Professional Documents
Culture Documents
ЯТАГАН И МЕЧ
исторически роман в пет части
трета част
ХАЙДУТ
ISBN 978-954-25-0130-3
Издаването на тази книга се подпомага от www.dadao.org
2
СЪДЪРЖАНИЕ
Анотация .................................................................................................. 4
3
Анотация
"Ятаган и Меч" е исторически роман в пет части. Това е увлекателен разказ за живота
на двама братя, насилствено разделени един от друг. Единият бива избран за еничар, а
другият става защитник на народа – хайдут. В книгата се разказва за това как въпреки
че двамата се намират на едни и същи места, възприемат живота по различен начин и
живеят в различни светове.
5
I Глава
БОЛЯРОВИЯ ХАН
След няколко пъргави скока се оказа на ръба на брега. Реката долу не беше
голяма и пълноводна. Обли камъни се подаваха над водата, която лениво се
процеждаше между тях. Той беше един от първите, които стигнаха до ръба
на брега. Тъй като беше много по-млад, лек и пъргав от останалите мъже, а
и изгаряше от най-голямо желание да докопа беглеца, той пръв скочи във
водата. Ударът във водната повърхност, а след това и в камъните отдолу,
беше много силен. Пръските бяха толкова високи, че го измокриха целия, а
със сигурност изпръскаха и мъжете, стоящи горе и колебаещи се дали да
скочат. Още не се беше съвзел от удара и не беше възвърнал стабилността
си, когато зад себе си чу ударите от скоковете на другите мъже във водата.
Явно неговият пример им беше подействал, защото те го последваха.
Пръските от много по-тежките мъже се вдигаха до небето и падаха върху
главата му като дъжд.
Скоро тичащите след него мъже с усилия се спираха зад него. Той изпита
известно притеснение, защото някой от тях можеше без да иска да го побутне
6
и той да полети надолу – към гибелта си. Инстинктът го накара да отстъпи
крачка назад.
7
мислеха да пресекат пътя на беглеца. Той не вярваше, че беглецът въобще е
оцелял, но все пак това наистина трябваше да се докаже. Докато
продължаваше да тича, откъм гърба си дочу изстрел. Рязко спря. Опита се да
надзърне и да види какво става там долу. За съжаление няколко храста му
пречеха да види водопада. Не смееше да стъпи на самия ръб, защото се
притесняваше да не би почвата по ръба да е подкопана, да се откърти и да се
пребие, падайки долу. Остана загледан надолу. За всеки случай се беше
хванал за жилавия клон на един от храстите, порасъл на ръба. Тогава го видя.
Той тичаше приведен. Беглецът, който преди малко беше преследвал по
петите, наистина беше скочил в бездната на водопада и беше оцелял. Сега
мъжете, застанали на ръба горе, стреляха по него. Чуха се още няколко
изстрела и той видя облачетата, които се появяваха близо до краката на
бягащото момче. Пръстите му започнаха да се хлъзгат по клона и той повече
не можеше да остане така. Миг преди да се изтегли обратно видя как
тичащото момче тежко се подхлъзна и се строполи на земята. Беше сигурен,
че е паднал от подхлъзване или препъване, а не от куршум, защото много
добре беше видял всичко. Издърпа се към "по-здраво" място и бързо пое
надолу по посока на потока. Тичаше по-бързо от останалите. Сега отново
имаше смисъл да тича, защото беше видял, че момчето е още живо. Трябваше
да изпревари останалите, за да се опита да го спаси. Мина доста време преди
да намери пътечка, която стръмно се спускаше надолу. Единственото място,
към което можеше да води пътечката, беше реката долу. Влачейки се по
задник, се спусна надолу. Коритото на реката беше доста широко и открито.
От двете страни се извисяваха бреговете – високи и отвесни. Той беше
сигурен, че това е най-близкото до водопада място, по което можеше да се
спусне към коритото на реката. От спускането дланите на ръцете му бяха
ожулени, а треви и тръни бяха нажулили краката му там, където потурите му
се бяха вдигнали нагоре и бяха открили кожата му. Той беше сигурен, че има
преднина пред беглеца. Това означаваше, че със сигурност удареният при
падането по облите камъни, ако вече не беше застрелян, тича срещу него и
между тях двамата няма никого. За негово съжаление мъжете, които го
следваха, също се спуснаха, тътрузейки се по пътеката и пльоснаха във
водата. Всички те бяха турци от едно близко село – Касъмово (днес
Моминско). Те участваха в хайката почти случайно, за разлика от останалите
участници в потерята, които имаха истински мерак да убият или да заловят
беглеца. Това бяха българи и живееха в най-близкото село до Боляровия хан
– Катърли (днес Боянци). Той не беше от Катърли, а от Боляровия хан и не
искаше потерята да залови беглеца, а по-скоро искаше да му помогне да
избяга. Турците не знаеха всичко това и веднага го избраха за временен
водач.
8
– Води ни! Води ни! – казваха те и така, без да иска, той се оказа водач на
една част от хайката, тази, която се опитваше да пресрещне беглеца. Като
командир, нареди турците един до друг, за да не пропуснат човек между себе
си. Накара ги да приберат пушките и пищовите и да извадят ятаганите си.
Някои от тях се съпротивляваха.
9
да го нарани. Той се загледа, но нищо не виждаше. Нямаше съмнение, че
беглецът се беше шмугнал в дупката. Подаде глава и надзърна вътре, но
нищо не видя. Дори не можеше да разбере дали дупката е плитка, или
дълбока, дали е отвор на голяма пещера, или е тесен тунел. Дръпна се назад.
Накара турците да запалят огън, а той направи факла и отиде да освети
отвора на пещерата. Опита се да види нещо, но не успя. В този момент към
неговите хора се присъедини и останалата част от преследвачите. Един от
водачите го видя, докато гледаше към отвора и се приближи към него. Той
беше българин.
10
си зрение. Стените бяха гладки и излъскани. Явно от тук беше текла вода и
беше шлифовала всичко. От много години беше учен да вижда и да се справя
много добре в тъмното – тъй като през деня всички от семейството му
работеха на къра или се занимаваха с работа по хана, единственото време, в
което можеше да се бори и да поддържа пехливанските традиции на рода си,
беше през вечерта, а понякога и до късна нощ. Така, когато трябваше да се
бори, това ставаше в пълен мрак и при тези занимания се разчиташе на волята
на небето, ако има луна и звезди. Не беше лесна работа да се бориш, когато
около теб е пълен мрак, и така той се беше научил да вижда в тъмното като
котка. Сега, когато се напъха в дупката, разчиташе на това си умение. Но
мракът беше толкова плътен, че абсолютно нищо не виждаше, въпреки че
държеше очите си широко отворени. Пълзеше бавно и опипом. Търсеше
някакъв страничен коридор или поне разширение. Знаеше, че е прекрасна
мишена, но нищо не можеше да направи. колкото по-навътре навлизаше,
притеснението му намаляваше. Той вече беше почти сигурен, че
преследвачите няма да успеят да заловят и наранят беглеца, но пък сега се
притесняваше да не стане жертва на грешка. Преследваният, за един ден
само, беше преживял ужасни неща и сигурно първо щеше да го убие и после
да види кой е. В този мрак със сигурност нямаше да го познае. Най-накрая
стигна до ръба. Отначало с лицето си усети някаква промяна, нещо като
полъх, като че ли долови пространството пред него с някакво свое ново
сетиво. После с пръстите си напипа ръба на зеещата пред него пропаст. През
цялото време беше опипвал стените на каменния улей, в който пълзеше, но
никъде не беше открил страничен коридор, дупка или дори разширение, в
което евентуално би могло да се скрие момчето. Човекът, мушнал се преди
него в дупката, би могъл да бъде единствено в пропастта. Остана още малко
до ръба. Имаше някаква надежда, че той може да се е скрил и да виси над
пропастта. Ако беше така той нямаше да може дълго да издържи. Опипа ръба
на пропастта, като протягаше ръка докъдето можеше да стигне. Разчиташе,
че беглецът можеше да се е заловил за някакъв зъбер и да виси над пропастта.
Нищо обаче не откри. Нямаше и следа от него. Там долу, в бездната, се
чуваше шум от вода. Най-накрая се убеди, че беглецът вече не е тук. "Дано
се е спасил!" – с тази мисъл и надежда той запълзя назад.
11
– Няма го. Със сигурност вече не е жив! – той каза това, но не искаше
думите му да са истина. Искрено желаеше момчето някак си да се е спасило,
макар че сам малко вярваше.
Баба му явно позна гласа му, защото чу как тя вдигна голямото дървено
резе, което залостваше портите на хана.
Големият хан се намираше пред него. Той беше едно голямо помещение с
миндери по края. Имаше много маси и столове, а в дъното – голям дървен
тезгях. След като хората се нахранеха и пийнеха на масите, те лягаха направо
на миндерите покрай стената и спяха. Под миндерите имаше място и ако
стоката им беше по-малка, можеха да я държат там. Така сигурността им
беше най-голяма. Семейството на Яне не спеше в хана. Отстрани беше
построена къща от две кирпичени стаички. Едната беше по-тясна и пред нея
имаше нещо като малък чардак. Покривът беше със стари турски цигли и
продължаваше и над малкия чардак. За да се подпира покривът, отпред на
чардака беше поставена дебела, дървена колона. Дървото беше черно –
времето го беше полирало и оцветило така. Любимото нещо на децата беше
да се хващат за тази колона и да се въртят. Когато беше по-малък, той
обичаше да опира нослето си в колоната и така чувстваше мириса на смола
и далечни магически места. Дървото беше от ливански кедър, донесено от
страни, където въздухът мирише на тамян, смирна, тежки парфюми, пустиня,
море и на момичета, танцуващи в ефирни копринени воали. Когато той
вдишваше миризмата на дървото, си представяше това и си спомняше
приказките на дядо му за далечни земи, юнаци и магии.
13
Сега обаче той нямаше време да мисли за всичко това. Зави надясно към
къщичката, в която живееше семейството му. Те явно бяха надзъртали през
прозорците и го бяха видели, защото когато тръгна натам в прозорчетата и
зад пердетата вече се виждаха светлини. Баба му креташе пред него със
светилник в ръка. Отначало мина покрай чимшира, а после, когато мина
покрай колоната, той я потупа и с радост усети мекото топло дърво, което
като човек го очакваше и радостно го посрещаше. После влезе в лявата
стаичка, където спяха майка му, баща му, той и брат му. Дядо му и баба му
спяха в съседната стаята.
– Сядай, сядай, сине! – каза баща му и побутна към него едно от ниските
столчета.
– Значи не сте открили тялото му? – продължи баща му. – Тогава защо
мислиш, че е мъртъв?
15
– Мисля, че тялото на бате никога няма да се намери!
При тези думи майка му силно изхлипа и се хвана за сърцето. Явно чак сега
тя осъзна мисълта, че след като преди години беше загубила най-големия си
син е загубила и средния.
– Къде беше?
При тези думи майка му се сви и от нея остана само една сянка. Като че ли
някой я беше ударил. Баба му се втурна да я подкрепи, а след това двете
излязоха навън. Дядо му и баща му слушаха с каменни изражения на лицата.
16
– Знаеш, че турците не обичат да замръкват по чужди места и къщя – поясни
дядо му, обръщайки се към баща му.
Още по тъмно мъжете бяха при Дяволското падало [2]. Скриха животните и
започнаха да дебнат мъжете от потерята, които бяха налягали близо до
огньове, запалени по коритото на реката. Следите от обилна вечеря бяха
нахвърляни навсякъде около огньовете.
17
мъжете вече бяха добре завързани, а устите им – запушени. След това
момчето придружи баща си, а после и дядо си, до дупката. И двамата искаха
да огледат тесния тунел и да проверят думите на Яне. Беше почти обед,
когато Болярови отвързаха стражите и си тръгнаха. Връщането беше
мъчително. Никой не смееше да заговори. Като че ли чак сега те осъзнаваха
какво се беше случило когато се прибраха в хана, и тримата бяха гладни и
уморени. По намръщените им лица жените разбраха, че не бива да питат
когато се наядоха, жените вдигнаха храната и трохите, но оставиха
паралията. Дядо му прикани всички да се съберат около нея.
Бог поиска нашия син и не ще го видим вече, и няма никога да има гроб. И
за да не умре като караконджул и душата му да не се скита, ще построим
черква, която да подслони душата му.
Дядо му се замисли:
Освен ежедневната кърска работа Яне помагаше и в хана. Един ден той
отново беше изпратен от баба си да налее вода от Долната чешма. Докато
наливаше вода в стомната, гледаше дюлгерите. Строежът на черквата
напредваше. Силните, корави мъже, с белите си ризи привличаха погледа му.
Той гледаше мускулите, които изпъкваха под ризите им, докато мъжете
носеха големите камъни за строежа.
– Какво ме гледаш, бе? – каза мъжът. – Я отиди ми донеси един бял пешкир!
24
Майсторът помогна на момчето да се изправи. Мъжете гледаха Яне е
възхищение. Той беше победил, макар че за малко щеше да заплати с живота
си. Това предизвика тяхното признание и уважение.
25
– Не е ли още малък за толкоз тежка работа? Дюлгерската работа е тежка, а
Яне е още малък и слабичък!
27
Боляровия хан, така че едва ли можеха да говорят на чак толкова различен
диалект. Но когато чу как дюлгерите разтоварят помежду си разбра, че това
е език от който не разбира нищо. Отначало мъжете непрекъснато говореха
така и той чувстваше, че говорят за него и го обсъждат. Всеки път, когато
някой мъж кажеше нещо, като го гледаше, всички прихваха в смях. Това
започваше все повече да го дразни. Един ден Яне каза на майстор Манол, че
иска да го научат на този език, за да може да разбира всичко, което мъжете
си говорят. Уста Манол обаче отказа, защото този език бил таен и никой
нямал право да учи на него хора, които не са от планинското село.
Така на другия ден баща му се метна върху гърба на един кон, а Яне върху
гърба на Марко и бавно тръгнаха към Станимака. Макар че за никъде не
бързаха, след сахат време двойката навлезе в града. Станимака или
"Българският Йерусалим" беше голям град, разположен в устието на река
Чая. Тук реката слизаше от Родопа планина и се разливаше в равнината на
Тракия. Реката – от бърза, пенлива и планинска, се забавяше, успокояваше и
се превръщаше в спокойна равнинна ленива река, преди да се влее в много
по-голямата си сестра Марица. Селяните и хората от Боляровия хан наричаха
града Станимъка, защото имаше легенда, че някога един български цар,
който бранил крепостта, чиито руини още се извисяваха над града. Когато
му се наложило да отстъпи калето, се обърнал към майка си, която лежала
болна в краката му с думите: "Стани, мъко, да ходиме!" или "Стани, майко,
да ходиме!" Така според хората от там идваше името Станимъка и те го
произнасяха с "ъ"вместо с "а". Станимака беше израснал точно там, където
това се било случило. Градът беше подслонен на завет, в ждрелото на река
28
Чая. Тук зимата никога не беше сурова, тя беше мека и с малко сняг, защото
реката носеше от юг топлия беломорски ветрец. Затова тук смокините
оцеляваха и можеха да дадат плод, който всички познаваха. Гроздето също
растеше много добре. От него станимаклии правеха прочутото си вино
мавруд. То беше гъсто, силно и ароматно, събирайки в себе си сока на
станимашката земя, слънцето на Тракия и твърдостта на Родопа планина.
Двамата мъже продължиха по чаршията. На едно място, вече към своя край,
тя продължаваше през един от поредните мостове над реката. Така скоро
мъжете стигнаха в подножието на една голяма скала. Под нея, в самия край
на града, се бяха скупчили множество малки къщурки със схлупени покриви
и общи дворчета, от преплетени тръни. Това беше тази част от града, която
се намираше най-навътре в планината. Тя беше покрай пътя за Бачкьой,
Пашмакли и Ахъчелеби (днес Бачково, Смолян и Девин) и по река Чая. Сега
баща му се движеше по тясната камениста уличка и спря едва когато стигна
до последната къща. Той слезе от коня и отново подаде поводите му в ръцете
на момчето.
31
След като каза всичко това, баща му извади от своя силяхлък един нож и го
затъкна в пояса на момчето. Гърдите на Яне се издуха и той, в собствените
си очи, изведнъж стана голям и значим. В последно време той беше щастлив,
защото все по-често баща му и дядо му се отнасяха към него все едно, че вече
е голям мъж. Сега жестът на баща му също потвърждаваше това. Но нещата
на спряха до тук. След ножа баща му извади от силяха си и един табанджия
пищов, и го затъкна в пояса на Яне, но така, че късата част на елека да го
скрива. Момчето стоеше безмълвно, но беше приятно изненадано. След това
баща му пое нагоре по склона и съвсем скоро, само тук-там силуетът му се
мяркаше сред зелените клончета на букаците. Гордостта така беше
изпълнила гърдите на момчето и то беше толкова впечатлено и гордо, че не
можеше да седне, а обикаляше като мечка в клетка. Докосваше
инкрустираната топка на дръжката на пищова и сърцето му подскачаше от
вълнение. Ходеше и се молеше някой пътник да се отклони от пътя и да го
види, така запасан с пищов и нож. Веднага всички щяха да разберат колко
важен и голям е станал. А може би някой щеше да се опита да открадне коня
и магарето или да иска да премерят сили. Като се сети за това Яне бръкна и
бързо извади пищова. Беше виждал как по-старите мъже стрелят. Тежкото
оръжие "легна" в ръката му. Тази тежест го успокояваше и преливаше
някаква странна сила в тялото му. Усещането да държи оръжие в ръка много
му хареса. След малко засрамен прибра пищова. Не искаше някой да го види
как си играе, като малко дете, с оръжието. Прибра пищова и вече много по-
спокойно зачака връщането на баща си. Той хем искаше баща му да се върне
и да се прибират към Боляровия хан, хем му беше драго и мечтаеше за още
миг, прекаран с втъкнати пищов и кама в пояса си.
Мина доста време. Той гледаше внимателно натам, накъдето беше изчезнал
баща му. Най-накрая баща му се появи. Отначало се мяркаше елекът му и чак
след това се появи той, в целия си ръст. Бавно и величествено се спускаше от
склона. Веднага след като го забеляза Яне стана и започна да стяга животните
за езда. Досега те бяха пуснати да пасат свободно. Тревата тук, в клисурата,
беше сочна и зелена и животните с удоволствие започнаха да пасат. В
равнината вече не беше останала зелена трева и в последно време животните
пасяха прегоряла трева или сено. Сега пасяха от тревата, примесена с билки.
Тук горе в планината беше най-силното и хубаво сено за животните.
Докато баща му слезе по склона, Яне вече беше оседлал животните и беше
готов за потегляне. Баща му носеше някакви кожени дисаги, подобни на
чанти.
32
Двамата мъже се прибраха в Боляровия хан късно посред нощ. Баща му не
му взе веднага ножа и пистолета, а му ги остави чак докато двамата не
влязоха в хана. Майка му видя втъкнатото оръжие в пояса на момчето и
хвърли към баща му унищожителен поглед.
С времето Яне все повече свикваше с тежкия зидарски труд. Той все така
продължаваше да работи с групата на Манол, но вечер, когато се прибираше,
вече не падаше в леглото като подкосен, а отново поднови заниманията си с
пехливанлък. Отзад зад хана, на хармана, започнаха отново да се събират с
баща му и дядо му. Харманът беше широко отъпкано място, върху което се
вършееше житото. Снопите жито или ръж се нахвърляха на земята, отгоре
им се влачеше широка, дебела дъска, в която бяха набити червени кремъчни
камъни, същите тези, които се удряха в чакмака и се получаваше искра.
После някакво животно – кон, магаре, вол или катър, теглеше това дърво,
което се наричаше диканя. Животното или се въртеше в кръг, или беше
управлявано от някой човек, стъпил на диканята. Така, когато животното и
диканята започнеха да мачкат и насичат житото, то се отделяше от класа.
При това се вдигаше много прах, който проникваше навсякъде и щипеше по
цялото тяло. След като свършеха работа, харманът оставаше свободен почти
през цялата година. И тъй като той беше равен, трамбован и доста твърд,
върху него момчетата и мъжете от Боляровия род се упражняваха в борба.
33
Понякога хората по цяла година чакаха, за да присъстват на следващия
сблъсък между двама изявени пехливани. Историите за някои от схватките
се разказваха дълго след като борбата беше завършила. Песни се пееха за
най-изявените имена сред борците. Повечето "шампиони" произлизаха от
изявени пехливански родове. В тях децата още от малки се учеха да се борят.
Техниките и хватките се предаваха от поколение на поколение. Разбира се,
понякога в борбите побеждаваха и самоуки борци, надарени с изключителни
умения или качества.
34
каквато и да е промяна. И много по-сложни, и с много повече мурафети бяха
тези техники.
– Какво става? Уста, къде сте тръгнали? – Яне питаше с вълнение в гласа,
след като беше тичал надолу по баира.
35
– Тръгваме си! – усмихна се с широката си усмивка майсторът и показа
всичките си бели зъби. Слънцето блестеше в русата му къдрава коса. Толкова
му беше приятно да работи с цялата група от Бачкьой.
– Не, не съм.
36
– А сигурен ли си, че искаш до тръгнеш с дюлгерите? Тежка е тяхната
работа и далеч от дома.
В този момент от къщата излезе майка му и тъжно зави, точно така, както
когато беше загубила братята му. Тя явно беше чула разговора с дядо му.
Все така, с навити ръкави, изпод които се подаваха силните му ръце, той
идеше към къщата. Майка му се беше проснала на земята и все така виеше.
Яне изпита жал към тази жена, която беше загубила синовете си и сигурно
би се втурнал да ѝ помогне, да я подкрепи и вдигне от земята, ако не знаеше,
че причината за тази мъка беше той самият. Сега обаче той се нуждаеше от
смелост, за да се изправи срещу баща си. Баща му явно осъзна, че от майка
му нищо няма да разбере и се обърна към най-възрастния от мъжете на
Боляровия род.
Яне така и си остана в хана. Той дълго тъгува за уста Манол и за неговата
група от дюлгери. Момчето помнеше селото, от което идваха строителите, и
си представяше какво щеше да бъде, ако го бяха пуснали да замине с тях.
38
– Ще се бориш облечен! – каза дядо му с нетърпящ възражение глас.
Разбира се, децата играеха и на много други игри. Едва по-късно Яне
разбра, че игри, които му се бяха стрували наивни, всъщност имаха много
по-дълбока цел и помагаха за изграждане на качества, които по далечен и
невидим на пръв поглед начин се отразяваха на бойната подготовка.
Когато пристъпи в храма, дядо му вече беше запалил няколко свещи, които
беше поставил в двата масивни свещника, а в ръка държеше друга и с
възхищение оглеждаше изографисаните стенописи, които още не бяха
изсъхнали. Личеше си възхищението и дори благоговението, с което
оглеждаше украсата на светия храм. Черквата беше сбъдната мечта на всички
мъже от рода на Боляровите. Това, така или иначе, трябваше да се случи и
дядо му беше щастлив, че е станало докато той все още е жив. Отляво на
входа имената на него и сина му бяха изписани с големи букви, като ктитори
на храма. Ако не с друго, поне с това щеше да остане в паметта на
наследниците си.
Мина доста време, а старецът все така оглеждаше храма, без да каже нищо.
Отначало Яне очакваше нещо да се случи, но с времето реши, че дядо му го
е взел само като придружител, да не е сам или да му помогне при връщането
и качването по баира.
Тъй като нямаше какво да прави, Яне също взе запалена свещ от свещника
и подобно на дядо си започна да разглежда стенописите. Някои от сцените
му бяха познати. Беше слушал много истории от дядо си и сега се опитваше
да познае коя библейска история е зографисана на стената.
– Яне, ела тук! – каза той, а черквата странно усили гласа му и му придаде
някаква дълбочина. За миг момчето забрави, че стои пред дядо си. Струваше
му се, че чува някакъв поп или това е гласът на самия бог. Застана пред най-
възрастния от Болярови. Дядо му взе свещта и я мушна в свещника, така че
41
да осветява цялата черква. Яне стоеше пред дядо си и като че ли останалият
свят беше престанал да съществува. Най-близкото място с хора беше
Боляровия хан. Черквата беше закътана под баира, така че по никакъв начин
не се чуваше шум или дори намек за човешко присъствие. Дебелите каменни
стени и това, че половината черква беше вкопана в земята, спомагаха за тази
тишина.
42
Думите на дядо му не му харесаха и той не беше съгласен с тях. Толкова
често беше слушал песни за епичната любов между юнак и хубавица. Досега
той винаги беше мислил по този начин за бъдещата си жена. Нямаше
съмнение, че той ще стане юнак и най-силен пехливанин, а жена му ще бъде
най-личната мома. Не беше мислил откъде ще я намери, но винаги така беше
мислил за нея и себе си.
– Цял живот съм живял като воин! Обичах свободата и простора и никой не
ме победи, и не преклоних глава пред никого! Искам да лежа в суха земя, по-
близо до небето и простора! Погребете ме горе на баира и нека това бъде
гробището на Боляровия род! И където и да ходят Боляровите, нека се
връщат тук и бъдат погребани тук, до нашите кости и да ни разказват къде са
били, какво са преживели и че достойно са живели! Чуваш ли, момче?
– Да! Да! Чувам! – явно дядо му беше доловил, че за миг се беше разсеял,
когато старецът се убеди, че момчето се откопчи от собствените си мисли,
продължи:
43
Яне клекна на коляно, както му показа дядо му, и се закле да спазва всичко,
в което дядо му го закле.
– Ако ние с баща ти не успеем, намери отнякъде една стара и скъпа икона
и нека тя да украси храма, за да има къде да поставят ръце заклеващите се
Болярови!
44
– На турски Четиридесетте извора се казва Кърк панар. Чувал ли си за Кърк
панар?
Яне отново вдигна рамене. Той наистина беше чувал това име, но сега не
можеше да се сети откъде. Свещта все така светеше, а двамата – дядо и внук,
стояха в центъра на новопостроената черква на Болярови.
45
обещан от Сюлейман паша. След година, когато групата се връщала от
похода, преминала отново по същите места. За да изразят своето уважение и
преклонение пред подвига на братята Али и Селим, те посетили това място
– Ахиркьой, но вместо погребални камъни, те открили бурни потоци от
бликаща чиста вода, точно там, където били погребани двамата братя. Затова
тази местност била наречена Кърк панар (Четиридесетте извора).
Има спор къде точно се намира Самона. Някои смятат, че Самона е някъде
около Кърк панар. Други предполагат, че става въпрос за Четиридесетте
извора около Станимъка. Аз също не знам, но навсякъде където има Кърк
панар се провеждат пехливански борби. Това са турнири на различно ниво и
на всички тях ходят различни пехливани. Смята се, че най-добрите борци в
Империята са в Източна Тракия, около Странджа и Източните Родопи и
Едирне, а Станимъка е западният център на пехливанството. Това са двата
центъра на пехливанството. Именно тази земя е дала най-добрите пехливани
в света. Разбира се, понякога се ражда добър пехливанин и в други земи, но
46
основните пехливански родове са именно от тук. В Едирне елеите се печелят
от турските пехливани. Там доминират пехливаните от училища в Едирне и
Стамбул, пехливаните на султана, везирите и бейовете, които се събират от
цялата Империя и дори от Анадола. В съперничеството се намесват и
пехливаните еничари, чиито център и основни казарми са именно в Едирне,
и българи от земите около Хасково и Узунджово, Странджа и Източните
Родопи, и Мустафа паша (днес Свиленград). Именно той е наследникът на
Къркпанарските стари борби. Най-известният род пехливани от гази област
се нарича Бимбалови. Та тези Бимбалови са нашите най-големи съперници и
врагове. Смята се, че те произлизат от рода на прочутия Момчил войвода –
цар на Родопите. Бимбалови[13] са голям род. Не се знае точно от кое село
произлизат, но ги има в Пашакьой, Папаскьой[14] и Ичме (от Ичме е Стефан
Караджа). Бимбалови са най-добрите пехливани в Източната част. Ние сме
най-добрите пехливани в Станимашко и Филибелийско. От години водим
борба с Бимбалови, за да се разбере кои са най-добрите българи пехливани.
Ти си следващият ни борец. Скоро ще трябва да отидеш да се бориш на
Къркпанарските борби и да победиш Бимбалови на тяхна територия. Ти
трябва да получиш най-голямото звание за всички пехливани още от времето
на братята Али и Селим – башпехливан на Къркпанарските борби. Но преди
това трябва да участваш и да победиш в борбите, които се провеждат в Кърк
панар до Станимака.
48
баща му го оставяше и той сам, с една тежка брадва, цепете трупчетата, които
сутринта бяха нарязали. Цепенето на дърва беше тежка работа. Тя изискваше
сила и бързина, но и издръжливост, и прецизност. Дядо му постоянно го
учеше как трябва да сече. Трябваше при всеки удар да издиша и да стяга не
само ръцете, а и корема си. Рязането и сеченето на дърва се оказа много по-
трудно, отколкото си беше представял. Мина доста време преди да се научи.
Тогава работата започна да му харесва. Иначе техниките на мазната борба
въобще не го затрудняваха. От българската борба и по-специално от
Боляровия начин, той знаеше всички хвърляния. Отначало не подозираше,
че бързината може да му свърши работа в пехливанската борба. Дядо му и
баща му обаче бяха измислили начин как той да употреби вродената си
бързина. Яне упорито тренираше разкъсване на захват и опит от статичен
захват да направи мощно, експлозивно хвърляне.
49
Яне продължи да удря все по-силно и по-силно, по цяла вечер, но все още
не можеше да повали кон, така че място за успокоение нямаше. Един ден
откри, че може само с натиск на пръстите си да чупи орехи. Така започна да
чупи орехите с пръсти, а това още повече заздрави захвата му.
Една сутрин дядо му натовари една каруца. В нея се качиха и майка му,
баща му и баба му. Дядо му седна на капрата и подкара конете. Яне беше
нещо умислен. По-старите мъже знаеха, че той е притеснен и затова го
закачаха. Всички се смееха и бяха весели, защото беше голям християнски
празник и на събора щеше да има много хора когато излязоха на пътя и
тръгнаха към Станимака имаха чувството, че всички околни села са тръгнали
към събора. Отвсякъде пътуваха хора, натоварени на каручки. От всички
селца и махали, като поточета тръгваха колите и се вливаха в пътя, който
беше като пълноводна река. Хората, които знаеха, че Яне ще участва в
преборванията, го разпитваха и поздравяваха. Така от каруца на каруца се
разнесе вестта за това, че се е появил нов пехливан сред Боляровите.
51
– Хора, събрали сме се тук – започна турчинът, – в местността
Четиридесетте извора, за да проведем тазгодишните борби. Тук са се събрали
най-добрите пехливани на Станимашко, Фелибелийско и чак до Хаскьой.
52
борба нямаше нужда от отделяне на такова внимание при хващането. Така
при сухата борба борците можеха да бъдат по-технични и бързи.
– Хайде, стягай се, стига си слушал хората! Предстои ти борба! – каза дядо
му и му удари един силен шамар зад врата, от което врата и ушите му затляха.
Накрая на борбите бяха останали само двамата с мъжа, който беше победил
миналата година. Това беше един около 25-годишен турчин от село Молдава
(днес Мулдава). Той беше много по-тежък от Яне и много як. Двамата е дядо
му бяха гледали няколко негови борби. Той беше много силен и
прекършваше като съчки своите противници.
Борбата започна зле за Яне. Турчинът, който беше подстриган "на паничка",
успя да го хване за кръста и го вдигна във въздуха. Яне махаше безпомощно
с крака и нищо не можеше да направи. Опитваше се да стъпи, като че ли
53
искаше да почерпи сили от земята. Яне осъзнаваше, че само след миг ще се
озове на земята. Не виждаше как може да се съпротивлява, но все пак се
опитваше да мърда и махаше с ръце и крака като полудял. За миг като че ли
забрави всичко, на което го бяха учили дядо му и баща му. Чувстваше се в
безизходица и знаеше, че трябва бързо да направи нещо.
Той вече беше разбрал, че някои хора черпят сила от самочувствието си,
други се чувстват силни в присъствието на техните роднини, а имаше и
такива, които черпеха сили от виното или от златото. Така момчето
мечтаеше, че ще повдигне противника си и ще го задържи във въздуха, както
Херакъл Антей, но сега той се беше оказал в положението на Антей и това
много го ядоса.
Яне осъзна какво се беше случило чак когато се връщаха е каруцата към
Боляровия хан. Той се опитваше да си припомни какво беше станало и как се
беше борил, но за негово учудване не си спомняше почти нищо от борбите.
Всичко в паметта му беше размазано и объркано. Помнеше само усмивката
на Кая и неговото одобрение. После той му беше казал и нещо, че от него ще
стане голям пехливан, но Яне беше толкова нетърпелив и притеснен, че нищо
не си спомняше.
– Като глухар си – казваше баба му. – И той, така като теб, в периода, когато
си търси женски, се надува и никого не чува. При него става от женски, а при
теб – от борбата. Точно тогава най-лесно го ловят авджиите, защото глухарът
оглушава и може да се приближиш толкова близо, без да те забележи, че да
го удариш с кол. Внимавай и ти да не оглушееш от тази победа и тя да те
погуби! – като казваше това, баба му се смееше.
Една вечер Яне седеше в двора на хана. Беше много уморен, но все още не
искаше да си ляга. Някаква горчива буца беше заседнала в гърлото му и не
го свърташе на едно място. Той мислеше за живота си и за това, което искаше
да му се случи. Не искаше цял живот така да живее. Искаше да прави нещо
по-интересно. Мразеше кърския труд. Той беше станал победител на
борбите, а на къра никой не забелязваше това. Яне виждаше как кърът
изтощава хората и изцежда всичките им сили. Той не искаше да живее така.
Искаше да обикаля из света, да види други светове, да се бори и да
побеждава.
– Какво правиш тук? – попита майка му, докато минаваше покрай него. –
Да не си нещо болен?
– Нещо е умислен – каза дядо му, който в този момент също излизаше от
стаята. – Когато си умислен, нали знаеш какво трябва да правиш?
56
В този момент на портата отново се похлопа.
– Тате, виж някой хлопа на портата! – думите бяха казани от майка му към
дядо му.
Въпреки думите на дядо си, Яне си остана все така седнал и гледаше мъжа,
който влизаше в хана. Това беше едно уродливо джудже, криво и гърбаво, а
на лицето си имаше грозен белег, който разсичаше лицето му по диагонал,
така че разместваше чертите му. Това лице отблъскваше Яне и като го
гледаше, вътрешностите му се свиха, но в същото време не можеше да
откъсне поглед от него. Криво и уродливо, но в него имаше нещо, което
привличаше погледа на момчето. Човекът беше много нисък и крив, той
ходеше като някакъв гном. Как човекът се беше покатерил и яздеше едрия
кон, Яне не можеше да разбере.
– Да! Да! – дядо му поклати глава. Личеше си, че той съчувства на човека,
който беше имал толкова лоша съдба. За дядо му беше ясно, че гърбавият
човек е напълно беззащитен и затова наистина е постъпил най-разумно, като
беше спрял да пренощува в хана. Той му помогна и отведе коня към обора.
Докато минаваше покрай Яне каза:
– Ей, момче, как се нарича този хан? – мъжът се беше обърнал към него.
57
Яне повдигна поглед и сега, когато го видя от толкова близо, се вцепени.
Той гледаше мъжа и не можеше да помръдне. Сега, когато мъжът го гледаше
очи в очи, той се потресе от това колко криво и несиметрично е цялото му
тяло. Това го караше да го гледа без дори да може да премигне с очите си.
– Яне. Това е Яне Боляров – каза с нотка на гордост в гласа дядо му.
– тогава вие кой сте? Как се казва този хан? – продължаваше да пита мъжът.
– Аз съм Коста Боляров, а този хан се нарича Боляровия хан. Тебе как те
викат? – върна му въпроса старият човек.
– Аз съм Велко.
58
– От Козбунар съм. Идвам от Русчук, минах през Филибе и сега пътувам
към Козбунар, но тук замръкнах.
– Ааа, не, не съм богат! Брат ми ме изпрати да занеса едно негово писмо.
– Ще ида да видя какво става! – каза дядо му и отиде към предната част на
хана.
59
– Яне.
60
– Значи можеш да говориш!
– Мота.
Пред хана се чуваше шум. Това изостри вниманието на Яне. Там ставаше
нещо интересно. Явно някакви окъснели гости бяха дошли. любопитството
на Яне се изостри и вниманието му вече беше изцяло насочено към
шумовете, които идеха от другата страна на хана. Това се очертаваше да бъде
една интересна нощ. Той вече почти беше забравил, че само преди минути
беше мислил как да избяга от хана и да отиде някъде другаде. Сега, само за
една вечер, се бяха случили толкова много неща, а явно и още щяха да се
случат.
Мина доста време преди дядо му да се появи. Зад него ходеше някакъв
огромен мъж. Той стоеше като огромна черна сянка зад дядо му, който сега
изглеждаше дребен. Отстрани, в две поставки от ковано желязо, бяха
поставени факли, които осветяваха мястото, върху което щеше да се проведе
занятието. Но мракът вече се беше сгъстил и двете факли не можеха да го
разсеят, така че не можеше да види кой беше огромният като канара мъж,
който се движеше зад дядо му.
– Много поздрави и на теб, Кая ефенди! – каза той и направи ниско темане.
– Не е ли много късно?
61
Цялото тяло на Яне изтръпна и той престана да чувства ръцете и краката
си, нещо в корема му трепереше, а в гърлото му беше заседнала горчива буца.
Нима дядо му щеше да го остави да се бори с човек по-тежък от него и то
повече от четири пъти?
Човекът който говореше беше много красив. Той имаше тънки, черни,
очевидно много добре поддържани мустаци, красиви очи и много чаровна
усмивка. По всичко си личеше, че той е човек, свикнал да бъде център на
всяка компания. Освен чаровната му усмивка, устните му и белите като
маргарит зъби също бяха много впечатляващи. Това явно беше вторият човек
в свитата на башпехливанина.
62
– Кара Мустафа, недей да говориш, че малкият може да те победи! – Кая
каза това високо, за да мотат останалите мъже да чуят думите му. Всички
започнаха да се смеят и да се шегуват с красивия мъж. Той не беше от
тежките и едри пехливани. Тялото му беше силно, но в същото време кръстът
му беше тънък. По всичко си личеше, че освен сила Кара Мустафа притежава
и гъвкавост. Но освен всичко това той имаше и голяма гордост, защото
думите на насядалите пехливани и на Кая съвсем не му харесаха.
– Коста ефенди – каза Кая, – аз вече видях малкото лъвче как се бори на
суха борба, сега искам да го видя на мазна пехливанска борба. Може ли Яне
да се бори на елейна борба? Учен ли е?
В следващия момент дядо му отиде някъде към одаите, където живееха. Яне
знаеше, че ще поръча на жените да затоплят една голяма стомна със зехтин
или както тука му викаха "дървено масло".
– Да, ефенди.
63
– Искам! – все още колебаещо се отговори момчето.
– Какъв борец е като едва стои на краката си? – това беше гласът на Кара
Мустафа.
След като почувства няколко шамара, Яне се свести. Освен Кая над него се
беше надвесил и баща му.
Яне стоеше все още объркан, е отпуснати ръце, а двете жени го съблякоха
и започнаха да измиват тялото му с топла вода и сапун. Отначало водата
беше много гореща и той изпищя.
Докато ставаше всичко това, Яне стоеше като зашеметен. Той все още не
разбираше какво става и пред очите му бяха богатите софри, борбите и
танцуващите ханъми, облечени само с воал.
65
– Приготвяй се, тръгваме!
– Къде ще го водиш, Коста? – попита баба му, точно когато излизаха. Дядо
му само изсумтя. Той беше наметнал раменете и главата на Яне с голям и
дебел ямурлук. Като го криеше в себе си, дядо му го изведе през малката
врата в портата и двамата тихо излязоха на пътя. От хана се чуваха викове и
люти закани на турски.
Яне искаше да говори е дядо си, но старецът беше намръщен. Мина доста
време преди да успее да попита:
– Тук са! Тук са! – нападателите говореха на турски. – Комън силах лари!
(Комън силах лари! – тур. Сложете оръжието! Предайте се!)
Това беше голямо кръстовище. Тук се събираха три пътя. Единият беше
този, по който те бяха дошли. Той минаваше покрай селата Катърли (днес
Боянци), през Боляровия хан, Ходжиново (днес Богданица) и стигаше до
Папазлий (днес Поповица). Другият път идваше почти от същата посока, но
той минаваше през селата Козаново, Арапово (днес Златовръх), Прангите
(днес Патриарх Евтимово) и Козбунар (днес Дълбок Извор) и отново се
включваше в Цариградския път. Третият път водеше към Станимака. Яне
искаше да разбере на кой път беше стъпил.
Само за миг вдигна глава, за да разбере какво става и накъде тича, и видя
чудна картина. От пътя пред него "изплува" конник. Той яздеше огромен кон.
В първия момент Яне помисли, че е човек от неговите преследвачи и
потрепери, защото това означаваше, че след миг смъртта ще го споходи.
Изправи се още повече. Ако това беше пехливанин, той беше загубен. Но
човекът върху гърба на коня, макар и само силует, не приличаше на
пехливан. Той беше нисък, дребен и прегърбен. Беше толкова гърбав, че в
мрака на Яне му беше трудно да определи кое е гърбицата и кое главата на
мъжа. Изведнъж се случи нещо странно. Мъжът идваше от пътя към
Боляровия хан и все пак беше на фона на по-светлото небе. Така Яне видя
странната метаморфоза, която яздещият претърпя. Той като че ли се
разлисти, като младо зелено листо. Както беше гърбав, изведнъж мъжът
започна да се изправя и пораства. Той растеше все повече и повече. Ставаше
по-голям и по-голям, като че ли досега е бил наведен. Мъжът се променяше
и променяше. Той приличаше на пеперуда, на която ѝ порастват криле и от
какавида се трансформира в друго същество. Яне беше слушал приказки за
това как хора се превръщат във върколаци и се вцепени. Нима ставаше
свидетел на нещо подобно! Досега беше смятал, че това са само приказки.
68
Толкова голям беше ужасът, който го обзе, че не можеше да помръдне. Скоро
силуетът се оформи като на съвсем нормален човек, но с огромно тяло. Той
беше голям като Голиат, като някой архангел същи. Мъжът беше по-едър от
пехливаните. Дали не беше самият Кая? Яне се сви. Зад гърба му
пехливаните бяха застинали. Те също бяха видели чудната картина, която се
беше разкрила пред очите му. Всички бяха сигурни, че това беше някакво
митично същество и че присъстват на някакъв свръхестествен, мистичен акт.
Човекът върху гърба на коня, ако въобще беше човек, се втурна към Яне.
Момчето падна на земята и изпусна ханджара. Оръжието се изтърколи и
изчезна в мрака. Не искаше конят на мъжа да го стъпче. Макар и паднал, успя
да види как само с едно движение на лявата си ръка мъжът архангел успя да
свали от седлото един от пехливаните. Не само го свали, но и го изхвърли
назад. Каква сила имаше този мъж! Какво тайно оръжие! След малко, по
същия начин, друг пехливан се оказа на земята. Мъжът не беше Кая, това
беше сигурно. Той се беше появил, за да ги защити. Сега вече Яне имаше
време да помисли за дядо си. Той се огледа. Нощта се беше изпълнила с
викове и стонове на ранени и умиращи. Трябваше да бяга! колкото се може
по-скоро трябваше да напусне това място! Дядо му сигурно беше направил
същото и то отдавна. Яне мислено благодари на спасителя си и побягна.
Тичаше към мрачния силует на Родопа планина. Беше изминал няколко
крачки, когато пред него се изправи силует на конник. Момчето се закова на
място. Отзад се носеха виковете и стоновете на ранените. Той направи крачка
напред. Конникът го беше забелязал и сега се приближаваше към него.
Трябваше да бяга! Силите бяха неравни. Човекът на гърба на коня беше
много по-голям и по-тежък и за него нямаше да е никаква трудност да го
посече. Яне се стъписа. Зад гърба му беше битката и той не искаше да се
връща обратно. Отпред стоеше този конник. Какво да направи? Докато
мислеше, стоеше на място. Отзад дочу конски тропот и една факла освети
конника, който стоеше пред него. Само за миг го мерна, но веднага го позна.
Това беше Кара Мустафа. Яне веднага позна красивия мъж. В ръката си той
държеше изваден блестящ ятаган. Яне стисна празните си юмруци. Колко
много съжаляваше, че беше изпуснал оръжието си. Не че с късия ханджар
можеше да направи нещо срещу конник и то с такова прекрасно оръжие, но
все пак щеше да се чувства по-спокоен. Поне щеше да умре като истински
воин. В главата му се превъртяха всички неща, на които дядо му го беше
учил. И в този момент, когато се почувства уловен, отляво, от мрака, се появи
неговият ангел-хранител. Огромната му фигура се извиси застрашително.
Той замахна е лявата си ръка. Нещо като дъжд се посипа в мрака, някакви
неща го удариха и като искрички опариха лицето му. Какво беше това?
Ятаганът на Кара Мустафа излетя от ръката му и за малко щеше да удари
Яне. Той падна съвсем близо до краката му. Младият момък се наведе и взе
69
красивото оръжие. То беше със скъпа кокалена дръжка и красиви
инкрустации по острието. Яне ги опипа и вълна на удоволствие се разля из
тялото му. Беше загубил ханджара, но сега в ръцете си имаше много по-добро
оръжие. Той държеше ятагана на Кара Мустафа. Със следващото движение
на ръката си загадъчният мъж накара пехливанина да отлети от седлото на
коня. Обезоръжен и унизен, Кара Мустафа лежеше пред момчето. Яне стисна
дръжката на прекрасното оръжие. Приближи се до проснатия на земята и все
още в несвяст Кара Мустафа. Хвана с две ръце дръжката на ятагана и го
вдигна над главата си, с острие надолу. Още миг и щеше да го прободе.
Момчето гледаше треперещия връх на оръжието и го насочи към сърцето на
мъжа. И в този момент го видя. Пред него лежеше силният, красив
пехливанин, излъчващ сила и живот. Макар със затворени очи, той беше все
така обаятелен. Сигурно беше карал не едно женско сърце да се преобръща.
Яне стискаше дръжката все по-силно, а острието продължаваше да трепери.
Момчето знаеше какво трябва да направи. Трябваше да спусне с всичка сила
ятагана и да го насочи към сърцето на лежащия пред него мъж, а след това
да натиска. Да натиска, докато не прониже тялото и не го закове за земята.
Искаше да го направи, но не можеше. Винаги беше мислил как, ако се
наложи, би убил човек. Ето, сега имаше тази възможност, но ръцете му
омекнаха. Кара Мустафа се свести и се размърда. Той отвори очи. Яне го
гледаше изцъклен и с вдигнат над главата си ятаган. Отначало пехливанинът
не разбираше точно какво се случва, но постепенно погледът му се избистри
и на мястото на мъглата се появи ужас. Яне все така стоеше и се опитваше да
намери сили в себе си да забоде острието в гърдите на лежащия под него
мъж.
70
че ще се блъснат в някаква стена или пък храст ще го "обърше" през очите.
Той стоеше примижал и във всеки момент очакваше някакъв сблъсък.
Яздиха доста дълго. Яне много искаше да разбере кой беше неговият
спасител, но нямаше как да се обърне. Постоянно му се струваше, че ако
погледне назад, някакъв клон ще го удари по врата. Така той стоеше и
гледаше напред, притиснат от силните ръце на мъжа. Накъде яздеха? Скоро
му стана ясно, че мъжът не го водеше към Станимака, защото ако беше така,
те отдавна щяха да са в града. Беше ясно, че не се връщат и към Боляровия
хан, защото Яне би познал пътя. Скоро влязоха в някакво село. То не можеше
да бъде Катърли, явно мъжът беше подкарал коня си по пътя, който водеше
към Козбунар. Така че селото, през което минаха, явно беше Козаново. Яне
никога не беше минавал по този път, но много добре си представяше къде се
намират селата. Следващото село трябваше да бъде Арапово, а след това –
Прангите и Козбунар. Скоро излязоха от селото. Яне гледаше наляво, тук
някъде трябваше да има разклонение, което да води до село Избеглий, а от
там и до Боляровия хан. Мъжът обаче мина покрай разклона все едно въобще
не го забелязва. Изведнъж вляво се появи могила. Вече се намираха съвсем
близо до Арапово и тогава се случи нещо странно. Човекът зад него се
отпусна и се свлече на земята. Яне бързо пое поводите на коня и спря
огромното животно. Това беше най-високият и едър кон, който досега беше
виждал. Макар страховит и черен, приличащ на конете описани в
Апокалипсиса, той се подчини на момчето. Яне скочи от гърба му и опипом
откри тялото на падналия на земята мъж. Мракът беше толкова гъст, че не
можеше да види кой е лежащият на земята. Опита се да го изправи, но когато
го хвана под мишниците напипа нещо гъсто и лепкаво. Извади ръцете си и
силната миризма на кръв веднага го "удари" в носа. Нямаше съмнение, това
беше кръв. Мъжът беше яздил ранен толкова дълго време и беше издържал
до тук. Първото нещо, което Яне направи, беше да се опита да измести тялото
на мъжа извън пътя. Може би във всеки момент отзад щеше да се зададе
потеря от преследвачи. Трябваше да бърза! Опита, но не можа да помръдне
тялото на тежкия отпуснат мъж. Той повика коня и завърза поводите му за
краката на мъжа. Така, с помощта на животното, успя да премести човека
извън пътя. Не можеше повече така да влачи тялото на човека, трябваше да
вземе друго решение. В този момент някакви конници профучаха покрай тях.
Положението им беше критично. Яне остави мъжа, загърна го с дрехите му,
закова поводите на коня за земята и побягна надолу към Арапово. Още преди
да стигне до селото видя вдясно някакви светлини. Това може би беше
Араповския манастир. Там можеше да помоли за помощ, без да разбуди
цялото село. Отправи се натам. Стигна до някаква малка рекичка. Сега
нямаше време да търси брод или мост, затова вдигна ятагана високо над
71
главата си и нагази. Рекичката дори не беше река, а бара – по-плитка от
коляно и той я прекоси без никакви проблеми. После се отправи към
високите стени на манастира. Не искаше да хлопа на голямата манастирска
врата, защото това щеше да означава да разбуди целия манастир. Имаше две
възможности – да търси някакъв страничен вход, предназначен за
прислугата, или да събуди хората само от една килия. Той приближи до
манастира и реши да действа по втория начин. Нямаше време да търси друг
вход. Взе в ръка няколко камъчета и насочи вниманието си към един
прозорец от втория кат. Яне вече беше идвал с дядо си до Араповския
манастир и дори познаваше проигумена Пафнутий и един от младите попове,
който се казваше Инокентий. Именно те бяха дошли да осветят черквата и да
водят в нея литургиите. Той знаеше, че монасите живеят на втория кат, а
пазачите пандури и прислужниците са на първия кат. Не искаше да се
забърква с пазачите, а знаеше, че ратаите нямат право и власт да му отворят
вратите. Затова се насочи към втория кат. Внимаваше много, защото под
прозорците на книжниците имаше голям пчелин и гледаше да не събори
някой кошер.
– Да, аз съм.
– Яне, ти ли си бе?
72
– Имам нужда от помощ.
– От какво се нуждаеш?
– Загаси светлината!
73
джамче. То беше дълго и тясно, на нивото на земята. Понякога Яне по цели
дни гледаше краката на монасите и животните. Килията му се намираше в
дясното крило на манастира. Над него спяха пандурите, а над тях –
книжниците. Пафнутий беше проигумен и презвитер на манастира. Той
ръководеше всички книжници. Килията на Яне беше така разположена, че от
прозорчето можеше да вижда само сградите на ратаите и оборите. Няколко
дни той трескаво премисля всичко, което се беше случило в онази нощ. Къде
беше отишъл дядо му? Жив ли беше въобще? Какво беше станало с неговия
ангел-хранител? Къде беше отишъл? Какво беше станало с Кая и Кара
Мустафа?
Яне не отговори, а само наведе глава. Той сам си даде сметка, че старият
монах е прав.
74
– Трябва да мине време преди да те пусна в двора на манастира. А когато
сме сигурни, че тези които те търсят са се отказали, чак тогава ще те пусна
да излезеш от манастира.
– Хваща ме съклета по цял ден да стоя в това мазе. Искам поне вечер да
излизам за малко навън.
Още тази вечер Яне излезе. Тихо отвори вратата на килията, после много
бавно се промъкна през мрачния коридор, най-накрая мина по стълбите и
излезе в двора на манастира. Нощта беше лунна и дворът беше осветен като
ден. Черквата привлече вниманието му. Тя като че ли светеше на лунната
светлина. Второто нещо, което го впечатли, беше очертаващият се тъмен
силует на нещо, което приличаше на крепост. Тази постройка се извисяваше
над белокаменната черква и беше като нейна противоположност. Цялата
беше изградена от черен камък, който страшно и злокобно се чернееше в
двора на манастира. Зловещата постройка накара Яне да настръхне.
Така в следващите два-три дни Яне не излизаше никъде и при всеки шум
тревожно се ослушваше. Той беше решил да не отваря вратата по никакъв
повод. С проигумена си бяха уговорили специален сигнал. Щеше да отвори
вратата само ако чуеше знака, даден му от Пафнутий. Отначало
притеснението му беше толкова голямо, че не чувстваше глад. Стомахът му
се беше свил и дори не му се ядеше. Скоро изяде храната и започна да го
мъчи глад. Не можеше да спи. Сънуваше кошмари. Гладът и стърженето на
корема скоро заглушиха страха. Така на четвъртата нощ той плахо открехна
вратата и надзърна в тъмния коридор. Не можеше да повярва, че турците са
останали в манастира по-дълго от два-три дни. Защо обаче проигуменът не
идваше да го види и да му донесе храна? Може пък нещо лошо да му се беше
случило. През главата на момчето мина дори мисълта, че турците може да са
бастисали стареца. Няма да умре от глад в мрачната килия, защото няма кой
да го предупреди. Показа носа си през арката. В двора всичко беше спокойно.
Не се забелязваше никакво движение. И тогава видя една сянка. Тя се
промъкваше покрай стената на манастира, после като че ли отскочи и
премина покрай стената на това, което приличаше на крепостна кула.
Постройката беше тъмна и Яне го изпусна от погледа си. Ослуша се. Някъде
далеч в другото крило на манастира се чу шум. Някаква врата се отвори със
скърцане и освети малка част от двора, но това беше от другата страна на
манастира, в крилото на монасите иноци. Когато се отвори вратата, из двора
на манастира се чу турска реч. Яне се дръпна като опарен. Изтегли се в мрака
76
на арката, а след това по коридора побърза да се прибере. Явно турците и Кая
още не си бяха тръгнали. Той беше сигурен, че като "гости" в манастира са
башпехливанинът и неговите другари.
Така измина още един ден, като се спотайваше в килията си. Чак тогава
Пафнутий го посети. Яне много се зарадва. Не знаеше дали повече на
стареца, или на яденето, което той донесе. Проигуменът донесе и новината,
че турците са си тръгнали. Така момчето можеше пак свободно да излиза
вечер.
77
но знаеше, че не трябва. Младото момче си наложи контрол да не погледне.
Той все така остана с поглед насочен настрани. След малко сянката на
"храстчето" отново мръдна. Нямаше съмнение, това, което гледаше, не беше
храст. Това беше човек заел нарочно поза, която да наподобява храст.
Продължи да гледа силуета на храста. Скоро подозренията му се потвърдиха,
храстът не само помръдна, а се и премести, приближи се до кулата и отново
зае позиция, която да наподобява храстче. Явно човекът знаеше, че в тъмното
човешкото око е приучено да различава силуети, които по форма
наподобяват човешко или животинско тяло и ги открива много по-лесно в
мрака. Затова след като спря, той се "разпадна" в мрака и зае някаква
безформена поза. Това беше "сянка". Мина доста време преди "сянката" пак
да помръдне и да се прилепи към стената на кулата. Явно човекът, криещ се
зад сянката, също се притесняваше от пандура или от нещо друго. Когато
стигна до стената на кулата, макар тя да беше тъмна, Яне започна много по-
добре да го различава. Стената беше като екран и човекът вече не можеше
така добре да се прикрива. Но най-неочаквано той се "хлъзна" по стената и
се промъкна през ниската врата на кулата. Влезе в помещението, като само
леко открехна вратичката. Когато"сянката" "потъна" в кулата,
любопитството превзе Яне. Нещо интересно се случваше там, а той беше
съвсем наблизо. Тази кула беше свързана с някаква загадка. За него беше
очевидно, че "сянката" преследваше двамата мъже, които преди това бяха
влезли в кулата. Яне изчака още малко, но любопитството му беше толкова
голямо, че скоро той, приведен, притича по каменната пътека, която
свързваше сградата на манастирските помещения и кулата.
– Инокентие! Инокентие!
82
Двамата мъже се бяха приближили един към друг, бяха се скрили в сянката
под арката и наблюдаваха. Освен това те си говореха и продължиха да
обсъждат нещо, но вече го правеха много по-тихо и Яне не успя да чуе нищо
от думите им. Мина доста време, на Яне му беше студено, а от това, че вече
толкова време стоеше прав, опрян в студената каменна стена, без да шава,
цялото му тяло се беше схванало. Стори му се, че мина безкрайно дълго
време преди двамата мъже да тръгнат нанякъде. Едва след това Яне се прибра
в килията си. Искаше да заспи, но не можа. Коремът му стържеше от глад.
Опита се да мисли за нещо друго и успя, защото беше станал свидетел на
странни неща през тази нощ и сутрин. Най-накрая се реши да заговори
Пафнутий. Щеше да му разкаже за "сянката", за двамата и за нападението в
скрипторията, на което беше станал свидетел. Искаше да разбере къде е
попаднал и какво се случваше около него. Тук съвсем не беше по-безопасно,
отколкото навън.
Не знаеше колко време беше лежал, но когато отвори очи видя, че килията
е осветена от мижав светилник, който не успяваше да прогони мрака и вътре
цареше мъждива здрачевина. Все пак скоро видя мъж, седнал на ниско
трикрако столче пред него. Преди това обаче усети, че ръцете и краката му
са вързани с дебело въже. Опита се да се размърда, но не успя. Явно въжетата
бяха здраво стегнати. Мина време преди да осъзнае, че пред него стои не кой
да е, а същият онзи мъж, който по-рано тази вечер, Брадатият беше
определил за нов презвитер. Чак сега Яне започна да мисли. Но Пафнутий
беше именно презвитер и началник на книжниците в манастира. Щом този
мъж беше определен за нов презвитер това можеше да означава, че Пафнутий
е много болен, или не знаят къде е, а най-лошото – можеше да е мъртъв. Това
обясняваше много неща.
87
Мъжът видя, че Яне се размърда и стана. Беше изпратил Петко да купи
агнешки кожи, за да се махне от манастира. Знаеше много добре, че
приятелят му е много притеснен от случващото се. Инокентий беше дошъл
да види приятеля си, защото искаше да му каже още нещо и когато беше
влязъл в килията, се беше препънал в изпружения на земята човек. Отначало
мислеше, че това е тялото на приятеля му, когото потераджиите или
"сянката" най-после бяха докопали. Но когато запали светилник разбра, че
лежащият на пода мъж не е Петко. Пред него лежеше напълно непознат мъж.
Как той беше попаднал в заключения манастир, Инокентий не знаеше и не
можеше да си обясни. Кой беше човекът? Какво беше станало с Петко? Защо
този мъж, проснат на пода, лежеше в килията на приятеля му? Инокентий
реши да намери отговори на тези въпроси, затова след като беше проверил,
че човекът е жив, го беше завързал. До стената откри оръжието му – красив
и ценен ятаган. Това оръжие беше турско. Ятаганът беше много скъп и не
можеше да бъде на случаен човек. Този не беше обикновен турчин.
– Кой си ти? Откъде си? Какво направи с човека в тази килия? Кой те
изпрати? – въпросите на Инокентий "валяха" един подир друг. По всичко си
личеше, че монахът едва беше дочакал човекът да дойде в съзнание и ги беше
обмислил добре. Човекът или не можеше да отговори, или не искаше. За да
разбере това, Инокентий повдигна мъжа, както си беше овързан. Едва сега,
когато се приближи до него и го разгледа по-внимателно видя, че пред него
не стоеше мъж, а момче, което на години беше по-малко от него. То беше
доста по-ниско от него, с чуплива руса, почти къдрава, коса. Можеше ли това
да е "сянката", която така безапелационно се беше справила с него и с Петко?
Инокентий отхвърли тази мисъл. Не можеше това момче, което беше по-леко
и ниско от тях, да е нощният им нападател. Той много добре си спомни
вечерта на нападението и като че ли отново почувства онова присъствие,
мощта и бързината на "сянката". Не, това момче не можеше да бъде
"сянката"! Инокентий беше сигурен в това. Момчето продължаваше да
мълчи. Чак сега се сети, че то можеше да не говори не защото не иска, а
защото можеше да не го разбира. Разбира се, ятаганът! Щом имаше ятаган
това можеше да означава, че е турчин. От одеве Инокентий се опитваше да
го заговори на български, може би човекът въобще не разбираше езика на
раята. Инокентий се замисли как да попита турчина всички тези неща, които
беше попитал на български. В този момент човекът се размърда и заговори:
88
Инокентий трепна. Откъде този човек знаеше за проигумена? Той много
добре познаваше Пафнутий, но откъде момчето знаеше името на
проигумена?
Яне вече беше решил как да действа. Трябваше на всяка цена да разбере
какво е станало със стареца и искаше да го види. В този момент се появи
болката. Силна и тъпа, тя като че ли парализираше действията му. Той
понечи да опипа главата си, но не успя, защото беше вързан. Имаше
чувството, че има нещо голямо на главата, което освен че го болеше, му
тежеше.
– Кой си ти? – пак попита Инокентий, след като преряза въжето, е което
Яне беше вързан.
Това ядоса току що назначения презвитер, той стана и размаха ятагана над
главата на момчето.
Яне се уплаши от гнева на монаха. Той виждаше как той размахва ятагана
на Кара Мустафа и се притесняваше, защото си личеше колко лошо владее
оръжието. За да предпази монаха от самонараняване или за да не го нарани
без да иска, той реши да говори.
89
какво беше станало преди малко. Колкото и да беше странно този човек,
който сега стоеше пред него, го беше хвърлил и го беше победил, него,
победителят на борбите на Четиридесетте извора, наследникът на най-
славния български пехливански род – Боляровите. Сега той не смееше да
погледне монаха. Как можа да допусне някакъв калугер да го победи? Тази
мисъл още повече сгорчаваше настроението му и като че ли караше главата
му да го боли още по-силно и по-силно.
Яне се замисли дали да се довери на монаха. Все пак това момче, новият
презвитер, беше вторият човек, който познаваше в манастира. Забави още
малко своя отговор и най-накрая реши да говори.
– Яне.
91
– Каза ли, че го е виждал? – явно Йосиф не беше забравил защо е тук и
продължаваше разследването.
92
Всъщност не толкова действията на Йосиф, а миризмата, която скоро се
разнесе из манастирската кухня, накара Яне да се върне в съзнание. С мъка
той откри, че цялото тяло го боли. Отначало не си спомняше нито къде се
намира, нито кои са хората около него и какво се беше случило. По болката,
която изпитваше, отначало му се стори, че много дълго са го били. Скоро
паметта му започна да се възвръща. Той си спомни стълбите и падането.
Много болка и много удари му се бяха събрали тази вечер. След това
разгледа двамата мъже, единият от които много добре познаваше, а скоро
откри, че си спомня и другия. Той беше едър мъж, с буйна брада. Когато той
му бутна паница с чорба и комат хляб, до носа му достигна миризмата на
едрия мъж и той се намръщи, но гладът му беше толкова голям, че веднага,
с треперещи от глад ръце, се нахвърли върху яденето.
Двамата мъже доволно гледаха бързо ядящия и давещ се младеж. Скоро той
се успокои и започна да се храни по-бавно. Йосиф знаеше, че чорбата няма
да е достатъчно хранителна за прегладнялото момче. Затова, още докато Яне
сърбаше и гълташе едрите залъци, по негова заповед готвачът хвърли една
дебела мръвка в огъня. Из цялата магерница се разнесе миризмата на печено
месо. Върху месото готвачът явно наръси някакви билки, защото скоро
цялото помещение се изпълни с изкусителна миризма. Макар късно посред
нощ, в устата и на двамата монаси се отделяше слюнка. Те също почувстваха
глад, когато помирисаха уханните билки, смесени с мириса на печащото се,
цвърчащо на огъня месо.
Яне отпи малка глътка. За негова голяма изненада червената течност беше
студена и му подейства много добре. След топлата чорба и пържолата,
студеното вино беше като балсам за корема му. То като че ли
противодействаше и гасеше топлината в него. Това охлаждане го
успокояваше и като че ли гонеше болката от тялото му. Отначало той
отпиваше малки глътки от режещата течност. В Боляровия хан дядо му
имаше специално лозе, което даваше хубаво грозде и от него всяка година
той правеше също такова червено вино. Макар сам да не пиеше, дядо му
умееше да прави вино, което радваше всички гости на хана. Така, заради
доброто гъсто вино, името на дядо му и хана се бяха прочули из цяла Тракия.
Гроздето в равнината ставаше по-слабо и не така сочно и силно както това,
което растеше по склоновете на Станимака. Лозите искат слънце, каквото в
Тракия и в равнината има в изобилие, но и в корените лозата иска да има
камък, в който да преплете корените си. Така Станимашкият мавруд беше
познат в цялата Империя, но всички знаеха, че няма по-хубаво от
манастирското винце. Калугерите бяха майстори в приготвянето на вино,
защото пазеха рецептите от поколения. Освен това всички знаеха, че
манастирските асми са на най-хубавите места – на склон, на припек и в
94
песъчлива и ронлива почва. Именно на тези места гроздето наливаше сок
през цялото лято, зърната се оформяха големи и кръгли, с правилна форма,
като топчета. Понякога слънцето така напичаше зърната, че те се пукаха от
сочност и захар. Така Бачковския манастир, освен с всичко останало, беше
известен и е доброто вино, което го славеше из цялата Империя. Долу, в
подземията на манастира, имаше голяма изба с огромни бурета и каци с вино.
Една част от виното се пиеше като младо, но не малка част се държеше да
отлежава и така година след година, докато не смекчи вкуса си, не се сгъсти
и не придобие от аромата на дъбовите бъчви, в които отлежаваше. Сега, като
отпиваше от виното в чашата, Яне разбра, че араповското вино по нищо не
отстъпва на бачковското.
95
– От околните села – отговори Яне. Не искаше да казва повече, за да не бъде
разкрит и издаден по какъвто и да е начин.
96
Сега вече момчето не успя да скрие изумлението си. Това вече беше
прекалено. Откъде младият презвитер можеше да знае това? В този момент
до него достигнаха следващите му думи и той се успокои:
97
Като каза това, картината пред погледа на пияното момче се размаза, но то
все пак успя да забележи ехидните усмивки по лицата на двамата облечени в
черно мъже.
Тази нощ Яне така и не можа да мигне. На сутринта разбра отговора, който
Йосиф беше дал на Инокентий. Още призори началникът на пандурите дойде
и е грубо думкане го събуди. Той скочи в просъница, но дори нямаше време
да се уплаши. Веднага беше зачислен към пандурите на манастира.
Замаян Яне правеше всичко, което човекът му кажеше. Чак по-късно през
деня разбра, че брадатият презвитер явно го беше обявил за невинен. Олекна
му. Освен това животът на пандурите много му допадаше. Зачислиха му една
крива арабска сабя, но той не можа да свикне с нея, отиде до килията си и
извади ятагана на Кара Мустафа, който беше скрил в една пролука между
камъните. Башпандурът много се учуди откъде момчето може да има такова
хубаво оръжие, достойно за паша, но не го попита. Той вече усещаше, че Яне
е пазен и наблюдаван от самия епитроп и от новия презвитер Инокентий. А
иначе момчето беше добро, послушно и изпълнително. То веднага допадна
на всички. Правеше всичко, което му се кажеше. Не се нуждаеше от
допълнително подканяне. Яне изглеждаше крехък, но всъщност имаше
голяма сила, беше жилав и с радост се хвърляше да върши и най-мръсната
работа, на която другите пандури се мръщеха. Силата и издръжливостта му
скоро направиха впечатление на всички и те започнаха да го тачат все повече
и повече. Той беше свестен човек и никому лоша дума не каза. Освен това се
отличаваше с весел нрав и умееше със случките, които разказваше, да весели
цялата дружина. Не след дълго Яне се превърна в безценна част от групата
на пандурите.
100
четка разпръсваше златно жълтото, огнено червеното и всички останали
небесни цветове, що ги има само в дъгата, тук ставаше невероятно красиво.
Есенните цветове се смесваха с все още зелените цветове на елите и
боровете. Нямаше човек който, като види тази красота, да може да стърпи
възгласа си и да не вдиша дълбоко, за да поеме повече от красотата божия.
Полянките бяха с ниска трева и отвсякъде бяха оградени с храсти и дръвчета,
като че ли нарочно засадени от нечия божествена ръка, за която в този
момент най-важна е била красотата. Пандурите бяха дошли в този топъл
есенен ден да ловят глигани. Зимата наближаваше и манастирът се нуждаеше
от прясно месо за студените месеци. На Яне му бяха зачислили и един лък
със стрели. Преди лова башпандурът беше разпределил задачите. Най-
опитните и добри стрелци бяха отишли да чакат на пусия глиганите, а по-
младите и неопитни, сред които беше и Яне, трябваше да плашат животните
и да ги насочват към стрелците. Задачата на плашачите беше да вдигат шум.
Глиганите, макар силни и опасни животни, бяха много плашливи, така че
едва ли някой от плашачите щеше да види глиган по тези малки полянки с
ниски храсти. Затова Яне вървеше и потропваше с две летви, но без никакъв
ентусиазъм. Неговото желание беше да бъде в групата на стрелците и
наистина да ловува. Всичко това го караше да ходи без особено желание и да
обикаля повече, разглеждайки красотата на околната местност, отколкото
вживявайки се в лова. Изведнъж, както си ходеше и се оглеждаше, храстите
пред Яне се раздвижиха. Той се сепна и спря да тропа. Изненадата му беше
толкова голяма, че кръвта му се смрази и той застина на място. "Какво беше
това?" – въпросът нахлу в главата му, по-скоро като опит да избяга от това,
което много добре осъзнаваше. Съвсем скоро видя с очите си това, от което
се притесняваше. Пред него се показа огромен и черен, като самия дявол,
глиган. Той беше толкова близо, че стреснатото момче виждаше всеки косъм
от четината на огромното животно. Глиганът изгрухтя и с рязко движение се
обърна с големите си бивни към него. Яне не искаше да мисли какво ще се
случи в следващия момент. Беше впечатлен от това колко бързо и повратливо
беше животното. Взираше се в голямата глава и сближените му очи, с които
то го гледаше изпитателно, готово във всеки момент да нападне. Момчето
опита да извика за помощ, но някаква невидима ръка го беше стегнала за
гърлото и от там не излезе нито звук. Изведнъж, без предупреждение,
животното се втурна право към него. Това беше нападение, нямаше никакво
съмнение. То беше навело ниско глава и към него летяха двата му бели,
криви като сърпа на луната, бивни. Яне погледна наляво и надясно за помощ,
но наоколо нямаше жив човек. Решението да действа беше по-бързо от
самата му мисъл. Без да преценява и да мисли, като на сън хвърли летвите с
които тропаше, свали лъка, хвана стрела, постави я на тетивата, изтегли
силно и я пусна. Без да мисли отстъпи вдясно, така че насочи стрелата зад
101
левия крак на глигана, точно там където трябваше да се намира неговото
сърце. В момента обаче не се замисли за това. Единствената му мисъл беше,
че черната кожа на животното е много дебела и трябва да дръпне тетивата
докрай, за да може да я пробие. Може би затова стрелата с тъп звук се заби
до половина в тялото на мощното животно. Всичко това стана толкова бързо,
че Яне нямаше време да осъзнае каквото и да е. Чак когато видя как глиганът
подгъна предните си крака и някак разколебано падна напред, той осъзна
какво би се случило, ако беше закъснял дори само за миг или ако не беше
уцелил. Гледаше червената пяна, която течеше от зурлата на поваленото
животно и страхът нахлу в жилите му. Краката му омекнаха и той се отпусна
на земята.
Тази есен предстоеше един последен лов. Кръвта на Яне отново кипеше и
той се грижеше за оръжието си. На другия ден ловците щяха да тръгнат за
този последен лов. Припасите на манастира бяха запълнени, но игуменът
държеше да има повече храна, за черни дни.
102
От известно време Яне и Инокентий се упражняваха заедно. Младият монах
учеше Яне на някакви техники, които знаели монасите таксидиоти. За негово
голямо учудване Инокентий знаеше техники на борба и ги правеше точно
така, както ги правеха Болярови – с високо вдигане, удар в земята и е
натягане през цялото време, докато се хвърля. Всичко това много учуди Яне,
който започна да си мисли, че може би тези техники не са известни само на
неговия род, както дядо му много пъти му беше казвал. Двамата се
упражняваха и вечерта Яне си легна по-рано. Оръжието му беше готово за
последния лов. Бяха му дали едно старо ръждясало копие, което той с големи
усилия беше излъскал и наточил. Все пак това оръжие беше много неудобно.
Беше тежко, е много груба, дебела и крива дръжка. Сега нямаше време, но
когато се върнеше от лова трябваше да смени дръжката на маждрака. Преди
да заспи се сети за уважението, което пандурите имаха към него, усмихна се
и заспа.
Сутринта беше слънчева, една от тези утрини, в които слънцето все още
напичаше, но вече нямаше предишната си сила и не прежуряше, а само
топлеше. Две пеперудки си играеха над един зелен чимширов храст. Яне се
загледа в полета на белите пеперудки, които като че ли танцуваха.
103
Родопа планина или през Странджа, керваните трябваше да се охраняват.
Тази работа се вършеше от дервентджии. Това бяха хора, сред които имаше
и християни, които пазеха керваните от хайдутите и всякакви други банди.
За тази работа дервентджиите получаваха част от товара, който продаваха и
така печелеха пари. В планините и по проходите имаше цели
дервентджийски села. В тях хората се занимаваха само с това. Те бяха със
специален статут и не плащаха повечето от данъците, които тегнеха над
останалата рая. Тайно Яне много пъти си беше мислил как, като порасне, ще
избяга от кърската работа и ще отиде в Станимака, където ще се хване да
работи като дервентджия.
В тази група Яне веднага осъзна мястото си. Явно те нямаше да ловят и
щяха само да наблюдават и направляват останалите групи, и в най-добрия
случай да им помагат. Яне искрено съжаляваше, че башпандурът беше решил
той да бъде в неговата група. Младата му буйна кръв копнееше за
приключения, подвизи и слава. Той искаше да хване най-големия глиган или
да простреля най-много сърни и цяла зима приятелите му да говорят за него,
а игуменът да му благодари. А сега трябваше само да ходи след башпандура
и Никодим. Тримата се движиха бавно и някак разпуснато.
– Ще отида да пусна една вода – каза Никодим и се скри зад едни храсти.
Яне остана за пръв път досега насаме с башпандура. Старецът се оказа благ
мъж. Той го питаше за семейството му и откъде е. Яне се чудеше как да
отговаря и в този момент откъм храстите, където беше отишъл третият
спътник, се чу вик. Не можеше да има грешка, това беше вик на уплаха и
смъртна опасност. Двамата мъже подскочиха и се затичаха натам. В
движение Яне се опита да свали лъка от рамото си, но не успя. Двамата, с
башпандура, се оказаха на малка поляна, на която се разиграваше следната
сцена. Никодим беше хванал в ръка копие, подобно на това на Яне, крещеше
и махаше, а срещу него беше застанала огромна мечка. Когато двамата се
показаха на полянката, огромното животно се обърна и ги изгледа с малките
си кафяви очички. Гърбът на Яне настръхна. Толкова неочаквано беше това,
което се случваше. Веднага се сети за думите на башпандура, казани преди
малко.
– Помощ!
Мечката отдавна не беше тук. Мина много време преди Яне да види, че
Никодим се свлича на земята. Може би и той беше ранен. Събра всички сили,
обърна се и видя башпандура. Той беше проснат като някаква дрипа, а
106
главата му беше неестествено изкривена. Явно вратът на стария мъж беше
пречупен и той беше мъртъв. Яне продължи да се движи, колкото и да го
болеше и да му беше трудно. След малко вече се движеше много по-
свободно. Това го успокои. Тялото му все така го болеше, но поне не беше
парализиран, както си беше помислил в началото. За себе си той смяташе, че
по-добре да е мъртъв, отколкото да лежи цял живот като труп. Още от малък
знаеше, че в борбата винаги може да се случи да ти прекършат врата или
гръбнака и тогава, макар и жив, оставаш парализиран за цял живот. Затова
Болярови смятаха, че ако на някого се случи нещо такова, по-добре да го
убият, отколкото да го оставят да страда. Това беше тяхно решение. Яне
също беше взел това решение, ако някой път се случеше нещо такова, по-
добре сам да сложи край на мъките си, отколкото да страда и да държи
душата си на воин окована приживе в ковчега на тялото си. Така щеше да
бъде по-честно към душата му, която беше свикнала на свобода и на това да
е в силно, гъвкаво тяло на победител и пехливанин. Само това заслужаваше
душата на един Боляров и нищо по-малко.
107
Никодим остана като вцепенен и не отговаряше. Яне виждаше тъпото
изражение на лицето му и го обземаше гняв. Всъщност именно седящият
пред него мъж беше виновен за смъртта на башпандура, а за малко и за
неговата собствена смърт. От страх той беше пробол мечката и така беше
причинил смъртта на началника на пандурите. Защо му беше нужно това?
Какво беше накарало седящия пред него мъж да причини смъртта на своя
началник? Може би така беше спасил себе си, като беше насочил гнева на
мечката към своите другари? Яне гледаше мъжа и изпита яд, който след това
премина в съжаление. Всъщност мъжът беше достоен за съжаление. Скоро
Яне щеше да се излекува от раните, може би от уплахата и от спомена щеше
да се отърси по-бавно, но този жалък човечец, виновен за смъртта на
началника си, винаги щеше да си остане страхливец.
– Хайде! – каза Яне, вече с по-твърд глас. Въпреки раната на гърдите си, не
изпитваше болка. Беше му трудно да прецени дали е сериозно ранен, или е
само одраскан.
Затова Яне извади ятагана от ножницата. Той беше сигурен, че нищо няма
да може да направи на мечката, но това не му пречеше все пак да опита. Не
вярваше, че е ятаган може да спре тичащия срещу него звяр, но поне щеше
да умре достойно, като воин, борейки се, с оръжие в ръце.
112
ли щеше да оживее през следващите три дни. Щеше да стане жертва на див
звяр, на хайдути или на раната си. Като поязди малко и вече се отдалечи от
очите на пандурите, на една полянка конят му започна нервно да пръхти и да
танцува. Явно наблизо имаше човек или диво животно. Конят, уплашен се
вдигна на задните си крака, а останал без сили, Яне тежко се отпусна и се
тръсна на земята. От удара гърдите му като че ли се запалиха. За него вече
нямаше съмнение, че до вечерта треската ще го сломи. Хитър беше Никодим.
Така щеше да унищожи легендата за Яне. Никой нямаше да разказва история,
в която героят убива мечка, но два дни след това умира от това, че гърдите
му са одрани. Яне нямаше да умре геройски от мечата лапа, а от
нечистотиите под ноктите ѝ. Къде бе тук героизмът? Нищо чудно един ден
да се разказва как Никодим, само с един удар, убил мечка, а след това станал
башпандур. Сега това нямаше значение за Яне. Конят, усетил се освободен
от товара, побягна и отиде до едно дърво. Явно там се почувства в
безопасност, защото започна спокойно да пасе от свежата зелена тревица,
която беше покарала в късната есен и която щеше да презимува под снега, за
да избуи напролет. Яне поседя малко и тогава до ушите му достигна звукът,
който беше разтревожил коня. Това беше нещо средно между мяукане,
ръмжене и фучене. Нямаше съмнение, там, в гъстите храсти, имаше някакво
животно, рис или поне дива котка, а може би лисица. Това не го зарадва. Но
дали ще умре от треска, или изяден от диво животно, каква е разликата?
Затова без страх и никакво притеснение запълзя към мястото откъдето се
чуваха звуците. Колкото по-навътре влизаше в гъсталака, толкова повече
шумът му приличаше на борба. Най-накрая пропълзя върху една височинка
и видя, точно срещу себе си, широка дупка, а от нея беше подало главата си
малко мече. Когато го видя, то страхливо влезе навътре и се скри в мрака на
дупката. Сега Яне разбра всичко. Мечката беше имала малки и беше
привлякла вниманието на ловците към себе си, за да ги защити. Той я беше
убил, а тя беше бранила малките мечета. Сега без нея те бяха обречени да
умрат от глад през суровата зима. Той изпита искрено разкаяние. Досега не
се беше замислил, че убивайки силното животно, което му беше равностойно
като противник, той убиваше и децата ѝ. Бързо реши да поправи нещата.
Реши да вземе мечето или ако бяха две, да ги отнесе със себе си. Пропълзя
към входа на бърлогата. Мечките правеха бърлогите си с един отвор. Те бяха
най-големите и тежки животни и никой не смееше да се изправи срещу
мечка. Дори глутниците вълци ги обикаляха и предпочитаха да си нямат
работа с мечка. Затова мечката правеше само един вход към бърлогата си.
Това улесни Яне. Той се хлъзна и влезе в миришещата на мечка бърлога.
Миризмата беше толкова остра, че го задуши. Само след миг откри
разширението и напипа двете меки, треперещи и фучащи топки козина.
Улови двете мечета. Макар и малки, те бяха доста тежки. В този момент
113
осъзна каква голяма грешка беше направил. Ами ако бърлогата се окажеше
на друга мечка и тя се върнеше? Гибелта му беше сигурна. Обърна се
панически и по най-бързия начин се опита да напусне бърлогата. Молеше се
на Дева Мария това да с бърлогата на мечката, която беше убил предния
ден. Когато излезе навън, се изправи и побягна. Беше забравил треската и
натъртения си задник. Веднага улови юздите на коня и препусна, гушкайки
фучащите и ръмжащи топки козина в пазвата си. Конят отначало не го
слушаше и се наложи с твърда ръка да държи повода, но по-късно явно
привикна с миризмата на мечетата и се поуспокои. Отначало мечетата също
бяха неспокойни, но скоро той с учудване видя как смучат ризата му,
пропита с кръв и лижат, с грапавите си езичета, раните му. Чак сега Яне
забеляза, че едното мече, за разлика от другото, не е кафяво, а бяло на черни
петна. Такова нещо за пръв път виждаше. Както водеше коня, внимателно
започна да оглежда странното мече. Скоро с учудване трябваше да признае,
че това не беше мече, а малко, дебело кученце. Какво правеше това кученце
в бърлогата на мечката, Яне не можеше да си обясни. Дали мечката го беше
приютила при себе си и го беше кърмила заедно със своето мече, или кучка
беше осиновила мечето, той не можеше да разбере. Двете животинки още не
осъзнаваха, че са от различни видове. Те се държаха като малки животни, ту
се бореха, ту спяха, ту фучаха едно срещу друго, но и двете с радост лижеха
кръвта му, която се стичаше от гърдите му. Яне беше чувал, че е полезно
животно да ближе раната ти и затова ги оставяше. Така както яздеше
минаваше покрай разни села, но не спря. Знаеше, че ранен конник, който
води със себе си малко мече и куче, няма начин да бъде подслонен, затова
продължаваше. Не насилваше коня и язди цяла вечер, без да бърза.
Животинките постоянно скимтяха и не го оставяха да мигне, а така нямаше
опасност да падне от коня. На другия ден по обед вече беше до Бачкьой.
Станимака беше на два-три часа бърза езда, но той не бързаше. Вече се
чувстваше по-добре. Малките животинки като че ли вливаха сили в душата
му.
Младият презвитер се появи след доста време. Явно вече си беше легнал и
ратаят го беше вдигнал от леглото.
116
– Отче, последвайте ме!
– Откъде ги взе?
– Намерих ги в гората.
– Как така ще намериш мече в гората? Ти ум имаш ли в главата си? Ами ако
мечката те хване?
– Тя е див звяр!
117
– Ще я гледаме тайно, тук в подземието. Само докато укрепне, а на пролет
ще я пуснем на свобода.
Монахът, като учен човек и такъв, който имаше достъп до всички книги в
скрипторията, освен всичко останало беше и хекимин на манастира. Той
можеше да прави от билки всякакви отвари, мехлеми и сиропи. Повечето от
илачите четеше от книгите. Сега с интерес започна да разглежда раните на
Яне.
Така двете малки животни заживяха в неговата бивша килия, а той спеше
над тях. Всяка вечер двамата с Инокентий отиваха при тях хем да ги
нахранят, хем да се поборят. Раната на Яне заздравя бързо, благодарение на
118
знанията на Инокентий. Само грозни белези останаха по гърдите му.
Презвитерът му показа една нарисувана книга, от която двамата учеха удари
с ръце, ритници и как да въртят и да се бият с дървена сопа. На Яне му беше
много интересно. Така дългите зимни нощи минаваха по-бързо и
разнообразно. Животинките се свираха в сламата и също се чувстваха добре.
От ден на ден те ставаха все по-големи, пожизнени и едри. Момчил беше
много буен. За да го умори, Яне си играеше все повече с него. Един ден той
на шега измисли упражнението да се бори с мечето. Така откри колко е
трудно да повалиш и да задържиш мечка по гръб на земята. Освен че се
бореше, Яне всеки ден вдигаше все по-голямата мечка на раменете си, а
после клякаше с нея. Към края на зимата вече му беше много трудно да прави
това.
119
Вечер Яне и Инокентий слизаха в килията с Момчил и Буря. Мечето
растеше много по-бързо от кучето и Буря вече едва успяваше да се измъкне
от огромните му лапи.
Яне погледна умните кафяви очи на Момчил. Той като че ли беше усетил,
че се говори за него и че в момента се решава бъдещето му. Беше притихнал
и го гледаше примирено и тъжно. Наистина, навън вече беше пролет и
трябваше да дадат свобода на мечката. Така бяха решили. Вече беше време
да изпълнят решението си.
Инокентий явно се зарадва. Тежеше му, че тайно гледа мечка в килията под
земята и че нарушава манастирския устав, макар че беше презвитер и
проигумен. Младият мъж знаеше, че може да се случи нещо и никога нямаше
да си го прости, затова сега думите на Яне много го зарадваха. А и мечката
винаги го плашеше. Той виждаше как двамата с Яне си играят и се борят, но
неговата природа беше друга. От дете бабите му бяха разказвали приказки за
мечките и сега го беше страх от тях.
120
Мина известно време и вратата на манастира отново се отвори. Тъмна
сянка, яздеща кон, се "хлъзна" покрай каменните стени на манастира и
проследи отдалеко волската каруца.
Яне много добре помнеше откъде беше взел Момчил и Буря, но това се
намираше много далеч от манастира. Той беше решил да пусне мечката в
планината около село Орешец. Първо, защото това място беше най-близо до
манастира и още призори щеше да бъде там. Не искаше през деня да вози
разсънващата се мечка махмурлия. Освен това пандурите от манастира
винаги ловяха в тази местност и нямаше да му е трудно да пази и крие
Момчил от тях, както и да го вижда.
Веселото пролетно слънце вече беше напекло, когато Яне избра една
полянка и едва свали все още спящата мечка. Така отпусната тя беше още
по-тежка. Не искаше да я оставя така унесена, затова я напръска с вода.
Момчил скоро се раздвижи. Колкото и да беше смешно, той се държеше
точно като човек, препил с вино от предната вечер. Олюляваше се, спъваше
се и падаше. Мина време преди да се осъзнае. През цялото време Яне
говореше на мечката мили неща и се сбогува с нея. Най-накрая подкара
воловете обратно към манастира, но Момчил като че ли не разбираше какво
се случва и следваше каруцата. Яне слизаше и се опитваше да прогони
мечката. Той още носеше в себе си пищова табанджия на стария башпандур,
който му беше останал като спомен от стареца. Яне го беше заредил, но не
беше сложил патрон, а само барут, за да може, ако се наложи, да гръмне и да
уплаши Момчил.
123
II Глава
БАЧКЬОЙ
Отвори очи. Цялото му тяло се тресеше. Нищо не си спомняше. Не знаеше
къде е. Раздвижи ръце и напипа нещо меко. Лежеше върху козяк или върху
трева. Продължи да опипва. Не, това беше козина, явно лежеше върху
някакъв козяк с дълги косми. Главата го болеше, а от очите му не спираха да
текат сълзи и не можеше да ги отвори, за да види каквото и да било. Отначало
помисли, че нищо не вижда, но по-късно разбра, че около него цари пълен
мрак. Явно беше лежал толкова дълго, че беше настъпила вечерта. По някое
време козякът се размърда и Яне разбра, че това не е постеля. Нещо живо
беше, но какво? Продължи да лежи. Наистина миришеше ужасно, а това,
което се движеше, се приближи до него и го топлеше с дъха и с тялото си.
Така измина нощта. С изгряването на първите слънчеви лъчи той разбра, че
не е сляп. Опита се да се изправи. Почти не виждаше, но големите цветни
петна му говореха, че беше лежал върху кафяв китеник, а се беше завивал с
бял. После прогледна бавно и разбра, че беше лежал върху козината на
мъртвата мечка, а това, което го беше топлило беше Буря. Неговото любимо
куче лежеше до него и покорно го гледаше в очите, като че ли имаше някаква
вина за всичко, което му се беше случило. Споменът за това къде се намира
и какво се беше случило бавно започна да се възвръща и Яне осъзна, че
трябва да бърза. Никодим можеше да се върне всеки момент и ако го
завареше жив, със сигурност щеше да го убие и този път нямаше да му се
размине.
124
спасило и само то можеше да го защитава в планината. Яне разбра, че без
Буря, сам в планината, е загубен и едва ли ще преживее и една нощ.
Животното обаче не беше около него. Тогава той се обърна и я видя. Буря
побутваше с муцуната си главата на мъртвото вече мече и като че ли го
подканяше да се изправи и да тръгне заедно е нея. Но Момчил отдавна вече
не можеше да помръдне. Кучето скимтеше жално, като че ли му се молеше.
После присвиваше предните си лапи и изправяше гърба си, точно така както
правеше, когато двете животни се заиграваха. Буря не можеше да разбере и
да повярва, че приятелят ѝ, този когото считаше за свой брат, бе мъртъв. Тя
мислеше, че всичко това е игра и искаше, приканваше и умоляваше Момчил
да се изправи и двамата да си поиграят. Яне гледаше животното и на сърцето
му стана болно. Горчива буца заседна в гърлото му. Сега разбра колко много
беше свикнал и беше обикнал Момчил.
Едрият космат мъж, с огромно като буре тяло, така удари Яне с дръжката
на бича си, че изтощеният момък се просна на земята. Жените продължиха
да крещят, въпреки че едва ли изпитваха някакво съчувствие към гяура,
който така нагло ги беше загледал. Те бяха потресени от насилието и от
силния удар, който разби носа на младия мъж. Докато падаше към земята,
което се стори на Яне цяла вечност, той като че ли виждаше себе си отстрани.
Момчето чу далечния лай на Буря. Явно смелата му другарка беше скочила
към турчина, за да го предпази. После Яне не можа да разбере какво стана.
Чуваше ръмжене, пресечено и страшно, като че от преизподнята бяха
наизлезли всички адови кучета. После усети как някой го носеше и друсането
предизвика болка у него. След това всичко се смеси в главата му... Отново
някак отдалеч дочу дългия и настървен лай на Буря, който на места
преминаваше във вой, подобен на вълчи.
Когато отвори очи, откри, че лежи на една поляна. Повдигна глава и видя,
че се намира между два високи склона на планината, а той лежеше на дъното
на една малка и тясна котловина. Явно наоколо течеше рекичка, защото до
ухото му достигна шумът от ромоленето на водата. Наоколо беше равна
поляна, с полегати малки хълмчета, тук-там като че ли нарочно поставени
камъни и гъста, сочна, зелена трева. Яне понечи да се изправи и откри, че
цялото тяло го боли. Въпреки това вече не беше гладен и за своя голяма
127
изненада видя, че е облечен в своите дрехи, но те светеха от чистота. Някой
го беше изпрал. Яне се изправи и въпреки болката откри следващото нещо,
което го изненада, а то беше, че имаше сила. Доколкото си спомняше
последният път беше много гладен и изтощен, а сега беше сит. Някой го беше
носил, беше го нахранил и изпрал. Тази мисъл му се стори толкова
налудничава. Погледна пак към снежнобялата си риза. Разтърси глава. Сам
не знаеше какво става, но и не искаше сега да се замисля. Огледа се. Низината
беше тясна и наклонът беше надолу. Около него игриво и някак щастливо
подскачаше вярното му куче. Буря като че ли осъзнаваше, че Яне се е върнал
към живота. В този момент той си спомни някакви откъслечни неща от удара,
кадъните и двата вълка. Нямаше съмнение, че дължи живота си на Буря. Яне
я повика, а тя за миг прекъсна подскоците си и покорно седна пред него.
– Как се казва този пръст? – питаше дядо му, като развърташе огромния си
дебел пръст.
Буря се движеше леко зад него, защото освен да гледа напред и да следи
движението от лявата му страна, тя отговаряше и за защитата на гърба му.
Изведнъж иззад едни гъсти храсти Яне видя пъстър поток от хора. Стъписа
се. Не очакваше тук в планината да види толкова много хора. Отначало
предпазливо отгърна гъстите клонки. Листенцата и пъпките по тях бяха още
твърде малки, за да мотат да го прикрият, затова беше изключително
предпазлив. Все още си спомняше дръжката на бича на огромния пазвант.
Внимателно огледа хората. Те се движеха в две посоки, по една не много
тясна пътека. Всички бяха облечени в празнични премени – шарени дрехи,
аби гайтанлии, а жените с шарени кесирии. Яне беше озадачен, не видя място
за волски каруци, нито дори коне и магарета. Какво правеха тези толкова
много хора в планината и защо едни отиваха нанякъде, а други се връщаха?
Чак тогава той се сети. Спомни си параклиса, около който беше спал. Сега
всичко му се изясни и за миг се сети къде се намира. Веднъж той вече беше
129
идвал тук. Това беше толкова отдавна, а и беше видял мястото от друга
гледна точка. Това място се намираше точно над село Бачково. От манастира
една пътека се виеше нагоре към планината, от страната на манастира, но от
другата страна на рида. На половин сахат път от манастира се намираше
аязмо. Аязмото е параклис, в който има свещен извор, благословен от бог
Исус Христос или Божията майка. Над аязмото се намираше малък скален
манастир, обитаван от един луд монах, който всички наричаха поп Глигорко.
Той, подпомаган от Бачковската света обител, се грижеше за скалното
манастирче и за аязмото. Чак сега Яне разбра, че предния път беше видял
именно аязмото, но от горната страна, а не както го беше виждал като дете –
отдолу, откъдето се бяха качвали с дядо му, баба му, майка му и баща му,
всички облечени точно така – в празнични носии. Всяка година, точно на
деня Света богородичка. Хиляди хора от планината и от низината се стичаха
към Бачкьой, както турците го наричаха, и после задължително посещаваха
аязмото. Местността се наричаше Клувията, а малко над нея се извисяваше
огромна отвесна като стена скала, в която се отразяваше залязващото слънце.
Когато това станеше, цялата скала се обагряше в пурпурни цветове и затова
тя се наричаше Червената стена. Може би в самия камък имаше нещо, което
правеше червения цвят на залязващото слънце толкова ярък. Яне не знаеше,
но тогава беше гледал като омагьосан залязващото слънце и беше слушал
легендата за това как най-ценната манастирска икона – "Света богородица
Троеручица", една нощ сама напуснала манастира, за да се спаси от турско
нападение, а на сутринта благодарните монаси я открили в параклиса на
Клувията. Тази икона беше чудотворна, за нея се говореше, че тя е
изрисувана от ръката на самия евангелист Лука. Същият онзи, който написал
едно от четирите евангелия. В скалния манастир имаше каменна стена, на
която, ако сложиш пара и си безгрешен, тя залепва и остава така на камъка,
като привлечена от невидима божествена сила. Яне и Петко си бяха играли
много, но паричките и на двамата все не искаха и не искаха да залепнат, а
момчетата, "чуруликайки", продължаваха да опитват и опитват, чудейки се
за коя ли точно беля Божията майка ги упреква.
Всичко това Яне си спомни докато гледаше пъстрия поток от хора, който,
като мравчен път, се нижеше пред него. Едва сега чу глъчката. Явно днес
беше някакъв празник и нишката от богомолци още от сутринта се нижеше
към аязмото. Не беше големият празник на Бачковската обител, защото
тогава цялата тази пътека и дори мястото, където беше застанал самият той,
щеше да бъде заето от хора. Понякога, на този празник, толкова много
богомолци тръгваха към манастира, че те задръстваха пътя и заставаха
толкова нагъсто, че не можеха да помръднат. Върволицата от волски коли и
каруци понякога се виеше по пътя за Станимака, покрай река Чая и
130
достигаше досами града, който беше на десетина километра от Бачково. Тази
колона приличаше на бежанска, а повечето от хората, които задръстването
застигнеше на половината път между Станимака и Бачкьой, така и не
достигаха до Клувията.
Скоро Яне стигна до манастира. По това, което говореха хората около него,
той разбра, че те са от всички краища на низината, но имаше и хора от
планината, със своите кафяви елеци, дебели шаячни потури и големи черни
гайтани. Яне не последва тълпата, която задължително за последно се
отбиваше към обителта, а зави надясно и по широкия калдъръмен път се
спусна към селото. Мина покрай голямата чешма, с много чучури, от която
буйно течеше чиста студена вода, а после и под арката, която се извисяваше
над пътя. "Майстор Манол. Майстор Манол" – тази мисъл се въртеше в
главата му. Натам беше тръгнал. Вървеше бавно и видя въжен мост, който
някак лениво се беше протегнал над реката. Той беше увиснал и хората, като
минаваха по него, го разклащаха. много добре си спомняше тези два-три
моста, които бяха проснати над реката, която тук беше широка, но буйна.
Това беше връзката между двете части на селото. По-малката част от селото
беше от страната на пътя, който свързваше Станимака с Ахъчелеби и
Пашмакли. Това беше основният път в планината Родопа. Освен това цялото
село беше пристегнато и разположено между два високи и стръмни ската на
планината. Тук слънцето изгряваше късно, а рано залязваше, в момента в
131
който се скриеше зад ската. И ако лятото това не се усещаше осезаемо, през
зимата правеше дните кратки и мрачни. Лятото реката разхлаждаше
долината на Бачково, а през зимата беломорски ветрец полъхваше от юг и
правеше климата на селото уникален. Бачковци смятаха, че тук растат най-
вкусните и сладки смокини в цялата европейска част на Империята на
падишаха.
– Кой е?
Яне се стъписа. Не знаеше какво да каже за себе си. Не беше решил какво
да попита.
Яне реши да се подчини на този глас. Освен това не беше направил нищо
лошо и нямаше от какво да се притеснява.
– Откъде познаваш уста Манол? – попита гласът отвътре. После Яне чу как
резето на вратата се отмести и портата започна бавно да се открехва.
– Кога беше това? – попита гласът. Портата се отвори и там се появи мъж,
малко по-висок от Яне, е къса, черна, четинеста коса. Мъжът имаше дебели,
стърчащи настрани мустаци, които се изтъняваха към върховете, но без да
завиват краищата си нито нагоре, нито надолу. Страните на мъжа също бяха
обрасли с гъста четинеста брада, която му придаваше още по-заплашителен
вид. Човекът беше без шапка, а главата му беше кръгла. Някак кръгло и
стегнато беше и цялото тяло на човека. Под ризата му Яне, като вече опитен
пехливан, забеляза облите и стегнати като камъни мускули. По всичко си
личеше, че стопанинът на къщата цял живот е вършил тежка работа. Освен
силата, си личеше и неговата вдървеност. Без да го е виждал никога досега,
Яне вече си представи как би се борил мъжът. Той беше виждал и друг път
133
такива хора. Те бяха изключително стегнати и силни, но слабото им място
беше гъвкавостта. Яне вече си представяше с каква техника би хвърлил
мъжа, когато гласът му го стресна.
– Къде?
– Ха влизай, момче.
За момент Яне се поколеба. Той не беше очаквал такова нещо. Мина малко
време преди да овладее стъписването си и да прекрачи портата.
– От Боляровите.
134
– Аха! – поклати глава момчето.
– Сам съм – каза Яне. После спря да говори. Искаше да се види с майстора.
Нямаше смисъл да говори с тези непознати.
Въпреки че не беше пил ракия, Яне беше близвал и му бяха обяснявали как
да разбира дали ракията е добра, или не чак толкова.
– Виж как се зачерви главата му! – викаше Кара Тозю и се смееше, като се
превиваше от смях.
Когато влезе обратно в стаята, двамата все още пиеха. Въпреки че шишето
беше преполовено, мъжете изглеждаха напълно трезвени.
136
– Да, иде си легна – примирен отвърна Яне. И без това вече му се спеше.
погледът на майстор Манол беше благ и мек. Той милваше като кадифе и
накара Яне да се почувства желан и добре дошъл. Момчето само кимна в знак
на благодарност. Жената го отведе до една врата. Стаичката беше толкова
малка, че беше широка колкото вратата. Вътре имаше само едно дървено
легло. Другата вещ в стаята беше малък иконостас на Света Дева Мария –
Божията майка. Бачковската обител беше на името на Божията майка и явно
светицата беше и покровителка на селото. Пред иконостаса гореше малко
кандило, пълно с дървено масло. Миризмата на горящ зехтин беше
изпълнила тясното помещение.
Яне оправи завивките си, а после занесе храна на вярната си Буря. Кучето
все така стоеше до дървото и го чакаше. Той я нахрани, като ѝ говореше
нежно и я милваше. Не можеше да ѝ се отблагодари за това колко пъти му
беше спасила живота. След като се наяде, изкомандва Буря да легне, защото,
ако не ѝ кажеше, щеше да остане нащрек цяла вечер. След като се погрижи
137
за кучето, Яне се прибра и спа непробудно върху тесния и твърд миндер в
тясната стаичка. Миризмата на кандилото и чергите го върнаха в детството
му. Тази миризма, с нещо непонятно и за него самия, му напомняше за баба
му и за керпичената къщичка до Боляровия хан. Спа дълбоко. Събуди се,
когато навън вече беше светло, и дълго време не можа да разбере къде се
намира. Отвори вратата на собата и щеше да извика от учудване, когато пред
него не се разкри Боляровия хан, а каменната ограда и шумът на реката долу.
Един ден, когато седнаха да си починат, Яне гледаше Кара Тозю. Здравият
мъж се изправи, отиде и с една ръка вдигна голяма обла стомна. Тази стомна
беше кръгла и изтумбена. Тя поемаше много вода и така освен, че стигаше
на двамата мъже за цял ден, оставаше студена през цялото време. На
дръжката на стомната имаше малка дупчица, откъдето се пиеше. Яне
обикновено захапваше чучура, но Кара Тозю му правеше забележка.
Сега Яне гледаше как майстора вдига стомната само с една ръка. Подпря
облото ѝ тяло на свитата си ръка и тя легна удобно и стабилно на свивката
на лакътя му. Личеше си, че от много години Кара Тозю все така пие от
стомна и е майстор в тази работа. Той все така, с една ръка, наклони умело
стомната и от малката дупчица в дръжката потече силна тънка струя, която
138
Кара Тозю все така майсторски насочи към устата си. Струйката, без да се
разделя, попадаше точно в устата на мъжа, а той жадно гълташе и поемаше
живителната течност.
– Хайде да те науча и ти така да пиеш! – каза Кара Тозю, като видя как Яне
го гледа.
В следващите дни Кара Тозю учеше Яне как да пие от стомната и момчето
от ден на ден ставаше все по-добро в това умение. Отначало повечето вода
се лееше върху очите и гърдите му и след всяко пиене трябваше отново да
пълни стомната, но с времето все по-точно уцелваше устата си и вкарваше
струйката в нея. Трудно беше да преглъща с отворена уста, докато струйката
продължаваше да тече. Освен това беше много трудно да балансира и така
да насочва струйката от изпразващата се стомна, че тя винаги да отива в
устата му. колкото повече пиеше, толкова по-лека ставаше стомната и
толкова по-лек и внимателен трябваше да става натискът му. Всичко това
беше много трудно, затова Яне беше много щастлив всеки път в който не се
олееше целият с вода.
140
Яне не беше забравил какъв ужас беше преживял той, а и кучето, когато
трябваше да минат по въжения мост, затова освен останалото обучение,
всеки ден двамата с Буря отиваха до реката. Постепенно кучето свикна с
бурните пенливи талази на реката. След време тя вече без страх се
приближаваше до пенливата река. Мина време преди да научи кучето да
преминава по клатещия се нестабилен мост. Той с възхищение наблюдаваше
как вярното му животно, заради него, преодоляваше вродения си страх и
инстинктите си за оцеляване. Скоро вече за удоволствие Яне започна всеки
ден да минава от другата страна на реката. Вече беше лято, Чая беше
успокоила бурните си потоци и не беше толкова страшно, но Яне беше
сигурен, че и кучето ще премине, и дори ще нагази и в най-бурния планински
поток, ако се наложи. Жертвоготовността на Буря го караше да се възхищава
на животното, което му беше толкова вярно, но в същото време това го
притесняваше, защото той знаеше, че не е готов дотолкова да се пожертва за
кучето си. И така това го караше да се чувства гузен.
Една приятна лятна вечер, след като се прибраха с Кара Тозю от работа и
вечеряха, Яне повика Буря и двамата, както всяка вечер, тръгнаха по въжения
мост. Кучето като че ли очакваше това и вдигнала високо опашка, тръгна
весело след господаря си. Хората от дома на уста Манол вече бяха свикнали
с вечерните излизания на момчето и дори не обърнаха внимание на двете
фигури, които се отдалечаваха към моста.
Яне и Буря преминаха моста. Въпреки че вече всеки ден двамата минаваха
по дървените летви на въжения мост, той е усмивка гледаше как Буря се беше
снижила и разтваряше ноктите на лапите си, за да се задържи по-добре.
Въпреки смелостта си, кучето все още изпитваше страх.
Двамата преминаха реката. Тъй като беше късно, по пътя почти нямаше
хора. От кръчмата, някъде далеч зад лявото си рамо, Яне чу пиянска глъч и
шум на много хора. За миг вратата на кръчмата се отвори, защото шумът
стана по-силен, а после отново заглъхна. Тази кръчма беше построена от
лявата страна на пътя, който се качваше нагоре към манастира. Повечето
бачковлии предпочитаха селската кръчма, която се намираше по-близо до
Станимака, в долната част на селото. В тази кръчма, която беше към
манастира, обикновено отсядаха окъснели пътници, които само се
отклоняваха от пътя. В нея отсядаха и богомолци, окъснели или които не
бяха успели да намерят места за пренощуване в манастира. Освен кръчма,
сградата беше и хан, но помещението, в което спяха хората, беше същото, в
което останалите пиеха, понякога до късно вечерта. Яне мина покрай
кръчмата, погледна и видя светлината през мръсните малки джамчета и
сенките вътре. Двамата е Буря тръгнаха към манастира. Скоро портите на
светата обител щяха да бъдат затворени, затова Яне се забърза. Тази вечер
беше малко окъснял, но все пак щеше да има време поне за една молитва и
да запали една свещичка пред олтара на голямата черква в манастира. Яне
заповяда на Буря да го изчака пред голямата порта на манастира. Голямото
куче седна и послушно зачака. Отначало монасите се плашеха от огромното
142
куче, седнало до портата и чакащо стопанина си, но с времето свикнаха е
това. Всички вече се бяха убедили, че Буря е послушна и напълно се
подчинява на командите на младия си стопанин.
– Това е кучето, господарю! – крещеше един мъж, като сочеше Буря, която
търпеливо беше седнала и като че ли не забелязваше групата хора, която
стоеше срещу нея и дори човека, който крещеше и ръкомахаше.
143
– Чие е кучето? – извика турчинът с гръмовен глас.
– Чие е кучето?
– Това куче преди време нападнало и убило брат ми, недалеч от тук, в
местността Клувията. Сигурно всички сте чули за това подло нападение.
Това куче е убило правоверен, а това означава, че трябва веднага да бъде
убито, но наказание трябва да понесе и неговият господар, защото той, чрез
кучето, е убил брат ми Хасан. Аз, Али Бабаджан, ще отмъстя за брат си! Ако
трябва ще изтребя до крак цялото това гяурско село и този манастир ще
срина, но неотмъстен брат си няма да оставя! Пак те питам, твое ли е кучето?
144
Турчинът беше висок, много едър и дебел. Тялото му приличаше на буре.
Въпреки големия му корем си личеше, че мъжът притежава голяма сила. Яне
беше сигурен, че той се е занимавал с пехливанска борба. Това той без
грешка можеше да определи. Имаше някакво излъчване, сила и решимост в
движенията на хората, занимавали се или все още занимаващи се е борба.
Яне гледаше мъжа, който се нарече Али Бабаджан и дори без да беше чул
името му беше сигурен, че е пехливанин. Името му потвърждаваше това.
Бабаджан означаваше едър, здрав, як, в смисъл на човек, надарен с
изключителна сила. Ако името не беше прякор, то можеше да означава, че
целият род на Али е род на пехливани и че той е потомствен борец.
– Дръж! Буря, дръж! – успя с всичка сила да извика момчето и хукна към
Али и групата му. Буря скочи срещу турчина. За миг Яне го изпусна от
погледа си, но чуваше неговия вик. Явно острите зъби на кучето бяха
"ударили" турчина пехливанин. Врявата беше неописуема. Част от турците
се опитваха да освободят Али Бабаджан от острите зъби на кучето. Други се
бяха втурнали към Глигорко и групата монаси и искаха да го съсекат, като
мислеха, че Буря е негова. Яне усещаше, че ако не избяга с Буря, гибелта им
ще бъде неминуема. На няколко пъти опита да извика на кучето да бяга, но
явно тя не го чуваше. Пред очите му се мяркаха изкривените от злоба лица
на турците и блясъкът на вдигнатите над главите им криви остриета на
ятаганите.
– Пусни, Буря! Пусни! – извика Яне, когато приближи кучето и Али. Буря
се подчини и пусна ръката на големия турчин. Може би това за пореден път
спаси Яне. Сега, когато кучето пусна ръката на главатаря им и нямаше
опасност да го наранят, дузина остриета се насочиха към кучето.
145
– След мен, Буря! След мен! – крещеше Яне и бягаше надолу към селото.
Яне осъзнаваше, че ако остане, кучето също ще остане, за да го брани, затова
тичаше. Нямаше време да бяга по широкия каменен път, който водеше
надолу към селото, а скочи и се затича направо през баира. Досега не беше
забелязал, но на едно място баира свърши и пред краката му зейна пропаст.
Яне нямаше време да спре, а и не можеше, защото толкова се беше засилил,
че полетя надолу. Може би това беше добре, защото всеки момент очакваше
турците да започнат да стрелят по тях е пушки и пищови. Падането не беше
дълго. Преди да се удари в земята, успя да се стегне и тежко удари краката
си в меката земя. Буря го беше последвала в скока, защото скоро се приземи
до него. Сега нямаше време да мисли и да проверява дали е добре. Скочи на
натъртените си пети и побягна. Единственият изход беше да бяга към селото,
но това означаваше, че скоро пътят му ще пресече каменния път, който се
спуска към селото. Турците, ако го бяха последвали, едва ли се бяха втурнали
след него в пропастта, така че сигурно щяха да се опитат да го пресрещнат.
Яне напрегна всички сили. Трябваше да ги изпревари. Така и стана, когато
мина покрай високата арка, далеч зад себе си чу стъпките на преследващите
го турци. Мина като хала покрай кръчмата. Трябваше по някакъв начин да
забави турците. Буря го следваше по петите. Само за миг Яне реши какво да
прави. Забави тичането, наведе се, взе един камък и без да спира го метна
към кръчмата. Проследи го с поглед и видя как уцели джама на кръчмата.
Стъклото издрънча и се счупи. Яне не спря да тича. Стигна до моста и се
затича по него. За негово успокоение Буря го последва. Вече дочуваше
гълчава откъм кръчмата. Докато все още беше на моста се огледа и видя как
селяните наизлязоха от кръчмата, за да видят какво е това чудо и кой смее да
чупи джама на кръчмата. Гневните селяни, предвождани от кръчмаря, бяха
връхлетени от преследващите го турци. За миг настъпи суматоха и нищо не
се разбираше. Всичко това нямаше да свърши добре, но сега той нямаше
време да гледа. Продължи бързо през моста. Трябваше да стигне от другата
страна, защото се страхуваше да не го достигне турски куршум. Колкото се
може по-бързо се насочи към портата на Маноловата къща. Тъкмо щеше да
заудря с юмруците си по дървената порта, когато тя се отвори. Кара Тозю я
беше отворил, явно привлечен от шума, който се носеше откъм кръчмата.
– Какво става, Яне? – попита мъжът без дори да забележи колко е задъхан
и притеснен.
146
Яне бързо се прибра. Не знаеше какво да прави, нито какво да разкаже.
Трябваше да бъде бърз, защото във всеки момент турците щяха да
пристигнат. Момчето понечи да каже нещо на строителя, но той му направи
жест да мълчи, а през това време затвори портата. Буря проскимтяваше и
отново вдигна дясната си лапа, като започна да я ближе. Яне отново понечи
да каже на Кара Тозю какво се беше случило, но той го прекъсна:
След като каза това, Кара Тозю се обърна и тръгна някъде навън. Яне се
прибра, а жените му помагаха, като го разпитваха какво се е случило. Яне им
разказваше и постепенно се успокои.
– Трябва веднага да тръгваме! – каза Кара Тозю и скоро три сенки, следвани
от ниската сянка на Буря, напуснаха къщата и се отправиха нагоре по ската.
Яне не питаше нищо. Той вървеше и беше сигурен, че се сбогува завинаги
със селото. Тримата пътници вървяха безмълвно. В главата на Яне всичко
беше объркано. Той си припомняше думите на турчина и все още не можеше
да осъзнае какво точно се беше случило и защо точно на него.
Тримата вървяха цяла вечер без да спират. Яне беше последен, а Буря се
движеше по петите му. През повечето време се движеха по пътека, в колона
по един. Нощта беше безлунна и това им помагаше да не се крият, но беше
толкова тъмно, че Яне нищо не виждаше и на няколко пъти се оказваше с
един крак над пропастта. На два пъти им се наложи да прекосяват реки или
поточета и краката му се бяха намокрили. Изгревът на слънцето ги завари на
върха на един висок рид. Яне не можеше да сдържи вика си на възхита, който
се изтръгна от гърдите му. Красотата на планината го порази. Те бяха на един
връх и докъдето поглед стигаше се разкриваха върхове и обраслите хълмове
на планината, но той усещаше могъществото, твърдостта на тези недра и
върховете по скоро с краката си. Тъй като в подножието на върховете се беше
настанила нежна лятна омара, която колкото по-надолу в низините слизаше,
толкова по-гъста ставаше, така основите на могъщите гънки и върхове се
губеха в тази мъгла и те изглеждаха някак ефирни и несвързани помежду си,
147
все едно поставени от небето. Отначало той гледаше върховете, които като
някакви магически образувания се извисяваха над мъглата и колкото по-
високи ставаха, толкова по-ясно се очертаваха, но там те се разтваряха в
тъмнината на небето. Така в началото гледката не беше толкова
впечатляваща, но в мига в който над един от ридовете се показа малка част
от слънцето, въздухът като че ли затрепери и оживя. Изведнъж отвсякъде
започна да искри светлина и всичко се освети, като че ли някой запали
огромен светилник. Яне погледна надолу и видя нещо, което го накара да
издаде стон на възхита. Цялата низина на планината се освети в кърваво
червено. В миг омарата стана червена като кръв и бавно се движеше, като
гъста, съсирваща се кръв, образуваха се въртопи и потоци, които бавно,
някак лениво, се смесваха. А тъмните недра на планината се показваха тук-
там, обли и гъвкави, като тялото на някаква извиваща се твар – змей, хала
или змия, която се опитва да изплува. За миг Яне забрави, че наблюдава
планината, а му се стори, че това е някакво митично същество, на чийто гръб
той стоеше. Дръвчетата му приличаха на люспи. Всичко беше толкова
красиво и магическо. Дълго време Яне се любуваше на гледката и не можеше
да откъсне поглед от нея. Явно красотата беше впечатлила и двамата му
спътници. Само Буря не се беше впечатлила от това, което се разкри пред
очите им. Скоро тя започна да досажда и да побутва Яне по крака. Не след
дълго продължиха пътуването си. Към обед пътниците спряха. Кара Тозю
спря пред една скала. Тя се извисяваше пред тях, като висока каменна стена,
а в подножието ѝ имаше малка полянка. Кара Тозю седна тежко на земята.
Бяха вървели много дълго, без да спират и да се бавят. Според Яне вече се
намираха далеч от Бачкьой. Поп Глигорко произнесе кратка молитва за
благодарност, че бяха стигнали благополучно до тук. Попът явно беше твърд
човек, защото през цялото време Яне не го чу да се оплаче и дори думичка
да каже, въпреки че за него дългият път беше най-труден. Дългите поли на
расото му непрекъснато се заплитаха в трънките и храстите. Освен това
попиха от росата, намокриха се и сега му тежаха. Затова Глигорко беше
запретнал високо полите на расото и ги беше затъкнал в пояса си. След като
поседяха известно време и си починаха, Кара Тозю стана и се мушна в
някакви храсталаци. Сигурно имаше нужда. След като почина, Яне
почувства силен глад. Наум се молеше пътешествието им да е свършило,
защото чувстваше, че силите му го напускат.
– Все още не знаеш какво се случва с теб, нали? – монахът заговори и гласът
му учуди Яне. Чак сега той си даде сметка, че досега не беше чувал гласа на
Глигорко, освен когато той отговаряше на Али Бабаджан, а тогава той по
скоро беше викал. Едва сега Яне го чу как говори. Гласът му беше благ, като
подрънкване на камбана и контрастираше с опърпания му външен вид и
148
дългата, проскубана и сплъстена брада. Глигорко не носеше на главата си
килимявка, а червена плетена от вълна шапка. Сега той свали шапката и Яне
видя, че косата му е мръсна, сплъстена и леко оредяла. За миг се замисли.
Наистина не знаеше какво му се случва и защо.
– Да!
– Да!
– Да!
Яне беше учуден. Попът искаше да му каже нещо, но той все още не
можеше да разбере какво точно.
– Буря! – почти веднага отговори Яне. Той все още мислеше върху това,
което му беше казал попът. Връщаше се в мислите си към онази сутрин и
изпълваше случката с нов живот.
149
– много хубаво и послушно куче!
– И не с имало турци?
Яне се досещаше какво търсят Кая и Кара Мустафа. Той пипна дръжката на
красивия ятаган. Това оръжие му беше много мило, но то можеше да му
коства живота. Срещу лоши хора се беше изправил Яне и сигурно лошо
щеше да му се пише, ако го хванеха. Вече беше разбрал всичко, което го
интересуваше и дори много повече. Не искаше да знае повече, защото
страхът бавно се процеждаше в душата му. Вече знаеше кой е Али Бабаджан.
Знаеше, че Буря наистина беше убила брат му, знаеше и какво се беше
случило с Кая и Кара Мустафа, след последната им среща. Сега? Сега лошо
му се пишеше. Те нямаше да го забравят и един ден със сигурност щеше да
му се наложи да се изправи срещу тях и да си плати. А беше неподготвен.
Отново изпита желание да стане, но този път искаше да развърти ятагана на
152
Кара Мустафа. Вместо това остана седнал и отново погали Буря по голямата,
красива глава.
Скоро заговори:
– Не съм чувал.
– Ти откъде си?
– От Боляровия хан.
– Какво за еничарите?
153
Разговорът с попа беше много интересен за Яне, но информацията му
идваше в повече и той вече искаше да попита нещо по-практично, което
повече го интересуваше.
– Ще видиш!
Явно и попът знаеше къде отиват, а само той не знаеше. Яне се чудеше
какво да попита, когато храстите, където преди малко се беше шмугнал Кара
Тозю, се раздвижиха. За негова изненада от храстите вместо само Кара Тозю
излезе и уста Манол, но сега той изглеждаше много по-различно. Вместо с
дрехите на майстор той беше облечен с широки гайтанлии, шаячни потури и
кафяв бозав елек, също като потурите. Елекът също беше с много къдрави и
навити черни гайтани. Тайтаните вдигаха цената на дрехата и винаги
показваха и положението на човека. Колкото повече гайтани, толкова по-
богат, уважаван и тачен е човекът. Но не това учуди Яне, а високият кожен
калпак, от стригана агнешка кожа. Той беше от черна, ситно къдрава кожа,
но много по-висок от останалите калпаци, които Яне беше виждал. Освен
калпака, върху червения си вълнен пояс той беше препасал широк кожен
силях, в който беше втъкнал два пищова, ятаган и нож. Така Манол беше
придобил страховит вид. Зад Манол излязоха още няколко човека. Яне
искаше да ги погледне, за да види дали са от хората на Манол, които
познаваше и е които беше строил Боляровата черква, но не можеше да
откъсне поглед от Манол.
154
планините. Така Те изчезваха на гурбет всяка пролет и никой не можеше да
проследи къде точно отиват и какво вършат.
Така Яне влезе в хайдутската чета на Манол войвода. Макар Манол да беше
главатар, всички го наричаха байрактар, а байрактар бе вторият човек след
войводата. Освен да носи байрака, той всъщност беше заместник на
войводата. Яне се опитваше да научи кой е този загадъчен войвода, но така
и не можа да разбере. Всички така приеха Кара Тозю и Глигорко, все едно се
познаваха отдавна и на тях не им беше за пръв път да се включват в четата.
Буря също беше много добре приета. Тя веднага се включи и започна да
охранява четата. Кара Тозю не само беше приет много добре, но той беше
нещо като дясна ръка на Манол. Майсторът винаги се съветваше е него,
преди да вземе някакво решение. Това беше съпроводено с пълно
подчинение на останалите и без никаква ревност и завист. Това подсказа на
Яне, че не за пръв път хората са командвани от Кара Тозю.
След няколко дни Манол извика при себе си Яне. Беше привечер и всички
хайдути се бяха събрали около един голям огън. Те вече бяха яли за вечеря и
сега почиваха, говорейки си.
Яне стана и се изправи пред Манол. Той помнеше колко се шегуваше е него
Манол, когато бяха на строежа на черквата. Откакто беше тук, Манол вече
не се шегуваше с него. Сега споменът се върна в него. За негова изненада
обаче Манол каза:
– В тази чета има традиции. Всеки човек, за да го приемем сред нас, трябва
да мине изпит. Тези дни при нас ще дойде войводата и пред него ти ще трябва
да държиш изпит. Кара Тозю и останалите мъже ще те подготвят. Всеки от
тях е преминал през изпит.
155
Така Яне разбра, че за приемане в хайдутската дружина има строго
определен изпит, който винаги е един и същ и има за цел да разкрие
воинските качества на всеки един от четниците. Този изпит се прилага и
когато някой от хайдутите е бил ранен. Така, чрез същия този изпит,
войводата решаваше дали човекът е готов да тръгне с дружината, или трябва
да остане още да се лекува.
Нещата, на които Кара Тозю започна да учи Яне, бяха няколко. Докато Яне
се подготвяше, останалите мъже от дружината също се упражняваха. Явно
заниманията в четата продължаваха и след като влезеш в дружината. Яне
никога не се беше замислял, но наистина само това можеше да поддържа
хайдутите в добра форма и винаги готови за битки, сражения и набези.
Кара Тозю учеше Яне на това как да прострелва с пищов нишан. Яне за пръв
път стреляше е пищов. Отначало много се плашеше, но с времето ръката му
ставаше все по-твърда и сигурна. Постепенно престана да мига и вече много
по-точно насочваше куршума. Мина време и вече виждаше как куршумите
минават покрай нишана, но все още не можеше да го уцели. Тогава към тях
се присъединиха останалите хайдути. От одеве те се забавляваха със
стрелбата на момчето и при всеки негов изстрел избухваха в бурни
обяснения и съвети или му се смееха. Когато те започнаха да стрелят, Яне
разбра колко далеч е от добрата стрелба. Почти всеки куршум на хайдутите
пресичаше нишана.
Освен стрелба Кара Тозю учеше Яне и на това да хвърля гега. Той трябваше
да завърти гегата над главата си, а след това да я метне, колкото се може по-
напред.
Когато вече беше много уморен, Кара Тозю реши, че е време да го научи на
работа с нож. Вместо обаче той да се заеме, извика един от легналите мъже.
Яне не знаеше истинското му име, но всички му казваха Диньо, Диньо
Циганара. По мургавия цвят на кожата му си личеше, че е циганин. Мъжът
беше по-нисък от Яне, но беше широкоплещест и с изключително дълги,
156
спрямо тялото, ръце. Яне беше работил с нож и смяташе, че това ще му бъде
много познато и лесно. Диньо го остави да му покаже какво знае, а после
започна да върти ножа от ръка в ръка, подхвърляше го, като го оставяше да
се превърти, а после ловко го улавяше. Яне никога не беше мислил, че може
да се вършат такива неща с нож. Той бавно започна да се учи на всичко, което
Диньо Циганара му показваше. Циганинът беше много търпелив. Той имаше
широка усмивка, при която се виждаха равните му, бели като маргарит, зъби.
Всеки път, когато Яне бъркаше и изпуснеше ножа, вместо да се разсърди, да
му се скара или да му направи забележка, Диньо му даряваше една от
чаровните си усмивки. Това насърчаваше момчето и то с още по-голям хъс
се хвърляше да опитва все по-сложни и сложни прехвърляния и подавания.
Диньо учеше Яне и как да мята нож, така че той всеки път да се забива в
целта. Да върти нож му беше много приятно. Кара Тозю му беше отстъпил
своя нож, но Яне усети какво е добро оръжие едва когато Диньо му подаде
ножа си.
Яне не искаше да обижда Кара Тозю и неговото оръжие. Той вече знаеше,
че мъжът с кръглата глава е барутлия.
Циганара му показа как трябва да изглежда добрият нож, кой нож е за атака
и кой за защита. Показа му и как трябва да бъде центрован ножът и как се
превърта във въздуха.
157
После той огледа канията на ятагана, който висеше на кръста на Яне.
– Може ли да го видя?
Яне поклати глава. Той беше чувал за Дамаск и за това, че там коват най-
добрите оръжия, но не знаеше много, затова предпочете да чуе какво ще му
разкаже Диньо.
158
Циганинът все така беше потресен.
– Лошо! Лошо! – каза той като на себе си. – Някой от главатарите знае ли
за ятагана?
Яне се замисли. Диньо беше прав. Той наистина трябваше да направи това.
В този момент обаче се приближи Кара Тозю и започна да го учи на борба.
Яне най-после въздъхна с облекчение. Мъжът се бореше и знаеше някои
хватки, но уменията му бяха далеч от уменията на Болярови. Сравнен с дядо
му и баща му, а и с него, той приличаше на току що проходил в борбата. Яне
небрежно слушаше обясненията на Кара Тозю и се усмихваше. После
двамата трябваше да направят едно хвърляне. Вместо да го хвърли, както
Кара Тозю му беше обяснил, Яне реши да му покаже колко е силен и да му
демонстрира начина на Болярови. Той хвана силно мъжа, изтръгна го рязко,
като го вдигна във въздуха, а след това, вместо просто да го хвърли, го вдигна
високо над главата на изправените си ръце, след което с всичка сила го
тръшна на земята. Чу се силен удар, а Кара Тозю само "измяка". Мъжът
лежеше на земята и се гърчеше, а хайдутите се превиваха от смях. Мина
време преди Манол байрактар да се изправи. Той отиде и помогна на Кара
Тозю да стане.
След това всички хайдути се бориха с Яне и той успя да тръшне всеки един
от тях на земята. Всички бяха учудени, но това не ги отказваше. Само Манол
гледаше отстрани и се усмихваше. После той и Яне разказаха на хайдутите
за Болярови. Всички бяха учудени, а Яне беше изненадан, че Манол знае
толкова много за Болярови и тяхната борба.
Яне се стресна. Той не беше толкова добър с ятаган. Тогава умът му започна
трескаво да работи. Една мисъл се мярна в главата му. Нямаше какво да
рискува и реши да действа.
– Само това ли е?
– Да?!
160
Думите на мъжете и това как се хилеха и шегуваха за негова сметка искрено
разсърди Кара Тозю. Суров човек беше той и не беше свикнал някакво
сукалче да го бори, а после и да го прави за смях.
Кара Тозю се изчерви още повече. Яне разбра, че нещата отидоха твърде
далеч и искаше да се откаже. Той не желаеше да ядосва човека, с когото беше
работил цяло лято, от когото беше видял само хубаво и който трябваше да го
подготви за изпита.
161
– Давай! – изкрещя Кара Тозю.
След това Яне накара да намокрят двата пешкира и така те станаха много
тежки. Двамата мъже се съблякоха голи до кръста. Яне вече беше виждал
големите заоблени мускули на Кара Тозю, но сега пак им се възхити. Всичко
в неговия противник беше някак обло и макар да нямаше гъвкавост беше
много силно. Дори ситните къдрави косъмчета по гърдите и корема на мъжа
подчертаваха гази заобленост.
Пешкирът натежа в ръката на Яне. Той много пъти се беше бил по този
начин и знаеше колко тежки и опасни са ударите е мокра кърпа. Те не можеха
да счупят кост, но натъртваха мускулите и предизвикваха жестока болка, а
ако попаднеше удар в главата, дори един единствен можеше да те изпрати в
царството на сънищата.
Яне замахна. Кара Тозю нелепо се опита да защити. Всъщност това беше
лъжлива маневра. С широко движение Яне отклони мокрото "острие". То
беше тежко и не беше лесно да се промени посоката му, но момчето имаше
опит. Бързо нанесе няколко удара по тялото на мъжа. Мократа кърпа тежко
плющеше, като изстрели, когато се срещнеше в тялото на мъжа. Отначало
противникът на Яне се правеше, че не обръща внимание на ударите, но един
от тях беше толкова силен, че като го удари в крака го вдигна във въздуха.
Следващият беше в бъбреците. Той изплющя по долната част на гърба на
мъжа, който се опита с огъване да се защити, но не успя. След него получи
удар по-бързо, отколкото Кара Тозю успя да реагира. Пешкирът се уви около
главата на мъжа и го просна на земята. Яне неведнъж беше получавал такива
удари и знаеше колко силни и болезнени са те. Втурна се и помогна на
проснатия на земята мъж. На помощ му се притече само Манол, а останалите
162
мъже се бяха натръшкали от смях на земята. Явно гледката на проснатия на
земята Кара Тозю, победен от едно момче, искрено ги забавляваше.
163
После няколко от мъжете опитаха да поиграят на маймунски бой с Яне, но
той с лекота ги побеждаваше. Най-добър беше Диньо Циганара, който с
дългите си ръце много затрудни Яне. Другият, който успя да даде някаква
съпротива, беше самият майстор Манол. Кара Тозю също искаше да се бори,
но Манол не му разреши. Мъжът беше ударен в главата, а в някои от борбите,
които мъжът загубеше, се забиваше със страшна сила в земята, в повечето
случаи с главата надолу.
Всяка вечер някой хайдут трябваше да остане буден и със заредено оръжие
да пази другарите си, както и да поддържа огъня. Тази вечер беше ред на
Глигорко. След като се напяха добре, Яне трябваше да остане на пост. Манол
беше решил гази нощ Яне да бъде с Глигорко, за да може да се учи и да
свиква.
От много време Яне беше очаквал някакъв знак и сега много се зарадва.
След като беше проснал Кара Тозю с мокрия пешкир, сега за пръв път
чувстваше някакъв жест на близост от страна на четата. Яне препаса ятагана
си, повика Буря и тримата тръгнаха да обиколят местността из тъмното. За
пръв път момчето огледа цялата местност, в която се намираше дружината.
Стори му се, че мястото за лагеруване не бе избрано много добре, но кой
беше той да дава мнение за неща, които тепърва започваше да разбира.
Докато обикаляха, двамата мъже се заговориха. Така времето минаваше по-
бързо, а и за Яне беше много приятно да говори е монаха. Той беше човек е
много познания и умение да говори. Освен това Глигорко беше в състояние
да направи от всичко интересна тема за разговор. Яне беше радостен, че
именно е монаха беше на първия си пост. Честно казано не искаше да остава
насаме е Кара Тозю след вчерашната битка. Всички други мъже, освен Диньо
Циганара и Глигорко, биха се държали сурово с него, но пък с монаха му
беше най-интересно.
165
– Всъщност ние, българите, не сме отделен народ. Ние, както и всичките
други народи, сме поданици на султана. Ние се наричаме българи, но само
помежду си, а всъщност сме османци.
Попът погледна очите на момчето и в тях видя страшен блясък. Той самият
се уплаши от този блясък.
166
– След това попът направи кръстен знак по посока на момчето. Яне само се
усмихна. – Кой те е учил така?
Яне беше чувал за Глигорко много неща и беше сигурен, че и той е като
него. Сега се дразнеше, че попът го вини за нещо, което не можеше да
разбере.
Яне много се ядоса. Попът говореше за него все едно, че е малък и не може
да се грижи сам за себе си.
– Дори това, което говориш, е светотатство. Казва се "Ако е рекъл бог!" или
"С божията помощ!"
167
– Не бог ще ме направи, а аз ще стана башпехливан! – настояваше Яне.
– Какво говориш? – Яне беше изумен. – Как така няма да успея? Ние сме
най-добрите пехливани! Такива са били всичките ми предци! Ще умра, но
ще победя!
– Ами ако все пак не успееш? – Глигорко явно се заяждаше с него. Яне реши
да не отговаря. – Ако се разболееш или осакатееш и не можеш да се бориш,
какво ще правиш?
– И какво от това?
Следващата мисъл беше: "Човек или животно? Може би мечка!" Ако беше
така, двамата бяха мъртви. Още беше жив пред очите му образът на
нападащата го мечка. В храстите нещото продължаваше да мърда. Яне
гледаше натам, но не успяваше да види силуета и да определи, какво беше
то. Най-чудното беше, че нещото заговори, но все още не го виждаха.
– Войводо, ти се върна при нас! – после мъжът тръгна като слепец към
тъмното. – Все така ще се появиш, воеводо, изневиделица!
Григорий също не можеше да види къде е този, който той нарече войвода.
Защото се беше спрял и се взираше в тъмния храст.
169
Мъжът явно беше подслушал техния разговор от самото начало. Това, че не
беше усетил неговото присъствие, много го раздразни, но не по-малко се
сърдеше и на Буря. За пръв път кучето му го беше предало и не го беше
предупредило за приближаването и присъствието на мъжа. Беше се оказал
приятел, ами ако беше враг?
Когато мъжът се изправи, Яне видя колко е огромен. Да, мъжът, който
допреди малко се беше крил в храстите, беше огромен – няколко глави по-
висок от него и от Глигорко. Това учуди момчето. Как този висок мъж се
170
беше крил и придвижвал така незабележимо и как беше заел толкова ниска
позиция, че да остане незабележим, Яне все още не можеше да си обясни.
Това, че мъжът подложи под съмнение думите му, също го ядоса, затова
Яне каза:
171
Думите на момчето прозвучаха толкова пламенно и превзето, че мъжът пак
се засмя. Яне все повече започваше да туби търпение.
– Че откъде хората ще знаят за това. Там бяха само хората на Кая и неговата
дясна ръка Кара Мустафа, дядо ми и аз. Турските пехливани едва ли ще го
разказват. Да го разказва дядо, значи да ме осъди на смърт, така че няма
откъде да знаеш това.
172
– Да, наистина имаше още един човек. Едно гърбаво, уродливо джудже,
но...
В този миг кръвта на Яне смръзна. Всичко беше толкова очевидно. Беше
ясно, че мъжът в сянката не е Гърбавия, това беше Кая или някой от хората
му. Затова той оставаше скрит в сянката. Глигорко му беше казал, че го
търсят. Бяха го излъгали, бяха го заловили! Защо не се сети по-рано? Яне се
обърна и се опита да избяга, но краката му не го слушаха. Той смешно замаха
с крака, но гласът зад него извика така, че го накара да спре.
– Но ти беше гърбав!
Яне вече беше решил да приеме играта и сега трябваше да пита, макар
въобще да не му беше интересно.
– Искам да видя лицето ти! – каза Яне, така както си вървеше. – Само така
може да докажеш, че ти си Гърбушкото! – Яне каза тези думи, но много добре
знаеше, че това е невъзможно. Нямаше как големият и висок мъж да е
Гърбушкото. Той си спомни, че Гърбушкото му беше казал, че се казва
Велко. Велко!?
173
– По-късно ще видиш и лицето ми. Сега само ще ти кажа, че аз бях човекът,
който те спаси при битката при Станимака. Аз те спасих от грях, когато щеше
да прободеш гърдите на проснатия на земята Кара Мустафа. Днес вместо да
си воин и за теб да се носят легенди, щяха да говорят, че си най-обикновен
палач, убиващ беззащитни хора. Аз ти подадох ръка и Те отнесох с коня си.
Помниш ли?
Разказът на мъжа наистина върна Яне в онази нощ. Той много добре си
спомняше всичко. Беше точно така, както мъжът казваше, но кой можеше да
го знае?! Само един човек можеше да знае всичко това и той беше самият
Кара Мустафа. Яне беше сигурен в това. Сега вече беше по-спокоен, поне
знаеше кой е срещу него. Той бавно спусна ръката си и напипа дръжката на
ятагана, който беше на самия Кара Мустафа. Предният път не беше успял, но
сега нямаше да пропусне, щеше да разсече гърдите на турчина, с неговото
оръжие.
174
Яне знаеше, че всеки миг е ценен и всяко забавяне ще помогне на турчина
да избяга. От одеве той се взираше в мрака, за да успее да улови и най-
малкото движение. При поредния път, в който се обърна, видя само черна
сянка пред очите си.
Яне се поизправи и видя седналия мъж. Той все така стоеше и спокойно го
наблюдаваше.
175
След това той подаде ятагана на Яне. Успокоен, той го втъкна в силяха си,
седна и повика Буря при себе си. Беше станал пълен глупак в очите на
останалите хайдути, освен това се беше заял с войводата, така че не очакваше
никакво снизхождение и сигурно щяха още утре да го изпратят да си ходи.
Сега той хем се успокояваше и прикриваше вълнението си, като милваше
Буря, хем тихо ѝ се караше:
176
Яне го погледна. Нямаше грешка, същата коса, лице и стойка като баща си.
А и името, това беше синът на Манол байрактар. Освен тези двамата към
групата имаше и една стара, ниска, но с прав гръб жена. Тя цялата беше
облечена в черно, с черна кисирия на главата. Така ходеха старите жени в
селата около Боляровия хан, които жалят роднина или са останали вдовици.
Яне много добре ги помнеше. Жената се казваше Василка. Той много се беше
учудил, че в хайдушка чета може да има жени. Сега беше още по-изненадан.
Никога не беше мислил, че стара жена може да намери място сред суровите
мъже в планината. Айше също беше много щастлива. Още снощи Яне беше
забелязал как тя се беше хвърлила на врата на Велко и беше увиснала с
преплетени ръце около могъщия му като вековен клон врат. Сега циганката
готвеше вкусни гозби и пееше красиви песни. Хайдутите също ѝ се радваха.
Досега Яне беше мислил, че Айше и Диньо са мъж и жена, макар за това да
нямаше никакви доказателства, но снощи реши, че са брат и сестра. Дали
нямаше да се окаже, че и това няма нищо общо е истината.
Яне подскочи.
Тъй като предната вечер не беше спал, тази вечер Яне си легна рано и спа
дълбоко цяла нощ.
177
чуплива коса. Това отне доста време и му костваше много болка. Когато беше
готов, другите вече отдавна бяха готови и цялата дружина се беше строила.
Най-вдясно беше Манол байрактар, а пред дружината беше застанал Велко
войвода. Днес войводата беше облечен в сивокафява бозава униформа.
Потурите му бяха нови и украсени с дебели черни гайтани, които се виеха
като бръшлян около колона. Елекът му беше украсен със същите гайтани, а
поясът му беше кармъзен[23], с множество напречни жълти ивици. Силяхът
му беше целият накичен със скъпи и красиви оръжия. На главата си, подобно
на останалите мъже и той си беше сложил висок кожен калпак.
178
– Кои са те? – попита Велко, макар много добре да знаеше всичко. Явно
такава беше традицията.
Предстоеше борбата. Яне беше сигурен, че ще победи. Освен това при него
последователно дойдоха и Глигорко, и Кара Тозю, и му казаха:
180
– Днес наблюдавахме едно състезание между двама достойни мъже. Макар
още в крехка възраст Те показаха воля, упоритост и инат. Те доказаха, че са
достойни да бъдат сред нас. Особено впечатляваща беше последната битка и
мисля, че всички вие ще се съгласите с мен, че и двете момчета – и Сотир
Манолов, и Яне Боляров, са достойни и заслужават да бъдат членове на
нашата чета.
След тези думи Велко извади една висока шапка, нахлупи я на Сотир, така
че ушите му се подгънаха и смешно застанаха настрани. После отнякъде
извади и втора шапка, която нахлупи на главата на Яне. Докато правеше това,
той говореше:
Когато небето съвсем причерня, всички хайдути вече бяха толкова пияни,
че нищо не им се разбираше от това, което говореха. Яне също пиеше вино и
главата му се беше замаяла. Когато се опита да стане, за да отиде по нужда,
разбра, че краката му въобще не го слушат. С несигурна стъпка и "въртяща"
се глава, той тръгна към близкия храст. С крайчеца на окото си видя Велко,
който бързо и пъргаво се изправи и се приближи до него.
Яне наистина беше забелязал нещо такова, но не беше мислил много по-
въпроса. Въпреки това каза:
– Това съкровище съм го събирал лично аз. Всеки керван, който иска да
прекоси тази планина, трябва да ми плати, защото планината е моя. Някога
тя е принадлежала на моите предци.
Чак сега Яне се сети как дядо му се беше отнесъл с Гърбушкото. Той го
беше съжалил. Спомни си думите на Велко тогава, че пътува по мющерии и
че иде от Европата. Дядо му би поръсил главата си с пепел, ако можеше да
разбере колко се беше излъгал в преценката си за гърбавия мъж. Не само че
не беше беззащитен, а това беше най-силният и страховит мъж, когото досега
Яне беше виждал, с най-странните умения да се придвижва, прикрива и
променя. Под уважението, което останалите кауци демонстрираха към него,
си личеше страхът. А със сигурност беше и най-богатият човек. Къде ли беше
сега дядо му? Да можеше да дойде и да види кой стои срещу него.
– Готов съм!
– Това, което най-много ме интересува, е това, което съм. Какъв съм аз,
знаеш ли?
184
– Войвода, да! Но освен войвода, аз съм и нещо друго. От много години те
наблюдавам и реших, че ти също си достоен да станеш като мен, за да може
един ден, когато мен вече няма да ме има, ти да ме заместиш!
– Говоря ти за кесиджийте.
– При нас няма най-добър. Ние приемаме задачата да убием някого и после
го преследваме. Ние сме неумолими като смъртта. Кесиджията е дясната
ръка на смъртта. Ние винаги убиваме с уважение към жертвата. На нас ни
плащат да убием, но не и да унизим някого. Ние сме последното нещо, което
човекът, който трябва да убием, вижда, затова трябва да сме чисти и духовни.
Ние не убиваме хората като на лов и не ги отчитаме като бройка, затова при
нас няма най-добър. Всеки един от нас знае, че както ние дебнем хората, така
нас ни дебне нашият преследвач. Само кесиджия може да победи кесиджия,
така че никога не си позволявам да си мисля, че съм най-добрият, защото
знам, че някъде има един кесиджия, който един ден ще ме срещне със
смъртта!
– А, ако не искам?
– Ако не искаш, ще умреш още тази нощ, тук, и никой никога повече няма
да чуе за теб!
Като каза това Велко извади ятагана си, сякаш за да подсили въздействието
на думите си. Яне нямаше никакво съмнение, че след всичко, което му беше
казал за кесиджийте, Велко ще го убие в момента, в който откаже. Пред него
нямаше два пътя. Ако искаше да оцелее и пак да се бори, трябваше да приеме.
След това Велко извади една тънка и остра като бръснач кама. Нейното
острие беше като змийски език, а когато го почукаш и най-леко с нокът, то
започваше да пее и да звъни като камбана, но някак по-тънко и
заплашително. Камата пасна в ръката на Яне, като че бе правена за него.
След това Велко започна да учи Яне как да работи с кама. Техниката му
беше много по-различна от тази на Диньо Циганара. Скоро момчето оцени
силата и ефективността на техниките, които Велко му показваше. Докато при
Диньо прихватите и акробатиката с ножа бяха много важни и работата с нож
беше много ефектна, при Велко водеща беше ефективността. Големият мъж
го учеше как е всяко мръдване, с най-малки усилия и по най-невидимия и
внезапен начин, да наранява и убива. Целта на Велко във всеки един момент
беше да убие, директно, късо и бързо, без никакви орнаменти, красота и
забавяне. Мина време преди Яне да започне да оценява красотата в това, на
което го учеше кесиджията. С действията си Велко, непрекъснато и по
всякакъв начин, потвърждаваше думите си.
187
Освен атаките отпред, когато двамата противници са лице в лице, Велко
започна да го учи как се прави атака с нож отзад. Учеше го как да запуши
устата на пазача, а след това да го прониже в сърцето отпред, отзад през
плешката или в бъбреците. След това му обясняваше колко време ще живее
пазачът, дали може да извика и накъде хвърчи кръвта, как ако иска да мълчи,
трябва да го пререже между ребрата. На Яне му стана ясно, че Велко беше
правил това много пъти и говори от личен опит. Кесиджията толкова точно
и "шарено" му обясняваше всичко, че той го запомняше веднага и както му
се струваше – завинаги.
188
Скоро разбра, че пещерата, в която всяка вечер се упражняваха, беше
кръстена на Велко. Всички я наричаха Велковата дупка. Кауците знаеха за
съкровището, но това като че ли не им правеше никакво впечатление.
През деня мъжете отделяха най-много време за борба. Яне беше най-
добрият сред тях. Най-трудно му беше да се бори с Манол, Диньо и с Кара
Тозю. Един ден, тъкмо когато за пореден път беше натръшкал на земята най-
силните и тежки хайдути, към него се приближи Велко.
– Хайде да се поборим!
Яне погледна огромния мъж и целият настръхна. Той много пъти вече се
беше убеждавал колко силен, бърз, лек и пъргав е кесиджията Велко. Сега
виждаше извисяващото се над него тяло и се чудеше дали ще бъде толкова
ловък и вещ и в борбата. Едва ли. Това бяха съвсем различни неща. За момент
изпита желание да му покаже, че поне в едно нещо е добър колкото него и
дори по-добър. Сега беше моментът! Велко го беше виждал как се бори, но
едва ли си даваше сметка колко силен и бърз е. Ако войводата разчиташе
само на силата и на ръста си, щеше да загуби. Спомни си първата си среща с
Велко. Той току що беше спечелил борбите на Четиридесетте извора, а Велко
тогава беше гърчаво джудже. Как би се учудил дядо му, ако знаеше, че днес
той, Яне Боляров, се бори и се изправя срещу същото това джудже. Победата
щеше да бъде за Яне. Той беше в много добра форма. В този момент си
спомни еленсито, с което беше ударил башпехливанина Кая и го беше
проснал в несвяст на земята. Той щеше да победи!
Велко беше свалил елека си и сега се изправи срещу него. Яне отдавна вече
беше загрял и беше успял да си почине след борбите с останалите хайдути.
Някой от кауците извади гайда и бавно засвири. Протяжният звук на гайдата
се разнесе из клисурата, думите на песента не се чуваха, но всички знаеха, че
става въпрос за това как двама пехливани на пехливаните, двама юнаци и
синове на тая земя, се изправят един срещу друг, сили да премерят и своето
юначество. Яне не чуваше думите на песента, но Те сами се появяваха в
главата му. Музиката ги носеше. Скоро момчето разбра, че тази музика носи
точно тези думи и тази песен не съществува, и никой не я знае, защото тя
сега се пишеше. Той и Велко бяха нейните създатели.
Яне много пъти беше чувал за Крилат Димо. Неговият дядо му беше
разказвал за борбите си с него. Крилат Димо бил най-известният шампион за
времето си, по-известен дори от Кая. Той беше чувал, че само един човек е
успявал да победи Димо и това бил самият Вълчан войвода. Яне много
обичаше да слуша разказите за Димо и за Вълчан.
190
– Нали ти казах, баща ми! – спокойно отговори Велко, без да се сърди, че
Яне го прекъсва.
– Ти много добре знаеш кой е моят род и си чувал за него! – каза Велко. –
Моят род се нарича Бимбелови.
Чак сега Яне се сети. Явно ставаше въпрос за Бимбалови, поне така дядо му
ги наричаше. Това беше най-известният пехливански род, който от много
години си съперничеше с Болярови. Ето защо Велко го беше победил. Никой
от Бимбелови не беше случаен борец. Всички те бяха много добри
пехливани. Дядо му му беше разказвал за Канатлъ Димо, че с от Бимбелови.
Явно Вълчан войвода и Велко също бяха от тях. Чак сега Яне прозря защо
Велко каза, че го е следил от много време. Гърбът му настръхна. Ето защо
онази вечер, преобразен като гърбав и сакат човек, той беше посетил
Боляровия хан. Той беше шпионирал него и въобще Болярови.
191
До вечерта Яне беше омърлушен. Беше попаднал в ръцете на един Бимбал.
Той беше учен, че трябва да побеждава Бимбалови, а сега беше победен от
един от тях.
Ти твърде много се взираш в себе си! Дали не правиш това от страх? Помни,
че ако не е от страх, някой ден ще породи страх! Когато много се взираш в
себе си, започваш да се възприемаш като център на света и най-важното
нещо в него. Точно тогава се появява страхът.
192
Жената говореше така, че Яне чувстваше искреността в думите ѝ. Тези думи
съдържаха голяма сила и той я усещаше. Тези думи, изречени от много по-
старата от него жена, го накараха да се чувства неудобно. Той поиска да се
обърне, за да види очите на баба Василка, но само изстена. Цялото тяло го
болеше.
След това тя го хвана със сухите си и слаби ръце за врата. Яне почувства
как странна топлина се разлива по тялото му, а мускулите му се отпуснаха.
Жената леко, но достатъчно категорично, го натисна надолу, като го постави
да легне по гръб на земята. След това бавно докосна ребрата му, като прекара
ръка през гърдите му. Яне отново почувства загадъчната топлина. Както си
лежеше и гледаше звездното небе, изведнъж видя някой да се надвесва над
него. Погледна по-внимателно. Беше Айше. Старицата явно я беше повикала
само с един жест и сега нещо ѝ каза. Тя кимна разбиращо с глава и изчезна
нанякъде. После Яне почувства някаква слабост и в същото време вътрешна
топлина го заливаше на талази. Очите му горяха. Той се отпусна и ги затвори.
Главата му се въртеше. После почувства, че го носят нанякъде, но не знаеше
нито кой го носи, нито къде го отнася. Нямаше сила дори да отвори очи, но
все още беше буден и чуваше всички гласове, и въобще всичко, което се
случваше с него.
Когато отвори очи, видя, че лежи до едно огнище. Изправи глава и видя, че
се намира в много по-малка пещера от Велковата дупка, а може би това беше
някакъв страничен ръкав. Разбра, че е в пещера по стените. Пещерата беше
така направена, че приличаше малко на одая, а огнището беше съвсем като
огнището в Боляровия хан – голямо и измазано с кал, а отгоре варосано. Той
лежеше на пода, който беше глинен и покрит с шарени черги. Огнището го
заливаше с топлина, но не само пряката топлина го топлеше, въздухът в
малката пещера беше затоплен. Той се огледа и видя, че пещерата има дори
дървена порта. Така топлият въздух оставаше вътре. Василка стоеше до него,
седнала на ниско трикрако столче. Тя го гледаше, мърмореше нещо под носа
си и хвърляше някакви билки в огъня. Миг след това непоносима горчива
миризма се разнесе из пещерата.
– Но къде се намирам?
193
– Сега недей много пита, защото си слаб още!
194
– Аз го отгледах от ей толкав! – като каза това жената посочи на три педи
от земята. – Но не е само това. Всеки един, от тези като Велко, има една като
мен, която се грижи за него, като подготвя тялото и същността му за битки.
Аз се грижа не само за тялото, но и за душата му.
– Каква?
В този момент вратата се отвори и през нея влезе някой от братята попове,
но кой точно Яне не успя да разбере, защото не можеше да се навдигне и да
види. По гласа обаче му се стори, че е Глигорко. Той явно беше чул
последните думи на жената, защото каза:
Той беше чувал така да се наричат жени, но само когато всички ги мразеха.
Това обаче винаги ставаше зад гърба им. Никога не беше чувал някой мъж в
очите да нарече така жена. Това беше смятано за една от най-големите обиди.
195
– Нарече ме вещица, защото съм такава!
Яне настръхна. Никога досега не беше чувал жена така открито и спокойно
да приема това да я наричат вещица.
– А магьосница ли си?
Чак сега Яне си даде сметка, че жената сигурно и на него му прави магии.
Като малък баба му винаги го беше плашила с вещици, а ето, че сега лежеше
пред такава.
Като каза това жената наистина извади зъба. Тя започна да го върти във
въздуха над главата на Яне и зашепна:
– Я Куцан, я Куцан, в гората ходи сам и вземи таз невярна болест с теб! –
тя продължи да върти зъба, като произнасяше заклинанието. Всичко това
направи девет пъти. Без да иска Яне беше толкова впечатлен, че запомняше
всичко.
След това старицата бързо хвърли зъба в огнището и извика три пъти:
След като свърши, старата вещерка започна да тръска ръцете си, като че ли
някакво зло я беше докоснало или се беше вкопчило в китките ѝ. Яне легна
и заспа, а Василка хвърли дърва в огъня. Когато се събуди, главата му беше
толкова тежка, че едва я вдигна, за да огледа наоколо. Бабата отново беше
тук. Тя му показваше нещо и говореше. Мина време преди Яне да започне да
я разбира.
– Много силен удар ти е направил Велко. Ако не бях аз, вече щеше да си
мъртъв. Сега ще опитам пак.
197
– Не, това беше вълчият зъб от снощи. Болестта ти е много силна и той не
успя да стане на пепел. Силата на болестта го държи отвътре. Сега ти
направих по-силно баене.
Двамата разтоваряха и чакаха. Мина време преди бабата да вземе една маша
и да извади опеченото тестото от огъня. Яне го погледна и се учуди, че то,
макар и безформено, се беше опекло и приличаше на някаква малка уродлива
питка. Може би от това, че имаше с какво да се занимава, Яне се чувстваше
все по-добре.
– Я не се превземай, яж!
– Това е биле!
198
или билетата. Незапушен останал само един отвор, през който се промъквали
болестите. Според някои през него влиза смъртта.
Всяка вещерка трябва да познава билките и да знае коя болест с каква билка
да лекува. Билките имат най-голяма лечебна сила, ако са брани в ранното
утро на Еньовден. Някои билки се берат по Гергьовден, а други – в
Русалийската неделя. Преди да се берат билки, жените се събличат голи и
танцуват хоро на поляната, така че да стъпчат билките е краката си. Тогава
те са най-лековити. Колкото по-красиви са жените, толкова по-добре. Когато
някой ден си избираш жена, тя задължително трябва да е вещица и да е много
хубава. Така билките ѝ ще са по-лековити от на останалите и това може да
спаси живота ти.
Учуден Яне погледна старата жена в очите. Той не можеше да разбере какво
иска тя.
200
– Аз какво пих? – всъщност той искаше да знае само това.
Тъй като още не беше достатъчно укрепнал, тази вечер заниманието беше
по-кратко. Когато Яне и Велко напуснаха Велковата дупка, хайдутите още
не бяха станали, а покрай огъня се вихреше бурен спор. Яне, още докато беше
болен, беше разбрал за омразата между Василка, Глигорко и Теофил. Сега
именно те спореха. Когато Яне и Велко се приближиха, спорът утихна, но
двете страни все така говореха. Яне седна, отпусна се и се заслуша. В
последните дни беше научил толкова много нови и интересни неща, и сега
се чувстваше уморен. Затова искаше само да седне и да слуша, без да се
вълнува. Скоро обаче откри, че не може да стои безучастен, защото спорът
касаеше и него.
Яне отдавна беше забелязал колко умен човек е Глигорко. Той винаги
имаше мнение за нещата и много добре говореше. Сега попът отново започна
да говори и макар това, което казваше, да не се харесваше на момчето, то се
заслуша.
– Как може да говориш така?! Хората в низината влачат хомота като роби
и работят от тъмно до тъмно, те се пребиват от работа! Тежка е кърската
работа – и в пек, и в студ. Така както работят хората от Тракия и Загора, не е
по силите на планинците. Едно е да пасеш овци или кози и да чоплиш земята,
друго е по цял ден да превиваш гръб и да работиш на огромните ниви на
бейовете в равнината.
202
Всички се бяха умълчали и мислеха върху думите на попа. Яне не беше
съгласен, но и не можеше да отрече това, което монахът беше казал. Той
беше от равнината и искаше да докаже на тези мъже, че не е тиква. Той щеше
да докаже, че и от равнината мотат да излязат смели хора и воини. И реши
някой ден да стане войвода и да бъде първият войвода от равнината. Хората
щяха да го знаят и никой нямаше да се чувства както сега се чувстваше той.
Яне войвода! Дори си го повтори няколко пъти на ум. Яне войвода! После се
замисли за това колко много неща искаше да бъде. Искаше да стане
башпехливан. Велко искаше да го направи кесиджия. Василка го готвеше за
вещер, а сега Искаше да стане и войвода. Усмихна се. Само един живот
нямаше да му стигне, за да стане всичко това.
Скоро Яне осъзна колко умно беше постъпил тези дни. Колко предвидливо
не беше оставил нещата за по-късно. Една сутрин Велко го сбута и му каза:
204
– Хайде, тихо ставай и се приготвяй! Тръгваме на път!
Яне стана и навърви навущата си. Макар да беше лято, сутринта беше
студена и влажна. Той препаса ятагана и тръгна след Велко. Велко се носеше
напред, с леката си стъпка. Той като че ли не ходеше, а летеше и само тук-
там докосваше земята. Яне тежко тътрузеше крака след него.
205
Двамата продължиха да вървят мълчаливо почти през целия ден.
След тези думи, Велко извади тънката, като жило на оса, кама и с нея отряза
едно толкова тънко парченце от пастърмата, че през него можеше да се вижда
и го подаде на Яне.
– Сложи го под езика и смучи! – каза той. – Ако искаш бързо много сила,
режеш така, на тънко, пастърмата и я смучеш! Ако искаш по-дълго да
получаваш сила, режеш дебело парче и го смучеш дълго! колкото по-суха е
пастърмата, толкова по-добре. В себе си тя събира силата на месото. В нея
има и много сол, която е много ценна при дълги пътувания, когато се потиш
и си в планина или пустиня. Но трябва, докато се суши пастърмата, отначало
да се държи на сянка, за да поеме в себе си мрака и силата на нощта, а след
това на слънце, за да задържи слънчевите лъчи и топлината. Опитай и усети
светлината и топлината, които това месо излъчват!
206
– Ето, виждаш ли!?
Яне също беше изумен. Всичко, което казваше Велко, беше толкова
странно. Той го караше да обръща внимание на толкова обикновени неща,
но му ги разкриваше по такъв начин, че Яне всеки път се изумяваше. Велко
му разкриваше един свят, за чието съществуване Яне дори не подозираше,
но той беше толкова красив и магичен. Никога досега той не се беше сещал,
че храна може да съдържа топлина и светлина, а сега това месо го караше да
се усмихва. Наистина, само след две-три парченца той се почувства сит.
Толкова храна на софрата нямаше да му стигне само за единия зъб, а сега
вече беше сит. Велко извади бъклица с вода. След като пийна, Яне се
почувства съвсем нахранен.
207
следваше Велко още по-внимателно. Стигнаха до много стълби, които се
виеха, после коридорът стана все по-тесен. Стълбите също бяха от камък и
това донякъде го успокояваше, поне не можеше да се продънят под краката
им. Кой знае. Ако бяха дървени, в това подземие, колко гнили щяха да бъдат.
Струваше му се, че са в подземието от цяла вечност. Вече дори беше
забравил, колко е изморен и че от едно денонощие е на крак. Най-накрая
Велко отвори някаква врата. Яне го последва. Бяха в нещо като малък
зимник. Велко отвори и друга врата и пред очите на Яне се разкри друг свят.
Изведнъж се бяха оказали в една стая, а Те самите бяха излезли от един
долап, вграден в стената, с две големи дървени врати. Яне беше изумен.
Влязоха през желязната врата в полето и се оказаха в одая.
Стаята беше голяма. Точно срещу долапа имаше огромен дървен нар, на
който свободно можеха да легнат четири големи мъже. Вляво бяха
джамовете. Те бяха с ковани решетки и тежки дървени капаци, които се
затваряха плътно и не пускаха слънчева светлина. Вляво от прозорците беше
вратата. В стаята нямаше нищо излишно. Всичко беше така подредено, като
че ли тук не живееше никой, а просто чака своя стопанин. Дали това не беше
стаята на Велко Кесиджи?
– Не!
Яне поклати глава. Велко излезе безшумно през вратата, а той се зави с
одеало. Помириса тъканото от цветни парцали одеало, което имаше лека
миризма на мухъл и влага и му напомняше за родната къща. От колко
отдавна не беше спал върху легло. Намести се още веднъж. Топлината и
спомените се разляха блажено из тялото му, а краката му олекнаха. Спа
дълбоко. Когато се събуди, беше напълно отпочинал и наспан. Стана бавно.
От Велко нямаше и следа. Приближи се до джамовете. Капаците бяха
толкова плътни, че през тях не пробиваше никаква светлина. Яне търсеше
някаква цепнатина, за да види къде се намира. Най-накрая откри дупка от
чеп. Това беше единствената пролука. Погледна през нея и пред очите му се
208
разкри чудна гледка. Не знаеше как, но се намираше на втория кат на една
къща. Не виждаше, но може би зад гърба му имаше баир, иначе нямаше как
от подземието да излязат на втория кат. Или може би с витата каменна стълба
се бяха качили догоре? Яне не можеше да гадае, затова реши да разгледа
това, което беше пред очите му. А това беше огромен двор, в който нямаше
нищо засято. Целият двор беше обрасъл с гъста трева, а в нея бяха пуснати
два коня, които свободно пасяха и дори не бяха вързани или поне спънати.
Нямаше и нужда, дворът отвсякъде беше ограден с висок дувар, а леко вляво
се намираше огромна порта, през която можеше да мине волска кола,
натрупана догоре със сено. До голямата дървена порта имаше по-малка врата
за хора. Тези врати се правеха, когато минава сам човек, да не се отваря
голямата порта. В двора не се мяркаше нито един човек. Тогава Яне насочи
погледа си още по-наляво. Там имаше друг голям двор, същият като този
пред къщата, в която беше той, но в него имаше голямо движение. Не успя
да го разгледа добре, защото дуварът беше прав и висок и скриваше голяма
част от другия двор, а слънцето вече залязваше и не се виждаше добре. Освен
това дупчицата на чепа не позволяваше да погледне по-нататък. Гладът
отново се появи. Яне седна на миндера. Гледаше към дупчицата, която като
око на умиращо диво животно бавно помръкваше. Мина много време. Не
искаше да стане да се упражнява, защото се чувстваше уморен, а и не знаеше
колко път го чака още и кога ще тръгнат. Затова реши да пази силите си. А и
Велко го беше предупредил да пази тишина. Искаше да мисли за нещо, което
му се беше случило в последните дни, и да си обясни къде се намира, но
гладът го превзе. Сега да имаше отнякъде поне едно мъничко парченце
пастърма!
В този момент дочу странен шум. Той идваше от вратата, през която с Велко
бяха влезли – от долапа. Лявото крило, бавно и безшумно, се отвори и Яне
щеше да извика от ужас. Вече беше тъмно, но той почувства нечие
присъствие, което изпълни стаята. Нещо голямо, подобно по ръст на Велко,
безшумно се движеше в мрака. Яне отвори очи, но нищо не видя. Той си
спомни как Велко се разтваряше в мрака на нощта. Беше сигурен, че това е
кесиджията. Сигурно беше излязъл и сега се връщаше през тайния вход в
стаята. Въпреки че беше сигурен, Яне не посмя да се издаде и с най-малък
шум или движение. И тогава разбра, че "сянката" го е забелязала. Тя застина
и вече никакъв шум и движение не се долавяше в мрака. "Сянката" го
гледаше, взираше се в него и го пронизваше с поглед. Яне чувстваше всичко
това. Този демон го беше забелязал. Дали беше учуден, изненадан или
уплашен, Яне не можеше да каже, но това не беше Велко. Това беше някой
друг или нещо друго. Спомни си думите на Василка, че всеки кесиджия има
209
слуги и роби сред света на сенките, които му служат, и духове, които му
помагат.
тогава Яне помисли, че тя говори за това как Велко беше направил така, че
да изглежда нисък, гърбав и сакат. Сега обаче се замисли за нещата от друг
ъгъл, защото после бабата беше пояснила: "Той, кесиджията, не просто убива
хора. Той участва в една небесна битка и воюва срещу демони и дори срещу
самия Дявол!"
Яне се чудеше как да реагира и какво да каже. Кой беше човекът? Какво
Искаше? Турчин ли беше? Дали трябваше да каже, че е гост на Велко, или да
не си признава, че го познава? Кое беше правилното?
– Аз съм Яне!
– Не ме интересува! Мълчи!
Яне реши да заговори човека. Така щеше да разбере кой е той и какво иска.
С това искаше да покаже на човека, че няма лоши намерения. Реши да
210
отвлича вниманието на "сянката", за да може да се доближи до дръжката на
ятагана. В този момент острието се вряза по-силно в гръкляна му.
– Казах! Не мърдай!
– Дур азънджък, Велко кехая [25]! Тук има някакъв човек! сигурно готви
засада!
Яне разбираше всяка дума, която "сянката" произнасяше. Той го беше взел
за нападател. Явно беше поканен и добре познаваше Велко.
– Той е отскоро. А иначе имам двама ученика, ага. Искам да поговоря с теб
за единия, а освен това и по нашите си работи. Носиш ли двата документа, за
които говорихме?
211
– Нося ги, ага!
Сега вече Яне можеше по-подробно да огледа мъжа. Той беше едър, разбира
се, малко по-дребен от Велко, но не по-малко впечатляващ от учителя му.
– Да!
212
Яне остана в стаята още няколко дни. Не излизаше никъде и само понякога,
когато оставаше сам, гледаше през дупката в капака. Велко настояваше да се
упражняват, но вече не въртеше ятагана и не се биеха с ками, а само се
бореха. През втория ден в стаята, за голямо учудване на Яне, влезе баба
Василка. Тя носеше много черги, които застлаха една върху друга на пода и
така се бореха на меко върху тях. Освен това Василка всеки ден по три пъти
му носеше храна. Обилна и много вкусна, храната го накара да се чувства
здрав и силен.
– Защо ти е това?
Вампирът се нарича още въпър (въпир, въпр), тенец или самодив. Това е
същество, което произлиза от душата на нечист мъртвец. Хората знаят, че
това са самоубийци, убити, ударени от гръм, удавени и замръзнали, но това
са и душите на починали деца, които не са покръстени. Също така вампири
стават душите на хората, погребани не като християни – неокъпани, неопяти,
неприкадени с тамян. Това обаче са бабини деветини. Сещаш ли се кои са
въприте? Кои са най-силните въпри, които ползват и живите кесиджии?
– Не се ли сещаш?
Яне много искаше да попита коя е тази религия и има ли си име. Докато
слушаше старата жена, той "сънуваше" с отворени очи. Струваше му се, че
знае толкова много неща за кесиджиите. Дали те имаха написана книга, с
техните правила и религия? Дали нямаше да бъде той човекът, който някой
ден, след като стане най-добрият и известен кесиджия, няма да напише
книгата за тях?
214
– Слушай сега! Смята се, че въпри стават анатемосаните, безбожниците,
врачките и магьосниците. Ако хората знаеха за кесиджиите, щяха и за тях да
смятат така.
Слушай сега какво смятат кесиджиите! Това е много по-важно! След като
човек умре, душата му обикаля 40 дни и не е нито в тялото, нито на небето.
Кесиджийската душа, за разлика от душите на обикновените хора, които са
християни и които чакат ред пред портите на Свети Петър, е душа, която
иска да се прероди. Кесиджийските души обикалят из света и търсят тела, в
които да се вселят. Най-доброто тяло, което душата на кесиджия може да си
избере, това е тялото на жив кесиджия. Затова, когато кесиджиите разберат,
че е починал друг кесиджия, престават да се бръснат, защото се смята, че ако
се порежат, през тази пролука в тях ще навлезе вампирясалата душа на
мъртвия кесиджия и те ще загубят своята собствена.
Яне се замисли. Чак сега разбра защо Велко и арапинът мотат да изчезват и
да се разтварят в тъмното. Така и не можеше да определи и да "смели"
всичко, което бабата му беше казала.
– Ставай!
Той отвори очи и видя, че е още тъмно. Все още в просъница попита:
217
– Сега Василка иска да направиш последното нещо, за да се увери, че от теб
ще излезе кесиджия.
Яне помнеше колко лошо надрана беше майка му и сега се намръщи. Засили
се и скочи с всичка сила, след което се претърколи във въздуха и се приземи
на крака.
Тримата се прибраха. Този ден Яне само лежа и яде. На следващия ден
щеше да участва в борбите близо до Станимака. Освен това Велко му беше
обещал, че ще му купи кесиджийска кама.
На другия ден тръгнаха още от зарана. Яне и Велко излязоха през тайния
вход, а там ги чакаше старата жена, с два оседлани коня. Единият Яне много
добре познаваше. Това беше огромният висок и тежък кон на Велко, който
219
той беше забелязал още в Боляровия хан. Двамата щяха да яздят до мястото,
на което щяха да се проведат борбите. Така щяха да стигнат много бързо и
нямаше да се изморят.
През цялото време, докато бяха стояли в стаята, Яне беше питал и Велко, и
Василка, как се казва селото, в което е къщата, но чак сега яздещият до него
мъж му каза:
Чак сега Яне разбра, че през цялото време са били в къщата на Велко
Кесиджи.
220
– Не! Не са те! Става въпрос за съкровищата на Вълчан войвода, които са
много повече от тези, които ти си виждал. Дори Кая помоли да го назначат
за управител на Станимашката кааза, само и само да открие местата на
съкровищата. Затова той ме преследва.
Яне се замисли. Значи не заради него Кая и Кара Мустафа бяха останали в
Станимака.
Скоро извикаха името на Яне. Манол беше решил да се бори с името Яне
Манолов. Той излезе на алая. Първият му противник беше един голям,
космат и страшен мъж. Той беше як селянин, с големи мустаци. Когато го
приближи, Яне щеше да се задави от миризмата на пот, чесън и някаква
мазнина. Българинът явно беше решил да се намаже със свинска мас, защото
знаеше погнусата на турците от свинете. Като видя Яне, човекът се засмя и
се обърна към своите хора, които започнаха необуздано да се смеят. Явно
мъжът им беше казал нещо подигравателно за него. Яне се намръщи. Беше
решил да се бори умерено и да побеждава, без особени усилия, като отдели
внимание и на околните хора. Не искаше Кая и хората му да го изненадат.
Сега обаче не му хареса начинът, по който мъжът тръгна към него. Той
правеше някакви гримаси, като че ли искаше да се подиграе с него.
222
– Ще те изгризкам! – каза мъжът и си предаде страховит вид. Освен това
заплашително се спусна към Яне, за да покаже, че противникът му го е страх.
Яне не разбра какво става, замахна с всичка сила към нападащия го мъж.
Ударът изплющя и за свой срам мъжът зави като жена. Въпреки силното
еленси, Яне не успя да хване мъжа, защото той се беше намазал обилно с
гадната мас, която не можеше да се изчисти с еленси.
Втората борба на Яне беше със същото онова турче, което преди няколко
години беше победил. То веднага го позна. Яне го хвана и на него приложи
курт капан. Яне беше щастлив, че беше успял да направи техника от
Велковите. Турчето беше силно и се опита да издържи, но Яне го натегна
още малко. Натискът на българина постепенно се засилваше. Турчинът се
стегна и се опита да издържи, на инат, колкото се може повече. Най-накрая
турчето не издържа, размаха ръка и силно извика:
Той обаче не искаше да тръгне. За него беше много важно да гледа тази
борба. Това сигурно бяха двамата най-силни пехливани в света. Един ден той
искаше да бъде на тяхното място. Трябваше да гледа тази борба, това беше
най-важното нещо за него. Ръката обаче неумолимо го теглеше назад. Той
все повече губеше мястото си и други хора минаваха пред него, като
закриваха гледката му. Яне много се ядоса, защото чуваше шумовете от
226
борбата, която беше като сблъсък между два разярени бика. Скоро тълпата
се разреди.
Сега вече нямаше какво да го притегля назад. Беше ясно, че няма да гледа
борбата, явно нещо лошо се беше случило.
– Надясно!
Той се обърна и видя, че Манол наистина му сочи надясно. Видя пътя, който
се извиваше надясно и се качваше нагоре, към скатовете на Родопа планина.
Той дръпна юздата на коня и така тръгна по пътя, който много добре
познаваше, защото това беше пътят, който водеше към село Орешец.
Неведнъж беше минавал оттук, когато бяха идвали на лов с пандурската
227
дружина. Сега той тръгна вече по-уверено. До Орешец пътят беше само един.
Яне малко намали хода на коня, защото знаеше колко стръмен склон на
планината трябва да изкачат. Ако турците не намаляха бяга, щяха да сгрешат,
но той не би допуснал да преуморят конете си. Направи знак и на другите
двама мъже малко да забавят ход. Те се обърнаха назад и видяха как турците
бясно пришпорват конете си.
Яне знаеше този път. След Орешец трябваше да продължат по пътя, без да
се качват на конете. Така привечер те стигнаха до село Врата. Това беше
малко селце. Врата, но към какво? Местността беше чудна. Конете бяха
много уморени, затова, когато се стъмни съвсем, тримата слязоха от
гърбовете им и ги поведоха на повод. Селото беше много малко, по-скоро
махала. Това беше една долина, отвсякъде обградена от високи хълмове, като
венец. Но долината не беше като чаша, защото конусовиден връх се
издигаше в средата ѝ. Най-високият връх, от обграждащите я, се наричаше
Караджов камък и те бяха тръгнали именно натам. Там, до село Врата, ги
чакаше Глигорко, който се присъедини към тях.
228
едно въже през кръста и го провесил от Караджов камък над бездната.
Хайдутите отстъпили на двеста крачки и започнали да стрелят един след друг
по въжето. Те стреляли бавно и не бързали. Въжето било дебело и когато
някой го улучвал, от него се късали върви, а Ясьотлу се полюшвал и
пропадал все повече и повече над бездната.
Село Врата беше два реда къщи, от двете страни на пътя. По средата имаше
чешма с един чучур, от който буйно течеше вода. Селото дори нямаше
мегдан. Тримата мъже оставиха конете хубаво да се напият, а Яне се
приближи до монаха и запита:
– Има поверие, че някога тук Орфей слязъл в ада да дири своята любима,
която се казвала Евридика. Някъде тук станало всичко това. Може би затова
селото е кръстено така. Виждаш ли ей оня връх?
229
Яне погледна, попът сочеше към конусовидния връх в средата на долината.
– Чувал съм!
– Смята се, че някога митът за Олимп се е зародил точно тук и това бил
истинският Олимп, преди гърците да го откраднат и да го занесат на тяхната
планина. Много от историите, които си чул като гръцки, са били измислени
в Мала Азия и тук в Тракия. Според траките – древните жители на тези земи,
именно тук било мястото, където трите свята се сливат. Тук жреците на
бесите можели да пътуват между световете, но правели това с вестители.
Извършвали жертвоприношения и по душите на убитите животни
изпращали вести на боговете, а вътрешностите на изкормените животни
хвърляли там – и старецът посочи една урва.
– Какво знаеш?
Яне беше чувал, че Искендер бил велик воин, който се опитал да превземе
цялата земя и това бил първият опит на човек да властва над земята, много
преди това да опита да направи падишахът. Яне знаеше, че монахът ще му
каже много нови неща, затова само повдигна рамене.
– Вижте!
232
Четиримата почти лежаха на земята, опитвайки се да се задържат и да не се
хлъзнат надолу.
– Какво става? Защо няма никой на пост? – Манол беше учуден. – Отче
Григорие, колко хора са горе? – попита той.
– Хайде!
233
Яне опипа дървото. То се беше разлигавило от дъжда и беше станало
хлъзгаво. Пътеката беше разкаляна и Яне не можеше да се придвижи напред
към ствола. Въпреки това той легна и бавно запълзя. Чувстваше се много зле.
– Мечка страх, мен не страх! – каза си тихо той и тръгна. Пълзеше бавно и
вече целият беше върху ствола. Отдолу чувстваше бездната. Тя беше
страшно дълбока и имаше чувството, че го притегля. Как Глигорко, Манол и
Кара Тозю бяха минали преди него? тогава стволът сигурно е бил по-сух.
Сега обаче той се хлъзгаше и Яне почти не помръдваше. Изведнъж усети как
се хлъзга настрани. Тялото му се изпълни с ужас, а викът застина на устните
му. Чувстваше как стволът бавно се извърта. Мъжете пред него викаха нещо,
но какво? Яне се вкопчи с всичка сила в дънера.
– Победихте ли Кая?
– Загубихте ли?
– Да!
– Да!
235
– Вярно, досега никога не сме били нападани от толкова голяма орда!
– Потвърди и Манол.
– Четвъртата пътека е тайна пътека, която знаем само ние. Досега никога
преследвачите не са били толкова многобройни, че да посмеят да ни
нападнат от всички страни.
Яне млъкна и тази нощ повече не проговори. Учудено слушаше и чак сега
започна да разбира.
– Добре, млъквам!
– Ето ги китабите! – каза Велко и извади две книги. – Нека не ги чета аз!
Сред нас има хора, които мотат да четат по-ясно, по-равно и грамотно от мен!
– като каза това, Велко подаде книгите на Теофилакт. Отецът ги взе и се
прекръсти, като че ли държеше в ръце свети книги.
– Отче, недей да мънкаш, като на литургия! – извика Кара Тозю, с глас като
тръбен зов на слон.
237
"Лето господне 1682. Страшен е Вълчан, изкла сички арнаути, дето
пренесоха желтиците при кюлчетата злато и подир зазидаха дупката и
счупиха полицата. Сами ги пренесоха и натрупаха в левия ръкав на голямата
мара под Игрилото. После гръмнаха коминя и го заринаха о две. А тъй рече
Вълчан да видим кой ще разидова кат години... времето... кат марата. И най-
окумушлията не ще я намери. Остави вика попе писание без да описваш
верния нишан над ода и насреща. Скътай го в улея в дроздовата дупка. Та
нявгаш га проводя чиляк да го найде. Мътни са времената. Направи друго
писание на кожа за баш нишана и го скътай в пизуля под ямата. Чиляк с двете
писания да може да се рахат управи.
Страшен човек е Вълчан. Той не знае, че писвам тия други работи тук на
тапиите, но аз искам да се знае целите тия работи за него, щото нещо ме
блазни, че туй ще да ми с последното писане и не ща мота разказвам веки.
Чини ми се, че и мене може да убие.
239
що стана... Заела тавана и пода на марата с кожи и все му печеше мръвки от
млади елени. Порасна бая и все вървеше с Вълчана. Къмти след четири
години ги венчах. Макар и турче Фатмето е най-хубавото момиче дека са
виждали очите ми. Лицето ѝ като пречиняно, очите зелени буки. Вълчан я
научи да гърми и язди кон. Сетне тя уби двама от комитите дето я задиряли.
Горе на рогача има два черепа еленови с 100 желтици. Левия рог се подава
извънка. Който ги найде зло да не мисли и хортува и добро да струва. Туй е
то.
Одовите за марата са 4, но сега има само един. Без тая тапия и дявол не
може да се оправи и земе туй що сбрахме 10 лета. Не си играй там горе в
дупката дето си оставят кожите змиите след 20 аршина навътре се пълзи по
дъното има плоча, а пък тя е клюса. Я си натиснал я си погребан. Въз тебе
ще се стоварят отвред камъни. Там има и друго. През там си не играй... баш,
който е през целия улей дето върти камъка. Там ми се удави копоя и работа
е само за пъстърва. Вътре има вир дето ловяхме на корем. Но Вълчан дигна
и гръмна камъка и затрупа сичко. Водата човна по друго място... Третия от
дето бе главният се ходеше по полица с кон. Там арнаутите зидаха дебел зид,
я го знам. Цяло лято ни отиде. Натрупахме много пръст и камъни и
насадихме малки буки... пък и да личи няма да е наше време да се мине от
там. Имаше един од къмто дупката, но е задънен. Дето беше... момчето я
240
затули с капак и отгоре пося люляка. Миналия месец се навъртаха човеци
някакви, но нека се навъртат во веки веков. Намерят ли го ще видят, че е бош
лаф сички там ще останат.
Сега мястото дето може да се влезе и излезе кат се носи по-малко пари. Нека
се чете много пъти, та да се запомни, щото не ща някой да се обръща в гроба
заради мене. Него ще намериш кат почнеш от Минаре таш, там по аршините
до пизуля. Вътре в кърпа везана от Фатмето е увита другата тапия. Не лъжи
се по оная тапия дето казва за камъка дето мяза на бабичка да носи съчки.
Туй са Вълчанови дяволии да очуква камъните и да дяла нишани. Туй е отиди
ден чувай чуко. Кат сапикясаш малката цепнатина дето надолу не бие на око
през нея мушни се макар и със зор вътре. Там е широко кат одая. В средата
има овърлак таш и по нищо не личи и недогажда и види се там е сичко. До
полигатото отгоре ще найдеш чиличен кол и манжалъци за копане разрини
камънака и то гърмоли. Камъка е тежък и под него е плочата. Нея ще дигнеш
без зор щото пиринчена халка има. Да си окумуш. тогава ще зейне пропаст,
не се бой запали борини и се мушни. Само много ум, че си мъртъв. Надолу
водят 14 стъпала забити в скалата. Мазани са с меча мас да се лъзгат и да не
гният. Умно. Стъпвай с обуща или опинци. Тринайстото стъпало не бутай с
ръка. Има бодли. А те бодне шип ще ти причернее и одма умираш. Мазано е
с вечна отрова. Вълчан праща човек в Алжир за нея. Туй е ключа делим.
Правено е за рахатлъка на марата. Слезеш ли долу ще видиш напред буйна
вода. Да не ти посече умъ да газиш. Водата ще те отнеме за бърже. Там дето
си в дупката има гъжува. Хвани се за нея и крачни оттатък що мястото е
тясно. Има една могила от пясък. Там е закопан моя копой, дето ми беше
верен кат чиляк. Близнал завалията отровата и се гмурнал в реката. Мене ми
е още жал за него. Кафталията го направи от оросан, та да си го гледам... Там
мястото е широко и прогледно. Върви нататък доде стигнеш горната капия
пак умната. Кат махаш мандалото не стой зад нея. Отвътре ще се опне черен
шиш. Ще мине през тебе. Едвам с Вълчан опнахме червото та го поставихме.
Не е изгнило. Мазахме го с меча мас. Умната. Кат минеш вратата ще се
ядосаш, нищо. Една дупка човешки бой и няма дъно. Вълчан викаше че
влизаш вдън земи. Чиляк кат върви светлината почва да гасне, ще го
дострашее и туй то. Ха сега де ли е марата. Сичко било вятър духа. Бъди
рахат. Списвам ти да носиш въже. Върни се от вратата вътре. Има една дупка
и види се чаталата кука кат се възкачиш тръгни по полегатото, сега нагоре.
Там е лесно. Има ситен пясък. Стените са гладки. Горе има шушулки. Виж
по стените висят ли вълчановите дяволи и таласъми... Той беше малко
зограф. Там изписа Фатмето, но е тъмно и не си личи. Горе ще се заравни.
Ще излезеш в равна одая. Там е бая тъмно и повратно. Туй ни беше
конюшнята. По 20 коня са стояли и 4 юници, а и 60 овце още влизат. Там са
241
каменните ясли, копрали, самари, ведра и въдълъци има. много сухо и парно
е мястото. Преди имаше две дупки от светник та гледахме насреща, но
Вълчан ги гръмна. Сега бледнее. До едната дупка имаше орлета. Ние ги
хранехме е мръвки. Фатмето им правеше в един сахан попара от преснак и
не ги беше страх от нази. Мъжкия беше бая голям и отмъкна веднъж бут
месо, но Вълчан не даде никому да го барат. В конюшнята ще видиш
началото на зида дето беше големия од. Сега там не се преминува. Бетер
скала дебел е и отвън нищо не личи. В калната одая има бъчви и едно буре с
ракия. Вълчан я обичаше. Мене ме господ бог опазил. Чуваш ли нещо нейде
страшно да бучи. Тръгни направо. Ще стигнеш собата дето стояха комитите.
Нарите са послани с папрат и кожи. По стените висят оръжията им. Буретата
са пълни с барут. Не оди близо с огън. Преместихме ги тук га излизахме.
Инък тук колкото огън се е изклало, колко клади са изгаряли в ъгъла до
комина, колко мръвки са се опекли. От тук през един жам дето турихме се
виждаше целия път. Там всякога стоеше часи и горе на Кучешкия зъб дето
излизаше от одаята. Върви по бученето на плочата ще видиш вода да пада.
Вдясно на пода има една полица. Тръгни по ней и се мушни зад водата. Тя
пада отпреде и ще видиш дупка дето се влиза приведен и подир се изправяш.
На 50 крачки ще видиш врага от чилик. Ключъ е отдолу. Мазан е с меча мас.
Умно пак. Отключи и ритни вратата с крак, щото има отгоре кюлче злато на
спринец и долу пада. Ще те убие. Туй с то стаята на Вълчан и Фатмето.
Цялата с кожи послана от дюшемето до тавана. Мендерлъка е послан от
Цариград. Сички собтенлъци и басмалъци са зети от керваните. Фатмето
правеше разни полици та мяза на сарай. Вълчан имаше сабле гречко с златна
хватка. То виси над заглавето над мендерлъка. Саде от тук веки са влиза в
марата. В главната възглавница е оставил Вълчан тапия. Там е писано как да
влезеш в средната врата и що да сториш. Аз не знам що е писано в нея.
Отвориш ли ще видиш марата. Веки не ти трябва светлина. Вътре е кат
разбутана жарава като кога сме вол пекли. В лява страна са раклите с
кюлчетата. Редени са по 3 едно въз друго, 192 са и с онова над вратата са 193
сичко. Има 5 камари с желтици по отделно по тежина и род. Бройките са
писани на бакърено платно при първата камара. По навътре на две кожи
телешки са исипани разни златни жунжурии, чепрази, обици, гривни,
пръстени и други. В една кошница лескова има разни безцени зърна. Има
едно златно табло султанско. На него и траяха Вълчан и Минчо ковача. До
тях на полигатото има кринче дето вътре е послано с кадифе. Има в него
гердан дето акъла да ти зайде. Земахме го от Вешни преслоп кога бастисахме
азната. Пазвантотлу паша го праща на султана армаган. Тогаз земахме 5
товара злато. Конеки товари. Има чук и други работи но не са важни. За да
носиш от тук гази тежес е зор работа. Има друг начин. Ще свърши работа. В
края на раклата има полигата сводница. Кат вървиш нагоре към кората кога
242
стъпиш в средата ще видиш дупка... от едина до другия край са 26 аршина.
Мерено е с въже. Там човек не може да мине, щото е право надолу и тясно в
горната пещера там има разни дупки и без тапията не се знае главната дупка,
за която хортувам. В марата да влиза сал един човек. Туй е моята и Вълчанова
клетва. Другия да стои горе. Да пусне въжето и сак. Държане туй е то. Да
знайте с къв зор с било как сме се трепали с време и кръв. Веднъж кога бяхме
взели азната от Ловчанеката кааза на Велики трапа ни отради аскер. Цял
табор. Ний бяхме 15 човека и 5 товара злато земахме. Вълчан остана да гърми
по аскера на Кара Асан, но 9 пехливана се хвърлиха отгоре на Вълчан. Той
наръга един с кривата кама, но другите се хвърлят върху му и го хващат и
връзват. Закарат го чак привечер при голямата войска на Ибрахим бей, дето
била на бивак. На поляните под боаза. Вързан го закарали в шатрата. Но къде
един сахата през ноща се отвързва и удушва едина часи. Другия гръмва в
главата зема коня на бея и си дойде по икиндия весел кат че бил на моабет.
Фатмето го беше жив оплакала. Много е арно то, но немой сякаш ми легна
на сърцето, щото е туркинче. Аз я не понасям да знайте, че голям е бил зорът
и много са главите отсечени.
243
Теофилакт разтвори книгата, но преди да започне да чете той погледна
Велко, който кимна и така даде разрешение за начало на четенето. Попът
зачете е равен глас все едно изнасяше проповед и Яне отново потъна в
разказа. Отдавна вече беше забравил турците и безумната ситуация, в която
се намираха. А Теофилакт четеше:
В лето 1672 къмто Петров ден доде Кара Иван и ни обади, че дошли трима
италянци с писмо от султана пашата на Филибето да им даде аскер та от
Карлово до Сливенекия балкан да дирят старини от римско време. Никой от
заптиите не се наели да ги водят. Тогаз Кара Иван се наел срещу голяма плата
да ги води из балкана. Тъй Кара Иван доде и рече на Вълчана. Къмто след
дестина дена ще са тука. Тогаз войводата нареди да чакаме и да се не
пръскаме.
Петров ден беше. По билото откъм Маркова дупка видяхме четирима души
с два коня натварени с дрехи и храна да идат. Завардихме пътя. Оградихме
ги и взехме при нас. Те се първом много уплашиха. Сетне се сапикясаха и
почнаха да питат за тез места. С тях уртуваше Димитрос. Питаха за галерии
дето са вадили руда нявгаш римляните. Кога Вълчан ги запита кво точно
търсят та да им кажем те мълчаха. Развеждахме ги по балкана цели две
недели и Вълчан се много ядоса. Той разбра че търсят голямо римско
богатство. Фана го яд и рече да ги накаже. Накладахме буйни огньове.
Набихме колове помежду и ги вързахме живи да се опекат. Вълчан беше
много сарп. Дигна пищова и уби едина най-стария. Подир уби двамата млади
и накрай остана Павел средния. Той се беше много уплашил и ни жив ни
умрял призна, че идат от Италия. Папата ги пратил с писмо при султана.
Султана ги приел богато. Почивали малко и ги проводил при пашата та да
им даде аскер че по тез места е опасно. И тъй до тука с Кара Иван, който ги
възкачил на балкана. Павел рече да разпорим дрехите на стария. Вътре бяха
зашити разни книги и карти. Тогаз отвързахме Павля и той се закле да ни
открие сичко. Книгите бяха за големи римски съкровища. Едното било тука
по тез места. Тогаз тръгнахме къде местото Козарките. Много се бъхтахме и
бактисахме. Ала накрая намерихме по книгата едина ход. Павел каза че има
9 хода. Влязахме в пещера с много ръкави. Тръгнахме по първия наляво.
Стигнахме одая цялата с мрамор послана. Каза че туй била одаята на
началниците. Там имаше златни ризници и мечове и шлемове. Дигнахме
червена плоча и тръгнахме по друга галерия. Насреща се видяха още дупки.
Водеха за други одаи. Земахме средната. Излязохме на место широко.
Спряхме се. Павел каза да се връщаме, че напреде има лоши капани, но
245
Вълчан прати трима от нашите да проверят. Къмто след полвин сахат време
саде едина се върна. Другите пропаднали а него желязо увратило. Туй каза и
издъхна. Влязохме малко навътре и видяхме зинала пропаст. Отсреща имаше
бъчви пълни със злато корита с пари някаква маса и книги. Павел каза, че туй
са книги за други места. Вълчан Тогаз се арниса и рече да излизаме.
Тръгнахме по друга галерия. Стигнахме голяма пещера. Там имаше злато на
пръти и листа. Подир тръгнахме нагоре. Вървяхме ни малко ни много. На
стените имаше разни фигури. Стигнахме въртоп. От там възлязохме и по
канарата се спуснахме. Стигнахме една воденица. много стара работа. Павел
каза да се отмести плочата на савака и тръгнахме по улея. Водата беше силна.
Тъй по водата стигнахме тясно място. Надигнахме плоча и излязахме на една
поляна. Дупката затулихме. Вълчан рече на камъка да се изкове лява ръка, та
да се не загуби. Тръгнахме да дирим другите одове. Върнахме се в одаята на
началниците. От там до трите дупки. После до широкото място. Отместихме
плоча. Откри се друг ход. Той беше от дясна страна. Влязохме в други две
одаи натъкмени с мрамор. Това бяха одаите с богатството. Имаше много
злато, сребро и пари. Павел каза сакън да не одим къде тях. Отровени били.
Вечна била отровата. Върнахме се назад на широкото. От там малко назад и
отместихме друга плоча. Отвори се дупка кат пизул. Видеха се Козарките
малко от Чаушите и Маркова дупка. Отвънка беше обрасло с бръшлян и кат
туриш плочата нищо се не види. Тука изковахме орел с криле разперени.
246
ала силни отрови и страшни секрети ги вардят. Нищо не барай. Наши трима
другари умряха. Отровиха се. Погребахме ги на втория кат при чучура.
Другите наши другари що бяха от турци избити са на долчината при
самородния мост. Над моста са. Тогаз люта битка стана, че турци ни
издадоха.
Горе калето е голямо колко едно тумно и от едно място саде се оди. При
хода на един камък има изковано леген и ибрик. Под тех е ода за богатството
римско дето налиташ на смока.
Настрана от калето има три грамади. На ода на калето има два улука дето
са вадили вода. Срещу воденицата има на една голема канара изкована
човешка глава. Тапа е. Има 8 оки златни пари. Над главата има пещера. Вътре
вода извира. Пред пещерата има дърво зелено. Дето се сбират двете дерета
през големата река има грамада и кладенец. Грамадата е пълна с пари.
250
Император Валент бил убит при Одрин. Римляните го отнесли в Рила.
Погребали го в пещера. До саркофага сложили съкровището му. Саркофагът
и съкровището били долу... Горе погребали знатните войни, загинали с
императора. Около саркофазите им струпали злато и сребро... В пещерата
римляните направили препятствия и сложили шипове с отрова... Към изхода
се излизало нагоре. Там имало мраморен саркофаг. Оттук със скрит
механизъм се отварял входът за императорската гробница и съкровището..."
След това той разпредели мъжете така, че на всяка пътека да има по равен
брой. Яне се падна в една група с Кара Тозю. Мъжът така го плесна по гърба,
251
уж да го насърчи, че Яне после кашля дълго време и това го подсети, че с
болен. Ръцете и коленете му трепереха и го втрисаше.
– Я дръж тогава! – като каза това мъжът му подаде единия от пищовите си.
252
Яне не знаеше нищо за Кара Тозю.
След това, с ясен и силен глас. Кара Тозю запя. Гласът му се носеше, като
че ли стъпваше по въздуха и се лееше към околните върхове. Яне не беше
забелязал колко чист и силен е гласът на Кара Тозю. Може би, защото пееше
за баща си, той влагаше още по-голяма сила и чувство и песента обхвана
целия Караджов камък. Турците сигурно също чуваха песента. Скоро и
другите мъже се включиха и песента като че ли обедини цялата дружина.
Всички викаха така все едно, че искат да уплашат и спрат пъплещите нагоре
турци. Яне затвори очи и в главата му остана само песента. Всеки мъж чрез
гласа си заставаше до останалите и Яне ги виждаше един до друг. Тези мъже
бяха силни и достойни. Те бяха готови да умрат и дори в толкова тежък
момент гърлата им не се бяха свили от страх и пееха. Тази песен беше изпята
отпървом в Странджа – една много по-малка, но не по-малко горда планина.
Тя беше създадена там, но сега тук, в Родопите, тя се разгърна и придоби още
по-голяма ширина и размах. Яне я беше чувал, но не я знаеше, иначе и той
щеше да задере гърло заедно с останалите. Той беше сигурен, че песента я
чуват не само турците, не само планината. Тази песен беше предсмъртна, тя
беше толкова силна и чиста, че беше като молитвата на умиращия. Тази
песен я чуваше и бог.
Сега обаче нямаше време да мисли за това. Няколко турци вече бяха
стигнали до пропастта. Яне трескаво стискаше пищова и гледаше към по-
възрастния мъж. Той обаче беше вперил поглед напред и не помръдваше. Не
даваше никакъв знак за стрелба.
– Да стрелям ли? – попита най-после Яне. Той знаеше, че турците няма как
да преминат през пропастта, освен ако не носят стълба, но кой щеше да се
сети да вземе стълба със себе си на това диво място. И точно тогава проехтяха
изстрели. Яне чу как куршум се удари в камъните пред него. Турците ги бяха
видели и започваха да стрелят. Яне се сви. Изпита съжаление, че не беше
натрупал още малко камъни. Преди малко камъните му сте струваха
254
достатъчни, но сега беше сигурен, че те ще поддадат или ще пропуснат
куршумите на турците. Яне знаеше, че турците няма как да преминат през
пропастта. Не можеха да прескочат, така че двамата можеха цял ден да стоят
тук и да защитават пътеката, без да пуснат някой по нея. Сети се и произнесе
молитвата, която дядо му му беше предал през онази нощ в Старата черква:
"Господи, помилвай ме, умолявам те да не изпитам мощта на враговете си, с
помощта на господа моя бог Исус Христос! Да не чувствам болка и никаква
мъка! Амин!" Като свърши, се обърна и видя Велко, който като обезумял се
въртеше, мърмореше нещо под носа си и като че ли извършваше някакви
заклинания. Друг път би помислил, че Велко се е чалнал, но сега не му беше
до смях. Освен това в последно време беше видял твърде много странни неща
и чудатости от Велко, за да се подиграва. Велко беше на самия връх. В този
момент проехтяха още няколко изстрела, които го накараха да се обърне
напред. Погледна Кара Тозю. Той го гледаше с поглед, който би го убил, ако
можеше.
Яне се наведе напред и погледна през една дупчица, която мъжът го беше
подучил как да остави нарочно. Изтръпна! Няколко турци бяха вдигнали
стълба от другата страна и се опитваха да я прехвърлят над пропастта. Край!
Това беше всичко! Турците бяха подготвени. Сигурно някой от тях вече беше
водил битка тук и така те не идваха е празни ръце, а бяха готови да превземат
върха. Кауците ги бяха подценили. Яне се беше заразил от самоувереността
на останалите хайдути.
Яне скочи, изправи гърди пред турците. Вдигна пищова, прицели се в един
от турците, който с въже се опитваше да спусне стълбата от другия край на
пропастта, и натисна спусъка. Чу се силен гръм. Пищовът "ритна" в ръката
му и гъст облак лют дим се оформи пред момчето. Той стоеше и искаше да
види дали е убил мъжа. Облакът бързо се разнесе. Тук на върха и най-
малкият повей на вятъра отнасяше всичко веднага.
– Какво правиш, Яне?! Скрий се! Ще те убият! – крещеше Кара Тозю някъде
отляво, но ушите му, от изстрела и треската, го караха да го чува някъде
отдалеч. Когато димът се разсея, той го видя. Турчинът, в който се беше
прицелил и стрелял, беше цял и невредим. Той все така продължаваше да се
опитва да спусне въжето и стълбата.
255
Яне клекна и отново се скри. Не беше успял да убие врага, но пък и не беше
станал убиец. Обзе го някакво спокойствие.
Яне чуваше Кара Тозю, но не разбираше добре думите му. Той ги чуваше,
но смисълът им като че ли не можеше да пробие в съзнанието му.
Яне не разбираше, но кимна. Кара Тозю само това беше чакал. Той се
изправи и гръмна с пушката напред. Голям облак дим затули пътеката чак до
пропастта. Старият хайдут хвърли пушката, грабна в ръка пищова, а в
другата – гол ятаган и се втурна напред по пътеката. Яне гледаше как мъжът
отива на явна гибел и се чудеше какво става. Някаква сила го беше приковала
към земята и краката му не можеха да направят и крачка напред. Кара Тозю
– синът на Кара Колю, крещеше и летеше към врага. Яне очакваше всеки
момент той да полети към пропастта. Той обаче спря, изгърмя още един
изстрел към врага, а после хвана края на стълбата, който беше "стъпил" от
тяхната страна на пътеката и се опита да я вдигне. Чак сега Яне проумя какво
става и каква с целта на по-стария от него каук. Турците също разбраха какво
цели мъжа. Те скочиха да натискат стълбата отгоре, за да натежат и мъжа да
не може да я бутне в дерето. Кара Тозю обаче вече беше започнал да я вдига.
Така ръцете на всички бяха заети и никой не можеше да извади оръжие и да
стреля по врага, който беше съвсем близо през пропастта. Кара Тозю и
турците се напрягаха и се гледаха, а бяха толкова близо едни до други. Както
си държеше стълбата, едва сега мъжът осъзна, че е сам. Той учудено се
огледа и като видя Яне, започна да крещи:
Чак сега Яне се почувства готов и се втурна напред. Той хвана стълбата до
мъжа. Двамата се напрегнаха. Турчинът осъзнаваше какво става и беше
наясно, че ако не бърза, след малко ще полети надолу. Той се беше опулил и
захапа със зъби ятагана, за да може по-бързо да се движи напред. Яне го
виждаше вече съвсем близо. Дори чувстваше дъха му. Турчинът вече беше
съвсем близо, той хвана ятагана в ръка и тръгна да замахва. Или те, или той.
Яне напрегна последни сили и двамата с Кара Тозю избутаха стълбата.
Последното нещо, което видя, беше ятаганът, който се спусна и удари земята
до тях, а мъжът, със страшен рев, полетя надолу. Стълбата падаше след него
и след няколко завъртания и удари, се разби в земята. Потераджиите бяха
потресени не само от смъртта на другаря си, а и от вледеняващия кръвта вик.
Известно време те стояха и гледаха надолу и като че ли бяха забравили за
Яне и за Кара Тозю.
Яне едва се изправи на крака и видя колко е мрачно. Тримата тичаха към
огъня на върха. Турците нямаше как да прескочат пропастта, така че нямаше
как да ги последват, но пък можеха да стрелят в гърбовете им. Затова те се
бяха снишили и бягаха ту наляво, ту надясно.
257
– Накъде да отстъпим? – попита синът на Кара Колю. – Тук няма друг изход
освен при Свети Петър – каза той и с поглед посочи нагоре, към започващото
да се смрачава небе.
– Има някъде!
Той заведе мъжете дотам, където доскоро беше горял огънят. Там имаше
дълго въже.
Преди сам да се шмугне в дупката, Кара Тозю погледна Яне, който влачеше
Диньо и извика:
Яне се наведе и видя, че Диньо е още жив, макар да беше в несвяст. Той
щеше да го спаси, ако ще от това да зависеше живота му. Спомни си
добрината на Диньо, това как го беше учил да върти ножа и неговата
усмивка. Най-хубавата усмивка на света. Той напрегна сили и завлече тялото
на ножара до отвора. Чак сега разбра, че дясната ръка на Циганара е отсечена
258
от рамото. Докато го влачеше, тя се обърна и провлачи, като страшно висеше,
държана само от една кожа. След още малко съвсем се откъсна и остана там,
в следата, като че ли го чакаше. Яне погледна в отвора и видя, че това е една
дупка, в която беше пуснато въжето. До отвора лежеше Глигорко. Той беше
поставен така, че досега Яне не го виждаше. Глигорко лежеше и тежко
дишаше. От устата му беше потекла кървава пяна.
Яне се надвеси над него. Попът беше лошо ранен в гърдите. На няколко
места зееха кървави рани, от които бликаше същата розова пяна и топла кръв.
– Добре! – каза Манол и бързо, като опитен дюлгер, започна да вади въжето
от подобната на бунар дупка.
259
Той много добре чуваше мълвящите устни на попа.
– Не! Ще те спасим!
Яне се втурна и хвана въжето. Сега, когато го държаха двамата, много по-
бързо спускаха тялото на Диньо, което беше много натежало.
260
Нямаше време. На Яне му стана ясно, че няма да имат време да спуснат и
Глигорко и ако направят това, ще заплатят с живота си. Трябваше да действа.
Глигорко се давеше в кървавата пяна, беше ясно, че няма да оцелее.
Яне се обърна към Григорий. Вече не беше ясно дали е жив, или мъртъв.
Яне извърна глава, не можеше да гледа това лице и изстреля куршум право в
сърцето на попа. После избута мъртвото тяло и го хвърли в дупката. Не
мислеше дали няма да премаже някого долу. После направи жест на Манол
да слиза, но майсторът му каза:
Яне се остави и последва мъжа. Това беше Кара Тозю. Той остави Яне и се
върна, намаза нещо на въжето и след това го подпали. Явно въжето трябваше
да бъде изгорено, за да не мотат турците да се спуснат по него. Освен това
дори турците да имаха собствено въже, те нямаше да посмеят да го спуснат,
докато това гори.
– Манол, горе е Манол! – извика Яне. Той изпита ужас, че Кара Тозю може
да подпали въжето, докато Манол е още горе и така да "отсече" пътя му за
спускане.
– Не! – каза съвсем тихо Кара Тозю и поклати глава, а голямата му шапка
каук се разклати. Като че ли с нея той посочи вдясно. Яне се обърна и го
видя. Там, на пода, лежеше полуразмазан Манол. По това как бяха извити
крайниците му личеше, че е мъртъв. Над него се беше надвесил Теофилакт,
който изнасяше опело, а Сотир плачеше над мъртвото тяло на баща си. Яне
също се приближи и погледна лицето на мъртвия мъж. Дали той имаше вина
за тази смърт? Манол сам беше избрал да го пусне пред себе си. Дали ако
беше останал последен нямаше сега да е на мястото на уста Манол
байрактар?
262
От мрака веднага се появи кучката. Тя весело махаше с опашка, явно не
разбираше това, което се беше случило, и беше щастлива, че Яне се е сетил
за нея. Мъжете сигурно я бяха вързали за въжето и я бяха спуснали в дупката,
преди да са притеснени от турците. Яне се сети как кучката я беше страх да
минава по въжения мост в Бачкьой. Добре че я беше научил.
Чак сега Яне разбра защо Велко и останалите бяха толкова спокойни. Ето
каква била тайната на Караджов камък.
Яне се опули. Той не се чувстваше чак толкова зле, но Диньо наистина беше
в тежко положение.
Беше толкова студено, че беше немислимо Яне да заспи. Там където огънят
огряваше лицето му, му беше топло, но гърбът му беше вкочанен от студ.
264
– Никой да не заспива, че може да не се събуди! – заповяда Велко. –
Говорете си нещо!
– Това не е вярно! Това е лъжа, войводо! – Кара Тозю беше толкова засегнат
от думите на Велко, че отново се беше изправил на крака. – Крали Марко е
този, който се бие с Муса Кесиджи и освобождава три синджира роби! За
това се пее във всяка втора юнашка песен в България!
265
твърдата си ръка, запазил земите си като остров сред турските земи. Скоро
обаче бил убит в битка. Но той нямал деца и не оставил наследници. Имал
обаче сестра, която се наричала Стояна. Тя, заедно с трите си деца, напуснала
Родопите и се заселила в село, което по-късно заради тях започнали да
наричат Пашакьой[29]. По-късно един от клоновете на рода се заселил в
близките села Ичме и Факия.
Когато отвори очи, видя Василка, надвесена над него. Явно беше спал
няколко дни и нощи.
Той отново лежеше в пещерата, пред същото онова огнище и огънят пак
гореше.
267
– Не съм болен! – мълвеше Яне. Така както беше обърнат на една страна,
успя да види тялото на Диньо до него пред огнището, но двамата бяха завити
в отделни одеала, един до друг.
268
Всички тези болести имат свои празници в християнския календар.
Шарката се почита на Св. Варвара, Св. Сава и Св. Катерина; чумата – на Св.
Атанас и Св. Харалампи; за русата, наричана още смръдла – Руса сряда след
Великден; за черната или вънкашната болест (епилепсията) – Св. Атанас и
денят след него, известен като Св. Черна. Синята пъпка се почита на Св.
Елена. Болките в гърлото са подвластни на Св. Григор. А светите братя
близнаци Козма и Дамян се приемат като лечители и господари на всички
болести.
269
разбира всичко. Той вече никога нямаше да може да излезе в планината като
хайдут.
Като дойде пак хайдутско време, ще се съберем тук! Хайде сега да ядем и
да си пийнем!
Яне взе една чаша вино и отпи няколко големи глътки. То беше горчиво и
кисело, но той искаше да се напие, за да забрави всички неща, които се бяха
случили на Караджов камък.
270
Те, че ги казват работни,
на ден по нива ожънват
и на другата отиват.
271
като пораснете, всички ставате хайдути и пехливани и оставяте жените си
почернени вдовици, старите си майки – помнещи ви като деца и млади
сираци. Никога не бих дала на жена да се ожени за Бимбел! Хубави сте и сте
силни, но пък сте проклети и изсмуквате живота от жените си.
– Ти к'во се хилиш, бре? – извика Василка, като гледаше към Яне. Без да
осъзнава той се беше захилил, защото му беше драго да чуе някаква лоша
дума за Бимбалите. Всичко това му беше толкова добре познато. Точно така
говореше и баба му, но за Болярови.
272
сърцето или Манол, който го беше спасил, жертвайки своя собствен живот.
На колко много хора беше задължен Яне, за да е жив сега. Пиенето го караше
да забрави и да се отпусне. На сутринта се събуждаше с тежко главоболие,
но пък му беше по-добре.
Чак към пролетта, когато топлият ветрец разкъса дебелата снежна покривка
и само тук-там бледнееха малки преспички сняг, Яне тръгна към Петково.
Нямаше кон, затова измина разстоянието пеша. Диньо го посрещна много
добре. Двамата се смееха и говореха. Яне му помагаше в коването. Диньо
почукваше с малко чукче, а Яне удряше на същото място с голям тежък
ковашки чук. Ковашката работа много се хареса на Яне. Диньо, макар и без
ръка, беше все така весел и приятен събеседник. Вечер двамата пееха бавни
тъжни песни.
Яне знаеше, че е точно така, както го казва Циганара. Един ден той беше
търсил нещо и беше отворил една ракла. Това което видя го потресе. Раклата
беше празна и само на дъното, внимателно поставена, но така че да стои
права, стоеше шапката каук на Диньо. Той щеше да си остане винаги един от
кауците. За него животът беше свършил и сега щеше само да доживее
остатъка, но сърцето му щеше да остане с кауците.
Диньо обаче продължи да говори и това което каза много зарадва Яне.
274
– Смятам да се оженя! Ще се задомя, ще си имам деца и синът ми ще ми
помага в ковачеството!
– Знаех, че все някога ще дойде това време, нали? – говореше сам на себе
си ковачът. – Не може цял живот да обикаляме по планините.
– Диньо, ти си моят учител на нож, но аз самият нямам нито нож, нито кама.
Мисля, че си най-добрият ковач, който съм виждал. Може ли да ми изковеш
една кама, но специално за мен, по моята ръка и според това как аз въртя
ножа?
– Какво? – Яне беше изумен. Никога досега не беше мислил за това. Та той
току що беше приет за каук и досега беше имал само една битка.
Следващите два дни Диньо и Яне изковаха кама специално за Яне. Тя беше
дълга, е тънко острие и издаваше звук подобен на Велковата кама. Всъщност
275
тя беше копие на камата на Велко, защото Диньо се кълнеше, че по-добра
кама, като форма и качество, не е виждал. Макар да приличаше на Велковата,
тя беше направена специално за ръката на Яне и според това как той върти и
удря с нея. Само нагласянето на камата отне един ден. Всъщност Яне изкова
камата си сам, а Диньо, с удари с малкото чукче, само насочваше неговите
удари.
Така Яне се сдоби с много добро лично оръжие. Това щеше да бъде неговата
кесиджийска кама. Още същата вечер двамата кръстосаха остриета. Камата
така "залепна" за ръката на Яне, все едно винаги я беше държал и цял живот
е била с него.
276
високо под гърдите ѝ, я караше да изглежда смешно, а с бялата кърпа на глава
беше още по-смешна.
Велко отиде да види какво става, а Яне и Айше гледаха от едно прозорче,
така че да не ги видят хората пред портата. Яне извика от изумление. Пред
портата бяха същите онези гавази, с които през деня се беше разминал,
докато идваше насам.
– Кой Велко!
– Така, Велко, много си едър и висок, какво ядеш? Явно добре живееш! Тази
вечер ще останем да преспим у вас! Кажи на домочадието да нашета и да
направи повечко храна, а ти отиди и преточи малко винце!
– Гламав казваш? Я дай да го видим тука този пишман бабаит! – каза друг
от турците.
Велко влезе в другата стая и накара Яне да отиде да успокои Буря. Това не
беше толкова лесно и на Яне се наложи да заплаши кучето, за да спре да лае.
След това влезе в къщата и веднага отиде да подслушва.
278
– Докога ти ще ни пренасяш? Искаме да видим стопанката и момчето! Как
така всички сте болнави, бе? Веднага да дойдат! И онзи пишман бабаит да
донесе ятагана що му висеше на кръста!
Яне разбра всичко. Турците бяха видели ятагана на Кара Мустафа. Или го
бяха познали, или просто им беше харесал и сега идеха за него.
– Да! Диньо Циганара ми я изкова. Два дни сме я ковали. Кама на кесиджия,
изкована от еднорък ковач! Имаше някаква такава легенда, но сега не се
сещам за нея. Трябва да е много люта!
– Дай да я видя!
– Хубаво я е издокарал!
– Вече не е у мен.
279
Яне така и не успя да разбере какво е станало с камата на кесиджията,
защото в този момент Айше, с поднос с чашки и джезвето, мина покрай тях.
281
– Да не съм те видял повече да вкусиш вино! – просъска Велко. – Чух, че
тази зима си се научил да пиеш вино, но повече да не съм Те видял! Виното
прави предатели и превръща мъжа в плачлива жена! Повече да не съм те
видял да навдигаш пафурче, менче или бъклица! Нито ракия, нито вино!
Като чу това, Кара Тозю доволно потри сухите си длани. Явно отдавна беше
очаквал този момент.
282
– Така е, но няма да можем да го озаптим.
Яне от одеве слушаше, но нищо не беше казал. Сега реши да се обади. Той
беше пълноправен каук и беше един от четата от трима души.
– Войводо?
– Кажи, Яне!
– Яне, в дружината няма турци и българи, важно е какъв човек си! Нас и
българи са ни предавали, а турци са ни укривали. Тая работа не се дели на
турска и българска.
– Сега ли, Яне? – Велко като че ли не Искаше да говори много точно сега,
когато трябваше да се решават такива важни дела.
Четите били много, затова във всички краища на България се пеят песни за
Вълчан войвода и от всички краища го смятат за свой.
За кратко време той събрал огромно богатство, което пазел в една пещера.
Много хора искат да открият тази пещера, но никой няма да я намери, защото
тя не е там, където я търсят. Освен това съкровище, той търсил заровени
иманета още от тракийско, гръцко, римско, българско и турско време. Тези
иманета се намират в няколко пещери, но повечето от тях са омагьосани и са
им правени магии за скриване. Дори да минеш покрай тях, няма да ги видиш.
Като чу последните думи, Айше се сви като бито пее и тъжно изскимтя. Яне
не разбра точно какво стана, а Велко продължи разказа си.
– Ето каква била идеята на Вълчан. Отначало той решил да помоли Русия,
с нейната войска да освободи България. Бил събрал толкова много пари, че
можел да плати заплата на руските войници, пенсии на вдовиците на
умрелите във войната и дори за движението на стоки, храна и оръдия. Той
изпратил писмо до руския цар, в което го молил да изпрати руска войска на
негови разноски, за да освободи България. Вълчан щял да плати за всичко.
Въпреки щедрите дарове и парите, които предварително пратил, царят не се
отнесъл сериозно и не изпратил исканата войска. Тогава Вълчан разбрал, че
не може да разчита на помощ отвън. И понеже никой няма да допусне
образуване на Българска държава в сърцето на султанската империя, той
решил да постъпи по друг начин. Решил да купи землището на няколко села,
284
а след това да продължи да купува земя и така, докато не направи една голяма
територия, под собствено управление. Така малко по малко трябвало да купи
кааза, после санджак, после цяла Тракия, а Филибе да го остави за най-
накрая. И малко по малко трябвало да купи земята на цяла България и без да
излиза от пределите на Империята, да я оформи като голямо лично владение,
като огромен хас. Постепенно щял да подмени законите, по които съдят
кадиите, да намали броя на турците, да има собствени дружини и да създаде
България в пределите на Империята на султана. Но дори и така баща ми
никога не е смятал, че България ще бъде само на българите. На него му беше
ясно, че тук, на тази земя, ще трябва да живеят в сговор и равноправие
българи, помаци, турци, каракачани, цигани, арменци, евреи, власи и
арнаути. В дружините си Вълчан имаше хора от всички тези народи. Така че
не виждам защо ние да не вземем Шибил и Шабан.
Мъжете вече се бяха наяли. Беше станало много късно. Макар да беше
Гергьовден, времето беше много студено и не беше възможно да се спи
навън. Така Велко взе решение и цялата чета влезе в пещерата. В малката
пещера, където Яне толкова пъти беше лежал болен, запалиха огнището,
същото онова огнище, пред което толкова пъти Василка го беше лекувала,
беше му баела и правила магии. Малката пещера се затопли много бързо.
Петимата се приготвиха залягане. Айше поля с топла вода на мъжете, които
се измиха. Така нахранени, пийнали и отпочинали, те се приготвиха за
лягане. Всички бяха спокойни, защото всеки знаеше какво го чака на другата
сутрин. Преди да легне Яне отиде до стената, хвана в ръка новата си кама и
се замоли. Тъй като нямаше икона пред себе си, нито разпятие, той реши да
използва камата, защото тя имаше формата на кръст. Яне се молеше всяка
вечер, така както го беше научил дядо му. Той зашепна:
285
Яне му разказа и му каза думите на молитвата. Думите много се харесаха
на войводата. Той накара всички кауци да паднат на колене. После Яне научи
Теофилакт на думите и отеца казваше молитвата, а останалите повтаряха:
– Вече не искам "Отче наш"! – каза Кара Тозю. – Тази молитва е истинска,
тя е за воини! Тя ми е много по-близка от "Отче наш"! Нека вече това бъде
нашата "Отче наш"! С нея ще се моля и когато вляза в черква!
На другия ден Кара Тозю строи мъжете. Още сутринта той беше извадил
дрехи и сега им ги раздаде. Те ги облякоха и явно се почувстваха добре и
свободно.
288
Сега на Яне му се отдаваше възможност да му даде урок и да го постави на
мястото му. Какво по-добро от това?
Борбата беше кратка. Яне вдигна мъжа и без никаква пощада го "заби" в
земята. Вратът на Борю изпращя и той дълго не смееше да стане. Останалите
мъже му помогнаха и го изправиха на крака. След борбата той не каза нищо,
но му хвърли изпълнен със злоба поглед. Личеше си, че е със засегната чест.
Яне искаше точно това. След това обучението мина много по-гладко.
Мъжете слушаха, изпълняваха и се доверяваха на Яне. Той им беше показал
нагледно кой е и че е истински хайдут, а не момче.
Кара Тозю много се смя като научи за това, което Яне беше направил на
Борю.
– Давай!
Двамата пак кръстосаха ножове, но след малко Борю пак насочи удар към
тялото на Яне. Момчето бързо се отдръпна. Беше сигурен, че сега Белята е
насочил удара по-внимателно, вземайки си поука от първия удар. Ударът
отново го пропусна, но поряза дясната му ръка, с която държеше ножа. Явно
беше порязал вена, защото от ръката му рукна кръв. В момента след удара
Яне видя изпитателните очи на Борю. Той пак чакаше да види страх и да
усети, че Яне се оплаква, оправдава или огъва. Яне обаче реши да продължи.
Един въпрос се въртеше в главата му: "Достатъчно ли е добър, за да прониже
мъжа в сърцето, ако пожелае?" Замисли се. Скоро реши, че това не би му
било особено трудно. Борю не беше особено добър с ножа. Той го беше
изненадал не с бързина или майсторство, а с подлост. Ако застанеше твърдо
срещу него, Яне беше сигурен, че Борю никога не би могъл да го докосне с
острието. Това му даде увереност и го успокои. Той застана и твърдо каза:
– Давай!
Този път усети стъписване у Борю. Мъжът не знаеше дали Яне не е решил
да се бие сериозно. Той се поколеба какво да прави. Яне стоеше с безизразно
лице и не помръдваше. Несигурността на Белята растеше.
– Какво ще правим?
290
Яне беше победил. Борю се беше огънал. И двамата мъже знаеха това. Сега
Яне определяше правилата и Борю се беше подчинил. Той остави триумфа
още малко да остане в него, после каза:
Борю погледна изпитателно към Яне. Той знаеше, че ако момчето разкаже
какво се с случило ще има наказание, но пък това щеше да означава, че той
се оплаква и "топи", а това е признак за слабост.
– Сам!
Една вечер, както си беше на пост, Яне почувства, че в храстите има нещо.
Не беше движение, а по-скоро присъствие. Той клекна и се загледа в
тъмното, така както Велко го беше учил. В себе си имаше три оръжия:
кесиджийската кама, изкована от Диньо, пищовът, подарен му от Кара Тозю
още при битката при Караджов камък и ятаганът на Кара Мустафа. Така
както беше клекнал, хвана дръжката на камата. Беше сигурен, че в храстите
имаше някого. Той го беше дебнал и може би готвеше нападение. Кой ли
беше? Дали не беше Велко? Яне реши да пита, колкото и да беше срамно,
той прошепна:
291
– Браво! Кога ме откри? – това беше гласът на Велко.
– Защо се промъквате, войводо? – Яне питаше само така. Той много добре
знаеше, че Велко обича да се промъква и да проверява будността на
постовете и уредбата на каушкия лагер.
Велко седна и накара Яне да седне до него. От много време Яне искаше да
пита Велко за камата.
– Велко Кесиджи, защо като хвана камата всеки път чувствам някакъв
прилив на сила?
292
– Утре ще държите изпит! – каза войводата, след което двамата с Яне се
оттеглиха в пещерата. Василка вече ги чакаше там. Докато вървеше, Яне чу
как новите кауци трескаво започнаха да питат Кара Тозю какво да правят.
293
– Скоро ще бъдем поставени на голямо изпитание. Трябва, преди да
встъпим в него, да бъдем пречистени от всякакви клетви, оброци и магии.
Сега Василка ще се погрижи и за двама ни. Над много от заровените иманета
тегне черна прокоба или има направени магии за скриване. Така че с теб
трябва да бъдем чисти и предварително защитени.
Василка помълча малко, а след това, докато вършеше работата си, заговори:
– Оброкът или личната клетва е, когато човек си даде обет и сам се закълне
да извърши нещо. Може да се даде обет по най-различен повод. Когато се
дава лична клетва, се дава курбан в името на някой светец. Изборът на светец
294
става по следния начин. Трикрако столче се обръща с краката нагоре. Върху
всеки крак се запалва по една свещ и се нарича на някой светец. Свещта,
която изгори първа, показва на името на кои светец да се обрече курбана.
Всяка година, в деня на този светец, ако е помогнал за оздравяване, се дава
курбан. Младо мъжко животно се освещава от духовно лице. Вярва се, че
лъжливата клетва може да опропасти живота на други хора.
Късно вечерта, когато двамата вече бяха грохнали и целите мокри от пот,
тя спря и каза:
295
беше сложено агне на чеверме. По време на изпита по пътеката се зададе
Теофилакт. Отецът беше дошъл, за да благослови новите членове на
дружината.
На другия ден четата се раздели на две групи. В едната бяха братята. Кара
Тозю и Васил Бумбара, а в другата група – Велко, Яне, Борю и Василка. През
цялото време Яне чувстваше злобния поглед на Борю по гърба си. Буря също
беше с тях. Докато вървяха, Яне държеше ръката си върху силяха, хванал
дръжката на кесиджийската кама. Баба Василка не можеше да ходи с кривите
си крака, затова яздеше същото онова муле, което бяха довели с Велко. През
нощта вървяха, а през деня почиваха. Накъде вървяха, Яне така и не можа да
определи, но знаеше, че Велко търси имане по китаба, който им беше чел на
Караджов камък.
Мина много време, вървяха от баир на баир, от връх на връх. Ако не знаеше,
че ги води толкова опитен хайдутин, като войводата, Яне би решил, че са се
загубили. Отдавна престана да държи сметка къде се намират. Сигурно се
въртяха в кръг или планината беше много по-голяма, отколкото той я
познаваше. Най-накрая една вечер скитниците спряха в покрайнините на
едно село.
Като каза това, Велко разгърна един от денковете и от там извади няколко
лопати, мотики и кирки. Той подаде на всеки по един инструмент.
296
него, трябва да се направи човешко жертвоприношение или първият, който
го пипне, иде умре.
Мракът беше много гъст, но Яне усети как Борю се дръпна назад.
Детето продължаваше да бъде все там, клекнало, и да гледа към него. Яне
се огледа и видя, че Борю гледа в друга посока.
297
Василка се приближи до момченцето, клекна и започна да говори:
Докато жената говореше, Велко извади един петел и само с едно движение
отсече главата му, така както си висеше надолу. Кръвта от закланата птица
рукна и потече точно на мястото, където допреди малко беше клечало детето-
привидение.
Скоро Борю се измори и Яне го замести, като влезе в изкопа. Буря също
беше дошла да гледа, а мулето спокойно пасеше из двора. Дупката ставаше
все по-дълбока, а нищо не откриваха. Велко дълбаеше като луд, копаеше
бързо, без следа от умора, а Яне и Борю през известно време се сменяха.
Колкото повече навлизаха в земята, толкова Борю с по-голямо нежелание се
спускаше в изкопа.
– Сбъркали сме!
298
Въпреки неговото негодувание, мъжете продължиха да копаят все на това
място и да потъват все повече и повече.
Яне се дръпна. Не знаеше откъде идва омразата на Борю към него, но сега
вече кръвта му кипна. Той беше Боляров и нямаше да допусне да го дебнат.
Борю няколко пъти беше опитал да го прободе с нож, а сега го заплашваше.
Ако трябва да избира между себе си и Борю, той щеше да избере себе си. Яне
пусна копача, хвана врата на Борю и силно го стисна. Омразният мъж
изхриптя тежко и захърка, като заклано животно.
Велко явно беше чул това, защото скочи в дупката, за да разтърве борещите
се мъже. И в този момент всичко пропадна под тежестта на едрия мъж. Яне
и Борю забравиха, че са се борили. Явно бяха стигнали до имането и Велко
беше продънил това, което ги отделяше от него. Когато тримата се изправиха
и Василка им подаде запалена свещ, видяха, че бяха пропаднали, а в основата
на кухината, която е била покрита с дъски, стоеше голямо гърне с дебели
стени. Велко разби капака, който беше запечатан с хоросан, и отвътре
просветнаха като хиляди светлинки безброй златни монети. Свещта освети
златото и то засия, като на свой ред освети целия изкоп. Борю подскачаше
като малко дете, пляскаше с ръце по краката си и викаше:
След тези обяснения мъжете отново скочиха в дупката и закопаха още по-
бясно. Този път Борю беше най-активен. Той нито спираше, нито се
оглеждаше, нито се оплакваше. Откриха втората делва, когато вече се беше
развиделило. Тя, както се очакваше, беше закопана точно под първата, но
доста по-надълбоко. Този път вече никой не се изненада, макар всички да се
зарадваха. Тя беше много по-голяма от първата. Наложи се да натоварят
мулето и всеки да напълни торбата си догоре със злато. Така претоварени, те
напуснаха селото, а вече беше толкова светло, че имаше опасност някой да
ги види.
После групата отново се движеше само вечер, а през деня се криеха. Носеха
много злато, а бяха толкова малко, че не биха издържали на нападение дори
на няколко разбойници. Тъй като бяха оставили делвите и изкопа в конака
открит, Велко беше сигурен, че мълвата за откритото имане вече е
"плъзнала" из планината и много народ е плъпнал да ги дебне и да им го
отнеме.
Яне не го знаеше.
301
Друг път минаха покрай друго село.
При пътуванията Велко го научи как да изпраща гълъби до Кара Тозю. Така
кауците, където и да се намираха, поддържаха връзка помежду си и ако
Велко поискаше, можеше всеки ден да знае какво се случва с Кара Тозю и
четата. Когато отидеха в Козбунар, винаги влизаха откъм скрития вход и така
Яне никога не видя човек от къщата, а само това, което можеше да види през
дупката на кепенците. А от там виждаше една много хубава жена, явно
булката на брата на Велко и две красиви дечица, които чуруликаха като
птички и смехът им непрекъснато огласяше къщите, и като че ли им даваше
живот. Василка също се виждаше често. От дългото скитане из балкана тя се
беше изкривила още повече, затова Велко я остави да почива в Козбунар.
302
Повечето време Яне беше в планината. Тъй като ходенето, копането и
носенето им идваше в повече, към четата се присъедини още един четник.
Той положи изпита и беше приет за каук. Мъжът беше весел и винаги
усмихнат. Каквото и да се случеше, той успяваше да го обърне на майтап.
Всяка вечер сядаше и разказваше случки или просто какво му се беше
случило през деня, а кауците се превиваха от смях, като се хващаха за
коремите. Той се казваше Николай, но скоро всички започнаха да го наричат
Кольо Майтапа.
Тази вечер всички пак бяха налягали около огъня и си говореха, след като
бяха хапнали добре. Чуваха се пак тия думи, макар войводата Велко да беше
тук.
– Я да не съм чул такива думи, ей! – извика той, като се появи от мрака и
кауците се стреснаха.
303
– Избивал цялата дружина и всички що закопавали и скривали имането!
Така пазел тайната на съкровищата! Нали не искате да постъпя като него?
– Да, ама заради нас си, войводо, няма ли да нападнем поне един керван?
Само да се умиришаме на барут. Ей, цяла зима слушахме за Караджов камък
и за битката там, а ние за какво да си спомняме? Всички дойдохме тук,
защото мислехме, че отново ще има битки и нападения. Смятахме, че Кая ага
и Кара Мустафа ще ни преследват или пък тъмрашкият бей Али Бабаджан, а
то нищо.
После Велко запя, а меден беше гласът му и песента се лееше като вино из
хладен менец, и звънеше в ушите на Яне. Не я беше чувал тази песен и не я
знаеше. Кара Тозю не издържа и скоро се включи в песента, но пееше някак
по-дебело и по друг начин "къдреше" гласа си, че той служеше като поставка,
на която войводата "стъпваше". А песента беше толкова красива! Мъжка
песен! Песен за корави мъже и корава земя. Яне слушаше и когато чу името
на дядо си, едва не извика от изненада.
305
Дето Цоню хване, бели меса къса,
– Лягайте! – каза Велко. – Утре, рано сутринта, с Яне тръгваме, а вие, с Кара
Тозю, ще се готвите за битка!
Мина много време, както се стори на Яне цяла вечност, преди Велко да
направи знак за спиране. Яне спря, а краката му се подкосиха. От одеве
вървяха покрай буйна планинска река. Това, че реката беше толкова високо,
не успя да го изненада. Искаше да скочи и да пие, но от бързане дори нямаше
време да се наведе и да загребе с шепичка. Сега, когато Велко нареди да
спрат, той легна и се напи с големи глътки. Водата беше ледена. Студът го
прониза и само за миг го втресе. Скоро водата стигна в корема му и го
пресече. Коремът го преряза. Велко се беше изправил и гледаше нещо
надолу. Там потокът минаваше между две скали. Скоро Яне отиде до Велко
и каза:
Като каза това, Велко тръгна вляво, а Яне дочу грохота на падащата вода.
Ето къде изчезваше тя, явно се спускаше надолу във водопад. Реши после да
погледне и да види това чудо на природата, но сега имаше много по-важна
работа. Бързо намери малко равно място под едно дърво и клекна под него.
307
Можеше и да се изкъпе, ако имаше удобно за това място. В момента в който
се приближаваше към ръба, точно там, между двете скали, прокънтя изстрел.
Яне го чу много ясно. Това беше изстрел и дори тътенът на водопада не успя
да го заглуши. Той идеше някъде отдолу. Яне пристъпи и се стъписа. Пред
краката му зееше пропаст, в която водата от реката се изливаше, но не това
гледаше той. Долу вляво имаше пътека, на която бяха застанали двама мъже.
Единият беше насочил пищов към другия и явно току що беше стрелял,
почти от упор, в сърцето му. Яне трудно различаваше кой кой е. Трябваше
му време. Той се взря и тогава ги разпозна. Мъжът, който се срина в краката
на другия, беше с грозен белег, който разсичаше лицето му. Това без
съмнение беше Велко войвода. Не можеше добре да види лицето на другия
мъж. Сигурно беше кесиджия. Велко неведнъж му беше казвал, че само
кесиджия може да убие друг кесиджия. Явно това се беше случило. Без да
иска Яне извика. Гледката на свличащия се войвода го накара да извика от
изненада и ужас. В този момент убиецът на Велко се обърна и Яне успя да
види лицето му. То беше същото като на Велко, но без белега. Досега Яне не
го беше виждал, но веднага го позна. Това беше братът близнак на Велко –
другият син на Вълчан войвода. Да, именно той беше убил току що брат си.
Отдолу по пътеката някой тичаше към двамата мъже. Яне не успя да види
кой е, защото в този момент мъжът вдигна втория си пищов и се прицели в
него. Нямаше време да мисли, нито да гледа. Наведе се, обърна се и побягна
назад. Убийците на Велко го бяха видели. Брат му сигурно нямаше да остави
жив свидетел на това, което се беше случило. Яне тичаше през глава. Почти
не гледаше накъде бяга, защото мислите се блъскаха в главата му и му
пречеха да види каквото и да е. И без това на идване почти нищо не беше
видял. Какво беше станало? Велко беше мъртъв! Брат му го беше убил! Не
беше успял да защити войводата. Сега сигурно щяха да гонят и него, за да го
убият. Той трябваше да тича, сега само това можеше да го спаси.
308
Яне едва дочака да се развидели, слезе от дървото и се опита да се
ориентира накъде да върви. Докато беше горе, се сети за думите на Василка,
че когато някой кесиджия умре другите не трябва да се бръснат. Ако имаше
брада и ако се бръснеше, Яне не трябваше да го прави. Когато слезе и тръгна,
не му беше много лесно, защото не беше запомнил пътя, по който бяха
дошли, но знаеше само посоката и така вървеше направо през върховете, без
да се отклонява от предварително избраната посока. Бързаше. Много
бързаше. Беше запомнил, че с голямо бързане бяха стигнали от Велковата
дупка до Сливодолското падало – за един предиобед. Сега обаче той имаше
преднината от предния ден. Почти тичаше, а мислите му все така го
преследваха и му пречеха да се ориентира. Мина доста време преди да
попадне на познатата пътека, която водеше към хайдутската поляна. Доста
се лута, преди да я открие. Най-накрая стъпи на нея и тръгна решително. Вече
наближаваше поляната, но не виждаше никаква стража. Изведнъж усети, че
се случва нещо нередно. Мина една стъпка встрани и се запромъква, подобно
на Велко. Веднага се сети за това. Колко пъти неговият учител кесиджия ги
беше дебнал по този начин. Движеше се безшумно, като достоен ученик.
Всички кауци стояха строени на поляната. Отпред стоеше Велко. Яне
премигна. Не можеше да повярва на очите си. Мъжът отпред не беше Велко,
а брат му, защото белегът на лицето му беше съвсем пресен. Макар да беше
опитал да скрие това, със спуснатата над главата си качулка на ямурлука, той
го позна. Ето какво беше станало. Как ли се казваше братът на Велко? Явно
той го преследваше и беше дошъл до тук, за да го чака. Мъжът говореше
високо.
– Яне Боляров подло гръмна брат ми – Георги Кехая, с пушка. Рани и мен.
310
беше доста светло. Реши в тъмнината да се промъкне и да свърши работата
си. По някое време откъм селото се дочу музика. Това беше странна свирня.
Не беше българска, защото звучеше по друг начин, но не беше и точно
турска. Тя не беше изсвирена от зурни, а от някакви флейти, които звучаха
по друг начин. Странна музика. Какво ставаше? Каква беше причината за
тази музика? Яне не се стърпя и прикрито тръгна към дувара на двете къщи,
но отзад. Зад дувара видя високи бели шапки, които се движеха от другата
страна. "Шапки, странно! – помисли Яне. – Еничари! Нямаше никакво
съмнение, това бяха еничари, с високите си бели шапки, с надянат отгоре бял
ръкав! Еничари! Най-омразните хора на света! Кучетата на султана!
Кучетата на войната! Какво правеха те тук? Заради кого бяха дошли?" Едва
се сдържа да не излезе да ги види. Те обаче отминаха и отидоха там, където
трябваше да бъде мегданът на селото. Вечерта настъпваше бавно, а Яне не
беше решил какво да прави. Трябваше да открие убиеца и да го накаже. Това
беше вечерта на възмездието, а той щеше да бъде ангелът с огнен меч, който
щеше да въздаде справедливост. Той, Яне Боляров, щеше да изпрати в
пъкъла черната душа на убиеца. Тази вечер той щеше да бъде острието на
възмездието, щеше да наложи божията воля и правда. "Нека бог направлява
десницата ми!" – помисли си Яне. Той се върна до скритата врата и започна
да я удря с един голям камък. Тя обаче беше изкована от желязо и не
поддаваше. Тази вечер трябваше да влезе в къщата. Продължи с всичка сила
да удря с камъка по вратата. Всичко това продължи до пълното му
изтощение. Най-накрая беше толкова изморен, че до главата му дойде
мисълта да взриви вратата. Еничарите в селото обаче щяха да чуят шума и
щяха да му попречат, а и убиецът щеше да го усети. Така че продължи да
удря с камък по вратата. Взе по-малък камък, който да успява да хвърля.
Какво щеше да стане със съкровищата? Велко вече беше мъртъв. Дали той
не беше останал Единственият жив човек, който знае къде са скрити
съкровищата на кауците? Сега трябваше да разбие тази врата. Не знаеше
колко дълго беше удрял, но наоколо беше станало тъмно като в рог.
Продължи да удря и най-накрая, след много мъки, успя. Трябваше да запали
свещ, но ръцете му нямаха сили да запалят огън. Сигурно нямаше да може
да задържи чакмака в ръката си. Тръгна опипом напред. В тунела беше по-
тъмно от тъмното. Яне вървеше бавно. Пищовът, ятаганът и камата бяха с
него. Всичко беше наред. Не знаеше как ще намери пътя. Беше решен, дори
месец да се върти в подземията, но най-накрая щеше да излезе в стаята.
Ръцете му бяха наранени от камъка. Вървеше бавно и опипваше стените като
слепец. По някое време осъзна, че ходи с широко отворени очи, но нищо не
вижда. Уплаши се нещо да не го бодне в окото и прикри очите си с ръце. Не
знаеше къде се намира, нито откога върви. Беше се загубил, но това не го
притесняваше. Имаше сили и решимост, волята му за мъст щеше да го крепи,
311
докато не изпълнеше клетвата си. Да, той се беше заклел сто пъти да отмъсти
за Велко и нямаше да позволи на нищо и на никого да го отклони или спре!
Само дано някой не го изпревари и дано убиецът няма време да нападне
Боляровия хан! Яне знаеше, че роднините му не са безпомощни, но мъжът
беше подъл и зъл, той нямаше да влезе в открита битка с рода му. Забрани си
да мисли за това и забърза напред. В този момент чу шум и нещо се мерна в
мрака. Светлина! Да, това беше светлина. Тя идваше от някакъв страничен
коридор. Дали съдбата не му се усмихваше и не му водеше убиеца право при
него? Яне клекна и като хищен звяр се запромъква към светлината. Това
беше свещ, но за негово съжаление не беше носена от мъж, а от жена. Тя
уверено вървеше из лабиринта. Светлината ѝ помагаше, но беше явно, че
много добре познава подземията.
След като свали долу трупа на младата жена, внимателно залости вратата
към подземието. Тя беше толкова красива и нежна дори в смъртта си.
Страхуваше се душата на жената да не се върне. Василка беше магьосница.
Като нищо жената на брата на Велко можеше да е нейна ученица. Ако Велко
313
беше кесиджия, значи беше и змей. Брат му също можеше да е змей, а жените
на змейовете бяха самовили. Това означаваше, че жената може да е самовила.
Яне искаше спокойствие. Сега не искаше да се занимава с духове. Стоенето
в тъмното го унасяше, но не биваше да заспива. Така през известно време той
се изправяше и размахваше кесиджийската си кама, за да се приготви за това,
което предстоеше да се случи.
314
гледаше с учудване. Той беше мъртъв, но още не го знаеше. Смъртта беше
дошла по-бързо, отколкото болката.
Когато спря, сигурно беше нанесъл над сто удара в гърдите и корема на
човека. Беше го изпратил в ада, където беше неговото място. "Дано да го е
боляло!" – помисли си Яне. Чувстваше се напълно изтощен, дотолкова, че не
успя да се изправи, а се отпусна върху тялото на мъртвия, а черната му кръв
попи в дрехите му. Когато се съвзе и се изправи, си помисли, че сигурно
представлява страшна гледка. Трябваше да направи още нещо. Чувството му
за мъст не беше напълно задоволено. Трябваше да направи още нещо!
– Ааа, Велко!
– Избих ги! Проклет род, проклето семе, проклето място! Вече реших какво
трябва да се прави! Аз вече знам!
316
– Какво? За какво говориш?
– Имам.
– Какви деца, Яне? Какво става? Ранен ли си? Държиш се като обезумял!
317
Гореше и съседната къща близнак на Велко. Всичко беше в пламъци. Всички
животни и хора бяха спасени. Нямаше ги само стопаните – Георги и Гергина,
която от няколко дни беше нещо болна. Велко също го нямаше.
Велковата къща нека си гори, той Велко рядко си идваше. Вярно, че вчера
при девширмето беше тук. Безумен беше и постоянно обикаляше по
пущинаците. Какво ставаше обаче с башчорбаджията? Всички гледаха към
Василка. Да влизат ли в огъня да го търсят? Старата жена гледаше към
горящата къща, а в двете си ръце стискаше ръчичките на двете момичета. Те
стояха и гледаха Василка, с големите си тъжни очи. Божура – по-голямата,
като че ли разбираше, че с този огън всичко си отиваше. Отиваше си
детството, богатството и дори родителите им. Докато малката се радваше и
подскачаше. Това за нея беше игра. Високите огнени езици на пожара не я
плашеха. Малката ѝ забрадчица се беше смъкнала и огнените отблясъци си
играеха с русата ѝ коса, като ѝ придаваха красив меден отблясък. Детето
гледаше всичко това с пъстрите си очи и като че ли поглъщаше огнените
езици и всичко, което се случваше. В тях като че ли влизаше и черната като
кадифе нощ и целият свят.
318
– Нищо! Сега вече се чувствам отмъстен! Чувствам се пречистен!
– Не, не, не! Не говоря за него! Как се казва братът на Велко, другият син
на Вълчана?
– А жена му?
– На Георги ли?
– Да, на Георги!
– Всички Те са мъртви!
– Кои?
– Всички!
Като каза това Яне изведнъж изгуби всякакво желание да говори. Той
седеше и като омагьосан гледаше огъня. Очите му бяха изсъхнали и му се
струваше, че не може нито да премигне, нито да отклони поглед от огнените
езици. Това беше магия!
– Яне! Яне! Разкажи ми! – баба Василка го раздруса и чак след това момчето
заговори.
– Там бяхме четири човека. Георги после ме обвини пред кауците, че аз съм
убил брат му и сега те ме дебнат да ме убият. Но аз вече съм готов!
319
После, когато вече бях тук, проследих Гергина и видях как Георги уби и
нея. Прободе я с нож в сърцето. А после аз го убих. Сега трябваше да запаля
къщите, разбираш ли?
Яне не можеше да повярва. Жената беше казала неща за него, които той
още не смееше да признае сам пред себе си. Нейната увереност в силата му
стопли сърцето му.
320
Тя се върна в двора на Георги чорбаджи. Вече всичко ѝ беше ясно. Къщата
догаряше и вече нямаше какво да се направи. Всички бяха мъртви. Тя знаеше
истината, но никой друг не биваше да я научава. Сега беше време да се
действа!
– Елате всички тук! – извика жената и макар гласът ѝ да беше слаб и тих,
всички я чуха и се подчиниха. Скоро всички се събраха около старата жена.
В този момент те имаха нужда от водач и се радваха, че жената ги събра.
Двете къщи догаряха. Василка повече нямаше работа тук. Тя хвана двете
деца и ги отведе в съседния двор. Там Яне все още съзерцаваше огъня.
Чак когато хапна няколко залъка, Яне разбра всъщност колко е гладен.
Опита се да се въздържа, но не успя. Когато свърши, беше "омел" всичко.
Момиченцата го гледаха със страх.
322
Този ден работи много и привечер къщата вече беше готова за живеене. Яне
поправи огнището и запали огън, за да стопли и изсуши стените, да прочисти
комина от паяжини и мръсотии и Василка да може да сготви каша за вечеря.
Жената разбра колко гладен е Яне и сложи цяло котле е каша върху огъня.
Яне оправи вратите така, че да се отварят докрай и да се затварят плътно.
Момиченцата почистиха малките джамчета на прозорчето. Василка помете
всичко и изтупа всички черги и одеала.
– Ти ли си им кръстница?
– Аз!
Сега, след като се беше наял до насита и беше седнал на малко трикрако
столче, Яне се сети за обещанието на старата жена.
– Сега ще разбереш!
– Змей си, защото си роден такъв. Ако някога посегнеш към жена, тя трябва
да бъде самовила, а децата ви няма да бъдат обикновени. За да ги запазиш,
ако са момичета, наречи ги с имена на цветя! Ако са момчета, ще бъдат като
тебе!
324
– Значи змейовете са хора, така ли?
– Така!
На другия ден Яне тръгна от Козбунар към Станимака. Когато мина покрай
Араповския манастир, Яне се загледа и си спомни времето, което беше
прекарал в него. Тогава мислеше, че през целия си живот ще бъде пандур и
мечтаеше целия си живот да прекара в манастира. Колко много неща се бяха
случили оттогава, неща, които на някои хора не им стигаше цял живот да
преживеят. Той беше видял толкова много неща, а сега приключението му
продължаваше. След като стигна да Станимака, спря, за да похапне, защото
беше гладен. Седна в една турска механа. Сервираше се на ниски миндери,
направо на пътя. Яне си поръча пилаф и шербет и седна да похапне. До него
325
седнаха турци, които запалиха наргиле и започнаха сладък мохабст. Яне
предвидливо беше скрил ятагана, който беше отнел от Кара Мустафа.
Знаеше, че Кая управлява цялата Станимашка кааза, а Кара Мустафа е
дясната му ръка и всъщност той управлява, защото Кая по-често стоеше в
Истанбул. В този момент го видя. Той беше облечен в красиви златотъкани
дрехи. Снажен, с черна гарванова коса и снежнобял тюрбан, с високо
пауново перо. Красивите му мустаци, грижливо поддържани и щръкнали
настрани и красивото одухотворено лице, излъчващо мъжественост. Това
беше Кара Мустафа. Яне се сви и прикри лицето си, за да не го види и познае
турчинът. Той ходеше, като истински владетел на този град. Когато отмина,
мъжете до него заговориха:
Сотир му показа да влезе вътре. Яне вкара мулето, а Сотир го отведе в яхъра
и след малко се върна. Там, под смокинята, имаше скована дървена пейка,
която беше застлана с черги. Двамата мъже седнаха на нея. Отнякъде дотича
Буря. Любимото му куче скочи и започна да му се радва. Яне много се
зарадва на старата си приятелка. Когато седна, кучето постави глава на крака
му и изпъшка тежко. Яне помириса въздуха – топъл, мек, изпълнен с есенни
аромати. Бачкьой си беше все такъв. Отвън се чуваха шумовете на селото –
ту излайване на куче, ту звън на чан. Всичко беше толкова спокойно и през
цялото време чувстваше реката и планината. Душата му се отпусна. Защо да
326
се съпротивлява? Ако кауците бяха решили да го убият, какво можеше да
направи?
– Къде е Кара Тозю? – попита Яне. Той не знаеше дали Сотир знае, че той
има среща тук с байрактаря. Може би си мислеше, че е дошъл да се видят
двамата.
Значи все пак знаеше, че ще идва. Може би Кара Тозю беше решил да
доведе и останалите кауци и да го заклещят? Не знаеше.
– Ако знаеш колко много искам да съм като теб, да обикалям балкана и да
участвам в битки! Всяка вечер сънувам Караджов камък!
Яне седна. Кара Тозю седна до него и сложи ръка на крака му, като нелеко
го плесна.
327
– Знам, Яне! Не знам защо, но Георги Шейтан ни излъга!
– Как разбра?
– После каза, че си стрелял с пищови по него. Това също беше лъжа. Ти,
както виждам, все още носиш пищова, който аз ти дадох. С него не можеш
да стреляш два пъти, нито толкова бързо да го презаредиш. Георги ни излъга,
не знам защо.
– Знам!
328
– Не, за жалост не знам. Единият, който знае, вече е мъртъв, а другият
еничарите са го взели на девширме.
Яне се чувстваше много неудобно, когато казваше всичко това. Той сам
осъзнаваше колко несъстоятелни са претенциите му да бъде войвода на
кауците, но все пак реши да поговори с байрактаря, защото искаше всичко
между тях да е ясно. Беше му ясно, че дори Велко да е говорил с Кара Тозю
за това, байрактарят няма никаква полза да го признае. Яне си спомни колко
много се радваше синът на Кара Колю, когато Велко го провъзгласи за
байрактар. Сега имаше възможност да стане войвода на кауците и ако
искаше, никой не можеше да го спре. Кара Тозю заговори:
329
Тези думи "удариха" Яне като с мокър парцал. Той вдигна вежди от
учудване. Кара Тозю го беше нарекъл "войводо". Това беше най-шокиращото
за него.
– Ето и още нещо! – като казваше това, Кара Тозю бръкна в силяха си и от
там извади двата китаба. Яне веднага ги позна. – Велко ми ги даде преди да
тръгне към Сливодолското падало. Каза да ти ги дам, ако с него се случи
нещо. Ето ги, войводо, твои са! – Кара Тозю му ги подаде, все така, както си
стоеше на коляно, а в окото му Яне мярна сълза.
– Айше непразна?! Значи Велко все пак ще има дете? – Яне искрено се
зарадва. Той знаеше, че една от сестрите беше дете на Велко, но това нямаше
връзка с дружината. – Ще го отгледаме и когато порасне, ще предам
дружината в негови ръце. Тази дружина е била на дядо му Вълчан, на баща
му Велко, някой ден ще бъде негова. Това е много хубаво!
– Тук е!
– Къде тук?
330
Най-накрая отиде да повика Айше.
Скоро жената се появи. Тя беше цялата облечена с черно, като жена, която
жали. Лицето ѝ беше набраздено от дълбоки бръчки, подобни на белези.
Черната забрадка беше спусната ниско над очите ѝ. Кожата ѝ изглеждаше
още по-черна, а очите ѝ бяха дълбоки и хлътнали. Жената изглеждаше по-
стара с няколко години от последния път, когато я беше видял. Това беше
друг човек. Това беше сянката на Айше. От Айше не беше останало почти
нищо. Мъката я беше опустошила.
В него се появи желание още веднъж да убие Георги Шейтана. Ако можеше
в този момент да е пред него, пак щеше да го прободе с камата в гърдите.
331
– Каква, войводо?
– Да, войводо!
– Да, Яне! – учуден отговори Сотир. Само преди малко той сам беше
започнал да му разказва за това.
Мъжете държаха шапките в ръцете си. Кара Тозю смутено мачкаше своята.
Теофилакт свали килимявката и сложи каука на главата си. После всички
заедно казаха думите на каушката клетва, която преди това от поколения се
беше предавала в рода на Боляровите.
333
Като свършиха, мъжете сложиха кауците си, а Теофилакт свали своя и
сложи отново килимявката си. След това всички бавно се прибраха в къщата
на Манол. Като влязоха вътре, прибраха хайдушките шапки и на главите си
сложиха обикновени шапки. Вечеряха. Яне отново разясни всичко и каза на
Кара Тозю къде ще се намира. Посреднощ Теофилакт се изправи и каза:
– Ако сте убили някого през годината, ако сте били причината за неговата
смърт или ако е починал ваш близък, се помолете за душата му! Има ли такъв
случай с някого от нас тримата?
Коването много заздрави ръцете на Яне. Една вечер, когато вече му беше
омръзнало да разказва за Сливодолското падало, той стана и разчисти малко
място. После всяка вечер с Диньо започнаха да се борят и да се "бият" с ками.
Понякога вадеха ятаганите. Един въпрос през цялото време го интересуваше
– как ятаганът да се преправи така, че да става и за мушкане. Когато нямаха
работа, двамата вземаха едно парче метал и се опитваха да измислят форма,
която да бъде съвършена за оръжие. Ятаганът беше най-силен за сечене, но
беше тежък за дуелиране и невъзможен за мушкане. Двамата с Диньо много
мислеха върху тези неща. Понякога, както си ковяха някоя подкова или
остен, Диньо скачаше и започваше да размахва остена или трескаво
започваше да говори за съвършеното оръжие.
335
– Искам да дойде при мен! Аз ще се грижа за нея!
Скоро снегът започна да се топи и пролетта отначало плахо, а след това все
по-настойчиво, започна да навлиза в планината. Яне се бореше все по-
активно. Не беше решил, но му се искаше да се бори това лято. Той
използваше Диньо, който много му помагаше и така се опитваше да обедини
двата стила на борба, на родовете, които от векове бяха воювали един срещу
друг – Бимбелови и Болярови. Когато времето се оправи, Яне започна да
обикаля из планините, да вдига трупи и да се къпе в ледените води на реките.
Тази година в борбите участваха много хора. Яне внимаваше за това дали
ще види Болярови, но за съжаление никой от Болярови не беше тук и не му
се обади. Търсеше с поглед и Инокентий или някой от братята в манастира в
Арапово, но и от тях не видя никого. Пазеше се също така от Кая и Кара
Мустафа. Те също не бяха тук. Кая не беше идвал от година и след като
миналата година за пореден път беше спечелил състезанието в Едирне и
отново беше обявен за султански башпехливан на цялата Империя, не се
беше връщал в Станимака. Чу се, че Кара Мустафа бил втори след него. Сега
336
Кара Мустафа бил заминал да се готви в пехливанските школи в Истанбул,
защото до тазгодишното състезание оставаха по-малко от два месеца, а той
се "точел" да измести Кая и да го победи. Яне слушаше клюките и се
усмихваше. Това, че двамата султански пехливани ги нямаше, му действаше
много успокояващо. Направи така, че първите срещи да са кратки и бързи.
Бореше се с Боляровия начин. Удряше пехливаните в земята, така че те
повече не успяваха да се изправят. Така лесно стигна до последната среща и
победи. Човекът извика "Евала" още преди да го удари в земята, докато го
беше вдигнал във въздуха и Яне го постави внимателно. След това му
метнаха дебело шиле на раменете. Така за Гергьовден агнето беше
осигурено. За пръв път от толкова години Яне беше господар на себе си.
Сотир отговори:
– Войводо, той отказа да дойде! Каза, че вече бил уморен и не искал цяло
лято да разнася товари из планината.
– Добре! – каза Яне и тежка сянка, като облак, легна на челото му.
337
– А Борю?
– Не! Не е нужно!
– А, ще ги накажем ли?
Яне не помръдна. Той вече беше взел решение. На другия ден Кара Тозю се
зае с обучението на четниците. Яне не беше решил какво ще правят през
лятото, но все щеше да измисли нещо. Преди всичко кауците трябваше да се
подготвят. Яне влезе в пещерата. Тук, до камината, висеше една ортома.
Велко го беше научил как да прави това оръжие. Сега той трябваше да отиде
и лично да отмъсти за обидата, която Васил му беше нанесъл. Беше усетил,
че всички очакват да стори това и ако не го направеше, кауците, които бяха
сурови хора, щяха да го помислят за мекушав, страхлив и слаб, а никой не
иска такъв човек да го командва и да повери живота си в ръцете му.
338
го чака и да пази тила му. Скочи в двора и се опита да бъде тих и невидим.
Като сянка се промъкна покрай стената. Хлъзна се незабележимо. Скоро
стигна до вратата. Клекна и зачака. Ако някой го дебнеше, щеше да се
изнерви и да се издаде. Той сам неведнъж беше дебнал Велко и знаеше колко
е лошо, когато шумът спре и от преследвач се превърнеш в преследван.
Преди това си контролирал ситуацията, а след това я изтърваш. Това е
страшното, когато дебнеш. Тогава винаги този, който е по-малко търпелив,
се издава. Остана дълго време така, но не долови никакъв шум. Изправи се,
дръпна клупа на лявата си ръка и ортомата увисна на китката му. Тихо отвори
вратата и влезе вътре. В този момент нещо скочи на гърба му. Яне замахна с
ортомата назад. Беше ясно, че е нападение. Васил е бил предупреден. Чу се
силен удар, а после още едни. Нещо тежко падна и се удари във вратата, като
я затвори. Само за миг видя светлина и после силен гръм. Това беше изстрел.
Някой стреля в него от непосредствена близост. Не усети болка. Не можеше
да не е уцелен. Може би имаше още миг живот. Васил си беше взел
помощник. Единият беше ударен с ортома в главата и сигурно вече беше
мъртъв. Другият току що беше стрелял по него и все още се намираше
отпред. Изборът беше само един – нямаше съмнение, че щеше да го убие.
Яне не знаеше дали има достатъчно разстояние да го съсече с ятагана, затова
извади кесиджийската кама. Тя вече беше отнела живот и то на най-омразния
човек. Острието беше пило от черната му кръв. Сега беше време за втората
му жертва. Яне опита да замахне, но силна болка в корема го преряза. От това
се опасяваше, да не умре преди да успее да отмъсти за себе си. Трябваше да
го убие, само така можеше да умре достойно, като кесиджия. С последно
усилие Яне скочи напред и заби камата в човека, който преди малко беше
стрелял по него. После загуби самоконтрол и пред очите му причерня...
341
Божура. Двамата, като омагьосани, гледаха величествената гледка, която се
разкриваше пред очите им. Отначало златна, силно светеща точка, се появи
точно там, между земята и небето. Само за миг точката беше толкова силна,
че на Яне му се стори, че ще го изпепели или поне ще изгори очите му. В
тази точка беше събрана силата и мощта на цялото слънце. Този точица беше
толкова силна, че само за миг промени всичко наоколо. Изведнъж небето
стана бакърено. То като че ли грейна и смеси тъмносиньото на нощното небе
със светлината и с розовото, като се получи най-красивото светлосиньо. Вече
беше сутрин и денят беше настъпил като изстрел. Всички цветове преливаха
и искряха. Между медния диск, който все повече се показваше, и тях, се беше
образувала огнена пътека, която тръгваше от слънцето и достигаше до
самите крака на хората. Възторжен възглас се изтръгна от устите на всички
мъже и жени. Само за миг те станаха едно цяло с небето, земята и слънцето.
Пламъците бяха високи, колкото втория и дори третия кат на къща. И в този
момент един от мъжете се отдалечи, засили се достатъчно и с пъргав скок
прелетя над огъня. Все пак пламъците бяха много високи и в един момент
той целият изчезна в тях. Когато излезе, всички мъже завикаха от
възхищение. Момците, един по един, започнаха да прескачат огъня. Най-
накрая дойде ред и на Яне. Всички го побутваха. Той все още не се чувстваше
готов. Раната все още го болеше, а и навущата му тежаха от попилата в тях
роса.
342
Яне се засили и се насочи към огъня. Огънят беше като стена пред очите
му. Той скочи. Винаги се беше отличавал с голям отскок, но сега изведнъж
не можа да подскочи, раната го заболя, а краката му бяха толкова тежки, че
вместо да прескочи, той се озова в средата на пламъците. Всичко около него
беше като стена, висока огнена стена. Въглените запариха на краката му. Яне
се опита да ги вдигне, но не успя. Някаква голяма умора го беше обзела. Беше
попаднал в средата на огъня! Трябваше да направи нещо, но сам не знаеше
какво. "Може да изгоря!" – тази мисъл веднага се появи, но чудно защо,
въобще не го уплаши. Той все така стоеше, оглеждаше се и му се струваше,
че може да остане така колкото си иска и нищо няма да му стане. Изведнъж,
през огнената стена, Яне видя лицата на мъжете. По тях се четеше страх.
Мъжете гледаха ужасени, но не знаеха какво да правят. Никой не смееше да
влезе в огъня, а и той, след падането на Яне в него, беше лумнал още по-
силен и висок. Всички виждаха как мъжът стои вътре. Всички бяха сигурни,
че мъжът вече гори. Никой не можеше да разбере какво става. Той стоеше
спокойно и като че ли не можеше да разбере какво се случва. Повечето от
мъжете се взираха и опитваха да видят кой е този безумец. Никой не го
познаваше. Чуждоземен ли беше или... змей! Мъжете не знаеха какво да
правят. Те се развикаха. Никой не посмя да влезе в огъня, но искаха поне да
"събудят" мъжа, стоящ в него. Старите жени, които не бяха с младите на
реката, дочуха тревожните гласове на мъжете и се втурнаха да видят какво
става. Яне продължаваше да стои в огъня и спокойно да се оглежда. У него
все още нямаше никакъв страх. Той по-скоро беше учуден. Чувстваше
топлината, но тя като че ли се хлъзгаше по тялото му и не го пареше, нито го
изгаряше, а само приятно го затопляше. Сети се за чудовището тритон, което
можело да живее в огъня или за саламандъра – някакво животинче, което
можело да преминава през огън. Какъв беше той – тритон или саламандър?
Стоеше и мислеше, като че ли не той се намираше в огъня. Чувстваше как в
този момент се докосва до някаква древна легенда и дори участва в нея.
Може би не беше змей, защото не успя да прескочи огъня? Изпита известно
разочарование заради това.
Изведнъж почувства силен тласък откъм гърба си. Яне пристъпи напред и
мина през огъня, а натискът в гърба му продължаваше. Той учудено погледна
назад и я видя. Василка, като продължаваше да го бута, излезе от огъня.
Мъжете бяха изумени. Такова нещо никой от тях не беше виждал. Старата
жена го буташе и му викаше:
343
Яне целият пушеше, едва сега топлината стигна до него. Той тичаше и без
да спира, със скок, се озова във водата, близо до стъписаните жени. Водата
беше студена и само за миг го охлади. Остана малко под водата. Кожата му
поемаше хладина от водата. Изплува бавно и се обърна по гръб и тогава му
се стори, че е в рая. Леките сукмани на жените, от водата, бяха полепнали по
телата им и бяха станали полупрозрачни. Голите им тела се очертаваха
отдолу, а ефирната материя лепнеше по красивите гърди, кореми и бедра на
момичетата. Това беше раят. Преди малко беше в огнения пъкъл, а сега –
сред най-красивите жени, които беше виждал. За пръв път виждаше полуголи
жени. Из тялото му се разля топлина. Яне се изправи и засрамен, сред
писъците на жените, се изкачи обратно на хълма. Всички мъже идваха да го
пипнат и да се убедят, че е жив и е добре. Старите жени също идваха, по-
скоро от любопитство и заради клюката. Най-накрая Яне и Василка останаха
сами.
Яне се замисли.
– Да!
Василка тръгна напред. Тя се насочи към огъня. Яне се дръпна. Един път
му се беше разминало, но за нищо на света не искаше пак да се окаже в огъня.
Два пъти за един ден щеше да му дойде много. Не искаше повече даже да
вижда огън.
Мъжете бяха разстлали огъня на широка площ. Той вече не гореше, а само
въглените тлееха. Василка събу обувките си.
Когато танцът свърши и всичко спря, Яне дълго време не успя да разбере
какво става и дали това наистина се беше случило. Мъжете се навеждаха и
вземаха огън от жаравата. Те го слагаха в извити турски керемиди и го
отнасяха със себе си.
– Цяла вечер не съм спала и съм брала билки! Сега трябва да отида, да извия
венец от една специална билка, която цъфти на този ден, защото обичаят
трябва да продължи.
346
Яне поседна за малко и без това имаше нужда от това.
Скоро всички се загледаха към селото. Яне се изправи и отиде да види какво
става. А там видя Василка и едно малко момиченце, което ходеше до нея.
Веднага разбра, това беше Ирис и тя беше избрана за Еньова буля. Това
означаваше, че тя завинаги ще е защитена от змейове, тоест от него. За
Еньова буля се избираше три, четири или пет годишно момиченце, което
трябваше да бъде сираче, а ако не – изтърсак. Еньовата буля трябваше да се
облече в "честита" "целукупна" къща – такава, в която съпрузите са в първи
брак, със здрави и живи деца. Еньовата буля задължително се обличаше с
части от булчинско облекло – женска риза с широки ръкави, препасана с
коланче, а отгоре с червен кавад[32]. На главата на Ирис беше поставено
червено було. Кармъзеният цвят на булото правеше косата на малката сестра
да изглежда още по-златна, а красивите ѝ пъстри очи и чипото носле
изпъкваха много хубаво. Каква красота и чистота се излъчваше от
момиченцето! И какво достойнство! Ирис ходеше накичена, изправена и
бавно, с някакво достойнство, тя като че ли осъзнаваше колко важна е ролята
ѝ през този ден. Тя беше боса и Яне виждаше малките ѝ изящни пръстчета.
Върху булото на момичето беше поставен голям венец от еньовчета. В
ръцете си тя държеше стръкове зеленина и цветя. Около Ирис имаше много
девойки, които внимаваха босите ѝ крака да не стъпват върху гола земя. Две
девойки ходеха пред Еньовата буля. В ръце те носеха менче с вода, покрито
с бяла мъжка риза. Водата беше събирана от седем извора и докато бяха
правили това, момите бяха мълчали през целия път, за да е чиста водата.
После е била покрита е ризата и вечерта е престояла под звездите, под цвете
трендафил. Яне знаеше, че водата се нарича "мълчана вода", а момите са
"чисти". Тези, които пазеха булята да не стъпи на земята, започнаха да топят
китки и венци в менчето.
348
III Глава
ЕДИРНЕ
Яне яздеше мулето по цял ден, но не бързаше особено. Буря го следваше,
не искаше да уморява и нея. Когато се умореше или през вечерта, отбиваше
се в някой хан и се нахранваше добре. Не се преуморяваше, защото знаеше,
че скоро ще участва в борба, така че трябваше, когато стигнеше в Едирне, да
е по възможност починал. За миг само се поколеба, когато стигна до
разклона, който водеше към Пашакьой и Ичме. Много искаше да се побори
с Бимбелови. Чувстваше се готов да ги победи. Освен това щеше да му е
много полезно за подготовката, но нямаше време. До турнира в Едирне
оставаха само няколко дни, а Яне знаеше, че една рана или изкълчване
можеше да го спре от борбата и за това, за което беше тръгнал. Така той се
колеба само миг и продължи към втората столица на Империята – Едирне.
Едирне беше много красив и пълен с много народ. Със сигурност повечето
присъстващи бяха дошли специално, заради най-големите пехливански
349
борби, защото Яне видя хора облечени с най-различни дрехи, говорещи на
различни езици. Той попита на няколко места и скоро намери огромната
поляна, на която утре щяха да започнат борбите. Тя беше до Стария дворец
– Ески сарай. Тук бяха живели турските султани преди да превземат
столицата на света – Истанбул и да се пренесат там. Тук живееха и
еничарите. Записа се да се бори в една огромна шатра. Човекът, който го
записа, беше огромен мъж, явно бивш пехливан, който като чу името му –
Яне Боляров, го погледна учудено и каза:
– Знам, от Станимака!
Всичко това беше толкова неочаквано за Яне. Отначало той стоеше като
вкаменен и беше забравил дори да диша. После се сети, че с поведението си
може да притесни мъжете и да ги прекъсне, затова клекна, прикри се зад един
храст, застина и продължи да наблюдава всичко, което се случваше пред
очите му. Вече не си спомняше защо и как беше дошъл до тук. Не помнеше
и това, че е в Едирне и че на другата сутрин щеше да се бори. Всичко това
вече нямаше значение. Тези двама мъже бяха като сбъднат сън за него. Те,
пред очите му, даваха отговор на въпросите, които от толкова време си беше
задавал и чиито отговори беше търсил с Велко, с Кара Тозю и с Диньо
Циганара.
Скоро беше принуден да прекъсне мислите си, защото сега двамата правеха
нещо съвсем ново. След като защитеше действията на човека с ятагана,
момчето трябваше като змия да прекара своето право острие и без да туби
контрол, да мушне едрия мъж. Яне се взираше. Искаше да види лицата на
мъжете, но не можеше. Отначало слънцето го заслепяваше, а когато то
залезе, здрачевината му пречеше. Тъй като беше стоял срещу слънцето, сега
нищо не виждаше. Скоро мрак обгърна двете фигури и Яне виждаше все по-
354
лошо. По-скоро по движенията на телата се опитваше да разбере това, което
правеха с оръжията. По-бързите техники с оръжията скоро престанаха
съвсем да се виждат.
Яне беше готов да остане тук до края, дори и нищо да не се виждаше. Най-
накрая мракът явно попречи и на мъжете, защото Те се обърнаха и си
тръгнаха. Чак сега Яне се огледа. Наоколо беше тъмно като в рог.
Яне стоеше. Не искаше да влиза в шатрата, но пък беше гладен и освен това
нямаше как да откаже, без да обиди гостоприемния си домакин. След кратко
колебание Яне последва домакина си. В шатрата имаше сервирани много
ястия: печено пиле, ориз и много други паници, панери и всякакви съдове,
препълнени с лакомства. Чак сега Яне разбра колко е гладен. Вътре бяха
насядали много мъже. Много от тях бяха от хората на Хусам, но някои бяха
пехливани като него. Яне веднага ги позна. Широките рамене, здравите
355
вратове, счупените уши и погледите, никога не можеше да сбърка. Не знаеше
дали тези мъже са спътници на Хусам, които само му помагат, или утре щяха
да се борят.
– Не, Хусам ефенди! Всичко беше много добре, но идвам от дълъг път и
искам да си почина! Извинете ме пред гостите си!
– Не, не, не, Яне ефенди! Ще дойдете сам да им го кажете! – с пиянски глас
говореше Хусам. Според Яне той беше много пиян и на него не му беше ясно
как този мъж, само след няколко сахатя, без да е спал, ще се бори.
– Няма как да се видиш е Кая. Всички знаят, че три дни и три нощи той не
яде и не спи, а непрекъснато се моли в джамията, която се намира най-близо
до султанския дворец. Така всеки път преди борбите той подготвя душата и
тялото си и се пречиства, за да бъде достоен башпехливан. Всички знаят, че
не бива да го прекъсват и да го виждат в този момент.
357
Едва сега Хусам разбра шегата. Както беше замислен и озадачен, той
избухна в смях и по всичко си личеше, че взе думите на Яне само като шега.
– Нямаме стаи!
– Пехливан съм!
359
– И утре като се борите и като трябва да вдигнете коча на раменете си,
сетете се да кажете, че сте спали в "Девечи хане", господарю! Нека хората
разберат къде спят истинските пехливани!
360
Когато отиде да се запише за борбите, веднага за него се "залепи" някакъв
мъж, който непрекъснато му казваше какво да прави.
– Сам дойдох!
После Яне остана под одеалото и в този момент му се допя. Остана по този
начин, а думите сами се лееха от устата му. Отначало пееше тихо и някак
като на себе си, но с всяка дума гласът му ставаше все по-силен и твърд. Той
като че ли намери себе си и се сети кой е.
Когато спря да пее, Яне вече беше готов за борба. Той стана, отметна
одеалото от главата си и започна да се раздвижва, както правеха всички
останали. Враговете му можеха да го видят, но ако искаше да остане скрит,
да си беше стоял у дома. Трябваше да е мислил, когато тръгваше. През
цялото време му беше ясно, че няма как да се бори в Едирне и да остане
скрит. Преди да тръгне насам беше предал картите и описанията на
съкровищата на Василка. Едва ли някой щеше да се сети да ги търси у една
стара, грохнала жена, а Яне знаеше, че на вещицата може да се разчита. Тя
би умряла, но не би издала тайната на Вълчан войвода. Така сега той беше
освободен. Нямаше как да участва на турнира без двамата пехливани да го
видят и разпознаят.
363
Яне погледна натам, но разбра, че не султанът беше предизвикал тази
реакция у гостите и пехливаните. И тогава го видя. Той беше огромен. Беше
по-висок от всеки друг и като кораб – бавно и величествено, се носеше над
тях. Нещо в него караше Яне да настръхне. Това беше спотаената мощ. За
разлика от суетния Кара Мустафа, който беше повърхностен и се надуваше
като паун, Кая отвън изглеждаше смирен и религиозен, вглъбен и някак
затворен в себе си, но под всичко това си личеше една дълбочина. Всички
знаеха, че башпехливанът идва след тридневен пост и молитва и че за него
борбата не е място за показване, а религиозно преживяване. Той беше
пречистен и готов за единение с Аллах и всички пехливани чувстваха това.
Ако публиката беше възкликнала заради начина по който изглежда Кая и той
я беше впечатлил с външното си – неговата сила и размери, пехливаните
въздъхнаха, защото усетиха завършеността на качества на башпехливана. В
себе си той нямаше никакво излишество и никакъв недостатък. Беше висок
и извисен като минаре и стабилен и внушителен като джамия. Минаре и
джамия едновременно. Всички други пехливани бяха само едното или
другото. Всеки имаше своите силни и слаби страни и всеки се стремеше към
завършеност, но тя се виждаше само у Кая. Минаре – извисеност, която се
протяга към Аллах, висота на целите, гъвкавост и ръст, и джамия –
пространство, в което да подслони всичките си качества, завършеност и
съгласие със себе си. Мощ и стабилност. Джамията беше основата, която
даваше възможност на минарето в него да се извиси. Досега Яне никога не
се беше впечатлявал от борци, но този път изпита притеснение. Той беше
повалил Кая, но в схватка без значение и то с изненадващо, забранено
действие. Сега обаче башпехливанът щеше да е нащрек и едва ли това, че
Яне е от Боляровите, щеше да му е достатъчно. Сигурно смесването на
техниките на Боляровия и Бимбеловия начин също нямаше да му даде чак
толкова голямо предимство. Методите му може би щяха да са достатъчно
добри, но Яне нямаше да има личната сила да се противопостави на Кая.
Може би той нямаше да е достоен, за да победи и у него щеше да е вината.
Момчето подскочи няколко пъти. Сред тези огромни мъже все повече му се
струваше, че е дребен и неподготвен. Как въобще беше мислил, че тук ще
победи някого? Сега си даде сметка, че младежката му самоувереност го
беше водила в това му приключение, а не здравите воински амбиции.
Следващият път, ако въобще за него имаше следващ път, щеше да се отдаде
на молитва, духовно развитие и на повече дълбочина. Като гледаше Кая, Яне
разбра, че това е най-важното нещо, което му липсваше. Сега обаче вече
беше късно, нямаше нито време, нито възможност нещо да се направи.
Трябваше да се съсредоточи и да се бори с малкото, което имаше.
364
В този момент видя Хусам. Мъжът беше видимо зле. Явно запоят през
нощта не му се беше отразил добре. Яне се усмихна. А можеше да има късмет
и да му се падне да се бори с някакъв такъв пехливан. После се засрами. Нима
той, Боляров, щеше да трепери и да се моли да му се падне глупав недостоен
противник, за да докаже уменията си?! Въпреки че дядо му го нямаше
наблизо, той изпита срам заради мислите си. Трябваше да се държи достойно.
Засвириха зурни и задумкаха тъпани. Всички преместиха погледи от Кая и
ги обърнаха към трибуната, където скоро се появи султанът и величествената
му свита от гости, първенци и прислужници. Тъй като беше по-нисък от
околните, Яне не видя почти нищо от това зрелище и предпочете да слуша
коментарите и възклицанията на околните пехливани. Султанът поздрави
борците и те му отвърнаха в хор. Яне нито знаеше какво става, нито какво да
прави, така че само той, от всички пехливани, мълчеше.
365
враг в себе си. Ти трябва да мислиш за всеки конкретен противник, а не да
загубиш битката предварително, още от измисленият и сглобен от теб
обобщен противник!"
Яне се обърна и тръгна към масата, където казваха кой с кого ще се бори.
Сега беше важно да му се падне лесен противник. "Нека поне първият бъде
малко по-лесен!" – повтаряше си Яне, когато му го показаха, Яне изтръпна.
Това беше висок, строен, силен мъж. Той беше с широки рамене. Не беше от
най-тежките борци, но по всичко си личеше, че е много добре подготвен.
Беше по-висок с една глава от Яне, а мустаците му – грижливо поддържани,
стърчаха настрани. Най-страшното беше, че до него стоеше Кара Мустафа,
който като че ли се опитваше с погледа си да прегори дупка в гърдите на Яне.
Това явно беше човек от антуража на Кара Мустафа и Кая и със сигурност
беше един от най-добрите борци в Империята. Яне не беше имал късмет.
Освен това Кара Мустафа стоеше до мъжа и му говореше. Той сигурно много
добре беше опознал българската борба, тъй като години наред беше останал
в Станимака, за да я изучава. Сигурно беше запознат и е метода на Болярови.
Всичко това беше много лошо за Яне. По движенията, които Кара Мустафа
правеше, младият пехливанин разбра, че той разказва на противника му за
366
борбата на Болярови. Къде можеше да е виждал той тази борба? Освен от
него самия в хана, може би и на Четиридесетте извора.
Яне гледаше очите на Кара Исмаил и видя как той се намръщи. Явно беше
видял белега на гърдите му.
След като свърши борбата всички в един глас крещяха: "Шейтан! Шейтан!
Шейтан! ..." Яне все още беше зашеметен и не можеше да осъзнае какво
означават тези викове.
След като го обявиха за победител, Яне видя как Кара Мустафа се втурва
към брат си, който лежеше на земята. Той му се караше, но не осъзнаваше,
че всъщност сам е виновен за загубата му. Яне се обърна и подпиран от нечия
ръка, се отправи извън кръга. После посочи на своя човек да го заведе при
мулето и Буря. Отвърза кучето, което, като скочи да му се радва, го събори
на земята. После, с огромния си език, го облиза целия, явно не само от радост,
а и заради зехтина. Мина време преди да се съвземе и тогава се сети за
пастърмата и за онова нещо, дето помагало в леглото, дадено му от
собственика на "Девечи хане". Той стана, взе от дисагите първо пастърмата
и режейки я на гънки ивици, с кесиджийската си кама, започна да смуче
сушеното месо. Като хапна доволно, пи вода и хапна от онова нещо. То беше
като тънък арабски хляб, печен на камък, но вътре беше пълен с нещо като
мед, тахан и много ядки. Младият пехливан успя да усети още вкуса на шам
фъстък, орехи, лешници, бадеми, но имаше и още неща, които не можа да
определи. Имаше и маково семе, сусам, анасон и други. Беше много сладко,
толкова сладко, че чак пареше на гърлото му. Яне хапна два залъка. Вторият
толкова го засити, че го преглътна насила. След това ожадня. Пи много вода,
толкова, че чак му стана тежко. После полежа малко. Неговият човек го зави
с одеалото и отиде да види кога ще се бори пак. Мъжът, който беше с него,
беше искрено щастлив. Той възхваляваше Яне като "велик пехливан" и
постоянно говореше как бил сигурен в победата му. После показваше как
точно беше победил. От тези повторения българинът разбра, че мъжът е бил
369
сигурен, че Яне ще загуби още първата си борба и сега е искрено учуден.
Това обаче вече не го ядосваше. Лежейки, си даде сметка, че сам, ако
трябваше да залага, никога не би заложил на себе си. След малко се
почувства много по-добре. Не знаеше дали от месото или от "чудото" на
ханджията, но вече беше много по-добре. Стана и се раздвижи. Не биваше да
спира и да изстива. Вече дори не се съмняваше, че отново ще излезе да се
бори. Отиде и видя, че не беше изял и половината от месото, а навития! На
руло арабски хляб още не беше и започнат. Отхапа още един залък и така
започна да се оглежда, да се разхожда и да се чувства много по-добре.
Сладостта бавно се процеждаше в устата му и му даваше сила. Всички
пехливани се поздравяваха помежду си, независимо дали бяха победени и
вече бяха отпаднали, или бяха победители. Те се държаха като равни. Досега
Яне не беше гледал нито една борба, затова реши да отиде да погледа.
Другите мъже обаче го тупаха по рамото и го поздравяваха, всички Те
казваха:
370
Яне трепна. За пръв път в живота му го наричаха "господар". Явно мъжът
наистина беше много впечатлен от победата му. Той обаче продължи да
гледа Кая. Мислеше си за това от кой род е противникът на Кая. Той сигурно
също беше от някой знатен пехливански род, но кой? Кая излезе от алая,
последван от възхитените погледи на хората. Всички крещяха името му.
Дори след борбата, хората бяха толкова пленени от силата на пехливана, че
не можеха да откъснат очи от него. Той тръгна сред пехливаните и скоро
мина покрай Яне, който също го зяпаше. Гигантът спря и го погледна в очите.
Ставаше нещо странно. Всички хора усетиха това и затихнаха.
Башпехливанът, богоподобният, макар това да беше греховно в исляма, но
нямаше с кого да се сравни могъществото, силата и завършеността на бореца,
та той спря и се загледа в един от пехливаните, в едно слабо и младо, още
голобрадо момче.
Яне мълчеше. Не знаеше какво да отговори. Той беше очаквал удар и може
би щеше да е много по-добре, ако Кая го беше ударил с едно еленси в главата.
Сега младежът стоеше и нищо не можеше да измисли и да отговори.
Чувстваше се неловко, недодялано и глупаво. Унижението беше пълно,
защото след като почака малко и като разбра, че няма да има отговор,
башпехливанинът направи темане и продължи. Яне се чувстваше смачкан и
унизен. Беше се държал като глупак. Беше показал страха, незначителността
и неподготвеността си. Публиката го беше сметнала за идиот или ням.
Срам!!!
Така обаче не смяташе неговият човек. Той беше не по-малко смаян от Яне.
– Теб те познава Кая паша – башпехливанинът?! Той изрече името ти! Кой
си ти? Откъде си? Откъде те познава? ...
Най-накрая, съвсем случайно, той налучка пътя към победата. След едно от
разтърваванията, когато двамата вървяха един към друг, Яне реши да удари
еленси в тялото на еничара. Той го уцели в един белег, който еничарът имаше
отстрани на тялото, в областта на ребрата. За миг, само за миг, еничарът се
стегна, явно изпита болка. Все пак той беше трениран да издържа на болка,
но Яне веднага го усети. Разбра, че белегът е пресен. Явно раната току що
беше зараснала или още не беше заздравяла добре. Яне веднага нанесе
следващо еленси, като събра в него цялата мощ, на която беше способен.
Спомни си колко много беше тренирал еленси и как само с един удар в
главата беше повалил Кая. Сега, след втория удар, еничарът спря. Явно
болката беше много силна и пред очите на воина причерня. Яне не искаше
да го измъчва, затова веднага замахна и насочи нов, още по-силен плесник.
Той изплющя така, че отекна над цялата поляна. Хората не можеха да
разберат защо изведнъж еничарът беше престанал да се бори и го
насърчаваха. Яне обаче знаеше какво става и нямаше да изпусне еничара.
Събра всички сили. Човекът Отсреща вече съвсем не мърдаше. Яне замахна
и нанесе поредния си удар. Еничарът се беше прикрил е лакът, но и това не
помогна. Яне насочи удара в лакътя, но той се предаде и на ребрата. Човекът
издиша. Яне удари още веднъж. Еничарът пребледня и припадна. Хората
изпищяха. Не бяха виждали такова нещо – пехливанин да победи и то само с
еленси, с няколко последователни еленси.
Битката свърши. Яне беше доволен. Беше успял да победи, малко случайно
наистина, но пък беше имал късмет и победи без много да се измори. Сега
вече човекът, който отговаряше за него, беше втрещен. Той не можеше да
намери думи, с който да изрази учудването и възхищението си. За разлика от
предния път, Яне беше много по-спокоен. Не беше гладен, но все пак хапна
372
един залък от "чудото" на ханджията. Изведнъж придоби някаква кристална
яснота, гледаше срещите на другите пехливани и дори не се притесняваше.
Нищо под лъжичката му не трепваше. Очакваше следващата си среща. Видя
как "приятелят" му от снощи – Хусам, победи. Яне отиде да се разходи, видя
как са мулето и Буря, после легна и погледа небето и облаците, които
спокойно се движеха. Те бяха бели и пухкави и образуваха красиви фигурки.
Младият пехливанин забрави, че е в Едирне и че участва в най-големите
пехливански борби, а като че ли лежеше сред тревите на някоя поляна в
Родопа или до Боляровия хан и съвсем спокойно съзерцаваше небето.
Човекът дойде и го побутна.
Борбата беше кратка. Преди нея Хусам вежливо го поздрави. Яне също го
поздрави, като приятел. През цялото време Яне контролираше схватката. Той
беше по-бърз, по-силен и по-издръжлив. Хусам може би беше добър
пехливанин, но след среднощния запой три победи не бяха малко. Яне
победи Хусам с "курткапан" (вълчи капан). След края на срещата Хусам
горещо го поздрави и го нарече "равен на Кая". Яне знаеше, че сириецът го
ласкае, но му стана приятно.
Следващата борба на Яне беше срещу противник, който беше два пъти по-
тежък от него. Яне успя да го вдигне във въздуха и така го удари в земята, че
счупи крака му и той повече не стана. Хусам беше дошъл да го подкрепя и
да му подсказва и въпреки че сам беше загубил от него, искрено се радваше
на победата му. След срещата Яне се поинтересува от здравето на мъжа,
чийто крак беше счупил. Мъжът не му се сърдеше, а беше приел, че това е
мъжка борба и такива работи се случват. Той се чувстваше поласкан, че Яне
каза няколко добри думи за него.
Кара Мустафа и Кая! Дали съдбата нямаше да бъде благосклонна към Яне
и да срещне двамата мъже в следващата среща? Не знаеше кой е третият, но
който и да беше нямаше да е на нивото на двамата. Ако те се сбореха, можеха
да загубят турнира. Това беше една много малка надежда, която се появи в
Яне. Но съдбата не беше благосклонна. Следващата му среща беше с Кара
Мустафа, но преди това Яне видя как Кая "смаза" четвъртия от останалите
пехливани. Башпехливанът го направи по безапелационен начин, без да
вложи никакви усилия. Или той беше много по-добър като борец от
противника си, или по-слабият пехливан се беше примирил и даде само
формална съпротива. Яне не можеше да разбере това. Все пак отстрани
победата на Кая изглеждаше като детска игра. "Как ли би изглеждал тук
Велко?" – по някое време Яне си зададе този въпрос. В никакъв случай
нямаше да отстъпва на пехливаните, нито по ръст, нито по сила, нито по
умения. Велко беше много по-висок от Яне, по-силен и тежък. Дали нямаше
да се справи по-добре от него? После се сети, че в деня преди битката при
Караджов камък, Велко и Кая се бяха изправили един срещу друг. Как ли
беше завършил сблъсъкът между двамата? Яне беше попитал, но така и не
беше получил отговор. Велко обаче не беше наранен и участваше в битката
с турците при Караджов камък. Както можеше да се убеди, Кая също не
изглеждаше да е загубил. Какво беше станало? Кой беше победил? Двамата
бяха ли се борили въобще? Това бяха въпроси, които го разтърсваха в този
важен и напрегнат момент, и го отвличаха от това, което ставаше пред очите
му.
Сега нямаше време за странични мисли. Пред Яне беше застанал Кара
Мустафа и го гледаше лошо под тъмните си вежди. Яне пък гледаше
мустаците му. Колко ли време отделяше мъжът всеки ден, за да поддържа
такива мустаци?
374
Мустафа щеше да го вдигне. Турчинът му биеше еленси след еленси. Той
опитваше при всеки захват да го одере, удари, ощипе и нарани. Въобще
бореше се като жена, с онова настървение и злоба, характерни само за тях.
Това не беше забранено, така че Яне не можеше нищо да направи. Отначало
българинът не успя да противодейства. Отстрани изглеждаше, че той
отстъпва, че е стъписан и объркан.
Мъжът не разбираше много добре какво иска Яне или по-точно защо иска
това, но го изпълни. Яне видя острието на ятагана на Кара Мустафа.
Отблясъкът на острието само за миг го заслепи, но накара и турчина да
погледне натам. Той явно позна собствения си ятаган. Сигурно споменът за
оръжието и за онази нощ, когато то му беше отнето, нахлу в него. Яне
знаеше, че след малко турчинът ще се окопити, защото ще поиска пак да си
върне изящното оръжие, което може би е принадлежало на поколения от
рода му. Но в този момент той се отпусна. Така мисълта му, от борбата, се
пренесе върху ятагана. Дори само колкото трае едно премигване на клепач,
но това беше достатъчно за Яне. Той се възползва от този миг невнимание и
376
вдигна Кара Мустафа, а след това, преди да му даде време да се окопити, го
"заби" в земята.
377
За това мислеше той, докато извади "чудото" на ханджията от "Девечи
хане" и бавно, смучейки го, го изяде цялото. Не беше гладен, но скоро щеше
да се нуждае от сила, от много сила. Когато му станеше прекалено сладко, си
отрязваше парче от солената пастърма и я слагаше в устата си. Така изяде
всичко.
379
– Наистина имам много богатства!
– Да, във вашата страна, Яне ефенди, сигурно сте ага или везир, но в
Истанбул ще бъдете най-низш просяк! Столицата на султана е великолепен
град, скъп и разкошен! В него нищо да не ядеш и да не си купуваш и само да
стоиш е скъпо! Той е виждал толкова богати хора, колкото няма в целия
останал свят! Вие към кой народ принадлежите?
– Аз съм българин!
Ако телата и ръцете на двамата пехливани бяха сухи, той нямаше да може
да бръкне, но като бяха намазани със зехтин, Яне успя да вкара ръцете си и
със силен натиск разкъса захвата на гиганта. При падането той взе едно
мигновено решение. Реши да се възползва от този момент и от това, че беше
много по-нисък от Кая. Вместо да падне на прави крака, той ги сгъна в
коленете. Знаеше, че така рискува много и че може да докосне земята, макар
и неволно, е друга част от тялото си, освен с ходилата, но реши да рискува.
Дори да загубеше, така поне нямаше да е срамно. Падна тежко на земята, със
свити крака. Изведнъж рамото му се оказа на височината на чатала на Кая.
Нямаше връщане назад, след миг той или Кая щеше да бъде шампион. Ако
гигантът само се сетеше да го натисне, той нямаше да може да удържи и
щеше да се стовари на земята. Кая обаче пропусна тази възможност. Сигурно
беше твърде зает с това да мисли как Яне беше успял да разкъса захвата му.
Той изпусна ситуацията само за миг, но точно този миг беше нужен на
българина. Той веднага тръгна да се изправя и качи Кая на рамото си.
Тежестта на башпехливанина беше огромна и Яне имаше чувство, че жилите
на краката му ще се скъсат. Толкова трудно му беше изправянето. Публиката
ревеше заедно с него. Той така викаше, че имаше чувството, че гърлото му
ще изхвърчи от устата му, но сам не се чуваше. Краката му се огъваха. Кая
беше във въздуха. Яне се напрегна за последен път и успя да изправи краката
си. После много рязко отпусна главата на Кая, при което тялото на гиганта
се удари в земята. През това време българинът задържа краката му, затова
ударът се получи много тежък. Стори му се, че земята под краката му се
разтрепери. В първия момент нищо не чувстваше и не разбираше какво става
381
с него. Много ръце се протягаха към него. Чуваше откъслечни викове и
радостни възгласи. Някакви хора му говореха нещо, но беше толкова шумно,
че той не ги чуваше, а и не разбираше какво точно му говорят, но отново чу
вездесъщото "Шейтан!". Само една мисъл се въртеше в главата му – "Девечи
хане", "Девечи хане".
Мина много време преди тълпата да го остави. Яне искаше да разбере защо
като го видят всички крещят "Шейтан!", но сега нямаше сили да пита за това.
Хусам и помощникът му почти се сбиха с хората, за да го оставят на мира.
Сега обаче на свой ред Хусам го сграбчи, вдигна го и започна да крещи, като
се въртеше в кръг. Когато и той го пусна, към него се приближи помощникът
му.
– Как така без халат? Какъв пехливанин си без халат? – възмути се той.
– Най-добрият пехливанин!
Когато след малко се върна, с чисто нов шарен копринен халат в ръка, Яне
го попита:
– Името ми, не е важно името ми! Вижте какъв достоен халат намерих,
достоен за башпехливан! Скъперникът не пожела да смъкне достатъчно от
цената и нямах време да се пазаря, но после ще отида да се разправям с него!
Дължите ми пари за това истинско бижу, башпехливан ефенди! Бързо!
Бързо!
382
Той хвана и почти насила повлече Яне след себе си. Доскоро място за борба,
сега алая беше изпълнен с всички пехливани, които бяха участвали в
борбите. Всички те се бяха строили и когато мъжът избута пред тях
стъписания Яне, като по команда всички, включително Кая и Кара Мустафа,
в един глас извикаха:
Към Яне се приближи един нисичък възрастен човек, който водеше след
себе си огромен коч. Рогата на животното бяха така завъртени на челото, че
очите му не се виждаха. Отвсякъде се чуваше почти истерична музика на
зурни и тъпани. Различните оркестри така сливаха музиките си, че на Яне му
се струваше, че ще полудее. Човекът говореше нещо, но то нито се чуваше,
нито се разбираше. Изведнъж, с едно единствено, много ловко движение, той
вдигна огромния коч и с лекота го постави на раменете на Яне. "Пехливанин
и то много добър!" – помисли си Яне. Самото движение, силата и умението
да балансира, веднага показа на Яне, че дребният мъж е опитен и много
добър пехливанин. Сигурно в миналото на него самия бяха поставяли такъв
коч на раменете. Яне хвана кръстосаните крака на коча и като приклекна, го
вдигна над главата си. Всички пехливани и цялото множество, като един,
извикаха:
– Евала!!!
Така както държеше коча се сети за Кая. Със сигурност си беше навлякъл
неговата омразата и тази на Кара Мустафа, но сега не можеше да мисли за
това.
Чак след това Яне видя златотъканите дрехи, безупречния тюрбан и всичко,
което недвусмислено показваше, че това е самият султан. "Хубаво е за един
383
владетел, когато хората го познават не по дрехите и антуража, който е около
него, а по лицето и осанката. Това говори, че владетелят преди всичко е
достоен и значителен човек и след това владетел по силата на властта" – това
си мислеше Яне, като се възхищаваше на ясния поглед и гладка мисъл на
султана. Със сигурност Ахмед III беше любител на изкуствата. Дядо му
винаги му беше описвал турските султани като дребни, прегърбени, с
брадавица на носа, скъперници, свадливи, дребнави и жестоки. Затова Яне
винаги беше смятал, че те са с много тъмна кожа, която съответства на цвета
на душите им. Този мъж нямаше нищо общо с представата му. Той беше
изтънчен и благороден.
384
– Ти беше много "дървен" и нищо не каза, и по-добре. Султанът разтоваря
с теб даже прекалено дълго, а тази вечер ще бъдеш почетен гост на
празненство в твоя чест. Това е много!
Докато двамата говореха, към тях се приближи някакъв мъж. Той беше
дебел, с тяло подобно на буре. Двамата с Мирза започнаха да разтоварят,
като добри стари приятели. Когато мъжът си тръгна, Мирза каза:
– Преди да тръгна към сарая има още няколко сметки, които трябва да уредя
тук – каза Яне. След това, с твърда крачка, тръгна да търси Хусам. Намери
385
го до шатрата му. Всички много се зарадваха, че лично новият башпехливан
ги е удостоил с присъствието си и цялата свита на сириеца, която пак се беше
събрала, искрено се зарадва на успеха на Яне. Новият башпехливан отдаде
почит на всеки и се сбогува с Хусам, като с добър приятел.
Докато Мирза отиде да свърши това, Яне обиколи града и отиде да види
казармите на еничарите. Миналата вечер беше наблюдавал нещо, което беше
оставило дълбок отпечатък у него и сега искаше пак да погледа, но не видя
никого и скоро тръгна към пазара. Мирза го чакаше премалял от нетърпение.
След това го поведе. Лично той водеше поводите на мулето, а Яне и Буря
го следваха. Мъжът явно знаеше накъде точно ги води. Скоро тази
любопитна група застана през портите на Стария дворец. Мирза поговори
със стражите и те го пуснаха. Когато Яне минаваше покрай тях, всички
направиха ниско темане и го поздравиха най-вежливо, като го нарекоха
"башпехливан". Младежът беше потресен. Никога досега в живота си не
беше получавал такова уважение. Сега сърцето му се стопли. Но това не беше
краят. Всеки, който го срещаше, му правеше място и го поздравяваше. Явно
вече всички го познаваха. В сарая имаше специално крило отделено за него.
Там сновяха множество слуги, с които се разправяше Мирза. По някое време
се появи един прислужник и каза:
– Има тук един евреин, Ицхак се казва, той с радост ще ви отпусне заем!
Мина се не мина някое време и Мирза пак дойде при него. Върху пищно
легло, покрито цялото с най-фини полупрозрачни балдахини, бяха сложени
дрехи. До тях стоеше човек с метър и с ножица в ръце. Той помоли Яне да ги
облече, за да ги отнесе и да ги дошие. Това бяха дрехи, с които
башпехливанинът трябваше да бъде облечен тази вечер. Те бяха подарък от
султана. Яне искаше да помогне на мъжа да си свърши работата по-бързо. И
точно когато ги беше облякъл и шивачът вземаше мярката, отнякъде се появи
Мирза. Той беше като фурия. Развика се, започна да дърпа дрехите от гърба
387
на Яне и за малко не го събори. Яне разбра, че първо трябвало да се изкъпе в
хамама, а чак след това да се вземат мерки. На новия башпехливанин се
наложи да стисне малко Мирза за врата, за да го успокои. После
благодарният шивач си свърши работата и се оттегли, горещо благодарейки.
Мъжът явно беше свикнал на такова отношение, но беше впечатлен от
силата, спокойствието и благородството на новия башпехливанин. Личеше
си, че това момче има благороден характер, не е покварено от властта и не се
е самозабравило. После мъжът цяла година щеше да се гордее с това си
познанство, да разказва случката и да възхвалява качествата на новия
башпехливан.
Яне беше останал съвсем гол, Мирза беше отнесъл нанякъде халата му,
затова сега се прикриваше с две ръце.
388
Яне бутна широката врата и веднага навлезе в друг свят. Топлина и гъсти
валма пара го обгърнаха. Кожата му цялата настръхна, но това беше от
удоволствие. Той вървеше бавно и чу как вратата зад него се затвори. Подът
беше украсен с многоцветна мозайка. Не можеше да види какво е изобразено
на нея, но чувстваше пода топъл. Явно по някакъв начин той се нагряваше.
Яне продължи напред и скоро стигна до голям басейн. Бавно влезе в него и
не можа да сдържи стона на блаженство, който се изтръгна от гърлото му.
Водата беше приятно топла и дори малко по-топла, отколкото беше очаквал.
Отначало хем му беше малко горещо, хем му беше хубаво. Потопи се целият,
до брадичката във водата. Чувстваше как изтощените му и стегнати от
напрежение мускули, които се бяха превърнали в буци, сега се отпускаха и
възлите, на които се бяха сплели, бавно се разплитаха. Това беше
блаженство. Сега разбра какво е хамам и защо това беше награда за всички
пехливани. Усещането да се изкъпеш в турска баня, след тежка борба, беше
най-приятното нещо, което му се беше случвало досега. Това беше раят. Той
дишаше тихо и леко, като че ли се страхуваше да не прогони прекрасния сън,
в който беше попаднал. Докато стоеше на място, кожата му свикваше с
горещината на водата. Водата беше толкова топла и така разпусна цялото му
тяло, че на Яне му се струваше, че лети. Когато обаче раздвижеше ръце,
изведнъж започваше да чувства водата по-гореща и така, макар да беше под
вода, целият настръхваше от удоволствие. Парата беше толкова гъста, че
нищо не виждаше. Скоро започна да се движи из басейна и имаше чувството,
че тялото му е огнена топка, а той е сред облаците.
Двете жени веднага разбраха какво иска Яне и смеейки се, излязоха от
водата и отидоха близо до една дървена ажурна стена от много фина
дърворезба. Ситни геометрични формички се преплитаха и образуваха
невероятна плетеница. Още на влизане Яне я беше забелязал. Жените го
389
чакаха и си говореха, а Яне не можеше да излезе и така остана дълго във
водата.
390
– Къде са ми дрехите? – попита Яне. Новите дрехи много му харесваха, но
не можеше да си представи как с тях би се прибрал в Боляровия хан, Бачкьой
или Козбунар.
– Искам си дрехите!
Юсуп явно въобще не беше впечатлен от Яне. Той все така го гледаше
отгоре и никакъв мускул не трепваше по лицето му.
391
няма да го направи?" От самото начало такива мисли се въртяха в главата на
новия башпехливанин. Чорлулу Али паша по нищо не отстъпваше на султана
и така мъжете все повече и повече навлизаха в разговора за изкуства. Яне
виждаше как все по-голямо отегчение се изписва по лицата на останалите
гости.
– Какво е това? – попита Яне, когато слугите пак смениха чашата му.
– Какви билки?
– Има такова нещо! – призна Мирза. – Той идва от някаква дива страна,
която била съвсем наблизо.
– Мисля, че е много беден! Струва ми се, че няма пукната пара! Освен това
до тук е дошъл, яздейки муле!
– Богат съм! – пиянски избоботи Яне и не позна гласа си. – Имам пари да
купя цяла България!
394
– Аз мислих башпехливанът да си избере жена за нощта, но той си пожела
цяла държава! Май е по-добре да вървим да спим! Утре вечер, нека пирът
продължи! – каза султанът и всички станаха да го изпратят, а след това някои
останаха да дояждат и допиват.
Яне не знаеше, че такъв беше планът. Явно Мирза сам беше решил това.
Той не беше съгласен, но сега не му се спореше, затова покорно последва
мъжа до легена, в който се изми. Пое пешкира, избърса се и се почувства
много по-добре. След това отказа закуската, защото имаше чувство, че
червата му са завързани на възел. Скоро излязоха от сарая.
Евреинът Ицхак беше висок, сух и прегърбен мъж. Носът му беше гърбав и
тънък, като клюн на птица, и на него бяха кацнали някакви кръгли неща, през
които той изгледа Яне и Мирза. Като видя втория, Ицхак се усмихна, но не
лъчезарно и от радост, а все едно виждаше нещо вкусно за ядене. Той се
зарадва на Мирза, като на голяма, мазна, вкусна хапка.
– Не идвам за себе си! – Мирза също заговори с "мазен" глас, като евреина.
– Идвам заради Яне, новия башпехливанин.
– Да!
396
– Ами двадесет златни пари.
– Как така двадесет пари? Че то това е обида за мен. Хората, ако разберат,
че съм ви дал само двадесет пари, двадесет пари на башпехливана, ще
помислят, че съм скъперник или че башпехливанът е неблагонадежден! Това
ще е срам, ефенди! Нека си остане между нас, ще се направя, че не съм го
чул!
– Сто златни пари? – евреинът все още беше изумен. Той явно смяташе и
тези пари за малко.
398
Яне се сети за случката с брата на султана и също разбра защо падишахът
каза това.
– Защо сте дошли сам на борбите, пехливан ефенди? Къде са хората, които
са ви учили и с които сте се борили?
– Аз съм израснал в един хан, близо до град Станимъка. Иначе съм от стар
пехливански род. Казва се Болярови.
399
Всички слушаха, но никой не реагира. Явно султанът и свитата му не бяха
големи почитатели на пехливанската борба. С това като че ли техният
интерес се изчерпа. Интересът към Яне беше намалял и разговорите пак
тръгнаха в различни посоки.
Яне никога не се беше славил като голям певец, но вече беше запомнил, че
нямаш право да отказваш на султана, затова реши да пее. Отвори уста, а
песента сама излезе от гърлото му.
400
– Цоню ша са бори, Цоню Пехливанин,
с ръце демирлии, с пръсти челиклии.
Никой са не наима с Цоня да са бори,
с Цоня да са бори, с Цоня Пехливанин.
Наело ми са и, наело момче аджамия,
момче аджамия на дванайсет годин с негова сгоденичка,
той ще са бори, тя ще го гледа.
Отговаря Цоню Пехливани: Ако ша са бориш,
Първен да каулим: ако те надвия, ша ти отзема, ша ти отзема
младата сгоденица и ша ти отрежа ръцете то лахтете,
ръцете от лахтете, краката от коленете.
Че са се хванали да се борят Цоню Пехливан и Коста копелчето,
Борили са ѝ малко и млого, малко и млого, три дни и три нощи.
Дето Цоню хване, бели меса къса,
дето Коста хване, рунтави кожи дере.
Борили са три дни и три нощи, в кръв огънали,
река кървава текнала, пак са един друг не разпускат.
Разсърди се момче аджамия, че издигна Цоня Пехливанин,
та го в земя удари – у земята потъна, потъна и издъхна."
Мъжете пак попитаха за какво става дума в песента. Когато Яне им разказа,
те зацъкаха с език.
След това всички гости замолиха Яне да им попее още. Момчето беше
изненадано от това как тези властни и богати мъже, изведнъж бяха станали
наивни и като деца, с широко отворени очи, слушаха песента, а след това
чакаха да им я преведе. По всичко си личеше, че те много я бяха харесали.
Тогава Яне се изправи и запя. Песента се лееше от гърлото му и като че се
носеше над могъщите гънки на Родопа планина. Той пееше, но мъжете
чуваха там, отнякъде далеч, една самотна гайда, която му припяваше.
Турските бейове, паши и везири стояха като омагьосани и не можеха да
разберат откъде чуват звука на гайдата, а Яне пееше:
403
да ми ги не почорните,
че кога флезем в селоно,
много щат майки да плакнат,
по-много млади невести,
дете ще в корем поплака.
Гюлсюме Делю зароче:
– Варди са, Делю, чувай са,
че ти са канят, Делю лю,
деридеренски айяне,
айяне, кабадайе.
Сребърен куршум ти леят,
та ще та, Делю, прибият.
– Гюлсюме, любе Гюлсюме,
не са е родил чилякън,
дену ще Деля убие.
Когато момчето спря да пее, всички като зашеметени останаха още дълго
време така зяпнали, с широко отворени уста.
– Аз, такова – изхънка Яне, – тази песен е на някакъв древен език и самият
аз нищо не разбирам. Доколкото знам, разказва се за могъществото на
планината от която е тази песен, Ваше величество!
404
В този момент музиката засвири и отново се появиха танцьорките. В края
на танца султанът отново хвърли кърпа в краката на една от жените. Май не
беше снощната, но Яне не беше сигурен. На втория танц султанът каза:
Въпреки че нямаше никакво намерение да бъде с жена, Яне посочи към една
от жените, без дори да я погледне как изглежда. Той избра само за да не се
шегуват пак всички с него.
Чак сега Яне се сети, че беше избрал една от танцьорките. Той беше
забравил за това.
405
непозната. Друга част от него обаче искаше да остане, каквото и да става. На
сутринта щеше да мисли. Искаше да прекара нощта с тази жена, пък после
щеше да се бори със съвестта си. Въпреки това скочи като ужилен.
– Казвах се Емилия.
– А сега?
406
Яне вече се беше облякъл, а жената беше легнала в леглото му и се беше
завила до брадичката.
Двамата останаха така и разтоваряха цяла вечер. Яне научи много неща за
жените на султана и за харема, разбира се, без подробности. Той говореше с
жената, само и само, за да не легне при нея. Така останаха чак до сутринта.
После изпрати жената и чак тогава си легна.
Кучето се закова до султана, а Яне се затича да хване коня си. Там, под
седлото, имаше бъклица с вода. Животното беше спряло на едно място и
пасеше оскъдната трева, която се подаваше между камъните. След като го
409
хвана, направи носилка от жилавите клони и пренесе султана на сянка под
дръвчетата. Скоро останалите ловджии и прислужниците, както и личната
охрана на султана от сеймените, щяха да открият коня му без ездач и щяха
да дойдат. Когато с помощта на коня Яне пренесе султана на сянка, постави
го да седне и му даде да пийне вода. Султанът все още изпитваше болка, но
вече по скоро само в таза и гърба. Не беше схванат изцяло или парализиран,
както се притесняваше башпехливанинът. След това двамата се заговориха.
Яне искаше да разсее султана, за да не мисли за болката. Говореха като
обикновени хора, като че ли се познаваха от много време и бяха израснали
заедно. Като че ли бяха равни.
– Ако разчитах на тях, вече щях да съм мъртъв! – каза султанът. – Добре че
беше ти да ми помогнеш, башпехливан ефенди! Някой ден за този ден ще се
пеят песни! Затова дръж! – като каза това, султанът свали голям пръстен,
който имаше формата на листо, но обло и издуто, по-скоро беше като връх
на дворец или минаре. Той беше кух и целият представляваше красиво
изваяни арабски йероглифи. Яне отказа на няколко пъти, но султанът просто
му го мушна на пръста.
Докато пътуваха така, Яне помоли да се види с Великия везир Чорлулу Али
паша. Везирът го повика и Яне се приближи. Мъжът беше видимо притеснен.
410
– Благородни Чорлулу Али паша – започна Яне, – разрешете ми да ви
притесня с нещо толкова незначително, каквото съм аз и то точно в този
момент! Но в плановете ми не влизаше да пътувам до Истанбул и ви моля да
ми разрешите да се прибера там, откъдето съм дошъл, защото сигурно много
хора ме чакат!
– Станимашки.
– Ти реши!
413
Хората винаги се впечатляваха от думите на Мирза. От поколения те и
техните предци не само, че никога не бяха имали шанс даже да зърнат
великия владетел на Империята, но и не познаваха хора, които да са го
виждали. А какво да се говори за хора, които са седели на една софра с него.
Тъй като Яне категорично отказваше да участва в "представленията" на
прислужника си, Мирза беше много търсен и до късно мъжете омаяни
слушаха историите му. Една вечер Яне се заслуша в тях и откри, че турчинът
разказва историите, в общи линии точно, но доста преувеличено. Знаеше, че
няма смисъл да го поправя, защото хората искаха да чуват точно това и
Мирза им го разказваше. Хората искаха да слушат такива истории и това
получаваха, а след това сами си ги преразказваха. Мирза най-много говореше
за Яне, но понякога разказваше за султанските сараи, за харема и за самия
велик владетел на всички правоверни и сянката на Аллах на земята.
– Много добро старо оръжие! Сигурно струва много пари, откъде вие имате
такова оръжие в себе си? Това е оръжие, достойно за паша!
Така двамата яздеха, Яне на гърба на коня, а Мирза на гърба на мулето. Зад
тях ги следваше Буря. Вече се прибираха. Още тази вечер можеха да бъдат в
Козбунар или в Боляровия хан, или ако поискаха можеха да стигнат и до
415
Станимака. Яне вдиша от родния въздух с широки гърди. Мирза, въпреки
непрекъснатото мрънкане, все още яздеше мулето, защото Яне искаше да
върне якото и издръжливо животно в Родопа, където му беше мястото. Не
искаше излишно да харчи пари за кон за своя прислужник. Това правеше
Мирза нещастен и той постоянно го показваше. Според него беше
унизително, помощникът на башпехливана да язди нещо друго Освен скъп
жребец. Тъй като се прибираха, Яне тази сутрин не беше втъкнал ятагана си
в силяха, а го беше опаковал в денка. Знаеше, че Кара Мустафа властва над
Станимака и не искаше някой от неговите аскери да види ятагана на агата си,
закачен на силяха на някакъв пътник. Затова Яне беше хванал в ръка парчето
сопа, което беше използвал като меч. Той го беше обелил, а после го беше
пекъл на огън, точно така, както чобаните пекат своите сопи и геги.
Дървеният меч беше станал здрав и тежък. Той го беше избрал от дрян,
защото дървото беше тежко и силно. Трябваше да бъде такова, за да не се
наранява от ударите в острието на ятагана. Сега, за да не си туби времето,
докато пътува и да върши нещо полезно, Яне беше хванал в ръката си
дървения меч и се упражняваше с него.
След като помисли, реши да тръгне към Козбунар. Още тази вечер щеше да
се види с Василка. Как ли щеше да се зарадва старата жена, когато разбере,
че е станал башпехливан? Изведнъж Буря цялата настръхна. Яне учудено
погледна кучето, искаше да разбере какво става. Когато вдигна поглед,
разбра, че отвсякъде бяха обградени от конници. Те не бяха дошли по пътя,
защото не ги бяха видели. Явно бяха дебнали скрити в околните храсти и
ниските дръвчета. Яне веднага разбра, че това са бандити, които причакваха
пътници и ги обираха. Лъч на надежда се появи, дали сред тях няма някой от
неговите кауци, но не разпозна никого.
– Стой! – извика този, който явно им беше главатар. Яне дръпна юздите на
коня, макар той да не се движеше. – Кои сте вие и какво правите тук?
– Пътници?
416
В този момент Буря, която през цялото време беше стояла нащрек,
изненадващо скочи към мъжа, той се дръпна, но храброто животно го докопа
за крака. Болката явно беше силна, защото мъжът започна да вика и да се
върти. Останалите мъже се чудеха какво да направят. Те не можеха да
застрелят или да посекат кучето, защото конят на главатаря им пречеше. Яне
се възползва от объркването. Той извади пищова и гръмна най-близкия
бандит в главата. Пищовът на Кара Тозю беше безупречен. Той пръсна
главата на нещастника и опръска с кръв и мозък всички бандити. В
следващия момент настъпи суматоха. Всеки се въртеше и се опитваше да
направи нещо, но конете на бандитите се бяха уплашили от изстрела и не се
подчиняваха. Яне държеше в едната ръка дървения меч, а в другата –
кесиджийската кама. Той искаше да убие още няколко от бандитите, но не
можеше, защото конят му беше пощръклял и точно когато той издебваше
някого в гръб и се приготвяше да го прободе, проклетото животно тръгваше
в друга посока. Мулето на Мирза съвсем полудя. Като биеше къчове, то
запраши през къра и вдигна облак прах след себе си. Двама-трима от
бандитите се втурнаха след него. Те сигурно помислиха, че Мирза е тръгнал
да дири помощ, но Яне знаеше, че всъщност помощникът му не може да се
справи с капризното и своенравно животно.
– Казвам се Митко.
Сега вече на Яне всичко му стана ясно. Някой беше платил на бандитите да
ги причакат и да ги пленят, но не и да ги убият. Кой ли беше поръчал това?
Дали Кара Мустафа, Кая или Борю Белята?
418
– Ако някой посегне към мен, да се смята за мъртъв! Моите другари кауци
ще го открият и ще го убият!
Яне усети как тези, които го бяха обградили, се разколебаха. В този момент
той скочи напред и нанесе силен удар в главата на този, който се наричаше
Дели Узун. Мъжът се свлече на земята. Дървеният меч така издрънча в
главата му, че Яне помисли, че я е пръснал. След това той нападна другите
бандити. Те замахваха срещу него с ятаганите си, но той, благодарение на
техниките, които беше видял от еничарите, успяваше всеки път да ги
изпревари. Макар с дървен меч, той успя да неутрализира ударите на
бандитите и им нанесе много удари. Ако не беше с дървена пръчка, сигурно
щеше да положи много от тях мъртви. Яне се биеше, но и мислеше. Скоро
трябваше да си направи истински меч, с който да се въоръжи. Не след дълго
всички мъже лежаха на земята и се превиваха. Те крещяха заплахи към Яне.
Той скочи от гърба на коня и тогава взе решение. Видя издъхващото куче и
пак го обзе лудост. Мина и счупи краката на всички мъже. Те крещяха и се
молиха, но той не трепна. Най-накрая взе Буря, качи я на седлото, прегърна
я и тръгна по пътя за Козбунар, без дори да се обърне. Когато погледна назад,
видя, че Мирза го догонва. Мъжът беше взел конете на бандитите, а той сам
яздеше коня на Дели Узун. Най-отзад беше вързал мулето. Привечер двамата
стигнаха до Козбунар. Потропаха на вратницата. Василка излезе да ги
посрещне. Само като видя лицето на Яне, тя каза:
– Какво се е случило?
Мирза беше изненадан от всичко, което се беше случило през деня. Той
нищо не беше разбрал, още от момента, в който Яне беше поставил високата
шапка на главата си. После се беше изумил от нападението и това как
башпехливанът, само с една дървена пръчка, беше натръшкал над десетима
яки мъже, въоръжени с ятагани. После се учуди на жената и двете деца. Тя
не беше нито майка, нито баба на Яне, но веднага го прие. Къде се намираше
419
и какво ставаше, Мирза не можеше да разбере. Когато всички се наядоха и
докато чакаха Яне да се нахрани, бабата отиде да сложи децата да спят. Те
не искаха и се дърпаха. Малкото момиченце беше най-красивото дете, което
Мирза беше виждал. То имаше руси къдрави коси, които се подаваха изпод
шарената кърпа, която беше завързана на главата му. Момичето беше
толкова красиво! Лицето му беше бяло, бузките – червени, а очите му, това
бяха най-пъстрите, големи и красиви очи на света – чисти и невинни. Когато
го погледнеше, Мирза не можеше да не се зазяпа в очите му.
Мирза изчака и когато двамата останаха сами, зададе въпросите си. Яне не
желаеше, а и не можеше да отговори на повечето от тях. Мирза се стресна.
За пръв път днес виждаше усмивка на лицето на башпехливана. Кой беше
този човек? Какъв беше? Той беше още само момче, но беше победил Кая, а
сега натръшка сумати големи мъже. Биеше се добре с ятаган и искаше да
измисли оръжие, а това не беше по силите на начинаещ воин. Само човек,
който е майстор, можеше да се опитва да създаде ново оръжие и нова система
за бой с оръжия.
– Не знам! Нищо!
– ще си живея.
След тези думи Яне дълго стоя на ниското трикрако столче и мисли. После
отиде да види как е Буря. Мирза беше потресен от силната връзка между
кучето и Яне. Българинът беше решил тази зима да остави Буря тук. Така
кучето щеше да се възстанови напълно, а и щеше да пази Василка и децата.
Беше го казал на старата жена, която само кимна в знак на съгласие.
На другата сутрин двамата яхнаха двата най-добри коня. Яне този път вече
беше препасал ятагана. Не искаше да рискува при друго такова нападение.
Двамата се движеха много по-бързо и така скоро стигнаха в Станимака. Не
се задържаха в града, а веднага тръгнаха нагоре, по пътя за Бачкьой. Когато
стигнаха до селото, слязоха от конете.
– Чувствам се така все едно сте ме отвлекли – каза Мирза. – Защо трябва да
се маскираме и да се крием?
421
– Не! – Яне поклати глава.
– Той ще доведе кауците утре заран при Клувията. Отец Теофилакт вече е
сложил едно агне по хайдушки.
Още беше рано и тримата мъже се качиха нагоре към Бачковската света
обител. Двамата се помолиха за душите на починалите кауци. Сотир
специално се помоли за душата на баща си, а Яне си спомни битката при
Караджов камък. Когато излязоха, Яне каза:
– Да, Яне войвода! Така решихме, защото никаква вест не стигаше до нас
от теб. Кара Тозю реши да продължим делото на Вълчан и Велко и цяло лято
нападахме кервани.
– А разбрахте ли, че някой или нещо уби Васил Бумбара? Смачкало главата
му.
422
– Какво стана с Борю Белята? Чували ли сте нещо за него?
Тази вечер тримата стояха до късно. Отново към полунощ двамата станаха
и се помолиха за душите на починалите. Нали поверието говореше, че небето
се отваряло. Мирза беше изумен, но когато му обясниха и той се помоли.
– Не, не е шпионин.
Яне не се беше замислял какво ще прави Мирза. Ако го оставеше тук, той
щеше да се чувства зле и така можеше повече да предизвика вниманието на
хората. Може би беше по-добре да го вземе със себе си.
423
– Утре ви позволявам да си обуете пантофите! – каза Яне.
– Ей, войводо, чухме какво си направил в Едирне! – каза след това той, като
се обърна към Яне.
– Аз също чух какво сте направили тук! – отвърна Яне, но Кара Тозю като
че ли не го чу.
– Не е! – кратко каза Яне, при което всички се обърнаха към него и зачакаха
обяснения.
425
По лицата на кауците пробяга сянка. Повечето от тях още помнеха
обвиненията срещу Яне. После Кара Тозю им беше обяснил и ги беше
успокоил, но все пак у тях беше останало някакво съмнение. Дали Яне не
беше човек, който беше внедрен и наистина нямаше за цел да разбие
дружината, пък може би и останалите дружини? Как това момче беше
победило в пехливанските борби? Какъв беше този човек, който сега беше
довел със себе си?
Всеки каза къде ще прекара зимата. Кара Тозю и Сотир щяха да останат в
Бачкьой, Теофилакт все така щеше да остане в Бачковската обител или в
скалния манастир на Клувията. Шабан и Шибил щяха да се прибират в
селото си, същото щеше да направи и Колю Майтапа. Яне беше решил да се
прибере в Петково при Диньо.
Кауците прекараха и вечерта около огъня, с месо и чаша в ръка. Цяла вечер
пяха, а на сутринта тръгнаха да се разделят. Теофилакт щеше да остане да
почисти след пира. Яне, Сотир, Кара Тозю и Мирза тръгнаха надолу към
селото.
– Днес ще се разделим.
– Догодина ще ти ги върна.
426
После Яне му каза точно на коя дата да е в Бачкьой. Турчинът съвсем не
беше доволен от това, че няма да му дадат парите веднага, но тук, в сърцето
на България, нямаше какво да прави. Яне свали пръстена, подарен му от
султана при случката с падането, но това не успокои много Мирза, въпреки
че цената на пръстена съвсем не беше малка.
Яне кимна.
Така Яне остана при Диньо и двамата започнаха отново да коват заедно.
Яне вече беше започнал да овладява тънкостите на ковачеството. Той знаеше
точно с каква сила да удари и как да уцелва точно там, където циганинът му
покажеше. Младият мъж се учеше само с гледане и питане. Диньо беше
наистина много добър ковач и налбантин. Из околните села се беше разнесла
мълвата за неговото майсторство и при него идваха хора и от далечни места,
които носеха брадви, подкови, коси, вили и всичко останало, което
майсторът да изкове или поправи. Те докарваха цели коли, натоварени с
какво ли не. Двамата ковачи щяха да имат работа за цяла зима. Диньо беше
благодарен на Яне, защото имаше много работа, а младият му приятел щеше
много да му помага. Вечер, когато свършваха работа, двамата сядаха, Яне му
разказваше за приключенията си, а Диньо съпреживяваше всичко. Тъй като
в последно време му беше трудно да напуска селото, сега чрез разказите на
Яне, той пътуваше из света. Диньо го слушаше като омагьосан. Той караше
427
Яне да разказва бавно и разпитваше с най-големи подробности за всичко.
Когато свършваше да говори, Яне помолваше Диньо и двамата отработваха
техниките с меча. После башпехливанът разказваше за това което беше видял
от еничарите и двамата го повтаряха. Към Коледа Диньо реши и изкова меч
от метал. После двамата се упражняваха с него. Не мина много време и
започнаха да кръстосват ятаган с меч. Отначало Яне беше доста неуверен с
новото оръжие. Правото острие стоеше като "чуждо" в ръката му, а когато
хванеше ятагана се чувстваше много по-добре. Много пъти се
разколебаваше, но си налагаше да продължи работата върху техниката с
новото оръжие. На няколко пъти на Диньо, по молба на Яне, му се наложи
да скъсява или удължава острието, или съвсем леко да променя формата,
като правеше острието по-широко или по-тясно. Така се опитваха да
постигнат съвършените размери за острието. Дръжката също беше проблем.
428
цел – да ме победят. Докато двамата с теб в момента говорим, те се готвят.
Те са готови да минат през стени и трудности, за да вземат това, което е мое.
Те искат да бъдат на моето място и знаят, че пътят е само един, трябва да
преминат през мен и те са готови да го направят. Те са прави и се борят за
това, но аз съм се отпуснал! Трябва да ми помогнеш!
Яне слушаше учуден, но разбра, че Диньо има право. Той искаше да създаде
най-доброто оръжие, което да противодейства на ятагана, но в същото време
не желаеше да се раздели с прекрасното оръжие, което беше взел от Кара
Мустафа. Сега той се замисли и разбра, че ако Искаше да има новото оръжие,
трябваше да се примири и да загуби старото. Само за миг той реши. Откачи
ятагана от силяха си и го подаде на Диньо. Искаше да каже нещо, но знаеше,
че циганинът осъзнава отговорността и знае колко скъп е ятаганът, затова не
каза нищо. После се замисли дали на него самият нямаше да му потрябва
оръжието, но си спомни, че през цялото лято не беше използвал ятагана нито
веднъж. Защо щеше да му бъде нужно оръжието сега? Така остави ятагана
на Диньо. Знаеше, че когато се върне, ще го чака изкован от него меч.
430
Християнството "Отче наш". В това време синът на уста Манол, подпомаган
от Кара Тозю, се опитваше да разкъса захвата му. Яне пъшкаше и сумтеше,
но не пусна приятеля си. Не позволи и един пръст да му откопчат.
432
добре, защото беше център на внимание. Преди да си легнат Мирза все пак
попита:
Яне се учуди, че Мирза помни оръжието му. Те много пъти бяха работили
с него, но башпехливанът беше сигурен, че той го е запомнил не само защото
е много добро и ценно оръжие, а защото е много скъпо. Затова Яне отговори
кратко.
През нощта спаха лошо. По някое време стана много студено и Яне цяла
вечер трепери, без да успее да се стопли, да се отпусне и да заспи спокойно.
Сутринта всички станаха бързо и се приготвиха за път. Явно всички бяха
студували и с радост узнаха, че веднага ще тръгнат.
После Яне хвърли една борина нагоре и пещерата се освети отвътре. Входът
ѝ се видя, Яне показа на турчина как да влезе в цепнатината. Когато влязоха
в пещерата, изумлението на Мирза го накара да падне на колене, така че той
заприлича на богомолец. Сигурно така и беше, защото богът на Мирза бяха
парите и златото, както за евреите е бил Мамонта.
433
Останалите кауци бяха влезли в малката пещера, която беше отделена от
голямата с дървена врата. Те бяха взели агнето и жар, така че със сигурност
щяха да запалят огън и да го сложат да се допече. През вратата се чуваха
приглушените им гласове. Яне гледаше коленичилия мъж и му ставаше
смешно. Той вече беше разбрал, че Мирза е много впечатлен.
– Това, което сте казвал, Яне ага, е било истина! Вие наистина сте много,
много, много богат! Такова съкровище, захвърлено така в някаква пещера!
Каква небрежност! Ще имате такова богатство, а ще яздите муле!
– Не, не си спомням!
Чак сега Яне се сети, че миналата година наистина бяха взели пари на заем
от евреина.
434
– Добре, изброй сто и двадесет пари!
– Нали взехме сто пари, защо ще връщаме сто и двадесет? – попита Яне.
435
Скоро пещерата беше цялата осветена, но от Борю нямаше и следа. Той като
че ли се беше стопил в мрака, но всички знаеха, че е избягал, като е излязъл
навън в дъжда. Кауците излязоха да го търсят, но явно мъжът беше избягал.
Яне се замисли, Кара Тозю беше напълно прав. Той беше един от малкото
останали кесиджии. Нима трябваше да се вайка и да се чуди какво да прави
е някакъв човек. Това беше несериозно. След като се върнеше от Едирне,
щеше да се заеме е Борю, но щеше да го погне като кесиджия, а не като
войвода. Щеше да се пусне и да го преследва, да се преоблече и да го дебне,
щеше да стане негова сянка. Той вече беше убил няколко човека, но Борю
щеше да бъде първият, който щеше да убие както убиват кесиджиите. Яне
взе това решение. Дано, докато е в Едирне, не се случи нещо лошо.
436
Решението беше взето. На другия ден мъжете останаха в пещерата, защото
продължаваше да вали дъжд, а Яне и Мирза, наметнати с дебели ямурлуци,
се метнаха на седлата на конете и тръгнаха. Тъй като имаше само две оръжия,
Яне взе ортомата и я прибра в багажа си. Придвижваха се бавно, защото
дъждът беше измил камъните и конете се хлъзгаха. Яне не бързаше, за да не
ги уморят. Дъждът валеше ту отгоре, ту отстрани, ту вятърът така го
завихряше, че двамата нищо не виждаха. Двамата яздеха един зад друг, но
почти не се виждаха. Тъй като Яне беше решил да вървят напряко към
Едирне, те се движиха направо през планината, по тесни пътечки и оврази.
Някои долчинки се бяха превърнали в речни корита и водата, влачейк и
камъни и кал, караше конете да затъват. Животните се мъчеха, но Яне не
искаше да се мокри и да гази в калта. Вечерта ги свари в планината. Стана
тъмно. Яне яздеше отпред и едва виждаше пътечката, затова остави коня сам
да определя посоката, в която да се движат. Разчиташе на това, че животното,
в стремежа да се движи по най-краткия път, ще слиза надолу и така скоро ще
излязат в равнината, което беше и тяхната цел. Дъждът продължаваше да
плющи с едрите си капки. Капките така го удряха, че гърбът го заболя.
Почувства как влагата пропи, премина през дрехите му и намокри гърба му.
Ямурлукът не беше издържал. Скоро почувства как влагата, но вече
затоплена от тялото му, го измокря, а студеният дъжд просто го облива
отвън. На сутринта дъждът продължаваше да вали. Яне видя, че вече са
слезли от планината. За него нямаше никакво съмнение къде иска да отиде.
Конят го беше спуснал близо до Араповската обител, а малко след нея беше
Козбунар. Скоро Яне пришпори измореното животно. Цяла зима беше
мислил за Буря, а сега му оставаше съвсем малко време да я види. Освен нея
щеше да види и Василка с децата. Кара Тозю беше прекарал с тях цялата зима
и му беше разказал всичко, както знаеше. Въпреки че знаеше, че кучето е
добре, все пак Яне искаше сам да се увери в това, затова сега се забърза. Чак
сега Яне можа да се обърне и да погледне своя спътник. Видът на коня и на
Мирза беше окаян. Турчинът целият трепереше. Това, че скоро ще се
подслонят, много го зарадва. Така и двамата се забързаха към Козбунар, а
накрая вече дори пришпориха горките добичета.
437
През това време Василка започна да им приготвя нещо топло за ядене.
Направи им и топъл чай, от специално избрани билки. Яне пийна и веднага
топлината и сладостта на чая го накараха да се съвземе. После двамата мъже
съблякоха мокрите дрехи, увиха се с одеала и ядоха. Вечерта децата много
се радваха на двамата гости. Буря беше легнала пред вратата и ту пролайваше
или проскимтяваше, ту тежко изпъшкваше.
– Чичо Яне – каза малкото ангелче, – ти познаваш ли Кара Тозю? Той има
много големи мустаци.
Яне погледна Ирис. Той много добре си спомняше миналата година, когато
малкото момиченце беше избрано за Еньова буля.
– Да, спомням си! Ако слушам пак, тази година може пак да ме изберат!
438
Така мърмореше старата жена.
– Аз нали съм змей? – Яне каза това на шега, докато се бореше с двете
момичета. Ирис сама скачаше на врата му, а Божура Яне въвличаше почти
насила в играта.
– Змей си! – жената каза това, като го натърти. Тя като че ли питаше Яне
какво иска да каже с това, а той просто си играеше с момичетата и се
шегуваше, но по реакцията на баба Василка разбра, че е сгрешил. Той много
добре знаеше какво искаше да каже тя. Те бяха деца на змей и самовила.
Децата бяха самовили и тя ги беше нарекла с имена на цветя, за да ги
предпази от змей, защото змеят щеше да ги убие, изгори и да им провали
живота. Бабата наистина смяташе, че Яне е змей. Тя явно съжали, че е
позволила на Яне да си играе с децата. Дали сега не мислеше как да запази
децата от него? За да смени темата на разговора, Яне каза:
– Да.
– Да! Да!
В този момент Василка, като сянка, се надвеси над Яне. От одеве той
отговаряше напълно машинално и мислеше, че старицата не слуша
бърборенето на детето.
440
Тя говореше съвсем сериозно и втренчено го гледаше.
441
Ако турчинът беше чул това преди една година, не би повярвал, но след
като сам беше видял как този съвсем млад мъж, беше победил най-добрите
пехливани в света, беше разбил цяла банда само с една пръчка, след като
беше видял пещерата със съкровищата и знаеше, че момчето е спасило самия
султан Ахмед III, той му вярваше. Щеше да повярва на всичко, което той му
кажеше. Само преди година Мирза не знаеше нищо и не беше чувал нищо за
народа, от който произлизаше Яне. Сега вече знаеше много за тези прости и
сурови хора. Той беше видял как децата получиха по един шамар заради това,
че Яне се беше борил с тях или може би момчето беше казало нещо на бабата,
нещо, което я беше ядосало и което Мирза не можеше да разбере. Тези хора
бяха странни. Султанът ги смяташе за свои роби – рая, но те имаха доблест,
морал и някакви странни закони. Те бяха сурови, но можеха да обичат и
имаха най-красивите деца. Тези поданици на султана бяха много интересни
на Мирза. Чак след като се запозна с башпехливанина, той се сети, че в
последния рекрут султан Ахмед III беше поискал мъжете, които се вземат
при девширме, да бъдат само българи и то само от Станимашко, Загорско,
Филибелийско, Хаскьойско и Ямболско. Сега Мирза като че ли започна да
разбира защо султанът беше решил така. колкото повече ги опознаваше,
толкова повече започваше да ги разбира и харесва. Ако той беше султан,
също би искал еничарите му да бъдат избрани от тези мъже.
442
Двамата тръгнаха и вървяха по толкова добре познатия път, а Буря ги
следваше. Когато минаха покрай кръстопътя на Хаджи Елиз махала, двамата
спряха. Цялата случка отново се разигра пред очите на двамата мъже. След
това продължиха. Кръвта беше кипнала в жилите на башпехливанина. От
дълго време Яне изпитваше притеснение и мислеше. До борбите в Едирне
имаше още много време. Яне беше решил този път да отиде в града малко
по-рано, а не както предния път, в деня преди борбите. Искаше да отиде там,
да разгледа и да се поупражнява с някой друг пехливанин. Цяла пролет не се
беше борил с истински пехливанин. Дори на Четиридесетте извора не беше
успял да се побори. Не беше успял да използва това време за подготовка и да
премери сили с останалите кауци. Сега двамата вървяха към Едирне. Мирза
пак правеше панаир по пътя. Преди няколко седмици по същия път беше
минал шведския крал Карл XII, но дори той не беше успял да предизвика по-
голям интерес от башпехливанина. Яне беше помолил Мирза да няма такива
неща, но турчинът не можеше да измени на природата си. Навсякъде
оповестяваше, че башпехливанинът е тръгнал за големите борби в Едирне,
за да кърши кости и да докаже пак, че е най-силният.
– Тук скоро ще пише "Едирне 1707 лето по Иса, башпехливан Яне Боляров"
– каза Яне, като показа татуировката, която си беше направил миналата
443
година. Децата много я бяха харесали и непрекъснато разпитваха какво е
това, а Ирис дори искаше и тя да има такава татуировка.
Яне не можа да разбере какво става и защо тези мъже ги спираха. Той се
чудеше как да се представи, като башпехливан на султана или просто като
Яне Боляров.
Яне беше вързал Буря на ремък, малко преди да стигнат до селото, защото
много добре знаеше какво предстои и не искаше Буря да бъде убита или да
убие някого от Бимбелови. Спомняше си как кучката беше скочила на Дели
Узун и за малко се беше разминала със смъртта. Яне подаде ремъка на Мирза.
– Аз съм Яне!
Мъжете спряха пред Яне, като "заковаха" конете си. Буря не спираше да
лае. Шведите се отдръпнаха настрани. Усещането за тревожност у тях се
засилваше. Досега те бяха познавали тези мъже, като топли и гостоприемни.
Те бяха усмихнати и добродушни, но сега ги виждаха в съвсем друга
светлина. Това като че ли бяха други хора. Веждите на всички бяха
сключени, а очите им бяха като на орли. Това бяха страшни мъже. Всеки
момент можеше да се очаква да развъртят страховитите си ятагани. И цялата
тази омраза беше насочена към един човек, но той като че ли не забелязваше
това.
Двата коня се удариха гърди в гърди. Яне яздеше най-хубавия кон, който
беше отнел от бандата на Първан войвода и Дели Узун, но враният жребец
на мъжа пред него беше много по-добър. Той беше по-висок, с дълги стройни
447
крака, което означаваше, че е много бърз и с голям отскок. Вратът на
великолепното животно беше изправен нагоре и извит назад, главата му
беше малка, с красиви очи и малки остри ушички, стърчащи нагоре. Тялото
и вратът на коня бяха толкова могъщи, че главичката изглеждаше
несъразмерно малка. Конят беше биковраг. Всички Бимбелови познаваха
този кон. Това беше най-добрият кон в цялата Империя. Той носеше в жилите
си кръвта на своите предци, а те бяха издръжливите коне, идващи от степите
на Азия, с които българите бяха дошли до тук. Те бяха послушни и бързи.
Някога китайците бяха купили от българите така наречените "небесни коне",
като бяха платили теглото им в злато. Толкова високо ги бяха оценили
древните китайци. Именно тези коне бяха предали благородната си кръв в
китайските коне. Бяха ги нарекли "небесни коне" не само защото бяха
богоподобни, а защото българите смятаха себе си, конете и кучетата си, за
потомци на техния бог Тангра, който беше Небето. Но в жилите на Звезда,
както се наричаше кобилата, течеше и кръвта на арабски жребци, които бяха
по-бързи от пустинния вятър, и на родопските планински издръжливи коне,
свикнали да се катерят и по най-стръмните баири, и дори да бъдат товарени.
Така Звезда беше събрала в себе си кръвта на всичките си предци, но беше
най-високият, силен, бърз и издръжлив кон в цяло Българско, а може би и в
цялата Империя. Веднага си личеше защо конят беше наречен Звезда. Когато
се приближи, върху челото на коня, точно по средата, "светеше" бяла звезда,
в правилна форма. Тя по-скоро беше ромб с остри върхове, но отдалече
приличаше на звездичка, изгряла и светеща върху челото на кобилата. Тя
беше от бели косми и контрастираше на гарвановочерния цвят на козината
на кобилата. Животното беше наистина великолепно и миг преди удара
предизвика възхищение у Яне. След сблъсъка на двата коня, този на Яне се
опита да се изтегли, но животното на мъжа от Бимбелови беше много по-
силно. Яне усети как конят му се изправя на задните си крака, но продължи.
Скоро той щеше да се обърне и да падне по гръб, затискайки Яне.
Башпехливанинът усети всичко това и веднага скочи настрани и назад,
претърколвайки се. Докато конят му падаше тежко назад и безпомощно
риташе във въздуха, Яне се изправи на крака. Той нямаше друго оръжие,
затова в дясната си ръка хвана кесиджийската кама, а в лявата – пищова.
Съжали, че не беше вързал ортомата за ръката си. Преди да дойдат тук се
чудеше дали да не се въоръжи с ортомата, но сега вече беше късно. Яне беше
учуден, не беше очаквал толкова открито нападение.
Яне стосше срещу мъжа и беше готов да отговори на всяка атака. Мъжът
беше извадил ятагана си и вървеше към него.
– Какво искаш бе, момче? Защо си дошел тука? Белята си ли търсиш или
смъртта?
449
– Болярови и Бимбелови са най-добрите пехливани! Аз съм Боляров и искам
да победя Бимбелови, за да се явя и от тяхно име на борбите! Да няма после
човек, който да каже: "Победи, но Бимбелови не се бориха!"
– Ти много дръзко хортуваш! – каза Вълко, като Яне видя как главата му
почервеня. – Ние, ако искаме, можем да пратим пехливан да се бори от наше
име! Нямаме нужда ти да ни представяш! Освен това кой те е учил теб на
Бимбелова борба, та искаш да ни представяш и твърдиш, че я знаеш?
– Това лесно ще се види като се сбориш. Как се казват дядо ти и баща ти?
– Това е вярно, но съм чувал, че синът на Иван Боляров не се казва като теб.
Яне се сети, че отдавна не беше чувал името на брат си. За Бимбелови Петко
беше жив и те сигурно се готвеха да го победят в борба. За Болярови той
450
беше станал "мълчан човек" и вече никой не го споменаваше. Така Петко
живееше в мислите и устите на враговете, а беше мъртъв за своите.
Яне беше спокоен. Той много добре знаеше кой е и как се бори. Знаеше, че
Бимбелови са познавачи, може всичко да е, но не можеха да не разберат, че
е Боляров и че лично Велко Шейтана го е учил да се бори.
– Или си много смел, или си луд, но и в двата случая виждам, че тичаш към
смъртта! Аз няма да те спирам! Ха влез и заповядай на нашата софра! – каза
старият човек и направи властен жест към селото. След което се обърна, с
него се обърнаха кралят и другият швед и така тримата тръгнаха. Яне беше
чул поканата, но все така стоеше с кама в ръка. Конят му се беше изправил и
уплашен от Звезда се беше върнал назад, където ни жив, ни умрял Мирза го
беше хванал за поводите. Мирза не искаше да изгубят скъпото животно и той
да се връща на гърба на някое муле или магаре.
451
– Вървете след мен! Накарай кучето да мълчи!
Мирза хич не Искаше да следва Яне, но нямаше друг избор, затова тръгна
след него. Конят му като че ли усещаше настроението на своя стопанин,
вървеше също с оклюмала глава и със силно дръпнати назад уши, което го
караше да изглежда също така нещастен. Буря беше навирила опашка. Тя
като че ли се радваше, че влиза в сърцето на вражеския лагер.
452
Стаите не бяха големи. Това, което направи впечатление на Яне, беше, че
нямаше миндери, а чергите, върху които трябваше да спят, бяха метнати
направо върху дървеното дюшеме. Яне се настани в лявата стаичка. Тя
имаше два прозореца, които гледаха на юг и един – на запад. На прозорците
имаше дебели железни решетки, на редове. Митко взе дясната стая. След
като остави седлото и всичкия си багаж в стаята си, Яне отиде да огледа
стаята на турчина. Преди това беше взел ортомата и я развъртя малко.
Завари Мирза да прави нещо. Яне явно го стресна, защото мъжът се извърна
и каза:
– В гази страна няма миг покой! Яне ага, защо не потропахте преди да
влезете? Вие, християните, нямате ли тайни, не се ли усамотявате понякога?!
Яне беше израснал в семейство, в което всички спяха в една стая или в две,
но всичко се чуваше, така че не разбра за какво точно говори турчинът. Той
обаче веднага се сети защо Мирза ага беше толкова разярен.
– Млъкни!
453
Яне се усмихна:
Яне погледна Мирза и разбра, че сам не знае колко много иска от него. Това,
което искаше, не беше по силите на турчина.
455
Мъжът се обърна и си тръгна. Яне се прибра в къщата, за да каже на Мирза.
Буря не ги оставяше на мира, тя не спря да лае през цялото време, докато не
тръгнаха.
Яне не знаеше и кой е шведският крал Карл XII. Швеция беше третата
държава по големина в Европа. Благодарение на Карл и неговите предци
Швеция владееше Полша, Беларус, част от Германия и Дания. Самият Карл
беше крал-воин. Той цял живот беше военен, военен сред военните. Цял
живот не се беше занимавал с нищо друго Освен с война. Въпреки че Швеция
беше могъща държава и кралят ѝ имаше много дворци, в техния двор той
опъваше военна палатка и живееше в нея, отказвайки да спи в меките легла
с балдахини в дворците си. Това хвърляше шведските благородници и
особено придворните дами в смут и Те бяха недоволни, че техният крал не
ги цени и не почита начина им на живот. Военните обаче се гордееха със
силния мъж, който доброволно се беше отдал на военен живот. Така те го
чувстваха близък и като част от себе си.
456
Яне не знаеше всичко това, иначе то би предизвикало неговото уважение.
Карл XII седеше и с любопитство следеше разговора. Вълко му превеждаше.
Яне не знаеше на какъв език точно, на френски или направо на шведски. Той
явно беше обяснил всичко за Яне, защото сега кралят го следеше с голям
интерес. Башпехливанът беше гладен, но хапна малко, въпреки постоянните
подканяния на гостоприемния домакин. Той беше нащрек през цялото време.
Ортомата тежеше на лявата му ръка, а Бимбелови дори не го обезоръжиха.
Пищовът му беше зареден, а кесиджийската кама беше наточена и готова за
битка.
Ако до Карл XII седеше маршал Рендшел, до Вълко беше седнал Маринчо.
Яне следеше най-много него, защото той беше най-опасен от всички. Мъжете
ядяха и пиеха. Маринчо не пиеше нито вино, нито ракия. Яне също не пиеше.
От одеве Яне не се заблуждаваше. Той знаеше, че е поканен не защото
Бимбелови много му се радват, а за да го подработят, да разузнаят кой е и от
къде е и да му въздействат. Затова той беше внимателен. Разбира се,
Бимбелови можеха и да го отровят, но Яне знаеше, че те са хора с чест и
никога няма да си позволят да действат по този начин. Спомни си колко
много се беше ядосал Велко на Айше, когато тя беше отровила турците. Яне
го разбираше, ако Бимбелови го отровеха, върху името им щеше да се лепне
петно, което с поколения нямаше да може да бъде изчистено. Така че беше
спокоен, но все пак не искаше да яде много и да пие, за да не изпуска
ситуацията от контрол.
– Та казваш ти си Яне Боляров, син на Иван Боляров, така ли? – Яне знаеше,
че трябва да бъде внимателен и точен в отговорите. Не биваше да каже нито
една дума повече, нито един звук даже. Не биваше да направи нито жест в
повече. Трябваше да внимава и да извлече максимума от разговора.
– Потеря казваш?
– Да, потеря.
457
– Дядо ти и баща ти живи ли са, здрави ли са?
– Коста се казва.
– Как така не знаеш какво става в Боляровия хан? Защо дядо ти и баща ти
не са с теб, да ти помогнат при борбата?
Марин скочи:
459
– Веднага да се борим! Готов съм!
460
Всички присъстващи се зарадваха и виното отново се разля, като вълна над
софрата. Яне не пиеше, той се извини и си тръгна. Мирза го последва.
Останалите мъже продължиха веселбата. Яне беше сигурен, че след като си
тръгнат, ще ги обсъждат, но сега това нямаше значение. Когато се прибраха,
Буря ги посрещна на прага на вратата. Тя въртеше опашка.
– Хайде, давай!
461
След като си припомни борбата на Болярови, Яне се захвана с техниките на
Бимбелови. Той се упражняваше не само да ги прави, но и да им
противодейства. Караше Мирза да застава в някакви странни положения, а
след това измисляше как да избегне или да контрира действията му.
Турчинът беше много недоволен. Той не беше пехливан и никога не се беше
борил, затова не му харесваше да го премятат и да се върти като пумпал в
ръцете на башпехливанина.
Когато и това свърши, Яне изпита желание да се сбори силно с някого. Само
след миг Мирза беше проснат на земята, с изваден въздух. Турчинът се беше
стягал, както му беше казал башпехливанинът, но това не помогна. Сега той
лежеше, гърчеше се и не можеше да вдиша. Чак сега Яне си даде сметка, че
това, което за него бе леко хвърляне, за Мирза беше силно и болезнено. Той
се извини на водача си и го изпрати до стаята му да си легне. Мирза пъшкаше,
охкаше и уверяваше Яне, че ако го пусне, ще се разглоби.
Тази вечер Яне дълго не мигна от вълнение. След три дни щеше да се бори.
Трябваше да намери някого от Бимбелови, който да му помага. После
мислите му го отнесоха към Едирне. Той си представяше новия турнир и как
влиза последен на алая. След Кая той щеше да се появи последен.
Пехливаните щяха да направят шпалир, да го приветстват и всички щяха да
мълвят името му, като шепот, не, като легенда щеше да се разнесе над
множеството.
Какво ли правеше сега Хусам? Дали беше все още в Дамаск, или вече беше
тръгнал за Едирне? ...
Яне се събуди. Буря лаеше ожесточено. Мирза сигурно беше станал рано и
беше пуснал кучката да обикаля. Той стана и погледна през прозореца. На
вратата не беше мъжът от вчера, както Яне мислеше, а Мирза водеше двама
от шведските войници. Те чакаха на вратата, а турчинът отиде отново да
затвори кучето в обора.
462
Чак когато стана, Яне разбра каква е работата. Мирза си беше взел поука от
снощната борба и се беше опитал да измоли някой Бимбелов да помага на
Яне. Но никой не беше пожелал дори когато турчинът им беше предлагал
пари. Той се беше правил на глухоням и беше чувал коментарите за Яне и
себе си. Бимбелови очакваха да победят и никой не искаше да издава тайните
на борбата си на друг пехливанин и да му помага. Тогава, в отчаянието си,
Мирза беше отишъл до шведските гвардейци. Те бяха едри и той ги беше
увещал, срещу пари, да помогнат на господаря му да се подготви за борбата.
Шведите се бяха съгласили. Те явно имаха нужда от пари. Това бяха същите
онези двама, които бяха видели как реагираха Бимбелови, но сами не знаеха
защо, та момчето беше има няма на 15-16 години и бе два пъти по-лек от тях.
Какво толкова можеше да им направи?
463
Яне лежеше и си мислеше същото. Василка му беше казала, че е змей, но
не му беше казала ясно дали тази година ще победи. Борбата с шведите го
беше уморила, но и му беше подействала успокояващо. Все пак той не се
заблуждаваше. Бимбелови бяха големи майстори в борбата. Те нямаше да са
като шведите. Те също бяха змейове.
Последният ден преди борбите Яне реши да си почива. Тъй като в къщата
нямаше нищо за ядене, на тях им носеха сготвено от къщата на Вълко. Яне
не знаеше дали им дават от софрата на водача на Бимбелите и шведския крал,
или им дават това, което е останало, но храната беше вкусна и което беше
много важно – достатъчна. Мирза, макар и дебел, ядеше малко, така че за
Яне оставаше доста храна. В този ден – събота, след като се изкъпа, той отиде
на черква, а после спа и яде през целия ден.
464
На другия ден стана рано. Въобще не беше притеснен. В последните дни
той се беше убедил в силата си. Вярно, щеше да се бори с Бимбелови, но дори
нямаше да го направи с най-добрия от тях. Тръпката беше по-малка, но все
пак Бимбелови бяха определили пет пехливана, с който да се бори. Цялото
село се беше стекло на мегдана. Тъй като Бимбелови се бяха разселили и в
околните села, бяха надошли хора и от там.
Първият човек, с когото Яне щеше да се бори, беше от съседното село Ичме
(днес Стефан Караджово). Противникът му беше много силен мъж. Яне беше
изненадан. На няколко пъти мъжът го поваля на земята, а единият път го
вдигна и така го стисна, че костите на Яне запращяха. Той не беше подготвен.
Беше мислил за Марин и беше подценил останалите Бимбелови, а те също
бяха много добри борци. Яне веднага се поправи. Хвана силния мъж.
Двамата се стиснаха. Яне искаше да го победи директно, без хитрости. Той
трябваше да го смачка. Тази година пехливаните нямаше да му позволят да
ги излъже. Нямаше да го подценят, така че той трябваше да е в състояние да
премине през тях. Сега трябваше да направи същото. Мъжът, чието име дори
не беше запомнил, обаче беше много силен. Той се съпротивляваше. Яне се
задъхваше, силата му беше достигнала до предела си. Той стискаше и
продължаваше да стиска. Повече и по-силно не можеше. Мъжът трябваше да
се предаде. Двамата останаха дълго време така. Борбата продължаваше
много по-дълго, отколкото Яне искаше и беше решил. Тя прерасна в борба
на изтощение. Яне мислеше и за останалите Бимбелови, които го чакаха и
искаше да победи по-бързо, за да съхрани силите си, но не можеше. Сега
мъжът го натисна. Той Искаше да се пази, но ако загубеше, какъв щеше да
бъде смисълът, че се е пазил. По-важно беше да устиска и да победи. Така
най-накрая Яне усети как натискът на мъжа намаля, той се възползва и го
"пречупи". Шведите крещяха от радост. Те знаеха колко е силно момчето, но
мъжът срещу него също беше много силен. След края на борбата Яне не беше
на себе си. Краката му се преплитаха, а Мирза го изнесе извън алая. Чак сега
Яне чу гъдулките и българската музика, която няколко музиканти отстрани
свиреха. И тогава в главата му прозвуча песента за Цоню Пехливанин и за
Коста Копелчето. Яне тихичко я запя и в този момент се сети, че в момента
"пише" собствената си песен. Дали някой ден хората щяха да пеят тази песен
и щяха да си мислят за него? Някога, когато него отдавна вече нямаше да го
има, само песента за него щеше да остане. Дали на хората, които живеят след
него, щеше да им е интересно да разберат как е живял той, какви неща са го
вълнували и какво е преживял? За тях това щеше да бъде само един куплет
от песента. Те никога нямаше да мотат да го разберат, а и никой нямаше да
се интересува от него. Това беше някаква голяма суета. В този момент Яне
проумя, че не бива да се бори нито заради песента и легендата за себе си,
465
нито заради бъдещите хора, нито заради нещо друго. Той трябваше да се
бори заради себе си! Трябваше да живее заради себе си! Той живееше този
живот и това беше истинският живот, всичко останало щеше да бъде само
разказ за живота му. Всъщност хората не се интересуват от живота на
другите хора. Тях той ги интересува само дотолкова, доколкото може да
влезе в досег с техния собствен живот и да им даде нещо, от което те се
нуждаят. Но всеки човек преди всичко се вълнува и интересува от собствения
си живот. След като и при него е така, няма смисъл да обвинява другите хора.
Тези мисли предизвикаха у Яне онази яснота на мисълта. Може би това беше
състоянието на змей. Той много добре си спомняше как на предните борби
беше победил в това състояние. Дали песента, или мислите го
предизвикваха?
Тълпата избухна.
Яне беше седнал на земята и гледаше говорещия мъж. Той беше на предела
на силите си. Беше се борил с пет много добри борци. Той беше свършил
работата, за която беше дошъл. Всъщност не държеше да се бори с най-
добрия пехливан на Бимбелови, нито да ги унижи. Той беше доволен и беше
решил още утре да тръгне към Едирне. Някои от Бимбелови беше победил
със сила, някои – с ловкост и по-добра техника. Беше използвал и Боляровия,
466
и Бимбеловия начин и беше предизвикал възклицанията и възхищението на
враговете си. И петимата мъже бяха много добри пехливани. И петимата със
сигурност щяха да бъдат сред десетимата най-добри борци в света. Яне се
бореше с тях и си призна колко добре подготвени са Бимбелови. Те имаха
стотина много добри пехливани, а той, макар и много добър, беше сам. Освен
това не малка част от силата му идваше от това, на което го беше учил Велко,
тоест на Бимбеловия начин. Борбата на Болярови беше загубила. Той
наистина беше станал башпехливанин, но вече никога нямаше да се бори или
да учи само борбата, на която го бяха учили дядо му и баща му. В него се
бяха слели двата начина и след него вече никога нямаше да има чист Боляров
начин. Той щеше да създаде нов метод, който нямаше как да се нарича
Боляров, защото това щеше да е смес между двете борби. Как ли щеше да
нарече този начин?
Яне беше много изморен, но Марин го изгаряше с поглед. Той беше поне 5-
6 години по-голям от него. Беше в разцвета на силите си. По всичко си
личеше, че е добър пехливанин и опасен противник. Яне виждаше големите
му, кръгли като щитове, космати гърди. Ризата на Марин беше разкопчана и
космите му се подаваха навън.
Яне седеше и слушаше и като че ли чак сега му стана ясно къде беше
попаднал и колко сериозно беше всичко.
– Ще се боря, но не сега.
– Утре добре ли е?
468
Вълко направи жест и всички спряха да говорят, викат и да не се слушат.
Старецът задържа жеста си и така над мегдана "легна" абсолютна тишина.
Вместо да подготви някакви тактики, Яне седна и запя песента. След това
стана и започна да подскача. Чувстваше огромен прилив на енергия. Преди
да се бори в Едирне трябваше да посети "Девечи хане" и да вземе от "чудото"
на ханджията. Сладкото и ядките му липсваха.
Борбата беше много тежка. Марин беше наистина много добър пехливан.
Уменията и силата му бяха много големи. Яне опита всичко, на което беше
способен. Той опита Боляровия начин и дори хватки на Бимбелови, но скоро
разбра, че там противникът му е много по-добър, затова реши да победи с
бързина. Но силата на Марин беше по-голяма от неговата. Дори Яне да го
изпреварваше, мъжът Отсреща компенсираше със сила. После реши да
промени плана, но Маринчо също много бързо реагираше. Борбата продължи
много време. Яне беше участвал в много дълги борби, но тази много се
проточи. С времето и двамата мъже губеха сили и накрая на Яне му се
струваше, че не прави нищо. Той дишаше тежко и чакаше. Щеше да се
възползва от грешката, която Марин Бимбелов щеше да допусне.
Противникът обаче беше по-внимателен от него. Той не предприемаше нищо
рисковано. Двамата се държаха и се дебнеха, а мъжете около тях крещяха.
Това беше най-великата борба, която виждаха и за която бяха чували.
Скоро Марин се раздвижи. Той беше жив. Яне се зарадва. Ударът беше пост
от рамото на Марин и сега той беше жив, но ръката му стоеше странно
сгърчена, а от ризата, горе при врата му, се подаваше кост. При падането Яне
беше натъртил рамото на Марин и счупил ключицата му.
472
След като хапнаха и Яне вече си мислеше за почивка и сън, Мирза каза:
– За нас тук няма да има утре! Ако останем тук, няма да преживеем вечерта!
Ставаме и тръгваме!
– Уморен съм!
474
IV Глава
ДИАРБЕКИР
След два дни двамата пътници бавно наближаваха Едирне. Мислите на Яне
изцяло бяха заети с това, което предстоеше да направят в града. Той вече
беше решил да отседнат в "Девечи хане", но имаше още толкова много неща,
които да направи. Голяма част от мислите му бяха заети с предстоящите
борби. Мирза също беше зает с някакви свои мисли, защото от известно
време двамата не разтоваряха. Зад един ъгъл пред двамата се показа градът.
478
– Дръпна ми бича, кучето! – извика пазачът. Тогава останалите пазачи
започнаха да се опитват да ударят Яне с бичовете си. Башпехливанинът се
защити много лесно, като само повдигна ръката си в ямурлука. Нито един от
пазачите не посмя да отвори решетката на вратата и да влезе при него, така
че те скоро се убедиха, че по никакъв начин не му вредят и се отказаха.
Последен от всички го остави Махмуд. Това беше човекът, който пръв му
посегна. За да го подразни още, Яне извика:
Тази вечер Яне беше прикован към един друг мъж и така двамата трябваше
да ходят заедно навсякъде, дори по нужда.
– За какво си запрян?
– Но как така?
– Два пъти ядем месо! – гордо каза дядо Личо. – В Ихтилията и Метерхането
има чешма, джамия и църква.
– Какво е това?
– Какво правиш бре, хаирсъз? – извика грубо мъжът. – Тая вода е за пиене!
Как така ще я изливаш на земята?
– Бягай! Бягай! – извика дядо Личо и сам побягна. Той дръпна Яне, кракът
му се дръпна и башпехливанинът застана разкрачен. В този момент дойде
ударът. Мъжът имаше твърд и тежък юмрук. По всичко си личеше, че често
се е бил. Яне не почувства болка от удара, но видя как пада към мръсния под
на килията. Ръката му изпусна стомната, която се счупи с трясък. Яне лежеше
на земята. Дядо Личо силно дърпаше синджира, с който беше завързан крака
му, като че ли за да го издърпа. Мъжът го риташе, а скоро почувства водата
от счупената стомна по дрехите си. Подът беше станал хлъзгав и Яне не
можеше да се изправи. Водата се беше смесила с праха и нечистотиите по
пода. Мъжът го засипваше с ритници. Той го риташе в гърба и бъбреците, в
корема и главата. Яне опитваше да се предпази, но все още чувстваше
дърпането за крака, а и под него ставаше все по-хлъзгаво. Мъжът все така го
риташе ожесточено, а останалите мъже в килията крещяха като обезумели.
Скоро до решетката се появи Махмуд. Той видя гърчещия се Яне, но остана
безучастен. Яне се чудеше какво да прави. Не можеше да се изправи, всеки
опит можеше да му коства загуба на съзнание. Така той остана да лежи на
земята, като разчиташе на това, че човекът, който го риташе, ще се умори.
Яне бавно се изправи. Цялото тяло го болеше. Махмуд все така го гледаше.
Той знаеше, че ако се опита да отмъсти на Герджика, веднага ще усети бича
на надзирателя. Затова се изправи и се опита да се върне на предишното си
място. Дядо Личо го гледаше с опулени очи.
– Нищо ми няма! А ти, следващия път като се бия, искам да дойдеш при
мен!
Старецът явно беше уплашен и Яне скоро разбра защо. Махмуд отегчен си
тръгна. Хората лакомо поглъщаха прокисналата каша и късаха парченца от
хляба, като внимаваха да не изпуснат и трошица на пода. Тогава изведнъж
мъжът, който до преди малко го беше ритал, се изправи, тръгна и започва да
взема храната от хората. От някои вземаше, а на приятелите си раздаваше.
Той стигна до дядо Личо, загреба и отне цялата каша, която старецът не беше
успял да погълне. Взе и двата му хляба. Яне не се стърпя, изправи се и
изгледа мъжа.
Яне го изпревари. Този път той дръпна крака си, така че дядото се спъна и
падна. Така беше по-добре, поне нямаше да може да го спъне. Сега вече
имаше свобода. Вместо обаче да удари или да хване мъжа, Яне хвана
482
плешивата глава на човека, който беше вързан за Герджика и го бутна на
земята. Старият мъж се подхлъзна и падна, а така повлече и Герджика със
себе си. Яне хвана тялото на мъжа под мишниците и го вдигна във въздуха.
Стисна го с цялата злоба, на която беше способен. Стискаше го с омраза,
заради всичко, което му се беше случило, като че ли човекът беше виновен,
че Яне се намираше тук. Стискаше и стискаше, докато не почувства, че
мъжът се отпуска в ръцете му. Мъжете сега не ревяха, а притихнали гледаха
какво се случва. Сигурно бяха изумени да видят как младото и слабичко
момче държи във въздуха огромното тяло на мъжа и го задушава, като не
позволява на краката му да стъпят на земята. Мъжете бяха втрещени, не
можеха да повярват, че за толкова кратко време това момче беше успяло да
се скара с Махмуд, а сега и с Герджика. Те знаеха, че това не е добре и че
момчето сигурно няма да доживее до сутринта. Яне обаче изведнъж извъртя
тяло на мъжа, така че то се обърна с главата надолу и го "заби" с всичка сила
в каменния под. Чу се силно издрънчаване и мъжът остана да лежи на земята.
483
планина. Той си представяше Буря как тича из поляните. После се сети, че
Буря беше останала с Мирза. Къде ли се намираше в момента турчинът?
Постепенно в затвора настъпи пълен мрак. Дядо Личо спря да свири и скоро
из мрака се разнесоха равните дишания и прохъркванията на спящи хора.
Яне и дядо Личо бяха легнали по един специален начин, по който лягаха
кауците, когато трябваше да спят на твърдата земя, а нямаха възглавки или
на какво да поставят главите си. Те лягаха с раменете си един срещу друг и
всеки полагаше глава на гърдите на другия, така че ушите им се допираха.
Като видяха това, което Яне показа на дядо Личо и останалите го харесаха и
налягаха по този начин. Така главите на хората бяха една до друга, а краката
им срещу краката на другите. Най-щастлив беше обаче плешивият човечец,
който беше закачен на една пранга с Герджика. Сега той бе освободен от своя
тиранин и можеше да легне сам.
Яне не можа да спи през цялата нощ. Другата сутрин беше най-тъжната за
него. Чак сега той започна да проумява, че вече няма да може да участва на
борбите в Едирне. Кадията на Истанбул явно беше заедно със султана в
Едирне и по никакъв начин нямаше да може да го освободи. За него всичко
беше затубено. Вече нямаше как да защити титлата си. Денят му мина без да
е на себе си. Беше толкова ядосан, че на няколко пъти едва се сдържа да не
скочи и да хване Махмуд през решетките. Той осъзнаваше, че нищо не зависи
от пазача на затвора, но вътре в себе си обвиняваше него за всичко, което му
се беше случило. Тази вечер дядо Личо пак свири на гайда, но на душата на
484
Яне беше легнала гъста, черна сянка. Чак сега разбра, колко щастлив е бил в
последно време. Затвор! Той беше в затвора! Тази вечер осъзна това. Не беше
ял през целия ден. Не можеше да хапне и тази вечер, гърлото му се беше
свило и не можеше да преглътне каквото и да е. Тази вечер спа, но сънува
кошмари. По някое време осъзна, че не спи, а стои в мрака с отворени очи.
Някой хъркаше, но Яне дори не го чуваше. мислите му бяха там, в Едирне,
където новият башпехливан е седнал на софрата до султана. Кой ли беше
новият башпехливан? Дали отново не се казваше Кая? Дали именно Кая не
беше виновен за това, което му се случваше? Какво ли правеше Хусам?
Сириецът сигурно го търсеше. Какво ли правеше Мирза? Дали султанът вече
не беше разбрал какво се случва и не беше заповядал да го освободят? Дали
вестоносецът с тази заповед вече не пътуваше към Истанбул? Тази мисъл го
успокои. Всичко щеше да се окаже грешка или може би заговор. Сега, когато
вече беше ясно, че той не може да участва в борбите, сигурно щяха да го
освободят и щеше да му остане споменът за дните прекарани в затвора.
Чудеше се дали да се ядосва, или да се радва, каквото и да беше, утре всичко
щеше да свърши.
Кадията се появи чак след два дни, както беше очаквал и Яне. Бяха
повикани няколко човека от стражите. Сърцето на Яне пърхаше. Той скочи,
когато Махмуд го посочи с бича.
– Ставай, гяур!
485
Отначало пазачите заведоха Яне до чешмата, където той пи вода и се изми.
Чак след това го изправиха пред кадията. Той седеше в голяма зала. Беше
седнал на широк миндер, отрупан с много кръгли възглавници. Но кадията
не се беше облегнал върху тях и не беше полегнал, а седеше така, че единият
му крак висеше. Беше облечен с шарени дрехи и елек, чиито разцепени
ръкави висяха над ръцете му. На главата си имаше голям тюрбан. Яне
знаеше, че любимото цвете на султана е лалето, а тюрбанът беше любимата
му шапка, защото беше кръстена и наподобяваше цвета на лале. Това, което
беше под тюрбана, обаче беше по-интересно. Мъжът имаше слабо
издължено лице, с тънък, дълъг, гърбав нос. Под носа имаше тънки устни и
счупена брадичка, която се подсилваше от рядка, бяла, проскубана брада. В
лицето на турчина имаше нещо отблъскващо. Яне беше принуден да се
поклони, защото предвождащите го пазачи го натиснаха надолу.
– Яне ли те викат? – гласът на кадията беше равен и спокоен. Този глас беше
като на друг човек.
– Яне Боляров?
Яне се успокои, кадията явно знаеше кой е. Султанът сигурно вече беше
заповядал освобождаването му.
Яне още повече се успокои, значи все пак е бил обсъждан. Той се чудеше
дали да попита кадията за някаква компенсация и дали да се разсърди, че
486
пропусна шанса да защити титлата си. Кадията обаче му направи много
добро впечатление. По всичко си личеше, че той е спокоен, уравновесен и
правдив човек. Изглеждаше неприятно и отблъскващо, но си личеше, че е
умен мъж.
Яне, разбира се, веднага отрече. След това кадията поздрави и с това показа,
че разговорът е приключил. Яне остана изненадан. Нищо не беше разбрал.
Пазачите го отведоха обратно. За негова изненада те го върнаха в затвора и
скоро решетките хлопнаха зад гърба му.
После той се умълча и дядо Личо разбра, че повече не бива да пита. Яне
беше притеснен, че го върнаха зад решетките. Той беше очаквал веднага да
го освободят. Когато сподели с дядото и останалите, те му отговориха:
487
не го отделиха от групата. "Може би ще освободят всички" – помисли си Яне.
Останалите мъже започнаха да се сбогуват. Яне беше в шок. Той все още
очакваше да го освободят, но това все не ставаше. Когато всички се
сбогуваха, бинбашията се качи на коня, извади сабята си и поведе
затворниците. Войници ги пазеха от двете страни. На някои от затворниците
бяха закачени табели, върху които беше написано в какво са обвинени. На
Яне нищо не закачиха и той отново се обнадежди, но пък не го отделиха от
групата, а го поведоха с останалите.
Яне се обърна и видя, че зад него, окован във вериги, ходеше Герджика.
Мъжът не отговори, но беше ясно, че отговорът е "Да". След малко той каза:
488
Скоро корабът вдигна платна и потегли. Всички затворници бяха
възбудени. Мъжете му обясниха, че натам, накъдето са тръгнали, има два
пътя и е много важно по кой ще тръгнат. Всички бяха доволни, защото
корабът беше тръгнал на юг.
И най-хубавото нещо обаче има край и той дойде, когато един късен
следобед корабът акустира на пристанището в Искендерун. Пазачите им се
бяха стегнали. Бинбашията и Махмуд заведоха всички затворници в
мрачното подземие на местния конак. После ги обковаха и ги навързаха с три
синджира. Първият минаваше и приковаваше краката на затворниците в
глезените, вторият – ръцете в китките, а третият свързваше веригите, които
490
бяха поставени на вратовете на каторжниците. Те бяха навързани по този
начин по десетици. Яне беше на единия край на синджира, а Герджика – на
другия. Герджика искаше да има отделен синджир с десет човека, но Махмуд
вече знаеше за враждата между двамата и нарочно ги завърза за двете страни
на един и същ синджир. Дядо Личо беше точно до Яне. Крайните хора,
въпреки че бяха най-свободни, трябваше да вървят накъдето тръгнат
останалите. По ирония на съдбата, най-лесно беше общуването между Яне и
Герджика. Така започна тяхното пътуване. Когато трябваше да пренощуват
в някое хане, заточениците се свиваха и спяха в яхъра при мулетата. тогава
пазачите оставаха по няколко дни, ядяха, пиеха и се веселяха. Случваше се с
дни да не дойдат дори да погледнат затворниците, камо ли да ги преброят.
Яне мислеше за бягство, но не знаеше нито къде се намира, нито накъде да
поеме, ако успее да се отскубне от синджира, нито как да разтвори
закованите и занитени халки.
Планът за бягство вече беше узрял в главата на Яне. Той придърпа неговия
синджир хора в единия ъгъл. Те се приближиха с пъшкане и викове. Яне
знаеше, че като ги дръпне, железните халки ще се впият в глезените, китките
и врата им, но искаше да им говори. Герджика най-много се дърпа, но Яне
успя и него да притегли. Когато всички се събраха, Яне каза:
491
– Не можем да ги разкъсаме! Единственият начин е всички вкупом, така
както сме завързани, да избягаме. Съгласни ли сте? Трябва обаче всички да
го искаме!
492
– Аз няма да дойда! – каза отново Герджика.
Яне не знаеше защо едрият мъж е против. Дали наистина го беше страх, или
се заяждаше е него? Той си спомняше за събитията в Истанбул и беше
сигурен, че Герджика е в много добри отношения с Махмуд. Само така той
би могъл да издевателства над останалите затворници. Ако не премахнеха
бившия главатар на банда, той щеше да им бъде в тежест и да ги предаде. Без
много да мисли, като чу думите на едрия мъж, Яне се приближи до него и с
всичка сила му нанесе удар еленси със свободната от синджирите ръка.
Отворената му длан попадна точно в ухото на големия турчин. Всъщност Яне
дори не знаеше дали Герджика е турчин. В бандите никой не се интересуваше
кой от какъв произход е. Градът и това да бъдеш на най-ниското стъпало в
клоаката на обществото караха бандитите и бездомниците да забравят род,
родина и дори вярата, към която принадлежат.
493
подхлъзваха и падаха, а когато паднеха, се претъркулваха през веригите и
така настъпваше голямо объркване. Най-накрая стигнаха до сухото дъно на
оврага, който се оказа руслото на пресъхнала река. То беше равно и застлано
с обли камъни. Тичането по тях беше много по-лесно. Те не се ронеха като
страните на ската и освен това затворниците можеха да се разгърнат и да
тичат по-свободно, и много по-лесно носеха ставащото все по-тежко тяло на
бившия главатар на истанбулска банда. Мъжете тичаха, но дишането им
ставаше все по-тежко. Докато тичаха, не говореха, за да пестят сили, а Яне
даваше къси и кратки команди. Той реши да продължат да се движат по
дъното на реката. Тук едновременно бяха защитени, скрити от погледите на
преследвачите си, ако имаше такива, и в същото време много по-лесно се
движеха. Тичането продължи. Освен всичко това, тук, на дъното на
пресъхналата река, беше най-голяма вероятността да открият вода. Скоро
всички почувстваха силна жажда. Кожата на Яне гореше, всички се бяха
изпотили. Той беше изял всичката храна, която им бяха дали и се беше напил
с вода, но от тичането, усилията и притеснението, отначало потта се стичаше
от него като водопад. Сега вече беше топъл, зачервен и тлеещ като въглен,
но вода нямаше. Въпреки това продължиха да бягат. По някое време
Герджика се размърда. Яне знаеше, че мъжът е достатъчно силен, може да ги
спре и да им окаже съпротива или да се развика, затова още преди да се е
събудил, го удари още един път в слепоочието и така носенето продължи.
Яне усещаше, че вече са далеч от града. Небето все още беше светло, но
изтощението на мъжете беше огромно. Той даде команда да спрат. Всички
налягаха по земята и дишаха тежко. Изнурените им тела копнееха за хлад и
почивка. По напуканите устни на мъжете беше изписана молбата "Вода!", но
вода нямаше. Все пак почивката им се отрази добре. Като че ли чак сега
бегълците осъзнаха какво бяха направили. Някои може би съжаляваха, че
така се бяха впуснали през глава. За да не им дава време да се уплашат, Яне
ги накара да чукат веригите и да прекъснат веригата на Герджика. Добре че
едрият мъж беше накрая на синджира, така не се налагаше да го прекъсват
на две места. Синджирът беше много здрав, камъните се трошаха като шекер
и след много чукане Герджика все още беше закачен за тях и им пречеше.
Синджирът беше дебел, но не беше прекалено закален, за да стане крехък,
така че затворниците много се измъчиха. Всички напрягаха сили и се
сменяха, щом се изморяха. Падна мрак. Нямаха светлина, но за чукането на
синджира светлината от звездите беше достатъчна. Яне насърчаваше
мъжете. Той знаеше, че Герджика им е в голяма тежест. Освен това най-
важното беше да съхрани духа и вярата на хората. Не биваше да им дава
време да осъзнаят какво бяха направили, защото страхът бързо можеше да ги
превземе и да ги смрази. Пред хората трябваше да се поставят малки цели и
494
задачи, които те да изпълняват. Не биваше да се замислят за бъдещето или
за това в каква ситуация се бяха поставили.
495
от аскерски куршум. сигурно щяха да "пукнат" тук, без вода и храна. Това
щеше да бъде мъчителна, дълга смърт, но поне щяха да я посрещнат
свободни. Яне говори на мъжете, но те съвсем не бяха така вдъхновени като
него. Повечето от тях не искаха да умират свободни, а предпочитаха да
живеят в заточение, пък макар и оковани в най-зловещата килия. Те
започнаха да го обвиняват. Яне виждаше напуканите им, кървящи, побелели
устни и нищо не каза. Той беше Боляров и цял живот така беше учен, но те...
Те бяха роби. За тях животецът беше най-скъпото нещо. Те бяха готови да се
прекланят и да живеят като скотове, само и само да са живи. Яне ги погледна,
това не бяха неговите смели кауци, които заради слава, богатство или
някаква несправедливост бяха хванали гората. Това бяха хора от всякакви
народи. Яне дори не беше имал време да ги опознае. Те бяха страхливи и
наплашени, бяха събрани случайно, само защото бяха попаднали на неговия
синджир. Само дядо Личо познаваше по-добре. Чак сега, когато започнаха
да викат срещу него, Яне ги видя в истинския им облик. Колко се беше лъгал,
като беше смятал, че от тях може да станат кауци. Това бяха хора
престъпници, повечето от които бяха заточени може би основателно, но не
бяха хайдути и никога нямаше да станат кауци. Яне разбра това. Той не се
съпротивляваше, когато всички решиха да се върнат в град Мезре. Вървяха
по същия път, по който бяха тичали преди малко – по склона надолу, а после
по дъното на пресъхналата река. Чак сега Яне разбра колко голям път бяха
изминали. Мъжете предчувстваха, че скоро ще пият вода и бързаха към
затвора, като дори се радваха. Яне гледаше оскотелите им лица и погледи и
знаеше, че занапред ще му бъде много трудно. Тези озверели мъже
обвиняваха него за всичко, което се беше случило и щяха да го обвинят и за
това, което им предстоеше, защото сигурно щяха да бъдат наказани. Тези
мъже повече никога нямаше да го последват, никога нямаше да застанат зад
него и да признаят първенството му. Той беше обречен на самота и изолация.
Яне разбираше всичко това, но сега това не го интересуваше. Първо искаше
да види наказанията. Когато наближиха мястото, където бяха оставили
Герджика, те чуха виковете му. Големият мъж крещеше с пълно гърло. Той
някак беше успял да освободи устата си. Когато се приближиха, Яне видя
омразата в очите му. След като го освободиха, той изля цялата си злоба върху
него. Яне падна на земята и отнесе множество ритници по гърба си. Нямаше
сили и желание за съпротива, а и знаеше, че всички мъже са срещу него.
Герджика беше най-силен и отпочинал от всички, защото те през цялото
време го бяха носили. Сега той хвана края на синджира и като дърпаше
силно, така че желязната халка се впиваше в кожата на Яне, ги поведе. След
Яне тръгна и целият синджир. Скоро по този начин бегълците се върнаха в
града. Така, водени от Герджика, те бяха откарани до конака. Там ги чакаше
Махмуд. Като ги видя, той се нахвърли на Яне и го би е бича, докато не изля
496
цялата си злоба. На всички останали мъже удари по два-три бича, но през
цялото време повтаряше, че знаел кой ги е подучил.
Като разбра всичко това, Яне се почувства много зле. Защо не беше поискал
да го откачат от синджира? Сега това му се струваше възможно, но си спомни
колко уморени бяха всички.
Още тази вечер оковаха ръцете на Яне е желязно келебче. То беше дълго
около половин лакът и от двете страни имаше дупки, колкото да се стегнат
китките му. Сега Яне беше отделен от синджира, но пък нито можеше да се
обуе, нито да препаше пояса си. Не можеше нито да се съблече, нито да се
облече. Сам дори по нужда не можеше да отиде. Добре че беше дядо Личо.
Единствено той помагаше на Яне и е това си навличаше гнева на останалите.
Яне беше изолиран и мразен, а Герджика на няколко пъти жестоко му
отмъщаваше за натъртеното слепоочие и за непрекъснатата болка в главата.
497
разболяха от тифус – едни от мъжете оглушаха, други започнаха да
недовиждат. Бинбашията реши да изчака, докато хората не се пооправят.
Скоро керванът премина Йени пазар, Токат, Йени хан, Мум чифлик, Сивас
и Кангал, докато стигнаха до Хасан челеби. Там им беше позволено да купят
ечемичено брашно и си замесиха вкусни погачи. На Яне дадоха по-малко, но
за пръв път от толкова време той се наяде добре, хапна малко, но го изгълта
прекалено бързо. Топлото "месо" на погачата ставаше на тесто в устата му,
но той дъвчеше и гълташе. Скоро започна да му се повръща и едва се сдържа
да не го направи.
Каторжниците бяха поканили на погача и турците, тъй като без тях цялото
това "пиршество" не би било възможно. Те хапнаха и се отпуснаха. После
мъжете платиха 30 гроша на бинбашията и той им показа указа с присъдите.
Имаше турци, които можеха да четат на арабски и те прочетоха присъдите.
Яне беше осъден за хайдутство и за това, че е бил войвода на бандити в
Родопите. Присъдата му беше 15 години каторга. Като чу това, той сухо
преглътна. В него все още живееше някаква надежда, че присъдата му е
грешка или че ще е най-много две-три години, но 15 години му се сториха
като цяла вечност. Подобно на Яне беше осъден и Герджика, но понеже
веднъж вече беше заточван, беше осъден на неопределено време. Скоро
хората му прикачиха прякора Уйтунеуз. Така Герджика, без никой да знае
името му, се сдоби с два прякора. Дядо Личо беше убил двама турци, които
бяха изнасилили внучката му. Той беше осъден на 15 години каторга. За
всички беше ясно, че това е равнозначно на смърт.
През 230 година градът станал римска колония под името Амида, а в 349
година бил допълнително укрепен от византийския император Константин
II. След това последователно преминава в ръцете на мюсюлманите араби,
селджукските турци и персите, а в 1515 година султан Селим I го
присъединил окончателно към своята империя.
499
тюркмените от племето "аккуюнлар" нарекли града Кара Амид, през 639
година арабите му дават името Бекрибн-Вайл, заради арабския клан Бекр,
който го превзема. Днес името Диарбекир идва от по-старото име на града,
което е било Диарбекр или "страната на Бекр".
500
на заточеници. Яне разбра всичко това от пазачите, които непрекъснато ги
заплашваха, че скоро мотат да гледат света от височината на келхането.
501
те ставаха сочни и червени, с месо на зрънца, но тези, които сега виждаше на
пазара, го озадачиха.
По-късно Яне щеше да разбере, че всеки град носи различна миризма и това
е една от неговите най-важни черти. Така например Истанбул мирише на
есенна шума и паламуд, Филибе (Пловдив) мирише на вечнозелена пролет и
стар чам, Станимака – на току що измъкнат месал от стар сандък, Боляровия
хан – на старо, меко, пушено дърво и на земя, напечена от слънцето, току що
изпръхнала и изорана.
Отначало дните летяха неусетно. Скоро Яне почувства нужда да знае колко
време е лежал тук и започна с чертички на стената да отбелязва колко дни са
отминали. За всеки ден чертаеше права чертичка, а когато дойдеше седмият
ден ги зачертаваше отгоре, за да знае, че още една седмица е отминала. Яне
беше чул присъдата си и вече знаеше защо е тук. Въпреки че присъдата му
не беше безсрочна или до живот, той знаеше, че няма да издържи 15 години
тук. Тази присъда за него беше равнозначна на смърт. Опитваше се да не
мисли за времето, което трябваше да прекара тук, но понякога страхът и
притеснението се промъкваха в душата му като черна сянка и го обземаха.
Отчаянието се процеждаше бавно в него. Отначало мислеше много за дома,
за всичко, което му се беше случило, за Велко и кауците, за Гергина и Георги,
за султана, за Истанбул, за Мирза, Диньо, за целия този живот, който щеше
да мине покрай него. Ако излезеше след 15 години, всичко това отдавна
нямаше да е същото. Сега, през късното лято и есента на 1707 година, той
беше на 15 години. След 15 години щеше да бъде на 30 години. Та това
означаваше, че щеше да излезе от затвора като старец! Баща му беше някъде
към тридесетте и на Яне му се струваше, че вече беше толкова стар, че
миришеше на пръст. Тези мисли караха тръпки да пълзят по гърба му.
505
Скоро свикна с режима на живот. Всеки ден във вратата на килията се
отваряше една малка вратичка и през нея му подаваха яденето и комата хляб.
Това ставаше по един път на ден – обикновено привечер. Когато изядеше
яденето, Яне трябваше да върне съдовете, отново през вратичката. Отначало
не се докосваше до храната, но след няколко дни толкова много огладня, а и
разбра, че храната няма да се подобри и насила натъпкваше всичко, което му
беше сипвано в паницата, в устата си. не гледаше какво поглъща, защото
беше сигурен, че храната е гадна и мръсна, каквато беше и на вкус. На
няколко пъти виждаше миши барабонки вътре, но когато не гледаше, някак
по-леко преглъщаше. Сега не беше време да се гнуси, трябваше да яде, за да
оцелява. Хлябът беше клисав и прокиснал, но той и него почти на сила го
преглъщаше. Не се радваше на храната и тя не му даваше почти никаква сила,
но ядеше, за да посрещне заранта на утрешния ден. Ядеше и за да не се
разболее, защото вече беше разбрал, че ако отслабне много и се разболее,
просто ще умре.
Зимата дойде. Яне я усети по студа и по това, че един ден, през дупката в
стената, в килията му дойдоха първите гости от толкова много време
Дните минаваха бързо. Яне занимаваше не само тялото си, но и мисълта си.
Всъщност той не живееше толкова лошо. Може тук да беше тясно и самотно,
но поне никой не му се бъркаше и не му пречеше. Колко много негови братя,
в далечната България, живееха много по-лошо от него и по цял ден теглеха
хомота на раята. Те водеха много по-безсмислено и тежко съществувание.
Скоро българинът престана да се оплаква от участта си и започна да мисли
за времето, прекарано в килията, като на време, в което той трябва да се
подготви за това един ден отново да стане войвода, пехливанин и кесиджия.
Трябваше да издържи и дори да стане още по-силен. Сега имаше време и той
трябваше да се възползва от него. Не биваше да се отчайва, да унива и да
мисли, че животът му е свършил. Животът тепърва предстоеше, а той
трябваше да е готов да го посрещне достойно. Забрани си да се
самосъжалява.
Яне все така отброяваше всеки ден, но седмиците бяха станали толкова
много, че вече не можеше да ги преброи. Скоро осъзна, че в килията е вече
цяла година. Една година. Понякога му се струваше, че тук е цяла вечност,
но когато се замислеше за това, че трябва да прекара тук още 14 години, му
се струваше толкова малко.
После отново дойде пролетта, лятото и есента. Яне отчете втората година,
откакто беше тук. Не знаеше дали се е променил, дали може да говори и
509
въобще не беше сигурен, че има живот зад вратата на килията. За бягство
дори не беше помислял. Един ден всичко това се промени. Вратата се отвори
и през нея влезе човек. Отначало Яне не го позна и му трябваше доста време
преди да разбере какво се случва. Това, че друг човек влезе в килията, беше
толкова драстична промяна, че изпадна в шок. Чак след малко го позна. Това
беше неговият стар познайник – Дядо Личо. Старецът се смееше срещу него.
Яне разбра защо. За две години той не се беше бръснал нито подстригвал,
тук в килията не му позволяваха нито нож, нито ножици, нито бръснач. Дядо
Личо обаче, макар и брадясал, все пак си личеше, че се е бръснал. Значи не
всички каторжниците бяха държани толкова строго, като него. Яне гледаше
стареца като обезумял и все още не можеше да повярва, че това не е видение.
Опитваше се да каже нещо, но горчива буца беше заседнала в гърлото му и
от устата му не излизаше и звук, а само сълзи рукнаха от очите му. Скоро
откри, че от устата му излиза само някакво мучене. Яне опита да се изправи
и да докосне дядо Личо, но краката му се подкосиха и той рухна пред него.
Когато отвори очи, разбра, че старецът го е полял с вода. После дядо Личо
му разказа, че вече две години го държат затворен в кауша, изолиран от
другите затворници. Всички останали били затворени в общи килии. Тази
заповед не беше заради бягството, а е дошла от Истанбул, от най-високо
място.
След като почисти килията му и горещо стисна ръката му, дядо Личо излезе.
Тази среща толкова силно разтърси Яне, че дълго време той не успя да се
върне към нормалния си ритъм на живот. Един ден, както се беше уединил
за размисъл, изведнъж се изправи. Струваше му се, че се задушава. Изведнъж
дълго стаяваната мъка избликна, а контролът, който си беше налагал, се
пропука. Той изпадна в паника и за пръв път осъзна къде се намира, колко
510
дълго време беше прекарал тук и колко много още му оставаше. Той клекна,
като че ли беше смачкан от тежестта на откритието си. Беше направил
страхотна грешка, като беше допуснал да се надява, и сега плащаше с
разочарование. Започна да плаче, силни ридания разтърсиха тялото му. Той
се сви и се скри в тъмния ъгъл. Не искаше някой пазач да го види в такова
състояние. Това беше плач от безсилие и безнадеждност. Всъщност Яне не
се криеше от пазачите, а като че ли се опитваше да се скрие от себе си.
единствено бог можеше да го види в килията му и Яне се криеше от неговите
очи. За пръв път се почувства пречупен. Беше изненадан от това, колко близо
до спокойната повърхност е било отчаянието, независимо от това, че си беше
налагал да живее в собствен свят, като осъществи тотален контрол над
ежедневието и мислите си. Той се беше опитал да живее в тук и сега и да
забрави за миналото и бъдещето.
511
изтощение, да твори и мислите му винаги да са заети, за да не се срине
психиката му.
– Как те викат, хаирсъз? – дочу силен глас, някъде далеч и високо над себе
си.
Яне знаеше, че въпросът е насочен към него, но сега нито беше в състояние,
нито имаше желание да отговаря. Той все така си остана, като че ли не
разбираше какво го питат.
512
Хората, които стояха пред него изчакаха дълго неговия отговор. После пак
го питаха няколко пъти, а най-накрая започнаха да разтоварят помежду си.
– Полудял е нещо – каза някой, чийто глас се стори познат на Яне. Скоро се
сети, че това е гласът на Махмуд или поне много приличаше на него.
– Той ли, хитра лисица е той! Прави се на умрял! – отново каза Махмуд.
Яне се сети за приказката, която беше чувал като дете, как лисицата се
направила на умряла и избягала от ловците, които я метнали в каруцата при
останалите мъртви животни, а тя ги изхвърлила едно след друго, след което
сама скочила и се върнала да ги прибере. Така лисицата лишила ловците от
улова им. Той реши да действа по този начин и да не отговаря. Решението
беше взето мигновено, но всъщност Яне не знаеше дали може да отговори,
дори и да искаше. Бяха минали повече от две години откак не беше говорил
с друг човек. С дядо Личо беше открил, че е забравил да говори.
513
– Да го утрепем! – отвърна Махмуд. – Никой няма да разбере, че е умрял!
Ще заровим тялото му в гяурските гробища, дето погребваме каторжниците!
Никой няма да знае къде лежи!
– Кой си ти? Откъде си? Откога си заточен тук? – въпросите се силеха към
Яне, но той не можеше да отговори, а някои от тях дори не можеше да
разбере.
516
На техните въпроси Яне се опита да отговори и чак след много време успя
да обясни, че се казва Яне Боляров и че две години е лежал в отделна килия.
Той питаше за хората, които бяха пътували с него от Истанбул до тук, за дядо
Личо, дори за Герджика, но в килията нямаше никой, който да ги познава.
Мъжете му обясниха, че в момента навън е вечер и на сутринта пак ще ги
изведат на работа. Скоро им донесоха вечеря. Някой пъхна в ръката на Яне
сух комат хляб и нещо за ядене. Той отказа яденето, но сухия краешник взе
със себе си. На другия ден щеше да му се наложи да работи с всички останали
и може би щяха да го изведат от града. Мисълта едновременно го плашеше
и караше сърцето му да пърха. Навън щеше да усети повея на вятъра,
слънцето, което не беше виждал от две години, щеше да ходи сред хора, да
премине през пазарите на Диарбекир. Беше толкова развълнуван. Тази вечер
не можа да заспи, а трябваше да почине и да поспи, за да има сили утре за
работата. За да заспи, Яне се застави и наум си повтори всички думи, които
досега беше измислил за "Кесиджи китаб". Не биваше да забравя това, което
беше измислил през тези дни. Не биваше да се отказва от плановете си да
опише Боляровата пехливанска борба, както и собствената си. Той твърдо се
закле да запише тези три неща. Първото от тях щеше да бъде "Кесиджи
китаб" или поне докъдето беше стигнал. Сам не усети кога се беше унесъл и
мислите му бяха преминали в сън. Събуди се от нечие присъствие, отново
това чувство го предупреждаваше, че нещо ще се случи. Вратата се отвори и
някакъв човек с факла се появи на отвора.
– Само един вземи! – каза някой зад него и мъжът започна да оглежда
лежащите по земята мъже. Повечето от тях сигурно вече бяха будни, но
всички все гака лежаха върху мократа, разхвърляна по каменния под слама.
Яне не разбра, че става въпрос за него. Той беше вдигнал глава и оглеждаше
ниското, мръсно помещение, в което бяха наблъскани много каторжници.
Мъжът насочи факлата към Яне. Той виждаше само горящата срещу него
главня, а светлината като че изгаряше дъното на очите му и му причиняваше
жестока болка.
517
– Ставай! Ей, ставай! – каза заптието.
Чак сега Яне разбра, че говорят на него. Човекът явно искаше да стане и да
го последва. Той се опита да се изправи, но му беше много трудно. Мъжът
говореше на турски и продължаваше да го разпитва.
Яне опитваше да отговори и чак след доста време, когато вече беше навън
в коридора, каза:
– Той е!
518
на пода в килиите и от там се почистваше. Яне стоеше до кацата като
зашеметен.
– Айде бе, гяур, бутай кацата навън! – крещяха двете заптиета отвън и по
това как чуваше гласовете им, Яне разбра, че са запушили носовете си.
Миризмата беше толкова непоносима, че пазачите дори не поглеждаха в
килията. Очите на Яне се насълзиха. До кацата той намери една дълга куха
пръчка, с която сигурно се почистваха дупките горе в тавана. Не знаеше за
какво служи, но я взе със себе си. После забута кацата. Отначало я избута
извън килията, после тръгна по коридорите. Двамата турци бягаха далеч пред
него и го управляваха от разстояние, с викове и ругатни. Останалите пазачи,
които срещнаха из мрачните коридори на зандана, се разбягваха далеч преди
да го видят. Като сенки те се мятаха наляво-надясно, опитвайки се да
избегнат ужасната миризма.
– Веднага изхвърлете това зловоние! – каза пак този, когото бяха нарекли
"бинбаши". – Сега ще трябва да се изкъпя и да се парфюмирам! Мммм, как
лошо мирише! По-бързо!
– По-бързо!
Отначало Яне чу как тежък ключ се превъртя в желязна врата. Това явно
беше изходът от крепостта и зандана. После почувства някакво движение и
клатене. Това го изненада и го накара да загуби концентрацията си.
Опитваше се да се успокои и да не обръща внимание на това, в което се
намираше и което се движеше около него.
Движението продължи, а Яне все така се бореше за контрол над тялото си.
Българинът вече си представяше как двамата, които бинбашията беше
посочил, го извеждат по някакъв път извън крепостта, към реката. Тялото на
сребристата змия – реката Тигър, трябваше да се намира съвсем близо до
крепостната стена, но дано другите двама не се усетят, че Яне го няма,
защото можеха да вдигнат аларма и да го открият. Това обаче не се случи.
Или заповедта на бинбашията ги плашеше много и в стъписването двамата
бяха забравили за него, или не можеха да допуснат, че се намира в кацата.
Така равномерното движение и поклащането на кацата продължи. Скоро
нови хора се присъединиха към двамата, които бутаха, защото движението
стана по-бързо. "Дано не хвърлят кацата от високо в реката!" – помисли си
Яне. Но после се успокои. Такава голяма и широка каца струваше много
пари, едва ли някой можеше да си позволи да я изхвърля всеки път с лайната.
Най-накрая течността се наклони рязко. Яне беше изненадан, но скочи по
посока на наклона. Трябваше да "изтече" незабележимо. Отначало нищо не
разбираше, а само загребваше вода. Беше изплюл пръчката, през която
допреди малко дишаше, разтвори ръце и загреба. Ръцете му бяха като
крилете на птица, която току що е получила отново свободата. Гмурна се
дълбоко във водата и с мощни тласъци на ръцете си се опита да се отдалечи
колкото се може по-далеч от мястото, където турците бяха излели кацата.
Водата никога не му беше харесвала. Това не беше неговата стихия. Спомни
си пътуването си насам с кораба и как, когато си представеше колко е
дълбоко под "коритото", краката му изтръпваха. Той имаше някакъв дълбок,
атавистичен страх от морските недра. Спомни си и онзи ден, в който при
преследването на брат му се беше изправил на ръба на Дяволското пръскало.
521
черни облаци се бяха скупчили на небето и не пропуснаха никаква светлина,
дори най-слабото мъждукане на някоя звезда. Черният базалт на околната
местност поглъщаше останалата светлина, така че за черната вода на Тигър
не оставаше нищо друго, освен да изглежда като най-черното нещо на света.
Мракът обгърна Яне и го накара за миг да загуби самообладание. После той
се сети за думите на Василка: "Ти си змей!" и разбра, че мракът не биваше да
го плаши. Той беше негов съюзник, щеше да го предпази и да скрие следите
му от преследвачите. Затова напрегна сили и заплува по течението на реката,
но вече не се гмуркаше, а държеше главата си над водата. Тук течението беше
бързо, а брегът – каменист и висок. Така плува още известно време или по-
скоро се остави на течението да го носи и чак тогава, опипом с ръце, откри
място, където да излезе от водата. Отначало усети, че течението на водата
вече е по-бавно. После напипа глинесто дъно и бавно се измъкна от черната
вода. Дрехите му бяха натежали и едва успя да излезе. Освен това глинестата
почва се разкаля под краката му. Яне се просна на земята, дишаше тежко, а
силите му почти напълно го бяха напуснали. Опита се да се изправи, но не
му достигнаха сили. Така дълго остана близо до тъмните талази на реката.
После огледа местността, която изглеждаше зловещо. Трябваше да бяга,
колкото се може по-далеч, от това злокобно място. Яне се обърна и понечи
да тръгне, но в този момент, е периферното си зрение, видя, не по-скоро
почувства, някакво движение в реката. Сега се сети, че местните хора
наричат тази река, която за другите беше Тигър – Шат. Шат!? Какво ли
означаваше това? Имаше нещо демонично в тъмните ѝ талази. инстинктивно
се обърна и застана с лице към Шат. Какво ли можеше да има там? Какво
беше видял? Дали изтощените му до краен предел сетива не го подвеждаха?
Не! Не се лъжеше! От мрачните води нещо излезе и скочи към него. Яне
събра последни сили и се прикри. Какво беше това животно? Животно ли
беше или демон? Сега нямаше време да мисли за това. Той се прикри, но
тежестта на демона или животното го удари и го повали на земята. Яне се
опита да се бори за живота си. Нападението беше толкова изненадващо и
неочаквано, че той не беше успял да помисли дали не може да се защити,
като се "въоръжи" я е някой клон, я с камък. Сега вече беше късно. В лицето
си усещаше дъха и огромната паст на съществото. Яне махаше с ръце и крака,
почти панически, като се опитваше да махне от себе си нападащото го зло.
Скоро обаче откри, че огромните бели зъби, които вижда, не го захапват, не
раздират месата му и не чупят костите му. По-скоро той чувстваше голям
влажен език, който го докосваше и нежно го ближеше. Яне се отрезви. Седна.
Колкото и да беше тъмно, успя да види, не, по-скоро да усети, че тази
огромна глава му беше позната и тя не беше на анадолски вълк или някакво
друго хищно местно животно. Това беше Буря! Да, нямаше грешка, неговото
любимо куче се бе хвърлило върху него и му се радваше, но радостта му беше
522
доста груба. Затова Яне беше помислил, че това е нападение. Кучето му!
неговото куче! Буря беше тук! Кучето му някак си го беше проследило и
беше дошло с него до тук, до края на света, до Диарбекир. Той извика името
на Буря, а тя още по-силно започна да скача, като заплашваше да го нарани.
Яне стана. Буря като че ли се успокои. После българинът се наведе и силно
стисна голямата глава на приятелката си. Това като че ли стъписа кучката,
която се опита да се измъкне. В радостта си Яне сигурно я беше стиснал по-
силно, отколкото беше искал. Мина много време преди Яне и Буря да се
нарадват един на друг. Не се бяха виждали от две години и половина, а
последно бяха заедно в Едирне, преди Яне да бъде арестуван. Присъствието
на Буря дали не означаваше, че и Мирза е някъде наблизо? Яне притихна и
се заслуша, но от турчина нямаше и следа. Явно Буря беше стигнала сама до
тук. мислите, като прилепи в тясна пещера, се блъскаха в главата на
доскорошния затворник. Той се сети за Мирза, за Кара Тозю, за султана и
Великия везир, какво ли правеха те сега? Буря продължаваше да го ближе.
Яне се сети къде беше съвсем доскоро и му стана лошо. Все още не се
чувстваше чист, затова отново влезе в тъмните води на реката и внимателно,
и много добре, се изми. За съжаление нямаше в себе си сапун, затова когато
излезе от водата, все още чувстваше миризмата. Така въпросът накъде да
поеме беше решен. Поне до сутринта щеше да върви по реката, трябваше да
намери сапун отнякъде и да се измие добре, за да не мирише. Реши това, но
чак на него не му се вярваше, че ще се случи. Миризмата беше толкова
натрапчива и всепроникваща, че му се струваше, че никога няма да успее да
се откопчи от нея и винаги ще я усеща. Тръгнаха по брега на реката и вървяха
по течението. Двамата стари другари изглеждаха така, все едно никога не са
се разделяли и винаги са били заедно, и все така са вървели. Яне беше
толкова щастлив, че тук, в най-отдалеченото място на света, беше срещнал
своята другарка. Не чувстваше умора и не усети как двамата вървяха до
развиделяване. През цялото време Яне говореше на Буря, а кучката
докосваше влажния си студен нос в ръката му, все едно разбираше това,
което ѝ говори стопанинът.
Цял ден вървеше покрай пътя, като се криеше. Чак привечер стигна до
някакво арменско село. Разбра, че е арменско по дългите лилави кафтани, е
които бяха облечени мъжете. Той се криеше, като хищен звяр, преследван от
ловци, но успя да си открадне комат хляб и сапун. Когато мракът настъпи, за
последен път се изкъпа във водите на реката и едва тогава успя да махне
окончателно миризмата от себе си. Ми се и се търка три-четири пъти, а след
това дълго пра дрехите си. Чак след това яде хляба, който подели с Буря. Яде
524
с удоволствие, защото вече не миришеше и защото не беше ял цял ден. В
затвора се беше научил да яде малко, но там не му се налагаше да се движи.
Сега, когато целият ден беше вървял и се беше крил, беше изморен и имаше
много по-голяма нужда от храна.
Тази вечер спа гол, защото дрехите му бяха мокри и не бяха изсъхнали, а
други нямаше. Буря го топлеше с козината си. На другия ден изчака, докато
стана обед и дрехите му не изсъхнаха съвсем. Чак след това ги облече и
двамата с Буря отново тръгнаха. Сега вече не беше длъжен да върви по реката
и той тръгна напряко през планината. Така на преследвачите му щеше да им
е много трудно да го проследят. все пак в това имаше известен риск, защото
се отдалечаваше от водата и оставаше без храна. Яне вървеше и знаеше, че
до ден-два трябва да намери нещо за ядене. Най-много го мъчеше липсата на
вода. Все пак той трябваше да избира между сигурността на планината, глада
и липсата на вода, и по-спокойния път покрай реката, но с много по-голяма
възможност да го заловят. Яне избра мизерията и риска, за да бъде по-близо
до свободата. Трябваше да намери първо вода, после храна, а след това да
смени и дрехите си. Засега това оставаше само добро желание. След като се
изкачеше на някой връх, пред очите му се показваше друг връх, но и на
втория ден не видя нито едно село и нито една къща. Надеждата бавно
започна да го напуска. Може би се беше загубил и се въртеше в кръг, защото
не можеше два дни да се движи из планината и да не пресече нито един път
или пътека, да не зърне дори един човек. Силите му го напускаха и той на
няколко пъти пада на земята, а след това се съвземаше. Когато отваряше очи,
ставаше и продължаваше. Когато вече не можеше да стане, само пълзеше.
Нима така щеше да умре? Беше постигнал свободата, но не беше имал късмет
при бягството. Поне щеше да умре свободен, а приятелката му Буря щеше да
бъде до него. Това не беше чак толкова лошо. Вече не помнеше кой ден е,
откакто се беше отделил от реката. Отново пълзеше, когато изведнъж видя
Буря, която идваше към него, а цялата ѝ муцуна беше мокра. Нямаше
съмнение, кучката беше открила извор или река и току що беше пила. Това
си личеше от радостта, с която Буря го пресрещаше. Кучката, която толкова
пъти го беше спасявала в България, сега пак го беше спасила. Яне запълзя
по-бързо, придружаван от Буря, и скоро откри бистър извор със студена
живителна вода. Остана до извора, докато не се напи така, че коремът го
заболя. На другия ден Яне отново се изправи на крака и продължи да се
движи. Сега идваше вторият противник – гладът. По икиндия стигна до един
път. Продължи по него, но се прикриваше, като се движеше отстрани, за да
може лесно да се скрие, ако види преследвачи. Не знаеше къде се намира,
нито колко далеч е вече от Диарбекир, но все пак реши да бъде предпазлив,
поне все още имаше сили за това. По негови сметки би трябвало вече да е
525
доста далеч от града-крепост, но можеше и да е съвсем наблизо, затова не
намаляваше бдителността си. Привечер стигна до нещо като малко село. То
не беше село, а по-скоро чифлик. Личеше си господарската къща, която
макар ниска и построена е каменни плочи, все пак се намираше на централно
място. Освен нея имаше и няколко сгради, които явно бяха за прислугата,
чобаните и пазачите на добитъка, а останалото бяха дълги ниски сгради за
добитъка. По броя на тези сгради можеше да се каже, че господарят на този
чифлик е богат бей, с много добитък. Яне реши да пренощува покрай
чифлика, но нещата не станаха така, както той ги беше предвидил. Той легна
зад един камък, в една малка дупка, която вятърът и суровата природа бяха
издълбали. Извика и Буря при себе си и я накара да се сниши до него. Така
щеше да се топли в нея и в същото време тя щеше да го предупреждава, ако
някой човек или животно се приближеше. Освен това щеше да контролира
кучката и тя нямаше да го издаде, пък било то и неволно.
– Кучето ми! Кучето! Там е моето куче! – крещеше Яне срещу тях.
Гласът на мъжа също беше топъл и мек. Той подейства на Яне като мехлем.
528
християнин. Сега той се чудеше какво турско име да си измисли. Най-накрая
си избра име, което започваше със същата буква, като неговото.
– Загубих се.
– От азиатските степи ли е?
– Не.
– Как се казва?
– Буря – каза Яне, но нарече кучето с българското му име, след това веднага
се поправи и каза: – Бора! Бора се казва!
529
Макар и с нови дрехи, украсени с много гайтани, мъжът беше облечен
просто и в кафявия цвят, който носеха всички кюрди.
– Тази вечер ще останеш да спиш с нас! – каза Хабил. – Пък утре ще видим.
След това още докато разтоваряха, Хабил извика мъжа, който го беше
придружавал и го накара да даде дрехи на Яне и да го нахрани. Мъжът заведе
момчето в една друга къща. Сипаха му ядене, но той не се нахвърли на
храната, а ядеше бавно и дъвчеше много пъти. Самодисциплината, която
беше изградил в затвора, много му помогна. Знаеше, че ако погълне много
храна, ще я повърне. Сега трябваше да се нахрани добре, но без да бърза.
Когато се нахрани и почувства, че коремът му се изпълни, помоли мъжа за
огледало и бръснач. Изми лицето си. Една незабрадена жена му донесе
бронзово огледало. То беше толкова старо и удряно толкова много пъти, че
образът му беше изкривен до неузнаваемост. Това, което Яне видя, го
уплаши. Той беше отслабнал и изглеждаше страшно. Нямаше нищо общо с
башпехливана, който беше само преди две години и половина. Сега Яне
трябваше да е на 17-18 години, а изглеждаше по-слаб от времето, когато беше
на петнадесет години. Брадата му – небръсната през последните години,
беше пораснала, но беше рядка и прокъсана, и му предаваше този страшен
вид. Той изми главата си с топла вода, която жената предвидливо му беше
донесла. след това се изми със сапун. Сети се за кацата с изпражненията и
като че ли отново усети онази миризма. Избръсна лицето си. Чак сега видя
посивелите си страни, хлътналите бузи и очи. Тъй като със сигурност имаше
бели и черни въшки, избръсна и главата си. Отново се огледа в бронзовото
огледало. Той беше станал непознат за себе си. Яне беше сигурен, че ако
пазачите или другарите му от синджира го видят в този вид, никога няма да
го познаят или дори да се сетят, че това е той. След като избръсна главата си,
Яне отново влезе в коритото с топла вода. Изми цялото си тяло, а след това
е бръснача се избръсна целия – навсякъде, където имаше косми. За пръв път
530
в живота си Яне се бръснеше и се поряза, но се почувства много облекчен и
като възроден. Жената не беше предупредена и влезе в стаята при него. Тя
искаше да му подаде новите дрехи, но като го видя така гол, целият обръснат,
стоящ в средата на стаята, изкрещя и избяга обратно. Яне не почувства
никакъв срам или притеснение. Какво толкова, бяха го видели гол? Чак сега
си даде сметка колко много го беше променил каушът. Това не можеше да
му се случи преди две години. Яне се избръсна, защото нямаше друг начин
да се спаси от пъплещите по него всякакви кръвосмучещи гадинки. Не
искаше да отнася споменът от затвора в свободния си живот. Излезе от
коритото. Избърса се с пешкира и отиде до вратата. Жената беше оставила
дрехите му на прага. Дрехите бяха носени, но бяха чисти и миришеха на
сапун. Докато ги обличаше, младият мъж за пръв път се почувства жив и
истински човек. Всичко това беше толкова странно. От много време всичко
около него му носеше само болка и страдание, и сега, когато това не се
случваше, за пръв път се почувства отново човек. Обличаше се и си мислеше
за това дали бягството му от най-страховития зандан ще бъде нов куплет от
песента за него. Какво ли щеше да се разказва в нея? След това изпра каука
си, но нави на главата си една доста носена чалма на сини и бели ивици.
Каукът през цялото време на престоя му в затвора беше с него, но сега тук
щеше да привлича вниманието към него, нещо което Яне не искаше. Все пак
високата хайдутска шапка имаше нужда от изпиране в гореща вода, затова я
изпра.
Когато беше готов, Яне излезе от стаята чист, нахранен и напоен. Сега беше
друг човек. От топлата вода, къпането, бръсненето и може би от храната, сега
се чувстваше изтощен и краката му едва го държаха. Той излезе от стаята, а
кюрдката веднага влезе, за да почисти след него. Яне се отправи към къщата
на Хабил. Трябваше да види Буря. Но когато стигна до вратата на къщата на
Хабил, се почувства зле. Краката му бяха омекнали и не го държаха. Той
приседна на един камък, за да почине. За къде да бърза, нямаше спешна
работа. Нощта беше беззвездна и безлунна и лепкавият мрак, като че ли беше
обвил всичко и беше проникнал навсякъде. Яне стоеше и гледаше към
небето, като че ли е надежда да зърне и най-малката светлина, такава обаче
нямаше. Седеше и си мислеше за това къде се намира. Радваше се на
усещането за свобода. Чак сега тук, когато спря да бяга, се почувства
свободен и си даде сметка какво беше направил и къде се намираше. Той
беше избягал от Диарбекир. Колко много се беше променило тялото му?
Колко много беше отслабнал! Никой не би предположил, че е пехливанин,
че някога е бил башпехливан и че притежава изключителна сила. Сега
приличаше на най-обикновен човек. Огледа ребрата си, които се брояха. Той
беше победил Кая! Като се сетеше за това и на него му се струваше
531
невероятно. Сега сигурно тежеше само колкото единия баджак на Кая и може
би нямаше да успее да вдигне "Канарата", дори ако той не се
съпротивляваше. Той беше отслабнал много, но беше Боляров. В неговото
тяло, като в храм, живееха два вида борба и мисията му беше да ги запази и
пренесе във времето. Яне се сети за това, че е последният човек, знаещ
борбата на Болярови и че единствен той успя да съчетае Боляровия с
Бимбеловия начин. Той трябваше да запази и да предаде на поколенията тези
два начина на борба. Тялото му не биваше да му пречи за това. Не биваше,
като в гроб, да закопае уменията си. Отново трябваше да стане онзи Яне и да
бъде най-добрият пехливан. Той отново трябваше да бъде башпехливан!
Щеше да се върне и отново да победи! Отново да побеждава! Решението му
беше твърдо и то с онази твърдост, която беше изградил в кауша. Дори щеше
да бъде по-силен отпреди. Волята и борбата за живот го бяха научили как да
оцелява. Той имаше самодисциплина, каквато преди не беше притежавал.
Сега имаше нужда само от време и скоро щеше да покаже на света кой е Яне
Боляров. В този момент почувства нещо зад себе си. Пластовете мрак се
движеха. Онова чувство, което за пръв път беше усетил в мрака на зандана,
отново се появи. Там, зад него, имаше някой. Яне не помръдна. Опитваше се
да разбере дали човекът е злонамерен, или не. Искаше да разбере какво може
да постигне с това ново умение. Човекът не го виждаше и не знаеше, че Яне
е тук. Той не беше враг и не се прокрадваше зад врата му. Яне "разбра"
всичко това без сам да знае как. Това беше чувство, което усещаше вътре в
себе си. Разбира се, не беше сигурен, защото чувстваше с неясни за него
сетива, някак вътре в себе си. Проблемът не беше в това, което Яне усещаше
или чувстваше, а дали и доколко да му се довери. Той продължи да "гледа"
назад, зад гърба си. Там "видя", че човекът е едър мъж. Той беше спокоен.
Яне го "виждаше" като сянка, не, по-скоро като сияние. То беше оцветено в
зелен цвят. Какво ли означаваше това? Изведнъж една нова сигурност се
появи в него. Той вече знаеше кой е мъжът. Това беше Хабил. Тази яснота и
сигурност неусетно се появи в него. Да, това беше Хабил – стопанинът на
чифлика.
Яне се замисли за миг. Този глас и това чувство го караха да се чувства като
дебнещ в мрака хищник и като че ли връщаха силите му. Сега обаче
532
концентрацията му беше намаляла, защото трябваше да се сети с какво име
се беше представил пред господаря на чифлика. Мина време преди да се сети.
– Яшар съм.
– Да, господарю!
– Теб търсих.
– За какво, господарю?
Яне стана и последва мъжа. Всички мъже се бяха събрали в къщата му. Още
на входа двамата измиха ръцете и краката си в един леген. Яне знаеше, че
турците измиват ръцете и краката си всеки път преди да влязат в джамия, но
сега гледаше как Хабил прави това и повтаряше всичко след него. Когато
влязоха вътре, Хабил застана като водач на молитвата и започна да чете
свещени текстове от Корана, а всички мъже слушаха и когато господарят се
навеждаше и покланяше до земята, всички го следваха. Яне нямаше никаква
представа от мюсюлманските молитви. Той знаеше, че мюсюлманите са
поклонници на Дявола и не искаше да участва в дяволските им ритуали, но
сега нямаше как, беше притиснат от съдбата.
Яне го последва.
Скоро стигнаха до една от сградите за добитък. Пред нея имаше плет и Буря
беше затворена именно там, а няколко мъже, с факли, бяха обградили кучето
и му се възхищаваха. Тя обаче се мяташе, опитвайки се да докопа някого от
тях. Яне се приближи и успокои Буря. Мъжете разгониха кангалите и ги
натириха нанякъде. Докато Яне успокояваше Буря, Хабил му подаде едно
въже, което беше завързано като намордник. Яне го сложи на муцуната на
кучката и тя нито можеше вече да хапе, нито да лае. Това беше добре. Сега
вече Яне можеше да вземе Буря със себе си, без да има опасност да ухапе
някого.
Яне беше забелязал, че водачът на кангалите беше черен като дявол. Той
беше най-високото и едро куче, което досега беше виждал.
534
– Хабил ефенди, всички кангали, които досега съм виждал, са жълти и
кафяви, а този е много голям и чисто черен. Какъв е?
Дали двамата наистина бяха братя? Яне погледна мъжът. Той беше с
мръсни, окъсани дрехи, като на просяк. Чалмата му се беше развила и
535
показваше ниското му наклонено чело. Четинеста брада и рядката мръсна
коса засилваха усещането за нечистоплътност и ограниченост. Нещо в мъжа
напомняше на Яне на прасе. Той явно беше човек на ниските страсти.
Българинът усети това чрез вътрешното си чувство. Явно, освен за
предвиждане на действия, чувството, което беше развил в затвора и което все
още не беше опознал съвсем, можеше да му подсказва неща за определени
хора. Така щеше да може да разбере пред какъв човек се изправя, ако,
разбира се, нещата се окажеха такива, каквито чувствата му подсказваха.
Трябваше да опознае мъжа, за да види дали предчувствието му не го е
подвело.
И в този момент Яне погледна пред себе си, там където преди да си легне
беше завързал Буря. От това, което видя, очите му се разшириха. Не можеше
да повярва на очите си. Буря все така беше с намордника на уста и вързана,
а над нея беше застанал огромният Шейтан и двамата се бяха заклещили.
Буря беше разгонена, а огромният черен анадолски кангал я беше яхнал. Яне
беше сигурен, че ако неговата кучка беше свободна и без намордник не би
допуснала това, но сега тя тъжно и безпомощно го гледаше отдолу. Яне
извика и се втурна да раздели двете кучета. Те обаче не можеха да бъдат
разделени. Чак когато ги обля със студена вода, Шейтан успя да се откопчи
и ръмжейки избяга. Яне гледаше Буря. Дали Шейтан беше успял? Не знаеше.
Това, което се беше случило с Буря и Шейтан, почти не беше привлякло
вниманието на останалите мъже. Мъжът все така крещеше, че иска
възмездие, а останалите отидоха да се приготвят за тръгване. Яне знаеше, че
трябва да продължи пътуването си, но все още не беше взел решение. Той
мислеше да се наспи до късно и след това да тръгне. Сега съдбата му
предоставяше нова възможност. Трябваше да прецени дали да се възползва
от нея. Като гледаше Буря, той се замисли. Ако продължеше пътя си сам, кой
знае какви изпитания още го очакваха. Щеше да му бъде много по-трудно да
се скрие от преследващите го чауши и трябваше да търпи глад, мизерия и
студ. А потерята на Кабил щеше да го скрие. Тези мъже вече го знаеха. Те
бяха добри хора и не искаха да го предадат. Той помисли още малко и реши
536
да тръгне с потерята. Освен това акчетата, които мъжът обещаваше, щяха да
му дойдат много добре. Трябваше да мисли и за това как ще се прибере в
България. Решението вече беше взето. Върна се до леглото, в което беше
спал, и провери дали е взел всичко. После поиска малко храна от стопаните.
Хапна и даде част от храната на Буря. Щеше да тръгне с кучето. Не искаше
да се разделя с Буря, защото трябваше да се възползва по най-бързия начин
от всяка възможност, която щеше да се разкрие пред него. Освен това беше
видял какво стана само за миг невнимание. Не искаше пак Шейтан да се
навърта около Буря.
Когато всички тръгнаха, той също потегли е тях. Поведе и Буря на повод.
Очакваше останалите мъже да имат нещо против неговото присъствие, но те
не възроптаха, нито се възпротивиха на присъствието на Буря. Дори бяха
доволни, че с тях ще има куче.
Момчето обаче, вместо да отговори, се сви като бито куче. Явно имаше
нещо. Тримата преминаха през Гяур махала без да правят никакви усилия да
разпитват или да потърсят беглеца. Явната небрежност на Хабил правеше все
по-силно впечатление на Яне. Ако отначало мислеше, че Хабил не държи да
го залови, сега той беше сигурен, че е точно така.
538
– Той не е гяур, а правоверен, като мен и теб! – отговори мъжът, с
благородното изражение. – Не искам да го хвана, защото не вярвам, че е
откраднал парите на брат ми!
Мъжът само поклати глава. Яне не разбра точно какво иска да каже.
539
Двамата останаха насаме. Любопитството на Яне беше изострено до край.
Той беше много притеснен и откакто се намираха в Диарбекир, беше като на
тръни. Затова си мислеше, че ако занимава мислите си с нещо друго, времето
ще мине по-бързо и няма да се издаде. Хабил като че ли прочете мислите му
и попита:
– Притеснено ли ти е, Яшар?
– Защо, не те ли преследват?!
– сигурно ме преследват!
Темата не се хареса на Яне. Все още не беше сигурен дали Хабил иска да го
предаде, затова реши да промени темата.
– Той е много добро момче. Беше ми като син. Дъщеря ми беше много
влюбена в него... – като каза това, мъжът се загледа през джама и като че ли
там виждаше това, което Яне не чуваше. Той разбра, че не бива да прекъсва
състоянието на мъжа, защото той сънуваше с отворени очи. Явно Хабил
виждаше в миналото, а там образите бяха живи. Явно, през джама, Хабил
540
наблюдаваше дъщеря си и еничара. – Казваше се Абдаллах и беше много
сериозно момче.
541
– Много обичам есента – каза старият мъж. – Топлата и мека есен. Тук
есента е с мирис на гнили листа и топъл вятър, който се напича от черните
базалтови скали. Обичам, когато реколтата е прибрана и всичко вече е
свършило, да се отделя от имението и да отида нагоре от Диарбекир. Отивам
там всяка година, по едно и също време, и наемам една къща в селото
Чарккьой. В тези блажените дни на почивка се отдавам на риболов по река
Тигър. В Чарккьой е много спокойно и с още няколко мои приятели, които
търсят сигурно убежище след хаоса и многолюдието в Диарбекир, се
установяваме там. Наемаме двуетажна каменна къща, която се намира до
реката, откъдето иде свеж полъх в жежкото пладне. Това за мен е раят!
543
това, което беше останало. Когато дойде неговият ред, беше останало ядене
само в едно гърне. Там имаше топъл, миришещ на чубрица, гъст фасул.
Ароматът на боб, чубрица и червени чушки подразни апетита му. Вместо
един комат, взе два. Сети се за сочната печена мръвка, между двата комата
хляб, които беше взел от Бахчели кафене. Реши обаче да ги остави за друг
път. Сега щеше да хапне топъл боб. За малко щеше да заспи, още докато
ядеше и да цопне главата си в купата. Храната затопли корема му и още
повече му се доспа. Едва успя да изтопи боба с втория комат, излезе и го
метна на Буря. Доколкото видя, кучката го захапа още във въздуха и го
загриза хищно. Явно тя също беше прегладняла. Яне влезе вътре. Повечето
нарове бяха заети. Кабил обаче си беше намерил място и беше легнал горе.
Хабил размести мъжете и се готвеше да направи същото. Явно за
господарите на именията беше под достойнството им да лягат направо на
земята. Останалите кюрди се натъркаляха направо на пода. Яне също се
готвеше да легне на дървения под. Той може би беше мръсен, но сега това
нямаше никакво значение. Хабил обаче го повика при себе си.
– Но, защо?
544
През целия ден бързаха, като почти тичаха. Попита Нури накъде води този
път и разбра, че пътят е за Искендерун. Значи вървяха към пристанището на
Средиземно море, откъдето ги бяха довели в Диарбекир. Това беше много
добре за него, като по поръчка.
Кабил подскочи.
545
– Да почиваме?! Това означава да го изтървем! В момента всеки миг е
важен! Той открадна всичките ми пари, братко! Всичко, което бях събирал
през целия си мизерен живот! Той има злато и няма къде да се скрие! Да го
хванем по-бързо!
– Кърсердар! Кърсердар!
Както беше наведен, изведнъж Яне дочу шум от борба и битка. Буря излая.
Нима ратаите бяха нападнали брата на господаря си? Той веднага сложи
намордника на кучето. Проехтя изстрел. Така, както си беше наведен, той
погледна и в мига на осветяване, когато огненият език излетя към небето,
Яне видя чудна гледка. Над потерята, като хищни орли, се бяха спуснали
някакви мъже с шарени дрехи. Те имаха вид на разбойници. Той веднага
разбра какво става. Нападението явно беше само отпред и отстрани. Или
нападателите не бяха много, или не бяха чак толкова добри в засадите. Както
си беше наведен, Яне се обърна и побягна назад. Той тичаше приведен, за да
не го видят, но и за да избегне някакъв случаен изстрел. Бягаше по пътя, но
мина вдясно, към склона на планината. Скоро се отдалечи доста. Спря и се
546
обърна. Буря беше с намордник и не можеше да лае. Въпреки това тя
усещаше, че съвсем наблизо се води битка. Тя се мяташе и огъваше тялото
си, за да се отскубне от връзката и да се втурне в боя. Яне беше принуден да
я удари с юмрук в дебелата глава. Буря едва ли я заболя, но поне се успокои.
Той усещаше, че от това да остане незабелязан сега зависи животът му.
547
– Потеря – тихо отговори Хабил. Яне не го виждаше, но беше сигурен, че
това е неговият глас.
– Никаква потеря не сме, ага. Ние сме селяни, бедни и прости селяни
– Какво търсите по това време тук, бре? – продължаваше разпита си, явно
недоволният главатар.
548
След този отговор главатарят събра хората около себе си, а те накараха
всички пленени и завързани мъже да седнат. След това бавно изпразниха
джобовете им. Мъжът държеше факлата високо. Скоро всичко от джобовете
и поясите на мъжете беше натрупано на купчина. Главатарят я огледа и я
ритна, явно беше разочарован.
– Къде е момчето?
549
В следващия момент се случи нещо страшно. Без никакво предупреждение,
тримата бандити скочиха към този, когото той беше решил, че е кесиджия.
Той обаче се извърна и с леко движение на лявата си ръка замахна към
гърдите на бандитите. Чу се силен удар. Единият от мъжете изскимтя, сви се
във въздуха и изхвърча назад. Яне изтръпна. Нямаше съмнение. Това оръжие
не можеше да бъде друго освен ортома. Той сам неведнъж беше удрял по
този начин и много добре знаеше, че няма друго оръжие, което да предизвика
такива поражения. Арапът беше кесиджия, който освен с ръст беше надарен
и с изключителна сила, и майсторски боравеше с ортомата. Следващият удар
беше насочен към човека с факлата. Той попадна в главата на нещастника.
Може би освен главата, ортомата беше ударила и горящата факла, защото
хиляди искрички се пръснаха във въздуха и образуваха впечатляващо
зрелище. Скоро се чу и трети удар, но Яне дори не успя да види какво става.
Въпреки това, като гледаше лекотата и майсторството, с което арапът
кесиджия работи с ортомата, беше сигурен, че удареният нещастник не се е
спасил.
Мъжът мълчеше.
550
В следващия момент този, когото бяха нарекли Шейтан, замахна и удари
главата на главатаря с ортомата. Тялото на бандита се вдигна от земята и
отлетя. Яне беше сигурен, че той вече е мъртъв.
Нещата обаче не бяха такива, каквито Яне смяташе. След като уби само с
един удар на ортомата главатаря на бандитите, кесиджията се приближи до
Кабил. След това заговори на кюрда, като че ли се познаваха отдавна, но
гласът му съвсем не беше дружелюбен.
В същия миг нанесе страшен удар в главата на Кабил. Яне беше сигурен, че
кюрдът вече е мъртъв. След това мъжът в черно се загърна в дрехата си и
тръгна по пътя. Той вървеше точно към него. Яне се сви и стисна Буря. Беше
сигурен, че ако мъжът го види, ще го убие. Едрият мъж, който току що с
лекота беше убил пет човека, без дори да му мигне окото, като сянка се
плъзна по пътя покрай него. А след това, като че ли се "разтвори" в мрака.
Яне изчака още малко. Трябваше да вземе решение. Не искаше повече да се
връща и да преминава през Диарбекир. Пътят надолу водеше до
пристанището Искендерун. Той трябваше да тръгне след кесиджията.
Трябваше да го проследи и да се учи от него. Той искаше да напише китаб за
наемните убийци и трябваше да изучи колкото може повече кесиджии. В
същото време трябваше да мисли и за връщането си в България. Яне изчака
още малко. В този момент стана и реши да тръгне след кесиджията. Не
искаше да го следва много отблизо. Буря щеше да му бъде от полза. Той я
поведе по следата на кесиджията. След известно време Яне освободи устата
ѝ, за да може да хапе и ако арапът кесиджия реши да го нападне, да го
предупреди. Буря излая. Яне ѝ се скара и я накара да млъкне. След това
продължи след кесиджията.
551
След няколко дни стигна до Искендерун. Едва тук, на пристанището,
разбра, че специален кораб чакал кесиджията и той се беше качил на
палубата, и веднага беше потеглил. Яне опита да се уговори да го вземат в
екипажа на някой кораб. Никой обаче не го Искаше, особено когато искаше
да качи и Буря. Така той, след няколко седмици, се принуди да потегли пеша.
Прекоси целия Анадол. Видя стотици чудеса, срещна хиляди хора.
пътуването до Истанбул продължи 24 дни изпълнено с безброй перипетии.
За да се изхранва и да спи в различните кервансараи, той се утоваряше с
ханджиите и вършеше всякаква "черна" работа. Почистваше оборите,
цепеше дърва и всякаква друга работа. Бързаше, защото есента напредваше
и скоро зимата щеше да екове земята, а той не искаше да презимува на чуждо
място. Тази зима той беше решил да прекара в Козбунар. Дано всички там
бяха живи и здрави. Трябваше да се съвземе, да се нахрани и да почине, но
най-важното беше да възстанови психиката си и отново да стане пълноценен
човек.
552
V Глава
КОЗБУНАР
Колкото повече наближаваше селото, толкова повече се замисляше за това
какво ще намери в къщата на баба Василка. Още след като премина Едирне,
Яне свали чалмата, която беше взел от Хабил ага, и сложи на главата си
каука. От този момент отново започна да се чувства българин. Буря като че
ли чувстваше неговото настроение и весело размахваше опашка. Когато
мина покрай Пашакьой, той си спомни за последното си идване тук и за
всичко, което се беше случило. Сети се за Маринчо, Вълчо и за шведския
крал Карл XII. За шведския крал той беше чувал и докато прекосяваше
Анадола. Беше разбрал, че Карл XII, след Пашакьой, се бил преместил и вече
живее в Ангора.
След Хаджи Елиз махала Яне стана много внимателен. Нищо не беше чувал
нито за кауците, нито за Борьо Белята или Кара Мустафа и Кая. Не знаеше
какво правят враговете му. Не знаеше дори дали Василка и децата все още са
в Козбунар. Какво ли се беше случило с тях? Затова, когато стигна до
Козбунар, Яне изчака падането на нощта и чак тогава, под прикритието на
мрака, се спусна към селото. Беше изчакал на същата онази поляна, на която
преди толкова много години беше празнувал Еньов ден. Спомни си как
тогава Ирис беше избрана за Еньова буля. Не можеше да определи колко
време беше минало оттогава, но му се струваше, че това е било много
отдавна, като че ли в друг живот.
553
Докато мислеше всичко това, нещо вътре в къщата се раздвижи, а след
малко джамчето, точно там, където трябваше да спи Василка, светна. Скоро
стопанката на къщата, увита в някакъв голям шал или в одеало, излезе на
двора. В лявата си ръка тя носеше свещ, а с дланта на дясната пазеше пламъка
от случаен порив на вятъра.
– Аз съм! Яне!
– Кой?
– Яне, ти ли си?
След като направи знак на Буря да е тиха и да пази двора, Яне влезе в стаята
на Василка. Жената се приближи до него и го прегърна дълго, като прекара
сухата си ръка по косата му.
– Нищо, бабо!
554
– Ще те нагостя и добре ще се погрижа за теб! Трябва да се храниш по-
добре! Виж каква върлина си станал! Трябва да се оядеш малко! Да станеш
по-арен!
– Добре! Добре!
– Лошо живеем, сине! Тежко! – като каза това, тежка въздишка се отрони
от гърдите на старата жена. – Тежко живеем!
– А кауците, те не ви ли помагат?
– Нищо не знам за тях. Кара Тозю си тръгна и повече нито го видяхме, нито
чухме за него!
555
– Какво е това Диарбекир? Къде се намира Диарбекир?
После Яне разказа на старата жена за онова чувство, което за пръв път му
се беше появило в Диарбекир. Ако имаше някой, който да може да му
помогне и да му разкрие същността на новата му придобивка, това беше
точно Василка.
– Бабо, това нали не означава, че съм свят мъж? – Яне каза това на шега и
очакваше старата жена също да се пошегува. Тя обаче изведнъж стана
556
сериозна, като че щеше да каже нещо много важно и държеше Яне да осъзнае
това.
Баба Василка се усмихна, когато чу, че Яне вече не държи да става велик.
Той каза:
– Животът, който водим, не е истински, той е мним! Ние живеем така все
едно, че ще сме вечно на тази земя, заблуждаваме се и придаваме прекалено
голямо внимание на нещата, които ни се случват! Докато бях в затвора, аз
разбрах това!
Когато я погледна, тя разбра колко много мъка има в душата му. Яне
наистина беше преживял много и беше научил много неща.
Така Яне реши и остана отначало уж само за седмица, но после хвана студ,
падна и сняг, и така остана цялата зима в Козбунар. Той беше решил да отиде
до Бачкьой и там да намери Кара Тозю или Сотир, а ако не открие тях да
намери Теофилакт и да разбере какво става с кауците, и защо не бяха
помагали на жената с двете деца.
Преди Коледа Буря вече беше много наедряла. Няколко дни след като
плодът слезе надолу и изду корема ѝ, тя роди. Роди само едно черно като
смъртта кученце. По всичко си личеше, че баща му е кангалът Шейтан.
Кучката се грижеше за малкото. Василка и Яне се грижеха за нея. Най-трудно
беше да запазят малкото кученце, което Божура и Ирис непрекъснато
"нападаха". Каквото и да правеха, те непрекъснато мислеха само как да
557
отидат в плевнята и там да си играят със сляпото още кученце. Яне много им
се караше. Той знаеше, че кученцето се нуждае от спокойствие, а и се
притесняваше, защото Буря беше станала особено раздразнителна. Един ден,
както си стоеше в стаята, чу Буря да лае като обезумяла и да се хвърля срещу
кирпичената стена, която отделяше къщата от пътя. Василка и децата бяха на
двора. Бабата трябваше да заколи последното пиле, което беше останало в
двора. След това четиримата щяха да гладуват. Храната свършваше. Василка
беше все по-притеснена. Яне също се чувстваше зле. От Диарбекир той се
беше върнал без пари. Василка беше пресметнала храната за нея и децата, но
Яне не беше предвиден, затова храната беше свършила по-бързо, отколкото
старицата беше предвидила. Не можеше да ходи на лов, защото беше зима, а
и той трябваше да се крие.
Та сега, когато Буря скачаше срещу стената, Яне погледна, за да види дали
калпазанките няма да се възползват от заетостта на бабата и да отидат да
навестят Ураган. Но в този момент разбра откъде се беше появила яростта на
Буря. Над оградата видя главата на Кара Мустафа. Отначало не го позна, но
по шапката се сети, че е той. На главата си беят носеше красив тюрбан,
пищно украсен с пера. На Яне този тюрбан му се стори малко неподходящ,
защото времето беше твърде студено, но явно Кара Мустафа беше готов да
страда, за да изглежда добре. Суетният мъж ходеше с гордо вдигната глава и
с втренчен поглед гледаше старата жена и двете деца. Те бяха спрели да
558
играят и като омагьосани наблюдаваха движещата се над оградата глава.
Дали двете деца осъзнаваха какво беше направил турчинът е тях? Дали
предчувстваха какво още иска да направи?
560
– Не, само ни изгледа – докато говореше, старата жена изля горещата вода
от менчето, което стоеше над огъня. Вдигна се пара, а вещерката пусна
пилето в горещата вода. Там пусна и главата. Яне гледаше как гребенът и
цялата глава загубиха червения си цвят и избледняха, а окото загуби яснотата
си. Той се уплаши, че старата жена ще се попари, защото видя как тя, без да
добави и капчица студена вода, бръкна със сухите си кокаливи ръце при
пилето. Явно водата я опари, защото само за миг се дръпна, но след това
отново бръкна в менчето и започна да скубе перата. Когато свърши, пилето
беше попарено и оскубано. Яне пое пилето от нея и на паралията, с един нож,
много сръчно го изкорми. Василка вече беше сложила две менчета над огъня.
Старата жена реши как да го разпредели. То не беше голямо и особено след
като го изкорми, на Яне се стори още по-малко. Главата и няколко мръвки,
като шията и краката, щяха да станат на пилешка супа. Другите мръвки бяха
сложени да заврат. Една част от тях щяха да станат на лучена яхния, а
другите щяха да бъдат запазени за по-късно. Така това пиле щеше да изхрани
четиримата поне десетина дни и като че ли Василка беше малко по-спокойна.
Яне гледаше как жената белеше и режеше на ситно лук за яхнията и от очите
му потекоха сълзи. Той се усмихна. Беше преживял много неща, от очите му
не се беше отделила и сълза, а сега плачеше. В този момент чу детски рев от
двора. Вратата се отвори и там застана Ирис. Забрадката ѝ беше паднала
някъде и тя плачеше.
Яне скочи на крака. Това, че беше видял Кара Мустафа, а после и готвенето,
го беше накарало за миг да забрави за двете деца и кученцето. Излезе на
двора. Видя Божура, която стоеше на място, а Буря се въртеше около нея,
като че ли си играеше. Тя беше висока колкото нея, но много по-тежка.
– Яне! Яне! – извика тя, като че ли не го беше виждала от много време. Той
гледаше русата ѝ косичка и най-красивите очи на света, събрали в себе си
всички цветове на дъгата. Знаеше каква хитруша е малката. Но я остави, за
да види какво ще поиска.
Тези мисли не му даваха мира. Чак сега разбра, че нещата съвсем няма да
са толкова лесни, колкото му се бяха стрували в Анадола. Той стоеше и
понякога по цели дни и нощи мислеше. Дали да не отиде в Истанбул?
Знаеше, че там има много преписвачи и хора вещи в оформянето на
документи, книги и трактати[38]. Яне беше чувал, че освен огромния брой
писари в Истанбул се намира и специална канцелария на миниатюристи,
които изпълняват поръчките най-вече на падишаха. Защото китабът, освен
да бъде написан, трябваше да бъде илюстриран и украсен. Това сигурно
нямаше да е лесно, нито евтино. Колко ли щяха да искат султанските
миниатюристи и дали въобще щяха да искат да го нарисуват? Това щеше да
означава да прочетат текста. Яне не искаше друг освен него да чете текста на
китаба. Това беше тайна! Той искаше да запази в тайна и трите трактата,
които беше решил да напише.
После се замисли как да направи всичко това. Сети се, че познава един
човек, който можеше да свърши цялата тази работа. Да, приятелят му
Инокентий, който се намираше съвсем близо – в Араповската обител, беше
станал презвитер и проигумен на манастира. Той можеше да напише и
илюстрира сам книгата му. Освен това Инокентий вече беше правил това.
Яне си спомни книгата за "Ето".
563
есента и пътищата за околните села бяха непроходими. Кара Мустафа повече
не се мярна. Той сигурно беше отишъл в Истанбул или Едирне, за да е по-
близо до султана и велможите. Много от бейовете и пашите правеха така,
зимата прекарваха в Истанбул, за да са по-близо до Дивана и султана и да се
отъркат във висшето общество, както и да се похвалят с придобивките си.
Зимата около Босфора беше мека и макар и нездравословна те бяха готови
да търпят. Когато станеше пролет, всички се пръсваха и бягаха към
провинциалните си имения. Кара Мустафа сигурно също беше избрал да
прекара зимата в Истанбул. Той можеше да бъде доволен с това, че беше
отнел земята на Шейтаните и Али ага. Така той беше станал един от най-
богатите бейове и земевладелци в европейската част на Империята. И хубава
беше земята му в равното и плодородно тракийско поле, а държеше и
Станимашкия санджак, и имаше и планина в земята му. Млад, красив и силен
беше и сигурно се радваше на живота в Истанбул. Все още беше ерген и
сигурно се наслаждаваше на прелестите на най-големия град, който
предлагаше и най-много изкушения.
Гладът беше голям. Яне знаеше къде се намира пещерата със съкровището,
но не знаеше как щеше в този сняг да стигне до там, а и как щеше да нагази
в леденото езеро. Ами ако студът е сковал езерото, как ще повдигне камъка
с нишана? А Велковата дупка беше пазена от снежната планина. Така че той
трябваше да се примири. Изпекоха и изядоха всички гълъби, освен един. На
Яне му беше тъжно за умните животни, които години наред бяха обучавани
и бяха служили предано, но сега те трябваше да помогнат за последен път в
живота си и послужиха за храна на изгладнелите хора. Василка все по-често
правеше хляб с трици, вместо с брашно. Той беше безвкусен и дереше
бузките на малките момичета. Яне виждаше, че те едва преглъщат и нищо не
казваха, но той се чувстваше виновен.
564
Василка се грижеше добре за децата. Нейните хитрини нямаха край и Яне
искрено ѝ се възхищаваше.
565
Когато децата съвсем се уморяха и носеха и последното си камъче,
супичката вече беше готова за ядене. Когато най-после пуснеха и последното
камъче в менчето, баба Василка се правеше, че произнася някакви
заклинания, въртеше очи и така най-после сваляше гозбата от огъня.
Момичетата ахваха. Те наистина вярваха, че Василка с магия е направила
гозбата и че техните камъчета са били много важни.
566
Облече се. Старата жена го беше усетила и беше станала преди него. Сега тя
му помагаше.
– Пеша ли ще пътуваш?
– Аз съм се въоръжил! – каза Яне и вдигна една сопа, която беше взел в
ръка. Той беше решил да вземе тази сопа. С нея хем щеше да се подпира, хем
щеше да се пази. Яне много добре си спомняше техниките с бойна сопа,
които беше упражнявал заедно с дякона Инокентий.
Може би, защото беше упражнявал много оръжия, само като хвана соната,
всичко си припомни. Освен това на лявата китка беше закачил клупа на
ортомата, но не искаше да я показва на Василка. Освен това старата жена
можеше да се досети какво беше решил. А той беше решил преди да посети
Бачкьой и Диньо, така и така щеше да мине през Станимака, да посети Кара
Мустафа. Предният път беше простил на бея, но сега смяташе да не му
прощава. Щеше да убие всеки, който посегне на имането и земята на
Шейтанови, както и на момичетата. Той трябваше да продължи делото на
Велко и Вълчан. Трябваше да купува имоти и така скоро цялата българска
земя да бъде в ръцете му. Тъй като Кара Мустафа беше обединил имотите на
Шейтанови и Али, това беше земята около Хаджи Елиз махала, а от султана
му беше дадено Станимашко. Така в ръцете му беше всичко от Филибе до
Хаскьой и от Татар Пазарджик до Ахъчелеби. Яне беше решил да го убие и
да си върне земята. Това щеше да бъде началото на България. Кара Мустафа
не заслужаваше никаква пощада. Яне си спомни как беше минал покрай
дувара на Козбунар и ръката му стисна сопата. Той щеше да го убие, защото
беше сигурен, че точно той и Кая са причината за неговото заточение. Тези
двамата трябваше да си платят за това, че го бяха накарали да преживее
всичко това. Най-малкото те бяха отнели башпехливанската му титла и то по
един толкова безчестен начин.
Яне беше решил как да действа. Макар да беше още рано, той реши да
предупреди старата жена.
Яне беше сигурен, че старата жена се сеща откъде той ще вземе алтъни, но
какво можеше да му каже. Сега той беше главна опора и наследник на
Шейтанови. Момичетата без чужда помощ не можеха да отчуват такова
имане и толкова земя. Някой ден те щяха да се задомят и да приемат други
фамилии, е което щяха да отстъпят земята и богатствата, завещани им още
от дядо им. Баба Василка знаеше, че така ще стане. Така и трябваше да бъде.
Не беше по силите на жени да бранят толкова много земя и злато. Не беше
възможно те да изпълнят мисията, завещана им от дядо им и бащите им. Те
сигурно дори нямаше да разберат за това.
Яне се сети за думите на Василка, която преди много време му беше казала:
"Ти си змей!" Той се усмихна и тихо, едва чуто, каза на себе си:
– Ти си змей!
В това състояние Яне премина през целия град. В това състояние влезе и в
кафенето. Кафеджията дойде при него и той си поръча кафе, което дойде
веднага. Велможите на султана го бяха научили да пие от ароматната
напитка. Яне беше открил, че всеки път, след като изпиеше една чашка кафе,
сетивата му се изостряха. Какво ли щеше да стане сега? Той и без това се
намираше в такова състояние. Седеше най-спокойно, кафеджията му беше
подал малък филджан – специална малка порцеланова чашка за кафе, с
дебели стени и малка кръгла дръжчица, в която не можеше да вкара и единия
си пръст. И така я държеше, е палеца и показалеца, като с щипци. Чашката
беше с такава форма и толкова дебела, че задържаше кафето топло, много
дълго време. Турците, а и арабите, най-много от всичко обичаха мохабета. А
за да стане добър мохабет, трябва търпение и напитката дълго време да
остане топла, за да не бързаш да свършиш разговора, да не отделяш мисълта
си от мохабета и да я насочваш към напитката. Филджанът, който Яне
държеше, беше прекрасен за мохабет. Той веднага разбра това и остана много
доволен, защото така, на едно кафе, можеше да остане достатъчно дълго
време и да върши работата си. Освен това, щом кафенето имаше такива
филджани, това означаваше, че хората, които го посещават, имат вкус към
мохабета, стоят достатъчно дълго и са спокойни и словоохотливи.
Филджанът казваше: "Тук идват хора, които правят мохабет! Хора с вкус и
търпение, които обръщат внимание на детайлите!" Яне беше попаднал точно
където трябваше. Щом тук идваха мохабетчии, те щяха да говорят за
политика и за градските дела, а не само за личните си проблеми. Не можеше
да не споменат и бея, така че той седна, бавно отпи от шербетлията кайве и
570
се заслуша в гласовете наоколо. Изглеждаше отпуснат, почти заспал и
наслаждаващ се на топлината и кафето, но всъщност чуваше и чувстваше
всичко, което ставаше около него. Той беше като легнала котка пред прага
на бедна къща. Гладна, изглеждаща спяща и отпусната, но готова във всеки
момент да скочи и да прави път на някой, които излиза или влиза. Котка
легнала пред вратата! Сети се за това, което Велко му беше казал веднъж:
"Почивай като котка пред вратата!" Това означаваше, че никога не бива да
се отпускаш. Дори насън да следиш нещата, които стават около теб. Да си
отпуснат и да изглеждаш небрежен, но да бъдеш винаги нащрек. Да спиш
тихо и леко и да чувстваш и най-малката опасност. Това да се прави на
задрямал имаше още предимства. Така можеше да не се включва в
разговорите, никой не го разпитваше и закачаше и той можеше по-спокойно
да подслушва.
– Аз бях почти умрял – каза Яне. – Къде е Кара Тозю? Защо не сте се
грижили за баба Василка и за децата на Георги чорбаджи в Козбунар?
573
– Сега е още тъмно, войводо, а и вали!
– Дай ги!
Дъждът и лошото време продължиха три дни и три нощи. Яне си почина
добре и се стопли. А на втория ден, въпреки дъжда, отиде до Бачковския
манастир, там се прекръсти пред иконата на Светата Майка Троеручица и се
помоли. Поблагодари и на Свети Георги, който беше светец, бранещ воините
от техния род, че го е отървал от зандана, че го е пазил и че отново е тук .
След като произнесе каушката молитва, Яне се закле, че в памет и като
благодарност за подкрепата и закрилата на светеца, някой ден, в родното си
място, ще му издигне параклис. Параклис в чест на Свети Георги.
Така, след като остави Сотир да свърши всичко това, Яне продължи нагоре
към сърцето на Родопа, към Ахъчелебийско и към Петково – селото, в което
ковач беше приятелят му Диньо Циганара.
575
Изведнъж, за да демонстрира качествата на острието, изковано от него,
Диньо хвана оръжието за върха и силно го огъна. Яне се притесни да не би
да го счупи или да остане така. Притесни се "стъкленото" острие да не би да
се разчупи или поне горният слой. Когато го пусна обаче, е чист метален
звук, острието се изправи и зае предишната си форма. Звукът беше толкова
чист, че прозвуча като камбана.
През следващите дни, та чак до Гергьовден, Яне остана при Диньо. Двамата
ковяха най-различни неща. Яне беше щастлив да помага на едноръкия си
приятел. През свободното време той въртеше меча. Двамата се упражняваха
със сопи, подобни на мечове, освен това се и бореха. Всеки път, когато
развъртеше меча, Яне усещаше огромен прилив на сили. За да укрепи силата
си, Яне понякога въртеше и ортомата.
Ден преди Гергьовден той тръгна към Велковата дупка. Когато пристигна
там, за негова почуда, никой не го чакаше. Яне влезе в пещерата и щеше да
ахне. Там, където преди имаше купчина със злато и всякакви скъпоценности,
сега нямаше нищо. Яне застана точно там, където беше купчината със
съкровища, и зарит в ситните камъни намери само един алтън. Един алтън,
това беше останало от огромното съкровище, трупано от Велко войвода. Яне
стисна златната пара между пръстите си и тя се огъна. Истински алтън, от
чисто злато, а не като онези фалшивите, които бяха наводнили Империята и
които се сечаха обикновено във Венеция. истинските алтъни, сечени с лика
и тугра[40] на падишаха струваха 120 акчета, а фалшивите, които също имаха
злато, но много по-малко, можеше да смениш най-много за 90 акчета.
Един алтън, това беше цяло съкровище. Той още се чудеше как бяха
оцелели през тази зима. Имаше дни, в които беше гладувал, за да мотат
децата да се хранят добре. Един алтън и то истински, с него можеше да купи
120 пресни самуна хляб и едно цяло малаче. Това беше една пета от муле и
една десета от хубав кон, 10 големи делви с най-хубавото вино. С един алтън
свободно можеш да стигнеш до Едирне, а с два – до Стамбул. Това са три
чаши от красив, качествен китайски порцелан и то с чинийки, в които да се
поставят, изрисувани в синя боя. Един алтън беше четвърт ятаган или една
нощ с най-хубавите гювендии на Едирне или Истанбул. Това беше един
алтън. Яне го стисна и го прибра в силяха си.
– Вчера го погребахме.
– Ех, мамицата им! Ех, верицата им! – Яне за пръв път изпсува, но даже не
забеляза това.
Двамата бяха без коне и така поеха направо през балкана, към равнината и
Козбунар. Не минаха през Бачкьой и Станимака, защото така щяха да
обиколят много и да се забавят. Двамата бързаха. Яне вече беше минавал по
този път и сега той не му се стори особено променен.
След два дни двамата пътници наближиха селото, в което живееха двете
деца и старата жена. Когато минаха покрай разклоните за Боляровия хан и
Араповския манастир, той погледна и помисли, че за пореден път трябва да
578
отложи да ги посети. Сега трябваше да бърза! Трябваше да разбере какво
толкова спешно се беше случило в Козбунар. Когато свършеше, щеше да се
върне в Арапово, да седне и да продиктува на Инокентий целия "Кесиджи
китаб" и всичко, което е в главата му. Приятелят му щеше да го запише, а
после и да го илюстрира с красивите си гравюри. Той помнеше с каква страст
монахът рисуваше демони и чудовища от преизподнята. Как ли щеше да
илюстрира първата и единствена книга писана за кесиджиите?
Яне беше разкрит. Скоро откъм къщата се дочу шум и гласът на Василка
попита:
– Кой е там?
579
проходило и сега беше в онази възраст, в която прилича на играчка и е най-
забавно.
– Яне, Яне, затриха ги! В земята черна да потънат, дано! Затриха ги белите
ми гълъбчета! Отидоха! Почерниха мъ! ...
Мина доста време преди старата жена да се успокои и Яне да разбере какво
се беше случило. Един ден двете момичета излезли да берат цветя, за да вият
венци. Както бяха излезли, така и не се бяха прибрали. Хора видели турци да
ги отвличат. Като чу това, Яне подскочи. Турци бяха отвлекли двете деца, за
които се грижеше и които трябваше да брани! Не можеше да повярва на
ушите си!
581
нямаше. Не знаеше какво става със съкровището в пещерата "Дяволската
дупка". Къщите на Шейтаните бяха запалени и разрушени и от тях бяха
останали само руини, така че и там вече не можеше да се намери съкровище.
Какво беше останало? Сега надеждата му беше в кесиджийската къща в
Истанбул. Ако отидеше до "Дяволската дупка", това щеше да означава да се
върне. Макар да не беше много, все пак това щеше да го забави, а и беше
опасно да преследва бандити е дисаги, пълни със злато. Затова Яне реши да
вземе злато от истанбулската кесиджийска къща.
... "Дяволската дупка", ето защо се казваше така тази пещера. Още преди
той беше чувал за нея. Всички селяни смятаха, че е наречена така, защото е
тясна, топла и винаги тъмна. Вътре никога слънце не огрява, както в гъза на
Дявола. Понякога, когато жените кълняха, а мъжете се заплашваха взаимно,
те се изпращаха в "Гъза на Дявола". Чака сега Яне разбра, че пещерата не е
кръстена нито на Дяволското пръскало, нито на Дяволския задник, а със
сигурност на Шейтаните. Всъщност тя означаваше "Пещерата на Шейтана",
защото в нея Вълчан беше започнал да крие съкровището си. До "Дяволската
дупка" се намираше водопад, който се наричаше "Дяволското пръскало".
Каква беше връзката между водопада и пещерата? Имаше ли някаква връзка
между имената на двете?
583
обратно? Дори да не бяха получили духовно посвещение, поне бяха видели
много свят и народи и се бяха сблъскали с добрите и лошите страни на
хората. Дори само това беше спомогнало да се променят и да станат по-
мъдри. Въпреки това те не знаеха още какво ги чака. Яне изпита съжаление
към тях. Бяха изминали толкова път, а най-лошото нещо щеше да им се случи
на прага на дома. Те бяха тръгнали напети, облечени с новите си дрехи, а
щяха да се върнат боси. Яне се поколеба само за миг дали да преведе плана
си в изпълнение. После обаче реши. неговият живот и това, което му се
случваше, беше много по-важно от поклонничеството на тези хора. От това,
което щеше да направи, зависеше дали момичетата щяха да живеят, или не.
От това щеше да зависи дали той ще изпълни и продължи мисията, която
Вълчан и Велко му бяха завещали, или целият му живот щеше да се провали.
От това зависеше дори това, дали някой ден ще има България. Кое беше по-
важно?
Буря го последва на мига. Сотир беше изостанал. Той не знаеше какво става
и какъв е планът на Яне. Приятелят му може би беше задрямал, докато бяха
лежали на затоплената земя. Бившият войвода не му беше казал нищо,
защото знаеше, че праведният християнин Сотир ще откаже да го последва
и ще се опита да го спре. Така Яне го беше поставил пред свършен факт. Сега
той му викаше да разпрегне двата коня. Сотир беше стъписан и мина време
преди да направи това, което Яне искаше. Докато приятелят му разпрягаше
конете, с меча Яне заплашваше мъжете, които сигурно не бяха чак толкова
безобидни. Буря ръмжеше и показваше зъбите си на стъписаните
поклонници. Не можеше хората да са пресекли половината свят и да нямат
оръжие, затова той трябваше да бъде нащрек. Може би кучето ги стъписа
повече от нападателите. Сотир разпрегна конете, които също като стопаните
си изглеждаха уморени. Главите им бяха клюмнали. Личеше си, че освен че
са уморени, това са товарни коне, които цял живот са били впрягани и са
теглили хомота, но никога не са яздени. С такива коне едва ли щяха да
стигнат арабските атове на похитителите. Тези коне бяха бавни и немощни.
Ако похитителите са били хора на Кара Мустафа, Те щяха да яздят много
добри коне. Яне разбра всичко това, но нямаше избор. Сега трябваше да
бързат. Всяко забавяне можеше да направи така, че хората да се осъзнаят и
да излязат от вцепенението, в което бяха изпаднали. Можеше по пътя да се
584
зададат и други хора и тогава всичко щеше да стане много сложно. Сотир
водеше юздите на двата коня и се чудеше какво да ги прави. Той все още не
можеше да повярва, че участва в това, което се случваше. Винаги беше искал
да стане каук, но не и да бъде хайдук и да напада невинни хора, като ги обира.
Сотир беше тих и спокоен човек, добър и милозлив, той и на мравката път
сторваше, и сега се чувстваше много зле, като отказваше да приеме това,
което правеше. Яне видя конете, които Сотир водеше към него. Те нямаха
седла, а той знаеше колко мъчително ще е пътуването до Едирне и Истанбул,
ако трябва да яздят конете на голо. Затова отиде до каруцата, взе две
черджета, сгъна ги и ги постави върху гърбовете на конете. После яхна
единия от тях и препусна в посоката, от която се бяха задали поклонниците.
Мина доста време преди да дочуе копитата на коня на приятеля си. Сотир го
беше последвал. Яне беше сигурен, че приятелят му иска да говори с него и
че ще е много ядосан. Сега обаче нямаше време за това. Сега трябваше да
бързат. Похитителите бяха някъде пред тях и те трябваше да ги настигнат
преди да влязат в Истанбул. Конете не бяха техни, затова Яне беше решен да
ги язди и пришпорва до смърт, но да настигне похитителите. Буря тичаше
отпред и като че ли им показваше пътя. Яне не знаеше дали кучето ги води
по следа. На няколко пъти той ѝ подвикваше имената на двете момичета, но
не беше сигурен дали тя го разбира.
Яздеха бързо, като обезумели. Не спираха пред нищо, нито се забавяха. Яне
спеше направо върху гърба на коня. Пяна изби по муцуните на конете. Буря
изостана. Сотир се чувстваше зле, защото язденето така, без седла, много
друсаше и беше мъчително. Не спираха пред нищо и само на едно-две места,
за да пийнат вода конете и Буря. Яне се страхуваше да не би животните да
умрат от жажда и изтощение и само това го възпираше. Не допусна Сотир да
му каже нищо. Не искаше да спори с приятеля си, нито да му обяснява.
Сотир беше изумен. Той много добре знаеше кой е Маринчо Бимбела
Като чу това, Маринчо се изправи. Буря глухо изръмжа, сигурно прие жеста
на Марин като заплаха за Яне.
586
– Отвлече ги санджакбеят на Станимака – Кара Мустафа, а децата са
рожбите на Георги Шейтана – синът на Вълчан войвода!
Маринчо повика жените и скоро пред Яне и Сотир беше наредена паралия,
отрупана с вкусна храна. Двамата не бяха спали от много време, но бяха и
много гладни, и се нахвърлиха върху храната.
– Умна е! Умна е! – ядно отговори гостът и се сети за това как беше отказала
да остане на пост пред вратата. Трябваше да не забрави да я накаже, а на ум
си каза: "По-скоро е хитра тя!"
– Много здраво куче! много здрави зъби! Защо е увиснала отдолу, Яне ага,
да не е ставала майка наскоро?
– Аха!
– Не, роди се само едно – Яне се сети за Ураган и му стана тъжно. – сигурно
вече е умряло, защото се наложи много рано да го "отбием".
До Истанбул пътят беше два-три дни, според това кой колко бърза и как се
придвижва, а те "летяха". Най-накрая бързането им беше възнаградено. Вече
почти виждаха крепостните стени на султанската престолнина, когато ги
видяха. Само ги зърнаха и те се скриха зад завоя. Каруца и ескорт! Можеше
да са те, но можеше и да не са. Предчувствието му подсказваше, че са те.
Направи знак на мъжете да намалят ход.
– Те са пред нас! – каза той разпалено, като извади меча със "стъкленото"
острие. Дръпна и ортомата от лявата си китка. Направи знак на Буря да
мълчи. Кучката беше усетила, че ще предстои битка или беше надушила
миризмата на двете момичета, защото се зъбеше и заплашително оголваше
големите си зъби. Бимбелови, без да чакат повече команда, извадиха
оръжията си и се приготвиха за битка. Сотир не беше сигурен, че хората,
които бяха видели отпред, са похитителите. Той се опасяваше да не нападнат
отново невинни хора, но откакто бяха тръгнали беше видял толкова странни
неща, че се подчини и също извади ятагана си.
589
плача на детето. Свали го на земята и го захапа. Мъжът хъркаше и риташе
безпомощно с крака.
Яне беше пришпорил Звездица и кобилата показа колко бърза може да бъде.
Скоро очакваше Аракс да ги настигне. Враният жребец не беше по-бавен от
най-добрия кон на Бимбелови. Това обаче не ставаше. Все по-тревожно Яне
се оглеждаше назад, за да види Буря и Аракс. Трябваше да се отдалечат
колкото се може по-бързо от мястото на нападението, за да са в безопасност.
Похитителите със сигурност щяха да ги последват, но не всички, а само една
590
част от тях. Нямаше да посмеят да ги нападнат, ако се отдалечат много от
останалите. Дали Кара Мустафа беше поразен? Той не беше успял да се
докопа до омразния мъж, но беше видял как Буря беше свалила някого от
седлото. Той си спомни как смелата му кучка лаеше Кара Мустафа, когато
той минаваше покрай дувара в Козбунар. "Дано да го е свалила!" – мислеше
си Яне. Така тя щеше да е "обезглавила" тези, които трябваше да ги
преследват. Скоро отзад се чу тропотът на тежки конски копита и Яне
веднага позна Аракс. Черният кон беше прекрасен и много едър, но сега като
че ли нямаше ездач на седлото му. Какво се беше случило със Сотир? Паднал
ли беше или беше посечен? Всъщност, ако беше паднал, може би също вече
не беше сред живите. Сега нямаше време да мисли за това и Яне продължи
да пришпорва Звездица. Скоро обаче Аракс го изпревари и Яне успя да види,
че все пак Сотир беше там, макар и полегнал напред. Приятелят му може би
беше ранен, но щом имаше сили да се крепи на седлото, значи беше жив.
591
можеше са осигури сигурност за близките си? Как ще създаде България, като
не може да създаде семейство? Сега неговото семейство бяха Василка и
двете момичета. Докато не ги събереше трите, нямаше право да се нарече
хайдут и наследник на Велко и Вълчан.
Тази вечер щяха да останат тук. Нямаха друг избор. Може би турците се
бяха отказали да ги последват и отдавна вече се намираха в Истанбул, в
сараите на Кара Мустафа. Сега групата на Яне беше в безопасност, но на
сутринта войводата смяташе да проследи похитителите, а те вече щяха да
имат много по-голяма преднина.
592
Въпреки умората, тази вечер не спа добре. Постоянно крещеше на сън или
мускулите му така се стягаха, че подскачаше във въздуха. Искаше колкото
се може по-скоро да съмне и да тръгне на път. Божура се гушеше в него, като
малко пиленце, което търси защита и топлина. Той обаче не можеше да ѝ
даде нищо повече. Донякъде се беше погрижил за нея, но сега трябваше да
мисли за Ирис, която все още беше в плен. Сутринта още не беше настъпила,
а Яне вече беше на крак. Затъкна меча в силяха, нахлузи ортомата на лявата
си китка и отиде да види конете. Животните пасяха на една полянка, която
беше мокра от сутрешната роса. И двата коня бяха великолепни. Добри бяха
конете и на Бимбелови, макар да отстъпваха на двата коня, дадени им лично
от Маринчо. Звездица беше много бърза и издръжлива кобила, достойна за
всеки владетел. И въпреки Стойката и навирения си врат, тя изглеждаше
дребна на фона на Аракс. Съвсем млад, с буйна огнена кръв, враният жребец
беше като коня на Крали Марко – Шарколия. огромното животно беше
достойно да носи гигант и юнак. Такива бяха конете на Велко. Това беше
кесиджийски кон. Яне се сети, че Маринчо му беше казал, че конят е взет от
пашата на еничарите, който се казвал Явуз Чилик. Дали този Явуз Чилик
знаеше нещо за кесиджиите? Дали той самият не беше кесиджия? Яне вече
беше взел решение. Оседла Аракс за себе си. Събуди останалите мъже.
Божура поклати глава. Жестът беше неопределен и той не разбра дали това
е "да" или "не", но реши, че е "да". Опита се да се откопчи от нея, но това
съвсем не беше лесно. Той я взе и я вдигна на ръце. Колко лека беше тя? Сети
се, че момичето се притеснява, защото не познаваше никого от мъжете.
594
Мъжете не се трогнаха от думите му. Те стояха и го гледаха твърдо, без да
премигнат. Яне знаеше, че те ще изпълнят заповедта на Маринчо и Вълко и
неговите думи няма да ги стреснат. Въпреки това той трябваше да им го каже.
Пуснаха го, но го изгледаха дълго, след като беше отминал. Един от тях
отиде да каже на командира си, че странен човек е влязъл в града.
595
намираше в тази част на града и не му се налагаше да пресича нито Златния
рог, нито Босфора. Най-накрая намери уличката. Тя беше малка и глуха.
Единственият ѝ вход и изход беше към една по-голяма чаршия. Беше
сигурен, че на уличката всички се познават и появяването му тук ще
предизвика вниманието на хората. Тъкмо се чудеше какво да прави, когато
видя малко кафене отсреща. Завърза Аракс отпред и заповяда на Буря да
легне до него и да го пази. Влезе вътре. Кафенето беше много удобно за
наблюдение на къщата. Веднага я позна. Тя беше точно копие на къщите
близнаци в Козбунар.
Двамата мъже някак ехидно се засмяха. Все пак мъжът беше отговорил,
така че беше склонен на разговор. Хасан не беше любопитен. Дори да
научеше нещо, това ставаше без да подпитва, клюкарства или да наддава ухо
на чуждите приказки. Макар стар и прегърбен Хасан ага беше човек с
положение и авторитет и всички на уличката го познаваха и уважаваха. Все
пак той беше доволен, че този мъж, който явно за пръв път беше в Истанбул,
се беше съгласил да си поговори с тях. Двамата с Адюлазиз Левни се
познаваха много добре. султанският миниатюрист идваше всеки ден при
него да си пие обедното кафе и той вече нямаше какво да си говори с него.
Освен това Адюлазиз Левни ефенди заемаше високо положение в столицата
и в гилдията на миниатюристите и Хасан, който беше неук, се чувстваше
неудобно да говори с него. Той предпочиташе да слуша разговори на двама
умни мъже и така да се учи. Макар и по-млади, приятелите на Адюлазиз
Левни винаги бяха много интересни на майстора кафеджия и той е
удоволствие слушаше разговорите и размислите на някой по-умен и знаещ
от него. Миниатюристите се събуждаха късно и идваха да пият кафето си по
обед. Привечер и цяла нощ те работеха, затова никога не идваха, когато
останалите мъже от уличката се събираха. Хасан ага знаеше това, защото
освен в султанската работилница, която се намираше в главния дворец на
султана – Топкапъ сарай, миниатюристът понякога вземаше работа за вкъщи
597
и тогава свещта в кабинета му светеше до ранни зори и беше нормално, в
колкото и часа през нощта да станеш, да видиш как прозорчето на кабинета
му свети.
598
Тъй като често му се налагаше да работи по цели нощи и да изписва
миниатюрите и илюстрациите към старите епоси, той се събуждаше към обед
и почти винаги пиеше кафето си сам. За да събуди и раздвижи мозъка си,
Адюлазиз Левни беше измислил една игра, която искрено го забавляваш е.
Ако в кафенето имаше друг посетител, той го изследваше известно време и
по излъчването му, по ръцете и по това как се движи, се опитваше да разбере
колкото се може повече за него. Опитваше се да разбере от какъв произход е
човекът, какво работи, какъв е по нрав, женен ли е и т.н. неговият учител –
старшият надзорник на всички миниатюристи в ателиетата на негово
султанско великолепие султан Ахмед III и старши миниатюрист на цялата
империя – Старшият майстор Осман, винаги беше казвал, че рисуването е
най-малката част от работата на миниатюриста. "Най-важното нещо е
наблюдението. Ние не сме като франкските майстори, които рисуват
всякакви нови неща и имат хора, които им позират. Тези художници
използват за всичко модели и винаги пред тях стои някой. На нас Аллах не
позволява това, защото хората са по образ и подобие божие, а ние нямаме
право да рисуваме Аллах и сътворенията по негов образ. Ние трябва да
рисуваме едни и същи сюжети, описани в класическите персийски и арабски
епоси. Така този грях не се "слага" на нас, а на древния майстор, който за
пръв път е дръзнал да нарисува миниатюрата. Ако ти обаче не си готов да
внесеш нещо ново в рисуваните хиляди пъти преди теб герои, по-добре не се
заемай! И трябва новото да не бъде в рисунката, а в това което "криеш" зад
нея. Ние трябва да рисуваме привидно еднакво със старите майстори, но зад
всяка наша картина, ако искаме тя да бъде забелязана и отличавана от
останалите, трябва да вложим нашата наблюдателност."
Яне изгледа мъжа. Не биваше да казва истината. Така той реши да излъже.
Него го интересуваше информация за къщата, не искаше да издава кой е.
Лъжата дойде сама и Яне не я търси дълго.
– Янис.
602
беше оказала най-голямо влияние, също така принос имаха и гяурските
рисувачи. Всъщност той ги наричаше гяури само пред останалите
мюсюлмани, защото миниатюристите на всички религии са еднакви. И ако в
Християнството и Румелия [41] на мястото, на която беше израснала
Империята на падишаха, така както християнските черкви бяха превърнати
в джамии, по същия начин върху византийската живопис и миниатюри беше
порасла съвременната османска миниатюра. Така че в момента в гравюрите
на всеки миниатюрист имаше най-много персийско, а след това и
византийско влияние. Какво ли щеше да бъде, ако той, Адюлазиз Левни,
изучи основите на християнските миниатюри?
603
негов жест, щрих и мисъл да бъдат като на най-великия от старите майстори
– Бехзад. Той говореше като персиеца от Херат, опитваше се да мисли като
него и да го разгадае, като разложи всяка негова миниатюра до безкрай. Това
му поведение сигурно дразнеше майстор Осман, който тогава беше негов
личен наставник. Може би Осман смяташе това за неуважение.
Един ден Адюлазиз Левни беше разбрал всичко това и опитал да говори с
Осман, за да му обясни и да се извини. Осман се беше усмихнал и беше казал:
"Всеки творец и миниатюрист отначало има нужда да подражава. Всеки
човек отначало трябва да бъде последовател и вярващ. В какво вярваш в този
момент или кого следваш, няма особено значение. Все някой трябва да ти
служи за пример. Аз не ти се сърдя, че сега ти не си мой последовател. Този
период рано или късно ще отмине. За мен ще е важно да ме слушаш и да ме
"откриеш" като учител след това, когато си самоосъзнат и духовен човек.
Тогава искам да ме разбираш, а не сега. Така че не ти се сърдя, нито искам
да ми се извиняваш."
– Ми, аз такова, понеже няма къде да спя, та питах дали няма свободна стая
за спане наоколо, а гледам, че е голяма къща – думите на Яне не бяха далеч
от истината. Вече беше станало следобед и когато се стъмнеше, трябваше да
намери място, където да се подслони. Беше чувал за истанбулските банди,
които върлуват вечер, а и с Аракс едва ли би преживял дори и една нощ
навън. Бандитите прерязваха гръкляна на човек и за много по-малко, а какво
говорим заради Аракс, който сигурно струваше цяло състояние.
604
– Няма да допусна човек като вас да спи в други хора и в чужда къща, след
като моята е почти празна и е съвсем наблизо! – каза Адюлазиз Левни
ефенди.
Тъй като двамата мъже отдавна вече бяха изпили кафето си, те станаха.
Адюлазиз Левни направи дълбоко темане на Хасан ага, явно, за да изрази
уважението си и благодарността за компанията и кафето. Яне също поздрави.
Когато излязоха, Адюлазиз Левни малко се стъписа като видя Аракс и
особено Буря.
Стаята, която Адюлазиз Левни ефенди отреди за Яне, беше на горния кат,
до тази, в която спеше той, и през една от стаята на Шакюре. Стаята не беше
малка. През цялото време Яне искаше да поговори с Адюлазиз Левни за
цената. Той много добре знаеше, че разполага само с един алтън. Ако
домакинът му поискаше прекалено висока цена, трябваше да се откаже или
да ускори влизането в кесиджийската къща. Адюлазиз Левни обаче не
искаше и да чуе. След като запозна Яне с къщата, той се извини, че трябва да
ходи на работа, премина през градината и излезе навън. Яне остана в стаята
си. Не беше толкова уморен, а и все още се намираше под въздействие на
напитката, направена му от Хасана ага, но имаше нужда да "събере" мислите
си. Отпусна се тежко върху дървения нар, който изпука под тялото му. Явно
върху него отдавна не беше лягал човек, затова така скърцаше и пукаше. Яне
се замисли. Ето, вече беше в Истанбул. Трябваше да бъде внимателен. Само
преди две години и половина той беше тук и беше доста известен. Не знаеше
дали все още го преследват и издирват. Дали вестта за бягството му вече
беше стигнала до тук? Тя, че е достигнала, достигнала е, но не знаеше как са
реагирали на нея. Дали някой паша или командир на аскера не се е
амбицирал, или всички са махнали с ръка и не са обърнали внимание?
сигурно тук все още го помнеха много хора. Трябваше да бъде внимателен,
да не го забележат и да го издадат. Дрехите му бяха хубави, те донякъде го
предпазваха и прикриваха. Двете години в килията също бяха оставили
отпечатък върху лицето и тялото му. Той беше пораснал и изглеждаше много
по-възрастен за годините си.
Яне стана и тръгна да излиза. Провери силяха си, златния алтън и китабите.
Върху един от тях беше нарисувана доста точна карта на града, която му
беше послужила много добре, за да намери бързо уличката е къщата. Сега
смяташе да продължи да се "опира" на нея и при обиколката си из града. Кое
беше момчето?
607
Яне заслиза по стълбите, които скърцаха под тежестта му. Той, макар и
преживял затворничеството в Диарбекир, беше най-тежкият човек в къщата.
Адюлазиз Левни ефенди беше много по-слаб и лек от него. Шакюре беше
излязла пред вратата на къщата и разговаряше с момчето, което беше влязло
през портата. От кухнята надзърна прислужницата Хайрие. Тя като че ли
беше забравила, че Адюлазиз Левни е довел гост и сега учудено гледаше Яне.
Младият мъж беше подхванал канията на меча и леко го повдигаше, за да не
се влачи по стълбите.
608
направи, че не чува или не разбира. Яне мина покрай тях и сви вдясно, покрай
прозореца на кабинета на миниатюриста. Там имаше малка врата, която
водеше към мястото за животните в къщата. Вътре имаше място само за един
кон. Именно там Яне беше затворил Аракс и Буря. Като отвори вратата,
махащата с опашка Буря излезе на двора. С лека стъпка тя се разходи из
малкото дворче и го обиколи. Всъщност Буря следваше носа си. Този двор
беше непознат за нея и беше изпълнен с нови миризми. Кучката държеше да
помирише всяко камъче и тревичка в него. При вида на огромното куче,
Хайрие изпищя и бързо се прибра зад вратата на кухнята. Яне не виждаше,
но беше сигурен, че тя залоства вратата. Момчето и момичето също се бяха
вцепенили. Буря минаваше и ги помирисваше, като опираше влажния си нос
в тях. Яне знаеше, че кучето нищо няма да им направи. Тя беше на чужда
територия и нямаше какво да пази тук. Сега тя по-скоро проучваше и
разузнаваше.
Яне беше доволен, защото наглото момче стоеше пред Шакюре като
наакано и не смееше да помръдне. Беше сигурен, че момчето е влюбено в
момичето, но не искаше той да бъде врагът, пред когото то да се прави на
мъж. В момента Буря му вършеше много добра работа. Той влезе и се
погрижи за Аракс. Не искаше да го оседлава и без това тези дни достатъчно
го бяха уморили. Искаше само да се убеди, че конят е сух, чист и има сено.
Щеше да остави Аракс да почине и да се възстанови. Не знаеше какво го
очаква, затова искаше животното да е отпочинало. Затвори вратата. Беше
взел синджира, с който връзваше врата на Буря. Обиколка из града, с
огромното куче, щеше да е голямо преживяване. Освен това тя не харесваше
шума. Яне не знаеше какво да прави. Буря щеше да го ограничава из града.
Освен това някакво подозрение се зароди в него. Искаше да вярва на
Адюлазиз Левни ефенди. Човекът го беше поканил в къщата си и го беше
оставил насаме с двете жени от домочадието си, но все пак Яне не го
познаваше. Най-скъпото нещо, което имаше, беше Аракс. Дали Адюлазиз
Левни не искаше да открадне Аракс? Яне опита да отхвърли тази мисъл, но
въпреки това тя го притесняваше. Той реши и остави Буря в дама [43] да пази
Аракс. Затвори недоволното куче и внимателно залости вратата. Когато
минаваше пред момчето, което вече се беше раздвижило, Яне на шега го
попита:
609
– Той не може ли да говори?
Той тръгна. Всичко се оказа така както го беше мислил. Макар да беше вече
тъмно и небето да беше причерняло, градът и поне по-големите улици бяха
осветявани от факли, светилници, кръчми и от прозорците на къщите.
Истанбул светеше. Могъщият поток беше намалял и някак беше загубил
цветовете си от тъмното, но все така го водеше. Яне обаче имаше своя цел.
Сега разбра, че може да наложи личната си воля над тази на човешкия поток.
Българинът се успокои, защото, ако искаше, за по-малко от час, можеше да
отиде на уличката, на която живееше Адюлазиз Левни ефенди. Той обаче
реши, че днес все още не е свършил работата си. Видя къде е отбелязан
двореца на султана – Топкапъ сарай и тръгна натам. Трябваше да го разучи,
за да може да разбере нещо за Мирза и за Кара Мустафа.
– Я стой! – строго извика мъжът. Яне обаче беше обзет от паника. Той
искаше да избяга. Трябваше да избяга. Не биваше да го разкриват. Обърна се
и побягна. Зад себе си чу виковете на арапа.
Двамата мъже се втурнаха след него. Яне беше изморен и с подути крака.
Двамата скоро го настигнаха и го спънаха. Падането, върху каменните плочи,
беше много болезнено. Въпреки това той се изправи на крака и веднага
извади меча. Двамата мъже извадиха ятаганите си.
Арапът скоро се присъедини към тях. Той тичаше много по-леко, отколкото
Яне беше очаквал. Сети се за това как Велко се движеше като едва докосваше
земята.
Освен това Яне беше усетил яростта на гиганта и видя как неговите
подчинени се свиха и изпълниха това, което мъжът им заповяда. Яне разбра,
че не може да се изправи срещу мъжа. Той също беше готов да му се подчини.
Силата и влиянието на арапа бяха много големи и Яне нямаше да може да
направи нищо срещу него.
Арапът явно позна гласа, защото извърна глава и след като видя човека,
каза:
– Нищо, Адюлазиз Левни ефенди! Тук някакъв безумец вдигна ръка срещу
нас!
Адюлазиз Левни ефенди, защото това беше той, направи нисък поклон, не
само за да изрази уважение, но и за да измоли опрощение за своя гост.
– Кой е този смелчак? Дали е безумен? Или е много смел, или има тайни? –
Юсуп питаше и се приближаваше към Яне. Огромното му тяло вече беше в
обсега на ортомата. Яне сви юмрук и беше готов да дръпне клупа. Арапът
беше прибрал кривата си сабя. Той смяташе, че и Яне е без оръжие, защото
не виждаше ортомата. Дали да не го удари, а после да избяга? Какво щеше
да спечели? Щеше да загуби Аракс и Буря и трябваше да се превърне отново
в беглец. Колко време можеше да живее сред истанбулските просяци,
615
защото, ако побегнеше, едва ли щеше да напусне града? Какво да прави? Той
остана така. Искаше да види дали в ръцете си сейменът все пак не държеше
кама или някакво късо оръжие. Факлите в ръцете на двамата сеймени отзад
правеха сянка, но както гледаше в ръцете на сеймена, изведнъж му се стори,
че около лявата му китка има клуп. Не може да бъде? сигурно му се беше
сторило. Можеше ли около китката на сейменбашията да има клуп на
ортома? Не! Няма откъде пазачът на султана да знае за кесиджийското
оръжие. Беше му се сторило. Дали пък смелостта на този, когото Адюлазиз
Левни беше нарекъл Юсуп, не беше подплатена е ортома? Не, не! Нямаше
откъде! Беше му се привидяло, сигурно някаква игра на светлината и
въображението му.
Яне слушаше и чак сега разбра защо мъжът го беше приел толкова ласкаво.
Той го беше сметнал за миниатюрист. Явно пред него трябваше да играе тази
роля.
616
– Всички форми в този свят излъчват или привличат сила. Някои форми
увеличават силата. Така например сигурно си чул, че се смята, че огромните
пирамиди в Египет имат способност да събират сила в себе си. Всеки град
има своите форми. Всеки град, всяка цивилизация има своите форми.
Западните сгради са ъгловати – с прави ъгли и остри ръбове. Вашите градове
са направени така, че да отблъскват и да разпръсват силата и благодатта на
Аллах.
Виж този град! Той е строен така, че да събира всички хора, идеи и цялата
сила на света. Някога градът пак бил най-големият в света и негов център, но
той не бил конструиран правилно. В него царяло лицемерие и поквара. Сега
градът е много по-велик, защото нашите архитекти са направили така, че
върху стария Константинопол да израсне великият Истанбул. Нашите
градове са със заоблени форми. Те наподобяват формите, описани в джнана.
Погледни! – Адюлазиз Левни посочи с жест града, като че беше владетел на
града, той е негов и му принадлежи. – Виж формите му! Минаретата забиват
своите остри върхове в самото небе. Това са нашите стълби към Аллах!
Минаретата са нашите молитви! Това е магията на нашите градове!
Трябва да имаш принос за това, което рисуваш! Всяко нещо, което рисуваш,
трябва да бъде одухотворено!
617
Яне не искаше да говори за това, но не забравяше, че трябва да е благодарен
на миниатюриста. Въпреки че нищо не разбираше, той все пак долови
някакво противоречие в думите на Адюлазиз Левни ефенди.
Адюлазиз Левни ефенди внимателно слушаше думите му. Той вече беше
сигурен, че мъжът пред него е миниатюрист и то добър. Не може човек с
такова мислене да не е майстор на миниатюрата. Този мъж щеше да му бъде
много полезен. Той искаше да стане най-добрият миниатюрист не само в
целия свят, но и на всички времена, по-добър дори от персийските майстори
и самия Бехзад.
618
движения, обезкостяваше някакъв кокал. Той правеше това по начин,
непознат за Яне, като държеше острието на тънкия си остър нож към дъното
на свития си юмрук. Този начин се наричаше "арабска китка". За пръв път
Яне виждаше касапин да работи по този начин с нож.
Той попита Яне какво смята по въпроса, но Яне се направи на разсеян и така
скоро Адюлазиз Левни сам продължи. Разговорът ставаше все по-скучен за
Яне и скоро той се извини, и се качи на горния кат, за да спи. После слезе до
двора, подхвърли останалите от вечерята кости на Буря, потупа Аракс по
врата и се върна в стаята си. Адюлазиз Левни беше разочарован. Той щеше
да рисува цяла вечер и мислеше, че Яне може да остане с него, да си
поговорят.
620
Адюлазиз Левни беше в творческа зрялост и точно сега беше времето да
сътвори нещо значимо. Освен че се чувстваше готов, в този период от живота
си той имаше всички условия, за да сътвори нещо значимо и да осмисли
целия си труд досега. Шакюре беше още в такава възраст, че ѝ беше рано да
се омъжи, така че на врата на Адюлазиз Левни още не бяха увиснали зет и
евентуално внуци. Чувстваше се задоволен като мъж, защото хубавата
прислужничка Хайрие почти всяка вечер го навестяваше в леглото му и
споделяше топлината на тялото си, за да стопи бучката лед, която беше
застинала в гърдите му. Адюлазиз Левни пазеше в строга тайна това, с което
се занимаваше по цели нощи. Това не правеше впечатление на никого от
околните. Досега винаги беше правил така. Беше използвал привилегията,
осигурена му от майстор Осман и винаги беше носил разни неща за
дорисуване в къщи. Това можеше да му послужи като оправдание за по-
късното му ходене в работилниците на султана. Младите рисувачи бяха
свикнали с тази му привилегия и дори не я обсъждаха. рисуването на книгата
вървеше трудно. Годините повтаряне, че трябва точно да се копират
образците на старите майстори, беше притъпило у него усещането да създаде
нещо ново, да твори. Всъщност той твореше, но винаги в рамките на нещо
вече създадено. Сега за пръв път Адюлазиз Левни се опитваше да излезе
извън всички рамки. Искаше да създаде чудо невиждано, да опише душата и
нейния вид, според различните хора, според всички религии, така че който и
да чете книгата, да я разбере, да почувства, че тя е написана и за неговата
душа, че е написана лично за него. Искаше да опише всички демони и
дълбини на душата и хората веднага да разберат за какво е искал да пише. Да
видят очи в очи кошмарите си и всичко, което вече са виждали и знаят за
себе си. За това обаче му липсваше опит и въображение. Аллах му беше
изпратил този миниатюрист гяур. сигурно искаше да му покаже и друга част
от това, за което трябваше да рисува. Да чуе за душата от погледа на гяурите.
Гърците смятаха себе си за приемници на старата Ромейска държава, която
безспорно е имала най-големите висоти при рисуването на миниатюри и
икони. За разлика от юдаизма и исляма, където беше абсолютно забранено
рисуването на човешки изображения, при християните не беше така. Затова
те имаха нарисувани много повече икони и в книгите влагаха много повече
рисунки. Адюлазиз Левни не знаеше дали в християнските манастири все
още има места, където някой да рисува. Може би вече не бяха останали?
Какво ли ще е да попадне на такова място? Сигурно щеше да бъде много
интересно за него.
– Да, така е, но когато виждаш, все пак "храниш" очите си с ежедневие, пък
било то и след като рисуваш, а когато си сляп, непрекъснато си взрян в
миниатюрите и не "разреждаш" бог с ежедневието.
623
духовно и в същото време рисува, не може да рисува бог, а отразява само
промяната. Всички ние виждаме промяната, живеем в промяната. Рисунката,
която иска да отрази бог, трябва да изразява вечното, това което е в застой.
Това е бог!
Бог не е само това. Бог е всичко. Когато човек рисува и се променя, вписва
в картината си и вечния бог, и променящия се бог, и ежедневието си, и това,
което е негова цел...
– Не, не, не! – прекъсна го турчинът. – Сега първо да ви покажа моя кабинет,
а след това ще говорим за каквото и да е.
624
Сега Яне се чувстваше, както Али Баба във вълшебната пещера. Той се
оглеждаше. Ето колко красиви неща твореше домакинът му в кабинета си!
Яне вдигаше и внимателно разглеждаше всяка картинка, след което
внимателно я поставяше обратно на мястото ѝ. Той беше чувал, че
рисувачите обичали да творят в атмосфера на привидно безредие и никой от
тях не обичал да му разместват нещата. Макар на пръв поглед да изглеждаше,
че е разхвърляно, те знаели къде се намира всяко нещо, защото то беше
поставено на точно определено място. Години наред Пафнутий се беше
борил с този маниер на работа на преписвачите и рисувачите. Сега Яне видя,
че турският миниатюрист е като българските монаси, работещи в
скрипторията. Яне не хареса градините и там, където бяха нарисувани само
хора или принцове и принцеси. По всичко си личеше, че това са владетели и
велможи. Най-интересни му бяха парадите, там, където имаше много
конници, вдигнали едновременно левия крак на коня си. После гледаше тези,
на които бяха нарисувани битки между воини от най-различни народи. На
една от тях той видя битка, в която едните воини бяха въоръжени с мечове,
като неговия, а другите – с криви саби и ятагани. Яне се сети, че това сигурно
е битка между перси и турци. В този момент му дойде още една идея – в
отделен китаб да опише техниките на меч срещу ятаган, за да може да покаже
на своите кауци как да побеждават турците. Тази идея много му хареса,
учуди се, как досега не се беше сетил. Така трактатите, които трябваше да
напише, вече ставаха четири. Поклати глава, като че ли да отпъди мислите
си, сега не искаше да мисли за това. Все пак красивите рисунки отново го
разколебаха и той се замисли дали да не направи някои от китабите е
Инокентий, а някои – е Адюлазиз Левни.
– Сянка? – тази идея беше нова за Яне. – Всеки човек има "сянка" и своя
тъмна страна.
– Разбрах! – каза Яне, без да му е съвсем ясно. Той беше слушал разговори
на по-стари хора и вече беше чувал нещо такова, затова продължи: – Искаш
да кажеш, че когато се ражда човек, след като ние сме тленни и щом
съществуваме, нашето съществуване унищожава Вечния, Всемогъщ и
626
Всесилен бог. Така бог престава да съществува, защото той не може да
съществува, докато ние сме в него.
627
Адюлазиз Левни усети, че се беше задълбочил, затова скоро продължиха
разговора с други по-незначителни теми и така, докато стигнаха до кафенето
на Хасан ага. Яне не пропусна отново да огледа къщата на Селим ага.
– Как се казват?
– Ямабуши.
Изпиха по едно кафе. Яне беше принуден да признае какво е търсил снощи
пред стените на Топкапъ сарай. Той не каза цялата истина, каза само, че
търси Кара Мустафа и Мирза. Миниатюристът не се сети кой е Мирза. Може
би турчинът вече не се намираше в Истанбул или пък не можеше да се уреди
да влезе в Топкапъ. Да не би тогава в Едирне, Освен на него, аскерите не бяха
причинили зло и на Мирза? Това щеше да обясни защо от него не последва
никаква помощ и намеса и защо Буря се бе върнала сама в Бачкьой.
След като изпиха ароматното кафе, двамата станаха. Вече беше късен
следобед. Като гостоприемен домакин, а и поради това, че Адюлазиз Левни
и Яне бяха станали много късно, миниатюристът беше решил днес да не ходи
в работилницата на Топкапъ сарай. Освен това той искаше да мине малко
повече време от снощния инцидент. Не искаше да се вижда с Юсуп ага,
срещу когото Янис беше извадил оръжие. Добре че сейменът се оказа
толкова разбран човек и се беше съгласил, без усложнения, да пусне
гостенина му.
Яне също се примири, че този ден е загубен. Все пак имаше нужда от
почивка и да опознае града или поне квартала около уличката. Двамата
628
излязоха на чаршията и се сляха с пъстрия поток от хора. Те обикаляха из
града. Адюлазиз Левни разказваше на Янис историята на всички по-важни
джамии, дворци, чешми или площади, през които минаваха. На българина му
беше много интересно. Старият миниатюрист беше истински истанбулчанин
и знаеше всяко кътче на града, в който беше израснал от дете.
– От никой град не съм. Обикалям там, където има нещо за рисуване. Иначе
основно живея в черкви и манастири.
– Да! – пак повтори Яне, като се учуди на упоритостта на своя домакин. Той
току що беше похвалил градината. Явно миниатюристът беше много горд с
нея.
630
– Сега трябва да я задомя в добро място, да ѝ намеря някой мъж, който да е
добър с нея, да се грижи добре за нея и децата ѝ, да я защитава и това, което
най-много искам, да не я отвежда никъде! Не искам да се отделям от нея!
– Нали питаше за къщата на Селим ага? Видях как като минахме покрай нея
я огледа. Да не мислиш да я купуваш и да заживееш на нашата улица?
631
С всяка следваща дума на Яне му ставаше все по-ясно какво иска от него
старият миниатюрист. Той беше само четири-пет години по-възрастен от
Шакюре. Адюлазиз Левни си го беше харесал за зет. Турчинът явно смяташе,
че понеже е християнин и няма близки в Истанбул, а може би е съвсем сам,
ще купи къщата на Селим ага и ще остане да живее с неговата Шакюре близо
до него. Това щеше да бъде съвършеният свят на Адюлазиз Левни. Той щеше
да си живее сам, в отделна къща, с достатъчно спокойствие да твори, а
дъщеря му и внуците щяха да са съвсем наблизо. Тази уличка щеше да събере
целият му свят. Като разбра това, устата на Яне пресъхна. Ето какво беше
намислил Адюлазиз Левни ефенди. Не му харесваше това, че старецът му
готви капан и в мислите си вече е подредил всичко. В следващия момент се
сети за Шакюре. Тя беше сочна като праскова, с толкова щедра, копнееща и
очакваща плът. Земна жена, която би могла да направи щастливи много
мъже. Добра, умна, въздържана, жена родена да бъде съпруга и майка. Нива,
очакваща коравата ръка на своя стопанин, копнееща да бъде разорана, засята
и да дава плод. Сигурно щеше да го възнагради за грижите и вниманието,
щеше да го изхранва, да отгледа децата му и да бъде крепост и място, където
винаги да се връща. Както вървеше, притвори очи. Виждаше Шакюре. Досега
не я беше виждал по този начин. Сега я виждаше с очите на мъж, а тя беше
жена. Как досега не се беше сетил за това?
Турчинът го поведе към една чешма. Яне се впусна да пие от хладната чиста
вода, която, за прослава на Аллах, течеше от чучура. След като се напи, изми
лицето си. Днес беше топло и беше започнал да се изпотява. Яне не знаеше
дали това е заради слънцето, или поради думите и идеите на Адюлазиз Левни
ефенди. Опитваше си да си представи живота си с Шакюре. Ако отначало
беше отхвърлил мисълта, като абсурдна, сега тази мисъл му ставаше все по-
приятна.
Чешмата беше кръгла и около нея имаше много хора, които се редяха, за да
се охладят и да пийнат от студените ѝ, живителни струи. Адюлазиз Левни
също отиде да пийне от водата. Той също беше прежаднял. Макар че беше
късен следобед, слънцето упорито печеше, като че предчувстваше
скорошното си скриване зад хоризонта, там, където беше България. Но
слънцето само по себе си не беше толкова топло. То вече беше започнало да
губи огненото си излъчване и да се оцветява в онзи мек бакърен цвят, който
го правеше да изглежда толкова красиво и спокойно. Ако през деня слънцето
беше враг и бог, сега – привечер, се превръщаше в приятел на хората. Не то,
632
а по скоро неподвижният истанбулски въздух караше хората толкова да се
потят. Над Градът цареше пълно безветрие. Да, въздухът стоеше на едно
място, някак тягостно и не помръдваше. Не се усещаше никакъв повей. Това
беше нетипично за град, построен толкова близо до морето, градът между
континенти, градът на пролива.
Яне гледаше как Адюлазиз Левни потъва в тълпата, насочен към водата и
вдигна поглед. Там горе, на чешмата, пишеше нещо, което в първия момент
не успя да разбере, но след това го разтърси и го извади от вцепенението и
сладките мисли за спокоен живот с Шакюре. Веднага се сети защо е тук и
каква е задачата му. Нито за миг не биваше да забравя за Ирис. Трябваше да
отмъсти на Кара Мустафа за това, че беше постъпил така жестоко с щерките
на Георги Шейтана. Той трябваше да си върне кауците и отново да направи
дружина, да си върне съкровищата, трупани от Вълчан и Велко, и да довърши
мисията им. Тази мисъл като че ли го ужили, а там горе, на каменния корниз
на чешмата, сръчната ръка на незнаен майстор беше изписала:
на една камила,
на едно куче,
на един кон,
на един катър,
633
на едно магаре,
на неверник, неверница,
Адюлазиз Левни се беше напил и измил лицето си, и сега, когато тръгнаха,
той продължи да говори за Шакюре. Яне си мислеше, какво ли е християнин
да се ожени за мюсюлманка? Това беше немислимо! Кадъните бяха
послушни и изпълнителни, но дали щеше да се разбира с нея? Това
означаваше българите веднага да го отритнат. Тук, в Истанбул, където хората
бяха свикнали да живеят с различни от тях по вяра, това нямаше да е толкова
лошо, но в България това не можеше да се случи. Той отново се сети за
Шакюре и в устата му се появи вкусът на сладка сочна праскова. Дали не я
идеализираше? След това си представи жизненото момиче, с черно фередже
на главата – Шакюре ханъма. Това, което си представи, не му хареса. Тя беше
родена да бъде силна и независима, да има живот на свободна жена. Така я
беше отгледал и възпитал Адюлазиз Левни. Младото момиче никога не беше
имало за пример майка си или друга ханъма, нейният пример винаги е бил
само Адюлазиз Левни. Тя сигурно трябваше да стане художник или поне
творец, по друг начин Яне не можеше да си я представи.
634
отново да ги срещне и да го познае, но трябваше да потърси Кара Мустафа и
Мирза. Така Адюлазиз Левни, който също не беше доволен от това, че трябва
да се върти около двореца, в който трябваше да работи, го поведе натам.
Минаха през портата Сокчешме и излязоха на площад "Алай". Този път вече
беше познат на Яне. След това вляво се извиси огромната "Света София".
Точно срещу нея беше придворната работилница на миниатюристите. Само
няколко от тях имаха привилегията да работят в двореца и то тези, които
изпълняваха директни султански поръчки. Адюлазиз Левни се възползва и
влезе вътре, за да даде своите наставления и да може колегите му да го видят.
Адюлазиз Левни остави Яне в една красива градина, а сам отиде нанякъде.
Яне имаше чувство, че се намира в рая. Беше времето, в което лалетата току
635
що бяха започнали да цъфтят, но пък ирисите или както другаде им казват
перуниките бяха цъфнали и създаваха райска гледка. Мина много време
преди Адюлазиз Левни да се върне.
Тази вечер Яне отново прекара в къщата на Адюлазиз Левни. Тъй като се
прибраха рано, отначало седнаха в градинката. Яне гледаше щастливата
Буря, която тичаше наляво-надясно. Аракс беше нахранен и вече беше добре
отпочинал. Той също беше подал глава и надзърташе, като че ли също се
радваше на играта на Буря. Кучката беше щастлива. Както обикаляше, тя
минаваше покрай Адюлазиз Левни и Яне и обърсваше влажния си нос в тях.
Тя правеше това, за да се успокои и да потвърди, че двамата са част от
нейната глутница. Шакюре отначало много се притесняваше от кучето. Тя
искаше да си играе с Буря, но когато голямото куче се приближеше, тя
застиваше. Яне виждаше страха ѝ и това му се струваше много "сладко".
Всъщност, откакто баща ѝ беше говорил за Шакюре пред него, той се "улови"
как на няколко пъти гледа на нея по странен начин. Адюлазиз Левни също
забеляза това и беше много доволен. Той доста грубо беше изпратил Кара да
си ходи и сега се наслаждаваше на спокойната вечер с Яне и Шакюре. Хайрие
готвеше печена риба за вечеря и Адюлазиз Левни предчувстваше вкусната
храна.
На светлината на свещта, която беше взел със себе си, той разглеждаше
картата на града. Трябваше да отбележи новите неща, които Адюлазиз Левни
ефенди му беше показал от Истанбул. Отново разгледа фигурите. Трябваше
да разбере какво означават. Може би това беше ключът към къщата на
Селим. Кой ли беше Селим? Какъв ли беше? Дали Селим беше кесиджия?
Каква беше връзката му с Вълчан и Велко Шейтаните? Чак сега Яне се
почувства достатъчно отпочинал, за да се замисли и за съкровището във
Велковата дупка. Какво беше станало с него? Къде беше отишло цялото
имане? Къде беше отишъл Кара Тозю? неговото изчезване имаше ли нещо
общо с изчезването на имането? Крадец ли беше той или пазител? Всички
тези въпроси останаха без отговор. Силите го напуснаха, само духна свещта
и веднага заспа.
На другата сутрин Яне стана много рано. За пръв път, от много време насам,
Адюлазиз Левни беше прекарал вечерта със семейството си. след както се
беше разделил е Яне, той беше отишъл да работи над своите миниатюри, но
много по-малко, след което и той, уморен от обикалянето из града, се прибра
и си легна.
637
– Когато се върнем, Адюлазиз Левни ефенди.
Двамата стигнаха до един голям пристан. Той беше от две части, в едната
спираха големи кораби, а другата беше за лодки. Казваше се Ункапан. Те
наеха лодка и така заплуваха навътре в Босфора. Яне гледаше като омагьосан
големите кораби и се чувстваше незначителен в тяхната малка лодка, която
обслужваше връзката между различните части на града. Като опитен водач,
Адюлазиз Левни му показа азиатската част на града, но те не се бяха
насочили натам. Минаха покрай Златния рог, после продължиха покрай
квартала Галата и на север към Бешикташ.
– Как кой?
– Кая? – Яне беше изумен. Той мислеше, че именно Кая и Кара Мустафа са
били в основата на предателството. Сега разбираше, че башпехливанът Кая,
със застъпничеството си, беше спасил живота му.
– А камата?
– Камата не е у мен.
639
– Това вироглаво куче отказа да ми се подчини, Янис ефенди. Тръгна
нанякъде без въобще да ме слуша, все едно, че не ѝ говорех. Не знам къде е.
640
– Ще те убия, да знаеш, само да се окаже, че имаш пръст в някое от тези
неща! Сега намери Кара Мустафа и ми кажи какво става с момичето! Ако си
виновен, лично ще ти забия камата, която ще ми върнеш, в сърцето!
Тази вечер беше също така тягостна. Яне осъзнаваше, че трябва да поговори
с Адюлазиз Левни, който му беше помогнал и заслужаваше да го успокои, но
нямаше сили за разговор. Той беше тук, но духът му беше устремен напред
към бъдещето. Гази вечер спа лошо.
641
Рано на другата сутрин взе лодка. При един сарафин развали алтъна на
акчета, плати на лодкаря и стигна до двореца, в който се намираше Мирза.
Мирза му предаде пищова на Кара Тозю. Яне се наслади на тежестта на
старото оръжие. Попипа инкрустациите на дулото и дърворезбата. После
прибра оръжието в силяха си. Мирза се беше грижил добре за него. Камата я
нямаше. Турчинът се кълнеше, че не я е загубил, а се намира в къщата му
оттатък Босфора. Мирза не беше имал време да се прибере до дома си, за да
вземе кесиджийската кама на Яне и да му я върне. Яне го заплаши и каза, че
ако следващият път, в който се срещнат, не му върне камата, ще го убие. От
думите му разбра, че Кара Мустафа вече не е в сарая си в Истанбул. Със себе
си водил някакво момиче, за което твърдял, че е черногорка и я наричал
Зеница.
– Нещо друго?
– Злато ли? – грозно изрева Яне и като че ли се сети, че пред него стои един
от заподозрените в кражбата на съкровището. Мирза също усети какво мисли
Яне и побърза да заговори.
– Накъде?
– Хадж?
– Какво е хадж?
642
– В живота си всеки мюсюлманин трябва да посети поне веднъж Мека и да
извърши свещено поклонение в свещения за мюсюлманите град. По-достоен
за уважение е хаджа по суша, а не по море. Така Кара Мустафа ефенди е
решил да предприеме хадж по суша. Сигурно не иска за известно време да е
в Истанбул и смята, че така няма да го откриеш.
Отдавна вече Яне не слушаше Мирза. Той гледаше към тялото на турчина,
което от хубавата храна и добрия начин на живот беше наедряло и станало
много дебело. Въпреки размерите му, Яне се държеше така все едно, че не го
забелязва. Тъй като по принцип Мирза беше слабичък, а коремът му беше
започнал да расте, той изглеждаше смешно. Но не само шкембето на турчина
беше станало дебело. Яне погледна към ръцете му, те също бяха подпухнали,
но все още имаха детски вид. Така пръстчетата му изглеждаха къси, а
големите златни пръстени му стояха смешно.
643
Така са устроени хората. Адюлазиз Левни отказваше да види очевидното.
Всеки човек е склонен да даде най-ценното си на непознати, но не и на
близките си. Хората вярват много по-малко на близките си, защото ги
познават и познават техните недостатъци. Само защото не познават
недостатъците на външни хора, са готови да рискуват. Един ден разбират, че
са се излъгали жестоко, но тогава вече е късно. Яне разбра, че е най-добре
Шакюре да бъде с Кара. Какъв живот имаше той, та да го сподели с
туркинята? Какво можеше да ѝ предложи? Беше ли готов да жертва мисията
си, за да остане и да води нормален живот, като обикновен човек? Яне знаеше
отговора. Той изведе Аракс и го оседла. Буря вече предчувстваше, че
предстои ново приключение и се щураше наляво-надясно. Яне яхна Аракс,
махна на Шакюре и Кара и последван от Буря, тръгна из уличката. Сега,
когато беше на гърба на Аракс, тя му се струваше много по-малка. Когато
мина покрай къщата на Селим ага, я изгледа дълго и изпитателно. Като че ли
искаше да надзърне в нея и в тайните, които тя криеше. Не пропусна да
поздрави и Хасан ага. Старият мъж като че ли беше предчувствал, че Яне си
тръгва, защото беше излязъл отвън и го поздрави с ниско темане. На Яне му
се стори, че старецът направи това с изключително внимание, а може би беше
така, защото майсторът кафеджия беше прегърбен.
644
VI Глава
ЙЕРУСАЛИМ
Пътуването вървеше добре. Яне бързаше, но се опитваше да не преуморява
Аракс и Буря. Спеше направо върху земята, под открито небе. У него бяха
останали няколко акчета. На няколко места успя да пренощува в
кервансарай, като се уговаряше да насече дърва или да свърши някаква друга
по-тежка работа. Така понякога си изкарваше и нещо за ядене. Когато
останеше без пари, си купуваше шепа маслини. Тукашните маслини бяха
много вкусни. Той ги ядеше с хляб и те му се струваха вкусни като месо, а
после се напиваше с вода и така гладът му преминаваше. Нямаше
кервансарай или по-голям град, през който да мине, и да не му предложат да
купят Аракс. Навсякъде му предлагаха много добри пари за коня. С тях той
с лекота би могъл да стигне до Мека. Можеше да си купи магаре, муле или
друг кон и пак щяха да му останат за пътуването до Мека. Само че беше
обещал на Маринчо Бимбеля, че ще му върне конете, а думата на Боляров не
биваше да става на две. Така Яне търпеше глада и студа, но даже не си
позволи да си помисли, че може да продаде коня на Маринчо Бимбела –
Страшния.
Така продължи пътуването си през Анадола. Този път вече му беше познат.
На връщане от Диарбекир беше минал по него и то през късната есен.
Оттогава беше минала само една зима. Някои от хората го познаваха и
спираха да поговорят с него. Повечето от тях не можеха да разберат, че той
беше ходил чак до Истанбул, пък и оттатък Босфора. Сега виждаха окаяния
просяк да се връща, съпровождан от същото онова дяволско псе, но този път
яздещ красив и скъп ат. В Ангора остана по-дълго. Питаше за Кара Мустафа
645
и навсякъде му казваха, че с минал преди няколко дни. Беше по следите на
Ирис и нейния похитител. Беше ги "захапал" като ловджийско псе и нямаше
да ги изпусне.
Един ден познатите черни стени на Диарбекир се издигнаха пред очите му.
Точно към града се беше насочил Кара Мустафа. Как ли се чувстваше в
момента Ирис? Дали Кара Мустафа ѝ беше посегнал? Тези мисли го караха
да бърза. Притесняваше се да остане в града, за да не го разпознае някой чауш
или пък да срещне някой от своите другари и той без да иска да го издаде.
Яне реши да се отбие до имението на Хабил. Искаше да види какво става с
тях, как ли са оцелели. Беше сигурен, че Кара Мустафа ще остане за известно
време в града, затова беше спокоен. Яне не биваше да остава в града, защото
тук щеше да бъде много опасно за него. Сигурно всички бяха предупредени
да внимават. Друг въпрос си задаваше Яне: Защо Кара Мустафа се беше
отбил от пътя и се беше отклонил към Диарбекир?
Тъй като идваше от север, Яне влезе в града не през най-голямата порта –
Урфа капия, а през Даг капия. Като влезе в града, той страхливо погледна
към цитаделата на Ич кале, където беше прекарал две години от живота си.
Наблюдаваше цитаделата изпод вежди, за да не привлича вниманието върху
себе си. Слезе от коня. Побърза да се смеси с тълпата. Пресече града
внимателно. Онова усещане на кесиджия, с което преди толкова години беше
пресякъл Станимака, се завърна в него. Всичките му сетива се изостриха до
краен предел. Беше нащрек. Без да спира в Диарбекир, Яне излезе от града и
яхна Аракс. С бързо темпо тръгна към имението на Хабил. Там, при кюрда,
можеше да намери подслон и да организира някакви действия срещу Кара
Мустафа.
Яне скочи от гърба на Аракс. Отиде пред къщата, където живееше Хабил и
където беше участвал за пръв път във вечерен намаз. Вратата на каменната
къща тъжно висеше на една страна. Влезе вътре. Въпреки че беше тук за
последно само преди половин година, личеше си, че разрухата е превзела
имението. Чудеше се какво да предприеме. тогава се сети за посоката, от
която бяха дошли Кабил и Нури. Там сигурно се намираше имението на
брата на Хабил – Кабил. Яне си спомни онази съдбоносна нощ, когато
кесиджията беше нападнал потерята преследвачи и бандата и беше убил
Кабил. Може имението на Кабил да е било по-голямо и богато и да се е
наложило Хабил да се премести там. Яне потегли в същата онази посока,
откъдето бяха дошли Нури и Кабил. Скоро напусна долината, в чийто център
беше запустялото имение на Хабил. Изкачи един невисок, широк и полегат
хълм и пред очите му се ширна просторна долина. Мракът му пречеше да
определи размерите и големината ѝ. Там нейде пред него трябваше да бъде
имението на Кабил. Вече съвсем се беше стъмнило. Трябваше да намери
имението на кюрда, защото иначе рискуваше да прекара вечерта на открито,
тук, сред планината. Той вече усещаше пронизващия студ и това го накара
да пришпори Аракс. Скоро забеляза някаква мъждива светлина. Това го
зарадва. Пред него имаше нещо и то сигурно беше с покрив, така че поне
нямаше да спи под открито небе. Скоро се изправи пред ниска каменна хижа.
В тъмното не можеше да я различи добре, но по всичко си личеше, че се
състои само от една стая. Тя беше с толкова лош градеж, че отдалеч
приличаше на струпана голяма купчина камъни. Това не можеше да с домът
на владетеля на тази долина. Хората все пак щяха да го упътят. Като гледаше
мизерията, не искаше да затруднява бедните хорица. Ако имението на Кабил
беше наблизо, той щеше да се опита да се добере до него, преди всички да са
заспали. Яне скочи от гърба на коня, я Буря цялата настръхна. Похлопа на
вратата. Хората отвътре сигурно вече бяха чули чаткането на копитата на
Аракс, но никой от тях не излезе да го посрещне. Сигурно се страхуваха.
Какво можеше да прави толкова закъснял пътник тук, на края на света?
647
Яне отново похлопа на дървената врата.
Знаеше, че дори да каже кой е, това няма да помогне, затова реши да каже
кого търси.
Шепотът отвътре продължи. Мина доста време преди Яне да чуе как
дървеното резе отвътре се отмества. Вратата се отвори. На прага стоеше
жена.
– Миналата есен бях тук и участвах в една потеря. Видях как убиха брат му
Кабил.
– Мамо, мамо!
648
Доколкото Яне успя да види, в стаята цареше мизерия. Двамата поставиха
жената на нисък нар от дясната страна на вратата. До него имаше друг нар,
върху който лежеше друга жена. Макар да беше подала само главата си над
завивката, личеше си, че тя е по-старата от двете. Те бяха или майка и
дъщеря, или свекърва и снаха.
– Не – отвърна Нури.
– Миналата есен аз бях при Хабил ефенди, когато баща ти дойде и ни взе
да преследваме някакъв беглец.
Чак сега Яне разбра каква беше тази едва доловима миризма, която
чувстваше от одеве. Сега, когато погледна жената, се сети. Това беше
"миризмата" на смърт. Смъртта витаеше в тази стая. Отначало си помисли,
че старицата скоро ще умре, но после се засмя на себе си. "При смъртта
никога не се знае – каза на себе си. – Може теб да дебне, а може жената или
Нури да са следващите, които тя ще покоси. Когато си имаш работа със
смъртта, никога не знаеш" – тази мисъл накара космите на ръцете и гърба му
да настръхнат. Ето защо хората се страхуваха от смъртта и изпитваха ужас,
когато я почувстват около себе си. Те се страхуват инстинктивно да не би те
да са следващите.
649
Тихите викове на старицата помогнаха на жената да се свести. Тя погледна
Яне с неразбиращ поглед и чак когато Нури я напръска с вода, като че ли
разбра какво става. След това започна да се вайка. Яне разбра, че с жените
няма да се разбере, затова реши да говори с момчето. То беше горе-долу на
неговата възраст, беше по-ниско, но грубо и набито. Тежкият кърски труд
беше оставил отпечатък върху тялото му.
– Никакво ли?
– Никакво. Гладуваме.
– Аз съм Янис.
650
– Руши се.
– Чичо почина още през есента. Хората му се разотидоха, а ние все още сме
тук – последното Нури каза с някаква гордост в гласа.
– Измряха всичките – каза пак Нури. – Умря и Бурчин, и Хабил. Сега всичко
е наше.
– Коя е Бурчин? – Яне попита само така, колкото да има време да измисли
нещо по-смислено.
– Кой с Абдаллах?
651
Яне вече нищо не разбираше. В този момент малкото момче, което досега
беше държано от Айше, се откопчи, затича се към него и го ритна с всичка
сила в крака, като с пискливото си гласче извика:
– Гяур!
– Ела да ти го покажа!
– Ще спиш тук! – каза Нури и посочи купа със сено. Там, на едно място,
беше направено нещо, подобно на място за спане. – Тук спеше Ибрахим.
Яне погледна грубо скования сайвант. За него беше ясно, че той е гостенин,
старицата беше болна или умираше, но защо този Ибрахим беше спал тук?
652
гробище. Не знаеше дали всички малки хълмчета са гробове, но два от тях
бяха оформени като гробове. По пътя Яне попита:
– А това тук твои братя и сестри ли са! – попита Яне, като посочи малките
купчинки от натрупани плоски камъни наоколо. Те бяха в много окаяно
състояние и дори не приличаха на гробове.
Като научи тази новина, Яне за малко не се задави с кафето, което пиеше в
един от хановете на Урфа капия. Сега нещата започнаха да му се изясняват.
Може би затова беше изпратен именно в Диарбекир на заточение. Кара
Мустафа го беше предал, а брат му беше длъжен да го пази. Ето защо се бяха
654
отнесли с него толкова жестоко и го бяха държали две години в отделна
килия. Ето защо за малко не беше полудял.
Един ден Яне разбра къде ги водят да работят. Всъщност това въобще не
беше трудно, просто рано сутринта стана и отиде до една от портите на Ич
кале, при Йени пазар. Остана да чака пазачите, скрит в тълпата на пазара, но
никой не излезе. На другата сутрин отиде на другия главен изход, който беше
към Даг капия и се казваше Сарай капия. Тук видя тъжната върволица, която
излезе от цитаделата. Яне беше скрит в една от малките странични улички,
защото не искаше някой от хората, с които някога беше пътувал, да го
разпознае и издаде, пък било то и неволно. Взираше се и му беше удобно,
защото неговата уличка беше тъмна, а затворниците минаваха по светлата и
по-просторна улица. Стори му се, че го видя – дядо Личо. Яне едва се сдържа
да не извика. Добре че се спря навреме, иначе това щеше да бъде пагубно за
него. Вместо това проследи кервана от затворници, които бяха надзиравани
от чауши. Пазачите внимаваха затворниците да не избягат, бяха насочили
вниманието си изцяло върху тях и нищо случващо се наоколо не ги
интересуваше. Така Яне успя да се приближи и необезпокояван да ги
наблюдава. След като излязоха от Ич кале, те бяха разделени на няколко
групи. Групата, в която се намираше и дядо Личо, пое през Урфа капия и
напусна града. Сред затворниците Яне мярна няколко познати лица и
сърцето му трепна. Сега той можеше да бъде на тяхно място или още по-
лошо, още можеше да е затворен в онази килия, която се беше превърнала в
негов втори дом. Докато продължаваше да язди след групата на дядо Личо,
си спомни килията, в която беше прекарал две години. Тя се беше запечатала
в паметта му педя по педя. Беше станала част от него. Тя се беше превърнала
655
в нещо като негово второ тяло. Изпита някакво странно желание отново да
влезе вътре, пак да може да прекара ръка по стените ѝ. Изпита усещането, че
само вътре в нея може да бъде в истински покой и да бъде защитен и сигурен,
че там е бил по-истински, отколкото тук навън. Дали някой друг затворник в
момента не я обитава? Изпита ревност към това, че в неговата килия може да
е затворен някой друг.
656
всички, но знаеше, че това е невъзможно. Затова взе решение да спаси само
дядо Личо. С това, с което разполагаше, едва ли можеше да спаси повече
каторжници. Затворниците бяха оковани по двойки един за друг. Скоро Яне
с ужас откри, че дядо Личо е в една двойка с Герджика. Той много добре си
спомняше как едрият грубиян се отнасяше с хората, с които е в една двойка
и искрено се притесни за живота на стария мъж. Дълго гледа как
каторжниците работеха, но най-накрая, за да не привлича внимание, се
оттегли. Върна се в хана и заръча на ханджията да му направи едно кафе.
Ханът беше същият, в който преди шест месеца бяха отседнали с Хабил
ефенди. Качи се горе, в стаята си, и се замисли. Трябваше му поне още един
кон. Щеше да нападне затворниците, да разкъса веригата между дядо Личо и
Герджика, да го качи на гърба на коня и да побягнат. Стената, която градяха
затворниците, беше в зоната между Евли Беден и Евли Кардаш. Най-удобно
щеше да бъде да избягат на юг – през Мардин капия. И без това, след
гостуването при брат си, пътуването на Кара Мустафа можеше да продължи
само в една посока – на юг. Планът все повече му се изясняваше. Не виждаше
откъде можеше да намери пари за друг кон. Не искаше да продава Аракс и
да купува два други коня. Мисли, мисли и най-накрая го измисли. Двамата с
дядо Личо щяха да яхнат Аракс. Дядо Личо едва ли тежеше много, той беше
останал само кожа и кости и Аракс даже нямаше да го усети като товар.
658
Сутринта стана, натъкми се, стегна добре всичките си дрехи. Нави по-
стегнато колана. Стегна отгоре и силяха. В него втъкна меча и пищова на
Кара Тозю, а ортомата нахлузи на лявата си китка и я вкара в ръкава си.
Провери китабите на Велко. Беше готов. Стана и тихомълком се сбогува с
хана. Щеше да си тръгне без да плати. Беше му гузно, затова не погледна
ханджията, за да не види онзи какво има в очите му. Аракс беше отпочинал
и готов за езда. Буря също махаше с опашка наоколо. Тя като че ли
предчувстваше, че си тръгват от тук и беше радостна. Ханджията сигурно би
го разпитал, какво смята да прави, но заради Буря се въздържаше да се
приближи до него.
Яне оседла и яхна Аракс, след което се отправи към Еди Кардаш.
Затворниците още не бяха дошли. Той огледа мястото, където те работеха.
Огледа и мястото, където ходеха по нужда. Въпреки че беше мислил цял ден,
все още нямаше никакъв план. Ако се опиташе да отвлече дядо Личо сега,
сутринта, щеше да има цял ден за бягство, но пък и турците щяха да го
преследват по светло. Освен това сега пазачите щяха да са отпочинали и по-
внимателни. Иначе, докато още беше сутрин и всички не са се разсънили
добре, щеше да е лесно да ги изненада.
659
Цял ден се излежава в тревата. Чакането беше много мъчително.
Непрекъснато го обземаха вълни на съмнение, а и напрежението от
предстоящото нарастваше. По някое време започна да мисли какво ще стане,
ако ханджията се досети, че е избягал и предупреди властите. Дали няма да
започнат да го търсят и да го заловят още преди да е предприел каквото и да
е? Най-накрая слънцето намали своя блясък. Яне се приготви. Ставаше все
по-внимателен. Ето, най-накрая, дядо Личо и Герджика тръгнаха към едни
храсти, явно да си вършат работата. Яне беше забелязал, че старият човек
твърде често ходеше по нужда. Когато за пореден път двамата тръгнаха към
храстите, пазачите само ги изгледаха. Беше минал един тежък ден и те вече
мислеха как ще се приберат и ще си починат. Яне изчака двамата да свършат
работата си. През това време се прокрадваше през ниските дръвчета, по
скоро клонести храсти. Когато двамата тръгнаха да се прибират, той се
показа пред очите им. Те се стреснаха. Едва ли го бяха познали, по скоро ги
беше изненадал.
– Дядо Личо, аз съм Яне! Яне Боляров! – прошепна той. Старецът все така
гледаше, а лицето му изразяваше учудване. – За теб съм дошъл! Дошъл съм
да те взема!
660
придружавани от Буря, тръгнаха по пътя. Отначало Яне остави Аракс да
върви бавно, за да не предизвика вниманието на пазачите и Те да не се
усъмнят в нещо. Беше метнал ямурлука си върху Герджика, така че да не се
забелязва, но все пак двама мъже, яздещи един кон, и куче предизвикваха
достатъчно внимание. Чак когато се скриха от погледа на мъжете, Яне
пришпори коня. Не го пусна в галоп, а само в раван, защото тримата и така
му тежаха достатъчно. Всъщност дядо Личо беше почти безтелесен,
Герджика също беше доста отслабнал.
Яне се чудеше какво да прави. Не можеше да влачи Герджика със себе си.
Скоро разбра, че тримата натежават на Аракс, а и защо да влачи със себе си
големия мъж. Освен това скоро усети, че той започна да се раздвижва под
ямурлука. Пояздиха още известно време и Яне скочи от гърба на коня. После
помогна на дядо Личо да стъпи на земята. Чак сега старецът промълви:
– Яне, ти ли си?
– Да, аз съм!
– Защо ни освободи?
662
срещу Герджика. Не можеше да мисли и за Герджика. Той много добре си
спомняше какви разправии беше имал с него. За негово учудване сега, когато
тръгна по пътя, Герджика го последва. Яне не можеше да го чака, това щеше
да го забави, затова пришпори Аракс. Здравият силен кон се почувства
облекчен и тръгна по-бързо.
Яне не можеше да повярва, че старецът казва това. Той много добре знаеше,
че бившият бандит го е мъчил, докато двамата са били закачени един за друг.
Яздиха през целия ден. Скоро отминаха заснежения още връх Марадин.
Пътят им, вместо да стане по-лек, стана още по-труден и стръмен. По някое
време пътят се спусна надолу, но той беше толкова набразден от пороите, че
им беше много трудно да яздят бързо. На Яне му се налагаше непрекъснато
да слиза от гърба на великолепното животно. Когато пътят стана по-добър,
Яне намали скоростта и изчакваше тичащия след тях мъж. Скоро щеше да се
зазори и Яне си помисли, че при първа възможност Герджика ще го предаде.
Той го изчака и му каза:
Чак на втория ден Яне проумя, че е успял. Беше успял да отвлече дядо Личо
от плен и да го спаси. Чак сега и старецът като че ли осъзна какво се беше
случило. Една сутрин, след като стана, Яне видя стареца седнал върху един
663
голям камък. Погледът му беше насочен към пустинята. Яне се приближи, а
после се дръпна назад, защото не искаше да му пречи. Дядо Личо не
мислеше, а плачеше. Старецът не беше издържал. Сигурно си спомняше
какво е преживял в Диарбекир.
Чак сега дядо Личо се върна към живота и осъзна, че кошмарът наречен
Диарбекир е вече зад гърба му. На лицето му се появи усмивка и започна да
говори. Дори една вечер, когато все още не бяха легнали, старецът извади
гайдата, бавно я наду, като оглеждаше двамата си спътници. Яне реши, че
свирнята няма да им се отрази лошо. Вече бяха навлезли толкова навътре, че
едва ли някой би ги последвал и открил, така че едва ли свиренето би ги
издало.
664
Дядо Личо наду гайдата и засвири, а Яне запя. Над равната пустош се разля
българска песен. Тази песен беше създадена и звучала в други земи и се беше
носила над пропастите и урвите от един родопски баир до друг. Яне беше
сигурен, че за пръв път в пустинята се носи българска песен и протяжната
свирня на гайда. Той не знаеше от кой народ е Герджика, но със сигурност
не беше българин. Може би беше турчин. Всъщност това нямаше значение.
Сега тук, в сърцето на пустинята, толкова далеч от света, като че ли нямаше
значение кой откъде идва. Тук всички ставаха деца на пустинята и пустошта
ги прегръщаше, не, по-точно ги поглъщаше. Герджика отначало като че ли
се стресна, но После се заслуша в мелодията и песента. Той не разбираше за
какво се говори в нея, но си личеше, че е за нещо тъжно. сигурно в песента
се окайваше тъжната робска съдба на народа, от който произхождаха двамата
му спътници.
Тази нощ беше магическа. След като песента заглъхна, а писъкът на гайдата
продължи да се носи над камениста пустиня, Яне затвори очи и мислите му
го отнесоха далеч към България, а там го чакаше обърканост и неяснота.
Трябваше да се върне и да постави нещата си в ред. Да разбере какво става с
Кара Тозю и къде е отишло съкровището от Велковата дупка. Трябваше да
реши въпроса с Кара Мустафа и да разбере как е посеченият през лицето
Сотир. Спомни си какво се беше случило на другаря му и грозния белег,
който беше зейнал на лицето му. Дали Сотир въобще бе жив? Тези мисли
минаваха през главата на Яне. Той искаше час по-скоро да се върне в
Козбунар и Бачкьой, но не трябваше да се отказва да спаси Ирис. Сега обаче,
с бягството и освобождаването на дядо Личо и Герджика, той се беше
превърнал от преследвач в преследван.
Тази нощ Яне спа лошо, но сънува България. На сутринта направи проверка
на храната и водата. Тя щеше да стигне за ден-два. Все още бяха близо до
края на пустинята и не беше невъзможно да бъдат проследени от потерята.
Трябваше да навлязат по-навътре, макар това да беше твърде рисковано.
Аракс отказваше да яде сухата жилава пустинна трева, която растеше на
туфи тук-там между камъните.
Докато яздеха през пустинята, пейзажът наоколо беше все един и същ. Не
знаеха нито къде се намират, нито в територията на кое племе са.
Тази вечер беше най-обикновена. За пореден път дядо Личо беше казал, че
иска колкото се може по-бързо да свалят железните стиски, които все още
бяха около китките и глезените му. Яне разбираше, че и двамата не се
чувстват свободни с железните халки и че това им напомня за
заточеничеството, но сега нямаха възможност да мислят за това. След като
се откопчиха от потерята щяха да отидат до някой оазис или град и да накарат
местния ковач да освободи китките и глезените им. Сигурно едва тогава те
щяха да се почувстват истински свободни.
Притеснението на Яне растеше. Имаха храна и вода само за още един ден.
Какво щяха да правят след това, не знаеше. Сега не му се мислеше за това.
Буря все още ръмжеше и Яне ѝ се скара, без дори да погледне към нея. После
заспа.
667
Сега, когато единият арабин беше мъртъв, той трябваше да се справи и с
другия. Погледна напред и видя, че другият препуска към него. При първото
нападение той беше пропуснал да атакува Яне, защото неговият другар беше
прикрил българина. Сега обаче се връщаше. Слънцето беше откъм гърба на
Яне. Той разбра това, защото арабинът, който иначе беше облечен в бял
чаршаф[47] сега изглеждаше кърваво червен. Яне го изчака да се приближи.
Вдигна меча и посрещна удара на неговата крива арабска сабя, със своя
окървавен меч. Оръжието, което държеше, беше по-дълго, но много по-леко
от арабската сабя. Яне усети това, защото правото острие със звън отскочи
назад. Сега трябваше да се възползва от предимствата на меча. Не биваше да
се дуелира. Двамата с Диньо бяха измислили оръжие, което да превъзхожда
сабята и ятагана и да дава предимство. То не можеше да бъде по-силно и
мощно от ятагана или сабята, а трябваше да ги изпреварва, затова беше
направено по-леко от тях. Мечът трябваше да изпреварва двете
мюсюлмански оръжия и чрез бързо мушкане да побеждава. Затова острието
му беше по-дълго. Сега Яне, напълно съзнателно, реши да изпробва
предимствата на оръжието, което бяха изковали е циганина ковач. Той
изчака арабинът отново да го приближи, но вместо да кръстоса острие с него,
го изпревари, подскочи и го мушна. Точно в този момент човекът беше
замахнал широко и остана изненадан. Както и първият път, тънкото право
острие, без никаква съпротива, навлезе в тялото на човека. Яне мушна и
бързо извади острието. Не искаше препускащият арабин да го увлече.
Конникът подмина. Българинът се обърна. Искаше да види резултата. Сега
щеше да си проличи дали целият му досегашен боен опит имаше смисъл и
дали двамата с Диньо Циганара бяха измислили оръжие, което да осигурява
предимство пред турските и арабските оръжия. С очакване наблюдаваше
конника. Той трябваше във всеки момент да се обърне и ако е леко ранен,
пак да атакува. Яне го гледаше изпитателно. Арабинът стоеше с гръб към
него и не се обръщаше. Яне виждаше преметнатата през гърба му пушка.
След малко българинът видя как неговият противник се олюля и след миг се
свлече върху твърдата камениста земя. Арабинът беше мъртъв. Мечът беше
доказал предимството си.
668
беше предупредил. Яне се метна на гърба на втория кон. Той беше добро
животно, макар да беше много по-слаб и по-дребен от Аракс.
Видя ги. Дядо Личо и Герджика бяха оковани на един синджир. Арабите
бяха използвали железните халки, които все още не бяха свалени от ръцете
им. Окованите обаче не бяха двама, а трима. Третият човек беше най-
интересната и шарена "птичка", която Яне беше виждал. Той беше облечен в
много странни дрехи. Носеше някакъв костюм от груб зелен плат. Костюмът
му беше с триъгълен, остър ревер, а вместо потури имаше прави панталони.
Яне и друг път беше виждал толкова интересно облекло. Такива дрехи
носеха хората от Запад, но за пръв път българинът виждаше такъв плат.
Нямаше никакво съмнение, че този мъж беше от Европа, но защо беше
окован и какво го беше довело до тук? Докато гледаше тръгването на
кервана, Яне почувства зад гърба си нечие присъствие. Изтръпна. Обърна се
бързо и въздъхна. Беше Буря. Устата ѝ беше отворена, червеният ѝ език беше
изплезен. Буря пръхтеше и се приближи до него. Яне знаеше, че нищо не
669
мори кучето повече от жегата и слънцето. Той я помилва, а после я накара да
се прикрие до него. Сипваше вода в шепата си и даваше на Буря да я ближе
с езика си. Щом спря да ѝ дава вода, Буря отново започна силно да пръхти.
Сега тя легна и по всичко си личеше, че се нуждае от почивка. Яне погледна
към арабите и видя, че те вече бяха тръгнали. Трябваше да ги последва.
Знаеше, че няма храна и вода да се върне по стъпките си. А ако се върнеше,
сигурно щеше да се натъкне на потерята от Диарбекир. Освен това Яне не
можеше да изостави дядо Личо и Герджика, както и коня на Маринчо
Бимбела, на когото беше обещал, че ще върне Аракс невредим. Това, че
имаше кон, много му помагаше. Буря го следваше отдалеч. Горката, често
спираше и почиваше, докато не се загубеше от погледа му, а след това отново
се появяваше. При най-малката сянка, Буря тежко лягаше с пъшкане и
почиваше.
Това продължи през целия ден. Вечерта Яне прекара близо до лагера на
похитителите. Беше му много студено, но не биваше да пали огън. Буря легна
до него и го топлеше. За пръв път Яне я виждаше да спи толкова непробудно.
Сигурно, ако някой ги нападнеше, тя нямаше да реагира. Спа лошо. Имаше
вода и храна само за един ден. Трябваше да предприеме нещо. Ако до утре
вечер арабите не стигнеха до някакъв лагер, той щеше да е в опасност. Така
и стана. Пътува цял ден след тях. Вечерта се приближи до нападателите и
видя, че дядо Личо, Герджика и европеецът бяха в окаяно състояние. След
това се оттегли. Трябваше да действа. Времето го притискаше. Вече нямаше
храна и вода. Сега единственото му спасение бяха арабите. Вечерта напредна
и стана нощ. Яне удари един шамар на коня и се опита да го напъди в
пустинята. Животното обаче сигурно чувстваше опасността, която лъхаше
оттам и постоянно се връщаше. Опита се да напъди и Буря. Тя само се
отдалечи, легна и зачака. Яне пропълзя до лагера. Нощта беше лунна. В
пустинята луната беше огромна и кръгла и като невидим свидетел зависваше
над равнината, като осветяваше всичко. Той беше внимателен, защото
знаеше, че арабите са оставили хора на пост. Пълзеше, без да повдига глава.
Не се оглеждаше, в нито един момент не си позволи да се изправи дори на
колене. Така стигна до кервана. Хората явно бяха спокойни и не смятаха, че
някой е по петите им, защото бяха запалили голям огън. Сигурно се
чувстваха в безопасност, защото бяха много и на собствена територия.
Беше жив, все още беше жив. Може би това беше най-важното.
Неудобството му беше толкова голямо, че страхът му намаляваше и
скорпионът вече не го плашеше толкова. Какво толкова можеше да му се
случи? Най-много да умре. Какво толкова? Дали смъртта беше по-болезнена
от това цяла вечност да останеш неподвижен в сандък, зазидан жив?
Отпускаше се, но скоро се осъзнаваше и отново се мобилизираше. Трябваше
да се справи с тази критична ситуация. Той, Яне войвода, кесиджия и
башпехливанин, непобеждаван досега борец, нямаше да допусне да го
победи и убие някаква гадинка, някаква безмозъчна твар. Ядоса се много,
при което силите и яснотата на съзнанието му се върнаха. Реши да действа.
Навън все още може би беше ден. Това нямаше значение. Трябваше да
действа, иначе скоро щеше да бъде мъртъв. Бавно посегна и хвана черното
твърдо тяло на гадинката. Отначало скорпионът се завъртя и като че ли се
672
опита да избяга или да се предпази. Яне го хвана с ръка и го стисна с всичката
сила, на която беше способен. И в този момент усети ужилването. То не беше
много силно. Яне продължи да стиска, докато съвсем не смачка животинката.
Усети твърдата ѝ обвивка и това, което беше вътре в нея и беше станало на
пихтия. Яне се размърда. Сега, когато скорпионът беше смачкан, започна да
мисли за това, че току що беше ухапан от животинката. Дали щеше да умре?
Опитваше се да разбере дали болката, или парализата не се движи из тялото
му. Нищо не усещаше. Открехна капака на сандъка. Видя краката на някакъв
човек, който се намираше близо до сандъка. Явно около товара все още
имаше пазачи, а може би и хора, които се занимаваха с разтоварване и
подреждане. Яне скоро щеше да бъде открит. Хората щяха да стигнат и до
неговия сандък. Не можеше да избяга или да излезе. Какво да прави?
Мина доста време преди Яне да се овладее, отново вдигна пищова към
гърдите на арабина и дръпна спусъка. Така щеше да се издаде, но поне
нямаше да умре напразно и щеше да положи поне един враг мъртъв. Но това,
което се случи, го накара да се стъписа още повече. Не знаеше защо, но
пищовът отказа да гръмне. В този момент Яне разбра, че оръжието е само
парче дърво и метал. Няма значение дали е пищов, пушка, нож или ятаган.
673
То е само парче дърво, кост и метал. Оръжието оживява едва когато попадне
в ръцете на опитен воин. Едва тогава то добива стойност и става опасно.
Когато отвори очи, около него цареше мрак и Яне дълго време не можеше
да разбере дали лежи с отворени очи и се взира в звездното безлунно небе,
или сънува. Така лежа дълго. Звездите пред очите му ту се изясняваха, ту се
замъгляваха. Мина доста време преди да разбере, че лежи и гледа към небето.
Отначало не помнеше защо лежи и гледа нагоре. Опита се да се изправи, но
не успя. Нещо го караше да лежи отпуснат. Нищо не го болеше, но не
можеше да помръдне. Мина много време преди да се сети кой е. Сети се и за
скорпиона, и за безкрайното стоене в сандъка. В този момент до ушите му
достигна разговор. Опита се да се огледа, но и това не успя да направи.
Тялото му беше като труп и не се подчиняваше на волята му.
Яне изпъшка. За пръв път от толкова много време насам чуваше името си.
– В пустинята.
– Избягахме ли от арабите?
– Избягахме.
– Преследват ли ни?
– Добре.
– Слушаше ли те?
– Повикай го!
– Здравей – каза мъжът, когат осе приближи до Яне. – Радвам се, че вече си
по-добре.
– От Франция съм.
Яне беше изумен от това, което чу. Беше очаквал всичко друго, но не и
недоволство от това, че бе освободил чужденеца. Поговори още малко с него,
но лошият турски на льо Комб много го измори и скоро се почувства много
отпаднал. Отпусна се назад и тежко легна върху пясъка. Буря усети, че става
нещо и разтревожено повдигна глава, а ушите ѝ се обърнаха към двамата
мъже, за да уловят и най-слабия шум. Дядо Личо поддържаше малко огънче,
което бегълците бяха запалили, прикрито зад скалата. То беше малко,
колкото да топли, но да не може да се вижда отдалеч, защото тук, в равната
пустиня, огънят лесно се забелязваше. Горяха сухи храсти, такива, каквито
растяха в пустинята и приличаха на криви старчески пръсти. Те изгаряха
бързо, затова, някой от мъжете трябваше непрекъснато да слага от тях в
огъня, за да го поддържат.
Като видя, че Яне легна назад, дядо Личо се изправи. Изпрати льо Комб при
огъня, за да го поддържа. Герджика не се виждаше. Явно той вече беше
легнал и се беше завил е някакво чердже. Старецът носеше в ръцете си двете
оръжия. Яне ги прие с благодарност. Сега, когато държеше оръжията си,
мислите му отново се върнаха. Сети се за това, че преследваше отвлечената
от турския бей Ирис. Той беше отвлякъл момичето, което беше дъщеря на
Георги Шейтана. Яне го беше проследил през цялата анадолска земя до
Диарбекир. Допреди малко като че ли беше забравил всички тези неща. За
това беше виновно или времето, или отровата на скорпиона. После Яне беше
решил да посети имението на Хабил. Хабил не беше сред живите, но пък
освободи дядо Личо. Така беше помогнал и на Герджика. Спомни си всичко
това и като че ли се успокои. После мислите му се върнаха към оръжията.
677
Гледаше пищова. Това беше оръжието, подарено му от Кара Тозю, преди
битката при Караджов камък. Колко години вече това оръжие беше с него.
Сети се обаче как с него беше прострелял арабина, но той, вместо да бъде
спрян, макар и мъртъв, го беше затиснал. Това беше проблем и сега Яне се
замисли върху него. Трябваше да измисли нещо, за да може при изстрел
куршумът, който излиза от цевта на пищова, да не пробива врага и да не
преминава през него, а да го изхвърля назад или поне да го спира на място.
Куршумът беше тежко оловно топче, което се слагаше последно в цевта, след
като вече там е бил поставен фишекът с джепането.
Заедно с двете оръжия дядо Личо му беше донесъл и силяха. След това се
беше оттеглил обратно при огъня. Вече беше много късно и Яне видя как
двамата мъже легнаха покрай огъня. Яне остана да лежи неподвижен, но
сънят бягаше от очите му. Той протегна ръка и провери дали двата китаба,
които беше получил от Велко, са тук. Всичко беше на мястото си. После взе
едно тежко оловно топче от силяха си. Държеше го в ръка, а тежестта му го
успокояваше. В този момент се сети за детството си и за старците, които
държаха в ръце тежки божигробски броеници и бавно прехвърляха
кехлибарените топчета през пръстите си. Той знаеше, че по принцип тези
броеници са за броене на молитвите, но селяните отдавна вече не ги
използваха за това. Когато сядаха навън, на седянка, да си правят мохабет,
старците винаги държаха в ръка по една броеница. Така те си придаваха
тежест, по-добре обмисляха нещата и премятането на топчетата им помагаше
да са по-спокойни. Сега, когато Яне хвана в ръка тежкото оловно топче,
разбра защо броеницата ги е успокоявала. Топчето успокои и него. Той
прекара палец по ръба на отливката, която беше оставила меки оловни
ръбчета по цялата обиколка на топчето. Яне се замисли. Това сега не беше
куршум и не беше смъртоносно. Ето как само за секунда това оловно топче
от нещо, което убива, се беше превърнало в нещо, което успокоява. Яне
премяташе топчето в ръка. Бавно опипваше ръба му и се сети за килията си
в Диарбекир. По същия начин там той беше опипвал стените. После започна
да мисли и за това как да забави топчето при изстрел. То не трябваше да се
изстрелва толкова бързо, за да не пробива враговете. Как можеше да се
постигне това? Дали не трябваше да намали барута в джепането? Но това
означаваше силата на куршума да намалее и той да "удря" много по-близо,
като има опасност да не убие, защото силата му ще бъде много по-малка.
Това нямаше да помогне. Яне продължи да мисли. За да лети по-бавно,
куршумът трябва да е по-лек, но за да стане по-лек, това означава, че трябва
да стане по-малък. Но тогава щеше по-лесно да пробива, без да спира
връхлитащите хора.
678
После постепенно мислите му се преместиха върху второто оръжие, което
имаше – меча. Това беше неговото специално оръжие. Той го беше измислил,
като начин да противодейства на турския ятаган. Яне си спомни как в Едирне
беше наблюдавал двата загадъчни силуета, а После беше измислил това
оръжие и техниката за него, още преди да знае, че такова оръжие, с тънко
право острие, има на Изток и то се нарича персийски медж. Яне си спомни
как двамата с Диньо Циганара бяха изковали меча в планинската хижа на
циганина, в сърцето на Родопите.
После мислите му го отнесоха нейде далеч, над меките хълмове _на най-
древната планина в света – Родопа. После летеше над някакви
несъществуващи планини и така заспа.
Кръвта на Яне кипна. Ако имаше сили, щеше да съсече неблагодарния мъж.
Спомни си как Герджика се беше влачил след тях и ги беше молил да го
спасят. Тогава той се беше смилил, а сега чуваше това. Яне беше възмутен,
че на мръсния мъж въобще му беше дошла такава мисъл в главата. погледна
към Аракс. Вече от много години познаваше този кон. По някакъв начин
679
съдбата му беше свързана с него. Той го беше взел от Маринчо Бимбеля -
Страшния и за него беше въпрос на чест да му го върне. Не само това, той
нямаше да позволи и косъм да падне от гривата на животното. Освен това
Герджика забравяше, че всички те бяха свободни само благодарение на
Аракс. Яне беше сигурен, че именно Аракс го беше мъкнал на носилката през
пустинята. Така че той също дължеше живота си на красивото и скъпо
животно.
680
се. Той беше Боляров и башпехливан! Изправи се на крака и докато другите
приготвяха лагера за вечерта и отново запалиха малко огънче, извади меча и
се опита да го развърти. Беше уморен и се чувстваше зле, но в същото време
беше ядосан на себе си. Беше се предал. Беше престанал да бъде себе си. Сега
трябваше да се стегне, от това зависеше дали ще оцелее.
Дребният мъж, със смешните дрехи, явно разбра въпроса, защото се наведе
и продължи да чертае.
Сега като разгледа картата, видя, че през цялото време льо Комб ги беше
насочвал по най-прекия път за излизане от пустинята. Оставаха им още най-
много два дни. Яне помоли и льо Комб му нарисува целия Арабски
полуостров, поречието на река Ефрат и средиземноморското крайбрежие до
681
Синайския полуостров. Така българинът доби пълна представа за целия този
регион. Учуди се, когато видя колко малко бяха навлезли в пустинята и колко
близо се намират до Дамаск, Бейрут и Триполи[48] – три от най-големите
града. Той се усмихна, почувства се спасен.
– Ние сме християни. Въобще не сме мюсюлмани – като каза това Яне се
замисли. Всъщност той дори не знаеше какъв е Герджика. Той може би беше
мюсюлманин. Досега не го беше чул да спомене божието име, нито да се
моли. – Всъщност християни сме само ние двамата – Яне допълни след
малко. – Този дори не го знам какъв е.
– А откъде го познавате?
– Ти, в твоята държава, какъв си? – попита льо Комб. – Войник ли си?
682
– Аха. Ти си като него – и посочи към Герджика.
– Не, не, не! – Яне се опита да обясни разликата между бандит и хайдут. Но
едва ли успя. Разбира се, льо Комб вежливо поклати глава, но в очите му Яне
прочете неубеденост. Беше очевидно, че той не направи разлика между
главатар на истанбулска банда и хайдутин, който се бори за свободата на
народа си и скита из Родопите.
– Козбунар?
– Козбунар е едно голямо село, което се намира между Хаджи Елиз махала
и Станимака. Лично трябва да го придружиш до там! Ако не изпълниш
заръката ми, ще ти строша кокалите! Да знаеш, ще те намеря и няма да ти
простя, ако дори косъм падне от главата на дядо Личо!
Бившият, а и бъдещ, главатар на банда само кимна. Той беше разбрал много
добре колко сериозен е Яне. Беше виждал този мъж в критични ситуации и
му вярваше. Тези, българите, бяха странен, корав народ, свикнали да страдат
и да търпят. От тях биха излезли страхотни бандити, но имаше някаква
наивност и чистота у тях, която им пречеше да бъдат водачи и истински
684
победители. В себе си, в своето поведение, те имаха нещо примирено, нещо,
което се спотайваше дълбоко в тях и показваше, че принадлежат към раята.
– Дядо Личо, знам, че няма къде да отидеш, затова отиди в Козбунар, а там
търси баба Василка! Запомни ли? Баба Василка.
Старецът кимна.
685
Решението беше взето. Двамата мъже, следвани от Буря и от трите коня,
които бяха навързани на дълго въже, тръгнаха към Бейрут. След два дни
навлязоха в Дамаск. Всеки в града знаеше кои са Джаулджуйлия, затова
веднага намериха сарая. Всъщност родът на Хусам имаше няколко сарая. Яне
и льо Комб се изправиха пред огромните порти на единия от тях. Българинът
каза името си на прислужниците и със свито сърце зачака. Дали Хусам ще се
сети кой е?
Хусам се отнесе много добре и към льо Комб. Двамата бяха настанени на
горния кат в сарая. Яне гледаше широкото стълбище. Стаята му беше
огромна. В нея имаше широко удобно легло, с балдахин. Цялата стена беше
от широки джамове, а когато отвори огромните врати-портали от джам, се
оказа, че отвън има широка и дълга тераса, от която се откриваше прекрасен
изглед към града. Виждаха се палми и горещият треперещ въздух над града.
Яне беше очарован и прехласнат. Досега никога не беше виждал такъв
разкош. Най-впечатляващо беше шадраванчето, което пръскаше в средата на
стаята му. То беше с красива ажурна каменна украса, която подхождаше на
красивата цветна мозайка и тежките копринени завеси. Дори не беше си
686
представял, че може да има такъв разкош и такова богатство. Това беше като
някаква източна приказка. Яне винаги беше мислил, че така изглеждат
арабските приказки. Сега той беше тук и щеше да остане поне една вечер
сред тази красота и разкош.
Яне пак се стъписа. Въпреки това покани льо Комб и двамата се накиснаха
в хамама. Топлата вода се отрази страхотно на изнуреното му тяло. Той се
огледа в едно сребърно огледало и видя колко страшно изглежда и колко е
слаб. Избръсна се. Докато се бръснеше, льо Комб переше смешния си
костюм от светлозелен цвят, който под мишниците ставаше на големи тъмни
мокри петна, когато французинът се изпотеше. Яне му каза, че Хусам е
наредил да им дадат нови дрехи, но французинът категорично отказа да
облече новите дрехи, затова переше старите си.
След като се избръсна, Яне облече бурнуса. Досега той беше облечен като
кюрд, а сега – като арабин. Когато облече белия чаршаф, се прекръсти и се
помоли на Исус Христос да му прости. След това остави французина да пере
дрехите си, а той се качи в стаята си. Всъщност това не беше стая. Тя беше
толкова голяма и висока, че в нея можеше да се побере една голяма българска
687
къща. Когато Яне влезе в помещението, усети влагата от фонтанчето и се
приближи до него. След огромната жажда и глада, които беше преживял в
пустинята, сега му беше много приятно да гледа струйките вода, които се
пръскаха и охлаждаха въздуха. Гледаше водата, която течеше, и мислите му
се успокояваха.
Домакинът им вече ги чакаше. Той беше слаб човек, със сухо силно тяло.
Това си личеше дори под красивите дрехи, с които беше облечен. Бащата на
Хусам – владетелят на целия този сарай, беше много богат и това си личеше
688
не само по сарая, а се излъчваше и от всяко негово движение, но в същото
време той беше и обикновен, добър човек. Като видя приближаващата се към
него група, той пъргаво се изправи на крака и горещо поздрави Яне, като го
нарече много пъти "башпехливан ефенди". Яне забеляза, че мъжът Някога се
е борил. Той разбра това по едва доловими движения, жестове, плавност и
финес, с които домакинът се движеше. Бащата на Хусам поздрави и льо
Комб.
Той и без това се чувстваше достатъчно зле. Въпреки това той ставаше и
показваше някои похвати. С учудване за себе си откри, че все още може да
направи различните техники и прекрасно си спомняше хватките, както от
Боляровата борба, така и от Бимбеловата борба, и дори това, което сам беше
създал, между двете най-силни български борби. Макар вече да не
притежаваше предишната сила, техниките все още "стояха" в тялото му и той
веднага проявяваше усет. Така успя да отговори на всички въпроси на
приятеля си. Двамата си припомниха всички борби от онзи турнир, на който
Яне беше станал башпехливан. Хусам разпалено му разказваше за това какво
е изпитвал, докато Яне се е борил, как са реагирали околните хора и така
нататък. Яне се притесняваше да не би двамата да отегчават останалите
присъстващи, насядали около софрата, но като погледна, видя с какъв
интерес бащата на Хусам ги наблюдаваше, а льо Комб беше отворил огромни
очи от учудване.
690
След като свърши вечерята мъжете тръгнаха да се прибират по стаите. Льо
Комб се клатушкаше отзад, а Яне и Хусам вървяха напред. В този момент,
макар да беше пил много, приятелят му се надвеси над ухото му и с напълно
трезвен глас каза:
– Яне башпехливан, откъде познавате този мъж? – като каза това, Хусам
завъртя очи назад, така че за Яне не остана и капка съмнение, за кой мъж
става въпрос.
– Освободих го...
– Има и още нещо – продължи Хусам. – Преди три седмици в този същия
сарай на гости на баща ми отседнаха много еничари. Те бяха странни. Баща
ми е приятел с един от техните командири, който се казва Явуз Чилик. Та
този Явуз Чилик, с още няколко командири на еничарите, беше отседнал тук
за няколко дни. Преди седмица дойде да ни гостува Кая башпехливан. Нещо
става, Яне башпехливан, всичко това не може да е случайно!
Яне остана така още дълго време, като милваше козината на кучката. През
това време той мислеше за пищова и за това как да направи куршума по-
бавен, за да не пробива, а да спира и отхвърля човека назад. Стоеше в нещо
като унес и мислеше. По едно време му се стори, че е открил това, което
искаше. Сепна се, а може би всичко това е било сън. Изправи се. Трябваше
да си легне. В този момент погледна през огромния витраж, който
представляваше цялата стена на стаята към терасата. тогава видя
изгряващото слънце и дъхът му секна. огромният огнен диск бавно се
показваше над пустинята и осветяваше града пред себе си. Целият град в
един момент "пламна", осветен от огнените лъчи на слънцето. Всичко беше
толкова величествено, че граничеше с религиозност. То предизвика екстаз у
българина. Стоеше и гледаше като омагьосан. Воалите, движени от лекия
полъх на вятъра, се полюшваха пред очите му и отвличаха вниманието му.
Като не откъсваше поглед от слънцето, Яне бавно се приближи до
стъклените врати, отвори ги и излезе на широката каменна тераса. Нейният
парапет беше нисък и много красив, но Яне нито за миг не отклони погледа
си. Буря го следваше и Яне чуваше тропането на ноктите ѝ по излъсканите
мраморни плочи.
Яне гледаше красотата около себе си, знаеше какви гозби ядат мъжете долу,
а той се чувстваше болен и изолиран. По някое време, след обяд, при него
дойдоха льо Комб и Хусам. Льо Комб беше изумен от всичко, което беше
научил за него. Явно в негово отсъствие Хусам и баща му бяха разказали на
французина, че неговият спътник е най-силният и прославен пехливанин в
света. Французинът беше впечатлен.
Яне само кимна с глава. Той се чудеше как да поиска пари от Хусам. Все
още си спомняше до каква идея беше стигнал през вечерта, затова реши да
поговори с приятеля си.
Когато льо Комб се оттегли в стаята си, за да подремне след обяда, двамата
приятели останаха един до друг. Хусам беше седнал направо на леглото му.
Явно той не се притесняваше, че това, от което Яне беше болен, може да бъде
заразно. Яне се възползва от отдалата му се възможност и заговори:
694
Хусам само поклати глава, в знак на съгласие.
– Как се казва този митичен ковач? – учуден попита Яне. Досега той не беше
чувал да съществува такъв майстор.
695
Хусам се замисли. После погледна Яне, като че ли се чудеше дали въобще
да сподели думите си с приятеля си и дали има смисъл, но след това каза:
– Кама.
– Права.
На другия ден Яне наистина се почувства по-добре. Той хапна, този път
вече по-обилно, и веднага възвърна част от силите си. Но все още не беше
готов за пътуване из пустинята, затова реши да се възползва от времето,
което така или иначе щеше да остане тук.
696
– Това е Голямата джамия на Омаядите – отвърна Хусам. – Тя е свещена
място, както за мюсюлмани, така и за християни.
– Тук има два важни гроба, заради които много поклонници идват до тук –
като каза това Хусам посочи към един от гробовете, който беше свещен за
християните. Там беше погребан Йоан Кръстител – човекът, изпратен да
възвести идването на Спасителя. Близо до него беше гробът на един от най-
големите водачи на мюсюлманите, този, който беше спечелил Йерусалим за
мюсюлманите и беше удържал много победи над кръстоносците и техния
водач Ричард Лъвското сърце. Това беше гробът на този, който европейците
също уважаваха и наричаха Саладин.
Хусам и Яне завързаха конете пред ниската схлупена ковачница, със сламен
покрив. От едната страна ковачницата въобще нямаше стена и така всеки
можеше да вижда какво става вътре.
Човекът, който ковеше, не спря работата си. Той се беше вглъбил в това,
което правеше. Наложи се Яне и Хусам дълго да гледат как майсторът върши
работата си. Това продължи толкова дълго, че на Яне му се стори, че ще трае,
докато оръжието не бъде готово. Българинът наблюдаваше като омагьосан
действията на майстора ковач. Той много пъти беше гледал как приятелят
му, в недрата на Родопите, кове оръжия, подкови, рала и палешници. Самият
той много пъти му беше помагал. Но сега, когато гледаше как майсторът
работи, Яне разбра колко голямо майсторство притежава човекът пред тях.
Това беше истински майстор. Всяко негово движение беше точно, премерено
и изпълнено с голяма рутина.
697
По някое време мъжът свърши работата си. Той подаде горещото парче
метал на своите калфи и им даде някакви наставления. След това се изми,
избърса лицето и ръцете си в бял пешкир и чак след това се усмихна.
Майсторът беше облечен в дълъг бял бурнус, който беше пристегнат около
китките, глезените и кръста на ковача. Явно беше опасно да се приближава
със свободно вееща се дреха до огнената пещ и до искрите, които хвърчаха
из цялата ковачница. Майсторът се приближи към тях, като се усмихваше
широко. Яне виждаше равните му бели зъби и очите, които изглеждаха като
цепки.
698
медж. Познаваме и испанските ковачи, те са наши ученици. Това не е рапира.
Какво е? Прилича ми малко на индийско изковаване.
– От кого?
После Яне започна да обяснява точно каква кама иска. Всъщност той не
знаеше как трябва да изглежда кесиджийската кама и през цялото време
описваше камата на Велко Кесиджи.
Яне потвърди. Тогава ковачът стана. Без да каже нещо, той отиде нанякъде.
Яне се загледа в Хусам. Приятелят му беше отишъл до ковачницата и там
гледаше как продължаваше изковаването на оръжието.
699
Най-накрая мъжът привърши писането и подаде пергамента на Яне. Яне го
погледна и възкликна. Мъжът не беше чертал или писал, той беше рисувал.
А там, върху пергамента, едно към едно беше нарисувана камата, която
Някога беше виждал в ръцете на Велко. не можеше да има грешка, това беше
същата кама. Ковачът беше нарисувал и това, което Яне не му беше описал.
Той дори беше нарисувал канията на камата.
Яне разбра, че ковачът знае много повече, отколкото той беше допускал.
Трябваше да бъде внимателен, затова замълча.
– Хусам, много ми е хубаво при теб и да бъда твой гост, но имам мисия и
трябва да продължа да я преследвам! Хайде да отидем да видим камата, дали
не е готова!
Докато двамата вървяха към ковачницата, а конете танцуваха под тях, Яне
се престраши да поиска пари от приятеля си. Хусам се засмя и каза, че ще да
удовлетвори всяко негово желание. Яне обеща да върне парите. С тях той
трябваше да плати и на ковача. Хусам каза, че с ковача ще се оправя той.
Камата все още не беше готова. Тогава Яне реши да продължи разговора си
с ковача. Разказа му всичко, което му се беше случило, за това как няколко
пъти вече, когато стреля по човек, куршумът вместо да го спре, го пробива,
а човекът пада върху него, под силата на инерцията. Това, че сега е жив, беше
въпрос на късмет. Яне помоли ковача да му помогне и му каза докъде беше
стигнал в размислите си. Двамата мислиха дълго върху проблема. Майсторът
донесе писалка и пергамент и започна да рисува. Яне с учудване видя, че той
беше нарисувал пищов в разрез. Явно освен от хладни оръжия, майсторът
разбираше и от огнестрелни. Сети се, че ковачите са специалисти по всички
оръжия. Всъщност именно те бяха създали огнестрелните оръжия и ги
произвеждаха.
702
Най-накрая, една сутрин, двамата посетиха ковача. Яне тръпнеше от
вълнение. Когато отидоха в ковачницата, той ги видя. Мечът и камата бяха
поставени един до друг. Мечът беше променен, беше видимо изтънен.
Когато го пое в ръцете си, той веднага усети, че оръжието е различно.
Наистина, нещо беше променено. Завъртя го и усети разликата. После
посегна и взе камата. Тя беше много красива, с тънко като жило, гъвкаво
острие. Нямаше разлика между камата на Велко и тази. Стори му се, че това
с същата онази кама. Те като че ли бяха изковани от една и съща ръка. Това
като че ли беше камата на Велко. Ако Яне не беше сигурен, че държи друго
оръжие, сам нямаше да повярва, че не държи в ръката си камата на учителя
си кесиджия. Ръкохватката беше много удобна, направена от някакъв скъп
рог и инкрустирана със сребро. Отдалеч не си личеше колко красиво
орнаментирана е тя. Когато я взе в ръце, Яне видя колко фино и филигранно
са украсени острието, ръкохватката и канията. Геометричните фигури бяха
много красиви и така преплетени, че създаваха невероятна илюзия. Яне
гледаше произведението на изкуството, което държеше в ръка. Това беше
кама, изкована в традициите на старите дамаски майстори. Изпита гордост,
че това оръжие ще бъде негово. Това щеше да бъде неговата кесиджийска
кама. Щеше да напише "Кесиджи китаб" и в него задължително щеше да
нарисува тази кама.
Мечът също беше много добър. Сега той се въртеше много по-леко. Пред
него наистина стоеше голям майстор ковач.
– Не!
Яне се учуди.
– Веднага.
703
– Добре – отговори ковачът и с трепереща ръка повика един от калфите си.
После му каза нещо на някакъв непознат за Яне език. Момчето се стресна, а
след това припряно поздрави и се затича. Явно майсторът държеше Яне да
се срещне с ковача.
– Защо? – Яне беше учуден. Беше очаквал, че човекът ще дойде при него.
– Налага се.
Яне не беше доволен, но явно така трябваше. Същият калфа, който преди
малко беше заминал нанякъде, сега завърза очите му и провери да не би
отнякъде да има пролука и Яне да може да вижда. Българинът беше искрено
учуден. Беше попаднал в непознат град, приятелят му го беше изоставил по
толкова загадъчен начин, а сега щяха да завържат и очите му. Защо?
Чувстваше се уязвим и изумен от нещата, които се случваха около него. Не
знаеше какво става. Дали всичко това беше, защото се беше съгласил да се
види с човека? Ако знаеше, че ще му се случи всичко това, нямаше да се
съгласи. След като завързаха очите му, калфата поведе Яне. Българинът
внимаваше да не се препъне и да падне. Ръката на калфата беше силна и
твърдо го подкрепяше. Личеше си, че това е ръка на ковач. Вървяха толкова
дълго, че на Яне му се стори, че го водят в друг край на града. Всъщност
можеше през цялото време просто да го въртят в кръг. Яне не знаеше. По
някое време почувства отварянето на някаква ниска, дървена, паянтова врата.
Разбра това, защото мъжът натисна главата му, за да се наведе. Защо беше
нужна цялата тази тайнственост? После се движеха по някакъв тесен
коридор, който постепенно се снишаваше. Влязоха в някакво помещение.
704
Ако можеше да вярва на наклона, който бяха преодолели, намираха се под
земята. Мъжът отвърза превръзката на очите му. Яне се огледа. Намираха се
в не много високо помещение. Входът, който беше зад гърба му и от който
току що беше влязъл, нямаше врата, а беше закрит от плътна завеса. Това не
беше завеса, а по скоро дебела, плъстена черга. Подобна черга преграждаше
стаята и представляваше стената, към която беше обърнат с лице Яне, а и
калфата. Това, което направи най-силно впечатление на българина, беше, че
в помещението нямаше нито един прозорец, а само няколко светилника
разсейваха мрака. Това още повече засилваше усещането му, че се намира
под земята.
– Кой си ти?
– Кой си ти?
705
– Какво? – Яне не разбираше за какво говори гласът. Какъв беше този Човек
с много имена? Яне беше изумен. Защо беше тази тайнственост? Сега, вместо
да говорят за камата, говореха странни неща, които Яне не разбираше.
Яне се сепна.
– Велко Шейтанов.
706
Калфата отново завърза очите на Яне и го поведе. Докато ходеха,
българинът мислеше трескаво. Целият разговор, който беше провел с човека
зад завесата, пораждаше учудване в него. Какво беше станало? Защо беше
тази загадъчност? Какво беше разбрал човекът?
– Да, ще дойда!
– Трябва.
707
– Аз не искам за нищо на света да влизам повече в пустинята!
708
странен разговор бяха провели? Беше сигурен, че калфата е уведомил
майстора си за всяка дума, казана при ал-Хадад.
Яне се ядоса. Допреди малко искаше да избягва мъжа, но сега вече едва се
сдържаше.
Яне не можеше да разбере как така камата е стара, нали беше изкована само
преди няколко дни? Сега обаче той нямаше време да се замисли върху
думите на ковача.
709
постигне безсмъртие? С какво ли щяха да го запомнят хората и дали въобще
щяха да го запомнят?
– Зареди го!
710
– Куршумът, макар и от олово, е много тежък и бърз, затова пробива човека.
Гледай сега! – като каза това, човекът показа един чертеж на Яне. Там се
виждаше как оловното топче на куршума, вместо да е пълно с олово, е
празно.
Когато беше готов, майсторът насочи пищова към чучелото. След това
натисна спусъка. Макар пред очите му да се вълмяха кълба дим, от цевта на
оръжието, все пак Яне успя да види как някаква сила прекърши кола, на
който беше поставено чучелото. Тази сила не изтръгна, а направо прекърши
кола, след което запрати чучелото в каменната стена.
711
Яне се прицели и стреля. Ефектът отново беше същият. Разкъсаното на
парцали чучело отлетя и със сила се удари в каменната стена. Вече два кола
стърчаха пред очите на Яне.
Майсторът му разказа как да лее кухи топчета, а след това му пусна още
четири в ръката. Трябваше да се направи специален калъп. Яне не разбра
много добре как трябва да стане това, но щеше да го измисли, когато му се
наложи. Сега трябваше да тръгва. Предстоеше му дълго пътешествие.
712
Върволиците от кервани пречеха на Яне и льо Комб да се движат по-бързо.
И дори да се опитаха да бързат, скоро установяваха, че трябва да намалят. Те
разбраха, че няма смисъл да се борят с потока хора, както няма смисъл да се
бориш с течението на могъща река, затова се сляха с общия поток, тръгнаха
със скоростта на поклонниците и изчезнаха сред пъстрото множество.
След няколко дни Йерусалим се изправи пред очите им. Яне беше
разочарован и в първия момент отказа да повярва, че това е Небесният град.
Той си го представяше много по-голям. Всъщност Йерусалим беше много
по-малък от Истанбул и въобще не можеше да се мери по големина и
пищност с него. Той беше построен на няколко хълма, в суха местност,
обграден само тук-там от горички с редки вековни маслинови дървета. Това
беше Йерусалим. Още докато приближаваха града, Яне забеляза цветните
потоци, които, като в бездънна яма, се вливаха в града.
Още в детството си Яне беше чувал разказите на хора, които бяха ходили
на хаджилък и се прибираха по родните си места. Той знаеше какво
представлява всичко това и беше подготвен за насладите на един
разностранен, разкошен и непрекъснат празник. Душата му също откликна
на общото настроение, което го обграждаше и което всички поклонници
излъчваха. Все по-често чуваше хората да мълвят молитви. Те като че ли се
подготвяха за духовното пречистване, което им предстоеше. Яне също
мълвеше молитвата, на която дядо му го беше научил още от най-ранното му
детство и която После беше станала молитва на кауците. Сега той с всяка
крачка чувстваше как в душата му се събужда някакво дълбоко стаено
чувство и го обземаше екстаз, но не толкова религиозен, колкото цялостен
духовен екстаз.
Пътуваха пеша два дни до Мъртво море, а после половин ден до мястото,
където преди хиляди години Свети Йоан Предтеча беше помазал с вода Исус
и го беше провъзгласил за Месията и за Син Божи.
След като стигнаха до река Йордан, всички отново бяха покръстени с вода.
Изкъпаха се, облечени само с бялата риза, а после се върнаха, за да
присъстват на блестящата Великденска церемония, разиграваща се в
черквата "Божи гроб" в Йерусалим.
Отначало пред пещерата бил построен параклис, който бил оформен като
вход на пещерата. По-късно над самата пещера бил издигнат параклис и така
тя и днес се намираше вътре в него. По-късно различните християнски
черкви бяха изградили параклиси и храмове наоколо. Най-накрая всичко
това било "вкарано" и покрито в една огромна базилика. Отвън помещението
беше огромно, но вътре все още бяха запазени параклисите и черквите, които
бяха останали под купола на базиликата. Тук все още се намираше и
параклисът с пещерата, който сега беше под пода на базиликата. Тъй като не
можеше да се влиза в пещерата, отгоре беше прокопана дупка, която беше
скрита с голям и дебел джам. Отстрани той беше обкован със сребро, което
беше във формата на слънце с дебели лъчи. Хората, които посещаваха "Божи
гроб", задължително поглеждаха през прозорчето и го целуваха.
716
големи християнски православни секти и най-вече гърци. Не малка беше
групата и на православните руси, католици и арменци. В двора на
базиликата, из улиците на града и около храма, множеството беше
неизброимо. Всички те опитваха да влязат вътре. Яне и хората в храма
чувстваха този натиск. Яне беше купил за себе си и за спътника си сноп с 33
жълти свещи, които не само бяха привързани и смачкани една към друга, а
бяха и усукани. Броят на свещите символизираше годините, които Христос
е преживял на земята сред хората, преди да бъде повикан при своя отец. С
тези свещи трябваше да поеме пасхалния огън. Това беше така наречения
нематериален огън или на арабски ритуалът се наричаше Нура [53].
Той беше свидетел на всичко, което ставаше пред него. Всички знаеха, че
този човек е от рода Сайбе. Преди хиляда години халифът Омар беше
назначил именно рода Сайбе да присъства при тази церемония и да бъде
представител на официалната власт. По-късно тази традиция беше
продължил султанът. Сега мъжът от Сайбе беше представител на султана.
Съвсем формално той отговаряше и за цялата базилика.
Всеки човек щеше да отнесе със себе си частица от този огън. Той щеше да
го отнесе в родния си край и да го предостави на свещеника, и така той да
бъде съхранен в кандилата, където да гори през цялата година. Това беше
огънят на Христос, който щеше да осветява земята. Яне дори не можеше да
си представи мащаба на това, в което участваше.
718
не би старият мъж да е припаднал вътре. Времето се влачеше мъчително.
Гласовете на хората ставаха все по-силни. Навън вече се беше стъмнило.
През това време всички хаджии, развълнувани, разказваха един през друг
впечатленията си. Всеки разказваше това. Което беше видял или разбрал от
церемонията. Повечето от тях въобще не бяха успели да влязат в храма и
разказваха небивалици. Яне знаеше това, защото се намираше вътре и беше
свидетел на всичко. И Яне, и льо Комб мълчаха. Някои от хората раздаваха
дребни подаръци. После пак разказваха и се връщаха към преживяното.
Личеше си, че живеят с него, описваха го и отново го преживяваха.
720
на бедните хора. Сега обаче мислеше по друг начин. Беше посегнал на свети,
мирни хора. За съжаление нищо не можеше да промени. Не можеше да
открие хората, да върне конете им, нито дори да се извини. Този грях щеше
цял живот да му тежи. Яне се опита да не мисли за това, но някаква част от
него се чувстваше гузна и тя остана да му нашепва за тази случка.
721
Кръволоците на султана. Отворената им паст се нуждаеше непрекъснато от
прясна кръв, която си доставяха чрез битки и девширме.
Яне не знаеше как е редно да се купи икона, дали трябва да се освети и как
да я съхранява и пренася. Отнасяше се с нея като с най-ценната вещ, която е
имал и смяташе, че това сигурно е достатъчно.
723
дълбочина. Това не беше привидната сила, а силата на знанието, на това да
си бил свидетел. Този змей сигурно беше някакво прадревно чудовище,
свидетел на самото сътворение на света. Сигурно беше от времето още преди
Адам и Ева да бъдат изгонени от рая и въобще да има хора. Василка му беше
казала, че е змей. Това означаваше ли, че той има в себе си духа на змея, че
притежава древна душа, която е различна от хорските души? После се сети
как старицата го беше накарала да прескача къпини и как като саламандър се
беше озовал в огъня, но нищо не му беше станало. Кожата на гърба му
настръхна. Като че ли усети нечие чуждо присъствие в стаята. То беше
могъщо и толкова силно, че той го усети като тласък в гърба, който щеше да
го събори на земята. Яне усещаше как се докосва до разбирането за това
какво е змей. Това беше силата на древността, той беше продължение на род
на змейове. Дали начинът им на борба не беше също спомен от онази
древност? Дали не е била дар за рода му от самия бог, от времето преди да
има хора? За това ли Яне имаше предчувствия и те се оказваха верни? Ето
какво означаваше предчувствието! То идеше от някакъв друг свят, който
пронизваше този свят и му даваше предимство.
– Какво има в тази икона, Яне? – попита го един ден льо Комб. Явно на
французина му беше направило впечатление, че българинът изпада във
вцепенение, когато гледа иконата. – Молиш ли се?
– Моля се.
Кая не го позна, може би, защото не беше очаквал да го види по това време
на нощта и в такова състояние. А и си личеше, че е тръгнал по някаква друга
задача. След него вървеше цяла група от хора. Яне веднага позна какви са те.
Всички бяха облечени в черни дрехи, огромни и високи, с гъвкави походки,
излъчващи сила. Всички мъже бяха пехливани. Яне беше потресен.
Скоро групата отмина покрай тях. Вместо да бяга и да се спасява, Яне реши
да проследи Кая и спътниците му. Той знаеше, че това е най-добрият начин
да се скрие – да следва своите преследвачи и да върви по следите им. Те щяха
да са сигурни, че той не е след тях. Освен това така щеше да се информира
за техните намерения. Без да казва нищо, Яне свърна и с гъвкава и тиха
походка започна да тича след тях. Не беше останала и следа от пияния мъж,
какъвто беше преди малко. Най-накрая цялата група спря пред някаква
порта. Тази порта беше вътрешна за града. Целият Йерусалим беше разделен
на няколко части. Това бяха големи квартали, в които живееха хора с еднакви
вери. Имаше четири големи части. Арабската част беше най-голяма и в нея
живееха само мюсюлмани. Имаше още еврейска, арменска и християнска
част и всички Те бяха отделени една от друга чрез порти. Сега групата на Кая
се беше изправила пред една такава част. Явно те искаха да преминат в
еврейската част на града. На висок глас Кая започна да обяснява нещо на
тези, които пазеха портите.
Докато наблюдаваше всичко това, скрит зад един ъгъл, към Яне се
присъедини французинът. Льо Комб все още беше учуден на промяната,
която беше настъпила у неговия спътник. Както си вървяха из града и се
олюляваха, след изпитото през нощта вино и се чудеха как ще намерят
килията си в манастирската страноприемница, изведнъж Яне коренно се
беше променил, като че ли беше срещнал смъртта. Льо Комб забеляза, че той
веднага беше изтрезнял и без да му каже и думичка, с лека стъпка се беше
затичал след мъжете. Французинът нямаше време да попита какво става,
затова се беше затичал след него. Беше ясно, че нещо специално се случваше
и той искаше да разбере какво е то.
726
Българинът не се учуди, че французинът скоро се присъедини към него. Той
си спомни за предупреждението на Хусам, че льо Комб е шпионин.
Французинът също беше изтрезнял, не знаеше какво става, но усещаше, че
трябва да бъде нащрек. Двамата гледаха групата. На Кая не му се наложи
дълго да убеждава пазачите на вратата. Внушителните му размери,
застрашителният му вид и гласът му, който беше силен като от рог, накараха
мъжете да отворят портата и да ги пуснат. Яне се поколеба само за миг. Той
скочи иззад ъгъла, следван по петите от льо Комб, и се присламчи към
"опашката" на групата. Така минаха през портата. Яне осъзнаваше колко
много рискува, но не можеше да се спре. Ако мъжете го разкриеха, щяха да
го разкъсат на място. Мракът обаче му беше съюзник, а мъжете не носеха
факли в ръце.
Яне беше чувал името на този Явуз Чилик, но не можеше да си спомни кога
и от кого, но видя как цялата група настръхна и се сви. Явно този човек беше
специален, защото почувства как сред тях се прокрадна страхът. Като черна
нишка той обвърза телата на мъжете и се процеди в тях.
727
Според него паша можело да идва от персийски или от турски. Ако е от
персийски, е от падишах, което означава "от потеклото на шаха", а ако е от
турски, произлиза от титлата баш ага, която се променила до паша.
"Кой беше този Явуз Чилик? Къде беше чувал името му?" – Яне все още не
можеше да се сети.
729
– Какво беше това страшно оръжие?
Явно льо Комб все още беше впечатлен. Яне си спомни, че французинът
беше видял изстрела на пищова още в Дамаск. Явно тогава той не беше
разбрал какво става или беше помислил, че е стрелял с пушка.
– Пищов.
Тази вечер останаха така. Яне не мигна. Той очакваше във всеки момент
нападение. Преследвачите обаче явно бяха загубили следите им, но това не
означаваше, че няма да ги търсят. Яне знаеше, че те няма да се откажат. Беше
сигурен, че е положил мъртъв поне един от нападателите. Другите нямаше
да им простят това и нямаше да ги оставят на мира. В този ден Яне говори с
монасите и се разбраха двамата с льо Комб да се хранят в манастирската
магерница. Така нямаше да им се налага да излизат от манастира.
– Така ще се разкрием – каза льо Комб. – Защо решихте точно тази сутрин
да тръгнем?
– Трябва да продължим!
732
В този момент Кара Мустафа побутна Ирис. Тя влезе в нещо като къщичка
с балдахин, която беше издигната на гърба на една камила. Яне веднага
сметна, момичето беше родено в 1700 лето, така че днес трябваше да е на
десет години. Тя все още си беше дете. Кара Мустафа обаче, вместо да се
качи на гърба на друга камила, продължи да говори с мъжа. Арабинът явно
беше водачът на кервана. Той беше облечен с бурнус и имаше дълга, бяла,
ситно къдрава брада. На Яне той му заприлича на вехтозаветен пророк. Явно
мъжът беше от хората на Кара Мустафа и Кая.
Яне разказа всичко това на льо Комб. Французинът беше изумен. Той
въобще не можеше да допусне, че такава е целта на Яне. След като разбра,
че трябва да спасят някаква жена, която е била отвлечена от турски големец,
Льо Комб следеше кервана с намръщен поглед.
734
навлизаше в пустинята, толкова шансовете им да вземат Ирис и да се
измъкнат живи намаляваха.
735
След няколко дни льо Комб се появи. Със себе си водеше група войнстващи
джейхини. Те изглеждаха страховито. Главатарят им говореше на някакъв
странен език, който Яне не разбираше.
– Керванът от ятеибехи ли е?
– Едва ли.
– Нямах избор.
– Но, как?!
Главатарят прибра кесията на Яне и всичките пари на льо Комб. След като
ги обраха по този толкова нагъл, но все пак легален начин, двамата се
огледаха с най-глупавото изражение на света. Яне се чувстваше обран и
много обиден. Той мислеше, че бандитите ще бъдат много по-сговорчиви и
че ще синхронизират с тях нападението си. Това обаче не се случи. Мислеше
си още, че бандитите, след като цял ден бяха яздили, ще поискат да си
починат, но и това не се случи. Те запалиха малки огньове, хапнаха и
зачакаха. Лагерът на Яне беше доста далеч от мястото, където нощуваше
керванът. Освен това беше зад няколко големи дюни, така че нямаше
736
опасност огньовете да бъдат забелязани. След това вместо да легнат,
бандитите оседлаха конете си. Яне поиска от льо Комб да ги спре, но
французинът не успя. В очите на арабите се виждаше блясъкът на хищните
птици, миг преди да нападнат. Погледите им бяха сиви и студени, като че ли
не виждаха нищо пред себе си. Льо Комб се опита да поговори с тях, но
арабите не го слушаха. Те се готвеха за битка и щяха да нападнат веднага.
След като не успяха да ги спрат, единственото нещо, което Яне и льо Комб
можеха да предприемат, беше да се приготвят и Те за битка. Яне осъзнаваше,
че за джейхините животът на Ирис и историята, която льо Комб им беше
разказал, нямат никаква стойност. Те щяха да нападнат, да убиват
безразборно, независимо мъже или жени. Сигурно биха убили Ирис, без да
им трепне окото. Яне осъзнаваше, че дори техният живот няма никаква
стойност за бандитите. След нападението те също нямаше да са в
безопасност. Щяха да бъдат само в тежест на джейхините, а и щяха да станат
свидетели, които мотат да ги предадат.
В този момент друга мисъл се появи в главата му. Той беше показал на
джейхините къде е керванът, беше им казал всичко за техните навици и сега
бандитите нападаха, но той ги беше насочил към невинните хора от кервана.
Когато приближиха, главатарят на джейхините направи знак на своите
бойци. Те слязоха от конете и започнаха да дебнат. До льо Комб и Яне беше
прикрепен по един от воините бандити. Главатарят беше обяснил, че трябва
да ги пазят, но Яне знаеше, че задачата им е съвсем друга. Те трябваше да
внимават двамата мъже да не направят някаква глупост. Яне беше сигурен,
че ако се опита да извика и да предупреди хората от спящия керван, веднага
в гърлото му щеше да се опре острието на арабската кама на мъжа. Друг беше
въпросът дали мъжът нямаше да бъде с прерязан гръклян преди него, от
неговата кесиджийска кама, или с прегризано гърло от Буря. Арабите бяха
оставили оръжията му. Сигурно мислеха, че Яне и льо Комб ще се включат
в нападението. Льо Комб не беше въоръжен. Българинът даже нямаше
намерение да убива невинните керванджии. Той искаше да спаси Ирис и
нямаше да навреди на нито един невинен човек, но всъщност той щеше да
бъде виновен за смъртта на много от тях. Когато приближиха мястото, на
което стануваше керванът, главатарят на бандитите направи знак на своите
хора да обградят лагера. Яне веднага разбра, че бандитите или ще пленят
хората от кервана, или ще ги избият до крак. Потръпна, защото се досещаше
какво ще последва.
737
качи на гърба на Аракс. Яздеше бавно. Пред него се водеше битка. Чуваха се
изстрели, но когато се приближи, видя касапница. Джейхините колеха
заспалите хора. Виждаха се хора от керванджиите, които се опитваха да
избягат, но веднага бяха застигани от изстрел в гърба. Гледката беше
потресаваща. Гузната му съвест се беше събудила. Той искаше да крещи и да
спаси невинните хора. Всеки, който се опиташе да се изплъзне, беше съсичан
в гръб. Яне не беше потресен от смъртта и насилието, а от това, че той беше
виновен за всички тези невинни жертви. Има разлика между това да убиеш
човек в честна битка и да го заколиш вечер, така както си спи. Яне вече
знаеше, че няма нищо общо между воините и убийците. Бандитите бяха
убийци. Докато ги гледаше, Яне се сети за своите кауци, там нейде в дебрите
на Родопа планина. Сега си даде сметка, че той беше войвода на хайдути, а
не главатар на бандити. Ето, бандитите бяха пред него, тях ги интересуваше
единствено плячката. Те бяха готови да убиват, само и само да заграбят
някакво богатство. Но не само това различаваше бандитите от хайдутите.
Хайдутите трябваше да използват парите или златото за благородна кауза.
Така беше с Вълчан войвода и сина му Велко. Те събираха златото, за да
купят земята на цяла България и така да създадат санджак България. Тази
идея движеше мъжете, които можеха да се нарекат хайдути. Бандитите
искаха да спечелят от мъката и смъртта на хората и да задоволят
Егоистичните си прищевки и потребности.
Льо Комб през цялото време тичаше след него. Яне силно издърпа
момичето, което пищеше и се опитваше да се хване за нещо. Съпротивата на
Ирис беше отчаяна и много активна. Това донякъде радваше Яне, защото
това означаваше, че момичето не се е променило и уплашило. Той беше
сигурен, че тя така се беше съпротивлявала и на Кара Мустафа. Това
всъщност беше внучката на Вълчан войвода и племенница на Велко. Беше
ясно защо му е толкова трудно. Хвана и с всичка сила дръпна Ирис, все пак
детето беше много по-леко от него. Не можеше да ѝ каже каквото и да е,
738
защото тя крещеше и риташе срещу него. Писъците ѝ се смесваха със
стоновете на умиращите и шума на битката.
Той беше направил знак и Буря беше отишла да пази пътя, от който преди
малко бяха дошли. Предполагаше се, че преследвачите им ще се зададат
739
именно от тази посока. Яне погледна, но явно по дирите им не се движеха
джейхини, защото огромното куче все така, като изсечено от камък, седеше
и се взираше в безкрайните пясъчни простори, застанало на върха на една
огромна дюня. Българинът знаеше, че обсегът на кучето е много по-голям,
отколкото той можеше да види. Тя щеше да усети и да го предупреди за
преследвачи дори, ако те бяха все още зад хоризонта. Кучето като че ли
почувства неговия поглед и бавно и величествено завъртя глава. Едва тогава
всеки страничен наблюдател би разбрал, че това, което вижда, не е сфинкс, а
истинско живо същество. Яне изпита възхита от гледката.
Яне се приближи към все още лежащото момиче и се взря в очите му. Това
бяха най-красивите и пъстри очи на света. В себе си бяха събрали цветовете
на всички горски поляни в Родопите. Отстрани те изглеждаха сини, но когато
се приближи станаха светлозелени, като свежата трева, напролет по
пасищата на планината, после станаха още по-светлозелени, като току що
разтворените свежи листа на дръвчетата в гората през пролетта, вътре в тях
имаше и кафяво, като кората на могъщите планински дръвчета, и черно, като
сенките под големите камъни и мрачните урви на планината. Сега Яне
гледаше тези очи и като че ли над пустинята се разстла килим от треви и
цветя. Те накараха да се появяват дръвчета и дълбоки дерета, с бълбукащи
пенливи поточета в тях. Яне почувства свежестта и прохладата на дебрите на
планината, усети аромата на цветя и билки. Сега вече се почувства щастлив,
че с освободил Ирис.
740
нямаше да мотат да оцелеят през деня. Най-добрият начин беше да се движат,
но бяха твърде изтощени от това, че не бяха почивали през цялата нощ.
Тогава Яне го видя. Учуди се как досега не го беше забелязал. Вдясно от тях,
разкъсвани от маранята, се извисяваха палмите на оазис.
– Но, аз го виждам!
Ирис вече се държеше сама за седлото на коня си, но все още не беше добре.
През целия ден тя не промълви нито дума.
Когато слънцето се спусна зад хоризонта, Яне направи знак на льо Комб да
спрат. Всички бяха изтощени до краен предел. Ирис не издържа и се свлече
741
върху горещия пясък. Яне се втурна и я подхвана. Вдигна я на ръце. Тя беше
толкова лека. Двамата запалиха огън. Яне извади всичката храна, която беше
успял да вземе със себе си. Взе един мях и изми лицето, ръцете и краката на
момичето. Тя беше толкова хубава! Беше му приятно да се грижи за нея!
Ръчичките и пръстчетата на краката ѝ бяха толкова малки и фини!
– Ирис, аз съм!
– Кой си ти?
– Бате Яне! – момичето явно го позна и протегна ръце към него. Яне я
прегърна.
742
– Него го повикаха в Истанбул, а аз трябваше да стигна до Мека. След това
той щеше да дойде при мен.
Яне се учуди.
След това Яне повика Буря при себе си. Ирис веднага позна кучката и много
ѝ се зарадва.
През тази вечер Яне и Ирис говореха още дълго. Момичето си играеше с
Буря. Льо Комб едва сега разбра цялата история. Тъй като двамата говореха
помежду си на български, той непрекъснато подпитваше Яне за какво си
говори с момичето. Французинът също беше поразен от красотата на Ирис и
разпита Яне за това откъде я познава.
На другия ден вървяха през цялото време. Вечерта изядоха всичко, което
имаха. Имаха вода най-много за още два дни. След като се нахраниха, Яне
реши да се погрижи за храната през следващия ден. Той зареди пищова с
обикновен патрон, препаса меча и кесиджийската кама, взе Буря и отиде на
лов. Не знаеше какво точно ще лови, но все нещо трябваше да намери за
ядене. Дори в пустинята живееха някакви животни. Той ги чуваше всяка
вечер. Знаеше, че в тази пустиня не живеят лъвове и това много го
успокояваше. Яне си представяше, че ще лови нещо като чакали, пустинни
лисици или пък някаква разновидност на лалугери. Каквото и да е, само да
става за ядене.
– Някакви конекрадци!
– Защо не дойдеш?
Яне се сети какво му беше казал Хусам, че Льо Комб е шпионин. Явно
задачата му беше да буни духовете на бедуините в Арабия. Тъй като Яне се
бореше за това да освободи България и да създаде християнска държава в
сърцето на Османската империя, те донякъде бяха съюзници.
745
– А как ще се доберете до вашата България? Тя е много далеч.
– Ще се приберем пеша.
– А за храна?
– Ще измисля нещо.
– Пази се и Бог с теб! – каза Яне и поведе коня, а Ирис го последва. Буря
размаха опашка след тях, като че ли също се сбогуваше с льо Комб.
746
чувстваше щастлив. Това го караше отново да повярва на легендата за себе
си. Той беше змей!
747
APPENDIX III
Всъщност кесиджийските ками са две. Единствено башкесиджията ще бъде
въоръжен с две напълно еднакви ками, но те не трябва да са изковани от един
и същ ковач, а от различни и в различно време. Едната кама трябва да бъде
изкована от земен човек, "обикновен" ковач, който да олицетворява света на
обикновените хора. Той трябва да бъде еднорък. Другата кама трябва да бъде
изкована от самия бог на ковачите – ал-Хадад.
"Но нещата няма да са това, на което приличат!" Двете ками няма да са това,
на което приличат. Това е така, защото двете ками са изковани по един
първообраз (Велковата кесиджийска кама), който трябва да изчезне. Нещата
не са такива, каквито изглеждат и защото както се разбира от легендата,
втората кама не е изкована от ковача на Хусам Джаулджуйлия, а от самия ал-
Хадад.
748
много близки и дори са едно, и само изразяват различно отношение към едно
и също нещо.
Всеки човек има "сянка", всеки читател сам ще реши кой от братята е
истинският човек и кой е "сянката". Дали Ибрахим (Петко) е "сянка" на Яне
или обратното, или двамата са "сенки" на друг човек? Дали братята не са
"сенки" на читателя?
749
Карта 1. Диарбекир
750
751
Карта 2 . Станимашко
752
Kaртa 3. Боляров хан (местност)
753
Kaртa 4. Боляров хан
754
Интервю с Токораз Исто
по повод издаването на романа
1. Как ще ви бъде удобно да ви наричам, с истинското ви име или с
псевдонима, под който пишете?
756
7. Романът създава усещането за историческа достоверност. Има ли реално
съществували личности, които сте използвали за прототипи на главните си
герои, или те са събирателни образи от епохата, която описвате?
757
9. Освен писател, Вие сте създател и инструктор (ренсей) на българското
бойно изкуство да Дао. Какво свързва ренсея и добрия разказвач на истории?
758
Бележки под линия
1 авджии – ловджии, ловци
2 падало – водопад, пръскало
3 кабил – жертвоприношение
4 Станимака – днес Асеновград, в Боляровия хан казват на Станимака Станимъка
5 уста – майстор
6 серт – зъл, остър, кибритлия
7 чапа – уред, подобен на тясна мотичка, който служи за копаене на камениста почва и за цепене на
камъни
8 акран – набор, връстник
9 дървено масло – зехтин
10 чифут – пренебрежително название на евреи
11 читак – обидно название на турчин или мюсюлманин
12 пътят на Мустафа паша – днес по този път е прокарано така нареченото Цариградско шосе.
Българите са го наричали Цариградски път
13 бел. на автора – пехливанският род, за който става дума, се е наричал Бимбелови, но може би в
някои райони на страната е бил известен като Бимбалови. Това е родът дал най-много пехливани в
българската история. Срeд тях е Стефан Караджа, роден в село Ичме. Авторът много добре си
спомня как дядо му нарича Бимбелови Бимбалови, затова от тук нататък Болярови наричат
Бимбелови по този начин.
14 днес Попово, от това село именно произлиза националният герой Индже войвода, за когото се
смята, че също е от Бимбеловия род
15 бичкия – голям трион за двама души
16 тумно – харман, широко, равно, отъпкано място за извършване на селскостопанска работа
17 дондурман сага – тур. полу надясно
18 Ону тутмни тутмин! – тур. Хванете го!
19 докса – широк манастирски чардак
20 яблан – народно наименование на чинара
21 соба – стая
22 вилает – териториално административна единица в Османската империя
23 кармъз – тъмно, кърваво червено
24 канатлъ – тур. крилат
25 Спри за малко, чакай, Велко кехая!
26 китаб – документ
27 наипин – наместник съдия, като помощник на кадията, по-скоро съдия изпълнител
28 Искендер – персийско и арабско име на Александър Македонеки
29 Пашакьой – Селото на пашите
30 диктиса – съпротивлява, мери сили
31 бижиклик – място над тавана и под покрива, което било използвано като склад или за сушене на
продукти
32 кавад – връхна дреха, с ръкави до лактите
33 бора тур. – буря български
34 джумбиш – шега, подигравка
35 кабил – жертва, жертвоприношение
36 таип – тур. дажба
37 милязимин – пазач в затвор
38 По различни данни по това време в Истанбул има около 14000 преписвача. Огромно число на
грамотни и пишещи. Някои от тях, освен да пишат и преписват, изпълнявали и консултантски,
адвокатски и преводачески функции.
39 катер – определен брой камили, които се движат в керван
759
40 тугра – калиграфско изписване на името на султана с арабски букви. Използва се като подпис и
печат.
41 Така са се самонаричали византийците. Всъщност държава или империя Византия никога не е
имало. Византийците винаги са се смятали за римляни и за наследници на Римската империя, а ние
наричаме Византия това, което по-късно започва да се нарича Източноримска империя.
42 Вие, читателю, можете също да проверите паметта си, като се опитате да се сетите за името на
сарафа, от когото Яне взе пари назаем в Едирне. Така може да проверите дали имате кесиджийска
памет. Направете го като игра, спрете да четете и се опитайте да си спомните, но не отгръщайте
страниците!
43 дам – обор
44 намаз-молитва
45 И днес в изложбата на Топкапъ сарай мотат да се видят самурайски доспехи, подарени на султана
от японския император. Това доказва контактите, които султанът е имал не само с Персия, Индия и
Китай, но и с Япония.
46 меткупчу – ръководител на султанската канцелария
47 чаршаф – свободна бяла дреха при арабите – бурнус. По-късно, в България, така започват да
наричат белите завивки.
48 бел. на автора – тук става въпрос за Триполи в Ливан, а не в Либия
49 зимает – тържествена гощавка. Обилна почерпка, пир.
50 В Бейлика Караман голяма част от турците приели Християнството още преди времето на Осман
Гази.
51 дискос – този, който е извадил кръста, обикаля из хората с кръгъл меден съд и събира лепта
52 Днес собственик на плащеницата, която е известна като плащеницата от Торино, е Симеон
Сакскобурготски, който, по майчина линия, е наследник на савойската династия. Наскоро обаче той
я дари на Ватикана.
53 Нура – от нур, което на арабски означава огън.
54 говеене – суров пост, когато се употребява само вода и хляб
760
Токораз Исто
ЯТАГАН И МЕЧ
ХАЙДУТ
Издателство „Оренда“
Пловдив, 2009
http://4eti.me ™
http://ekni.ga ™
ISBN 978-954-25-0131-3
Издателство "Оренда,
Пловдив, 2009
761