Историята на основателя на Шесто управление – генарал-

лейтенант Петър Стоянов

Преди да започна статията по същество, ще кажа, че целта ми не е
да давам оценка на дейността на посоченото управление на ДС,
създадено за борба с идеологическата диверсия, от което, обаче се
пръкнаха и някои новоизлюпени "бизнесмени". Целта ми е да
разкажа за живота на един български комунист и антифашист,
който остава принципен и верен на своите идеи, и за разлика от
някои свои служители напуска живота скромно, без да се
облагодетелства от контрареволюцията. И така, да започваме.
Петър Христов Стоянов е роден на Първи юни 1925г. в
Кремиковци. Семейството му е от най-бедните. След като
завършва първо отделение, поради мизерията е пратен да слугува
на богатото семейство на дядо Петко и неговият син Борис.
Неговото "легло" е между няколко дъски в кошарата при
добитъка. В замяна на слугуването му обещават нови цървули и
нови учебници и тетрадки за второ отделение. Но вместо това,
чорбаджийката баба Дона му дава огромни стари и износени
цървули, закърпени със свинска кожа. Петър решава да ги покаже
на своя дядо Стоян Турчина, когото обича от цялото си сърце, и
иска той да реши дали да остане. По-късно си спомня "Очите ми
бяха пълни със сълзи, ала се въздържах да заплача. Чувствах се
мъж, а нали мъжете не бива да плачат". Дядо Стоян го съветва да
изтърпи още малко, докато свърши времето, което му е
определено да слугува. Към краят на неговото измекярско лято, му
дават и четири стари учебника. Той пита "А къде са тетрадките?",
на което чорбаджията Борис му отговаря:
– Няма... Като дойдеш догодина при нас може и тетрадки да ти
купим.
– Не само догодина, но докато съм жив не искам и очите ви да
видя! – казва Петър.
– Ще дойдеш, ще дойдеш, няма къде да идеш!
На следващото лято той отново слугува, но този път на дядо
Атанас и неговия син Коце. Там условията са много по-добри. Спи
в стая, храната е добра, всеки ден му дават голям комат хляб и
бучка сирене. Плащането също е много по-добро. Дават му чисто
нови цървули и всички необходими учебници и тетрадки. Когато
се връща при дядо си Стоян, с умиление разказва за новите си
чорбаджии, а дядо му му казва:
– Сине, я нали съм ти казвал, че има и добри хора...
Нека за малко да се отклоним от разказа и да кажем защо дядо му
Стоян е наричан "Турчина", въпреки, че е чист българин с
кремиковски корен. По времето на Първата световна война, когато
е войник, някои му споделят, че в Североизточна България има
много земи, гори и безстопанствени овце и там лесно може да се
забогатее. И като се завърнал от фронта в родната си къща, където
има толкова много деца и беднотия, решил да си пробва късмета.
И след много премеждия стигнал до Делиормана, но там
беднотията била същата като в Кремиковци. Но понеже преди да
тръгне казал на всички, че отива да забогатее, останал там година
и половина да припечели някой и друг лев. И след като се върнал,
го нарекли Стоян Турчина.
Сега да се върнем на разказа за Петър Стоянов. Въпреки
бедността, той е будно дете и е втори по успех в училище.
Декламира стихотворенията на Ботев и Вазов, също така е певец в
хора на училището. Завършва прогимназиално образование с
отличен успех. Поради неговите качества, учителят по география
Дочев му урежда свидетелство за бедност, позволяващо му да
продължи образованието си. Учи във вечерно училище в София и
същевременно работи като машинен стругар и шлосер. През това
време, под влиянието на брат си, той става член на РМС. Тогава и
идва бойното му кръщение, и то става по собствена инициатива.
Сдобива се с така наречените "кучешки бомбички"¸които гърмят
при удар в стена или каменна повърхност, увива по няколко в
ламарина и ги хвърля по сградата на фашистката полиция. Но
полицията влиза в дирите му и само по щастлива случайност не го
арестува. Когато брат му Радин научава за това, му се скарва
жестоко и му нарежда веднага да прекрати тази "самодейност".
И така, в един мартенски ден на 1944г. колегите му съобщават, че
партизаните от отряда "Чавдар" са завзели родното му село
Кремиковци, където са санитарните складове, резервните
скривалища на регентите, противовъздушната отрбана и
погребите. Вземат голямо количество оръжие, дрехи и
медицински материали. Колегите му разказват невероятни
истории – че партизаните са били петстотин души и сред тях е
имало съветски инструктори. И така, той решава да се присъедини
към партизаните. След ръководената от Тодор Живков
конференция на Жерковското дере, се формират Първа и Втора
Софийски бригади "Чавдар". Петър Стоянов приема
партизанското име "Филип" и става част от Втора Софийска
бригада "Чавдар" под командването на Стефан Халачев (Велко).
Велко изважда своя пистолет, поставя го пред бойците, и всички
започват да повтарят думите на партизанската клетва:
„С гордост и радост приемам званието четник на
народоосвободителното движение! Обещавам пред народ, другари
и геройски загиналите бойци на Отечествения фронт, че
посвещавам всичките си сили и живота си за освобождението на
Родината и света от хитлеристките завоеватели, техните български
слуги, от фашистката тирания и с оръжие в ръка ще се боря за
осъществяване програмата на Отечествения фронт!”
Поради това, че става партизанин, цялото семейство на Петър
Стоянов е изселено в Северозападна България. В къщата му остава
само дядо Стоян, и се заклева пред вилнеещите в дома му
фашисти, че ще доживее победата над тях, както и става.
Започват крупни акции и жестоки боеве – гара Саранци, Долно
Камарци, Буново, връх Баба, Бенково, Смолско, Стъргел...
Фашисткият терор се засилва. Загива и всеотдайният боец Стефан
Минев (Антон), обезсмъртен в стихотворението на Веселин
Андреев "Балада за комуниста". Но неговият брат Георги Минев
(Чапай) продължава борбата.
Да разкажем сега историята на двама кремиковчани, приятели на
Петър Стоянов – Цветан Филибинов и жена му Станка. Двамата
имат момиченце, ненавършило две годинки. Когато командирът
Димитър Тошков (Захари) ги пита какво ще правят с него, Цветан
отговорил "Ще го оставим с люлката в гората и който мине, ще го
нахрани, дъждът ще го окъпе, а вятърът ще го полюлее". И така, в
пълно бойно снаряжение Цветан Филибинов бяга от казармата и
поема пътя към Отряда. Натъква се на военен патрул и започва
сражение. Успява да се измъкне, но след няколко часа е обграден
от жандармеристи и полицаи, подсилени от военна част. В
продължение на три часа води бой сам срещу повече от петдесет
души и след като изстрелва последния си куршум, води
ръкопашен бой срещу фашистите и е доубит с приклад. Няколко
дни по-рано Станка Филибинова поема пътя към Балкана. По
време на голямото сражение при Елешнишкия манастир успява да
се спаси и се присъединява към Червенобрежкия партизански
отряд "Георги Бенковски", участва във всички сражения и загива в
Брусенската битка...
Точно в тези мигове, се случва нещо, което ще преследва Стоянов
до края на живота му. Партизаните Петър Стойчев (Пено) и Стоян
Доганджийски (Жуте) са на пост. По партизанските закони,
храната трябва да се разпределя между всички и никой не трябва
да злоупотребява. Двамата, обаче, виждат, че в чувала с брашно
има малко останало и решават да го изтръскат и забъркват тесто с
малко сняг. Стоянов се събужда от миризмата на хляб и в
просъница ги моли да дадат и на него. На сутринта тримата са
изправени пред партизанския съд. Колкото и трудно да е
решението, нарушителите на клетвата, готови да спасят себе си, за
сметка на гладната смърт на другарите си, трябва да бъдат
разстреляни, още повече, че вече има опити за дезертиране. И
тримата разбират вината си и не молят за пощада, готови да
понесат наказанието си. Но кремиковчанинът Кольо Орозов, който
воюва заедно със съпругата си и сина си, се намесва и казва:
– Велко, Филип не е инициатор. Той е бил сънен и не е преценил...
Като се върна в Кремиковци, какво ще кажа на баща му, който с
майка му сега са интернирани в Северна България. Какво да кажа
на работника на гумените валове в София, защо и как, за какво
загина синът им?
Командирът Стефан Халачев се съгласява с доводите на бай Кольо
и нарежда на Петър Стоянов (Филип) да се върне в строя и му
връща оръжието. По-късно Стоянов пише "Беше жестоко, но
разбирах, че това налагаше партизанската дисциплина..."
Следва продължаване на борбата, отново ежедневни акции и
сражения – при Рибарица и под Вежен. Тъй като блокадата е
сериозна, ръководството на бригадата решава да осъществи рейд
към Рила и Родопите, стига до Белмекен, завзема Юндола, гарата в
Белица, Якоруда, Очуша и Сестримо.
И така, наближава Победата на Девети септември. Партизаните
завземат съобщителните връзки и железопътните линии южно от
София и влизат в града, посрещнати от Тодор Живков.
След победата, Петър Стоянов (Филип) е един от първите, които
заминават като доброволци на фронта под командването на своя
легендарен командир Стефан Халачев (Велко). Тук трябва малко
да се отклоним и да кажем, че Халачев също заминава на фронта
като редови войник, но поради големия му боен опит и смелостта
му, е повишен в звание подполковник и е назначен за помощник-
командир на Първа пехотна Софийска дивизия. Когато разбира за
това, Халачев е изключително смутен, че е повишен в такова
високо звание, въпреки, че неговите другари смятат, че заслужава
още по-високо, и също така казва "Как така аз получавам воинско
звание, а моите другари, с които заедно съм командвал Трети
батальон и бойците от нашата бригада не получават никакво
звание!" Стоянов пише "Той се срамуваше, стесняваше се, че е
получил признание, а другите – нищо. И той дойде с нас на
фронта, давайки си сметка, че можеше и да не отиде. И защо
трябваше да отиде? Малко ли бе рискувал? Малко ли бе скитал по
Балкана, лично застрашен!" На 18-ти октомври започват боевете за
Дубочица и Петралица. Халачев вижда, че немският огън е жесток
и бойците започват да отстъпват. Тогава той изскача пред
веригите и вика:
– Другари картечари! Партията и целият народ ви гледат! Бийте по
омразните фашисти!
И повежда бойците с чавдарското "Ура!", взема най-близката
картечница и праща изстрелите към врага. Огнените гърла на
немските дзотове замлъкват, но вражески куршум го пронизва и
неговото храбро сърце спира да бие. На следващия ден,
подполковник Стефан Иванов Халачев (Велко) е обявен за
първият герой на Първа Софийска пехотна дивизия. Петър
Стоянов завинаги остава със спомена за своя командир.
Войната свършва и Стоянов се завръща в Кремиковци. Трябва да
кажем, че отначало не му е минавало и през ума, че ще работи в
органите на МВР и ще достигне до генералско звание. В началото
работи за укрепването на ремсовата организация в Кремиковци,
след това заминава за София да търси работа като стругар. За това
бедно и гладно време получава добри пари и дори има възможност
да заделя за родителите си, тъй като фашистките полицаи-
мародери заграбват и последното теле от къщата им. Работи и като
нещатен сътрудник по линия на профсъюзите. Случва се така, че
всеки ден се засича с една строга и сериозна жена и се чуди откъде
я познава. И разбира, че това е Митка Гръбчева. Един ден се спира
пред нея, а тя го пита:
– А бе, ти не си ли Филип от Кремиковци?
– Да. А ти си Митка Гръбчева, нали?
Така се запознават за втори път. Та го пита:
– А ти какво правиш тук?
– По професия съм машинен стругар, шлосер. Върнах се и ето вече
няколко месеца работя тук.
А тя му казва:
– Не! Ще дойдеш на работа при нас!
И след съответното проучване, Стоянов се явява при нея и тя му
дава кратки, ясни и точни указания. По-късно той ще напише: "Тя
притежаваше стил. Може би навик често да казва партизанска
дисциплина, каквато тя наистина притежаваше.".
Митка Гръбчева разговаря с Пеко Таков, който е началник на
профсъюзите и изгражда на Стоянов прикритие. И той започва
работа в отделя за проучване в Народната милиция. След това е
прехвърлен в отдела за селското стопанство и е един от
организаторите на Първата национална конференция на ТКЗС.
След това е изпращан на много места в България, за да разследва и
установи има ли извращения при колективизацията и злоупотреба
с власт, както и кои от арестуваните по това време са реално
виновни и кои не. Когато е изпратен в Плевен, където началник на
МВР е Мирчо Спасов (трябва да кажем, че той действително не е
ангел небесен и е виновен за много неща, но много от
соросоидните простотии, които се пишат днес са измислица),
двамата внимателно разглеждат досиетата на всички задържани и
установяват, че две трети от задържаните са арестувани без
основания и правят подробен доклад до МВР, който е разгледан от
Колегиума. По това време се получава и сигнал, че на Първи май,
църковната камбана в Дерманци ще удари и това ще бъде сигнал
някои хора да разграбят добитъка и инвентара на ТКЗС-то. Трябва
да се действа, но има заповед от министъра да не се извършват
арести без разрешение от ръководството на МВР. Но няма време
за губене и те действат на своя глава, поради което началникът на
ДС Георги Кумбилиев ги заплашва с най-тежкото наказание –
уволняване от МВР и даване под съд. Но на заседание постъпката
им е оценена като правилна, още повече от петимата задържани е
привлечен под отговорност само главният подстрекател, а
останалите са освободени.
Селскостопанският отдел става част от Икономическото
управление на ДС с началник Апостол Зафиров. Зафиров поставя
на Стоянов задача да направи разследване на причините за
вълненията в Русенска област. Установява, че причините са
икономически неправилните мерки в областта, както и упражнено
насилие на някои места. След като прави своя доклад, Григор
Шопов, който също работи в отдела, изразява опасение, че
констатациите на Стоянов се различават коренно от тези в другите
информации. Стоянов отговаря:
– Това мое мнение е изградено само върху достоверни факти и
няма нищо общо с измислиците на Окръжния комитет в Русе.
– Може би трябва да помислиш дали така директно трябва да го
казваш...
– Подписвам се първи – отговаря Стоянов. – Ако пада, нека падне
една глава...
Зафиров се подписва под доклада на Стоянов, но след няколко дни
и двамата са извикани при Георги Кумбилиев. Заради
недоволството му, Зафиров се отрича от подписа си и обвинява
Стоянов. Поради това Кумбилиев ги изпраща при секретаря на
партийния комитет в МВР Делчо Чолаков, участник в
антифашистката борба със силно изразено чувство за
справедливост. Чолаков казва:
– А, бе, вината, ако въобще има вина, е и на двамата...
След което се обръща към Зафиров:
– Апостоле, не може така. Ти винаги искаш като лисицата да се
измъкнеш от подобни случаи. Ако може да хвърлиш вина на
другите... Не можеш да се дърпаш и да хвърляш всичко върху
гърба на Стоянов... Сега сте свободни да си гледате работата.
На излизане, Зафиров казва на Стоянов:
– Ти, с твоята твърда шопска глава, далече няма да стигнеш. Така
не може. Аз съм началникът. Каквото кажа – това ще бъде!
На това Стоянов му отговаря:
– Трябва да се говори истината, а кой е началник и какво е казал
подчиненият, ако се е отклонил от истината, значи не бива да му
се вярва.
Трябва да отбележим, че извращенията в МВР по това време са по
вина на съветския съветник Филатов, който, за да отчете някаква
дейност пред началниците, измисля обвинения в шпионаж. Той е в
основата на ареста на Славчо Трънски, Денчо Знеполски и Здравко
Георгиев. Дори стига още по-далече. Подготвя ареста на Георги
Чанков, Цола Драгойчева и Антон Югов. Но удря на камък.
Веднага след като става първи секретар на БКП и министър-
председател, Вълко Червенков се опълчва срещу неговите
безобразия и повежда борба срещу тях. Отива лично при Сталин и
защитава своите другари, и успява да постигне отстраняването на
Филатов. Нека да сравним поведението на Вълко Червенков, който
въпреки сложната обстановка има смелостта да се противопостави
на един самозабравил се високопоставен представител на
страната, с която сме свързани, и която е единственият ни
партньор между великите държави, и успява да наложи волята си
пред самия Сталин с днешните слуги, които правят всичко, което
им нареди ПосолствоТО.
Но да се върнем на разказа за ген. Стоянов. По това време той е
прехвърлен в Транспортния отдел на Икономическото управление.
Там установява, че много от арестуваните по дела за саботажи в
транспорта са невинни и започва да се бори за тяхното
освобождаване. Поради това отново влиза в конфликти с
ръководството. Тъй като обръчът около него се затяга, решава да
постъпи в Школата на МВР в Симеоново, като преди това скрива
на сигурно място папката със заключението за транспортните
работници. Началникът на школата генерал-лейтенант Димитър
Капитанов одобрява рапорта му за постъпване и той започва
двегодишния курс. Завършва го с отличен успех (той е трети по
успех и е един от шестимата отличници). По това време вече на
власт е дошъл неговият боен другар Тодор Живков. И през август
се провежда среща на Чавдарци. Стоянов вижда удобен момент и
взема папката за транспортните работници и я дава на Живков.
Живков я предоставя на началника на охраната ген. Димитър
Гръбчев със задачата да се направи разследване. Разследването е
направено и повечето арестувани са освободени. На следващата
среща с Живков отново става въпрос за това дело и Стоянов
споделя, че заради него е бил понижен с две степени. Живков
изненадан го пита:
– А защо не ми се обади?
– И с това ли да Ви занимаваме, другарю Живков? – отвръща
Стоянов, а Живков учуден казва:
– Е, е, е, браво, бе! Ти си бил рядък случай!
Така Стоянов продължава работата си в контраразузнаването.
През 1968г. след метежа в Чехословакия става нужно създаването
нап управления в службите от Източна Европа, които да се
противопоставят на идеологическата диверсия на ЗапАДа и да
предотвратяват повтарянето на подобни случаи. И в България е
създадено Шесто управление. Един от основателите му е Петър
Стоянов. Първи началник на управлението е генерал-майор борис
Манов, имащ опит в борбата срещу изпращаните от Гърция и
Турция бандитски групи (днес величани от соросоидната и
фашистката пропаганда като "горяни"), тероризиращи
населението. Но здравословното състояние на Манов не му
позволява да изпълнява задълженията си, поради което е
прехвърлен на стопанска работа и не без подкрепата на Живков за
началник на управлението е назначен Петър Стоянов.
Трябва сега да кажем няколко думи. Идеята за създаването на
Шесто управление е то да се бори срещу чуждото влияние. Там
има отдели за борба срещу турското влияние, срещу
македонистката пропаганда (именно в този отдел е бил Красимир
Каракачанов, поради което смятам, че няма нищо недостойно в
тази му дейност, защото тя е дейност по защита на националните
ни интереси, има много други неща, по които може да бъде
обвиняван и заклеймяван напълно основателно, да не говорим за
неговия "наследник" пияницата Геле Джамбазки), срещу
ционизма, срещу сектите. Така че идеята за това управление е
добра, като може би когато на власт дойдат нормални българи, а
не слуги на Сорос и ПосолствоТО, трябва да съществува някаква
служба, бореща се срещу тези, които слугуват на интересите на
тези, които не ни мислят доброто като Сорос, САЩ, или съседни
държави с активна дейност по обособяване на региони като
Турция. Но за съжаление, някои от служителите злоупотребляват,
или изпълняват поръчки. За пример може да бъде даден Шести
отдел начело с обичащия "огнените течности" Боян Велинов, а
после с Димитър Иванов (Гестапото). Въпреки че идеята на този
отдел е да се бори срещу корупцията и антидържавните прояви,
често се случва да следи хора, за които е нужно да бъдат
компрометирани. Пример е скалъпеното дело срещу Янчо Таков,
като целта не е той, целта е да бъде отстранен баща му от
държавното ръководство. А по-късно служители на този отдел и
лично Иванов помагат за създаването на капиталистическата
банда "Мултигруп", а и със своето бездействие помагат на
контрареволюцията от 1989г. Така че не можем да разглеждаме
дейността на Шесто управление еднозначно.
Трябва и да опровергаем лъжите за ген. Стоянов, които го
изкарват "прост човек". Дори двамата соросоидни "изследователи"
Момчил Методиев и Мария Дерменджиева, в своята книга с
биографии на офицери от ДС, спонсорирана от Соросовите
институти, като е показателно, че един от редакторите е
националният предател Джон Паница, пишат, че Стоянов бил
доказателство за "антимеритократичната политика на БКП", демек
да не се назначават умни, а да се назначават най-некомпетентните.
Оставяме настрана двете СОРОСпии, за да кажем, че главен
разпространител на тези лъжи е покойният Петър Христозов. Нека
кажем няколко думи за него. Той лежи в Пазарджишкия затвор за
дребни стопански престъпления, но след 1989г. решава да се
пробва на писателското поприще. И започва да се представя за
генерал-полковник от ГРУ, арестуван защото му е била поставена
задача да свали Живков. Измисля си невероятни приказки от
хиляда и една нощ как се познавал с Рейгън, как се срещал с
Гешев на вилата му, където, дръжте се да не паднете, имало
охрана от КГБ, ЦРУ, МИ-6 и Мосад. Дрън, дрън, та пляс... Но
благодарение на тези си писания, той печели орден "Стара
планина" от Гоце Първанов. Именно заради неговото
награждаване, Кольо Георгиев отказва ордена с мотив, че не може
да бъде в една редица с такива като Христозов.
А истината е, че ген. Стоянов е работил почти цял ден и е давал
винаги компетентно становище. Ето един пример, който разбива
на пух и прах лъжите за него: през 1973г. по време на конгреса по
социология, с осигуряване на сигурността на който е ангажиран
ген. Стоянов, той разговаря с представители на службите на други
източноевропейски страни. И след разговора, представителят на
унгарската делегация Прега пита неговата секретарка и
преводачка Донка Керин:
– Извинявайте, този човек учил ли е риторика?
– Не, не е учил.
– Не е възможно. Ние си говорим с другарите, че този човек е учил
риторика. Не е възможно, учил е. Чуйте го само... Той така хубаво
говори. Така пламенно, спокойно, бавно, като че ли го е написал
предварително.
– Не. Доколкото знам, не е завършил риторика.
– Така пленително говори, че можем да го слушаме цял ден...
През 1973г. подстрекавани от турските служби, група ислямски
радикали обявяват Корнишаката турска република. Първият
секретар на ОК на БКП в Благоевград Петър Дюлгеров се опитва
да се разбере с тях по мирен път, но те се нахвърлят срещу него.
Малобройни части на милицията и Доброволния отряд на
трудещите се в Разлог се опитват да въведат ред. И тогава
метежниците наръгват с нож на седем места милиционера
лейтенант Стоян Зайков, който умира от раните си. Понеже
освинилият се соросоид Михаил Груев беше писал своите платени
лъжи за тези събития, изкарвайки протурските сепаратисти
невинни жертви, трябва да кажем, че лейт. Зайков е бил въоръжен
с автомат "Калашников" и е имал пълното основание да го
използва, но не го прави, защото не иска кръв. След като
ситуацията излиза от контрол, задачата по възстановяването на
реда в селото е възложена на ген. Стоянов. След кратка
престрелка, ситуацията е овладяна.
Ген. Стоянов работи, неуморно, но през това време заместниците
му и някои негови служители кроят планове как да го отстранят и
го клеветят. Впрочем, много от тях по-късно предават
комунистическата идея и България и стават нови капиталисти. За
поста му се цани неговият първи заместник генерал-майор Антон
Мусаков, който има и покровители в държавното ръководство. Но
всеки опит удря на камък, тъй като Тодор Живков защитава своя
боен другар.
Неговата съпруга Цветана Стоянова работи като редактор в БНТ,
но никога не се е самоизтъквала. Ще приведем част от спомените
на Иван Славков: "Цеца Стоянова работеше при мен. На Петър
Стоянов, шефа на Шесто управление. Знаеше се коя е, но нито е
парадирала, нито нищо." Трябва също така да споменем, че
Цветана Стоянова е сценарист на филма "Горещи следи", основан
на реални събития, свързани с акцията на ДС по залавянето на
членове на групата "Баадер-Майнхоф". Можем да предполагаме,
че образът на един от персонажите – генерал Дамянов, в чиято
роля е народният артист Стойчо Мазгалов, е взаимстван от ген.
Стоянов.
Генерал-лейтевнант Стоянов открито се противопоставя на
методите на Възродителния процес и това само дава повод на
неговите противници да продължат да го клеветят. И така в деня
на новата 1985г. заради голямото напрежение, Стоянов получава
инсулт. Но въпреки това, вече е излязла заповедта за неговото
освобождаване и назначаването на неговото място на Антон
Мусаков. Заповедта му е прочетена в болничната стая. В
болницата му се поставя неправилна диагноза "алкохолно
натравяне", като за целта са привлечени няколко "свидетели" от
управлението, които потвърждават тази лъжа. Правени са му и
ненужни операции, които само влошават положението му, като
напълно е възможно да са абсолютно умишлени. Подозирайки, че
някои искат да се "освободят" от Стоянов, съпругата му Цветана
се свързва с неговите бойни другари Иван Хариев (Доктора) и
Владимир Калайджиев (Коцето) и те успяват да уредят лечението
му в чужбина. Но вече е късно. Макар и закъсняло, идва
признанието за Стоянов – удостоен е със званията "Герой на
социалистическия труд" и "Заслужил деятел на спорта", поради
приноса му за сигурността на провежданите спортни събития и
безопасността на българските спортисти в чужбина.
След контрареволюцията от 1989г., генерал-лейтенант Стоянов е
един от основателите на Българския антифашистки съюз и
инициатор за възстановяването на Съюза на офицерите и
сержантите от запаса и резерва. Въпреки трудностите, продължава
своята борба. В края на своя живот пише: "Сега един след друг
пред очите ми в боен ред минават образите на любимите хора от
младежките ми години – командирът Стефан Халачев (Велко),
Антон, Ленко, Караджата, Чапай, бай Кольо, Тачо, Орлин,
Босилка... И още много други. Чувствам, че неумолимо
приближава времето и аз съвсем скоро ще им кажа: Добра среща,
другари, приятели! Аз дойдох!"...
И отива при тях през септември 1993г.