Възмъжаването

Ритуалите и церемониите на мъжката инициация – тези, които трябва да извадят

мъжа от момчета, да удостоверят окончателната смяна на социалната роля на мъжкото
дете – се срещат в почти всички култури по света. В нашите съвременни градски
култури те са изгубили своето първично значение и, ако въобще са се запазили, то те са
придобили смисъла на обикновен празник без такава фондаментална роля за по-
нататъшния живот на детето. Това не навсякъде е така – ние често забравяме, че на
света все още има човешки общности, които живеят по традиционен за тяхната култура
начин, предаван в техните семейства от незапомнени времена. Тези хора отдават
огромно значение на тези ритуали на прехода от момче към мъж. Те имат една обща
идея, която пречупват и прилагат по своему според своя собствен мироглед. Общата
цел е да се покаже на младежите (ритуалът се извършва обикновено, когато момчетата
са на възраст около 13-15 години), че за да станат пълноправни членове на обществото,
то те трябва да развият няколко жизненоважни качества – чувство за отговорност,
понасянето на последствията от тази отговорност, придобиване на нужни умения за
осигуряването на собствено семейство, себеконтрол. Най-често този преход от единия
към другия социален статус минава през някакъв вид изпитание, което има за цел да
покаже на обществото, че младежът е достатъчно зрял, способен, с достатъчно воля и
умения, като така трябва да се потвърди, че той е достоен да заеме мястото си до
мъжете и до своите предци.

Най-голямата разлика в изпълненията на ритуала сред различните общества

може да се очаква именно във вида на изпитанието или подвига, който трябва да бъде
извършен от момчето в преходната възраст. Тук се наблюдават много от различията,
понеже тази практическа част от ритуала се обуславя от множество различни фактори,
характерни за всяка култура – ценностите на хората, религията, митологията, вида на
обществото от икономическа гледна точка (дали са ловци и събирачи, земеделци,
скотовъдци или са в някакво междинно положение), екологичната среда, в която са
ситуирани. Някои от тях дори всъщност нямат такива конкретни ритуали – такива са
например племето на ненеците в Сибир и номадите, отглеждащи камили в пустинята
Гоби. Момчето Едик, млад ненеци, трябва да бъде признато от баща си за мъж – това
става, когато момчето се научава да отглежда северни елени. Ненеците са скотовъдски
народ със сезонни миграции, развъждащ огромни стада от елени в ледената тундра, за
тях те са начинът на живот и гарант за оцеляването на семействата им. Това е дълъг
процес на научаване на техники и правила за грижата на добитъка. Едик е подложен на
редица малки, но важни тестове, показващи неговата подготвеност за обичайните
предизвикателства в този поминък – улавяне на бягащите елени и опазването на част от
стадото от вълци. Той всъщност получава голямо предизвикателство, с което да се
докаже – да върне група избягали елени сам, но до тази опасна задача се стига в
следствие на това, че той самият ги губи. В пустинята Гоби нещата протичат по
подобен начин, като, разбира се, има две основни разлики. Първата е броят на хората,
които живеят заедно – ненеците живеят в кланове по няколко семейства, за да могат
заедно да отглеждат повече елени, докато в пустинята Гоби номадите живеят на по
малки групи – малко разширено семейство, тъй като там камилите и пустинята трудно
биха могли да изхранят повече хора. Втората разлика се крие в това, че пустинните
номади всъщност имат по сложно разбиране за това какво е да си „мъж“, отличавайки
два вида – просто „мъж“ е този, преминал през поредица от изпитания, показващи
неговите способности да се грижи за стадо камили, но няма собствено стадо, а живее с
родителите си, на които помага; вторият вид е “истински/свободен мъж“, който
притежава собствено стадо и е глава на семейство. Тази диференциация ясно личи в
случая на братята Алтаган и Дзолбо – и двамата са мъже, които живеят със своя дядо, а
Дзолбо дори е женен. Главата на семейството решава, че вече е настъпил момента да
раздели стадото си на две и да даде едната половина на единия брат, а другият да
остане с него. За да вземе това решение, той подлага братята на предизвикателство –
кой ще намери нови поля за паша. Алтаган се справя първи, но по начало е казано, че
духовете ще имат крайната дума в дилемата, затова след като и Дзолбо се връща,
семейството отиват при местния лама в планините, който трябва да предаде волята на
духовете, които избират Дзолбо и неговата съпруга да получат половината стадо и да се
отделят от семейството. Ценностите при двете групи са сходни – като основна се
откроява способността да се грижиш за семейството си, което е равнозначно на това да
умееш да се грижиш за стадото. Има, разбира се, и специфики. Такава е например
фактът, че на Едик се дава възможност да избере дали иска да продължи образованието
си в гимназиална степен и да отсъства от семейството си още няколко години или да
остане при тях. В този смисъл неговият процес на „възмъжаване“ не се разбира като
непременно оставане в общността и изпълняването на мъжките задачи, а по-скоро като
начин момчето да докаже, че вече може сам да понася последствията от своите
действия и така възрастните да могат да му се доверят той сам да реши своето бъдеще.
При Алтаган и Дзолбо този етап изглежда вече е преминат, ако предположим, че на тях
им е предоставен такъв избор – те се придържат към номадския начин на живот.

Подобни ритуали на възмъжаване се наблюдават и при общностите от Централна

Африка, които се препитават със събиране на мед (племето баака) и тези от Океания, за
които ловът е на акули е жизнено важен. При тези хора ритуалът на прехода е свързан
съответно с първото събиране на меда на младите, съответно и самостоятелен лов на
акули в открито море. Баака събират мед от вътрешността на клоните на огромни
дървета на 30-40-50 метра височина без да са завързани. Само мъжете се катерят и
взимат меда – те разбират това като своеобразен сексуален акт – дървото е жена, а по
този начин те стават мъже. В културата на баака любовта и съвместният живот са от
голямо значение за хората – научават се да берат мед именно за да могат да имат и
жена. Всъщност това е доста нов ритуал за тях. Преди е било традиционно момчетата
да убиват слонове, за да се превърнат в мъже, но това е забранено от десетилетия от
правителствата. В Океания младежите първо трябва да спазват ритуали по пречистване
в продължение на няколко дни преди да излязат на лов в морето, а през това време те
сами трябва да издълбаят своята лодка. Тук вече се появява и нова цел на тези ритуали,
която не се проявява при другите групи – това е развиването на чувство за самоконтрол
и смирение. Последното е важно, тъй като местните смятат, че успехът на лова зависи
от това дали човекът е роден с добра магия – той трябва да я уважава и да е смирен
пред нея. Когато младежите излязат в морето, те започват да “викат“ акулите чрез нея,
тоест добрата магията носи добра възможност за улов, но от там нататък всичко е в
човешките ръце. Разбирането на хората е, че уменията се научават с времето и ако
успяваш да извикаш акулите, това е отлично начало. Риболовът на акули е разбиран
като нещо престижно, тъй като не всеки може да стане достатъчно добър в него по
причини, които са извън него самия.

Ритуалът на местните жители на един от островите на държавата Вануату

изглежда странен и дори опасен за външните наблюдатели. Племето строи висока кула
(над 10 метра) единствено от клони и лиани, която има няколко платформи за скачане
от различна височина. Местните мъже и момчета се качват на различна височина (сами
преценяват), другите им помагат да завържат по една лиана на двата си крака в
областта на глезена, след което скачат с главата надолу и се спират на малко
разстояние от земята. Децата се страхуват, но това е цената на тяхното мъжество. Тази
практика има за цел най-вече да доведе до вътрешно смирение младежите, като се
започва с тези, които са в началото на пубертета, но това важи и за всички мъже.
Корените на този свещен скок се крият в митологията на племето. Хората разказват
история за мъж, който се отнасял зле със съпругата си – биел я. Тя избягала от него в
гората, а той а преследвал. След дълго преследване тя стигнала до ръба на пропаст, но
имала малко време преди мъжът да я настигне, затова завързала краката си с две лиани
и ,когато той дошъл, скочила, а мъжът я последвал – той умрял, но тя се спасила.
Племето смята, че те трябва да пресъздават тази история всяка година, за да могат
мъжете и младежите да се научат на разум, но и на смелост. За тях тя е централно
качество на мъжете, подобно на берачите на мед от племето баака. Мъжете от тези две
общности са изправени пред много сериозни заплахи в своето ежедневие – ловът в
тропическата джунгла на острова и свободното катерене по много високи дървета,
пробиването на дупки в тях и изкарването на меда от тях. Не е изненадващо, че те
свързват оцеляването си със смелостта. Естествено, в тундрата, пустинята и океана
също се изисква много смелост, но там като че ли фокусът на ритуала е изместен
повече върху физическата подготвеност на момчетата с цел бъдещото изхранване на
семейството. Друга особеност на практиката на племето е, че всички останали дотук
разгледани ритуали са много тясно свързани с бъдещия практически живот на
младежите – те ги въвеждат в света на задълженията на възрастните мъже, фокусират
се върху жизненоважните физически умения. На Вануату фокусът е другаде – той е
поставен от една страна върху митологията и декларирането на смелост, но отвъд тях е
върху душевното уравновесяване на младите, основано на тълкуването на мита за
скочилия в пропастта мъж – хвърлил се без да мисли.

Смелостта може да се открие и в ритуалите на племето на младежа Коле в

Етиопия. Неговото племе са скотовъдци и развъждат едър рогат добитък – това е
тяхната прехрана и са дълбоко привързани към земята си. Преди той да започне своите
ритуали за възмъжаване, трябва предварително да умее да води на паша добитъка и да
стреля с пушка. Политическата природа на тази е общност е такава, че те бранят
територията си от съседното село – дели ги една река, а пасищата не винаги стигат да
нахранят стадата. Мъжете от това село трябва да са в постоянна готовност за битка.
Тоест пасенето и стрелянето са два наистина основни постулата на живота в този
район, на които дори децата се учат. Ритуалите по инициация започват със специална
обиколка на землището на племето – там възрастните мъже разказват митовете на
момчето, въвеждат го по нов начин в религията, от друга страна искат да го свържат
трайно с родната му земя и да формират чувство на своеобразен патриотизъм в него,
благодарение на който той да взема участие в битките на своя народ. Следват няколко
ритуала, имащи за цел да символизират новото раждане вече като мъж и неговата
фертилност. След това идва ред на подвига, което юношът трябва да извърши, за да
подпечата официално своето преминаване в мъжкия свят – това е прескачането на
биковете. За целта се нареждат няколко бика един до друг с лица в една посока, след
това момчето трябва да е голо, да се засили, да скочи на гърба на първия бик и да
изтича по гърбовете на останалите, като направи това четири пъти. Тези действия също
могат да бъдат причислени към актовете на новото раждане. Те показват най-вече
смелостта на момчето, превърнало се вече в мъж, изразявайки това чрез символите на
скотовъдския начин на живот и доминацията над животните, освен ако те не нямат
някакво друго символно значение за племето.

Димитър Каранешев F100089

Курс GENB026 „Човешката култура“