Вярата като висша човешка ценност

Лириката на Никола Вапцаров е едно от най-значителните литературни и културни явления в

българската действителност през 30-те и 40-те години на 20. Век. Времето, в което твори, е
жестоко, време на разломи в колективната и в индивидуалната душа, време, което задължава
всяка личност да направи своя граждански избор. Не случйно и основните проблеми,
застъпващи се в поезията на Вапцаров, са свързани с човекът и животът, този в името на един
по-справедлив свят, както и с вярата. Именно последният се откроява и в стихотворението
“Вяра”, публикувано за първи път през 1940г. в книгата “Моторни песни”.

Вярата е това нещо, което ни кара да се замислим и да променим живота си към по-добре.
Това е и една от причините, поради която неговата единствена стихосбрика “Моторни песни”
започва със стихотворението “Вяра” е това, че според него вярата е най-важната ценност, която
всеки човек е необходимо да притежава, за да бъде неговият живот пълноценен и за да може
човек да се чувства удовлетворен от своето съществуване. Вапцаров я смята за важна опора на
човешкия живот и по този начин насочва читателят към една от най-значимите човешки
ценности.

Лирическото стихотворение отвърждава идеята, че единият от трите библейски символи

предопределя човешкият живот и дава надежда за неговото съществувне. Тази представа е
загатната във втората част на произведението, в което е вплетен този мотив. За писателя вярата
е това нещо, което придава смисъл на живота. Без нея човек би бил изгубен във всекидневното
битие. Това е така, защото човек само чрез надеждата например в дадена цел, може да се
реализира и да придобие нови качества, умения и знания, чрез които да преоткрие един нов
свят, изпълнен с приключения, но и с труднсти, които трябва да пребори, за да може да намери
онова нещо, което да го накара да се почувства щастлив и удовлетворен от живота. В противен
случай нейното отнемане е равностойно със смъртта, тъй като целите и мечтите биват лесно
забравяни, а смисълът на съществуването се изгубва в постоянно повторящото се ежедневие.

Именно и това е един от мотивите защо Вапцаров смята вярата за важна опора и ориентир в
живота. Без нея съществуването би било невъзможно или по-точно намирането на смисъла на
живота се затруднява, защото в този случай се изгубва движещата сила на живота. Човек ще
бъде принуден да прави това, което не желае, да работи това, което не иска и в крайна сметка
да обрече съществуването си на забрава и нищета. Авторът на лирическото стихотворение
обаче споделя друга позиция, а именно всекидневната борба като нещо напълно нормлно,
което за писатели като Ботев и Вазов е подвиг и величествен акт, съизмерим с невъзмогното и
героичното. Тази битка, която се води не е породена от омраза или страх, напротив неин
причинетел е любовта към живота и способността да бъде отхвърлена възможността за
отнемането дори на частичка от основната и най-висша ценност според Вапцаров.

Като заключение може да се каже, че произведението има за целда ни насочи към нещо на
пръв поглед много малко, но изключително важно, чрез което се доказва поривът и устремът
към непознатото като нещо искано и желано.