Класна работа

Биляна Костадинова

Човекът и държавата в разказа "Андрешко"

Елин Пелин е майсторът на късия разказ в българския литературен канон. Той е един от
най-добрите социални реалисти, защото защитава хуманистични и демократични
възгледи и вярата в добродетелите. Симпатиите му са насочени към трудовия, „малкия“
човек, който макар и част от онеправданите, притежава непобедима духовна сила.
Разказът „Андрешко“, написан през 1903г. и поместен в I том с разкази, засяга
социално-нравствения проблем за разединението между народа и институционалната
власт.
Човекът в разказа застава срещу силата на институционалната власт, защото осъзнава,
че законите го обричат на гибел и са нехуманни. Социално-нравственият конфликт
превръща Андрешко в рушител на реда и законите, за да го превърне в спасител на
социалния морал. Съдия-изпълнителят въплъщава безотговорността на служителите на
държавната машина и тяхното незачитане на човешкото достойнство, а образът на
Андрешко влиза в противоречие на неговата неморалност със силата на своя дух и
висока нравственост.
Късият разказ „Андрешко“ умело въвежда образа на българския селянин в началото на
XX век, като го поставя в центъра на сюжетното действие. Самото заглавие
„Андрешко“ подготвя читателя за това, че разказът има интерес към човека и
деятелната и съзидателната сила на неговия дух. Името на главния герой от
едноименния разказ е необичайно. В него се съдържа библейската препратка към
Христовия апостол Андрея и по този начин се внушава идеята за светостта на героя и
искреността на неговите истини. Умалителната наставка „ешко“ издава отношението на
разказвача, който притежава нескрита симпатия към трудовия човек. Нежната
покровителственост и умиление от страна на разказвача са ясно изразени с цел да се
провокира съпричастието на читателя и да се представи къде разказвачът се поставя в
разединения свят. Основните за Елин-Пелиновото творчество теми за страданието и
спасението на българския селянин в разказа се преплитат, за да изведат на преден план
социалната критика на държавната мащеха, която ограбва човека. Страданието е
представено чрез съдбата на Станоя, който заради нехуманните закони ще бъде оставен
да битува в глад и мизерия. Спасението идва от един неочакван герой- Андрешко,
който чрез хитростта и остроумието си успява да съхрани живота на своя съселянин.
Използването на ума вместо оръжието в защитата на Станоя разкрива социалните
убеждения на Елин Пелин, който като демократ и хуманист вярва, че духът е този,
който трябва да търси и намери отговорите на въпросите на века. Заобикалянето на
тежестта на закона не се разглежда като грях или престъпление, а като единствен начин
да се съхрани морала и живота в деградивния свят, в който царуват овластените, а
сиромасите тънат в мизерия.
Андрешко е типичен представител на селския трудов човек, намиращ се на дъното на
социалната стълбица. В своето описание той е представен като типичен герой- въведен
е чрез възрастта и социалната си ангажираност-„младият каруцар“. Макар в текста да е
главен герой и бъдещ спасител, във физическата му характеристика липсва намек за
изключителност. Тя се съхранява в неговото слово, което е пропито с ирония и
престорена наивност, зад които прозира дълбокото разбиране на света в неговата
сложност и многоплаственост. Гражданската му позиция е ясно изявена в думите му
при диалога със съдия-изпълнителя- той има обективен поглед върху реалността и е
успял да усвои познанието за законите на света. Първата злободневна тема, засегната в
словото му, е тази за значението на образованието. Въведена е чрез битовия детайл на
незакованата дъска на каруцата, която сама по себе си говори за сиромашията
властваща в селския свят. Андрешко умело изказва своето мнение за обезсмисленото
знание: „Плеще като учен човек: ни сама разбира, ни другите й разбират.“. Говоренето
на факти без тяхното осмисляне е неплодотворно, защото в тях не е заключена
учеността и познанието, е празнословието, което не е в помощ на никого. Истинската,
съществената мъдрост не е затворена в словото, а в деятелната грижа за другия и в
способността да бъдеш съпричастен към болката на страдащия. Образованието е
превърнато не в желание за знание, а в преследване на лични цели и добиване на
престиж в очите на обществото. Псевдообразоваността е засегната и във Вазовата
елегия „Елате ни вижте!“:
вий, мъдри велможи, от нази гоени…

На миг напуснете там вашто тържище

на шум и на фрази, богато платени –
     „Елате ни вижте“
„Тържището“ въвежда идеята за словото като обект на покупко-продажба, лишено от
своята сила и използвано единствено като начин за изкачване по стълбицата на
социалната йерархия. Думите са определени като „шум“, което окончателно отнема
тяхната творческата и живототворяща енергия. Знанието е в основата на националния
прогрес и развитие и заменянето му с един параван на суетата означава началото на
гибелта на човека в света. Иронията в речта на Андрешко се засилва със заиграването с
определени думи като „господа“ и „брат“. Назоваването „господа“ се отнася както за
съдия-изпълнителя, така и за конето, като така се акцентира на оскотяването на
чиновническата душа, загубила връзка с истински важното в живота. Съдия-
изпълнителят, който върши всичко под час, се оказва не по-достоен от коня, защото не
осъзнава значимостта на своята позиция и няма сили да понесе отговорността, която
идва с властта. Първоначално обръщението „господа“, допълнено от използването на
учтивата „Вие“- форма, е израз на уважение и почит към госта, но след това то
придобива съвсем различен смисъл- въвежда идеята за лабилизираните връзки в света.
В този свят всеки носи своята маска, всичко е една голяма лъжа, няма справедливост и
братско единство. Ролите не са това, което трябва да бъдат, и това отбелязва
социалната неустойчивост на пространството. Целта на Андрешко е да свали маската
на овластени, да покаже истинското им лице, за да може да се постигне хармонията.
Заиграването с думата „брат“ има същата задача- да покаже колко разединен е света.
Определението влиза като обида от страна на съдия-изпълнителя, който казва, че
коларят трябва да нарича свои братя конете, и по този начин назовава своя водач като
скот, определя го като животно, но в действителност ролите им са разменени.
Животинското начало е скрито във всяка реплика на чиновника, във всяко негово
действие. От друга страна, Андрешко определя Станоя като негов брат, защото изпитва
съпричастие към него поради сходството в техните съдби. Трудовият човек решава да
жертва своята сигурност и да влезе в ролята на нарушител на закона, за да се превърне
в спасител, на човека, когото обича. Гневът не е присъщ на младежа- дори след като
разбира за пъклия план на властника, действията му не преминават в агресия. Започва
един вътрешен монолог, който играе важна роля в изграждането на представата за
мисловния модел на главния герой. Той не мисли в „Аз“- форма, защото разбира себе
си като част от колективното. „Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се
помогне…“ звучи много по-различно от „аз трябва да му помогна“ и толкова
универсализиране на речта представя идеята за човека като значим само когато е
съпричастен и ангажиран с колективното добруване.
„Малкият човек“, който е традиционен герой в Елин-Пелиновите разкази, тук се
откроява със своята различна ценностна система и нравствена висота. Етиката и морала
са висшите закони на неговото битие, а не написаните редове в чиновническата книга,
защото когато човекът страда от решенията на институционалната власт, тя трябва да
промени своите подходи, за да го съхрани.
Младият колар е пълен антипод на съдия-изпълнителят. При него също се наблюдава
бегло портретиране. Оставен е безименен, за да се подчертае типичността на образа.
Двамата герои ярко отразяват противопоставянето на сиромаха срещу държавата
мащеха тъй като и двамата са събирателни образи. Назован е със социалната си
ангажираност, за да се изведе на преден план идеята, че извън длъжността той няма
убеждения, нравственост и идеали, и осмислянето на битието се случва с властта.
Кожухът заема важно място в неговото портретиране, защото осъшествява преливането
на материално и духовно начало у човека. Епитетът „вълчи“ подчертава социалната
характеристика на героя, представяйки го като хищник, единак, грижещ се само за
личното си благодетелстване и грабещ от чуждото имане, за да задоволи собствения си
комплекс за малоценност. Той „потъва“ в дрехата си, като така се представя идеята за
облеклото като броня на един видимо уязвим човек. То играе ролята на маска на
неговата безхарактерност. Професията му се е превърнала в неговата идентичност и без
нея той е никой. Сравнението с пиле: „… разкопча кожуха си и тялото му зашава в него
като пиле…“ акцентира върху неговата духовна слабост да се справи с житейските
изпитания и неподготвеността да поеме отговорността, която идва при изпълнението на
държавните заповеди. Подобна идея за дрехата като определяща същността на човека
срещаме и в повестта „Шинел“, където шинелът се превръща в основание на живота и
представяне пред света. В късия разказ се среща същата идея- вещта подчинява
човешкото и материално и духовно се преплитат, създавайки един гротесков образ на
човека. Речта на чиновника играе важна роля в определянето на отношението на
държавата към своя народ. Болезнените обощения „Лукави станахте вие, селяците“
доказват, че агресията и разделението владеят света. Дръзкото разграничаване от
трудовия народ образува дълбока пропаст между тях, в която за разположени
студенината и омразата на едно вечно противопоставяне. Използваната „Аз“-форма
дори при обобщаването представя самозабравилият се държавник, който вярва, че
властта е право на манипулация и злоупотреба, а отговорностите липсват. Духовната
недоимъчност на героя се отразява в неговата невъзможност да прозре истината за
живота, която не се крие във властта и стриктното спазване на законите, а в грижата за
ближния и неговото добруване. Нехармоничността на света след заключението на
овластения, че селяните са „пропаднал народ“, е отбелязано и с промяна в пейзажа,
определящ лирическата струя и отношението на отсъстващия разказвач. Целият свят е
одухотворен и замислен- „… усамотеното дърво… се замисли“, „…тъжното зимно
време също беше замислено“, „замислено и студено синьо небе“. Замислянето е
търсене на истините, но тук то е мрачно и представя застиналостта и невъзможността за
промяна в света, изразява се болката на разказвача от неправилните и обидни
заключения на чиновника. Мъртвината на водата, заложа в метафората „мъртвешки
очи“, засилва внушението, че за човека е невъзможно да се спаси от законите на
държавната мащеха, които всекидневно го обричат. Пейзажът спомага за предаването
на идеята за институционалната власт, която изцежда жизнените сили на селяните.
Промяната в емоционалния регистър след като чиновника разбира, че ще бъде оставен
в блатото, доказва неговата липса на самообладание и невъзможността му да се справи
с обстоятелствата. Предлагането на подкуп разкрива убеждението му, че всичко може
да бъде купено и предадено, но в сърцето на Андрешко защитата на братската любов е
на първо място. Съдия-изпълнителят води едно паразитно и консуматорско
съществуване. Отчаянието достига своята връхна точка при използването на
зооморфни метафори при изказването на обидните думи. Това отчаяние е породено от
безизходицата и невъзможността да поеме отговорност за действията си. Тук ясно
проличава разликата между двамата герои- Андрешко е отговорен за себе си и Станоя,
а чиновникът не може да поеме отговорност дори за собствената си личност.
Елин Пелин в своята реалистична литература отрежда специално внимание на липсата
на единение в живота в началото на 20-ти век. Късият разказ „Лудата“ също се
занимава с разкъсването на социалните връзки и символизира бунта на Елин Пелин
срещу социалната безизходица. Пропастта между човека и институцията в „Андрешко“
покрива същия тематичен план за обществото, поставено на границата на живота и
смъртта чрез липсата на братско съпричастие и любов. Творци като Йордан Йовков,
Емилиан Станев и Георги Господинов доказват своите талантливи пера и допълнително
доразвиват линията на късия разказ и го поставят като важен жанр в българската
литературна традиция.