Мъченици на политическото правосъдие

Велко ВЪЛКАНОВ

Понятието „политическо правосъдие” може да се разбира по

два начина, първо, като правосъдие спрямо лица, нарушили
защитени от закона политически интереси (като са
извършили например предателство, измяна, шпионаж и пр.).
Но то може да се разбира и като правосъдие спрямо лица,
подложени на наказателно преследване не защото са
нарушили защитени от закона политически интереси, а
защото са нарушили, макар и незащитени от закона, но иначе
твърде съществени за определени среди политически
интереси. Това е изцяло политически мотивирано правосъдие.
Тук и по-нататък под политическо правосъдие ще разбирам
правосъдието именно в този втори негов смисъл.

Разбира се, политическото правосъдие не е същинско

правосъдие. То е псевдоправосъдие. По фасада правосъдие, по
своята природа обаче е гавра с правосъдието. Съдиите тук са
не съдии, а прости екзекутори, на които е възложено,
използвайки формите на правосъдието, да се разправят с
определена политически неудобна личност.

Политическото правосъдие не се основава на

безпристрастно установени обстоятелства, а на
показанията на лъжесвидетели. Следователно в
политическото правосъдие подсъдимият е предварително
осъден мъченик.

Един от най-скандалните случаи на политическо правосъдие е

разиграният в Хага процес срещу Слободан Милошевич. След
като не успяха да го заставят да приеме окупацията на Сърбия,
държавите от НАТО го изправиха пред нелегитимния Хагски
трибунал по изцяло измислени от тях обвинения. Пет години
“съдиите” от трибунала го съдиха и не можаха да го осъдят. Не
можеха да го осъдят, защото нямаха необходимите за това
доказателства. Не можеха и да го оправдаят, защото нямаха
необходимото за това разрешение от своите работодатели.
Накрая намериха най-простото решение - убиха го, като
преднамерено му отказаха адекватно лечение на тежко
хипертонично заболяване. В Хага на политическо преследване
са подложени много други изтъкнати сръбски държавници,
между които е и Войслав Шешел, процесът срещу него
продължава вече девета година. Само „съдии” без чувството за
срам и съвест могат да си позволят да държат в затвора някого
толкова години, без да постановят една или друга присъда. Този
безкрайно проточил се процес сам по себе си е тежка форма на
инквизиция.
Политическото правосъдие не е териториално ограничено.
Примери в това отношение ни предлага и режимът в Ирак,
установен в резултат на осъществената под лъжлив претекст –
наличие на уж някакви оръжия за масово унищожаване -
незаконна агресия на САЩ срещу тази държава. Няма да си
позволя да кажа, че всички наказателни процеси в Ирак,
образувани след падането на Саддам Хюсеин, са единствено и
само политически мотивирани. Обвиненията обаче срещу някои
бивши ръководители на Ирак будят основателни съмнения в
тяхната обоснованост. В това отношение привлича внимание
драматичната съдба на Тарик Азис.
Тарик Азис е изтъкнат иракски общественик и държавник. Той е
бил министър на информацията (1974–1977 г.), министър на
външните работи (1983-1991 г.), зам. министър-председател
(1979-2003 г.). Този без съмнение високо образован човек винаги
е бил дълбоко предан на своето отечество. Още като дете Азис
се противопоставя на американските петролни претенции, като
разнася листовки по улиците на Багдад, отстояващи правото на
Ирак да разполага със своя собствен петрол. Когато
американците окупират Ирак, Тарик Азис е арестуван, след това
освободен, а после отново арестуван. Тези колебания, които
съдбата проявява спрямо Азис, имат, мисля, своите обяснения.
Може да се предполага, че извършеното в началото обективно
разследване на поведението на Азис като министър не е дало
основание да се предприеме съответно наказателно
преследване срещу него. По-късно обаче Азис си позволява
политическа проява, която новите управници очевидно не са
могли да му простят. В процеса срещу Саддам Хюсеин Тарик
Азис категорично отказва да свидетелства срещу него.
Напротив, той се е явил като свидетел в защита на Саддам.
Нещо повече, възнамерявал в навечерието на екзекуцията на
Саддам да излезе с „важна декларация”, което обаче не му било
позволено. Когато Саддам бил обесен, Азис, както твърдят,
плакал. Това несъмнено достойно поведение не остава без
последици. Срещу Азис започват няколко наказателни процеса,
при които наказанията поетапно се ожесточават. В първия
процес - по обвинението за участие в разстрела на 42 търговци,
уличени в търговска спекула, Азис е осъден на 15 г. лишаване от
свобода. В следващия процес, по обвинение за участие в
насилственото изселване на кюрди от североизточните райони
на Ирак, е осъден на още 7 години лишаване от свобода. На 26
октомври 2010 г. Азис е осъден на смърт по обвинение, че е
участвал в убийството на голяма група мюсюлмани-шиити. В
процесите преднамерено го унижават. Този горд и изискан човек
е довеждан в съдебната зала по пижама. Защитата му постоянно
бива затруднявана. Неговите адвокати не получават входни
визи, срещу тях се отправят смъртни заплахи.
Предявените срещу Тарик Азис обвинения трудно могат да
издържат една сериозна критика. Преди всичко Азис не е имал
отношение към действащия по онова време репресивен апарат.
Той е бил, както отбелязах, министър на информацията, а по-
късно – министър на външните работи, т.е. ръководител на
ведомства, които стоят далеч от репресивната дейност на
държавата. По-късно като зам. министър-председател
продължавал да наблюдава именно тези две направления в
дейността на правителството. С оглед на това не би могло да се
приеме, че той е участвал в някакъв вид репресии срещу едни
или други иракски граждани. За подобно участие просто не е
съществувала необходимата държавноправна основа.
Обвинението, че Азис бил участвал в някаква разправа с
кюрдите изисква да бъде обсъдено в светлината на факта, че
президентът на Ирак Джалал Талабани, който е кюрд, отказа да
утвърди смъртната присъда на Азис. Той едва ли би предприел
тази стъпка, ако обвинението за извършени от Азис
престъпления спрямо кюрдите бе подкрепено от достатъчно
сериозни доказателства. А обвинението за участието на Азис в
убийството на шиитски политици, дало основание за
постановяване на смъртната присъда, изглежда повече от
несъстоятелно. Нека подчертая, че Тарик Азис не е
мюсюлманин, за да се мисли, че би могъл да се включи в
жестоката саморазправа между двете мюсюлмански общности –
шиитите и сунитите. Той е християнин, роден е в семейството на
християни – халдеи, които принадлежат към католическата
църква (при раждането си получава дори християнско име -
Михаил Юхана). Очевидно е, че доколкото изповядва
християнското вероизповедание, Азис не би могъл да има
отношение към проблемите на мюсюлманите в Ирак. Те са една
изцяло чужда тема за него, в обсъждането на която няма как да
се включи.
Процесите срещу Тарик Азис се посрещат с изострена
критичност и от страна на някои западни издания. Английският в.
„Индипендънт” изтъква, че убийството на 42-мата търговци
винаги е било свързвано не с името на Азис, а единствено и
само с името на Саддам Хюсеин. „Би Би Си Нюз” на свой ред
отбелязва, че липсват всякакви доказателства както в подкрепа
на обвинението за смъртта на 42-мата търговци, така и на
обвинението, че Азис носи отговорност за изселването на кюрди.
Правозащитната организация „Хюман райтс уотч” окачествява
процеса за убийството на мюсюлманите-шиити като „дефектен
още в основата си”. Господства убеждението, че процесите
срещу Азис целят да отклонят общественото внимание от
разкритията на „Уикилийкс” за престъпленията на новия иракски
режим, установен след инвазията на САЩ. Предполага се овен
това, че тези процеси трябва да запушат устата на Азис, който
знае твърде много за сделките на Запада със Саддам Хюсеин
през миналите десетилетия.
Срещу смъртната присъда на Азис се обявиха Ватиканът,
Висшето плистиянско духовенство в Ирак, ООН, „Амнести
интернешънъл”, редица европейски държави, включително
Русия. Смъртната присъда бе отменена, но остана присъдата
„доживотен затвор”, която е не по-малко несправедлива.
Както и да разглеждаме случая, не можем да се освободим от
впечатлението, че Тарик Азис е поредният мъченик на
инспирираното от Запада политическо правосъдие. Световната
общественост не бива да остава безразлична пред неговата
съдба. Азис е болен и самотен човек, който в своето отчаяние
заявил, че предпочита да бъде екзекутиран. Папата отправи
призив за помилването на Тарик Азис. Към този призив трябва
да се присъединят всички, за които правото и справедливостта
стоят по-високо от политическата целесъобразност и
политическата мъст.
27 юли 2011 г.