Спомен за великия българин, участник в антифашистката

съпротива, поет, писател и общественик - полковник Евстати

Бурнаски

Те имат пътища, Броени вещи,

Студени ласки от метал,
Куршумено небе, внезапни срещи...
Тревожни нощи, имат и сигнал,
От който изгревът се вцепенява,
Гори в тревата огнена слана
И с дланите си я гасят тогава
Войниците на моята страна!

Те имат облаци и полигони,

Червено слънце, Есенни листа,
Брезентови палатки и колони,
Които да преминат през смъртта...
В оскъдни мигове успяват само
Да стоплят с поглед бялата луна
И да измолят от звездите пламък
Войниците на моята страна!

Не са художници, Не са поети.
Рисуват с изстрелите и дима
И върху оръдейните лафети
Набързо пишат кратките писма...
Те имат свои пролети и зими,
Те всеки мирен ден са на война.
И МОЖЕ БИ ЗАТУЙ СА НЕСЛОМИМИ
ВОЙНИЦИТЕ НА МОЯТА СТРАНА!!!

***

Страх

Какво ли зърно мога да посея,

В пустинята на белите листа?
Гласът на чувствата е за музея.
Разпъната на кръст е мисълта.

Раздадох слово, обич и разтуха

В часа на разпилените мечти.
Успях ли все пак? И дали ме чуха
Онези зад масивните врати?

От тях не исках абсолютно нищо.

На никого от тях не съм длъжник.
Тогава, как пред пустите огнища
Зад зъбите си да държа език?

Не мога да крещя. Говоря тихо,

Но цялото ми същество крещи -
Защо виновниците се укриха
Зад сенките на своите бащи?

Животът ни е дар! Не е обида.

Сънувах ли го? Или го живях?
Все някой ден и аз ще си отида.
Българийо, за тебе ме е страх...

2013

***

НАШИЯТ ВОЙНИК

ПОЗНАВАТ ГО с цървули и навуща.

Познават неговия вик “Напред!”
и неизменният приклад, олющен
от някакъв случаен рикошет.

ПОЗНАВАТ ГО светци и генерали,

с отметната фуражка настрана
и с длан, която може да погали
трева като косите на жена…

ПОЗНАВАТ ГО с очи небесно чисти,

с усмивка неподкупна и добра
и с глас като топовен изстрел
или далечно одринско ура…

ПОЗНАВАТ ГО с особена походка,

с която само българин расте,
и с две ръце, безкрайно кротки,
когато са прегърнали дете…

НО ИСТИНСКИ го опознават в боя,

в часа на саблените ветрове!
Тогава мерят ръста му по броя
на коленичилите врагове!…

***

БАЛАДА ЗА АНТИМОВОТО ХАНЧЕ

Не идват вече старите кервани

и совите не викат през нощта.
Житарите, край вратника събрани,
не си разказват весели неща.

Над дървеното мостче се навежда

издънка от Антимовия свят -
прегърбен дъб сезоните подрежда
и чака своя късен листопад…

Нарамил стара дървена беседка

и стълба с подновени стъпала,
той буди заран своята съседка -
върбата с разкривените стебла.

Не ги разбирам за какво си шепнат.

За младата ханджийка ли тъжат,
която пъргава и достолепна
налива в чашите червена смърт?

Или броят звездите и си спомнят

за спорове, доказвани с ками,
за вълчи вой и кучета бездомни,
напуснали стопаните сами?

Расте денят от изгрева запреден,

раздвижен от крилцата на пчели.
През жълтите слънца на слънчогледа
надават вой товарните коли.

И само вечер, в сумрачния излак

изгрява старият Антимов рид
и ханчето изплува като призрак
с ковани порти и варосан зид…

***

СТЕНОПИС ОТ КУРШУМИ

България -
По-древна от всяко предание древно,
по-млада от първия вик на дете!
Безоблачна ласка. Светкавица гневна,
която слънца по небето плете…

България -
душа разорана и звук от гъдулка.
Съдба на съдбините ни. Звън от метал!
Земя набраздена. Усмивка и люлка,
зараснала рана и боен сигнал!

България -
пшеница класила и печена пита,
босилково цвете и тежък юмрук!
Дъждовна дъга и звезда на звездите!
Въздишка на майка и сянка от бук…

България -
роса на челото и кървава дума,
капчук от сърцето и първо кокиче!
Горчив, но велик стенопис от куршуми,
пред който завинаги аз коленича!…

***

БУЗЛУДЖА

Тук много често метеори падат

и сякаш не нощта от клоните вали,
а изтънялото палто на Дядо
развява старомодните поли.

По изгрев тичат алени откоси.

Край храстите тревата вие плет.
На приливи във въздуха се носи
дъхът на мащерка и гороцвет.

Тук всичко е спокойно и примамно.

Дори листата иначе шумят,
когато августовски огън пламне
и клоните от жажда се сведат.

Пиринчено е надвечер небето.

От север плава мека резеда
и бавно се разлива там, където
изгрява в мрака първата звезда.

Тук облаците сенките си гонят,

а вятърът прелиства всеки ден
легенди и неписани закони
за свят от нова мисъл сътворен.

Връх Бузлуджа!
Единствен, който свети
в неотразимо свое тържество,
защото той е първият свидетел
на нашето червено рождество!

***

Майка, майчица

Да можеше, в браздата би умряла,

Като Сивушка на Елин Пелин,
Но ти си майчица! Живот си дала
На всяка щерка и на всеки син!

Затуй те питам, майко изтерзана,

Кого обиди? Бога ли уби?
Та вместо земен рай сега си рана
И стряха на объркани съдби...

Един с усмивка ти поднася рози,

За да му сториш място във властта,
Друг протестира тъкмо срещу този,
Крещи "Оставка" с пяна на уста...

Един със свято знаме се загръща,

Не се замисля, че е светотат,
До него друг на плочника повръща,
Но хули за пиянство своя брат...

Един те граби с ненаситни шепи,

Разпънал пред очите си перде,
А друг се хили, властите са слепи,
От общото най-лесно се краде...
Но ти прощаваш всичко. И на всеки.
Прощаваш, че сме хора без мечти,
Че хукнахме по кривите пътеки...
На тебе, майко, кой ще ти прости...

2013

***

УРОК ПО ИСТОРИЯ
На Драгомир Шопов

Повярвай, приятелю, аз вече се плаша,

че всичко наопаки става у нас.
Родината – чужда! Чужбината – наша!
Говорим без думи, но мислим на глас.

Живеем все болни. Умираме здрави!

Стоим без заплата. Работим напук!
Печелим на тъмно, а губим наяве.
Наказваме с ласки и галим с юмрук!

Управникът – Господ!
Народът – излишен!
Такава е, братко, картината днес.
В самата история ясно го пише:
Убиец е Пушкин! Поет е Дантес!

Кажи ми, какво да добавим тогава?

Не чакай промяна! Не чакай обрат!
Дори да ни няма, урокът остава:
Разбойник е Левски! Светец е Митхат...

21 февруари 2012

***
УПОКОЙНА ПЕСЕН

Тръгваш ли, тръгваш ли, сенчице моя?

Пътят е дълъг и води далеч -
в друга родина. В страна на покоя.
Там се дочува и българска реч...

Там от пиано със златни клавиши

песни се носят на птичи крила.
Пръстчета тънки под нотите пишат:
„Мамичко мила, добре си дошла!...”

Сенчице хубава, моя прохлада!

Кой ще ме пази от жаркия пек?
Може би всеки в живота си страда,
щом е обречен да бъде човек...

Може би всеки тук сенчица търси.

Сенчица лятна над него да бди.
Дните са дълги, годините - къси!
Радости малко, а много беди...

Борят се яростно завист и слава.

Гуша за гуша! Воюват до гроб!
Някой си тръгва. Някой остава,
сам като бледен египетски роб...

Аз съм си същият, сенчице моя -

бог без богатство, владетел без власт!
Искам след теб да намеря покоя
в мека тревица под люляков храст!,,.

21 ноември 2013

***

ЕДЕЛВАЙС
В студените скали като изсечен,
замислен, мъхав и далечен,
той в мека белота гори.
Виелиците го приспиват вечер,
събуждат го мъглите призори.

Катери се по камъните сини

над глухи пропасти и цепнатини.
Разпуква срещу вятъра листа
и в неотменна самота застинал,
умира с инея на есента.

Самотен. Цял живот по канарите

забива пръсти упорито,
отчаян, тъжен, но решен
да бъде близо до звездите,
да среща пръв изгряващия ден.

***

СТАРИЯТ БРЯСТ
На баща ми

Далече
от пътя е старият бряст.
Наоколо няма ни камък, ни храст.
Наоколо всичко е равно и тихо.
Гнездата си другаде птиците свиха.

Денят
е голям и досадно горещ.
И старият бряст
се топи като свещ.
През двата му клона небето прозира.
Редеят листата му. Брястът умира.
Навярно
защото е грозен и сам,
в смъртта си дори
той изглежда голям!
И никой не знае, че падне ли здрача,
невидимо облаче ще го оплаче.

***

ТЕРЗАНИЕ

Защо сега сред сухите треви

пътеките на спомена се вият
и всеки ден душата ми мълви:
„Обичам те, обичам те, Мария?!”

Защо заключвах своята уста,

когато щастието беше тука
и покровителка бе любовта
на най-прекрасната семейна скука?

Защо гипсирах мъжкия език,

когато обичта ми беше жива
и аз, поне веднъж, поне за миг,
не казах: „Щастие, не си отивай!”

Сега реките вече нямат брод.

Над покривите птици не прелитат.
Напуска ме самотникът живот,
потеглил с върволицата на дните.

Сега омраза между нас кипи

и само мъртъвците се обичат!
Деца на мрака в яростни тълпи
на тъмна гибел слънцето обричат!

Сега и аз вървя натам, натам,

където стига краят на безкрая!...
Но, братя мои, нося своя срам –
по път загубих ключа си за рая...

4 ноември 2013

***

РЕКВИЕМ ЗА МАРИЯ

Трепти в кандилцето последен пламък.

На тоалетката – забравен гребен.
Но на кого ли гребен е потребен,
щом нейните коси ги няма?

И пред леглото – чехличките само.

Отвън звездица иска да нахлуе.
Но кой ли тези чехли ще обуе,
щом нейните нозе ги няма?...

По радиото – весела програма.

До него – четчица и пудриера.
Но кой ли в този мрак ще ги намери,
щом нейните ръце ги няма?...

Нощта все тъй вечерницата мами.

Сияят всички вещи и предмети.
Но кой сега за тях ще се досети,
щом нея в този свят я няма?...

27 януари 2013

***

Платена обич на подземен бос

Върлува сред площадната омраза
Пиян човек във образ на Христос
Бутилката от трезвеници пази...

Червен до кръв, до кост и косъм,

Живея аз на стария адрес,
Червена орис и червена мъка нося
От детските си сънища до днес...

Червен крещях когато с два куршума,

Нощта застигна десния ми крак,
И капки гняв по есенната шума
Оставиха червен крайпътен знак,

Червен бях даже в пъкъла на Гешев,

Изплашен, бледен, вътрешно смутен,
Пред кожения бич изглеждах смешен,
Безпомощен и малък, НО ЧЕРВЕН!

Червен останах и тогаз когато

От свои братя бях наречен враг,
А змийската постеля на тревата
Вещаеше ковчега без капак.

О, нашенска разблудна "свобода",

Тресавище за бедните ни внуци...
Хулете ме, площадни господа,
ЧЕРВЕН СЪМ АЗ, НО ВИЕ СТЕ БOKЛУЦИ!

2013

***

Из негови интервюта и изказвания:

Проблемът за мира и войната. Това безспорно е въпрос номер едно
за цялото човечество и той занимава и моето творчество, написал
съм много стихове и лирични поеми на тази тема. Дошло е
времето, когато защитата на мира изисква не молитва, а борба с
всички средства и с всички усилия. Преди няколко години
разговарях в Букурещ с италианския поет Еторе Волиани и той
каза: „Хайде да не говорим за войната, за да не се случи, аз съм
малко фаталист. Аз му отговорих: “Тогава съгласен съм да не
говорим за войната, а да действаме за мира.” Творците, които се
затварят херметично и се отдалечават от този проблем, търпят
укор. Защото днес всеки е отговорен за всекиго! Най-голямата
опасност е безразличието, безучастното отношение към този
въпрос.

***

Когато критикувах в. „Литературен фронт” в романа си в стихове

„Подземният вятър”, от разни страни срещу мен се надигнаха
други ветрове, сега им казват „приятелски”. Тогава срещнах
началника на Военното издателство, полковник Георгиев, който
издаде романа, и му казах: „Георги, аз май те подведох, да не ти
навредя нещо, сега какво ще правим?”. „Ще я преиздадем”, без
замисляне ми отговори той, което означаваше, че и той дълго е
мислил по това. Прекрасен човек. И на колко още автори е
помагал, както на мен. Той издигна издателството на престижно
място сред останалите издателства в България. Какви плодотворни
времена бяха. Златни за културата.

***

Литературната река на България е много дълбока и пълноводна. И

от левия, и от десния бряг в нея се вливат много притоци. А аз съм
само малък приток от левия й бряг. Но няколко правителства
толерират десните или преминали отдясно „притоци”. Аз не
очаквам нищо от правителството. Знам само, че ценителите,
познавачите и приятелите ме ценят. Помня и полковник Любомир
Михайлов, много добър човек и журналист. Дори си спомням
отделни малки, лични случаи, журналистически срещи.

***

Аз съм написал най-много стихове за мирновременната армия.

Дори и за загиналите в Ирак съм писал „Те имат своите пролети и
зими...”. Мои стихове звучаха в последния им път.

***

Което съм писал, топил съм перото първо в сърцето си. Аз съм
обикалял най-много поделенията. Даже един началник на
Военното училище във Велико Търново ми бе издал постоянен
пропуск. Там написах по-голямата част от романа си „Подземният
вятър”. Говорил съм с всички момчета. Питайте поета Иван
Карадачки. С него сме спали на една пейка пред гарнизонния
военен клуб, защото хотела го заключваха в 12 ч. Той може да ви
разкаже как веднъж дори щях да ям бой. Пошегувах се пред две
момчета „Оставете този некадърник Бурнаски...”. Исках да ги
провокирам. И едното от тях скочи на бой. Иван едва успя да го
удържи, докато му обясни кой съм и докато то повярва.

***

Сключихме договор с едно западногерманско издателство в гр.

Вилсемхафен за книгата за моята първа починала дъщеря Доли.
Казваше се "Шеста алея". Те я преведоха, но вече на трета
коректура ми я изпращат за подпис с две поправки - в едната
зачертават "Родината" и пишат безлично "страната". В другата,
поради това, че детето пита "Нали при комунизма всички хора ще
се обичат и ще се радват!?", те зачертали "комунизма" и писали
"хуманизма". И аз получих писмото, когато бяхме в Ситняково със
семейството на Любен Дилов. Той знае по-добре немски от мен, и
аз му казах, мого и аз да им отговоря, но много те моля, Любене,
пиши ти: "За Вас Германската федерална република може да не
значи много, но за мен Родината България е всичко! Смятайте
договора за разтрогнат!". Така загубих пет-шест хиляди долара,
които трябваше да получа още преди да е излязла книгата. Любен
Дилов ми казва "Абе, приеми, приеми. Тези поправки са нищо.",
казвам му "Не, Любене, ако е твоя книга, ти решавай!". Но това е
между другото, приятели... Поетът пише не за да утоли своята
амбиция или суета (всеки човек е суетен, и аз в това число), а за
това, че животът го дърпа, животът го вика... Повярвайте ми, ако
не държа химикалката, ако не чета чужди ръкописи или книги, ако
не се занимавам с това, аз много лесно ще си взема сбогом с този
живот...