Комендантът на бунтовния остров.

Панайот Георгиев Яръмов е роден през 1902г. в Ямбол. Цялото му

семейство – баща му Георги, майка му Мита, три малки деца и
стогодишната му прабаба, живее в стара къща в квартал
"Каргона". Когато успява да намери работа, баща му свързва двата
края. По-късно Яръмов ще напише: "Какво по-хубаво – имахме си
майка и баща, бедно живеехме, но не гладувахме."
Но съвсем скоро всичко се преобръща наопаки. Майка им ражда
бебе, заболява, и скоро умира заедно с бебето, едва на двадесет и
седем години... Малкият Панайот вярва, че майка му само е
заспала... Грижите за децата лягат на плещите на стогодишната
баба Геновица.
След смъртта на Мита, бащата на Панайот се отчайва и любовта
към съпругата е заменена с любовта към бутилката... Все по-често
той се връща късно вечерта, без да има кой да го посрещне, и той
се просва пиян под азмата върху камъните... След известно време
той се простудява и заболява... Дълго време децата плачат, а
прабаба им ги утешава да потърпят още малко, че баща им сега ще
се върне и ще донесе бял хляб. Те я питат откъде болният им и
безработен баща ще вземе пари да купи хляб, а тя им казва, че той
ще прави, ще струва, но ще намери... Тогава Панайот и братчето
му Гено бързат да го посрещнат, виждат го отдалеч как носи два
хляба под мищницата, но съзират мъката в очите му... И две
години след смъртта на жена си, Георги Яръмов се поболява и
умира на 37 години...
Три деца остават кръгли сирачета. Тогава Панайот учи в трето
отделение. И започва да проси... Добри съседи му дават пари с
благословията: "Дай на сирака, да не те сполети зло!" Съседите
им, връщащи се от фурната, чупят от хляба си и дават на неговото
семейство. А някои готвят и за себе си, и за тях. Срещу Коледа и
Великден църквата дава на семейството по 10-15 килограма
брашно, което дарява за бедните мелничарят хаджи Петров. Някои
ще кажат, че този мелничар е благодетел на бедните, само че той
има сума ти брашно и нищо нему пречи да даде една торба. По-
късно Панайот Яръмов пише: "А той имаше и приемаше, и какво
му струваше на него една торба брашно, когато експлоатираше
жестоко повече от сто души работници? Нищо, сякаш бълха го е
ухапала! Но човекът искаше да мине в очите на ямболци и особено
на бедните за добър и хрисим човек". Трябва да отбележим, че и
днес ситуацията е същата: богаташите, натрупали богатство от
кръвта и потта на трудовите хора, подхвърлят някакви трохи за
"благотворителност" и по този начин едва ли не да оправдаят
своето богатство в очите на народа. А още по-гнусни са такива
като Бил Гейтс, Сорос, Безос, които дават пари уж за
благотворителност и за справяне с проблемите на човечеството, а
всъщност за още повече печалби, като не само че не помагат, но и
още повече вредят...
След майка им и баща им, умира и прабабата на трите деца и те
остават напълно сами... Така техните роднини решават: сестрата
ще отиде при един по-богат настойник, Гено ще отиде при
братовчеда на бащата, а Панайот ще бъде чирак при по-далечния
роднина Александър Иванджика. Когато връстниците на Панайот
тръгват да се записват на училище, той моли съпругата на новия
си господар да го пусне да учи, но вместо това, тя му се скарва с
думите: "Няма защо да учиш! На свако ти трябва чирак, а не
ученик! Ти се благодари, че те взехме да не гладуваш!" По-късно
той ще напише: "Тези думи ми подсказваха, че освен сиромашията
в живота има и нещо друго – нещо несправедливо, жестоко,
обидно, което аз не само не проумявам, но и цял настръхвам
срещу него". Така Панайот остава да слугува на роднините си.
Веднъж за малко да изпусне коня на господарите, но все пак
успява да го намери, а Иванджика му извива ухото и му удря
плесници, за да запомнел, че конят струва повече от човек. Една
вечер в дюкяна идват директорът на училището Иванов и класният
Георгиев и учтиво молят господаря да пусне Панайот поне да
завърши четвърто отделение, но чорбаджията ги изглежда
презрително и им казва, че на детето не му трябва да учи, защото
трябва да работи и да си вади хляба, а "в читанката няма самун, а
букви".
Така Панайот остава слуга, работи в дарака и пренася стоки и
въпреки, че е само десетгодишен, понякога носи на гърба си чувал,
пълен с тенекия газ... Най-накрая, като отплата за неуморната
работа, чорбаджията го праща при шивач да му ушие костюмче.
Започва Балканската война. Както всички други, така и
чорбаджията Иванджика заминава за фронта, а Панайот остава да
слугува у жена му, която става все по-зла и си излива гнева върху
него, крещейки с повод и без повод и биейки го с тояга и с
юмруци. Един ден го оставя в дюкяна да наглежда малкото дете, и
той решава за да не се простуди детето, да му постели кози дисаги.
Но то се вдига от тях, а Панайот, улисан с клиентите, не усеща
кога дисагите изчезват. Когато разказва това на чорбаджийката, тя
не го оставя да довърши думите си и започва да го бие по главата с
юмруци. Той успява да се отскубне и побягва накъдето му видят
очите, като преди това се сеща да си вземе костюмчето. После
отива в старата къща, където живее сестра му, която също се е
отскубнала от богатия си роднина и едва на тринадесет години е
започнала работа в текстилна фабрика, като всеки ден минава два
пъти километър и половина докато стигне до работа.
Чорбаджийката отива да убеждава сестра му да го върне на работа,
но сестрата отказва. От яд, тя нахълтва в къщата им, бръква в
сандъка и му взема костюмчето, за което е положил толкова труд и
което е единствената му дреха без кръпки. Панайот заплаква от
обида, а квартирантът бай Андон му казва да отиде във военното
комендантство и да каже, че за тази дреха е работил повече от
година. Той отива, един военен изслушва молбата му, окуражава
го с думите "Не бой се!" и след няколко дни при тях идва агент, за
да провери случая. Въпреки упорството, бившата чорбаджийка е
принудена да върне костюмчето.
За да не живее на гърба на сестра си, която вече работи в
тютюневата фабрика и ходи на работа с налъми, Панайот става
чирак на собственика на фурни Г. Коруджиев. Постъпва на работа
със заплащане хляб и 15 стотинки на ден. Спестените пари той
дава на сестра си и се радва, че вече яде свой хляб и не тежи
никому.
Заедно с възрастните, той работи по 14 часа на ден. Тогава за пръв
път чува, че има "червени" синдикати, които защитават
работниците, че работниците трябва да се организират и да се
борят за осемчасов работен ден и за повишаване на заплатите.
Тогава чува за пръв път и думата "социализъм".
Междувременно, в разгара си е Междусъюзническата война.
Носят се слухове, че възползвалите се от борбите между бившите
съюзници турци са стигнали до старата граница. Хората масово
започват да бягат към Сливен, но след като разбират, че турците са
се спрели до границата и няма да продължават нататък, се
успокояват и се връщат.
През 1914г. Панайот вече не е обикновен чирак, а е помощник на
калфата и майстора. Така той прекарва времето си сред другите
работници, някои от които са членове на БРСДП, а други – на
профсъюзите. Вслушвайки се в разговорите им, Панайот започва
да мечтае за по-добри условия на труда, за нормален работен ден,
за това всеки да получава пари според труда си. По-късно той ще
напише: "Макар и 12-годишен осъзнавах, че социалистическите
идеи са за бедните и трудещите се хора и в тях е нашето
спасение".
Идва кошмарът на Първата световна война. Минават три години
на лишения и безнадеждност. И точно тогава избухва
Октомврийската революция. Хората започват да вдигат глава и да
гледат "какво става в Русия" с надежда.
На Панайот му попада брошура, в която е отпечатана защитната
реч пред съда на сръбския архимандрит Васа Пелагич. В нея пише:
"Работниците строят дворци, палати и най-хубави жилища, а сами
живеят в най-лоши бордеи, работниците произвеждат най-
хубавите сукна, кадифета, обувки, но сами ходят голи и боси;
работниците създават всички материални блага и ценности, но те
се присвояват от малка група богаташи, които оставят трудовите
хора – работниците и селяните да живеят в мизерия..."
Брошурата оказва огромно влияние върху Панайот: "На мене,
младия работник, започнаха да ми се отварят очите, започнах да
гледам нещата по-другояче, да правя сравнение с това, което ме
обкръжаваше. Например, ние, няколко работници във фурната,
работехме по 14-16 часа и едва изкарвахме прехраната си, а
чорбаджията без големи усилия живееше богато и доволно. Като
отидеш в къщата му – храна има в изобилие. Той можеше да
изпраща децата си на курорт, да учат в гимназията и университета.
А как ли – питах се – живее собственикът на на голямата памучна
фабрика Тунджа, за когото превиват гръб от сутрин до вечер
повече от сто работника, в това число и сестра ми, която работеше
за три и половина гроша на ден. Значи е вярно, че този строй е
несправедлив, че срещу него трябва да се води борба. Досега
смятах, че социализмът значи 8-часов работен ден, по-висока
заплата, по-сносни условия за живот. А Ленин казваше, че трябва
борба за равенство и братство между всички хора – да се изгради
общество без бедни и богати. Но това няма да падне даром от
небето. Нужна е класова борба, работниците трябва да се
организират в профсъюзи, за да могат да защитават своите най-
елементарни права".
Революцията оказва огромно влияние и върху българските
войници, които са принудени да се бият и да загиват за чужди
интереси и за интересите на един цар, нямащ капка българска
кръв. И вдигат Войнишкото въстание. Ехото му отеква и в Ямбол.
Един продавач на вестници постоянно вика "Идат!", а когато го
попитат кой идва, той отвръща "Болшевиките идат!" За съжаление,
Войнишкото въстание е потопено в кръв от продажната власт, но
България излиза от войната.
Уморени и измъчени, войниците се прибират по родните си места
при своите осиротели семейства, опитвайки се да започнат живота
отново. Но богаташите ги посрещат враждебно. Веднъж,
минавайки по моста около градската градина, Яръмов става
свидетел на това как група войници се задават откъм гората, а
няколко надменни "господа и дами" се обръщат към тях с думите
"Предадохте България, на вас трябва да поднесем трънния венец!",
а войниците им отговарят "Щом сте толкова войнствено
настроени, какво търсите тук, защо не сте на фронта?..."
Всичко това определя неговите възгледи и на шестнадесет години
той влиза в редовете на революционните синдикати и започва да
посещава клуба на тесните социалисти. За първи път участва в
манифестация за Първи май.
През 1919г. Панайот Яръмов започва да работи в тухларската
фабрика "Тунджа". И там условията на труд са изключително
тежки. Създадена е партийна група. Взето е единодушно решение
да бъде обявена стачка. Стачката продължава повече от седмица и
някои от исканията на работниците са приети, но организаторите,
сред които е и Яръмов, са уволнени. Известно време той работи в
друга тухларна, около месец отново работи във фурната, след
което заминава за Карнобат, където комунистите са спечелили
изборите и още с пристигането си намира клуба на БКП. Започва
да работи като хлебар и създава хлебарска синдикална секция. Тъй
като работниците все още нямат неделна почивка, те решават да
извоюват правото на почивен ден и отиват при кмета на комуната
Нягул Чолаков. Съвсем скоро той издава заповед, забраняваща
неделния хлебарски труд.
Яръмов е избран за член на настоятелството на синдикалната
секция и на ръководството на младежкото дружество. Активът му
участва във всички акции на БКП, най-вече в събирането на храна
за гладуващите в Поволжието. Развива се и художествената
самодейност.
Тъй като сестра му и брат му се преместват да живеят в Бургас,
той също отива да работи там. Отново започва да работи в
хлебарница. И там условията са тежки и работниците отново
вдигат стачка. Чорбаджиите се страхуват и периодично отиват на
преговори със стачния комитет. Стачката завършва с частичен
успех, а след края ѝ, чорбаджиите братя Савови не го приемат
отново на работа, казвайки му, че "заслужава ритник", тъй като
бунтува работниците и в дъното на този кипеж има "нещо друго".
Така той е уволнен и за пореден път започва работа в друга фурна.
Назряват опасни събития. Всички обсъждат сблъсъците между
властта на БЗНС и старите буржоазни партии, опитващи се да се
върнат на власт, за да продължават да ограбват народа. Яръмов и
Марко Кънчев виждат, че Стамболийски е създал Оранжева
гвардия за защита на земеделската власт, но това все още не е
истинска сила срещу реакцията, а армията не е прочистена от
защитници на чорбаджиите. Поради това решават да работят по
сплотяването на войниците в защитата на народните интереси.
След като се консултират със секретаря на Окръжния комитет на
Комсомола Г. Бекяров решават да постъпят като доброволци в
армията и да агитират своите другари да последват техния пример.
Така те постъпват във Войската и скоро след това създават
войнишки комитет. Яръмов е избран за негов секретар. След това
създават войнишки комитет в Единадесета железопътна дружина,
където има най-много комсомолци, а след това този комитет
обхваща целия гарнизон.
През есента на 1922г. сборната рота, към която се числи Яръмов, е
пратена в Кюстендил за борба срещу македонистките банди.
Войниците пътуват с влак в деня, в който ще се провежда партиен
събор. През цялото време се свирят революционни маршове и в
града ротата потегля успоредно със съборяните под звуците на
Марша на Червената армия. Същата вечер фашистите извършват
провокация, нападайки читалището, където заседава партийната
организация. Има ранени и убити. Ротата е вдигната под тревога и
изпратена в града. Войниците решават ако им бъде дадена заповед
да стрелят по комунистите, да убият фашистките офицери, да
преминат в нелегалност и да създадат партизанска чета. Но
заповедта е друга – да придружат своите другари до квартирите
им, като ги охраняват от фашистките шайки. По пътя успяват да
установят постоянна връзка с БКП и Комсомола. Но фашистките
офицери дават оръжие от складовете на македонистките банди и
един ден те обсаждат Кюстендил. Ротата е изкарана в пълна бойна
готовност и нейният командир капитан Козарев (земеделец по
убеждение) разяснява на бойците обстановката. На следващия ден
става ясно, че повечето членове на бандите са били бедни хора и
са принудени насила да влязат в тях, поради което нямат реална
сила. Министърът на войната Томов влиза в преговори и така те се
изтеглят по пътя към Гюешево. Ротата се завръща в Бургас.
В града започват множество сблъсъци. И така идва кървавият
Девети юни 1923 година... За съжаление комунисти и земеделци
не съумяват да излязат в единен фронт срещу новата фашистка
власт заради пагубната и предателска тактика на "неутралитет".
Въпреки това, много комунистически водачи като Петко Енев и
Йордан Кискинов сформират бойни отряди и тръгват на страната
на законното правителство (Кискинов участва в отбраната на
Славовица в помощ на самия Стамболийски). В Бургаския край
Тодор Грудов и Георги Бикчиев също се притичват на помощ на
властта на БЗНС. Бургаската партийна организация се изказва за
въоръжени действия срещу фашистите, но въпреки, че има
подготвен план за действие, е спряна от централното
ръководство... И така, без единен център и единно ръководство,
Юнското въстание е разгромено бързо... Но БКП и БЗНС готвят
ново – през септември.
Започва първото антифашистко въстание в света. На 16-ти срещу
17-ти ЦК пуска парола въстанието да започне на 22-ри срещу 23-
ти, но ако бъде провокирано и започне по-рано, всички съседни
градове и окръзи трябва да го подкрепят. На 20-ти въстава Нова
Загора начело с Петко Енев, но заради предателските
контрапароли, Сливен и Ямбол не въстават, което позволява на
фашистката власт да смаже въстанието в града. Не въстава и
Бургас, въпреки сериозната подготовка... На 21-ви в къщата на
Яръмов влиза майката на неговия другар Борис Авджиев и казва:
"Панайоте, сине, започва вече въстанието, за което толкова много
говорихте. Вземи си оръжието, ела у нас, а оттам с Борис ще идете
където трябва." Групата се събира и се изтегля към лозята. Но през
нощта са арестувани повече от 150 комунисти и комсомолци и са
откарани на остров "Св. Анастасия". Мобилизирани три хиляди
запасняци. И когато въстаниците от цяла Странджа, водени от
Тодор Грудов и Цвятко Радойнов достигат града, са посрещнати
от многократно превъзхождащ противник...
Въстанието е потопено в кръв... Но борбата продължава. След
разгрома в БКП влизат много комсомолци, сред които и Яръмов.
Започва събиране на помощи за политзатворниците.
Същевременно продължава и профсъюзната дейност. Свикано е
събрание на хлебарските работници, на което Яръмов е избран за
член на комисията, която трябва да води преговори с инспектора
по труда за отмяната на нощния труд. Инспекторът се съгласява и
издава разпоредба работата на хлебарите да започва в 4ч.
сутринта. След това всеки ден Яръмов обикаля с велосипед
фурните из града и проверява за нарушения на разпоредбата.
Поради това е извикан от инспектора и е предупреден, че ако
продължава, ще бъде арестуван. Той свиква работниците и ги
информира, казвайки "Като най-заинтересовани вие сами трябва
да искате строго да се спазва наредбата, а ако има нарушения, ще
ги отнасяме до инспектора по труда!" Така той остава неплатен
секретар на хлебарската секция. След смъртта на Димитър
Благоев, като делегати за неговото погребение от Бургас са
изпратени Яръмов и Теохар Бакърджиев. Няколко дни след това
излиза решение на ЦК за подготовката на ново въстание. Създава
се нелегална Военна организация. Бургаският край не е подминат
и в Странджа започва да действа легендарната чета на Тодор
Грудов, която всява страх сред фашистите не само в Ста.ранджа,
но и в самия Бургас. Продажните журналисти всеки ден пишат
статии, в които клеветят четниците, измисляйки най-страшни
подробности за акциите им.
В Бургаската организация настъпва провал, но въпреки заплахите
и терора, започва ново раздвижване.
Същевременно, въпреки че акцентът е поставен върху
въоръжената дейност, Яръмов не забравя и своята борба за
интересите на работниците.
Фашистката власт мобилизира запасняци за борба срещу четата на
Грудов, и Яръмов също получава повиквателна, без фашистите да
се досещат, че той е определен от тайната военна организация за
командир на отделение и помощник-началник на АМИ-
организация. Точно тогава командирът на Трета рота на
Единадесета железопътна дружина фелдфебел Атанасов,
симпатизиращ на комунистите, го предупреждава, че поручик
Киселев е казал, че "Яръмов е опасен конспиратор и трябва да
бъде убит". Поради това, след консултация със Ст. Коларов, той
заминава за Елхово. Но след няколко седмици отново е арестуван,
заради неблагоразумието си да напише в писмо до сестра си, че
"чака войводите да го извикат". В килията е заедно с друг
комунист, който е подлаган на жестоки мъчения. Когато се
посъвзема, Яръмов го пита защо го бият толкова жестоко, а той
отвръща, че го обвиняват в разпространение на нелегална
литература. "Вярно ли е!?" – пита го Яръмов, а младежът отговаря,
че не е вярно. "Щом не е вярно, стискай зъби" – окуражава го
Яръмов, без да предполага, че след няколко години двамата
отново ще се срещнат в Москва.
Чичото на Яръмов, който е радославист, разбира за съдбата му и
отива при следователя, настоявайки да го освободят с думите:
"Неграмотно момче е, с каква политика може да се занимава?
Момчешка работа, заслужава да изяде няколко камшика и да си
гледа работата". И така, той е освободен.
След това отново заминава за Бургас, където ръководителят на
Военната организация Паскал Янакиев му дава задача да следи
процеса срещу четниците и ятаците им и му нарежда да пусне
предупредително писмо до съда, след което съдиите няма да
посмеят да издадат смъртни присъди.
Идват Априлските събития и масовия фашистки терор... След
продължително сражение ръководителят на ВО Паскал Янакиев
успява да пробие фашисткия кордон и да се укрие в Айтоския
балкан, но собствените му страхливи приятели се нахвърлят върху
него и го притискат до стената. Откаран е в Айтоското околийско
управление и започват да го измъчват, но той не отронва нито
звук, след което горят лицето му и устните му с нажежено желязо,
пъхат трески от камъш в носа му, набиват клечки в ноктите му, но
той не отронва нито дума. Тогава фашистките главорези решават
да докарат майка му да гледа мъченията. Тя, обаче му казва:
"Страшни са мъките ти, синко. Но ти не ставай предател!" Това
вбесява палачите и те я просват на пода, заковавайки ръцете и
краката ѝ на кръст. След това я удрят с каквото им попадне.
Майката става на пихтия и умира пред очите на собствения си син,
поради това той не издържа, губи разсъдък и издава шифъра на
архивата на Бургаската военна организация на БКП... След това е
разстрелян "при опит за бягство"...
Така стават известни всички имена, в това число и името на
Яръмов и той е арестуван. По-късно той ще опише така условията
в ареста: "По съвета на айтоския пристав, Атанасов, на
арестантите предварително завързваха ръцете за краката.
Следствието продължаваше от 21 часа до 3 часа сутринта на
другия ден. Биеха с всичко, каквото им попадне – с приклади, с
шомпали, с дебели тояги, с бичове, увити в тел, до загубване на
съзнанието. На една дебела гума бич подигравателно бе написано
“Аз знам всичко“. На някои слагаха в ануса терпентин.
Инквизициите се съпровождаха с най-вулгарни псувни и
обвинения, че сме се продали за московско злато". Теохар
Бакърджиев и Владимир Павлов казват на Яръмов: "Ще въртиш
работата само около тези, които са задържани, никой друг не
познаваш! Ще стискаш зъби и ще пазиш Партията – нашите души
са здрави". В ареста той заварва пребити осем свои другари,
между които е и премазаният от бой Петко Ангелов. Навежда се
над него и му казва, че ще отрича всичко "Ние с теб може да
умрем, но ще спасим другарите, които са вън"... И така, Яръмов е
извикан на следствие. Казват му:
– Как се чувстваш, Яръмов, знаеш ли защо си арестуван? При
първия случай сме те изтървали, а при втория, май избързахме...
Сега вече ти няма така лесно да се отървеш. От искреността ти
зависи какво ще правим с тебе... Ти комунист ли си?
– Комунист съм – отговаря Яръмов.
– Член ли си на Военната организация?
– Член съм.
– Член ли си на АМИ-организация и познаваш ли Петко Ангелов?
– Да.
– Добре че си го видял в какво положение е и знаеш вече какво
може да те сполети – заплашват го фашистите.
На следващия ден го вкарват в празна стая с купища хартия и му
дават да пише. С големи усилия изписва едва половин страница,
където пише най-общи приказки, свързани с това, което вече е
известно или просто измислици. Следователите изпадат в ярост и
го подлагат на още по-жестоки мъчения. Всички го бият с каквото
им попадне. Един от най-яростните палачи е белогвардеецът
Баладински, който го рита в корема с острите си ботуши и се
заканва на полубългарски:
– Скажи сволач за твоя антимилитаристическая деятельность,
скажи болшевистский агент, продал се за болшевисткое золото!...
Но пак не проговаря и карат него и Кереза Грудов във вагон до
гарата в Бургас. Там началникът на Обществената безопасност
Георгиев го рита и казва: "Аз сега ще дойда, ще ви заставя всичко
да кажете, чужди агенти, изменници на Родината, като въшки ще
ви унищожа"... Следват нови мъчения. На постоянните въпроси,
когато има сили, Яръмов отговаря: "Не зная", "Не съм се срещал",
"Не познавам"... При инквизициите кап. Мандров им заповядва да
пазят главата, тъй като Яръмов им трябва жив, за да проговори...
Адски дни и нощи... И една вечер Стоян Коралов е изведен от
килията и малко по-късно се чуват изстрели. Петко Ангелов
извиква: "Всички не могат да избият! На наше място ще дойдат
други, те ще отмъстят за всички ни"... Следващият поведен на
разстрел е комсомолецът Георги Цанев. Петко Ангелов казва:
"Така ще е, Панайоте, живяхме честно, борихме се, сега е дошъл
ред да умрем. Прощавай!" Така Яръмов се сбогува със своя
другар. И той също е изведен от килията и се приготвя за
смъртта... Но вместо на разстрел, го вкарват в една стая, където са
палачите. Мандров го пита:
– Искаш ли да живееш?
– Искам, и то човешки – отвръща Яръмов.
– Щом е така, тогава разкажи всичко за нелегалната организация,
за всички хора, с които си имал връзка. От отговорите ти ще
зависи дали ще останеш жив или ще отидеш при другите
фанатици, които преди малко разстреляхме.
– Мога да кажа само това, което съм казал досега – казва Яръмов.
– Ние не ти вярваме – отвръща Мандров. – Представи си, че нищо
не си ни казал.
– Щом нищо не съм ви казал, толкова е по-добре. Повече нищо
няма да ви кажа – отговаря Яръмов.
Мандров го хваща за косата и със замах блъска главата му в
стената. Някой от палачите казва:
– Дайте да му хвърлим един последен бой, че и на Оня свят да ни
помни.
А Мандров казва:
– Хайде, стига толкова се церемоним с този простак. Нека отива
при другите.
След това двама полицаи с револвери го хващат, но за негова
изненада го хвърлят в една стая, където вижда до себе си
премазаните Георги Цанев и Петко Ангелов. Оказва се, че това не
е бил разстрел, а опит да пречупят волята им. Но фашистките
главорези не успяват.
Започва процесът срещу "Бургаските конспиратори". След това, те
са въдворени на остров "Св. Анастасия", превърнат в концлагер...
Още в първите дни в съзнанието на затворниците зрее мисълта за
бягство. Всички са съгласни, че не могат да останат и безпомощно
да чакат кога ще ги поведат на смърт. Един от първите, които се
изказва за бягството е Яръмов:
– Ако се организира нещо, ще бъда в първите редици, готов съм на
живот и смърт – казва той.
И така, на 29-ти юли планът е приведен в действие. Яръмов, който
е определен за комендант, взема пушката на часовия,
бунтовниците успяват да се справят с охраната. Островът е
приведен в обичайния порядък, всички лампи и фарът са запалени,
бунтовниците обличат дрехите на войниците. Пред вратите на
затворената охрана е поставен пост, който се сменя на всеки час с
думите:
– Предавай пост №1 на бургаските комунари!
– Предавам пост №1 на бургаските комунари!
Но лодката, определена за бягството претърпява авария. Поради
това Теохар Бакърджиев организира разузнаване и започва поход
към турската граница. Следва престрелка, при която бунтовниците
се разпръсват на групи. Но въпреки това, те продължават своя
поход. Срещу тях са организирани потери. Но повечето войници
не желаят да участват в това преследване, движат се по утъпкани
пътища и стрелят безразборно в гората. И така, най-накрая те
успяват да минат границата. От там те тръгват за Одеса...
Малко след пристигането на бунтовниците, пред всички
политемигранти Гаврил Генов заявява: "Ние трябва да използваме
предоставените ни възможности в съветските предприятия, учебни
заведения, в партийните и масовите организации, да изучим
големият опит на Болшевишката партия, за да можем един ден,
като се върнем в България, да бъдем добре подготвени партийни
работници" и предлага на тези, които имат средно образование да
учат във висши училища, запасните офицери да учат във военната
академия "Выстрел", а тези, които са взели активно участие в
борбата, но нямат достатъчно образование, сред които е и Яръмов,
да следват в Комунистическия университет за националните
малцинства от Запада (КУНМЗ). Така Яръмов е изпратен да учи в
Москва. На изпитната комисия му задават три въпроса: "Що е
феодализъм?", "Що е капитализъм?" и "Що е принадена
стойност?". Тъй като е чел марксистка литература, Яръмов дава
задоволителни отговори и е приет. Учението протича с много
труд. Още същата година е приет за член на ВКП(б). Освен
учението, кара практика във фабриката "Освобождение на труда".
Участва в заседания по линия на МОПР, където разказва за
фашисткия терор в България. Присъства и на съвещания на
Задграничното бюро. По това време в България властва "лявото
сектантство". То е свързано дори и с осъждане на "тесняшкото"
минало. По този повод ръководителят на Унгарската съветска
република Бела Кун, който отговаря за балканските страни често
недоумява: "Колко са онези партии като вашата с такова богато
революционно минало – с огромните добродетели на партията на
тесните социалисти, та вие с лека ръка искате да го премахнете, да
го отречете?!..."
Когато Яръмов записва и аспирантура, Теохар Бакърджиев му
казва: "Шега, шега, но ти здравата си се уловил професор да
ставаш"
Малко по-късно, Яръмов и Бакърджиев разбират, че в Москва, на
лечение в Кремълската болница е и войводата Тодор Грудов. Той
им се усмихва и им казва, че след операцията се чувства по-добре.
Но не знае истината, че е тежко болен и му остава малко живот.
Малко след тази среща, той напуска този свят като командир на
мотострелкови полк в Днепропетровск...
След това на Яръмов е дадена задача да организира труда на
турските емигранти. Започва да работи в един артел (руски
вариант на нашите ТПК). В този артел повечето работници се
занимават с кражби, поради което е пред фалит. Взето е решение
отгоре да бъде подменено ръководството и за ръководител е
предложен Яръмов. Но тъй като той се бори срещу нередностите,
не го подкрепят. След това неговата кандидатура е наложена.
Първата му задача е да вземе брашно на кредит, за да може
артелът да заработи. Председателят на управлението възразява:
– Вместо да върнете парите за получените брашна, артелът ви
гледа да ограби държавата. Каква е гаранцията, че работата ще се
оправи и че ще можете да изплатите задълженията си?
Яръмов отговаря уверено:
– Гаранцията е моят партиен билет.
Този отговор прави впечатление на председателя и той се
съгласява.
Така работата тръгва, всички врати за кражби са затворени,
реализирана е огромна печалба. След като успехите му са
забелязани, Яръмов е изпратен за председател на друг артел, чиито
ръководители са изпечени контрабандисти. Когато те научават за
това, настръхват. Той се опитва да се бори с тях, но не успява.
Както и да се опитва да им прегради пътя, те все пак успяват да
вършат своето вредителско дело, а и всеки от тях носи кама в
пояса си. Някои работници предупреждават Яръмов: "Другарю
председател, тези хора са страшни. Ще те убият и ще минат
границата. Пази се!" Но до това не се стига, тъй като артелите са
разтурени. След това Яръмов започва работа в хлебозавод в
Москва. Там той става сменен майстор, секретар на партийния
комитет, след това е избран за член на Контролната комисия,
участва в прочистването от провокатори на партийните редове на
Вагоноремонтния завод "Войтович". През 1931г. постъпва в
Историко-философския факултет. От 1934г. преподава история на
Коминтерна в Българската секция на КУНМЗ.
Започва Гражданската война в Испания. Яръмов също заминава за
фронта. Сбогува се със своя другар Теохар Бакърджиев, без да
знае, че тази тяхна среща ще бъде последна, без да знае, че
Бакърджиев ще бъде оклеветен и ще загине в Далечния Север...
Във Валенсия Яръмов се среща с легендарния войвода Йордан
Кискинов, чиято група се готви за партизански действия в тила на
врага. След това частта им е прехвърлена на Арагонския фронт.
Яръмов е зачислен в полския батальон "Домбровски", след това е
изпратен в батальон за допълнителна подготовка, командван от
корееца Цой Бен. После участва в Брунетската операция,
прехвърлен е към Сарагоса, където мъчително преживява гибелта
на повече от четиристотин свои другари. След подготовката за
бойни действия, Републиканските части са съсредоточени пред
Санта Крус, където обаче претърпяват неуспех...
В края на 1937г. Съби Димитров поставя на Яръмов задачата да
замине за Фигарес и да разкрие чуждите шпиони сред
доброволците. През 1938г. е назначен за инструктор на 227-а
Испанска бригада. След Ебровската операция е изпратен на
Барселонския фронт.
След отзоваването на интербригадистите, Яръмов и другарите му
се изтеглят към Франция, където са разоръжени и отведени в
концлагер в Пиринеите. След известно време се завръщат в СССР.
След 22-ри юни 1941г. Панайот Яръмов е повикан в специална
квартира в Българската секция на Коминтерна и е попитан има ли
желание да се завърне в България и да се бори срещу фашизма на
родна земя. Той отговаря, че е готов да замине навсякъде, където
го изпрати БКП и където е най-нужен. След няколко дни голяма
група българи, сред които е и той, е събрана на стадион "Динамо"
и под ръководството на Иван Винаров започва тяхната подготовка.
Малко след това той е извикан при Георги Дамянов, който му
съобщава, че е разпределен в друга група. Започва обучение по
диверсионно дело. Самолетът навлиза във вътрешността на
България, но се получава радиограма да се завърне в Симферопол.
След това групата е евакуирана в Краснодар. Те очакват, че все
пак ще бъдат прехвърлени в България, но се получава заповед да
бъдат преместени в Сталинград, а след известно време в
Куйбишев. Там се срещат с Георги Димитров, който им съобщава,
че тяхната група остава на разположение на Изпълкома на
Коминтерна. Тъй като знае турски, Панайот Яръмов е подготвен
да бъде изпратен като разузнавач в Турция, но тъй като там са
станали сериозни провали на съветската агентурна мрежа,
изпращането му се отлага. След това той постъпва на работа в
ТАСС.
Идва победният Септември 1944г. Революцията, за която Яръмов е
работил двадесет и осем години побеждава. Той желае час по-
скоро да се завърне в България и да участва в строителството на
новото общество. Най-накрая намира кой да го смени в ТАСС и
връщането му в България е одобрено. На изпращането на
българите, Георги Димитров казва: "Всеки от вас, където и да бъде
изпратен от Партията на работа, трябва да проявява всички свои
сили и знания, придобити в СССР, Болшевишката партия и
борбата в Испания, за укрепването на младата Народна власт".
И така, след 19 години раздяла, Панайот Яръмов се завръща в
Родината. И става част от Областния комитет на БКП в Бургас,
избран е за член на Бюрото на ОК, завеждащ отдел "Агитация и
пропаганда". Завършвайки своите мемоари със заглавие "Кипеж",
Яръмов пише: "След 19-годишна емиграция в СССР отново съм
тук на родна земя, включен с всички свои сили – наред с толкова
много другари от нашето поколение – в партийната, държавната и
стопанската работа за изграждането на новия социалистически
строй в Родината – на новото човешко общество, което е и винаги
ще бъде смисъл и цел на живота ни".
След като се пенсионира, Панайот Яръмов е канен да разказва
своите спомени и много хора го карат да напише книга. Така и
прави, давайки ѝ заглавието "Кипеж". В предговора той пише:
"Много пъти ми се налагаше да разказвам спомените си във
фабрики, села, казарми и учреждения в Бургаски окръг и мнозина
ме подтикваха да ги напиша, за да “останат и за другите“, тъй като
живото слово не се “запечатва във въздуха“. Ще останат ли тези
спомени, или не, е работа не моя, а на потомците, но аз не само
написах тази книга, но и няколко пъти я припрочетох – хаучих я
наизуст"...
Работа на следващите поколения е да предадем жив спомена за
хората, живели в лишения и преживели ужаси, за да можем ние да
живеем спокойно. Поради това, безсмъртни личности като
Панайот Яръмов, славният комендант на остров "Болшевик", не
бива да бъдат забравени, паметта за тях трябва да се пази жива, за
да ни вдъхновява в борбата срещу новата продажна еничарска
антибългарска власт!
Панайот Яръмов умира през 1988г., една година преди
контрареволюцията, без да види унищожаването от предатели на
това, за което се е борил цял живот...