Притегателата сила на героите в романа „Тютюн“ на Димитър Димов

1.Заслугата на Димитър Димов за това:

А) обект на творчески интерес е личността, ярката индивидуалност, а обществото и

историята са само екранът, върху които се проектират нейните върхове и спадове,
подеми и падения, нейните възможни и невъзможни спасения;

Б) в сложната романова цялост на “Тютюн“, в който персонажите драматично се

преплитат, ясно личи принципът на контраста. Той е последователно спазван в
изграждането на образите и на световете, към които те принадлежат;

В) прониква в тайните на човешката психология, като разкрива принципите и мотивите

на индивидуалното човешко поведение;

Г) подхожда като „поет и философ на трагичното у човека“ (Кр. Куюмджиев);)

Д) умението на писателя да изгражда герои със сложни характери и с интригуващ

духовен живот, които пораждат вниманието, разбирането и симпатията на читателя;

Е) Димов изследва механизмите на нравствената деградация у героите, пътя, който те

избират „нагоре по стълбата, която води надолу“;
Ж) всичко в романа е видяно през оптиката на човешкото око
З) Димов създава „задълбочаващи се характери, а не развиващи се герои“

2. Основни черти на Димовите герои:

А) изключителни, „катастрофични“ характери, битуващи отвъд границите на

традиционното и баналното, герои космополити – без род и без корен ( по-точно
скъсали с рода и корена си), те са хора на градския бит;

Б) те са трагични същества, водени от някаква силна страст, която превръща живота им

в обречен устрем към някаква фикция, която заличава нормалното, уравновесяващото
многообразие на света около тях и го прави безинтересно;

В) те често се изгнаници и самотници, които отказват да принадлежат към съсловието,

от което произхождат, но не винаги се вписват и в обществото, към което се стремят;

Г) героите са съпътствани от самонаблюдението и самопреценката си .

Д) персонажната система се състои от антиподи и двойници: Борис Морев – Павел

Морев; Костов – Макс Ешкенази; Ирина – Лила; Зара – Варвара. Двойници: Борис
Морев и татко Пиер; Ирина и Зара.

3. Образите на Борис Морев и Ирина– прилики и разлики:

Романът проследява живота на Борис Морев и Ирина, възникването и
угасването на тяхната любов, различните регламенти, през които минава тя. Те
са в постоянно противоречие и със средата, и със себе си дори, те се движат, те се
променят до такава степен, че започват да не приличат на себе си.
В началото на творбата двамата се намират на прага на своя живот.
 Тя е ученичка в последния клас на гимназията, а той е безработен младеж,
на двайсет и една години, който крои големи планове за бъдещето.
Тяхната първа среща по стария римски път символично предначертава
съдбите им.
Свързва ги общото им недоволство от средата, в която са израсли, от
собствените им родители. За Борис златният мираж на тютюна е начин да се
измъкне от хроничната учителска бедност на баща си.
Въплъщава растиняковската страст – млад човек от провинцията, с дарби
и амбиции, с малко късмет и с помощта на жена (бракът му с болната Мария –
дъщеря на собственика на „Никотиана“), с един удар се изкачва от социалните
низини до социалните върхове.
Но цената, която плаща, за да се издигне в обществото, е нравственото
падение. Той като че ли продава душата си на дявола, за да успее (той съвсем
бездушно изоставя болната Мария, донесла му“Никотиана“; тласка брат си към
смъртта, а Ирина към изневяра с Фон Гайер; обрича се на разрушителна самота ,
не съзнавайки колко важна за него е любовта на Ирина.
Хитър и безскрупулен, той поема ръководството на „Никотиана“. Избира
пътя на единичното спасение. С един верен ход предишното гладно и зле облечено
момче се превръща в могъщ диктатор на тютюневия свят, който дърпа конците
на правителството и парламента, купува съвести, смазва стачки. Светът на едрия
капитал, в който попада Борис, има свои закони и изстисква докрай моралния
ресурс на човека.
Увлечен в печалбите, той не осъзнава кога изгубва себе си. Присвоил,
ограбил, похитил това, което е пожелал, изгубва човешкия си облик Властващ над
света, той не владее себе си.
Пълното му нравствено разрушение се изразява в изгубената способност да
различава доброто от злото. Показателно в това отношение е, че герои от различна
социална среда и различен манталитет откриват тази необратима деформация у
него. Старият Барутчиев е първият, който я определя като „морална тъпота“и
предсказва, че тя ще го доведе до гибел. Като „нравствено тъп“го определя и
Динко.
Най-трагичното е, че тази своя разруха, външен израз на която е
алкохолизмът му, той приема за своя житейска победа.
Борис умира разкапан и състарен на тридесет и шест години, изоставен от
всички и сам изоставил себе си.

Образът на Ирина е най-зрялото постижение на Димитър Димов. Тя е по-

детайлно психологизирана, индивидуално определена, и на места дори приземена.
Единството на физическа и духовна красота превръща героинята във въплъщение
на прекрасното. Тази идея се потвърждава и от нейното име, което на гръцки
означава „мир, хармония“.
Ирина е жертва на своята страст, неизбежно деградира от невинно момиче
до куртизанка и продажна жена. Тя е завършеният образ на фаталната жена.
Противоречивата ѝ личност, фанатично следваща мечтата си , представя драмата
на човека, сгрешил в избора на житейски път.
Възпитана в строгите патриархални порядки, провинциалната девойка
пожелава живота на жените от висшето общество. Чувствителна, романтична и
наивна, тя вярва в силата на любовта. Сантименталните романи, които чете,
оформят предпочитанията ѝ към екзотичното, чуждото. Това са причините,
поради които тя се влюбва в Борис, неприветливия син на учителя по латински.
Кратка е любовта им, защото скоро Борис тръгва след голямата си цел и някак
забравя миговете „малко любов“.
След гимназията тя поема по пътя на своята мечта – да следва медицина в
столицата. След втората среща с Борис тя приема да стане негова любовница,
загърбвайки моралните си принципи. Соаретата, изложбите, баровете и срещите с
Борис я увличат. С очите на влюбена тя вижда у него широкия замах, силната
личност, способна да подчини на волята си и най-обиграните капиталисти. Не
успява да разбере кога между тях се изправя „Никотиана“.
Все повече тя се отчуждава от рода и семейството си. Има обаче задръжки
или спирачки, благодарение на които прави само малки , постепенни крачки към
бездната на нравствена разруха.

Повратната точка в моралното съзнание на Ирина е в края на първата част

на романа. Всичко онова здраво и истинско у нея , което е дошло от народните
низини, от ограничения, но разумен и приличен еснафски свят на баща ѝ, рухва
изведнъж. Тя приема образа на фаталната жена. Тръгнала веднъж по пътя на
изневерите, Ирина ще измами не само Фон Гайер и Борис. Нейната деградация ще
стигне дотам на остров Тасос да преживее мимолетно приключение с Бимби.
Когато тя разбира, че Борис поставя на първо място „Никотиана“, любовта
им приема друг регламент – регламента на достатъчната поносимост от страна на
съпругата и тънката ѝ сметка за наследяването на милионите на мъжа ѝ.
Предишното романтично момиче, което чете книги за екзотични южни страни, е
отстъпило място на хладната и пресметлива съпруга, която е наясно с търговския
цинизъм на света, в който живее.
Връзката между Борис и Ирина не е само изчерпана. Тя е безплодна.
Липсата на деца в техния брак лекарят Димов обяснява със злоупотреба на
любовни удоволствия от страна на Ирина. Но писателят насочва и към друго –
към липсата на историческа перспектива пред „осъдените души“, която се
изразява в невъзможност за биологическо продължение.

Ирина непрекъснато се опитва да се самоанализира и самонаблюдава, тя

осъзнава каква е цената на разточителния живот, който водят с Борис. Тя е от
героите на Димитър Димов, които могат да се нарекат не съдии, а прокурори на
самите себе си. Но Ирина няма сили да произнесе присъдата над себе си и своя
свят. Когато в края на романа , след смъртта на Борис, се прибира в софийската
си къща, тя ясно осъзнава, че този скъпо платен лукс не е нито неин, нито на мъжа
ѝ, а на селяните, които под жаркото слънце берат тютюневите листа, и на
работниците, които манипулират листата в праха на складовете. Тя съзнава, че
големите възможности но богатството са само случайно придобити от нея и от
мъжа ѝ. Единственото, което ѝ остава да направи, е да сложи край на живота си.

Героите от другия свят са със своя лична съдба, със своя често пъти интимно-
трагична предопределеност.Те са носители на идеи, но човешки са бедни, лишени
от красота, те не ни вълнуват, не ни покоряват с човешко обаяние. Те са
изградени върху абстракция, отвлечени понятия за комунистическа нравственост,
дълг, вяра, душевна чистота. Техният вътрешен живот е идеален. В тяхната
психология има повече признаци на рода, отколкото на индивида. Те имат логика,
но нямат лична страст. Димов ги представя като аскети, опасни фанатици на
своята вяра, които не признават и се боят от природата и земните страсти.

Повествованието групира персонажите, на които придава индивидуална

различност или типологическа еднаквост.