ЕДНОПАРТИЙНОСТТА И ПАРАВОЕННИТЕ – ДВАТА СТЪЛБА НА

ТИРАНИЯТА

В своята книга „За тиранията“ американският социолог Тимъти Снайдер описва

множество от характеристиките на тиранията, като ги представя под формата на съвети,
отправени към американските граждани от XXI век. Познавайки в детайли
европейската политическа история от миналия век, той дава много примери за
изведените особености, като при всеки удобен случай прави алюзия чрез примери от
американската история и действителност, някои от които имат точни европейски
аналози, а други изглеждат като тяхната начална точка. Авторът има за цел да събуди
чувството за бдителност и самосъхранение на американците през демокрацията, като
развенчава мита, че авторитарните режими не са част от американската идентичност,
която още в самия си зародиш стъпва на стълба на демокрацията.

Ако се направи сравнителен анализ на авторитарните и тоталитарните режими в

Европа, а и не само, през XX век, ще се забележат множество прилики. Те биха се
простирали в различни категории – идването на власт, нейното задържане,
отношението към малцинствата и „другия“, миналото на политическите лидери,
пропагандното изкуство, езикът на величаене на нацията и политическия елит,
репресии срещу инакомислещите, внушаване на усещане за величие (дори понякога
избраност), обещания и визии за просперитет и много други. Всички тези фактори са в
основата на същността на тези режими, но, разбира се, без възкачването на власт, те не
биха могли да станат това, което са. Затова смятам, че установяването на еднопартийна
власт и използването на паравоенни структури за задържането ѝ заслужават малко
повече внимание, въпреки че тези процеси протичат по твърде сходен начин. Освен
това, именно тези събития и техните последици са в основата на дефинирането на един
режим като авторитарен или не; именно те представят постигнатата посредством тях
власт като недемократична пред световната общност. Не е възможно да има
еднопартийна демокрация или военизирана такава – истини, които звучат като
аксиоми, но авторът се опитва да ги конструира чрез примери.
 Еднопартийността е очевидната антитеза на демокрацията, която в своята
същност предполага наличието на избор при управлението на държавата. Когато този
избор е сведен до един кандидат, това престава да бъде избор. Разбира се, че никоя
партия, която иска да спечели властта при демократични избори, няма да използва
реторика, прокламираща нейното еднолично управление – това би било политическо
самоубийство. Веднъж обаче взела властта, често с популистки изказвания и обещания,
партията победител би могла да затрудни изключително много съществуването на
нейната опозиция, като промени Закона на страната изключително в своя полза или
започне системното репресиране на опозицията и държавния инакомислещ елит.
Голяма част от избирателите не биха могли да предвидят този развой на събитията
непосредствено преди изборите, което е и целта на партии с авторитарни аспирации –
те трябва да примамят по най-сладкия и лесен начин гражданите. Авторът дава пример
с изборите в Германия през 1933- та година – германските гласоподаватели не са могли
да знаят, че това ще са последните демократични избори в родината им за повече от
десетилетие. Национал-социалистическата партия е избрана при редовни избори с
обещания за връщане към старата слава и просперитет на Германия, за издигане на
немския етнос в култ.

Очевидно е, че хората в редиците на подобни партии са два вида: отчаяно жадни

за власт или фанатично предани на някаква крайна и често пъти антисистемна идея.
Веднага изниква въпросът как обикновените граждани могат да се противопоставят по
законен начин на такива хора, окрилени до лудост от вярата в своите лидери и техните
проповеди. За тази цел Снайдер цитира Уендъл Филипс, който заявява, че „Вечната
бдителност е цената на свободата“. Той изрича тези думи в контекста на своя XIX век,
в който той се бори за правата на всички хора в т.нар. „аболюционистко движение“, но
те намират своята актуалност както през XX век, така и през настоящия XXI. В
действителност и Тимъти Снайдер е на мнение, че будността, надеждната
информираност и критическото мислене са ключът авторитарните партии да бъдат
разпознавани навреме и изключвани от политическия живот на страната. Тези високи
граждански критерии трудно биха могли да се постигнат от всички гласоподаватели,
дори е невъзможно, но това не трябва да служи като извинение на образователните
институции, които имат отговорността за създаване на гражданско общество. Винаги
трябва да се преследват по-високи цели, като например създаването на повече
платформи за изразяване на свободно критическо мислене и даване на мнения от
експерти, достъпни до повече хора; формирането на будно и интересуващо се
самосъзнание у хора извън големите населени места и други. Авторът прибавя и
продължение на цитата на Филипс, което гласи, че свободата и демокрацията трябва да
се използват от хората, иначе закърняват и накрая ще изчезнат. Както всяко друго
право, така и правото на демократично управление, трябва да се прилага от гражданите
с всички позволени от закона средства, като например изразяване на несъгласие с
властта, провеждане на обществени дебати, демонстрации, протести (най-силното
демократично оръжие) или дори провеждането на нови избори, следвайки законовите
процедури.

Авторът представя още един проблем пред демокрацията, свързан с

концентрирането на властта в ръцете на малко хора – както той го нарича: „проблемът с
олигархията“. Той прави идейно сравнение между ситуацията в античния свят, където
през повечето време властта е в ръцете на малко хора, групирани по различен принцип
– военна мощ или богатство. Съвременният паралел, който е направен в книгата, се
състои в това, че по думите на автора позволяването на много скъпи предизборни
кампании и невероятното количество пари, което се инвестира в тях под претекст, че по
този начин се защитава свободата на словото, всъщност има абсолютно
противоположния ефект. По този начин единствено богатите политици и партии могат
да си позволят да платят достатъчно, за да може тяхното послание да бъде чуто от
максимален брой хора, докато други по-малки партии или кандидати с по-малко пари,
но в никакъв случай задължително по-лоши идеи, не би могъл да си позволи неговото
послание да получи такава гласност, което се превръща в механизъм за упражняване на
контрол върху свободата на участие в управлението, а оттам и отчасти върху свободата
на словото.

Вторият най-често използван лост на авторитарната власт при нейното

издигане, но и при задържането на властта, е използването на различни паравоенни
формирования, които могат да са под формата на платена охрана, платени хулигани,
които да защитават интересите на партията и да тормозят по всякакъв начин нейните
противници, платени „спонтанни граждански инициативи“, силови организации, които
могат дори да прераснат до нивата на частна армия. По правило всички военни
формирования на територията на страната са под командването на управлението и
президента – така е записано и в нашата конституция 1. Ако някоя институция
притежава частна силова група или паравоенни, то това е в нарушение на Закона. В
историята на европейския XX век често се срещат такива формирования, които именно
са спомогнали за възкачването или задържането в управлението на дадена политическа
сила. В книгата като примери са посочени силовитедесни групировки “Желязната
гвардия“ в Румъния и „Кръстосаните стрели“ в Унгария, които са използвани, за да
всяват страх в противниците на действащите правителства. Те неминуемо повлияват на
демократичния процес, пречейки на правото на избор на гражданите и един вид
превръщайки ги в заложници в собствената им държава. Никоя системна партия в
демократична страна не би имала нито нуждата, нито дързостта да използва подобен
инструментариум, за да подсигури политическото си оцеляване. В българската история
също имаме примери за такива части политически банди и групировки – това е
„Оранжевата гвардия на правителството на БЗНС с министър- председател Александър
Стамболийски от 1919 до 9 юни 1923 година. Като теоретична рамка на дейностите на
тези силови групи авторът посочва на първо място „разграждането на стария режим“ –
изразява се в налагането на влияние на бъдещата управляваща партия, саботиране на
старите управляващи и тяхната система чрез тормоз и вандалски прояви, като това
служи за сплашване. Втората е „трансформацията“ на политическия ред – строгият
контрол и своеволията на тези групи стават рутина, те поддържат атмосфера на страх и
безсилие у избирателите, държат елита и опозиция в политическа изолация чрез
пречупване на всяка инициатива, като всички тези незаконни действия се узаконяват от
управляващия авторитарен режим – именно това го прави авторитарен.

Разглеждайки достъпните обяснения и примери на Тимъти Снайдер в неговата

книга „За тиранията“, човек може да открие много примери от политическия живот от
миналия век и сам да прецени дали би искал те да се повторят и в настоящия.
Предназначена за американска публика, книгата дава морални оценки на авторитарните
режими в Европа и посочва стъпките, които да следваме, за да избегнем повтарянето на
същите процеси отново, тъй като политическата и социалната конюнктури са много
сходни, а уроците, които можем да си вземем, са пред очите, но малко хора знаят къде
точно да погледнат, за да ги видят.

Димитър Каранешев F100089

1
Чл. 100. (1) от Конституцията на Република България: Президентът е върховен главнокомандващ на
Въоръжените сили на Република България.