Тютюн

(Резюме 1)

Първа част

І
Есен е. В лозята е оживено, защото е времето на гроздобера. Там е и Ирина –
дъщерята на Чакъра, старши стражар в околийското управление. Завладяна от всеобщото
въодушевление, тя се впуска в безобиден флирт със сина на народен представител, който
убива времето си при гроздоберачите. Скоро обаче отношението на младежа и
собственото й държане развалят настроението на девойката и тя решава да си тръгне. Не
се обажда на никого, дори на своя братовчед Динко – момче от село, което живее у тях в
малкия град, учи в гимназията и помага през лятото в селскостопанската работа.
Ирина носи кошница с грозде и върви през лозята, по някогашен стар римски път, а
след това по шосето. Есенната картина наоколо навява тъга и девойката се отдава на
мисли за поредното отминало лято, през което не й се случва нищо интересно. Настига я
синът на народния представител, но не я кани в двуколката си, защото това е под
достойнството му: тя е „момиче от народа“, а той – „човек от местния хайлайф“. Ирина
мислено го причислява към множеството „провинциални нищожества”, от които е
обградена. В съзнанието й изплува представата, която гради за бъдещето си – щом
завърши гимназията, ще отиде в София да следва медицина; ще промени средата и начина
си на живот.
Внезапно от унеса я извежда „небрежен и неучтив мъжки глас“. Тя вдига глава и
вижда пред себе си сина на Редингота – бедния учител по латински език. Ирина познава
младежа, намира го за прекалено мрачен и необщителен. Той е дребен и слаб, с бледо
лице и хлътнали тъмни очи, с остър поглед; след завършването на гимназията не се
занимава с нищо определено. Образът му не се покрива с представата на Ирина за
идеалния мъж, лишен е от страстта, която трябва да излъчва човекът, в когото тя ще се
влюби. И въпреки това у него има нещо, което предизвиква смущение и го прави различен
от всички младежи в града.
Измачкан и прашен, с книга в ръка и вестници в джоба на сакото, той се обръща
към нея грубо и пренебрежително, така както баща му се отнася към ученичките. Взел я е
за продавачка на грозде. Ирина гневно му обяснява, че греши. А младежът като че ли едва
в този момент я забелязва наистина; вижда износените й дрехи и красотата й; гледа я с
удивление. Изненадващо раздразнението на девойката не се засилва. Тя му предлага
грозде, разменят няколко думи за книги и тръгват заедно към града. Момъкът се
представя като Борис Морев и пояснява чий син е. Говорят за успехите на Ирина по
латински и за странностите на Редингота. Девойката казва кой е нейният баща и бърза да
обясни, че не се срамува от него, докато Борис уточнява, че смята своя за „смешен“. Това
дава повод на гимназистката да сподели мнението си за необходимостта да се учи
сериозно мъртвият език. Момъкът я слуша, впечатлен е от начина, по който изразява
мислите си, но не изпитва вълнение. Огорченията на бедността и нерадостното детство са
го направили неспособен на силни чувства. Той изглежда равнодушен и когато на раздяла
предлага да се срещнат отново на следващия ден. Ирина приема предложението силно
смутена, объркана.
Смущението и объркването на девойката продължават и когато се прибира у дома,
съпроводени вече с приятно вълнение. Тя мисли не е ли твърде дръзко от нейна страна да

1
Забележка: Резюмето е на първата редакция на романа „Тютюн“ (1951 г.).

1
определи същото място при бряста за предстоящата среща; изпитва желание да се хареса
на Борис. Чете една от книгите, които я пренасят в други светове, помагат й да оцени
собствените си достойнства, да изгради свой идеал за любовта, да разбира хората около
себе си, но да се чувства различна и да мечтае за приказно бъдеще.
Вечерта баща й се прибира от работа. Той е едър мъж, около петдесетгодишен;
човек от село, но с „благороден и властен вид“. Майка й е дъщеря на беден занаятчия от
Македония; грижовна стопанка и умела домакиня; красива жена. Домът им е скромно
обзаведен, но чист и подреден. Семейството води „прост и щастлив живот”. Прехраната
Чакъра осигурява със заплатата си на старши стражар и с лозето и тютюневата нива,
които обработва. Спестил е пари за следването на дъщеря си. Атмосферата по време на
вечерята е особено приятна, както обикновено. В хода на разговора бащата неочаквано
пита Ирина дали познава синовете на Редингота. Поводът е, че генерал Марков – директор
на местния клон на тютюневата фирма „Никотиана“, смята да назначи един от тях на
работа. Най-малкият, Стефан, е изключен от гимназията. Най-големият, Павел, е
комунист, лежал е в затвора. Става въпрос за средния. Ирина бърза да каже, че е добре да
го назначат; той няма връзки с комунистите. На Чакъра му става неприятно, че дъщеря му
очевидно познава този човек и говори с вълнение за него. Разговорът приключва. Ирина
помага на майка си да разтреби, а след това на баща си да прибере низите с тютюн. После
се прибира в своята стая, чете до късно и дава воля на въображението си, което някак
неусетно слива представата й за идеалния мъж с образа на Борис Морев.
На другия ден момичето спи до късно. Няма задължения вкъщи, защото майка й не
позволява да върши тежка работа, за да не загрубяват ръцете й. Не изпълнява заръката на
баща си да отиде сутринта на лозето, като се оправдава, че има домашни. Трябва да излезе
следобед заради срещата. Малко гузна, девойката запълва времето с четене на любимите
си романтични книги.
Ирина тръгва за своята среща облечена скромно, за да не събуди подозрение.
Върви към лозята смутена и объркана. Борис вече е на уреченото място, спокоен, вглъбен
в своето четиво. Изненадва се, че я вижда толкова рано, и я поздравява за умението да
избягва „излишни конфликти“, като се съобразява със строгите правила, налагани от
родителите й (да не закъснява вечер). Девойката обяснява, че го прави, защото ги обича;
после се опитва да излъже, че това не е първата й подобна среща, но е разобличена. По
предложение на Борис отиват на по-усамотено място, за да не дават повод за одумки.
Разговорът им стига до темата за нейното бъдеще – ще учи медицина; няма да се омъжи,
преди да завърши университета; има желание да работи в „далечни, южни страни“. По
повод на последното младежът споменава брат си комунист, който е в Южна Америка;
упреква го, че е донесъл много страдание на „варварски, ужасно“ бедното им семейство и
е увлякъл по своята „глупава идеология“ и най-малкия брат. Борис казва, че основното му
занимание в момента е да изучава тютюневия бранш, но не споделя с Ирина какви са
големите възможности за него там, защото смята, че едно момиче не може да го разбере.
Заради недоизказаното тя наистина не разбира и малко дръзко определя амбицията му
като „съвсем безнадеждна“, а после неуверено допуска, че може и да успее. Следват
кратко мълчание и... първата им целувка.
След срещата Борис мислено оценява преживяното по количество, както е
обичайно за него – „малко любов“. По принцип не отдава голямо значение на
отношенията си с жените, гледа на тях като на мимолетно удоволствие и загуба на време.
Не разбира, че този път се случва нещо различно. Скоро вече не мисли за Ирина, а за
нищожността на хората, които го обграждат, и за своята решимост да продаде (на висока
цена) душата си, за да изплува над тях. Докато е работил за кратко в тютюнев склад, в
съзнанието му се е появил „златният мираж на тютюна“, завладял го е изцяло. Оттогава

2
той има своя единствена цел – не просто да се измъкне от унизителната бедност, а да се
сдобие с богатство, сила и власт, чрез тютюна (но не като го обработва, а като управлява
индустрията). Въпреки усърдието си или по-скоро заради него е уволнен от склада, но се
надява на канцеларска служба в „Никотиана“ – нова възможност да се учи и да намери
стремителния път нагоре. Затова решава да потърси генерал Марков и да разговаря с него
за назначението си. Намира го да играе табла в едно кафене и преценява, че е по-добре да
не го безпокои. Прекосява модерния център на града и се прибира в бедняшкия квартал, в
паянтовата къща на семейството си.

ІІ
Една година след постъпването на Борис като „стажант от интелигентните
безработни“ в склада на „Никотиана“. Ирина е завършила гимназията „с пълно отличие“ и
се подготвя за университета. Животът в малкия град тече постарому – монотонно
ежедневие, нарушавано от време на време от някое македонско убийство или арест на
комунисти.
Спокойно е и в дома на Чакъра, до един горещ августовски ден, когато старшията е
обзет от много лошо настроение и се държи грубо както в службата, така и вкъщи. Скоро
домашните разбират причината за неговия гняв – научил е за срещите на дъщеря си с
„един вагабонтин“, с Рединготчето. Признанието на Ирина поражда още по-голямо
напрежение, а заявлението й, че с Борис нямат „никакви планове“, кара Чакъра да изгуби
самообладание. Според неговите строги, консервативни разбирания това означава само
едно – дъщеря му е „никаквица“, „леко момиче“, което се е оставило да бъде подведено от
един „самохвалко и лентяй“, „поплювко“, който „бълнува за милиони“. Бащата знае, че с
тези думи наранява достойнството на чувствителната си дъщеря, и се надява те да й
подействат отрезвяващо. След като той отново отива на работа, майката се опитва да
успокои огорчената девойка и да разбере какво се случва с нея. Майчината нежност
предразполага момичето през сълзи да сподели смелите планове на своя любим за
бъдещето и това, че той има сериозни основания да не напуска „Никотиана“, да не приема
високоплатената длъжност, която му предлагат в централата на „Източни тютюни”.
Жената на Чакъра си спомня изнурителния труд в тютюневите складове, където е
работила като млада; спомня си и малцината предприемчиви хора, които не са се спрели
пред нищо и са натрупали богатства благодарение на тютюна. Тя обаче се пита дали
Рединготчето може да е един от тях и дали дъщеря й трябва да се обвърже с такъв човек.
Майчината обич и загриженост я карат да посъветва Ирина да прекрати засега
отношенията си с него. Това предизвиква гневно упорство от страна на девойката.
Разговорът приключва, а тя се прибира в стаята си и продължава да плаче, защото дълбоко
в себе си знае, че баща й е прав; защото не е уверена доколко истински са отношенията
между нея и Борис и доколко чисти и реалистични са плановете му за бъдещето. Но
всички тези съмнения не й помагат да преодолее силното влечение, което изпитва към
младия мъж, и да забрави вълнуващите моменти с него. Ирина тръгва силно притеснена за
поредната им среща в малка сладкарница.
По пътя девойката продължава да е измъчвана от противоречиви мисли и чувства.
Когато сяда до Борис и стиска ръката му, не успява да сдържи сълзите си. Споделя, че
баща й е научил за връзката им, и след това замълчава, защото съзнава, че не може да
предложи решение на проблема. Борис приема думите й външно спокоен, но се чувства
притеснен от създалата се ситуация. Решава, че това е подходящият момент да сложи край
на отношенията им – нещо, което всъщност отдавна обмисля. Изтъква като мотиви
нейното следване в София и своето все още нестабилно положение. Ирина е завладяна от
усещане за безсилие и горчивина. По нейно желание си уговарят още една, последна

3
среща при параклиса. Борис й казва, че тръгва, защото на следващия ден в склада
пристигат чорбаджиите и трябва да сложи нещата в ред. Генерал Марков отсъства и
младият мъж се надява да бъде забелязан от Спиридонов – собственикът на „Никотиана“.
Ирина знае, че този човек има голямо влияние и власт. Споменаването на името му
предизвиква у нея безпокойство и неприязън. Мислено допуска, че плановете на Борис
може да не са съвсем нереалистични.
След като свършва работата си в околийското финансово управление, Борис се
отправя към склада. Минава през „чаршията“ на крайните квартали и по най-бедните
градски улици. Мисли колко различни са перспективите пред него в този момент в
сравнение с възможностите му преди една година. Стига до модерните многоетажни
складове, сред които най-голям е складът на „Никотиана“ – могъщата компания, която
първа е започнала да търгува извън България и Гърция. Заслугата за това е на
Спиридонов. А облагите не са за производителите и работниците, както и всички други
придобивки – красивата градина, просторната ливада, изисканата къща (някога семейно
жилище на Спиридонови). В момента директорът Марков за пореден път отсъства и
служителите от администрацията не са на работните си места. При появата на Борис
настъпва „враждебно мълчание“, касиерът не крие неприязънта си към младия мъж и
двамата си разменят жлъчни реплики. Синът на Редингота знае, че всички го ненавиждат,
но това не го трогва. Той е доволен, че се съобразяват с него и му се подчиняват. Високите
цели, които си е поставил, не се постигат с „топлите и сърдечни качества на обикновените
човеци“, а с безразличие към околните, с егоизъм и безскрупулност. Именно затова Борис
се държи самоуверено, надменно и грубо. Преминаването му през задушните, изпълнени с
отровни изпарения помещения, в които протича технологичният процес, предизвиква
смут; помощник-майсторът започва да ругае хората, че не работят бързо и качествено.
Борис забелязва нов денкчия – Макс Ешкенази, пристигнал от София, препоръчан от
главния експерт Костов; записва го в тефтерчето си като „подозрителен“. След това влиза
в словесен сблъсък с по-малкия си брат Стефан, който, заедно с други изключени заради
комунистическите си увлечения гимназисти, работи в склада и не се отнася сериозно и
отговорно към задълженията си. Според Борис назначаването на тези младежи е „една от
най-големите глупости на директора“; те са „гамени“, срещу които трябва да се прилагат
най-строги „полицейски мерки“, за каквито ще настоява, ако стане „тютюнев магнат“.
Когато приключва обиколката си по етажите, младият мъж задрасква в тефтерчето си
имената на четирима работници, които трябва да бъдат уволнени, за да не забележи
Спиридонов ненужни хора в склада.

ІІІ
Спиридонов пътува в открит автомобил към малкия град с дъщеря си Мария и
нейната приятелка Зара. Тютюневият магнат, когото близките и чиновниците във фирмата
наричат татко Пиер, наближава 60-годишна възраст, има здравословни проблеми, но
изглежда добре, външността му е все още привлекателна, съхранил е своята жизненост.
Той е интелигентен и прозорлив, умее да преценява хората и ситуациите. Направил е
състояние и благодарение на склонността си към рисковани начинания. Осигурява на
любовниците си добър стандарт на живот, но не проявява лекомислена щедрост.
Двете му спътнички са близки приятелки, но много различни една от друга. Мария
е умна и проницателна, но с безлична външност, за която не полага особени грижи. Тя е
наследила някои от чертите на баща си, но няма неговия темперамент; склонна е към
меланхолия, самовглъбеност и студено безразличие спрямо околните. Бледото лице,
пепеляворусата коса и тъжните, лишени от блясък очи допълват образа на тази хладна,
затворена в себе си млада жена, която, ако може да избира, би живяла в тишина и

4
уединение близо до природата. За да се справи със заобикалящия я свят, Мария създава
„формули“, чрез които изгражда привидно благоприлична представа за поведението и
действията на другите – докато родителите й живеят заедно, тя създава илюзия, че
любовникът на майка й идва в дома им заради нея; преструва се, че се смята за
привлекателна, и не поставя в неудобно положение множеството мъже, които й се
обясняват в любов и й правят предложения за женитба заради богатството на баща й и пр.
Това я отегчава и изтощава. Тя е притъпила усещането си за добро и зло; чувства се „нито
щастлива, нито нещастна“; живее със съзнанието, че е „сива, никому непотребна вещ“.
Почти във всичко Зара е нейна противоположност – лекомислена и някак повърхностна;
цветна, много привлекателна. Мургавото лице и тъмните очи, елегантното модно облекло
и грижливо поддържаният външен вид, закачливото и освободено държане създават
впечатление за порочна красота. Младата жена е дъщеря на бивш народен представител,
принадлежи към „бедния хайлайф“ и трезво е преценила, че трябва да направи „тъмни
компромиси“, за да се омъжи за подходящ човек – „богат и весел“, преодолял
пуританската ограниченост на дребната буржоазия. След известни терзания заради
приятелството си с Мария, тя решава да се възползва от възможността и да флиртува с
баща й. Това налага по време на пътуването дъщерята на Спиридонов отново да създаде
една от своите „формули“ – да се преструва, че двете полагат усилия да разсеят татко
Пиер, да му помогнат да се разтовари от тежкото ежедневие, изпълнено с работа и много
проблеми. Наследницата на тютюневия магнат изпитва съчувствие към Зара, но признава
пред себе си, че няма смисъл да се съпротивява, защото приятелката й е жена, осъдена „на
падение, на безпътица, на хаос от унижения“; просто трябва да потърси нова „формула“,
за да прикрие зад привидно благоприличие новата връзка на баща си.
Скоро след пристигането на Спиридонов напрежението в местния клон на
„Никотиана“ спада, защото става ясно, че чорбаджията е дошъл по-скоро на разходка и не
се интересува от работата. Генерал Марков не успява да се срещне с него; ядосва се на
Борис, че не го е уведомил за посещението, и го уволнява.
Татко Пиер и неговите придружителки се настаняват в старата семейна къща до
склада. По време на обяда се стига до очакваното решение Зара да стане секретарка на
Спиридонов и дори да замине с него при предстоящото му пътуване до Гърция. Мария
категорично отказва да се присъедини към тях. Тримата се оттеглят да си починат. Но
двете млади жени не успяват да заспят, запалват цигари и провеждат кратък разговор за
уж безобидния флирт на Зара със Спиридонов и за пътуването, като всяка от тях умело
прикрива онова, което мисли наистина. Мария излиза, иска да остане сама.
Дъщерята на Спиридонов тръгва към ливадата и минава покрай млад мъж, седнал
на една от пейките в градината. Той е облечен в износен костюм. Кимва й с глава, а
вниманието на девойката е привлечено от красивото му лице, острия поглед и студеното
излъчване. Дори се обръща да го види отново и е поразена от иронията, която забелязва в
очите му. Тя прекарва следобеда на открито, отдадена на красиви и тъжни спомени за
детството си, на мисли за настоящето и за нервното заболяване, от което страда и с което
вече се е примирила. Доволна е, че в следващите дни ще бъде сама и ще може да свири на
пиано, без някой да я слуша.
На връщане към къщата вижда, че непознатият е все още на същото място, и това я
озадачава. Той тръгва към нея с очевидно намерение да я заговори, да поиска нещо.
Мария има възможност да разгледа по-добре лицето му и установява, че студенината,
която е усетила преди, е израз на решителност и силна воля. У нея се появява чувството,
че това лице й е познато; съзнава, че всъщност това е лицето на мъжа, когото винаги е
искала да срещне; не може да отмести погледа си. Борис казва, че иска да види господин
Спиридонов, и пояснява, че е чиновник от фирмата, уволнен сутринта. С прозорливостта

5
си младата жена го преценява като „премного амбициозен и уверен в качествата си“;
изпитва съчувствие към него, но не го показва и му дава съвет да се обърне към
директора. Той й отговаря, че не става въпрос само за уволнението, а и за интересите на
„Никотиана“. Дава й да разбере, че няма да се откаже от намерението си за среща с баща
й, а тя запазва привидното си безразличие. Борис иска да запознае генералния директор
със своя план и с разчетите си за масово въвеждане на тонгата 2 във всички складове на
фирмата. Той знае, че идеята му е значима, но трябва да стигне до човека, който може да я
оцени. А Мария го подлага на изпитание, защото не може да е сигурна, че наистина е
различен от мъжете, които тя познава. Накрая девойката казва, че ще говори с баща си, а
младежът приема думите й с умерена вежливост.
Дъщерята на Спиридонов влиза в къщата развълнувана, с „радостно усещане за
откритие“, каквото не е изпитвала от детските си години. Баща й и Зара пият чай и се
забавляват. Те забелязват оживление у младата жена и силно се изненадват от упорството,
с което тя настоява татко Пиер да се срещне с уволнения чиновник. Показването на
емоции е нетипично за Мария и означава, че с нея наистина се случва нещо особено. Баща
й разбира това и дори приема предложението й да покани непознатия на чай. Лично го
повиква да влезе.
С усета и опита си Спиридонов бързо определя Борис като „дързък и хладнокръвен
младеж“, „тактичен и студен хитрец“, вероятно „енергичен и работлив“; установява, че е
„приличен, почти хубав“ на външен вид. Това са достойнства, които татко Пиер високо
цени. Мария също наблюдава мъжа, вижда, че той остава все така хладнокръвен и
умерено почтителен. Борис отговаря на въпросите на генералния директор, без да навлиза
в дребнави подробности за себе си, уволнението и междуличностните конфликти в
местния филиал на фирмата. След това представя вижданията си за работата ясно,
задълбочено и последователно, обективно и аргументирано. А Спиридонов открива у него
себе си и чува идеите, които самият той има, но е твърде уморен, за да ги разработи и
осъществи; съзнава, че е намерил човека, на когото да повери „Никотиана“.
Изложението на Борис приключва. След кратко мълчание Спиридонов казва, че
отличният му план вероятно няма да бъде реализиран заради непостоянното поведение на
немските им партньори, но младият мъж от този момент е назначен в централата на
фирмата, като помощник на главния експерт Костов. Генералният директор добавя, че е
прозрял скритите му намерения – да се издигне, да установи контакти извън страната и да
започне да работи сам; когато Борис наистина е готов за това, Спиридонов ще го
подкрепи; но дотогава иска от него лоялност и открити отношения. Докато слуша думите
му, Мария забелязва, че по лицето на Борис се изписва вълнение, каквото тя не би могла
да предизвика.
След срещата Борис се чувства изтощен от усилията да прикрива вълнението си и
извисен над всичко и всички около себе си. Не обръща внимание нито на заканите на
генерал Марков, че ще бъде изхвърлен от склада, нито на подмятанията на главния
майстор Баташки за посещението при Спиридонов и за „малко партидки, комисионки“,
които могат да направят заедно. Прибира се в потискащо бедния дом на родителите си.
Баща му го посреща с обичайния сарказъм и двамата си разменят остри, обидни думи.
След оскъдната вечеря и новината, че има писмо от Павел (която вълнува само жената на
Редингота и Стефан), Борис споделя насаме с майка си за своя успех.
През следващите дни новоназначеният помощник на главния експерт на
„Никотиана“ е зает с обобщаването и представянето в писмен вид на плана за въвеждане
на тонгата и с реорганизация на работата във фирмата. Стефан успява да надникне в

2
тонга – вид манипулация, разпределение на тютюневите листа по качество

6
записките и да разбере какъв е замисълът му. Между двамата избухва остра разпра. Борис
нарича брат си „подлец“ и дори заплашва, че ще го вкара в затвора.

ІV
Евреинът Макс Ешкенази е образован човек, увлякъл се по философията и
комунистическите идеи, докато следва търговия в Германия. Откъснал се е от близките и
средата си, живее на квартира и работи в склада на „Никотиана“. Една сутрин той разбира
от хазайката си, че около миналото и възгледите му са се появили подозрения. Но не
обръща внимание на това, а се съсредоточава върху задачата си да проучи Стефан.
Провежда продължителен разговор с младежа и му обяснява, че през следващата година
градският комитет на комунистите няма да му възлага отговорна работа заради
главоломното издигане на неговия брат и съмненията, които то поражда.
Това издигане има и други последици. Генерал Марков подава оставка. За директор
на местния клон на „Никотиана“ е назначен главният майстор Баташки.
Тютюноработниците, а и останалите хора в малкия град започват постепенно да се
отнасят с уважение към Борис и дори към учителя по латински. Редингота твърди, че
винаги е „имал вяра“ в сина си. Ирина научава от баща си слуховете за предстоящата
женитба на Борис и дъщерята на Спиридонов.
След заминаването на татко Пиер и Зара за Гърция Мария остава сама. Прекарва
времето си в свирене на пиано и разходки. Борис се отдава на работа – прави дръзки
реорганизации в местния клон на фирмата, с които намалява значително разходите;
подготвя се за реализацията на своите големи планове. Младата жена кани Костов на
гости и му представя неговия нов помощник. Главният експерт, ерген и известен донжуан,
познава добре Мария и разбира, че е увлечена по Борис. Той е искрен с нея и споделя
открито впечатленията си – подходящ за поста и „студен като камък“. А дъщерята на
Спиридонов признава, че харесва всичко у него. Като изпраща Костов за София, тя се
обажда по телефона на Борис с покана за чай.

V
Ирина вече е студентка в Медицинския факултет. В студен есенен ден тя е на
поредното упражнение в една от дисекционните зали. Работи заедно с Чингис – беден
младеж с левичарски идеи, и Бимби – елегантен и изискан, с не особено сериозно
отношение към ученето, член на прогермански ориентираното дружество „Братството“.
Дъщерята на Чакъра е сериозна и отговорна, създала е впечатление у състудентите си на
надменна и необщителна млада жена. В залата е много шумно, всички са в приповдигнато
настроение заради предстоящия празник на университета. Ирина разбира, че няма да може
да се съсредоточи в работата, и си тръгва. С нея излиза и Бимби. Кани я да отидат заедно
на тържеството в театъра на следващия ден. Обещава да уреди покани и да я запознае с
госпожица Дитрих – служителка в немската легация. Ирина приема само за да се откъсне
поне за кратко от мрачните мисли и самотата.
Когато се прибира, хазяите й съобщават, че я е търсил един фелдфебел-школник.
Това е нейният братовчед Динко, който е в школата за запасни офицери. Оставил е
бележка, че на следващия ден ще се отбие отново и я моли да се разходят заедно. Ирина
изпитва досада, но решава, че ще приеме поканата му.
Тържеството в театъра преминава безинтересно за Ирина. Госпожица Дитрих се
оказва непривлекателна и студена жена, елегантно облечена, с изискано, кокетно държане.
Студентката отказва да й гостува. По-късно Бимби я упреква, че е сгрешила, защото
близките отношения с германката са полезни. Ирина не се съгласява с него и той я
обвинява, че е повлияна от възгледите на Чингис. Двамата се уговарят вечерта да отидат в

7
ресторант „България“. Младата жена е доволна, защото преди време е видяла в
заведението да влизат Борис и Мария.
Ирина обядва с Бимби, а следобеда излиза с Динко. Братовчедът й споделя
плановете си – няма да учи във Военното училище, въпреки че има предложение; ще стане
учител на село. Девойката не скрива, че не одобрява решението и комунистическите му
идеи; държи се студено и иронично. А той за пореден път й признава, че я обича. Това
предизвиква гняв у Ирина и слага край на срещата им.
Вечерта Ирина и Бимби отиват в ресторант „България“. Младият мъж я въвежда в
някои от актуалните тенденции в модата и в светския живот. На съседна маса са Зара и
Хайлборн – трети секретар на немската легация. Студентката по медицина научава от своя
придружител за значимостта на контактите във висшите кръгове, които могат да
осигуряват успешни сделки и добри приходи, ако притежаваш „приятна външност, добри
маниери и такт“ (като Зара например). Вечерят и след това танцуват. Ирина е замаяна от
изпитото вино, но знае, че няма да си позволи нищо повече със своя състудент освен
притискането по време на тангото. Бимби й предлага сътрудничество – заедно ще бъдат
особено убедителни и ще могат да използват пълноценно контактите и опита му. Тя
предпочита да не го разочарова веднага с отказ. Отклонява предложението му да
продължат вечерта в бара, но когато вижда отвън колата на Борис, променя своето
решение, без да разкрива мотивите си.
На една от масите в бара е дъщерята на Спиридонов в компанията на съпруга си и
на Костов. Погледите на Борис и Ирина се срещат, двамата се поздравяват с леко кимване.
Бимби забелязва това и е особено настоятелен да разбере доколко близки са отношенията
на състудентката му с нейния издигнал се съгражданин. Той не прикрива неприязънта си
към зетя на татко Пиер. А Ирина не разкрива тайната си. Тя приема поканата за танц на
барон Лихтенфелд (шеф на експортното и ревизионно бюро на Немския папиросен
концерн в България), а след това германецът сяда на тяхната маса. Борис ги наблюдава и
си спомня срещите край параклиса. А у Мария се заражда подозрение.

VІ
След смъртта на Спиридонов Борис Морев става генерален директор на
„Никотиана“. С размах, последователно и безскрупулно той продължава да осъществява
плановете си. Държи се студено и високомерно, действа решително и всява
страхопочитание и напрежение у околните. Предвижда предстоящата криза и взема
мерки, за да не претърпи фирмата значителни загуби. Успява да изнуди един от братята
Барутчиеви (Барутчиев-младия) да използва голямото си влияние върху немците и да
уреди така нещата, че „Никотиана“ да стане основен партньор на Немския папиросен
концерн. В привидно добри отношения е с Костов, но не отстъпва пред него от позициите
си. Участва в тайна среща на магнатите от тютюневия бранш, наясно е със същността и
намеренията на всеки от тях и има авторитет в тази общност. На съвещанието
конкурентите не успяват да се обединят около идеята за съвместен отпор на Немския
папиросен концерн, но всички са на мнение от пролетта да се въведе тонгата.

VІІ
Докато пътува и наблюдава снега, Борис си спомня безрадостното си детство и
недоимъка. Прибира се със задоволство в луксозния си дом. В салона го чака Зара, която
събира за него информация от немците, с които общува. Той се държи студено и след
няколко разменени реплики й казва, че знае за нейни двойни игри. Грубо й заповядва да
освободи още на следващия ден апартамента, подарен й от татко Пиер. Зара е отчаяна и
признава, че с Кршиванек (австриец, зет на немски министър) устройват „шантаж“ на

8
Прайбиш (служител в Немския папиросен концерн), а тя може да обърне нещата в полза
на Борис. Той приема, като в замяна обещава да й прехвърли собствеността на
апартамента. Изпраща я и се обажда на Барутчиев-младия да му уреди среща с Фон Гайер
– директор за Югоизточна Европа в Немския папиросен концерн. Мисълта му е заета
изцяло от реалната перспектива да стане най-богатият човек в България.
Мария пресреща съпруга си на стълбите към втория етаж. По поведението и
погледа й той разбира, че е чула разговора му с някогашната й приятелка. Дъщерята на
Спиридонов го упреква, че постъпва подло. Тя настоява веднага да прехвърли
собствеността на жилището на Зара, да не я изнудва. Борис привидно се съгласява. Той е
притеснен от празнотите и моментите на нелогичност в разсъжденията на Мария, които
напоследък като че ли зачестяват. Изпитва съжаление към нея, но у него се заражда и
усещане за отегчение, за физическа непоносимост.

VІІІ
Фон Гайер, барон Лихтенфелд и Прайбиш живеят във вила под наем. В съботното
утро баронът се събужда с обичайната за него неохота и раздразнение. Той се чувства
унизен и подценен заради работата, която трябва да върши. Дразнят го педантизмът и
взискателността на Фон Гайер и това, че е поставян наравно с обикновен служител и
човек без аристократичен произход като Прайбиш. Фон Гайер му прави остра забележка,
че е разкрил присъствието им с посещението си в местен бар и че е в контакт с
Кршиванек.
Работят до обяд. След това Фон Гайер разяснява насаме на Прайбиш какво трябва
да направи, за да изпълнят плана за злепоставяне на Кршиванек, който ги клевети в
Берлин, и отива на обяд у Барутчиев, където е поканен и Борис.
Вечерта Прайбиш се справя със задачата да снима Кршиванек в „пикантни“ пози с
присъстващите дами. Зара занася тайно фотоапарата на Фон Гайер. Той прекратява
демонстративно веселбата и заплашва зетя на министъра, че ако продължава да им пречи,
ще изпрати снимките в Берлин. Лихтенфелд разбира, че австриецът е имал подмолни
намерения, които са осуетени, и излива гнева си върху него. Изхвърля го навън заедно с
придружителката му.

ІХ
Привечер в кръчмата в село Средорек стои угрижен Стоичко Данкин – бедняк,
чийто кон е умрял предния ден. Той е дошъл за брашно. Кръчмарят Джони – стар негов
боен другар, му дава на вересия. Той изкупува тютюн за „Никотиана“ и щом вземе
тютюна на Стоичко, удържа дължимата сума.
На една маса тихо разговарят двама непознати, подозрителни за селяните мъже –
Макс Ешкенази и Стефан Морев. Скоро към тях се присъединява Фитилчето – касиер на
местната кооперация. Поръчват ракия, говорят известно време, след това Фитилчето отива
с неохота да се преоблече, за да ги води до село Шишманово. Макс и Стефан забелязват,
че се бави много. Комунистите му нямат вече доверие – оженил се е за чорбаджийска
щерка и се е променил.
Пътьом тримата мъже се отбиват у Динко, където са двуколката и конят им. Динко
ги предупреждава да не се доверяват на Фитилчето. Тръгват за Шишманово. Не след
дълго чуват в далечината вълчи вой. Макс и Стефан приготвят оръжието си, за да се
справят с глутницата. Касиерът е много уплашен. Но преди да се появят зверовете,
мъжете попадат на Стойне – сина на Стоичко Данкин, почти премръзнал от студ на едно
дърво. Макс и Стефан му се притичват на помощ. Той успява тихо да им каже, че са
предадени от Фитилчето. Вълците нападат двуколката, в която е само касиерът. Макс и

9
Стефан стрелят. Когато глутницата се отдалечава, става ясно, че Фитилчето е убит от
куршум.

Х
Първи май е. Лекциите в университета са осуетени заради сблъсъци между
младежи с комунистически възгледи и полицията по улиците около Ректората. Ирина се
прибира, чете вкъщи, после в библиотеката и като излиза оттам, се отправя към
ресторанта, в който обикновено вечеря. Неочаквано до нея рязко спира кола и тя вижда
Борис. Обземат я противоречиви чувства. Той не се е променил външно и все така силно я
привлича. Точно затова през изминалите три години от раздялата им тя е изпитвала
пустота и безразличие към света, отказала се е от романтичните си мечти и вече вижда
бъдещето си свързано с научна работа, със спокоен и уединен живот.
Двамата вечерят заедно и после той настоява да идат в дома му. Тя категорично
възразява, за нея това е безумие. Недомлъвките, с които Борис й говори, пораждат
недоумение, но я карат да си спомни слуховете за коварната болест на Мария. Дъщерята
на Спиридонов, която е осигурила на Борис богатство и власт, е наистина в много тежко
състояние. Ирина вижда, че не е останало нищо от нейната изисканост и одухотвореност.
Мария е изгубила разсъдъка си и зависи изцяло от грижите на болногледачката. Живее в
свой объркан свят, с неясна представа дори за самата себе си. Мисли, че е велика
пианистка, и изпълнява „концерт“, който всъщност е странна какофония. Образът на
Ирина предизвиква краткотрайно връщане на разума на болната и тя побягва по стълбите
към спалнята си.
Борис обяснява на Ирина защо я е довел в дома си – за да разбере желанието му да
се разведе и да се ожени за нея. Младата жена забелязва признаци на вълнение и нежност
у него, но категорично отхвърля предложението. Смята, че не могат да направят нищо
такова, може да му бъде само любовница. Поставя своите условия – не е съгласна да бъде
„поддържана жена“, не иска той да й купува жилище, а само да наеме малък апартамент, в
който да се срещат.

ХІ
Поради заболяването на Мария апартаментът на Костов се е превърнал в място за
срещи с явни и тайни партньори на Борис и на „Никотиана“. Това дразни главния експерт
на фирмата, който се чувства отегчен, изморен и самотен. Той не одобрява
безскрупулността и ненаситността на наследника на татко Пиер и му предвещава
нерадостно бъдеще.
Кризата засяга чувствително тютюневия бранш. Борис е действал прозорливо,
успял е да си осигури благоразположението на Немския папиросен концерн и се опитва да
се възползва от слабостта на конкурентите си в България. По негово указание Костов
посещава болния Барутчиев и му предлага да им продаде свои партиди на много ниски
цени. Получава категоричен отказ, но изпива чаша коняк и изслушва мнението на
домакина за егоизма, който ще погуби света, и за Борис, чиято гибел е предопределена,
защото е „морално тъп човек“. Генералният директор на „Никотиана” е недоволен и
изненадан, че предложението му не е прието. Същевременно той се чувства застрашен от
конкуренцията на нови фирми и се стреми да поддържа стабилни връзките си с немците,
като им осигурява медийна и политическа подкрепа.
След срещата с Барутчиев Костов още по-ясно съзнава колко „мръсни и
безнадеждни“ са поведението и действията на неговия шеф. Мислите му се насочват към
жената, с която Борис има връзка. Застаряващият ерген открива у нея нещо „прекрасно,
топло, сърдечно“; съжалява, че самият той не е срещнал такава девойка; признава пред

10
себе си, че не би напуснал фирмата в този момент само защото това ще го лиши от
възможността да вижда Ирина.
Костов посреща в апартамента си министъра на вътрешните работи, който има
лични интереси в тютюневия бранш. Политикът успява да уреди изкупуването на
некачествени партиди тютюн срещу освобождаването на Стефан, който е бил арестуван
предната вечер.
На следващия ден предстои да започне приемането на тютюна в Х. Към града
пътуват в един автомобил Фон Гайер, Лихтенфелд, Прайбиш и генералщабният майор от
Райхсвера Фришмут, а в друг – Борис и Костов. В колата генералният директор и главният
експерт на „Никотиана“ уточняват последни подробности по посрещането на немците и
предстоящата работа. В разговора за пореден път проличава явният сблъсък на
характерите и разбиранията им. Костов отказва предложението на Морев да стане негов
съдружник във фирмата, като открито заявява, че се срамува да е такъв. В същото време
Лихтенфелд изказва пред Прайбиш възмущението си, че българите не ги посрещат
подобаващо, не им осигуряват добри условия и развлечения. А Фон Гайер (който е бивш
летец от бойна немска ескадрила) и Фришмут са заети да разглеждат карта на българските
пътища и да обсъждат възможностите за разполагане и придвижване на военна техника.
Посрещането и обядът в някогашния дом на Спиридонови са на високо ниво, дори
баронът остава доволен. Но по време на следобедната почивка той продължава да
негодува пред Прайбиш от скуката и работата, които възприема като накърняване на
аристократичното му достойнство. За пореден път е раздразнен от „плебейските“
разбирания на събеседника си, позволява си да критикува на висок глас
националсоциалистите. За щастие, думите му не стигат до ушите на Фон Гайер, който в
съседна стая се е отдал на мечти за могъща Германия и на тревоги, породени от мисълта
за възможно поражение на тази велика сила.
След почивката на двора Лихтенфелд наблюдава похотливо излизащите от склада
работнички и насаме дава на Костов да разбере, че би се отказал от желанието да му
организират лов на мечки, ако домакините устроят забавление с местни девойки. А
главният експерт привидно приятелски и равнодушно го насочва къде в града би могъл да
намери „улични жени“.
На следващия ден Борис приема група безработни, които молят да бъдат назначени
в склада. Той ги изслушва с отегчение и нарежда на Баташки да се приемат на работа
десет души, в т.ч. и тримата, с които е разговарял. А в града има хиляда и осемстотин
безработни.
На третия ден генералният директор на „Никотиана“ обядва у родителите си, в
новата къща, която им е построил. Гостуването преминава привидно спокойно. Борис и
Стефан проявяват търпимост един към друг, за да не нараняват майка си. Тя не е
щастлива, че се е спасила от бедността. Страда заради болестта на Мария и мъката, която
мисли, че тази болест причинява на Борис; заради Павел, който е във Франция и смята да
вземе участие като доброволец в испанската война; заради Стефан, който не живее с
родителите си, опитва се да се справя сам и е поел по опасен път. А мъжът й вече е друг
човек – с голямо самочувствие и влияние в града, болен от артериосклероза.

ХІІ
Зимата е особено тежка за тютюноработниците заради кризата и безработицата,
които ги обричат на глад и болести. Подготвя се стачка. Макс и Стефан са изолирани от
подготовката и това ги огорчава. Младият мъж роптае срещу поведението на

11
комунистическите водачи, срещу необразоваността им и сектантството 3. А евреинът
трезво ги оправдава и обяснява на своя другар, че недоверието, с което двамата се
сблъскват, е основателно, дължи се на обвързаността им със света, срещу който се бори
партията. Той не успява да убеди младежа и отива сам на съвещанието за обсъждане на
предстоящите действия.
Съвещанието се провежда в бедния дом на тютюноработника Симеон. Пръв взема
думата Лукан – пълномощник на Централния комитет на партията. Без излишен патос той
описва тежката ситуация и необходимите действия от страна на комунистите – масово
неподчинение, улична борба и завземане на складовете. Подкрепен е пламенно от Спасуна
и Шишко – и двамата безработни, ветерани в сблъсъците с полицията. Блаже (сериозен и
умен човек; умел майстор) и домакинът Симеон се опитват да призоват другарите си към
по-разумни и умерени действия, но не срещат разбиране. Макс също взема думата и
излага теорията си, че стачката трябва да бъде обявена, но с участието на всички
възможни съюзници на комунистите, а исканията да са и политически, и икономически.
Той изразява мнение, че подготовката до момента е недостатъчна и непоследователна, че
някои от наложените принципи за поведението и действията на комунистите са много
крайни. Лукан приема с неодобрение изказването и заявява, че идеите му не подлежат на
обсъждане (въпреки интереса на присъстващите), защото вече са взети други решения,
които просто трябва да се изпълняват. Евреинът привидно се съгласява с него, за да не
предизвиква разногласия, и си тръгва. Той не споделя със Стефан какво се е случило в
действителност, но младежът вече се чувства ненужен в борбата и казва, че ще се отдаде
на „теоретична дейност“.
В един мартенски ден в склада на „Никотиана“ е особено шумно и пренаселено.
Тонгата вече е въведена и се работи усилено. А в двора Баташки приема тютюна на
селяните от Средорек, държи се грубо и шкартира голяма част от продукцията. До него
стои Джони и се опитва да се застъпва за съселяните си, защото се страхува от тях. Той
вижда познато лице – Макс, и след разговор със Стоичко Данкин го свързва с убийството
на Фитилчето. Страхът му нараства неимоверно и той отива незабавно да съобщи в
полицията.
Евреинът разбира, че е разпознат. Отправя се към дома на Стефан (който отново
живее при родителите си) да го предупреди, но младежът е заминал за София. Прибира се
в квартирата си и унесен за пореден път в мисли за миналото и настоящето, за
някогашната си любов към красива художничка от голям еврейски род и за днешните си
опити да се причисли към работническата класа, някак спокойно се подготвя да замине.
Но вижда, че на улицата вече стои цивилен полицай. Просто изважда пистолета си и чака.
При последвалия опит за арест Макс застрелва един от агентите и след това се самоубива.

ХІІІ
Генералният директор на „Никотиана“ получава телеграми от почти всички
клонове на фирмата в страната, с които го уведомяват, че работниците са в стачна
готовност. Основните искания са „право на свободни синдикати, премахване на тонгата и
повишаване на надниците“. Борис Морев разбира, че и другите собственици на големи
фирми в бранша са изправени пред същия проблем. Той взема нещата в свои ръце –
осигурява си пълномощно да преговаря от името на всички търговци; договаря се с
министър-председателя за подкрепа отстрана на всички държавни органи, за да се забавят
действията на работниците и през това време да се провокират разногласия между тях,
хората да бъдат доведени до безизходица, оставайки без средства за преживяване;

3
сектантство – проява на ограниченост, едностранчивост

12
изпраща строги указания до директорите на клоновете как да действат, за да се изпълни
планът му. Междувременно разбира, че не може да разчита на съдействието на Костов,
който, щом е научил за размириците, е обявил, че се оттегля за един месец.
След умишлено забавяне от десетина дни Борис се среща с делегация на
работниците в присъствието на главен инспектор по труда, който има указания и интерес
да изпълнява договореностите между генералния директор на „Никотиана“ и министър-
председателя. Морев прави обстоятелствено изложение за работата на фирмите, за
големите затруднения, които срещат поради кризата, и за отговорността им по отношение
на живота, здравето и прехраната на работниците и техните семейства. Думите му
провокират Блаже, който е един от делегатите, да реагира остро. Влиза се в конфликт,
Борис отказва да продължи разговора и прекратява срещата. Преди да излезе, Блаже
обявява, че на следващия ден започва масова стачка.
В деня на стачката всички участници в предстоящите събития са неспокойни;
събуждат се рано; всеки е измъчван от свои мисли и терзания. Симеон се страхува какво
ще се случи със семейството му, ако не се върне у дома, но е твърдо решен, че ще води
достойно другарите си. Спасуна изпива една ракия в кръчмата; приготвя необичайно
обилна закуска на децата си; мисли за лишенията в името на тяхното образование и за
съпруга си, изчезнал преди години след арест за нелегална дейност. Стефан разсъждава
върху грешките в организацията на стачката, върху противоречията в собственото му
положение на комунист и брат на тютюнев магнат; у него надделява съпричастността към
борбата на работниците и той тръгва към склада. Лукан е в подземието на полицията,
подложен на изтезания; той е разколебан в правотата на идеите за стачката, които е
защитавал, и твърдо решен да не проговори. Чакъра е разгневен и покрусен, защото е
научил за връзката на Ирина с Борис, и не мисли много за стачката, в чието потушаване
трябва да участва. Баташки е силно притеснен и уплашен; отива рано в склада, за да се
увери, че са взети строгите мерки за сигурност, които е разпоредил.
Работниците отиват в склада, но само за да чуят обявяването на стачката. След това
се събират в двора, откъдето заедно ще тръгнат към градския площад. Повечето са в
приповдигнато настроение, демонстрират решителност да отстояват исканията. Но има и
немалко разколебани, неуверени. Баташки, след дълго двоумене, се решава да говори пред
стачкуващите според указанията на генералния директор – за да се опита да разубеди поне
някои от тях. Но е посрещнат враждебно и бързо се прибира в канцеларията си.
По пътя към площада нерешителен млад старши, предвождащ група стражари,
трябва да спре работниците от клона на „Никотиана“. Но когато в челната им редица
застава Стефан, полицейският началник окончателно се отказва да използва сила;
оправданието му за неизпълнението на заповедите е присъствието на брата на Борис
Морев сред стачниците. Поведението на старшията предизвиква смях у работниците и им
дава по-голяма увереност.
На площада се събира голямо множество мъже и жени от различни складове.
Околийският началник не е успял да организира полицейските сили и да възпрепятства
придвижването им. Той дава нареждания на Чакъра за разпръскване на тълпата. Бащата на
Ирина повежда хората си, а съзнанието му е заето с мисли за личните му проблеми, за
неволите на стачкуващите, за безсмислените жертви и за „мафията“, която управлява
страната и е виновна за всяко зло. Решен е да използва уменията, опита и авторитета си, за
да се избегнат кръвопролития. Но обидна реплика за дъщеря му, подхвърлена от Църна
Мика (една от стачкуващите жени), разпалва гнева му и той размахва бича си. Това слага
начало на истинския сблъсък между работниците и полицията. Спасуна нанася
смъртоносен удар в главата на Чакъра с бастуна си и миг след това е простреляна от

13
стражар. Тълпата се разбягва панически, а към площада приближава полицейският
ескадрон, който е трябвало много по-рано да бъде на мястото и да спре размириците.

ХІV
Погребението на Чакъра е показно тържествено заради присъствието на Борис.
Част от хората са дошли не само от уважение към покойния, а и за да задоволят
любопитството си. Група младежи цинично коментират събитието и свързаните с него.
Ирина е с елегантно траурно облекло, държи се хладнокръвно и не се вписва в еснафската
атмосфера. Малцината опечалени близки и познати на Спасуна са принудени да напуснат
бързо гробищата заради погребението на старшията.
Ирина изпитва нетърпимост към роднините, дошли да почетат покойния. Затова
след погребението се затваря в стаята си. Има усещане, че смъртта на нейния баща й носи
облекчение, но мислите й я връщат в миналото – спомня си за годините у дома, за всичко,
което той е направил за нея, и заплаква. Усамотението й е нарушено от влизането на
Динко. Той е дошъл да се сбогува, но младата жена решава, че трябва да разговарят по
вълнуващия всички нейни близки въпрос – връзката й с Борис. Провокира своя братовчед
да изкаже мнението си. Той е прям – не й вярва, че обича Борис; смята, че тя се е увлякла
по неговия свят; описва представата си за ужасяващата същност на този човек и заявява,
че именно той е убиецът на баща й, както и виновник за страданието на много хора.
Потресена от думите му, Ирина грубо го отпраща.
Но изреченото от Динко не й дава покой. Останала сама през нощта, тя се опитва
да отхвърли очевидното, да продължи да вярва в своята истина за себе си, за Борис и за
чувствата си. Затова решава незабавно да отиде при него.
Малко притеснена, че ще бъде забелязана от много хора, тя стига до склада и с
изненада вижда група мъже, сред които е и генералният директор на „Никотиана“. На
земята има труп. Пазачите са стреляли по младо момче – саботьор, който се е опитал да
извърши палеж. Борис я изпраща в къщата. Ирина се чувства потисната и безпомощна –
тръгнала е да търси спокойствие и сигурност при любимия мъж, а е намерила нов
аргумент в подкрепа на твърденията на Динко. Но младата жена съзнава, че пред нея няма
и не може вече да има друг път освен този, по който върви; трябва да се примири с това.
Когато Морев се прибира, разказва за случилото се и отправя смъртни заплахи към
комунистите. Ирина му напомня, че един от тях е неговият брат, и е ужасена от
безразличието, което Борис демонстрира. Това й дава основание да заговори за греховете
му; да го обвини за смъртта на баща си и за другите жертви на стачката; да му каже, че
прекалява с алкохола, за да избяга от съвестта си. Но остава неразбрана. Само поражда
съмнения у него, че това са мисли, внушени й от Динко. Ирина си дава сметка, че Борис е
пиян. Отказва се да води безполезни спорове, изпива и тя две чаши коняк и се отпуска с
усещането, че нещо в душата й умира безвъзвратно. Завинаги си отиват „радостта от
живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й“.

ХV
В близост до голям крайморски град е разположен „зловещ и непристъпен“ затвор.
В него Стефан излежава присъдата си от една година и половина. Смъртните наказания на
някои от другарите му вече са изпълнени; Симеон е умрял в резултат на побоите по време
на следствието; Шишко, Блаже и Лукан са понесли всичко стоически, не са проговорили и
са получили седемгодишни присъди. Братът на генералния директор на „Никотиана“ не е
бил изтезаван, повдигнато му е леко обвинение и е получил минимална присъда.
Но младият мъж страда от малария и лежи почти безпомощен в килията, докато
останалите затворници са на обяд. Сломен е духом. Все повече се убеждава в правотата на

14
Макс Ешкенази – мястото му не е в първите редици на комунистите. Стефан отчаяно
мисли как да се свърже с Костов, за да уреди освобождаването му. Използва момента, в
който е сам, събира сетните си сили, извиква стоящия наблизо пазач и като го подкупва и
му обещава щедро възнаграждение, успява да го убеди да напише писмо до главния
експерт на „Никотиана“.
Краят на юли е. Костов се среща с госпожа Спиридонова и се уговарят кой в коя
вила ще прекара предстоящата ваканция. Майката на Мария е подчертано
благоразположена към своя зет заради печалбата, която получава от акциите си в
„Никотиана“. Значителните приходи й дават възможност да поддържа висок стандарт на
живот и да удовлетворява потребностите на своя любовник. Тя не се вслушва в съвета на
главния експерт да вложи част от парите си в друго дружество.
След разговора с нея Костов отива в клуба, където очаква да открие Борис и Ирина,
но те вече са си тръгнали. Изисканият застаряващ ерген прекарва поредната скучна нощ в
заведението. Прибира се призори, разменя обичайните реплики с иконома си и точно
преди да заспи, за пореден път се сеща за писмото, което повече от две седмици стои на
нощното шкафче. След кратко колебание решава най-после да го прочете. Съдържанието
му променя плановете за следващия ден.
Костов получава заповед за освобождаването на Стефан и писмо от министър-
председателя. Пътува с нощния влак до крайморския град. Благодарение на писмото
областният управител го приема с подобаваща отзивчивост, обажда се в затвора да ги
очакват, но директорът го уведомява, че затворникът, за когото говори, е починал
предната вечер.

ХVІ
След икономическата криза и някои политически сътресения в страната настъпва
относително спокойствие. През август, малко преди началото на Втората световна война,
Варна е пълна с летовници от висшето общество. Във вилата на Спиридонови почиват
Борис и Ирина; с тях е Костов; довели са и Мария. Но генералният директор на
„Никотиана“ не може да се отдаде на спокоен отдих – той очаква Фон Гайер да намали
значително количествата тютюн, които Немският папиросен концерн изкупува от
фирмата. Морев е готов на всичко, дори да използва любовницата си и
благоразположението на германеца към красивата лекарка, за да не позволи това. Ирина
разбира за очакванията му спрямо нея от Костов. Първо избухва, решена е да се
противопостави, но бързо се примирява. Вече окончателно е убедена, че Борис е човек,
„лишен напълно от морално съзнание“, превърнал се е в „един нищожен търгаш, един
изрод, един луд“. Същевременно тя съзнава, че за нея е късно да променя средата и
начина си на живот, може само да се възползва от тях, да поставя условия и да постига по
свой начин различни цели.
Представителите на концерна пристигат във вилата. Лихтенфелд е придружаван от
Зара. Атмосферата е някак напрегната заради взаимоотношенията между домакините и
гостите и заради очакването всеки момент да бъде обявено началото на войната.
След като изчаква няколко дни, Ирина показва пред Фон Гайер умерено желание за
близост, пазейки посвоему достойнството си. Една вечер двамата остават сами във вилата
и младата жена, завладяна от противоречиви мисли и чувства, решава, че е време да
действа. Разговорът им на верандата не тръгва според очакванията й. Германецът е
преднамерено прям и леко ироничен – казва, че вече е съобщил на Борис за намаляването
на контингента на „Никотиана“, но може да промени решението си. Ирина отговаря също
с прямота и ирония – показва му, че е установила очакваната разлика между човека Фон
Гайер и директора в Немския папиросен концерн; пожелава му лека нощ и се оттегля.

15
 На следващия ден заминава за София. Костов я закарва до гарата. Той е убеден, че
Ирина е причината късно предната вечер германецът да се откаже от решението си за
намаляване на контингента на „Никотиана“. Тя лаконично обяснява, че всъщност между
тях нищо не се е случило. Но експертът вече е наясно с промените, настъпващи у нея;
симпатиите му към красивата, различна жена са заменени от равнодушие към една
„поддържана жена“.
На същия ден вечерта започват военните действия на германците срещу Полша. В
това време Ирина пътува и мисли колко неразумно е да се разделя с Борис. Останалите
летовници във вилата на Спиридонови са заети с обичайни за тях занимания. А група
комунисти се събират, за да обсъдят директивите на Централния комитет на партията.

Втора част

І
През пролетта немското присъствие и войната са вече особено осезаеми. Морев
прави всичко възможно, въпреки несигурната ситуация и разрастващата се конкуренция,
да гарантира печалби за „Никотиана“. В разговор с Ирина той споделя очакванията си и я
упреква за безразличието, което проявява към делата му, и за песимистичната й прогноза,
че България може да бъде окупирана от руснаците. Освен безразличие и песимизъм Ирина
изпитва и дълбока омраза към Борис; станала е любовница на Фон Гайер и единствено
срещите с него й носят някаква утеха.
За Великден Борис заминава при родителите си, а Ирина, по свое желание, има
нощно дежурство в болницата. Тя кани на обяд Фон Гайер и Лихтенфелд (към които
Борис вече има негативно отношение). Гостуват й също майор Фришмут и поручик
Ценкер (братовчед на барона). Разговорът се насочва все към теми, свързани с войната.
Единствено младият поручик за кратко разведрява обстановката с анекдоти и привлича
вниманието на Ирина. След като тя изпраща Ценкер и се връща на масата, Фон Гайер
забелязва блясък в очите й. Това поражда съмнения у него и вечерта той отива отново в
дома й, без покана, за игра на бридж с Костов и Лихтенфелд. Ирина се възползва от
услужливостта на свой млад колега (който има нужда от връзките и влиянието й) и му се
обажда да я замести в болницата. Но вечерта се проваля – не само заради отсъствието на
Костов, угасването на тока и въздушната тревога, а и заради липсата на настроение (у
всекиго от тримата по различни причини). Ирина неочаквано решава, че трябва да поеме
дежурството си. Фон Гайер настоява да я закарат, а Лихтенфелд, изпаднал в паника заради
предстоящите бомбардировки, не успява да го разубеди. По пътя Ирина просто съобщава
на любовника си, че е прекарала следобеда с Ценкер, а германецът демонстрира
безразличие. Озовала се сама в болницата (всички са в скривалището), младата жена си
дава сметка, че не изпитва страх и това се дължи не на сила и смелост, а на равнодушие,
постигнато в резултат на „някаква умора от всичко“, „някаква досада от света и хората,
някаква намалена жизненост“.

ІІ
След началото на войната животът в Средорек също се променя – заради
понижаването на цените на тютюна, нарастването на бедността и мобилизацията. В селото
е открит полицейски участък; назначен е нов кмет – с висше образование, подкупен и
самонадеян.
Стоичко Данкин за пореден път е принуден да иска заем от Джони. Парите му
трябват, за да купи дрехи на сина си, който е завършил гимназия и през есента предстои

16
да постъпи в школата за запасни офицери. Кръчмарят му отказва заради егоизма и
безсърдечието си, но и от завист, защото не може като баща да бъде горд със сина и
дъщеря си. Стоичко за пръв път излиза от кръчмата, без да изпие ракията, предложена му
от неговия стар боен другар.
Лято е и по нивите, засети с тютюн, кипи усилен труд. Там често се появяват
експерти, които оглеждат реколтата. В един горещ юнски следобед Динко също е на
полето. Сестра му Елка донася пристигналата за него поща – повиквателна за казармата и
писмо от Ирина. Първото известие младият мъж приема със задоволство, защото то
означава, че час по-скоро ще се присъедини към партизаните. А второто прочита с
противоречиви чувства (като всяко едно от редките писма на Ирина) и разбира, че
неговата братовчедка иска съдействието му, за да продаде имотите, които е наследила от
баща си. След това Динко се среща с местния ветеринарен лекар, който му е обещал
пистолета си. Взема оръжието и споделя, че няма да изпълни повиквателната заповед, а
заедно с още шестима другари ще излезе в планината; няма да го последва само Стоимен
– синът на Стоичко Данкин, защото са решили, че ще бъде по-полезен, ако отиде в
школата и получи военно образование. През нощта седемте мъже изпълняват плана си.

ІІІ
Мария умира. Ирина урежда всичко така, че погребението да се отложи до
пристигането на Борис и госпожа Спиридонова, които са извън страната. След това се
оттегля във вилата в Чамкория 4. Смъртта на Мария и усещането, че се е превърнала в
„паразит“, пораждат у нея безпокойство и обърканост, чувство за „физическа и нравствена
самота“.
За пореден път през нощта й се струва, че някой се движи из вилата. Оказва се, че
не си внушава – на първия етаж пред нея застава мъж в измачкан костюм. Ирина познава
Павел, след като установява външната прилика между двамата братя. Той се държи
хладнокръвно, недоверчив е, прерязва кабела на телефона и проверява документите й;
впечатлен е от нейната професия. Но тя не иска да го остави в заблуда, подчертава, че е
просто „метреса“ на Борис. Павел я привлича по някакъв странен начин и това я кара да
бъде болезнено откровена с него – предупреждава го да не се доверява на брат си,
определя Борис като „отровна змия“ и разказва „жестоката история за братоубиеца“.
Нощният гост си тръгва, но краткотрайната среща е достатъчна за Ирина, за да разбере, че
той е различен (умен, силен и честен, лишен от коравосърдечието, ограничеността и
безскрупулността на Борис), и да стигне до отчаяното прозрение, че ако преди десет
години е срещнала него, животът й не би бил опустошен.

ІV
В боровата гора до вилата Павел (който идва от Съветския съюз) се среща с
четирима партизани. Тяхната задача е да го заведат в щаба на оперативната зона, където
да му бъде представена обстановката, преди да поеме командването на бригада в
Родопите. В групата са Варвара, Мичкин, един тютюноработник и млад мъж с войнишка
униформа. Варвара е еврейка; има измъчен, но суров вид; била е в отряда заедно с мъжа
си, когото са убили преди година; образована, много взискателна към себе си и другите;
отговаря за „просветната част“ и се грижи за болните. Мичкин е местен човек, млекар,
поел по пътя на сина си, който е „обесен за конспирация“.
По време на нелекия преход Павел мисли за смъртта на Стефан и за Ирина, у която
е открил „нещо здраво, топло и нежно“; наблюдава спътниците си; научава за постъпката

4
Чамкория – днешен Боровец

17
на командира на един от отрядите – Динко, който е заповядал нападение на гара само
защото е видял там колата на Борис Морев.
В лагера Динко не може да спи, защото се чувства виновен, че е пожертвал живота
на свои другари, а самият той е оцелял.
След като Павел пристига, в пещерата, където е разположен щабът, се обсъждат
обстановката и предстоящите действия. Решенията се вземат от Лукан, Блаже и един
бивш майор. Предстои сражение и според военния само на Динко би могло да се разчита
за реализирането на най-удачния план, но Лукан не е съгласен да му предоставят отново
командването. Изслушват за пореден път провинилия се, той признава какъв е личният
мотив, който го е подтикнал да предприеме необмисленото нападение, и го възстановяват
на командирската длъжност.

V
Борис, Ирина и Костов пътуват към Кавала 5 в малка стара кола, за да не привличат
вниманието. Страхът на генералния директор на „Никотиана“ от партизанско нападение е
и причина да се движат бавно, за да са непосредствено пред една военна танкова колона.
Поведението на съпруга й и горещината правят Ирина раздразнителна, дори гневна. Тя
полага усилия да се успокои, а Борис се старае да не влиза в конфликти с нея, за да си
осигури поне привидното й благоразположение. Той има нужда от него, защото, когато
остава сам, изпълнените му с кошмари нощи са особено мъчителни. По време на
пътуването Ирина проявява истински интерес само към сумата от един милион и двеста
хиляди франка, които гъркът Кондоянис трябва да преведе по сметката им в Швейцария
срещу тютюна на „Никотиана“. Това е последната сделка, която Морев предстои бързо да
направи, и после съпрузите могат да напуснат България. Заминаването е наложително
заради развитието на военните действия и голямата вероятност страната да попадне в
зоната на влияние на Съветския съюз, макар Борис да не смята, че това ще се случи. Той
твърди, че с брат си Павел разчитат един на друг и така имат сигурност при всякакъв
развой на събитията. Ирина съзнава, че наивните заблуди и липсата на проницателност се
дължат на продължителното и ежедневно прекаляване с алкохола. В същото време тя е
доволна, че съпругът й пие, защото така по-малко й натрапва присъствието си.
Пристигат в Кавала и се настаняват в изисканата и добре поддържана вила, наета
преди година от Костов. Ирина и главният експерт остават насаме на верандата, пият
коняк и разговарят – за Борис; за предстоящата вечеря с Кондоянис и сделката; за
уговореното посещение след това на Фон Гайер, Лихтенфелд и Прайбиш, които,
изненадващо за Ирина, също са в Кавала; за оставането на Костов в България или в
Гърция, тъй като няма пари в чужбина, защото през годините е ползвал големите си
доходи да поддържа висок стандарт на живот и да си осигурява развлечения. По-късно
към тях се присъединява Морев, чиято външност вече е трайно белязана от напрегнатия и
нездравословен начин на живот. Той се интересува от предвидените за вечерта срещи и
изразява негативното си отношение към германците.
Вечерята, приготвена за Кондоянис, е особено изискана. Гъркът се оказва
сравнително елегантен мъж с банално и лицемерно поведение на типичен търговец, което
отблъсква Ирина. По време на деловия разговор генералният директор на „Никотиана“,
поощрен от съпругата си, не отстъпва от предварително обявените условия и дава на
Кондоянис едно денонощие за размисъл. Сделката е изгодна за гърка, той няма намерение
да се откаже от нея и докато пътува към дома си, мисли за онова развитие на военните

5
Кавала – град в Гърция, разположен на брега на Егейско море, в подножието на планината Символон

18
действия, при което би получил най-големи печалби. В същото време пияният вече Борис
си представя точно обратния развой на събитията, който пък е изгоден за него.

VІ
Барон Лихтенфелд и Прайбиш получават повиквателни за армията. Връчени са им
от госпожица Дитрих, която е агент на Гестапо и вече служителка в Немския папиросен
концерн. И двамата са ужасени, но се държат по различни начини. Прайбиш показва
примирение, а баронът първоначално отказва да се подпише, че е получил заповедта, а
после се опитва безуспешно да убеди Прайбиш да се откаже от освобождаване в негова
полза. Фон Гайер има право да изиска един от тях да остане на служба в концерна и
когато научава за проблема, без колебание посочва Прайбиш. Лихтенфелд не изчаква да
узнае решението на шефа си, а прави отчаян опит да спечели госпожица Дитрих и чрез
нея да си осигури анулиране на повиквателната.
Ирина и Фон Гайер се срещат случайно в града. Отношенията между тях
напоследък са доста охладнели и това кара германеца да страда посвоему. Когато научава
за нейните планове да отиде на остров Тасос сама, той получава съгласието й да я
придружи и обещава да вземе моторна лодка от Фришмут, който вече е генерал. В
разговора Фон Гайер разкрива пред Ирина, че знае за сделката на Борис с Кондоянис,
която е некоректна спрямо германците и ощетява Немския папиросен концерн, но няма да
я възпрепятства. Тя го кара да й обещае това, а той с болка отбелязва, че отново между тях
е „този мръсен тютюн“. Но Ирина открито заявява, че сделките вече нямат значение за
отношенията им. Двамата решават да прекарат няколко часа заедно – разхождат се и
разглеждат старинни забележителности в Кавала, което като че ли само засилва тъгата и
усещането за безнадеждност у всекиго от тях. Научават от български офицер за обявената
бойна готовност по крайбрежието поради опасност от нападение на англичаните, но не
променят плановете си за пътуването.
Вечерта Ирина уведомява Борис и Костов, че на другия ден отива на острова с Фон
Гайер. Главният експерт оставя съпрузите насаме и Борис неочаквано избухва. Той изпада
в ярост; упреква жена си за тригодишната й връзка с германеца; забранява пътуването;
заплашва, че ще направи скандал на пристанището. Лицето, думите и поведението му
показват, че изпитва болка, която става още по-непоносима, когато Ирина споменава
възможността Фон Гайер да провали сделката с Кондоянис. Тя заявява, че ще действа
отново в полза на „Никотиана“, но вече е различно, защото харесва директора на отдел в
Немския папиросен концерн. Борис не може да понесе случващото се, за пръв път показва
„нещо човешко“ – че обича Ирина (единствената му любовница през годините) и тя е по-
важна за него от всичко останало. Обаче Ирина, която дванадесет години е чакала този
момент, не изпитва щастие, защото човекът, когото някога е обичала, се е превърнал в
„пълна развалина“, а нейното сърце е „опустошено от алчност, наслади, компромиси и
неискреност“; двамата са отровени от тютюна. Тя решава, че Борис просто й е
безразличен, ненужен, и го уведомява, че на другия ден ще замине за София, за да подаде
молба за развод. Той съзнава нейната сила и властта й над него; примирено казва, че няма
да прави скандали, може да отиде на острова.
Преди да си легне, Ирина събужда Костов с предложение да пътува с нея и Фон
Гайер. Главният експерт с неохота приема отново да служи за параван.

VІІ
Ирина, Фон Гайер и Костов отиват на остров Тасос. Съпругата на Борис Морев и
представителят на Немския папиросен концерн отказват категорично предложението на
главния експерт да се настанят у негова позната – Кристало, пренебрегвайки

19
предупрежденията му за лошото състояние на хотелите. Костов оставя провизиите, които
носи, в малко ресторантче на кея, дава указания за приготвянето на обяда и тръгва към
дома на гъркинята.
Изморен и отегчен, експертът е завладян от безразличие към всичко важно за него
до момента, дори към навика да се преоблича по няколко пъти на ден. По пътя настига
малко момиченце, което води козичка. Детето е с окъсана, нечиста дрешка и „измъчени от
глад очи“, но с много красиви черти. То привлича вниманието на Костов и поражда у него
неизпитвана никога топлота и състрадание. Той го заговаря. Научава, че се казва Аликс;
няма родители и живее у някой си Херакли; всеки ден има пристъп на треска, а Херакли
го лекува с ракия. Костов обещава на момиченцето хляб и го отвежда у Кристало.
Кристало е около петдесетгодишна едра жена, която е осигурявала препитанието
си с работа в публични домове. Успяла е да спести пари, живее без лишения и се стреми
да накара околните да я уважават. Първоначално тя се съмнява в чистотата на
намеренията на Костов, но скоро се уверява, че той наистина е съжалил бедното болно
дете и затова иска да го осинови. Кристало дава съвети как да се подходи към чичото
Херакли – „пияница и лентяй“; изкъпва момиченцето; окуражава го и му показва как да си
служи с приборите по време на обяда; преправя своя рокля, за да смени окъсаната му
дрешка; проявява непозната за нея нежност и загриженост.
Следобед Аликс изпада в пристъп на треска. Гъркинята и Костов се опитват да
облекчат страданието й. Експертът разбира, че състоянието на детето е сериозно, и отива
за лекар. Той моли Ирина да прегледа момиченцето и тя с неохота се съгласява. Съпругата
на Борис Морев първоначално подхожда с типичното за нея безразличие; после се замисля
за невъзможността самата тя да стане майка (поради „злоупотреба с любовни
удоволствия“ е станала „безплодна като камък“); постепенно и у нея се пораждат
непознати чувства – мъка и нежност, желание да се погрижи за болното дете, да му
помогне. Лекарката установява, че Аликс вероятно е болна от тропична малария и
Кристало, която й е дала от своите ценни запаси хинин, е допуснала грешка, лекарството
може да доведе до тежки усложнения. Трябва да се опитат да поддържат сърцето, но
затова са необходими спринцовка и ампули с кардизол.
Ирина и Костов отиват да търсят някой военен лекар, за да осигурят нужното.
Попадат на Бимби. Бившият състудент на съпругата на Борис Морев не се е променил
особено, изглежда „младолик и безгрижен“. Той изпитва респект към Ирина заради това,
че е станала част от висшите кръгове на обществото, а тя е привлечена от неговото
красиво тяло и от баналното му, сладникаво излъчване. След кратък разговор за миналото
и размяна на любезности Бимби научава какво ги е довело при него – изслушва ги, „както
ветеринарен лекар изслушва от стопанина анамнезата 6 за болно животно – не от
съчувствие към самото животно, а към стопанина“. Откликва веднага и лично, с особено
внимание приготвя всичко, за да услужи на Ирина.

VІІІ
Фон Гайер и Ирина са напуснали хотела и са се настанили у Кристало. Германецът
се събужда от следобеден сън и разбира от домакинята, че спътниците му са излезли с
един военен лекар, „стар познат на госпожата“. И тъй като не се интересува от
състоянието и съдбата на гръцкото дете, нито желае да разговаря с Кристало, Фон Гайер,
отново завладян от „познатото чувство на разруха, тъга и самотност“, тръгва към морския
бряг. Той се взира в природата, излъчваща спокойствие и ведрост, във внушителните
останки от минали епохи и изпитва желание да остане завинаги на това място, да избяга

6
анамнеза – описание на историята на заболяване

20
от грозната, жестока реалност. Но съзнава, че това е невъзможно заради честта му и
заради дълга към Германия и към неговите предци. Плува навътре в морето, а после, пак
потиснат и самотен, се връща в селището.
В същото време Ирина, Костов и Бимби отиват у Херакли. Гъркът живее в крайна
бедност; озлобен е към хората и към света; вече има очаквания, че ще се облагодетелства
от българите, които са проявили интерес към племенницата му. Но Костов проявява
търговските си умения и не позволява на изпадналия в отчаяна нужда от ракия Херакли да
определя условията.
В ресторанта на кея Фон Гайер среща млад немски подофицер, от когото научава,
че властта в България се е сменила, но сънародникът му не знае подробности.
Действащият и бившият военен ясно съзнават колко близко и неизбежно е поражението
на Германия в безумната война, която е повела, но не се осмеляват да споделят мислите
си. Останал отново сам, Фон Гайер се опитва да опровергае очевидното, да преодолее
обезвереността си, но не успява, защото е достатъчно прозорлив и опитен, за да разбира,
че възможният изход за Германия е само един – „ужасна смърт под омразата и
презрението на целия свят“. Това означава и гибел за духа на самия Фон Гайер, от когото
остава „само един празен, обезверен и отегчен от всичко човек“. Усещането, че е безсилен
да се противопостави на разрухата в света и у себе си, се потвърждава, когато същата
вечер разбира, че Ирина се е отдала на любовно преживяване със своя бивш състудент, и
съзнава, че любовницата му е „мъртва като него“; когато на следващия ден в Кавала
научава, че барон Лихтенфелд се е оженил за госпожица Дитрих, за да се освободи от
военна служба, и избухва пред свой подчинен, разкривайки закъснялата си ярост и
безпомощност.
В същото време Костов е настанил Кристало и Аликс във вилата си в Кавала. Той и
Ирина безпомощно се суетят около детето, чието състояние се влошава. Вечерта се
прибира Борис. Приключил е сделката с Кондоянис, пил е (както обикновено) и проявява
типичните си противоречиви настроения – „заядливост и песимизъм“, „маниакална
веселост“. Недоволства, че стаята, в която работи, е заета от болното момиченце; показва
скептицизъм към намеренията на главния експерт да осинови детето; опитва се да е
посвоему нежен и внимателен със съпругата си; подхвърля идеята да осиновят „хлапе от
здрави и честни родители“, но само за да провери „състоянието“ на жена си; обобщава, че
те са „цивилизовани“ хора, а „гордостта на цивилизованите е да умрат без деца“, защото
„децата са тържество на рода и измама на индивидите“. Отнесеността и показната му
сериозност напомнят на Ирина за Редингота в моменти на философстване. Тя не показва
открито нетърпимостта си към Борис, но отправя иронични забележки и въпроси.
Отхвърля предложението да отиде с него и Костов в Солун и заявява, че се връща в
Чамкория.

ІХ
В Солун Борис и Костов оглеждат фабриката, която „Никотиана“ получава като
част от сделката с Кондоянис. С тях, освен гърка, са още техен инженер, който да оцени
машините; нотариусът, който предстои да узакони сделката; италианецът Малони –
швейцарски поданик, на чието име ще бъде прехвърлена фабриката. При огледа на терена
Морев проявява изключителен педантизъм, граничещ с дребнавост. Оказва се, че в
сградата няма ток, нито материали, за да се установи изправността на техниката.
Генералният директор на „Никотиана“, който видимо не се чувства добре, се държи
твърдо и е непреклонен – няма да приеме фабриката, иска цялата стойност на тютюна да
му се изплати в швейцарски франкове или се отказва от сделката. Кондоянис се опитва да

21
упорства, но притиснат от Борис и силно притеснен от агентите на Гестапо, които
забелязва наблизо, приема новите условия.
Костов откарва съвсем отпадналия Борис в хотел, а Кондоянис, Малони и
нотариусът тръгват пеш, защото търговецът иска да види кого ще последват гестаповците.
Преди да се разделят с българите, се уговарят, ако състоянието на Морев не е добро,
договорът да бъде подписан следобед в хотела. Недалеч от фабриката агентите арестуват
Кондоянис, който вече се е досетил, че целта е да се осуети сделката, и подозира Малони в
предателство.
Костов завежда военен лекар при Борис. Диагнозата е тропична малария с тежки
усложнения поради системната злоупотреба с алкохол, която е увредила организма.
Болният изпада в безсъзнание, бълнува и има кошмари – вижда Стефан, стачката, убития
саботьор; като че ли разказва всичко ужасяващо, случило се през дванадесетте години, в
които управлява „Никотиана“. Това поражда мрачни спомени у Костов, който на свой ред
се опитва да избяга от действителността, като мисли за Аликс, за дрехите и куклите, които
е решил да й купи. Той оставя Борис на грижите на един свещеник и излиза. Солун е
градът, в който е роден и учил, затова у него се пробужда носталгия по времето преди
създаването на „Никотиана“. Костов мисли за разликата между миналото и настоящето, за
извървения път; опитва се да изгради оптимистична представа за бъдещето, в центъра на
която поставя Аликс. Среща Малони и от него разбира за ареста на Кондоянис и за
възможността да бъде освободен срещу рушвет. Отива у нотариуса и взема от жена му
дрехите, които е купила по негова молба за Аликс.
Когато се връща в хотела, главният експерт на „Никотиана“ научава от свои
сънародници офицери, че в България е създадено правителство на Отечествения фронт.
Всички събития и разговори задълбочават у него „тревожното чувство за разруха и
неизвестност“. Но той е и силно притеснен за Ирина, с която вече е разговарял; знае, че тя
ще пристигне в Солун, като „се изложи безполезно на опасности“. Затова експертът отива
заедно с двама български военни в публичен дом за немски офицери, откъдето може да се
проведе разговор с Кавала. Но не успява да я разубеди.
След разговора Фон Гайер, който е с Ирина, забелязва у нея гордостта, която е
имала преди десет години, и си помисля, че я обича „заради нейната жизненост, заради
умението й да не се продава напълно“. Но скоро отново вижда пред себе си „прогнилата
от наслади жена-паразит“ и решава, че няма да прекара нощта с нея. Преди да си тръгне, й
казва, че има работа в Солун и ще пътуват заедно.

Х
В партизанския лагер Варвара се събужда рано. Тя е изтощена от суровия живот и
самотата. В душата й се е зародил копнеж „за малко любов“; харесва Динко и си
позволява да го наблюдава известно време, докато той спи. След това тръгва да провери
секретните постове – смъмря македонеца Ляте, който не е достатъчно бдителен, и е
впечатлена от новодошъл в отряда младеж (Данкин от Средорек), с когото разговаря за
предстоящото нападение на близка гара. Междувременно Варвара си спомня за своето
детство и за намеренията да я оженят за аптекар, за смъртта на баща си и за последвалите
тежки години за семейството; съзнава невъзможността да намери „любов и щастие“ както
в онзи „търгуващ с всичко еврейски свят“, така и в настоящето; мисли за Динко и за
чувствата си към него; усеща „приближаването на победата“ като „радостта от ранна
пролет“ и си представя „баня, сапун и чисти дрехи“, участие в партийно събрание.
Преди предстоящото сражение всеки от партизаните си е намерил някакво
занимание, чувства се напрежение, защото е тежко „да се биеш, да умреш накрая“. В
лагера идват пратеници от червен гръцки отряд – англичанин и грък, които носят

22
сведения и план за акцията срещу гарата. Двамата мъже не успяват да спечелят доверието
на командира Динко, политкомисаря Шишко и Варвара, която превежда по време на
разговора. Българските партизани имат съмнения за провокация, затова решават да
задържат пратениците до края на операцията. Но заради поведението си чужденците са
застреляни хладнокръвно – гъркът, когато се опитва да избяга, а англичанинът, когато
предлага пари на Ляте, за да го освободи.
Партизаните се придвижват до гората в близост до гарата. Там командирите на
чети получават задачите си. Четата, водена от Мичкин, в която е и Варвара, тръгва към
шосето, свързващо Кавала и Солун – трябва да пазят пътя, а рискът е голям, защото се
отдалечават от планината, има опасност да бъдат обградени и да не могат да се изтеглят.

ХІ
Варвара е измъчвана от противоречивостта на собствените си мисли и чувства, от
готовността си за саможертва и копнежа за щастие и любов. Решава, че единственият
начин да разреши това противоречие е да се бие рамо до рамо с Динко в последното
сражение. Отделя се от своята чета, настига групата на командира и разкрива чувствата си
пред него. Той обаче проявява безразличие и погълнат от мисли за заемането на
позициите и предстоящата акция, дори не я слуша. Заповядва й да се върне при своите
другари.
Мичкин е притеснен от опасностите, които грозят хората му. След като са
укрепили и заели местата си, партизаните бездействат, но всеки от тях съзнава, че
задачата им е особено рискована. След полунощ приближава цивилен автомобил. В него
са Ирина, Костов, Фон Гайер и тялото на мъртвия Борис. Мичкин познава лекарката,
която преди години е напуснала изискано новогодишно тържество, за да прегледа болното
му внуче. Но благодарността и уважението не му дават основание да прояви
отстъпчивост. Той е готов да освободи нея и другия българин, но германецът трябва да
бъде задържан въпреки застъпничеството на жената.
Варвара донася вестта, че командирът е ранен. Тя е така разстроена, че не успяват
да научат подробности. Мичкин нарежда на един от партизаните да заведе лекарката при
ранения. Ирина се опитва да постави условие – ще отиде, ако освободят Фон Гайер, но
Мичкин е непреклонен по отношение на германеца.
В превързочния пункт Ирина установява, че командирът на партизаните е Динко, и
е завладяна от чувство на близост и топлота, каквито не е изпитвала до този момент към
него; дава си сметка колко бездушно е било отношението й към влюбения в нея младеж,
превърнал се в красив и силен мъж. Състоянието му е много тежко и с наличните
медикаменти тя успява само да удължи живота му с няколко минути. Когато нейният
братовчед идва в съзнание и я познава, Ирина обяснява как е попаднала при партизаните;
през сълзи казва, че няма да се отдели от него, защото не е вече „надута глупачка, която се
срамува от роднините си“; осмелява се да го помоли за милост към Фон Гайер и получава
отказ; държи едната си ръка на сърцето му, а другата на челото, докато той издъхва.

ХІІ
Към мястото, на което е разположена четата на Мичкин, се движи колона военни
автомобили; все още се чува само бученето им. Данкин поставя мини по шосето. Ирина и
Костов се качват в колата и продължават към Кавала. Фон Гайер вече е разстрелян от
партизаните.
Мичкин е разгневен и ожесточено ругае Шишко, който е поел командването на
отряда след смъртта на Динко и според командира на четата няма да може да взриви
цистерните с бензин, които са целта на акцията. Оказва се, че не е прав; всички чуват и

23
виждат как избухват вагоните. Идва писмена заповед от Шишко да се прикрива
оттеглянето на отряда и четата на Мичкин да не напуска позицията си, докато не получи
сигнал с червена ракета. Налага се оттеглящите се да отблъснат изчакващи ги в засада
бели андарти 7 и това допълнително ги забавя.
Неочаквано на могилата, на която е четата на Мичкин, идват Шишко и един ранен
партизанин. Командирът нарежда всички да се оттеглят и остава да ги прикрива заедно с
ранения и няколко доброволци, сред които е и Мичкин. Първият автомобил от военната
колона попада на мина и започва обстрелването на могилата. Шишко заповядва да не се
отвръща на огъня, за да се заблуди противникът. Когато Мичкин очаква вече всеки
момент да види червената сигнална ракета, командирът нарежда той и другите неранени
партизани също да тръгват. Шишко загива, осигурявайки тяхното оттегляне.

ХІІІ
Ирина и Костов пътуват към Кавала. Трупът на Борис на задната седалка
потвърждава усещането за безвъзвратния крах на „Никотиана“ и на техния свят. Главният
експерт търси упование в мисълта за Аликс и нейното бъдеще, за което ще се погрижи.
След пристъпа на гръдна жаба, който получава, докато са при партизаните, той отново не
се чувства добре и Ирина го сменя на волана. Тя мечтае за спокойствие и уединение в
Чамкория, но не може да се освободи от потиснатостта и апатията на „напълно изчерпан,
студен, безжизнен човек“, в какъвто се е превърнала.
Когато пристигат в Кавала, Костов разбира, че Аликс е много зле, и съзнава
безсмислието на усилията си.
Кристало и Ирина полагат последни грижи за тялото на мъртвия Борис. Икономът
Виктор Ефимич намира един гръцки свещеник (изпаднал в крайна бедност, „озлобен,
отчаян, невярващ в нищо“) и набързо скован от прогнили дъски ковчег. Погребват
генералния директор на „Никотиана“ без подобаващите на „богат и знатен човек“
почести; никой от присъстващите не изпитва дълбока, искрена и неутешима скръб.
Властта в Кавала е взета от червените отряди на ЕАМ 8. Със съдействието на
Леонидис (бивш денкчия в склада на „Никотиана“, на когото главният експерт на фирмата
неотдавна е помогнал) Костов получава от комендантството на организацията открити
листи, за да могат да заминат за България. Той урежда да тръгнат на следващата сутрин,
като карат след колона от военни автомобили.
Привечер Аликс умира. Останал сам до трупа на детето, Костов мисли за
собствените си грехове и за своя живот, превърнал го в „стар, изхабен, никому ненужен
човек, молец на модата, парцал на суетността“. Той разделя запасите си от продукти и
немалка сума пари между Кристало, свещеника и лекаря, грижил се за момиченцето.
Лекарят ще уреди погребението на детето и по молба на експерта ще занесе в приют за
стари хора всички дрехи, които българинът не може да вземе със себе си.
Ирина, Костов и Виктор Ефимич пътуват безпроблемно до България. На път за
Чамкория минават през родния град на Борис и съпругата му, но вдовицата отказва да се
отбият при близките му и да ги уведомят за неговата смърт. Затова пристигащите от
Гърция не разбират за последните събития и настъпилите промени – властта в градчето е в
ръцете на Отечествения фронт; след двадесетгодишно отсъствие Павел Морев е влязъл в
дома на родителите си, а баща му го е изгонил; Стоичко Данкин е безкрайно горд със сина
си („произведен в чин подполковник от народната армия“) и се е застъпил Джони
(„обвинен и арестуван от съселяните си като народен враг“) да бъде освободен; някои от
7
бели андарти – реакционно настроени гръцки въстаници
8
ЕАМ – Националноосвободителен фронт; организация за национална съпротива в Гърция, създадена и
действаща в периода на окупация на страната от немците през Втората световна война

24
хората с гузна съвест са се самоубили, други са молили унизително за милост, а трети са
„станали за една нощ комунисти и земеделци“. Случили са се „и много други по-големи и
по-малки драми“, които обаче не биха развълнували Ирина и Костов, защото „в
изчерпаните им от живота сърца“ има „само печал и студенина“.

ХІV
Костов оставя Ирина в Чамкория и продължава към София. На раздяла двамата
проявяват привидна загриженост един към друг, зад която прикриват студенината в
отношенията си.
Вдовицата на Борис Морев остава осем дни във вилата, като прекарва времето
почти в унес – чете детективски романи; взема сънотворни; до съзнанието й едва достигат
местните новини, съобщавани й от прислужницата. Когато разбира, че вилата ще бъде
реквизирана9, реагира равнодушно и решава да замине за София. Среща се с Мичкин,
който заема отговорна длъжност в местната управа, и с негова помощ се свързва с Павел,
за да й осигури кола за пътуването.
Ирина пристига в столицата и вижда, че домът, в който са живели с Борис, е
превърнат във военен щаб. Посрещната е студено от подполковник Данкин. Разрешават й
да се настани на втория етаж, където само една от стаите е заета, от генерал Морев. Тя
оглежда помещенията и в съзнанието й се появяват спомени от мрачното, недостойно
минало, което е причина да бъде „така изчерпана, тъжна, студена, неспособна да се
развълнува от нищо“. Влиза в стаята на Павел и грижливо подрежда вещите и дрехите,
оставени в безпорядък, спомняйки си вълнението, което е изпитала при срещата им във
вилата в Чамкория. Само това усещане може да й върне жизнеността и надеждата. Данкин
я извежда разгневен от стаята, но тя е решена да изчака Павел и да разговарят.
Междувременно изважда и унищожава злепоставящи я снимки и любовни писма.
Генералът се връща след полунощ и когато Ирина отива при него, той се държи студено и
я отпраща, защото има работа.
На следващия ден Ирина си спомня, че трябва да унищожи документи на
„Никотиана“, съхранявани в каса в къщата. Взела е единствения ключ от джоба на Борис,
но се оказва, че някой вече е отнесъл папките. В касата са оставени само две връзки
книжа, грижливо надписани от съпруга й – едната е с „анонимни писма“ за нейните
похождения, а другата със „сведения от детективското бюро“, което очевидно Борис е бил
наел да я следи. След като прочита всичко, Ирина е ужасена от мисълта, че вероятно
Павел е взел документите на фирмата, прочел е писмата и сведенията за нея. Допуска
възможността това да е направил Костов и отива веднага в дома му. Пияният Виктор
Ефимич я посреща и се опитва да й обясни нещо с жестове, които тя разбира едва когато
влиза в спалнята – главният експерт на „Никотиана“ се е самоубил. Ирина си дава сметка,
че той се е прострелял, защото няма „за какво да живее повече“, и съзнава, че може би
същото се отнася и за нея.
Късно вечерта Ирина разговаря с Павел. Той се държи студено, в някои моменти
дори враждебно; заявява, че не би се застъпил за Борис, ако той е жив; казва, че е взел
фирмените документи, но не е чел личната кореспонденция. Ирина знае, че лъже – „от
великодушие, от човечност, от желание да не я унижи“. Тя е съкрушена от неговото
равнодушие и от собственото си безнадеждно положение. Разгневява го с предложението
си срещу пари да й осигури паспорт, за да замине в чужбина; приписва си грехове, които

9
реквизирам – отнемам временно или принудително отчуждавам частна собственост в полза на държавата,
обикновено за нуждите на войската във време на война

25
не е извършила; дори твърди, че е давала сведения на Гестапо чрез госпожица Дитрих;
изпада в нервна криза и припада.
Павел извиква партизански лекар да се погрижи за Ирина. Оказва се, че това е
някогашният й състудент Чингис. В следващите дни той я посещава често, опитва се да й
вдъхне увереност, да й помогне да продължи напред, като започне да упражнява
лекарската си професия. Но за всичко това е вече късно. Ирина е безвъзвратно погубена,
тя е „осъдена душа, изхабено същество от стария свят“.
Вдовицата на Борис Морев губи и последната си опора, когато идва моментът
Павел и Чингис да заминат на фронта. Братът на съпруга й решава, че последното, което
трябва да направи за нея, е да я откара при майка й. Докато прекосяват столицата с колата,
вниманието им привлича джип, от който слизат „американски офицер и красива, но
повехнала вече жена“; това е Зара, която вече разузнава за американците. Срещата дава
повод на Ирина да каже, че с нищо не е по-добра от някогашната приятелка на Мария. По
пътя Павел открито говори за сложността на чувствата между тях; обяснява, че не може
нито да бъде близък с нея, нито да й помогне, защото това означава да погази не само
собствените си идеали, а и идеалите на другарите си, да престане да бъде комунист. От
очите на Ирина потичат сълзи. Тя за пореден път съзнава жестокостта на съдбата,
срещнала я преди дванадесет години с Борис и направила щастието и любовта
непостижими за нея.
Когато наближават малкия град, тя пожелава да слезе и да върви пеша, за да не
злепоставя Павел пред хората, които биха я видели в колата. Разделят се бързо,
мъчително, без да кажат нищо. Ирина се отдалечава през горичката от чинари, обагрена в
есенни цветове.

ХV
Краят на войната идва през май. Павел е командир на военни части, намиращи се в
Словакия. Той е успял да спечели доверието и уважението на своите подчинени, дори на
част от офицерите от бившата армия, влизащи в неговия щаб.
Сутринта командирът тръгва на обиколка в сектора придружаван от един капитан и
от Варвара, която вече е с чин майор. Докато разговаря с нея и я наблюдава, Павел си дава
сметка колко изтощена и нещастна е тази жена, така всеотдайно включила се в борбата.
Нейната история го навежда на мисълта, че всеки от тях прави жертви, като съгласува
личния си живот „с онова, което изисква партията“.
Той използва времето, в което чакат един полковник, да прочете получената
сутринта кореспонденция. Първо отваря писмото от своя адютант – подполковник
Данкин, изпратен по работа в тила. Подполковникът го информира за изпълнението на
поставени му задачи и накрая завършва със „скръбна новина“ – преди няколко дни Ирина
се е самоубила в родния си дом, като е погълнала силно лекарство; оставила е две писма –
до следователя и до майка си. Данкин пише: „Изглежда, че душата й е била проядена от
нещо, което ние не знаем“ и изказва съболезнованията си на генерала, защото покойната
„все пак“ е негова роднина.
Павел има усещането, че около него става мрачно и зловещо тихо. Спомня си
раздялата – „докосването на пръстите“, които правят „последен, отчаян опит да задържат
ръката му“. Но след това си дава сметка, че този изход всъщност е предначертан,
неизбежен. Мислите му го връщат към сраженията и загиналите другари. И той съзнава,
че каквото и да се случва с хората, животът продължава „неспирно напред“.

26