92 години от бунта и бягството на 43-мата антифашисти от

остров Света Анастасия

юли 28, 2017
2605

ЕДНА НЕЗАБРАВЕНА ЛЕГЕНДА

Бургас е град със специфична атмосфера, която не е

оставила нито един посетител равнодушен. Да не говорим
за хората, които живеят тук. Достатъчно е човек да се
разходи по дължината на приморската алея и да отправи
поглед към красотите на бургаския залив, особено при
изгрев слънце или по залез, за да усети неповторимото
излъчване на града…

Романтиката на бургаския залив се допълва и от

възможността да бъде посетен малкият остров Света
Анастасия, намиращ се на по-малко от 4 мили по море от
Бургас, в югоизточна посока. Заселен е още през IV в., а
през средните векове там е издигнат православен
манастир, носещ името на Света Анастасия. На острова е
изградени православният храм „Възнесение Господне“,
който е оцелял през вековете турско робство чак до наши
дни… Така, както е оцеляла православната вяра, крепила
българския народ през времената и на възходи, и на
падения.

Островът е наистина малък – човек може да го обиколи

за броени минути, да се наслади на разбиващите се в
скалите му морски вълни, да разгледа отблизо фара,
който нощем указва пътя на корабите през бургаския
залив… Може и трябва да бъде посетена историческата
експозиция в малкия музей на острова, която запознава
посетителя с неговата дълга история.

В историята на острова има едно събитие, случило се

преди 92 години, което днес удобно се забравя, изтиква
се на по-заден план. И това не е от вчера, за съжаление…
Някак тихо, срамежливо, без много подробности, се
говори за него, за хората, които са взели участие в него
някога. Хората… А нали именно те са в основата на всяко
едно историческо събитие, те го творят, те го съхраняват
в паметта на потомците…
 Паметната плоча на острова
Като говорим за паметта, на алеята в морската градина
на Бургас, която води от и до Морското казино, една от
забележителностите на нашия град, се издига паметник.
На него е изобразен един скромен човек, в чийто поглед
обаче се чете невероятна смелост и решителност…
Надписът гласи: „Теохар Бакърджиев 1895-1938,
секретар на ОК на БКП, р-л бунта на о-в Болшевик“. И ни
връща назад във времето, към събитията, които сега
„историци“ и „политици“ удобно отричат и се опитват да
обрекат на забрава…

Периодът 1923-1925 г. е основателно влязъл в

българската история като времето на „белия терор“. След
военнофашисткия преврат на Демократическия сговор
срещу законно избраното правителство на Александър
Стамболийски на 9 юни 1923 г. и неговото злодейско
убийство, политическото противопоставяне в българското
общество достига невиждани до този момент мащаби.
Юнското и Септемврийското въстания са удавени в кръв
от фашистката власт, която успява успешно да се
стабилизира, на първо време разчитайки на крайно
негативното отношение от страна на западните държави
към социалистическите движения в Европа, а и по света.
По онова време „Червената заплаха“ е моден
политически термин, който в светлината на победилата
през 1917 г. Велика октомврийска социалистическа
революция, придобива важно значение.

Независимо от поражението на Септемврийското

въстание и понесените изключително сериозни загуби,
БКП не снема курса на въоръжена борба от своя дневен
ред, независимо от различните мнения, които са
изразявани в Централния комитет. Следващата, 1924 г.,
е крайно напрегната и политическата борба се изостря –
активизират се голям брой бойни групи и чети, които
осъществяват акции срещу фашистката власт, която
отговаря с вълна от нови репресии. В бургаски регион
например, от лятото до есента на 1924 г. действа
странджанската политическа чета, начело с изтъкнатия
партиен деец Тодор Грудов, която осъществява няколко
дръзки акции срещу сговористката власт, преди да се
изтегли през границата, първо в Турция, а след това – в
Гърция.

Следващата, 1925 г., започва още по-напрегнато, като

сблъсъкът между фашистката власт и антифашистките
сили в страната придобива решителен характер.
Репресиите от страна властта са ежедневие, включително
убийството на улицата на политически дейци от левите
сили, като изтъкнатия земеделски трибун Петко Д.
Петков…

В тази сложна обстановка, част от Военната организация

на БКП, начело с нейния ръководител, о.з. майор Коста
Янков, независимо от активната съпротива, която оказват
много от членовете на ЦК на БКП, замисля, подготвя и
осъществява на 16 април атентата в катедралата „Света
Неделя“ в София, който има за цел да унищожи отведнъж
както правителството на Александър Цанков, така и
основната част от ръководството на армията, полицията и
обществената безопасност. Това е безспорно крайно
жесток акт, в едно крайно жестоко време, в резултат на
който загиват десетки невинни хора. Взривяване на
православен български храм… Оправдание за него трудно
може да се намери, а и трябва ли?! … Може ли?! Войната
е нещо жестоко, ужасно жестоко, а гражданската война
дори не може да бъде определена с думи…
Отговорът на фашистката власт въобще не закъснява.
Александър Цанков, генерал Иван Вълков и тяхната
камарила съучастници се отървават от атентата, общо-
взето, само с уплаха… Още вечерта на 16 април започват
масови арести на хора, по предварително грижливо
подготвени списъци, които доказват, че властта е имала
ясна представа за това, което ще се случи. Арестуваните
са симпатизиращи както на БКП, така и изобщо на левите
идеи, почти всички от които нямат абсолютно никакво
участие в подготовката и осъществяването на атентата…
Защото Коста Янков ще загине в дома на запасния
подполковник Коджейков, рамо до рамо с него, след едно
денонощие престрелка с полицията и голяма част от
софийския гарнизон, поваляйки четирима полицаи и до
последно отказвайки да стреля по докараните около
къщата войници, които изпълняват заповедта на
командирите си. За извършеното деяние той се разплаща
в крайна сметка храбро, като офицер, с живота си!

Докато тези, които нямат съпричастност към атентата, ще

бъдат зверски инквизирани и умъртвявани на общо
основание, само заради левите си убеждения…

Към Министерството на войната е създадена т. нар. Трета

секция, в чийто състав влизат запасни офицери, които се
доказват в късо време като зверове, а не хора, които
опозоряват с мръсните си и кървави деяния честта на
българския мундир, достойнството на българското
офицерство! Намерена е и удобната формулировка, с
която тези загубили човешкия си облик създания се
разправят със своите политически противници –
„безследно изчезнал“! Гео Милев, Сергей Румянцев,
Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Анна Маймункова, Тодор
Страшимиров и още стотици леви и опозиционно
настроени хора… „Безследно изчезнали“ до един…
Завинаги… Голяма част от цвета на българската
интелигенция от от този период намира мъченическия си
край именно по този начин…
Историята обаче винаги е безмилостна в произнасянето
на своята присъда, независимо от дребнавите желания на
тези, които се опитват да я изопачават и изкривяват!
Следите все пак остават и 29 години по-късно, през 1954
г., по време на специалния съдебен процес над генерал
Вълков и съучастниците му, цялата истина за тези
ужасни априлски дни и нощи от историята на България
става достояние на български народ!

Репресиите не отминават и бургаски регион, където

арестите започват още на 16 и 17 април, като
фашистката власт действа по предварително подготвени
списъци. За броени седмици бургаският затвор и
полицейските участъци са претъпкани с арестувани. Това
налага една част от тях да бъдат натъпкани в товарни
вагони на бургаската гара, откъдето биват изкарвани
всяка вечер по списък и подлагани на зверски разпити.
Разпитите са ръководени основно от полицейските
следователи Мандров и Баладински, които проявяват при
изтръгването на данни от задържаните такова
въображение, на което биха завидили дори
средновековните средновековните майстори на
инквизициите… Старите и добре изпитани методи на
смазване от бой и горене на плътта на арестуваните се
комбинират с модерните – психически разстрели…
Стотиците жертви на репресиите очакват във всеки един
момент най-лошото – смърт без съд и присъда.

Чудовищните репресии на фашисткото правителство

намират обаче отзвук и зад границите на страната.
Зверската разправа с Паскал Янакиев, ръководител на
Военната организация на БКП в бургаски окръг и
неговата 60-годишна майка, която не ще описваме
подробно тук, намира място на страниците на
потресаващата книга на Анри Барбюс „Палачите“.
Авторитетът на правителството в международен план
сериозно страда, поради което шайката на Цанков се
вижда принудена, поне формално, да извърши
разправата над своите противници по съдебен ред.

Тъй като бургаският затвор, както стана вече дума, е

претъпкан, фашистката власт решава да прехвърли 90
души от вече арестуваните на остров Света Анастасия,
където е създаден временен концентрационен лагер. На 5
юли групата антифашисти е натоварена на миноносец от
военноморския флот на пристанище Бургас и
прехвърлена на острова, където е поставена под
охраната на група от 10 войници, начело с фелдфебел
Сербезов, заменен в последствие от кандидат подофицер
Николов, както и двама полицейски надзиратели.

Между затворените на острова е и секретарят на

окръжния комитет на БКП Теохар Бакърджиев. Човек
интелигентен, обаятелен, с изключително широка обща
култура и мироглед, той бързо извоюва безспорен
авторитет сред задържаните на острова. безспорен
авторитет е и членът на окръжния комитет Васил
Новаков, един от активните членове на военната
организация на БКП в бургаски регион.

Времето на острова минава далеч по-спокойно от

страшните дни и нощи в участъците и вагоните на
бургаската гара. Затворниците поне се радват на чист
въздух и слънце, което поне в някаква степен
възстановява изцедените им при инквизициите сили.
Храната е лоша, водата – дъждовна, събирана в
циментови резервоари на острова. И все пак е различно.

Най-често под ръководството на Теохар Бакърджиев и

Васил Новаков се провеждат беседи на политическа
тематика, обсъждат се различни прочетени книги,
създава се дори самодеен театрален състав, който
започва да изнася редовни „представления“, на които с
еднакъв интерес се забавляват както затворниците, така
и войниците от охраната. Васил Новаков се сближава с
началника на охраната Николов и двамата дори започват
да излизат заедно в морето за риба, с малката лодка на
пазача на островния фар, която побира всичко на всичко
петима души. Всяко зло за добро, както се казва,
затворниците вече имат в оскъдното си меню прясна
риба.Отвреме-навреме на острова пристава и голяма
лодка, побираща 10-12 души, с която се доставят и други
хранителни провизии, най-често с ниско качество. Но пък
всяко приставане на лодката е събитие, което
разнообразява скучното ежедневие на обитателите на
малкия остров, охраняващи и охранявани, събрани по
волята на обстоятелствата заедно на това миниатюрно
парче земя.

Всичко това обаче е само на повърхността…

От първия ден на острова, мисълта за бунт и бягство

започва да занимава повече или по-малко всички
задържани. Много бързо под ръководството на Теохар
Бакърджиев и Васил Новаков се оформя бойна група,
чиято задача е организирането и осъществяването на
рискованото начинание. Двадесет и двама души влизат в
нейния състав и започват активната подготовка,
спазвайки при това всички правила на конспирацията.
Ето техните имена:

1. Теохар Бакърджиев, секретар на ОК на БКП,

ръководител
2. Васил Новаков
3. Петко Ангелов
4. ГечоКокилев
5. Георги Минчев
6. Яким Якимов
7. Иван Щерев
8. Борис Симов
9. Тодор Фотакиев
10. Петко Стойчев Димитров
11. Никола Я. Попов
 12. Велико Петров
13. Панайот Яръмов
14. Васил Свещаров
15. Стоян Коларов
16. КерезаГрудов
17. Сава Нейчев
18. Димо Марцотев
19. Петър Ковачев
20. Иван Пиперков
21. Васил Карамихов
22. Александър Вълканов

Очаква се именно тези двадесет и двама души да получат

най-сериозните обвинения и съответно най-тежките
присъди. Но и останалите очакват с огромна тревога
връчването на обвинителните си актове. Дните се нижат
един по един и погледите на всички посветени все по-
често и по-често се отправят към брега, към Странджа,
към свободата…

Теохар Бакърджиев и Васил Новаков организират

действията на бойната група спокойно и търпеливо.
Наблюдава се абсолютно всяка стъпка, абсолютно всяко
действие на охраната. А стъпките и действията
неминуемо се повтарят всеки ден, по един и същи начин,
по тези 22 декара земя, която може да бъде обиколена за
десет кратки минути… Планът за бягство придобива вече
реални измерения, очаква се удобният момент.

Спокойното ежедневие на острова е нарушено след

посещението на военния прокурор по подготвяното от
фашистката власт дело, който с нескривано удоволствие
връчва на арестантите обвинителните актове.

Всеки един от тях е напълно наясно със законите на

страната, наясно е и каква присъда може да очаква. Но и
чисто по човешки, всеки един се надява, че присъдата,
която ще бъде поискана, няма да бъде най-тежката.
Всеки се надява, независимо от преживените ужаси в
участъците и смърдящите вагони на бургаската гара.

Оказва се, че арестуваните антифашисти са били

непоправими оптимисти, по своему – в обвинителните
актове черно на бяло се искат 28 смъртни присъди и
много доживотни! Илюзиите биват разсеяни само за един
миг и става болезнено ясно, че привидно спокойните дни
са към своя край и идва време за решителното действие!

Впрочем, краят на височайшето прокурорскопосещение е

ознаменуван и с размяна на няколко хапливи реплики:
Петко Ангелов, едър и здрав българин, притежаващ
необикновена физическа сила, хапливо пита
представителя на „правосъдието“ дали тези 28 смъртни
присъди не идват малко в повечко, а също и дали ако
въжето, на което ще бъде обесен, се скъса, ще се
приложи хилядолетната традиция за помилване на
осъдения. Прокурорът също така хапливо отговаря, че за
Ангелов, като здравеняк, ще бъде предвидено по-здраво
въже, та не ще се наложи повторно обесване… Както се
казва, всичко е ясно – фашисткото „правосъдие“ е
подготвило абсолютно всичко за истински справедлив
процес. Човек се изкушава дори да ползва изтърканото
клише „прозрачен“, както е модерно днес да се казва.
Звучи почти комично, но е така – при посещението на
прокурора на арестуваните са доставени и местни
вестници, които са категорични – маса чиновници от
Бургас и района вземат полагащите им се отпуски в
началото на август, за да могат да присъстват на
заседанията на съда. Подготвя се истинско зрелище,
достойно за усилията, положени от сговористката шайка
на Цанков.
 Борис Симов
За Теохар Бакърджиев и Васил Новаков, както и за
посветените членове на бойната група е напълно ясно, че
бунтът и бягството вече няма за кога да бъдат отлагани.
Часовникът тиктака и отброява последните дни, в които
това може да се осъществи.

Сряда, 29 юли 1925 г. прекрасен слънчев ден. Особено

слънчев за голяма част от арестантите, тъй като властта
им разрешава свиждане с близките, в рамките на половин
ден. На сутринта малкото параходче „Атия“ довежда
майки, бащи, съпруги, деца, роднини, всеки от които е
нарамил по нещо за близките си хора, които очакват в
рамките на няколко дни да бъдат прехвърлени обратно в
бургаския затвор, където да посрещнат участта си…
Денят e различен от всички досегашни, малкият остров
кънти от весел смях, от разговори. Арестантите за първи
път имат възможността да вкусят хубава храна. Храната
се споделя и с тези от арестуваните, които нямат
възможността да видят роднините и близките си – Борис
Симов например е родом от Западните покрайнини,
останали в пределите на Сърбо-Хърватско-Словенското
кралство и неговото семейство не успява да дойде на
свиждането.

Наред с радостната глъч, която цари на малкото парче

земя, голямата лодка, която е докарала за пореден път
провизии на острова, започва да се пълни с вода и се
налага да остане на брега. Старшият надзирател е силно
раздразнен от този факт и нарежда на двама от
арестантите, братята Александър и Левчо
Вълканови,които разбират от този занаят, да я поправят.
Макар и неохотно, тъй като се прекъсва срещата им със
семейството, те се съгласяват с надзирателя и се
захващат, волю-неволю, за работа. Поправката обаче се
забавя доста и продължава през целия ден – повредата е
сериозна и иска доста работа…

Часовете текат бавно.

Привечер „Атия“ пристига отново на малкия кей и

семействата и близките на антифашистите се качват за
обратния курс… Раздялата е трудна. А всъщност, за
повечето от тях, ще се окаже и раздяла завинаги…

Лятното слънце се спуска много бавно към хоризонта.

Докато Васил Новаков и началникът на караула са с
малката лодка за риба, на острова настъпва време за
поредното самодейно театрално представление, очаквано
с еднакво нетърпение както от арестантите, така и от
охраната им. Подвижният часовой обикаля поверения за
охрана периметър. Един от войниците дежури в
караулното помещение. Останалите войници и
надзирателите се подготвят за представлението.
Самодейните артисти извършват последни приготовления
за изпълненията си. Теохар Бакърджиев заема позиция
на балкона на манастирската сграда, в която се намира
импровизираният затвор. Оттам той обхваща с поглед
цялото пространство, в което предстои да се разиграе
основното действие на драмата, което ще бъде
неочаквано както за охраната, така и за непосветените в
плана арестанти. Нервите на всички участници в бойната
група са изопнати до краен предел, очите им следят
както всяко движение на войниците и надзирателите,
така и всяка мимика и жест на Теохар Бакърджиев.

Очакването на решителния момент е почти нетърпимо.

В един миг, докато самодейците представят старателно

поредния си номер, се разнася предварително
уговореният сигнал: „Ау-у-у-у!“. Сигналът, очакван от
всички, посветени и участващи активно в конспирацията.
Панайот Яръмов, получил задача за обезвреждане на
подвижния часовой, сграбчва пушката му и се опитва да
я изтръгне от ръцете му. Но силите му не са достатъчни
след няколкоседмичните инквизиции в ръцете на
Баладински, Мандров и техните копои. Войникът започва
да надделява в схватката и всичко виси на косъм, но
тогава се разнася властният глас на Теохарбакърджиев,
който нарежда на войника да пусне оръжието. Стреснат
от този неочакван обрат, войникът се подчинява. Почти в
същия момент караулното помещение е атакувано от
група в състав Тодор Фотакиев, Сава Нейчев, Гечо
Кокилев и Васил Свещаров, подпомогнати в следващия
момент от Борис Симов и Панайот Яръмов. Пушките на
охраната се оказват в ръцете на бунтарите за броени
секунди, преди още слисаните четирима войници, които
се оказват в караулното помещение, да успеят да
реагират по какъвто и да е начин! Първата работа на
няколко от тях е да се облекат във военни униформи.
Това е съвсем логично действие, тъй като бунтът става по
залез слънце, но все още има достатъчно светлина, която
би могла да позволи на часовоите във военноморската
база в Атия, намираща се на един хвърлей място от
острова, да забележат нещо нередно и да вдигнат
тревога. Връща се и малката лодка, в която се намират
караулният началник Николов и Васил Новаков. При
слизането на брега, Николов разбира, че вече не е
господар на положението. Панайот Яръмов е назначен за
комендант на парчето земя, отвоювано от сговористката
власт от бургаските антифашисти.

Теохар Бакърджиев бързо събира всички доскорошни

арестанти и съвсем накратко разяснява положението,
подканяйки тези от тях, които желаят, да се присъединят
към бягството, като не пропуска да добави, че
начинанието, което им предстои, е деветдесетпроцентов
риск.

Към групата се присъединяват веднага следните

антифашисти:

23. Темелаки Котев

24. Петър Михов
25. Георги Гавазов
26. Георги Цанев
27. Стоян Калоянчев
28. Коста Казанджиев
29. Филип Василев
30. Коста Луков
31. Васил Тартов
32. Цвятко Каравасилев
33. Кирил Пиперков
34. Манов Аянов
35. Костадин Кънчев
36. Георги Пройков
37. Радко Николов
38. Димитър Христов
39. Калуш Стефанов Калушев
40. Иван Владов
41. Костадин Георгиев
42. Добри Бедев
43. Левчо Вълканов.
Четиридесет и четвърти участник в бягството става Тодор
Корунчев, един от войниците от охраната, който изявява
желание да се присъедини към бунтарите.

Вече е напълно тъмно и акцията навлиза във финалната

си фаза – на голямата лодка, която вече е поправена, се
натоварва 20-членна група бунтари, а други петима се
качват на малката лодка. Двата плавателни съда се
загубват бързо в тъмнината, отправяйки се към
спасителния бряг на местността Чукалята, която отстои
на по-малко от миля от малкия остров, откъдето
бунтарите ще се отправят в неизвестността…

На острова, докато трае подготовката за отплаване на

следващата група, се случва един кратък, но драматичен
момент – фарът, който всяка нощ указва пътя на
корабите, започва да гасне. Теохар Бакърджиев
решително поставя въпроса пред фаропазача и го
заплашва с тежки последствия, ако не възстанови
нормалната работа на съоръжението. Фаропазачът няма
друг избор, освен да се съгласи. До края на нощта фарът
свети нормално.

След дълго забавяне, което предизвиква тревога у

събралите се на брега антифашисти, на острова се връща
само малката лодка. Голямата отново претърпява авария,
в резултат на което се напълва с вода и, което е по-
важно, на дъното отива и една от дванадесетте пушки, с
които бунтарите разполагат. Няма време за губене,
Теохар Бакърджиев се разпорежда прехвърлянето да
продължи само с малката лодка. По-бавно, по-
изморително, но единствен в момента изход!

Последен от острова тръгва комендантът Панайот Яръмов.

Групата се събира на брега и тръгва с бърза стъпка на
юг, към Странджа. При тръгването всеки един от
бегълците отправя по един последен поглед, като за
прощаване, към фара на остров Света Анастасия. Фарът
свети! Време е за път!

По нареждане на Теохар Бакърджиев, всеки един от 44-

мата бунтари носи със себе си минимален багаж, в който
има съвсем ограничено количество храна. Целта е
абсолютно нищо да не забавя придвижването през
трудния горист планински терен. Веднага е извършена и
организацията на движението към планината, като Тодор
Фотакиев е назначен за отговорник по разузнаването, а
Кереза Грудов, ятак през 1924 г. на четата на Тодор
Грудов, е определен за водач на групата. Местността се
познава отлично и от Никаля Янков, Иван щерев и Яким
Якимов, които подпомагат Кереза Грудов в предстоящата
трудна задача.

Първи върви разузнавачът Тодор Фотакиев. На стотина

метра след него върви група за прикритие, въоръжена с
част от пушките на охраната. Следва основната група,
прикривана от малък въоръжен ариергард. Теохар
Бакърджиев, Васил Новаков и Петко Ангелов, запасни
офицери от Първата световна война, съставят
своеобразния щаб на групата бунтари, който заседава по
време на паузите при движението, за доуточняване на
маршрута.

Привечер на 30 юли групата достига полите на Странджа

и след няколкочасова почивка тръгва по склоновете на
връх Босна. До турската граница остават някакви 50
километра, но именно те се оказват най-трудни. Водата е
на привършване, храната е свършила отдавна. Сутринта
на 31 юли е гореща и слънцето жури неумолимо. Около 9
ч. е дадена почивка. След изтичане на определеното
оскъдно време за отдих, Тодор Фотакиев тръгва напред,
но след само няколкостотин метра засича вражеска
засада, която открива огън. Антифашистите променят
посоката на движение направо под вражеския огън, без
никакво време за дискусии и обсъждане на. Куршум
улучва в крака Петко Ангелов и той започва да куца, но
нито за миг не прекъсва движението на другарите си.
Въоръжената охрана в авангарда на бунтовната група, в
чийто състав са хора, преживели ужасите на Първата
световна война, отвръща яростно на огъня на потерята,
което веднага дава резултат – от отсрещната страна се
чуват писъци на ранени. Немалко значение има и фактът,
че голяма част от потерята всъщност е съставена от
обикновени български войници, заставени от своите
командири да преследват антифашистите като диви
животни. У тях няма особена мотивация и стръв, така че
още първите претърпени загуби охлаждат ентусиазма им
и внасят сериозно объркване в редовете им. Бунтарите
успяват да се откъснат от противника и продължават своя
път на юг.

В резултат на сражението, антифашистите са принудени

да се разделят на три групи – основна, в състав от 32
души, начело с Теохар Бакърджиев и Васил Новаков,
група от 7 души, начело с Борис симов и група от 4 души,
начело с Панайот Яръмов. Четиридесет и четвъртият
участник в бягството, войникът Тодор Корунчев, се
откъсва от групата и решава да посети родното си село, в
резултат на което е заловен, инквизиран и осъден на 7
години и половина затвор. Останалите 43-ма
антифашисти, след дълги перипетии и още няколко малки
престрелки, съумяват да достигнат крайната си цел –
територията на Турция…

При преминаването на границата, групата на Борис

Симов преживява драматичен момент – когато до чуждата
територия остава съвсем късо разстояние, седмината
антифашисти се натъкват на тричленен български
граничен патрул. Решават да не се крият, а да се
изправят лице в лице с граничарите. Няколко минути
двете групи се наблюдават, очи в очи, три пушки срещу
три пушки. Никой от десетимата участници в този
напрегнат момент не отронва нито дума, не прави нито
едно движение… Антифашистите продължават към
границата, до която остават десетки метри… Последен
поглед към тримата български войници – те стоят по
местата си, наблюдавайки отдалечаващите се бунтари…
Ситуация, която ясно демонстрира абсурдността на
жестокото разделение в българския народ, наложено от
кървавия 9 юни 1923 г., чийто последствия са очевидни и
до днес, след повече от 90 години!

Четиридесет и тримата антифашисти постепенно се

събират в Турция, поетапно прехвърлени от турските
власти първо в Лозенград, а в последствие – в Истанбул.
Едва в този момент, получавайки български вестници, те
придобиват представа за мащабите на преследването им,
което започва от сутринта на 30 юли, веднага щом
сговористките власти научават за дръзката акция. Серия
телеграми вдигат на крак войска и полиция, както и
въоръжени контрачетници, общо над 2000 души, които се
впускат по следите на бунтарите. Вестниците ежедневно
дават подробна информация за бягството, като на 1
август, веднага след престрелката на връх Босна,
обявяват, че комунистите са разпръснати и залавянето им
е въпрос на време. Когато 43-мата антифашисти най-
сетне са събрани в Истанбул, те научават от българската
преса, че войската и полицията ги е обкръжила същия
ден близо до границата и всеки момент ще ги излови и
върне обратно в затвора…

За разлика от казьонната преса, прогресивните

антифашистки сили в България ликуват! За първи път от
повече от две години, на фашистката власт в България е
нанесен тежък политически удар. Под носа на властта,
която смазва кърваво всяка съпротива, е подготвено и
осъществено масово бягство, при това напълно успешно!
И без това разклатеният авторитет на Цанков и неговите
кървави съучастници е допълнително компрометиран.
Това, наред със сериозната кампания, която прогресивни
интелектуалци от цяла Европа провеждат срещу него,
решава политическата му съдба – в началото на 1926 г.
европейските държави внушават на среди от
демократическия сговор да свалят Цанков и да го заменят
с Андрей Ляпчев, станал най-известен в българската
история с любимото си мото: „Со кротце, со благо и со
малко кьотек!“. Кьотекът впрочем ще продължи още 18
години и половина, след което ще дойде време за
справедливата разплата!!!

След бързи дипломатически преговори, които като цяло

остават в сянка, 43-мата антифашисти получават
възможност да заминат от Турция за единствената
социалистическа държава по онова време, Съветския
съюз. Турската република е създадена преди по-малко от
две години, тя се нуждае от сериозната съветска помощ
за изграждането на своята икономика, разрушена
напълно от Първата световна война, както и от войната с
Гърция след това. Мустафа Кемал паша едва ли се е
колебал дълго какво да предприеме по така създадения
международен казус. Доводите на сговористкото
правителство, тероризиращо вече две години собствения
си народ, за връщане на бунтарите, са без всякаква
тежест. С помощта на съветския вицеконсул в Истанбул
Семьон Мирний, ситуацията е уредена и на 15 август
1925 г. бунтовната група се качва на борда на съветския
параход „Илич“ и потегля към Съветския съюз.

Към края на нашия разказ са нужни няколко думи за

това, което се случва после.

Теохар Бакърджиев, ръководителят на бунта и бягството,

работи по партийна линия дълги години в Съветския
съюз. Човешката съдба знае всякакви обрати и
главоломни промени, а неговата е потвърждение на
това… Казал го е народът отдавна и право го е казал:
когато ти е писано да те обесят, няма да се удавиш!
Страшна е понякога вековната народна мъдрост:
звездният миг в живота на Теохар Бакърджиев е бягство
от един малък остров. Писано му е било животът му да
приключи също на един малък, заледен остров, накрай
света… Преди края си той, останал без никакви сили, ще
продължи да се държи храбро и достойно, както през
целия си жизнен път…

Краят на 30-те години в Съветския съюз е тежко и

страшно време. В една държава, претърпяла за няколко
десетилетия серия геополитически катастрофи,
включително унищожителна гражданска война, с едва
започнато изграждане на модерно стопанство, обкръжена
от враждебни съседи и подложена на постоянна заплаха
от война, се води сериозна вътрешнопартийна битка.
Голяма част от българските емигранти, по стечение на
обстоятелствата, стават привърженици на партийното
крило, държащо позиции близки до тези на Троцки. При
тази ситуация, за огромно съжаление, събитията се
развиват по трагичен начин… Наред с Теохар
Бакърджиев, в Съветския съюз намират своя край Васил
Новаков, Петко Ангелов, Гечо Кокилев, както и други…
Димо Марцотев загубва здравето си завинаги в
сибирските ледове… Списъкът е дълъг, за съжаление.
Тази трагична част от историята също не бива да се
забравя никога, наред с героичната! Защото двете винаги
вървят ръка за ръка…

Повечето от останалите бунтари се завръщат в България

по различно време и участват във възстановяването на
страната след Втората световна война и изграждането на
социализма в нея. Борис Симов например ще стане
доцент по икономика, а Яким Якимов ще стане един от
големите учени на България в областта на химията, като
днес неговото име носи една от улиците на Бургас,
преминаваща точно пред Университет „Проф. д-р Асен
Златаров“.
Панайот Яръмов, един от главните герои на нашия
разказ, ще има военна кариера по бойните полета на
Испания, която ще напусне в първите дни на февруари
1939 г., когато испанската република изживява
последните си седмици. Ще се завърне в България
веднага след 9 септември 1944 г. и ще има и политическа
кариера, белязана от възходи, но и от спадове.
Уважавана личност в Бургас, той посвещава живота си на
идеята за обезсмъртяване подвига на антифашистите,
извършили бунта и бягството от малкия остров, в чиито
редове е и неговото достойно място. Едно от основните
му постижения, не само в политически, но и в чисто
човешки план, е изпълненото обещание, което той дава в
Съветския съюз на своя приятел и ръководител Теохар
Бакърджиев – да има в Бургас паметник, който да
напомня за подвига на 43-мата герои от далечната 1925
г., потеглили рамо до рамо към неизвестността, но и към
безсмъртието, под лъчите на фара, издигащ се на малкия
остров. Паметникът на водача на бунта и днес стои на
мястото си, за да се помни, за да не се забравя онова
отдавно отминало време!

***

И накрая няколко лични думи, от пишещия тези редове.

За последно видях Панайот Яръмов, или бай Панайот,

както всички го знаехме, в края на 1987 г. С покойния ми
вече дядо Тодор Сейков те добре се познаваха, тъй като
ги свързваше доста съвместна работа от началото на 50-
те години. Срещата бе кратка и бай Панайот, облечен
съвсем скромно, с тъмносин каскет, който на мен, 11-
годишния малчуган, изкушен още тогава от военната
история, напомняше за баретите на интербригадистите от
Испания, продължи пътя си по Богориди, в посока
Морската градина. Неговите 85 години и преживените
житейски бури, много от които след 9 септември, не го
бяха прекършили и той бе запазил своята осанка,
присъствие и излъчване, към които хората изпитваха
огромно уважение. Срещата остана запечатана завинаги
в съзнанието ми, защото само след няколко месеца, в
1988 г., бай Панайот си отиде от нас завинаги…

Година и половина по-късно вихрите на историята

обхванаха България за пореден път и сякаш безмилостно
отнесоха завинаги идеалите, на които 43-мата герои от
малкия остров посветиха живота си.

Но пък… Достатъчно е човек да се разходи по

крайбрежната алея в Морската градина на Бургас и да
отправи своя поглед на изток, към малкия остров… Фарът
продължава да свети… Както някога…

Фарът свети!!!