкарь. Никой не очаква, че Пантелей
ще ожив-Ье. Но куршумътъ е засегналъ края на стомаш­
ната кухина и не е закачилъ червата. Наистина, кръво-
излиянието е голямо и Пантелей заприличва на вейка.
Той и безъ това, както споменахме, е билъ слабичекъ,
нисъкь и съвсемъ младъ, та съ мъка е билъ приетъ въ
училището. Освенъ това той е требвало да пази легло­
то точно тогава, когато е трЪбвало да се яви въ учили­
щето. Мжката на Пантелей е двойна. Той цЪлъ е на-
стръхналъ. Нима точно тогава, когато смиташе, че е
иостигналъ своя блЪнъ, ще трЪбва завинаги да се от
каже отъ него? . . И колкото и тежко да изживява гЬ-
зи тежки дни, гой никога не е упрЪкналъ брата си
Обратното, всЬкога е отклонявалъ упрЪцитЪ на близки-
тЬ си къмъ него:
— Малъкъ е, не е знаелъ. .. Искалъ ли е да ме
рани?...
Презъ гЪзи тежки дни Пантелей показа, че той е
истински привързанъ братъ и че обичьта му къмъ ближ­
ния е надъ всичко, даже и тогава, когато може би се
рушеше цЪлото му бъдеще.
Състоянието на младия страдалецъ бЪше такова,
че близкит-Ь му скачатъ и се разтичватъ. Майка му си
спомня за обещаното покровителство на генералъ Бо-
бриновъ и потърсва неговото застъпничество. На ге­
нерала се описва положението и той наистина се трогва.
Най-сетне, благодарение намесата на генерала, м е ­
стото на Пантелей Киселовъ въ Военното училище се
запазва, докато раната му заздравее.
Сега л-Ькуването върви по-бързо. Той е нетърпе
ливъ, но жизнената съпротива на организма му пора­
ства.

39
 Още съвсемъ слабъ, бледъ, съ невъзстановенъ на­
пълно организъмъ, той се впуска въ дългото и тежко
за онова време пжтуване отъ Свищовъ презъ Ломъ за
София, като разстоянието до Ломъ взима съ параходъ,
а отъ Ломъ до София презъ Петроханъ съ файтонъ.
Разбира се, това тежко гштуване изтощава току-
що привдигналия се отъ легло младежъ и, когато той
се явява въ Военното училище въ такъвъ видъ, изник­
ва отново въпросътъ за неговото приемане. Но жела­
нието на Пантелей Киселовъ е така голямо, молбата му
така гореща, уверенията, че той бързо ще се поправи,
така убедителни, че най-сетне училищното началство
се съгласява да го приеме условно, т. е. ако той не се
поправи и не може да изнесе суровия режимъ на Воен­
ното училище, да бжде уволненъ и изпратенъ вкжщи.
ПреодолЪлъ и последната пречка, Пантелей Кисе­
ловъ най-сетне можеше да си отдъхне и въ Военното
училище немаше по-щастливъ юнкеръ отъ него, когато
най-сетне облече мундиръ и се нареди до своите дру­
гари.
Разбира се, той скоро се поправи, настигна дру­
гарите си и неговото късно явяване не се отрази ни-
какъ върху подготовката му. Новиятъ режимъ се ока?
за най-подходящъ за здравето му. Той започна бързо
да закрепва и оттогава неговиятъ организъмъ се кали
и той стана наистина износливъ и каленъ воинъ, който
немаше нищо общо съ деликатния и хилавъ младежъ
отъ дома на Георги Киселовъ около черквата св. Трой­
на въ гр. Свищовъ.

ПРЕДЪ ПРАГА НА 40 ГОДИШНАТА СЛУЖБА

Колкото и да беше подготвенъ въ Свищовското

класно училище, за Пантелей Киселовъ въ Военното
училище се откри широко поле за работа. Тукъ той
освенъ че требваше да попълни знанията си по общо­
образователните предмети, да придобие и нови спе­
циални знания по военното дело, но сжщо така той
требваше и да се подготви за комакдиръ. Всичко това
той требваше да постигне за краткия срокъ отъ три
години, следъ което щеше да бгкде произведенъ въ
чинъ подпоручикъ.

40
 Макаръ единъ отъ най-младите отъ випуска си,
Пантелей Киселовъ се залови здраво за работа. Наисти­
на, въ строевите занятия отначало раняването му пре­
чеше, но, както споменахме, здравиятъ организъмъ
надделЪ и той бързо почна да закрепва.
Понеже въ онова време въ училището всички
офицери и преподаватели бЪха руси и се преподаваше
и командуваше на руски езикъ, Киселовъ най-напредъ
требваше да усвои този езикъ. Способностьта му къмъ
изучаване на чужди езици и познаването малко на то­
зи. езикъ отъ Свищовъ му позволиха доста скоро да
може свободно да се ползува отъ него и сега той до
насита можеше да задоволява своята слабость къмъ
четене на книги презъ цялото свободно време. Той че­
теше не само книги по своята специалность, но и всич­
ко, каквото му попаднеше подъ ржка. Така за него
широко се разтвориха вратитЪ на голямата руска
литература.
Класните занятия ьъ Военното училище не бЪха
претрупани, а отъ офицера тогава не се искаха толкова
много познания, колкото днесъ, така че юнкерътъ Пан­
телей Киселовъ всякога разполагаше съ достатъчно
време и той не го пропиляваше, а почти изщЬло употре­
бяваше за самообразование.
Все така кротъкъ, тихъ, мълчаливъ, той беше до-
бъръ другарь, но, тъй като голема часть отъ другарите
му беха значително по-възрастни отъ него, а отъ род­
ния му градъ нЬмаше юнкери, той по-често оста­
ваше самъ, настрана отъ другаритЪ си и, ако не че­
теше, бленуваше за родния си градъ, за Дунава, за род­
ната кгйща, за близките си. Той за пръвъ пжть се д е ­
леше отъ своите и лесно не свикна съ новия режимъ,
макаръ че беше изпълнителенъ. старателенъ и дисцип-
лнниранъ юнкеръ.
Всеки отпускъ той използуваше, за да си отиде въ
Свищовъ, и беше особено щастливъ, като виждаше, че
оаботата на баща му боше подета отъ братята му, че
положението на семейството се подобрява и че то не
ще се нуждае отъ неговата помощь, макаръ той и безъ
това да не можеше да я даде.
. Трите години на курса на Военното училище неза­
белязано изминаха и се приближаваше деньтъ на про­
изводството. За тези три години Пантелей беше въз-

41
мжжалъ, закрепналъ и се превърналъ въ младъ, набитъ
човЪкъ съ желЪзко здраве, самоувЪренъ и смело гле-
дащъ къмъ бждещето.
На тридесети августъ 1883 година, Тезоименнил
день на Негово Височество князъ Александъръ Батем-
бергъ, следъ парада, на който портупей-юнкеритЪ отъ
последния класъ за последенъ пжть минаха съ бердани
на рамо церемониаленъ маршъ, rb беха произведени
лично отъ княза въ първи офицерски чинъ и Пантелей
Киселовъ сложи на раменете си така многоочаквания
сърменъ офицерски пагонъ.
Само онзи, който е изживявалъ този хубавъ мо-
ментъ, може да си представи какво е изпитвалъ подпо •
ручикъ Пантелей Киселовъ въ първите дни следъ про
изводството, безъ, разбира се, и да помисли, че ще носи
формата около четиридесеть години и че тя никога не
ще му омръзне.
— За мене, — предава почитаемата съпруга ду­
мите му, — тогава морето беше до колене, чувству-
вахъ се по-могжщъ отъ китайския имперагоръ.
Но какго всЪко повишено настроение не може вЪч-
но да продължава, така и гуляите на новите подпору­
чици въ София е требвало да се прекратятъ и те едииъ
следъ другъ еж се пръснали въ различни посоки да ви
дятъ близките си и следъ това да заминатъ за место­
назначенията си.
За щастие, подпоручикъ Киселовъ можеше да ико­
номиса едно отъ пжтуванията си, Защото получаваше
назначение въ Свищовъ, въ 15-а пехотна Ломска
дружина.
Гордъ и щастливъ стжпи той на Свищовското при­
станище, пристигналъ съ парахода отъ Ломъ, презъ
който градъ требваше пакъ да пжтува, посрещнатъ отъ
всички свои близки.
Мечтата му беше изпълнена. Той беше постигналъ
онова, къмъ което така много се стремеше и което така
искрено желаеше.
Презъ гози день не единъ отъ неговите връстници
му завиде, Защото те беха вече разбрали, че бждеще-
ю , което даваше военната служба, е нещо повече o ri.
случайните големи възнаграждения, които тЬ получа­
ваха непосредствено следъ освобождението, т е беха
разбрали сжщо така, че българскиятъ народъ посреща

42
съ особени симпатии първитЬ български офицери, за-
щото тБ бБха символъ на българската самостоятел-
ность, гордость на народното съзнание. Руските офи­
цери, макаръ и освободители, не бБха свои. ТБ все
пакъ си оставаха чужди, а следъ смъртьта на Царя Ос­
вободители и възкачването на престола на Алексан-
дъръ III бБше повБлъ другъ вБтъръ.
Доволно бБше и цБлого семейство на Пантелей Ки-
селовъ. Братята му нямаха нужда отъ помощьта му, а
майка му и сестритБ му се радваха на това, че и отъ
тБхното семейство има представители въ войската и че
офицерскиятъ пагонъ на тБхния синъ и братъ връща
онова положение на семейството, което то заемаше,
когато бБше живъ Георги Киселовъ.
Следъ кратка почивка между своитБ подпоручикъ
Пантелей Киселовъ се яви въ казармата, за да започне
дългата си служба, която, както споменахме, въ про­
дължение на около четиридесети години бБше свещено­
действие и изпълнение на отечественъ дългъ.
Пантелей Киселовъ влБзе въ казармата именно да
изпълни този свой дългъ и да служи на България като
неинъ вБренъ синъ, съ пълното съзнание, че, само ко­
гато повече нейни синове й служатъ така, тя ще пре
успБе.

БОЙНОТО КРЪЩЕНИЕ
Още не бБха изминали две години отъ производ­
ството на Пантелей Киселовъ и въ младото българско
княжество замириса на барутъ.
За повръхностния наблюдатель събитията се раз­
виха съ необикновена бързина. За българина, обаче, тБ
не бБха изненада. Още следъ разпокъсването на Бъл­
гария въ Берлинъ нашитБ дБди и бащи заживБха съ
идеала за националното обединение. Условията въ Из­
точна Румелия бБха такива, че тамъ най-енергично се
заработи за присъединението къмъ Северна България,
и, когато дейцитБ на обединението се обърнаха къмъ
князъ Александъръ да вземе подъ свое покровителство
този голБмъ и отъ жизнено значение за българския
народъ актъ, той, въпрБки волята на Русия, се съгласи,
мина границата на Източна Румелия и се намБри въ
Пловдивъ.

43
 Започнаха се трескавите приготовления за война
съ Турция и трупането на войски на южната ни грани
ца, но опасностьта дойде оттамъ, откъдето тя най-
малко беше очаквана: тя дойде отъ западната ни съ­
седка.
Тогава сс започна онова епично втурване къмъ за-
падъ, коего е една отъ най-красивите страници въ ис­
торията на Третото българско царство, Защото полу-
въоръжениятъ български народъ застана като единъ
задъ княза, за да запази скъпото си и наскоро освобо­
дено отечество.
Въодушевението и високиятъ духъ превърнаха им­
провизираната българска войска въ една сила, която
скоро наказа сръбското в-Ьроломство. Сръбско-българ­
ската война, обаче, и събитията, които се разиграха
около нея, отвориха очите на българина и бЪха пър
виятъ урокъ въ късия му самостоятеленъ животъ.
По силата на импровизирания планъ за защитата
на България и твърде шраниченото количество оф и ­
цери, тъй като руските офицери-инструктори беха
изтеглени отъ страната въ момента на обявяване на Съе­
динението, младите български офицери требваше да
иоематъ командуването на по-големи единици. Ето за­
що подпоручикъ Киселовъ беше назначенъ командиръ
на рота и се намери въ числото на защитниците на
крепостьта Видинъ.
Тази стара и силна повече съ местоположението си,
отколкото съ укрепителните съоръжения и въоръж е­
нието си крепость беше набързо приведена въ отбра­
нително положение. То, прочее, продължи до самото
появяване на сърбите предъ Видинъ — осми ноемврий
1885 година.
Започнаха се тукъ, въ северозападната часть на
България, онези славни действия подъ командата на
младия и енергиченъ капитанъ Узуновъ, които учуд-
ватъ, а самата крепость съ единъ гарнизонъ отъ около
шесть хиляди души даде нечуванъ отпоръ и обърка
сметките на сръбското командуване.
Паметенъ ще остане отговорътъ на капитанъ Узу­
новъ, когато командуващиятъ сръбската войска пред­
ложи сдаването на Видинъ, за да не се пролива излиш­
на кръвь и не се разрушава градътъ.

44
 Хероичната съпротива започна. Тя беше преди
всичко активна, доказваща високия духъ на защитата
и готовностьта на всички да умратъ, но да не се пре-
дадатъ. Духътъ не падна и тогава, когато крепостьта
не само бъше обложена, но се започна борбата предъ
самите й стени. Въ тази борба има нещо величаво, из­
пълнено съ много себеотрицание и коравина.
Защитата на Видинъ, прочее, е единъ общъ под-
вигъ, създаденъ отъ всички негови защитници, и зато­
ва крепостьта можа да изпълни своето голЪмо предназ­
начение, като спре нахлуването на противника въ Се­
верна България и запази десния флангъ на нашата
победоносна армия, която следъ Сливница нахлу отъ
своя страна въ пределите на Сърбия, стигна Пиротъ и
наложи своята воля.
Въ този голЪмъ подвигъ има своя дЪлъ и младиятъ
подпоручикъ и ротенъ командиръ, подпоручикъ Кисе-
ловъ, офицеръ отъ гарнизона на крепостьта, деенъ
участникъ въ всички онези смели боеве, които се ра­
зиграха отъ осми до седемнадесети ноемврий 1885 го­
дина, т. е. до момента, когато и при Видинъ бе склю­
чено примирие.
Въ тази борба подпоручикъ Киселовъ получи свое­
то бойно кръщение, чу свиренето на куршумите, тре-
съците на орждията, погледна въ очите на смъртьта.
Колкото и кратки да бЪха действията около сама­
та крепость, тЪ бКха достатъчни да дадатъ още въ на­
чалото на службата на Киселовъ първите безценни
уроци на боенъ опитъ, които оказаха решително въз­
действие по-късно върху възгледите му и спомогнаха
да се оформи единъ твърдъ и решителенъ командиръ.
Тукъ, предъ лицето на смъртьта, въ Видинъ, подъ
ударите на страшните бомбардировки на крепостьта и
града, Киселовъ долови колко големо е значението на
командира и неговия личенъ примеръ и колко много
качества се изискватъ отъ него.
Тукъ най-сетне той еамъ имаше възможности да
проследи какво грамадно значение има упоритостьта,
вярата и смелостьта за успешното привършване на
една операция. Примерътъ беше предъ очите му. За
него не беха тайна действията на капитанъ Узуновъ.
Той знаеше съ какви ограничени средства този човекъ

45
изтръгна победата, като преди всичко поражаваше съ
своята енергичность и самоувЪреность.
Действията на коменданта на крепостьта произве­
доха гол-Ьмо впечатление на младия подпоручикъ Кисе-
ловъ, който съ свойствената му наблюдателность нищо
не изпускаше отъ очи.
Презъ дългите години на миръ, които настъпиха
въ България следъ тази война, презъ онова време, ко­
гато гой се готвеше да извърши и втората часть отъ
обединителното си дело, той често анализираше дей­
ствията при Видинъ и всЬкога стигаше до онези исти­
ни, които сж основите въ военното дело и които б1>ха
осветени отъ бойния му опитъ.
Ето защо той никога не изпадна въ никакви увле­
чения при бързото развитие на военната техника и поя­
вата на скорострелното оржжие и държеше на онези
основни начала, които още не беха опровергани на
бойното поле. И именно тукъ той беше на здрава осно­
ва. Стжпилъ твърдо на нея, той можа да си създаде
онзи мирогледъ на военачалникъ, който по-късно го
доведе до победите при Селиолу, Карагачъ и Тутра-
канъ. Въ всека една отъ техъ ние не можемъ да не
забележимъ преди всичко дързостьга, самоувереность-
та и примера. При всека една отъ техъ ние имаме на­
лице самоувереность, която ражда дръзкото решение,
и личния примеръ, който се хвърля на везните, за да
се достигне по-скоро победата, за да се заплати неуспе-
хътъ евентуално съ живота.
При вземането на каквото и да било решение нема
никакво колебание. Единъ пжть то взето, на карта се
слага всичко, включително и собствената глава.
И точно така той действува при Карагачъ и Кали-
манци.
Този честенъ до безкрайность дори въ мислите си
воененъ не можеше да си представи какъ единъ коман-
диръ може да не отговаря за действията си презъ вре­
ме на война и да се оправдава съ това или онова.
— Всеки отговаря съ главата си, — е заявявалъ той
не единъ пжть. — Единъ воинъ не може да носи върху
плещите си позора на единъ неуспехъ. Той требва съ
живота си да го заплати. Така той ще докаже, че наи­
стина е направилъ всичко, но фаталностьта или други
причини сж попречили за успеха.

46
 Другъ пжть той е заявилъ:
— Не мога да си представя положението, въ което
бихъ изпадналъ, ако бжда обвиненъ за нЪкое отъ свои­
те действия, дори когато върху съвЪстьта ми би те­
жала само една грешка, заплатена съ скжпа българска
кръвь.
Ето какви сж резултатите отъ бойното кръщение
на подпоручикъ Пантелей Киселовъ презъ 1885 година
и до какви истини той стига по-късно, когато мждро-
етьта на годините и продължителностьта на службата
оказватъ своето въздействие.

ВЪ СВОЕ СОБСТВЕНО ГНЪЗДО

Отдалъ се изцело на службата си и въ усъвършен-
ствуването си като воененъ, Пантелей Киселовъ се б е ­
ше затворилъ въ себе си. Както казахме вече, върху
него войната презъ 1885 година беше оказала голямо
влияние. Той схващаше, че знанията, които беше при-
добилъ въ Военното училище, сж само основа, че воен­
ното дело се развива непрекжснато и че елементар-
ниятъ дългъ на всеки воененъ е да се подготвя за до-
стоенъ командиръ, да разширява своя хоризонтъ и да
бжде всякога годенъ да изпълни своето високо пред­
назначение, когато обстоятелствата поискатъ това.
Ето защо той трескаво работеше и въ казармата
и вкжщи. Неговата стара обичь къмъ книгата изобщо
не беше се намалила. Той четеше много, следеше воен­
ния печатъ, надничаше и въ други не по специалностьта
му книги, наблюдаваше, учеше се и така събираше
всички онези знания, които щеха да му помогнатъ да
стане познавачъ на своя народъ, сърдцеведецъ и водачъ
въ онези моменти, когато ще поиска отъ хората, които
го следватъ, да дадатъ живота си.
Непридирчивъ къмъ себе си, забравилъ охолство-
то въ бащиния си домъ, той живееше спартански, жи­
вееше живота на строеви офицеръ-ергенъ, сменящъ
гарнизоните, обикалящъ България, но предалъ се на
службата.
За него военната служба беше всичко и той всепе-
ло й се беше предалъ. Отъ казармата той отиваше въ
клуба само да се нахрани, а отъ клуба вкжщи. Тамъ,

47
въ ергенската си стаичка, гой се отдаваше на своитй
книги, за придобиването на които даваше гол1ма часть
оп> спестяванията си. Както всички офицери отъ пър-
витЪ випуски на Военното училище, той се ползуваше
преимуществено отъ руската литература, но скоро схва­
на, че това е недостатъчно, и се залови за .полузабраве­
ния френски езикъ, първигЬ познания отъ който бЪше
придобилъ въ Свищовъ. Съ речникъ въ ргяка, съ упор­
ство, съ частни уроци, когато бЪше възможно да ги
взима, той стигна до положението да може да се пол­
зува и отъ френската литература.
Въ това време годинигЬ се нижеха. Той бЪше отъ
двадесеть и четвърти мартъ 1886 година поручикъ, съ
година старшинство, какго всички участници въ Сръб­
ско-българската война, а па първи януарий 1888 годи­
на — произведенъ въ чинъ капитанъ
Отличенъ другарь, кротъкъ, търпеливъ, той не из
бЪгваше другарската сръда, но повече го привличаше
домашната обстановка. Не едкнъ пгъть той копнееше
за свое гн-Ьздо, за свой домъ, и тогава предъ него и з­
пъкваше бащината му кжща и онЪзи златни години,
които безвъзвратно бЪха си отишли.
Ще може ли и той да си създаде такова топло и
приветливо гнЪздо, като Георги Киселовъ? И той се
оглеждаше.
Въ онова време единъ капитанъ б'Ьше завидна пар­
тия за всЪко едно момиче. Не единъ пжть сватигЬ пра­
веха опитъ да привлЬкатъ вниманието му върху нЪкоя
госпожица, но този човЪкъ, израсълъ въ свищовски
домъ, въ градъ, въ който отдавна бЬха изпреварили
българската действителность, въ градъ, въ който има­
ше особени изисквания за съпруга, домакиня и бжде-
ща възпитателна, не бързаше. Той имаше нримЪръ
отъ родната си майка, знаеше какъ е и въ роднинските,
домове. Самъ получилъ солидно домашно възпитание,
гой го търсеше и въ другите, а още повече въ жената.
Той беше свикналъ да вижда жени, облечени съ вкусъ,
държещи на външностьта си, рожби на една по-друга
култура, и затова погледътъ му никгкде не можеше да
се спре.
Колкото повече годините се търкаляха, толкова
той ставаше по-взискателенъ и по-малко склоненъ къмъ

48
увлечения. Той си даваше сметка, че бракътъ е една
отъ най-сериозните крачки въ живота, че бждещата
му съпруга требва да бжде не само негова другарка въ
живота, но и майка и възпитателна на децата му.
Но макаръ че годините изминаваха, мисъльта за
свое семейство не напускаше Пантелей Киселовъ. Тя
особено се засили, когато той попадна за втори пжть
на служба въ родния си градъ като граннченъ офицеръ.
Вече осемгодишенъ капитанъ и дългогодишенъ
командиръ на рота, той беше назначенъ командиръ на
Свищовския граниченъ участъкъ. Почувствувалъ се въ
своя среда, той реши да използува пребиваването въ
родния си градъ, въ който всички семейства му бЬха
познати и той можеше да издири потеклото на всеко
момиче.
И ето, тукъ скоро привлече вниманието му госпо­
жица Марийка Панева, токущо завърнала се отъ Бу-
курещъ, Кгйдето е била възпитаница на французки пан-
сионъ.
Госпожицата беше дъщеря на Пантелей Ив. Па­
невъ, наскоро номиналъ се виденъ търговецъ, наслед-
никъ на фирмата Ив. Паневъ и С-ве, и беше издънка на
видно семейство.
Тя му хареса твърде много. Че при избора си той
наистина не се беше ржкозодилъ отъ материални съо­
бражения, требва да послужи и това, че причината за
смъртьта на бащата на избраницата му беше големата
загуба отъ една сделка, която сложи на изпитание по­
ложението на фирмата.
Госпожица Мгрийка Панева беше родена на трети
февруарий 1875 година, т. е. бЬше съ цели двадесеть
години по-млада отъ Пантелей, но и това не спре бж-
дещия генералъ.
Макаръ че семейството беше още въ трауръ, единъ
день капитанъ Киселовъ помоли вдовицата госпожа
Панева да го приеме. Тя не му отказа и го покани да
отиде вечерьта, Защото знаеше, че Пантелей не е ра-
внодушенъ къмъ дъщеря й.
И ето, вечерьта на Илиндень потъващиятъ до този
день още отрано, поради трауръ, въ мрака домъ на
вдовицата на Пантелей Ив. Паневъ беше ярко осве-
тенъ. Въ гостната беше запаленъ полюлей, който се
палеше само при големи семейни тържества. Капитанъ

4 49
Киселовъ, следъ като н-Ьколко пжти се изпоти, най-
сетне пристжпи къмъ цельта на своето посещение — да
поиска ржката на своята избраница.
Майката па Марийка не отказа. Тя, отъ своя стра­
на, знаеше много добре, че ще даде дъщеря си на чо-
вКкъ. който произхожда отъ сжщата среда.
Двете семейства бЪха напълно достойни едно за
друго и затова годежътъ бЪше извършенъ още сжща-
та вечерь.
Така Пантелей Киселовъ извърши една отъ реши­
телните си крачки въ живота, за която никога презъ
живота си не съжали. Въ лицето на своята избраница
той намери всичко онова, което търсеше. По-скоро
той можеше да съжалява само за едно: че е закъснелъ.
Другарите му вече имаха големи деца, а и той отдав­
на е можелъ да вкуси отъ спокойствието и удобствата
на свой домъ.
Годежътъ не беше разтаканъ.
Бракътъ съ госпожица Марийка Панева се извър­
ши, щомъ тя беше готова и се измина траурътъ. Това
стана на първи септемврий 1896 година въ гр. Сви-
щовъ. Макаръ и скромна поради траура, сватбата беше
такава, каквито се правеха въ онези дни въ старите,
но свикнали на разкошъ семейства.
Отъ този бракъ се родиха три деца: Георги — се­
га адвокатъ и занимаващъ се съ индустрия, Алексан-
дъръ — представители на чуждестранни фирми и Та­
тяна — омжжена за адвоката Атанасъ Симовъ.
И тримата сж вече семейни, а най-стариятъ братъ
Георги се грижи за майка си, която живее въ неговия
домъ.
Колко е билъ щастливъ животътъ на двойката Ма­
рийка и Пантелей се вижда отъ онази обичь и призър-
заность, които свЪтятъ въ очите на съпругата ето
вече толкова години следъ смъртьта на генерала.
И майката и децата сж единодушни за съпруга и
бащата Пантелей Киселовъ: за техъ нема по-добъръ,
по-преданъ, по-почитанъ и по-любещъ съпругъ и баща.
Те всички го обожаватъ и сж крайно ревниви къмъ
неговата паметь. Ето защо те дори сж склонни да
сметатъ всеко докосване до него и делата му за кощун­
ство и лесно не се доверяватъ, като всичко около него

50
смЪтатъ да заиазятъ за своя семеенъ олтаръ, как
то се изрази неговиятъ по-малъкъ синъ Александъръ.
Всякога еднакъвъ, генералътъ и въ семейния си
живот-ъ беше в-Ьренъ на себе си. Онова, което така
дълго беше обмислялъ и желалъ — създаване на свое
собствено гнездо, което да му дава всякога покой и
обичь, въ което да може да разгърне своята красива
душа и да прояви всички свои качества като чов'&къ,
съпругъ и баща, той наистина създаде и беше всЬкога
щастливъ и гордъ. Гордъ, че създаде достойно поко­
ление, щастливъ, че е обичанъ.
За своите деца той наистина направи всичко, как­
вото силите и средствата му позволяватъ. Той беше
за техъ най-добриятъ наставникъ и правеше невъз­
можното, за да подготви отъ техъ достойни граждани
и носители на неговото свЬтло и скжпо за целъ единъ
народъ име.
... Ризата си ще продамъ, но ще изуча децата си и
ще ги направя хора, — не единъ пжть е заявязалъ той
на съпругата си въ тежките времена следъ излизането
му въ запаса, когато дните следъ Световната война
беха трудни и когато пенсията на единъ генералъ отъ
пехотата не стигаше даже за изхранването на едно
малко семейство, каквото беше неговото.
А точно тогава децата му беха подрастнали и отъ
онова образование, което той щеше да имъ даде, за­
висеше техното бждеще за презъ целъ животъ.

ВЪ СЛУЖБА НА ЦАРЬ И РОДИНА

Задоменъ и осигуренъ съ свое огнище, Пантелей
Киселовъ се отдаде отново на службата си. Сега той
разделяше времето си между казармата и семейство­
то си.
Като строеви офицеръ, прекаралъ целия день на
учения, често въ полето, той се връщаше вкжщи, к ъ ­
дето наистина можеше да си почине, заобиколенъ отъ
грижи, обичь и внимание.
Отделилъ достатъчно време на своето семейство,
той не забравяше и своето самообразование книги­
те си.

51
 Сполучливиятъ бракъ оказа благотворно влияние
върху Киселовъ. Той стана още по-спокоенъ и серио-
зенъ, разсъжденията му още по-зрЪли.
На третата година следъ венчаването си, а именно
на първи януарий 1899 година, той се раздали съ своя
единадесетгодишенъ капитански чинъ и съ Височайши
указъ беше произведенъ въ чинъ майоръ.
Производството го сварва въ Варна. Сетне като
дружиненъ командиръ той обикаля няколко гарнизона,
като навсякъде оставя добъръ споменъ у подчинените
си и заслужава похвалите на своите командири.
Навсекжде той живееше открито, поддържаше
връзки съ гражданството и неговиятъ домъ беше посе-
щаванъ и отъ офицерите и отъ по-видните семейства
на гарнизона.
Той обичаше да се събира, да погуляе въ семеенъ
кръгъ, да доставя удоволствие на младата си съпруга.
А дойдеше ли Нова година, той наметаше николаев-
ския си шинелъ и правеше традиционната си визита на
всички по-старши и по-младши отъ него офицери. Из­
ключение никога не правеше. Семейство Киселови не
липсваше отъ никоя вечеринка, балъ, концертъ. т е по­
сещаваха театри и живееха онзи откритъ и духовенъ
животъ.на интелигентно семейство, който тогава беше
възможенъ въ провинцията.
Киселовъ всекога беше особено внимателенъ
къмъ войниците. Още като командиръ на рота той б е ­
ше свикналъ да познава всеки единъ отъ техъ, да над­
нича въ душите имъ, да знае техните радости и болки.
Още тогава той минаваше за баща-командиръ и никога
не забравяше, че войникътъ е преди всичко човекъ и
че требва да се щади неговото достойнство. Макаръ и
строгъ, той знаеше докъде требва да стигне съ своята
взискателность.
Доколко той щадеше достойнството на войника
личи отъ неговите лични отношения и тези на семей­
ството му къмъ ординарците.
Както е известно, преди войните, като остатъкъ
отъ русите, на всеки офицеръ се даваше единъ вой-
никъ за ординарецъ, когото, за съжаление, въ много се­
мейства превръщаха въ истински слуга, безъ да се дър­
жи сметка за това, че този младежъ отбиваше военна­

52
та си тегоба и че най-често семейното положение не
му предопределяше това унизително състояние.
Пантелей Киселовъ беше внушилъ вкжщи, че
ордикарецътъ се назначава изключително, за да му
услужва лично на него, че неговото предназначение е
да служи за свръзка съ частьта, да предава йареждания
и да му помогне да изпълни той своите задължения.
Ето защо ордииарците при него никога не се оплаква­
ха и съжаляваха, когато идваше деньтъ за смена, като
не пропускаха случая да се похвалятъ.
' Изразъ на това доволство дава единъ отъ орди-
нарците, името и фамилията на когото, за съжаление,
не можемъ да споменемъ. На всеки случай това става
въ гр. Русе, когато майоръ Киселовъ служи въ този
градъ.
При инспекторското изпитване този ординарецъ,
когато му задаватъ въпросъ, има ли отъ нещо да се
оплаче като ординарецъ, веднага отговаря:
— Ординарецъ да си, но само у майоръ Киселовъ.
Следъ това той е побързалъ да се похвали съ от­
ношенията къмъ него и че той, освенъ гдето само по-
некога полива сутринь на майора, лъска ботушите му
и изпълнява служебни поржчения, нищо друго не
върши.
Съ подчинените си офицери Киселовъ е не само
внимателенъ, но всекога полезенъ въ службата коман-
диръ. Наистина, той е строгъ, но справедливъ. Въ от­
ношенията си спрямо техъ той всекога е възпитанъ и
благороденъ. За техъ той е не само началство, а преди
всичко учитель и не жали труда си да ги посвети въ
всички свои познания и опитъ, които съ упорство,
трудъ и вече значително продължителна служба беше
придобилъ. Той се стремеше да предизвика въ техъ
интересъ и обичь къмъ службата и подчинените имъ и
не пропускаше случая да ги съветва и да имъ сочи пж-
тя къмъ съвършенството.
Ето защо при Киселовъ се служеше леко и той б е ­
ше всекога обичанъ командиръ. Той всс по-често беше
изтъкванъ отъ началството и презъ 1908 година беше
предпочетенъ предъ мнозина, за да бжде преведенъ въ
столицата и назначенъ на отговорната длъжность ко-
мендантъ на София.

53
 Тази длъжность той пое следъ като още на първи
януарий 1904 година беше произведенъ въ чинъ под­
полковникъ и б-Ьше заемалъ длъжностьта помощника»
командиръ на полка.
За да получи тази длъжность имаше пръстъ и Не­
гово Величество царь Фердинандъ, който съ опитното
си око презъ време на пребиваванията си л"Ьтно време
въ двореца Евксиноградъ беше забелязалъ Киселова и
преценилъ качествата му.
Подполковникъ Киселовъ съ удоволствие се наста­
ни въ София, най-напредъ Защото това беше първото
му отличие въ службата, а сжщо така въ столицата се
откриваше възможность да даде подходящо образова­
ние на своите деца.
Но като комеидантъ на столицата той остана само
няколко месеца, Защото къмъ онова време въ Щаба на
войската се реши кандидатите за командири на полко­
ве да бждатъ изпратени въ чужбина, въ старите евро­
пейски войски, кждето да видятъ какъ въ техъ се ко-
мандуватъ полкове и прекаратъ стажъ отъ една година.
Това ново отличие и попадане вь числото на осми­
ната щастливци, които се командироваха въ чужбина,
не можеше да не бжде посрещнато съ радость отъ це-
лото семейство.
Подполковникъ Пантелей Киселовъ замина за Фран­
ция и беше прикомандированъ къмъ 82-и пехотенъ
полкъ, квартируващъ въ гр. Монжи.
Семейството на Киселовъ остана въ София.
Въ Франция той беше иосрещнагъ най-радушно.
Французкото министерство на войната беше наредило
на българските офицери да се даде пълна възможность
техниятъ стажъ да бжде полезенъ за техъ, а команди-
рътъ на 82-и полкъ и офицерите му заобиколиха своя
гостъ съ внимание.
Но още презъ първия месецъ на своето пребиваване
въ Франция подполковникъ Киселовъ почувствува, че
нещо му липсва, и, когато най-сетне си даде точна смет­
ка, разбра, че това е семейството му.
Твърде много привързаиъ къмъ него, той ке мо­
жеше безъ него и затова написа на своята съпруга едно
писмо, което я хвърли въ тревога.

54
 Той й пишеше, че иска веднага да отиде при него
съ децата и че, ако не тръгне веднага, той ще се от­
каже огъ стажа и ще се върне вь България.
Познаваща добре своя съпругъ и долавяща, че то­
ва не е праздна заплаха, госпожа Киселова почна да се
стега за далечния пжть, който требваше да измине съ
невръстните си деца.
Така цБлото семейство се събра въ Франция. Деца­
та бе.ча настанени вь французки училища и въ продъл­
жение на тази година отъ пребиваването си тамъ гЬ по­
лучиха всичката онази солидна основа въ френския
езикъ, която имъ послужи после да усвоятъ напълно
този езикъ.
Въ Монжи госпожа Киселова требваше да се обза­
веде съ свое домакинство. Яви се нужда и отъ прислу­
га. Услужливите французки офицери препоръчаха
една бивша готвачка, която беше решила да не слугу­
ва вече. Намериха я. И когато тя виде подполковникъ
Киселовъ въ формата на български офиперъ, неочаква­
но се съгласи.
— Формата му е толкова хубава, че азъ съмъ съ­
гласна, — заяви тя на госпожа Киселова.
Ето така, заграденъ отъ близките си, подполков­
никъ Киселовъ, този българинъ и въ костите си, завър­
ши блескаво своя стажъ въ Франция и се завърна въ
България съ разширенъ кръгозоръ и доста полезни
познания. Французите наистина се оказаха добри дома­
кини. т е го снабдиха съ богата литература и още по-
богата библиография. Годината, прекарана въ Фран­
ция, се оказа отъ най-голема полза за любознателния
и никога не запускащъ се Киселовъ. Той се завърна
освенъ това съ още единъ активъ — усъвършенству-
ванъ френски езикъ.
Следъ завръщането си, обаче, въ София той наме­
ри местото си заето и беше назначенъ отново въ Русе,
като закръглилъ вече фигурата си на воинъ, достоенъ
за големия постъ — командиръ на полкъ.
И наистина, въ Русе той наскоро получи команду-
ването на 5-и нехотенъ Дунавски полкъ, а иа първи
януарий 1910 година беше произведенъ въ чинъ пол-
ковникъ.
Поелъ отговорния постъ да командува единь отъ
славните български полкове, нолковникъ Пантелей Ки-

55
селовъ за първи пжть получаваше възможность да
прояви своята творческа натура, да се почувствува са-
мостоятеленъ, за да вложи всичките свои знания и раз­
бирания и най-сетне да утоли своята жажда за работа.
Както е известно, въ онова време вече въ всички
полкове най-трескаво се работеше, Защото българската
войска се готвеше за война.
Следъ тържественото обявяване на независимо-
стьта на България презъ 1908 година въ В. Търново,
следъ онзи подемъ на българския народъ, който въ
всичко се чувствуваше, за никого вече не беше тайна,
че влизането на България въ война за обединението на
целокупния български народъ е въпросъ на време, и
затова общиятъ стремежъ б£ше да не се изгуби нито
единъ день отъ подготовката на войската.
Каква беше подготовката на 5-и пехотенъ Дунав­
ски полкъ презъ последните две години непосредстве­
но предъ Балканската война и какво беше постигнато
ori) полковникъ Киселовъ въ това време, когато презъ
казармите мина почти целиятъ запасъ на полка, най-
добре се вижда отъ славните бойни страници на този
полкъ презъ 1912 година въ Тракия.
Като командиръ на този полкъ, полковникъ Кисе­
ловъ наистина твореше. Той беше разбралъ, че преди
всичко требва да създаде духъ, като одухотвори и х о ­
ра и комаидуване и научи всеки отъ подчинените си
по-малки и по-големи командири да вижда въ своя
подчиненъ преди всичко човекъ. Полкътъ требваше
да представя едно цело, едно голЪмо семейство, въ
което всеки да се чувствува свой, а честьта на полка да
бжде честь на всеки единъ.
Той държеше стйщо така и на това, че офицерътъ
иай-напредъ требва да бжде възпитатель, да умее да
спечели душите на своите подчинени и да бжде истин­
ски баща-командиръ. Само тогава можеше да се
очакватъ чудеса, да се постигнатъ онези победи, за
които всички се готвеха.
Въ своя полкъ Пантелей Киселовъ беше преди
всичко самъ баща-командиръ, въ истинския смисълъ
на думата. И затова, когато на десети мартъ 1912 го­
дина, следъ почти двегодишно комаидуване на 5-и пе­
хотенъ Дунавски полкъ, полковникъ Киселовъ беше
преведенъ въ Варна за командиръ на 8-и пехотенъ

56
Приморски полкъ, отъ Русе той беше изпратенъ отъ
целия полкъ и гражданството съ истинско съжаление.
Офицери и войници отъ полка каточели чувствуваха,
че губятъ нещо много съ заминаването на техния лю-
бимъ командиръ, съ когото гЬ бФха свикнали, и то въ
единъ такъвъ моментъ, когато всичко можеше да се
очаква.
Съ болка се раздали и Киселовъ съ тЪхъ, но той
беше свикналъ да се подчинява, знаеше, що е заповЪдь,
и беше убеденъ въ това, че интересите на войската на-
лагатъ този преводъ. Ето защо той сподави чувствата
си,' замина за Варна и, следъ като пое командуването
на 8-и пехотенъ полкъ, съ двойна енергия се улови за
работа.
Времето беше съвсемъ кратко, а той требваше да
опознае хората, да надникне въ душите имъ, да ги спе­
чели, за да бжде сигуренъ утре, когато ги поведе.
Времето, което го отделяше отъ Шуменските ма­
неври, той прекара като въ треска За него немаше по­
чивка, немаше день, немаше нощь. Но затова пъкъ
първите плодове на своите усилия той забелязва презъ
крепостните маневри. Действията на 8-и пехотенъ
полкъ беха такива, че той наистина имаше отъ какво
да бжде доволенъ. Сега той чувствуваше, че е постиг­
ната най-важната — духовна връзка между него и мо­
билизирания полкъ, а тази връзка беше залогътъ въ
победата, и затова, когато на седемнадесети септем-
врий 1912 година беше обявена общата мобилизация,
той застана начело на своите Приморци, изпълкенъ съ
вера и сигуренъ въ това, че те не ще го засрамят ъ.

ПЪРВОТО СТгЙПАЛО
Може ли некой да си представи самочувствието на
българския офицеръ следъ седемнадесети септемврий
1912 година, когато общата вълна на небивалия енту-
сиазъмъ се издигна едва ли не до небето и повлече
следъ себе си целия народъ? И ето, при този неопи-
суемъ възторгъ, когато запасните се явяваха въ казарми­
те съ гайди, бъклици и песни, начело съ украсени съ
венци трибагреници, българскиятъ офицеръ се изди­
гаше въ собствените си очи, Защото требваше да по­

57
веде този народъ къмъ победи, къмъ осжществяЕане
на така дълго лелЯяния идеалъ.
Въ тЯзи дивни моменти офицеръгь, самъ дълго
очаквалъ и готвилъ се въ продължение на много го­
дини за щастливия мигъ, изживяваше необикновено
силно тЯзи дни, които предшествуваха войнитЯ.
Българската войска въ продължение на много го­
дини неирекжсиато се развиваше подъ знака на усиле­
ната подготовка за война и нЯмаше воинъ, който да не
я жадува и който да не бленува за бойни подвизи. Въ
българската войска нЯмаше човЯкъ, който да се съм­
нява въ щастливия край на бждещата война. Нетърпе­
нието и на голЯми и на малки командири бЯше стиг­
нало крайния предЯлъ. И затова, когато най-сетне бЯше
изречена фаталната дума: напредъ! — българската вой­
ска като стихия се понесе на югъ къмъ Цариградъ.
Съ сжщото настроение бЯше и командирътъ на
8-и пехотенъ Приморски полкъ полковникъ Пантелей
Киселовъ. Той не можеше да представя нЯщо отдел­
но отъ онази войска, на която бЯше рожба и въ която
всЯки день проповядваше: — Бждете готови! Върхов-
ниятъ моментъ иде.
Нетърпението, обаче, на ПриморцитЯ, начело съ
своя командиръ, още повече порастна, когато боеветЯ
почнаха, а тЯхната дивизия, влизаща въ състава на скри­
тата трета армия, още бЯше задъ старата граница, при­
кривана отъ нашата конница.
Наистина, до кога тЯ ще останатъ така? Нима вече
не бЯха нуждни? Ho ero, най-сетне дойде и тЯхниятъ
редъ. ЗаповЯдьта бЯше получена, походната колона се
източи, и полковникъ Киселовъ, по-гордъ и по-ща-
сгливъ отъ всЯкога, застана въ главата на колоната на
своя полкъ.
Сякашъ чувствуващъ величието на момента, ко-
ньтъ подъ него извиваше лебедова шия, играеше и всЯ-
ки моментъ бЯше готовъ да се понесе като стрела на­
предъ.
Да, времето, когато всЯки щЯше да покаже какво
струва и какво може, бЯше дошло. Само предъ лицето
на смъртьта истината има стойность на война, само мо-
ралниятъ ликъ на истински воинъ достига величие.
Войната развЯнчава много мирновременни величия и
издига онЯзи, които сж се свивали въ заднитЯ редици,

58
твърде често отъ препалена скромность и Защото
истинското имъ рицарство не имъ е позволявало да
разбутватъ съ лакти, за да изпъкнатъ напредъ. Те
знаятъ, че сждбата никога не ще ги отмине и гЬхниятъ
часъ рано или късно ще удари.
Точно така стана и вь нашата войска презъ пър
витЪ дни на войната въ Тракия. Изникнаха нови имена
и нови кумири и българскиятъ войникъ имъ се покло­
ни. Едни б-Ьха големи, други скромни, но тЪ платиха
всички скжпата дань предъ олтара на Родината си, из­
пълниха достойно своя войнишки дългъ.
Между гЬхъ беше и полковникъ Киселовъ. Той
израстне още въ първия бой, при Селиолу, или по-
право още гогава, когато на девети октомврий 1912 го­
дина тръгна съ двете дружини, изпратени въ предна
охрана на бригадата по посока на с. Вайсалъ — Се­
лиолу.
По-нататъкъ историческите сведения сж следните:
— Следъ тия нареждания, не изминалъ дори и единъ
километъръ, полкътъ, който се движеше начело на ко­
лоната, бе обстрелянъ съ артилерийски огънь отъ
турски батареи, заели позиция задъ висотите, нахо-
дящи се югоизточно отъ с. Селиолу.*)
Обстановката скоро се изяснява: източно отъ полка
се води вече жестокъ бой. Настроението е напрегнато,
но Приморци вече чувствуватъ, че сж въ ржцете на
достоенъ командиръ. Първите нареждания еж дадени:
полкътъ да се разчлени за движение подъ артилерий­
ски огънь. Командирътъ иришпорва коня си и излиза
още по-напредъ, бойниятъ редъ се спуска въ долината
на река Рисамия, кждето се движи прикритъ отъ пог­
ледите на противника.
Въ полка, прочее, вече се чувствува една железна
воля и сигурностьта на една твърда ржка.
Въ това време обстановката вече беше изяснена:
предстоеше да се развие бой въ една хълмиста мест-
ность, кждето, между реките Асъ дере и Арканджа
дере надъ малкото селце Селиолу, противникътъ се
беше окопалъ.

*) Изъ историята на 8-и нехотенъ Приморски на Нейно Цар­

ско Величество Княгиня Мария Луиза полкъ, часть II, стр. 38.

59
 Отъ личното разузнаване, което бЪше направилъ,
на полковникъ Киселовъ бЪше станало ясно едно: че
време за губене нЪма и че требва да се действува бър­
зо, за да се постигне успЪхъ и то на всЪка цена.
Ето защо той веднага застана начело на дветЪ дру­
жини отъ своя полкъ и, безъ да дочака пристигането
на останалитЪ две, заповядва да се развее полковото
знаме и настжпва право къмъ с. Селиолу.
За този славенъ моментъ ето какво срещаме въ
официалното издание на Министерството на войната
— Щабъ на армията — Военно-историческа комисия
„Войната между България и Турция 1912 —- 1913 г.“,
томъ II, стр. 391:
— Следъ това, безъ да дочака пристигането на
останалитЪ дружини, началникътъ на авангарда, пол­
ковникъ Киселовъ, разв-Ь полковото знаме, ободри
войницитЪ съ нЪколко думи и настъпи съ дветЪ аван­
гардни дружини.
ДружинитЪ нито се спиратъ, нито откриватъ огънь.
ТЪ сж доволни, че сж подкрепяни отъ огъня на нашата
артилерия.
За полковникъ Киселовъ е по-важно да се намЪри
въ селото, кжщигЬ на което сж отлично прикритие, а
окрайнината му лесно може да се приспособи за изходна
за атаката позиция. Неговиятъ вЪренъ погледъ е пра­
вилно оцснилъ околната гола и безъ каквото и да било
прикритие мЪстность.
Съ заемането на селото той бЪше постигналъ пър­
вата часть отъ задачата, която самъ си бЪше поста-
вилъ, и незабавно пристжпи къмъ втората.
Попаднали за пръвъ пжть подъ пехотенъ огънь,
Приморци получаваха своето бойно кръщение, но тЪ
толкова по-скоро изживЪха тази криза, Защото между
гЪхъ бЪше тЪхниятъ командиръ, самоувЪренъ, пръвъ
даващъ примЪръ на безстрашие.
Най-сетне, когато всички нареждания бЪха изпъл­
нени, дружинитЪ се привдигнаха.
Времето вече бЪше доста напреднало. Противни-
кътъ полагаше последни усилия да спре българитЪ. за
да спечели нощьта и се укрепи по-добре, обаче той
бЪше изпустналъ изпредвидъ, че срещу него е единъ
командиръ на полкъ, който не ще поиска да изпустне
онЪзи преимущества, които вече бЪше спечелилъ, и

60
който знаеше какво представя презъ време на вой­
на една нощь.
Прочее, единственъ той продължи напредването
срещу левия флангъ на позицията на втора турска ди­
визия и вече на мръкване предните вериги на ротите
отъ полка бЬха едва на 300—400 крачки отъ турските
окопи. А това знаеше, че гЬ сж на онова разстоя­
ние, отъ което нашите храбреци презъ Балканската
война се хвърляха на ножъ.
Започна се последната подготовка на удара съ
ножъ. Въ нея имаше нещо страхотно. Чувствуваше се
онова напрежение и решителность, които всякога дона­
сяха победа. Но и противникътъ беше упоритъ, а
освенъ това се забеляза вливането на резерви въ пред­
ните му линии.
Тогава полковникъ Киселовъ, предъ възможностьта
да бъде обхванатъ и да даде много жертви при такава
близость съ противника, макаръ че очакваше самъ под­
крепа, реши да изпревари турците. Н%що сжщо под­
сказваше, че требва да бърза, че всЬка минута е скжпа.
Той даде запов-Ьдь за атака. Сигналистътъ я по­
даде. Звукътъ на медната тржба ясно се разнесе въ
дрезгавината на настъпващата нощь.
Ротите една следъ друга застрашително се при-
вдигнаха и понесоха напредъ. Това изненада турците и
те б%ха обърнати въ бКгство, като се пръснаха въ раз­
лични посоки.
Неприятелската позиция беше взета. Ударътъ на
Приморци беше толкова силенъ, че се почувствува вър­
ху делото турско разположение. Оттукъ започна онова
разложение, което обърна въ пълна катастрофа тръг­
налия така самоуверено напредъ между двете кре­
пости Одринъ и Лозенградъ противникъ съ неговата
надежда да се намери чакъ въ София.
Въ този срещенъ бой, изходътъ на който реши
първата часть отъ войната, полковникъ Киселовъ по­
каза своите високи качества, първо отъ което беше
правилното схващане на обстановката и настойчиво-
'стьта, съ която той преследваше поставената цель, а
също и светкавичната бързина.
Съ нея именно и съ неотлагане на атаката, а също
така съ използуване здрача той осигури успеха, а с
проникването на фланга на турското разположение

61
изпълни пръвъ и по най-добъръ начинъ идеята за из*
ненада, вложена въ задачата на нашата трета армия.
Чрезъ полковникъ Киселовъ тази идея получи
своето първо осъществяване. Макаръ че появата на rb-
зи прикрити досега войски да беше изненада за тур­
ците, т"Ь все пакъ грабваше да действуватъ светка­
вично. И полковникъ Киселовъ точно така действува.
Той не чака дори да се събере щЬлиятъ полкъ, а се по­
нася напредъ само съ две дружини. Сетне, поради на
предналото време, той не отлага атаката за другия
день, а действува и именно за това получава големия
успехъ.
Резултатътъ отъ появата въ флангъ на турското
разположение при Гечкенли—Селиолу на 8-и пехотенъ
полкъ с такъвъ и въ такъвъ моментъ, че доби реши­
телно значение за изтръгване на общата победа въ
този отъ такова значение бой и то тогава, когато 1-а
пехотна девизия изнемогваше.
Действията, прочее, на полковникъ Пантелей Ки­
селовъ, който върши своето дело почти самостоятелно,
еж отъ такова естество, че явно показватъ неговите^
високи качества на командиръ. Той е презъ всичкото
време предъ полка си. Той върши навреме своето ко­
мандирско разузнаване, той е самъ въ веригите и чув­
ствува всеки трепетъ на боя; затова подава сигнала за
атака и самъ повежда своите Приморци напредъ.
За пръвъ пжть полковникъ Киселовъ показва кой
е: настойчивъ, дързъкъ, бръзъ, съобразителенъ, раз-
читащъ на себе си, готовъ да отговаря.
Въ решителния моментъ, когато вижда, че дру-
гиятъ полкъ отъ бригадата, съставяща дЬсната ко­
лона на дивизията, е изостаналъ назадъ, той не го до­
чаква, Защото знае, че ще изгуби единъ моментъ, който
може би не ще се върне. Той разчита на собствените
си сили и съвсемъ не иска да се скрие задъ предлога,
че нема заповедь отъ бригадния командиръ, който е
командиръ на колоната, а неговиятъ полкъ влиза въ
състава й.
Така полковникъ Киселовъ проявява иочинъ, който
дава неоценими последици.
Въ онова сблъскване, което стана между две елит­
ни сили, каквито беха цариградските и софийски пол­
кове, действията привечерь на полковникъ Киселовъ

62
бЪха действия на пратеникъ отъ небето за нашигЬ вой­
ски отъ 1-а дивизия, Защото събитията на следния день
навярно шфха да се развиятъ съвсемъ иначе, още по­
вече, че въ помощь на турците идЪха подкрепления въ
размЪръ на ц-Ьла дивизия.
Така полковникъ Киселовъ още въ първия день на
влизането си въ войната израстна като отличенъ коман-
диръ на нолкъ и извърши своя голЪмъ подвигъ, раз«-
мфрътъ на който, за съжаление, въ момента нито той,
нито по-горнигЬ му началници още схващаха.
Че това наистина е така, подчертава и официал-
ниятъ историкъ въ посоченото по-горе издание на Ща­
ба на войската, който казва следното:
— Боятъ се сърши въ тъмно и командирътъ на
бригадата не знаеше за размЪритЪ на победата. Той бЬ
убеденъ, че тепърва му предстои атака на турската по­
зиция.
А като говори за резултатит% отъ този бой и спо­
менава, че значението му е „твърде голямо“, казва:
— Българите, които за пръвъ пжть влизаха въ
бой, не можеха да преценятъ разм%ритЪ на победата.
Требваше да мине доста време, да се изучи спо­
койно цФлата война въ Тракия, за да се оцени истин­
ската величина на гЬзи отъ такова гол-Ьмо значение
действия на единъ истински херой — командиръ на
полкъ, който умЪеше да вижда много по-далече, от­
колкото всички околни.
А че Киселовъ наистина е виждалъ и преценявало
правилно, личи най-добре отъ поведението му презъ
този фаталенъ день, Защото той веднага следъ коман­
дирското разузнаване си дава см%тка за това страшно
буботене на много батареи далече вдясно отъ него и
долавя, че проникването, макаръ и само на две негови
дружини въ решителния моментъ върху фланга на тур­
ското разположение, ще обърка най-малко см/Ьткитф на
противника и ще го накара да стане предпазливъ и
внимателенъ.
Ето защо той така бърза, защо не дава нито ми­
нута отдихъ, защо гледа по-скоро да заангажира тур­
ците и, следъ като се тика подъ носа имъ въ самото
село Селиолу, не гледа на напредналото време, а пред­
приема атака.

63
 При Селиолу полковникъ Киселовъ започна своята
бляскава кариера на военачалникъ отъ едъръ мас-
щабъ и никога не излъга надеждите въ това нито на
своигЬ началници, нито на своит% подчинени, които
вс-Ькога го следваха, слЪпо убедени въ това, че, щомъ
еж съ него, сигурно ще победятъ.
Селиолу б£ше първото стжпало, отъ което започна
бързото издигане на този херой-командиръ.
При Селиолу полковникъ Киселовъ показа, че той
не само е командиръ, но и истински водачъ, а заедно
съ това съединява въ себе си т-Ьзи две така рЬдки
качества.

ХЕРОЙ НА КАРАГАЧЪ
БоеветЬ при Гечкенли, Селиолу и Лозенградъ бЬха
завършили. Ударътъ на нашит!:, първа и трета армии
б-Ьше толкова силенъ, че противникъгъ б-Ьше обър-
натъ въ паническо бягство. Изъ пжтя на това безредно
отстжпление, подъ проливенъ дъждъ, по лоши пж-
тища, въ кальта затъваха не само орждия и обози, но и
добитъкъ и хора.
Ц-Ьлата турска войска се бКше втурнала на югъ
безъ цель и само грешката на нашето командуване да
не преследва даде възможности на противника да се
опомни и да се организира на линията Бунаръ-Хисаръ
— Люле-Бургасъ.
Отъ друга страна требва да забележимъ, че, по­
ради скжсване на връзката съ противника, нашата вой­
ска нямаше представа за величието на своята победа.
Това можа да се схване едвамъ тогава, когато на третия
день българскитЬ полкове отново настжпиха къмъ югъ
и видеха съ очитЪ си страшнигЬ следи отъ турското
поражение: пжтищата бКха заприщени отъ изоставени
орждия, ракли, коли и товари, а навсЪкжде бЪха раз­
хвърляни раници, патронни сандъци, снаряди, шансовъ
инструментъ и оржжие; при приближаването на нашитК
роти предъ тЪхъ се разкри страшната картина на пора­
жението — отъ труповегЬ на пресиления добитъкъ и
изостанали хора се вдигаха неизброими ята гарвани
съ окървавени клюнове, които злокобно грачеха, недо­
волни отъ това, че тЪхниятъ ииръ е прекратенъ.

64
 Отново начело на своя полкъ, полковникъ Кисе-
ловъ се движеше, загърнатъ въ своята черна мушама.
Дъждътъ беше отново рукналъ и нЪмаше изгледъ да
спре. Оловните облаци се беха спуснали низко, хори-
зонтътъ се беше ст-Ьснилъ. Отвреме-навреме полков-
никътъ се извръщаше да види своите хора, затъващи
въ кальта до колене, и веждите му се свиваха все по­
вече и повече. Мнозина отъ т-Ьхъ беха останали вече
безъ подметки и стъпваха съ боси крака въ кальта,
мнозина н%маха платнища и отъ шинелите имъ струе­
ше вода.
Положението, обаче, ставаше още по-лошо, когато
полкътъ спираше за нощуване или почивка. Подслонъ
нямаше, за покривъ не можеше и да се мисли, Защото
турците беха разрушили или изгорили селата и чиф­
лиците. Въ най-щастливъ случай некоя групичка успи­
ваше да се подслони до некоя полуразрушена или об-
горела стена, за да се заслони отъ студения ветъръ.
Така полкътъ се движи до шестнадесети октом-
врий, когато започнаха отново да се чуватъ топовни
изстрели и се почувствува присътствието на противни­
ка. На шестнадесети октомврий 8-и пехотенъ полкъ
получи заповфць да продължи своето движение къмъ
с. Карагачъ.
Презъ този день вече стана ясно, че срещата съ
противника е предстоеща. Сведенията за турците гово­
реха, че те еж заели позиция надъ реката Карагачъ
дере и сж се укрепили добре.
Общото положение беше следното:
Турците се беха укрепили на линията Бунаръ-Хи-
саръ — Карагачъ — Люле-Бургасъ. Така те беха
преградили двата пътя: Лозенградъ — Виза — Сарай
и Одринъ — Люле-Бургасъ — Чорлу, и двата водещи
за Цариградъ.
Тукъ, на тази добре подбрана позиция, те беха раз­
положили пристигналите отъ Цариградъ резерви и ор­
ганизирали отстъпващите отъ границата войски.
Неподозираща още нищо, трета армия настъпваше
къмъ югъ безъ ясна представа за онова, което требвз
да извърши. Требваше да се завържатъ боевете на на­
шия левъ флангъ при Бунаръ-Хисаръ, за да се схване
истинското положение, което можеше да стане твърде
тежко за насъ, ако не беше хероизмътъ на нашите пол­

5 65
кове и умелото действие на славната 4-а пехотна Прес­
лавска дивизия, въ състава на която влизаше и 8-и пе-
хотенъ Приморски полкъ.
Макаръ да имаше на левия си флангъ неблаго­
приятно развиващите се боеве по фронта на 5-а пехотна
Дунавска дивизия, командирътъ на 4-а дивизия гене-
ралъ Климентт*Бояджиевъ даде своите нареждания за
енергично настъпление напредъ, особено следъ като съ
авангарда си беше обезпечилъ владението на склона,
спускащъ се полегато къмъ река Карагачъ дере още
предната вечерь.
На шестнадесети октомврий двете бригади, първа
и втора, отъ Преславската дивизия настъпиха още рано
сутриньта.
Дъждътъ беше престаналъ. Времето обещаваше да
бъде хубаво. Есенното слънце разгони мъглата и скоро
се издигна надъ хълмовете, спускащи се отъ Странджа.
Сега вече Преславци можеха да видятъ турската
позиция по голите хълмове, които стръмно се спускаха
къмъ река Карагачъ дере и сипеите се белееха въ да­
лечината.
8-и пехотенъ полкъ тръгна. Напредъ отново излезе
за командирско разузнаване полковникъ Киселовъ.
Тукъ предъ него се откри следната гледка: с. Карагачъ
беше въ подножието на височините, заети отъ турци­
те. Източно отъ с. Колиби местностьта беше открита,
съ слабъ, но постояненъ наклонъ къмъ реката. Единст­
вените закрития, които се намираха на този обърнатъ
къмъ страната на противника склонъ, беха с. Карагачъ,
малката горичка северозападно отъ селото и една ко­
шара, намираща се западно отъ тази горичка.
Долътъ южно отъ с. Карагачъ разделяше турската
позиция на две части и представяше единственъ
подстжпъ къмъ нея, но противникътъ беше взелъ
мерки чрезъ сполучливо разположени огневи сред­
ства да пази този подстжпъ.
Отъ своето командирско разузнаване полковникъ
Киселовъ остана съ впечатление, че турците се готвятъ
да дадатъ на тази позиция сериозенъ отпоръ, и се
замисли.
Съмнение не можеше да има, че действията и тукъ
требва да бждатъ енергични и смели.

66
 Решението, прочее, назре въ душата му и той не се
излъга, Защото неговите предположения твърде скоро
се потвърдиха.
Участъкътъ на полка беше отъ двете страни на
пгйтя Колиби—Карагачъ. Щомъ дветЪ дружини, движе­
щи се отъ с. Мандрица, превалиха гребена, бЪха обстре­
ляни. Полкътъ се развърна и продължи движението си.
Боятъ започна. Въ отговоръ на турската артилерия
се обади нашата. Борбата за артилерийско надмощие
стана страхотна. ТрЪсъцитЪ на десетките батареи отъ
наша и турска страна се слЪха въ едно общо бубо-
тене. Земята се затресе. Надъ цялото безкрайно бойно
поле се носеше адски шумъ. Въ синината на небето
се нижеха пухкавите бели облачета на шрапнелигЬ, а
долу черниятъ димъ на експлодиралигЬ снаряди се раз­
дираше отъ зловещата червена светлина на избухва­
щия взривъ. Въ въздуха хвърчеха гейзери нръсть, ка­
мъни и парчета стомана. Острата миризма на барутъ ка­
раше ноздрите да се разширятъ, а цЪлиятъ този ужасъ
налЪ очите на войниците съ кръвь.
Ротите отъ полка мълчаливо се носеха напредъ, но
огъньтъ на противника ставаше все по-силенъ и по-си-
ленъ. Числото на жертвите порастна и първиятъ поривъ
почна да намалява. Движението почна да се затруднява.
Това веднага схвана движещиятъ се съ веригите на пол­
ка полковникъ Киселовъ, който съ личния си примЪръ
искаше да придаде на това движение нуждния устремъ.
Ето защо той пришпори коня си и само съ нЪколко
думи, а може би по-скоро съ своето безстрашие, събуди
отново приспаните чувства въ своите воини. Защото
войниците виждаха резултатите отъ страшната канона­
да и не можеха да си обяснятъ, какъ този човекъ средъ
този ужасъ можеше да язди и така спокойно да имъ го­
вори. Та какво беха те въ сравнение съ него? Те се бе-
ха прилепили къмъ земята, търсеха и най-малкото при­
критие, а той и не помисляше още да се раздели съ своя
конь. .. Наистина, неуязвимъ ли беше техниятъ ко-
мандиръ?!. . .
Настжплението на полка се поднови.
Нашата артилерия отново засили огъня си. Тя на-
прЪгаше всички сили да принуди турските батареи да
замлъкнатъ. По едно време тя наточели постигна това.

67
 Ето какво срещаме въ томъ III, стр. 231 на „Война­
та между България и Турция — 1912—1913 г.“, изда­
ние на Министерството на войната, за описания мо-
ментъ:
— Къмъ 12 часа, в о д е н и о т ъ п о л к о в и я ко-
м а н д и р ъ п о л к о в н и к ъ К и с е л о в ъ (к. н.), тЯ
бЯха се изравнили и отчасти размесили съ бойната ли­
ния на 31-и полкъ. ЗагубитЯ и тукъ бЯха големи: вери-
гитЯ рЯдЯеха.
Все пакъ сега у всЯки воинъ се събуди надеждата,
че, ако по-скоро стигне рЯката, ще може да попадне въ
мъртвото пространство за турската артилерия и ще се
спаси. Но това бЯше напраздна надежда, Защото, съ спу­
скането си къмъ реката, веригитЯ попаднаха подъ си-
ленъ пехотенъ и картеченъ огънь.
Почувствува се нова задръжка. Устремътъ намалЯ.
Нуждно бЯше отново да се направи нЯщо.
За да даде новъ потикъ, полковникъ Киселовъ за­
повяда въ веригитЯ да се влЯятъ резервитЯ на полка,
та по този начинъ тЯ да се привдигнатъ и се мине
рЯката.
Така командирътъ на полка слагаше всичко на кар­
та и въ следнитЯ моменти той трябваше да остане само
нЯмъ зритель на онова, което щЯше да стане, Защото
той не разполагаше съ повече резерви, за да влияе вър­
ху бойния редъ на полка.
Напредването се поднови, но огъньтъ на турската
пехота съ приближаване на нашитЯ вериги къмъ рЯката
ставаше все по-гжстъ и убийственъ. ВеригитЯ се разрЯ-
диха, числото на раненитЯ порастна и тЯ трябваше да
залегнатъ на около 900—1500 крачки отъ противника,
безъ да сж минали рЯката.
Положението на 8-и пехотенъ полкъ стана съвсемъ
тежко. ВеригитЯ на Приморци бЯха буквално изложени
на разстрелъ отъ височината, кждето бЯха турцитЯ.
Назадъ, къмъ тила, се занизаха цЯли върволици ранени.
ТурцитЯ и тЯхъ не пощадиха. ТЯ стреляха и по тЯхъ и
ги раняваха повторно или доубиваха.
Борбата наистина достигна своето крайно напреже­
ние. Въздухътъ каточели бЯше наелектризиранъ. Арти­
лерийската канонада отъ дветЯ страни достигна своя
предЯлъ. И дветЯ страни влагаха последни усилия, за
да достигнатъ успЯхъ, Защото съзнаваха, че боятъ е

68
решителенъ и отъ него зависеше по-нататъшниятъ из-
ходъ на войната.
Пладне беше вече отдавна минало, а боятъ продъл­
жаваше съ сжщата сила. Въ въздуха се чувствуваше, че,
ако не се направи нещо, може би всичко ще пропадне.
Прислонилъ се въ кошарата, за която споменахме
по-рано, полковникъ Киселовъ наблюдаваше бойното
поле.
Той видЪ какъ по едно време турската артилерия
изостави нашата и насочи страхотенъ огънь отъ много
батареи по горичката около реката, въ която се бЪха
подслонили остатъците отъ неговия полкъ.
Изгубили почти всички свои командири, войниците
не издържаха този адски ураганъ, краятъ на който не
се виждаше, и тръгнаха назадъ, къмъ гребена, задъ кой­
то искаха да потърсятъ закритие отъ този ужасъ.
Положението стана повече отъ тежко. Боятъ при
Карагачъ при това положение обещаваше да се превър­
не въ поражение.
Косите на полковникъ Киселовъ настръхнаха. Чест­
ната му и предана на родината душа трепна. Ще по­
несе ли той отговорностьта на едно поражение? Ще се
опарвдава ли и предъ кого, когато неговата съвЪсть не
признаваше оправдания на воененъ? Всеки командиръ
отговаря за своите дела не само съ нарежданията си, но
и съ делата си. Той пръвъ требва да понесе последи­
ците и да заплати съ кръвьта си своя неуспехъ.
Но какво требваше той да направи? Въпросътъ не
беше за неговия животъ, а какъ да се спаси положение­
то. Презъ този день той доказа не единъ пжть, че е го-
товъ всеки моментъ да се пожертвува, че не се бои отъ
смъртьта.
И изведнажъ една мисъль разсече мрака, който го
заобикаляше. Още не всичко беше изгубено. Той беше
още живъ. А неговата личность, неговиятъ примеръ, не­
говото положение можеха да окажатъ въздействие . . .
Тогава какво още ч ак а ?... И полковникъ Киселовъ
скочи и заповЪда да му доведатъ коня.
Напусти беха молбите на заобикалящите го. Той
каточели никого не чуваше, никого не виждаше. Съ по-
гледъ, устременъ въ вечностьта, той само ги отстрани,
взе поводите и пъргаво се намери на седлото на коня.

69
 Сега вече той знаеше какво требва да прави. Зато­
ва той пришпори коня си и се понесе къмъ своите вой­
ници, които вече бЪха обърнали гръбъ на противника, а
така още повече се б"Ьха изложили на неговия убийст-
венъ огънь.
Ето какъ е описанъ този величавъ моментъ въ часть
II, стр. 77 на историята на 8-и пехотенъ Приморски
полкъ:
— Командирътъ на полка, полковникъ Киселовъ, кой­
то въ това време се намираше въ кошарата, на около 800
крачки предъ артилерийската позиция, схващайки кри­
тичния моментъ, възседна коня си и съ извадена сабя
излезе срещу отстжпващите войници и, следъ като ги
окуражи съ думи и имъ припомни дълга къмъ отечест­
вото, съ съдействието на ротните командири успЪ да
спре и да върне отстжпващата вълна и да я насочи от­
ново къмъ противниковата позиция.
Моментътъ наистина беше върховенъ. Той твърде
много говори, твърде много дава, Защото граничи съ
свърхестественото, Защото показва какъ се е спечелилъ
този решителенъ бой и съ цената на каква готовность за
себежертва отъ страна на най-големите командири, кои­
то непосредствено ржководятъ боя. Само тъй се обя­
снява обратътъ, който настжпи точно тогава, когато на­
шите войски сж били така близу до поражението.
Полковникъ Киселовъ е типиченъ представитель на
тези командири. Той освенъ това е рожба на онова вре­
ме, което наистина роди титани, готови на всичко и за
които немаше другъ идеалъ освенъ България. На нея
беше и Киселовт> посветилъ целия си животъ. За нея
беше готовъ всекога да го даде.
Интересно е, че въ този моментъ на страшна криза
презъ време на боя при Карагачъ тази готовность за
себепожертвуване е общо явление у почти всички офи­
цери: умиратъ ротни и дружинни командири, възседатъ
конете си командири на полкове и бригади, а начални-
кътъ на артилерията полковникъ Мановъ се провиква
при първото отделение отъ 5-и артилерийски полкъ:
— Тукъ всички ще мремъ.
И съ тези нЬколко класически думи той става из­
разители на онова, което тези херои сж искали да по-
стигнатъ и сж оставили да ги сполети.

70
 Между гЬхъ, както виждаме, е и полковникъ Кисе-
ловъ. Той пръвъ спира една група около себе си, за-
щото е най-напредъ отъ всички командири на полкове,
Защото най-добре вижда какво става и Защото най-
добре чувствува пулса на боя.
Той пресреща своите войници и не само ги спира,
но и връща назадъ. Неговата кжса, но набита фигура
се очертава предъ гЬхъ и това вече е достатъчно. Той
имъ казва нещо, но какво точно — не е важно. За­
щото въ такъвъ моментъ неговите думи не ще да сж
се различавали много отъ думите на полковникъ Ма-
новъ. Войниците може и да не еж ги чули, но тЪ сж
видели кжде сочи върхътъ на неговата сабя, прочели
сж упрЪкъ въ неговия погледъ.
Единъ следъ другъ тЪ се обръщатъ къмъ против­
ника. И сега отново ги повежда тЪхниятъ командиръ.
Въ това време на бойното поле полесражението не­
очаквано се променя и по други причини. Откъмъ на­
шия тилъ се задава третата бригада на чичовците, за
да се намеси въ този сюблименъ моментъ въ боя. Пол­
ковете отъ резерва съ развети знамена, съ барабаненъ
бой и въ кракъ като на парадъ, подъ тр-ЬсъцитЪ на не­
стихващите орждия, настжпваха бързо напредъ.
Моментътъ б^ше наистина величественъ. Тези чи­
човци каточели не искаха да знаятъ за опасностьта, на­
точели не бЪха отъ плъть и кръвь.
И ето, при вида на тЬзи стройни колони мнозина
отъ разколебаните спреха. Тези, които беха близу до
образуващия се новъ боенъ редъ, се влеха въ него, а
другите, устройвани отъ своите командири, засилиха
трета бригада,
Полковникъ Киселовъ, организиралъ третата дру­
жина отъ полка, я изпрати напредъ и тя беше първата,
която, следъ като мина реката, се хвърли на ножъ въ
турските окопи и завладе четири орждия.
Въ това време напредъ вече се понесе и четвъртата
дружина отъ 8-и полкъ, размесена съ две роти отъ 31-и
пехотенъ полкъ.
Полковникъ Киселовъ не спираше своето дело. Та^
зи именно дружина се нахвърли върху турската пози­
ция срещу левия флангъ на полка, завладе я и плени
единадесеть скорострелни орждия.

71
 По този начинъ, следъ гигантски усилия, команду-
ваниятъ отъ полковникъ Киселовъ полкъ на мръкване
завладЯ заповядания му участъкъ отъ противниковата
позиция и се врЯза въ противниковото разположение.
Нощьта, която се спусна веднага следъ това, спо­
могна да се устроятъ размЯсенитЯ при атаката и удара
части, да се окопаятъ и да бждатъ готови да посрещ-
натъ възможния противниковъ контъръ-ударъ.
Презъ тази нощь полковникъ Киселовъ не дрЯмна.
Той бЯше задъ самата позиция, между подЯлението
отъ полка си, и даваше своитЯ нареждания и указания.
Сега вече за никого не бЯше тайна, че се разигра­
ваха събития отъ решително значение и че всЯки тряб­
ваше да бжде на поста си, Защото никой не знаеше,
какво можеше да донесе утрешниятъ день.
И никой презъ тази нощь отъ 8-и пехотенъ полкъ
и не помисли дори, че най-голЯмото е вече извършено,
че фактически победата на цЯлата линия Бунаръ-Хи-
саръ —- Люле-Бургасъ е спечелена съ врЯзването въ
противниковото разположение при Карагачъ и че го-
лЯма часть отъ тази победа се дължи на 8-и пехотенъ
полкъ, воденъ и командуванъ така сполучливо отъ своя
командиръ.
Но всичко това можеше да се разбере значително
по-късно. Въ онази злокобна нощь всички бЯха затаили
дъхъ и не спираха работата. ВзетитЯ височини трябва­
ше на всЯка цена да бждатъ задържани на следния
день, а за това трЯбваше да се приспособятъ за от­
брана. ЛопаткитЯ не спираха да копаятъ, киркитЯ се
впиваха въ земята. ГолЯма часть отъ началствуващитЯ
бЯха излЯзли отъ строя и полковникъ Киселовъ трЯб­
ваше да бжде и командиръ на полкъ и ротенъ коман­
диръ. Той преминаваше отъ група войници къмъ друга
група, запретнала се да копае окопи, излизаше напредъ,
провЯряваше охранението влЯво, назначаваше нови ко­
мандири, ободряваше, настояваше, галЯше или корЯше.
И тази именно нощь съвсемъ не бЯше изгубена отъ
8-и пехотенъ полкъ.
На седемнадесети октомврий той осъмна устроенъ,
редицитЯ му, макаръ и разрЯдени, бЯха бодри, пози­
цията вече солидно укрепена и всЯки на поста си.

72
 Щомъ се разсъмна, у полковникъ Киселовъ се яви
мисъльта да разшири успеха: и той зачака сгодния
моиентъ.
Споредъ него проникването въ дълбочината на
гурското разположение щеше да донесе по-скоро же-
лания резултатъ и затова той не преставаше да вну-
миша на своите подчинени тази мисъль.
Случаятъ, обаче, самъ дойде да спомогне на това
негово желание. Една турска картечница постоянно
безпокоеше съ огъня си въ флангъ четвърта дружина.
Единъ храбъръ подофицеръ съ група доброволци успЪ
да я доближи и, като изби часть отъ прислугата, за­
стани другите картечари да се оттеглятъ. Заедно съ
гЬхъ побягнаха и съседите имъ. Това положение вед­
нага се използува и четвърта дружина съ единъ скокъ
усчгЬ да напредне по посока на Чонгора.
Това разширяване на успеха сутриньта беше един­
ственото по целия фронтъ на 4-а дивизия и то имаше
грамадно значение, Защото беше единъ усп-Ьхъ и за-
щото уби вЬрата у турците, че те ще могатъ да си
пъзвърнатъ изгубената позиция.
И наистина, следъ това започватъ контъръ-атакитЪ
на турците. На н-Ьколко пжти презъ деня тЬ се привди-
гагь срещу 8-и пехотенъ полкъ, но всеки пжть биватъ
кърваво отблъсквани.
Презъ този день на полковникъ Киселовъ беше
|ц,вложена и друга важна задача.
Поради успеха на турцигЬ срещу 5-а Дунавска ди­
визия, врЪзалитЪ се като клинъ въ неприятелското раз­
положение Преславни можеха лесно да бждатъ отхвър­
лени назадъ съ ударъ откъмъ левия флангъ. Ето защо
вниманието на всички отъ 4-а дивизия се съсредоточи
къмъ този флангъ и охраната му се възложи на три
дружини отъ 8-и пехотенъ полкъ подъ командата на
полковникъ Киселовъ.
Въ това ново положение за втори пжть замръкна
на позицията при Карагачъ 8-и пехотенъ полкъ сЪ своя
доблестенъ командиръ. На него отново предстоеше не­
спокойна нощь, нощь на бдение и внимание. И като вЪ-
ренъ стражъ на своята родина, заедно съ своите воини,
той я прекара на постъ, готовъ всеки моментъ да из­
върши невъзможното.
Напрежението продължи и презъ следните дни, до­

73
като не се завърши това голЪмо сражение, Защото то
беше най-кръвопролитното презъ цялата война на Бал­
каните презъ 1912/13 години.
„Сражението бе решително за войната между Бал­
канския съюзъ и Турция. Въ него събраните турски
войски отъ Тракия и Азиатска Турция бидоха съвър­
шено разбити, дезорганизирани и деморализирани. Съ
изгубването на това сражение Турция изгуби всека на­
дежда да подкрепи или снабди своите слаби сили въ
западна Тракия и на Македонския театъръ, кждето би
могла да търси възмездие за поражението й при Люле-
Бургасъ. Тя загуби следователно своите европейски
области западно отъ Чаталджа“. *)
Ето, прочее, какви беха резултатите отъ победата
при Карагачъ, защото тукъ се получи пукнатината въ
неприятелското разположение. Оттукъ се разнесе встра­
ни бацилътъ на разложението. Цели три дни гангре­
ната работи, за да убие турския духъ и да се почув­
ствува величината на тази победа. На третия день тур­
ците беха обърнали гръбъ. Техниятъ духъ беше уни-
щоженъ. Паниката оново ги обхвана. Малката пукна­
тина при Карагачъ се беше превърнала въ зееща рана,
въ пропасть, която вече нищо не можеше да запълни.
Тази пукнатина създаде българскиятъ духъ. Въ по­
следните петь минути изъ българските редици изник­
наха такива фигури като полковникъ Киселовъ, които
сложиха на най-чувствителните везни на войната своя
несломимъ духъ, своята морална сила и тя решително
наклони блюдата на везните въ наша страна.
Наистина, това веднага не се почувствува. Наистина,
беше нуждна още дълго време твърдость. Но победата
бЪше вече изтръгната и насочените цеви на българ­
ските пушки отъ височините, които беха отнети отъ
противника, имаха по-нататъкъ значение само на издиг-
натъ чукъ, който висеше въ въздуха и бЬше готовъ да
се стовари. Той само заплашваше и точно тамъ беше
моралната му сила, която сломи противниковия духъ,
следъ като го разяжда три денонощия.

*) Стр. 525 отъ томъ III на „Войната между България и Тур­

ция 1912— 1913 год.“

74
 Но въ тези моменти, когато 8-и полкъ се намери въ
неприятелските окопи, никой не си даваше сметка
какво става и какво е постигнато.
Полковникъ Киселовъ изпълняваше наистина своя
дългъ, но нито той, нито подчинените му знаеха, че
още въ боя на шестнадесети октомврий вечерьта Пре­
славни бЪха извършили пробивъ въ центра на тур­
ската позиция и, следвайки съ неотслабваща енергия
своя боенъ маршъ, на следния день разшириха тоя про­
бивъ до размери, които бЬха съ сждбоносни послед­
ствия за турците. Въ тия шеметни боеве Приморци из­
вършиха подвигъ, който, поставяйки ги въ първите ре­
дове на храбреците, увековечи техното име.
На завладената турска позиция предъ техъ въ
твърде внушителенъ видъ се образува една отъ най-
неизбЬжните картини на войната: „Турските окопи и
целата местность около тЬхъ беха изпълнени съ мърт­
ви и ранени. Въ тая печална картина като декоръ, който
по-релефно посочваше размера на турското поражение,
съ мълчаливо насочени на западъ гърла стоеха на
своите места 40 с. с. орждия, които малко преди това
съ зловещъ ревъ пращаха своите снаряди и сееха
смърть въ българските редове“*).
Но, за да се постигне това величие, пръвъ винов-
никъ, несъмнено, беше онзи, който върна отъ погреш­
ния шкть своите подчинени въ решителния моментъ,
който застана като съвесть предъ техъ на своя конь съ
извадена сабя и имъ посочи ижтеката на славата и на
изпълнението на техния войнишки дългъ.
Днесъ това на книга или при разказъ звучи кра­
сиво, но колко усилия, колко морални сили се иска да
се изпълни тогава, когато смъртьта е размахнала своята
страшна коса, когато паниката е на гшть да скове ума
и сърдцата.
Да погледнешъ смъртьта въ очите е било всекога
прерогатива само на богоизбраните, но да не забеляз-
ватъ смъртьта, когато тя извършва своя танцъ, могатъ
само гиганти по духъ.
И точно затова на насъ се струва, че ние требва да
нричислимъ полковникъ Киселовъ къмъ последните,

*) Слеаъ 83 огь ,8-и пехотенъ Приморски на Н. Ц. В. Кн. Ма­

рия Луиза полкъ“, часаь II.

75
още повече, че той за втори пжть, при второто влизане
на полка му въ бой, развЯ знамето и тръгна пръвъ
право срещу смъртьта, за да стигне величието.
На шестнадесети октомврий 1912 година той до­
стигна това величие не случайно, а съзнателно, Защото,
ако допустнемъ, че атаката при Селиолу бЯше случай-
ность, тукъ при Карагачъ възсЯдането на коня не може
да бъде случайность, а напълно съзнателно действие.
ВЯренъ на себе си, той предпочиташе смъртьта
предъ позора. Той не искаше да носи на плещитЯ сш
тежестьта на единъ позоръ. И именно Защото това же­
лание у него липсваше, той печелеше навсЯкжде лаври
и върху честното му чело на истински войникъ никога
не легна нито една сЯнка, която би го накарала поня­
кога, ако не друго, поне да премълчава известни събития.
Следъ шестнадесети октомврий къмъ скромното до­
тогава име на полковникъ Киселовъ, освенъ безсмърт­
ната и съществуваща само въ страницитЯ на историята
на нашата славна войска титла херой на Селиолу, се
прибави и друга — херой на Карагачъ.

ПО СТРЪМНИЯ п ж т ь
Измина не малко време отъ днитЯ на величавитЯ
победи при Селиолу и Карагачъ. Войната срещу тур-
цитЯ завърши съ победа. ВЯковната Отоманска импе­
рия, някогашното страшилище за Европа, бЯше побе­
дена отъ младата, едвамъ съ тридесеть и петь годи-
шенъ самостоятеленъ животъ държава. Българската
войска учуди свЯта съ своитЯ победи. Тя извърши не­
възможното.
И ето, тогава, когато българскиятъ народъ тряб­
ваше да тържествува и обединенъ да заживЯе своя
щастливъ животъ и да изпълни своето културно пред­
назначение, дойде новото изпитание, което за дълги го­
дини хвърли въ мизерия и ново робство Македония,
Добруджа и ЗападнитЯ покрайнини.
Работата бЯше тамъ, че още презъ време на Бал­
канската война се забеляза неискреность въ отношения­
та къмъ насъ отъ страна на съюзницитЯ ни. Докато
отъ страна на гърцитЯ тЯзи отношения можеха да се
обяснятъ съ расовата омраза и хилядолЯтното съпер­

76
ничество, докато rb, използувайки нашата заетость на
главния оперативенъ театъръ, проявяваха едно надпре-
варване въ заемане на чисто български земи, отъ страна
на сърбитЪ тЪ отначало съвсемъ не бЪха обясними.
Никой у насъ не можеше да предположи, че въ
гЬхнигЬ души още живееше онова звЪрче, което б'Ьше
отровило още презъ 1885 година отношенията между
двата братски народа и името на което бЬше зависть.
По-късно, обаче, отношенията на сърбигЬ сепнаха
и най-голЪмитЪ оптимисти, следъ като гЬхнитЪ настоя-
вания за ревизиране на съюзнитЪ отношения станаха
съвсемъ настойчиви, а нежеланието имъ да напустнатъ
Македония стигна до парадирането съ това отъ гЬхна
страна.
Най-сетне, презъ пролЪтьта на 1913 година започ­
наха да се забелязватъ всички признаци на споразумя­
ване между т"Ьзи два наши съюзника и желанието имъ
да привлЬкатъ на своя страна и Румъния.
Докжде, обаче, бЪше стигнала нелоялностьта на
онЪзи, които до вчера се бЪха клели въ в-Ьрность на
общото дЪло, се напълно разбра, когато мирътъ съ
Турция бЪше подписанъ и българската войска бЪше
прехвърлена на западната ни граница, за да окупира
прииадащитЬ ни се по договора български земи.
Тамъ тя, обаче, срещна телени мрежи и заблаго-
временно построени позиции.
И Сърбия и Гърция държеха сега единъ езикъ на
непримиримость и скоро се разбра, че между тЪхъ има
не само разбирателство за подялба на плодоветЪ отъ
нашитЪ усилия, но и съюзъ за взаимно пазене на за­
грабеното.
По-голямо безчестие новата европейска история
дотогава не бЪше отбелязвала, но отъ тази констатация
на българския народъ не ставаше по-леко. България не
можеше да се откаже, разбира се, отъ онова, къмъ
което се б%ше стремила отъ деня на собственото си ос­
вобождение и въ името на което бЪше проляла рЪки
отъ кръвь въ Тракия.
Войната между бившитЪ съюзници не се забави да
пламне и полковникъ Пантелей Киселовъ, който още
командуваше своя вече прославенъ полкъ, се намЪри въ
състава на 4-а пехотна Преславска дивизия въ първа

77
бойна линия срещу новия коваренъ противникъ и за-
клетъ врагъ на българщината — сърбите.
Въ с. Оризари, Кочанско, полкътъ пристигна на
седми юний 1913 година и влезе въ състава на четвър­
тата армия и остана тамъ на бивакъ до петнадесети
юний.
Сега спойката между войници и техния коман-
диръ бгЬше още по-яка. Те знаеха кой ги води, а той —
какви с а хероите отъ Селиолу и Карагачъ.
Сега между командиръ и подчинени нямаше нужда
отъ много думи. Те се разбираха често отъ единъ
жестъ.
Полковникъ Киселовъ не беше човЪкъ на гръм­
ката фраза. Наистина, той имаше даръ-слово и умееше
да засегне непосредствено душата на войника, но вся­
кога предпочиташе непосредствения допиръ съ вой­
ника и общуването съ него.
Той обичаше да води разговоръ съ техъ, да узнае
отъ самите техъ болките имъ и въ неофициална бе­
седа да ги поучи и имъ изкаже своите възгледи. То­
гава те се трупаха около него, вслушваха се и преце­
няваха всека негова дума.
За техъ появяването на неговата кгкса и набита
фигура беше истински праздникъ. Те бЬха обикнали
своя боенъ водачъ, беха го напълно разбрали и знаеха,
че той е готовъ да направи всичко заради техъ. Отъ
друга страна те го ценеха заради неговите качества.
Те верваха слепо въ това, че, щомъ ги води той, те
всекога ще успеятъ. Те знаеха, че той всекога ще имъ
покаже пжтя на победата и, когато е нуждно, самъ ще
застане предъ веригите имъ. А нашиятъ войникъ има
култъ къмъ храбрия си командиръ и е готовъ да му
прости много слабости заради това негово качество.
Войната срещу турците не единъ пжть беше дока­
зала на Приморците кой е техниятъ командиръ и за­
това те беха влюбени въ своя полковникъ, който при
това беше успелъ и при трудните условия презъ вой­
ната да имъ докаже, че не е престаналъ да бжде за
техъ баща-командиръ.
По този начинъ духовната връзка при бойните
условия между полковникъ Киселовъ и войниците му
не само не беше пострадала, а обратното — още повече
се укрепила.

78
 Ето защо полковникъ Киселовъ съ право разчи­
таше на своигЬ Приморци и съ вЬра и съ спокойствие
гледаше на бждегцето и очакваше развитието на съби­
тията, слЬпо убеденъ, че разбирателство съ сърби и
гърци не ще се постигне и неминуемо ще се стигне до
въоржжено стълкновение.
И той не се излъга въ своигЬ заключения.
Войната пламна и, както споменахме вече, 8-и пе-
хотенъ Приморски полкъ, начело съ своя доблестенъ
командиръ, се оказа на първата бойна линия.
Започнаха онЬзи боеве, които характеризиратъ
действията на славната четвърта армия на генералъ
Ковачевъ, която задържаше напора на цЬлата сръбска
войска и го задържаше съ честь.
Тукъ ние не можемъ да не отбележимъ онЬзи дей­
ствия на полковникъ Киселовъ, които така добре харак­
теризиратъ този офицеръ, и то въ единъ моментъ, ко-
гатъ на осемнадесети юний требваше да се приложи
примирието.
Понеже то е много живо и картинно предадено въ
историята на 8-и пехотенъ полкъ, ние ще си позволимъ
да вземемъ направо оттамъ нЬкои извадки:
„Къмъ 11 часа се получи заповЬдь, че военнитЬ
действия се прекратяватъ. Стана нужда да се изпрати
парламентьоръ, който да съобщи на противника за
гпирането на военнитЬ действия ..........................................

Като резултатъ отъ това стрелбата предъ фронта

па бригадата скоро затихна, но по-наюгъ, предъ фронта
па седма пехотна Рилска дивизия, при висотата ДрЬ-
илкъ, тя още продължаваше. Въ това време, възползу-
н,ши отъ спирането на нашия огънь, шесть неприя­
телски вериги последователно настжпиха и достигнаха
па около 500—600 крачки предъ фронта на полка, об­
хващайки едновременно фланга му. Командирътъ на
полка, виждайки опасностьта отъ тия действия на сър-
битЬ, поиска отъ тЬхъ да се оттеглятъ, като ги преду­
преди, че, ако тЬ до половинъ часъ не сторятъ това,
ще бжде принуденъ да открие огънь срещу тЬхъ“.
По-нататъкъ се описва какви преговори и какъ сж
пили поведени. ТЬ продължаватъ доста дълго време.
„Докато се водеха тЬзи преговори, предъ фронта
ла полка се яви сръбски офицеръ, к о й т о , в ъ о т г о -

79
в о р ъ на о т п р а в е н а т а му с т р о г а за п о -
вЯдь о т ъ к о м а н д и р а на п о л к а (к. н.) да се
оттегли, отговори: — Ние дойдохме при васъ, понеже
се предавате.
На това предизвикателство му се отговори, че, ако
тЯ въ продължение на четвърть часъ не се оттеглятъ,
ще бждатъ прогонени съ огънь. Е д н о в р е м е н н о
с ъ т о в а т о й (полковникъ Киселовъ) з а п о в я д а
д в е р о т и с ъ д в е к а р т е ч н и ц и да з а е м а т ъ
п о з и ц и я с р е щ у н а с т жп в а щи т Я в ъ ф л а н г ъ на
п о л к а с р ъ б с к и части. Н а б а т а р е я т а на к а п и -
т а н ъ Х е с а п ч и е в ъ б Я з а п о в я д а н о да з а е ме
п о з и ц и я на висотата северно отъ с е л о т о
С т а р о Н е о к а з и и д а б ж д е г о т о в а да д е й ­
с т в у в а (к. н.).
Като чу всички тия нареждания и проследи на- !
чалото на изпълнението имъ, сръбскиятъ командуващъ
офицеръ, макаръ и неохотно, се принуди да се подчини
и да се оттегли, заедно съ веригитЯ си, на около пет-
стотинъ крачки.
Командирътъ на полка, обаче, недоволенъ отъ
това, настоя отстъплението да продължи до линията,
на която ги е сварило примирието. Следъ отправеното
имъ категорично искане тЯ се оттеглиха още на около
петстотинъ крачки. При все това, обаче, единъ тЯхенъ
взводъ, който се 6Я укрилъ въ скалитЯ на Червената
висота, не се оттегли. Наложи се да бжде прогоненъ
оттамъ съ ножъ. Сръбскиятъ взводъ не дочака удара,
но, щомъ се оттегли въ дола, откри огънь, на който нЯ-
кои отъ нашитЯ роти отговориха. Завърза се отново
истински бой, който завърши съ пълно поражение на
сърбитЯ; тЯ бЯха принудени да отстжпятъ въ пъленъ
безпоредъкъ“.
Ето, прочее, кой е полковникъ Киселовъ и какъ той
действува въ единъ такъвъ моментъ.Предвидливъ както
всЯкога, твърдъ, настойчивъ, той умЯе да се наложи
даже на противника и трЯбва да си представимъ само­
чувствието на онзи нахаленъ сръбски офицеръ, който
е получилъ такъвъ добъръ урокъ отъ този енергиченъ
и твърдъ български командиръ на полкъ, та изведнажъ
се свива и оттегля и цЯлата негова надменность се из­
парява.

80
 Въ тази случка ние виждаме цЯлия ръстъ на голя­
мата фигура на този офицеръ, суровъ и неумолимъ ко­
гато трЯбва, рожба на строя и на онова хубаво време,
когато съзнанието на народното и собственото достойн­
ство бЯше така силно развито.
БоеветЯ продължаватъ. Подъ напора на превъз-
хождащитЯ числено нашата четвърта армия сръбски
войски полковетЯ се оттегляха, като скжпо продаваха
всЯка педя отъ така близката до сърдцата имъ бъл­
гарска земя, и сърбитЯ наистина обливаха съ кръвь
своитЯ „успЯхи“.
Така се стигна до Калиманци, онова славно име,
което не може да не буди и до днесъ възторгъ и уми­
ление въ всЯка българска душа.
Но ако съ името Калиманци днесъ се красятъ стра-
иицитЯ на много полкове и то е гордость за не единъ
нашъ полководецъ, грЯбва всЯкога да отбележимъ, че
то преди всичко принадлежи на полковникъ Киселовъ,
Защото е негова рожба.
Ние сме убедени, че нашиятъ читатель веднага ще
се съгласи съ това, следъ като му изнесемъ даннитЯ.
Положението на нашата четвърта армия следъ зае­
мането на гр. Кочани отъ сърбитЯ е такова, че тя бЯше
раздЯлена на две групи отъ непроходимата Плачковица
планина. Въ северната група влЯзе 7-а пехотна Рилска
дивизия, 2-а Преславска бригада и Македоно-одрин-
ското опълчение.
На двадесеть и четвърти юний въ осемнадесеть
часа полковникъ Киселовъ получи заповЯдь, че се на­
значава началникъ на ариергарда на 7-а пехотна Рилска
дивизия, въ състава на която влизаха войскитЯ, зае­
мащи Калиманската позиция. А тази позиция се зае­
маше отъ 8-и пехотенъ полкъ съ четири батареи.
Получилъ горната заповЯдь, полковникъ Киселовъ,
какго всЯкога досега, се зае да се ориентира, да изучи
добре задачата си, да разузнае и да навлЯзе въ сжщ-
ностьта на задачата си.
И ето, при този огледъ и разузнаване, които про­
дължиха и на следния день двадесеть и пети юний
сутриньта, полковникъ Киселовъ, който никога не е
билъ буквоедецъ и който си дава точна смЯтка за
всичко, идва до заключението, че тази позиция въ ни­
кой случай не бива да се отстжпва, че тя не може да

6 81
бжде тилна, а обратното — упорито да се отбранява, за-
щото дава всички условия за упорита отбрана.
Но изглежда това не бЪше добре преценено въ ща­
ба на дивизията, Защото къмъ деветь часа на позицията
на полка се явява началникъ щаба на бригадата майоръ
Куюмджиевъ, за да предаде на полковникъ Киселовъ
нареждането: висотата източно отъ с. Гьрлено добре
да се наблюдава, тъй като имало опасность да бжде
обходена отъ сръбска конница.
Полковникъ Киселовъ, обаче, почти не слушаше
майора. Погледътъ му продължаваше да обхваща ця­
лата мЪстность и решението да зр1зе въ главата му.
А въ това време началникътъ на щаба на бригадата
продължаваше да предава нарежданията въ смисълъ,
че стоенето на полка требвало да продължи дотогава,
докато останЪлъ на своята позиция 22-и пехотенъ Тра­
кийски полкъ, който действуваше по десния бр%гъ на
р. Брегалница.
Челото на полковникъ Киселовъ още повече се сви,
Защото въ това време се забелязваше оттеглянето на
22-и пехотенъ полкъ, задната охрана на който полкъ
влизаше вече въ с. Драмча. Отъ това следваше, че е вре­
ме и полкътъ да започне своето отстжпление.
На въпроса на командира на 8-и пехотенъ полкъ
въ този смисълъ майоръ Куюмджиевъ отговори ут­
върдително.
Полковникъ Киселовъ тропна нетърпеливо съ кракъ,
прехапа устни и, като пое въздухъ повече, отколкото му
требваше, твърдо и съвсемъ неочаквано заяви, че не­
говото решение е д а о с т а н е на м е с т о т о си, д о ­
к а т о н е б ж д е п р и н у д е н ъ о т ъ п р о т и в и и-
када отстжпи.
Полковникъ Киселовъ говореше както никога така,
че подчертаваше вейка своя дума, и околнитЪ схванаха,
че това негово решение е твърдо и той лесно не ще го
измЪни.
А въ това време противникътъ вече се приближа­
ваше. Въ далечината на около два и половина киломе­
тра се виждаха приближаващите се два сръбски пехот­
ни полка съ шесть ескадрона конница, а освенъ това
при в. Повиенъ се окопаваха силни противникови
части.

82
 Началникъ щаба на бригадата си отиде. Полков-
никъ Киселовъ остана самъ съ адютанта си, но както
никога той не беше спокоенъ. Схващащъ добре, че по­
лицията е важна, той искаше още по-добре да я изучи
и да събере повече доказателства въ полза на своето
решение. Ето защо той поиска да се срещне и съ коман­
дира на 22-и пехотенъ полкъ. Последниятъ се яви на
срещата, за да съобщи, че полкътъ вече е отстжпилъ
По посока на Царево село.
Нещо се повдигна въ гърдите на този роденъ вое-
ненъ.
— Царево село, — помисли той. — А после? . . .
Носле Кюстендилъ. . .
Все пакъ полковникъ Киселовъ намери за нужд-
но да съобщи на своя събеседникъ своето решение да
не напуска позицията докато не бжде заставенъ да на­
прави това и го помоли да съобщи устно въ щабовете
Ни бригадата и дивизията това му решение.
И той се помгкчи да обясни своите съображения.
I iiiKora полковникъ Киселовъ не беше говорилъ така
горещо и убедително.
Командирътъ на 22-и полкъ изслуша полковникъ
Киселовъ внимателно и обеща да доложи всичко въ Ца­
рево село, кждето вече бЪха настанени двата щаба.
Но когато и командирътъ на 22-и полкъ се отда­
лечи, полковникъ Киселовъ реши непосредствено и пи­
смено самъ да донесе въ щаба на 7-а дивизия, като въ
Сиосто донесение осветли възможно по-добре генералъ
Тодоровъ. Въ това свое донесение той не пропустна да
ИЗкаже съмнение, че отстжплението поне сега-за-сега
Нс е наложително.
Писмото беше изпратено. Полковникъ Киселовъ се
Намисли. Щеше ли да бжде разбранъ? Ще схванатъ ли
fope онова, за което той така много настояваше? И да­
ли той наистина е билъ ясенъ и изчерпателенъ?
Той познаваше генералъ Тодоровъ като човекъ,
Който уважава чуждото мнение и който всекога се
Вслушва въ онова, което му се докладва. Отъ друга
Страна генералътъ беше единъ отъ най-добрите позна-
Инчп на този театъръ на военните действия поради
« Дългогодишната си служба въ Дупница. Най-сетне той
%ще действувалъ въ началото на войната пакъ тукъ
Bi. този районъ съ сжщата дивизия, която сега коман-
avuame.

83
 Времето бавно вървеше. Полковникъ Киселовъ бЪ-
ше неспокоенъ. ОбЪдъ наближаваше.
И изведнажъ откъмъ Царево село се зададе кон-
никъ. Той скочи отъ коня си и подаде на полковникъ
Киселовъ частно писмо отъ командира на първа бри­
гада при 7-а пехотна Рилска дивизия полковникъ Ми-
товъ.
Полковникъ Киселовъ нетърпеливо разкжса плика
и за пръвъ пжть презъ този день нЪщо като усмивка
се плъзна по устните му: полковникъ Митовъ му
съобщаваше, че командирътъ на 7-а пехотна Рилска
дивизия генералъ Тодоровъ отменя решението си за
съсредоточаване на дивизията къмъ с. Драмча и ще се
задържи на Калиманското поле.
Ето, прочее, истината около изникването на Кали-
манската позиция, въ която се разбиха всички сръбски
усилия. Ето откжде дойде починътъ. Той изникна от­
долу, за да бжде прегърнатъ после отъ единъ добле-
стенъ генералъ, какъвто беше генералъ Тодоровъ, и
който, както знаемъ, по-късно превръща защитата на
Калиманци въ защита на старите граници и въпросъ на
честь за българската войска. Става нужда команди­
рътъ на 7-а дивизия да се срещне съ генералъ Кова-
чевъ, командуващъ четвърта армия, и последниятъ да
отстжпи предъ настойчивостьта на своя подчиненъ,
въпреки настояванията му за отстжпление и изпълне­
ние на отдадената вече заповедь по армията.
Официалното разрешение и одобрение да се за­
държи на Калиманската позиция полковникъ П. Кисе­
ловъ получи отъ командира на 7-а пехотна дивизия въ
осемнадесеть часа сжщия день.
Презъ това време полковникъ Киселовъ беше далъ
вече нарежданията си за охраната на цЬлата позиция
при Калиманци, заета отъ полка, съ обща дължина отъ
шесть километра. Необезпокояванъ отъ никого, пол-
кътъ занощува.
Но какви беха първите резултати отъ почина на
полковникъ Киселовъ виждаме въ историята на 8-и
пехотенъ полкъ: „И благодарение само на тая лична
инициатива отъ командира на полка, проявена тъй
смело, се даде възможность на 2-а пехотна Тракийска
дивизия да отстжпи тоя день отъ планината Плачко-
вица презъ с. Блатецъ за Калиманци, а по-нататъкъ и

84
до края на войната да се задържи въ наши ръце Кали-
манската позиция; — твърде интересна форма за неиз­
пълнение на запов-Ьдь, която изисква гол%ма самоувЪ-
реность и правилна преценка, за да не опозори неиз-
пълнителя; случай, въ който се преплитатъ престъпле­
нието съ подвига, като се знае какви съ последствията
отъ една неизпълнена заповфць въ лицето на против­
ника“.
Доколко е билъ правъ полковникъ Пантелей Кисе-
ловъ личи и отъ това, че отъ двадесеть и пети юний
до първи юлий полкътъ остава почти необезпокояванъ
отъ противника на същата позиция, която най-усиле-
НО укрепява и я напуска тогава само поради сменява­
нето му.
Тукъ му е местото да споменемъ и онези редове,
които адютантътъ на 8-и пехотенъ полкъ, запасенъ по-
ручикъ Дабковъ, непосрЪдственъ свидетель на описа­
ното, е написалъ на гърба на поднесения на своя бившъ
командиръ портретъ презъ 1915 година въ гр. Варна.
Т-Ьзи редове съ толкова по-ценни, че съ излезли
изподъ перото на единъ инженеръ, какъвто е госпо-
динъ Дабковъ, а също така и затова, че той като адю-
тннтъ на полка по това време илюстрира събитието и
дива в-Ьрна картина на преживяването на Пантелей Ки-
ссловъ въ оня моментъ. Ето тези редове:
Високоуважаемий г. полковникъ,
И тъги и радости дЪлЪхме дружно въ вой­
ните презъ 1912—13 г., но има едно, което ни­
кой Приморецъ не бива да забравя, а всеки
българинъ да цени и уважава: на 24 юний
1913 г. бЪхме двама съ Васъ на една висота на
левия бр-Ьгъ на Брегалница до с. Калиманци.
Вие наблюдавахте Повиенъ, дето сръбски ча­
сти се окопаваха, а нашиятъ 22-и полкъ отстъп­
ваше къмъ Драмча. ЗаповЪдьта Ви бе, когато
22-и полкъ отстъпи, да отстъпите и Вие съ
полка си къмъ Царево село. Къмъ 11 ч. пр. пл.
дойде при Васъ началникъ щаба на нашата
бригада г. майоръ Куюмджиевъ и устно още вед-
нажъ Ви напомни заповедьта за отстъпление­
то, пратенъ нарочно за това отъ началството.
„Полкътъ е заелъ позиция отъ двете стра­
ни на шосето; сърбите съ при с. Истебня и

85
 б е з ъ б о й а з ъ н Ъ м а д а о т с т ж п я — т-Ь
не ще смЪятъ да атакувагъ“, — 6Ъ Вашиятъ
отговоръ.
Майорътъ си замина. Азъ изтръпнахъ.
„Загубени сме!“ — помислихъ си азъ, Защото
полкътъ 6Ъ самъ срещу ц-Ьла сръбска дивизия!
Вашиятъ смЪлъ жестъ, обаче, накара начал­
ството да се окопити: Приморци задържаха
силния противникъ съ чуденъ хероизъмъ, до­
като се върнаха отстжпващигЬ полкове и тукъ
на Калиманци биде погребанъ сръбскиятъ бЪсъ
да влЪзатъ въ София! Гроба имъ изкопахте
Вие! Спасихте и столицата отъ погромъ!
Покланямъ се нредъ Вашия хероизъмъ,
проявенъ при Селиолу, Карагачъ, Чонгора и
Ви моля да приемете тоя споменъ отъ призна­
телния Ви тогавашенъ адютантъ.
Варна, 1915 год.
Поручикъ Дабковъ
*
Оценилъ правилно значението на Калиманската по­
зиция, настоялъ тя да не бжде отстжпена, полковникъ
Пантелей Киселовъ само съ това допринасяше неоце­
нима услуга на България, Защото при Калиманци бЪше
спасена България. Съ гЪзи свои действия полковникъ
Киселовъ твърде убедително доказа, че, макаръ още да
бЪше само командиръ на полкъ, гледаше далече на-
предъ и бЪше израсълъ до степеньта на гол4мъ воена-
чалникъ.
Макаръ войната вече да се развиваше неблаго­
приятно за насъ, макаръ сочената на нФколко пжти отъ
насъ история на полка ясно да подчертава преумората
на Приморци отъ походи, безсъние и непрекжснато
участие въ боеве, ние виждаме духа на Киселовъ бо-
дъръ. Той, както всЬкога, е на поста си. За него въ та-
къвъ моментъ умора н%ма. Това удостоверява него-
виятъ адютантъ и присжтствието на началникъ щаба на
бригадата точно тогава, когато полковникътъ наблю­
дава и си дава сметка за това, какво ще стане, ако се
изпустне безъ бой благоприятната Калиманска позиция.
И ето тази бодрость на духа и набитото военно
око раждатъ онзи бунтъ въ душата му, който се изра­
зи въ настояването да се задържи Калиманската пози­

86
ция, докато неговиятъ колега, командирътъ на съсед­
ния полкъ, поставенъ при сжщитЪ условия, се задово­
лява да се подчини и дори бърза съ оттеглянето на своя
полкъ. Срещата съ Киселовъ не го сепва. Уровенътъ на
неговата подготовка е съвсемъ другъ. Той си остава
само командиръ на полкъ и презъ гЬзи дни на големи
изпитания, Защото може би е парализиранъ отъ бързо
развилигЬ се събития, а може би изобщо Защото н4ма
оня критиченъ умъ както Пантелей Киселовъ.
■И ние не ще сгрЪшимъ, ако се върнемъ къмъ
миналото и си спомнимъ, че Киселовъ е синъ
на единъ градъ, въ който коравиятъ духъ на
българина не се е пречупвалъ; че той е потомъкъ
на една издигната ср4да, на която хоризонтътъ
всякога е билъ по-широкъ, на която културата, как-
то изтъкнахме въ началото на книгата, е била на
завидна висота. Освенъ това Киселовъ презъ цялата си
служба се усъвършенствува като воененъ, работи упо­
рито и се подготвя за големия моментъ, когато съ но­
жа си ще тр4бва да решава сждбинигЬ на своя народъ.
Ето защо той вижда далече предъ себе си и по-силно
чувствува всичко. Ето защо той не е само командиръ
на полкъ. Ето защо той пръвъ отъ всички въ цЪлата
четвърта армия си задава въпроса: — А следъ Кали-
манци какво ще стане? И не е ли по-правилно да се
умре на тази позиция? И защо да я изоставяме, щомъ
не сме принудени?
Ние знаемъ какъ после генералъ Тодоровъ изпол­
зува идеята на своя подчиненъ, за да въодушеви и
наелектризира своигЬ Рилци, за да ги накара да извър-
шатъ своя подвигъ:
— Задъ васъ сж вашигЬ жени и деца, вашитЪ до­
мове!
И точно тукъ му е местото да изтъкнемъ, че гене­
ралъ Тодоровъ не само възприема идеята на единъ
свой подчиненъ, но я разработва и осжществява.
Когато е за благото на Родина, безразлично е от-
кжде иде починътъ.
Но така или иначе Калиманци изниква по вината
на онзи, който заявява, че нЪма да отстжпи и че ще
остане тамъ. Него не го е грижа, дали, както казва съ-
ставительтъ на историята на 8-и пехотенъ полкъ, това
е своеобразно „неизпълнение на заповЪдь“ или „пре-
стжпление“, нито иъкъ дали е нЪщо друго. Той вижда

87
само, че командуването грЪши, и отдолу извиква: азъ
ще остана тукъ да умра или най-малкото докато не бж-
да заставенъ да отстжпя. А какъ ще ме накара против­
ника да отстжпя, това е вече другъ въпросъ.
Въ нашата най-нова и така богата съ най-разно­
образни събития история този случай е твърде харак-
теренъ и единствени. Той не се повтаря и затова след­
ва да бжде изтъкнатъ.
По-нататъкъ, получилъ разрешението да остане на
Калиманската позиция и одобрението на генералъ То-
доровъ, полковникъ Киселовъ не губи време, Защото
помни вече втората часть отъ своитЪ разсжждения, че
ще остане на Калиманци „докато не бжде заставенъ отъ
противника да отстжпи“. И затова, за да не бжде „ско­
ро заставенъ“, той полага началото за създаването на
онази славна твърдина, въ която, както е известно,
сръбската войска си счупи главата. Калиманската пози­
ция стана гробницата, както самитЪ сърби признаваха,
на тЪхната „сияйна“ армия.
Почти съ голи ржце ПриморцигЬ, по указанието на
своя командиръ, пръснати на една дължина отъ шесть
километра, започватъ копането на окопи. Изтощени,
неспали, ненахранени, тЪ, обаче, трескаво работятъ, за-
щото това иска гЬхниятъ кумиръ, а тЪ знаятъ добре,
че когато той поиска нЪщо отъ т-Ьхъ, то е, Защото е
необходимо.
А изтощението на ПриморцитЪ е наистина необик­
новено. РедицитЪ на полка отново почватъ да се ко-
сятъ отъ холера. Полковникъ Киселовъ, обаче, знае, че
и най-страшната епидемия е по-малко опасна отъ пора­
жението и робството, и затова той е на поста си и е
настойчивъ като никога. Денемъ и нощемъ той бди за
създаването на Калиманската позиция, макаръ да чув­
ствува, че силитЪ му вече отпадатъ, че нЪщо става съ
него. На краката си той се държи само съ силата на
волята, Защото трЪбва да се спаси България.
Шесть дни продължава стоенето на позицията. Най-
сетне началството дава почивка на Приморци. Тя, оба­
че, не трая дълго, Защото на четвърти юлий против-
никътъ се приближава и започва да действува съ своята
многобройна артилерия, която още презъ първия день
задушава нашата, и положението на нашата отбрана
става твърде сериозно.

83
 Тогава именно се започва втората часть отъ заслу-
I м| и на полковникъ Пантелей Киселовъ — херойската
(чиним на изтъкнатата и създадена отъ него позиция.
Иш.at.I,и) иолкъгъ е въ маневрени войски, после полу-
UHNii участъкъ на главната позиция и остава тамъ до де-
и in 1ИЛ11 Й, за да дочака най-славнигЬ дни, когато трЪб-
ИИ111Г да се улови гуша за гуша съ многобройния про-
ШН1ИКТ. и да даде най-жестокия урокъ презъ тази вой-
......... коварния противникъ, да му покаже на какво 61*
f отпит, българинътъ, когато требваше да спасява роди-
МИТИ' си.
СърбигЬ наистина имаха грамадно числено превъз-
юд. Гио, но срещу тЪхъ сж хора, готови за смъртьта,
Истински титани. Между гЬхъ пръвъ на самата бойна
ЙИШш, съ горящи трескави очи, е лично полковникъ
.... сл онъ. Той нЪма време да помисли за себе си, заетъ
HI. HI I аптеката борба, борбата на животъ и смърть. Той
Ис in K.i и да знае, че е вече сериозно боленъ.
11а два пжти презъ деня на десети юлий Приморци
; Ипли.|.п ь огъ окопитЪ, за да пресрещнатъ съ ножовет-Ь
fit п.рбигЬ и да ги заставятъ да обърнатъ позорно
IJ*(J1*6ti. И двата пжти г& успЪватъ, ржководени отъ ед­
ин жслТ.зна воля, отъ единъ духъ на великанъ, за да се
|||,|Н 1.1 Г1. следъ това пакъ въ своит% окопи, които бук-
типа, следъ това отново се засипватъ съ стомана и чу­
гун и, и да бждатъ подъ защитата на единственото пла-
Кипско топче, което ги пазеше и което най-сетне б'Ьше
"И ганено завинаги да замлъкне въ неравния двубой.
Дсньтъ завършва съ победа, но боятъ не спира. За­
щ и т и цигЬ на Калиманската позиция вече сж светци,
но Н1 и1сцътъ огъ тръни остава още единъ день на че­
ло,,, имъ. Тяхната Голгота не е свършена. Предстои
ИМI. още единъ день на нечовешки страдания, но меж-.
«V 1 1.\ ь не е вече полковикъ Киселовъ. Останалъ е са­
мо иеговиятъ гол'Ьмъ духъ и завстътъ му:
По-добре смърть, отколкото позоръ.
И този неговъ заветъ б'Ьше изпълненъ, макаръ той
Ива отежтетвуваше, въпреки волята си.
Г ЧовЪкътъ не е само духъ, той е и плъть. Тази плъть
^ “ Киселовъ надделЪ, но, за щастие, тогава духъгъ бЪ-
(е и.шьршилъ своето, когато неговата рожба — Кали-
Ннщм — бЪше изпълнила своето предназначение, за да
}Мдс Ь ьлгария горда докато св-Ьтъ светува съ това
Йдцнно д-|,ло на титани.

89
 Полковникъ Киселовъ се разболЪ отъ холера. Той
се зарази, безъ да знае кога, навярно поради постоян­
ното му общуване съ войниците, при непрекъснатите
обиколки на позицията.
Само здравиятъ организъмъ и бързите мерки спа­
сиха Киселова, само т4 го изтръгнаха отъ костеливите
ръце на страшната смърть.

ВЕЛИКАНЪ
Войната срещу бившите съюзници беше завършена.
Настанаха времената за преоценка на ценностите. Бъл­
гарската войска не можеше да не потърси причините на
погрома и да не потърси достойните, които беха дали
доказателства, и то на бойното поле, че ще могатъ не
само да излекуватъ раните й, но и бързо да я доведатъ
до старото положение на факторъ на Старопланинския
полуострови.
Естествено е, че и делата на командира на 8-и пе-
хотенъ полкъ полковникъ Пантелей Киселовъ беха
правилно оценени и неговото повишение беше посрещ­
нато съ задоволство преди всичко въ 4-а пехотна Пре­
славска дивизия, въ която името му вече твърде често
се споменаваше и популярностьта му отдавна беше
надхвърлила рамките на командувания отъ него полкъ.
Повишението на полковникъ Киселовъ не закъсне
и той беше назначенъ командири на втора бригада отъ
4-а дивизия почти веднага следъ завръщането му въ
Варна, а именно на двадесеть и четвърти септемврий
1913 година.
Съ големи опитъ отъ двете войни, съ наболело-
то чувство на всеки офицеръ, че българската войска е
победена, безъ да бжде бита, полковникъ Киселовъ се
залови здраво за работа. Тукъ въ Варна неправдата
спрямо България се чувствуваше по-силно между мно­
гото прокудени отъ огнищата си бежанци — добру-
джанци. Тукъ спусналата се отъ северъ граница най-
много нараняваше честните войнишки души. Тя при­
тискаше Варна твърде осезателно. Юмруците неволно
се свиваха и едно чувство за мъсть се надигаше съ не­
обикновена сила.
Но откритиятъ воини, какъвто беше полковникъ
Киселовъ, знаеше, че чувствата могатъ само да се из-

90
ползуватъ, а за да се отмъсти, требва преди всичко да
се работи, работи и само да се работи. И той не пре­
ставаше да повтаря на подчинените си да напргЬгатъ
усилия, като самъ пръвъ даваше примЪръ съ денонощ­
ния си трудъ, като се м?нчеше въ всичко да вложи своя
големъ боенъ опитъ.
Отъ друга страна, схващащъ отговорностьта на но­
вия си постъ, той се мжчеше да се подготви за онези
големи служби, които се откриваха предъ него. Той
схващаше вече разликата между командуването на
полкъ и по-големите единици и не губеше време, за-
щото събитията, които така неочаквано се развиха въ
Европа, още презъ следната година, следъ завръщане­
то му отъ бойното поле, говореха много ясно, че бъл­
гарските знамена, свити за добри дни, ще се развеятъ
отново и то много по-скоро, отколкото се очакваше.
И наистина, само следъ една година войната меж­
ду Съюза и Съглашението пламна.
За Пантелей Киселовъ, човекътъ на реалното, ис-
тинскиятъ воинъ, излезълъ изъ строевите редици на
българската войска, човекътъ, който беше далъ тол­
кова пжти презъ войните доказателства, че служи са­
мо на България и е готовъ да се жертвува за нейното
благо, не беше трудно да разбере, че нашата намеса е
предстоеща и то на старата на Съюза, че време за гу­
бене наистина нема никакъ.
И при тези мисли надеждата отново стопли вой­
нишкото му сърдце и му даде новъ и то необикновенъ
потикъ за работа, като вдъхна нова вера въ душата му.
Въ това време, съ огледъ на предстоещото, въ
нашата войска се търсеха вече хора, проверени и до­
стойни да поведатъ утре българския народъ, за да имъ
се даде време да се усвоятъ съ новите си постове и под-
готвятъ за големите си и отговорни длъжности. Съ ед­
на дума, търсеха се водачи на българския народъ.
Ето защо още презъ 1914 година на полковникъ
Киселовъ беше поверено командуването на славната
4-а пехотна Преславска дивизия и гой наистина по то­
зи начинъ се сдоби съ достатъчно време, за да я под­
готви, така както той умееше, за онези големи подви­
зи, които тази толкова славна дивизия даде по-късно
презъ Световната война и завинаги заобиколи името
си съ ореолъ.

91
 Въ случая генералъ Киселовъ добре прецени, че 4-а
дивизия, за да изпълни предназначението си, преди всич­
ко требва да има онзи високъ духъ, който притежава­
ше презъ миналите войни. И ето, успоредно съ техни­
ческата подготовка на поделенията, отъ щаба на диви­
зията най-настоятелно се подканяше за създаването на
високъ борчески духъ и се настояваше най-грижливо
да се работи въ тази посока.
Генералъ Киселовъ самъ ргкководЪше работата въ
тази насока и не пропускаше нито единъ отъ случаите,
които му се откриваха, за да застане лично предъ слав­
ните полкове отъ поверената му дивизия, да ги ободри
и подкани за предстоещата борба, да имъ изтъкне, че
отъ техъ зависи по-светлото бждеще на техния на-
родъ.
Заобиколенъ съ името на херой, умеещъ да въз-
действува върху войниците, притежаващъ лично обая­
ние, добъръ ораторъ, той отлично постигаше поставе­
ната цель и съ това даваше примеръ на подчинените
си началствуващи лица.
Отъ друга страна той преследваше поставената
цель съ р'Ьдко упорство, каквото само той притежава­
ше. Нищо не беше въ състояние да го отклони.
Характерна въ това отношение беше и неговата ин­
струкция, съставена въ навечерието на войната, която
всжщность бЬше само продължение на щЬлата му
дейность въ това направление.
— Да се напада противникътъ всекога и навсекжде.
Да се подчака той на позиция, за да бжде смутенъ съ
силенъ огънь отъ близко разстояние, и следъ това да
се нахвърляме яростно върху него — това искаше той
преди всичко въ своята инструкция.
По силата на положението, създадено въ началото
на войната, и нуждата да се брани и наблюдава север­
ната и източна граница, както е известно, 4-а дивизия
не взе участие въ войната срещу Сърбия и остана на
постъ въ района на четирижгълника.
Генералъ Киселовъ използува това положение, за да
постигне още по-големи резултати въ подготовката на
поверената му дивизия. Сега той събуждаше ревность
къмъ подвизигЬ на нашата войска и култивираше жаж­
да у Преславци да надминатъ другарит-е си отъ фрон­
та, когато имъ се открие възможность.

92
 Ето защо, когато се разбра, че ще воюваме срещу
Румъния, Преславци бЪха съ такъвъ високъ духъ, не­
зависимо отъ това, че въ редиците на тази дивизия
имаше много добруджанци, а всички или имаха връзки
съ поробените краища, или пъкъ знаеха какво става
отвждъ черната граница, която отделяше златна До­
бруджа отъ майката-родина.
Така дойде 1916 година. Подготовката за война
срещу Румъния започна още презъ пролетьга. Нашето
главно командуване разчиташе преди всичко на 4-а пе­
хотна дивизия, която беше съ пресни запазени сили и
беше въ пълния си съставъ. Тя щеше да бжде гръбна-
кътъ на бждещите войски, които щ/Ьха да започнатъ
военните действия за свободата на Добруджа.
Презъ легото събитията се развиха сравнително
бързо. Българските полкове се наредиха по продълже­
ние на добруджанската граница и се започна форми­
рането на самата трета армия.
Съгласно българския планъ, като пръвъ обектъ на
тази наша трета армия беше поставенъ превземането
на крепостьта Тутраканъ, вратата на Добруджа, пред­
назначението на която беше отъ една страна да спре
нахлуването на северъ на нашите войски, а отъ друга
страна да послужи като опора при бждещата офанзива
срещу четирижгълника.
За чукъ на войските, които щеха да атакуватъ
Тутраканъ, беше определена 4-а пехотна Преславска
дивизия, усилена съ съответна тежка артилерия, пио-
нерни войски, балонно отделение и други спомагател­
ни войски.
Когато всичко беше готово, заповедьта за прегаз-
нето на границата беше дадена. Генералъ Киселовъ от­
ново застана предъ войските си, този пжть представя­
щи три бригади. Командуването, обаче, имаше пълна
вера въ него. Оставаше той да я оправдае и да се спра­
ви съ сериозната задача, която отъ първия день на вой­
ната му се възлагаше и отъ решението на която зави­
сеше целиятъ й бждещъ ходъ.
И неговата твърда ржка веднага се почувствува.
Той действуваше точно въ духа на онзи докладъ, кой­
то беше направенъ на петнадесети августъ на коман-
дуващия трета армия генералъ Тошевъ и отъ който
докладъ лъхаше увереность и твърда вера въ победа­

93
та, Защото знаеше, че бързината на действията требва
да бжде такава, че да изненада противника.
И генералъ Киселовъ изпрати своята заповЪдь за
започване атаката на Тутраканската крепость.
Движението на дивизията следъ минаването на гра­
ницата е насочено право срещу крепостьта. Генералъ
Киселовъ е непосредствено съ войските си. нещ о
повече, той рано излиза напредъ, на височината север­
но отъ Куванджиларъ, за да се увери лично какъ се
изпълнява това движение, за да се ориентира, за да по­
лучи самъ пръвъ непосредствените лични впечатления.
Той е веренъ на себе си: за да ржководишъ, треб­
ва да виждашъ и да държишъ юздите на управлението
здраво въ ржцете си.
Устремътъ на 4-а дивизия е такъвъ, че колоните
задминаватъ дадените имъ обекти. И затова още къмъ
пладне генералъ Киселовъ имъ дава нови линии за до­
стигане.
Юздите на управлението на дивизията още отъ
самото начало на тази така важна операция той здраво
държеше въ своите твърди ржце. Така още презъ пър­
вия день на военните действия неговите полкове се на­
мериха само на около два и половина километра отъ
главната отбранителна линия на Тутраканската крепость
съ цената на съвсемъ незначителни жертви и безъ да
дадатъ възможность на противника да събере некакви
сведения и разбере какво му се готви.
Решителниятъ мигъ се приближаваше. Сега пред­
стоеше инсталирането само на артилерията, за да за­
почне страшниятъ щурмъ на крепостьта. За това треб­
ваше да се употреби деньтъ трети септемврий 1916 го­
дина. Презъ този, обаче, день стана нещо неочаквано:
къмъ седемнадесеть часа генералъ Тошевъ повика на
телефона генералъ Киселовъ и започна разговора съвсемъ
отдалече. Той го запита отначало за положението на
частите му, за румънската позиция и най-сетне му за­
даде въпроса какъ предполага да атакува.
Неподозиращъ нищо, генералъ Киселовъ отговори
на всички въпроси най-изчерпателно, като изложи по­
дробно своя проектъ за атаката на крепостьта.
И генералъ Тошевъ долови веднага това, че въ
проекта на ген. Киселовъ не само имаше нещо зрело,
напълно обмислено, одухотворено, но и добре проуче-

94
но и отлично организирано. Той сжщо така почувству­
ва, че всичко онова, което чу отъ другия край на жи­
цата, не е само теория, а ще бжде изпълнено, Защото
знаеше отъ друга страна много добре, кой е генералъ
Киселовъ и че думата му на две не става.
И генералъ Тошевъ се замисли. Какво всжщ-
пость имаше да се извърши: да се осжществи неговата
идея, като се щурмува крепостьта. Този щурмъ той не
можеше да ржководи, Защото требваше да следи целия
Фронтъ отъ Дунава до Черно море. Щурмътъ можеше
да се води само отъ човФкъ, който непосредствено ще
г ангажиранъ въ борбата, който ще бжде въ течение,
ще чувствува пулса му и ще мисли само за това, какъ
ла изтръгне победата. А такъвъ човЪкъ той вече има­
ше и на него напълно можеше да се довери, особено
следъ токущо чутия докладъ. А пъкъ и безъ това този
Сжщиятъ човекъ требваше да води по-големата часть
отъ войските срещу крепостьта. Освенъ това генералъ
Киселовъ сиоредъ плана требваше да нанесе решител­
ния ударъ, да разкжса фортовия поясъ и да се вмъкне
ма. крепостьта. Тогава не беше ли по-добре да му се
развържатъ ржцете, за да му се даде възможностьта
да прояви своите способности, да вложи себе си, да
изпълни онзи свой проектъ, който той токущо чу по
телефона...
Отговорътъ на всички тези въпроси идваше самъ
по себе си и генералъ Тошевъ не закъсне да вземе
своето решение, което сжщо така е единствено въ на­
шата история.
Още сжщия день командуването надъ всички ата­
куващи крепостьта Тутраканъ войски беше възложено
Върху генералъ Киселовъ, при условие той да команду-
ил при щурма и своята 4-а дивизия и да остане съ сж­
щия щабъ.
Така отъ този моментъ генералъ Киселовъ ставаше
единствен ь отговорникъ за атаката на крепостьта и за
изхода отъ това големо сражение, което щеше неми­
нуемо да се отрази върху целия по-нататъшенъ ходъ
на войната срещу Румъния.
Доколко генералъ Киселовъ е билъ готовъ да
Поеме тази отговорность и да се справи съ тази задача,
личи отъ това, че само неколко часа следъ получаване
заповедьта той отдаде своята заповедь по войски-

95
те, които действуваха срещу Тутраканъ, за атака. Но
тогава при него се яви командиръть на тежката арти­
лерия съ молба атаката да се отложи съ единъ день, за
да се попълни артилерийското разузнаване и се избе-
ратъ нови наблюдателни места за нЪкои батареи.
Само следъ надлежната проверка генералътъ се с ъ ­
гласи и изпълнението на заповКдьта беше отложено съ
единъ день, т. е. щурмътъ, вместо на четвърти, почна
на пети септемврий сутриньта. Каква нощь е прекарали
генералъ Киселовъ въ навечерието на щурма на Тутра­
канъ личи отъ писмото, което той пише на своята же­
на. То е съвсемъ кратко, но многозначещо:
- - Утре се решава моята съдба.
Какво значеше това писмо най-добре е знаела него­
вата съпруга и цел а настръхнала очакваше, Защото
тези редове значеха следното: Ако не успея, зная как­
во да правя.
Ето, прочее, какви б%ха намеренията на този воинъ,
когато тръгна да атакува Тутраканъ. Предъ него
беше славата, а въ случай на неуспехь въпросътъ б е­
ше разрешенъ.
На пети септемврий рано сутриньта генералъ Кисе­
ловъ беше на своето наблюдателно место. Той беше се
нриготвилъ и всички нареждания беха дадени. Никой,
обаче, не подозираше съ цената на какво беше постиг­
нато това външно спокойствие, изписано на лицето на
генерала.
Нашата артилерия беше открила вече своя страхо-
генъ огънь точно навреме. Тя скоро задуши румънска­
та и нашата пехота по знакъ отъ генерала тръгна на-
предъ, за да нанесе една отъ най-блескавигЬ си побе­
ди, която презъ вековете ще заобикаля името й съ
ореолъ.
Спокоенъ, генералътъ следеше отъ наблюдателно­
то место хода на боя. Той не отделяше очи отъ тръ-
бата, издигаше далекогледа си, живееше съ всеки по-
ривъ на своите войници и не пропускаше да дава разум­
ни и така уместни заповеди и нареждания.
Боятъ се разгаряше. Ехтежите на тежката и пол­
ска артилерия се слеха въ едно. Съ настъпването на
нашата пехота тежката артилерия още повече засили
огъня си.

96
 Но генералътъ нямаше да бжде Киселовъ, ако б е­
ше само и'Ьмъ наблюдатель на това гол-Ьмо сражение,
ако се ограничеше само съ заповеди и нареждания, ко­
гато всичко наоколо вреше и кипеше, когато думата,
възклицанието, жестътъ имаха грамадно значение.
„Общиятъ началникъ на атакуващите войски, ге-
иералъ Киселовъ, презъ време на атаката напускаше
наблюдателния си пунктъ, за да отиде при н%кои части
и да 1 и ободри или наблюдава по-добре боя въ некой
участъкъ. Щабътъ на 4-а дивизия, обаче, оставаше
презъ всичкото време на местото си, получаваше редо­
вно по телефона донесения отъ командирите на брига­
дите и тези отъ началника на тежката артилерия за
общия ходъ на боя“ — пише официалниятъ историкъ
въ отпечатаната вече история на войната.
А това значеше, и наистина беше така, че и гене-
ралъ Киселовъ бЬше съ сшцото юнашко сърдце, както
нЬкога при Селиолу и Карагачъ. Правъ, не обръщащъ
внимание на страхотния огънь, той прекосяваше бой­
ното поле, за да ободри и да даде примеръ, за да тла­
сне познатите му така добре Преславни къмъ най-сла­
вния имъ подвигъ.
А войниците, като виждаха своя генералъ така без-
страшенъ, така уверенъ въ победата, напрегаха по­
следни сили и наистина извт.ршиха невъзможното.
Но юнералъгъ не изпускаше и поводите. Той нито
за минута не престана да командува войските си. Това
ставаше чрезъ щаба, останалъ на местото си. И че това
е така личи отъ това, че генералътъ не забравя и своя
резервь. Чрезъ него той влияе върху изхода отъ щур­
ма. Това е чукътъ непосредствено въ ржцете му и за
него е отъ най-големо значение, щото този чукъ да бжде
въ най-добро състояние, и не само това — войските,
които представяха този чукъ, требваше да бждатъ
съ най-високъ духъ и точно на местото си.
Ето защо, за да провери всичко това, той напуска
още единъ пжть наблюдателното си место и отива да
пресрещне 47-и пехотенъ полкъ и втората дружина отъ
Преславския полкъ, които именно съставяха неговия
резервъ.
И ето, генералътъ се явява предъ чичовците отъ
47-и пехотенъ полкъ непосредствено задъ първата бойна
линия, доволенъ отъ първите успехи. На лицето му е

7 97
изписана радостьта отъ гЬзи успехи. Той поздравява
войниците, казва имъ няколко думи, за да ги окуражи,
и, като имъ сочеше Тутраканъ, поиска отъ тЪхъ да сто-
рятъ нуждното, да умратъ, но да победятъ.
Думит-Ь на генерала б-Ьха посрещнати съ гръмко
ура и това гръмко ура ехтеше н-Ькакъ по-особено при
тр-ЬсъцитЬ на стотици орждия отъ двете страни, подъ
непосредствената стреха отъ стомана надъ главите на
тЬзи корави чичовци, построени въ дола, който едвамъ
ги прикрива.
Следъ това генералътъ лично пропустна полка, кой­
то отиваше да мре и щ-Ьше да се насочи къмъ решител­
ните мЬста на атакувания фортовъ поясъ. И ето, този
полкъ мина тукъ на бойното поле край обожавания ге-
нералъ, подъ звуците на химна и бойните маршове, въ
кракъ, съ развето знаме, като на парадъ, подъ барабан­
ния бой на ротните барабанчици.
Генералътъ изпрати съ погледъ чичовците дотога­
ва, докогато те не стигнаха гребена източно отъ с. Дай-
дъръ, на който беше построена изходната за атака по
зиция на настжпилите вече отъ нея напредъ наши вой­
ски. Той бЬше доволенъ, Защото б'Ьше прочелъ въ очи­
те на чичовците онова, което му требваше, и неволно
спомни Карагачъ, когато те сжщо така настжпиха въ
кракъ, съ барабаненъ бой и развети знамена, и нищо не
можа да ги отклони отъ пжтя, който беха поели. .
Да, генералъ Киселовъ твърде добре познаваше
вече нашия войиикъ и никой като него не умееше така
да чете какво става въ душата му.
Сега той вече беше сигуренъ, че Тутраканските
твърдини не ще устоятъ, и бавно се завърна на наблю­
дателното си место.
Когато стигна тамъ, напрежението на боя беше сти­
гнало крайния си пределъ.
Часть отъ резерва му се вече приближаваше къмъ
редутите подъ нумера петь и шесть, кждето фортова-
та линия се огъваше подъ напора на славния 19-и пе-
хотенъ полкъ и бКше нуждно твърде малко, за да се
сломи упорството на противника.
Ударътъ беше разчетенъ съ математическа точ-
ность. Вериг ите на 19-и полкъ, почувствували свежата
струя на резерва, влела се въ жилите имъ, се привдиг-
наха и понесоха напредъ. Още малко нечовешки уси-

98
лия, още единъ страшенъ напънъ на гигангь, още една
неописуема картина на кръстосани ножове и фортовага
линия беше разкжсана.
Гръмкото ура, приличащо на викъ на щЬлъ народъ,
достигна до Киселовъ. Капките поть, които се беха
появили на челото му, се стекоха надолу, но той не по­
сегна да ги изтрие. Едвамъ тогава за пръвъ пжть той
въздъхна съ облекчение, за пръвъ птг.ть издаде своето
така умело прикривано вълнение, за пръвъ пжть се
усмихна и стисна подадената му ржка отъ неговия на-
чДлникъ щабъ. Но това беше само първата минута на
облекчение, на първия възторгъ.
Сега предстоеше втората часть отъ щурма на кре-
постьта и то по-важната: да се разшири успЪхътъ
встрани, да се нахлуе по-дълбоко къмъ вжтр-:шния
поясъ на крепостьта,да се разклати изоснови вЪрата на
противника въ успеха и му се внуши, че съпротивата е
безполезна.
За изпълнението на тази втора задача генералъ
Киселовъ хвърли последния си резервъ къмъ фортъ
нумеръ седемь. Това беше втората дружина отъ 7-и
Преславски полкъ. Тя требваше да помогне на 31-и пе-
хотенъ полкъ. И той пакъ успе.
Пробивътъ въ външния фортовъ поясъ на крепо-
стьта се разширяваше все повече и повече. Сега вече
нЪмаше никакво съмнение, че противникътъ не ще мо­
же вече да се окопити. Па и изненадата за иего беше
голяма. Той никога не беше очаквалъ, че крепостьта ще
бжде атакувана безъ обсада и че още първиятъ ударъ
ще бжде така решителенъ, че щурмътъ ще бжде започ-
натъ веднага. Българите се биеха съвсемъ не така, как­
го повеляваха догмите на крепостната война. Какъ 6Ъ-
ше възможно това и кжде се е чуло и видело една кре-
пость веднага да се атакува и превземе?
Но генералъ Киселовъ действуваше по своему, и
генералъ Тошевъ наистина да беше търсилъ по целия
свЕтъ другъ изпълнители на неговата идея за мълние­
носни действия при Тутраканъ, навярно нямаше да на­
мери по-добъръ.
Известно е, че последвалите удари срещу другите
сектори на фортовия поясъ доведоха до падането на
целия външенъ фортовъ поясъ на крепостьта.

99
 Вмъкналъ въ образувания отворъ своя резервъ, ко-
мандуващиятъ атакуващите войски поиска веднага да се
нахвърли върху вътрешния поясъ и вече беше далъ
некои нареждания въ този смисълъ на командира на
първата бригада оть 1-а Софийска дивизия полков-
никъ Неделковъ, за да се използува по-добре постигна-
тиятъ успехъ. По-късно, обаче, той схвана, че полко­
вете требва да се устроятъ, артилерията да се изнесе
напредъ, и затова отложи атаката за следния день.
За предстоещата атака беше издадена нова опера­
тивна заповедь. Въ нея генералътъ препоръчваше нощь-
та срещу шести септемврий да се използува, за да се
„продължи“ на следния день „настъпването още въ
шесть часа сутриньта, съ цель да се разбие противни-
кътъ, да се притисне и отхвърли къмъ Дунава“.
На края на зановедьта генералътъ съобщаваше к ъ ­
де ще нощува и че още въ петь часа ще бъде на наблю­
дателното си место при фортъ нумеръ шесть, а това
значеше, че въ щаба сънъ не ще има, че щабниятъ апа-
ратъ ще бъде напрегнатъ до последенъ пределъ имен­
но презъ нощьта.
Командуващиятъ трета армия не се бъркаше въ
работата на генералъ Киселовъ. Той одобри разпореж-
данията му за атаката на втората отбранителна линия,
а самъ насочи вниманието си да парализира действията
на противника извънъ крепостьта, които вече беха
предприети и, требва да се признае, беха доста енер­
гични. Той не можеше да не бъде доволенъ отъ пости­
гнатото презъ първия день. Той не можеше да не види
също така, че успехътъ на пети септемврий беше та-
къвъ, че немаше вече никакво съмнение въ превзема­
нето на крепостьта още на следния день.
И той не се излъга въ своите очаквания. Генералъ
Киселовъ и на шести септемврий оправда по най-бле-
скавъ начинъ доверието, съ което така неочаквано б е­
ше облеченъ.
Ако е верно, че въ боя увереностьта на командира
по неведоми пътища се предава и на войника, то при
Тутраканъ тази тайна на големите военачалници се
превърна въ магия на Киселовъ.
Полковете, които беха дали толкова жертви и из­
живели неописуемото духовно напрежение презъ пър­
вия день, за да разкъсатъ фортовия поясъ на една сък-

100
семъ модерна крепость, на следния день отново се по­
несоха съ още по-гол'Ьмъ устремъ къмъ вътрешната
укрепена линия на крепостьта и тя не можа да издър­
жи, въпреки помощьта, която б£ше получилъ Тутра-
канскиятъ гарнизонъ презъ нощьта.
Кой имъ бЪше далътози новъпотикъ? Какво бЪше
станало презъ тази есенна нощь па брЪга на приказния
Дунавъ? Откъде се бЪше появила тази самоувЪре-
ность у нашия войникъ въ победата?
Борбата се започна рано сутриньта. Тя бЪше наи­
стина жестока и требва да признаемъ. че румънигЬ от­
чаяно се защищаваха. Въ гората между двата пояса на
крепостьта нашит-Ь войски се сблъскаха съ редъ изне­
нади, но нищо не можа да ги спре, Защото на гЬхъ съ
огнени думи имъ б-Ьше внушено: „да разбиятъ против­
ника, да го притиснатъ и отхвърлятъ къмъ Дунава“, а
|%зи думи б'Ьха на техния кумиръ.
И онзи, който ги бЪше изрекълъ, стоеше и чакаше
отъ петь часа сутриньта, отъ когато огнениятъ шаръ
на слънцето се издигаше изъ мътнитК води на Дунава,
цЪлъ измокренъ отъ росата на фортъ нумеръ шесть.
Той знаеше, че онЪзи, които вчера подъ трЪсъци-
тЪ на оръдията маршируваха край него и огласяха
съ своето ура бойното поле подъ звуцигЬ на „Шуми
Марица“, ще извършагъ докрай едно истинско чудо —
чудото въ четиридесеть и осемь часа да иревзематъ мо­
дерна, токущо създадена крепость, безъ артилерийска
подготовка, безъ да спазватъ правилата на крепостната
война.
И чудото наистина стана, Защото се извърш и отъ
чудотворецъ и Защ ото този чудотворецъ не за пръвъ
пъть върш еш е чудеса отъ този родъ.
Въ четиринадесеть часа и тридесеть минути Тутра-
канъ падна. 4-а дивизия се намЪри на гребена надъ
града, господствуващъ надъ Дунава, и по-нататъшната
съпротива не бЪше възможна. Надъ града бЬха издиг
пати б-Ьли знамена. ЗамЪстникътъ на коменданта гене-
ралъ Мърашеско бЪше изпратилъ следното предло­
жение-
„Предавамъ се безусловно, заедно съ моитК офи­
цери, войници и бойни припаси"
На това предложение генералъ Киселовъ отговори,
че го приема при условие всички военни чинове отъ

101
гарнизона на крепостьта до осемнадесети часа да излЪ-
затъ безъ орткжие на платото южно отъ казармата и
да се предадатъ.
Историята по-нататъкъ ни описва трагедията на
румънския гарнизони на крепостнта на самия бр-Ьгъ на
Дунава, на онези сцени, когато цЬли роти намериха
смъртьта си въ мгитнит!. води на реката.
Катастрофата беше пълна и по-страшна, отколкото
можеше да си я представи даже и генералъ Киселовъ.
Но генералъ Киселовъ не бързаше да тържествува.
Първата му грижа беше да обезпечи успеха и въ този
смисълъ сж първите му нареждания. За тази цели той
издава нова оперативна запов-Ьдь още въ седемнаде­
сети часа и тридесети минути. Погледътъ му е обърнатъ
къмъ другия брЪгъ на реката.
Но какви беха резултатите отъ гази необикновена
победа, за спечелването на която голЪмиятъ дЬлъ отъ
заслугата се падаше на генералъ Киселовъ?
Първиятъ отъ тези резултати беше, че крепостите
Тутраканъ, вратата на Добруджа, беше превзета и то
само въ по-малко отъ четиридесети и осемь часа.
Заедно съ това и целиятъ гарнизонъ на крепостьта
беше плененъ. Отъ 39.000 души, които беха минали
реката, за да я защищаватъ, на левия брегъ се беха
спасили само 3.500 души. Нашите войски плениха 450
офицери и 28.000 подофицери и войници. Останалите
беха убити или ранени. А това представяше унищо­
жение на цела една армия и то само за два дни.
Въ наши ржце попадна и целото въоржжение на
крепостьта, бойните припаси, оржжието и снаряжение­
то на пленения гарнизонъ.
Освенъ това бързото сломяване на крепостьта има­
ше и тази голема последица, че румъните се отказаха
отъ защитата на втората крепость Силистра, а съ това
вратата къмъ Добруджа се още по-широко отвори.
А независимо отъ всички материални загуби и по­
ражения, които ггретърпеха румъните, не требва да се
изпуска изпредвидъ и моралниятъ ефектъ отъ тази по­
беда. А този ефектъ беше повече отъ зашеметяващъ за
румънската войска. Не само румъните, но и целъ светъ
не искаше отначало да новерва, че Тутраканъ може да
падне въ разстояние само на два дни. И не току-така
дирекциите на световни телеграфни агенции правеха

102
всичко възможно да получатъ по-скоро потвърждение
на тази новина.
Победата наистина бЯше шеметна. Българското
оржжие записа една голЯма дата въ своята история, а
виновникътъ за гази победа се показа въ истинския си
ръстъ на голЯмъ български военачалникъ, на единъ
воинъ, който никога и никжде не бЯше побеждаванъ,
на единъ командиръ, който умЯеше и най-труднитЯ
възлагани му поржчения всЬкога най-блЯскаво да из­
пълни.
Тутраканъ бЯше коронното дЯло на генерал и Кисе-
ловъ и той завинаги свърза името си съ тази блЯскава
победа. Тутраканъ показа най-добре кой е този скро-
менъ воинъ и на какво той е способенъ. Тутраканъ сло­
жи ореолъ на далата на този войникъ, които започна­
ха въ Тракия при Селиолу. Тутраканъ — това е онзи
Киселовъ, когото познаваме — безстрашенъ, настой-
чивъ, всякога завършващъ победата, всякога навли-
защъ дълбоко въ своитЯ действия.
За да се види, обаче, истинскиятъ ликъ на този хе­
рой, требва да се прочете заповЯдьта му, която той от­
правя къмъ подчиненитЯ си, които действуваха срещу
Тутраканъ веднага следъ падането й:
Офицери, подофицери и войници!
Поздравявамъ ви съ славната победа. Вра­
гът ь, безчестенъ и вЯроломенъ, е подъ ваши-
тЯ крака — неговото поражение е пълно. Отъ
днесъ знамето на България се развива върху
скжпия за българина Тутраканъ. Две знамена,
120 орждия, 400 офицери, между които трима
бригадни командири, и 25.000 войника паднаха
въ ВашитЯ ржце.
Само въ два дни Вие, съ устрема си, прео­
доляхте всички препятствия и съ Вашето „на
ножъ‘‘ превзехте една силна крепость, която би
възспрЯла и най-храбритЯ войски. Съ Вашетр
държане, съ Вашето самопожертвуваме и съ
Вашата любовь къмъ родната земя Вие дока­
захте, че нито теленитЯ мрежи, нито грознитЯ
вълчи ями, нито топоветЯ, нито каргечницитЯ
сж въ състояние да възспратъ войницитЯ, кои­
то еж решени да победятъ или да умратъ.

103
 Благодаря Ви, славни мои другари и юна-
ци отъ Преславската дивизия, отъ първата
бригада на Софийската дивизия и отъ отреда
на нашия непобедимъ и великъ съюзникъ, ко-
мандуванъ отъ майоръ фонъ Хаммерщайнъ.
Съ особена иризнателность и гол Кма радость
азъ виждамъ въ ВашигЬ дЬла славно съревно­
вание. Всички части гориха отъ желание да
бждатъ първи въ боя; всички родове оржжия
се поддържаха чудесно и мрКха единъ за
другъ. П о б е д а т а е В а ш а и с л а в а т а
п р и н а д л е ж и на В а с ъ (к. н.). Потомство­
то ще си спомня съ удивление и признател-
ность за ВашигЬ дивни подвизи, които нКматъ
равни на себе си въ историята.
Но, мои бойни другари, дЪлото за осво­
бождението на Добруджа още не е привърше­
но: намъ ни предстоятъ още нови усилия, насъ
ни чакатъ нови победи. Нека бждемъ готови
да сломимъ врага, огдето и да се покаже той.
Справедливиятъ Богъ ще увКнчае нашитЬ зна­
мена съ нови лаври.
Въ този великъ моментъ въ историята на
нашия народъ нашиятъ животъ принадлежи
на Отечеството и на Царя. Нека мълкомъ се
закълкемъ, че ние нКма да допустнемъ безче-
стието врагъ да погази свещената земя на на-
шитЬ дКди.
ВКчна наметь на падналитЬ на полето на
честьта херои. Ура за България и Царя!
Красиво, хубаво, кратко и съдържателно... И как­
ва скромность!. .. Да, още единъ пжть се потвържда­
ва, че истинските херои сж всякога скромни.
*
ДКлото на генералъ Киселовъ при Тутраканъ наи­
стина бКше неизмеримо, но неговото име до днесъ
остана въ сенка, а отдавна е време да се разбере, че
победительтъ при тази победа е той. Генералъ Тошевъ
самъ я отстжпи, самъ се отстрани. Той не можеше да
бжде навсКкжде. Той имаше да се справя съ едно
твърде трудно положение и сиянието на неговия
ореолъ не ще се затъмни, ако се въздаде веЬкиму дъл­
жимото.

104
 Наистина, генералъ Киселовъ е изпълнитель на
една идея, но тя самата беше толкова голЪма, а той
такъвъ вдъхновенъ изпълнитель, че атаката въ негови­
те ржце се превърна въ гениално дело, което едничко
е достатъчно да обезсмърти името на този скроменъ,
но вещъ генералъ.
Ето защо днесъ, когато потомството наистина си
спомня съ удивление и признателность този дивенъ
подвигъ, ние требва да издигнемъ фигурата на гене­
ралъ Пантелей Киселовъ на съответната висота и
низко да се преклонимъ предъ делата му. Ние сжщо
така мислимъ, че днесъ, когато Тутраканъ е отново въ
наши ржце, бронзовата фигура на хероя на Тутраканъ
требва да се издигне на най-видно место, за назидание
на поколенията и за да не се засКнчатъ делата на оне­
зи, които сж ги извършили, Защото пакъ повтаряме:
Тутраканъ — това е генералъ Киселовъ, такъвъ, какъв­
то той е наистина: големъ, непобедимъ, но всекога
скроменъ, като истински херой.
Хероите, обаче, всекога сж били скромни, но, ако
те сж скромни докато сж живи, това не значи да оста-
натъ въ сенка и следъ смъртьта имъ.
Такива херои като Пантелей Киселовъ не се раж-
датъ често!

НЕСРАВНИМЪ ИЗПЪЛНИТЕЛЬ, НО И ТВОРЕЦЪ

За да завършимъ картината на бойната дейность
на генералъ Киселовъ и да накараме фигурата на този
ноинъ още повече да изпъкне, требва да споменемъ
още и Кубадинъ, макаръ че съ 4-а пехотна Преславска
дивизия тон до края на войната извърши още много
дела, записани съ едри букви въ страниците на най-
новата ни военна история.
Пробивътъ,обаче, на Кубадинската позиция въ
нейния ценгъръ е едно дело, което не може да бжде
отминато мълкомъ. То напомня пробива на външния
фортовъ поясъ на Тутраканъ, извършенъ пакт. отъ та­
зи дивизия, командуванего на която, какго е известно,
въ момента на щурма на крепостьта беше въ ржцег!»
на генералъ Киселовъ, макаръ че той беше ноелъ об­
щото командуване на всички атакуващи войски.

105
 Умението и настойчивостьта, съ които генералътъ
действуваше при Кубадинъ, при една фронтална атака
съ намаленъ съставъ на 4-а дивизия (полкове отъ съ­
става й б-Ьха назначени въ общъ резервъ), еж достойни
за учудване. При Кубадинъ генералъ Киселовъ отстоя
не само честьта на българската войска, но и на българ­
ското командуване. При Кубадинъ генералъ Киселовъ
показа истинската стойности на българския войникъ,
ум-Ьло командуванъ.
Но нека разгледаме положението при Кубадинъ
при втората атака и обстановката, при която тя се из-
върши.
Заблаговременно построена, за да запази ж елезо­
пътната линия Букурещъ—Кюстенджа, въ участъка й
отъ моста на Дунава при Черна вода до Кюстенджа,
тази позиция спре българския победенъ ходъ на се-
веръ. Стана нужда да се подведе тежка артилерия и за-
силятъ нашите войски.
Не требва да се изпуска отъ очи, че при Кубадинъ
нашата трета армия требваше да се справя не само съ
една заблаговременно укрепена позиция, не само съ
румъните, но и съ значителните руски подкрепления.
По тези причини и на нашето общо командуване
се наложи да предприеме редица подготвителни работи.
Нашите войски тогава въ Добруджа се намираха подъ
общото командуване на именития фелдмаршалъ Ма-
кензенъ.
Следъ продължителни проучвания общото коман­
дуване бе възприело идеята — войските, действуващи
срещу обширния фронтъ на Кубадинската позиция, да
бждатъ разделени на две групи — източна, съ която
требваше да се нанесе решителниятъ ударъ по посока
на Кюстенджа, и западна, която добиваше второстепен­
но значение.
Споредъ възприетия планъ за действие срещу Ку­
бадинската позиция Преславската дивизия попадна въ
западната група.
На деветнадесети октомврий действията започнаха
съ бомбардировка на позицията на румъни и руси отъ
нашата артилерия. Следъ артилерийската подготовка
нашата пехота тръгна нанредъ. Съпротивата на проти­
вника, обаче, се оказа силна, а фортификационните му

106
 постройки малко засегнати отъ огъня на нашата арти­
лерия.
Все пакъ, въпреки адския артилерийски огънь и
енергичната съпротива на противника, 4-а дивизия зае
предните окопи и отблъсна неприятеля къмъ главната
му позиция, обаче, поради закъснението на съседната
дивизия отъ източната група, дЪсното й крило попадна
подъ фланговия огънь на русите и затова тя остана
назадъ.
Генералъ Киселовъ не можеше да се примири съ
това положение. Непосредствено ржководещъ боя, за-
станалъ въ самия боенъ редъ, той, както винаги, се
справи съ положението и до вечерьта частите на ди ­
визията заеха своите обекти.
Енергиченъ всЬкога, той и този пжть искаше не­
забавно да използува постигнатия успЪхъ, но поради
неуспеха на източната група генералъ Киселовъ треб­
ваше да спре напредването си и да използува нощьта
за устройване на полковете, съ надежда, че сжщото ще
бжде направено и вдясно отъ него, като и тамъ дощьта
се използува, за да бжде положението поправено.
На следния день, двадесети октомврий, генералъ
Киселовъ продължи атаката си. Той зае още до об'Ьдъ
и-Ьколко линии неприятелски окопи, а огъньтъ на арти­
лерията на 4-та дивизия беше така сполучливъ, че про-
тивникътъ скоро не издържа и започна да отстжпва.
Ето какво пише за следния моментъ отъ тази ата­
ка о. з. генералъ Ат. Христовъ въ книгата си „Исто­
рически прегледъ на общоевропейската война и уча­
стието на България въ нея“.
„Началникътъ на дивизията, който следеше боя
отблизу, донесе на началника на групата, че, ако се
даде въ негово разпореждане и 3-и пехотенъ полкъ (ос-
тавенъ въ резервъ на Макензена), той се надава да за­
владее главната позиция при Кубадинъ, което ще на­
кара противника да отстжпи и отъ 'Гопраисаръ, гдето
германците не можеха да напреднатъ.
По настояване отъ страна на началника на група­
та фелдмаршалътъ се съгласи да се насочи резерва му
въ участъка на 4-а пехотна дивизия. Моментътъ бе мно­
го важенъ“.
Но генералъ Киселовъ, който, както видехме, не­
посредствено ржководеше боя и знаеше пулса му, въ

107
следния моментъ вече реши веднага да използува заси­
лилото се разстройство на противника. Затова той, безъ
да дочака пристигането на 3-и пехотенъ полкъ, заповя­
да напредването да продължи още по-навжтре, за да
се приближи бойниятъ редъ по-скоро къмъ главната
позиция на противника.
И тукъ, както навсЯкжде досега, генералъ Кисе-
ловъ преценява, че всЯки мнгъ е скжпъ, че картинитЯ
на боя бързо се мЯнятъ и че единъ изпустнатъ моментъ
никога вече не се връща, ако навреме не бжде изпол­
зувани.
Добилъ сгремителносгь на частитЯ си, той не ис­
каше вече да намали тЯхния устреми и напредването
продължи само съ силитЯ, съ които разполагаше.
Сега генералъ Киседовъ отново бЯше въ стихията
си. Той вече създаваше победата като истински вдъх­
новени творецъ и неговитЯ войски се превърнаха въ
фантоми. Съ чудно умение той водЯше своитЯ славни
полкове презъ цЯлия день срещу тази система отъ ук­
репления и до вечерьта, следъ като бЯше пленилъ око­
ло три хиляди руси, бЯше се намЯрилъ преди самата
главна Кубадинска позиция.
Поради напредване на времето, наложи се ново
спиране и преустройство на частитЯ, наложи се една
нова почивка преди решителния часъ.
Сега и на генералъ Тошеви и на генералъ Кисе-
ловъ бЯше вече ясно, че резултати ще се получи именно
въ участъка на западната група, а не на източната, и за­
това се реши отъ тЯхъ двамата ударътъ да бжде извър­
шени въ участъка Качамакъ—Кубадинъ, т. е. отъ 4-а
дивизия, като се действува още по-енергично, безъ да се
държи смЯтка за онова, което ще се предприеме на из-
токъ, и вече не се демонстрира, а решително атакува.
Благородната амбиция бЯше запалила тЯзи две ро­
долюбиви сърдца на двамата родени воини, които 6Я-
ха разбрали вече, че взаимно се допълвали и че ако
първиятъ е отличени вдъхновитель, вториятъ е талант­
ливи изиълнитель.
И както при Тутраканъ, така и сега на генералъ
Киселовъ отново бЯше повЯрено изпълнението на ата­
ката изцЯло, безъ повече генералъ Тошеви да се
мЯси въ това изпълнение.

108
 Точно въ шесть часа сутриньта вихреното настъ­
пление на 4-а дивизия започна отново. Настъпление,
което не само требваше да реши победата, но, както
казахме, да спаси честьта на българската войска.
Както вече споменахме, за демонстративни действия
двамата генерали вече не мислеха. нещ о повече, те
твърдо б1>ха убедени, че въ източната група резултагь
не ще има и презъ този день, и съвсемъ не се излъгаха
въ това си предположение, следъ като знаеха за неус­
пеха при Топраисаръ предния день.
Щомъ мъглата се вдигна, полковете на 4-а дивизия
беха посрещнати отъ страна на противника съ стра-
шенъ артилерийски огънь, но това само ускори техни­
те действия. Преславни, въодушевени отъ своя коман-
диръ на дивизията, чувствуващи, че той непосредствено
ги води, запалени отъ думите му, се втурнаха напредъ
на ножъ и неколкото линии окопи отъ главната пози­
ция при Кубадинъ паднаха въ наши ръце само следъ
като руските щикове се кръстосаха съ късите блесте-
щи ножове на нашите херои.
Започна се бой на близки разстояния, който ту се
превръщаше въ ръкопашенъ, ту въ такъвъ съ бомби,
картечници и трап цели шесть часа на самата позиция.
Сякашъ чувствуващи, че тукъ се решава участьта
на целата тази страшна укрепена линия отъ Дунава до
Черно-море, Преславци се беха превърнали въ некакви
легендарни гиганти, които най-после съ усилията на
стоманените мускули разкъсаха фронта, достигнаха
гребена северно отъ с. Кубадинъ и въздъхнаха. Те б е­
ха победили.
Беше вече седемнадесеть часа. Свечеряваше се.
Изморените огъ единадесетчасови нечовешки усилия
Преславци изтриваха кръвьта отъ ножовете си и поть-
та отъ челата си.
Те беха изпълнили заповедьта на своя генералъ.
Беха извършили невъзможното. Страшната Кубадинска
позиция беше разкъсана въ самия й центъръ. Генералъ
Киселовъ беше доволенъ. Той отново оправда дове­
рието на своя командуващъ армията, а т4 и двамата
доказаха, че беха прави въ предположенията си и че,
ако бКше извършена грешка въ насока на силите, тя не
беше техна.
Естествено, че противникътъ следъ извършения
пробивъ отъ 4-а дивизия не можеше да се задържи на

109
Кубадинската позиция. Той требваше да отстжпи най-
напредъ отъ Топраисаръ, а следъ това съюзниците ру-
мъни и руси започнаха общо оттегляне на северъ.
Въ случая за насъ е важно, че при Кубадинъ гене-
ралъ Киселовъ пръвъ достигна цельта и че той се ока­
за неоценимъ майсторъ въ изпълнението, даже и то­
гава, когато сж му възложени само второстепенни дей­
ствия. Съ това той още единъ пжть на дело доказа,
не само че е човЪкъ съ желязна воля, но и че прите­
жава никаква магьосническа сила, която липсваше у
другигЬ. За него нямаше невъзможни неща. Веднажъ
поставилъ си цель, той непрестанно я следваше, като
влагаше целия си умъ, енергия, умение да води подчи­
нените, за да добие гонения резултатъ.
Така наистина никога не стана нужда той да се
оправдава за неуспехи и да носи отговорности за тЪхъ.
Готовъ или да постигне цельта си или да си пръсне че­
репа, той поставяше честьта, името и живота си на кар­
та и затова не знаеше що е това назадъ, а гледаше вся­
кога напредъ, а въ най-тежките моменти всякога на­
мираше изходъ отъ тежкото положение.
Ето защо той побеждаваше. Ето защо гой беше
гекиаленъ изпълнитель. Ето защо до Тутраканъ се наре­
ди и друго славно име — Кубадинъ, което по значе­
ние не е по-малко отъ успеха при шурма на крепость-
та, Защото, ако при Тутраканъ бЪха сломени само ру-
мъни, тукъ бЪха бити и руси; ако при Тутраканъ се на­
несе зашеметяващъ ударъ, при Кубадинъ се изнесе гене­
ралното сражение, което фактически реши войната въ
Добруджа. При Кубадинъ генералъ Киселовъ затвърди
онова, което б'Ьше постигнато при Тутраканъ, и него­
вото име се наложи между имената на най-славнит% ни
генерали презъ Световната война. И затова днесъ име­
то на генералъ Киселовъ требва да бжде гордость не са­
мо въ редиците на славната ни войска, но и на целия
български народъ.
Около неговия святъ ликъ требва да се създаде
ореолъ. Неговата скромность, когато беше живъ, днесъ
не требва да хвърля въ забрава името му. То требва
все по-често и по-често да се споменава, за да заеме
онова место, което съ право требва да има.
Генералъ Киселовъ, освенъ че е лично херой, сж-
що така е и доблестеиъ военачалникъ. Въ нашата

110
военна история нЪма много хора, далата на които да
с.у. тъй свЪгли и тъй разнообразни, да нЪматъ нито
едно петно около себе си.
Ние нЪмаме много командири, задъ гърба на които
да се редятъ толкова значителни д4ла като Селиолу,
Карагачъ, Чангора, Калиманци, Тутраканъ, Кубадинъ,
за да не изреждаме редица други.
Вс-Ькога само воинъ, той не излезе отъ рамкигЬ
на войската и, дори когато напустна нейнитЪ редици,
отиде въ гроба като войникъ и само войникъ.
И пие трЪбва да иризнаемъ, че той наистина б"Ь-
ше талантливъ воинъ, Защото такива победи, които той
постигна, безъ талантъ, безъ творчество не могатъ да
се създадагъ. И той ги създаваше на самото бойно по­
ле, подъ писъцит% на куршумитЪ, срЪдъ трЪсъцитЪ на
снарядитЪ. И именно Защото ги създаваше тамъ, съот­
ветно обстановката, Защото гъвкавиятъ му умъ всЬ-
кога можеше да намери слабото мЪсто на противника,
Защото никога не забравяше поставената цель, той по­
беждаваше. Побеждаваше съзнателно, съ умъ, съ уме­
ние, съ превъзходство надъ противника.
Ето защо требва да оценимъ генералъ Киселовъ и
да го поставимъ на онази висота, на която той самъ се
издигна съ далата си. Той е заслужилъ това. Време е и
родниятъ му градъ, и българскиятъ народъ, и родната
войска да сторятъ всичко възможно не толкова за да
ув-ЬковЪчатъ неговото име, колкото да го посочатъ ка­
то вдъхновенъ примЪръ за тия, които ще дойдатъ
следъ насъ.
И ако ние наричаме генералъ Киселовъ несравнимъ
изпълнители, това не значи, че той не е -гворецъ. Да,
гой наистина б15ше гениаленъ създатель на победите.
Защото ако въ всички изкуства гениалното изпълне­
ние понякога е по-ценно отъ самото произведение, то
и въ военното изкуство изпълнението не е по-мало-
ценно отъ идеята за победа на по-гол1змия командиръ.
Безъ гениални изпълнители и най-добриятъ вое-
иенъ планъ може най-безславно да бгзде проваленъ.
Ето защо ние така много държимъ на думата из-
пълнитель по отношение на генералъ Киселовъ. Това
правимъ съзнателно, за да подчертаемъ качеството на
неговия воененъ талантъ и да прибавимъ веднага и то­
ва на творецъ.
 Изкусниятъ военачалникъ, намЯрилъ такъвъ из-
пълнитель като Киселовъ, всЯкога върши чудеса.
И въ Добруджа наистина се извършиха чудеса.
Защото тамъ имаше вдъхновитель, идеитЯ на когото се
привеждаха въ изпълнение отъ гениаленъ изпълнитель.
А точно това е идеалъ гь при ръководството на една вой­
ска. Другъ е въпросътъ на кого принадлежи славата.
Намъ се струва, че обективниятъ историкъ ще отсъди
като насъ: и на двамата, Защото едното име безь дру­
гото не може. ТЯ се взаимно допълватъ. И че това най-
добре разбираше самиятъ генералъ Тошевъ личи отт.
заповЯдитЯ му въ решителните моменти, съ които той
не само поверяваше изпълнението на Киселовъ, но и
следъ това абсолютно не му се мЯсЯше, как го това виж
даме и при Тутраканъ и при Кубадинъ.
И затова ние днесъ можемъ да кажемъ: ако гене­
ралъ Тошевъ е ураганътъ въ Добруджа, който помете
румъно-руската съпротива, генералъ Пантелей Киселовъ
е стихия, която, макаръ че носи отдЯлни имена като
Тутраканъ и Кубадинъ, въ края на краищата е едно
цЯло.
Киселовъ се проявяваше навсякъде именно като
стихия, за която никога и никъде нямаше пречки. Той
бЯше най-вярното олицетворение на нашия воинъ, за
когото наистина нЯмаше нищо невъзможно и за кого­
то Вазовъ така сполучливо казва:
Дигай зидъ до небесата,
Той и него ще прескочи.

БЕЗСМЪРТНИЯТЪ ИРИМЪРЪ
Започнали блЯскаво СвЯтовната война, генералъ
Киселовъ стигна съ победоносната си дивизия долното
течение на Дунава, като при Исакча доразгроми про­
тивника. За действията му въ Добруджа Негово Вели­
чество Цари Фердинандъ награди Киселовъ съ най-ви­
соката степень на ордена за храбрость, каквато прите­
жаваше български военачалникъ, и го произведе въ
чинъ генералъ-лейтенантъ.
Това двойно отличие бЯше най-добрата отплата,
която така справедливо му се даде, и генералъ Кисе­
ловъ бЯше морално задоволенъ.

112
 Презъ 1917 година генералъ Киселовъ бЪше вече
на южния фронтъ, кткдето той остана до края на вой­
ната.
А следъ всичко, което стана тогава, той 6% покру­
сени, съ наранена душа, като истински българинъ, и
тъй се завърна въ Шуменъ, за да изпие горчивата ч а­
ша до дъното, заедно съ цЪлия български народъ и
славната му войска.
Въ това време въ нашата войска се почувствува
нуждата отъ корави хора и истински воини. Вярата на
българския народъ въ съвЪстьта на Европа още не 6Ъ-
ше изгаснала. Ето защо на генералъ Киселовъ бЪше
възложено командуването на трета армия и той зами­
на за Русе да застане начело на трета военна инспек­
ционна область, управлението на която се намираше въ
този градъ.
Съ новъ приливъ отъ сили генералътъ се залови
за работа, готовъ да заработи така, както знаеше, за
създаването на новата българска войска.
Неговата твърда ржка много скоро се почувствува
и той се отдаде, както по-рано, изщЬлс на службата си.
Оставаше му да прибере семейството си отъ София,
кждето то се б'Ьше настанило презъ войната, за да си
създаде онази обстановка, само ср1ьдъ която се чувству­
ваше спокоенъ, когато неочаквано дойде уволнението
му, предизвикано отъ общото намаление състава на
войската по силата на Ньойиския миренъ договоръ.
Ударътъ за онзи, който бЪше служилъ около че­
тиридесета години въ войската, който бЪше й посве-
тилъ цЪлия си живогь и всичкитЪ си сили, не бЪше
малъкъ. Но той требваше да се примири.
Единствената утеха за него въ този тежъкъ мо-
ментъ бЪше производството му въ чинъ генералъ отъ
пехотата, което дойде малко следъ уволнението му, а
именно: въ края на 1919 година.
Поради това, че семейството му се бЪше преселило
вече въ Русе, генералътъ остана да живЪе въ този
градъ.
Тукъ той застана отначало начело на запаснигЬ
офицери, а после на запасното войнство и живЪеше
скромно съ пенсията си.
Времената, обаче, бързо се промениха. Българ-
скиятъ народъ започна полека-лека да се опомня и

8 113
тогава родолюбивото гражданство на гр. Русе си спо­
мни за хероя на Тутраканъ, който се бЪше настанилъ
въ гЬхния градъ, и генералъ Киселовъ стана неговъ
кумиръ.
Изразитель на тЬзи чувства на гражданството въ
Русе стана общинскиятъ съветъ, който реши да подари
на генерала мЪсто въ центра на града, за да си по­
строи домъ, Защото той нямаше никжде свой.
Но въ това време генералътъ вече бЬше решилъ да
напустне Русе. Неговиятъ най-гол^мъ синъ се б%ше на­
станилъ въ София като адвокатъ, а по-малкиятъ след­
ваше въ Германия. Следваше ли въ такъвъ случай той
да приеме подареното му мЪсто?
Генералътъ, като безкрайно честенъ човЪкъ, разре­
ши въпроса за себе си, че тр%бва да се откаже отъ него.
— Азъ не ще остана русенски гражданинъ, а об
шината ми го подарява като на такъвъ.
— Но ти си още тукъ, а утре кжде ще живЪешъ е
другъ въпросъ. Задръжъ го, па като мине една година,
две, ще го продадешъ, щомъ ще се изселишъ. Най-
сетне си заслужилъ едно мЪсто въ единъ градъ, — съ­
ветваха го мнозина.
Генералътъ, обаче, не ги послуша. Той се яви единъ
день въ общината и се отказа отъ подареното му мФ-
сто подъ предлогъ, че не ще остане русенски гражда
нинъ. Той не искаше да излъже цФлъ градъ. Не искаше
да остане нито сФнка върху името му тамъ, кждето та­
ка много го обичаха и тачеха...
Какво бФше генералъ Киселовъ за гражданството
въ Русе личи отъ кратката хроника за десетгодишното
чествуване победата при Тутраканъ въ този градъ, пе
чатана въ в. Русенска поща подъ заглавието: „Тутра­
канската епопея“:
Въ Русе по инициатива на федерацията на
запаснитФ офицери и подофицери по случай
десетгодишнината отъ падането на Тутраканъ
се отпразднува вчера.
Въ празденството взеха участие всички
патриотически, културни и други организации,
съ знамената си и въ строй, и хилядно граж­
данство.
Въ църквата „Св. Тройца“ митрополитъ
Василий, въ съслужение съ цфлото духовен­

114
 ство, отслужи панихида за падналите херои и
молебенъ за живите участници въ боевете.
Хсроятъ при Тутраканъ генералъ отъ пе­
хотата Пантелей Г. Киселовъ поздрави строе­
ните на площада организации и държа речь,
въ която възвеличи заслугите на армията въ
борбата срещу народните ни врагове. Той по­
жела и младите поколения да се въодушевя-
ватъ въ борбата за осъществяване идеалите
на Отечеството ни отъ същигЬ чувства на
висшъ патриотизъмъ и откърмятъ непобеди­
мия духъ на своите бащи.
Г. генералъ Киселовъ бе бурно аклами-
ранъ.
Всички организации отидоха при памет­
ника на свободата...

Отъ горното извлечение личи, че генералътъ е

центъръ на това тържество, че той се ползува съ общо
уважение и обичь.
Седемь години той живее въ Русе, но копнежътъ
му е да види семейството си отново събрано. И затова
той решава да се раздели съ този милъ градъ, съ кой­
то го свързваха толкова много спомени отъ неколко-
кратното му пребиваване презъ време на дългогодиш­
ната му военна служба.
Изпращането на генералъ Киселовъ се извършва
отъ целия градъ. Ето какъ в. „Русенска поща“ го
описва:
„Вчера, съ обедния влакъ, замина за София,
гдето се установява на постоянно местожителство,
уважаваниятъ отъ целото гражданство генералъ Кисе­
ловъ, единъ отъ прославените херои на Тутраканската
епопея.
На гарата генералътъ беше изпратенъ отъ на­
чалника на гарнизона г. полковникъ Жечевъ, множе­
ство офицери, гражданството и запасното войнство.
Отъ страна на запасните офицери му биде подне-
сенъ букетъ отъ запасния полковникъ Дяковъ, който
съ прочувствени думи му пожела здраве и добъръ пжть.
Генералътъ, трогнатъ до сълзи, благодари за ра­
душното изпращане и, понесенъ на ржце, биде зане-
сенъ до вагона.

115
 Подъ звуците на военната музика и гръмогласно­
то ура на изпращачите влакътъ потегли.
Сълзи на умиление оросиха лицето на стария
воинъ“.
Съ пристигането си въ София генералътъ се наста­
нява на ул. „Графъ Игнатиевъ“. Той е доволенъ, че се­
га децата му сж при него, и се кани да се залови съ пи­
сането на своите спомени, но той вече не беше онзи
енергиченъ човекъ, какъвто беше по-рано. Силите му
вече беха почнали да отпадатъ. Все по-често той ста­
ваше меланхоличенъ, не беше вече духовитъ, не оби­
чаше шегите. Кръвното налегане се увеличаваше, ма-
каръ че всички мерки се взимаха.
Презъ есеньта 1927 година той се почувствува съв-
семъ отпадналъ. Една нощь презъ м. октомврий той се
събуди, оплака се, че му е студено, и, следъ като го за-
топлятъ и пращатъ да викатъ лекуващия го докторъ,
той заспива, но заспива завинаги. Разривътъ на сърд-
цето е последвалъ презъ време на този сънъ.
Така завърши своя животъ този големъ български
воинъ на четиринадесети октомврий 1927 година и ед-
вамъ следъ неговата смърть София разбра кого ще по­
гребва.
За смъртьта на тутраканския херой писаха всички
столични вестници. Самото погребение се извърши
тържествено. Последната дань беше заплатена, честьта
отдадена.
Генералътъ беше погребанъ съ всички почести на
генералъ отъ пехотата, като на погребението присжт-
ствува министрътъ на войната, представители на войска­
та, кметътъ на града и други, а венци беха положени
отъ страна на Негово Величество, италианската легация,
запасното войнство, изпратени такива чакъ отъ Русе и
други.
Все около това време о. з. полковникъ Георги Дя-
ковъ написа за своя бившъ прославенъ командиръ
следното:
„Съ отличните си познания по военното изку­
ство и редки граждански и войнишки добродетели
той въ продължение на две години като командиръ на
полка се постави въ положението на единъ образцовъ
началникъ, вещъ въ занаята си и отличенъ възпита-
тель на своите подчинени офицери и войници. Той б е ­

116
ше началникъ, учитель и възнитатель въ най-широка
проява къмъ своите подчинени“.
Генералъ Киселовъ си отиде скроменъ, беденъ, но
толкова по-голЬмъ и съ толкова по-честито име, кое­
то, колкото годините повече се отдалечаватъ отъ
смъртьта му, толкова по-светло и по-безсмъртно става.
Днесъ то завинаги е свързано съ златна Добруджа
и съ нашия вече Тутраканъ. Днесъ то е история, леген­
да, мечта и идеалъ на поколенията.
•За да закржглимъ, обаче, образа на генерала, за да
можемъ поне донЪкжде да си представимъ съ какъвъ
стилъ биха били написани спомените му, ще преда-
демъ последната му статия, печатана въ в. Народна от­
брана, бр. 1294 отъ 6 септемврий 1926 година, подъ за­
главие „Тутраканъ“:
„Безспорно е, че културата привързва народите
Есе по силно къмъ мирния животъ. Докато въ далеч­
ното минало войната е била често пжти предизвиквана
отъ нищожни причини, въ XX векъ тя е вече едно
крайно и нежелано средство за уреждане на междуна­
родните спорове. И за да можеше българскиятъ на-
родъ, грабвайки оржжието, да се хвърли въ страшна
борба съ единъ големъ противникъ, необходимо бе да
бжде сигуренъ, че друго средство за постигане своя
идеалъ вече н4ма. Колкото убеждението, че войната
е единствено средство, е по-дълбоко залегнало въ на­
родната душа, толкова и военната му мощь е по-не-
съкрушима.
Българскиятъ народъ никога самъ не е търсилъ
войната като средство за уреждане споровете съ свои­
те съседи, но, за съжаление, последните каточели вина­
ги се стараятъ да засилятъ това убеждение.
Точно преди десеть години предъ фортовете на
най-модерната балканска крепость българскиятъ на­
родъ показа до каква степень може да бжде засилено
чувството на самопожертвуване за Родината. Като си
спомнямъ историческия день, въ който българските
полкове пометоха за неколко часа Тутраканските фор-
тове, въ които получихъ писмото на началника на кре-
постьта за предаването й и въ които предъ менъ и ц е ­
лия щабъ на противника дефилираха ликуващите бъл­
гарски войници, обзема ме особено чувство на гор-
дость и радость, че съмъ българинъ. л

117
 Дано, като си припомнятъ тая дата, нашитЪ съсе­
ди разбератъ, че е по-добре да живЪятъ въ миръ съ
българския народъ, но ако, въпреки неговата воля,
той бжде предизвиканъ отново да чертае съ оржжие
своитЪ граници, нека споменъгь за Тутраканъ вдъхно­
вява българскитЬ воини и крепи въ гЬхъ вярата, че
нЪма несъкрушима пречка за постигане народните ни
идеали“.
Предвижданията на генералъ Киселовъ се сбждна-
ха. Наистина той не доживЪ да види Добруджа, за коя­
то се би така херойски, отново включена въ предали-
гЬ на България, не доживЪ да види смъкването на
страшния яремъ, сложенъ на гордия български народъ
въ Ньойи, не можа да се порадва на Велика България,
но затова пъкъ обединениятъ ни народъ, като търси
днесъ гЬзи, които изградиха неговото величие, се спи­
ра и на неговото име, шепне го съ почить и коленичи
предъ сжщия онзи олтаръ, койтс той създаде, за да
почерпи сили отъ неговия голЪмъ и безсмъртенъ при-
м^ръ.
А този примЪръ наистина е достоенъ за подража­
ние, Защото цЬлиятъ животъ на този славенъ воинъ е
само служба на Родината, беззаветна, честна, съ гото-
вность да даде живота си, когато това е било иуждно.
Затова той е безсмъртенъ.
Такъвъ именно бЬше генералъгъ и при Селиолу, и
при Карагачъ, и при Калиманци, и при Тутраканъ.
ВЪчна му паметь и вЪчна му слава!
 СЪДЪРЖАНИЕ

Библиотека Прослава ............................. 5

1. Прозорецътъ къмъ Европа . . . . 9
2. Произходъ ........................................... 21
3. Детинство и ю н о ш е с т в о ................... 25
4. Решението ........................................... 33
5. Предъ прага на 40 годишната служба 40
6. Бойното к р ъ щ е н и е ............................. 43
7. Въ свое собствено гнЪздо . . . . 47
8. Първото с т ж п а л о .................................. 57
9. Херой на К а р а г а ч ъ ............................. 64
10. По стръмния пжть ............................. 76
11. В е л и к а н ъ ................................................ 90
12. Несравнимъ изпълнитель, но и творецъ 106
13. Безсмъртниятъ п р и м Ъ р ъ ................... 112