Върхът на копието от Ковел

Върхът на копието от Ковел е археологическа находка, която провокира

множество дискусии и спорове в академичните среди вече над един век. Причината за
това е надписът върху едната страна на листовидното острие и различните начини, по
които той се разбира и разчита от учените. Самият артефакт е намерен случайно при
селскостопански дейности през 1858 година край северозападното украинско село
Сошичне (неговото полско име е Suszyczno) като той е единична находка. По-голям
град наблизо е град Ковел, който е използван като топоним за откритата находка,
заради по-лесното си име. Предадено е на земевладелеца Ян Шъшковски, който от своя
страна го подарява на своя роднина Александър Шумовски (Szumowski). Той разбира
важността на откритото и търси начини да разгласи откритието, като дори организира
разкопки около мястото през следващата година, благодарение на които се открива
главата на чук, но за това не се знае много. Отново през 1859 г. той заминава за Киев, а
през 1862 г. и за Варшава и Краков, за да го даде за анализ на мести специалисти, за
които той се надява, че ще успеят да разчетат осемте рунически букви върху острието
и, че ще му помогнат за популяризирането на находката. Единствената подкрепа, която
получава е само една малка статия във вестник, написана от г-н Крашевски, който е
консултирал Шумовски. Може да се предположи, че тази незаинтересованост на
археологическата общност е била провокирана от скорошния скандал около
Микожинските камъни1, които се оказали фалшификат и учените не искали отново да
се вдига шум около рунически епиграфски паметник, провокирани от общественото
мнение. Конюнктурата се променила едва когато през 1865 година бил открит върхът
на копието от Dahmsdorf – Mü ncheberg в Бранденбург, който имал стилистични
прилики с този от Ковел. Шумовски се свързва с датския рунолог Вимер (Wimmer),
който установява, че надписът би следвало да се чете от дясно на ляво. Той твърди, че
там е написано името на собственика или на самото острие - ARI[D]S. Проблемът бил,
че Вимер не бил включил първите три букви, но се изненадал, защото никога не бил
виждал D изписано по този начин до този момент. Най-накрая през 1876 година излиза
първата публикация за предмета в научното списание „Археологически новости“
(„Wiadomości Archeologiczne“), издание №3. Следва и втора публикация в немското
1
Mikorzyn stones – два малки загладени камъка с врязани изображение на човек и рунически надпис,
открити през 50-те години на XIX на територията на съвременна Полша. При разгорещилата се полемика,
се установява, че това са фалшификати, изработени преди около 150 години с цел да се придаде
историчност на езическото славянско минало. Днес са изложени в музея в Краков.
списание „Материали за човешката праистория в Източна Европа“ („Materialien zur
Vorgeschichte des Menschen in ostlichen Europa“) под резакцията на Albin Cohn и
Christian Mehlis. Направена е и трета публикация в полското списание „Физиографски
дневник“ („Pamiętnik Fizjograficzny“) издание 6, част 4 от 1886 година. Изложено е в
музея във Варшава през 1884 г. и следите му се губят след нацистката окупация на
града– настоящето му местоположение е неизвестно.

Острието е дълго 15,5 сантиметра и широко 3 сантиметра и традиционно се

датира около средата на трети век след Христа. По повърхността му има няколко
символи, изработени чрез инкрустиране на предварително обработена сребърна тел.
Ясно си личат два вида овални фигури. От едната страна са изработени три единични
кръга с една точка в тях, а от другата страна има един двоен кръг с точка и два
единични. Някои хора виждат това като метафора на Слънцето и Луната, но за това
няма толкова сериозни доказателства. От тази страна се забелязват и две фигури,
напомнящи на свастики. Върху двете части присъства и още един символ, оприличаван
на две слепни цифри „2“, които споделят обща основа. Най-сериозната
хипотеза за значението на произхода на този символ принадлежи на
полския изследовател Тадеуш Сулимирски (Tadeusz Sulimirski). Според
него това е сарматска тамга, изображение, наподобяващо функциите на
личен или родов герб, изобразяван по личните предмети на индивидите.
Той показва и няколко примера на близки по дизайн тамги, като най-
близки се посочват тези върху копието от Задовице.
 Първата предложена транслитерация на надписа е направена от Henning2 -
неговото предложение е TILARIDS, но още тук той забелязва основния проблем при
работата с надписа – това е изписването на самите букви 3. На първо място този начин
на изписване на Т (първата буква от дясно) е необичаен за руническото писмо от
периода на „стария футарк“ (2-8 век) – тази хоризонтална линия би трябвало да
представлява две хоризонтални по-къси линии, които се спускат от върха на
вертикалната. Въпреки очевидната странност, всички са единодушни, че това е форма
на стилизирано Т. Истинският проблем е изписването на предполагаемото D
(предпоследната буква от дясно на ляво). Нейният обичаен вариант изглежда така: „⋈“.
Изследователите, които смятат, че това е D изказват хипотези, че тази правоъгълна
форма от надписа е просто някакъв вид вариация или симплификация на руната, но
която не се среща другаде и още Henning предполага, че тази вариация може да се е
появила под латинско влияние. Петата буква единодушно се възприема за R, макар
навсякъде да се отбелязва, че това изписване се различава от стандарта по липсата на
по-отчетлива чупка в дясната хоризонтална линия.

Най-цитираният опит за превод на надписа е на Krause и Jankuhn4 е „Hinreiter,

Zielreiter“ /„to-rider“/„goal-pursuer“ като те разбиват думата на две съставни части.
Първата те определят като предлога *tila, който всъщност не е регистриран в
библейския готски, но е реконструиран на базата на сравнението със староисландския
предлог til със значение „към“ и старовисоконемското съществително zil – „цел“. В
готския е засвидетелствано съществително от този корен – til със значение
„възможност, причина“, както и прилагателното gatils – „подходящ“. Втората съставна
част е изведена от незаписания в готски глагол *reidan – „яздя“. Хипотезата на Krause и
Jankuhn за това как това готско оръжие е попаднало на това място е, че готски войн го е
изпуснал по пътя между Боспор и дома си, някъде около балтийското крайбрежие.

Съществуват и слабо застъпени хипотези, че в готските ръкописи понякога е

възможно гласната „e“ да бъде заменена от „i/ei“5. Това е прийом, характерен за
ръкописната традиция на конкретни остготски писатели, най- вече за автора на Codex
Argenteus, т.е. този модел едва ли може да се приложи върху вероятно вестготски
обект, 300 години по- ранен от Codex Argenteus. Използвайки все пак тази матрица,
2
Die deutschen Runendenkmdler, Table 1 (Strassburg, 1881)
3
Някои учени дори твърдят, че това не са руни.
4
Krause, Wolfgang; Jankuhn Herbert; „Die Runeninschriften im älteren Futhark“, „Abhandlungen der
Akademie der Wissenschaften in Gö ttingen, philologisch-historische Klasse“; 1966, 77-79
5
Пак там., 79
Krause и Jankuhn стигат до незасвидетелствания в готския език глагол *garedan, чийто
корен се среща в староисландския със значение „съветвам, нападам“. Сходна е и
ситуацията с вариацията „-tel“ - не присъстват в готския.

Най-необичайната теория за смисъла и произхода на надписа, а от там и на

самото копие, е дело на естонския лингвист Густав Муст (Gustav Must), която той
излага в своя кратка статия от 1955 година 6. Той подлага на съмнение всичко казано до
този момент от предишни изследователи по адрес на копието от Ковел. На първо място
той смята, че това дори не е германски език. Като аргументи той прилага дълбокото си
съмнение, че предпоследната буква е D, тъй като, както казват и други учени, не е
засвидетелствана такова изписване на руната в наличните епиграфските данни. Освен
това, според граматиката на готския, на мястото на звучната съгласна d, би следвало да
стои беззвучната Þ [th] заради следхождащия звук –s, който го изисква. Останалите му
аргументи са също стилови за епиграфското изписване – неговата теза е, че това
всъщност дори не са руни, а са букви от местните елински азбуки, както и една
предиталийска такава. Той намира еквиваленти на седем от общо осемте букви в
старите местни елински азбуки, като само за една от тях изказва ясно своето мнение от
коя точно азбука е взета. Според него предиталийска по произход е четвъртата буква
(обърнато F) – тя се срещала в тези азбуки от Северна Италия, както и в руническото
писмо. Тук той не предлага теория за предиталийско влияние върху развитието на
руническото писмо, но по-рано в текста прави такава вметка по адрес на
предиталийското и руническото d. В крайна сметка той предлага една корекция в
транслитерацията на Henning – в локалните елински азбуки предпоследната буква
традиционно има звуковата стойност на „о“, от което следва, че надписът трябва да се
прочете като TILARIOS. От тук той официално отхвърля теорията за германския
произход на надписа, приемайки, че той е име, тъй като, ако той беше германски, би
следвало да завършва на –as. Вземайки под предвид хипотезата си за предиталийския
произход на едната буква, Муст заключава, че надписът не е нито на гръцки, нито на
някакъв италийски език, а по-скоро нещо по средата. От тук насетне ученият развива
своята теория за илирийския произход на надписа на базата на сравнителния анализ с
други запазени илирийски лични и географски имена. Установява наличието на
суфикса –arios, присъстващ и в други извести илирийски имена – Батариос, Диндариос,
Самиариос и др. От тук насетне Муст се опира на трудовете на Hans Krahe върху

6
Must, Gustav. “The Inscription on the Spearhead of Kovel.” Language, vol. 31, no. 4, 1955, pp. 493–98.
илирийския език и морфология в частност. От там той цитира хипотезите на Krahe, че
окотчанието –ios7 изразява произход/принадлежност, а суфиксът –ar е характеристика
на личните имена (името Диндариос се смята, че произлиза от името на племето
диндари). Прилагат се примери, че двете морфологични единици присъстват заедно и
по отделно в запазени илирийски лични имена (Блатиос, Лайдиос, Мазарос, Дейварос),
за да се демонстрира тяхната самостоятелна стойност на морфологични единици. Ако
се следва тази логика, името Tilarios може да се изведе от името *Tilaro, което не може
да се каже дали е собствето име или географско наименование. Коренът тук е til, който
е известен от илирийското име на река Tilurius и град Tilurium, намиращ се на нейните
брегове. От тук авторът развива търсенето си към хипотезата, че това е Tilarios e лично
име, произхождащо от географския обект Tilaro. Той прави сравнително-лингвистичен
анализ на някои корени на имена на реки в някои индоевропейските езици (предимно
германски), като посочва, че се наблюдава явлението, че имената на някои реки идват
от корени, които означават „влажен, мокър“. Пример за това е река Волга, чието име се
е развило от руската дума „волога“. Като част от тези индоевропейски корени се
посочва и *tḯ със значение „разтопявам, тека“. Муст го посочва в старонорвежкото име
на реката Þīða. Това кара автора да заключи, че „l“ от илирийската основа til- е някакъв
вид суфикс, присъстващ и в името на друга илирийска река Дри-л-он. Крайното
заключение на Муст е, че Tilarion е илирийско име на притежателя на копието,
производно от името на някакъв географски обект.

Обеснявайки илирийското присъствие в тази част на Европа, Муст се позовава

главно на трудовете на G. Kossinna, който поставя началото на това присъствие още във
времето на Лужиишката култура (1300-500 г. пр. Хр.), по чието време разликите между
прото-келти и илирийци не са толкова лесно уловими лингвистично, но по
археологичен път се виждали илирийските черти. За да се различават от илирийските
групи на Балканите и в южните Апенини, Коссинно нарича тази група „северни
илирийци“. За тях има останали сведения и след германските нашествия – приложеното
доказателство е споменатото в Тацит илирийско племе Оси, населявало германизиран
район (без да се споменава къде всъщност са живеели осите). След като копието е
намерено на територия, която по думите на Муст е обитавана от славяни, е по-вероятно
то да се разглежда като доказателство за някакъв въоръжен конфликт между илирийци

7
Под влияние на латинския език е възможно да се срещна е романизирания вариант –ius.
и славяни някъде в региона, като той е склонен дори да вярва, че датировката на самото
копие е сгрешена и, че то е по-ранно.

Съвременният исландски учен Magnús Snœdal коментира теорията на Муст от

лингвистична гледна точка, като той се противопоставя на разбирането на „F“ като
предиталийско „а“, а я вижда като буква от някои елински азбуки (не конкретизира
коя/и точно), където тя представяла не само буквата дигама, но също и епсилон.
Елиминирайки неелинския елемент, той изказва хипотеза, че надписът е на гръцки език
и трябва да се чете като ΤΙΛΕΡΙΟΣ. Тази форма Snœdal я смята за
непълна/вулгаризирана и предлага, че тя всъщност би трябвало да е τηλεροῖος/τηλερεῖς.
Промяната на „ι“ в „η“ е следствие от развитието на езика в тази епоха, когато вече се
смята, че те имат еднаква звукова стойност. Авторът разбива думата на две части –
първата той разбира като наречието „τῆ λε“ със значение „много далеч“; втората част е
засвидетелствана като личното име „Ῥοῖος“, което вероятно идва от прилагателното
„ῥ εῖος“, чието значение е засвидетелствано като „слаб, безсилен“, чийто корен вероятно
е глаголът „ῥ έω“- „тека“. Snœdal завършва своята статия с признанието, че честният му
отговор е, че не знае какво е написано на копието от Ковел.

Димитър Каранешев F100089

Библиография:

Must, Gustav. “The Inscription on the Spearhead of Kovel.” Language, vol. 31, no. 4, 1955,
pp. 493–98.

Snœdal, Magnús. “The runic inscriptions from Kovel and Pietroassa”, “Saggi in onore di
Piergiuseppe Scardigli”, 2011, pp. 233-243.

https://www.jassa.org/?p=13187

https://en.wikipedia.org/wiki/Runes#Unicode

https://en.wikipedia.org/wiki/Archaic_Greek_alphabets