АНТРОПОЛОЖКОТО ИНТЕРВЮ КАТО ХЕТЕРОТОПИЯ

Целта на антрополозите е да проумеят, разберат и предадат начините на живот

на дадена човешка група в цялата им комплексност и сложност на цялото човечество.
Те са водачи и преводачи между културните езици по света. В техния инструментариум
влизат множество методи на проучване, но като най-ефективен и предпочитан се
утвърдило интервюто с представители на разглежданата култура. По време на него
антропологът се пренася в света на неговия събеседник чрез изразните средства на
разказвача – неговите думи, жестове, мимики и дори танци. Този момент е много
специален за антрополога – той физически не е напускал мястото, където е стоял преди
началото на разговора, но когато той започне, състоянието на антрополога наподобява
това на шаманите, когато тяхната душа излита и отива в света на духовете. Ученият се
опитва да види съществуването в света през чужда сетивност, образност и мисловна
чувственост. Разбира се, методът на включеното наблюдение биха били доста по-
резултатен вариант за постигане на същата цел, но смятам, че за целта на това есе, а
именно разглеждането на антроположката работа през призмата на разбирането за
хетеротопиите, анализирането на този метод би била твърде очевидна задача.

Антроположките интервюта могат да се провеждат на различни места. Често

пъти се случват в дома на интервюирания или на някакво друго важно за общността
място, но е напълно възможно да се проведе и в място, което няма общо с
разглежданата култура, например някое кафене или ресторант. В този случай
хетеротопията е още по- интересна, защото не става въпрос за физическа, а за мисловна
хетеротопия, тъй като физическото място няма отношение към добавения смисъл на
пространството между събеседващите. Именно това е и хетеротопия – физическо или
ментално пространство, на което е придадена допълнително някаква идея и разбирания,
като по този начин то придобива смисъл – тоест всяко място има своето идейно
пространство, конструирано от обществото, от което не можем да избягаме. Ще се
опитам да определя тази ментална хетеротопия според шестте ѝ принципа, според
създателя на тази теория Мишел Фуко.

Първата характеристика е, че общоприетите норми на поведение са отдръпнати

в хетеротопиите, като тук се делят на кризисни и девиационни. Ако приемем, че
разговорите на антрополога и събеседника му за културата на последния във всичките
нейни аспекти и по всякакви начини, кой от кой по-живи и изразителни и се различават
от нормата на всекидневните братвежи в кафенетата, то тогава това мисловно
пространство между двамата би могло да се определи като девиационно, тоест като
място, където е прието излизането извън обществените рамки. Подобни други
пространства са например психиатричните клиники, затворите, домовете за социално
слаби и други.

Следваща характеристика е ясната дефинирана функция, която изпълнява това

пространство в контекста на своето общество и време. С края на Втората световна
война и изоставянето на остарялата колониалистка парадигма за превъзходството на
белите мъже над всички останали, интересът към академичното изучаване на
традиционните общности нараства значително, което дава и отражение в нашия
съвременен толерантен и отворен към другите свят, в който антропологията като наука
е част от висшето образование и придобива все по-голямо значение. В този
времевопространствен контекст съвсем спокойно можем да ситуираме разговора между
учения и представителството на малцинствената културна група.

Третата особеност е съчетаването на няколко природи или места в едно. Най-

честият и прост пример за това е градината- пространство, в което растения от
различни региони съществуват заедно. В примера с интервюто наличието на такива е
очевидно – от една страна имаме природата и битието на интервюиращия (неговия
„културен код“), а от другата имаме това на интервюирания, като най-вероятно те двете
не съвпадат. Ако искаме да вкараме и трета такава „смислена реалност“, бихме могли и
да намесим все пак външната среда на този разговор – кафенето, но това не би било
задължително, ако следваме тезата, че разглежданото от нас пространство на
интервюто е само ментално такова.

Следващата характеристика е свързана с времето. Хетеротопията е по-скоро

откъсната от нашето профанно време, с което сме свикнали да боравим в ежедневието
си – един вид е бягство и почивка от него. Фуко разделя хетеротопиите на два типа по
този признак – такива, които натрупват време (съдържат останки от минали времена
като музеите и библиотеките) или такива, които съществуват временно (тяхното
съществуване извън времето е временно, като за пример тук обикновено се дават
панаирите, които се намират извън града, където цари забавление и няма и помен от
тегобите на делничния живот). Според мен нашият въображаем разговор съдържа
характеристики и от двата вида хетеротопии. Като аргументация за първия може да се
изкаже твърдението, че всъщност този разговор представлява споделяне на знание,
трупало се столетия и носещо в себе си останки от различни епохи – тоест метафорично
бихме могли да го опишем така: интервюираният допуска интервюиращия в своята
родова устна библиотека с музеи, където му показва множество артефакти и
нематериални богатства от минали времена. Вторият вид хетеропии носи усещането за
крайност и в действителност интервютата имат начало и край – в един момент
интервюираният трябва да изведе интервюиращия от библиотеката, за да си починат.

Петата особеност е, че хетеротопиите не са със свободен достъп. За да се

достигнат е нужно извършването на определено действие – от закупуването на билет,
през направата на прост жест, до изпълнението на цял ритуал. За да може един
антрополог да направи някакво интервю с даден човек, то той трябва предварително да
е спечелил доверието му по някакъв начин – дали чрез изпълнението или участването в
някой племенен ритуал, дали чрез доказване на своята лоялност към групата, това не е
от такова знамение. Важното е, че не всеки човек получава привилегиите на
антрополога да има такъв достъп до интимния свят на хората, но дори и учените трябва
да заслужат тази чест.

Последната особеност отново се дели на два типа – на илюзионни или на

компенсаторни хетеротипии. Като чест пример за илюзионна се дава бордеят – това е
място за илюзия на любовта, а да компенсаторна се дават колониите в Новия свят – те
компенсират лошото реално настояще, като дават възможност за създаване на ново
простраство. Тук също смятам, че интервюто съдържа белезите и на двете. То е
илюзорно, поради факта, че интервюираният създава у учения илюзията/представата за
нещата, които му описва – те може да не са съвсем верни или да не могат да бъдат
доказани емпирично, също така и защото има възможност да се намесят и личните
представи и образи на учения, което не бива да му се случва, но е напълно възможно.
Това е и донякъде хетеротопия на компенсацията, защото двамата събеседници заедно
създават ново пространство – тяхното споделено такова, посветено на разискваната от
тях тема. Спорно е към кой от двата вида има повече причини да се причисли
интервюто, но със сигурност има почва и в двата.

Интервюто като хетеротопия наистина е интересно и странно пространство – на

пръв поглед човек смята, че това е прост разказ, разказан от един човек на друг, но
всъщност е нещо много повече – то е излагане и откриване на един различен свят през
словото в едно обособено мисловно пространство, до което малко хора имат достъп. По
тези си отличителни черти можем да го оприличим на четене на книга, но с една важна
особеност – тук можеш да влезеш в диалог със своята отворена книга.

Димитър Каранешев F100089