Документален разказ: Бащата на партизанката (първа част)

Софрон Михайлов Ръбин е роден на 5 ноември 1898 г. в село

Мокреш, Ломско в средно заможно селско семейство. Останал
сирак, едва 5-годишен, познал сиромашката мъка още от малък,
без бащина милувка и закрила, той е трябвало да се включи в
помощ на майка си Вълкана (Кана) и по-голямата си сестра
Врачана за обработване на земята и в отглеждането на 6-
месечната си сестричка Спаса. Когато станало време да ходи на
училище той е трябвало да учи и същевременно да се грижи за
добитъка. Така едновременно с учението и работата в къщи и на
полето успява да завърши втори прогимназиален клас. Въпреки
голямото желание да продължи образованието си майка му го
оставя от училище, за да поеме едва 14-15-годишен мъжката
работа в семейството.

С мъка Софрон се прощава с училището,

но не и с учението. През зимата, когато нямало работа на

полето, вземал книги да чете.
След като отслужил военната си служба като кавалерист в град
Дупница се завръща в Мокреш и поема изцяло стопанската
работа на семейството. Проявява се като извънредно
трудолюбив и честен земеделски стопанин. Не пушел и в кръчма
не влизал. Интересува се от новостите в земеделието, влиза във
връзка с районния агроном в село Ковачица, с който се съветва
как по- добре да обработва земята и какви култури да засява
освен жито и царевица. Въпреки големите усилия, които полага
той и семейството му, въпреки, че е имал земя над средния
селянин, той чувствал тежестта на капиталистическото развитие
върху гърба си, особено когато започват да учат и трите му деца
извън селото.
Капиталистическите кризи се отразяват и в селското стопанство,
обезценява се селскостопанската продукция и селянина
въпреки, че е произвел жито, царевица, слънчоглед и домашни
животни няма на кого да ги продаде или ако ги продаде, то е
толкова евтино, че едва стига за сол и газ. Всичко това дава
отражение и върху мисленето на Софрон Ръбин. Започва да се
интересува от живота на хората в Съветския съюз, как живеят,
как обработват земята, с какви машини и т.н. Най-добър
информатор по тези въпроси

е най-голямата му дъщеря Пръвка

(по-късно партизанка от Ломския партизански отряд „Стефан

Караджа” с името Бойка, това име след 9 септември 1944 г.
приема като собствено), която по това време е ученичка в
Ломската гимназия и член на РМС, а по-късно и на БОНС в
Софийския университет.
През периода 1931- 1932 г. в Мокреш и в околните села се
провеждат черковни молебени от местните свещеници за
валежи от дъжд. Ето какво си спомня по този повод Кирил
Куздин: „Бай Софрон като разбрал, че ще се провежда молебен
една вечер казал пред няколко свои съселяни: „Брей щури хора!
На кому са дотрябвали тези молебени, като няма хора да вярват
на тези попски заблуди. Лозето иска не молитва, а мотика...”
През януари 1942 г. Пръвка попада в дирекцията на полицията в
София, а през март същата година я съди Софийският военно-
полеви съд по ЗЗД. През тези 3 месеца Софрон непрекъстнато
пътува от Мокреш до София и държи връзка с бонсистите от
Мокреш - Кирил Куздин, Асен Наков (нелегален по това време в
София) и Вера Якова-Накова.
По същото време фашистките съдилища в България ежедневно
произнасят десетки смъртни присъди срещу партийни
функционери. След много настоявания и молби на Софрон
Ръбин

е разрешено свиждане с дъщеря му

Пръвка (от тук нататък вместо нейното име по рождение ще

споменаваме Бойка). През затворническата решетка баща и
дъщеря разговарят повече с очи, защото надзирателя слухти да
чуе нещо от тях. Разбрал, че в обвинителния акт се иска смъртна
присъда Софрон преглъща бащините сълзи за да каже: „Горе
главата! Нали знаеш, че и на Ботев и Левски са им казвали
нехранимайковци. Бъди горда!”
Каква вяра и убеденост в идеите на партията е имал Софрон, за
да каже тези клетвени думи на дъщеря си, над която е висял
като дамоклев меч смъртна присъда.
По-късно, когато делото започва, върху Бойка се упражнява
натиск от страна на адвокатите й да се признае за виновна и да
иска милост, тя отказва да стори това и се държи твърдо пред
съда. Тогава адвокатите се насочват към баща й, та чрез него да
я накарат да склони глава. Отговорът на Софрон бил: „Тя е
пълнолетна и сама разполага с живота си.”
А ето разказва Кирил Куздин във връзка с делото на Бойка:
„Преди разглеждане на делото имахме среща с бай Софрон в
София. С неочаквано спокойствие и увереност той ми каза, че
Бойка го уверила, че всички обвинения пред съда ще
опровергае. Наистина на делото пред военно- полевия съд при
създалите се обстоятелства, тя умело успява да отхвърли
всички обвинения.”
Поради липса на доказателства съдът е принуден да издаде
оправдателна присъда, но фашистката власт не се отказва да я
преследва и тя е принудена да живее полулегално в София.
Бойка си идва на село за един-два дни, за да си вземе някои
неща, необходими й за минаване в нелегалност, тъй като очаква
врагът да я изпрати в концлагер.

Споделя с баща си за тази опасност

и го пита: „Татко, какво ще кажеш, да се оставя ли да ме

интернират или да хващам другия път? В отговор на този въпрос
той казва: „ Ако си мислела да ходиш като овца на касапница,
защо си се хванала на хорото.” Бойка правилно разбира
бащините думи и в душата й засияла радост, че баща й напълно
споделя нейните идеи.
Още не укрепнала здравословно след инквизициите в
полицията, тя отново е потърсена да я арестуват, в момента
когато се готви да тръгне за София. Благодарение на майка й
Цветана, която заблуждава полицията, Бойка успява
благополучно да се добере до София. Уведомена своевременно
за наново надвисналата опасност над нея, тя на 10 април 1942 г.
минава в пълна нелегалност, а през юни същата година по
нареждане на ЦК на БКП е изпратена на работа при нелегалните
в Ломска околия.

Документален разказ: Бащата на партизанката (втора част)

(Продължение от първа част)

Минавайки през Мокреш Бойка успява през август 1942 г. да се

свърже със семейството си чрез Иван Качин, който им определя
среща на Душилския баир, където Софрон заедно с майка й
Цветана отиват с каруцата. Срещат се и й предават дрехи и
храна. Уговарят втора среща на парцелата, където тя с
другарите си престоява няколко дни. Такива срещи са се
състояли и в родния й дом преди и след смъртта на майка й.
Най- трогателна е първата среща, която Бойка прави с
родителите си, тъй като цели два месеца фашистките управници
са разпространявали слуха, че е убита, на което майка й е
повярвала. Ежедневният морален тормоз от страна на общината
в Мокреш се оказва фатален за нейния живот и в разстояние на
6 месеца Цветана свършва земния си път на 15 декември 1942 г.
След първата среща, която Софрон прави с партизаните той
постепенно се свързва с ятаците от Мокреш - Кирил Кертин,
Милчо Доин, Йордан Качин, Данчо Дронзин, Теофил Крачунов, а
също така и с воденичаря на Качината воденица - Зано. Софрон
започва да изкарва хранителни продукти - боб, жито, царевица,
олио, вълна и др. и да ги предава на ятаците.
При срещата ми с ятака Кирил Кертин той разказа, че чувалите,
които карал с жито и царевица били толкова големи и тежки, че
те с Милчо Доин не могли да ги вдигнат на гръб, а ги свличали от
колата, която Софрон бавно карал покрай техния двор и след
това ги влачили двамата от каруцата в двора си.
Така продължил своята яташка и и снабдителна дейност до юни
1943 г., когато закарал пълна кола с хранителни продукти на
Качината воденица при воденичаря Зано. На връщане го среща
Николаки Бърлатов, който му казал: „Къде ходиш с тия кола, да
не храниш шумкарите?” А Софрон му отговорил: „Не съм длъжен
да ти давам обяснение!”
През юни 1943 г. той закарал да мели жито на валцовата
мелница. Докато чакали да им дойде ред да мелят, селяните
събрали се на група започнали разговор за военните действия
на Източния фронт. Към групата се присъедил и мокрешкия поп
Борис поп Георгиев и започнал да задава провокационни
въпроси по адрес на партизаните. Той запитал Софрон: „Бай
Софроне, къде е твоята дъщеря, студентката, защо е тръгнала с
тези хаймани шумкарите?” Софрон не се сдържал и направо му
казал: „Слушай попе, какво ще ти кажа, моята дъщеря и нейните
другари са тръгнали да се борят за свободата на народа, защото
сега сме под двойно робство - фашистко и германско. И още
нещо ще ти кажа, някога също са наричали Ботев и Левски
нехранимайковци, а сега песни им пеят.”
Предателят поп Борис, прикрит под попското расо напуснал
мливарите, отправяйки люти закани към Софрон с думите:
„Внимавай какво говориш!”
Не минали и два-три дни и в Мокреш пристигнала полиция
начело със Славчо Берковски. На 29 юни 1943 г. Софрон се
връща от София. Отива на лозето и на връщане на шосето за с.
Ботево, срещу кръчмата на Цветан Бузин, среща Николаки
Бърлатов и Славчо Берковски. Софрон забелязал, че Николаки
го посочил на полицая, но не е очаквал, че още на другия ден ще
бъде арестуван. През нощта на 29 срещу 30 юни 1943 г.
полицията блокира къщата на Софрон. Към нея се насочват
включително и картечници. Към 6 часа на 30 юни сутринта
извикват Софрон. Той излиза, закопчавайки панталоните си,
наметнал набързо кожухче. Полицаите се втурват към него. Той
им казва: „Чакайте поне да си закопчая гащите, че ще ми
паднат”. Но полицаите не му дават тази възможност. Правят
обиск и изкарват навън на улицата майка му, другата му дъщеря
Мария и сина Борислав. Изпреварвайки събитията ще кажа, че
Мария и Борислав също са арестувани, бити в ломската полиция
и по-късно интернирани.
На 30 юни Софрон под засилена охрана и белезници на ръцете
е откаран в Лом. Веднага започват да го разпитват и му нанасят
жесток побой. Започват жестоки и нечовешки инквизиции за да
изтръгнат от него поне една предателска дума. Въпреки
жестокостта, приложена спрямо него той не произнася нито едно
име, дори своето отказва да напише. Арестуваният след 9
септември 1944г. полицай Славчо Берковски, разказва, че когато
подавали перодръжката на Софрон за да напише къде е дъщеря
му и кои са нейните другари, той хвърлял перодръжката и им
казвал: „И да зная няма да я дам в ръцете на такива зверове
като вас!”
Цели 25 дни го измъчвали и се гаврили с него-скачали по
гърдите му, счупили му ръката, но в зaмяна получавали само
мълчание от него.
По същото време в Ломската полиция е арестувана и
ремсистката Ева Казанджиева. Нейните спомени са силни и
вълнуващи:
„През лятото на 1943 г. околийското полицейско управление в
град Лом бе претъпкано с арестувани комунисти, ремсисти,
ятаци и други антифашисти. Килиите не можеха да поберат
арестуваните и столовата на полицията бе превърната в арест.
Налягали на цементовия под един до друг не можехме да
мръднем. Между арестуваните в това помещение бяхме и ние
ученичките- ремсистки. Полицаите, които влизаха в ареста и
особено тези, които стояха на пост вътре постоянно се хвалеха с
постигнатите „успехи”, разказваха кого арестували или пребили
от бой и колко скоро ще изкоренят „червената зараза” от ломска
околия. Особено ликуваха и беснееха , когато заловиха Замфир
Хаджийски, Яким Атанасов, Таси Никодимов и други партийни
функционери.
Не помня точната дата, но беше краят на юли 1943 г., когато
полицията вдигна необичайно голям шум. Тропането на
подкованите ботуши, виковете и псувните ехтяха из цялото
полицейско управление. Ние изтръпнахме! Коя ли е поредната
жертва? После в надпревара за влизаха при нас в ареста, за да
уведомят колегата си, който бе на пост и разбира се да се
похвалят и ни сплашат, че са докарали бащата на партизанката
от Мокреш - Софрон Ръбин.
В нашата околия по това време имаше само една партизанка.
Знаехме, че е по-голяма от нас, вече студентка. Полицаите
навярно очакваха, че с арестуването на нейния баща ще
направят нови разкрития и затова ликуваха и се заканваха: „Ще
си каже и майчиното мляко! Сега ще пипнем дъщеря му!” и т.н.
Изтръпнали чакахме да го доведат при нас. Килиите бяха
претъпкани и новите арестувани водеха в общия арест. Но при
нас не го доведоха.
Въпреки, че ни охраняваха строго, когато ни водеха на разпит
или на двора до чешмата или тоалетната, успявахме да видим
бащата на нашата партизанка. Единият път го видях да лежи на
циментовата площадка, непосредствено зад входната врата на
полицейското управление, втория - на мозаичните стълби, които
започваха от входната площадка, третия - на площадката, която
бе след тези стълби и от които се отиваше към втория етаж, към
двора, към килиите и към столовата превърната в арест. Не! Той
не лежеше! Това не е най - точната дума! И на трите места той
бе захвърлен, както се захвърля пребито животно. Свит на
кравай! В дрехи първоначалния цвят и форма, на които не
можеха да се разпознаят. Дребен, слаб, изнемощял, брадясал!
Главата му обрасла със сиво бели косми спластени от кръв и
кал. Неподвижен, със затворени очи. Дишаше ли не можех да
позная, но стон не чувах. Една от моите другарки ремсистка
Цветана Богданова ми разказваше, че видяла рояк мухи да
кръжат около него.
За нашата партизанка знаехме, че е младо момиче, а баща й
така какъвто бе грохнал, немощен старец, който по-скоро
можеше да и бъде дядо, но не и баща. Сега (след 9 септември
1944г.) като пресмятам разбирам, че той е бил не старец, а
около 45 годишен човек, в разцвета на силите си.
Другите арестанти след инквизиции ги връщаха в килиите или
общия арест. Там срещаха пълните със съчувствие погледи на
другарите, грижите на които облекчаваха страданията им. А
него, бащата на партизанката, захвърляха на стълбището,
където всеки минаващ полицай можеше да го хули, рита, тъпче.
Навярно най-тежки за него са били заканите по адрес на дъщеря
му. А може би мъката му е давала сили да търпи, да се бори, да
не каже предателска дума.
Колко сили на духа се е криела в това захвърлено на
циментовите стълби немощно тяло на този полужив „ старец”, та
и пред смъртта му причинена от инквизициите на побеснелите
полицаи не измени на великото дело на партията. Не, той
нямаше вина! Той има заслуга пред народа ни, че първородната
му дъщеря Пръвка бе станала партизанката Бойка, която с
оръжие в ръка бе тръгнала на борба за светлото бъдеще на
човечеството!”, завършва спомените си Ева Казанджиева.
Стефчо КИРИН

(Следва продължение)
Документален разказ: Бащата на партизанката (трета част)
(Продължение от втора част)

Смазан физически, но не и духом, полицията откарала Софрон в

Ломската болница да издъхне. По стечение на обстоятелствата
в болничната стая, където полицаите оставят Софрон Ръбин е
бил и Троян Годев Джелебски. Той е имал възможността да
разговаря с Ръбин в последните дни от живота му, да бъде
свидетел на безобразните полицейски издевателства. Неговите
спомени написани няколко години след 9 септември 1944 г. ми
бяха предоставени от дъщерята на Софрон Ръбин, Бойка
(починала) и които не са публикувани. Нека заедно прочетем
разказа на Троян Годев Джелебски:
„ На 13 юли 1943 г. докараха Софрон Ръбин от полицията в
Ломската държавна болница, където се намирах и аз. Той беше
пребит от бой и не можеше да ходи. Полицаите го замъкнаха до
определения за него креват и го поставиха да легне, Аз се
помъчих да срещна погледа му, да му се усмихна, за да разбере,
че и аз съм арестант като него, но той дори не ме погледна.
Полицаят, който беше на пост си даде нареждането - никои да не
говори, че ще застреля някой и излезе навън да пуши. През това
време аз се помъчих да вляза в разговор със Софрон, но той не
пожела да говори нито с мен, нито с Цветан, политически
арестант заловен от полицията в с. Голинци, Ломско. Вечерта се
досетих, че той не вярва на никой и може да го провокирам.
Дълго упорстваше и чак когато му показах двете си ръце вързани
с белезници за шкафчето, той проговори. Попита ме защо съм
тука. Аз му разправих, че съм заловен като него по политическа
работа от полицията и съм работник в София, не съм искал да
говоря като него и съм си разпорил корема и затова съм докаран
тук да ме лекуват. Той проговори: „Така трябва момче!” Погледна
раните ми и ме погледна топло по бащински. На другият ден ми
отвързаха белезниците и ми казаха да го нахраня. Едвам-едвам
се приближих до неговия креват и се поздравихме отново. На
въпроса ми: „Боли ли те ?” Той отговори тихо: „Навсякъде ме
боли, пребиха ме! Няма да живея!” Поднесох му с лъжица кисело
мляко, което бяха оставили за него, той отказа да яде, помолих
го отново и му казах, че трябва да яде за да живее. Той ме
изгледа строго и отрицателно поклати глава. Отвори си малко
устата, покрай зъбите му имаше съсирена кръв, езика му беше
син, дори черен. Едвам преглътна няколко лъжици кисело мляко
и не можа повече да яде...
Един ден дойде един агент и двама полицаи и от вратата
почнаха да го задирят: „Е, Софроне! Хванахме Бойка, дъщеря ти!
Само те утрепахме от бой, но като си инат така ти се
пада.Тръгнал си против царя и държавата! Стар човек си, па си
не гледаш работата. Е, сега ще те пуснем, па другио път пак
ходи против немците и против царо. Това беше само заради
дъщеря ти, но сега след като я хванахме те освобождаваме.”
Един полицай отвори вратата и извика: „Софроне, искаш ли да
видиш дъщеря ти? Ето я тука...! Всичко беше глупаво и
напразно, той не се обърна към вратата, погледна към мен и се
разбрахме с поглед. През цялото време докато бяха агентите,
нито проговори, нито се обърна към тях, въпреки подигравките и
увещанията. Само когато един полицай застана близо до него и
го попита няколко пъти: „Искаш ли да я видиш, преди да я убием,
тя е заловена?” Той напрегна всички сили и с злоба отговори:
„Не!” После добави: „Не е верно!”
На третият ден му стана още по-лошо. Когато се приближих да го
храня, той отказа. Когато ставах да си отивам, той ми хвана
ръката и каза: „Слушай! Ако останеш жив кажи на Пръвка, че са
ме пребили от бой, как съм умрел и че съм останал верен и не
съм казал нищо. Нека се бори...!”
Вечерта положението му се влоши. Той повтаряше: „Трояне! Ела
до мен! Ела чуваш ли, ела ти ми помогни, повдигни ми главата,
ще ми стане по- добре. Ела, Трояне!” Аз му повдигнах двете си
ръце оковани в железните белезници и му казах, че искам, но не
мога да стана понеже съм вързан и полицаят не иска да ме
отвърже, въпреки моето настояване.”
По нататък Троян Годев Джебелски подробно описва
нехуманното отношение на някои лекари и сестри от Ломската
болница към Софрон Ръбин.
„На сутринта той почна да пада от кревата и понеже нямаше кой
да го вдигне дълго лежеше под кревата. Извиках една от
сестрите-белогвардейка и на въпроса ми защо не му дават
помощ, тя отговори: „Не можем да си харчим лекарствата за вас
комунистите.” Един ден преди да умре съставят протокол за
смъртта на Софрон, с диагноза „ спукана язва”, подписан от
главния лекар доктор Цанков и доктор Каменов.”
„На другия ден - продължава Троян Годев - 19 юли 1943 г. той
едва мърдаше, виках лекарите да му дадат помощ, но никой не
дойде. Протоколът бил вече подписан. Той почина! Погледът му
беше отправен навън през прозореца, ръцете му бяха стиснати в
юмруци. Така умря Софрон Ръбин!”
Разказва Кирил Куздин: „На 20 юли 1943 г. в 17,30 часа в
родното ми село Мокреш се разнесе страшната вест- убит е бай
Софрон от фашистките палачи в Лом. Църковната камбана с
биене потвърди вестта. Тя приканваше населението за последно
сбогом с бай Софрон. Но уви, ето нов ритуал! Колата с която се
предвижваше погребалният ковчег с тялото му бе заобиколена
от внушителна група въоръжени полицаи. Цялата процесия
бързо се предвиждаше към местното гробище, не позволявайки
нито мъже нито жени да го придружат до неговия гроб. Капакът
на ковчега бе закован здраво с пирони. Дори на родната му
майка, на децата, на роднините му не разрешиха да си вземат
последно сбогом.”
Така едва 45 годишен завърши своя кратък, но пълен със
съдържание живот Софрон Михайлов Ръбин от село Мокреш,
Ломско.

Стефчо КИРИН