Домашна работа по БЕЛ

Образите на Борис и Ирина

1. Образът на Борис
В романа „Тютюн“ е поставен проблемът за противопоставянето на парите и
властта на бедността. Това най-ярко личи в образа на Борис Морев. Неговият
стремеж към утвърждаване го погубва погубва. Когато човек загуби връзката
със своята същност и стане подвластен на материалното, на стремежа към
богатство, това го погубва. Именно на това ставаме свидетели в романа
„Тютюн“. Борис още в началото на романа е представен като „усоен,
неприветлив, саможив“ младеж. Той е по-скоро дребен и слаб, което е
свидетелство за бедния начин на живот, който води, с бледо лице и тъмни,
„дълбоко поставени очи“, които гледат остро. Борис има своя философия, зад
която е застанал твърдо още в началото на творбата: „Защото човек се чувства
добре само там, където може да спечели пари.“ Тази негова философия е
следствие от тежкото детство, от оскъдицата, от бедността. Тя е причината в
душата му да се прокрадне надежда, в която той да се вкопчи и да отдаде
всичко, за да я постигне, да се види от другата страна, сред тази класа, която е
противопоставена на собственото му съществуване до момента, като в тази
борба Борис е готов да пожертва всичко – негов основен идеал и принцип са
парите, които подклаждат неговата упоритост и амбиция, но и го водят към
разпадането на собствената му ценностна система и го превръщат в част от един
грозен, неприветлив и отблъскващ свят. Борис Морев загърбва духовното, за да
даде превес на материалното. При подобно отношение отношение човек
безвъзвратно губи своята душа и започва да се лута, търсейки пътя, който сам е
загубил. В „Тютюн“ Димов акцентира на упадъка, на това, което обществото по
принцип не приема и прави това с много психологизъм именно чрез образа на
Борис Морев, който с наполеоновската си амбиция и с разгрома и гибелта си е
носител на посланието на автора. Но дори човек като Борис търси света, към
който първоначално принадлежи, чрез Ирина – за него тя е като оазис, спасение
и дали без да съзнава, или не, сам го унищожава, като потапя Ирина в този така
чужд й и отровен свят. Борис е подвластен на „Никотиана“ и подобно на
работниците, в чиито дробове се просмуква отровата на тютюна и с това
предизвиква тяхната смърт, така и в неговия живот се прокрадва сянката на
безумния, самотен, студен и грозен свят, към който той така упорито и
амбициозно се стреми, предопределяйки собствената си обреченост и гибел.
Образът на Борис е поставен в един кипящ световъртеж, възникващ от три
стихии – тютюна, богатството и властта. Те се превръщат във водещи
философии, но и в пагубни сили. Съществена черта на образа е, че той остава
докрай подвластен на своята устременост към нещо, което го погубва.
Промяната у Борис - „Самите очи бяха кървясали, мътни, нерешителни и
гледаха някак страхливо, може би под влияние на призраците, които виждаше
нощем — изиграната и мъртва жена, умрелия брат, убити с тояги и мъртва жена,
умрелия брат, убити с тояги полицаи, изтезавани стачници, простреляни
саботьори, които искаха да запалят складовете му, чиновници с потъпкано
достойнство и хиляди и хиляди пожълтели от никотин и туберкулоза лица,
 хиляди и хиляди български, гръцки, турски, арменски работници, които още
работеха тютюна му в Беломорието, за да го продаде на Кондоянис чрез сделка,
която измамваше държавата и която щеше да бъде последният му гешефт…“
Светът на тютюна е изключително жесток – той дава пари и власт на
избраниците си, но в замяна взема душите им, обрича ги на самота и безцелно
съществуване. Борис не само не осъзнава своето падение, но и съумява
единствено да се отдаде на алкохола, измъчван от кошмарите си да усеща
страданието на своята самота и болезнената си необходимост от Ирина, особено
вечер, когато неговото съзнание започва да търси изкуплението за всичко
сторено, за причиненото и разрушителното в живота му, изпълнен с измами,
подкупи, лъжи, но за сметка на това с богатство и власт – именно това, към
което той се стреми в началото на романа и което се надява да го изведе от
омразната бедност и грозотата на нищетата. Самотната и безславна смърт на
героя, загубил любовта на хората – „Никой не бе съчувствувал приживе на
генералния директор на „Никотиана“ и никой не се развълнува от мизерията на
погребението му. Една безразлична съпруга стоеше до гроба му, една
безразлична съпруга стоеше до гроба му, една истерична сводница се бе
погаврила с плача си над трупа му, един пиян слуга му беше намерил ковчег и
един озлобен от глад и невярващ в Христа гръцки поп щеше да го опее.“
Образът на Борис се разкрива преди всичко именно чрез света, към който той се
стреми, а в него няма място за чувства, те са безполезни. Именно затова Борис
успява. Ако той бе чувствителен, нежен, ако бе съумял да отхвърли своя
егоизъм, то не би постигнал своите успехи с „Никотиана“. Успех, който именно
го отвежда до разпадането на неговата личност и до реализирането на гибелта,
която настъпва в момента, когато този безмилостен, жесток свят го е ограбил
докрай, лишил го е от всичко човешко, изправил го е до стената на собственото
му обезличаване като човек.

2. Образът на Ирина
Ирина е най-вълнуващото превъплъщение на предишните Димови героини. В
нейния образ откриваме кулминацията на образа на фаталната жена, с цялата му
красота и духовно падение. Първа представа за героинята - в началото на романа
тя е плаха и затворена гимназистка, изживяваща първата си любов и първото си
разочарование. Освен външната и красота Ирина има и много други
положителни черти: доброта, нежност, милосърдие, човечност и т.н. Тя имаше
хармонично тяло и красиво лице, наситено с удивителна жизненост. Изобилната
кръв придаваше на кожата й, леко обгорена от слънцето, бакърен оттенък. Тя бе
свила доста претенциозно гъстата си черна коса на руло, а орловият нос
придаваше на красотата й нотка на осъзната и малко високомерна сериозност.
Романтичната жажда за друг живот - тези светове я привличаха и омайваха с
безуспешните усилия на героите си да се спасят от себе си, с упадъчната красота
на драмите и пороците си. Ако целомъдреното й тяло не беше тъй силно и
жизнено и ако природата не я беше надарила щедро с физически чар, с
естествено и непринудено кокетство, което завладяваше всеки мъж, тя сигурно
щеше да изпада в пристъпи на меланхолия, защото светът, в който живееше,
беше еснафски и ограничен, а тоя, за който мечтаеше - приказен. „…Тя не
можеше да се отпусне да стане близка с момичетата на съседите, нито да вземе
участие в закачките им с ергените от махалата. Те бяха прости, грубовати, дори
малко небрежни към външността си девойки, които не съзнаваха това, защото
им липсваше наклонност към книгите и жажда за друг живот.“ Образът на
Ирина е една сложна плетеница от човечност, доброта, морални принципи,
очарование и безнравственост, закоравялост и студена пресметливост, както
сложен и противоречив е пътят на чистата девойка до пълната житейска и
нравствена деградация. Любовта й към Борис я тласка към забравата на строгите
морални принципи и норми. Забравя мечтите за щастлив семеен живот и му
става любовница, мислейки повече за него, отколкото за себе си. Бавно, но
сигурно „Никотиана“ започва да трови Ирина и нейните норми, така както
тютюнът в складовете трови работниците. Постепенно влюбената жена се
превръща в преситена и отегчена от светския живот дама, търсеща развлечения,
случайни флиртове, безсмислени и опустошителни любовни приключения.
Момичето, което ходеше на срещи при параклиса, се бе превърнало неусетно в
приятелка на женен мъж, после в любовница, която приема подаръци, след това
в метреса, която изисква почит, и най-сетне в хитра, безскрупулна, поддържана
жена, за която бе все едно дали я почитат или не. „Ала някаква странна умора,
някакво усещане за празнота, което омотаваше душата й като паяжина, нещо
равно, тихо и убийствено безнадеждно я мобилизираше и смразяваше... Тя бе
вече уморена, преситена до смърт от живота си!…“ Образът на Ирина - една
осъдена душа в романа „Тютюн“ - е един от най- запомнящите се женски образи
в българската литература. Тя е едновременно обаятелна и отблъскваща, будеща
симпатия и отвращение.