СВОБОДА И РОБСТВО

Ботев вярва единствено в революцията – „революция народна, незабавна,

отчаяна“. Фактът, че той изживява своята поезия, създава особен романтичен
ореол около личността му. Пътят на лирическия аз от поезията е пътят на самия
Ботев. Път до подвига и безсмъртието.
Като част от възрожденската литература, поезията на Ботев се гради върху
основното за този период противопоставяне между робството и свободата. В
същото време обаче Ботевите творби надхвърлят границите на епохата, в която
са създадени, защото носят общочовешки послания.
За поета революционер понятието „свобода“ не означава просто
възстановяване на българската държава като свободна и независима. Не просто
отхвърляне на националното потисничество, а постигане на социална и духовна
свобода. От тук и различното разбиране на робството в поезията му. От една
страна то е пряк израз на ненавистта към реалния жесток поробител („да гледам
турчин, че бесней над бащино ми огнище“), от друга – възприемането на
робството като убиец на човешкия дух и на свободата на мисълта.
Ботев приема за народни врагове не само османските турци, но и всички ,
които потискат бедните и онеправданите. Нееднозначно е и отношението му
към българския народ. Неговата философия е „силно да любя и мразя“. Но тя е
изнесена отвъд границите на националното. Защото потисниците и
псевдопатриотите не зависят от националната си принадлежност. Доброто и
злото, любовта и омразата са общочовешки израз на порива за свобода или
смърт.
Постигането на свободата (физическа и духовна) минава през борбата.
Топоси като дом, бащино огнище, гората, планината са израз от една страна на
желанието за отхвърляне на робството и защита на родното от жестокия
поробител, но от друга те са начало на пътя към духовна свобода. Защото
„свестните у нас считат за луди“. На почит са глупостта и жаждата за богатство.
Затова и борбата е за национална и социална свобода, за свобода на народа и
на духа.
 Робството в поезията на Ботев има различни лица – то е на примирените
със съдбата българи, на онези, които ламтят за власт и богатство, но най-яростно
е лицето на робството, което отнема свободата. В битката с врага човекът се
превръща в герой и мъченик. Духът излита от оковите и се възнася високо над
планините на родното страдание.
В одата „Хаджи Димитър“, посветена на реална историческа личност,
темата за свободата като живот и робството като смърт е пример за това как
националното се издига до общочовешкото. Типичните за образа на родното
образи като жътварката в полето, робините и техните тъжни песни, планината,
гората, юнакът се преплитат с митологичните фолклорни същества (орел, вълк,
самодиви). Светът на реалното, на робството се смесва с този на смъртта.
Непрекъснатото преминаване от реално към фантазно изразява
възприемането на смъртта в името на свободата като духовно освобождение.
Приживе героят е част от своя народ (долу в полето, при жътварките и
робините). Тръгвайки нагоре по пътя на борбата , той загива за свободата на
народа си. След смъртта си става част от света на безсмъртните (на самодивите,
на приказните герои).
Смъртта в името на народа е начало на безсмъртието. Душата на героя се
лута в пространството, очертаващо кръст, напомнящ на този на Голгота. От
робското земно пространство към вечния живот на свободния дух. Основното
противопоставяне на високо – ниско е не само на пространствено ниво (земя –
небе, поле-планина), а преди всичко е противопоставяне на робство и свобода,
на живот и смърт.
Интересното в одата „Х.Д.“ е че имаме преобръщане на ценностите.
Робството е духовна смърт, а физическата смърт е духовна свобода. Високо на
върха е юнакът, борецът за свобода, който вече не принадлежи на земното
робско пространство, а е част от вселената. Негови приятели са вълкът и соколът,
които във фолклорната традиция са символи на смелост и безсмъртие, но са и
гранични фигури между живота и смъртта. Самодивите ще помогнат на духа на
героя да премине в света на вечната свобода.
 Споменът за героизма ще живее на земята чрез силата на песента. Защото
в умовете и сърцата на хората и на митологичните същества „тоз, който падне в
бой за свобода, той не умира“. Песента, също като духа на героя, обхожда света
на живите и мъртвите, оставяйки надежда у едните и вяра у другите, че доброто
винаги побеждава.
Драмата на една епоха е минала през сърцето на поета, превърнала се е в
негова лична съдба – гражданска и творческа. Може би затова винаги ще
свързваме темата за робството и свободата с личността и саможертвата на
Христо Ботев, превърнал собствения си живот в безсмъртна поезия в името на
отечеството и човешкия дух като цяло.