1. ИДЕЯТА ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО (Г.О.

)
КАТО СЪСТАВЕН ЕЛЕМЕНТ НА СОЦИАЛНАТА
ФИЛОСОФИЯ.

Социалната философия е един от дяловете на философското познание,

изучаваща същността, съдържанието, фундаменталните структури и най-
общите условия и закономерности на съществуването на обществената
реалност.
Обществото е една от най-сложните, динамични и бързо развиващи се
системи. Историята на обществата показва, че стандартно и еднозначно
определение за общество не може да бъде дадено. Динамиката на времето и
събитията променят обществения тип и обществената форма понякога до
неузнаваемост. Традиционната социална философия е разглеждала
обществата преди всичко исторически, на основата на сравнителна
характеристика и анализ на различните типове общества, изграждани през
епохите.
Новата модерна и постмодерна социална философия набляга вече не толкова
на историческите, колкото на типологичните характеристики на
обществените системи. Това се дължи на фактора “сгъстяване на времето”,
особено през последните 200 години, когато се наблюдават революционни
изменения във всички области на обществения живот и преди всичко в
науката и техниката.
От гледна точка на съвременната социална философия трите най-общи типа
общества, познати от историята на човечеството, са: 1) традиционни; 2)
модерни; 3) постмодерни. Социалната философия дава обща характеристика
на трите типа:
Традиционните общества обхващат най-дълъг период от човешката история.
За тях е характерна аморфност на човешкото самосъзнание, тотално
господство на държавата в лицето на единния владетел, обичайното право; а
там, където законите са писани става видно, че народът не е никакъв суверен
(няма права) и властта е наследствена, следователно до нея имат достъп само
привилегировани прослойки и особи. Единственото изключение, което не
отменя правилото, е Атинската робовладелска демокрация в Древна Гърция
по времето на Перикъл (ІV в.пр.н.е.), където се поставят жалоните на
управление чрез вишегласието на една значителна част от народа (демоса).
Модерните общества възникват непосредствено след епохата на Ренесанса.
Характеризират се със смяна на тежестта по отношение на развитието на
производителните сили и производствените отношения. Селото бива
изместено и заменено от града като основна територия, на която се
произвеждат материалните блага. Възниква масово стоково производство.
Старото занаятчийско съсловие (посредством манифактурата) се замогва
икономически и започва да предявява претенции за широки политически
права. Така от съсловие (и вече икономически обезпечени), градските
производители се превръщат в класа (буржоазия). По този начин и оттук
нататък градът започва да диктува модата в регионален, национален и дори в

 глобален мащаб. Модерната замогнала се буржоазна класа поставя своя

отпечатък върху характера на цялото общество и държавата. Изискванията
на модерния индивид спрямо държавата и обществото са насочени преди
всичко към осигуряване на права и възможности за разгръщане на
стопанската инициатива, за обезпечаване на семейството като модерна
икономическа единица, за широк спектър от гаранции да се осигуряват
индивидуалните права и свободи на големи маси от хора. Така в рамките на
модерността възниква идеята за нов тип обществени взаимоотношения и
особено между държавата и гражданите. Целта е да се гарантират свободите
на гражданите спрямо поначало хищническия и бюрократичен характер на
държавата.
Постмодерните общества са плод на историческата конфигурация, оформила
се през ХХ век. Те са следствие предимно на зрело стта на
капиталистическите отношения и измененията, настъпили в характера на
световната система, особено по време и след двете световни войни. В
икономиче скат а област наблюдаваме го сподство на крупните
транснационални корпорации. Националните държави имат обезпечен статут
посредством международното право и устава на ООН. Настъпва начало на
глобализацията. Правата и свободите на гражданите се осигуряват в духа на
неолибералните ценности, доминиращи в съвременния капиталистически
свят. Функционират добре работещи граждански общества, особено в САЩ
и страните от Западна Европа.

2. ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА ИДЕЯТА ЗА Г.

О. СЪЩНОСТ НА МОДЕРНОСТТА.

Особено интересен е преходът от традиционен към модерен тип човешко

общество, защото тъкмо тогава за първи път исторически ясно се поставят
въпросите за точните граници на взаимоотношенията между държавата,
обществото и поданиците (гражданите).
В традиционните общества съществува изцяло вертикална, строго
йерархична структура на обществените институции и прослойки. Всичко,
което се случва, се ръководи от закона на “естественото право”, което се
изгражда на основата на “божията повеля” и се счита за свещено. В
традиционните общества отделният индивид няма никакви политически и
социални права. Съществуват династични и аристократични права и
привилегии, които обаче са откъснати от реалните икономически и
политически взаимодействия в обществото. На практика такова нещо като
обществен индивид няма. И дори съществуващите изключения в някои
исторически периоди на Древна Гърция и Рим не отменят правилото.
С развитието на градовете след Възраждането и по-точно – с началото на
масовото стоково-манифактурно производство, новообразувалата се
буржоазна класа поставя нови изисквания за промяна на статута на индивида
спрямо държавното управление. Можем да считаме, че решаващ се е оказал
историческият момент, при който в Западна Европа (немските земи) се

 осъществява Реформацията на традиционната християнска църква. Мартин

Лутер (1483-1556 г.) прогласява две изключително важни положения на
Реформацията:
- Тезата за равенството и равното достойнство на всички хора пред Бога;
- Тезата за свободата на човешката съвест като неотменим Божи дар.
С възникването и утвърждаването на протестантството в Западна Европа се
създават благоприятните нравствено-нормативни и идеологически условия
човек да скъса с аскетизма, да погледне много по-разкрепостено на света, който
непосредствено го заобикаля и да изяви претенции спрямо земната (а не
догматично обсебилата съзнанието и волята му небесна) действителност.
Вследствие на това духовно и физическо разкрепостяване възниква
концепцията за естествения егоизъм на хората. Първи нейни утвърдители са
Николо Макиавели, Томас Хобс, Джон Лок и особено Дейвид Хюм.
В икономически план статусът на гражданина измества към периферията
досега господствалия статус на селянина. Понятието “гражданин”, отначало
буквално, постепенно се превръща в нарицателно. Преди всички други и с
подобаваща активност тъкмо гражданинът-търговец, банкер, производител,
изобщо “буржоата” от едър и среден калибър, започва да поставя условия
пред държавата и управниците да бъдат осигурени политически права и
свободи за една сравнително значима част от поданиците, които
непосредствено участват в производството и реализацията на материални
блага. По този начин гражданинът постепенно, но сигурно се превръща в
неотменима част от модерното функциониране на обществото и държавата.
Той не е роб, но не е вече и поданик – той категорично се налага като
обществен индивид и социална личност със своя неповторима историческа и
класова физиономия.
Появата на обществения индивид в епохата на модерността бележи повратна
точка в изменението на самата структура и функционален механизъм на
държавата и обществото. Оттук нататък няма как държавата да си остава
всевластен господар, чудовище (Левиатан – по думите на Хобс), простиращо
пипалата си върху всички страни от частния живот на гражданите.
Гражданинът става фактор.

3. ПОЛИТИЧЕСКИ ОСНОВАНИЯ НА ИДЕЯТА ЗА Г.О. В

СЪЧИНЕНИЯТА НА ЛОК И МОНТЕСКЬО.

Джон Лок е един от най-известните класици на английската буржоазна

философия с изключителен принос за първоначалното поставяне на
проблема за гражданското общество (ГО) и модерната държава. В едно от
значимите си произведения (“Втори трактат за правителството”) Лок за
първи път визира въпроса за ГО като навлизане от “природно състояние” в
“обществено”. В този трактат ясно си проличават либералните идеи на Лок
спрямо устройството на държавата и обществото и желанието на мислителя
най-после да бъдат изтъкнати на преден план проблемите за политическите
права и отговорности на държавата пред гражданите и на самите граждани.

Подробно разглеждайки “трансценденталните” (изначални) основания на

естественото право, господстващо и във времето, в което живее Лок,
английският мислител достига до извода, че естественото право изчерпва
своята тежест и авторитет, понеже човекът е започнал вече своя преход към
един нов тип държавност, при който “свещеното” бива измествано от
институционалното и личностното. Институционалното е противоположно
на естественото, модерната държавност се противопоставя на стария
“природен ред”. Модерната държава може да бъде само правова държава, а
гражданските права и свободи ще бъдат защитавани вече от специализирани
институции на държавата и обществото – сенат, камара на представителите,
независими национални и федеративни съдилища, полиция и др.
Лок за първи път прокарва идеята за разделение на абсолютната власт на три
типа политическа власт: законодателна, изпълнителна и федеративна. Целта
е и трите да обезпечават суверенитета на народа, който трябва да стои по-
високо от суверенитета на държавата. Приоритет се отдава на
законодателната власт. Народът избира свои представители в Камарата.
Сенатът все още запазва наследствените привилегии на лордовете. От своя
страна, федеративната власт осъществява административен и съдебен
контрол в отделните области.
Шарл Луи Монтескьо (1689-1759) е бележит френски обществен мислител,
автор на известното произведение “За духа на законите”. Той е един от
мислителите, подготвили идейно и политически Френската буржоазна
революция. Живее в епохата на Абсолютизма, но е категорично против него.
Общественият му идеал е демокрацията, а тя е представителна власт на
широки маси от народа. При демокрацията народът е и управник, и поданик
едновременно. Народът има нужда от свобода, понеже деспотизмът е най-
лошата политика. Свободата е правото да вършиш всичко, което законите
позволяват, но законите не са “естествени”, както хилядолетия е било
считано – те се създават от хората. Най-добрите закони могат да бъдат
създадени от представители на тези, които ще ги изпълняват – от гражданите
на държавата.
Монтескьо задава образеца на съвременното демократично разделение на
властите в управлението на държавата – на законодателна, изпълнителна и
съдебна. Отстоява категорично принципа за независимост на властите,
въпреки подчертаването на представителното върховенство на
законодателната. Независимостта осигурява контрол с оглед избягване на
злоупотребата с власт. Всеки човек е склонен към злоупотреба с властта,
особено ако бъде запазена монархията. Законите трябва да позволяват на
краля да управлява, но не раболепни поданици, а граждани с реални
политически права.

4.ЕТИКО-ИКОНОМИЧЕСКИ ОСНОВАНИЯ НА ИДЕЯТА

ЗА Г.О. ШОТЛАНДСКОТО ПРОСВЕЩЕНИЕ (ФР.
ХЪЧЕСЪН, А. СМИТ, А. ФЪРГЮСЪН).

Шотландското Просвещение, обхващащо почти целия ХVІІІ век, чрез своите

мислители дава сериозен принос в разработването на теоретичните основи
на модерната идея за ГО. Шотландските просветители наблягат на идеята за
ГО не като на религиозен, а вече като етически постижим идеал.
Авторитетът на църквата и религията след Английската буржоазна
революция е вече значително подкопан. Протестантската нравственост
поставя сериозно въпроса за едно по-достъпно и съобразено с реалностите
на земния живот разбиране принципите на алтруизма и егоизма. За първи
път се прокрадва идеята, че егоизмът е естествено право на личността да
обезпечава себе си и преди всичко своето икономическо положение.
Според Хъчесън и Смит в основата на здравото общество и доброто
управление стои не някаква религиозна даденост, а преди всичко “духовната
привързаност” и “естествената симпатия” на индивидите. Те мотивират
човека, подтиквайки го да извлича максимума от взаимодействието със
средата и своите ближни. Моралното чувство, според Хъчесън, е в основата
на обществения прогрес. Според А.Смит човек се мотивира не от страх
божий, а понеже има дълбока нужда да изпитва любезност и симпатия към
своите ближни.
Фъргюсън написва произведението “Опит върху историята на гражданското
общество”. Според него ГО е положено с началото на делението между
обществено и лично; до зората на модерността (ХVІ век) личното е било
низвергнато, а и самата представа за обществото не е съществувала в чист
вид. Самоосъзнаването на индивида задава нов етос (пространство на
морала). Личното не само изпъква наред с общественото, но и придобива
привилегирован статус. Следствие на това е възникването на така наречената
“приватност” (частност) в отношенията между хората. В икономически план
за първи път става очевидна незаменимата регулативна роля на свободния
пазар в уреждането на съвкупните отношения между индивидите, а частната
собственост се превръща в основен мотивиращ фактор за просперитета
както на отделните стопански агенти, така и на обществото като цяло.

5. СЪЩИНСКОТО ПРОСВЕЩЕНИЕ И ИДЕЯТА ЗА Г.О.

(Д. ХЮМ, Ж.Ж. РУСО).

Дейвид Хюм е един от най-изтъкнатите философи и просветители в

човешката история, известен с нетрадиционните си и дори скандални
философско-теоретични заключения в областта на онтологичната критика
(“Всички книги, проповядващи причинно-следствена връзка между нещата,
трябва да бъдат изхвърлени в огъня.”). Не по-малко радикални са и неговите
схващания в областта на социалната философия и моралистика.
Хюм излиза с твърдението, че универсално добро не съществува. Доброто
като такова е химера. Добро може да има само тогава, когато индивидът в
конкретните си отношения към действителността е склонен да схваща нещо
като добро или зло. Благото е само индивидуално и конкретно. Индивидът
има автономното право да определя за всеки отделен случай кое е благо и кое

 не. Не съществува морално законодателство изобщо. Морал има само там,

където личната емоция го налага. Когато разумът се опитва да обосновава
морала като всеобщ принцип, валиден за всички, той просто нарушава
автономията и неприкосновената лична територия на всеки един от нас.
Човек винаги е постъпвал съобразно личната си изгода, тя е неговият
неотменим мотив и няма основания да се мисли, че за в бъдеще това правило
няма да важи.
Хюм формулира трите фундаментални принципа на модерното общество. Те
са издържани в напълно утилитарен дух:
- Стабилност на собствеността.
- Взаимно съгласие на страните при нейното прехвърляне.
- Изпълнение на обещанията на всяка от страните.
Справедливост е възможна не като всеобщ принцип, а изцяло с оглед на
личните интереси. Разум има само там, където е необходимо обосноваването на
моята лична изгода.
Жан Жак Русо (1712-1778) е един от великите френски просветители, без
чието дело Френската буржоазна революция не би била възможна. Негови са
думите, че “човек се ражда свободен, но навсякъде е в окови”.
- Русо е радетел за хармонизация на отношенията между обществото и
природата. Нему принадлежи повика “Назад към природата!”. Но това не
означава, че възгледите му са назадничави; напротив, в областта на правото и
обществения морал той е един от най-напредничавите за времето си умове.
- За Русо правото на власт осигурява силата на правото. Тогава когато властта е
в ръцете на тези, които могат да изковат и осигурят спазването на добри
закони, държавата, обществото и гражданите са обезпечени. Но за такъв
просперитет е нужно да се ограничава до минимум властническото насилие,
произхождащо от държавата.
- Русо казва: “Държавата възниква чрез “обществен договор””. Общественият
договор е отчуждаване (отказване) на/от индивидуалните права за сметка на
всеобщото право на държавата да ръководи и направлява обществените дела.
Русо поставя следните изисквания към обществения суверенитет:
1. Неотчуждаемост – той принадлежи на цялото общество;
2. Неделимост на волята – след като един път вече общественият договор е
сключен, индивидът трябва да приеме доброволно частичното ограничаване на
волята си и своите естествени права за сметка на добруването на цялото
общество.
Ако естествената свобода е ограничена от отделния индивид, след
сключването на обществения договор новата гражданска свобода се
редуцира до общата воля на суверена. Тогава хората са равни по силата на
правото и съглашението.

6. НЕМСКАТА КЛАСИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ И ИДЕЯТА

ЗА Г.О. (КАНТ, ХЕГЕЛ, МАРКС).

 Философията на Имануел Кант (1724-1804) бележи повратна точка в

развитието на класическата философска мисъл. Кант е известен преди
всичко с критиката си на основанията на чистия разум и познанието изобщо.
Съществен е и приносът му в разработването на някои от основните идеи на
модерната социална философия. В произведението си “Критика на
практическия разум” големият философ си поставя за цел да изгради
нормативна етика, ориентирана към дълга, а не към реално съществуващите
нравствени явления, тъй като само една такава етика не би зависела от
случайни фактори, настроения и приумици и, подобно на разума, би имала
необходимата тежест и общовалидна стойност за всеки един човек. В
споменатата книга Кант прокарва идеята за “категорическия императив”.
Нравствено може да бъде само поведение, съобразено с изискванията на
“категорическия императив”: “Постъпвай според максима, която да се
превърне във всеобщ закон” (т.е. да бъде призната от всички)… или казано
другояче: не прави на ближния си това, което не искаш да правят на самия
теб. Кант пояснява смисъла на своя категоричен императив с думите: “Към
човека трябва да се отнасяме не като към средство, а винаги като към цел”.
Според Кант, новото гражданско съзнание изисква човекът да постави
регламент чрез държавата и законите – да бъдат спазвани преди всичко
неговите индивидуални граждански права. Права в точния смисъл на думата
съществуват в гражданското общество, където властта е така структурирана,
че да бъде способна да наказва правонарушителите. Държавата осигурява
съвместимост между свободите на всеки гражданин. Тя притежава
необходимите силови и правни средства за принуда, гарантиращи свободата.
Кант твърди, че тъкмо обществената сфера е сфера на правото, докато
личната сфера си остава етическа сфера – територия на морала.
Единствената допустима форма на гражданска съпротива срещу властта е
легитимната. Без да се чувства вътрешно свързан с държавната власт,
индивидът е все пак длъжен да изпълнява законите.

Георг Вилхелм Хегел (1770-1831) е най-великият представител на немската

класическа философия. Създава диалектиката на абсолютния разум. В
областта на социалната философия изследва диалектичната зависимост
между гражданско общество и държава. Според него ГО и политическата
държава не съвпадат. ГО има три съсловия:
1) земеделци (дворяни и селяни)
2) Промишлено съсловие (фабриканти, търговци и занаятчии)
3) чиновници – най-напредничавото съсловие, понеже най-непосредствено
обслужва интересите на политическата държава.
Хегел счита, че ГО може да използва форми на външна търговия и колонизация,
които да не зависят пряко от ефективната държавна намеса, но по правило ГО
има една свещена основа и това е държавата. Диалектичната зависимост между
ГО и държава не предполага отрицание на държавата от ГО, а тъкмо обратното
– държавата е квинтесенция на модерния дух на гражданствеността.

“Съществуването на държавата е шествие на бога по света. Силата на разума е

нейна воля.” (Хегел)
Чиновникът е идеалният образец за гражданин. Имайки отношение към
закона и интелекта, той е главна опора на държавата. Чиновникът знае най-
ясно и точно свещената необходимост държавата да съществува като
шествие на Абсолютния Разум и като гарант за окончателното
осъществяване на свободата.

Идеята на Карл Маркс (1818-1883) за гражданско общество се формира в

полемика с идеите на Хегел и младохегелианците. Маркс използва
диалектичния метод, завещан от Хегел и за първи път поставя разбирането
на взаимоотношенията между ГО и държавата на материалистична основа.
Общественото битие детерминира общественото съзнание. Институциите на
държавата и гражданското общество са само “надстройка”, а “базата” се
оказва винаги конкретноисторическата форма на производството и
разпределението на материални блага (или иначе казано: начинът на тяхното
производство).
Капитализмът като общественоикономическа формация осигурява права на
индивида в рамките на гражданското право и институции, гарантирайки
сравнително широки и преди всичко икономически права и свободи, които
обаче не надхвърлят ограничения и класов характер както на
производствените отношения, така и на държавата и цялата останала
съвкупност от “надстроечни” явления. Идеалът на буржоазната държава е
гражданското общество. Идеалът на свободния, прогресивномислещ
индивид е бъдещото безкласово комунистическо общество, в което ще
изчезне по естествен път необходимостта от всякакъв държавен,
политически и правен институционализъм. Следователно идеалът-
алтернатива на буржоазното ГО би била свободната асоциация на свободните
личности, съществуващи в условията на отпадането на класите и на всякакви
имуществени и политически неравенства.

7. МАКС ВЕБЕР: ПСИХОЛОГИЧНИ ЖАЛОНИ НА

БУРЖОАЗНИЯ ДУХ.

Вебер е автор на множество трудове по социология на модерността, най-

значимият между които (по отношение на разглеждания от нас проблем) се
оказва “Протестантската етика и духът на капитализма”.
Според Вебер социалната философия изследва социалните факти. Каква е
разликата между социалните и природните факти? – Социалната реалност се
твори непрекъснато и за разлика от природната като царство на
необходимостта, тя се основава върху принципа на свободата. Вебер е с
изключителни приноси към социологията на личността и очертаването
типологията на социалните действия. Неговата концепция за ГО не е
формална, а набляга преди всичко на съдържателните моменти, свързани с

 революционните изменения в душевността и нравствения идеал на

индивидуализиралия се модерен човек.
Вебер счита, че духът на модерната епоха се дължи преди всичко на
принципно различния характер на социалните действия и гражданско
поведение, несрещани преди това в човешката история. Революционният
етос на буржоазната епоха спрямо епохата на Средните векове се основава на
появата и налагането на протестантската религия и новата й нравственост.
Новото е, че религиозната парадигма, според която човек е оръдие в божиите
ръце, бива изместена от една много по-нормална и репродуктивна идея: за
това, че божията реалност прониква земната и всъщност земните дела на
човека са толкова легитимни пред бога, колкото до този момент са били
всички аскетични и сакрални дела, завещани от ортодоксията на миналото.
Бог вече не е така отвъден на човека, както е бил схващан векове наред.
Протестантската църква се оказва религиозна институция от нов тип – тя се
приобщава към своя клир, постепенно отпадат излишните ритуали и
ограничения, които каноничните догми са налагали. Светското прониква
църковното.
В резултат на всичко това настъпват изменения в психологичните нагласи и
действията на европейския човек по отношение на “земното”
домостроителство. Легитимираното от самата църква “икономисване” на
сакралното (свещеното) преориентира насочеността на индивидуалното
съзнание от откровението на небесното – към разсъдъчната подредба на
земното, от алтруизма на отдаването – към егоизма на присвояването. Човек
за първи път започва да се чувства стопанин на своя живот и дейност, което
извиква на бял свят и формалните институции на стопанството. Освободен
от опеката на принудителната аскеза, пред човека се открива възможността
да претворява света не по “закон божий”, а съобразно егоистичния си
интерес. Най-добре протестантският дух вирее в градовете. Градският облик
на производствените отношения поставя своя неизличим отпечатък върху
характера на цялото общество.
Западът развива капитализъм, който по мащаби, типология, форми и насока
никога преди не е съществувал. Негова особеност е принципната връзка на
рационалната индустриална организация и свободния конкурентен пазар, а
не толкова пряката политическа намеса в частната стопанска дейност или
избуяването на ирационални спекулативни възможности за печалба.
Следователно етосът на западния капитализъм е свързан с особеностите на
капиталистическия дух, които се коренят в желанието и възможността на
индивида за свободно социално действие преди всичко в областта на
икономиката и пазарните взаимоотношения.
Фактът, че при новите исторически условия модерният индивид е прозрял
жалоните на свободата си, дава на последния възможността да постави ясно
и категорично въпроса за действителната реализация на своите граждански,
политически и формално-юридически права и привилегии както пред
държавата с нейните институции, така и пред цялостната система за
социално управление. По този начин в края на ХІХ век, успоредно с

 оформянето на гражданствеността и изкристализирането на философията на

гражданските ценности, започват да функционират първите кълнове на ГО в
протестантски страни като САЩ, Великобритания и Германия.

8. ИЗТОЧНИЦИ НА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО:

РАЗУМЪТ И ИНДИВИДЪТ.

Философията отдавна е поставила въпроса за общовалидността на разума и

неговите огромни възможности да осветлява непознатото, да прониква в
тайните на природата, обществото и космоса. Но в течение на хилядолетия
разумът е бил достояние на малцина избрани – главно жреци, духовници,
мъдреци и философи. Последиците от въздействието на разума са оставали
затворени в тесен езотеричен кръг. В древността се е отдавало
предпочитание на вярата пред разума, но от гледна точка на масовия човек
вярата поначало е сляпа. На нея й липсва критичното и творческо начало,
посредством което светът може да бъде ефективно променен към по- добро.
След епохата на Ренесанса, с настъпването на революционните
трансформации в хриситиянския етос, за първи път се отваря възможността
достоянията на разума да поставят под открито съмнение утвърдилите се
догми на религиозната вяра, особено що се отнася до ролята и
предназначението на човешкото битие. Развитието на опитните науки
окончателно поставя разумното описание и проникване в привилегировано
положение предвид силата и мощта на логическите доказателства в науката
изобщо.
Според Вебер разумът създава нов тип социално поведение:
рационализираните действия. Те имат ясна, точна и прагматична цел,
насочена към извличане на полза при всяко въздействие на човека върху
предметното битие. Тъкмо разумът създава всеобщите категории на
действителността, каквито са например “природа” и “общество”.
Рационалните действия на индивида предполагат съзнателно въздействие
върху природните и човешките ресурси с оглед създаване и обогатяване на
нов стоков или интелектуален продукт. Затова рационалното начало е в
основата на новия икономичен начин на живот.
Проникването на рационалното начало във всички области на обществения
живот, включително и в религията, открива възможност за създаване на нова
връзка между индивидуално и универсално. След Декарт и Спиноза
универсалното е вече хуманизирано. Всеобщността на битието започва да се
отъждествява с общностност в границите на човешкия свят. “Мисля,
следователно съществувам” на Декарт се превръща в мото на едно ново
рационалистично и вече екзистенциално достойнство на индивида.
Индивидуалното става почти толкова важно, колкото и универсалното. След
като е вече себеосъзнат като его, индивидът има възможността да избира от
цялата палитра на социални действия и поръчки, които по своеобразен начин
изискват и гарантират неговата свобода. Отпадат излишните задължения на
гражданина спрямо свещеността на религиозните догми и “естественото”

право. То се превръща в институционално право, а държавата снема

функциите си на тотален господар над частния живот на гражданина и
приспособява своята функционална рамка към изискванията на новия
пазарен механизъм. А там (на пазара) циркулират вече относително свободни
икономически субекти, чието благоприятно стопанско съществуване извиква
на бял свят съответните политически институции, права и свободи.
Така в периода след Френската буржоазна революция и особено след
обявяването на Декларацията за правата на човека и гражданина (1789)
възниква абстрактното право и абстрактната свобода на гражданина,
закрепени в нормите на първите демократични конституции. По този начин и
буржоазният индивид започва самостоятелното си битие на икономически и
политически обезпечен и гарантиран гражданин.

9. ПОНЯТИЕ ЗА Г.О. ХАРАКТЕРНИ ОСОБЕНОСТИ НА Г.О.

Обикновено дефинициите, които повечето изследователи са давали на ГО, са

се отнасяли към една основна максима. Изхождайки от сложния и динамичен
характер на взаимодействията между ГО и държавата, тези дефиниции са
залагали предимно на различията между едното и другото. Това, което може
да бъде наречено ГО е онова, което не е държава и обратно. Онтологичните
(битийните) основания за възникването и съществуването на държавата са
общите интереси, цели и потребности на общественото цяло.
Предназначението на политическата държава е да рационализира, представя,
институционализира и защитава обществото и националния интерес
(включително и пред света), но това не означава, че в границите на
обществото не остават по-частни и несвързани с общия интерес сфери или
области на изява. Тъкмо затова в епохата на буржоазната държава се създава
възможност да бъде отличена сферата на частния интерес от сферата на
отчуждения, представляван от държавата. И всичко онова, което остава
извън прерогативите на държавата, а именно цялата палитра от
икономически, социални, семейни, приятелски, землячески, професионално-
браншови и др., попада към отношенията, изграждащи специфичната
структура и прилежащите й функции на ГО.

Тук изрично трябва да се подчертае, че към споменатите отношения на първо

място трябва да поставим частните икономически отношения и действия,
които са в основата на едно съвременно либерално разбиране за статуса на
обществото и гражданина. Принципът на либерализма, изхождащ от
формулата “Laissez faire”, означаваща “да не ми се пречи да бъда свободен,
свободно да изразявам и защитавам правото си на собствена и преди всичко
стопанска изява”, се оказва основен и показателен за уточняване
спецификата и духа на ГО. От заявеното в този принцип става ясно, че
изрична намеса на държавата в тази моя дейност не е нужна. Затова
призванието на либералната държава е не да пречи, навлизайки в
неприкосновената територия на гражданите, а по- скоро с действията и

бездействията си да улеснява и насърчава частните взаимоотношения между

хората. Една модерна правова държава ще приема такива закони и ще налага
такъв обществен ред, при който максимално ще се освобождава стопанската
и социалната активност на гражданите й. За съжаление обаче идеален баланс
между интересите на държавата и ГО е много трудно постижим.

Основна клетка на ГО се оказва семейството. Знаем, че едно семейство се

узаконява преди всичко на икономическа основа (Енгелс). Семейството е
онази функционална клетка, която най- добре осигурява разгръщането на
индивидуалните способности на личността в условията на съвременността.
Но, разбира се, към системата на ГО принадлежи не само семейството, а и
редица други структури, организации и институции, изпълняващи
относително самостоятелни, различни от държавата функции.
Заключение: ГО се оказва субстанциална реалност, чиито граници обаче (в
сравнение с държавата) не са чак толкова ясно очертаеми и точно
дефинируеми, докато политическата държава е инструмент на гражданското
общество. Благодарение на държавата (в качеството й на инструмент на ГО)
социално всеобщото се отделя и полага като съществуващо по особен начин,
но трябва да имаме предвид, че ГО не съвпада с държавата, то е нещо само
за себе си, и едно зряло ГО ще изнамира и налага такива механизми,
посредством които ще контролира държавното управление съобразно
собствените си интереси, цели, добруване и просперитет.

10. ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО И ГРАЖДАНСТВЕНОСТ.

ГРАЖДАНСТВЕНОСТТА КАТО АНГАЖИРАНОСТ И
УЧАСТИЕ В Г.О.

Понятието “гражданственост” исторически се оформя през ХІХ век – тогава,

когато капиталистическият начин на производство окончателно се
утвърждава в Западна Европа и Северна Америка. За да е налице
гражданственост, не са достатъчни само наличните институции на правовата
държава и определена степен на формализация на гражданското общество.
Гражданствеността изисква преди всичко активна ангажираност и участие на
огромното мнозинство от нацията както в частните взаимоотношения на
хората помежду си, така и в политическия, социалния и културния живот на
държавата и нейните представителни институции. Следователно наличието
на гражданственост повелява определена степен или ниво на гражданска
икономическа, политическа и правна грамотност. Не всеки икономически
свободен индивид, независимо дали е крупен собственик на основни
фондове за производство и потребление или продава своята работна сила,
все още е осъзнат гражданин. Гражданствеността предполага сравнително
висока степен на политическа и гражданска култура, воля и мотивация за
действие в рамките и структурите на държавата и ГО.
Минималното, което се изисква от държавата, формалните и някои
неформални структури на ГО (напр. семейството) е да създадат такива

условия и предпоставки, чрез които рационално да бъде гарантирана

включеността на всички граждани в управлението на държавата и
обществото. Основен момент в тази насока е осигуряването на всеобщо
избирателно право, широк достъп до институциите на управлението,
ефективен обратен контрол на гражданите спрямо дейността на държавните
органи, право на труд, образование и медицинска помощ, гарантирана
защита на индивидуалните и групови права.
Принципите на гражданствеността са заложени в Декларацията за правата на
човека и гражданина и Американската конституция (края на ХVІІІ в.). Затова
САЩ още през ХІХ век се превръщат в един от еталоните за сравнително
нормално (макар и ограничено от епохата) функциониране на условията и
институциите на гражданствеността, поради доброто разпространение и
виреене на либералната система, умело гарантирана от основния закон и
местното административно законодателство в отделните щати. Но, разбира
се, в тогавашното, а и в по-късно време (напр. през ХХ век – до края на
войните) периметърът на гражданското поведение и действие се е отнасял
предимно до заможните класи и белите имигранти.
В д н е ш н о в р е м е н я ма н а ц и о н а л н а д ъ р ж а ва в с ве т а , к ъ д е то
гражданствеността да не е получила своята легитимна изява. Всичко това се
дължи на изключителния напредък в утвърждаването на либералните и
неолиберални ценности и принципи за организация на обществата и
държавите. Днес статутът на гражданствеността е скрепен в такива
документи като Всеобщата декларация за правата на човека (1949) и
Международния пакт за граждански и политически права (1966).

11. ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ Г.О. И

ДЪРЖАВАТА.

Има съществена разлика между структурите и функциите на ГО и

политическата държава. Държавата е абстрактен механизъм, който по силата
на отчуждаващи и нерядко ирационални фактори придобива своя собствена
анонимна воля, посредством която налага своите правила на играта и
поведението Това не означава, че държавното представителство е
ирационално, след като държавата поначало вече е налице. Държавата може
и намира своето разумно оправдание. И в днешното толкова напреднало
време човек не може да бъде напълно свободен от опеката на държавата.
Преди всичко с държавата той свързва националното си достойнство, понеже
основната функция на държавата е защитата на териториалната цялост и
мирния живот на нацията. Държавата действа като един добре сработен
представителен механизъм – тя е лице на гражданите пред света.
Незаменима е и ролята й (чрез публичните услуги) за защита на
собствеността на гражданите, за осигуряване на възпитание и образование
на подрастващите поколения. Но “субективната” воля на държавата налага
свои специфични закони и своя логика на функциониране на цялостните
обществени отношения, които много често влизат в конфликт с частните

 интереси на гражданите. Оказва се, че държавата е не само майка, но и

мащеха. Така например никой не може да се спаси от бюрократизма на
държавния апарат, от незаинтересоваността на държавния чиновник спрямо
личните болки на гражданите. Твърде лесно е да се злоупотреби с
“анонимността” на държавната власт.
Държавата може да шантажира гражданите чрез бюджетната и данъчната
политика или съобразно доминанти на международната конюнктура. В
такива случаи само чрез една стабилна демократична система, само
посредством едни ефективни механизми на контрол – не само чрез трите
вида власти, но и чрез собствените структури на ГО, може да бъде обуздана
прекомерната държавна намеса.
Дълг на държавния и общински служител е да не забравя, че е преди всичко
гражданин, и че обслужвайки държавния механизъм (или местната власт),
той все пак има една единствена и важна цел – да служи на интересите на
първо място на отделната личност, чиито измерения в рамките на
обществото са винаги най-конкретни. Само така държавата би била
ефективен инструмент, осигуряващ нормалното функциониране на ГО.

12. ЕСТЕСТВЕНИ РЕСУРСИ НА Г.О. ФОРМАЛНИ И

НЕФОРМАЛНИ ГРУПИ В Г.О.

Всеки тип обществена система се нуждае от свой набор естествени ресурси.

Вече стана ясно, че в традиционните общества, съществували от зората на
древността, се наблюдава една изключителна закостенялост на структурата,
дължаща се на липсата на осъзнатост у поданиците за действителната
стойност на собствения им живот; раболепие пред неписаните правила и
естествения закон, религиозна вяра и суеверие; липса на всякаква обратна
връзка между властник и народ, властнически произвол, робство и
зависимост, и пр.
Първият естествен ресурс за формиране на гражданско общество и
гражданственост е наличието на модерно пазарно и капиталистическо
общество.
Вторият естествен ресурс е функционирането на правова държава със
съответен рационализиран и институционално обезпечен правен механизъм.
Третият естествен ресурс е либералнодемократичната форма на управление:
в исторически план недостатъците на ранния капитализъм проличават най-
ясно по отношение несъвършенствата и пропуските в институциите на
либералната демокрация. Не случайно такива мислители като Хегел през
ХІХ век продължават да считат, че държавата е “естествен венец” на ГО.
Четвъртият естествен ресурс е самият гражданин. Формирането на
гражданско самосъзнание е дълъг и сложен процес, за който са били
необходими стотици години. Това се е дължало на факта, че в зората на
капитализма класовото разделение и неравенството са били дълбоки, а
социалните, политически и религиозни предразсъдъци са били трудно
преодолявани. Казахме, че за гражданственост и преди всичко в САЩ,

Англия и Франция, може да се говори едва през втората половина на ХІХ

век. Самото ГО в границите на либералната демокрация узрява напълно едва
през ХХ век, когато държавното законодателство в развитите
капиталистически страни най- после признава и легитимира правото на
съществуване и свободна изява на така наречените формални групи в
гражданското общество.
Поначало държавата винаги се е стремяла да налага опека върху
отношенията между хората и да ги формализира по своите правила, в своите
рамки и структури, и преди всичко чрез подчинеността на или включването
им в политическите организации и институции. В строгите рамки на
държавата е недопустимо съществуването на неформални и формални
обединения от хора, които да дублират или изместват съответните държавни
органи, но с либерализацията на общественополитическия живот става ясно,
че гражданите се нуждаят все повече от съществуване и функциониране на
формални и неформални групи с недържавен (т.е. цивилен, граждански)
характер, осигуряващи относителната независимост и представителност на
чисто гражданските колективни дейности. Това особено ясно се отнася до
сферата на икономическите взаимоотношения между хората като типичната
частна сфера на модерната обществена система.
Формалните групи в ГО са достатъчно многообразни, за да не могат да бъдат
посочени изцяло. Такива са политическите партии, синдикалните
организации, професионалните сдружения, земляческите дружества,
спортните клубове, кооперациите, организациите на етническа основа и дори
обществено нелегитимнтите банди, мафиотски структури и др. Подобни.
Всяка формална група съществува благодарение на предварително
фиксирани правила на поведение и взаимоотношения на нейните членове.
Например една политическа партия има устав и програма, които представят
в обобщен и рационализиран вид същността и спецификата на партията,
задачите, целите и правилата на взаимоотношение между нейните членове.
Неформалните групи в ГО се образуват и съществуват без предварителен
договор, без предварително фиксирани правила на взаимоотношение, без
специални задачи и цели. Липсата на формализация запазва автентичността
на поведението на всеки член. Спойката между членовете на такива групи е
по- блага, по-сърдечна и по-истинска (напр. в приятелските кръгове), а
авторитетът на неформалните лидери нерядко многократно изпреварва този
на познатите и преекспонирани лица от формалното публично пространство.

13. ПРОБЛЕМЪТ ЗА ПЛУРАЛИЗМА.

Социалната реалност и общественият живот предполагат наличието на

реални, живи, конкретни индивиди. Човекът в много случаи, дори когато е
сам, представлява лице на обществото. Говорейки за личности, винаги имаме
предвид по-скоро онова, което прави човека уникален, което отличава хората
в един положителен аспект. Различията в позициите и интересите на
отделните хора създават почти непрекъснати конфликти и спорни моменти в

общественото съжителство. От една страна обществото е система,

функционираща на базата на общите цели и стремежи на своите членове и
основната цел е да се улесняват, рационализират и икономизират в
максимална степен животът и благополучието на всеки индивид. От друга
страна уникалността на човешкия образ предполага насърчение на частните
интереси и цели на индивида, тъй като тъкмо отделният човек е основа на
обществото и държавата и той е върховната ценност, заради която
съществуват обществените факти и институции.
Проблемът на традиционните общества е бил, че на човека винаги се е
гледало като на средство, а не като на цел. А никой друг и нищо друго,
независимо дали е система или идеология, не може да бъде цел само за себе
си. Всички цели са цели по отношение на конкретния жив човек.
Обособяването на образа на гражданина в епохата на модерността поставя
категорично условия (пред държавата и обществото) да бъдат зачитани в
максимална степен мнението и интереса на отделния човек. От гледна точка
на гражданското съглашение това си остава трудно дори и днес, но една от
възвишените цели на основоположниците на идеята за ГО е била
общественият механизъм да се направи толкова зрял и либерален, че да
осигури условия за едновременната изява на волята, стремежите и
интересите на колкото се може повече групи и прослойки, както разбира се и
на отделните обществени индивиди.
Думата “плурализъм” означава “множественост”. Той е една от основните
характеристики на демократичния тип управление. В сърцевината му стои
идеята за зачитане достойнството на гражданина и равенството на
възможностите за изява на личните и колективни интереси. Принципът на
различието и многообразието поставя необходимостта от повсеместно
активизиране и развитие на същностните сили и възможности на гражданите
и улеснява конкретното решаване на наболели проблеми в ситуациите на
либерална организация и представителство, за да изпъкне точният критерий,
истината и правотата.
Плурализмът в обществото не е идилия. Той е свързан с голяма доза риск,
тъй като редица маргинални фактори злоупотребяват с възможностите за
плуралистична изява. Но тъкмо защото е противен на тоталитарния дух, на
единомислието и еднопартийността, той се оказва по-живата и по-гъвкава
форма за реализация (в реалността на обществения живот) на по- ценното
начало – личното, затова плурализмът е един от най- мощните хуманизиращи
фактори в условията на съвременното ГО.

14. ВЛАСТ И ЛЕГИТИМНОСТ.

Властта предполага и изразява неравенство между хората. Характеризира се

като асиметрично социално отношение. На единия полюс са овластените, а
на другия – тези, които се подчиняват. Посоката на “протичане” на властта е
от овластените към подчинените. Властта е тотално явление. Среща се дори
в природата. Даже в божествените светове пак е нужен един бог.

 Ницше казва, че “светът е преди всичко воля за власт”, извоюване правото на

силния (“свръхчовека”) да властва над всичко слабо и над самите
обстоятелства.
Властта предоставя големи и труднопреодолими изкушения. Ирационалният
момент в обладаването на властта е свързан с мотива и обстоятелството, че
човек не се познава и разбира достатъчно, за да може да устоява на
привлекателната сила на властовия механизъм, която явно не е свързана с
познатото. Властта опиянява властника. И той не може да намери в себе си
“противоотрова”, чрез която да се самоконтролира; затова много често
властта погубва управника, но за съжаление потърпевши са тези, върху
които властта се упражнява. Най-добрият начин да се контролират
властимащите е създаването отвън на определени обективни и рационално
действащи механизми за ограничаване произвола на властта.
Типовете власт се свързват преди всичко с многообразие на формите на
съществуване на обществения живот. Хората отъждествяват властта главно с
политиката. Така е, защото политиката изглежда да е глобално и всеобхватно
явление, докосващо се до всяка област на живота, но властта няма само
политическо измерение. Има икономическа власт. Нейна основа е
икономическото неравенство между класите и обществените прослойки. От
своя страна социалната власт се основава на социално неравенство между
хората. Съществува и власт на духа и емоциите – власт на обичаи, традиции,
мода, авторитет и пр. Властта по един мистериозен и даже магичен начин е в
състояние да променя рефлексите, навиците и вкусовете и по този начин
както да им помага, така и да им пречи в реализацията на свободната
волеизява.
С възникването на модерното общество и държава легитимността на
държавата, на политическата власт, на отношенията в ГО и семейството, се
определят от Конституцията на страната и от рационално изградена и
разгърната правна система. По този начин властта и всички видове властни
отношения се регламентират по един сравнително строен и задължителен за
спазване ред, придава им се явен и неспорим характер и се осигурява
тяхната всеобща признатост. Затова властните отношения и институции
получават своята легитимност тъкмо в границите на обществения договор и
гражданското съглашение. Основна форма на легитимност е юридическата
форма, защото чрез юрисдикцията в абстрактен и синтезиран вид се
закрепват основни морални и естетически критерии за функциониране на
обществото и политическия живот. Но юридическата легитимност, макар и
основна, не е единствена и не винаги действа, особено в частните
взаимоотношения между хората. Тогава на преден план излиза моралната
легитимност.Съществуват и ситуации, в които се поставя на изпитание
самата нужда от легитимност поради невъзможността за нормално
съществуване на стария ред и институционализъм. Всяка социална
революция разрушава старата легитимност и това обикновено става с
насилие.

 Гражданското общество е система, изискваща легитимиране както в

институционален аспект, така и на отделния субект на гражданствеността –
гражданина. ГО предпазва индивидите от социална маргинализация, понеже
осигурява оптимални условия за свободна волеизява на гражданските
субекти. Тенденцията на съвременните ГО е да ограничават пряката
политическа намеса на държавата и институциите й в частния живот на
гражданите, да дават възможности за по-широка и по-самостоятелна дейност
на формалните и неформални групи в ГО и, не на последно място, в
максимална степен да осигуряват легитимацията на отделния индивид в
структурите на обществото и държавата.

15.ВСЕКИДНЕВИЕ. ОНТОЛОГИЯ, ЕТИКА

И ЕСТЕТИКА НА ВСЕКИДНЕВНАТА
РЕАЛНОСТ

Самата дума “всекидневие” подсказва наличието на нещо трайно и

повтарящо се в механизма на функциониране на обществената реалност. В
исторически план всекидневието не е било нещо непрекъснато съществувало
и разбиращо се от самосебе си. Всекидневието възниква исторически. То е
плод на буржоазната епоха.
Няколко са основните фактори, гарантиращи всекидневния тип социална
реалност:
- Началото на рационализация на човешките дейности и поведение.
Рационализацията води до целесъобразност, механизиране на дейностите и
прагматизъм. Това е свързано с така наречения икономичен начин на живот.
Човек икономисва (съкращава) всички дейности, които не обслужват
непосредствения му личен интерес, а той е: извличане на максимална
печалба от ситуациите. Неслучайно е казано: “Времето е пари”. Тази максима
е огледало на особения ритъм и насоченост на волята, които всекидневието
налага.
- Себеосъзнатият като “его” индивид. Това изисква минимална степен на
рационално осмисляне на особеното място на личността в цялостната
обществена и икономическа структура. В древността понятие за личност с
особени характеристики и в масов мащаб не е можело да се появи. Личности
са били само малцина избрани сред най-мъдрите и прозорливите (Зороастър,
Талес, Буда, Конфуций, Сократ, Сенека, Исус, Августин и др.) С появата на
икономичния начин на живот и ограмотяването, личността се превръща в
масово явление. Тъкмо масовият човек обезпечава всекидневието.
- Времето. От Възраждането насам човекът започва да измерва времето чрез
часовников механизъм. Времето загубва своята абстрактна и символична
стойност. Оразмерява се в много по-“дребен” план – в плана на часовете,
минутите и секундите. И най-важното: поради механизирания и забързан
характер на преобладаващите дейности, човек започва да цени времето, което
само по себе си се превръща в източник на дивидент.

Характерните явления, съпътстващи всекидневието започват да се оформят

едва през ХІХ век. Повратна точка в това отношение е възникването на
периодичния печат. В течение на две столетия до края на ХХ век
всекидневната реалност окончателно наложи своята икономическа и
технологична матрица върху самата онтологична реалност. Днес на практика
светът е повече човекоразмерна система отколкото когато и да било преди.
Модерното всекидневие е обезпечено и от максимално широка гама на
масмедии и субкултура, специфично оформящи социалната рефлективност
на масовия индивид. Всекидневието насажда култ към масовото
потребление, респ. и възпроизводство на стоки и услуги, осигуряващи
живота и самото всекидневие. Онова, което основно всекидневието прави, е
създаването и канализирането на огромен поток от информация, насочен към
милионите потребители и улесняващ максимално тяхната заетост или
забавления, изобщо цялостния им живот и дейности.
Поначало всекидневието не е планирано да съществува благодарение на
резки обрати и сензации, макар такива в съвремието да не са изключени.
Това говори за висока степен на обезпеченост, сигурност и рационална
предвидимост на събитията и реакциите, което действа обаче като
своеобразно приспивателно. Всекидневието улеснява живота, но неговото
приспивателно създава порочен обратен ефект. Човек е космически призван
към творчество и себенадмогване, а всекидневието осигурява само базовия
минимум, следователно всекидневната реалност не трябва да бъде
абсолютизирана, тя е само форма, трамплин, който трябва да ни “изстрелва”
към висши духовни дейности, след като не сме допуснали да ни оковава. Без
да е нужно да скъсва с положителните аспекти на всекидневната реалност,
всеки човек е длъжен да преодолява угнетяващата тяга на нейните
отрицателни аспекти.

16. ФИЛОСОФИЯ НА ГРАЖДАНСКИТЕ

ЦЕННОСТИ. СВОБОДАТА КАТО
ИНСТИТУЦИОНАЛНА СВОБОДА.

Проблемът за ценностите на ГО е поставен остро още в самото начало на

разпространение на идеята за ГО. Гражданското общество осигурява преди
всичко подмяна на старите, традиционни ценности, отстояващи абсолютния
авторитет на държавата, владетеля, църквата; безконтролното властническо
насилие; свещеността на така нареченото естествено (обичайно право);
липсата на регулативен механизъм за уреждане на отношенията между
отделните личности и ограниченията на личните права и свободи.
Стремежът на дейците на Просвещението е да изтъкнат незаменимата роля
на разума и личната свобода за претворяването на света по законите на
доброто, справедливостта, свободата, равенството и братството. Реалността
на капиталистическото развитие, особено изискванията на просветителите
поради възникването на нови класови конфликти, но появата на социализма
като теория и практика дава мощен тласък за преобразяване на ценностната

 система на капиталистическото общество в дух на уважение и зачитане на

правата и свободите на отделните граждани. Социализмът се оказва по-
радикален и по-хуманистичен в претенциите си от ортодоксалния
либерализъм и тъкмо той осигурява по-бързото преобразяване на западния
капитализъм. За съжаление през ХХ век социалистическият обществен
експеримент се провали в Източна Европа, но това парадоксално помогна за
отсяването и узряването на всички вечни ценности, към които либералната
система се стреми.
На Запад, в така наречените развити капиталистически страни системата от
граждански ценности бе институционално приложена в постмодерната
система на ГО. Това оказа обратно въздействие върху икономическия
просперитет на постмодерните западни общества. Днес лидерството на САЩ
и ЕС във всяко едно отношение е неоспоримо. Основната философия на
гражданско поведение ( благодарение на приспособимостта си) се оказа
либералната. Осигурен беше онзи екзистенциален минимум на свободна
гражданска волеизява, който накара хората от Запада да се почувстват
жители на свободния свят. Това самочувствие дава много, но в него се таи и
определена измама. Измамата е в това, че свободата е нещо безкрайно
интимно и вътрешно, а чувствата и волята, свързани с нея, не могат да бъдат
рационализирани и институционализирани до безкрайност. Настъпва предел
на насищане и въпреки това вътрешният глад за свобода остава. Опасността
пред истинските ценности идва от това, че в условията на масовата култура и
в обществото на масовия човек вечните ценности много често се
профанизират, превръщат се в предмет на покупко-продажба, губи се
действителната стойност за сметка на паричната цена. По този начин
цивилизацията от майка на културата се превръща в нейна мащеха, а
проблемът за изконната човешка реализация остава дори в условията на
развитото ГО.

17. “ОТВОРЕНОТО ОБЩЕСТВО” И

ДЕМОКРАЦИЯТА (К. ПОПЪР)

Създател на теорията за “отвореното общество” е английският философ и

социолог Карл Попър (1902-1994). В знаменитата си книга “Отвореното
общество и неговите врагове” той осъществява исторически и типологичен
анализ на всички познати в историята общества, започвайки с Древен Египет
и завършвайки с обществата от 60-те години на ХХ-то столетие. Под
“отворено общество” Попър разбира преди всичко общество, което се опира
на широки, гъвкави и свободни връзки на гражданите си, в което има
свободен пазар и конкуренция на икономическите субекти. Демокрацията е
основна форма на политическо управление, при която границите между
националните държавни субекти даже и да съществуват, са по-скоро
условни, отворени за свободно движение на хора, стоки, информация, услуги
и др.

Разкриването същността на отвореното общество Попър осъществява

посредством съпоставка с други кастови и затворени обществени системи,
съществували от древността до наши дни. Основният акцент на Попъровите
обвинения пада върху мислители като Конфуций, Платон, Аристотел, Хегел
и особено Маркс. С присъщия си патос той ги обвинява, че с теоретичните
си системи, въпреки изключителните си философски прозрения, са
насаждали философията на тоталитаризма и абсолютното господство на
малцина избрани върху широките народни маси. Попър счита обществените
концепции на гореспоменатите философи (като например Платоновата идея
за “идеалната държава”, Хегеловата идея за държавата като “тържество на
Абсолютния Дух” и Марксовата за месианската роля на пролетариата) за
утопични и следователно вредни и заблуждаващи. Ако бъде направен
исторически опит такова обществено устройство да бъде реализирано, това
означава крах на идеята за свобода, затваряне на обществената система в
самата себе си, подтискане на естествените стремежи на гражданите и в
крайна сметка – тиранично управление.
Практиката на социализма в СССР и други социалистически страни показа,
че въпреки заявените амбиции, обществото си остава затворено от “желязна
завеса”, държавата е абсолютен господар, икономиката е централизирана, а
гражданските институции – фиктивни. Такава система се превръща в
огромен концлагер и е съвсем естествен стремежът на гражданите й да я
напускат. Възходът на либералните ценности и просперитетът на отвореното
общество отвъд “желязната завеса” са най-сигурният гарант за по-бързото
разпадане на последния бастион на затворените общества, просъществували
хиляди години, а именно съветската система. 25 години преди рухването на
Източния блок Попър се оказа пророчески прав. Ценностите на
демокрацията надделяха над практиката на тоталитарния комунизъм, но
отвореното общество, в което живеем днес така и не можа да избегне
съществуващото неравновесие между отделните национални субекти на
международната арена и не реши проблема за икономическата
закрепостеност на огромни маси от хора в бившите социалистически страни
и страните от Третия свят.

18. ГРАЖДАНСКИТЕ
ОБЩЕСТВА В САЩ И ЕС.

Историята на американската държава е нагледен пример за най- успешна

реализация на образеца – либералната идея за гражданско общество,
очертана теоретично в произведенията на големите социални мислители от
епохата на Просвещението. Сякаш самата световна съдба предопределя дори
и в географски план зараждането и оформянето на едно ново и принципно
различно (от дотогава съществувалите) общество и държавност. Още със
самото си образуване САЩ са страна, развиваща капиталистически
обществени отношения, противни на всякакви феодални и непротестантски
традиции. Колониалната политика на великите сили по своята същност

 представлява търсене на най-подходящите суровини и условия за

функциониране на новите стопански отношения. Далеч от консервативните
традиции на стара Европа, САЩ за броени десетилетия постигат
изключителни успехи в усвояването на завладените територии от Новия свят.
Стопанското култивиране на тези земи се улеснява и от Първата вълна на
научнотехническата революция, белязала създаването на парната машина и
масовизацията на железниците. Немалка роля играе и богатата суровинна
база на девствените територии.
Действителната основа за ранното формиране на ГО и гражданственост се
оказва прогресивният дух на Американската конституция, съчетаваща в себе
си най-доброто от либералните традиции на английското и френското
Просвещение и ранния немски протестантски институционализъм.
Новаторските моменти в тази конституция са свързани преди всичко с
широките права и свободи, които са дадени на отделните териториални и
административни единици (щатите) в аспекта на местната федерална власт и,
разбира се, на по-заможните и инициативни граждани в личен план. Освен
че по този начин се насърчава първоначалното натрупване на капитала, още
през ХІХ век освободената стопанска и политическа инициатива на
гражданите на САЩ довежда до създаването на първите формални
структури на съвременното ГО. Особено значение, ускоряващо формирането
на силно ГО в тази страна, има балансираното единство на силната
президентска власт (на централно федерално ниво) и ефективното местно
самоуправление в рамките на отделните щати и области. Това априори
(поначало) ограничава прекалените претенции на централната власт спрямо
устройването на живота, стопанската дейност и спецификите на местното
законодателство в отделните щати и сред отделните общности. Силната
федеративна власт е в полза на ГО, тъй като освобождава в максимална
степен икономическата инициатива на гражданите, съобразявайки я с
природните характеристики и културни особености на съответния регион.
Историята на ГО в САЩ минава през редица етапи, бележещи поврати и
падения. Особено силен е възходът на американското ГО след началото на
ХХ век, по време на президента Теодор Рузвелт. Но истинска международна
легитимация американският начин на живот и ценностна система получават
след Първата световна война, благодарение на активната политика на
президента Уилсън по устройването на следвоенната уредба на света. Два
исторически момента през ХХ век бележат разклащане устоите на
американското ГО:
- първият – по време на голямата рецесия и последвалата я гангстерска война
през периода 1928-1933 г.;
- вторият – през 50-те години, при развихрянето на бясна антикомунистическа
и антисиндикалана истерия през периода на маккартизма.
Към средата на 60-те гг. настъпва стабилизация, което особено ясно
проличава в организираната съпротива на американския народ срещу
военната кампания във Виетнам и възникването на хипи-движението като
самобитна форма на социален протест на част от младото поколение.

След 1981 г., по време на така наречената рейгъномика САЩ навлиза в

своята Златна ера, превръщайки се за кратко време в едноличен световен
лидер и давайки решаващ принос за края на Студената война и разпадането
на съветската система. Днес в САЩ функционира изключително ефективно
и самоусъвършенстващо се ГО, което добре хармонира със засилващата се
тенденция за централизация на държавната власт, особено след
терористичните атаки на 11. Септември 2001 г.
Традиционните Велики сили на Европа – Англия, Франция, Германия и
Италия, с традиционно силно развити икономики и политически системи, са
най-стабилната опора и гарант за съществуването на демокрацията и
структурите на ГО в Европа. Обединяващи се в рамките на Европейския
съюз (ЕС), понастоящем тези страни са пример за единна общност без
граници, оформяща се като конкурентноспособен втори център на
световната икономика, политика и култура.
Европа се оказа обременена от редица социални експерименти, осъществени
на практика през ХХ век (фашизъм, комунизъм). В Европа се разви мощно и
добре организирано социалистическо и работническо движение. Войните и
радикалните идеологии подкопаваха либералната обществена схема,
компрометираха възможностите на демокрацията, задълбочаваха класовото и
национално разделение. Европа стана буферна зона на интересите на
големите световни играчи. През последните 20 години Европа осъзна, че
само ако е обединена в единен икономически, валутен и отчасти
политически съюз, тя ще може да запази своята конкурентноспособност и
авторитет в рамките на съвременното световно противостоене на силите.
Днешна обединена Европа е реализация на идеала на Попър за типично
“отворено общество”, където границите между страните-членки са условни,
а свободната комуникация на идеи и хора се осъществява почти
безпрепятствено. Това е най-добрият гарант за стабилността на
гражданските общества в западно- и източноевропейските страни.

19. ПРОБЛЕМЪТ ЗА Г.О. В КОНТЕКСТА

НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА.

Глобализацията е засега последният и завършващ етап от развитието на

световната капиталистическа обществена система. Глобализацията започна
ориентировъчно с едно знаменателно политическо събитие – рухването на
Берлинската стена (краха на тоталитарните комунистически режими в
Източна Европа), но икономически и технологично тя бе подготвена още с
оформянето на трите центъра на световния капитализъм през втората
половина на 50-те години на ХХ век (САЩ, Япония, Европейския общ
пазар). Самата дума “глобализация” означава, че производителните сили и
ултрамодерното технологично обезпечаване са проникнали във всяка точка
на глобуса и на практика няма регион от света, който да не е докоснат от
продуктите и ценностите на съвременната цивилизация. Светът се превърна
в едно единно и глобално село. Техниката и технологиите съкращават

разстоянията и времето до секунди, улеснявайки неимоверно транспорта,

комуникациите и съобщенията; създаде се глобална информационна
виртуална мрежа, която измени представите за реалност. Навсякъде
съществува свръхпроизводство на информация. Интеграционните процеси,
особено в сферата на бизнеса, обхванаха всички страни и континенти и на
практика днес няма страна, невъвлечена в единната система на световното
стопанство и комуникации. Мултинационалните корпорации с могъщите си
клонове и дъщерни образувания са навсякъде. Не съществуват пречки за
движение на хора и капитали.
След Студената война в световен мащаб се наложиха ценностите на
неолибералната идеология. Това създаде условия и в страните, които дълги
години бяха под бремето на тоталитаризма, да се развият основите на ГО и
гражданственост. Свободите и възможностите, които системата на ГО
предлага не винаги водят до положителни резултати в общественото
домостроителство. Въпреки пречките, които срещат гражданските общества
в редица страни на Източна Европа и Третия свят, тенденцията е все повече
да намалява зависимостта на гражданите от преките институции и актове на
държавната власт и все повече да се освобождава обмена на стоки, услуги,
ресурси и работна ръка между отделните региони на света. Но негативната
тенденция на глобализацията се проявява в центробежните сили, които
възникват вследствие на свободния граничен режим и неравномерното
развитие на производителните сили в отделните региони. Големият проблем
е неконтролируемата емиграция от слабо към силно развитите страни, която
ще продължава да задълбочава икономическото изоставане на периферията и
тепърва ще създава расови и демографски трудности в обществените
системи на проспериращия център.

20. АЛТЕРНАТИВИ ПРЕД Г.О.

Идеалът на Просвещениието за обезпечаване на граждански статус на всеки

обществен индивид и за отделяне на ГО от държавата бе сравнително
успешно реализиран през следващите две столетия. Но цената, която
народите трябваше да платят за постепенното налагане на капитализъм с
човешко лице, се оказа твърде висока.
Още в ХІХ век мислители като Маркс и Ницше предвидиха, че жертвите на
капитализма няма да заслужат цената, която ще трябва да се плати за
неговото очовечаване. През целия ХІХ и в голяма част от ХХ век класовите
борби и антагонизми, бедността и мизерията, войната и насилието,
колониализмът и мракобесието присъстваха в световната история. Оказа се,
че ГО и контролираната държава не са панацея за осигуряване на изконните
нужди и въжделения на човечеството, за задоволяването на всестранните
интереси и потребности на съвременния човек.
ГО е слабойерархично по своята природа, то залага повече на автономията и
координацията в действията на отделните групи и индивиди, но често така
на периферията остават стратегическите и мащабни цели и идеи на класата,

нацията или съюза от държави. За реализацията на такива цели е нужна

силна държава, обективен обединяващ фактор. Понякога историческият
момент изисква определено ограничаване и даже нарушаване на правата с
оглед на поставените висши цели. Например във време на война, бедствие
или криза нормалните функции на ГО се оказват неефективни и прекалената
свобода и разпуснатост могат да доведат до анархия. Освен това исторически
е ясно, че демократичните институции работят в строго определени, макар и
разтегливи граници и не винаги реагират на сюблимните изисквания на
определения исторически момент.
Подобно разочарование от демократичния институционализъм и
несправедливостите, продиктувани от вътрешния и международен ред в
Европа, възниква в навечерието на Първата световна война. Последица
(включително и от многото жертви на войната) е болшевишката революция в
Русия, унищожила от зародиш буржоазнолибералната система в тази могъща
страна и отворила пътя на 70-годишното тоталитарно комунистическо
господство. Опитът за исторически реванш спрямо несправедливостите на
Версайската следвоенна система е повод за появата на фашизъм и
националсоциализъм като действащи алтернативи на съществуващия
демократичноправен ред в страни като Италия и Германия. Но и комунизмът,
и фашизмът, въпреки мощния си мобилизиращ потенциал и безспорните
икономически успехи, се оказаха антихуманни и не успяха да се задържат на
висотата на историческия момент, понеже поначало игнорираха частните
интереси и цели на постмодерния гражданин. А гражданствеността е велико
историческо завоевание. Индивидуалните права и свободи са нещо свещено
и неприкосновено и всяко тяхно недооценяване или поругаване бива жестоко
наказвано от историята.
Макар и да изглежда утопична, Марксовата концепция за “свободната
асоциация на индивидите” в едно общество, лишено от икономически,
политически, класови и расови предразсъдъци и неравенства, би
реализирала извечната мечта на свободния човек да съществува и се развива
извън опеката на посредници, закони и институции, създаващи днешните
омагьосани кръгове в съществуването и функционирането на гражданското
съглашение. В обозрима перспектива подобна реализация, за съжаление, е
все още немислима.