Българинът в романът „Под Игото” между

пиянството и пробуждането
Литературно интерпретативно съчинение
   Вазов- автор творящ на границата между две епохи- Възрожденската и
Следосвобожденската,един от най-големите български писатели, създателят на
първия български роман, посвещава творчеството си на България и на народа
и. То утвърждава  национални, нравствени и исторически стойности. Първият
български роман „Под Игото” отразява най-значимото събитие през
Възраждането- Априлското въстание. Като роман епопея той има за основа
историческо събитие със съдбоносно значение за нацията. Романът проследява
подготовката и избухването му, разказва как обикновеният българин успява да
преодолее робското у себе си и пожелава свободата. Този процес на духовно
пробуждане и обединение на целия народ около една свята идея- извоюването
на свободата, заема основна част в произведението. Романът разкрива
увлекателно и пълно живота на българите- както битовото, така и
приключенското. Той поема ролята на посредник между времето преди и след
Освобождението, между поколенията останали от времето на робството и тези,
които нямат лични спомени от него. И днес изградените от романа представи за
времето преди Освобождението са част от националното ни самопознание.

В своите три части „Под игото” представя поредица значими събития,

свързани с духовното израстване на българина, опияняването му от идеята за
национална свобода и отвърждава идеята за подема на националния дух.
Основният акцент е върху духовното обединение на нацията около върховната
ценност- Освобождението. Движението на националния дух е неправолинейно-
то се характеризира с минаването през робска трезвост- революционно
пиянство- отрезвяване и възвръщане на робския страх. Извънсюжетните
моменти, които директно изразяват авторовата гледна точка, заемат важно
място в романа. В композиционен порядък те приключват и обобщават двата
сюжетни цикъла на възход и на падение: главата “Пиянство на един народ”
представя подготовката на въстанието, а главата “Пробуждането” – самото
въстание с неговия погром.

Главата „Пиянство на един народ” представя подготовката и страстите,

които обвземат българина, опиянен от националноосвободителната идея в
навечерието на Априлското въстание. За Вазов много по-важен е етапът на
подготовката, отколкото самото въстание. Именно в нея той вижда
израстването на народния дух, освободен от робската психика,завладян и
обединен около революционната идея. Авторът представя идеята за
революцията като завладяваща всички; всички са й подвластни, увлечени от
нея, и всички се включват в подготовката за въстанието със свой дял и според
възможностите си. Българският народ, осъзнал потребността от свободата и
сдобил се с национално самочувствие, за първи път от векове е обединен-
обединен с цел Освобождение: „Идеята със стихийна сила проникваше всъду,
обхващаше всичко- и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията
на монаха”. Именно затова авторът отделя много повече внимание на
подготовката на въстанието, отколкото на самото въстание.
Революционното въодушевление е представено като стихия, която не може
да бъде спряна. Умореният от робския живот българин е готов да прави
жертви: „Кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш! — черковата даваше попа
си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си.” Финалното
двустишие на одата ,,Каблешков’’ от цикъла ,,Епопея на забравените’’, което
Вазов прилага и в главата ,,Пиянството на един народ’’ внушава убеждението за
епоха, за големи исторически сътресения, за коренната промяна в мисленето на
българина, въпреки че романът обхваща само една година от националния ни
бит „И в няколко деня, тайно и полека,/ народът порасте на няколко века...” .
Но народните стремежи, натрупани и потискани във вековете на робско
примирение и покорство, достигнали до своята кулминация, се оказват
надхвърлящи способностите на самия народ да ги осъществи. Главата
„Пробуждане” започва с кратко лирическо отстъпление. На революционното
опиянение, наречено „поетическо безумие” е противопоставено „страшното
пробуждане”. Оценката на Вазов е лишена от разсъжденията, характерни за
„Пиянство на един народ”. Самият финал на романа е белязан от дълбок
трагизъм. Осъществило се е „пробуждане”, настъпил е погром, предизвикващ
възкресването на здравия съхраняващ живота разум. Завършекът отговаря по-
скоро на Марковите скептични предвиждания, отколкото на ентусиазма на
„лудите”. Не само че „бунтът” е потушен – такъв не се е състоял. Реалното
пробуждане се оказва противопоставено на възвишения порив за духовно
освобождение на българина, то е „пробуждане” от „пиянството”, а не от
робството. Акцентът на публицистичния текст обаче е насочен към въстанието
единствено като към висока проява на духовен живот, предвещаваща
националното освобождение.

Крахът на въстанието не променя дълбокото авторово убеждение, че не

самото въстание като събитие, а промените в народното съзнание придават
смисъл на Априлското въстание – „едно поетическо безумие”, което дава
основание да се твърди, че са формирани трайни нравствени качества в
народопсихологията като национална гордост, достойнство и чест.

Никол Николаева ХIБ клас