Социологически и политологически аспекти на прехода

Социологически и политологически аспекти на прехода
АЛЕКСАНДЪР КАРАКАЧАНОВ
СОЦИОЛОГИЧЕСКИ
И ПОЛИТОЛОГИЧЕСКИ
АСПЕКТИ НА ПРЕХОДА
София • 2011
1
Рецензент:
Доц. д-р Димитър Ченешев
Александър Каракачанов, автор

Първо издание, Българска
Издава: „Реклама Пони“ ЕООД

София, бул. „Шипченски проход“ №69, тел.: 873 83 01
София, 2011
ISBN 978-954-9467-30-7
2
Увод
Краят на 20 и началото на 21 век в съзнанието на нашите

съвременници, а вероятно и за бъдещите поколения, ще остане
като епоха на рухването на световната тоталитарна система и
преход към демокрация на държавите от бившия „източен
блок”. За преживяващите този преход „отвътре” чувствата са
различни. За част от тях от първостепенно значение е
историческата „уникалност” и „безпрецедентност” на
взривообразно творящата се пред очите им история. За други,
доста повече, това е трагедията на сриващото се битие и
социален статус, а за трети, значително по-малко,
главозамайващият полет на бързия материален просперитет.
Казано с други думи, сигурно няма субекти, да не говорим за
социални групи, които да не са засегнати по един или друг
начин от протичащите след 1989 г. процеси в България.
Именно тази всеобхватност на извършващите се промени,
съчетани с налаганата десетилетия наред парадигма на
марксизма за тоталитарният социализъм като етап към
качествено ново състояние на обществото, създава убеждение в
масовото съзнание за „уникален” и „качествен” преход от едно
към друго принципно несъвместими състояния. Безспорно,
пропагандата срещу „империята на злото” идваща отвъд
„желязната завеса” бе напълно в унисон с парадигмата на
марксизма за несъвместимост и подпомагаше затвърждаването
на тези възгледи. Но дали това е така?!
3
Мнимата уникалност на тоталитарния

социализъм
Няма да се спираме на субективното изживяване и оценка на

„значимостта” на процесите на преход от тоталитаризъм към
демокрация, колкото и да е интересен този въпрос. По-важно е
дали този почти пълен консенсус, предимно в обществото, но
също в немалка степен и в научната общност, за историческата
„уникалност” на обществените трансформации за последните
две десетилетия е основателен?! Дали наистина един строг и
аналитичен поглед върху историята би подкрепил подобно
твърдение? Защото има редица събития в развитието на
европейската цивилизация, които предизвикват не по-малки
колизии в социума, както на субектно равнище, така и на
структурно. Смяната на елитите, промяната в статусите,
неравенствата и цялостната стратификация, и то в
изключително кратки от историческа гледна точка срокове, е
нещо съвсем не толкова необичайно. Даже самото
установяване на тоталитарните държави чрез т.нар.
„социалистически революции” и последващото развитие е
пример за такава кардинална промяна. Нещо повече, в някои
отношения стресът, на който е подложена огромна част от
населението, особено в първите години на „пътя към
комунизма” е много по-голям и то не само от субективна
гледна точка, а напълно обективно. Нека да не забравяме, че
благодарение на т.нар. „нежни революции” от края на 80-те и
началото на 90-те години на миналия век, насилието върху
индивида в чисто физически план при единия и при другия
преход е очевидно несъизмеримо.
Също така, не биха могли да бъдат основание за поставяне
на прехода към демокрация на страните от бившия източен
блок в раздела на качествено различните събития в история на
човечество някои икономически процеси, които в крайна
4
сметка резултатират в резкия спад на жизненото равнище. От

историческа гледна точка то е краткосрочно явление, освен
това в доста голяма степен корелира с националните
особености на всяка от страните в преход. Сам по себе си този
показател сочи за проблеми във функционирането на
системата, но в никакъв случай не е доказателство за
качествени промени.. Но преди да се спрем на този въпрос
трябва да вземем отношение към още два аргумента в полза на
„уникалността” на прехода. Това са масовата
денационализация на собствеността и въвеждането в една или
друга степен на политически плурализъм. Що се отнася до
последния, то неговото периодично ограничаване и
възстановяване е факт, както за България, така и в световната
история, като степента на политически авторитаризъм и диктат
в някои случаи не са по-слаби от колкото в класическата
тоталитарна държава. Ярък пример за това са вълната от
авторитарни и тоталитарни политически режими в Европа от
тридесетте години на миналия век.
Обикновено в научната литература разликата между

авторитарните и тоталитарните режими се търси в стремежа на
последните освен да минимизират политическото пространство
до практически една властваща партия, но и да обхванат
цялостно гражданското общество чрез организации, пряко
подчинени на властта. Като класически примери се сочат
режимите на Мусолини, Хитлер и Съветската власт в Русия.
Последната се счита за „класически” и най-завършена форма
на тоталитаризъм, която слага под пряк контрол и
икономиката, включително чрез нейната национализация. И
тук възниква въпрос, който наред с огромната си политическа
и идеологическа натовареност, е един от тези, които поставят
под изпитание теоретичната мощ и евристичност на всяка една
макросоциологическа теория. Същността на този въпрос е:
какво представлява от социологическа гледна точка
5
обществото, изградено в края на 20-те години от миналия век в

Русия, разпространено по-късно в източна Европа и някои
страни в други части на света и определящо себе си през
осемдесетте години като „реален социализъм”? Този въпрос
има два подвъпроса:
1. Ако приемем, че и трите споменати по-горе режима се
основават на принципно еднакви социални схеми в
политическата и духовната сфера, то тогава единствената по-
съществена разлика между първите два (Мусолини и Хитлер) и
третият (Съветската власт) остава в степента на контрол върху
икономиката.
2. Ако степента на контрол върху икономиката, изразен
най-вече чрез нейната национализация е единствената
differentia specifica между първите два вида тоталитаризъм и
третия, то тогава достатъчна ли е тази разлика, за да говорим,
че този факт поставя режима на „Съветска власт” в позицията
на качествено различна формация?
Във връзка с първия подвъпрос можем да отбележим, че
практически няма сериозен изследовател, който да не признава
тоталитарния характер на режима на „Съветска власт” особено
в сталинският му вариант. Опитите обаче за разграничаване с
другите режими обикновено се правят по линия на „идейните
основи”, класовия подход и особеностите на
„социалистическата икономика”. Също така много често се
развива идеята за „грешките”, т.е. недоброто изпълнение на
правилния по първоначален замисъл проект. Тук веднага
трябва да подчертаем, че последният аргумент (за грешките) не
издържа на никаква критика. Ако първите три се опитват да
внесат системност в аргументацията, то в този случай
съществени разлики между реалното функциониране на
системата и идейния и проект се обясняват с явления от
стохастичен характер. Но ако се приеме този подход, то би
трябвало поне в някои от държавите с тоталитарно управление
да наблюдаваме в забележима степен и отклонения в
6
„положителна” посока, т.е. постоянен (не само в първите

години) ръст на производителността на труда, догонващи, а не
все по-изоставащи от водещите страни темпове на
икономическо развитие и повишаване качеството на живот,
увеличаване на социалната справедливост, реално развитие на
демокрацията и т.н. Неща, които практически не се
наблюдаваха в нито една страна от т.нар. социалистически
лагер1.
В отговор на „идейния” аргумент, който издига в ранг на
системообразуващ фактор идеологията, под чието ръководство
се правят преобразуванията в обществото, трябва да кажем, че
анализът на формирането на мотивациите в рамките на
фашисткия и националсоциалистическия режими от една
страна, и съветския от друга, определено представляват
интерес в рамките на един социално-психологически анализ.
Но от гледна точка на функционалните взаимоотношения в
рамките на социума, а още повече от гледна точка на реалните
властови отношения и психологичната атмосфера, в която е
потопен индивида, принципна разлика между трите режима
няма. Казано с други думи, това, че ще бъдеш репресиран под
флага на хуманните идеи за справедливо общество в някакво
по-близко или по-далечно бъдеще, или по причина за
непринадлежност към по-висшата раса, не може да състави
1
Често като пример в защита на „правилния” подход, при който се
преодоляват успешно субективните грешки на съветската система (поне в
икономическата област), се дава Китай със започнатите от него през
осемдесетте години на миналия век реформи по посока на въвеждане
принципите на пазарно стопанство. Това, доколко реалността в Китай
покрива критериите за социална справедливост, прокламирани от тези
негови апологети е въпрос, който те вероятно биха предпочели да
избегнат. Иначе как биха обяснили факта, че социалното разслоение в
тази страна (индекс на Джини 46.9% ) е по-голямо от САЩ. За китайския
път на развитие на социализма и неговата оценка като социално-
икономическа система ще се спрем по-долу.
7
диференциращ признак, който да сочи за качествена разлика

между разглежданите социални системи. И в двата случая
имаме огромна централизация на власт, диктатура, репресия.
Тоест, анализът на реалните взаимоотношения в социума не
трябва да се изкривяват от мотивацията на субектите, важна
част от които са формираните идеологеми. Мотивацията е
изключително важна, но е обект на отделен анализ 1.
Основанията да се търси класовият фундамент с цел
обосноваване на качествената разлика между обществените
формации произтича от факта, че той има роля на основен
системообразуващ фактор в Марксовия социологически анализ
- класовият подход е неговата сърцевина. Развитието на
производителните сили и производствените отношения
резултатират във формирането на съответната класова
структура, в която една от класите персонифицира прогреса в
общественото развитие и става негов съзнателен двигател.
Традиционното възражение срещу този аргумент е, че даже и
властта при т. нар. социалистически революции да е взета от
името на работническата класа, или даже от самата нея, то
управлението след това не е било нито от нея, нито в нейно
име. Едва ли има нужда да се спираме върху обосновката на
тази теза, достатъчно добре развита в знаменитата книга на М.
Джилас (Новата класа: анализ на комунистическата система),
публикувана още в далечната 1957 година. Естествено,
неумолимата фактология е удар по класовия подход, но не
достатъчна за теоретичното му опровергаване.
1
Тук бихме желали още веднъж да подчертаем важността на разликата,
която правим между идеите на комунизма от една страна, и на фашизма и
националсоциализма от друга, където е очевидна тяхната
противопоставеност най-вече в контекста на принципите на хуманизма.
Съвсем друго е тяхната систематизация в рамките на идеологически и
партийни програми – тук чрез тезите на „научния комунизъм” се въвежда
идеята за диктатура, макар и в името на висшето благо. Трето пък, е
реалната политика в рамките на тоталитарната държава, където
сходствата в социалната практика на трите режима е почти пълна.
8
Именно от гледна точка на стремежа за чистота на

теоретичната конструкция, критиката на теориите на
социалния конфликт, най-вече на тези в руслото на
класическия марксизъм, не трябва да бъде за постулирането на
наличието на класи, класови конфликти и т.н. – това е факт.
Както е факт, че един от основните двигатели на промените1 е
развитието на производителните сили. Проблемът в случая се
състои във въвеждането на „прогресивното развитие” като
системообразуващ фактор и свързването му с „прогресивната
класа” – понятие играещо възлова роля в постъпателното
развитие на социума като система. Какви са основанията за
това твърдение?
Понятието „прогрес” (респ. „прогресивно развитие”) е в
голяма степен аксиологическа категория, особено в
хуманитарните науки, независимо от факта, че има дълбоко
вкоренена психологическа нагласа да се възприема като
онтологическа. Много често подсъзнателната аналогия е с
прогресивното еволюционно развитие при организмите, където
за по-прогресивен се приема организмът, който е способен
адекватно да реагира на по-голям кръг разнообразни изменения
на околната среда.2 Последното корелира с усложняване на
организацията на организма. В случая не говорим за
биологизаторство в стила на Е. Уилсън3, а по-скоро за търсене
на посоката на еволюционното развитие на социума. Но ако
можем да приемем, че има очевидна корелация между
развитието на производителните сили и по-сложни и
диференцирани системи на организация и функциониране, то
на какво основание прогресът на човешкото общество
резултатира в идеите за единна общонародна собственост и
лозунга „ от всекиго според възможностите и всекиму според
1
Неслучайно употребяваме думата „промени”, а не прогрес, като
причината за това става ясна в последващото изложение.
2
М. Ичас „ О природе живого: механизмы и смысл” М. 1994, стр. 25
3
Едуард Уилсън „Социобиология: новият синтез" (1975)
9
потребностите”? Вярно е, че развитието на идеята за социален

прогрес тръгва още от епохата на Просвещението където се
схваща като напредък, който подобрява общото състояние на
обществото и се основава на научно-техническите,
политически и нравствено-етически достижения.1 В този
смисъл морално-етичните постановки на комунизма и тяхното
съчетание с идеите за еволюционен прогрес не възникват на
празно място, но тяхното превръщане в резултативен модел на
едно обективно развитие на социума по-скоро изглежда като
конкретно приложение на марксовия 11-ти тезис за Фойербах,
според който философите не само трябва да обясняват света, а
и да го изменят. Нещо, което марксизма и прави, като за
резултат, а и едновременно и цел на развитието, се предпоставя
едно желано състояние. Всъщност, обосновката на
неизбежността на предпоставения резултат от еволюционното
развитието на обществото, се прави чрез стремежите и
интересите на работническата класа. Но както пролича от
историческите процеси за последните сто години, нейното
развитие и роля не се покриват с постулатите на теорията.
Така стигнахме до момента, в който трябва да отговорим
доколко контрола върху икономиката, най-вече чрез
национализацията на частната собственост може да бъде
differentia specifica, придаваща на режима на Съветска власт
ново качествено състояние, принципно различаващо го от
другите тоталитарни режими.
Известно е, че през епохата на тоталитаризма страните от
т.нар. социалистически лагер и тяхните централно-управлявани
икономики са в най-голяма степен отрицание на основните
принципи на изграждане на предходната стопанска структура.
Най-вече това се изразява в рязкото ограничение до
1
Длъжни сме да отбележим, че ние в никакъв случай не крием своята
привързаност към високохуманния заряд на тези идеи, но в случая
поставяме въпроса до колко подобно „целеполагане” може да бъде
системообразуващ фактор.
10
състоянието, според някои автори, за пълна невъзможност за

функциониране на пазарните механизми. Това става чрез
централизирано планово ръководство въз основа на всеобщата
държавна собственост върху факторите за производство. Като
каква можем да определим тогава този тип икономика?
Очевидно, че не е комунистическа, тъй като основен принцип
върху който тя би трябвало да се гради е „от всекиго според
способностите, всекиму според потребностите”, което от своя
страна означава пълна материална задоволеност на всеки един
член на обществото. Тъй като последното никъде не се
наблюдава, а и никой не се опитвал да твърди обратното, то
следва, че тя е някакъв модификация на известните в историята
на човечеството икономически системи. А те са: натурална и
пазарна.
Очевидно е, че независимо от повсеместния дефицит на
плановата икономика, тя не е натурална, от което следва, че е
някакъв вариант на пазарна. Според Стоядин Савов1,
основания на тезата за ограничен или подтиснат пазарен
механизъм при социализма има в наличието на цена на
производствените фактори, наличието на валутна конверсия и
т.н. Като представител на противоположната теза Я. Корнай2,
заявява, че “преобладаването на обществената собственост и
функционирането на пазара са несъвместими” и причината за
това е, че бюрократичната координация в условията на
социализма заменя присъщата на капитализма нормална
пазарна координация със съответстващите и механизми на
търсене и предлагане, конкурентна и ценова адаптация.
Логически развивайки твърдението на Корнай стигаме до
извода, че няма рязка граница под която намалението на дела
на частната собственост да спре функционирането на пазара.
По-скоро, при равни други условия (липсата на промени в
1
Савов Ст. Икономикс на прехода С., Сиела, 1999, стр. 27
2
КОРНАИ Я. Социалистическая система. Политическая экономия
коммунизма. Москва, 2000
11
политическия и институционален натиск), то с намаляването

дела на частната собственост ще наблюдаваме замиране на
пазара. Това в крайна сметка е и тезата на Стоядин Савов.
В подкрепа на тезата за социалистическата икономика като
вариант на пазарната е, че характерното за пазара в този случай
е екстремният вариант на пълен монопол, при това
осъществяван не при реални условия на свободна размяна,
която да образува монополна печалба и така поне частично да
стимулира производството, а при така да се каже, използвайки
модерната терминология, виртуално ценообразуване в
условията на виртуален пазар. Практически това означава, че
съответните планови и ценообразуващи държавни структури
чрез изработена от тях методология (софтуер) се опитват да
заменят „невидимата ръка на пазара”. Вярно е, че теоретично
може да се допусне създаването на такъв „онлайн” модел,
който в реално време получавайки информация да имитира
реалния пазар. Но на този етап само теоретично! Да не
говорим, че винаги ще има подозрение за зависимост на
„програмистите”, най-малкото от политически натиск, чиято
логика далеч не винаги е пазарна.
В крайна сметка можем да заключим, че при
социалистическата икономика основният „хардуер” на пазара
(стоково производство с цялата необходима техническа и
финансова инфраструктура) е налице. Необходимо е само
преминаване от виртуален към реален пазар, като се изгради
необходимата за това законова и институционална база и се
предостави икономическа свобода на стопанските субекти.
Най-кардиналният начин за постигане на последното е
приватизацията.
Всичко това дава основание за развитие на основателните в
голяма степен идеи, че социалистическата система по своята
същност е бюрократичен колективизъм, а в по-ново време и на
12
тезата за държавния капитализъм 1, където партийната

бюрокрация се разглежда като нова класа, която е реалният
собственик на средствата за производство 2. Веднага обаче
възниква въпросът защо „държавен капитализъм”, а не
„феодален капитализъм” 3 или промишлен
феодализъм(Джилас)? При феодализма също са налице
ограничени пазарни отношения, собствеността се управлява от
аристокрацията (аналогия с партийната „аристокрация”),
широко разпространени са, както и в социалистическата
система, неикономически форми за трудова принуда?!
Задълбочена критика на изредените по-горе различни
категоризации на социалистическата система прави руският
автор Восленски в своето обширно изследване на съветската
номенклатура4. В главата „Мястото на номенклатурата в
история” той доста убедително отхвърля твърдението, че
номенклатурата е новата капиталистическа класа. Не може,
според Восленски, да бъде основание това, че тя присвоява
принадения продукт – това е присъщо на всяка една
господстваща класа. Нещо повече основният стремеж на
номенклатурата не е към печалбата, а към властта. Тя е готова
да се откаже от всякакъв прираст на продукта срещу
минимален прираст на властта си. Също така той отхвърля
определението за „промишления феодализъм” въз основа на
1
В случая не трябва да се бърка с постановката за държавния
капитализъм, развита в лоното на научния комунизъм, като за един от
възможните пътища (особено на страните от третият свят) към
социализма. Вж. Научный коммунизм – словарь, М. 1983
2
В България тази теза всестранно и обстоятелствено е развита от Георги
Найденов в неговата докторска дисертация по социология „Държавният
капитализъм: произход, същност, идеологеми”.
3
Определен интерес представлява в случая позицията на Ричард Ериксон,
определящ именно по този начин настоящата икономическа система в
Русия. Вж. Ericson, Richard E. The Post-Soviet Russian Economic System:
An Industrial Feudalism? In: BOFIT Online 8/2000
4
Восленски М. С. „Номенклатура. Господствующий класс Советского
Союза.” М., 1991
13
наличието на редица страни като Етиопия, Афганистан,

Гренада, Южен Йемен, Ангола и Мозамбик, в които почти
няма промишленост, а Куба и Монголия не са индустриални
държави, но в които бе наложен „реален социализъм” 1.
Изводът, който става все по-очевиден е, че съществуващата
формационна периодизация не ни дава възможност за ясна
категоризация на обществената формация, съществувала в
Източна Европа в годините пред 1989 г. и самоопределяща се
като реален социализъм.
Можем ли при това положение да считаме, че в крайна
сметка точната категоризация е един макар и важен, но
теоретичен въпрос и това не се отразява на практическото
извършване на прехода? Имаме целеви модел (това което си
поставяме като крайно състояние) на прехода и просто трябва
да го изпълним. Класически вариант на този целеви модел е
ясно и точно представен от Я. Корнай2 (вж. схема 1), като са
посочени и кои параметри на социалистическата система,
трябва да се променят3. От схемата става ясно, че целта е
демократична пазарна система от западно-европейски тип.
Възниква въпросът - защо точно този тип пазарна система?
Естествено, този въпрос не е към Корнай, не е и към
политиците от европейските страни в преход, към които спада
и България и за които „кой да е моделът” е въпрос на
геополитическа идентификация. Той е към тези, които се
1
Книгата на Восленски е издадена за пръв път през 1980 г. в бившата
ФРГ (Западна Германия).
2
Корнай, Янош. Трансформация след социализъм. Опитът на Унгария. С.,
1998, стр. 17
3
Основните положения на тази макро-схема на трансформацията бяха
безспорно известни на повечето грамотни и еманципирали се от
идеологемите на социалистическата система хора още в началото на
прехода. Друг е въпросът, че множеството липсващи „микро-схеми”,
които трябваше да я приведат в изпълнение така и не станаха факт и бяха
заменени по принципа на случайността с такива изразяващи тесни
корпоративни интереси. В случая обаче ние се връщаме към тази макро-
схема защото ни интересуват общите основания на прехода в техните
социологически измерения.
14
интересуват от прехода като глобален процес, засягащ

общества с различни цивилизационни модели, интересуват се
от това защо този модел не бе възприет от едни, от други макар
и официално приет - тихомълком суспендиран в много негови
измерения, а трети трябваше да платят непосилна социална
цена за неговото постигане. Не можем да си отговорим на тези
въпроси без да имаме ясни, непротиворечиви и достатъчно
конкретни определения за всички състояния на обществото,
които изследваме. Социумът е сложна самоуправляваща се
система, чиято цялост се определя освен от неговите
структурни параметри, но и от своята времева кохерентност.
Преходът не е убийството на едно и раждането на негово място
на друго общество – той е промяна в жизнедейността на един
организъм. А това означава да имаме такава
макросоциологическа схема, която да преодолее недостатъците
на досегашните обяснителни модели и интегрира в себе си
техните положителни качества.
15
Схема 1
16
Основни макропараметри на социума -

монополен модел.
В увода стигнахме до извода, че икономиката на

социалистическата система е вариант на пазарната, но със
силно подтиснати едни и частично изключени други
параметри. Тоест имаме максимално възможните
централизация и контрол върху основните фактори за
производство. Друга основна характеристика на
социалистическата система, но вече в политическата сфера, е
пълният монопол върху властта от една партия. Състояние,
което като цяло не е някакво абсолютно изключение и небивал
факт в човешката история. Третата основна обществена сфера,
където също наблюдаваме много висока степен на
централизация и контрол е духовната1. Трябва да отбележим,
че подобна централизация и контрол могат да бъдат
наблюдавани в много, както съвременни общества, така и в
хода на цялото историческо развитие.
Ако обобщим, виждаме, че това което различава обществото,
самоопределящо се като „реален социализъм”, от модерните
социално-икономически системи е една екстремна
централизация и контрол във трите основни сфери на
жизнедейност на социума. Подобна централизация и контрол
исторически се наблюдават при феодалните общества и
особено във варианта на т.нар. азиатски начин на производство
(Маркс). Това, което го отличава от тях е равнището на
технологично развитие, което се изразява в
производителността на труда и съответния според равнището
1
Под духовна сфера разбираме всички форми на общественото съзнание
(нравствено, научно, естетично, религиозно, политическо и т.н.) и пряко
свързаните с неговото производство и възпроизводство институции
(културни, научни, религиозни и др.), които не са част от политическата и
икономическата структура на държавата.
17
на това развитие базисен фактор на икономическото

производство.1
Да отбележим, че в никакъв случай технологичното развитие
не трябва да се схваща като механичен фактор! Той е в
основата на социално-икономическата ефективност и чрез нея
налага своя отпечатък на развитието на всички сфери на
обществото, естествено преди всичко на икономическата, но по
един особен начин и на духовната, а чрез нея и на
политическата. В този смисъл не трябва да се подминава
фактът дали технологичното равнище е следствие на едно
относително самостойно развитие или е привнесено отвън, тъй
като във втория случай изисква достатъчно време той да се
вплете в обществената тъкан и да произведе съответните
въздействия.
В крайна сметка стигаме до следните най-обобщени
характеристики на социално-икономическите системи. Това
са степента на централизация и децентрализация на три
основни сфери на тяхната жизнедейност:
- степен на централизация и контрол на собствеността;
- степен на централизация и контрол на политическата
власт;
- степен на централизация и контрол на духовната
сфера
Крайната степен на централизация е пълния монопол в
дадена сфера. Практически тя не се изпълнява даже и в
страните от социалистическия лагер. Крайната степен на
децентрализация заплашва с разпад на системата. Пълната
1
В този смисъл са разбираеми определенията за социалистическата
система, като „индустриален феодализъм” или „феодален капитализъм”.
Макар и литературно те да звучат добре, но от методологическа гледна
точка са неподходящи защото ни вкарват във формационната
историческа парадигма на марксизма. Според нея двигател на развитието
е прогресивната класа, а тъй като в случая такава няма и не може да се
появи, то се стига до съставяне на изкуствени схеми в търсене на импулса
за промени и развитие.
18
децентрализация и демонополизация (близка до теоретично

възможната) на обществото би довела до превръщането му в
съвкупност от малки самозадоволяващи се общности.
Комбинациите между всички варианти на централизация на
трите сфери са теоретично възможни.
Важно е да се подчертае, че централизацията и контролът
могат да бъдат осъществявани както „от името на народа” чрез
държавните структури, така и от частни структури. И двата
типа монополизация, макар и в някои случаи да дават
положителен резултат като ефективност на управлението в
краткосрочен план, то в дългосрочна перспектива водят до
проблеми в развитието на социума.
Към тези три макропараметри на социума, които са
характеристики на трите основни сфери на обществото, трябва
да добавим и четвърти:
- степен на зависимост от природата (социално-
икономическа ефективност)
Ако първите три макропараметри описват взаимоотношения
между субектите в социума, то този описва, образно казано,
взаимоотношенията между човека и природата – степента му
на зависимост от нея.
Какво е основното във функционирането на социума, което
води до различни количествени показатели на тези четири
макропараметра? Как различното състояние на съответните
сфери на обществото, което отчитат те, влияе на другите?
Най-важната закономерност, която наблюдаваме във всички
сфери на жизнедейност на обществото е стремежът към
концентрация, централизация и монополизация. Това са
обективни процеси, които се дължат на иманентни
характеристики на социума сам по себе си и на постоянно
усложняващата се структура на производството.
Защо твърдим, че тези характеристики на социума са му
вътрешно присъщи?
19
По принцип всеки биологичен вид има своята „еволюционна

стратегия”. Homo sapiens е еволюирал от предходните видове
като „обществено животно”, това, както твърди физическата
антропология, е едно от основните негови еволюционни
предимства. Всяка една стадна организация при висшите
гръбначни и особено при човекообразните примати
(Hominoidea) има вътрешна структура и йерархия. При
последните тя достига до такава степен, че изследователи като
Франс Де Ваал говорят за „политика” при шимпанзетата. Той
описва борбата за статус, чрез образуване на „коалиции”
между самците, която е наблюдавал в колонии на шимпанзета
живущи в неволя 1. Интересното в случая е, че това поведение,
което се регистрира и от други етолози, не се стимулира от
някаква външна необходимост (липса на храна, заплаха от
хищници или конкурентни), а очевидно в голяма степен е
вродено. Тази еволюционна придобивка при Homo sapiens
надали е закърняла по причина, че през по-голямата част от
времето след своето появяване (вероятно около 200 хиляди
години) основна негова дейност е била осигуряване на
материални условия за оцеляване. Това изисква обединяване
(очевидно първоначално в неголеми групи) с цел постигането
им, а също така и за защита срещу други такива конкурентни
групи.
Печелившата дейност на една група е невъзможно без
единодействие, което от своя страна води до йерархизация.
Индивидите с по-висок статус имат по-голям шанс да предадат
своите гени в следващите поколения. Дали това поведение при
висшите примати, което има своето еволюционно основание и
по всяка вероятност е в голяма степен и генетично закрепено, е
унаследено в някаква степен също така генетично при хората?
Или обратно - тази генетична предопределеност при човека
1
De Waal F.В.М. Chimpanzee Politics: Power and Sex among Apes.
Baltimore,1989.
20
постепенно е изчезнала и е останал само един унаследен

социален стереотип, който е давал силни еволюционни
предимства? Всичко това са въпроси, на които ние не можем да
отговорим в настоящето изследване, а и не са основен предмет
на същото. Важното е, че този древен социален стереотип
получава силен импулс за съществуване с развитието на
технологиите, които водят до усложняване структурата на
производството, която пък на свой ред изисква йерархизация и
централизация.
Централизацията и йерархизацията в материалното
производство стимулира развитието на аналогични отношения
във властовите (политическите) сфери на обществото, тъй като
основна задача на последните е преразпределението на
ресурсите и излишъците, поддържане структурата на
производството и запазване интересите на появилия се
вследствие на тази йерархизация елит.
Последно звено в този процес е духовната сфера. Промяната
на неговата роля е от по-скоро пасивно отражение в по-ранните
стадии на човешкото общество към все по-голямо самостойно
вътрешно развитие и засилване на влиянието му върху другите
две основни сфери на жизнедейност. Това постепенно я
превръща в основен източник на антимонополни импулси като
противодействие на налаганата в другите сфери
централизация.
До тази промяна в ролята на духовната сфера единствено
противодействие на монополизацията в политическата сфера е
ремонополизацията, същността на която е, че субектите от по-
долните йерархични нива се опитват да ограничат властта на
по-горните или да се еманципират от центъра, като обособят
определен материален и властови ресурс. Противодействието
на монополизацията (контролът върху собствеността) в
областта на икономическата сфера от своя страна, зависи от
21
природни и географски фактори1, както и от промяната на

собствено икономическите условия – цена на факторите за
производство, икономическа инфраструктура и др. 2
Емил Дюркем в „За разделението на обществения труд”
развива тезата, че процесът на разделение на труда, който е
свързан с определен тип социална организация, води до
увеличаване на автономността на индивида. Много други
изследователи (Х. Спенсър, Т. Парсънз) отбелязват същата
тенденция към нарастване автономността при еволюцията на
обществата към усложняване на тяхната организация и
функциониране. Именно това увеличаване автономността на
отделния индивид е в основата на антимонополните импулси,
идващи от страна на духовната сфера. Реформацията,
поставяща в центъра личната връзка на вярващия с Бог в
лицето на Исус Христос, е ярък пример за промените в тази
сфера. По-късно това развитие минава през идеите на
индивидуализма, за да се прехвърлят като политическа
практика във властовите отношения чрез класическия
либерализъм.
В основата на корелацията между увеличаващата се
автономност на индивида и нарастващата сложност на социума
като система е неговата все по-голяма степен на свобода от
природата. Така в процеса на неговото освобождаване от тази
зависимост все повече нараства ролята на духовната сфера като
двигател на развитието. „Иронията на теорията” в случаят е, че
известната мисъл на Маркс че „идеите стават материална
1
Вж. Даймънд, Джаред. Пушки, вируси и стомана. Какво определя
съдбините на човешките общества. С. 2006
2
Латифундиите в Римската империя са печелили от евтиния робски труд
и от мащаба. С изчерпване на експанзионистичните възможности на
империята, цената на робите се вдига и това води до въвеждането на
колонатната система, което демонополизира съществено собствеността,
чрез намаляване контрола на едрите землевладелци върху нея.
22
сила” 1 е вярна, но в един много по-широк и по-категоричен

контекст. Ако при Маркс те стават сила само ако съответстват
на прогресивното развитие на производителните сили, а от там
техен носител стане прогресивната класа и съответстващата и
партия, то в случая ние отстояваме едно много автономност на
духовната сфера, при това прогресивно нарастваща с
развитието цивилизацията.
В този смисъл не споделяме патоса на максимата, че
човешкото общество по определение задължително се движи
към прогрес, разбиран като хуманизъм и демокрация. Това е
много спорно! Възможни са различни сценарии в бъдеще,
както и са били потенциално възможни други варианти на
историческото развитие в миналото. Въобще не е било
теоретически недопустимо нацистка Германия да победи във
Втората световна война и постепенно на територията на целият
евразийски континент да се установи тоталитарна държава,
която да започне насаждането с цялата сила на неограничената
си власт на идеология, която е открито антихуманна, расистка
и се основава на правото на силния. По какъв път би тръгнало
развитието на духовната сфера, чиято основна
характеризираща тенденция е автономизацията и
противопоставяне на монополизационните тенденции в
другите сфери? Тенденцията за автономизация, макар и силно
подтисната, най-вероятно би останала, но тя би се затворила
само в рамките на управляващата каста и подкрепящите я
прослойки от „расово чисти” индивиди. Това би разделило
социума на две наистина големи противопоставени части, при
която привилегированата част би имала зад гърба си не само
цялата сила на тоталитарната държава, но и което е по-
страшно, би била изключително сплотена в своята идейна
1
Оригиналната фраза е „теорията става материална сила веднага щом
овладее масите” (Към критика на Хегеловата философия на правото).
23
убеденост, основаваща се на расово, имуществено, статусно и

всякакво друго превъзходство.
Изводът, до който стигаме е, че независимо от факта, че
жертвите на сталинисткия режим са многократно повече, в
дългосрочна историческа перспектива тоталитарна държава,
основана на нацистката идеология е по-опасна от гледна точка
на идеите на хуманизма и демокрацията 1. Този, на пръв поглед
парадокс, намира своето обяснение във факта, че идеологията
на фашизма не влиза в противоречие с практиката на
тоталитарната държава. Обратното е при идеологията на
тоталитарната социалистическа държава. Тук немалко хора
биха възразили, че това не е така – идеята за насилие е в
основата на научния комунизъм. Вярно е, но въпросът е „към
кого”, „защо” и „до кога” е насочен терорът съгласно
теоретичните принципи на тази идеология?
Всъщност, идеологията на тоталитарния социализъм е една
от най-силните за времето си идеологически схеми, както от
гледна точка обхват на населението, така и като
психологическа провокативност на посланията си. Причината
за това не е само в нейната всестранно разработена теоретична
база, която също не е без значение с оглед привличане на
интелигенцията. Причината е в съчетанието на няколко
принципа:
- хуманното начало, което поставя принципите на равенство
и социалната справедливост, и с това импонира на огромни
маси от населението;
1
Трябва да е ясно, че в случая не става дума за „избелване” на
сталинизма на фона на фашизма – не можем да утвърждаваме, че един
убиец е по-малко такъв само защото е живял по-кратко от друг. В случай
аргументираме тезата, защо при победа на Германия във Втората
световна война опасността от „хилядолетен Райх” би била по-вероятна, от
колкото „хилядолетна Власт на съветите”, която както се видя не изкара и
сто години.
24
- предлага конкретен, лесно разбираем път за постигане на

целта;
- монополизмът и е системно присъщ, което дава
теоретична и практическа основа за борба с конкуренцията;
- издига идеята за ограничено във времето насилие, в името
на доброто на всички, включително и на това малцинство,
което се подлага на експроприация и превъзпитание.
Именно това „ограничено във времето насилие”, което в
началото се приема частично като временен компромис от
демократично мислещите, а пък от друга страна допада на
доста широка екстремистки настроена маса, е препъни камъка
в по-късните етапи на тоталитарния социализъм.
Макар и да налага монополизъм в духовната сфера,
тоталитарният социализъм го прави на основата на идеите за
хуманизъм и равенството. При положение, че след
привършването на национализацията отпада необходимостта
от диктатура, то тогава на преден план излиза противоречието,
че един сравнително ограничен елит поддържа почти
безпределна власт с насилие. Това несъответствие с
идеологическите постановки, които включват и
ненаблюдаваното в реалността „изпреварващо повишаване на
благосъстоянието по сравнение с капитализма” освен, че водят
до нарастване напрежението в социума, но и внасят
противоречие в самия елит.
Колкото и да е парадоксално, фашизмът, при оставане на
власт, в далечна перспектива би имал по-големи възможности
за разширяване на социалната си база като идеология, чрез
индивидуално или групово „покръстване” в арийци, отколкото
тоталитарния социализъм. Така обществените слоеве,
заинтересовани от диктатурата биха били много по-широки, а
практиката на тоталитарната държава не би била в
противоречие с идеологическите постановки. Тази ситуация,
съчетана със съвременните информационни и пропагандни
технологии би могла да тласне развитието на духовната сфера,
25
а и обществото като цяло към доста мрачни и изглеждащи

фантастични състояния.
Аргумента, че спирачка за такъв футуристичен сценарий са
либералните отношения в икономиката на фашизма и
националсоциализма не е основателен. На фашизма и
националсоциализма, като тоталитарни идеологии, органично е
заложен стремежът към монополизация на икономическата
сфера. Основанието на тази теза не е в произхода и началото на
политическата кариера на техните водачи – както е известно и
Хитлер, и Мусолини почват кариерата си като членове на леви
партии1. В случая, личните интереси на фюрера и дучето, в
съчетание с моментната историческа конюнктура е изиграло
по-скоро възпиращ роля. Както е известно, точка 13 от
програмата на НСДАП предвижда национализиране на едрата
капиталистическа промишленост. Хитлер след идването си на
власт не изпълнява тази програмна постановка, тъй като от
една страна не вижда заплаха от едрите индустриалци, от които
той почва на един етап да получава финансова подкрепа2 и
които са изцяло под негов властови контрол. Едновременно с
това той е имал необходимост да се разграничи от идеологията
на своя враг – комунистическата партия.
1
Едновременно с това, произхода на двамата от по-малоимотни
прослойки, както и началото на политическата им кариера не е случаен.
Тоталитарните идеологии (особено от фашистки тип) са популистки. На
психологическия профил на техните водачи приляга да търсят досег със
„широките народни маси” на техния език, нещо, което е малко вероятно и
трудно да се очаква от лице с аристократически или едробуржоазен
произход.
2
Един предприемач е толкова по-склонен да финансира една власт,
колкото по-всеобхватна изглежда нейната сила. Правило, което
съществено не се е променило и в наше време. Този тип връзка е в
основата на отношенията на фашизма с едрите индустриалци, а не
идейна, както се опитва да я представи сталинистката историография,
която в старанието си да разграничи тоталитарния социализъм от
фашизма, превръща последния в партия на едрия финансов капитал.
26
Много показателно е, че Дучето, който провежда подобна

политика, но няма същия контрол върху едрия капитал, след
свалянето му от власт на 25 юли 1943 г. стига до извода, че
само държавният монопол върху собствеността може да
създаде монолитен и непоклатим тоталитарен режим. Той
залага тези свои идеи при създаването с военната помощ на
Германия на Република Сало, известна като Италианска
социална република. Но при последвалите събития не му
позволяват да я осъществи.
По време на цялото си управление фашизмът и
националсоциализмът държат в една или друга степен под
контрол всички сектори на икономиката. В Германия всеки
селски производител получава план за производство на
продукция, които може да продаде само на държавата по
определени от нея цени. Нещо повече, държавата се намесва и
в наследствените отношения 1 на земеделските стопанства, като
може да прецени дали кръвният наследник е „достоен” за
наследството, естествено съобразно политически критерии.
Също така от 1933 г. усилено се развиват контролирани от
държавата земеделски кооперации, като по-голямата част от
селскостопанската продукция се изкупува от тях. Нацистката
държава поставя под силен контрол и промишлеността чрез
управителни съвети под ръководството на свои представители
и чрез тях, както и с помощта на съответните нормативни
изисквания централизира голяма част от приходите.
Италианския фашизъм посредством системата на
корпорациите, които счита за икономическа основа на своята
държава, контролира и регулира отношенията между
индустриалците и работниците. През 1935 Мусолини твърди,
че три четвърти от италиянските фирми са под държавен
контрол. Същата година се приемат нормативни изисквания,
според които всички банки, предприятия и граждани да се
1
Закон за „наследствените дарове” от 29 септември 1933 г.
27
откажат от чуждестранните си акции в полза на Банката на

Италия, а през 1938 година се въвежда регулиране на цените и
работната заплата.
Спряхме се по-обстоятелствено на по-горните исторически
факти за да обосновем изключителността и особената роля на
духовната сфера в развитието на обществото. В допълнение
трябва да отбележим спецификите при зараждане на импулси
за развитие в различните сфери. В икономическата сфера
основен е интереса към печалбата, в политическата към
запазване на властта, а в духовната те се инициират от
формиращите се идеологеми. В политическата сфера
импулсите са най-едностранчиви и еднопосочни, те се
ограничават от интересите формирани в икономическата сфера
и от самата политическа парадигма, която е формирана в
духовната сфера. Също така, както отбелязахме вече,
духовната сфера има трайна тенденция към засилваща се
автономизация и излъчване на импулси за демонополизация.
Безспорно тази тенденция има исторически спадове и
отклонения, и тогава вероятността за тоталитарно или
авторитарно развитие нараства.
След като направихме това остана да изясним каква е ролята
на четвъртия макропараметър – степента на зависимост от
природата или социално-икономическата ефективност?
Социално-икономическата ефективност е макропараметър,
чийто най-близък чисто икономически измерител можем да
посочим производителността на труда. Но, тъй като социално-
икономическата ефективност е съчетание на
производителността на труда със съответната социална
организация, то провежданата политика на държавата (във
всички сфери) дава окончателното равнище на социално-
икономическата ефективност. Или казано с други думи това е
преизчисляване производителността на труда след като
брутния продукт се намали с неефективните държавни и
частни инвестиции. Като пример можем да дадем хипотетична
28
държава с висока производителност на труда, която инвестира

много държавни средства във военни технологии и провежда
експанзионистична външна политика. Веднага личи, че при
оценката ефективността на тези държавни инвестиции освен
чисто технически трудности ще възникне огромен политически
натиск от най-различни страни1. Тези затруднения, преодолими
или не на този етап, не променят фактът, че социално-
икономическата ефективност е обективен показател,
необходим за един макроанализ на социума.
По-активния фактор от двете съставляващи на социално-
икономическата ефективност (поне през по-голямата част на
човешката история) е технологичният прогрес. Той се развива
благодарение на иновациите, но само тези, които успяват та се
интегрират в обществото. Последното означава, че за това
трябва да има съответните културни, икономически и социални
предпоставки. Трябва да добавим, че иновациите не трябва да
разглеждат само в тесния технически смисъл, а като
разностранни и прогресивни социални практики.
Технологичният прогрес постоянно излъчва стимули за
развитие на социално-икономическата ефективност, а от там и
на обществото като цяло, но през цялата история на
човечеството е бил в основата на само един качествен преход,
който е довел до коренна реорганизация на социума. Това е
прехода от натурално стопанство към стоково производство.
Този преход е започнал с масовото производство на храни
(Даймънд), което от своя страна е позволило създаване на
1
Ефективността може да е положителна, доколкото тази държава е
успяла да извлече пряка или косвена полза от експанзията, независимо
дали това е морално или не от гледна точка на общочовешките ценности.
Едновременно с това, даже и да си възвърне инвестициите във военното
производство вследствие на външната експанзия, една обективна оценка
може да покаже, че по принципа на алтернативните разходи е било
изгодно средствата да се вложат в развитието на стопанската
инфраструктура, а не във военно-промишления комплекс.
29
излишъци, увеличаване на населението и като резултат

промяна на структурата на обществото. В основата на неговото
функциониране залягат, като основна социално-икономическа
схема производството на стоки, тяхната размяна и получаване
нарастване на стойността. С навлизането на парите като
всеобщ стоков еквивалент, което е неизбежно при тази
ситуация1, факторите определящи основите за функциониране
на съвременното общество са налице. От тук нататък целият
многовековен период до нашето съвремие може да бъде
разглеждан като окончателно оформяне и усъвършенстване на
този модел. Основанията за това твърдение можем да намерим,
като критично прегледаме какви макропромени са се случили
през този период. А те са:
- няколко големи промени в технологиите, т.е.

интензификация на производството;
- усложняване структурата на обществото, като отговор на
развитието на пазара;
- промяна на основния фактор на производството;
Развитието на технологиите, от там на производството и

пазара е довело до забележимо усложняване на структурата на
обществото едва когато земята, като основен фактор на
производството, е била заместена с индустриалния капитал. Те
(земята и капитала) и са основният предмет на монополизация
в сферата на собствеността, съответно през феодализма и
капитализма2. Използвам термина феодализъм, доколкото той
1
Парите в случая са ярък пример за иновация, за която е имало
всестранни предпоставки за нейната интеграция.
2
В този контекст е много интересна мисълта на Клод Леви-Строс, който
казва за първобитното общество – че то е съвкупност от правила за обмен
на жени.
30
традиционно е навлязъл в научна употреба, макар и според

много изследователи той трябва да се съотнася главно за
конкретния тип общество през средновековието в Европа.
Всъщност за т.нар. робовладелски общества и тези развили с
въз основа на азиатския начин на производство основен фактор
за производство е също така земята, която е и основен предмет
за монополизация. Разликата само при азиатския начин на
производство с европейския феодализъм е, че в първият случай
степента на монополизация е максимално висока – всичко е
собственост на монарха. Що се отнася до рабовладелчеството,
то това е просто период, при който поради икономическа
изгода и други подходящи условия има възможност да се
наложи монопол върху владеенето на работната сила като
производствен фактор в полза на собствениците на земята 1.
Това в в една или друга степен продължава в много от
развитите за времето си страни чак до края на 19-ти век.
Всички тези промени, които разгледахме до тук не водят до
изменение на основната социално-икономическа схема
(производството на стоки, тяхната размяна и получаване
нарастване на стойността), която лежи в основата на
структурирането и функционирането на социума през целия
този многовековен период. Това, което обаче се случва в
икономическата и духовната сфера и има важно теоретично, а
и практическо значение, макар и да не води до промяна на
досегашната социално-икономическа схема, е следното:
- извеждане на преден план ролята на финансовия капитал

като основен производствен фактор;
- тенденция за превръщане на духовната сфера в
динамичен фактор, който директно, а не опосредствано оказва
влияние върху политическата сфера.
1
Работната сила е неотделима от нейния носител (човекът), затова и
пълният монопол върху нея е и монопол върху индивида, т.е. робство.
31
Безспорно това е резултат от динамичните промени в

съвременният ни свят, чиято основана характеристика е
глобализацията. Там трябва да потърсим причините за
наблюдаваните явления. Каква е нейната същност?
В края на двадесети век, отделните държави стават все по-
взаимно свързани помежду си и взаимозависими едни от други.
Промените, които настъпват в една или някои от тях, оказват
все по-голямо влияние върху останалите. Един от тези основни
процеси - глобализацията може да се определи като „процес на
интеграция на националните ресурсови пазари, капиталовите,
фондовите и валутните пазари в един единствен глобален пазар
функциониращ според световните правила”.1
Международният валутен фонд определя глобализацията
като „икономическа взаимозависимост, нарастваща от
съвкупността на страните в света, провокирана от
увеличаването на обема и разнообразието на задгранични
транзакции на ресурси и услуги, както и на международните
капиталови потоци, и от ускореното и обобщено
разпространение на технологии”. 2
Глобализацията разширява влиянието на високо развитите
страни, съдейства за утвърждаване на тяхното стопанско
устройство и модела им на развитие. В резултат на това в
другите държави местните модели и особености се разрушават,
което не винаги отговаря на нуждите на развитието.
Характерът на глобализацията зависи и от стопанските
субекти, които я осъществяват. В съвременните условия тези
субекти са транснационалните корпорации и
1
Донев Т., Глобализацията в контекста на присъединяване на България
към Европейския, съюз, Юбилейна научно-практическа конференция,
Великотърновски университет св.св. Кирил и Методий, 4 април 2002., с.
134.
2
Пак там., с. 134
32
транснационалните банки. 1 Първите са главна движеща сила за

интеграцията на пазарите на стоки, услуги и технологии, а
вторите за интеграцията на финансовите пазари. Разбира се,
решаваща роля в развитието на процеса на глобализация имат
най-едрите транснационални корпорации и банки. Според
доклада на ООН за развитието на човека за 1997 г. е посочено,
че от стоте най-едри корпорации, петдесет вече могат да се
разглеждат като мегакорпорации. Така например брутния
вътрешен продукт на Дания и Турция заедно е по-малък от
оборота на „Дженерал мотърс”.
Интегрират се и финансовите пазари, което дава възможност
да се използват свободните парични средства за
икономическото развитие. Държавите откриват икономиките
си за чуждите инвестиции, премахват бариерите пред вноса им,
дори в такива отрасли като банковата сфера и застраховането.
Глобализацията на финансовите пазари и увеличените потоци
на капитал от една държава в друга имат не само положителни,
но и негативни последици. Общопризната е нарасналата
уязвимост на икономиките в света от икономическите и
финансови сътресения в отдалечени страни и региони. Според
някои икономисти негативните последици се дължат на
неподготвеността на международната общност да посрещне
съответните предизвикателства.
Развитието на процеса на глобализацията изисква да се
засилва неговото регулиране и управление. Действителността
показва, че сега действащите международни споразумения не
отговарят в необходимата степен на съвременните условия.
Практиката през последните години разкри големи проблеми
във функционирането на световната финансова система. За да
1
БАН, Икономически институт, Юбилейна научна конференция по
случай 50 години от създаването на икономическия институт на БАН,
Ангелов И., Икономиката на България на прага на новото столетие, 8
октомври 1999 г.
33
се отстранят тези слабости, някои икономисти предлагат да се

създадат нови международни финансови институции, които да
наблюдават капиталовите потоци и да информират за
възможностите от финансови трусове.
Както виждаме основното в глобализацията е свободното
движение на капитали, а необходимата за това структура и
иновациите в технологиите правят глобална и информацията.
В областта на икономиката най-подвижен е финансовият
капитал, затова глобализацията, интензификацията на
икономиката и новите комуникационни технологии все повече
повишават неговата роля. Той е централен и решаващ фактор
за всяко едно бизнес начинание, независимо от неговия мащаб.
Това го превръща в съвременният основен фактор на
производството и обект на най-големи монополизационни
стремежи. Това е очевидно по привилегированото положение,
което имат всички финансови институции во главе с банките,
което се изразява не само с равнището на заплащане на техния
персонал, а най-вече със степента на безнаказаност,
независимо от разрушителното въздействие, което те оказват
върху реалното производство чрез създадената от тях със
спекулативна цел виртуална икономика. Доказателство за това
е последната глобална финансова криза, от която светът все
още не е окончателно излязъл.
Тенденциите за монополизация на финансовия капитал,

поради факта, че е основен фактор на производството са
изключително силни, поради възможността той да се
концентрира в световен мащаб и едновременно с това да бъде
изключително мобилен, международните структури за
финансов контрол са все още на едно по-ниско равнище на
развитие. Тук излиза ролята на духовната сфера, която както
вече отбелязахме е основен и все по-засилващ се (поне на този
етап) фактор на антимонополизационни импулси.
34
Глобализиращата се икономика изисква и глобализираща се

духовна сфера. Обективните икономически процеси повишават
автономността на индивида, като от една страна го откъсват от
ограничената среда, в която изпълнява определена социална
роля, а от друга го приобщават към общочовешки проблеми и
ценности. Но най-голям тласък за развитието на духовната
сфера дава глобалната мрежа (интернет). Не толкова
възможността за получаване на информация, колкото почти
моментално влизане в различни мрежи от взаимоотношения,
поставя социалното общуване и от там самоорганизацията на
социума в съвсем нова ситуация. Ако до сега общественото
съзнание е имало сравнително ограничени възможности както
за вътрешно координиране и организиране, така и за
експлициране на своите състояния, то сега то получава
изключително силен инструмент. Ако досега това
експлициране е ставало основно чрез културните институции,
политически и граждански организации, чрез формулираните
от тях идеологеми, то сега това всичко се прескача – връзката
между субекта (като част от социума) и действието става
директна, а не опосредствувано1.
Като заключение да обобщим предимствата на предложения

монополен модел за макросоциологически анализ:
1. Поставя в основата на историческите промени
монополизационните и демонополизационните изменения в
трите основни сфери на обществото. С това се отнема тази
„привилегия” от „прогресивната класа” съгласно
формационния подход към историческото развитие. С това не
се отрича съществуването на класи и класови противоречие, но
1
Пример за това протестите организирани чрез социалната мрежа в
редица арабски страни тази година. Също така протести организирани по
интернет в центъра на София в защита на Странджа и Иракли преди
няколко години.
35
тяхното значение е по-ограничено и в рамките на един по-

широк контекст.
2. Описва наблюдаваните в историята и съвременността

социално-икономически системи въз основа на четири
макропараметра. Това дава възможност за класифициране им,
както и в частност определяне същността на тоталитарния
социализъм, като се избегнат определения „индустриален
феодализъм”, „държавен капитализъм”, „феодален
капитализъм”, които неизбежно се тълкуват в рамките на
понятийното поле на формационния подход, което пък води до
двусмисленост и вътрешната им противоречивост.
3. Поставя като първичен източник на импулси за развитие

на социума прогреса в технологиите, но при съчетание със
специфични социокултурни състояния, което позволява
тяхното интегриране в обществото. Обоснова все по-
нарастващата роля на духовната сфера, като източник на
антимонополни тенденции.
4. Предоставя методология за разкриване източника на

импулсите за промени и тяхната същност при анализа на
процесите на преход от едно към друго състояние на
обществото.
Именно въз основа на методологията, която ни предлага

монополния модел ще се опитаме да направим анализ на
прехода от тоталитарен социализъм към съвременна пазарна
система и демокрация.
36
Какво е прехода от тоталитарен социализъм

към пазарно стопанство и демокрация?
Протичащите в страната процеси са практически една

цялостна промяна на обществото и засягат съществено всички
негови сфери – от икономиката, през през политическата до
морала и ценностната система. Почти аксиоматично се приема,
че сърцевината на тези преобразувания са трансформациите в
сферата на икономиката. Безспорно е, че те са най-
забележимите, тъй като се засягат материалните основи на
обществото. Означава ли това обаче, че логиката на тази
трансформация се диктува от логиката на взаимоотношения
между стопанските субекти в централното планово
стопанство? Дали двигателят на тези промени, който има
потенциала да подава постоянни стимули за развитие, е самата
икономическа система, определени нейни структури или
субекти?
Както споменахме в увода изследователи като Я. Корнай
отричат възможността за реформируемост на класическият
социализъм (както той нарича тоталитарния социализъм),
поради неговата несъвместимост с пазарните принципи. Теза,
която по принцип е вярна! Също така видяхме, че има голямо
основание тезата на неговите опоненти за съществуване на
подтиснат пазар, до степен да не може да стимулира
икономизирано поведение. Противоречието в съвместяването
на двете тези е само външно, защото тоталитарния социализъм
не е съвместим с реалния пазар, който той поради
невъзможността да го отхвърли изцяло, го стопира, до колкото
това е възможно, и опитва да подмени с виртуален. Ако
тоталитарния социализъм допусне реален пазар, той просто ще
престане да бъде тоталитарен и ще стане авторитарен. По
37
важното е, че и в двата случая не се дава ясен отговор от къде

тогава идват импулсите за промяна1.
При класическия социализъм, от типа на сталинският,
централизацията във всички сфери достига до пълен
монополизъм. В съчетание със сравнително високите
възможности, които дават технологиите за контрол върху
индивида това води до почти пълен колапс на обществото. Ако
такава социално-икономическа структура е достатъчно голяма
и бъде успешно изолирана от всякакви външни влияния, най-
вече от достъп на информация отвън за отделния индивид, то
тя може да остане в това състояние неопределено дълго време.
Системата се намира в пълно равновесие. Независимо от
намаляващия или даже отрицателен растеж, няма
икономически субекти, които да имат интерес от промяна, а
всякакви случайни флуктуации се компенсират силово от
останалите сфери. Причината е, че при една последователно
проведена, многогодишна централизация до степен на пълен
монопол на стопанската сфера, в нея не остават стопански
субекти, участващи в реалното производство, които да имат
какъвто и да е стимул за промяна на статуквото, тъй като те не
могат да формират икономизирано поведение.
Едновременно с това наблюдаваме и т. нар. “китайски
модел” – постепенна децентрализация в сферата на
икономиката при запазване монопола в другите две сфери.
Противоречията, възникващи в стопанската сфера или в
взаимодействието й с другите сфери, отново се компенсират
силово.
От къде идват тогава импулси за промяна? В китайския
модел импулсът идва очевидно от политическата власт, която
1
В интерес на истината в по-късните си публикации Корнай частично
отговаря на този въпрос - когато разсъждава за промените в Китай, но
отговора не е въз основа на някаква обща концепция за промяната по
простата причина, че това е извън кръга на неговите изследователски
интереси.
38
търсейки повишаване производителността на труда, с цел

конкуренция на международните пазари, допуска
контролирано икономизирано поведение . В случаят със
1
страните от източна Европа, това става чрез сферата, която е

най-проблематична за монополизация – духовната! Да
поддържаш монопол в тази сфера във века на информационни
технологии и глобализация е почти невъзможно. При това,
както споменахме по-горе, за Източна Европа имаше и още два
допълнително „утежняващи” фактора – сравнително висока
степен на образованост на населението и, колкото и да е
парадоксално, самата марксистка идеология. Постановките за
хуманизъм и просперитет на обществото (бил той
декларативен или не), на който се основа последната, влизаше
в силно противоречие с действителността.
В крайна сметка в потвърждение на вижданията на Макс
Вебер импулсите за промяна в обществото, които нагнетяваха
напрежение, идваха не от икономически заинтересованите
субекти (Маркс), които като значима група, а още по-малко
като страта, просто ги нямаше. Те дойдоха именно от
духовната сфера и се основаваха на изконния стремеж на
човека към по-високо качество на живот, по-голяма степен на
свобода и необходимостта от рационално поведение. В крайна
сметка “перестройката” в бившия Съветски съюз бе отговор
именно на тези процеси в обществото. Ако тя беше провеждана
по китайски маниер, то би трябвало да се запази монопола в
духовната и политическата сфера и да се започне
децентрализация на икономиката. В случая обаче бе направено
1
В изданието на НИИ за реформи и развитие на Китай се говори за още
по-големи пазарни реформи и най-вече за по-големи правни гаранции за
частната собственост, но няма абсолютно нищо за реформи по посока на
политически плурализъм. Под фразата „реформа на политическата
система” се разбира реформа на администрацията и обществените
организации. Вж. 30-летие китайских реформ в глазах китайских и
зарубежных ученых., Пекин, 2008
39
обратното. Почти пълната децентрализация на духовната сфера

бе съчетана с доста необмислени и в крайна сметка неудачни
опити за децентрализация на икономиката. Това дисбалансира
системата и процесите добиха неконтролируем характер.
Интересен е въпроса защо все пак Китай не тръгна по пътя
на руската перестройка, съответното бившият Съветски съюз
по пътя на китайските реформи. И в двете страни, до началото
на реформите в Китай през 80-те години, са класически пример
на пълен тоталитаризъм и монополизация и на трите сфери -
икономическа, политическа и духовна. Но съществената
разлика е в основата на монопола в духовната сфера. В Китай
той само привидно се гради върху принципите на научния
комунизъм. Всъщност неговата дълбока психологична основа е
в хилядолетните традиции на изграждане на китайското
общество върху принципите на конфуцианството, обявено още
по времето на династията Хан за държавна идеология, с
неговия принцип „сяо” за почитане на старшия по възраст и по
ранг. В този смисъл идейните и психологически пречки пред
китайското ръководство да обяви практически отказ от най-
важния теоретически и идеологически принцип на
тоталитарния социализъм – монопола върху собствеността, са
неизмеримо по-малки.
Обратно, при ръководството на бившия Съветски съюз

принципите на научния комунизъм са не просто идеология, а
утвърждавани в продължение на няколко поколения морални
принципи. Те не можеха да бъдат премахнати просто така 1.
При това положение започването на икономически реформи,
1
В случая не е въпросът в това доколко се вярва или не в тези принципи,
а че те представляват основна система формираща поведението в
обществото и ако тя бъде премахната, то трябва да бъде заменена с друга.
Изграждането на нова ценностна система е значително по-дълъг процес
отколкото икономическата и политическата трансформация.
40
които влизат в противоречие не просто с политически

принципи на ръководството, а с моралните, е изключително
проблематично. Като се прибави към това пълната липса на
теоретична и практическа готовност за такива реформи, то
пред Горбачов остават два варианта. Първият, да продължи
старата политика, която се състои във все по-голямо
икономическо затъване и вероятен колапс. Това от своя страна
би довело до засилване позициите на „ястребите” в
ръководството, които са за твърда ръка, както във вътрешен
план, така и в международен. При това положение
вероятността от глобален ядрен конфликт става изключително
висока. Другият път е сваляне на напрежението в
международните отношения с последващо разоръжаване, което
да намали непосилните за Съветския съюз военни разходи. За
да стане това е необходимо промяна във визията за съветското
ръководство на запад, което не може да стане без разделяне с
основни идеологеми (от рода на „социализмът – гробокопач на
капитализма”). Затова и първите прояви на „новото мислене”
на Горбачов са на международната арена. Но тази външна
политика не може да бъде провеждана без вътрешна подкрепа.
Това извежда на дневен ред „перестройката”, която по своята
същност е демонополизация в духовната сфера.
Извода, който можем да направим до тук е, че при монопол

в икономическата сфера, импулсът за промяна и самите
движещи сили (особено в началния стадий) се формират не в
икономическата, а в другите сфери на обществото.
В крайна сметка, какво представлява по своята същност
прехода от тоталитарен социализъм към пазарно стопанство?
Преди да отговорим на този въпрос нека да напомним един от
основните изводи, до който стигнахме по-горе, а той е че
тоталитарния социализъм не е качествено различна социално-
икономическа система. Той е такъв (макар като преходна
формация) само в рамките на парадигмата на научния
41
комунизъм. Самият термин „преход”, използван от марксизма

точно в смисъл на период между две качествено различни
състояния на обществото, ни вкарва в терминологичното и
понятийно поле на същия. В този смисъл по-подходящия
термин би бил „промяна”, но наложилата се традиция ни
въздържа от това да го въвеждаме в употреба.
Сега вече можем да кажем, че преходът от тоталитарен
социализъм към пазарно стопанство и демокрация е процес на
промяна на степента на централизация и контрол на
собствеността, политическата власт и духовната сфера от
максимален монопол към по-ниски стойности.
42
Преходът в България – началото

Обществото е самоуправляваща се система и за да
анализираме същата в условие на преход трябва да направим
обобщаваща характеристика, както на състоянията й преди и
след прехода, така и на основните импулси за развитие на
същата. Затова задачата, която си поставяме, е да дадем
тълкование на процесите, протичащи в българското общество в
периода на преход от централно управлявана икономика към
пазарно стопанство, като се основаваме на развития по-горе
монополен модел и изведем по хода на изследването някои
допълнителни принципи и закономерности от по-нисък ранг.
Безспорна е тяхната уязвимост за всестранна критика и
необходимост от по-нататъшна верификация при положение,
че те са следствие на един теоретичен конструкт, а както е
известно всеки един конструкт е ограничение целящ да
преобразува необятната материалност на битието във форми
достъпни за човешкото съзнание.
Преди да пристъпим към тази задача и след като сме дали
общо определение на това що е преход от тоталитарен
социализъм към пазарно стопанство и демокрация, трябва да
отговорим на въпроса в кой времеви момент е началото на този
процес?1 Изхождайки от определението на тоталитарния
социализъм, като общество в което цари монопол в трите
основни сфери на жизнедейност на обществото, то началото
трябва да се търси в старта на такива целенасочени промени
във всяка една от сферите, които са насочени към трайна и
постъпателна демонополизация. В този смисъл началото на
процеса на преход е сравнително лесно фокусируем.
В политическата сфера за начало на прехода можем да
приемем началото на заседанията на Кръглата маса, с което
1
С оглед запазване логиката на изложението ще се спрем на така важният
въпрос за края на прехода в следващата глава.
43
ръководството на тоталитарната държава официално признава

съществуването на опозицията и, което е по-важно, приема че
реформирането на държавата е неизбежно. Потвърждение на
това е, че в същият този времеви порядък, под натиска на вече
легитимираната опозиция, управляващата партия (БКП) прави
промени в Конституцията 1 и премахва член първи, с който тя
се самоопределя като ръководна сила в държавата. Тук трябва
да отбележим, че наложената в масовото съзнание представа за
10 ноември 1989 г., дата на свалянето от власт на председателя
на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор
Живков, като начало на прехода от научна гледна точка е
абсолютно безоснователна2. Свалянето му обаче по никакъв
начин не обвързано с идеи за демонополизационни идеи в
политическата област. И да се витаели в главите на някои
представители на тогавашното ръководство, те не са
експлицирани никъде в общественото пространство и по този
начин не представляват социологически факт. В крайна сметка
свалянето Живков е отражение на процеси (главно борба за
власт) вътре в управляващият елит, търсене на начин за
приспособяване чрез „очистване” на лицето на партията,
процеси за които няма яснота (включително и в самият елит) в
коя посока ще тръгнат – към демонополизация или ще останат
на равнището на политическата мимикрия.
В икономическата сфера нещата са малко по-сложни. Тук
често може да се сблъскаме с тезата, че реални икономически
промени по посока към пазарно стопанство са почнати години
преди символичната дата 10 ноември 1989 г. Като аргумент се
1
Известна като „живковска” или Конституция на „победилия
социализъм” и приета 1971 година. Член 1 ал.2 от нея гласи „Ръководната
сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия”.
2
С това не отричаме неговото символно значение, което бе използвано
по-късно за политически спекулации от всички посоки на политическия
спектър.
44
представя дейността на някои от образуваните със специални

решения на правителството през 60-те години фирми със
специален режим и на „стопанска сметка”, и в частност
известната „Тексим”, стигнала до обороти от стотици милиони
валутни лева. По сериозен аргумент в подкрепа на тази теза е
публикуваният на 9 януари 1989 г. Указ №56 на Държавния
съвет на РБългария. С указа се допуска създаването на фирми,
които действат в съответствие с пазарните механизми, като те
могат да бъдат държавни, общински, кооперативни, на
обществени организации, дружествени, и “на граждани” (чл.10,
ал.2). Държавата си запазва контролния пакет акции в
държавните.
По отношение на „Тексим” и външнотърговските фирми 1
през този период считаме, че разглеждането им като първи
стъпки към пазарни отношения няма основание. Те не
оперират като свободен контрагент на вътрешния пазар, а само
на външния и по този начин с нищо не допринасят за
демонополизацията на икономиката. Нещо повече, противно на
всяка пазарна логика те са привилегировани от държавата
(особено Тексим) по отношение на всички необходими им за
дейността ресурси2.
По различна е ситуацията с Указ №56, който излиза на 9
януари 1989 г., а през юли Политбюро прави първо обсъждане
за затруднения в неговото прилагане. Само няколко месеца по-
късно настъпват кардинални вътрешно-партийни промени!
Очевидно е, че при това положение той не би могъл да окаже,
каквато и да е съществена промяна в реалните икономически
отношения. 3 На практика повече добива гражданственост
1
Богато и задълбочено изследване в тази област е на Христо Христов.
Вж. Христов Христо. Империята на задграничните фирми, ИИБМ, С.
2009
2
Дойнов, Огнян „Спомени”, изд. „Труд”, С., 2002, с. 46
3
Факт е, че благодарение на него в края на 1990 се „приватизираха” чрез
пререгистриране като модерни акционерни фирми "Химимпорт",
45
придобива Постановление № 35 на МС от 5.06.1987 г. за

„колективната и личната трудова дейност на гражданите за
допълнително производство на стоки и услуги”. С него се
дават възможности за дребна частнособственическа дейност,
която макар и да е отдушник не оказва влияние на устоите на
социалистическата икономика.
Мисълта, към която обаче ни насочват тези действия на
управляващия елит преди 10 ноември 1989 г. е, че в него
определено е имало настроения за тръгване по „китайския път
на развитие”1.
Реалният старт на реформите в икономиката, който разтриса
цялата система, е с шоково освобождаване на цените, като
първият етап е през февруари 1990 г., а до края на годината
делът на пазарно равновесните цени достига над 97%.
Началото на промените в духовната сфера, т.е. нейната
демонополизация, започват най-рано и това е един важен
(макар и недостатъчен) показател, че преходът не е апаратен,
какъвто е китайския модел. Критерии за началото на такъв
процес е началото на проява на търпимост от страна на властта
по отношение на политически, културни и научни виждания и
концепции извън руслото на официалната идеология. Тук
трябва да се прави разлика между съществуването на
дисидентсващи личности, които властта не арестува и
възможността на същите да получат достъп за изява на своите
виждания. Естествено, може да се предполага вариант, в който
"Машиноекспорт", "Индустриалимпорт", "Електроимпекс",

"Булгарлизинг" и др. Но това става практически след старта на реформите
и няма отражение на дейността на споменатите фирми и тяхната дейност
на социалистическия пазара преди 10 ноември 1989 г.
1
В този смисъл също така е показателно, че на 29 октомври 1987 година
Политбюро взема решение за разпускане на стопанските отдели в
партийните комитети. Освобождаването на икономиката от пряка
партийна опека вече е навлязла поне като идея, макар и да не успява да се
превърне в практика.
46
дисидентството е станало дотолкова масово явление, че по-

голяма част от населението стои съзнателно и систематично на
алтернативни идейни и даже идеологически от властта
позиции1. При този вариант може да се каже, че има
фактическа демонополизация на общественото съзнание, но
насилието от страна политическата сфера не допуска неговата
изява. Тоест обществото заприличва на голям затвор състоящ
се главно от политически затворници. Независимо от някои
литературни упражнения, в които се правят опити да се докаже
тази теза, това в България през 80-те години на миналият век
не се наблюдава.
В реда на горните мисли, като най-обективен критерий за
начало на демонополизацията в духовната изглежда моментът,
когато властта престане да репресира изяви, излизащи извън
руслото на нейната идеология. Можем да кажем, че в България
това са първите открити и нерепресирани изяви на зародилите
се дисидентски организации, които станаха през есента на 1989
година. Имаме предвид подписката, събранията и шествието 2
на „Екогласност” през есента на същата година, както и
последвалите след това открити и масови събрания и на
другите дисидентски организации.
Така виждаме, че началото на прехода е сам по себе си също
процес, който има своя собствена логика във всяка една от
сферите на обществения живот, и взаимодействието между тях
го правят противоречив и сложен за възприемане.
Анализирайки прехода и в частност неговото начало, не
можем да избегнем щекотливия за националното самочувствие
1
Тук искаме да подчертаем, че не трябва да се бърка недоволството от
властта, което е една относителна константа в социума с осъзнатото и
систематизирано отхвърляне на властта.
2
В никакъв случай не подценявам протеста на русенските майки, срещу
обгазяването на града близо две години преди това, но по разбираеми
причини, той нямаше нито този мащаб, нито този отзвук, а и още по-
малко политически контекст.
47
на българина въпрос, доколко стартирането на процесите на

демократизация е национално дело и доколко е привнесено
отвън? При разсъжденията по този въпрос трябва да имаме
предвид две групи от факти.
Първо, психологията на българския управляващ елит. Той, в
съответствие на добре известната черта от българската
народопсихология, има дълбоко вкоренен манталитет на
провинциалист, който е убеден, че в основни линии от него
зависи малко. Колкото и да е вярно, че до идването на
Горбачов на власт, контролът от страна на Москва е
достатъчно пряк и твърд, толкова е и вярно, че българското
ръководство никога не си е и помисляло, че може да отвоюва
или поне да демонстрира някаква самостоятелност. 1
Едновременно с това българският политически елит е в много
по-малка степен идеологизиран, макар и да демонстрира с
готовност познанията си в тази област. Той е много повече
отдаден на „малката правда” отколкото на големите идеи.
Селският прагматизъм е просмукан в неговото политическо
битие. Затова и идеите на „китайския път” му импонират, но
той нито има самочувствието на един китайски партиен вожд,
нито има неговата властова воля. А и българският народ не е
възпитаван върху принципите на конфуцианството и не е
привърженик на принципа „сяо”.
1
Характерно е в това отношение поведението на вече преименуваната от
БКП в БСП по време на преврата срещу президента на Русия Михаил
Горбачов през август 1991 г. Очевидно е, че това преврат, който ще бъде
категорично отхвърлен от международната общественост. Също така в
България вървят вече близо две години реформи, чиято вероятност да
бъдат спрени на фона на общоевропейските процеси е почти нулев.
Независимо от всичко това ръководството на БСП, което в
преобладаващата си част е от представители на бившата номенклатура,
пази мълчание и не осъжда преврата в продължение на дълго време.
Очевидно се задейства отработения с десетилетия номенклатурен рефлекс
за изчакване с оглед какви ще са промените в конюнктурата.
48
Второ, българинът с всичките си характерности, все пак се

осъзнава като европеец. В съчетание с националната черта да
се оглежда към по-силния, а след рухването на съветската
империя, очевидно силният не се намира в тази посока, това
прави Европа новият пример за подражание. Също така е
важно да не се забравя, че егалитаризма на българина не се
основава на морални съображения от общ характер, а още по-
малко на дълбоки теоретични основи. Той се гради върху
дребнособственическия еснафски манталитет, който не
разглежда собственото му, даже и не съвсем законно
разбогатяване, противоречащо на стихийния му егалитаризъм.
Смисълът на промяната на статуквото, т.е. на властта, той
вижда предимно в конкретните измерения на възможността за
постигане на едно преразпределение на блага в сравнително
дребни измерения, а не като някакъв общ процес на промяна на
собствеността и демократизация. Самият смисъл на
демократизацията той вижда тясно прагматично като „махане
на комунистите”, а не като развитие и приложение на
демократични практики.
Да обобщим - ситуацията в навечерието на прехода в
България, т.е. лятото на 1989 г., е следната:
1. Страната има слаб елит, който няма визия за развитието
на страната и е в състояние на изчакване на развитието на
събитията1. Той няма и воля за създаване на такава, още по-
малко за практическото и приложение. Най-големия
политически напън, който той успява да извърши, при това с
пълното одобрение и съдействие от Москва, е да смени
дискредитирания в очите на огромна част от населението лидер
на партията и държавата Тодор Живков.
2. Алтернативата в България е представена главно от шепа
дисидентстващи интелигенти и още толкова гравитиращи
1
Колкото фарсова и да е, толкова и вярно охарактеризира политиката на
държавното и партийно ръководство, станалата крилата за времето си
фраза на Тодор Живков „да се наведем, да изчакаме”.
49
около тях, чийто процес на организационно формиране е на по-

малко от две години. Тяхното виждане за пътя на България е
въз основа на най-общите принципи на демокрацията и
пазарното стопанство. Няма, а и не е възможно за това кратко
време, идейно обединение около практически стъпки за
прехода. Единичните проблясъци в това направление са главно
въз основа на примера от централноевропейските страни от
бившия социалистически лагер.
3. Масовата визия на българския народ, доколкото я има, за
възможния модел на обществото след падането на
тоталитаризма, се гради на социално-психологическия модел
на дребния провинциален собственик 1. В най-скоро време той
ще демонстрира изглеждащата парадоксална при неговия
егалитаризъм достатъчно силна поддръжка на реституцията,
най-вече по отношение на земята. И нищо чудно, преди
установяването на тоталитаризма около 80% от българите
живеят на село. Затова и отношението към приватизацията, за
разлика от реституцията , е забележимо по-колебливо. В
унисон на историческата си традиция той също е в режим на
изчакване – „да видим кой ще надделее”.
На фона на тази ситуация промяната на политиката на
Москва към страните от разпадащия се социалистически лагер
и в следствие на това падането на властовия „бандаж”, налаган
от съветското ръководство на българския политически елит,
поставя последния в състояние на ступор. От една страна той
изгубва една от основните властови легитимации в лицето на
лидера на световния тоталитаризъм, а от друга - той в голяма
степен няма още готовност да слезе на равнището на реалната,
„теренна” политическа борба. Над него все още властват
бюрократичните рефлекси.
1
Тук са показателни резултатите от изследванията на НЦИОМ за 1992-93
години - „за” реституцията на земя – 59%, „за” реституцията по принцип
- 45% и вече значително по-ниско „за” реституцията на фабрики 33%.
Цит. по сб. Анатомия на прехода. Стопанска политика на България от
1989 до 2004. Сиела., С. 2004, стр. 129
50
При това положение единствен активен и целенасочено

действащ фактор се оказва новосформиращата се с голяма
скорост опозиция. Тя се групира около няколкото дисидентски
организации и представители на забранени от тоталитарната
власт партии. Започва ориентация сред различни слоеве на
населението към структурите на опозицията, която е толкова
по-силна, колкото повече се осъзнава от населението, че
властта е слаба. Тази ориентация е в много по-голяма степен на
социално-психологическа и историческа (в смисъл – личната
история на всеки), отколкото на идейна основа. Класовостта
при разделението по партии отсъства. Практически
избирателите на бъдещите две основни, за началото на
прехода, политически сили – СДС и БСП, повече показват
характеристики на етноси, с обща история, език (в случая
политическа фразеология) и клиширани емоционални
състояния, отколкото партии със стратифициран електорат.
Управляващият елит правилно се ориентира в
безперспективността, спира се върху варианта за влизане в
силова конфронтация с бързо развиващата се опозиция и поема
политика на отстъпки и търсене на колаборация.
Така, въз основа на направения анализ, можем да заключим,
че колкото и да не изглежда героичен, преходът в България си
е дело на българите. Отказът на Москва да налага силово
ориентацията в развитието на страната не е съпроводен с друга
интервенция, която да насочва страната към задържане на
тоталитаризма или демократизиране1. Бъдещето на България
като демократична, авторитарна или тоталитарна държава бе
въпрос, който трябваше на решим ние, българите.
1
Естествено, тук се отваря поле за множество разсъждения на тема
„дългата ръка на Москва”. Но основателни или не, те са предмет на друг
разговор, който се отнася до геополитическите интереси на Русия в
района без оглед на типа управление и икономика на съответната
държава.
51
Основни субекти и интереси в прехода
В началото на прехода България до голяма степен покрива

критериите за класическата форма на социализма (според
терминологията на Корнай), с някои слаби отклонения като
Указ №56. Ние определихме по-горе източника на импулса за
развитие и дадохме основна характеристика на изходното
състояние на самоуправляващата се системата в преход. Какъв
е обаче реалният тренд на развитие?
Според налаганите в сферата на масовото съзнание
идеологеми, това е в една или друга степен равномерно
движение към демокрация и пазарна икономика. Но, както
виждаме от развития от нас Монополен модел, пазарна
икономика и демокрация може да има при различни степени на
децентрализация и демонополизация в трите сфери
(собствеността, политическата власт и духовната сфера).
Въпросът е има ли такова равномерно еднопосочно развитие?
Тезата, която отстояваме е, че на практика в голяма част от
прехода, както и понастоящем, в България, смяната на
държавно-бюрократичния монопол в посочените три сфери в
преобладаващата си част се заменя с частна монополизация,
олигомонополизация и картелизация. Безспорно има сили и
действия срещу този процес, но източникът на техния импулс
все още идва основно отвън (Европейския съюз) и значително
в по-малка степен отвътре на системата. Теоретична или по-
скоро идеологическа основа на тази ремонополизация е тезата,
че в „основата на прехода към пазарна икономика и
демократизация е възможно най-пълно отказване на държавата
от регулативни функции във всяка една сфера на обществото”.
Като доказателство на тази основна идеологема се издигаше, в
много случаи напълно основателното обвинение, че
правителствата провеждат политика на облагодетелстване на
приближени частни кръгове за сметка на държавната
собственост и изкривяват пазара. Или казано с езика на
52
използваната от нас терминология - че провеждат политика на

ремонополизация.
Процесът на ремонополизация логично произтича от
Монополния модел. Въпросът е до къде той може да стигне и
достатъчно ли жизнени са импулсите за демонополизация, за
да не отиде той твърде далече?!
Защо в България този процес отиде по-далеч отколкото при
другите централно европейски страни в преход можем да
разберем ако разгледаме мотивацията и интересите на
основните субекти на прехода.
В политическата сфера на развитите демокрации, основни
субекти са партиите, обществените организации, профсъюзите
и др., чрез които гражданите изразяват своите претенции към
управлението и влияят върху процесите на взимането на
решения.
В България, след 10 ноември 1989 г., и до 2001 година,
практически целият обществено-политически живот се
концентрира в две политически структури – БСП и СДС.
Правените аналогии за оправдание на създадената двупартийна
система с тази в САЩ, са несъстоятелни. В развитите
демократични държави съществува самостоятелният „играч” -
гражданското общество, с неговите многобройни независими
структури. В политическата сфера то се състои от различни
протополитически структури, лобистки организации и
граждански инициативи за промени на правителствената
политика в конкретна област. Такова в България дълги години
след началото на прехода практически не съществува, даже и в
начален вариант. Причините за това са следните :
- Обществените структури от ерата на тоталитаризма
практически се разпадат. Немногобройните дисидентски
организации се вливат в новосъздадената опозиционна
политическа сила - СДС. Обществените организации, които
номинално трябва да играят съответната роля (eкологични,
професионални и др. сдружения) или нямат социална база,
53
отговаряща на дейността, записана в устава им, или играят

ролята на политически формирования – партии. КТ
“Подкрепа” е най-ярък пример за последното. Като цяло
българското общество няма структурите, чрез които да
осъзнава и организира частните и колективни интереси,
диференцирани по социален, възрастов, полов, професионален
и др. признак.
- Политическите идеи, като отражение на интересите на
гражданското общество, също не са вътрешно присъщи на
съответните партии и често се подменят с интересите на
лидерите си, които в различна степен, случайно или не, са се
издигнали на гребена на обществената вълна. Нито една от
водещите политически сили няма ясна, последователна и най-
вече реалистична програма за икономическия и социален
преход на България. Даже когато се правият частични опити за
такава, нейните автори не могат да достигнат с идеите си
избирателите, именно поради липсата на гореспоменатите
структури на гражданското общество, които да преведат и
адаптират към ежедневието и най-вече към специфичните
социални кръгове, на които са представители, политическата
фразеология.
- Едновременно с това, двете основни политически сили
имат своята електорална поддръжка, но тя не се гради въз
основа на ясно диференцирани икономически и социални
интереси. Те не са формирани. Изключваме интересите към
реституцията, тъй като реститути има във всички партии.
Хората се делят на обидени от предишната власт и на
нехаресващи новата. Зад това деление стои индивидуалната
биография на всеки от тях, която по най-неочаквани,
обективни или субективни причини го води в един или друг
лагер. Това е и причината за парадоксалното на пръв поглед
явление, че в своите прояви електоратите на двете основни
партии се държат като етноси , а не като представители на
социални групи.
54
- В крайна сметка чисто идейните, осъзнати демократи,

чиито действия се основават предимно на съображенията как
да се изгради “съвременна демократична България”, са твърде
малко. И това не е случайно като се има предвид, че
организираното дисидентство в България е само на една-две
години, а броят на дисидентите – около 200 човека. В случая
изключваме старата опозиция от 40-те години, която е разбита,
а също така и единичните случаи на единични открити прояви
срещу властта в последващите десетилетия. По тази причина в
България не бе създадена и необходимата интелектуална среда
за прехода, който по същата причина не е захранен с
подходящи кадри.
- Основната предпоставка за тази ситуация се корени в
исторически оформилата се народопсихология на българина.
Доминиращите черти в нея са индивидуализма, но не в
смисъла на либералните идеи, а като върл егоцентризъм и
антиколективизъм. Също така, пълното недоверие към всяка
власт и едновременно с това страхопочитание към нея.
Нежелание за борба в защита на собствените си интереси,
която се компенсира обаче с готовност за дивиантно поведение
към държавата, а често и към ближния си. Изчакване да се
види коя политическа тенденция ще победи и ако му е близка,
да я подкрепи със силни емоционални изблици на дълго
сдържалия се и бързащ да компенсира мълчанието си човек.
Характерни прояви на българския тип “гражданско
действие” са подпалването на партийния дом ( 1990 г. ) и
разбиването на парламента (1997 год.)1. То се изразява в
мълчанието, трупането на напрежение , след което следва
1
Независимо от голямата вероятност екстремалността на събитията в
някаква степен да е провокирана , това не променя факта на силна
амплитуда в поведението на обществото, без наличието на устойчиво и
постепенно усилване на честотата и енергичността на обществените
протести.
55
взрив и отново връщане към мълчанието. Типът действие,

характерен за развитите демокрации - да реагираш постоянно
чрез граждански обединения на всяко, дори на най-малкото
ощетяване на интересите ти, за българина е неразбираем и се
определя от него като безсмислен.
Всичко изредени предпоставки водят до допълнителни
затруднения в опитите да се възроди гражданско общество ( в
европейския смисъл на понятието) 1. Тука са изключително
интересни идеите за гражданското общество и мрежовия
анализ, който обаче е развит в по-различен парадигмален
контекст от настоящето изследване2.
В крайна сметка гражданското общество е главния субект,
който оказва директен материален антимонополен натиск
върху политическата сфера и едновременно с това инициира
формирането вече като цяло в духовната сфера и излъчването
от нейна страна на основни антимонополни тези, които
формират идеологемите на социума. Този основен системен
механизъм практически липсва в първите години на прехода 3.
По този начин, реално властта в България остава
1
Интересен е анализът на „приноса” в кавички, но и без кавички, на
западните програми за финансиране развитието на гражданския сектор,
който задълбочено е направен в сферата на т.нар „think-tanks”. (Вж.
Лаверн, Достена. Експертите на прехода. С. 2010). Очевидна е обаче
необходимостта от един също така задълбочен анализ върху целия
сектор, защото макар и със закъснение трябва да се разбере, че
гражданското общество не е сбор от фондации.
2
Вж. Райчев, Андрей. Стойчев, Кънчо. Какво се случи? Расказ за прехода
в България и малко след него. С. 2008 , също: Чалъков, Иван и др.
Мрежите на прехода. Какво всъщност се случи в България след 1989 г. С.
2008
3
Абсурден е фактът за страна претендираща да покрива основните
изисквания за европейско общество /поне пред европейските страни/, а в
страната да няма до началото на 21 век нито един земеделски браншови
протест. Всичко това на фона на политиката на поредица от правителства,
които практически малтретират производителите от този сектор.
56
неконтролируема, както в миналото така и през по-голямата

част от прехода. Това е основата за непълната (в сравнение със
западноевропейския модел) демонополизация на политическия
сектор и даже след 2001 г. в частична ремонополизация. Ще
посочим само едно доказателство от множеството възможни,
но то в пълнота охарактеризира същността на процеса. Това е
налагането на имуществен ценз от 50 000 лв. (по-късно
намален) за участие в избори.
Да се върнем към тезата за засиления ремонополизационен
характер на прехода в България. За нейното обосноваване е
нужно да определим ясно интересите на двете големи
политически сили.
Интересите на елита на най-голямата и най-влиятелна
политическа сила в страната – БСП е определяща за
българския преход. Основна цел на нейното ръководство през
по-голямата част от прехода е политическото оцеляване и
икономическо адаптиране в личностен план. Това произтича от
неговото състояние в навечерието на прехода, което
разгледахме по-горе. След излизането от ступора, в който бе
изпаднало по време на разпада на социалистическия лагер, то
първо премина през успешен период на колаборация с
опозицията1, което даде време за преосмисляне на тактиката и
прегрупиране на елита. След този период се премина към
тактиката на поддържането на една висока, но контролируема
конфронтация, която да мобилизира електоралната сила на
партията и да не позволи ерозирането и.
Ситуацията в СДС, 1990 –1991 г. е значително по-сложна.
В неговото ръководство има реално два ешалона с различни
интереси. Първият, това са старата опозиция и по-младите
1
Именно като такъв може да се разглежда от гледна точка на интересите
на БСП периода на правителството на Димитър Попов (1990-91 г.), което
бе коалиция между СДС и БСП. Властовите решения в него се взимаха от
двамата вице-премиери – по един от двете политически сили.
57
дисиденти, които независимо от някои личностни сблъсквания

имат близки виждания. Това са плавния и обмислен преход,
неодобрението на крайните антикомунистически изхвърляния,
стремежът към организираност и дисциплина. Основа на тези
възгледи са, освен опитът за борба с режима отпреди 10
ноември 1989 г., което възпитава отвращение към
псевдореволюционността, но и фактът, че това са
ръководителите на по-големите структури в коалицията СДС.
Една по-голяма структура изисква уравновесеност и
сдържаност на ръководството, обратно - при по-малките има
обективна необходимост за по-крайни и несдържани прояви с
цел себеутвърждаване. Съчетано с факта, че лидерите на
последните бяха хора, активизирали се след 10 ноември 1989
г., превръщаше тези партии и техните ръководства във втория
ешалон, търсещ всякакъв начин за пробив нагоре и стоящ често
на изключително крайни позиции. Естествено, втори ешалон
имаше и в големите структури, затова разцеплението на СДС
през пролетта на 1991 г. стана като се разцепиха основните
партии, а по-малките, спекулирайки с крайните настроения в
поддръжниците на СДС, оглавиха съюза. При наложилия се
екстремален тип на поведение в структурите на СДС,
естествено бе да минат на заден план уравновесените
политически и икономически решения и доминанта на
политиката да стане изместването на конкурента от
управленските позиции в държавата и икономиката.
В крайна сметка тези процеси, съчетани с липсата на
граждански структури, които да представят палитрата от
интереси в обществото и да бъдат коректив на политическото
поведение, изкриви „политическия пазар” и подмени
нормалното политическо поведение с интересите на елитите на
двете партии.
Това сложи неизгладим отпечатък върху целия политически
процес на вземане на решения и реализиране на държавната
политика във всички сфери на обществото.
58
В крайна сметка монополизацията на политическата сфера и

поради това фактическата и безконтролност, съчетана със
споменатите народопсихологически особености и социални
предпоставки, доведоха до:
- превръщане на приватизацията в самоцел, а не в един от

лостовете за повишаване на ефективността на производството,
в следствие на което се неглижират основни
структуроопределящи пазарни институции;
- дистанциране на държавата от активно управление на

процесите (вижда своето задължение само в тяхното
стартиране), камо ли моделирането им с оглед някакъв желан
резултат;
- корупцията от явление, съпътстващо всяко политическо

управление, но не определящо, се превръща в определящ
икономически фактор;
- времева неадекватност на провежданите мероприятия -

те се стартират или по-рано и без подготовка (либерализацията
на цените 91г.), или по-късно (приватизацията, организирането
на финансовите пазари и т.н.), но никога навреме.
Тези вътрешни, национално оцветени проблеми на прехода,
обобщени най-вече в липсата на национален целеви модел на
прехода, съчетани с предизвикателствата на световните
глобализационни проблеми, доведе до неоправдано висока
социална цена. Стигна се до подмяната на основната цел на
прехода – по-високата ефективност на националното
стопанство с едно от оръдията за нейното постигане –
приватизацията. Това лишава дейността на правителствата от
критерии за качествена и количествена оценка на тяхната
дейност, ако не се счита степента на приватизация като
някакъв критерий.
59
Плодовете на недовършената демонополизация и

пълзящата ремонополизация
За да не остане само като един теоретичен конструкт,

неподкрепен с емпирични доказателства, тезата за
ремонополизацията на прехода изисква да предоставим
примери от реалната политика, провеждана от правителствата
през този период. Разбираемо е, че те са предимно в
икономическата сфера и значително по-малко в духовната, тъй
като последната не представлява особен интерес за субекти,
лежащи в основата на ремонополизацията. На недостатъчната
демонополизация и даже допълнителната ремонополизация в
политическата сфера пък се спряхме в предходната глава. Ако
в политическата сфера монополизацията остана на най-високо
равнище в сравнение с другите сфери, но бе частично разбита с
появяването на политическият терен на НДСВ през 2001 г., то
в икономическата, тя на пръв поглед не изглежда да е в такава
степен, но е пряко следствие от първата. По важното е, че там,
скрити от фокуса на общественото внимание текат процеси на
ремонополизация, които водят в повечето случаи до
дискредитация на българския преход както в страната, така и в
международен план.
Също така, напълно си даваме сметка за възможните
критики на тълкованието, което даваме на икономическите
процеси от гледна точка на тяхната разумност. Надяваме се, че
даже и да има такива различия във вижданията, те все пак няма
да попречат да се видят основанията на развиваната от нас
теза.
За по-лесно възприемане на излаганите факти ще ги
разделим на две големи групи, без претенции това делене да е
въз основа на сериозна систематична разлика, още повече, че
някои от тях могат да бъдат класифицирани и по двата начина.
Тези групи са:
60
- икономически ущърб вследствие на недостатъчна

демонополизация или ремонополизация и произтичащите от
тях управленски практики;
- управленски действия и практики, имащи за директен
резултат ремонополизация в съответната сфера.
Икономически ущърб вследствие на недостатъчна
демонополизация или провежданата ремонополизация и
произтичащите от тях управленски практики.
В този раздел класираме освен неправилните управленски
практики, но и корупционните такива. Основанието за
последното е, че драматичното увеличение на корупцията е
следствие на недостатъчната демонополизация и
произтичащата от нея безконтролност на властта. Тя води до
положението, че е почти общоприето да се говори по
отношение на властта за целенасочено масово неспазване на
законите, за съзнателно или по некадърност създаване на
„подходящо” за корупционни практики законодателство и
провеждане на икономическа политика в ущърб на гражданите
в интерес на икономико-политически кръгове.
Съсипване на селското стопанство.

Селското стопанство по изключителен начин онагледява
какви резултати дава недовършената демонополизация
(фактическият олигопол) в политическата сфера. Тук сривът е
най-очевиден и трудно може да бъде оправдан с “лошото
наследство” на тоталитарната държава. Обективно погледнато,
след търговията селското стопанство бе с най-големи
възможности за бързо и безболезнено преминаване на релсите
на пазарната икономика. Основа за това бяха неговата
окрупненост, сравнително висока модернизация, техническа
обезпеченост и осигурени външни пазари. Би могло да се
очаква, че в този случай политически структури лесно биха
могли да изработят, ако не общонационален план в тази област,
то поне разумни управленски програми. Реалността обаче се
61
оказа съвсем друга. Доминантите в реалната управленска

програма на СДС се ограничиха в областта на селското
стопанство единствено с реституцията на земята, а на
противостоящата политическа структура (БСП) - със запазване
статуквото на кооперациите.
Всъщност основен проблем на селското стопанство се
превърна унищожаването на неговата производствена база чрез
т.нар. ликвидационни съвети. Това бе извършено по
изключително нецивилизован начин, достоен за христоматиен
пример в един бъдещ учебник по стопанска история на Европа.
Между другото, тяхната дейност не бе спряна и след падането
на правителството, което ги въведе.
Вторият по значимост проблем е изключително голямото
раздробяване на земята, за чието решение не бяха приложени
почти никакви усилия, макар и да бяха предлагани варианти за
комасация на земята.
Доброто решение за производствената база бе в
преобразуването имуществото на бившите ТКЗС-та в
акционерни дружества (моделът приложен в Чехия и
Словакия), което би я запазило, превръщайки я едновременно с
това в частна собственост. Това би дало стимул за по-лесно
обединяване на собствениците на земя с цел преодоляване на
нейната раздробеност. А ако този ефект бе подсилен със
законодателни мерки в посока комасация на земята, която да
върви едновременно с реституцията, то селското стопанство не
би изпаднало в колапс.
Причината да не стане това бе, че СДС при съставянето на
първия си самостоятелен кабинет отстоява политическата
линия за унищожаване на кооперациите, в ръководствата на
които те виждат политическата база на БСП в селата. Това е
истинската политическа причина за законодателно въвеждане
на ликвидационните съвети от правителството на Филип
Димитров. Разумният подход - да се преобразуват ТКЗС в
акционерни дружества, като по този начин се извърши и
62
връщането на собствеността, на който десницата трудно би се

противопоставила, не бе подкрепен от БСП1. Но не по
идеологически причини, а поради това, че в новите акционерни
дружества последната не би имала този контрол, който има в
ТКЗС.
Стопанските резултати от тази „политика” са практическото
завръщане към ръчно обработване на земята поради спада на
инвестиции в сектора от порядъка с над 80%, преход към
неполивно земеделие и пр.
Погрешна и недалновидна енергийна стратегия.

Основен проблем на българската енергетика е
изключително ниската енергийна ефективност. Поради частни
интереси вместо да насочат усилията преди всичко за
решаването на този проблем се пропиляват милиарди долари в
политическата игра около това да се строи или не АЕЦ
„Белене” и др. Фактът, че това е игра се потвърждава и това,
че един от основните политически играчи кардинално си
променя позицията в рамките на пет-шест години. По-важното
в потвърждение на тезата за ремонополизацията в сферата на
икономиката е, че основни документи по проекта са
засекретени. Но нека се спрем на кратко на историята на
проблема!
Още през 1999 г. по времето на кабинета на Иван Костов в
Народното събрание е внесена Енергийна стратегия 2, която се
основава на екстензивно развитие (строеж на нови мощности)
1
Известно е, че е имало такива предложения в средите на БСП, но те не
са били приети от нейното ръководството. Също така представители на
СДС във ВНС събрание внасят такова предложение, но то не се гласува
от мнозинството на БСП. След разцеплението на СДС и съставянето на
правителството на Филип Димитров, тази идея повече не се разглежда от
нито една от двете партии.
2
Вж. Национална стратегия за развитие на енергетиката и енергийната
ефективност 1999 г. на:
http://www.greenparty.bg/index.php?option=com_content&view=category&la
yout=blog&id=133&Itemid=100022&lang=bg
63
при положение, че за произвеждането на единица продукция се

потребяват от 3 до 5 пъти повече електроенергия от развитите
европейски страни и независимо от това има голям наличен
излишък от производство на електроенергия. Причините за
това е, че българското правителство още тогава се съгласява с
искането на Европейския съюз за закриване на четирите блока
на АЕЦ „Козлодуй” и това е добър повод за строеж на нови
мощности, най-вече на АЕЦ „Белене”. Съблазнително
решение за всяко правителство, за което е важен приоритет не
разумността на инвестицията, а нейното управление. В тази
връзка идеите за намаляване на разходите на енергия се
превръщат в пречка и той даже уволнява председателя на
Националната агенция по енергийна ефективност Георги
Стоилов1, която има разработена Национална програма за
енергийна ефективност и излиза с критика към предложената
от правителството Енергийна стратегия (вж. приложение 4).
Съгласно тази програма е достатъчно да бъдат инвестирани по-
малко от една четвърт от парите необходими за построяването
на АЕЦ „Белене”, за да се постигне такава енергийна
ефективност, че да отпадне нуждата от него. Но очевидно
желанието да се строи нещо скъпо, макар и ненужно, с
държавни пари е много по-силно отколкото да се инвестират
пари в бизнеса и домакинствата за повишаване на енергийната
ефективност.
Естествено, може да се твърди, че тази позиция е грешна
или даже пристрастна. Но как да се обясни фактът, че същата
политическа сила - СДС (междувременно разделила се на две,
но в рамките на една коалиция) и като политически субект и
1
Агенцията за енергийна ефективност излиза със силно критично
становище срещу Енергийната стратегия на правителството. Вж.
Становище на Националната агенция за енергийна ефективност по
НСРЕЕЕ 1999 г. на:
http://www.greenparty.bg/index.php?option=com_content&view=category&la
yout=blog&id=133&Itemid=100022&lang=bg
64
персонално, след няколко години от свършването на мандата

си, кардинално променя позицията си. Застава срещу
построяването на АЕЦ „Белене” и използва почти дословно
използваните по-горе аргументи.
Така България поема по път, по който губи едновременно в
няколко направления. Първо, закрива и четирите блока на АЕЦ
„Козлодуй” много преди изтичането на тяхната проектна
мощност, което е огромна загуба за икономиката. Второ,
тръгва по пътя на големите и ненужни харчове със строежа на
АЕЦ „Белене” и трето - лишава българския бизнес от така
необходимите му пари, за да модернизира своето
производство, да намали разхода на енергия и да стане по-
конкурентоспособен на западните стоки. Тази политика се
продължава и след това от кабинетите на Сакскобургготски и
Станишев.
Източването на банките от т.нар. „кредитни милионери”.
Това е единствената масова корупционна практика, за която

има сравнително точна документирана информация,
благодарение на приетия през 1997 г. закон, с който БНБ се
задължава да предостави данни..
Законът цели изваждане на светло на хората, които са
взимали от банките кредити и са прекратили тяхното
обслужване, за да може властта да вземе необходимите мерки
срещу тях. Той постига своята цел – излиза списък от 3000
физически и юридически лица, имащи задължения към
банките от близо 1 милиард и 700 милиона долара. Сума равна
на пенсиите на всички пенсионери за една година.
Този факт е в основата на фалита на банковата система през
1996 г. и последвалата хиперинфлация. Властта обаче не
изпълнява своята част – практически не търси отговорност от
тези хора. Нещо повече - внесен е още един законопроект,
който задължава тези, които са взимали кредити във валута да
65
ги връщат по курса деня, т.е. в истинската им стойност, а не

след инфлационното обезценяване на лева, което ги превръща
в нищо. Законопроектът минава единодушно през комисиите
на Народното събрание и е предложен за гласуване в зала.
Тогава обаче министър- председателят Иван Костов от
трибуната на Народното събрание заявява, че „такъв проблем
няма”. След това заявление синята парламентарна група
отказва да допусне вече гласувания в комисиите закон в
пленарната зала. Така една не - малка част от дължимите
средства биват опростени!
За политиката на масово раздаването на необезпечени
кредити основна вина носят ръководствата на БНБ през
периода от 1991-96 година, правителствата на Беров и Жан
Виденов. Пословичен е начинът, по който е практика да
учредяват банки в този период – чрез взимане на кредити най-
често от държавната ДСК. Най-драматично обаче се отразява
на финансовата система неограниченото рефинансиране на
източваните търговски банки от страна на БНБ.
Провеждане на самоцелна приватизация.
Същата, в огромна част от случаите, няма за цел повишаване

на производителността на труда, а облагодетелстване на
свързани с властта лица за сметка на държавната собственост.
Затова и голяма част от предприятия, които имат потенциал и
могат да работят след приватизирането си, биват нарязани за
скрап. За новите собственици това е най-лесния и бърз начин
да се превърнат в пари подареното им от държавата
имущество. Така цели региони биват лишени от поминък.
Интересен е фактът, че всички опити да се лобира в
Народното събрание в посока приемането на закон, който да
задължава приватизацията да се извършва основно чрез
фондовата борса, а не от министерската бюрокрация, срещат
отпор както отляво, така и отдясно. А това е единствения
66
начин да се намали корупцията, повиши цената на

приватизираните предприятия и да се раздвижи така важният
за икономиката фондов пазар!
Корупцията в митниците
Това е една от най-тежките корупционни практики, за която

могат да се дават само косвени оценки. В някои периоди тя
достига до там, че митниците могат да бъдат характеризирани
не като държавни, а като частни структури, работещи в
изключителен интерес на част от бюрокрацията и стоящите зад
нея политици. Преките загуби за държавата през годините на
прехода са със сигурност милиарди евро. А към това трябва да
се калкулират и косвените, които вероятно са повече, защото
нелегалния внос на селскостопанска и промишлена продукция
съсипва хиляди дребни и средни производители. Тъжното е, че
самите производители едва в последните години на прехода
започват да правят опити за организирано противопоставяне на
политиката на „ широко затворени очи” по този въпрос от
страна на държавата.
Рекет от държавата върху бизнеса
Изнудване от страна на чиновниците от различни равнища

на фирмите. На определен етап, той се възприема от
населението почти като официална държавна политика. Това,
освен че спъва неговата дейност, но и създава
привилегировано отношение за корумпираните, и загуби за
бюджета.
Управленски действия и практики имащи за директен

резултат ремонополизация в съответната сфера
Основна разлика на този раздел с предходния е, че в него са
класирани частни бизнес практики (в някои случаи на ръба или
67
отвъд закона), но „благословени” от държавата с извънредни

предимства, които им дават квазимонополни, а в някои случаи
чисто монополни предимства. За разлика от предходния
раздел, това не са „еднократни” случки, а пролонгирана във
времето дейност. Предоставяните предимства могат да бъдат и
косвени във вида на перманентно „затваряне на очите” от
страна на държавните органи.
Икономически неразумна и дълбоко несправедлива

данъчна система.
Данъчната система е един от въпросите, които относително

малко, особено с оглед нейното значение, се обсъжда в
средствата за масова информация. По него цари впечатляващо
единодушие, което е още по-учудващо като се знае, че това е
традиционен въпрос за идеологически различия между основни
политически течения. Класически случай е т.нар. „плосък
данък”, който нито една развита държава (включително такива
крайно либерални като САЩ) не си го позволява и то в такъв
краен вариант.
Всъщност данъчната система в България стоварва основната
тежест върху средните и бедни слоеве от населението и
облагодетелства малката част от населението, което има доста
по-големи доходи от средните за страната. Това става чрез
сваляне до минимум на преките данъци и вдигане на косвените
(основен косвен данък е ДДС). Като в допълнение на това,
облагодетелстваните слоеве не се стимулират да влагат
излишъците си в развитие на производството, при което те се
разпиляват за луксозни придобивки или изнасят в чужбина.
Това води до разпиляване на общественото богатство, а от
другата страна финансовото изстискване на обикновения
гражданин и невъзможността му да участва на пазара, доубива
и без това едва кретащия среден и дребен бизнес. Като
добавите за капак и антисоциалната политика, то не е чудно, че
68
с огромни крачки вървим към общество от необразовани,

болни и бедни хора.
Интересни са аргументите в защита на плоския данък. На
преден план се извеждат следните два - "необходимостта да
освободят средства на бизнеса, за да може той да се развие", и
другият - "Това ще повиши събираемостта на данъците".
За съжаление потвърждение в положителен план на тези

аргументи не се вижда. Забелязва се единствено безразборно
строителство по курортите, подкрепено от очевидно
корупционно мотивирани решения на администрацията на
общинско и министерско ниво. Природни местности от голямо
национално и местно значение са унищожени, а перспективни
курорти са превърнати в отблъскващи платежоспособния
туризъм бетонни пустини. Това, че държавата не прави нищо,
за да пренасочи тези огромни, безсмислени и често просто
вредни инвестиции в производството, проличава след
започването на световната финансова криза, която в България
се превръща в структурна. Причината, че почти нищо не е
инвестирано в сектори, които са били традиционно силни за
страната и дават сравнителни предимства. Освободените
благодарение на плоския данък средства отиват главно за
консумация или се изнасят в чужбина.
Вторият аргумент в полза на плоския данък, че повишава

събираемостта на данъците. Несъстоятелността на това
твърдение, личи от факта, че в повечето европейски държави
събираемостта не е по-ниска, а даже е по-висока, при това не с
плосък данък, а при ясно изразена прогресивна скала! Което
означава, че просто тяхната данъчна администрация работи (за
разлика от българската). По време на показни акции с помощта
на хеликоптер в края на 2010 година са направени "големи
разкрития" за огромни сгради, на които не се плащат данъци.
Истината е, че те са добре известни (или поне администрацията
69
е длъжна да ги знае, защото има необходимите за това

инструменти), но очевидно информацията се губи някъде
между йерархичните нива. Но щом се губи информация за
недвижими имоти за десетки милиони, още по-вероятно е да не
се забележат паричните потоци в обърканите финансови
отчети на „приятелските” фирми!
Естествено е, че изложената критика срещу „плоския данък”
може да бъде атакувана с повече или по-малко основателни
доводи. Възможно е тя да бъде и опровергана. Причината да я
изложим е за да демонстрираме колко фундаментален е този
въпрос и до каква степен засяга интересите на цялото
население независимо дали то осъзнава или не този факт!
Което означава, че опитите да се ограничи този въпрос до
тесен кръг от управляващия елит е опит да се монополизират
решения от най-важно политическо и икономическо естество.
Нещо повече - предлага се съществуващата данъчна система
най-вече в частта и за плоския данък да бъде закрепена чрез
съответните промени в Конституцията 1. Или казано с други
думи привилегиите на една част от обществото да бъдат
максимално възможно подсигурени за години напред.
Всъщност това е неприкрита чиста форма на монополизация в
политическата сфера, като се отнемат права на бъдещи
мнозинства в парламента в полза на не съществуващо вече
мнозинство, но което е защитавали финансови интереси на
групи и личности, които продължават да присъстват в
обществото.Това означава подмяна волята на избирателя. В
икономическата сфера това означава даване на дългосрочни,
конституционно закрепени привилегии. Привилегии, които в
бъдеще по-всяка вероятност ще бъдат още по-малко
оправдани. Практически основната социална функция на
съвременната държава да търси справедливи и социално
1
Така наречения „пакт за финансова стабилност” предложен от
министърът на финансите в правителството на Бойко Борисов.
70
приемливи решения във всеки момент от своето съществуване

се отнемат.
Източването на държавните предприятия
Процес, чиито щети могат да бъда оценени само косвено, но

който играе основна роля в декапитализирането на
промишлеността. „Източването” е особено актуално преди
приватизацията на държавните предприятия или както често
се случва в този период - почти безвъзмездното предоставяне
на частни лица. Този „бизнес” започва веднага след
либерализацията на цените през 1991 г. и продължава през
целия период на приватизация, който в България е абсурдно
удължен до повече от десет години. Една от основните схеми
за „обезкостяване” на предприятията е влизане в договорни
отношения с частни фирми (често на самите директори на
държавното предприятие), при което частната фирма продава
на държавното предприятие скъпи суровини, а купува
продукцията му евтино. Истината е, че този процес
практически става пред очите, а и често с помощта на
съответните министри. Реално това е предоставяне на
монополно предимство от държавата за нейна сметка на частно
лице. Това бе основният път на израстване на част от най-
едрите български бизнес формации, които на свой ред поеха
редица инициативи за разширяване на монополните си
позиции извън икономическата сфера.
Рекета върху дребния бизнес от страна на силовите

групировки.
Апогеят на тази дейност е в периода 1992-97 г. Той
представлява присвоеното монополно право за приватизиране
на част от доходите главно на дребния и средния бизнес върху
определена територия от страната. Това оказва вредоносно
влияние върху развитието на подложения на рекет бизнес и в
71
определен момент се превръща в национален проблем. Също

така, той е средата от която израства организираната
престъпност в страната, която после се прехвърля в в други
сфери. Тъй като икономическата дейност съществува и
формира печалба независимо от това дали се определя като
законна или не, то спокойно можем да определим като
олигополна дейността на няколко известни трибуквени
групировки, който монополизираха печалбата на огромна част
от дребния и средния бизнес най-вече през този период.
Предоставяне на монополни права от страна на

държавата
Откритото или прикрито предоставяне на такива права

естествено накрая се калкулира върху джоба на
данъкоплатците.
Дългогодишните монополи на Лукойл и М-тел, олигополите
в сферата на изкупуване на зърно, регионалните монополи в
енергоразпределението, водоснабдяването, почистването и т.н.
са само видимата част от айсберга. Най-скрити, но не с малки
отрицателни последствия за икономиката, са прикритите
монополни предимства, които предоставя държавата, както на
съществуващите монополи, така и на отделни икономически
структури.
Примерно, предоставянето от страна на държавата на
определени предприятия, за произвежданата когенерирана
енергия, добавка от 75 лева за мегават час електроенергия,
докато за други индустриални производители е само 1 лев1.
Електроразпределителните дружества дават друг пример
чрез т.нар. аутсорсване за надуване на разходите. Същите,
използвайки регионалния си монопол постоянно изправят на
нокти потребителите и снижават качеството на услугите си.
1
Такъв е случаят с предприятията на Христо Ковачки.
72
Въобще, съзнателното или „разсеяно” създаването на

монополни предимства от страна на държавата е едно често, не
толкова забележимо, но сигурно източване на парите на
данъкоплатеца. Тъй като това не е единичен удар, а постоянен
процед – то хората свикват. Да припомним дългите години
пълен монопол на М-тел с рекордните за цяла Европа цени,
при това в най-бедната нейна страна – България. Същият - със
силно лоби в политическите и медийни среди, което му помага
да остава извън фокуса на общественото внимание дълги
години. Подобен е случаят е с монопола в горивата на Лукойл,
който за пръв път бе поставен категорично като проблем едва
през 2011 година. На регионално равнище крупните случаи на
монопол са Софийска вода, сметосъбирането и др., все
дейности създали едни от най-бързо проспериращите
бизнесмени в страната.
Други такива монополни привилегии с по-стара дата, са
юридическите лица с „особен режим” и данъчни преференции
в началото на 90-те години, като фондации, студентски
кооперации, фирми на политически партии и др.
Замените на държавни гори и земи.

В особена графа може да се постави най-последната по-
време, но един от най-мащабните примери на недопустим
държавно-частен „бизнес” – замените на държавни гори и земи
срещу частни такива 1. Оценката на загубите за държавата от
тях се изчисляват в милиарди евро.
Това вероятно е най-голямото по мащаб, практически
безвъзмездно предоставяне на държавната собственост в
ръцете на шепа хора , от началото на третата българска
държава и до сега. Основната част от извършените в България
1
Част от тях бяха признати даже от Европейската комисия „като
недопустима държавна помощ” и над страната надвисна опасност от
санкции.
73
сделки за замени на държавни земи и гори срещу частни са по

време на правителствата на Сакскобургготски и Станишев.
Става дума за над 70 хиляди декара, което по площ е равно на
10 хиляди футболни стадиона. Това са земи и гори покрай
черноморското крайбрежие, големите планински курорти и
защитени територии, които са особено ценни и имат висока
пазарна стойност. Държавата губи не по-малко от 6 (шест)
милиарда лева – такава е разликата между пазарните цени на
придобитите и заменени имоти. А това са уникални природни
ландшафти и тяхното значение за България, а и за Европа, е
много повече от пазарната им стойност. Срещу тези държавни
имоти, които струват стотици евро на квадратен метър,
държавата е получава частни земи и гори, чиято цена, в някои
случаи, достига до мизерните 14 стотинки за същата площ.
Голяма е вероятността тези територии да бъдат унищожени,
застроени и оградени от новите им собственици!1
Справедливото решение е развалянето на извършените
сделки и възстановяването на държавната собственост върху
тези територии. През лятото на 2010 година чрез гражданска
инициатива е внесен в Народното събрание З А К О Н ЗА
ВРЪЩАНЕ НА ЗАГРАБЕНИТЕ ЧРЕЗ ЗАМЕНИ ГОРИ И
ЗЕМИ. В него се предлага чрез „взаимна реституция”
държавата да си възстанови това, което и е принадлежало и
върне това, което е платил или заменил срещу държавната
собственост частникът. Според законодателството прието от
мнозинство на ГЕРБ, това предложение е трябвало да се гледа
още през октомври на същата година, но така и не стига до
парламентарна зала.
1
Сред хората, които са облагодетелствани (освен съответните
чиновници), блестят имената на Христо Ковачки, и Гриша Ганчев с над
1000 дка, Тодор Батков – над 1000 дка, Димитър Борисов, собственикът
на почистващата фирма „Титан” – над 1000 дка, Красимир Гергов,
Николай Банев и т.н
74
В случаят със замените е много показателен за

ремонополизацията както в политическата, така и в
икономическата сфера. В последна се предоставят монополно
(тъй като никъде не е провеждан търг) практически
безвъзмездно огромна държавна собственост. В политическата
сфера се демонстрира окончателно пренебрегване на
законодателство, което е пропагандирано като европейско
постижение в посока разширяване правата на гражданите. На
практика тези права се суспендират! Не е случаен фактът, че
България е единствената страна в Европейският съюз, която от
началото на демократичния процес не е провела нито един
национален референдум!
Процеси на ремонополизацията на духовната сфера
Както и при тоталитаризма, най-проблематична за

монополизация през периода на преход остава духовната
сфера. Тук като субекти можем да определим всички
структури, в редки случаи и отделни личности, които оказват
съществено влияние върху сформиране на общественото
мнение и нагласи. Тъй като достъпът до целевите групи на
съответното послание става чрез масовите медии, то те стават
обект на икономически и политически интерес. В България в
момента практически няма по-влиятелна медия, която да не е
икономически, а като следствие от това и политически,
обвързана с някои от основните икономико-политически
кръгове. Това води често до олигополно поведение по въпроси
от общ интерес на споменатите кръгове. Вече посочихме
примера с практическото единодушие в масмедиите по въпроса
за т. нар. „плосък данък”. Заплахата за олигопола в тази сфера е
бързото развитие на интернет, което е и причината за спънките
пред него в страни с авторитарно управление.
Ярък опит за монополизация в духовната сфера са
започналите опити през 2010 година да се унищожи
75
Българската академия на науките, впоследствие завършили с

„компромисен вариант” за ограничаване на нейната
автономност. За обществеността не става ясно какви са
истинските причини за посегателството към академията –
искрени, но недодялани опити да се стимулира реалната
необходимост от реформи в нея, апетит към недвижимите
имоти на същата или просто желание да се премахне още едно
перо от разходната част на бюджета. По-важното, че на фона
на липсата на всякаква стратегия за развитие на науката в
България, се прави един драматичен със своите евентуални
последствия ход. Той не се състои в простото премахване на
една структура по-стара от третата българска държава, а във
факта, че това неминуемо моментално ще унищожи минимум
една трета, от все още крепящият се в БАН интелектуален
потенциал на нацията. Няма по-опасно монополизиране на
духовната сфера от унищожаването на научния и
интелектуален елит!
76
Краят на прехода
Кога преходът е свършил? Въз основа на подхода който

следваме, на този въпрос можем да отговорим когато
установим наличността на достатъчна степен на
демонополизация на всяка една от трите сфери. Точно тук
възниква един комплициран, но доста интересен проблем – коя
е достатъчната степен на демонополизация?! Коя е добрата
степен на демонополизация, а коя е недостатъчната (или даже
„предостатъчната”) – лошата. Монополният модел, който
предлагаме не отговаря на тези въпроси. Нещо повече той
съзнателно страни от подобни отговори! Причината за това е,
че той не е аксиологически, той не предписва ценности и цели.
Той описва състояния и това е негова принципна разлика с
формационния, особено в традиционния марксистки прочит.
На това място не може да не припомним прочутата лекция на
М. Вебер „Науката като призвание и професия” 1, където той
разграничава оценъчния от диагностичния подход в науката.
Там където, казва Вебер, човекът от науката идва със своите
ценностни съждения, там вече няма място за пълното
разбиране на фактите!
Затруднението, в което се изпада, когато не се разграничават
тези два подхода можем да проследим в дискусия проведена на
тема „Краят на парадигмата на прехода?” 2, където участниците
се опитват да дадат отговор на въпроса на неудовлетворения от
промените избирател, който пита „кога завършва преходът”?
1
Вебер, Макс. Наука как призвание и профессия.
http://bookz.ru/authors/veber-maks/weber.html
2
Вж. СТЕНОГРАМА на дискусията, организирана от редакционния екип
на списание РАЗУМ, проведена на 18 март 2003 г. в София, х-л “Радисън”
на
file://localhost/F:/My%20Documents/+работна/социологически%20аспекти
%20на%20прехода/България%20и%20краят%20на%20парадигмата%20на
%20прехода_.mht
77
Стига се до екстравагантният извод, че преходът всъщност е

едно движение, което няма определена крайна точка.
За съжаление грешен отговор! Преходът по определение е
процес на промяна от едно състояние към друго и ако той няма
начална и крайна точка, то просто това не е преход 1. Какъв е
правилният отговор? Той зависи от това, какво състояние на
обществото се поставя за цел да бъде постигната. Но тази цел
не може да си постави теоретичният модел, ако иска да бъде
научен. Тя трябва да дойде от там, където се формират такива
цели, а това е субектът. Реално погледнато в общественото
съзнание, като цяло, има формирана такава цел и тя една от
големите идеологеми на прехода. Тя се формулира - „да
влезнем в Европа”. Структура и обаче е по-сложна от гледна
точка, какво разбират под „да влезнем в Европа” елита от една
страна, а от друга отделните социални прослойки. Но все пак
ако изходим от европейския идеал като цел на прехода и се
основем на монополния модел, то тогава можем да
формулираме следното:
1. В областта на политическа сфера преходът завършва на 9

юли 1991 година с приемането от VII ВНС на Конституцията
на Република България, с която се гарантират основните
политически и граждански права.
2. В духовната сфера процеса на преход завърша, когато е

осъществено либерализирането на печата, чрез излизане
масово на частни печатни и електронни издания, а държавните
телевизия и радио, научни и културни институти са извадени,
със съответни нормативни актове, от партиен контрол. Този
процес привършва до към края на 1990 година.
1
Това е от гледна точка на научния подход, а що се отнася до
политическия надали също е правилен. Съмнително е такъв отговор да
задоволи недоволния избирател.
78
3. В областта на икономиката. Основен фактор за

демонополизацията в тази сфера е самостоятелността на
икономическите контрагенти, като основна гаранция за това се
приема тяхната приватизация. При това положение, ако
приложим формално изискването на Я. Корнай да няма
преобладаваща държавна собственост за да може да
функционира пазара, то това се случва едва след 1999 година,
когато делът на държавната собственост спада до 50%.
Уязвимостта на този критерий като формален личи от факта, че
динамиката на дела на частния сектор във формирането на
Брутния вътрешен продукт, Брутната добавена стойност и
заетостта е забележимо по-висока и достига този показател от
50% няколко години по-рано (вж. фиг. 2). Очевидно е, че ако
търсим критерии, разкриващи параметрите на модела за
пазарна икономика, преобладаващ в Европа, то трябва да се
обърнем към самата нея. В този смисъл най-обективна оценка,
независимо от възможните обвинения в политически
пристрастия и спекулации, е този на самата Европейска
комисия. В доклада си от 2002 година тя обявява България за
страна с функционираща пазарна икономика. Критериите за
даването на тази оценка на българската икономика, както и
какво е било изпълнението на страната по тях за 2000 година,
може да се видят в приложение 1.
В крайна сметка се очертава, че съгласно Монополния

модел, преходът от тоталитарен социализъм към демокрация и
пазарна икономика от европейски тип е многостранен процес,
който в България започва от есента на 1989 година и завършва
през 2002 година. Тази периодизация се гради на обективни
критерии и е въз основа на преобладаващите обществени
настроения, според които цел на прехода е европейският
модел. Това не отменя факта, че част от населението под
европейски модел разбира не основните принципи на
79
функциониране на демокрацията и пазара, а нивото на

доходите на основните европейски страни. Ако това бъде
поставено като цел и критерий за края на прехода от
преобладаващата част от населението, то тогава можем да
кажем, че е променен важен ценностен параметър на социума
като цяло и съгласно него, понятието за преход се е променило
съществено във времевото си измерение.
80
Приложения
Приложение 1
Таблицата по-долу показва осемнайсетте критерия за

функционираща пазарна икономика, използвани в
публикувания през ноември 2000 година доклад на
Европейската комисия. В нея се резюмира оценката и показва
предполагаемата роля на тази оценка за определянето на това
дали страната има или няма функционираща пазарна
икономика.
Предполагаемо
Показател Оценка на ЕС
значение [+,0,-]
А) Подкрепа за Продължава +
стопанските реформи и
присъединяването към
ЕС
Б) Ръст на БВП през Най-голямо нарастване от +
2000г началото на реформите, до 5,8%
В) Безработица Спада +
Г) Потребителски Нараства съществено през + към 0
цени и инфлация 2000г. до 10,3% от 2,6%
Д) Привързаност към Продължава +
системата на Валутния
съвет
Е) Текуща сметка През 2000г. дефицитът пада от +
6% на 5%, въпреки
неблагоприятните условия за
търговия
Ж) Съчетание на Продължава да бъде +
политиките в областта на подходящо
макроикономиката
З) Освобождаване на Продължава +
цените
И) Приватизация Има напредък +
Й) Държавни дялове в През 2000г. тези дялове се + към 0
приватизирани продават, но общият обем на
предприятия държавните акции се запазва
К) Промени в Цели се прозрачност, но 0
правилата на процедурите и предимствата
приватизацията създават пречки
81
Л) Забавя преструктурирането -
Следприватизационен
контрол
М) Навлизане в и Пазарът все още не работи по - към 0
излизане от пазара подходящ начин, макар
положението да са подобрява
Н) Права на Засега неясни, спъват -
собственост развитието на сделките със земя,
жилища и на строителния пазар
О) Гарантиране на Остава трудно -
осъществяването на
договорите
П) Приватизация и Понататъшен напредък +
преструктуриране на
банките
Р) Финансово Остава слабо и неефективно -
посредничество
С) Капиталови пазари Подобрени, но неразвити 0
Източник: Преглед на стопанската политика. ИПИ , Том І,No49
82
Извадка от „Пълен списък на кредитните милионери

милионери в България” изд. Труд, 1998
12.30 ч на 21 януари 1998 г. шефката на управление „Банков

надзор" Емилия Миланова връчи на председателя на
Народното събрание Йордан Соколов списъка на кредитните
милионери по Закона за отмяна на банковата тайна за лица с
несъбираеми кредити.
В списък № 1 фигурират всички, които не са издължили
заемите си на държавата. В списък № 2 са имената на фирми и
физически лица, погасили дълговете си в периода 8 декември
1997 г. - 12 януари 1998 г. Притиснати от закона, те са
изплатили общо 547 млрд. лв. в кратки срокове. Това прави 20
на сто от общата сума на лошите кредити, която е 2 745 578
451 000 лв. От нея 1,844 трилиона лева са главница, а 901,745
млрд. лева - лихви. Сумите на кредитите са пресметнати в
левове: валутните - по курса на деня, а левовите - олихвени по
основния лихвен процент на БНБ, поясни Каракачанов.
Броят на раздадените заеми е 10 762, а кредитополучателите
-фирми и лица, са само 3000 на брой. Това означава, че един
субект е теглил средно по три кредита и не ги е върнал.
Фактът, че над 1400 фирми и лица върнаха кредитите си,
притиснати от закона, говори, че ги е страх от последствията.
Очакваме правителството да докаже, че тези страхове са
основателни, заяви Каракачанов веднага след огласяване на
списъка.
Депутатът от СДС Асен Агов, който е и шеф на
парламентарната Комисия по външна политика, е сред
длъжниците, върнали заема си в краткото време преди
огласяването на списъците. Той е дължал 40,578 млн. лв.
Затова пък колегата му Христо Смоленов от БББ все още
83
дължи на Частна земеделска и инвестиционна банка 51,4 млн.

лв. главници и лихви, става ясно от списъка. В листата са и
няколко фирми, свързвани с името на бившия депутат от ДПС
Максим Димов: „Макс-ком холдинг" дължи 3,2 млрд. лв. на
„Биохим", а ФБК „Макском" - 9,4 млрд. лв. на Елитбанк. На
същата банка е борчлия и „Макском" ООД със 7,8 млрд. лв.
Има длъжници, които присъстват и в двата списъка. „Ратола
Томас Лафчис" е върнала 1,387 млрд. лв. на ТСБанк, но все
още дължи 607,8 млн. лв. на БЗК. „Ратола моторс" е върнала на
„Биохим" 208 млн. лв.
Скандално известната фондация „Сапио" има борчове към
ДСК в размер на близо 150 млн. лв. Радиотелевизионна
компания „7 дни", зад която стоеше депутатът от БББ Георги
Агафонов, има да връща на
Банка „Славяни"два необезпечени кредита за над 380 млн.
лв. „Нюз холдинг" на Красимир Стойчев дължи 3,6 млрд. лв. на
Балканбанк. финансово-инвестиционната групировка на
Валентин Моллов „Моллов ФИГ" не е върнала 1,3 млрд. лв. на
Евробанк, бивша ТБ „Моллов".
Примата на „Орион" Веска Меджидиева, която се подвизава
в ЮАР, дължи 1,3 млрд. лв. на БЗК и 826 млн. лв. на
фалиралата Минералбанк. На същите два трезора
„Евроенерджи Ойл" има да дава съответно 10,1 млрд. лв. и 27,2
млрд. лв.
Дисконтова къща, свързана с „Мултигруп", не е върнала
взетия заем на Балканбанк от 35,6 млрд. лв. В списъка
фигурира и Балканмашинари АД със сумата от 6,109 млрд. лв.
борч към Балканбанк. На същия трезор дължи 16,403 млрд. лв.
и Балканагро АД. И двете компании са свързвани с името на
„Мултигруп". С „Мулти" започват и имената на още 10-ина
фирми длъжници, но все още не е ясно дали те са свързани с
голямата групировка.
В списъка има и мъртви души, като фирмите на убития
сливенски мултимилионер Деян Добрев. Кредитни милионери
84
се оказаха и редица футболни клубове, като „Левски 1914",

„Локомотив", „Славия", „Берое", „Ботев", „Добруджа",
„Доростол" и „Янтра".
Комично звучи фирмата „Гордостта на Тара", тя дължи 186
000 лв. на ДСК.
„След като имената станат известни, ще предприема това,
което законът ми позволява, обеща главният прокурор Иван
Татарчев. Има поправки в законите, които дават възможност да
се търси наказателна отговорност за невърнати дългове",
допълни той.
Обществеността чака справедливост.
„Труд", 22 януари 1998 г.
От схемата таблицата по-долу се виждат общите разходи на

страните в преход от банковите кризи в периода 1991-98 г.
Данните са дадени като процент от БВП. България е
абсолютен рекордьор.
Фискална цена на банковите кризи

Страна Фискални разходи поради
банкови кризи, 1991-1998,
% от БВП
България 41.6
Чехия 25.4
Унгария 12.9
Македония 30.3
Полша 7.4
Естония 1.9
Латвия 2.7
Литва 3.1
Грузия 0.1
Казахстан 18.4
Киргизстан 10.6
Източник: СБ
85
Динамика на дяловете на частния сектор в БВП, БДС и

заетостта (в %)
Дял в: 1992 1993 1994 1995 1996 1997 1998 1999

БВП 25.6 35.3 39.4 48.0 50.0 56.5 56.7 57.1
Брутна 26.5 37.9 42.3 50.7 51.9 63.0 63.8 65.3
добавена
стойност
Заетост 17.2 28.3 36.0 40.7 42.0 52.6 58.6 63.3
Източник: НСИ
Приватизирани активи от 1993 до 1999 г. (%)
1993 1994 1995 1996 1997 1998 1999 Общо

Подлежащи
на привати-
0,56 2,47 1,62 6,19 27,81 6,80 25,79 71,24
зация активи
Дял от
общите
0,37 1,63 1,07 4,09 18,36 4,49 17,03 47,04
държавни
активи
Източник: АП
86
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
ТРИДЕСЕТ И ОСМО НАРОДНО СЪБРАНИЕ
Проект!
ЗАКОН
За преизчисляване на валутните задължения
Член единствен
Неизпълнените договорни валутни задължения на
физически и юридически лица се преизчисляват по тяхната
левовата равностойност на обявения от БНБ валутен курс
към датата на изплащането им .
МОТИВИ
към законопроект за преизчисляване на валутните
задължения
Инфлационните процеси през последните няколко години

поставиха пред сериозно изпитание договорната система на
уреждане на икономическите отношения между страните,
която е основен градивен елемент на пазарното стопанство.
Законовото задължение паричните разплащания да се уговарят
в местна монета /по чл. 10 от ЗЗД/ влезе в противоречие с друг
основен принцип на договорните задължения: те да се
изпълняват добросъвестно. Непредвидимото обезценяване на
лева в кратки периоди с пъти и десетки пъти доведе до
несправедливо и стопански неоправдано облагодетелстване на
длъжниците. За да се избегне тази опастност много от
договорните задължения бяха уговаряни в чужда валута. С
тълкувателно решение №2/97г. ОСГК на ВКС въпреки
наличието на противоречива практика взе становище
валутните задължения да се изплащат в левовата им
87
равностойност към деня на падежа. Решението е съобразено с

нормативната уредба, която е предвидена да действа при едно
сравнително нормално развитие на стопанските отношения.
Но катаклизмите, които претърпя валутния пазар водят в
редица случаи до неоправдано от гледище на принципите на
справедливостта и добросъвестността несъответствие между
уговорените престации и действителното им неизпълнение.
Особено нетърпимо е това несъответствие не само за
засегнатите лица, но и за обществото, в случаите, когато
властта в лицето на нейните институции има макар и косвена
вина за нарушаване на принципите на справедливостта и
добросъвестността. Неоправдано е на измамените от
финансовите пирамиди нищожна част от това, което са
вложили, а още по-шокиращо е кредитните милионери да
погасяват или да бъдат санкционирани за суми, които са
несъизмеримо по-малки в сравнение с тези, които в нарушение
на правилата са получили.
Този специален закон има за цел да коригира последиците от
ненормалното развитие на част от договорните отношения
породено от инфлационния процес.
88
СТАНОВИЩЕ НА НАЦИОНАЛНАТА АГЕНЦИЯ ЗА
ЕНЕРГИЙНА ЕФЕКТИВНОСТ
относно
СТРАТЕГИЯ ЗА РАЗВИТИЕ НА ЕНЕРГИЙНИЯ
ОТРАСЪЛ ДО 2010 Г.*
София, август 1998
ИЗВОДИ:
• Перспективните енергопотребности на страната са
определени необосновано, необвързано и методически
некоректно.
• Стратегията защитава невъзможен ръст на
електропотребностите и екстензивен ръст на генериращите
мощности, пренебрегвайки определящите
електропотреблението фактори и реалната динамика на
електропотреблението заради самоцелния максимализъм на
НЕК. Отново "смело" се предлага въвеждане на нов ядрен блок
- решение около 50 пъти по-скъпо от някои мероприятия в
областта на енергийната ефективност. Значителните
инвестиции за екстензивно развитие в т.ч. ненужни и
неоткупващи се обекти и последващите ги пределни цени са
истинско издевателстване над нацията.
• Акцентирайки на екстензивното развитие на
електроенергетиката, предлаганата стратегия не третира
инвестициите в топлоснабдяването, газоснабдяването и
битовата-газификация, енергийната ефективност в т.ч.
енергоспестяване и възобновяеми източници, проучване и
добив на нефт и газ, природо защитна политика и уранодобив.
Тя е далеч от съдържанието за интегрирано енергийно
планиране.
• Стратегията не гарантира жизнено необходимото за
страната поне двукратно намаление на енергоемкостта на БВП.
89
• Горивоснабдяването, топлоснабдяването и
газоснабдяването не са разгледани като пазарно конкуриращи
се подсистеми, а продължават тенденциите на
административно командно регламентиране.
• Природозащитната и възстановителна политика е сведена
до описания и пожелания, необезпечени с инвестиции и реални
условия.
• Структурната реформа в енергетиката е формулирана
прекалено общо и е сведена до предложение за нова структура
и елементи, без да са формулирани конкретни количествени и
качествени цели за устойчиво развитие, без да са
аргументирани предлаганите реформи и без да са остойностени
средствата за постигането им.
• Ценовата и тарифната политика, насочени към
повишаване на цените без обезпечена политика за енергийната
ефективност, както и екстензивното развитие в
електроенергетиката по същество са антисоциални и крият в
себе си потенциал за нови икономически дестабилизации и
значителни социални напрежения.
• Проблемите на интегрирането с ЕС са разгледани
бюрократично-формално. Не са анализирани по същество
проблемите за намаляване енергоемкостта на БВП, за
извеждане на блоковете 1-4 от експлоатация, за
присъединяване към електроенергийните и газови системи на
западните страни и програмите на устойчивостта на
националната енергетика в условията на свободен достъп до
потребителя.
Пълният текст на становището на:

http://www.greenparty.bg/index.php?option=com_content&view=c
ategory&layout=blog&id=133&Itemid=100022&lang=bg
90
Съдържание:
Увод .............................................................................................. 3
Мнимата уникалност на тоталитарния социализъм ................... 4
Основни макропараметри на социума - монополен модел. ..... 17
Какво е прехода от тоталитарен социализъм към пазарно

стопанство и демокрация? ......................................................... 37
Преходът в България – началото ............................................... 43
Основни субекти и интереси в прехода .................................... 52
Плодовете на недовършената демонополизация и пълзящата

ремонополизация ........................................................................ 60
Краят на прехода ........................................................................ 77
Приложения ................................................................................ 81
91

Социологически и политологически аспекти на прехода

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Социологически и политологически аспекти на прехода

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Социологически и политологически аспекти на прехода

Александър Каракачанов, автор

Издава: „Реклама Пони“ ЕООД

Краят на 20 и началото на 21 век в съзнанието на нашите

Мнимата уникалност на тоталитарния

Няма да се спираме на субективното изживяване и оценка на

сметка резултатират в резкия спад на жизненото равнище. От

Обикновено в научната литература разликата между

обществото, изградено в края на 20-те години от миналия век в

„положителна” посока, т.е. постоянен (не само в първите

диференциращ признак, който да сочи за качествена разлика

Именно от гледна точка на стремежа за чистота на

потребностите”? Вярно е, че развитието на идеята за социален

състоянието, според някои автори, за пълна невъзможност за

политическия и институционален натиск), то с намаляването

тезата за държавния капитализъм 1, където партийната

наличието на редица страни като Етиопия, Афганистан,

интересуват от прехода като глобален процес, засягащ

Основни макропараметри на социума -

В увода стигнахме до извода, че икономиката на

на това развитие базисен фактор на икономическото

децентрализация и демонополизация (близка до теоретично

По принцип всеки биологичен вид има своята „еволюционна

постепенно е изчезнала и е останал само един унаследен

природни и географски фактори1, както и от промяната на

сила” 1 е вярна, но в един много по-широк и по-категоричен

убеденост, основаваща се на расово, имуществено, статусно и

- предлага конкретен, лесно разбираем път за постигане на

а и обществото като цяло към доста мрачни и изглеждащи

Много показателно е, че Дучето, който провежда подобна

откажат от чуждестранните си акции в полза на Банката на

държава с висока производителност на труда, която инвестира

излишъци, увеличаване на населението и като резултат

- няколко големи промени в технологиите, т.е.

Развитието на технологиите, от там на производството и

традиционно е навлязъл в научна употреба, макар и според

- извеждане на преден план ролята на финансовия капитал

Безспорно това е резултат от динамичните промени в

транснационалните банки. 1 Първите са главна движеща сила за

се отстранят тези слабости, някои икономисти предлагат да се

Тенденциите за монополизация на финансовия капитал,

Глобализиращата се икономика изисква и глобализираща се

Като заключение да обобщим предимствата на предложения

тяхното значение е по-ограничено и в рамките на един по-

2. Описва наблюдаваните в историята и съвременността

3. Поставя като първичен източник на импулси за развитие

4. Предоставя методология за разкриване източника на

Именно въз основа на методологията, която ни предлага

Какво е прехода от тоталитарен социализъм

Протичащите в страната процеси са практически една

важното е, че и в двата случая не се дава ясен отговор от къде

търсейки повишаване производителността на труда, с цел

страните от източна Европа, това става чрез сферата, която е

обратното. Почти пълната децентрализация на духовната сфера

Обратно, при ръководството на бившия Съветски съюз

които влизат в противоречие не просто с политически

Извода, който можем да направим до тук е, че при монопол

комунизъм. Самият термин „преход”, използван от марксизма

Преходът в България – началото

ръководството на тоталитарната държава официално признава

представя дейността на някои от образуваните със специални

придобива Постановление № 35 на МС от 5.06.1987 г. за

"Машиноекспорт", "Индустриалимпорт", "Електроимпекс",

дисидентството е станало дотолкова масово явление, че по-