В българската литература името на Христо Смирненски, чието истинско название е

Христо Димитров Измирлиев, се свързва с периода от 20-тег на ХХв. Той е

емблематичен български поет, наричан още „слънчевото дете на българската поезия“,
който споделя идейноестетическите възгледи на постсимволизма, съчетавайки
елементи на символизма и реализма в произведенията си. Характерни теми за
творчеството на поета са темата за социалното страдание на хората, обитаващи
социалните низини, и революцията. Основен смислов център в неговите творби са
мъката и социалната несправедливост, маскарадът на битието. Произведение, което
засяга тези теми, е именно фейлетонът „Приказка за стълбата“, създаден през 1923г. в
санаториума в Горна Баня малко преди смъртта на автора. Повод за написването му
става разочарованието на поета, открил лицемерието на своите приятели, обещали
му, че ще му помогнат.
Основен конфликт в произведението „Приказка за стълбата“ е този между желанието
за преобразяването на несправедливо устроеното общество и нравствените
компромиси, които променят човека и не му позволяват да осъществи идеалната си
цел. Изкачването по стълбата на властта и материалните блага същевременно се
оказва обезличаване на човека и слизане към бездната на безнравствеността и
социалната апатия.
Заглавието на творбата представя основната тема на произведението – стълбата
символизира изкачването и слизането, връзката между два свята. Думата „приказка“
от своя страна насочва към представата за фантастични елементи и обобщените
образи в произведението. Епиграфът на фейлетона се обръща към всички онези, които
несъзнателно губят своите духовни и нравствени качества, изкачвайки се по стълбата
на властта и величието в обществото. Героите на произведението обитават два
противоположни полюса, една част са долу – тълпата от хора, обитаващите
перифериите на социалното пространство. В описанието на пространтвото „долу“
преобладават цветовете като сиво, черно, жълто – цветовете на обезличаването,
страданието и болестта. Другите живеят в свят, много по-различен от този не бедните –
те са князе и принцове, лишени от духовност и нравственост, чийто свят е свързан с
представата за социално блаженство и разкош. Още тук е загатната социалната
дисхармония в света на хората. Дяволът, застанал стълбата между двата свята, е
въплъщение на изкушението и пазител на статуквото.
Текстът е композиран като своебразен диалог между младия юноша – изразител на
общото желание за преобразяването на несправедливо устроеното общество, и
Дявола. Основен в този разговор е въпросът за идентичността на човека. В отговора на
младия юноша се чете познанието за социалния дисбаланс в света на хората и
неговото определено място в този свят. Изправеното чело и свитите юмруци са символ
на волята за действие и промяна на героя. Чрез метафори и символи е разкрита идеята
за предателството спрямо нравствените ценности, уязвимостта на добродетелите,
компромисите със съвестта и лесно поддаващата се на съблазни човешка природа. С
цената на всичко човешко – своя слух, зрение, сърце, опиянен от идеята за
справедливост, младият юноша напълно губи своята идентичност и се сдобива с нова
такава – с тази на властник. Изкачването по стълбата на материалното блаженство и
властта се оказва равносилна на нравствена разруха и път към социална апатия.
Отговорът на въпроса за идентичността на младия юноша затваря композиционната
рамка. След лишаването си от всички човешки качества, героят е напълно преобразен -