Превръщането на рода в народ според цитата: „… Човек не бива и не може да

живее сам за себе си. (…) Имаме свой дом и своя челяд, но имаме и свой народ и
колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно…“
(есе)

„Родината се обича не затова, че е велика, а затова, че е своя.“

Сенека
„Любовта към отечеството започва от любовта към семейството.“
Френсис Бейкън

За всеки човек домът е един от основните елементи на неговия свят. Това, което
човекът възприема като свой дом, може да се сравни с множество от концентрични
кръгове, в чийто център се намира нашето „аз”. Мой дом е мястото, което обитавам и към
което съм привикнал, къщата, в която живея, селото или градът, в които съм се родил. Мой
дом е моето семейство, моите приятели, средата, която ме заобикаля. Мой дом е и
страната, в която живея, езикът, на който говоря. Българският език, българската история,
българските традиции и фолклор, българската смелост, нашенският хумор – всичко това е
неразделна част от моя дом.
Мой дом е и българското ми национално съзнание, планета със съвременната ѝ
цивилизация и целият този свят. Мой дом е и моето образование, моето възпитание, моите
навици, социалната среда, в която живея и към която принадлежа.
Но… „Човек не може и не бива да живее само за себе си…”, защото, както казва
Рилският монах от романа на Димитър Талев “Железният светилник”, „Няма достатъчно
здрава черупка, в която би се скрил човек…”. Защото човекът не е само физическо тяло, но
и Дух, който се нуждае от пространство, за да лети свободно. Макар и абсурдно, но
физическото тяло на човека и неговият духът са неговата “черупка”, неговите “окови”, а
може ли да се лети свободно с окован дух?! И тогава започва да ни е страх, обезличаваме
се и се превръщаме в „тълпа“. Влачим оковите си по познатото, докато не се пробудим под
тежкият грохот на оковите: „Човек не може и не бива да живее само за себе си…”. Точно
тези думи, изречени в Глаушевия дом, нарушават спокойствието и ги превръщат в “орел”.
Точно в тази нощ Лазар проумява мисията на живота си: “Аз ще поведа народа, аз.” И тук
ключов е образът на Султана - носител на колективното начало в живота, неговия ред и
ритуал. Тя подкрепя сина си в момент, когато обществото има нужда от него. Съдбата на
Лазар е съдбата на българите, които търсят и намират себе си като народ. Орелът Лазар, с
полета си кара хората да погледнат “нагоре”. “Бавно и полека” Лазар Глаушев се превръща
в своеобразен Апостол за Преспа, подобно на Левски, който по-късно става Апостол на
свободата за цял един народ! Лазаровата саможертва е малката част от пътя към Голямото!
Дръзки са думите му пред гръцките духовници – „виждаме се в тъмно, ще запалим
светилници да ни светят”. Той формулира идеята за новата църква като „наша си църква,
наш общ – народен дом“. Защото освен свой дом и своя челяд “имаме и свой народ и
колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно…”. Между „чудото“, което
извършва Лазар с мисията си за възкресяването на един народ и значението на неговото
собствено име (Божия помощ), се откроява и символиката, вложена от автора. Лазар става
главен носител на обществено-историческото начало в романа с гражданската си смелост,
всеотдайност, безкористност, принципност, чувство за патриотичен дълг и обществена
отговорност.
Чрез творчество си Талев, носещо възрожденския патос на Вазов и неспокойния
дух на българина при Пенчо Славейков, завещава една историческа епоха, наситена с
народен дух и героизъм. В романа “Железният светилник” главното е съхраняването на
дома. Според Талев, запази ли се дома, съхранява се и нацията.
Централното място в романа си авторът отрежда на железния светилник. Неговото
присъствие създава и запазва неповторима атмосфера. Той е образ на светлината, която
грее в както в домашното огнище на Глаушеви, така и в техните души. Пламъкът му е
равен и спокоен в дните на благополучие и в нощите на тиха обич. Метафоричността,
която крие този образ, показва силата на художественото майсторство на Талев.
Светлината от миналото той пренася в настоящето и бъдещето, за да внуши, че човекът е
жив, докато гори в него пламък на свободолюбие, борбеност и вяра, за да можем днес
смело да погледнем към небето, за да виждам „орлите“ и да чувам: “Човек не може и не
бива да живее само за себе си…”.