Skip to content

bulgc18@gmail.com

Българско общество за проучване на 18 век

Просвещение, Lumières, Enlightenment, Διαφοτισμός

НАПРЕДЪКЪТ НА ОБЩЕСТВОТО И РАЗПАДЪТ НА ЛИЧНОСТТА В ПРОИЗВЕДЕНИЯТА НА ФРИДРИХ

ШИЛЕР (18 В.) И Х. М. ЕНЦЕНСБЕРГЕР (20 В.)

ян.

2018

adminНаучни статии и доклади

Facebooktwitterredditpinterestlinkedinmail

Надежда Андреева

Напредъкът на обществото и разпадът на личността в произведенията на Фридрих Шилер (18 в.) и

Х. М. Енценсбергер (20 в.)

Едно от големите духовни постижения на 18. в., превърнало се в емблема на столетието, е идеята
за тоталност – за единност на общността, цялост на човешкия характер, пълнота на
съществуването. Като идеално състояние, което Ренесансово-Просвещенската епоха приписва на
античността, тоталното битие започва да се руши с противоприродното, бавно и сигурно
увеличаващо се господство на разума и неговите продукти: науката, централизираните социални
структури, техниката в широк смисъл. Антиномията природа-мисловност гради основата на
материалния напредък и определя лика на неговите съставки. През 18. в. този процес е
анализиран в цялата му широта и перспективност във философските съчинения на Фридрих
Шилер (1759-1805). Проблемът заема широко място в поредицата от писма, озаглавени „За
естетическото възпитание на човека“.

Шилер е познат на българския читател преди всичко като драматик. Неговата първа пиеса
„Разбойници“ е преведена в зората на Българското национално възраждане (ръкописен превод
на Димитър Емануилов Шишманов от 50-те години на 19. в.), драмите му не слизат от българската
сцена до най-ново време. Те отразяват със специфичните за жанра художествени средства идеите
на автора, свързани с историята и философията. Директен израз на тези идеи представляват
историческите изследвания и философските трактати на писателя. Стремежът да се философицира
литературата и да се литераризира философията е характерен за немската класика от 18. в. и слага
своя печат върху цялото творчество на Фр. Шилер. Такава литераризирана философия съдържат
неговите писма „Върху естетическото възпитание на човека“.

Шилер пристъпва към обсъждане на проблема за идеалната тоталност и нейния неотвратим

разпад със съзнанието, че изпълнява своя дълг към века, в който живее. Няма друго след антично
време, което така отчетливо да формира своите представители, както 18. в. Драматикът-философ
започва поредицата статии писма за естетическото възпитание с една констатация, която има
силата на постулат: „Man ist ebensogut Zeitbürger, als Man Staatsbürger ist“ (Човек е гражданин на
своето време, както е гражданин на държавата). Веднага след това той определя основната
посока, в която се движи „геният на времето“: ходът на събитията „заплашва да го отдалечи все
повече и повече от изкуството на идеала. То трябва да напусне действителността и с достойна
смелост да се издигне над нуждата; защото изкуството е дъщеря на свободата и то иска да
получава предписанията си от потребностите на духа, а не от нуждите на материята. Сега обаче
властва нуждата и свежда падналото човечество под своя тираничен ярем. Ползата е големият
идол на времето, комуто трябва да робуват всички сили и да се кълнат във вярност всички
таланти. Върху тази груба везна няма тежест духовната заслуга на изкуството и то, лишено от
всякакво поощрение, изчезва от шумния пазар на века. /…/ границите на изкуството се стесняват,
колкото повече науката разширява своите предели“ (Schiller: 1941).

Като творец с историческо мислене, респ. професор по история в Йенския университет и автор на
съчинения – образци на литераризираната историография (на първо място: „История на
откъсването на обединена Нидерландия от испанското владичество“, 1788 г., и „История на
Тридесетгодишната война“, 1790-1792 г.), Шилер търси обяснение на явлението в развитието на
обществото от дълбока древност до 18. в. и нарича това развитие „пътя от природна държава към
държава на разума“. Човекът излиза от своята „сетивна дрямка“, пише той, и се самоосъзнава,
когато организира общност, създава „град“. Вярната дума тук е античният полис и означава нещо
по-различно от съвременния град или държава, макар традиционно да се превежда град-
държава. Началната форма на тази специфична за елинската действителност социална структура
Шилер нарича „природна държава“; тя е резултат от природната определеност на човека и е
нагодена само към нея – една „държава по необходимост“. Но като морална личност човекът не
бил задоволен от нея и се опитал да превърне „своята природна държава в нравствена“.

Тази тънко изплетена философска формулировка напомня толкова силно „Мита на Протагор“ от
едноименния диалог на Платон (Платон: 1979), че може да се приеме като доказателство за
влиянието на старогръцкия върху немския мислител. Вместо да отговори с логични аргументи на
въпроса: дали добродетелта може да се преподава, Протагор предпочел да разкаже един мит –
приказката е по-пряк и по-далече стигащ път към истината. Ето нейното съдържание, предадено
със съкращения:

„Едно време имало богове, но все още нямало видове смъртни същества. Когато дошло
предопределеното и за тяхното раждане време, боговете ги моделирали в земята от смес от пръст
и огън“, започва своя разказ Протагор. Те поръчали на Прометей и Епиметей да раздадат на
смъртните необходимите качества. Епиметей поискал той да разпредели божествените дарове и
Прометей се съгласил. На едни животни давал сила, на други бързина, на трети големина, едни
определял да живеят в земята, други да летят; стремял се да създаде равновесие, та никой род да
не изчезне. Но Епиметей (името означава ‘който разсъждава след това, който мисли със
закъснение’, докато Прометей означава ‘който мисли предварително, който вижда напред’) не
предвидил – не съобразил – и изразходвал всички качества за животните, не оставил нищо за
човешкия род. Тогава Прометей откраднал изкуството заедно с огъня и ги подарил на човека, за
да го запази. „Поради божествения дял, който получил, човек единствен от живите същества
познал боговете и се заел да им издига олтари и статуи“, научил се да говори, да гради къщи и да
си приготвя храна. През този начален период на съществуване хората живеели разпръснати и
загивали от животните, понеже били физически по-слаби от тях. Изкуството и занаятите били
достатъчни в борбата с дивата природа. И започнали да създават градове (полиси). Сега идва
първата връхна точка на мита: „… но всякога, когато се съберели, те се онеправдавали взаимно,
понеже им липсвало изкуството за обществен живот“. Страхувайки се да не загине човешкият род,
Зевс изпратил Хермес да занесе на хората срама и справедливостта. Той разпоредил всеки човек
да получи способността да се срамува от делата си и да постъпва справедливо, но не наготово.
Втората връхна точка гласи: а който не усвои този божествен дар, не развие у себе си тази
способност, „нека бъде премахнат като язва за града“. Митът на Протагор изразява с две ключови
думи – срам и справедливост – същината на умението да се гради общество. С езика на 18. в.
Шилер говори за народа, който е надживял детството и стигнал пълнолетие, прави опит да
създаде „нравствена държава“.

Строител на тази държава е разумът. Той създава правила, които регламентират отношенията в
общността, подчиняват всички на своите – главно морални – повели, заличават различията.
Държавата на разума е междинно стъпало към идеалния връх. Тя опитомява дивака, но го лишава
от неговото душевно многоцветие. Природа и разум са противопоставени един на друг. Нужно е
те да се хармонизират, за да отговарят на пълноценния човешки характер. Защото човек е
едновременно природно същество и морална личност, той има нужда от закони, които градят
единство и сигурност, и от неограничена възможност да развива своите природни склонности,
чийто най-добър изразител е чувството. „Разумът изисква единство, пише Шилер, но природата-
разнообразие и човекът се подчиняват на двете законодателства. Законът на първото му бива
внушен от неподкупно съзнание, законът на другото – от неизтребимо чувство.“ Тоталният
характер ще изгради съвършената социална структура – държавата на свободата.

Съвременността обаче показва задълбочаващи се тенденции в обратна посока. При абсолютния

държавен ред, ще рече – при пълно единство на цялото, се разпада единството на единичното.
Колкото повече се разширява общият организъм, толкова по-дребни, зависими, несвободни
стават неговите съставки. Шилер сравнява тази непрекъснато доизграждаща се конструкция с
часовник:

„Онази полипообразна природа на гръцките държави, в които всеки индивид се радвал на

независим живот и когато било необходимо, можел да се превърне в едно цяло, отстъпила сега
място на изкусно направен часовников механизъм, при който от сбраните парченца на безкрайно
много, но безжизнени части се изгражда като цяло един механичен живот. Откъснати един от друг
стават държавата и църквата, законите и нравите; удоволствието бива отделено от труда,
средството от целта, усилието от възнаграждението. Вечно прикован само към един отделен
малък фрагмент от цялото, самият човек се изгражда само като фрагмент; слушайки вечно
монотонния шум на колелото, което върти, той никога не развива хармонията на своето същество
и вместо в своята природа да изразява ярко човечеството, той става само отпечатък от своята
работа, от своята наука.“

Шилер е прозрял бъдещето на европейските народи от 18. в. до наши дни, очертал е техния път от
т. нар. разделение на труда в резултат на индустриалния преврат до съвременните
глобализационни процеси.

Но и при тези обстоятелства има все пак един начин да се постигне тотално съществуване на
личността – това е художествената дейност, изкуството в широк смисъл. Изкуството не се нуждае
от постиженията на техниката, то разцъфтява и при най-примитивни цивилизации, не задоволява
материални нужди и не носи полза. То може да върне загубената тоталност, ако успее да се
запази от мощното влияние на устремената към уедряване икономика и модернизираща се
техника. Нещо повече, и държавността би се подобрила, ако се облагороди човешкият характер.
Художеството е единственото средство за това облагородяване и чрез него – за подобряване
качеството на политиката. „За тази цел, пише Шилер, би трябвало да се потърси и намери
инструмент, който не се дава от държавата, и да се разкрият извори, които при цялата
политическа поквара се запазват чисти и бистри. /…/ Този инструмент е изкуството, тези извори
бликат от неговите безсмъртни образци.“

Възгледите, изразени в разгледаната част на едно от водещите философски съчинения на 18. в. –

Шилеровите писма за естетическото възпитание на човека, – добиват особена доказателствена
стойност, когато ги сравним с произведения на съвременната европейска литература. Избрах
няколко стихотворения на един от живите поети на днешна Германия – Ханс Магнус
Енценсбергер. Защото те свидетелстват не само за най-голямата позната досега раздалеченост на
художествената дейност от научния напредък, но и за непознатото през 18. в. стесняване на
самото изкуство. „… при нашата култура, пише Енсецбергер, няма нищо, от което някоя индустрия
да не извлича своя прехрана, от дискосаунд до космогонията, от телевизионните състезателни
игри до правиковете, от дзен-будизма до мета теорията. И това не важи само там, където има
думата свободното предприемачество; то важи и за високо субсидирани от държавата,
контролирани от чиновници заведения, като опери и музеи. … достатъчни са сто
платежоспособни, влиятелни, заинтересовани лица, за да се празнува всеки ден отново
мистичната сватба на изкуството с капитала.“ (Meldungen: 1997) „Аномалията“ тук е в
невъзможността стихотворенията да се превръщат в пари. До тях се е свил кръгът на онова, което
18. в., респ. Шилер, нарича изкуство.

Три стихотворения на Енценсбергер са достатъчни за да намери израз една доминираща цялото

му творчество идея. Тя е сплав от гневно-критична оценка на света, в който живеем, вяра в
безсмъртната сила на поетическото творчество – единствената човешка дейност, която не носи
материална полза и не се продава – и предусещане за приближаващ край – за гибелта на една
обречена от своята духовна поквара реалност. Стихотворенията са: „Имаше нещо“, „Стара медия“
и „Бедна Касандра“.

Носталгичната интонация на първото внушава неясното чувство, че днес е по-лошо, отколкото

преди. Промените, които растящата власт на икономиката и техниката предизвикват, замъгляват
съзнанието, изтриват спомена, ограбват по невидими пътища душата:
Имаше нещо добро

преди, някъде другаде.

Жалко, че е толкова

трудно да си спомни

човек за нещо добро. Да

знае какво то наистина

е било. Колко истинско

е било. Беше, мисля,

нещо съвсем

обикновено, нещо

чудесно. Мисля, че съм

го виждал, или

помирисал, или
докосвал.

Но дали е било голямо

или малко, ново или

старо, светло или

тъмно, вече не знам.

Само че бе по-добро,

много по-добро от

онова, което е тук и

сега, все още знам.

А какво е „тук и сега“ – отговорът се съдържа косвено в малката, интелектуално интонирана

творба „Стара медия“. Акцентите са върху последните постижения на техниката: аудио-визуална
апаратура, дигитални конструкции, цветни образи и накрая, като символ на епохата: компютъра.
Всичко това създава удобства, но не ражда изкуство. На твореца му стигат буквите и малко
парченце от дълго подостряния молив:
Онова, което виждате пред себе си,

уважаеми дами и господа, тази гмеж

тук, това са букви. Извинете.

Извинете. Трудни са за разчитане,

знам, знам. Предпочели бихте нещо

аудио-визуално, дигитално и цветно.

Но онзи, за когото е действително

ценна виртуалната действителност,

да кажем: Отново изпълняш гори и

долини, или: Тъй самотен както през

август, или: Нощта развява своите

знамена, той с малко постига целта.

Двайсет и шест черно-бели танцьори,

без никакъв графичен дисплей и CD-

ROM вместо хардуер парченце от

молив – това е всичко.

Извинете. Извинете ме, моля. Не

исках да ви засегна. Но нали знаете

как става: Някои хора не се отучват

до край.

Третото стихотворение рисува логичния завършек на така очертаната картина. Човекът е създаден
от земя и огън, получил е от Прометей божествения дар да твори изкуство, казва митът на
Протагор. За да го запази от изчезване, Зевс му дал възможност да води обществен живот –
надарил го допълнително със способността по своя преценка да се срамува от делата си и да
отсъжда справедливо. Който не развие у себе си тази способност, трябва да бъде прогонен от
полиса. А когато постепенно всички я загубят (все едно по каква причина!), полисът загива, хората
се пръсват, подивяват, стават жертва на природни сили. Старите книги пазят спомена за такова
изчезване на човешки общности, обединени в градове крепости: краят на Содом, гибелта на Троя.
Стихотворението „Бедна Касандра“ ни връща към Омировия епос. То внушава непреодолимо
усещане за край, за нещо страшно, което приближава. Всички познават тръпката на това усещане,
никой не иска да приеме за вярно неговото послание – както не са вярвали на древната
пророчица. Касандра била дъщеря на троянския цар Приам и Хекуба; получила от Аполон
пророчески дар; но отхвърлила любовта на бога и той я наказал, като повелил никой да не вярва
на нейните предсказания. Троя ще загине, говорела Касандра. А какво ще се случи днес? Ето
стихотворението:

Била единствената, която го виждала да идва,

едничка само тя: всичко това ще свърши лошо,

казвала тя. Естествено,

никой не повярвал.

Отколешна песен легенда. Но след нея

до днес всички го казват. Един поглед

върху курса на борсата, задръстването по пътищата

и късните новини е достатъчен. Пита се само

какво означава „всичко това“ и кога?

Дотогава, естествено, никой не вярва

на онова, което всички казват.

Един поглед върху вторите коли,

градинските бирарии, обявите за женитба е достатъчен.

Ще спаси ли изкуството днешния свят? Но и то се индустриализира. След хилядолетия човешкият

род не ще открие в долните пластове на развалините от нашата цивилизация великолепен кратер,
изписани с поетично слово листове или отломки от рисувана керамика, а смачкан компютър. И все
пак една искрица просветва сред гъмжилото на пазара: стихотворението. Само то не се продава.
Остава да вярваме в неговата мистична сила. Авторът на трите дискутирани стихотворения
Енценсбергер го е казал във вече цитираното есе от сборника „Зигзаг“. То свършва с думите: „…
както навсякъде, така и в областта на културата цари плътно подредено и безмилостно делово
оживление. Пазарът е пазар, все едно дали се отнася до звуци или картини, романи или теории.
Едва на този фон може да се разбере какво означава фактът, че един участник в играта, лирикът,
липсва на тази сцена. Пазар на поезията няма. Стихотворението е единственият продукт на
човешката духовна дейност, който притежава имунитет срещу всеки опит да бъде оползотворен.
Трябва вече да кажа: погледната в тази светлина, неговата често оплаквана непродаваемост
изглежда като загадъчна привилегия.“

ЛИТЕРАТУРА
Платон. Диалози. С.: Наука и изкуство, 1979.

Schillers Werke in drei Bänden, herausgegeben von Beinhard Buchwald, zweiter Band. Leipzig, 1941:
„Über die ästhetische Erziehung des Menschen in einer Reihe von Briefen.“

Aus „Meldungen vom lyrischen Betrieb“ (1989). – In: Hans Magnus Erzensberger. Zickzack, Aufsätze.
Frankfurt/M, 1997.

Facebooktwitterredditpinterestlinkedinmail

НАВИГАЦИЯ

Кажи му името…ХVІІІ век – сциентизъм и митология. “История славянобългарска” между

историята и националния епос

LEAVE A COMMENT

Comment

Name

Email

Website URL

CAPTCHA

Refresh

CAPTCHA Code*
Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за
коментари.

български

English

Français

Deutsch

Search

ПОСЛЕДНИ ПУБЛИКАЦИИ

Годишна конференция януари 8, 2024

Годишна конференция март 25, 2023

Обява за Общо събрание на 27 март 2023 г. февруари 24, 2023

Покана за годишна конференция декември 21, 2022

Годишна среща-коктейл юни 28, 2022

ПОСЛЕДНИ КОМЕНТАРИ

КАТЕГОРИИ

Uncategorized

Научни конференции

Научни статии и доклади

Публични лекции

МЕТА

Вход

RSS поток за записи

RSS поток за коментари

WordPress България
АРХИВ

януари 2024

март 2023

февруари 2023

декември 2022

юни 2022

март 2022

февруари 2022

октомври 2021

април 2021

декември 2020

октомври 2020

юни 2020

май 2020

май 2019

февруари 2019

февруари 2018

януари 2018

октомври 2017

юли 2017

юни 2017

КАЛЕНДАР

ЯНУАРИ 2024

П В С Ч П С Н

1 2 3 4 5 6 7
8 9 10 11 12 13 14

15 16 17 18 19 20 21

22 23 24 25 26 27 28

29 30 31

« мар.