Човекът и свободата

Проблемът за същността на свободата е без съмнение философски, но едновременно

с това е пряко свързан със световната литература. Той е стоял повече или по-малко
извън полезрението на древния грък. Когато разсъждават по въпроси, античните
философи ги формулират така, че понятието за “свобода” не намира място в тях. Това
е потвърждение на тезата, че античността не познава свободата. В творбата си
“Философия на историята” Хегел пише: “Подобно на зародиша, който съдържа в себе
си цялата природа на дървото, вкуса, формата на плодовете, така и първите прояви на
духа съдържат виртуално в себе си цялата история.” Следователно понятието човешка
свобода има много дълга история при различните народи и аз бих искала да я
разгледам тезисно, за да мога да подкрепя твърдението с примери.
Източните народи още не са знаели какво е духът или човекът, дали той е свободен,
какво е свободата. Тя е определяна накратко от тях като “дивотия”, “тъпота на
страстта”.
Чак при гърците се е появило съзнанието за свобода, че тя съществува и че някои са
свободни. Но нито те, нито даже Платон и Аристотел са знаели, че тя е присъща на
всеки човек, а не само на някои. Тя е била само “краткотрайно и ограничено цвете”.
Едва германските народи в християнството са достигнали до заключението, че “човек
като такъв е свободен и че свободата на духа е най-основното качество на неговата
природа”.
Този обзор е доказателство не само за промяна в разбирането на понятието за
свобода, но и за едно прогресивно развиващо се съзнание.
Аз мисля, че проблемът за свободата може да се свърже с осмислянето на човешкия
живот и ако трябва да изразя това свое мнение, бих го илюстрирала с една латинска
мъдрост: “Живот без свобода е нищо”. Това е без съмнение така, но че въпросът за
човешката свобода е свързан и с отговорността пред другите, пред държавата е също
безсп*рно. Той трябва да бъде разглеждан с тях в тясна връзка. Затова бих посочила
мисли на Сартър: “Ние искаме свободата заради свободата и при всяко особено
обстоятелство. И искайки свободата, ние откриваме, че тя напълно зависи от
свободата на другите и че свободата на другите зависи от нашата. Наистина свободата
като определение на човека не зависи от другите, но от момента на обвързването аз
съм длъжен в същото време, когато искам моята свобода, да искам и свободата на
другите; аз мога да си поставям моята свобода като цел само ако наравно постаням и
свободата на другите като целј”
Преследвайки свободата, човек се стреми към добро, към правда. Свободата на
личността е свързана с нейното подчинение на определени закони, форми.
Единствено обществото, което е способно да създаде управление и закони, на които
всички се подчиняват, е свободно и не би достигнало до революции. Но възниква
противоречието дали човек е свободен, след като зависи от обществото или от
природата. Но нима човек може да спре да се подчинява на законите на природата и
например да спре да старее, и т.н. Личността може да постигне една относителна
свобода т.е. такава, която възможно най-близко да се доближава до абсолютната, но
която да не нарушава развитието на обществото. Свободата в своите глобални
измерения – свобода-понасяне, свобода-избор, свобода-присъда, свобода-воля, прави
живота благороден и добродетелен, но закрепостен и заклеймен в лутане вътре в
непознатата все още мъглявина на съдбата.

Зорница 8е