Токораз Исто

ЯТАГАН И МЕЧ
исторически роман в пет части

втора част
МАХДИ

© автор; Токораз Исто

© издател: Стоян Цветкашки
гл. редактор: Христина Шопова
редактори: Владимир Фрит, Стоян Цветков, Алпер Мюмюн
тех. редактор: Йорданка Цветкашка

форматиране и корекции: buba – 2016 год.

http://4eti.me ™
http://ekni.ga ™

ISBN 978-954-25-0130-5
Издаването на тази книга се подпомага от www.dadao.org

2
 Анотация

"Ятаган и Меч" е исторически роман в пет части. Това е увлекателен

разказ за живота на двама братя, насилствено разделени един от друг.
Единият бива избран за еничар, а другият става защитник на народа –
хайдут. В книгата се разказва за това как въпреки че двамата се намират на
едни и същи места, възприемат живота по различен начин и живеят в
различни светове.

Петлогията е драматичен разказ в духа на най– добрите балкански

истории, в които има страст, любов, предателство, измама, сблъсък на две
култури, на две религии и на два характера. Книгата изследва в дълбочина
балканската душа и дава отговори на много въпроси за българската
народопсихология.

В романите си "Ятаган и Меч", "Тангра", "Артур" и "България" авторът

разказва живата българска история. Токораз Исто е единственият български
писател, който разкрива в дълбочина истината за древната българска
религия – тангризма. В книгите е описана скритата, премълчавана и често
манипулирана наша история, но не по скучния и недостъпен начин,
използван в училищата и от историческата ни наука. Авторът ни отвежда
във времена на слава и умело успява да ни накара да се влюбим в историята
ни.

Петлогията "Ятаган и Меч" е най-голямото изследване на еничарския

корпус правено досега. Еничарите, кои са те? Какви са били българите
еничари? Изследване на считаните за най-добри воини в света. Това е книга
за родовата памет на българите. Книга която, ако прочетете, никога няма да
забравите.

Романът "Тангра" на Токораз Исто е най-големият исторически проект

писан в България. Той е плод на многогодишни проучвания и изследвания
на автора не само върху българската, а и върху световната история.
Запознайте се с живота на първия български ювиги кан Авитохол. Научете
тайната, която се крие зад името на легендарния владетел Атила, от когото

3
са се страхували всички народи. Тайна, която е била пазена толкова
дълбоко, че никой не е посмял да произнесе и която има връзка с българите.

В поредицата "Артур" приключението и животът на Авитохол този път

се пренасят в Британия, по земите на келтитедруиди. Ще научите защо
някои автори твърдят за Артур, че е крал на сарматите (българите) от
владетелския род Дуло, каква е връзката на рицарите на кръглата маса с
тиуните и "хранените хора" на българските кане, кой е мечът на всички
владетели Ескалибур.

В сагата "България" Токораз Исто проследява отношенията между

българския владетелски род Дуло и останалите родове, предвождани от
Вокил. Разказва за саможертвите и величието на Дуло, заслугите му за
създаване и запазване на България, но и за предателствата, които извършват
спрямо българската кауза. Днес ние малко знаем за лоялността на
кавканския род Вокил, как те заемали престола, но не се възползвали от
властта, а чакали владетеля от Дуло, който отново ще възвърне величието
на България.

4
В памет на баба ми Стефана Атанасова Хаджипеткова (Аскерова) и на
дядо ми Атанас Иванов Хаджиянев (Бракмов).

Посвещавам тази книга на всички воини, които вървят по Пътя на

българското бойно изкуство Да Дао.

Специални благодарности на Асен Асенов за помощта, която оказа при

издаването на всичките ми книги и цялата поредица "Ятаган и Меч".

СЪДЪРЖАНИЕ

Анотация ............................................................................. 3

1 ГЛАВА АЗОВ ...................................................................... 6

2 ГЛАВА СТАМБУЛ.......................................................... 150

3 ГЛАВА ИРАН ................................................................. 569

4 ГЛАВА ИСТАНБУЛ .......................................................834

5 ГЛАВА ФИЛИБЕ ...........................................................982

APPENDIX II.....................................................................1031

БЕЛЕЖКИ ........................................................................1041

5
 1 ГЛАВА
АЗОВ
Рано на другата сутрин Ибрахим се събуди и веднага взе
зулфикр. Внимателно извади острието и като омагьосан се загледа
във фигурките, които се бяха получили от нагъването на метала.
После погледна прекрасните златни инкрустации. Кубилай Юндер
му беше казал как да се грижи за оръжието. За да не загуби мечът
"хищността" си, всеки път щом се извадеше, трябваше да му се
дава да пие кръв. "Ако не му дадеш кръв от враговете, трябва да
му дадеш от собствената си!" После агата му бе показал левия си
палец, целият в белези от порязвания.

– За да мога да се упражнявам с меч, всеки път щом го прибирах

порязвах палеца си до кръв и я оставях по острието.

Ибрахим гледаше меча и му се струваше, че съзнанието му

потъва в дълбочина и там мечът го приюти. Остави мисълта си
вътре в него. Беше "потънал" в състояние на дълбоко съзерцание.
То се получи толкова естествено. Явно самото оръжие му беше
помогнало.

Прислужникът, който шумолеше нещо зад гърба му, го прекъсна.

Ибрахим тръгна да прибира зулфикр в канията и подложи палеца
си, а съвършеното острие се оцвети в червено. След това се обърна
към прислужника, който току що бе внесъл в стаята чисто нова
еничарска униформа. Сърцето на младия еничар подскочи от
вълнение. В последните години беше носил толкова много и
различни дрехи, но вече почти бе забравил за еничарската
униформа. Сега я облече, а тялото му изпадна във възторг от
допира с фината материя. Облече шалварите и горната дреха, те
бяха маслено зелени. Това беше цветът на исляма. Силяхът [1] беше
изключително красиво гравиран, обкован със сребро, много фин и
лек. Младият мъж го препаса. Погледна се в огледалото от
излъскано сребро, което прислужникът му поднесе. Шапката беше
висока, сърмена, с много красив жълт, подобен на злато плат,
който грееше с чудна красота. Отзад беше заметнат същият плат,
който стигаше до средата на гърба му. В основата на шапката

6
някой гениален шивач бе зашил широка зелена ивица. Тя много
подхождаше на тюркоазената му зелена униформа. Отпред на
шапката имаше златна украса, която се извисяваше подобно на
острие. Униформата беше удобна и много красива. Той, който
досега не беше обръщал внимание на дрехите си, осъзна, че
униформата му придава завършен вид. С нея приличаше на
истински еничар. Вместо ниските кожени обувки, каквито
обикновено се даваха на еничарите, прислужникът му подаде
високи до коленете му червени кожени ботуши. Явно
командирите бяха решили, че там, където отиват, ботушите ще им
свършат по-добра работа. Ибрахим с мъка нахлузи високите
ботуши от най-фина кожа. Тъй като досега не бяха обувани, а
ръцете му все още бяха превързани и го боляха, се наложи
прислужникът да му помогне. После пак се погледна в огледалото.
С учудване видя, че дори червените ботуши подхождат на
зелените шалвари и златистата шапка със зелена лента. Гърдите
му се издуха от гордост. За пръв път видя как изглеждат еничарите
отстрани и осъзна какво трябва да бъде държането му. Сега разбра
защо всички се страхуват от тях. Стърчащите му настрани остри
мустаци, суровото му набраздено лице, в първия момент този мъж
му се стори непознат, но много страшен. Той не само беше еничар,
но изглеждаше точно като останалите еничари, като Юсуп,
Неджиб ага, Явуз Челик и дори като Кубилай Юндер. Той беше
един от тях!

Ботушите малко го стягаха, но Ибрахим знаеше, че съвсем скоро

щяха да се оформят по крака му като по калъп. Като последен
щрих от униформата, Ибрахим закачи ятагана и джамбията на
силяха си. Кутията за барут беше празна, в нея той постави
книгата, която винаги носеше със себе си, и тя пасна, сякаш бе
изкована за нея. Капакът се затваряше много плътно с две
сребърни закопчалки. Така беше спокоен, че книгата ще бъде
добре защитена от влага и слънце. Това го успокои. Най-накрая
воинът взе дългото арабско копие и доби завършен вид на еничар.

С напет вид Ибрахим крачеше из сарая. Не след дълго срещна и

останалите еничари. Всички те бяха облечени в чистонови бойни
униформи и изглеждаха впечатляващо. Неджиб ага и Явуз Челик

7
също бяха облечени в зелена униформа. Това много зарадва
Ибрахим, защото означаваше, че в предстоящата война или битка
цветът на Явуз Челик паша щеше да бъде зелен. Такива щяха да
бъдат и бойните му знамена. Чорбаджията Неджиб ага щеше да
води една от неговите орти, а Ибрахим да бъде в ортата на Неджиб
или в друга някоя орта на пашата. Мисълта, че ще бъде под
командването на пашата и чорбаджията, го зарадва. Той беше
сигурен в качествата на двамата като воини, хора и командири.
Заради тях той би пожертвал живота си и би допуснал те да го
поведат в която и да е битка, срещу който и да е враг.

Към тримата облечени в масленозелено се присъедини и

сейменбашията[2] Юсуп. Той беше с по-пищна униформа в червен
цвят. Златото и пурпурът прекрасно подхождаха на тъмната му
кожа. Шалварите бяха украсени с жълти и златисти кантове и
ширити. Канията на арабската му сабя беше цялата в злато и
отрупана със скъпоценни камъни от най-високо качество. Но най-
красива беше униформата на агата на еничарите. Този толкова
скромен мъж, който досега винаги ходеше със сива, груба
еничарска униформа, сега се беше пременил в изцяло златотъкана
униформа. Сърменият плат странно контрастираше с дребничкия
скромен мъж. Тези дрехи въобще не подхождаха на аскетичния,
духовен и военен баща на еничарите. За разлика от неговите
предшественици, които ходеха с изискани и фини дрехи, подобно
на висшите османски сановници, дори сърмените дрехи на
Кубилай Юндер ага бяха точно копие на еничарската униформа.
Освен златната униформа и шалварите, високата еничарска шапка
също беше от сърма. На кръста си агата имаше широк сърмен
колан, върху който бе закопчан силяхът от чисто злато, украсен с
ювелирна резба. Ибрахим разбра защо агата му беше подарил
ножницата си. На силяха му висеше такава от чисто злато.

Лицата на Юсуп, Неджиб ага и Явуз Челик бяха спокойни,

отпуснати и дори някак усмихнати. Личеше си, че мъжете
изпитват облекчение от това, че са облечени в униформи. Те
отново бяха част от братството на еничарите.

8
 Преди да потеглят на път, агата направи тайния знак. Накара
Ибрахим да коленичи на земята и да насочи зулфикр напред и
нагоре. Кубилай Юндер, Неджиб, Юсуп и Явуз Челик кръстосаха
мечовете си над него. В следващия момент всички едновременно
вдигнаха мечове и извикаха:

– Махди! Махди! Махди!

После останаха така, с вдигнати нагоре оръжия, и дълго се

молиха на Аллах.

Охранявани от голяма група сеймени, командирите на еничарите

се придвижиха до най-близкия пристанищен град – Бейрут. Там ги
чакаше прекрасен голям кораб с внушителни пурпурни платна.
Това не беше обикновен кораб и със сигурност принадлежеше на
султана или на някого от най-висшите сановници. Каютите в
кораба бяха големи и луксозни. Корабът беше подвижен сарай.
Той беше така направен, че намиращите се вътре сановници да не
изпитват нужда от нищо.

Ибрахим се настани в огромната каюта, която беше отредена за

него. Преди години той би се притеснил да живее в такъв разкош.
Той, който като дете беше пасъл овцете и бе спал направо на
земята, под открито небе, сега спеше като ага и се завиваше с най-
фини копринени завивки. Добре че животът в Дамаския сарай го
беше подготвил.

Явно Кубилай Юндер ага спеше в покоите на този, на когото

принадлежеше кораба, защото пред покоите му, лично за него и за
харема му, имаше голяма зала за приеми. Еничарите се събираха
именно в това помещение и по цял ден, а понякога и по цели нощи,
водеха интересни разговори.

Екипажът, подобно на самия кораб, беше от най-високо

качество. Той беше съставен само от опитни моряци, а капитанът
и командирите разбираха от работата си, защото водеха красивия
кораб по вълните подобно на лебед – плавно и грациозно. За
разлика от другите пъти, когато беше плавал, този път Ибрахим не
изпита никакво смущение. Спомни си претъпканите, задушни

9
трюмове на гемиите на Георгиус и Никое, пиратския кораб на
Балантрей и триерата, където бе прикован като робгребец.
Струваше му се, че това е било толкова отдавна, като в друг живот.

Понякога Ибрахим и Юсуп се качваха на палубата и провеждаха

кратки битки с оръжие, сейменбашията с арабската сабя, а
Ибрахим със зулфикр. Специалният ятаган на младия еничар
постоянно показваше превъзходство над оръжието на арапа.
Ибрахим имаше чувството, че на земята няма сила, която да
победи и нарани оръжието му. Дори след жестоки удари и защити,
когато сабята на Юсуп заприличваше на трион, по острието на
зулфикр не оставаше дори драскотина.

Битките между двамата майстори бяха атракция за всички

моряци. Те прекъсваха работата си и идваха да наблюдават
"сраженията". Шумно обсъждаха техниките, залагаха и се караха.

Тъй като превъзходството над чернокожия му учител беше

очевидно и категорично, Ибрахим се опита да застави Неджиб да
проведе няколко битки с него, но албанецът категорично му
отказа:

– Чистият въздух не ми понася на дробовете. Липсва ми прахът

и битката. Като погледна безкрайните вълни и простора, който се
е ширнал до безкрая, ми става лошо.

Неджиб предпочиташе да стои сврян в залата, но не и да излиза

на палубата.

Една вечер, след обилна вечеря, еничарите се бяха излегнали и

блажено си почиваха. В салона имаше оставено голямо наргиле.
Тъй като еничарите не ползваха алкохол и не пушеха нито тютюн,
нито опиум, мавляна използваше само един от мундщуците на
наргилето. Той беше открил специален рязан тютюн, който беше
ароматизиран и из помещението се разнесе упойващият аромат на
рози и някакви други цветя. Мавляна пушеше много бавно. Той с
наслада всмукваше от финия аромат и сякаш се опиваше. За пръв
път Ибрахим нямаше проблем с миризмата. Тютюневият дим не
дразнеше носа му, а само нежно гъделичкаше сетивата му.

10
 По някое време мавляна разгъна пред себе си нещо, което
приличаше на много стар пергамент, с оръфани и прокъсани
краища. Тъй като пергаментът беше стоял дълго време навит, за
да го задържи в разгърнат вид, учителят подпря четирите му ъгъла
с черни овални камъни.

Ибрахим позна, че това е карта[3]. В земите на Златната орда на

нея бяха показани Дон, Поволжието, Северен Кавказ и Русия.
Еничарите се скупчиха около мавляна, така че главите им се
събраха. Това беше карта на Османската империя. Ибрахим вече
беше виждал карти и прекрасно познаваше крайбрежието на
Средиземно и Черно море, Азовско и Каспийско море. Мавляна
насочи вниманието им именно натам, а там, освен османски
владения, имаше отбелязани още няколко цветни петна. Най-
лявото беше жълто на цвят и сякаш протягаше ръце към Черно
море. На него пишеше "Кримско ханство". До него имаше надпис
"казаци". И над всичко това с червен цвят, който на места беше
избледнял, пишеше "Русия".

На картите, които досега Ибрахим бе виждал, Османската

империя беше най-голямата страна и обхващаше големи
територии. Той много добре си спомняше това, което льо Комб му
бе рисувал. Тогава бе видял колко по-голяма е Империята на
османците от Франция, Англия, Германия и въобще от цялата
Европа. Сега обаче червеният цвят се бе разлял огромен и
необхватен и караше зеления цвят, с който бе отбелязана
Империята на мюсюлманите, да изглежда малък и сякаш случайно
разлят около бреговете на Средиземно, Черно, Мраморно и
Егейско море, и около Червено море и Персийския залив.
Червеният цвят беше толкова голям, че дори не можеше да се
побере на картата. Преди учителят да започне да говори, Ибрахим
реши да попита:

– Учителю, можете ли да ни покажете къде завършва Русия?

Мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди постави пръста си,

след което продължи да чертае извън картата. Така пръстът му
начерта територия по-голяма поне два пъти от картата. Еничарите

11
ахнаха. Това беше територия поне десет пъти по-голяма от тази на
султана.

– Толкова ли е голяма страната на русите? – намръщен попита

Явуз Челик паша.

Явно пашата беше притеснен от мащабите и смазващото

предимство на Русия над Османската империя. Скоро Ибрахим
щеше да разбере в какво точно се състоеше притеснението на
мамелюка.

Абдаллах ефенди сочеше брега на Черно море. Най-отгоре

имаше огромен полуостров, който се свързваше със сушата чрез
съвсем тънък провлак.

– Това е Кримският полуостров – каза мавляна. – Най-големият

му град се нарича Акар (днес Севастопол). Ето, погледнете тук! –
каза мавляна и посочи над Кримския полуостров, където беше
заградил едно малко море, пет-шест пъти по-малко от Черно море.
Крайбрежието му беше нагънато и пресечено. – Това е Азовско
море, а ето това е Азов – като каза това, мавляна Абдаллах ефенди
посочи горния край на морето, който като рог се бе "забил"
дълбоко в сушата и именно там се намираше нарисувана една
малка бойна кула, до която пишеше "Азов". Явно това беше
голяма крепост. Това, което учуди Ибрахим, беше, че наоколо
нямаше отбелязано нищо друго. Той не знаеше какво означава
това. Наоколо или имаше планина, или пустиня, или нямаше други
населени места, или пък те не бяха отбелязани.

– Който владее Азов, той ще владее цялото Северно

Причерноморие

– Продължи мавляна.

– Какво има наоколо? – попита Ибрахим.

Вместо мавляна да отговори, в разговора се намеси Кубилай

Юндер, който каза:

12
 – Това беше моята родина. Това е Великата степ. Тя е безкрайна
и няма сила, която да може да я завладее, както няма уста, която
да може да я опише или преглътне. Русия се опитва да сложи ръка
на тези огромни територии и да излезе на Азовско море. Така тя
ще се окаже в тила ни.

Ние предполагахме, че когато руснаците започнаха да строят

новия си голям град [4], ще насочат своя поглед на запад и север.
Мислихме, че участието им във Великата северна война ще ги
спре. Това обаче не се случи. Цар Петър[5] усили крепостта Азов и
построи нови малки крепости около нея. Освен това той е
започнал да строи военни кораби. Намесва се грубо при избора на
ханове в кримското ханство и подтиква източноправославната рая
в Империята към неподчинение.

Вие двамата ще продължите с кораб до Акар. Там ще преговаряте

с хан Девлет Гирай да ни подкрепи във войната срещу Русия.

Абдаллах ефенди и Явуз Челик поклатиха глави в знак на

съгласие. Останалите еничари се разшумяха. Явно вестта, че
скорошната война ще бъде с руснаците, ги развълнува.

– Да, ще има война с Русия! – поясни агата на еничарите.

– За тази цел султанът наскоро е правил промени и вече Велик

везир е Балтаджъ Мехмед паша.

Явуз Челик се раздвижи. По всичко си личеше, че познава добре

Мехмед Балтаджъ. Ибрахим не можеше да си спомни докато бяха
в Дамаск кой точно му бе разказвал за новия Велик везир.

– Учителю, той е ваш ученик и ви смята за духовен баща – каза

пашата, като гледаше към агата на еничарите. – Това означава ли,
че султан Ахмед III е сменил политиката си за поддържане на мир
и ненамеса във вътрешните работи на европейските страни?

Кубилай Юндер кимна.

13
 – Ако не спрем днес Русия, някой ден тя ще има излаз и на Черно
море, а знаете, че един военен флот там може да се забие право в
сърцето на Империята.

– Мехмед Балтаджъ ще помогне да усилим влиянието си пред

султана – каза Явуз Челик паша.

– За да изпълните мисията си пред Девлет Гирай, мавляна

Абдаллах ефенди трябва да ти разкаже за историята на Кримското
ханство или както са известни още, като татари или ногайци.

На Ибрахим също му беше много интересно да научи историята

на този край на света, затова попита:

– Ага ефенди, може ли и ние да чуем думите на мавляна, за да

разберем срещу какви врагове ще се изправим и кой ще бъде рамо
до рамо с нас?

Другите мъже енергично заклатиха глави. Те също искаха да

научат нещо ново. Всички знаеха, колко добър разказвач е
мавляна, затова се настаниха удобно и се приготвиха да слушат
разказа му. Духовникът погледна към агата, за да получи съгласие.
Кубилай Юндер дори не наведе главата си, той само отпусна
клепачите на очите си надолу. Мавляна разбра знака и започна
разказа си.

– Златната орда и персите винаги са били врагове на нашите

султани. Основният проблем е бил в това, че през техните
територии преминавали някои от разклоненията на керваните на
Великия път или както в древността го наричали – Пътя на
коприната. От най-дълбока древност свързвал всички страни и
служел за обмен на стоки между Индия, Китай и Запада.

Стоките винаги са пътували през Персия, оттам през Анадола,

докато се достигне до проливите. Но имало и друг път – през
Крим. Всеки владетел от древността се е опитвал да контролира
проливите и да сложи ръка на Крим. Така е постъпил и вторият
султан от династията на Османите, а именно синът на Осман –
Орхан. Именно затова той и неговите наследниците използвали

14
първите еничари. Като начало Орхан Гази сложил ръка на
Гелиболу[6]. После те превзели и Крим. Ето как станало това.
Владетелите на ахейското братство [7] се сетили, че преди тези земи
били владение на селджуките. Местните търговци от Крим
изпратили в град Коня жалба до султана на селджуките Ала уд -
Дин Кей Кобад I. Те се оплаквали, че за тях остават само трохи от
Пътя на керваните, а основната част от търговията се върти от
чуждоземци. Това били венецианци, защото тогава Крим се
владеел от Венецианската република, която току що била
прекършила гръбнака на Византия...

... В 1195 година византийският император Исаак II Ангел бил

свален от престола, ослепен и хвърлен в тъмница. Неговият син
Алексей помолил дожа на Венецианската градска империя –
Енрике Дандоло, да събере войска за четвърти кръстоносен поход
към Константинопол. Дандоло "организирал кръстоносците за
възстановяване на справедливостта и династическите права",
защото в замяна Алексей обещал на Венеция планина от злато.
Исаак II Ангел, измъчен от престоя в затвора, скоро издъхнал.
Алексей наследил престола, но не могъл да събере необходимата
сума за събирането на войската. Тогава кръстоносците насочили
гнева си към Константинопол. Така най-големият и богат град в
света бил разграбен в 1204 година, кръстоносците сами взели
своето. В най-богатият и голям храм в света – "Айя Софя" или
"Света София", те върлували по-диво от варварски племена.
Никой друг в историята на този град, дори турският султан
Мехмед II Фатих, не е подлагал града на такова разрушение и
поругаване. В храма "Света София" те обрали всичкото злато и
сребро, дори свалили скъпоценните камъни от иконостаса, влезли
в амвона и го обрали, а от олтара откраднали златния кръст, както
и цялата сребърна и златна църковна утвар... Ограбени били
всички черкви и манастири в Царския град, а свещениците и
монасите, дръзнали да се съпротивляват, били убивани на място.
Освирепелите кръстоносци нахлули в женските манастири и
изнасилвали монахините. Ограбили и си разделили дори бронза.
Така били унищожени всички антични скулптури, дори техните
копия. Изчезнала за света статуята на Хера Самоска, статуята на
Херакъл, направена от Лисип[8], пострадали дори всички

15
скулптури на Дева Мария. Кръстоносците запалили и най-
богатите константинополски книгохранилища и с особено
удоволствие изгаряли ненавистните православни текстове, а
заедно с тях и трудовете на ариани, несториани, гностици и
различни Евангелия.

"Светите аналои, най-скъпите драгоценности и необикновената

красота, довеждащи до изумление, били разкъсани на парчета и
разделени между воините, заедно с другите великолепни вещи" –
написал по-късно византийският летописец Никита Акоминат.

Но какво са аналоите, когато на парчета била разбита самата

Византия! Такава държава вече нямало на картата на света. На
нейно място се появили Латинската, Никейската и Трепезундската
империи, Тесалоникииското кралство, Епирският деспотат,
Ахейското (Морейското) княжество, Атинското херцогство. Най-
голямата империя – Латинската, била възглавена от Балдуин
Фландърски. Той бил свързан при вземане на своите решения със
съвета на Венецианската империя. Венеция взела проливите под
свой контрол, също така си запазила Крит, Евбея, Галиполи и
Константинопол. Венецианските търговци получили достъп до
Черно море, Крим и Пътя на коприната.

Венецианските търговци създали в Крим своя колония – Сурож

(Седал). Те се държали нагло с всички останали, защото се
смятали за наследници на византийците. Нарекли целия Крим
Сурожки полуостров и дори самото Черно море нарекли Сурожко
море. Останалите хора в Крим, които били от тюркски произход –
гагаузи, поискали помощ от султана на селджуките – Кей Кобад,
и неговите воини се втурнали в Крим. Венецианските
колониалисти от Сурож поискали помощ от своите търговски
партньори – половците и руските рязански князе. Но
десетхилядната половецкоруска армия била разбита от
селджуките. Сурож паднал. Тюркските търговци вече щели да
държат единия от пътищата на коприната. Но това не се случило,
защото битката за Сурож била през 1222 година, когато в Средна
Азия и Анадола вече се придвижвали несъкрушимите тумени на
хана на монголите Чингиз. В края на януари 1223 година Сурож

16
бил превзет от монголските водачи Субеде и Джебе. Мъдрият Ибн
ал-Асир пише, че гражданите, след превземането му от монголите,
се разпръснали.

Монголите успели да ни отблъснат за век назад. Отначало

селджуките и турците не успели да завладеят Крим. Затова чрез
войни и нападения се опитали да го направят несигурен, да
разорят и унищожат този керванен път. Така всички богатства
потекли през Босфора, който те контролирали. Такава е историята
на този район. Западните монголи се наричат още татари. Една
голяма част от тях превзела Сребърна България (Волжко-Камска
България) и се заселила на нейно място. Тъй като българите там
били станали правоверни, приели от тях религията на Мохамед.

Ибрахим вдигна глава. Споменаването на България го учуди. Той

никога не беше чувал за Сребърна България. Мавляна видя
реакцията му, но му направи знак да слуша и да не го прекъсва.

– Така Татария днес е на мястото на България, но един клон от

татарите слезли на юг към Крим и северното Причерноморие.
Султан на тези татари станал хан Бату, който умрял в 633 година
по Хиджра (1255 година). Той оставил за свой наследник сина си
Сартак. Сартак бил християнин, както свидетелства Абу л-
Фараджа. Той даже бил ръкоположен за дякон. Така Сартак –
гонителят на мюсюлманите, наследил своя баща Бату. След като
заел мястото на баща си, Сартак бил длъжен да отиде да се
поклони пред великия хан Мунке. Когато се връщал, Сартак минал
покрай ордата на своя чичо Берке, но не пожелал да го види. Берке
изпратил пратеници да попита за причината за такова
оскърбление. Сартак отговорил: "Ти си мюсюлманин, а аз –
християнин; да видя лицето на мюсюлманин, за мен би било
нещастие!" Като получил отговора, Берке се затворил в юртата,
направил клуп на едно въже и си го надянал на шията, а после три
денонощия прекарал в плач и молитва: "Боже, ако вярата в
Мохамед е истинска, отмъсти за мен на Сартак!" На четвъртия ден
Сартак умрял.

17
 Сартак умрял, а хан на Златната Орда станал непълнолетният му
син Улагчи. Любимата жена на Бату – Боракчин, веднага се
опитала да се свърже с Хулагу, който владеел съседните земи, за
да противодейства на Берке, но не успяла... Берке смятал, че той
трябва да наследи Сартак. Отровил Улагчи и станал хан на
Златната орда в 1257 година. Идвайки на власт, изклал
християните в Самарканд, а Боракчин удавил, като я завързал в
кожен чувал с няколко гладни котки.

Берке се родил в Туркестан по времето, когато баща му Джучи

хан превзел Хорезъм[9] и неговите войски се намирали в земите на
саксите, сакалабите и българите.

Ибрахим вече беше съвсем объркан. Преди малко говореха за

някаква България отвъд Москва, а сега за българи в Иран. Вече не
можеше да разбере какво става. Нима народът, който той доскоро
смяташе за рая, имаше славна история и е бил толкова голям,
заемайки такива огромни територии? Това не можеше да бъде
вярно. Явно мавляна грешеше. Ибрахим реши, когато мавляна
свърши разказа си, да изясни тази мистерия. Но разказът му
продължи:

– Когато майка му го родила, бащата на Берке казал: "Този син

ще го направим мюсюлманин, намерете му дойка мюсюлманка, за
да може тя да го обреже и той да засуче мюсюлманско мляко."
Когато пораснал, Берке тръгнал от земята Дешт и-Кипчак и
отишъл в Бухара. Посетил мюсюлмански светци и учени, върнал
се и изпратил свои доверени хора към халифа. Докато бил малък,
Берке се обучавал в Корана и шериата. Цялата му войска се
състояла от мюсюлмани, а в армията му била наложена петъчната
молитва. Всеки негов воин, освен всичко друго, на гърба на коня
си носел молитвено килимче и извършвал намаз. Никой не пиел
вино. При него винаги имало мюсюлмански учени и тълкуватели
на хадисите[10]. Той имал голяма библиотека от богословски
книги, която винаги носел със себе си и голяма част от неговите
срещи и беседи били с учени и познавачи на Корана. В двореца му
постоянно се водили диспути относно божествените закони и

18
шериата. Като мюсюлманин той бил изключително твърд, усърден
и последователен.

Тази история, за да се знае, е била написана в 637 година (1258-

1259) от саид Ашраф уд-Дин, пристигнал в Самарканд по
търговски причини и от намиращия се тогава в Делхи историк ал-
Джузджани, който в своята книга "Табакати-Насири" наричал
Сартак, заради това, че бил християнин, "проклетият". Въпреки че
нито единият, нито другият от писателите не е могъл да знае
тайната част от историята, а тя била свързана с братството на
Ахите.

Селджуките и турците знаели, че ако монголите са единни,

потоците от кервани ще минават през техните земи. Градовете от
Азовско море и Таврия още от най-дълбока древност имали връзки
с Кавказ и Балканите. Берке предоставил на венецианските
търговци достъп до Сурож и река Днепър. Така тюрките решили
да скарат Севера и Юга, принуждавайки монголите да се бият
срещу монголи.

По завещанието на Чингиз хан, Югът, тоест Задкавказието, до

1256 година се смятал за подчинен на Златната орда. И когато тази
земя легнала под копитата на монголските коне на великия хан
Кубилай, той я взел за себе си. Нашите мюсюлмански посланици
и учени, които се намирали в двора на Берке, започнали да го
подтикват към това да предяви претенции за Задкавказието. Но
тогава Берке останал равнодушен към тези подтици. Оставал само
Хулагу. Неговата майка Соргахтенибоки искала да види сина си
християнин, защото тя, дори омъжвайки се за чингизовия син
Толуй, си останала християнка и запазила несторианската си вяра.
Въпреки това тя не успяла да престъпи монголската яса, която не
позволявала да се покръстват в християнска вяра принцовете –
чингизиди. Те били родени тангристи, но въпреки това всички
нейни деца: Хулагу, Мунке, Кубилай и Аригбуга били възпитани
в дух на уважение към християнската религия. Хулагу хан, както
и Бату, и Сартак, покровителствал християнитенесториани.
Неговата жена Докузхатун също била християнка. Тя била внучка
на изповядващия несториянството Вапхан. Където и да се

19
застоявал Хулагу, той винаги построявал християнска черква за
жена си. (виж схема 1, стр. 756)

Когато под копитата на монголските коне паднал и Багдад

(1248), несторианците благодарили на Бог. Хулагу и Докузхатун
им забранили да се отнасят лошо към другите християни. Хулаг у
подарил на несторианския патриарх двореца на халифа.
Арменците и сирийците, сърцата на които, по техните собствени
думи, "изнемогвали под робството на мюсюлманите, повече от
шестстотин години", също се обърнали към несторианската вяра.
Арменският патриарх благословил оръжието на хана. Войската на
царя на Киликия – Гетум I и неговият зет – антиохийският
владетел Бозмунд VI, се присъединили към монголите. Затова
нашите посланици, появили се в двора на Хулагу, се представили
за християнинесторианци. Те не били посланици, а шпиони,
представили се за лечители и астролози. Тънката струйка на
техните думи като отрова потекла в ушите на Хулагу. Те му
внушавали, че Берке, в стремежа си да властва, убил не само
племенника си Сартак и неговия син Улагчи, но и брат си Бату,
затова Берке нямал право да наследи трона. Хулагу събрал
тридесет хилядна войска и се придвижил към Дербентския
проход.

Докато говореше, мавляна сръчно сочеше с пръст из картата. В

очите на Ибрахим думите на стареца оживяваха. Той виждаше
воините на Златната Орда и най-мощния владетел живял досега в
света, владял най-голямата територия, внука на Чингиз – Кубилай.
Ибрахим знаеше, че Кубилай е владял империя по-голяма от
Римската, от Османската и от Русия.

– "Когато Берке чул – съобщава Ибн ал-Асир – египетски

съвременник на събитието, – че войската на Хулагу хан вече се е
втурнала в неговата страна, той събрал войската и помолил всеки,
който има шестнадесет години, да седне на коня си и да го
подкрепи." И атаката на Хулагитите била отбита с почти равни
сили от Златната Орда, която тогава била командвана от Ногай.
Войските се срещнали в Ширванската долина. Битката при Терке
(1263) не може да бъде сравнена с нищо друго досега. Нито

20
Златната Орда, нито държавата на Хулагитите не е извеждала на
бойното поле такива сили. Тумените на Берке в по-голямата си
част се състояли от русите и техните войводи. Имало и половецка
конница, и монголи. Небето се скрило от летящите като облаци
стрели. Когато свършили стрелите, воините се хванали за сабите
и започнала ръкопашна битка. Войската на Берке била победена и
се обърнала в бяг. Преследвайки противника, армията на Хулаг у
пресякла река Терек, превзела лагера на Берке и го подложила на
грабеж. Но в този момент войската на Берке се съвзела,
мобилизирала се и преминала в настъпление, като нанесла
поражение на войските на Хулагу. Воиниците на Хулагу не
пожелали да се разделят с плячката си. Така натоварени те
опитали отново да преминат през тънкия лед на река Терек, но под
тежестта им той се пропукал и армията се издавила. Резултатът от
това бил плачевен и за двете страни. Хан Хулагу заповядал да се
унищожат складовете и конфискувал товарите на търговците,
които пристигнали в Златната орда. Берке дал аналогични
заповеди по отношение на търговците на Иранския улус.
Границата била разположена по хребета на Кавказките планини,
по Червените и Черни пясъци[11]. Тази граница била затворена и
керваните от Турганджа вече не вървели на северозапад.
Търговците и воините от цяла Азия били щастливи. Именно върху
това се крепи могъществото и благоденствието на нашата
Империя.

Спирането на търговията през северния път на керваните

накарало Златната Орда сериозно да се замисли. Ногай –
улусбекът на Ордата, който владеел Крим и имал голямо влияние
в ханския сарай, пръв се опомнил. Рашид уд-Дин свидетелства, че
"Ногай постоянно отправял към господаря на исляма илхан Газан
(1295-1304) почетни посланици, молел от него помощ и да стане
поданик на негово величество." Ногай се опитал да възобнови
керванния път по цялата му дължина и го охранявал. Пуснал
италианците в Крим тогава, когато Палеолозите отворили
Босфора и Дарданелите за генуезките кораби. Генуезците
построили крепости в Крим и разгърнали мощна търговия сред
татарите, а след това и с Русия. Скоро обаче Ногай с прискърбие

21
разбрал, че основния товар, от който се интересували генуезците,
не била коприната, нито кожите или зърното, а робите.

Ногай съжалил, че е дал този шанс на генуезците. Но връзките,

договорите и познанствата – всички контакти, които свързват
човека в продължение на живота, не било лесно да бъдат
прекъснати и Ногай останал съюзник на Генуа. А нашите
посланици в двора на Токту му обяснили, че Ногай участвал
активно в търговията с роби.

Ногай бил забележителна фигура в Ордата. Неговите територии

първоначално били степите между реките Днестър и Прут. Той
бил внук на Мулава – седмия син на Джуги, и бил чингизид
четвърто поколение. Когато станал старейшина на рода на
Джугидите през 1280 година, върху него паднала отговорността за
точното изпълнение на закона на Чингиз хан. При Тимур...

– Учителю, това същият Тимур ли е, за когото сте ми говорили?

– попита Ибрахим.

– Да, това е същият Тимур хан[12] или както някои го наричат

Тамерлан или Куция, за разлика от Менгу-Тимур.

– Ние също искаме да знаем за Тимур – казаха останалите.

– Добре, тогава ще ви разкажа накратко. Този Тимур през 1370

година се обявил за владетел на едно малко градче Балх. За кратко
време страховитите му орди прегазили Ирак, Кавказ и
Азербайджан и стигнали до границите на османските владения. В
това време султан бил Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). Тъй
като нито Баязид, нито Тимур признавал превъзходството на
другия, войната била неизбежна. Дребните владетели в Мала
Азия, Азербайджан и Ирак търсели протекциите на единия или
другия с надеждата, че са заложили на по-силния. Анадолските
бейове, които били потърпевши от османските нападения, макар
че били тюрки, се поставили в услуга на Тимур и го насърчавали
час по-скоро да тръгне срещу Баязид. Ханът изпратил на Баязид
послание, изпълнено със заплахи, на което султанът отговорил
също така остро. "От доста време искам да се срещна с теб на

22
бойното поле... Ако не дойдеш ти, идвам аз!" Скоро след отговора
на Баязид, Тимур преминал към действие. Той прекосил Грузия и
през Ерзинджан в 1400 година се насочил към Себаст (днес
Сивас). Градът се съпротивлявал осемнадесет дни.

Явно мавляна се беше вдъхновил от разказа, защото се изправи

на крака и започна да ръкомаха. Скоро Ибрахим разбра защо
старецът се беше разгорещил.

– Тимур обещал на гражданите на Себаст, че ако се предадат,

няма да пролее нито капка кръв. Градът се предал и монголският
хан спазил думата си да не лее кръв. Той наредил на хората си да
изкопаят дълбок трап, където заровил живи защитниците на града,
без да пролее капка кръв. През 1401 година Тимур се насочил към
Сирия. Край Хомс той разбил мамелюците и разорил градовете
Хама, Дамаск и Баалбек. През август същата година ханът
завладял Багдад. По пътя му оставали да се белеят ужасяващи
купчини от човешки кости.

Докато Тимур вилнеел в Сирия, Баязид тръгнал на изток по

долината на река Ефрат. През пролетта на 1402 година Тимур
напуснал зимния си лагер в Карабах и се отправил срещу
османците. Той пръв стигнал до Ангора и заел изгодна позиция.
Битката с Баязид се състояла на 28 юли 1402 година. Тимур водел
със себе си най-опитните си бойци. Във войската му
преобладавала конницата, но имал и тридесет и два бойни слона.
С малки отряди от негова страна участвали и някои от анадолските
бейове. Баязид се изправил срещу него с армия от анадолските си
войски и тежковъоръжена сръбска конница, румелийски отряди и
еничарския корпус. В тази битка еничарите доказали своята
лоялност и се утвърдили като едни от най-добрите воини в света.

Първата битка, в която еничарите доказали правото си на

съществуване, била така наречената Битка на народите, когато
обединените кръстоносни войски, предвождани от Владислав III
Ягело Варненчик и Януш Хунияди, биват разбити от еничарите. С
битката при Варна печелим Европейската част от империята на
падишаха. Това е куриозно, защото повечето еничари по това

23
време, както и днес, са българи и именно те, чрез битката при
Варна, направили така, че вече повече от триста години султана
владее Балканите и държавата им.

Битката при Ангора е втората битка, в която еничарите спасили

Империята на падишаха от гибел.

Тимур нападнал пръв и през цялото време държал инициативата.

Татарите във войската на Баязид го предават и нападат в гръб.
Анадолски-те войски, щом видели в монголските редици
предишните си господари, преминали на страната на Тимур.
Предусещайки поражението, великият везир Чандарлъ Али паша
взел със себе си най-големия син на Баязид – Сюлейман Челеби, и
напуснал битката. С бягство се спасили и сърбите, които били
командвани от другия син на Баязид – Мехмед Челеби, който по-
късно станал следващия султан и се нарекъл Мехмед I Киришчи
(Обединителя). На бойното поле останали единствено султанът с
верните си еничари. Обкръжени отвсякъде, еничарите се били до
смърт и предизвикали възхищението на враговете си. Те се биели
с доблест и чест, показвайки пълно пренебрежение пред болката и
смъртта. Без омраза, те скачали в битка и умирали. Нито за миг в
редиците на еничарите не се забелязала паника, стъписване или
объркване. Дори когато някой еничар бивал грозно раняван или
му бил отсичан крак или ръка, дори целият в стрели, той се
опитвал преди да загуби живота си да повали поне още един враг.
Преди да влезе в битка и да бъде съсечен, всеки еничар гордо
извиквал името си, като по този начин карал враговете да знаят
кой се изправя срещу тях. Това била тяхната молитва към Аллах.
По този начин показвали, че освен живота си и чистото си име, не
разполагали с друго и нищо не ги привързвало към света. Така в
битката един по един се хвърлили всички еничари и нито един не
останал жив. По този начин еничарите изписали имената си със
златни букви в книгата на Аллах.

След тази жестока съпротива, султан Баязид, заедно със синовете

си Муса и Мустафа, бил пленен. Баязид прекарал няколко месеца
в плен при Тимур, затворен в желязна клетка. Монголският хан
държал окования османски султан и го показвал като животно

24
навсякъде, където отидел. Скоро Баязид не издържал на
унижението и на 9 март 1403 година погълнал отрова и умрял.
Разгромът на Баязид при Ангора поставил османската държава на
ръба. И все пак еничарите, със своята саможертва, успели да
накарат Тимур да осъзнае какви защитници има Империята.
Следващият период е известен в историята като "Фетрет деври"
(Период на междуцарствие).

Но аз сега не трябва да ви разказвам историята на нашата

Империя. Нали ви разказах историята на Златната Орда и
Ногайците.

По времето на Менгу-Тимур, Ногай станал беклерибек или както

ние казваме бейлербей, а неговата територия била Златната Орда
на запад от река Дон, Причерноморските степи и Крим.
Фактически той станал независим владетел, опирайки се на
половците, които оказвали мощно влияние на хановете.

Токту се съгласил с нашите "посланици", че беклерибекът не

бива да притежава толкова голяма самостоятелност и че
безчетните генуезки роботърговци трябвало да бъдат изгонени от
Крим. И ето, отношенията между монголците и ногайците от една
страна и генуезките търговци от друга страна дотолкова се
изострили, че между тях започнали военните действия.

Първото стълкновение на Ногай и Токту станало през зимата на

698 година по Хиджра. Битката се провела на река Аксай.
Разбитите войски на Токту побягнали към река Дон и потънали в
нея. Токту отстъпил към Сарай – столицата на Причерноморието.
Това била пирова победа. Няколко емира изменили на Ногай и се
прехвърлили към Токту. Когато разбрал за разрива в армията на
Ногай, Токту с шестдесет тъмги войска, в които освен волжките
татари влизали и руски войски, сибирски татари и
средноазиатската Синя и Бяла Орда, се прехвърлил през река Узи
(река Днепър) и се разположил на брега на река Тарку, където се
намирали юртите на Ногай. Армията на Ногай била разбита, а
синовете му се разбягали. Тази битка била в 699 година по
Хиджра. Ногай бил хванат от руски войник на служба при Токту,

25
който го повел ранен към Токту, но по пътя той починал. Токту не
наградил руснака, а заповядал да го убият, защото си е позволил
да вдигне ръка срещу чингизид.

От този момент Ордата повече не сменяла своята политика.

Узбек станал хан на Ордата в началото на 1312 година след
Христа. Той също обръщал внимание на Юга. Обичал да води
народа си и да построява юртите там, където цъфтели високите
треви в подножието на Бешдаг – като каза това, мавляна посочи
на картата. – В подножието на планината, на чиито връх пренасяли
своите жертви огнепоклонниците, той направил каменни основи
на юртите си, както и основите на походни мечети [13]. Близо до
лагера му се намирала река Кума, наречена така в памет на
древното "лебедно племе" на куманите.

– Кои са куманите, учителю? – попита Явуз Челик.

Мавляна се замисли. Той преценяваше дали да се отклони от

основния си разказ и да разкаже за куманите. После явно реши, че
може да вметне набързо за куманите и каза:

– Някои смятат куманите за отделно племе, но според много

арменски и византийски историци те са един от клоновете на
българския народ.

Потресен Ибрахим отново повдигна глава и с учудено изражение

погледна към мавляна.

– Те са смятани за наследниците на тези българи, които под

предводителството на Батбаян останали в пределите на
Хазарското царство. Тях ги наричали Черни българи, за разлика от
Златна (Дунавска, Аспарухова) България и Сребърна (Волжко-
Камска) България. По-късно Златните българи непрекъснато
използвали Черните българи – куманите, като свои съюзници.
Дори когато цар Калоян разбил цвета на Латинската империя и
пленил, а после и убил император Балдуин Фландърски, като
основни съюзници използвал леката куманска конница. По-късно,
когато куманите били притиснати от силни врагове, българите ги

26
пропуснали и ги настанили в собствената си територия, в района
на Сердика (днес София) и Куманово (днес в Македония).

Тук старецът реши да спре. Той забеляза неспокойния поглед на

Ибрахим и за да го успокои, каза:

– Ако искаш после ще ти разкажа и за твоя народ – българите, но

сега трябва да продължа.

Тези думи зарадваха и успокоиха младия еничар. Той имаше

търпение и щеше да почака. Много добре си спомняше думите на
Йосиф Брадати в Араповския манастир, че някой учен мъж трябва
да се посвети на изучаване на историята на българския народ.
Колко далечно беше това време. На Ибрахим му се стори, че е
било в някакъв друг живот.

– Някои от учените смятат, че куманите имат връзки с някои

народи. Лебедите – белите птици, надарени с красота и грация,
станали символ на Ахите – братството на газиитеосманци, защото
Ахи означава бял; бял лебед – каз ак... Може би има някаква връзка
с хората, които сега населяват Таврия и Северното
Причерноморие и се наричат казаци?

– Сега слушай историята на българите, защото тя е пряко

свързана с историята на този край! – каза мавляна и погледна към
Ибрахим. – Вие, ако искате, може да не слушате!

– Не, учителю, ще слушаме! – разпален каза Явуз Челик.

– Нещата, които ви казах, са достатъчни, за да изпълните

мисията.

– Но, учителю, ние искаме да слушаме! – през глава настояха

всички.

Мавляна беше видимо доволен от желанието и

заинтересоваността им да слушат. Воини, които познават
народите, срещу които ще се изправят, имат шанс да научат и по-
бързо да "напипат" както силните, така и слабите им страни. Той

27
знаеше, че желанието им да слушат е породено от стремежа да
победят.

Преди всяка мисия, поход или битка мавляна или пашите на

еничарите се изправяха пред ортите[14] и им разказваха за народа,
срещу когото ще се изправят. Те ги запознаваха не само с вида
въоръжение и тактиките на вражеската армия, но и с особеностите
на религията, историята на народа и всичко останало. Все пак
командирите се опитваха еничарите да не се изправят срещу
собствен народ и това беше лесно, защото те се събираха от раята
на Империята, а корпусът воюваше само срещу външни врагове.
Мавляна никога не разказваше за историята на народите, които
участваха в еничарския корпус. Това, което сега се случваше,
беше прецедент и всички еничари го осъзнаваха, затова
внимателно слушаха.

– Ти си българин, нали?

– Да, учителю! – отговори смирено Ибрахим. – Живеех в

страната, която турците погрешно наричат Рум. Там не живеят
румеи, а българи, както и в мястото, което се нарича Македония,
не живеят македонци, а българи.

– Някога тази земя е принадлежала на ромеите, сега там живеят

българи. Аз не те питам за тази земя, а за земята на твоите предци.

Ибрахим се учуди.

– Мислех, че ние българите винаги сме живели на тези земи.

– Не! – каза остро мавляна. – Кубилай Юндер ага имаше видение,

че следващият Махди ще бъде от някой от народите, които се
наричат Великите ездачи от Изтока. Това са народите участвали
във Великото преселение на народите. Първите народи, тръгнали
на запад, били готите – остготи и вестготи. Днес тяхната кръв тече
в жилите на тези, които се наричат италианци, шведи, немци,
французи. После тръгнали скитите, след тях – хуните, но те не
били сами, с тях тръгнали котрагите (котригурите), сарматите и
аланите. Малко преди тях минали вандалите, след хуните

28
тръгнали аварите, след тях българите, хазарите, маджарите, по-
късно тюрките и най-накрая татарите и монголите. Това са
народите, които като море, вълна след вълна заливали Рум[15] .
Някои от тях, като сарматите, се насочили към държавата, която
днес се нарича Полша. Хазарите участват в кръвта на вашите
съседи сърбите.

Ибрахим повдигна вежди. Той знаеше сърбите, но никога не

беше чувал за това, че те са хазари.

– Сърбите хазари ли са? – попита Ибрахим.

– Не казвам, че са хазари, а че част от кръвта им е хазарска, както

част от полската кръв е сарматска. Така вашата кръв е българска,
но в нея има и славянска, куманска, аварска и кръв от много други
народи.

– Да, ние сме славяни – потвърди Ибрахим.

– Тогава защо се наричате българи? – попита мавляна.

– Българите не са ли славянско племе? – учуди се Ибрахим. Той

досега не се беше замислял за това, но изводите сами се налагаха.

– Не, българите са били по-близо до тюрките, отколкото до

славяните. Те са по-скоро иранци или сармати.

Ибрахим щеше да извика от изненада. Нима беше възможно

такова твърдение?

– Както в кръвта на унгарците, освен маджарска кръв, има и

хунска, и аварска кръв. Вие българите сте помогнали да бъдат
разбити някои от държавите на номадските народи. Така например
вашите кане Аспарух и Тервел непрекъснато са воювали с
хазарите, които преди това разбили огромната държава на
българите, която се наричала Велика България. По-късно именно
българите били тези, които воювали непрекъснато с хазарите и ги
изхвърляли на север, без да им позволят да нахлуят във
Византийската империя[16]. На мястото на предишната държава на
хуните, аварите създали мощен каганат, благодарение на своя

29
владетел Баян. Именно българите унищожили напълно тази
държава по времето на българския кан Крум. Така България
станала третата страна в света след Западната римска империя,
начело на която стоял Карл Велики, и Византия. Така че българите
са тези, които са унищожили Аварския каганат и всички авари
наричани още савири. Първото поражение на татарите е нанесено
от един български цар. За него още се разказват легенди. Той се
наричал Лахана и преди да стане цар на българите, бил свинар.
След като разгромил татарските отряди, обявил България за васал
на Златната Орда. Той така завършил живота си. По време на един
пир от едната страна на Ногай стоял Лахана, а от другата –
претендентът за българския престол, някой си Иван Асен III,
изпратен при Ногай от неговия тъст – византийският император
Михаил VIII Палеолог. Ногай убил Лахана и така решил кой да
управлява България.

Това не е единственият път, когато България е имала контакти

със Златната Орда и дори е била управлявана от татарин. Това
станало за много кратко време. Той се казвал цар Чака – син на
Ногай, а майка му се казвала Алана. След битката при река Терек,
Чака се опитал да поведе армията на баща си, но това не му се
отдало. Междуособицата между Токту и Ногай била съпроводена
с невиждано разорение на земите на север от Черно море, както
пишат очевидци: "Цялата земя опустя и хората биваха избивани, а
оцелелите се изселваха." За да се спаси Чака, с остатъците на
армията на Ногай, превзел столицата на българите и станал техен
цар. Като разбрал за случилото се, Токту изпратил голяма армия,
която обсадила столицата на българите. Българите били
принудени да затворят Чака в затвор и да го убият.

"Хазарите – пише ал-Истахри – говорят на език, който не

прилича нито на турски, нито на персийски, нито на който и да е
друг от известните езици, а е подобен най-много на езика на
българите." Всички тези народи, за които ви говорих, почитали и
синьото небе, и черната земя. Тази земя някога те наричали
Вечния Ел и се простирала от Великата китайска стена до Европа
и Карпатите, и от Памир, Хиндукуш, Кавказ и Джурджанско море
(днес Каспийско море) до Великия север.

30
 – Учителю, може ли да ни разкажете повече за степните народи?
– помоли Ибрахим.

Мавляна реши, че това ще е добре и продължи:

– Ще ви разкажа за тези народи, но само за това какъв е бил

приносът им към военното дело. Много няма да се разпростирам.

Ето например, скитите измислили стремената, които били

кожени. За помощ на своите жени те привързвали кожени върви
отдолу с клуп, в който стъпвали с меките си кожени обувки,
докато яздели. По-късно започнали да ги ползват и по време на
битка. Въпреки това те не могли да се изправят на гърба на коня,
стъпвайки на стремената, и така да нанесат силен сечащ удар с
оръжието си. Затова, макар и да воювали на гърба на коня си,
скитите не били много ефективни в битка. Скитският меч

– Акинак, бил дълъг два лакътя. Той бил много удобен в битка с
пехотинци и в близък бой, но почти безполезен при конна битка.
Освен с акинак, скитите били въоръжени и с двойноизвит лък.
Това било най-страховитото оръжие в древността. С него се
стреляло по-лесно от гърба на кон. Правел се от сухожилия, кости
и дърво. Направата му обикновено отнемала няколко месеца. По-
късно започнали да го наричат български, но българският лък бил
по-къс от скитския. Българите стреляли с по-къси стрели. Те били
по-дебели и здрави. С тях се стреляло по-бързо и не се налагало
дълго да се разпъват тетивата, което правело конника много
нестабилен. Друго оръжие на скитите били малките метални
брадви.

Сарматите измислили железните стремена, на които можели да

стъпят много по-здраво. Те първи започнали да се изправят докато
яздели и така да секат. Заменили скитския акинак с по-дълъг и по-
тежък меч, заточен от двете страни. С него можели да секат от
гърба на коня. Те измислили повод на коня, който при битка да
може да се пуска и така ръцете им да са свободни, за да секат с две
ръце. При сарматите се появило дълго бойно копие с тежко
острие. Това копие им позволило при вихрена атака напред да
нанесат удар във врага с цялата маса на коня и ездача. Стремената

31
използвали да затъкват краката си и да поемат силата на удара. За
да понесат конете такъв тежък удар, сарматите започнали да ги
защитават, отначало с плетени ризници, а после и с по-тежки
брони. Те поставили началото на западноевропейското рицарство.
Една част от сарматите се заселили в Полша и отначало поляците,
а по-късно балтите и немците приели тяхната тежковъоръжена
конница. Не случайно рицарското въоръжение през цялото
Средновековие се наричало "сарматско въоръжение".
Продължение на сарматската традиция са: рицарската броня,
рицарският меч, рицарското копие, рицарският шлем и щит.
Атакуващата във вихрена атака сарматска тежка конница, цялата
лъщяща с бронята и оръжието си, представлявала страховита
гледка, която впечатлявала хронистите и хората, които
наблюдавали отстрани. А тези, които имали нещастието да видят
тази гледка срещу себе си, изтръпвали в очакване на челния
сблъсък.

Мавляна замълча, за да остави време на еничарите да си

представят гледката на сарматската конница и да ѝ се насладят.
После продължи:

– Това тежко въоръжение на конницата променило тактиката и

стратегията на сарматите и за дълъг период ги направило
непобедими. Така се затвърдило тяхното владичество в степите и
то продължило до появяването на аланите, които създали
технология за закаляване на стоманата. Това позволило на аланите
да създадат по-тънко, по-дълго, по-леко и по-здраво острие от
останалите народи. Техните остриета с лекота изпреварвали и
пречупвали дългите сарматски двуостри мечове.

Железните сарматски стремена повлекли след себе си ред други

изобретения. Аланите сменили несигурното кожено сарматско
седло с високо удобно дървено седло. То било обвито с кожа, вече
много по-здраво закрепено с широки ремъци. Сбруята била
направена така, че седлото по никакъв начин не можело да падне
или да се откачи. Тя позволявала на аланите да висят настрани и с
едната ръка да управляват коня, а с другата да държат аланското
оръжие и да се дуелират. Лекотата на аланския меч им

32
позволявала да се бият с една ръка. Аланите поставили твърди
подметки на обувките си, което им помогнало да са много по-
стабилни на седлото, опирайки се на стремената. Те измислили
"малко" откритие, което им дало голямо предимство, а именно
тока на обувките.

Еничарите очакваха да чуят нещо друго, например оръжие.

Никой не очакваше, че токът на обувките може да бъде
предимство в битка. Мавляна усети объркването им и каза:

– Да, да, именно токът на обувката. Той не е измислен, за да

изглежда човек по-висок, а е бил нужен на конниците, за да се
изправят по-сигурно на стремената, без опасност да се изплъзнат
от тях.

След аланите от изток дошли хуните. Тяхната сила се крепяла на

развитието на всички изобретения. Хуните донесли в Европа и
направили познати за света две много важни открития, а именно
ризата и панталоните. Техните саби били модифицирана версия на
аланските мечове, но сабята била още по-дълга и с по-широко
острие, за да се върти по-лесно. Тя била крива, за да позволява на
острието да посече противника, без да се вклини в него. Защото
правите остриета се задържали в противника и при
продължаването на движението на коня нерядко се стигало до
падане от седлото.

Когато хуните нахлули в Европа, какво заварили там – Западната

римска империя и Византия, които били наследници на античните
бойни умения. Тяхната конна войска била на много ниско ниво.
Конникът в Римската империя застилал на гърба на коня си килим.
Така той се друсал на гърба му и нито можел да го управлява
добре, нито имал стремена, за да се изправи и да сече. Освен това
конниците били въоръжени с разновидност на късия римски меч –
гладиус. Като капак на всичко и римляните, и византийците били
облечени с туники и поли. Представете си колко неудобно било да
се язди кон с туника. Тя непрекъснато се закачала в клоните, а в
битката можело да те обесят на размъкнатата ти дреха.

33
 Освен ризата и панталона, хуните донесли в Европа и маслото.
Преди това то не било познато на европейците и те използвали
само зехтин.

Така хуните се срещали с римляните и византийците. Елитните

хунски воини, яздещи превъзходни коне, седящи на високо
дървено седло със стремена, с обувки с токове, облечени с
удобните за яздене дрехи – панталон и риза, и въртящи сабя.
Римляните и византийците се друсали като чували с картофи,
въоръжени с късите си пехотински мечове. Естествено, че хуните
побеждавали не само защото били по-добри воини, а защото
технологията и опитът на номадските племена, които били
смятани за най-добрите воини в света, им осигурявали това
предимство.

След хуните и Атила се появили аварите, а после българите и

всеки народ усъвършенствал въоръжението. Българите се раждали
по конете. За да е по-удобен за ползване от конник, българите
започнали да скъсяват скитските лъкове и ги правели по-дебели и
здрави. Стрелите ставали все по-къси и дебели. С тях се стреляло
по-бързо. За да стрелят по-бързо и в залп, българите въвели
свирещите, направляващи стрели. Те имали саби и мечове, а
конете, с които участвали в битка, били държани свободни и диви.
Българите изработили различни тактики. Те измислили "чувала" –
обграждане на вражеските войски и пълното им унищожаване.
Кръстосаният огън също бил тяхно изобретение. Българите били
народът, който пръв създал държава в Европа, изградена на
основата на източната цивилизация. Грешката им била, че много
се "цивилизовали" и приели "гръцката отрова", станали подкупни,
подли, подмолни и завистливи. Така, когато дошли турците, те
сами се победили и станали лесна плячка за турските султани
Орхан, Мурад I и Баязид, за турските военачалници: Чандарлъ
Али паша и Лала Шахин паша, и на създателя на корпуса на
еничарите Чандарлъ Кара Халил Хайредин.

Османците, преди да покорят всички народи в Империята, дошли

с всички тези наслоения, създадени от народите на Великите
ездачи на Изтока. Покорявайки българи, сърби, хървати, албанци,

34
гърци, те за пореден път доказали превъзходството на номадските
народи над западните. Така всеки следващ народ, който се задавал
от Изток, бил все по-добър от предишния. Тюрките, монголите и
татарите, които са източните монголи, били на най-високо бойно
ниво. Вие, еничарите, сте техни наследници и макар да не сте
конници, сте най-високото ниво на техните търсения и
достижения. Днес западните страни се опитват отново чрез
технологии да вземат предимство над нас. Така войната става
безлична. Воюват с армии като от мравки и жертват хиляди
войници. Командирите им често не са воини, а благородници,
които не разбират нищо от война. Нашите командири и паши
първи се втурват в битката, докато командирите на европейските
народи само наблюдават отдалеч. Войната, която предстои, ще
бъде война на две идеи, две исторически тенденции. Всички
битки, които ви предстоят, ще бъдат именно такива, защото вие
живеете именно в това разделно време.

– Учителю, а за българите ще ни разкажете ли още? – с жажда в

гласа попита Ибрахим. На него му беше много приятно да слуша
за славата на своите предци, но искаше да научи още нещо.

Мавляна огледа мъжете, за да види дали някой от тях не е уморен

или отегчен, но всички бяха съсредоточени и внимателни.
Абдаллах ефенди изпита възхищение от тези мъже. Той беше
виждал какви натоварвания са способни да понесат еничарите, как
се втурват в битка, а сега разбираше, че те имаха и големи
възможности да станат учени. Към познанието те подхождаха
както към битка. Тяхната издръжливост, воля и възможност да се
съсредоточават можеше да ги направи големи учени. Тъй като
мавляна беше преподавател и в обикновени медресета, добре
знаеше колко мързеливи, лениви и слаби бяха учениците там.
Еничарите бяха хора от друго тесто. Нормалните мюриди отдавна
биха се пръснали и заспали, но еничарите не бяха такива, затова
той продължи:

– В последните десетилетия преди Хиджра, Сасанидите искали

търговските пътища пак да функционират и коприната пак "да
тече" по тях, но този път – през Персия, и по този начин успели да

35
скарат аварите и византийците. Аварите нападнали кримските
владения на Византия. Те се прехвърлили през Кавказкия хребет
и се оказали пред стените на самия Константинопол, и там били
разбити в четвъртата година след Хиджра (626 година след
Христа). А след четири години бил убит кагана на аварите –
Тунджабгу. Дъщерята на византийския император Ираклий –
Егшфания, се върнала назад, защото била обещана за жена в
харема на Танджабгу. Това станало, защото Византия успяла да
използва българите за съюзници.

Българският елтебер Орган от рода Дуло, в третата година преди

Хиджра (619), пристигнал в Константинопол с всичките си
велможи. Те водели със себе своите жени и приели християнско
кръщение. Той оставил в Константинопол своя малолетен
племенник Кубрат. "Кубрат – князът на хуните, в младостта си бил
кръстен и възпитан в Константинопол, в недрата на
християнството, и израснал в царския дворец – пише
съвременникът на събитията Йоан Никиуский. – Кубрат, със
силата на светото животворящо кръщение, победил всички
варвари и езичници – разбира се, не без помощта на "дружеските
отношения с император Ираклий". Това била дружба – искрена и
чиста, каквато рядко се среща между владетели. Тя продължила
до самата смърт на императора. Кубрат успял да разбие Аварския
каганат, създавайки на територията на бившето Боспорско
царство, Крим, Тамани и в долната част на река Дон, своята
държава, която нарекъл "Велика България". Останалите части от
Аварския каганат станали Хазарски каганат – от Терек до долната
част на Итил (Итил – Волга), и Антски каганат със столица Куява
(Куява – Киев) – на Днепър. Така Аварският каганат съвсем се
стеснил. Той продължил да съществува, но само на територията
на Панония и станал второстепенна малка държавица. През 181-ва
година по Хиджра европейските авари били притиснати между
франкския крал Карл Велики и българския кан Крум. Така
българите доунищожили аварите.

Хазарският или Кайсарският каганат бил създаден от хазари,

савири (авари) и барсили. Българите, за да ги обидят, ги наричали

36
козари, но всъщност тяхното име произлизало от двете думи "каз"
– лебед и "cap"

– Царски. За да съхранят колкото се може повече от Аварския

каганат в Хазарския каганат, защото и едните и другите били
тюрки, те провъзгласили за каган потомъка на турския джабгу от
рода Анса[17], законен наследник на престола на Аварския каганат.
В 46-та година по Хиджра Хазарският каганат си върнал властта
над Велика България, но вече начело на нея стоял най-големия син
на Кубрат – Батбаян.

Батбаян е много интересен воин, искате ли да ви разкажа за него?

– Да! Да! – отговориха четиримата, които внимателно слушаха.

– Добре, но утре – каза мавляна.

На другия ден еничарите още на обед бяха готови да продължат

да слушат. Това се стори странно на мавляна. Той очакваше те да
са отегчени, но нищо такова не се забелязваше. Затова продължи:

– След като при битката с хазарите българските войски били

разбити, част от тях се изтеглила на запад, друга – на север, а една
част останала под властта на Хазарския каганат. Тя била
предвождана от най-големия син на Куртбат или Кубрат –
канартикина Баян (Боян, Батбаян). Наричали го още Халиб
Илятбир. Той носил много имена и сменил много вери. Родил се
през 617 година по Христа. През 643 година Батбаян приел
исляма, извършил хадж и се отбил у халифа Омар, чието име
приел. Оттогава народът започнал да го нарича Бат-Омар или
както звучало на български – Бат-Умор. С Омар той договорил
мир и сътрудничество. След нападението на арабите над България,
което станало през 654 година, се отказал от исляма. В същата
година разбил войските на арабския пълководец Абдуррахман при
Саркел. Преди това Абдуррахман не познавал вкуса на
поражението и макар да водил най-голямата обединена арабска
войска, бил разбит. След победата, Батбаян получил прякора
"Халиб" (Победител). През 682 година Батбаян приел
християнството. През 674 година по-малкият брат на баща му –

37
Шамбат, му отнел властта. Това станало за три години, защото
Шамбат умрял в 677 година. Батбаян умрял през 683 година и бил
погребан в Киев. По-късно останките му били положени в
Печорската лавра, където се пазят костите на всички руски
владетели. Батбаян влязъл в руските песни и легенди под името
Иля Морумец или Будимир.

Той сменил вярата си много пъти, но си останал тангрист. За него

вярата не била нещо по-различно от договор с Бога. Когато според
него Бог го предавал, той сменял религията си, но винаги си
оставал тангрист.

Българите, които успели да избягат и не били съгласни да живеят

под властта на хазарите и турците, се изтеглили към Византия и
отишли до река Дунав. Това била ордата на хоногурите, водена от
третия син на Кубрат – Аспарух. И ако Батбаяновите българи се
наричали Черни, то Аспаруховите се наричали Златни. В делтата
на Дунав в 57-ма година по Хиджра[18] те разбили войските на
Константин IV Погонат (Брадати).

– Ти – каза мавляна като погледна към Ибрахим – принадлежиш

именно към тези хоногури.

Ибрахим погледна учудено.

– Но ние не знаем това име! Ние сме българи!

– Разбира се, вие сте българи, но сте от хоногурите. Хазарите

веднага покорили Антския каганат (Русия), както свидетелства
"Таварихи Дербент наме". "Цяла Русия плащала данък харадж[19] ."

Другата част от българите се наричали котригури. Те се

преместили нагоре по Итил (Волга) и създали нова Велика
България (Волжко-Камска България, Сребърна България). Тях ги
повел средният син на Кубрат

– Котраг. След двеста години ханът на волжките българи –

Алмуши, приел исляма. Другите българи заминали за Крим в

38
горното течение на река Куфис (Кубан). Това са днешните
балкарци в района на Петигорието.

Към края на първи век от Хиджра, Хазария контролирала целия

керванен път от Китай до Европа. На Хазарския каганат данък
плащали аланите, касогите, печенегите, угрите, буртасите и
русите. Първата столица на Хазарския каганат бил град
Беленджер. Той бил ограден от три страни с планини, а от
четвъртата страна бил защитен с ров и с каменни стени.

Сега слушайте малко за Хазария – каза мавляна. – Първият

сблъсък на хазарите с арабите станал по времето на халифа Осман.
Салман ибн-Рабиа ал-Бахили превзел Дербент, но бил разбит под
Беленджер. Ал-Бахили бил убит и причислен към шехидите
(мъченици за вярата), както свидетелствува Ахмад ибн Асан ал-
Куфи в "Китаб алфатих" (Книга на завоеванията).

В 60-та година по Хиджра Савирският (аварският) владетел Алп-

Илитвер приел исляма и бил разбит от приелия по същото време
юдеизма хазарски каган Булан[20]. Савирите били покорени от
Булан, а дъщерята на Алп-Илитвер попълнила харема на Булан.
Йехуда Халеви бен Самуил в "Китаб алхуджат ваддалил фа
нустрат..." (Книга на доводите и доказателствата...) казва, че това
става около 118 година от Хиджра. Масуари посочва по-късна
дата "хазарите се обърнали в юдеизма по времето на халифа Харун
ар-Рашид и започнали към него да се стичат евреи от всички
мюсюлмански страни и от Рум".

Хазария била съюзница на Византия и се обединила с нея,

независимо от разликата във вярата, срещу исляма. В 698 година,
на сваления от престола византийски василевс Юстиниан II му бил
отрязан носа и затова го нарекли Ринотмет (Безносия). Леонтий го
заточил в Херсонес (Крим), но той избягал и намерил убежище в
град Фанагория при архонта Босфор Болгиций. Каганът на
Хазария – Ибузир Глеван, го приел под свое покровителство и
дори му дал за жена своята дъщеря, която след покръстването
приела името Теодора.

39
 В 705 година Юстиниан II Ринотмет пристигнал с кораб в
устието на Дунав в България. Тогава владетел на Дунавска
България бил синът на Аспарух и внук на Кубрат – кан Тервел.
Сваленият император молел "Тервел – господарят на България",
"да завладее царството на прадедите си", като в замяна му
обещавал приятелството си и единствената си дъщеря за негова
жена.

Тервел с голяма войска се отправил към Константинопол и спрял

на стан пред така наречената Харсийска врата, от която се
излизало на Одринския път. Три дни Юстиниан водел преговори
със столичани, но в замяна получил само обиди и подигравки. На
четвъртия ден той, с отряд от избрани български воини, успял да
проникне в Константинопол. Тъй като познавал прекрасно плана
на града, бившият император успял да преведе българските
войски през канализацията на града. Така те превзели града и
наложили на противниците си жестоки наказания. Войските дълго
време останали да стануват пред стените на столицата, за да
напомнят на новия "стар" император за задълженията поети пред
българския владетел.

Скоро Юстиниан II приел "владетеля на българите", който бил

увенчан с кесарска (царска) корона, раменете му били покрити с
императорска плащеница, а на краката си имал червени ботуши[21] .
Свидас от Хаек съобщава: "При император Юстиниан, Тервел –
предводителят на българите, бил на върха на благополучието. И
самият Юстиниан, и Константин – синът на Ираклий, били негови
данъкоплатци. Той поставил обърнат щита си, който носел по
време на война, и своя камшик, с който управлявал коня си, и
слагал пари, докато покрие единия и другия. Простирал копието
си на земята и от единия до другия му край, а също и на голяма
височина, натрупвали копринени дрехи. Като напълват кесии със
златни и сребърни монети, раздавал ги на войниците, пръскайки с
дясната си ръка злато, а с лявата – сребро."

След това императорът приел в Константинопол Хазарския

каган. В този момент обаче възникнало разногласие между жената
на кагана и сина му Тиберий, също женен за дъщерята на

40
Хазарския каган. Веднага възникнали спорове с Византийската
империя относно владенията ѝ в Крим.

Минали три години и мирът между България и Византия бил

нарушен. През 708 година конните армии на императора
преминали в Тракия, а флотът дебаркирал в Анхиало (днес
Поморие). Без да се колебае, Тервел нападнал неочаквано.
Българите "се нахвърлили, като зверове и унищожавали
ромейското стадо, като взели много пленници, коне и оръжие,
освен убитите". Българите "дебнели три дни останалия в Анхиало
Юстиниан II".

През 711 година Юстиниан II изпаднал отново в критично

положение – армията му се разбунтувала и обявила за император
военачалника Филипик Вардан. Юстиниан II и този път се
обърнал за помощ към Тервел, като го "склонил да му помогне".
Тервел бил разочарован и изпратил на Юстиниан II само три
хилядна армия. С този отряд императорът преминал в Мала Азия,
областта Витиния. Скоро събитията се променили драматично.
Филипик Вардан влязъл в столицата и бил признат за император.
Военачалникът му Илия привлякъл на своя страна приближени на
Юстиниан II, а на българите обещал да осигури свободен достъп
на север. Юстиниан бил обезглавен, а българският отряд се върнал
безпрепятствено в родината.

От Юстиниан II в Алания била изпратена мисия начело с Лъв

Исавър. Визитата имала неочакван резултат. През 732 година
владетелят на Хазарския каганат дал своята дъщеря Чичак [22] за
жена на император Константин V (741-775). Константин V – син
на Лъв Исавър, след като станал император, се нарекъл Лъв III
Исавър. Синът на Константин и Ирина също станал василевс на
Византия и под името Лъв IV Хазар управлявал от 775 до 780
година.

През 735-736 година по Христа арабите провели важен военен

поход в Северен Кавказ и северното Причерноморие. Първата
колона, която минала през Дарел, била оглавена от Мерван ибн-
Мохамед – пълновластен наместник на Задкавказието и близък

41
родственик на халифа Мерван II ал-Химар, последния от
династията на Омаядите. Оттук минала арменската конница
начело с ишхана Ашот Багратуни. Втората колона се оглавявала
от Муслим ибн Абд ал-Малик, вървяла през Дербент. През 115
година по Хиджра (737) била разбита стохилядна войска на кагана
на Хазария, а градовете Семендер, Беленджер и ал-Байда, където
се намирали резиденциите на кагана, били разрушени. "Мерван,
чичото на халифа Тигам, дошъл до Славянската река[23] и отвел в
робство двадесет хиляди семейства от славяните и други
неверници".

Хазарският каган приел исляма. Той пренесъл своята столица в

устието на река Волга. Отначало нарекъл града Хамлидж[24], а
после – Итил, както в древността се наричала река Волга.

– Вече ви разказах за Ногайците и Златната Орда, за България и

Хазария, сега остана да ви разкажа и за останалите участници в
тази война. Искате ли?

– Да! Да! – с нетърпение отговориха еничарите.

– Добре тогава – започна разказа си мавляна Йенишехирли

Абдаллах ефенди.

Ибрахим беше впечатлен от това колко много знаеше мавляна.

Как можеше с такава точност да цитира автори и толкова бързо да
превключва от една тема на друга, без да се замисля, да чете или
дори да се запъне. "Дали някой ден и аз ще бъда толкова умен?" –
питаше се Ибрахим.

– Кои са те? – попита Неджиб.

– Слушайте! – каза мавляна – От дълбока древност тюрките се

покланяли на "тюрк идук Йерсу" (Свещената турска Земя – Вода).
В Алтай казват "Йерису", ханасите – Шерсуг, в Седемречието –
Жер-Суу, но всичко това е едно и също – бракът между Земята и
Водата, от който бил създаден светът. Най-важен за турците бил
Тангра – Небето, после Йер-су, а накрая Хумай. Хумай било
божество на щастието и плодородието, на което тюрките се

42
покланяли, докато приели исляма и са се намирали в джайхилията.
Днес за нас Хумай вече е приказна птица носеща щастие, но
някога Йерсу се отъждествявала с нея. Тамгата[25], съответстваща
на това понятие, прилича на контур на тривърха планина с остри
върхове и може да се види в царската тиара на Хумай. Смятало се,
че мястото, в което живело Хумай, е "тривърхата" планина Белуха
в Алтай, а в Кавказ – Бешдаг; тази планина всъщност има пет
върха, но от което и да е място в степта се виждат само три.

– А сега сменете думичките на Йерсу, какво се получава?

– Какво? – попита Ибрахим.

Мавляна изчака известно време и гледаше стъписаните погледи

на еничарите.

– Кажете какво се получава? – попита пак той. – Ибрахим, кажи!

Ибрахим очевидно беше притеснен и не можеше да разбере

какво точно иска от него мавляна. Скоро съвсем напосоки каза:

– Суйер.

– Да, точно така! – съгласи се мавляна, но по-скоро Субйер. Не

разбирате ли?

Но еничарите нищо не разбираха, затова той продължи:

– Какво е това Субйер?! Това са суберите, саварите, а понякога

ги наричали просто йер – земни, което е името на племето им. Това
са йерите или арите, арийте. Такива са гърците и индусите,
франките и персите, даже арабите, които произлизали от един общ
център.

Името Субйер е известно не по-малко от три хиляди години,

русите му казват Сибир. Нашите мъдреци установили, че в най-
дълбока древност, когато йеритите се втурнали от север, от
Кавказките планини, в Междуречието и там създали държавата
Митани. Шумерите и вавилонците нарекли тази страна и

43
племената на йеритите Субарту. Може би самото име Шумер има
връзка с "субйер".

Херодот нарича тези места "местата на народа на ирките". А

мъдрият Низами Танджеви написал, че русите дошли в
Задкавказието, "от страната на аланите и йерките (гърците)". Кои
са тези ирки или йерки? Ето какво пише Мутахар ибн Тахар ал-
Мунедаси в "Китаб албаб ваттарих": "Що се отнася до русите, те
живеят на остров с нездрав климат, отвсякъде обкръжен с езеро."

Ибн-Русте пише: "Що се касае за Йерсу (Русия), то тя се намира

на остров, обкръжен от езеро. Островът, на който те живеят, е
дълъг три дни път покрит с гори и блата, достатъчно е само да
стъпиш с крак на земята и тя започва да се тресе от пропитата в
нея вода."

И Гардизи, и Шараф аз-Земен Тахир ал-Марвази свидетелстват

за това, че Иерсу се е намирала на остров, но те не са разбрали, че
това не е географски остров. Русите са им разказали за своя народ,
като идващ от остров, но този остров е бил обкръжен от водата на
космическия океан, а това е Вселената. А блатото, което всички
географи описват, е превод на думата "Йерсу". И понеже никой не
разбрал думите на русите, те са го превели като блато, а всъщност
трябва да се преведе като "Влажната Майка Земя".

Възможно е суберите да не са били само едно племе, а различни

племена с еднакъв мироглед за света. Но за руснаците всичко е
ясно, те са същите Йерсисубйерисавири. Хазарите ги наричали
свр[26]. И наистина, в началото русите живели разделено; една част
по река Терек и Сулак, друга в низината на Танаис – нахр ас-
Сакалиб (река на славяните) и по Руте – нахр ар-Рус (река на
русите).

Чуйте какво е написано в "Мадмал аттаварих": "Разказват също,

че Рус и Хазар били от една майка и баща[27]. След това Рус
пораснал и написал писмо на Хазар и го помолил да му отдели
една част от земята си, за да може да се обособи там. Рус търсил и
си намирал място. Остров – нито голям, нито малък, с блатиста

44
почва и гнил въздух; там и се обособил. Мястото било гористо и
труднодостъпно..."

За какъв остров става въпрос вече ви е ясно.

– Че русите не са имали остров, вече е ясно, но какво са имали и

откъде идват? – попита явно заинтересован Неджиб. Този интерес
учуди останалите еничари.

– Ал Истехри пише: "Русите имат три групи. Първата е най-

близка до Булгар и техният цар в града Кунаба (Киев) и той е по-
голям от Булгар. И най-висшата от тях я наричат Славия и техният
цар е в град Салав (Новгород). Третата група се нарича Арсания и
техния цар е в Арса." И ето Ибн Хауакел: "Куйава – градът на
русите, близки до мюсюлманите, е приятно място и резиденция на
царя. От този град могат да се търгуват различни кожи и ценни
мечове. Слава е приятен град и от него, когато цари мир, се води
търговия със страната Булгар. Артаб е град, в който убиват всички
чужденци и тук правят много ценни остриета за мечове, които
могат да се сгънат на две, и когато ги пуснеш, те веднага
възвръщат предишната си форма."

Този град Арса, Артаб или Арта е в земята Арсания, Артания или
Арктания – едно от най-древните названия на тези места.
Древните гърци, още когато живели по тези места и все още не се
наричали елини, а хелони (хеланами), наричали тези места просто
Иерктос или Арктос – "земя", "територия". Под този термин
започнали да се разбират всички северни територии. Когато тук
дошли готите[28], те превели думата с присъщия ѝ сега смисъл на
привичния им език и започнали да наричат жителите на тези места
"нормани", тоест северни. Днес жителите на тези места наричат
своята страна "Червен Йер", което означава "Блестяща, подобно
на Слънцето". И се кланят на божеството на плодородието – Йеру,
Йеросу, Йерила, Ярило или Чуриле, а неговата съпруга Яре (Хера)
символизира пролетната земя. Ако справедливостта е нарушена
Йер, става Йерос (Арес), яростно биещ се за своята територия...

Докато мавляна говореше, корабът летеше над вълните. Първата

им спирка беше островът на Афродита – Кипър, където в град

45
Фамагуста моряците заредиха вода и храна и продължиха. Пътят
им продължи в близост до Малоазийското крайбрежие на
Империята. След Средиземно море минаха през моретата
наречени Бяло и Йонийско. След няколко дни корабът се изправ и
пред Дарданелите. Въпреки че беше късната пролет на 1711
година, времето досега беше слънчево, мързеливо и приятно. Този
ден обаче над морето се стелеше гъста мъгла. Гледката на
появяващите се като великани каменни стени на протока беше
впечатляваща. Като гледаше огромните отвесни каменни масиви,
Ибрахим почувства нищожността си.

– Ето така се раждат легендите! – каза мавляна, който беше

застанал до него на палубата и също се взираше с респект нагоре.
Корабът сега изглеждаше като орехова черупка. Ибрахим изпита
смътното притеснение, че двете скали могат всеки момент да се
съберат една към друга и от тях да не остане нищо.

Отначало българинът не успя да разбере за какво говори

мавляна, но после мъдрецът му разказа историята за Язон и
аргонавтите. Според древните елински моряци двете скали често
се затваряли и за малко щели да смажат кораба "Аргос". Като
гледаше високите каменни стени от двете страни на кораба,
Ибрахим се сети за земетресението, което беше преживял в
покрайнините на Йерусалим. Ако сега се случеше нещо подобно,
никой нямаше да може да им помогне.

Времето беше лошо и мъгливо, докато корабът преминаваше

през Дарданелите. Но щом навлязоха в Мраморно море, отново
изгря слънце. Ибрахим гледаше пролива и му се струваше, че тези
скали са омагьосани и през цялото време на годината около тях
има мъгла.

След няколко дни корабът навлезе в Босфора. Стамбул беше

много красив откъм морето. В протока бяха спрели на котва
множество кораби, по-малки и големи, с различни по вид платна.

По последните заповеди на Кубилай Юндер в Стамбул щеше да

слезе само един човек – Юсуп. Явуз Челик и мавляна Абдаллах
ефенди имаха мисия в Кримското ханство при Ногайците. Неджиб

46
и Ибрахим трябваше да отидат в корпуса, който се готвеше за
битка с русите. Ибрахим не знаеше дали Кубилай Юндер ага ще
продължи с тях, или ще остане в Стамбул.

Когато навлязоха в Стамбул, всички еничари стояха на кея и

гледаха като омагьосани стотиците стърчащи над града минарета.
Красотата на града беше неописуема. Денят беше прекрасен,
слънцето осветяваше прекрасния град, който грееше в бяло,
зелено и златно. Юсуп не успя да се стърпи и когато минаха
покрай най-големия сарай на султана – Топкапъ, той посочи с
ръката си наляво. Гледан от морето, Топкапъ се извисяваше като
голяма крепост. Отвсякъде беше заобиколен от високи каменни
стени. Жилищните помещения бяха високи и на етажи, а над тях
като бойни кули към небето се извисяваха тридесетина минарета.
По всичко си личеше, че това е масивна постройка, излъчваща
мощ, сила и власт. Но корабът не се насочи нито към малкия
пристан на двореца, нито към Златния рог или към истанбулското
пристанище Топхане. Притеснението на еничарите нарастваше.
Нима корабът нямаше да спре в Стамбул? Всеки от тях се
надяваше поне за дендва да бъде на твърда земя. Ибрахим знаеше,
че Юсуп е най-притеснен, но гигантът по никакъв начин не
показваше това. След като корабът плавно се хлъзна и Златният
рог остана назад отляво, той намали своята скорост. Отляво се
намираше Бешикташ. Това беше най-северният квартал на
Стамбул от европейската част, намиращ се отвъд Златния рог.
Юсуп разбра, явно султанът не се намираше в Топкапъ, а в
двореца Бешикташ. Той беше по-малък, но построен на самия бряг
и цялата му страна откъм морето бе направена с цел да могат да
акустират лодки. Целият пристан беше направен като каменни
стълби, които влизаха в морето. Явно целта на тяхното пътуване
беше именно Бешикташ сарай.

Корабът остана на котва още известно време. Малка лодка с

изящна форма се отдели от пристана и се насочи към закотвения
съд. Върхът на лодката беше висок и обърнат назад, подобно на
скъпи бейски пантофи. В задната част на пирогата имаше красива
кошара с изящен праг от дърворезба.

47
 Явуз Челик гледаше лодката и сякаш я привличаше с погледа си.
Ибрахим наблюдаваше отстрани орловия тъмен силует на пашата
и разбра колко голямо е напрежението у командира му. Когато
лодката наближи достатъчно, агата на еничарите със силен глас,
така че всички да го чуят, каза:

– Юсуп и Явуз Челик, с мен! Останалите се приготвяйте за

отплаване!

Никой от еничарите не реагира по никакъв начин. Те бяха

обучавани да изпълняват всякакви команди, да ги приемат с
лекота и без възражение. Цялостното обучение в корпуса и това,
което правеше еничарите толкова силни и добри войници, беше,
че те нямаха дом и семейство. В света нямаше място към което да
са привързани и там някой да ги чака. Техният дом беше корпусът,
а тяхната земя – войната. Еничарите бяха готови във всеки момент
да тръгнат, накъдето дългът ги призове. Те можеха днес да воюват
в Алжир, утре – в Персия, вдругиден – във Виена, а после – в Азов.
Това беше тяхната сила. Затова всички реагираха толкова
спокойно на думите на Кубилай Юндер ага.

Юсуп се обърна към останалите си братя и им направи тайния

знак на Братството на Махди. Те му отговориха по същия начин.
Това означаваше, че Юсуп няма да се върне на кораба и скоро
няма да се видят.

Тримата еничари чевръсто скочиха в пирогата. На носа ѝ прав

стоеше човек със сейменска униформа. По всичко си личеше, че
той беше свикнал да вози и охранява големци и различни
сановници, но дори за него гледката на агата на еничарите, на
командира на всички сеймени – сейменбашията Юсуп, и Явуз
Челик паша беше впечатляваща. Той поздрави с най-уважителния
си поздрав. После с подчертано усърдие се зае да върши
задълженията си. От престараване и вълнение на няколко пъти
разклати лодката. Тримата еничарски командири стояха прави и
непоклатими.

Останалите на кораба еничари щастливи попиваха гледката от

града. Кубилай Юндер и спътниците му не се бавиха много. Скоро

48
лодката с тримата пасажери се отдели от кораба. Доколкото
Ибрахим успя да види, никой не ги изпрати. Лодката остана
известно време привързана към кея на сарая. След това в нея се
качиха някакви хора и тя се върна обратно към кораба.

Лодката опря страната си до кораба. Трима души с лекота се

прехвърлиха на кораба, но единият от тях не беше еничар.
Кубилай Юндер и Явуз Челик бяха познати на Ибрахим, но
третата фигура не беше на арапа гигант. Този мъж беше по-нисък
и много по-слаб от Юсуп. Когато тримата стъпиха на кораба, агата
се обърна към еничарите и каза:

– Това е Силяхдар Али паша и ще пътува с нас! Приемете го като

брат!

Ибрахим трепна. Това име му беше познато. Българинът се

приближи към пашата на еничарите и попита:

– Учителю, това да не е Великият везир на Империята?

– Не! Не е!

Явуз Челик го дръпна встрани, за да не пречат на моряците и на

Неджиб ага, които помагаха да качат три големи сандъка на
кораба. Ибрахим гледаше изискания вид на пашата и сандъците.
"Сигурно е някой разглезен везир, който само ще пречи на
еничарите. Отива на война, а е помъкнал със себе си гардероб,
съдове и всякакви капризи" – Ибрахим беше сигурен в това. Той
си спомни думите на Явуз Челик преди да тръгнат към Анадола и
изпита презрение към новия им спътник.

Пашата се наведе към Ибрахим и му каза:

– След като дойде на власт, султан Ахмед III набързо смени

няколко Велики везири. Пръв беше Каваноз Ахмед паша, след
това Морал Хасан паша, а след него Кайлакоз Ахмед паша. С това
бързата смяна на везири приключи и той назначи Балтаджъ
Мехмед паша. Взе го от Измит, това беше първото му управление.
След него три години управлява Чорлулу Али паша. Той беше

49
млад чиновник и всички много разчитаха на него. Започна да
прави реформи, построи мечети и библиотека в Истанбул, но
проведе чистка в корпуса на еничарите. Той засегна тези, които са
най-мързеливи от еничарите – най-презряната част от нас, а
именно джебеджи – оръжейниците. Докато правеше това, ние
заставахме зад него, но след това той се почувства силен и се опита
да посегне и на нас. Не беше смел и решителен и само ни ядоса.
Най-накрая султанът реши да го заточи на остров Нефи. Лично
мен той много ме ядосваше, но търпях, защото другият избор беше
една от издънките на Кюпрюлю да управлява, а именно Нуман
паша. Кюпрюлю Нуман паша управлява само няколко дни. Дори
не успя да направи месец. През това време той не спа и се опита
да оправи нещата в държавата. Всички турци смятаха, че ще се
справи и ще бъде един от най-великите сред везирите. Такива бяха
всички негови предци. Той беше човек честен, справедлив и
силен. Но ние знаехме неговата скрита мисъл. Той искаше да ни
ограничи и да ни смачка. Султанът също не хареса неговото
излъчване, силата, справедливостта му и това, че беше прекалено
популярен, повече от самия него. Ахмед III се страхува да не
остане в сянка. Затова държи мен и Кубилай Юндер далеч от себе
си. Така с облекчение се отървахме от Кюпрюлю Нуман паша.
Султанът отново повика Балтаджъ Мехмед паша и ето вече сме
във война с Русия.

Ти бъркаш човека пред нас с Чорлулу Силяхдар Али паша. Това

е Силяхдар или Али паша. Говори се, че той скоро ще се ожени за
една от дъщерите на султана и ще стане Дамат[29].

Силяхдар Али паша е близък с Кубилай Юндер ага, с

Йенишехирли Абдаллах ефенди и с мен. Ние се борим той да бъде
следващият Велик везир и ще го подготвим за това.

Ибрахим разбра всичко, но това не промени лошото му мнение

за Али паша. Еничарската му душа негодуваше, когато видеше
някой префинен турски велможа да носи цялото си домакинство
със себе си. Това щеше да означава, че той няма как да има
истинска връзка с войниците си. Как такъв човек някой ден щеше
да иска да предвожда цялата османска войска?

50
 Без повече забавяне, мъжете продължиха своя път. При
навлизането им в Черно море времето изведнъж се развали.
Вълните станаха високи и стръмни, а вятърът – силен и на талази.
Той беше толкова силен, че разпрашаваше върховете на вълните,
а пръските под формата на ситен дъжд обливаха кораба. Вълните
и времето поставиха кораба на изпитание. Някаква невидима ръка
го вдигаше във въздуха, а после го стоварваше с всичка сила във
водата. На изпитание беше подложен не само корабът, който
скърцаше и стенеше тъжно, но и стомасите на еничарите. Ибрахим
се чувстваше зле и се кълнеше, че повече никога няма да се качи
на кораб. Останалите еничари се намираха в същото положение.
Нощта беше кошмарна. Еничарите и моряците приеха с
облекчение идването на зората и гладкото като огледало море,
което отначало отразяваше алената зора, а после синьото небе,
окичено с бели пухкави облаци. Всички моряци и еничари се бяха
натръшкали на палубата и се радваха на мекото топло слънце,
което напичаше между облаците.

В следващите дни корабът бавно и като че ли с нежелание се

носеше по Черно море, което, противно на името си, беше гладко
и спокойно, а слънцето все така лениво напичаше. Въпреки че
Ибрахим се стремеше да се уедини и да си поговори с мавляна,
това все не можеше да се случи. Почти през цялото време
Абдаллах ефенди и Кубилай Юндер бяха заети с Али паша. Те се
бяха уединили и говореха непрекъснато.

Тъй като Ибрахим не можеше да се добере до мавляна, започна с

двамата си командири – Явуз Челик паша и Неджиб ага, усилено
да се подготвя за предстоящата битка. Освен с чиста техника и
упражняване с оръжие, тримата започнаха да упражняват знаците,
с които да управляват еничарската войска. Явуз Челик паша щеше
да командва бюлюк – едно от големите подразделения на
еничарския корпус, а Неджиб ага – една от ортите на бюлюка,
Ибрахим също играеше ролята на чорбаджия, макар че едва ли
някой щеше да му повери да командва нещо повече от себе си.
Младият еничар бързо влизаше в ролята на командир. Той и преди
беше водил своите другари, но да командва орта в битка беше
съвсем друго.

51
 Ибрахим знаеше, че Явуз Челик е много стриктен командир. Той
изискваше голяма точност и бързина при подаване и изпълнение
на командите. Според Неджиб ага той бил доста доволен от
работата на младия българин. Чак не беше за вярване! Един ден
пашата отново даваше знаци с веещото се зелено знаме и
крещеше: "Бързо! Бързо! Бързо! Бързо или сте мъртви!" После
тичаше, буташе Неджиб или Ибрахим и им показваше къде точно
е трябвало да застанат. За стотен път той ги караше да повтарят
правилата и знаците. Това продължаваше до пълно отегчение и
изтощение на двамата. Ибрахим и Неджиб се опитваха да се
скрият и се защитаваха взаимно. Те бяха сключили нещо като
завера и взаимно се пазеха от пашата, но това беше много трудно.
Всеки свободен миг, в който пашата срещаше двамата си
командири, той ги завърташе във водовъртеж около себе си и те
не можеха по никакъв начин да се откопчат.

Така корабът мина покрай Анхиало и Месемврия. Скоро според

капитана минаха и покрай Кючюк Кайнарджа. Когато стигнаха до
устието на голямата река Дунав или поне до един от най-големите
ръкави, срещу кораба се зададе по-малък кораб. На него се качиха
Неджиб, Ибрахим, Кубилай Юндер и Али паша. Мавляна
Абдаллах ефенди и Явуз Челик паша останаха на кораба, който
щеше да продължи на изток към татарската орда на ногайците.
Преди да тръгне, Явуз Челик поздрави останалите от заверата на
Махди с тайния поздрав.

Малкият кораб първоначално тръгна в най-големия от ръкавите

на делтата на Дунава. Отвсякъде ги обграждаше висок папур и
тръстика. Наоколо беше лабиринт от каналии, езера и ръкави на
реката. След два дни корабът зави на север. Сега природата
коренно се промени. Реката, по която плаваха, се наричаше Прут.
Тя не беше широка, но ленива и спокойна. Бреговете бяха ниски и
обрасли с ниска трева. Можеха да спрат кораба във всеки един
момент и да слязат на брега. Движеха се сред ландшафт от ниски
полегати хълмове.

– Какво е положението? – попита Али паша.

52
 – Тук се намира Влахия – посочи капитанът на новия кораб
наляво, после посочи напред и каза: – Напред е Молдова, а
надясно е Вуджан.

Капитанът се зае да обяснява ситуацията. Той се спусна да вземе

някаква карта, но в този момент Неджиб го спря със силната си
ръка, после бръкна в колана си и извади същата онази карта, над
която преди няколко дни мавляна им беше разказвал за ногайците,
русите, българите и хазарите.

Капитанът беше видимо доволен от картата. Той посочи на север

и каза:

– Това е Полша или Жеч Посполита – после посочи на изток,

точно над Татарската орда. – Тук е Русия. Нашите територии са
Влахия, Молдова, Вуджан, зад гърба ни е Добруджа, а битката
сигурно ще се проведе на територията на областта Бесарабия,
защото тя е най-близо до Русия и Полша.

Най-накрая го видяха. Лагерът на турската армия беше

впечатляващ. Той беше построен в околностите на село
Станилещи. Видяха еничарите и техните палатки. Двамата с
Неджиб се насочиха към зелените знамена. Командващ на
турската войска беше Балтаджъ Мехмед паша – Великият везир.
Палатката на Мехмед паша беше бяла, изключително помпозна и
се виждаше отдалече. Силяхдар Али паша и Кубилай Юндер се
насочиха към палатката на Великия везир. Докато вървяха,
Ибрахим си изясни структурата на османската войска. От
еничарския корпус участваха трима паши с различни цветове.
Явуз Челик паша щеше да води бюлюка и да бъде бюлюкбашия,
което означаваше, че е втори човек в оджака на еничарите. След
агата на еничарите беше бюлюкбашията. Освен неговия цвят,
който беше зеленият, се виждаха палатки и знамена, украсени с
червени и жълти цветове. Общо ортите в корпуса бяха сто
деветдесет и осем. Според различните случаи те се групираха в по-
големи подразделения: секбан, бюлюк и джемаат. Докато се
приближаваха към зелените палатки, изведнъж мъжете в тях ги
познаха. По-старите еничари скочиха, за да поздравят приятеля и

53
командира си Неджиб ага, а по-младите, за да видят Ибрахим.
Пръв сред всички беше Рефик. Старият приятел се втурна към
Ибрахим, силно го прегърна и го вдигна от земята. Тази вечер
всички бяха превъзбудени, шумяха, разпитваха и говореха.
Ибрахим беше притискан от всичките си приятели да разкаже къде
е бил и какво е правил. Само умелата намеса на Рефик го
предпазваше да не го "разкъсат" с въпросите си. Той също така
научи с подробности всичко, което им се бе случило през
годината. Научи как приятелите му са тренирали и са се готвили
за война в лагерите в Едирне, Бурса и Стамбул. После му
разказваха как са построили и укрепили лагера. От тях Ибрахим
разбра, че основната бойна единица в еничарския корпус е ортата.
Всъщност той много добре знаеше това, но слушаше с интерес.
Всяка орта разполагаше с отделна казарма, а по време на поход и
война войниците живееха в една обща палатка, наричана "ода".
Членовете на ортата се наричат помежду си йолдаши, което
подчертава тясната връзка между тях. Всяка орта има своя
емблема – оръжие, оръдие на труда, животно или плод, която се
изобразява на знамето ѝ. Във всяка бойна орта войниците се делят
на три основни категории: основни войници – ешкиндии, ветерани
и пенсионери. Първите изпълняват основните мирновременни и
военни дейности на еничарите. Вторите са оцелелите от походи и
сражения, еничари с дългогодишен стаж – ветерани, които били
зачислявани в специалния корпус на коруджиите. За тях Ибрахим,
а и останалите еничари, бяха чували легенди. Пенсионерите били
малка група инвалиди и старци, обикновено негодни да се
сражават, но служещи за пример и с цел да насърчават останалите
войници.

Всичките му приятели бяха превъзбудени, в очакване на битката.

Ибрахим ги попита и разбра, че не знаят почти нищо нито за
руснаците, нито за поляците. Така той се почувства много по-
подготвен за това, което им предстоеше. Ибрахим гледаше своите
другари и виждаше, че те бяха завършени еничари. Не че го
показваха, но по всичко личеше, че осъзнаваха превъзходството
си над останалите воини, че са елитни воини и че утре, ако се
наложи, именно те ще понесат най-голямата тежест на битката. По
отношението, което приятелите му демонстрираха към него, той

54
разбра, че те все още го смятат за техен водач. Тази вечер Ибрахим
трябваше да спи до Рефик, но това не се случи. Двамата приятели
стояха до късно, говореха си и си припомняха времето, когато
бяха заедно. Спомените ги върнаха чак в Козбунар. Двамата
седяха пред палатката. Въпреки че беше юни, нощта беше
прохладна, затова се бяха наметнали и гледаха към ширналата се
степ. Ибрахим говореше с Рефик, а мислите му се върнаха към
Гергина, Божура и малката Ирис. После се сети за Бурчин. Ако
беше сам, сигурно щеше да заридае. Тази вечер, каквото и да си
говореха с Рефик, горчивината му остана и повече не изчезна.
Колкото и да се смееха, не успя да стопи тази буца. Осъзна, че още
е наранен и тази рана не е заздравяла, а все още е в гърдите му и
може би никога няма да заздравее.

На другия ден Ибрахим го чакаше голяма изненада. Агата на

еничарите Кубилай Юндер строи всички еничари – целия бюлюк.
Ибрахим застана в ортата на приятелите си. Тя беше съставена
само от млади еничари, взети в девширмето през 1705 година и
бяха капъ кулу. Всички те се познаваха прекрасно. После агата
започна да определя командирите на ортите. С времето Ибрахим
беше променил отношението си към Неджиб ага. От омраза и
открита ненавист той беше започнал да го уважава, а откакто
Неджиб беше в сектата на Махди, Ибрахим го ценеше още повече.
Той беше много добър командир и човек, на когато Ибрахим ал-
Махди можеше да се довери. Затова сега, когато агата определяше
командирите на орти, Ибрахим искаше именно Неджиб ага да
бъде определен за чорбаджия на тяхната орта.

Това обаче не стана. Неджиб ага наистина беше определен, но за

командир на ортата, съставена от неговите приятели – тези, които
бяха по-старши на приятелите на Ибрахим. Повечето от тях бяха
взели участие в бунта в столовата, когато Ибрахим и другарите му
бяха още аджамиоглани.

Ибрахим въздъхна. Желанието му не се беше изпълнило, макар

да беше сигурен, че Кубилай Юндер ще назначи именно Неджиб
за негов командир, за да го пази и следи по време на битката.
Щеше да е много нелепо този, когото еничарите смятат за Махди,

55
да бъде убит още в първата си битка. Ибрахим беше озадачен. Кой
щеше да бъде избран за чорбаджия на тяхната орта?

Огромна беше изненадата, когато Кубилай Юндер посочи

Ибрахим и каза:

– Ибрахим Абдаллах, от днес ти си чорбаджия на ортата на

младите еничари!

Всички бивши аджамиоглани избухнаха в бурни възгласи. Те

ревяха с пълно гърло. Беше явно, че се гордеят и радват заради
своя приятел. Личеше си, че с напрежение бяха очаквали избора
на агата.

– Новият чорбаджия ще продължи подготовката ви! – продължи

агата на еничарите, когато момчетата се успокоиха.

Следващите дни бяха изпълнени с тренировки и напрежение.

През деня ортата на Ибрахим се упражняваше, а вечерите той
прекарваше в разговори и уточняване на това какво трябва да се
прави на другия ден. Неджиб помагаше на по-младия си събрат.
Той сякаш беше забравил времето, когато беше командир на
аджамиогланите и на Ибрахим. Сега общуваше с българина като с
равен. Ибрахим оцени колко знаещ и разбиращ е арнаутът.
Въпреки че му се струваше добър, все пак понякога виждаше
острите и пронизващи погледи, които новият чорбаджия
хвърляше към подчинените си и към по-нисшите еничари.

Най-накрая двете орти – на Ибрахим и на Неджиб, започнаха да

тренират съвместно, според знаците и указанията, които им беше
оставил Явуз Челик паша и които бяха правили толкова пъти на
кораба.

Една вечер агата събра зеления еничарски бюлюк и каза:

– Новата орта – и посочи към Ибрахим – трябва да има боен вик.

Армията на руснаците и поляците вече е близо, така че се гответе
за битка в най-скоро време. Понеже мисията на Явуз Челик паша
се забави, в битката ще го замести Неджиб чорбаджи.

56
 Целият бюлюк вдигна оръжията си към небето и закрещя, за да
поздрави новия си командир. Така Неджиб израсна сериозно в
йерархията на корпуса. Това беше знак, че следващият паша, ако
е дал Аллах, ще бъде именно той – чорбаджията Неджиб. Въпреки
че вече беше генерал и командир на целия бюлюк, арнаутинът
продължаваше да се вижда с чорбаджията Ибрахим. Той се
чувстваше горд, когато новият чорбаджия извадеше зулфикр и
двамата кръстосаха оръжие. Разбира се, Ибрахим всеки път
побеждаваше, но това не намаляваше радостта на този, който
заместваше пашата. Красотата на ятагана на Ибрахим направи
впечатление на всичките му приятели от ортата. Те се
възхищаваха на оръжието. За всички беше ясно, че това е скъпо
оръжие, явно от някаква далечна страна или подарено от богат
човек.

Една вечер Кубилай Юндер повика двамата командири при себе

си и каза:

– Трябва да измислите боен вик на ортата на Ибрахим ал-Махди!

Ибрахим беше забравил за Махди. Тук, в корпуса, той беше

забравил всичко, което се беше случило в Дамаск, Йерусалим и
Арабската пустиня и отново беше станал редови еничар.

След тези думи агата подаде няколко книги на Ибрахим. Той ги

пое с недоумение какво да прави с тях.

– Прочети ги и виж дали нещо ще ти хареса от тях.

Ибрахим ги пое, а после се оттегли да чете. Скоро Неджиб го

откри.

– Въобще не мога да разбера как ще измисля боен вик? Спомням

си, че в деня на чикма и преди да се разделим и да попаднем в
Анадола Рефик съвсем спонтанно беше извикал: "Всички
заедно!", но не знам? – каза Ибрахим.

– И аз не виждам какво ще ти помогнат тези книги – каза Неджиб.

57
 Вместо да чете тази вечер, двамата отново си говориха. По някое
време към тях се присъедини хекиминът на армията. Той дойде и
направи една драскотина на дясното рамо на Ибрахим.
Чорбаджията попита какво е това, а хекиминът каза, че така ще го
предпази от болести. Доколкото успя да разбере, това нещо бяха
правили и на останалите войници. Още докато тримата говореха,
драскотината на рамото на Ибрахим се поду и започна да го
дразни. Засърбя го, но хекиминът му забрани да се чеше.

Когато свършиха разговора, Ибрахим реши да отиде да върне

книгите и да благодари на агата на еничарите. Откри Кубилай
Юндер пред палатката на Силяхдар Али паша. Двамата седяха
пред малък огън. Бяха се излегнали удобно и разговаряха. Като ги
видя, така блажено излегнати, Ибрахим се сети за тежките
сандъци и отново възневидя Али паша. Той знаеше кой е агата на
еничарите и дори когато е полегнал, всички знаеха, че е готов във
всеки момент да скочи. Как може агата да отделя от времето си на
този изнежен велможа?

Ибрахим като сянка изплува от тъмнината. Той искаше само да

подаде книгите и да се върне, но агата на еничарите му направи
знак да седне при тях. Българинът не желаеше това, но двамата
мъже говореха, без да прекъснат разговора си, и той нямаше как
да отклони любезното предложение. Затова беше принуден да
седне и да се вслуша в това, което двамата си говореха.

Али ага каза:

– Не само това. Още докато бях на обучение в Галата сарай,

набелязах мерки, които трябва да се вземат. Цялата система е
погрешна. Ето, например в системата на научните степени
учените хора в Империята определят какъв да бъде цветът на тази
държава. В Истанбул в момента има 275 медресета. Всеки
мюдерис[30], за да стане завършен учен, трябва да премине през
задължителни десет степени. Но те учат само Корана и
мюсюлманско право, за да могат да служат като кадии, нищо
повече. Как може да е учен човек, който знае само Корана и
богословие? Днес тези мюдериси са най-много. Те не са истински

58
учени. Дори не са истински богослови, както старите майстори.
Днес всеки, чрез заплащане, може да стане мюдерис от ниско
ниво, така наречените харич

– Външни. Но вече нерядко високи длъжности заемат хора без

принос и само защото са могли да си закупят длъжността, те стават
дехил – вътрешни. Всички мюлезими[31] са в близки родствени
връзки с улемите, кадиите и мюдерисите. Днес всеки паша и бей
гледа да плати и да направи най-некадърните от децата си, тези,
които нищо друго не могат станат, мюлезими. Всичко това става
докато те са още деца. Така искат да им осигурят някаква работа и
да не им се пречкат. Повече от половината мюлезими са деца на
десет години, които още не могат да четат и пишат. Старите,
истинските мюдериси се оттеглиха. Тях вече ги е срам да кажат,
че са учители и учени хора. Освен това, за да има места за всички
и всички паши и бейове да са доволни, във всяко медресе има
много повече мюлезими. Ако преди в едно малко или средно
медресе бяха нужни по един мюдерис и няколко мюлезими, сега
всеки мюдерис в Империята има по 20 мюлезими. Един ден
всичките тези ще искат да станат учени и да взимат държавна
заплата. Какво ще правим тогава?

Кубилай Юндер поклати глава.

– Мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди много ще се зарадва

на думите ти!

– Знам, ние това двамата с него сме го измислили!

– Освен това знаете, че някога целият дворец Галата сарай беше

място, където се обучаваха всички чиновници на султана. От
прислужниците до Великите везири. Там, освен обучението, което
се дава в медресетата, се преподаваше още персийски, турски и
арабски език. Изучаваше се поезия и четене на трактати,
учениците можеха не само да четат, но и да пишат поезия.
Изучаваше се музика на няколко инструмента, пеене, калиграфия,
архитектура и строителство и много други. Галата сарай беше
противовес на цялостното обучение в Империята, което беше
предимно религиозно. Той беше символ на светското начало и

59
обучение. Днес Галата сарай е понижен и е превърнат просто в
едно медресе. Утре ще се окаже, че султанът е заобиколен от
невежи и незнаещи съветници и канцелариите няма да работят
добре.

– Трябва да се подемат реформи във всяка област! – каза агата на

еничарите. – Следващият Велик везир ще бъде подкрепен от нас
във военната област, но ти ще трябва да се противопоставиш и на
шейхюлисляма Ментешезаде Абдуррахим ефенди. Всички тези
неща са в неговата област. И помни, всичко трябва да стане без
сила! Трябва бавно да изземеш всичките му функции!

Силяхдар Али паша кимна.

Ибрахим беше изумен. Той присъстваше на разговор, от който

зависеше съдбата на Империята на падишаха. Пред него се
решаваха въпроси, които щяха да засегнат хиляди човешки
животи. Той, който беше роден Петко Боляров и произлизаше от
раята, беше стигнал до там, че да участва в такъв разговор! Как
може двамата паши в навечерието на сражението да говорят за
неща толкова далеч от битките! Каква сила и вяра в бъдещето
трябва да има човек, за да говори за бъдещето, когато утрешният
ден може да му бъде последен?

Кубилай Юндер ага бавно се изправи. С него се изправиха

Силяхдар Али паша и Ибрахим.

– Аз ще отида да проверя хората – каза той.

– Учителю, аз съм дошъл да оставя книгите дето ми дадохте –

каза Ибрахим и искаше по-скоро да се върне в палатката при
другарите си. Не се чувстваше спокоен, когато е седнал до толкова
влиятелни мъже и особено когато беше свидетел на план за смяна
на властта. Сега не беше време да се разсейва и отвлича от
предстоящата битка.

– Книгите не са мои. Те са на Силяхдар Али паша – просто каза

агата и се отдалечи.

60
 Двамата мъже го изпратиха с ниски теманета, както се изпраща
най-почетен гост. Миг преди да се обърне, агата беше направил
тайния знак на Махди. На Ибрахим му се стори, че в него има
някакво насърчение да остане и да проведе разговор с пашата, но
не беше сигурен. След това пашата направи знак на Ибрахим да
седне. Той понечи да възрази, но Силяхдар го погледна с онзи
поглед, който имаха само еничарите. Ибрахим веднага разбра.
Силяхдар означаваше оръженосец или лична охрана. Ето откъде
идваше името на Али паша. Той беше ичоглан.

Ибрахим седна и не посмя да възрази. Само за миг видя как

погледът му се промени и отново доби онзи завършен вид на
жестовете и думите, който беше имал допреди малко.

– Имам нещо като свой ритуал – каза пашата. – Обичам всяка

вечер преди битка да седя и да разговарям с някой умен мъж за
неща от живота. Така е в навечерието на всяко сражение. Това е
нещо като моя молитва. Не мога да спя в такава вечер! Не мога да
мисля за прозаични, ежедневни неща! Духът ми се извисява и ме
подтиква към философия и близост до Аллах!

Ибрахим, ти спиш ли преди битка?

– Това ще бъде първата ми битка, паша ефенди.

– Първата битка – някак замечтано каза пашата. Личеше си, че си

припомня своята първа битка. Ибрахим реши да го прекъсне и
попита:

– Вие ичоглан ли сте, Али паша?

– Да.

Колкото повече двамата разговаряха, толкова повече мнението

на Ибрахим за пашата се променяше, но все пак той през цялото
време си спомняше трите сандъка и отново го обземаше
разочарование. Много искаше да се окаже, че се лъже, но сам не
знаеше как би могло да стане това.

61
 Тъй като искаше по-бързо да си ходи, Ибрахим поиска да остави
книгите. Силяхдар Али паша бавно се изправи и без да каже нищо,
тръгна към входа на палатката. Ибрахим остана известно време
стъписан. Не знаеше дали да го последва, или да остане на място.
Най-накрая реши да влезе след него. Знаеше, че не е поканен и ще
се почувства много неудобно, ако пашата го изгони. Отгърна
тюла, който прикриваше входа на палатката. Али паша се беше
надвесил над един от онези сандъци, заради който Ибрахим го
беше сметнал за изнежен и недостоен за уважение. Сега обаче
чорбаджията поиска да се извини на пашата, защото в трите
отворени сандъка имаше само книги. Те бяха пълни догоре с
дебели томове, красиво и скъпо подвързани книги. Ето какво
носеше пашата със себе си! Той не можеше да се отдели от
книгите си. Сега, когато разбра това, чувствата на Ибрахим
отидоха в другата крайност.

Както си беше надвесен над книгите на единия сандък и търсеше

нещо, Силяхдар Али паша каза:

– Кой си ти? Какво си постигнал?

Ибрахим не разбра дали пашата говори на него и дали очаква

отговор. Пашата обаче продължи и еничарът разбра, че трябва да
мълчи и да слуша.

– Има хора, които се измерват по постиженията си и не могат да

разберат, че е много по-важно какъв човек си. Този избор винаги
стои пред хората: да притежаваш или да си!

Всеки воин трябва да се занимава с философия и да размишлява

върху живота! Воинът трябва да има високо ниво на
самоосъзнаване. Той винаги се намира на ръба – между живота и
смъртта. Колкото живот отнемеш, толкова трябва да дадеш! Това
е нашата молитва и изкупление. Но даването на живот не става
само с деца. Става въпрос за това да имаш философия и да даваш
Сила на останалите. Силен е не този, който поваля, а този, който
изправя на крака, който дава философия и смисъл на живот!

62
 Ибрахим подаде трактата, който държеше в ръка. Пашата го пое.
В този момент еничарът се загледа в книгите и остана изумен.
Това не бяха книги написани на арабски. Всички те бяха написани
с латински букви. Ибрахим не можеше да сгреши. В скрипторията
беше виждал много такива книги. Явно пашата можеше да чете на
някой от кяфирските езици[32].

– Какво четете, паша ефенди? – попита Ибрахим.

Али паша посегна към леглото си и оттам взе един дебел том,
подвързан с протрита кожена подвързия.

– Тома Аквински.

Ибрахим не беше чувал нищо за Тома Аквински. Той попита

какво пише в нея. Така двамата заговориха за философия. Надълго
и нашироко бъдещият зет на султана му разказа за древните
атински философи. Той говореше с такава жар, че Ибрахим също
се запали. Така българинът разбра, че философията на Тома
Аквински има връзка и е развитие на философията на
древногръцкия философ Стагирит. Това беше област, която той
малко познаваше. А това за човек, който като него обича да се
занимава с философия и духовност, беше недопустимо. Скоро
Ибрахим седна и се заслуша в думите на пашата. Той му
разказваше за трудовете на Платон, показа му неговите съчинения
"Тимей" и "Градът", после му показа Сократ. Но най-впечатлен
беше от Аристотел.

Пашата говореше меко и някак напевно, но се изразяваше много

точно и Ибрахим разбираше всичко. Още от корпуса той знаеше,
че хората, които имат дарба да разказват и да учат другите, умеят
да говорят достъпно и просто, така че не само да бъдат разбрани,
но и това да става с лекота.

Според Али паша древните гръцки философи били на

изключително високо ниво в изследване и описание на околния
свят, човек и Бог. Християнството било съставено от няколко идеи
за същността на Бог. Когато се създавало християнството, водеща

63
философия бил неоплатонизмът и оказал най-голямо влияние на
новата юдейска религия.

Самият апостол Павел бил шокиран от гръцките философи,

когато посетил Атина. Там той разбрал на колко по-високо ниво
са философите. В центъра на гръцката философия апостолът
въобще не успял да изпъкне, както и да защити тезите си. На
философите наследници на Платон – Сократ и Аристотел,
свикнали с риториката на Демостен и Цицерон, Павел се сторил
твърде тесногръд и пристрастен. Така религията и философията се
разминали. Въпреки по-късните опити на Климент
Александрийски и Арий, наложил се един от основоположниците
и пръв от римските църковни дейци – Квинт Септимий Тертулиан.

Ибрахим трепна. Това име му беше познато от лекциите на

Йенишехирли Абдаллах ефенди. Сега обаче не можа да се сети с
какво точно да го свърже.

Докато Али паша говореше, използваше имена и трудове на

различни философи, за да потвърди думите си и да докаже, че има
такива автори и книги. Пашата вадеше различни книги и ги
показваше на гледащия като омагьосан еничар.

Двамата говориха цяла нощ. От античните философи Али паша

се прехвърли върху средновековните християнски автори. Той
показа на Ибрахим освен книги на Тома Аквински и на
африканеца Аврелий Августин, на ирландеца Йохан Скот
Ериуген, на Анселм Кентърбърийски и Пиер Абелар. Пашата
отдели голямо внимание и на Йоан Бонавентура.

Ибрахим слушаше и все повече изпитваше възхищение от

знанията на Силяхдар Али паша. Докато го слушаше, му се
струваше, че през цялото време зад пашата стои мавляна
Йенишехирли Абдаллах ефенди. Когато Ибрахим попита, разбра,
че мавляна е духовен учител на Силяхдар Али паша. Българинът
не разбра дали това е още от времето, когато пашата е бил ичоглан.

След като пашата изброи средновековните християнски

философи и Ибрахим разбра какво означава схоластизъм,

64
разговорът премина към по-нови философи. Али паша казваше
името на автора, а после най-важното за него – това, което го
различава от останалите философи и е лично негов принос към
философията.

Ибрахим осъзнаваше, че за да му разкаже всичко това, пашата е

прочел страшно много книги. Да слуша такъв човек беше голямо
богатство и Ибрахим се възползваше от това. Макар много пъти
да беше изкушен, не прекъсваше, а "попиваше" всяка негова дума.

Али паша му разказа за философията и религиозните идеи на

Роджър Бейкън, Уйлям Окам и други. От тази група любимият
автор на пашата беше Сигер Брабантски, който беше повече
философ, отколкото религиозен автор.

Към сутринта пашата разказа и за Джон Лок и Спиноза. Това

бяха най-новите автори и философи живели най-скоро. Пашата
беше особено впечатлен от тях и дори прочете няколко откъса от
"Етика" на Спиноза. За съжаление Ибрахим вече беше доста
уморен, а главата му беше натежала, сякаш бе напълнена от
толкова много думи и идеи. Това беше нощ, която Ибрахим щеше
да запомни за цял живот.

Когато на сутринта двамата мъже се разделиха, Ибрахим беше

пре-. Изпълнен с уважение към Силяхдар Али паша. Беше
сигурен, че това е един от най-знаещите мъже на земята, ерудит,
владеещ много езици и притежаващ изключително ясна и
подредена мисъл. Знаеше, че някой ден двамата ще продължат
този разговор, но тогава той щеше да е много по-добре подготвен
и да бъде равностоен участник в разговора. Али паша му беше
поставил жалони и Ибрахим вече знаеше кои автори да търси,
дори беше запомнил как изглеждат книгите.

Прибра се по светло в одата и веднага заспа. Когато го събудиха,

не се чувстваше добре. Имаше треска. Неговите приятелите му
помагаха. За да го успокоят, те го уверяваха, че всички, след
драсването на хекимина, отначало са се чувствали така, но това
продължило само три дни. И наистина, всичко се изпълни точно
така, както му казаха. На третата сутрин Ибрахим се изправи в

65
леглото си и се чувстваше по-добре. Той почувства, че този ден
вече ще бъде здрав.

Строи ортата си. Искаше да види приятелите си. Ортата му беше

съставена от всички, които бяха събрани с него от България. На
същите тези хора той беше отговорник и командир и като
аджамиоглан. Бахтияр Казим също беше тук, но сякаш вече
нямаше омраза и напрежение между двамата. Единственото, което
дразнеше Ибрахим, беше фанатичната вяра на неговия
сънародник. Той не харесваше това, че както беше фанатичен
християнин, така сега Бахтияр бе станал мюсюлманин фанатик.

Този ден Ибрахим искаше отново да се упражнява. Беше тих,

топъл слънчев ден на 1711 година. Природата беше заспала.
Птичките и те някак спокойно извиваха своите песни. Никой не
можеше да се досети, че в тази природа и на тази земя може да се
случи нещо лошо или че има някакво напрежение.

В този момент от главната шатра се чу ясният звук на бойна

тръба. Ибрахим почувства как еничарите от ортата му трепнаха.
Те бяха най-младите. Все още никой от тях не беше участвал в
битка. Там където за старите еничари не би имало опасност, за
новобранците би могло да бъде смъртоносно. Това щеше да бъде
тяхното първо сражение и те тръпнеха от желание да приложат
наученото и да докажат, че могат. Те знаеха, че е нормално именно
тях да хвърлят първи в боя, за да бъдат пушечно месо и да
привлекат вниманието на враговете. Ноздрите им бяха разширени
като на млади жребци. Освен нетърпеливи, младите воини бяха и
несигурни, защото осъзнаваха, че са неопитни. Командирът им
също не беше водил битки. Те знаеха, че най-рискованият бой е
именно първият. Осъзнаваха, че голяма част от тях ще умрат и
няма да се върнат живи. За повечето това беше последният ден и
сутрин, която преживяваха. Всеки, разбира се, изпитваше
егоистичната надежда, че това на него няма да се случи, но и
усещаше надвисналата опасност и предчувствието, че може да е
именно той. От всички тези мисли те ту настръхваха от гордост и
готовност, ту колената им се подгъваха.

66
 Ибрахим погледна очите им. Те бяха вперени в него, тъмни, с
широко разширени зеници. Такъв поглед той вече беше виждал.
Това беше погледът на бивола отреден за клане. Той предчувства
смъртта, но цял живот е свикнал да се подчинява на хората, затова
върви бавно и със същия поглед гледа хората. Осъзнава, че отива
към гибел и в погледа му има тъга, но пък има и любов, и доверие.

Ибрахим се стъписа. Не успя да издържи на този поглед. Той

беше човекът отреден да поведе еничарите. За повечето от тях тази
битка може би щеше да бъде последна.

Тази мисъл го стресна и го накара да осъзнае какво означава да

си командир. Отново посрещна погледа на своите приятели и
сърцето му се сви. Това беше отговорността, но не само. За пръв
път осъзна, че от неговите решения зависи съдбата на цялата орта,
на всеки един от тези хора. Досега беше свикнал да носи
отговорност само за себе си и когато залагаше, го правеше
единствено със собствения си живот. Но сега не беше така.
Ибрахим стисна дръжката на зулфикр, за да потърси подкрепа и
опора. В този момент почувства, че се изпълва със сила, после
погледна другарите си и каза:

– Ще направя всичко възможно всички да оцелеем! Всички

заедно!

Толкова пъти беше мислил, ако му се отдаде възможност, каква

реч ще произнесе преди битка. Беше си представял как ще вдъхне
кураж, сила, увереност и ще настрои момчетата си за саможертва.
Как ще ги "запали" и те ще "запламтят". А сега, когато имаше
възможност, какво каза!? Беше разочарован от себе си.

Само за миг, без дори самите войници да осъзнаят, турската

армия беше строена. Тримата паши, облечени в съответните
цветове и държащи флагове в същия цвят, бяха застанали пред
армиите си. Ибрахим набързо строи ортата си. Момчетата, макар
и притеснени, изпълняваха заповедите му точно. Те искаха да
бъдат безупречни и веднага да започнат битката. Ибрахим осъзна,
че другарите му подчертават командите от несигурност. Повечето

67
не вярваха, че в разгара на битката ще съумеят да изпълнят същите
команди, затова сега те сякаш си доказваха това.

Строяването и командите успокоиха както еничарите, така и

Ибрахим. Сега, когато се успокои, Ибрахим се загледа в Неджиб.
Той беше спокоен, уравновесен и с контролирани действия и
жестове успокояваше всички еничари от бюлюка. Може би не
успяваше да направи това само с ортата на Ибрахим.

Сигурността и спокойствието на чорбаджията караше еничарите

да се чувстват сигурни в собствените си сили, да му имат доверие
като командир. Той излъчваше сигурност, че ще оживеят, но и че
ще победят.

Въпреки че беше взел въоръжението си, за миг Ибрахим се

почувства несигурен. Докосна канията и ръкохватката на зулфикр,
в лявата си ръка стисна дръжката на пушката, в силяха си беше
втъкнал джамбията. Беше решил да остави джерида. Очакваше се
битката да бъде гърди в гърди и дългото копие само щеше да му
пречи. Това беше цялото му въоръжение. Беше готов за битка.
Беше забравил, че до тази сутрин беше болен. Вече се чувстваше
здрав и готов за битка. Дрехата му беше удобна. Ботушите пасваха
на краката му. Беше готов да умре, но с чест. Нещо повече – беше
готов да побеждава. Тръпнеше от желание да се изяви и да докаже
кой е. Знаеше, че повечето от мъжете зад гърба му в живота си не
са убили нито един човек и това беше едно от нещата, които ги
притесняваха. Ибрахим се опита да си спомни колко човешки
живота бе отнел досега.

Докато се случваше всичко това, на кон пред еничарите застана

Кубилай Юндер ага. Той се обърна с лице към войниците и с ясния
си и гръмовен глас каза:

– Зная, че всички вие очаквате да ви говоря така, че да ви надъхам

за битката. Да се опитам да ви убедя, че няма да загубите. Всеки
друг, който би се изправил пред вас, би ви казал: "Ще победите!"
и никой няма да ви каже: "Ще загубите!" Но всичко това са само
думи. Същите думи в момента говорят командирите и на нашите
врагове. Те им казват, че са прави, че участват в справедлива

68
война, че са по-добри от вас и ще победят. Това са думите, които
командирите обикновено говорят на войниците преди битка. Но
ние не сме такива и аз няма да ви говоря глупости. Затова ви
казвам: "Не е важно кой какво ви е говорил досега, нито какво аз
ще ви кажа сега, а какво ще направите вие след тези мои думи!
Защото колкото и да ви казват "халва", от това в устата ви няма да
стане по-сладко. Така вие сами трябва да изберете дали да
победите, или да загубите. Друга възможност няма. Ако загубите,
ще направите така, че моите думи ще се окажат ненужни. А ако
победите, ще докажете, че думите ми са били точни и верни и аз
съм достоен за уважение командир!

Вие знаете всичко, което трябва, за предстоящата битка.

Подготвени сте отлично. Каквото е трябвало да ви кажем, вече сме
ви го казали. Искам да ви кажа още само това:

Знамената избледняват! Идеите изчезват! Заповедите, победите

и славата се изпаряват и забравят! Остава само едно – приятелят
йолдаш отляво и отдясно в строя! В този момент това е всичко!
Винаги това ще бъде всичко! Ние винаги се бием един за друг,
Ибрахим и Бахтияр за Рефик, Неджиб за Ибрахим...

Докато агата на еничарите говореше, Ибрахим си спомни за

речта, която той беше произнесъл и разбра още колко много има
да се учи, за да въздейства на войниците. Как той ще ръководи
ортата си, без да може да подготви другарите си за битка? Докато
слушаше думите на Кубилай Юндер ага, почувства как гърдите му
се изпълват с гордост. Обзе го усещането за достойнство. Строят
на еничарите сякаш се сгъсти и уплътни, всеки йолдаш
предоставяше рамото си в подкрепа на другаря до себе си. А
думите на агата бяха разумни и прави. Те не се опитваха да
събудят някакви фанатични чувства или просто да надъхат
воините, за да жертват живота си. Това бяха думи – прости и
обикновени, които ги караха да се замислят за дълбочината на
нещата. Да не се чувстват марионетки, а мислещи и побеждаващи
хора. Самият Ибрахим чувстваше колко силно въздействие му
оказваха.

69
 Когато Кубилай Юндер споменаваше имената на различни
еничари, Ибрахим виждаше как всеки един, щом чуеше името си,
изпъваше гърба си като струна. Младият чорбаджия се
възхищаваше на начина, по който агата успя да мотивира
еничарите. Колко отдалеч започна, с някакво странно изказване и
как накрая поименно бе успял да "запали" всеки от тях. Ибрахим
мечтаеше някой ден и той да може да вдъхнови и разпали своите
братя еничари.

Накрая агата спря да говори. С изправена фигура и открит поглед

оглеждаше очите на еничарите. Не, той по-скоро се взираше в
очите на всеки един поотделно. В този момент от думите на агата
или благодарение на някакво щастливо хрумване, Ибрахим се сети
за един цитат, който отдавна беше прочел в трактата на Ибн Асам
ал-Куфи "Китаб ал-Фатих" (Книга на завоеванията) и той гласеше:
"Биз гилиндж мюсюлманларък!" (Ние сме мечът на исляма!).
Изведнъж някакъв мощен импулс се появи в гърдите му и с всичка
сила извика:

– "Биз гилиндж мюсюлмаларък!" "Биз гилиндж

мюсюлмаларък!"...

Ибрахим не знаеше дали така не нарушава някакъв закон. Той

знаеше, че обикновено след реч ортите с всичка сила ревяха
девизите на войските си или произнасяха бойния вик "Аллах
акбар!". Сега обаче всички еничари започнаха да реват вика на
Ибрахим. Целият строй дълго време ревеше изреченото от
Ибрахим. Така беше създаден бойният вик на новата еничарска
орта. Виковете на еничарите бяха толкова силни, че Ибрахим
почувства как някаква сила притиска гърдите му. Те всички
викаха като един. Виковете пронизваха главата на Ибрахим и той
започна да изпада в особено състояние. Цялото му тяло гореше и
все по-ясно се чувстваше готов за битката. Вече нищо не го
интересуваше. Нямаше от какво да се притеснява. Така или иначе
не можеше да се откаже от битката и да отстъпи. Всичко вече беше
решено. Той щеше да участва в битката и да го направи по
подобаващ начин, без страх и колебание.

70
 Кубилай Юндер ага извади меджа си и при поредния вик го
вдигна нагоре. Ибрахим познаваше това оръжие още от
подземията на ал-Хадад.

При следващия вик Ибрахим и Неджиб направиха същото.

Виковете като че ли ставаха все по-силни и по-силни. На
следващия вик всички бяха извадили своите оръжия и ги вдигаха
високо към небето. Гледката беше потресаваща. Слънцето караше
оръжията да блестят и да заслепяват воините, които примижаваха.
Гледката беше величествена, но в същото време страховита.
Виковете и вдигнатите оръжия на еничарите пречеха на Ибрахим
да вижда останалата мюсюлманска войска. Изведнъж видя, че
Кубилай Юндер се обръща с гръб към еничарите и с лице към
враговете. В този момент някъде отзад отекнаха топовни изстрели.

Ибрахим се сепна. Вече не виждаше Кубилай Юндер, а Неджиб

и по-скоро неговия зелен флаг. Той беше заел позиция "Напред!".
Улисан в шума на оръдията и във виковете, новият чорбаджия
беше пропуснал момента на подаване на толкова добре познатия
му и трениран хиляди пъти с Явуз Челик и Неджиб ага знак. Затова
малко припряно направи знак на ортата си да се движи напред.
Зулфикр гореше и вибрираше в ръката му. Оръжието беше толкова
леко, сякаш някаква невидима сила дърпаше ръката му нагоре.
Ръката му стискаше толкова силно роговата ръкохватка, че му се
струваше, че тя няма да издържи и ще се разпадне на прах.

В следващия момент Ибрахим видя, че флагът на Неджиб ага

сочи напред в положение "Атака!". Младият чорбаджия извика
"Юруш!" и с тичане се втурна напред. Всички около него тичаха с
еднакво темпо. Никой не биваше да бърза, както и да изостава.
Равната крачка на бягането беше много важна. Така войниците
трябваше да се придвижат по-бързо до врага, но не биваше да са
прекалено бързи, за да не се уморят. Разстоянието между двете
армии трябваше да се преодолее бързо, защото в това време
войниците бяха изложени на обстрела на вражеската артилерия,
на мускетите и пушките им. Бързото придвижване напред в атака
спасяваше живота на много войници. Всички знаеха, че колкото
се може по-бързо трябва да се сблъскат с врага и така в него да се

71
прикрият от вражеската и собствената артилерия. Често се
случваше именно неточната стрелба на собствената артилерия да
избие голяма част от войниците. Може би затова артилеристите и
пехотинците в никоя армия не се обичаха особено.

Еничарите бяха тренирали хиляди пъти, за да се справят с атаката

и с последващия първи сблъсък. Ибрахим разбра това, докато
бягаше редом със своите другари и виждаше колко гладко и
премерено тичат. Явно, докато той бе обикалял из Арабия, те не
бяха губили времето си, а се бяха усъвършенствали като воини.
Огледа се и видя решимостта на своите другари, които като орли
със свъсени вежди гледаха напред. Силните им ръце твърдо
стискаха ръкохватките на ятаганите. Това бяха истински еничари.
Всеки един от тях беше вглъбен и затворен в себе си. Всеки
водеше лична битка със страховете и мотивацията си. По всичко
си личеше, че всеки един от тях е вкопчен в някаква лична борба
със смъртта и е решен да победи. В този момент Ибрахим
погледна напред и ги видя.

Още от дете Ибрахим бе чувал за русите. Всички смятаха, че това

са големите братяхристияни на българите и именно те ще
помогнат България да се освободи. Дядо му, вечер пред огъня,
обичаше да разказва за руските войници. Петко беше мечтал как
ще избяга, ще се включи в руската армия и ще се бие за
освобождението на България. Това бяха детските му мечти. Той
си се представяше като дете сред огромни руски солдати, с бради
до пъпа, наистина приличащи на мечки.

Сега той ги видя. Гледката беше впечатляваща. Руснаците бяха

облечени с бели, сини и червени дрехи, и високи остри сини
шапки. Всеки руски войник беше въоръжен с дълга пушка, на
върха на която имаше остър блестящ дълъг щик. Руснаците бяха
отлично строени по западен модел в квадрати и правоъгълници, а
тези фигури бяха съставени от хиляди и хиляди войници.
Западните армии не атакуваха като мюсюлманите. Те наблягаха
на дисциплината и реда, вървяха бавно и стреляха, и дори не
трепваха, ако се случи вражеската войска да ги застреля от упор.
При тях не се обръщаше голямо внимание на личното майсторство

72
на отделния войник. Ибрахим се сети за идеята в западните армии
всички воини да бъдат много добри пешки и марионетки и никой,
в битката или в подготовката, не можеше и да си представи да бъде
друго освен една послушна и изпълнителна пешка. В турската
армия и по-специално в еничарския корпус стремежът беше всеки
воин да бъде майстор на военното изкуство. Образно представено
всяка пешка се стремеше да стане офицер, а командири се
опитваха да ѝ помагат.

Погледът на Ибрахим бе насочен към руската армия. Тя беше не

по-малка от турската. Целият хълм насреща беше почернял.
Хиляди, хиляди войници прииждаха. Еничарите бяха в челото на
турската армия. Гледката на обединените армии на руснаците и
техните съюзници беше шокираща. Дъхът му секна. Той не
изпитваше страх, а по-скоро възхищение от мащаба на битката,
която предстоеше. След като вече беше видял вражеската армия,
Ибрахим реши да продължи да тича и сведе погледа си. Там видя
тревата. Свежа, зелена, тук-там с красиви дребни жълти цветчета.
Тази свежа зеленина, която армиите "гризяха" помежду си, го
успокои. За миг в главата му се появи една неканена мисъл за
абсурдността на предстоящата битка и дори за самата война. В
този момент силен взрив, който избухна съвсем близо вляво от
младия командир, го извади от транса. Някакво гюле, изстреляно
от руските оръдия, се разби до него. Пръски земя го затрупаха от
лявата му страна.

Ибрахим погледна наляво, за да види пораженията, но нито един

от неговите войници не бе пострадал. Погледна към шапките им и
там видя същите онези тревички, която само преди миг бе гледал.
Колко бързо красивата и спокойна гледка се бе превърнала в
смърт, пръст и кал? Сега тази картина – грозна и пречупена, беше
попаднала по шапките на еничарите и красиво и тъжно беше
останала по зелената униформа на воините на султана.

Ибрахим вдигна зулфикр нагоре и изрева: "Биз гилиндж

мюсюлманларък!", а викът му беше подет от другите еничари.
Целият еничарски корпус ревеше. Всички еничари тичаха като
обезумели напред. Вече никой не се щадеше. Тичаха бързо,

73
въпреки че разстоянието до руснаците беше доста голямо. В този
момент отдясно на Ибрахим се случи нещо ужасно. Нечия
невидима ръка накара няколко човека да се изпарят. Еничарите
бяха подготвени, командирите им бяха обяснили, че това е новата
тактика на западните артилеристи – вместо да стрелят нагоре,
насочваха гюлето под такъв ъгъл, че то да отскочи и да лети на
височина около кръста и така няколко пъти да подскочи. При
такава стрелба изстрелът става много по-ефективен, особено
когато се стреля в гъсто множество от хора. Ибрахим знаеше, че
този вид стрелба е много опасен. Беше чувал, че само с един такъв
изстрел, при една предишна битка, гюлето отнесло четиринадесет
войника и техния командир, заедно с коня му. Такава стрелба
можеше да се проведе само от по-близка дистанция, за да може
гюлето да се изстреля под нужния ъгъл.

Сега най-важното нещо беше бързината. Ибрахим веднага се

ориентира и разбра, че трябва да тичат бързо напред, за да се
прикрият във вражеската армия. Тичаше и гледаше малко над
главите на вражеската армия и имаше чувството, че може да види
летящо срещу тях гюле и да предпази себе си и другарите.
Гледаше и продължаваше да тича все по-близо и близо към врага.
Колкото и да беше странно именно там беше спасението, там, в
битка, би могъл дори да умре, да го направи по един героичен
начин, а не да бъде убит безславно преди да е положил поне един
мъртъв враг. Тичаше все по-бързо и чуваше въздуха в себе си как
навлиза като в мях. Дишането му беше плитко и бързо, като на
хрътка. Дробовете му спазматично се свиваха и болезнено
изхвърляха огнен дъх.

Руснаците спуснаха щиковете на пушките си и ги насочиха

напред. Те действаха в пълен синхрон. Ибрахим разбра, скоро те
щяха да стрелят почти от упор в гърдите на еничарите. Те бяха
уловени в капан. Трябваше да тичат бързо, за да се спасят от
артилерийския обстрел, а там ги чакаше разстрел с пушки.
Ибрахим тичаше и едновременно мислеше трескаво. Трябва да
предприеме нещо, но какво?! Знаеше само че ако дори за миг спре,
ще подложи себе си и своите другари на кръстосан огън на
пушките и оръдията. Той беше в челото на армията и беше пръв

74
от ротата си. Изборът беше направен. Щеше да бъде убит при
първия залп на пушките. Трябваше да тича бързо! В този момент
видя облачетата дим, които изригнаха от дулата на пушките и за
миг скриха острите лъщящи щикове. Миг след това дочу гърма.
Въпреки че от бързото тичане ушите му бяха заглъхнали, дочу
силен тътен от стотиците дула на пушките. После чу свистене и
куршумите, които се забиваха в плътта на другарите до него и я
разкъсваха. Няколко човека до него се олюляха и се проснаха на
земята, а прииждащите зад тях крака, тъй като не можеха да спрат,
ги прегазиха, минавайки отгоре им. Ибрахим знаеше, че зад него
има уцелени от другарите му. Нямаше време да мисли за страха и
смъртта. Сега трябваше да бягат по-бързо, само това можеше да
ги спаси. Трябваше по най-бързия начин да избият враговете
иначе всички щяха да бъдат разстреляни. Ибрахим погледна към
бойния строй отсреща. Тъкмо навреме, за да види как първата
редица подвива коляно и започва да зарежда пушките. Той знаеше,
че това ще отнеме доста време. Това беше шансът на еничарите да
накълцат солдатите, преди да са успели да заредят. В този момент
Ибрахим прозря какво се случва, втората редица от строя насочи
пушки право напред срещу еничарите. Ибрахим беше учил, че
войските в съвременната война вървят една срещу друга и се
стрелят с пушките (аркабузите) и ако някой падне прострелян,
друг от задната редица трябва да заеме мястото му в строя. Да, но
сега от тичането еничарите не можеха да оформят боен строй, а и
новият чорбаджия чувстваше, че ще бъде грешка, ако строят се
затегне, защото това щеше да улесни както руската артилерия,
така и стрелците с пушки. Така както бяха разпръснати бяха по-
добре защитени. Ибрахим знаеше, че отстрани строят на
еничарите изглежда хаотичен и объркан, но всъщност именно това
беше начинът да дадат по-малко жертви. Младият командир се
огледа. Налагаше се бързо да измисли нещо, за да може да спаси
колкото се може повече от своите другари. От доста време тичаше
и започна да чувства как краката му все по-трудно се вдигат, а
крачките му стават все по-къси и мъчителни. Чувстваше се така
все едно, че е нагазил в блато и затъва все по-дълбоко в него.
Ибрахим се огледа, погледна настрани – там, където трябваше да
бъде Рефик. Приятелят му също го погледна. Лицето му

75
изглеждаше ужасно, то цялото беше потно, а прахът, вдигнат от
еничарските крака, пръстта изрината от падналите гюлета и
кръвта от другарите му се бяха смесили в някаква калнокървава
маса, която плътно покриваше лицето му. Рефик го погледна и
може би се опита да се усмихне, но на лицето му се изписа само
грозна, измъчена гримаса. Беше очевидно, че му беше много
трудно, защото с две ръце държеше пушката пред себе си, а това
му пречеше да бяга по-бързо. Ибрахим бързо прецени, че с такъв
разбъркан строй еничарите няма да имат възможност да стрелят
дори веднъж. Отправи бърз поглед към русите, те се прицелваха,
беше ясно, че няма никаква възможност да се избегне залпа на
втората им редица. Не беше нужно да си много умен, за да
разбереш, че сега залпът им щеше да бъде много по-разрушителен.
При първия изстрел руснаците все още не се бяха настроили към
битката, а и еничарите бяха по-далеч. Но сега нещата щяха да
бъдат много по-лоши за ислямските воини, а ако пред русите се
откриеше възможност да изстрелят трети залп, жертвите щяха да
бъдат страшно много. От толкова близко разстояние сигурно
изстреляният куршум щеше да прониже няколко човека. Ибрахим
знаеше, че пушката е много добро оръжие и в друга ситуация би
им била от полза, но сега напразно я носеха със себе си. В момента
тя им беше само в тежест.

– Хвърлете пушките на земята! – извика с всичка сила

чорбаджията и както бягаше се обърна с лице към момчетата.
Грохотът от битката беше страшен и неговите момчета или не го
чуваха, или не можеха да повярват на това, което чуваха. Те го
гледаха учудени, но все така продължаваха да стискат пушките си
в ръце.

– Пуснете пушките на земята! – отново извика и в същото време

с нетърпящ възражение жест им посочи какво трябва да направят.
И тук отличното обучение си каза думата. Години наред те бяха
обучавани да се подчиняват на заповеди, каквито и да са, и сега
направиха точно това. Отначало с неохота, а после масово, както
си тичаха, еничарите се навеждаха внимателно и поставяха
оръжието си на земята. Ибрахим почувства как мечът вибрира в
ръката му, развъртя го и извика:

76
 – Аллах акбар! Биз гилиндж мюсюлманларък! Аллах акбар! ...

Останалите мюсюлмани, вече освободени от бремето на тежките

пушки, извадиха ятаганите си и ги развъртяха над главите си,
подемайки от Ибрахим бойния вик. В този момент ги застигна
следващият залп. Видя как един изстрел отнесе половината лице
на един еничар и грозната гледка се отпечата в паметта му. От
гърдите на друг хвърчеше нагоре и напред като от фонтан силна
струя алена кръв. Само с един поглед запомни всички поражения
на втория залп. Сега трябваше да се действа бързо, независимо че
това можеше да е против военните правила. Най-важното нещо за
него беше да запази живота на другарите си. Пет пари не даваше
за някакви правила или за това как ще изглежда отстрани армията
и поверената му орта. Противно на законите и на очакванията
Ибрахим даде следващата си заповед.

– Разпръснете се!

Този път отлично обучените войници веднага се подчиниха и

така много го улесниха, а и направиха възможно спасяването си.
Когато бяха разпръснати, еничарите представляваха по-трудна
цел за стрелящите вражески войници. Сега вече най-важна беше
бързината.

– Юруш! – извика Ибрахим и с всичка сила се засили към русите,

които вече бяха съвсем наблизо. Трябваше да стигнат до
враговете, преди да са успели отново да стрелят. Като
хипнотизиран Ибрахим гледаше напред. Така успя да види
следващата маневра на русите. Очевидно много добре тренирани,
те изпълняваха командите като един. Втора редица, която току що
беше изстреляла залпа си, се дръпна назад, а на нейно място излезе
трета редица със заредени, все още нестреляли пушки. Това беше
страшно, но още по-страшно беше това, че първа редица, която
беше клекнала и зареждаше, вече почти беше приключила. Това
можеше да означава само едно, че следващият залп щеше да бъде
двоен. Ибрахим се опита да не мисли каква касапница щеше да се
получи. Двоен залп от толкова близко разстояние – тази мисъл му
даде свръхсили. Разбра, че трябва да изпревари русите, които вече

77
прикладваха и се готвеха за стрелба. Сега нищо друго нямаше
значение. Ако закъснееха дори за миг и русите успееха да стрелят,
всички планове щяха да бъдат излишни и те щяха да бъдат мъртви.
Единственото спасение беше напред. Той беше вече далеч пред
останалите си другари. Беше толкова близо до тях, че гледаше в
тъмната паст на руските дула. Не мислеше за смъртта, а за
бързината. Последните крачки ги взе и с мощен скок, удари с
ятагана щиковете на две пушки и отклони цевите им. Войниците
опитаха отново да насочат пушките напред, но Ибрахим вече беше
сред тях. С удар отдолу и отляво нагоре той разсече дясната ръка
на един войник. Зулфикр премина с лекота през ръката, отсичайки
я, а после разряза челюстта на огромния мъж. Острието беше
превъзходно, тънко и леко, то режеше човешката плът като
хартия. Въпреки че знаеше какво точно държи в дясната си ръка,
Ибрахим все пак беше впечатлен от силата на оръжието.
Поразеният мъж падна на колене. Войниците около Ибрахим се
прицелваха. Те бяха толкова близо един до друг, че българинът
нямаше как да замахне, затова без удар прекара острието на
ятагана зад врата на руснака, а после силно го издърпа. Тъй като
острието бе извито напред, то преряза врата на солдата и той падна
назад. С бързо движение мушна стоящия отляво войник. Въпреки
дебелата дреха, с която бе облечен, острието влезе дълбоко под
гръдния кош на войника и той, падайки назад, вдигна пушката
нагоре и стреля. В този момент първата редица на еничарската
орта на Ибрахим се удари като вълна във висока каменна стена.
Чрез скока си Ибрахим за миг бе успял да забави руския изстрел.
Беше разколебал русите и бе направил така, че те да не чуят
командата на своите командири. Точно този миг бе нужен на
останалите еничари, за да се спасят. Чули изстрела на своя умиращ
другар, те помислиха, че това е знак за стрелба. Чуха се няколко
откъслечни изстрела, но това не беше залп. Еничарите ги бяха
изпреварили. Същинската битка бе започнала. Това което
последва беше най-странното усещане в живота на Ибрахим.
Жестока сеч, очи в очи, гърди в гърди, без никаква техника,
тактика и стратегия. Ибрахим сечеше наляво и надясно. Удар,
защита, удар, удар... Човек след човек. Ибрахим виждаше лица,
гримаси и удряше. Кръв, смърт, пот... Миризмата на страх,

78
смесена с чесън и сланина. От дете не беше ял свинско, но битката
беше толкова близка, че чувстваше дъха на сланина и алкохл. Явно
русите бяха пили, защото дъхаха неприятно на алкохл (алкохол).

Светът пред очите на Ибрахим се завъртя. Образи и лица се

сляха. Толкова много смърт сееше около себе си, че най-накрая от
всичко това останаха само очи. Най-различни очи се отпечатваха
в паметта му. Той сечеше, мушкаше, някаква невидима сила го
предпазваше и той наказваше със смърт всеки пропуск или грешка
на своите врагове. Убиваше всеки враг, който се изправеше пред
него.

Толкова много се беше готвил за тази битка и ето сега вече

участваше в нея. Отначало всичко му се струваше прекалено
лесно. Силата и бързината му бяха толкова по-големи от тези на
неговите врагове. Ако всичко беше завършило в този момент, той
би бил щастлив и леко разочарован. Това обаче не се случваше.
Отвсякъде прииждаха все нови и нови руски войници. По някое
време умората го обори. След първоначалното вдъхновение и
ярост, желанието и настроението му за битка постепенно
спаднаха. Вече без никакъв хъс Ибрахим сечеше всеки руснак,
който му се изпречеше пред погледа. Зулфикр доказваше силата
си и побеждаваше руските саби, но ръката му все повече
отслабваше хвата на удобната ръкохватка. Звукът, който издаваше
Мечът на исляма, преди да разсече човек и да го убие, беше
странен. Ибрахим скоро свикна с него, но умората го караше да се
чувства разсеян и непредпазлив. Беше толкова уморен, че на
няколко пъти почувства как, ако Аллах не го закриляше,
закъснението му би било фатално. И така удар след удар, човек
след човек, битка след битка. Толкова много смърт! В този ден уби
толкова много хора, че вече престана да гледа на тях като на
врагове. По същия начин би убил и мюсюлманин. Каква е
разликата? Това беше просто смърт. Идеята, че човешкият живот
е едно замахване с меч го накара да разбере, че и неговият живот
виси на нишка, по-тънка от паяжина. Това го накара ла да се
страхува и без това по ника къв начин не можеше да се защити.
Всичко беше в ръцете на Аллах. Той продължи да се бие, но без
страст. Като че ли умората и пресищането ' да гледа смърт отнеха

79
силите му. Вече нямаше сили да се бори за оцеляването си. Във
всеки един момент беше готов да умре. Дори нямаше да възрази,
да се възмути или да се съпротивлява, просто щеше да приеме
смъртта. Вече не знаеше откога се бие. Имаше чувството, че беше
убил първия руснак преди месец. Ако в началото на битката той
беше повече аджамиоглан, привечер Ибрахим вече се чувстваше
ветеран. Цялата му униформа беше пропита и миришеше на кръв.
Беше толкова уморен! Това беше най-трудният му и изморителен
ден. Сега разбра какво означава "Уморен до смърт!".

Битката се проточваше все повече и повече. Слънцето вече

клонеше към заник. Ибрахим беше уморен, а гърлото му – сухо и
горещо, го дразнеше при всяко преглъщане. Младият чорбаджия
разбра, че няма нищо по-уморително на този свят от битка. Едва
сега осъзна как трябва да се готви за напред. Вече беше на предела
на силите си и едва задържаше ятагана в ръката си. Опасяваше се,
че при всеки следващ удар оръжието може да изхвръкне от ръката
му. Без никакво притеснение, Ибрахим почувства, че скоро ще
бъде убит. Вече нямаше сили. Но в този момент го спасиха
бойните тръби. Те тъжно и далечно свиреха сигнала за "отбой".
Това означаваше, че армиите трябва да се върнат в изходни
позиции. Обърна се без страх и бавно тръгна назад. Погледът му
беше насочен надолу. Това, което видя, докато се връщаше, го
потресе. Хиляди тела безразборно нахвърляни на земята. Смешни
фигури в някаква гигантска мозайка. Хората бяха застинали в
странни пози, кой както го бе застигнала смъртта. Ибрахим
гледаше изкълчените и посечени тела, еничари, руси и турци,
примесени и равни пред смъртта. Доскоро врагове, сега мъртви,
воините лежаха върху земята като приятели. Всичко беше пропито
с миризмата на кръв, всепроникваща миризма на съсирваща се
кръв. Гледката го потресе. Стомахът му се беше свил. Гадеше му
се. Не му беше неприятно заради смъртта и труповете, а го
отблъскваше насилието. През цялото време, докато се беше готвил
за първата си битка, си беше представял как, ако е победител или
дори само ако е оцелял, ще бъде най-щастливият човек и ще се
радва дълбоко и искрено. Но сега не се чувстваше победител, нито
се радваше. Ръката му висеше омаломощена, а ятаганът се
влачеше по земята и по повалените хора. Нямаше сили дори да

80
повдигне острието и да го постави в ножницата. Бавно се връщаше
към лагера. Не беше забелязал, но увлечен в битката доста се бе
отдалечил от него. Сега връщането му се стори безкрайно. Вдигна
поглед, за да потърси лагера. Беше толкова изморен, че му се
струваше, че не ще успее да се добере до палатката, а ще падне и
ще заспи редом с мъртвите. Колкото повече вървеше, толкова по-
често виждаше оцелели. Някои от тях лежаха и молеха за помощ,
други взаимно си помагаха. Не беше рядкост да се видят руснак и
мюсюлманин да си помагат взаимно и да се подкрепят. Явно в
нещастието всички се чувстваха равни и разликите между тях
изчезваха. Сякаш бяха забравили, че само допреди малко са били
врагове и са се опитвали взаимно да се унищожат. Освен Ибрахим
още много турци и еничари се прибираха назад. Всички те вървяха
без ред, без разлика в чин и старшинство. Отначало Ибрахим
имаше някаква идея какво е разположението на бойното поле,
после битката така го бе погълнала, че беше загубил всякаква
представа за това кой къде се намира.

Над полето все още се носеше миризмата на барут, тук-там се

виеха струйки от дим и прахът, който цял ден бе мъчил воините и
им бе пречил, все още не се беше слегнал. Изведнъж отдясно на
Ибрахим се появи някакъв силует. Той, подобно на него,
безпомощно влачеше оръжието си по земята. Ибрахим го
погледна и веднага го позна. Това беше Рефик. Приятелят му също
беше оцелял в тази битка. Като гледаше мръсното му лице,
Ибрахим изпита срам, че не се беше сетил за него и не се беше
замислил дали е жив. Нямаше сили да мисли и за йолдашите от
ортата си. Още сутринта бе забелязал, че лицето на Рефик е
изцапано с кал, пот и кръв. Явно той се бе опитвал да избърше
лицето си и всичко това се беше размазало. Толкова много се
радваше да види приятеля си жив. С усилие вдигна лявата си ръка
и посочи мръсното лице на другаря си. Опита се да се усмихне,
искаше да му каже, че е много мръсен, но не можеше, затова само
го сочеше. Вместо усмивка и смях, чу само някакво ръмжене,
което излизаше от гърлото му. После щеше да обясни на Рефик
какво е искал да каже. В този момент приятелят му също вдигна
ръка и сочеше към неговото лице. Белите му зъби смешно
контрастираха с мръсното му лице. Веднага му стана ясно, той

81
също беше мръсен и не изглеждаше по-различно от него. Рефик се
смееше, а Ибрахим ръмжеше. Двамата, сочейки се, се приближиха
един към друг. После изведнъж чувствата избухнаха в гърдите им.
Ибрахим прегърна и силно стисна Рефик в прегръдката си. Беше
толкова щастлив, че е жив и невредим. Спомни си всичко, което
му се беше случило през този ден. Стискаше силно приятеля си.
Едва сега осъзна колко щеше да му липсва Рефик, ако с него се бе
случило нещо. Двамата стояха така прегърнати, десниците им
безпомощно висяха, стискайки оръжията. Изведнъж поиска да
разкаже на приятеля си колко много неща му се бяха случили през
деня, но не можеше. Гърлото го болеше, устата му беше
пресъхнала. В този момент се случи нещо, което не беше очаквал.
От очите му, от истерия или от радост, че е жив и вижда приятеля
си, рукнаха сълзи. Така те стояха, Ибрахим го беше прегърнал и
плачеше. По някое време се усети, че стоят прекалено дълго така,
но се притесняваше, че ако се разделят, Рефик ще види
издайническите сълзи. Срамуваше се от това, че се беше
разплакал. Беше обучаван да сдържа емоциите си, а сега се
държеше като жена. Опита се незабележимо да избърше сълзите
си. Страхуваше се да не би приятелят му да изтълкува това като
страх или да реши, че Ибрахим се е пречупил. Двамата се
разделиха, Ибрахим с учудване видя, че под очите на Рефик също
имаше две издайнически чисти вадички. Явно и той бе плакал.
Сега вече открито се опита да избърше лицето си и сълзите се
смесиха с потта и кръвта. После двамата прибраха ятаганите в
ножниците и бавно тръгнаха рамо до рамо. Срещнаха още много
свои другари. Всички те бяха изтощени до краен предел, някои
бяха леко ранени, а техните другари им помагаха. Еничарите
постепенно се събираха. Изведнъж Рефик, учудващо за Ибрахим,
вдигна ръце нагоре и силно извика бойния вик на ортата: "Биз
гилиндж мюсюлманларък!" Викът отначало стресна отпуснатия
чорбаджия, стори му се неподходящо след толкова изнурителния
ден. Той нямаше сили да извика. Неговите войници явно не
смятаха така. Всички извадиха ятаганите си и подеха вика на
Рефик. Ибрахим осъзна, че може би те имат нужда отново да се
почувстват част от ортата. Всичко това вля нови сили в Ибрахим.
Той беше командир на тези мъже. Сега те имаха нужда от него,

82
сега беше важно да е командир. Лесно е да си командир, когато
изискваш и командваш, но истинският командир е този, който не
само изисква, а умее да подкрепя войниците си, този който е при
тях, когато те имат нужда от него. Той извади зулфикр от
ножницата, вдигна го нагоре и извика с всичка сила: "Биз гилиндж
мюсюлманларък!" Те крещяха: "Най-силният и най-смелият
Ибрахим Ъшъкер!" После пак подеха вика. Ибрахим не знаеше как
е завършила битката и дали са победили, но заразен от ентусиазма
на другарите си се почувства победител. Единствено ортата на
Ибрахим се прибираше по този толкова достоен начин. Това
направи впечатление на Кубилай Юндер, който беше застанал на
гърба на коня и поздравяваше всички завръщащи се воини. Той
специално поздрави ортата на Ибрахим. Младият чорбаджия
застана пред коня на агата, за да се представи.

– Радвам се, че си жив! – каза Кубилай Юндер. – Би се храбро! ...

След това той даде наставления на младия чорбаджия какво да

правят войниците му. Другите по-стари еничари, участвали в
десетки битки, знаеха какво да правят, но на бойците, на които им
беше за пръв път, беше нужно да се помогне със съвет. Ибрахим
строи оцелелите си воини. После всички заедно се измиха в едно
плитко поточе. Тъй като нямаше огледала, помагаха си един на
друг. Дрехите на всички бяха мръсни и скъсани, те ги почистиха с
вода, а някои ги изпраха. Така постъпиха и Ибрахим, и Рефик.
Пред палатката на зелената еничарска орта беше накладен голям
огън, а върху него отдавна вреше огромен казан с овнешко месо.
Докато изпъваха влажните си дрехи да изсъхнат на огъня,
еничарите минаваха и вдъхваха от прекрасния аромат. Ибрахим
също дълбоко пое аромата на къкрещия курбан. Едва сега усети
колко е гладен.

Ибрахим гълташе вкусния гъст курбан. Горещата течност се

разливаше из тялото му и му носеше блаженство. Еничарският
командир знаеше, че трябва да яде повече месо, но течността на
курбана – топла и ароматна, му харесваше много повече от
големите късове месо. Всички се хранеха мълчаливо. Ибрахим
беше седнал далеч от огъня и се прикриваше зад разпънатата на

83
дървата дреха. Въпреки това излъчването на огъня зачерви лицето
му и го затопли. Още се хранеше и вече на няколко пъти се
унасяше и щеше да изпусне пълната лъжица. След като се
нахранеше, всеки еничар запълзяваше към постелята си, която бе
застлана направо на земята между два огъня. Въпреки че беше
лято, вечерта беше студена. Тъй като често прекарваха времето си
в бойни походи знаеха, че ако вечер запалиш само един огън, не
може да се стоплиш. Затова бяха запалили няколко по-малки.

Скоро Ибрахим също изпълзя назад, зави се с одеялото и веднага

заспа. Сънят му беше кошмарен. Мускулите му се стягаха, като го
караха да вика на сън и да се буди от собствения си вик. Пред
очите му се въртяха хаотични картини в някакъв объркан
безпорядък. Лице, очи, кръв, паника, смърт... смърт... смърт. През
цялото време, дори в съня си, той сееше смърт, наляво и надясно,
и искаше нещо да каже, но не можеше, защото беше ням. Не
искаше да убива, но го правеше, за да не бъде убит. Ако можеше
да говори, щеше да каже, че не иска да убива.

Сутринта се събуди от звука на бойните тръби. Досега много

пъти беше сънувал кошмари. Понякога те бяха толкова реални, че
му се струваше, че са истина. После на сутринта беше много
приятно, когато се събудеше и разбереше, че всичко това е било
само сън. Сега обаче се събуди и се оказа, че реалността е по-голям
кошмар от съня. Цялото му тяло беше схванато. Отиде и се изми
на поточето. Всички еничари бяха намръщени, с подпухнали от
недоспиване лица. Тъй като в палатките, които бяха построени за
тях, бяха настанени ранени, някои от еничарите не бяха мигнали,
будени от стоновете на ранените си събратя.

За закуска отново имаше от снощния курбан. Дрехите му вече

бяха напълно сухи. Ибрахим се облече, препаса зулфикр и се
почувства по-добре. Въпреки че подчинените му се чувстваха зле,
Ибрахим ги строи и ги накара да направят някои упражнения от
пехливанската борба. Накрая еничарите очевидно започнаха да се
раздвижват и се почувстваха по-добре. Отначало никой не
можеше да повярва, че днес отново може да влезе в битка. Накрая
по лицата на някои от тях се появиха усмивки и дори се чуха

84
няколко шеги, които не разсмиваха, но пък ги изтръгваха от
унинието. Ибрахим насърчаваше шегите им. Тъй като ръката, с
която всички воини държаха оръжието си, беше ужасно схваната,
той ги накара по двойки да размачкат ръцете си. Бахтияр и
Ибрахим си помагаха взаимно. Това много облекчи болката във
вкочанената му ръка.

Точно когато вече се чудеше какво да прави занапред, видя

Неджиб ага. Той се приближи до момчетата, поздрави всички, а
после повика Ибрахим. Двамата се отделиха, агата направи тайния
поздрав към Ибрахим и каза:

– Битката ще продължи, готови ли сте?

Ибрахим само поклати глава.

– Добре, гответе се! – каза учителят му от корпуса, поздрави и се

отдалечи.

Ибрахим се почувства много по-добре. В Братството на Махди

той заемаше по-важно място от Неджиб и арнаутинът му отдаваше
уважение, но в корпуса на еничарите той беше командир на
Ибрахим, което изискваше изпълнение на заповедите и
подчинение.

В този момент се чу бойна тръба. Еничарите бяха готови и отново

се хвърлиха в битка. Бойното поле през нощта беше разчистено,
както нива почистена и готова за нова сеитба. Това поле беше
гладно за нова кръв. То беше като олтар жадуващ за човешка кръв
и жертвоприношение. Русите бяха отсреща.

"Гладно поле" – помисли си Ибрахим, след това се изправи пред

своята орта, погледна мъжете в очите и каза:

– Знам, че сте уморени и разстроени, защото вчера загубихме

много наши братя йолдаши! Запомнете!!! Ние сме юмрук и не
бива да се разтваряме, дори когато губим пръстите си!

– Но те бяха наши братя!? – извика глас от тълпата, който изрази

мнението на всички еничари.

85
 – Ние нямаме братя, ние сме сираците на Аллах! Ние нямаме
народ, държава, господар, майка и баща, дори себе си не
притежаваме, не разполагаме с друга подкрепа, освен тази на
Аллах! И както пръстите са скрепени в дланта, така вярата е това,
което ни свързва! И всеки един от нас е отделен пръст и само
докато е отделен, може да бъде отсечен, когато сме в юмрук, ние
сме силата, ние сме десницата на Аллах! Ние нямаме братя, ние
сме вълци единаци! Напред! Да избием всички до крак!

Обезумял и освирепял, Ибрахим се втурна в битката и цял ден

убива хора с непресъхващата жажда на вълка към кръвта. Битката
отново се повтори. Кръв! Смърт! Удари! Ибрахим сееше смърт.
Чувстваше се като ангел на смъртта. Сякаш Аллах го бе обвил в
някаква невидима сила, която го пазеше от атаките и ударите на
враговете. Ибрахим имаше предчувствието, че този ден няма да
умре, затова се извисяваше над всички и посичаше всеки враг,
който се изправеше пред него. Поемаше всеки риск и
предизвикателство. Това, че държеше в ръка зулфикр и че е
Махди, му даваше самочувствието, че е защитен и има право да
убива.

Третата сутрин вече беше претръпнал, дори не изпитваше умора.

Стана и машинално се приготви за битка. Не помнеше точно кой
ден от битката. Имаше усещането, че откакто се помни е участвал
в битки. Дотолкова свикна, че си повярва, че цял живот ще се бие
и ще прави само това. Може би само смъртта можеше да прекъсне
този цикъл. Вече не се притесняваше, че може да умре. Може би
да умре не беше най-лошият изход? Животът в битка е може би
по-лош от смъртта.

Този ден битката беше най-свирепа. Ибрахим убиваше без

чувство и злоба. Убиваше не заради исляма, дори не заради
приятелите си, а за да свърши целият този кошмар. Нима за това
се беше готвил цял живот? Нима това щеше да бъде основното
нещо, с което ще се занимава до края на живота си? Ибрахим
убиваше без никакво желание. Личеше си, че и руснаците са
уморени. Този път срещу еничарите освен руски солдати се
изправи някаква орда. Хора, облечени със странни дрехи и

86
необичаен вид. Това бяха казаците. Мавляна беше казал, че те са
хора, в чийто състав влизат авари, алани и българи, които русите
заселват в Таврия, около река Дон и в степите, за да пазят
империята от юг най-вече от ногайците (татари) и османците.
Еничарите бяха единствените хора, от които казаците изпитваха
ужас. Новата войска (йени чери) избиваше безпощадно казаците
при всеки отдал ѝ се случай. В битката еничарите търсеха казаците
– волните степни воини, диви, буйни и необуздани. Те бяха
наистина добри воини. Свикнали със свободата и научени да
оцеляват, казаците се биеха нетрадиционно, по неописуем начин.
Нападаха бурно, агресивно, избиваха безцеремонно хората, които
дръзнеха да се изправят срещу тях. Диви, жестоки по природа, те
не ценяха стойността на човешкия живот. Останалите воини се
страхуваха от казаците. Те бяха превъзходни конници и всяваха
респект във вражеските армии. Именно затова еничарите ги
търсеха по време на битката. Суровите обучени мюсюлмански
войни търсеха свирепите, шумни, агресивни и нестандартни
степни воини. Кубилай Юндер веднъж беше казал: "Ако искаш да
убиеш казак, пусни еничар! Ние сме ловци на казаци! Най-добрите
търсят да убият не по-малко достойните от тях!"

– Защо ги мразите толкова и ги избивате? – бяха попитали

турските паши.

– Защото са достойни и са добри воини! – беше отговорил

Кубилай Юндер ага. – Ние ги избиваме, защото са добри. Ако не
ги убиваме и не ги преследваме, те ще направят това с нас. Някога
може и това да стане, но днес ние сме ловците, а те жертвите!

Така, когато пред тях се изправи казашката орда, Ибрахим не се

учуди. Явно и казаците, и еничарите се търсеха взаимно в битката.
За българина беше очевидно, че казаците бяха от турски произход,
защото свободните воини от степите наричаха своите командири
атамани, а както всички знаеха "ата" на турски означава баща.
Имаше и турско име Атаман, което означаваше прародител,
личност от голям и знатен род. Древният хунски вожд се беше
нарекъл Атила (баща на народите).

87
 Ибрахим ги видя пред себе си, облечени в най-различни, шарени
и пъстри дрехи, с килнати настрани шапки. Някои от тях бяха с
бръснати глави, само с един кичур на върха на темето си. Всички
казаци, подобно на еничарите, имаха мустаци, но докато на
участниците в битката от ислямска страна мустаците трябваше да
стърчат настрани, казаците носеха мустаците си увиснали надолу.

Ревящи и смеещи се, казаците се включиха смело в битката.

Ибрахим поведе ортата си именно срещу тях. Сблъсъкът беше
разтърсващ. Ибрахим като лъв скочи напред към атамана на
казаците. Той беше мъж със свирепо изражение на лицето. Битката
беше в разгара си. Еничари срещу казаци, сега залогът беше друг,
а ожесточението още по-голямо. Ибрахим имаше чувството, че се
намира в центъра на кървав ураган. Ясният метален звук от
срещащи се остриета се редуваше със звука на острие разсичащо
плътта. Ибрахим беше повел своите момчета и с личния си пример
искаше да ги накара да се раздадат докрай. Те обаче нямаха нужда
от особено подтикване, за да защитят своя чорбаджия. Рефик
веднага беше тръгнал след него, от дясната му страна, а Бахтияр
Казим – отляво. Останалите еничари ги последваха и така се
получи нещо като клин, който се беше забил дълбоко в сърцето на
казашката орда. Върхът на този клин беше самият Ибрахим
Абдаллах. Той търсеше да уязви казаците точно в сърцето, а то
беше техният командир. И когато го видя, Ибрахим беше доволен.
От най-дълбока древност споровете във война се бяха решавали
именно по този начин. Воин срещу воин, в честна, открита борба.
И сега Ибрахим имаше чувството, че ако победи атамана, неговите
момчета ще победят казаците и русите.

Ибрахим тръгна устремно към атамана. Пренебрегвайки

опасностите от другите воини, чорбаджията като сокол следеше
единствено атамана. Когато някои друг казак отправяше удар към
него, Ибрахим се защитаваше, но не отвръщаше. Той не искаше да
губи време и усилие с незначителни битки. Бахтияр и Рефик
видяха на каква опасност се подлага командирът на ортата,
приятел на единия, съперник и противник на другия, но и двамата
скочиха, за да го защитят. Всеки еничар знаеше, че смъртта или

88
загубата на техния чорбаджия може да означава загуба и смърт за
тях самите. Затова всички скочиха да защитават командира си.

Ибрахим имаше само една цел и това беше да стигне до атамана.

Всичко останало за него бе престанало да съществува. Около
атамана имаше пространство, а той беше твърде назад в строя.
Мъжът беше доста по-възрастен от Ибрахим, с дълга, прошарена,
достолепна брада. Беше облечен с червена дреха и висока мека
шапка с кожа и тук-там червени ивици плат. Тя падаше свободно
назад. Под шапката му на места се подаваше гъста буйна коса.
Мъжът очевидно беше свикнал да командва, защото имаше
властни, широки жестове и силен глас, който звучеше като звук от
гръмотевица. Той видя младия еничар, който се опитваше да си
проправи път към него. Атаманът веднага разбра, че младежът
иска да кръстоса оръжие с него. Той се възмути от наглостта на
момчето, което му отстъпваше и по години, и по тегло, а очевидно
и по боен опит.

Рефик и Бахтияр се биеха свирепо и по този начин направиха

коридор, който пазеше гърба му. Така Ибрахим се почувства по-
спокоен. Най-накрая двамата бяха лице в лице. Младият еничар,
както се бе затичал, замахна зверски и се опита да посече атамана
с ятагана си. Казакът се защити със сабята си. Начинът, по който
го направи, го изненада. Още от обучението си в Едирне с Юсуп
Ибрахим знаеше, че ятаганът е най-силното посичащо оръжие и
никое друго оръжие не може да му устои. Но ятаганът има една
слабост, поради неговата форма с него по-трудно се мушка. Също
така, освен че сече и посича, много силно порязва особено когато
боецът дърпа към себе си. Сега Ибрахим изпита известно
затруднение. Ръката на атамана беше силна. Той се опитваше да
намушка еничара и тъй като мушкането е по-бързо и не изисква
голям замах, както сеченето, скоро атаманът пое инициативата и
нападаше с мушкащи движения, а Ибрахим се защитаваше. В един
момент Бахтияр посече някакъв казак. Той падна в краката на
Ибрахим и го препъна точно в момента, в който младият
чорбаджия беше замахнал от вътрешната страна и щеше да отсече
главата на атамана. Ибрахим не беше стабилен, препъна се и падна
тежко на колене. За да не падне съвсем, той се подпря на земята с

89
ръката, в която държеше ятагана. Досега никога не му се беше
случвало по време на битка да изпадне в толкова критично
положение. Остана така и видя как атаманът, решил да се
възползва от безпомощността на своя противник, замахна, за да
отсече главата му. Ибрахим погледна към очите на своя убиец.
Вече нищо не можеше да направи. Всичко щеше да свърши сега.
Беше сгрешил, беше се спънал, а сега трябваше да си плати.
Всъщност това спъване не беше негова грешка. Може би Аллах бе
пожелал така. Миг преди да умре Ибрахим извика:

– Аллах акбар!

После всичко протече като на сън. За да отсече главата на

Ибрахим, атаманът беше замахнал малко по-широко. Ибрахим по
никакъв начин не можеше да се възползва от това, но друг един
човек се притече на помощ на падналия на колене еничарски
чорбаджия. Това беше Бахтияр. Доскорошният враг на Ибрахим,
негов омразен противник, още от времето, когато се казваше
Васил, сега скочи и се опита да го защити. Ибрахим чу острото
дразнещо простъргване на две метални остриета. Бахтияр беше
скочил и с оръжието си го бе защитил. Това даде време на младия
чорбаджия. Така както беше отдолу, той можеше без никакви
усилия да прободе атамана, но ятагана страдаше от този фатален
недостатък и широкото му острие можеше да не убие на място
предводителя на казаците. Сега, ако имаше медж, рапира или поне
арабска сабя, щеше да му е много лесно. За да нанесе що-годе
силен удар, трябваше да се изправи на крака. Това колебание
продължи само миг. Изведнъж той се сети, прекара ятагана зад
крака на атамана и без никакво усилие преряза сухожилието му.
Ефектът беше потресаващ. Командирът на казаците рухна.
Ибрахим скочи на крака. Погледна за миг въргалящия се враг,
вдигна ятагана над главата си, държейки го с две ръце и замахна с
всичка сила. Атаманът усети какво ще последва и се опита да се
прикрие с две ръце. В следващият миг главата на атамана, така
както си беше с шапката, се търкаляше по земята. Ибрахим беше
ударил толкова силно, че ятаганът се бе забил в земята. След като
му отсече главата, Ибрахим вдигна зулфикр нагоре и извика:

90
 – Биз гилиндж мюсюлманларък!

Еничарите подеха вика и с още по-голям хъс се хвърлиха напред.

Всички те знаеха за случващото се между двамата водачи и сега,
когато дочуха вика на Ибрахим, разбраха какво се бе случило.
Еничарите вече имаха предимство и те го осъзнаха. То беше само
психологическо, но мюсюлманските воини решиха да се
възползват от него докрай. Преди да последва своите другари в
битката, Ибрахим погледна назад, за да види какво се беше
случило с Бахтияр. Доскорошният му враг, а после спасител,
лежеше с прерязано гърло. Ибрахим беше обзет от гняв заради
смъртта на човека, пожертвал се заради него. Битката беше
свирепа. Дори останали без "глава", казаците се биеха достойно.
Те бяха хора, свикнали да се бият всеки сам за себе си,
свободолюбиви и самостоятелни. Затова сега не се объркаха, не се
притесниха, не се уплашиха и не се поддадоха на паника. Отпорът
беше жесток. Ибрахим водеше еничарите напред до пълно
унищожение на казаците. Беше ясно, че в тези земи нещата стоят
така "или казаците, или еничарите". Така стояха нещата и между
еничарите и арабите, еничарите и шиитите, еничарите и
карматите, еничарите бекташи и всички останали мюсюлмански
секти. Сега беше важно да се убият колкото се може повече
казаци.

По време на битката Ибрахим почувства нещо странно. Нещо

"щракна" в главата му, а след това съвсем отчетливо чу глас, който
каза:

– Ибрахим! ... Ибрахим!

Ибрахим в този момент се биеше и не посмя да се огледа.

– Ибрахим! – чу след малко отново глас. Веднага се сети. Това

беше учителят му Явуз Челик. След като се справи с двама казаци,
българинът се огледа и го видя. Явуз Челик паша яздеше начело
на цяла орда. Явно учителят му бе успял да убеди хана на
кримските татари Девлет Гирай да се включи на страната на
османските сили. Ногайците, с немалка войска, нападаха в тил
обединените войски на русите. Явуз Челик водеше тази конница.

91
Явно по същия начин, по който пашата се бе свързал с Ибрахим,
се беше свързал и с Кубилай Юндер, Неджиб ага, със самия
главнокомандващ – Великият везир Балтаджъ Мехмед паша и с
неговия заместник Силяхдар Али паша. Изведнъж турските сили
избутаха и завъртяха руските войски надясно, така че татарите да
попаднат в гръб. Тъй като казаците се биеха на десния турски
фланг, те първи попаднаха в пресата на двете войски. Татарските
конници бяха облечени в кожени дрехи. Отнякъде се появиха
конници казаци. Ибрахим попадна във вихъра на огнен танц.
Казаците и татарите се биеха в кръг. Те явно имаха зад гърба си
много сблъсъци помежду си, защото започнаха битката без
проучване, подготовка и с особено голяма жар. В средата на този
кръг се биеха пешаците руси и еничарите. Отначало цветът на
множеството беше шарен, но постепенно зеленият цвят се наложи
и като вълна заля останалите цветове. Скоро всички руси и казаци,
намиращи се в кръга и биещи се срещу еничарите, бяха
унищожени. Ибрахим се огледа. Не се виждаше друг човек освен
еничар. Вдигна в ръка окървавения зулфикр и извика:

– Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък!

Биз гилиндж мюсюлманларък!

Всички еничари крещяха неистово. Русите чуха вика на

еничарите и отстъпиха. Те се уплашиха от силните викове и бавно
тръгнаха да се оттеглят. Еничарите се втурнаха да преследват
отстъпващия враг. Мехмед паша направи знак на османските сили
да не ги преследват, а да останат на място. Кубилай Юндер подаде
знак на Неджиб ага и Ибрахим спря войниците си.

В края на битката всички воини се строиха. Мехмед паша ги

поздрави, после командирите провериха воините си.
Главнокомандващият на турската армия, като взе мавляна
Абдаллах ефенди за толмач (преводач), отиде лично да благодари
на Девлет Гирай хан.

Вечерта еничарите бяха уморени и всеки легна и веднага заспа,

така все едно на другия ден битката ще продължи. Събудиха ги
рано сутринта. Този ден посветиха на приготвяне на оръжията за

92
битка. Изчистиха върховете и остриетата на оръжията си. После
почистиха дрехите си и едва по-късно се наядоха до насита. За
пръв път не ядоха само курбан, а и ориз. След като хапнаха добре
и се помолиха, еничарите седнаха около огъня. Равносметката от
битката се стори на Ибрахим потресаваща. Голяма част от
неговата орта беше унищожена. Много от другарите му бяха
мъртви. Ибрахим седеше замислен и не знаеше дали неговият
прекален ентусиазъм и желание да бъде винаги в центъра на
битката не бяха причината за това. Той искаше да участва в най-
тежката битка и хората му да бъдат винаги в челните редици на
армията. Не знаеше дали, ако беше пазил своите подчинени,
нямаше да запази голяма част от тях. Остана седнал и замислен
дълго време. После реши да отиде да види ранените мъже от
ортата си. Четири момчета от Козбунар бяха намерили смъртта си.
Ибрахим остави Рефик да командва ортата в негово отсъствие.
Приятелят му също беше подтиснат заради смъртта на другарите
си. Първият човек, когото Ибрахим посети, беше човекът, който
го бе спасил в битката. Да, Бахтияр лежеше в едно легло. Ударът
на атамана не бе отсякъл главата му, както се бе сторило на
Ибрахим по време на битката, а беше поразил долната челюст,
посичайки половината лице на някогашния му противник, а сега
спасител. Лицето на Бахтияр не се виждаше, защото цялата му
глава беше бинтована. Открито беше само дясното му око. По
всичко си личеше, че ударът е попаднал в лявата част на лицето на
младия еничар. Ибрахим си припомни с най-малки подробности
всичко, което се бе случило и като че ли си представи раната,
зееща на лицето на спасителя му. Благодари на Бахтияр, след
което обиколи леглата и на останалите ранени войници от
неговата орта. Някои бяха по-сериозно ранени, други не и скоро
щяха да се включат отново в строя. Най-тежко беше положението
на тези, които бяха ранени така, че повече никога нямаше да могат
да вземат участие в корпуса. За тях това беше последната битка.
Те бяха в по-опасно положение и от мъртвите. Тези, които имаха
късмет и що-годе можеха да носят оръжие, щяха да бъдат
прехвърлени в корпуса на сеймените, да охраняват крепости или
по-маловажни сараи и султански имоти. На тези, на които им
липсваше крак или ръка, щяха да бъдат продадени като роби или

93
да попълнят най-низшето и прокълнато съсловие в Империята –
на бедняците и просяците. Хората щяха да се сещат, че този
просяк някога е загубил краката или ръцете си в някоя битка, която
е водил, и щяха да му дават милостиня. Мюсюлманите бяха хора
състрадателни, но все пак тези подаяния щяха да служат само за
жалко и мизерно съществуване. Ибрахим отдели особено
внимание именно на тези мъже. Те като че ли осъзнаваха какво се
случва и безропотно приемаха съдбата си, разбирайки, че най-
трудните и унизителни моменти в живота им тепърва предстоят.
Ибрахим виждаше как всеки негов другар се опитва да запази
достойнство и да се държи на ниво, демонстрирайки висок дух.
Той се възхити на тяхната смелост и сила. Искаше да им помогне
по някакъв начин. Ако това се бе случило на някой ветеран, пак би
било тъжно, но когато това бяха млади мъже, на по двадесет
години, беше много тъжно.

Ибрахим с мъка се отдели от тези нещастни момчета и потърси

хекимина. Откакто беше започнала битката имаше проблем и сега
искаше да попита за това доктора. Колкото и да бе опитвал, не
можеше да отиде по нужда. И ако по голяма нужда беше нормално
и често му се беше случвало, когато е притеснен или сменя
обстановката, да не може да се изходи, сега от три дни не можеше
дори да пикае. Всичко това го притесняваше, въпреки че в
сравнение със страданието на останалите мъже беше смешно и
жалко. Хекиминът го изслуша внимателно и му каза как да
постъпи. Думите му успокоиха младия чорбаджия и той се прибра
при ортата. Еничарите явно бяха намерили отнякъде вино и бяха
пили алкохл, защото, когато Ибрахим се появи, те бяха видимо
развеселени. Връщането на чорбаджията им не ги стресна
особено. Тъй като всички еничари от ортата му бяха българи, а
както се знаеше в плодородните земи на Тракия и по полегатите
склонове на Родопа планина се ражда едно от най-хубавото
грозде, от което се прави превъзходно вино, така че повечето от
тях бяха пили вино още като деца. Коранът забраняваше пиенето
на вино, но тук в Молдова те явно бяха намерили отнякъде
рубинената напитка и едва ли след тези три дни някой, освен
Бахтияр, би придирял към строго спазване на Корана.

94
 – Пили сте вино?! – каза Ибрахим.

Без никакъв срам и страх, еничарите потвърдиха. Ибрахим

трябваше да ги накаже, но след толкова тежка битка и това, което
бяха преживели, знаеше, че имат нужда да се отпуснат. Затова
реши да премълчи. Стигна се до там, че предложиха и на него да
пие. Ибрахим се изправи възмутен и напусна компанията на
мъжете, които, под влияние на виното, се бяха разгорещили и
викаха. Беше очевидно, че задръжките им бяха паднали. Това
нямаше да завърши добре. В този момент се случи това, от което
се опасяваше. Като невидима сянка зад гърба на еничарите се
изправи Неджиб ага. Правото му тяло, запретнати ръкави и ръце с
татуировките по тях, голямата глава и очите – неподвижни и
воднисти, неприятни и отблъскващи като на дебнеща змия.
Цялото тяло на Неджиб беше напрегнато и дебнеше, а те младите,
пийнали, глупави еничари, бяха негова жертва. Той скоро щеше
да ги нападне. Ибрахим виждаше всичко това, но не успя нищо да
направи.

– Мирно! – извика един от еничарите, който пръв забеляза

чорбаджията. Явуз Челик паша се беше върнал от мисията си и
отново беше поел командването на бюлюка. Така в момента
Неджиб беше командир само на собствената си орта. Еничарите
се опитаха по най-бързия начин да се изправят, но това накара
някои от тях да загубят равновесие и за малко щяха да паднат на
земята. В следващия момент Неджиб грабна джерида, който беше
забит в земята до Ибрахим. Обърна оръжието и с дървената му
дръжка започна да налага доскорошните аджамиоглани. Биеше ги
съвсем не на шега. Отначало биеше тези, които бяха очевидно най-
пияни. Удряше ги с всичка сила в главите и телата. Скоро няколко
от тях се търкаляха с разбити глави по земята. Тези, които Неджиб
не успеше да удари в главата, удряше в гърба или в ребрата, ако
някой се опитваше да се защити и подложеше ръце, това хвърляше
арнаутина в бяс.

– Страх ли те е?! Ще показваш страха си?! Как смееш!? –

крещеше Неджиб и продължаваше да налага клетника. – Трябва
да имаш доблест, да заплатиш за грешката си и за това, което си

95
направил! – след тези думи агата продължаваше да налага
нещастника, докато не го събореше на земята. Гърчещото му се
тяло не предизвикваше никакво съчувствие, а като че ли още
повече насърчаваше чорбаджията.

Когато отново заби върха на джерида в земята до Ибрахим,

всички еничари, освен Ибрахим, бяха жестоко набити. Русите и
казаците не бяха успели за няколкодневна битка да им нанесат
такива поражения, каквито чорбаджията само за минута. После,
без да каже нищо, без дори да ги погледне, Неджиб ага се обърна
и се отдалечи. Това поведение ги притесни повече от самия бой.
Боят и наказанието не бяха унизителни за тях, но неуважението и
презрението, което чорбаджията демонстрира, жестоко ги обиди.
Всички момчета помнеха времето, когато Неджиб ага им беше
командир. Те чудесно познаваха неговия характер и твърдата му
ръка. Всеки един от тях беше преживял промяна в чувствата към
него, от страх и омраза в началото, до респект и уважение, когато
проумяха, че Неджиб прави всичко това заради тях и че е добър
командир, който ще ги научи и подготви. Именно той беше
причината толкова много от тях сега да са живи. Той, строгият и
суровият, беше отделил от времето и живота си, за да ги подготви
именно за тази битка. И сега, когато Неджиб трябваше да се
порадва и да получи благодарността на учениците си, да се
наслади на плодовете на своя труд, те го бяха разочаровали.
Ибрахим знаеше, че Неджиб ага не е дошъл, за да получи
благодарности. Неведнъж чорбаджията беше казвал, че усилията
трябва да бъдат безкористни, без да очакваш пари, слава или
уважение. Всичко трябва да се върши заради самото учение!

Това беше запомнил Ибрахим от Неджиб ага, но в същото време

чорбаджията казваше:

– Ученикът трябва да заплаща учението си, защото така променя

отношението си. Вие нямате възможност да платите с пари, а
засега плащате само с време, но някой ден ще трябва да заплатите
още една цена и тя ще е пот или кръв!

После агата беше допълнил:

96
 – Ученикът трябва да е благодарен на учителя, без той да го
изисква от него. Учителят е по-скъп от родителите, които са ти
дали живот, защото именно той те учи как да го запазиш и да го
изпълниш със съдържание.

А сега те го бяха обидили. Всички бяха гузни, предпочитаха

чорбаджията да продължи да ги наказва, но не и да се обиди.

Вечерта и следващите дни бяха тежки за еничарите. Неджиб ага

повече не се появи пред ортата на Ибрахим, което показваше, че е
наскърбен. Едва сега осъзнаха колко голямо значение има за тях
мнението на командирите им. Разбраха, че каквото и да са
вършили досега, винаги са имали една мисъл за това как ще се
представят пред Неджиб ага.

Една вечер Явуз Челик дойде при тях. Той разказа на Ибрахим,
че в същия този ден в близкия град Яш, намиращ се в близост до
река Прут, е било подписано примирие.

– Русите загубиха, защото успяхме да привлечем кримските

татари и техния хан Девлет Гирай за наши съюзници, и така
успяхме да обкръжим враговете си. Много ни помогна това, че
Петър I бил предаден от своите съюзници, владетелите на Влахия
и Молдавия, с които имал тайни договори за военна помощ, но те
не ги изпълнили.

Победихме най-силния руски цар, този, когото наричат Петър

Велики, човек твърд и безцеремонен! Победихме!

Беше видно, че пашата е щастлив заради победата, немалък

принос за която имаха неговата мисия и усилия.

– Петър се съгласи да върне Азов и да срине всички

новопостроени по границата с Империята крепости. Освен това
русите няма да имат нито един боен кораб и да търгуват по Черно
море. Ние ще продължим да прогонваме казаците и русите от
нашата земя, но за теб в най-скоро време ще има специална задача.

97
 След това ортата на Ибрахим бе насочена да преследва отряди от
казаци, които вилнееха в пограничните райони. Където заловяха
отряд, еничарите се отнасяха безцеремонно към тях, като ги
избиваха до крак. Едва сега Ибрахим разбра откъде идва омразата
между казаци и еничари. Въпреки че казаците бяха конници, все
пак се случваше еничарите да им поставят успешна засада или
капан. Този вид война отначало беше непознат за Ибрахим. В това
отношение много му помогна Кубилай Юндер. Агата, след
битката, вместо да се оттегли в Истанбул и да си "гледа кефа",
остана в степите и лично ръководеше действията на еничарските
отряди. Като син на степите, Кубилай Юндер знаеше много
тактики за такава война и учеше на тях по-младите командири.
Агата обръщаше и специално внимание на обучението на Али
паша, Неджиб ага и Ибрахим, които водеха отделните еничарски
отряди. Али паша и Неджиб ага не бяха подготвени за такъв тип
борба. Всъщност в корпуса всички се учеха да участват в голяма
битка, но малко внимание се обръщаше на малките сражения, на
прочистване на територии, блокади, засади, завардване на пътища.
Сега агата направо в битките и сраженията учеше своите
подчинени на това.

Отначало отрядът на Ибрахим действаше в степите. Той

прочисти земите на местните владетели на Влашко,
Трансилвания, Молдова, Бесарабия, най-накрая стигна до
Подолия. Зимата по тези места беше много студена и скова земята.
Не можеше да се спи в палатки. Отначало ортата на младия
чорбаджия беше разквартирована в град Аккермен (днес
Белгород). Една голяма сграда беше превърната в казарма.
Местното население се страхуваше от еничарите. В града имаше
преселници българи, но нито едно от момчетата еничари не посмя
да разкрие своя произход. Понякога, когато излизаха из града или
се пазаряха с тях, Ибрахим се заслушваше в говора им, а
спомените му го връщаха там нейде назад в България. На няколко
пъти видя как неговите еничари се замечтават, като чуят българска
реч. За да пресече "омекването" на войниците си, Ибрахим затегна
дисциплината. Опитваше се всеки ден да намира занимание на
подчинените си, за да мислят за война, а не за други неща. Въведе

98
строг ред. Въпреки че нямаше опасност да бъдат нападнати,
постоянно имаше войници на пост, които охраняваха лагера.

Кубилай Юндер често викаше Ибрахим при себе си и го

запознаваше с това, което се случваше в столицата на Империята.
Оттам постоянно идваха тревожни новини. Султанът беше
започнал да се обгражда с мекушави и страхливи хора и избягваше
воините, и еничарите. Беше очевидно, че Кубилай Юндер не беше
доволен от всичко това.

– Съветниците на султана настройват негова светлост, Аллах

нека сили да му дава, срещу Великия везир Балтаджъ Мехмед
паша. Те твърдят, че при Прут не сме удържали победа и не можем
да отвоюваме заграбените от гяурите руски територии. Великият
везир настоява да прехвърлим центъра на нашето командване към
Кавказ. Реших от утре да се преместим в Азов. С мен ще взема
отрядите на Али паша и Неджиб ага. Ти ще останеш тук и
напролет ще прочистиш Северното Причерноморие. Ще ти
помогнат ногайците. Изпратих твоя учител Явуз Челик при тях.
Той ще прекара зимата там, а напролет ще се слеете с него и ще
нападнете казаците. Утре вие тръгвате към Хасан паша (днес
Одеса), където ще изкарате зимата. Така ще бъдеш по-близо до
главния град на татарите – Узи (днес Херсон).

Заповедите на агата на еничарите се изпълняваха без обсъждане.

Местенето по време на най-суровата зима не беше най-приятното
нещо, но еничарите издържаха стоически дългия преход и новото
построяване и оборудване на лагера.

Хасан паша сигурно беше най-голямото пристанище на Черно

море. На неговия пристан винаги имаше много гемии и търговски
кораби. Ибрахим се възползва, за да може да отработи всички
техники, които през лятото бяха работили с агата. Той ги
систематизира и ги описа в Тайната книга, която беше винаги с
него. Тъй като осъзнаваше пропуските в обучението си, сега се
възползва, за да ги попълни. Неговите сънародници също
осъзнаваха, че от това скоро ще зависи животът им и се раздаваха
в упражненията. Ибрахим се възхищаваше на тяхната

99
всеотдайност. Дори в най-лютия студ, те излизаха навън и
изпълняваха заповедите на своя командир с голям ентусиазъм и
желание.

Най-накрая настъпи така очакваната от всички пролет.

Еничарите веднага изскочиха от Хасан паша, като че ли досега
бяха държани в клетка. Те бяха почувствали свободата на степите
и цяла зима бяха копнели за тази свобода, и за срещата с казаците.
Въпреки огромното им желание, Ибрахим осъзнаваше, че силите
са неравни и че само неговата орта няма да бъде достатъчна, за да
се победи по-голям отряд от казаци. Помощта от страна на
кримските татари беше наложителна.

Ибрахим се качи на кон и се отправи към Узи. Неговият

покровител и учител го очакваше.

– Учителю! – искрено се зарадва Ибрахим. – Нека Аллах ви дава

сила и здраве!

Явуз Челик приветства любимия си ученик отначало с поздрава

на еничарите, а след това и с тайния знак на Махди. Двамата мъже
говориха надълго и нашироко. Ханът искаше да види еничарите
преди да тръгнат на поход срещу русите. Девлет Гирай беше нисък
и набит, с мургава кожа. Косата му беше черна и права. Татарите
бяха облечени с кожи и високи конусовидни шапки. Дрехите им
бяха от гладка стригана кожа, а на раменете, лактите, яката и долу
на ръба кожата бе обърната. Шапката, в основата си, също беше
от обърната пухкава кожа, с лъскав, дълъг косъм, като опушено
дърво.

Докато чакаше войниците му да пристигат в Узи, Ибрахим се

запозна с културата и бойните умения на татарите. Те бяха
войнствени хора. Суровият живот в неприветливите степи ги бе
превърнал в твърди бойци и воини. Ибрахим се възползва от
присъствието си сред татарите и под наблюдението на Явуз Челик
се упражняваше с тях. Скоро около него се натрупа голямо
множество. Татарите бяха хора на честта и всеки татарин
възприемаше загубата на свой като лично предизвикателство.
Така, след всяка поредна загуба, желаещите да си бият с Ибрахим

100
се множаха. Битките ставаха все по-ожесточени и на българина се
налагаше да прилага все по-голяма сила и все по-опасни техники,
за да възпре напористите татари.

Явно привлечен от шума и множеството, самият хан на татарите

се приближи, за да види какво става. Около него винаги се
движеха пет-шест едри мъже, които му бяха пазванти (охрана).
Ибрахим току що беше победил поредния степен воин. Зулфикр
беше прекрасно оръжие и с лекота се налагаше над татарските
саби. Пазвантите на Девлет Гирай разбутаха множеството и ханът
се изправи пред Ибрахим. Младият еничар седеше с изваден
ятаган, задъхан и уморен, от устата му излизаше пара, защото
времето беше захладняло и дори бе започнал да ръми лек дъжд,
примесен със сняг. Тази гледка на еничара, който като че ли
предизвикваше всички наоколо, не се хареса на хана. Девлет
Гирай се намръщи и нещо изръмжа. Явно езикът на татарите
имаше някаква далечна връзка с турския, но и нещо подобно на
кучешки лай.

– Ханът иска да се бие с теб – Явуз Челик паша преведе думите

на хана. – Внимавай!

Тази единствена дума беше достатъчна на Ибрахим да разбере,

че с тези двубои рискува да предизвика дипломатически скандал.
Вече беше направил първата стъпка в тази посока, като бе победил
толкова много татари, които в следващия момент трябваше да се
бият рамо до рамо с тях. С всяка следваща победа и с
предизвикателното си поведение Ибрахим беше създал
напрежение между бъдещите съюзници. Това, че Девлет Гирай
реагира по този начин, също не беше добре. Той поставяше
Ибрахим в тежка ситуация. Младият еничар нямаше възможност
да направи правилен ход. Каквото и да направеше, все щеше да е
погрешно. Ако победи хана на кримските татари, щеше да го
унизи пред целия му народ. Ако пък го оставеше да победи, това
също щеше да го унизи, така че изход нямаше.

Девлет Гирай недвусмислено изтегли меча си от ножницата.

Това очевидно беше прекрасно оръжие, изключително красиво

101
инкрустирано. Но вместо откъси от Корана, както беше прието да
се украсяват остриетата в другите мюсюлмански страни, по него
имаше изсечени коне, воини и всякакви други мотиви.

Ибрахим мислеше трескаво. В първия момент погледна към

пашата, но Явуз Челик също беше притеснен и явно, подобно на
ученика си, не можеше да измисли кой знае какво. Скоро Ибрахим
разбра, че трябва да се справя сам със ситуацията.

Девлет Гирай беше добър и опитен воин. Той завъртя красивото

си оръжие. Колкото и малко да беше движението, то разкриваше
майсторство и отлично владеене на оръжието. Беше очевидно, че
още миг и ханът на ногайците ще атакува. В този момент на
Ибрахим му хрумна една много добра идея. Не знаеше какъв ще
бъде ефектът, но реши да опита и без това нямаше голям избор. А
идеята беше да счупи меча на хана. Зулфикр притежаваше
изключителна здравина и ако силата и бързината в ръката на
Ибрахим бяха достатъчни, той щеше да успее. Това беше
единственият начин да се изплъзне от ситуацията, без да унизи
владетеля на ногайците. За загубата татарите и Девлет Гирай щяха
да обвинят качеството на оръжието, но така нямаше да засегне
честта му на воин. Това се стори дипломатично решение на
Ибрахим и добър начин да се изплъзне от ситуацията. В този
момент, в който Девлет Гирай се спусна към българина с вдигнат
в ръка меч, Ибрахим, вместо да се оттегли и да се опита да се
защити, събра сили, стисна дръжката на зулфикр и с всичка сила
замахна, за да пресрещне острието на хана. Действието на еничара
не беше защитно. Той нито за миг не завъртя ятагана си, за да
посрещне удара с плоската част, нито се опита да го отклони. С
острието на своето оръжие той пресрещаше острието на хана. "Но
какво прави това момче?!" – питаха се опитните татарски воини,
преживели стотици битки. В следващия момент дойде ударът.
Това, което се случи, беше следствие на неумолимата логика на
битката и от действията на двамата воини. Ударът беше страхотен.
Звукът отекна над целия лагер. Но освен звука на врязващите се
едно в друго оръжия, изведнъж ясен звук на счупено острие отекна
в сблъсъка. Всеки воин е чувал звукът на пречупено острие. Това
беше звукът преди смъртта. Ако в битка този звук е издаден от

102
твоето счупено оръжие, това означава смърт за теб. Но щом си
жив, това означаваше, че този звук е означавал смърт за твоя
противник. Това беше звукът на ангела на смъртта.

Татарите бяха сигурни, че се е счупил ятаганът на неопитния,

самонадеян и нахален хлапак. Явно младото момче не беше чак
толкова добро в работата с оръжие, защото целенасочено бе
предизвикало това. Въпреки че бяха сигурни в изхода на битката,
татарите не смеха да погледнат към двамата воини. Обикновено
при такива счупвания на оръжия, острието излиташе със страшна
сила и можеше да нарани някого от биещите се или от околните
хора. Това беше причината ногайците да са така притеснени. Но и
друго нещо ги притесняваше. Днешният хан на татарите
притежаваше реликва, която се предаваше от поколение на
поколение. Това беше най-ценното нещо, което ордата
притежаваше и всеки владетел се опитваше да опази това
съкровище. А това беше мечът на най-великия владетел живял
досега в света, победителят на руси, индийци, турци, перси и
всички други народи, най-свирепият воин на земята, "синът на
вълка" – Чингиз хан, създателят на династията на чингизидите.
Имаше спор дали той, или неговият внук Кубилай е владеел най-
големите империи досега в света[33].

Девлет Гирай бе получил в наследство именно меча на Чингиз

хан. Всички татари бяха сигурни, че той е магически, в него е
вложена душата на древния воин и неговите не по-малко славни
наследници. За тях беше ясно, че счупеното острие е именно
ятагана на еничара, защото мечът на Чингиз беше пазен от
божествена сила. Но все пак те се страхуваха при този жесток
сблъсък да не би и мечът на Чингиз да е пострадал.

От удара ръката на Ибрахим изтръпна и почти не чувстваше, че

държи ръкохватката на зулфикр. Българинът, за разлика от
татарите, беше сигурен, че не неговият ятаган е счупен, а мечът на
Девлет Гирай.

В следващия момент се случи нещо страшно. Ибрахим веднага

разбра, че беше сгрешил, но вече нищо не можеше да се направи.

103
Изведнъж от гърдите на всички татари едновременно се изтръгна
дълбок стон. Това беше въздишка, която степните воини
спонтанно издадоха. Те бяха потресени, мечът на Чингиз хан беше
пречупен, а с него и духът на целия народ. На тях, татарите,
техните предци им бяха завещали най-ценното нещо – духът на
народа, олицетворен именно от меча на Чингиз. Сега те се бяха
оказали недостойни, бяха позволили мечът – гръбнакът на
татарите, да бъде пречупен. Татарите, под тежестта на тази вина,
паднаха на колена. Те бяха недостойни и слаби. Тук-там се чуваха
сподавени женски стонове, хлипове и дори плач. Дори малките
деца, неразбиращи какво се случва, но стъписани от мигновено
настъпилата тишина и притеснението на майките и бащите си, се
разхлипаха. Гледката беше потресаваща, плачещите жени и деца,
засрамените мъже на колене, гузно навели глави и гледащи
надолу. Самият Девлет Гирай беше паднал на колене. В ръката си
още държеше ръкохватката на оръжието и половината от
острието. Останалата част от меча бе изхвръкнала надалеч и сега
лежеше в калта. Ибрахим гледаше хана и целият изтръпна.
Толкова разкаян човек досега не беше виждал. А и не само той,
целият народ беше потресен. Веднага разбра, че е сгрешил.
Счупването на меча на хана не беше добра идея, но вече нищо не
можеше да направи. Когато измисляше плана, Ибрахим се
притесняваше, че след като счупи оръжието му, той може да
поиска да се борят. Той знаеше, че татарите много обичат борбата
и се борят всеки път, когато имат възможност. Не се
притесняваше, че ще загуби борбата, но положението нямаше да
бъде по-различно. Ибрахим стоеше прав със зулфикр в ръце, а
всички татари бяха на колене пред него. Ако положението не беше
толкова драматично, сигурно би се почувствал като покорител, но
сега ситуацията бе различна. Явуз Челик бързо го отведе извън
лагера на татарите. Така еничарите показаха уважението си и ги
оставиха да отдадат почит на счупеното оръжие на предците си и
да останат насаме с мъката си.

Следващите дни за татарите бяха траурни. Добре че ортата на

Ибрахим пристигна и това малко ги успокои. Ибрахим и Явуз
Челик имаха притеснение дали татарите въобще ще се съгласят да
участват в похода на еничарите. Но те реагираха с учудващо

104
спокойствие. След трите дни съвсем стегнато започнаха да се
готвят за похода. В действията им обаче имаше отчаяние и
притеснение. Вечерта преди да тръгнат Явуз Челик и Девлет
Гирай се събраха на нещо като съвет. Ханът на ногайците беше
взел със себе си един от синовете си, който щеше да предвожда
татарската войска, а пашата на еничарите – Ибрахим. Такъв съвет
се случваше за първи път откакто Ибрахим бе счупил меча на
Чингиз хан. Еничарите още не бяха разбрали какво точно се беше
случило. Вместо да разговарят за бъдещия поход, Девлет Гирай
каза:

– Кой си ти? – като гледаше към Ибрахим.

– Аз съм Ибрахим Абдаллах.

Девлет като че ли не го чу и отново попита:

– Кой си ти?

Ибрахим разбра, че отговорът не задоволява хана и отговори по

различен начин:

– Еничар, аз съм еничар. Чорбаджия.

Ханът се намръщи, явно отговорът отново не му хареса.

– От кой род си?

Ибрахим се замисли. Той като че ли беше забравил от кой род е.

Девлет Гирай едва ли щеше да знае неговия род. Сигурно
очакваше Ибрахим да е от виден турски род или от някой от
благородните родове на Средна Азия. Въпреки това той реши да
каже рода си.

– Аз съм от рода Болярови.

Девлет Гирай отново се намръщи. Явно родът на Ибрахим му бе

непознат. За да уточни, той попита:

– От кой народ си?

105
 – Българин съм.

– А, българин!? – каза ханът.

– Не, не, не е от тези българи, а от тези, които са рая в Империята.

Девлет хан явно не можеше да се ориентира.

– Аз съм Девлет Тирай II – каза ханът. Той се чувстваше длъжен

да се представи на човека, който го бе победил.

Ибрахим чу, че ханът произнесе името си не като Гирай, а като

Тирай. Явно така звучеше на татарски, а знаеше, че е втори,
защото Явуз Челик му бе казал, че преди Девлет друг кримски хан
от династията на Гираите беше носил това име. Ибрахим
продължи да нарича хана Гирай, но той не реагира по никакъв
начин. Явно беше свикнал, защото русите го наричаха Гирей, а
турците Гирай, макар той да се самонаричаше Тирай.

Гираите са малко планинско племе от монголската орда. Първият

татарски хан – Хаджи Девлет Гирай, решил да се нарече на името
на рода си. И оттогава това е името на управляващия златната орда
род. Сегашният хан на татарите беше син на Хаджи Селим Гирай,
който имал седем сина: Селемед II, Саадет III, Каплан I, Менгли
II, Инем, Гази III и Девлет II. (виж приложение 1, стр. 756)
Превратна беше историята на Златната орда, която беше
разкъсвана между Русия и Турция. Кримските татари винаги са
били в близки отношения със своите братя по вяра – турците, но в
последно време все по-често русите, а и полските крале, чрез
гетманите и атаманите, се опитваха да се намесват в политиката
на кримските и причерноморските татари. Така в последните
години Хаджи Селим Гирай беше управлявал от 1692 до 1699
година, но това беше неговото трето възкачване на татарския
престол. Той доброволно се беше отказал от престола в полза на
най-малкия от синовете си – Девлет Гирай II, който управлявал от
1699 до 1702 година и след това бил сменен. Хаджи Селим
трябвало да се възкачи на престола за четвърти и последен път.
Така бащата на седемте синове посрещнал смъртта си като хан.
Наследил го Гази Гирай III – по-големият брат на Девлет. Гази

106
Гирай III управлявал само три години и също бил сменен. На
престола се възкачил за втори път Каплан Гирай I, но само за една
година. Сега властта отново беше в ръцете на Девлет Гирай II,
който беше на власт от 1708 година.

Явно, за да продължи своето представяне, Девлет Гирай II

посочи към сина си и каза:

– Това е Арслан – вторият ми по големина син.

Ибрахим знаеше, че татарите много се гордеят със своите синове.

Тъй като чувстваше металния звън в гласа на хана, той реши да
смекчи владетеля и попита:

– Колко синове имате, господарю, нека Аллах да ги дарява със

здраве!

Явно тактиката на Ибрахим успя, защото ханът се усмихна и

каза:

– Имам четири сина, всичките здрави и умни. Най-големият от

тях се казва Карим.

Ибрахим се усмихна. Той знаеше, че Арслан означава лъв. Синът

на хана наистина приличаше на хищник. По всичко си личеше, че
мъжът е истински воин и добър пълководец. Името беше точно за
него. Младият мъж се усмихна и поздрави Ибрахим. Всъщност
Арслан беше по-възрастен от Ибрахим. В поздрава си пролича, че
има и респект. Явно младият татарин беше впечатлен от това,
което се беше случило с меча на Чингиз хан. Но освен уважение,
лицето на Арслан изразяваше интерес, любопитство и
възхищение. Той не показваше никаква омраза. Явно Арслан
гледаше на това, което се бе случило, като на нещо, което Аллах е
пожелал и позволил да се случи. Той възприемаше Ибрахим по-
скоро като ръката държала меча, но не и като виновен за
случилото се.

Ибрахим отвърна на поздрава на Арслан. Беше видимо, че

двамата се харесаха.

107
 – Третият ми син се нарича Топал Ахмед, а най-малкият –
Фетх[34].

След като се представи, ханът попита:

– Какво е твоето оръжие? Никога досега не съм виждал толкова

силно оръжие. Явно е ковано от голям майстор! Откъде го имаш?
Може ли да го погледна?

Ибрахим инстинктивно посегна към зулфикр. Той хвана

кокалената дръжка като че ли за да попречи на някой да извади
оръжието му без негово желание.

Девлет Гирай, а и Арслан се усмихна на този негов жест.

– Не се притеснявай, няма да ти отнема оръжието! – каза ханът.

Ибрахим не знаеше какво да предприеме. Той стоеше и чакаше.

В този момент на помощ му се притече Явуз Челик.

– Господарю, ятаганът означава много за този еничар. Той е

свързан с тъжна история от неговия живот и би искал да не
говорим по този въпрос.

Девлет Гирай с неохота се съгласи с думите на пашата. Беше

очевидно, че обяснението на по-възрастния еничар не го
задоволява, но повече нищо не можеше да направи, без да обиди
гостите си, затова се обърна и си тръгна. Арслан го последва, но
преди това уважително поздрави двамата еничари.

– Какво стана, учителю? – попита стъписан Ибрахим.

– Нищо – отговорът на пашата беше кратък, но не помогна на по-

младия му събрат да се ориентира. После двамата също си
тръгнаха. Така приключи съветът на татарите и еничарите, преди
да тръгнат заедно на боен поход.

До вечерта младият водач на еничарите не беше сигурен дали

татарите ще тръгнат с тях. Преди да легнат да спят, еничарите бяха
запалили буйни огньове и се веселяха, когато изведнъж над тях се

108
извиси Явуз Челик. Откакто Неджиб ага беше сърдит, че неговите
ученици бяха пили, никой от ортата на Ибрахим не смееше да пие
нито вино, нито алкохл.

– В името на Аллах, всемогъщия и милосърдния – извиси се

гласът на високия мъж с гарванов нос, – заради смелостта и
мъжеството на вашия приятел и командир, повелявам от днес
нататък името му да бъде Ибрахим Джаббар! И нека това бъде
името, с което вие ще го наричате, ще бъде известен сред всички
хора и името му да пребъде през вековете!

След това Явуз Челик извади ятаганите близнаци, вдигна ги над

главата си и извика:

– Ибрахим Джаббар! Ибрахим Джаббар! ... Ибрахим Джаббар!

Еничарите подеха вика на своя паша. Цялата местност се огласи

от техните викове. Над нощната степ се роди още един от великите
еничарски воини и неговото име беше Ибрахим Джаббар.
Джаббар означаваше Силен, Мощен, Велик и именно това име
подхождаше на Ибрахим. Така този, който някой ден щеше да
стане един от най-известните еничарски воини и който беше роден
с името Петко от рода Болярови, а по-късно беше наричан Петко
Кьосе и някои от еничарите го знаеха още от Козбунар, прие ново
име. Като преди това той беше носил още много имена, някои
явни, а други тайни. Първото му еничарско име беше Ибрахим
Абдаллах. После беше носил тайното име Ибрахим Ъшъкер (Воин
на светлината). Тъй като беше последният ал-Хадад и на него беше
завещана тайната на този прадревен род, стоящ начело на всички
ковачи, беше наречен от последния ковач Ибрахим ал-Хадад. В
тайното братство всички смятаха този мъж за последния пророк и
пазител на печата, за Антихриста и Рушител на света, и носеше
тайното име ал-Махди. Този мъж вече щеше да носи ново име, а
то беше Ибрахим Джаббар.

Явуз Челик беше закупил от татарите овни, които се бяха пекли

цял ден на бавен огън и вече бяха готови за ядене. Тази вечер
еничарите ядоха обилно за здравето и новото име на командира си

109
Ибрахим Джаббар. Това повиши бойния им дух и като че ли още
повече сближи йолдашите.

Цяло лято еничарите и татарите се биха рамо до рамо. Ибрахим

и Арслан се харесаха и се сприятелиха. Те двамата командваха
обединените еничарскотатарски войски и имаха голям успех. Така
от татарина Ибрахим разбра всичко за казаците. Техните старши
командири се наричали гетмани. Отначало те се назначавали от
полските крале. По-късно гетманите добили такава власт, че били
нещо като алтернатива на официалната кралска власт. Постепенно
казаците започнали сами да избират гетманите си. Първият такъв
казашки водач се наричал Богдан Хмелницки. В последните
години казаците имаха голяма роля във Великата северна война.
Подобно на татарските хане и техния водач И. С. Мазепа беше
сключил съюз с шведския крал Карл XII, за да атакуват Русия и
беше водил преговори да открият втори южен фронт през 1705
година. След битката при Полтава обаче победителят в битката
беше отцепил цялата казашка земя и сега тя се намираше в
пределите на Русия. Така след победата Петър I Велики се обърнал
към казаците и ги призовал да изберат нов гетман. Те избрали нов
свой водач – Скоропадски. Ибрахим разпалено обясни на Арслан
хан за битката и за това как беше убил гетмана.

– Скоропадски ли съм убил? – попита Ибрахим.

– Не! Мисля, че той е още жив, но може би това е бил атаманът

Филип Орлик.

Така Ибрахим разбра, че може би беше убил един от водачите на

свободолюбивите степни воини – казаците.

Докато бродеха из степите, до войските достигна информация,

че русите са преместили столицата си от Москва в новия град,
новата северна столица, построена от Петър Велики на река Нева.
Новият град се наричаше Петербург. Освен тази новина, друга
една вест се разчу. Още през март Петър I се оженил за Марта
Скавронска[35] от полските и украинските родове.

110
 Явуз Челик се беше оттеглил към Азов. Там бяха и Кубилай
Юндер, и али паша, когото агата на еничарите явно обучаваше за
следващ Велик везир.

Татарите изповядваха странен ислям, който много се

различаваше от турския и арабския. Това беше някакъв
средноазиатски ислям. На Арслан също му направи впечатление,
че еничарите не са чисти сунити. Той твърдеше, че бекташи е
някаква разновидност на средноазиатския ислям и сектата не идва
от арабите. Двамата водачи станаха много добри приятели. Те си
помагаха и водеха много добре битките. Освен със смелост,
Арслан беше надарен с дисциплина, сдържаност и такт. Двамата
действаха много добре като военачалници и умело побеждаваха.
За пръв път Ибрахим беше сам началник на войска. В битката при
Прут той беше водил ортата си, но получаваше заповеди от
командирите си. А сега всичко зависеше само от неговите
решения. Той беше благодарен на Арслан Гирай, от когото научи
много за командването на армия и провеждането на поход. Освен
с татарския престолонаследник, Ибрахим се допитваше и до
приятеля си от Козбунар. Така Рефик Сарък също много му
помагаше. Това ги сближи още повече.

С наближаване есента на 1712 година при Ибрахим се появи

пратеник от Кубилай Юндер ага. Заповедта беше кратка и ясна.
Ибрахим и неговата орта трябваше да се придвижат на
североизток, към крепостта Азов, където да се слеят с останалите
еничарски орти. Там щяха да ги очакват Явуз Челик и Кубилай
Юндер.

Ибрахим и Арслан се разделиха като приятели. Като такива се

разделиха татарите и еничарите.

С приповдигнато настроение еничарите отпътуваха към Азов. Те

предчувстваха, че скоро пак ще бъдат заедно и ще представляват
страховита сила.

Ибрахим водеше ортата, която като змия се извиваше по пътя.

Зеленият цвят и високите шапки оформяха страховита гледка.
Изведнъж Ибрахим почувства онова странно гъделичкане в

111
главата си и чу глас: "Ибрахим! Ибрахим!" Младият чорбаджия
много добре знаеше какво означава това. Явуз Челик му
изпращаше мисли от разстояние. Ибрахим много пъти се беше
убеждавал, че пашата владее таваджух.

– Да, учителю! – опита се да отговори той и в този момент го

видя. Иззад завоя се зададе пашата. Той беше сам и яздеше
великолепен вран жребец.

Ибрахим заповяда на ортата да спре и да отдаде чест на пашата.

Явуз Челик поздрави еничарите, а после скочи от коня и поздрави
Ибрахим с тайния поздрав на Братството на Махди.

– Какво ви води насам, учителю?

Пашата погледна Ибрахим с укор, по цялото му лице беше

полепнала прах. Той прие поднесения леген с вода и се изми, след
което се избърса с бял пешкир. Ибрахим разбра, че срещата не е
случайна, затова заповяда на еничарите да разпънат палатки и да
установят лагер. Отскоро Ибрахим си беше избрал фараш и сега
му заповяда да приготви кафе. През това време двамата еничарски
командири бяха седнали с кръстосани крака направо пред
командирската палатка. Фарашът беше поставил богат персийски
килим, с кръгли червени възглавници. До килима имаше мангал.
Небето над степта беше толкова красиво, залезът и леките перести
облаци бяха като воал, разпънат над главите на двамата.

Докато разговаряха спокойно и си правеха мохабет, фарашъ т

донесе едно джезве. Той вече беше затоплил една тава с пясък и
сега върху нея постави медната съдинка, пълна с вода и кафе.
Двамата мъже си спомняха за изминалите години и наблюдаваха
чевръстите действия на фараша.

Фараш означаваше помощник и беше нещо като секретар и

ординарец. Той отговаряше за удобството на господаря си.
Фарашите се грижеха за реда, помагаха за стопанството, за
провизиите, прислужваха и извършваха всякакви специални
услуги, от които господарите им се нуждаеха. Те трябваше да
поставят молитвените килимчета на своите господари, така че

112
винаги да сочат към Мека. Освен това фарашът трябваше да може
да води интересни разговори. Някои владетели предпочитаха
фараши, които разбират от музика, поезия и изкуство. Ибрахим
беше чувал, че извън еничарския лагер често фарашите служели
за удовлетворяване на сексуалните желания на господарите си.
Почти винаги добрият фараш подсказваше на господаря си при
вземане на важни решения. Повечето еничарски командири си
вземаха фараш от младите ичоглани.

Така беше постъпил и Ибрахим. Но тъй като нов рекрут след

техния в еничарския корпус не бе постъпвал, трябваше да избира
измежду ичогланите, постъпили заедно с него в корпуса през 1705
година. Ибрахим се беше опитал да издири стария си приятел
Ахмед, но явно момъкът беше високо ценен, защото вече беше
избран от самия султан и сигурно прислужваше в някой от
многобройните сараи на Ахмед III. Властта на чорбаджията беше
твърде малка, за да може да направи каквото и да е. Така Ибрахим
се задоволи с друг фараш, но в същото време се зарадва на успеха
на своя другар. Мисълта, че Ахмед няма да успее и някой може да
издевателства над него, понякога притесняваше Ибрахим и той се
питаше къде ли се намира сега приятелят му и как ли изглежда.
Колкото и да беше странно, когато мислеше за Ахмед, той не си
го представяше висок и снажен, какъвто го бе видял последния
път, когато в Истанбул го бяха определили за ичоглан, а като
малко, слабичко, черно момченце, с червен фес на главата, както
в деня на запознанството им.

Фарашът, който Ибрахим си избра, разбираше от военно дело,

тъй като някога, преди да бъде ичоглан, заедно с Ибрахим беше в
Едирне и беше минал пълния курс на обучение. Това бяха
единствените ичоглани, които разбираха от война и оръжия, тъй
като при другите събирания на девширме ичогланите бяха
избирани веднага след живеенето в анадолско семейство и едва
след това само избраните аджамиоглани преминаваха военна
подготовка. Ибрахим беше благодарен, че фарашът му разбира от
война. Така той му помагаше по-пълноценно и можеше без грешка
да предава заповедите му.

113
 Повечето фараши изпълняваха и ролята на писари и толмачи.
Фарашът на Ибрахим беше добър и в тези неща. Като ученик на
мавляна Абдаллах ефенди, той беше грамотен, пишеше изящно,
макар и да не можеше да превежда на много езици, но това се
компенсираше от командира му, който освен български, турски,
арабски и еврейски, разбираше татарски, който за удоволствие бе
учил с Арслан. Ибрахим знаеше още френски, английски, а и
руският език също му беше познат. Може би от близостта с
българския или от това, че дядо му, докато говореше, включваше
в речта си както много турски, така и руски думи. Така Ибрахим
беше използвал няколко руски пленници, за да упражнява руския
език. Тъй като вече знаеше много езици, за младия еничарски
командир не беше трудно да навлезе в някой нов език. Всички те
бяха свързани по някакъв начин и когато знаеш един, не беше
трудно да научиш и друг. Юсуп пък го беше запознал с коптските
думи и дори с буквите, които също много приличаха на
българските. Той не повярва на твърденията на Юсуп, че именно
коптският е бил езикът, на който са говорили древните египтяни,
но все пак се запозна с него. Освен тези езици, Ибрахим разбираше
малко персийски и арменски, от Явуз Челик. Така че младият
еничарски чорбаджия рядко се нуждаеше от толмач.

Ибрахим беше слушал някои легенди свързани с фарашите. Една

такава легенда беше свързана с Кубилай Юндер ага, за когото се
твърдеше, че никога не вади сам своя ятаган от ножницата.
Ставаше въпрос за "Призрачния ятаган", който беше станал част
от зулфикр. Мълвата твърдеше, че неговият фараш му изважда
ятагана и му го подава, и едва след това свирепият воин го взема
в ръка. Ибрахим вярваше на тези неща преди да познава агата, но
по-късно много пъти се беше убеждавал, че това не е така. Освен
това се беше запознал с личния фараш на Кубилай ага, човек добър
и открито симпатизиращ на младия българин, и той нито веднъж
не потвърди такова нещо.

Ибрахим познаваше много добре и още един фараш. Това беше

същият онзи толмач, който го бе учил на турски в Едирне и през
цялото време на обучението му беше до него. Същият този беше

114
толмач и при вземането му от Козбунар. Това се оказа, че е
фарашът на Явуз Челик.

Кафето вече вреше, защото пяната му се вдигна до ръба на

джезвето и дори леко прекипя. Когато попадна върху горещия
пясък, то не прегоря и не замириса на изгоряло, както би се
случило, ако се вареше върху печка или жерава, а само приятно
замириса, разнасяйки аромата си над чудната степ и допълвайки
приказната гледка.

От този момент фарашът беше в стихията си. Той внимателно

разсипа черната ухаеща напитка в малките изящни порцеланови
чашки, наричани филджан. Те бяха направени в Никомедия,
където местните майстори, учейки се от китайските образци, бяха
успели да направят не по-малко красиви и здрави чаши. Те
украсяваха порцелановите съдове предимно със синя боя. За
разлика от китайския порцелан, който беше украсен с рисунки на
животни: чапли, антилопи, коне и чудни летящи същества
наричани дракони, мюсюлманските украси бяха само от растения.
Така Империята престана да бъде зависима от китайския порцелан
и единственото, което сама не можеше да произведе качествено,
беше стъклото. Така за украсата на джамии и мечети все още се
предпочитаха цветни или прозрачни стъкла, произведени във
Венеция.

Напитката беше толкова силна и гъста, а плътният ѝ силен

аромат обгърна разговарящите и като че ли пропи дори във
влажната черната земя. Есента вече бе напреднала, вечерите бяха
станали студени, а в момента, в който слънцето се скриеше,
студена ставаше и земята.

Така двамата мъже седяха и държаха чашите в ръце.

– Шекер? – попита фарашът и поднесе на всеки от кафявата

сладост на кристалчета. Обикновените хора пиеха кафето с
петмез, защото захарта беше скъпа, но Явуз Челик паша беше
знатен гост и Ибрахим не пестеше нищо, за да покаже
благодарността и почитта си към духовния си баща. Ибрахим си
сипа няколко лъжици от благите кристалчета, но Явуз беше

115
свикнал да пие горчива черната кадифена напитка и само поклати
глава.

Двамата мъже седяха и разговаряха. По някое време откъм степта

полъхна мразовит ветрец, който прониза двамата разговарящи и
Ибрахим направи почти невидим знак на фараша. Всеки добър
фараш трябваше да предугажда желанията на господаря си и
веднага да ги задоволява. Той непрекъснато трябваше да следи и
да се задейства и от най-малкия знак, дори от промяна на
изражението на своя господар. Това нещо се учеше с години.
Затова повечето господари учеха своите фараши с години и не се
разделяха с тях до края на живота си. Загубата на фараш
обикновено се смяташе за по-сериозна от загуба на жена и много
близък човек.

Скоро върху раменете на двамата мъже имаше тежки кожуси от

кожата на някакво животно, с дълги лъскави косми, които топлеха
и накараха мъжете да се почувстват добре. Тези кожуси бяха
подарък за Ибрахим, връчени му лично от Арслан.

Мина доста време преди пашата да заговори. Нощта вече бе

напреднала.

– След битката при село Станилещи на река Прут беше подписан

мирен договор в най-близкия по-голям град Яш. Договорът беше
много изгоден за нас.

Явуз Челик погледна изпитателно Ибрахим. Той искаше да

разбере дали по-младият му ученик знае това.

– Знам, учителю! – отговори Ибрахим.

– Въпреки това в Стамбул имаше някакво недоволство.

Твърдеше се, че договорът не бил изгоден за нас. Около султана
се въртят много хора, които искат да ни оставят без зъби, без
армия. Те постоянно злословят срещу армията и срещу нас –
еничарите. От известно време сме в немилост. Това е още от
времето, когато свалихме предишния султан, брата на сегашния
султан – Мустафа II. Оттогава Ахмед III, освен че изби около

116
хиляда и петстотин еничара, "виновни" за неговото идване на
власт, по всякакъв начин ни държи настрани от управлението на
Империята. Нашият пресвети учител Кубилай Юндер не е добре
приет в Топкапъ сарай[36]. Така ние не можем да се защитим и се
наложи да ни защитава някакъв гяур – шведският крал, около
когото са се събрали посланиците на Венецианската република и
пратеникът на френския крал Луи XIV. Сега те подтикват негово
височество Ахмед III към война. Разбира се, имаме малка
подкрепа и от турци, но техният глас засега е твърде слаб.

Договорът в Яш от наша страна беше подписан от Великия везир

Балтаджъ Мехмед паша. Въпреки че съдържаше само
благоприятни за нас условия, скоро Великият везир беше обвинен,
че е приел подкуп и е позволил на русите много леки условия за
мира. Затова скоро след това Мехмед паша беше уволнен. За наша
радост на негово място беше избран Силяхдар Али паша. Сега в
Топкапъ се борят две крила, едното е за мир, а другото – за
поддържане на армията и корпуса. Дано Силяхдар Али паша вземе
надмощие, но сега трябва да действаме. Както ти казах един от
най-важните хора за нашето дело е кралят на Швеция Карл XII.
Получихме сведение, че привържениците на мира ще се опитат да
го унищожат. Ние трябва да го предпазим.

Явуз Челик отпи от кафето, докато не стигна до гъстата горчива

утайка. Най-накрая той изля в устата си и нея и започна да я дъвче.
След това пашата разкри какъв е планът, който Ибрахим трябваше
да преведе в действие. Тъй като лагерът на шведския крал се
намираше някъде в Молдова, ортата на Ибрахим беше най-
близката еничарска част до Молдова. Според Явуз Челик Ибрахим
трябваше да вземе със себе си няколко от най-добрите си войници
и по най-бързия начин да отидат да защитят краля на Швеция. Но
защитата, която пашата беше измислил, беше много странна.
Самият паша щеше да прибере корпуса на Ибрахим към Азов. С
тази маневра той щеше да отклони вниманието на шпионите, а в
същото време Ибрахим щеше да действа в друга посока.

Двамата говореха почти цяла нощ и Ибрахим си изясни в

пълнота мисията, която му предстоеше да изпълни. По някое

117
време той разказа за срещата си с негово величество Карл XII в
Анкара и за това, че двамата се познават. Това се хареса на пашата.

Рано сутринта Ибрахим събуди Рефик и двамата отидоха до

близката татарска орта, където спазариха десет отлични степни
коня. Когато се върнаха, еничарите още не бяха станали. Двамата
приятели вече бяха решили кои еничари да вземат със себе си.
Явуз Челик отстъпи личния си кон на Ибрахим. Прекрасното
арабско животно беше с несравними качества. Това беше Аракс –
същият онзи кон, който като младо жребче беше яздил в Едирне.

– Добре е да тръгнете преди събуждането на останалите еничари

– каза пашата.

Рефик бързо разбуди останалите девет мъже, които като

истински еничари, без да продумат дума или да зададат въпрос,
станаха и бързо се приготвиха за тръгване. Всеки еничар беше
готов по всяко време да тръгне накъдето и да е. Това беше най-
доброто качество на безродниците.

Мъжете яхнаха конете. Всеки от тях беше въоръжен с ятаган и

пищов, пашата беше приготвил и няколко лъка със стрели.
Мисията щеше да бъде тайна и можеше да се наложи да се действа
тихо, затова бяха оставили пушките, които само щяха да им
пречат. Най-дългото оръжие, което взеха със себе си, беше
джерида. Ибрахим беше въоръжен със зулфикр, джерида и
джамбията. Преди да тръгнат, еничарите поздравиха пашата. Той
също им отговори с еничарския поздрав, а после направи таен знак
на Махди към Ибрахим.

Следващите дни преминаха в яздене. Денят ставаше все по-къс,

а нощите – по-студени. Най-накрая настъпи зимата. Зимата в
степта беше страшна. Ибрахим се страхуваше да зимуват в
откритата пустош. Въпреки това се наложи да се придвижват и
през снега. Тъй като от Влашко и Молдова Ибрахим познаваше
само град Яш, той се насочи направо натам. Там еничарите си
купиха цивилни дрехи и се облякоха като търговци и прекупвачи.
В един малък схлупен кервансарай, който се намирал в
покрайнините на градчето, наеха малка стая на втория кат.

118
Влизането в кервансарая ставаше през тясна пътека, вкопана в
земята. Целият долен кат беше голям хан с нисък покрив и криви
изсъхнали греди. По разкривени паянтови стълби огромните
тежки еничари се качваха на втория етаж. Всичко бе сковано от
криви дървени летви и греди. В цялата сграда нямаше една права
линия или правилен ъгъл, всичко беше криво и възлесто, като
изкривени старчески пръсти. Долното помещение беше винаги
задимено и миришеше на пот и прокиснало евтино вино. Когато в
хана имаше повече кърски селяни, вътре миришеше на пот, а
когато отсядаха водачи на стада, се размирисваше на животни.
Всички еничари спяха в една одая. Те си постилаха завивките
направо на пода и спяха. За суровите воини, свикнали на лишения
и лют студ, да спят в стая беше лукс. Еничарите въведоха строга
дисциплина помежду си и ред в стаята. Стаята беше техният щаб.
Явуз Челик беше дал една карта на Ибрахим, която той държеше
сгъната в Тайната книга. Ибрахим разпъна тази карта и я закачи
на стената. Следейки картата, той непрекъснато изпращаше
еничари ту в една, ту в друга посока. Всички бяха подчинени на
задачата да открият лагера на шведския крал. За да изпълнят по-
добре задачата, той ги бе посветил донякъде в мисията и така
конници постоянно тръгваха и се връщаха от кервансарая. Те се
отправяха във всички посоки на Влашко и Молдова и търсеха
Карл XII. Прикритието, което бяха подбрали, също беше много
добро. Едва ли у някого би възникнало подозрение, че мъжете
може да не са прекупвачи на стока и добитък. Ако бяха
прекупвачи, те биха се държали по същия начин. Единственото
подозрение можеше да възникне от това как изглеждаха мнимите
прекупвачи. Високи, снажни и едри, всички те бяха с огромни
мускули, които си личаха дори под дебелите им дрехи. Стегнатите
им остри походки издаваха военна дисциплина.

Сигурно опитно съгледваческо око лесно би ги разпознало, но

Ибрахим все пак се надяваше, че в Яш живеят предимно селяни, а
няколкото заптиета те се стараеха да отбягват. А за да бъдат
заптиетата тук, явно не бяха от най-добрите и амбициозни. Това
позволи на еничарите да развихрят шпионската си дейност.

119
 Ибрахим се притесняваше да не би зимата да е накарала Карл XII
да се прибере в Стамбул, Едирне, Бурса, а може би в Анадола.
Тогава той нямаше да може да изпълни мисията си.

В края на месец януари един от еничарите го откри. Ибрахим си

отдъхна с облекчение. Лагерът на шведския крал се намираше в
Бендер в Молдавия. Бендер се намираше на югоизток от Яш и на
юг от най-големия град в Молдова – Кишинеу.

Еничарите веднага събраха багажа и тръгнаха. Те през цялото

време бяха в готовност и очакваха този момент. На първи
февруари те вече се намираха в покрайнините на шведския лагер.
Беше тъмна безлунна нощ. Ибрахим беше закупил още един кон и
черни покривала за кадъни. Еничарите ги бяха прекроили и сега
бяха облечени с тях. На главите си бяха сложили черни шамии,
така че се виждаха само очите им. Над черния бурнус бяха
препасали бойните си колани и така дрехата се прибираше и
ставаше още по-удобна, без да се ветрее при движение и да се
закача. Ибрахим погледна десетимата си воини. Те бяха
страховита гледка – силни, гъвкави и тихи, приличаха на ангели
на смъртта. Специалното обучение, което бяха преминали, ги бе
направило много добри в степната война. Те се бяха научили да
дебнат, да се промъкват, да бъдат тихи и смъртоносни. Неведнъж
бяха правили засади, бяха убивали постове, бяха се маскирали и
прикривали. Това бяха все неща, които не се учеха в корпуса на
еничарите. Тези две години сред татарите бяха научили еничарите
на много неща. Може би и техният чорбаджия, който беше учен за
кесиджия, спомогна за това. Двама мъже останаха при конете. Те
трябваше да осигурят отстъплението на другарите си. Другите
девет, ходейки приведени, се промъкнаха до лагера. Те бяха
безшумни и невидими в мрака. Пет от мъжете бяха взели със себе
си лъкове. Ибрахим даваше безшумни заповеди само със знаци на
ръцете си.

Лагерът беше много добре укрепен. Вътре имаше поне

няколкостотин наемни войници. По дрехите им личеше, че някои
от тях са мюсюлмани, други бяха от молдовски, полски и от други
християнски народи. Ибрахим остави еничарите да ги чакат на

120
едно място, а само двамата с Рефик отидоха да огледат лагера и да
направят план за действие.

Скоро двамата се върнаха при другарите си. Рефик сведе плана

за действие на останалите. Скоро те, разбрали задачите си,
потънаха в мрака. Не след дълго Рефик направи знак на Ибрахим
да действа, явно пътят за действие бе прочистен. Ибрахим тръгна
и виждаше навсякъде завързани стражи. Еничарите бяха
издебнали и обезвредили всичките постове. Воините облечени в
черно се промъкваха и поваляха часовите, без те да успеят да
издадат и звук. Ако ситуацията беше друга, еничарите биха ги
убили на мига, но сега заповедта беше само да ги обезвредят.
Затова те завързваха ръцете и краката на охраната и ги поставяха
направо върху ледената земя или в снега. На всеки повален мъж
те пъхваха един парцал в устата, така че да не може да издаде нито
звук.

Рефик се движеше тихо и бързо пред Ибрахим. Той вървеше към

сградата, която беше най-добре осветена. Вдясно се намираше
полегатият бряг на величествената река Днестър, чиито мътни
талази, сгъстени от студа и от валялия някъде сняг, сега се
движеха почти лениво. В този момент той си спомни за реките
Тигър и Ефрат, за Чая и Марица. В сравнение с Днепър, Днестър,
Дон и това, което беше чувал за Волга, тези реки бяха просто
селски бари. Днепър, Днестър и Дон бяха огромни и в тях имаше
повече вода, отколкото във всички останали европейски реки. А
ако Волга беше много по-голяма, както твърдяха всички, той не
можеше да си представи какво ще представлява гази река. Рефик
се движеше приклекнал, като се оглеждаше зад всеки ъгъл. Най-
накрая се изправи пред входа на това, което се очакваше да е
преустроено в дворец за шведския крал. Пред вратата бяха
застанали двама души на пост. Рефик изплува от мрака пред тях.
Часовите го видяха твърде късно, чак когато той беше осветен от
факлата поставена на стената. Ибрахим видя стъписването, а
после и страха, който се изписа на лицата на двамата пазачи. Те
бяха облечени като европейци, отпред на гърдите си имаха
кръстосани два широки бели колана. Младият еничарски
командир вече се беше научил да различава униформите на

121
различните европейски армии. Тези двамата не бяха австрийци
или от считаните за подобри гвардейци и охрана, а именно
швейцарците, а бяха шведи. Каквито и да бяха, не успяха да
направят нищо, с което да запазят човека, когото охраняваха. Още
докато Рефик се движеше, на Ибрахим му направи впечатление
колко силен и подвижен бе станал приятелят му. Малко по-нисък
от него, този, който някога се казваше Иван Саръсакалов, беше
изпълнил дрехите си и по всичко си личеше, че едва ли е по-слаб
от някогашния си учител по борба. Сега Рефик беше заприличал
на огромна буца от мускули.

Той се приближи до единия часови и го ритна с всичка сила в

корема. Човекът тежко се строполи на земята, прегъна се и не
издаде нито звук. Още докато падаше, Рефик се беше приближил
до другия часови. През това време Ибрахим с огромен скок се
отправи към високата двукрила врата. Миг преди да отвори
вратата, тежко до него се строполи и вторият войник. Ибрахим
рязко отвори вратата. Той познаваше и двамата. Това бяха Оевалд
Бергхьом и Ингмар Олафсон, приятелите му от Ангора. Именно
затова беше дал заповед на своите еничари да не нараняват нито
един швед. Сега най-важното нещо беше да бъде бърз. Пред него
имаше дълъг коридор. Той се затича, но в същото време се обърна
за миг, за да види какво ще предприеме Рефик. Той направи точно
това, което трябваше. Приятелят му застана на вратата, за да пази
пътя за отстъпление на своя командир. Така Ибрахим щеше да
бъде спокоен и сигурен за тила си.

Ибрахим се движеше бързо по коридора към следващата врата.

Реши да извади зулфикр и именно в този момент отдясно се
отвори някаква врата и оттам се показа някакъв накичен с лампази
и екселбанти човек. Той беше генерал или ординарец. Приличаше
на паун. В ръката си държеше извадена сабя. Мъжът явно беше
привлечен от шума, който бяха издали двамата падащи пазачи.
Облеченият в черно огромен мъж го накара да се стъписа. Още
преди да се окопити и да предприеме каквото и да е, Ибрахим се
приближи към него. Тъй като беше скъсил прекалено дистанцията
и мъжътпаун не можеше да замахне, той се опита да мушне
напред. Ибрахим като че ли беше очаквал всичко това и рязко изби

122
острието с ритник. След това посегна и със силен шамар удари
главата на мъжа. Високата му шапка, също накичена с екселбанти
и с перо, излетя надалеч. Това беше шамар, който той беше
тренирал многократно при пехливанската борба. Така нареченият
еленси. Ударът беше толкова бърз и силен, че мъжът явно глътна
езика си и падна на земята, издавайки протяжен стон. Без никакво
забавяне, Ибрахим продължи напред. Рязко отвори вратата и за
миг остана отвън. Така, ако хората отвътре имаха пистолети или
пушки, щяха да стрелят и едва след това щеше да влезе. После
изведнъж Ибрахим скочи вътре. В огромната висока стая имаше
само един човек. Еничарският чорбаджия веднага го позна. Това
беше неговият стар познайник от Анкара – Карл XII.

Ибрахим се огледа бързо. В стаята, по-скоро в салона, нямаше

никого. Карл XII се оглеждаше учудено. Той явно не можеше да
се ориентира какво се случва. На стената Ибрахим видя огромния
герб на шведския крал – седемлъчна звезда с два венеца като
подкови, отворени встрани, а отгоре имаше корона. Той
познаваше много добре този герб от Анкара, но сега Ибрахим не
изпита онова уважение и респект към краля. Без антуража и
блясъка, Карл Шведски изглеждаше най-обикновен човек. А може
би самият еничар беше израснал? През последните години той
беше видял толкова много владетели – араби, мароканци, турци,
евреи, татари, сирийци, и вече не можеше да изпита респект пред
никого, когото не познава и не се е убедил в неговото
превъзходство. Само защото носи корона или го наричат шейх,
крал, гетман или хан не бе достатъчно, за да предизвика неговото
уважение. Ибрахим беше преживял толкова много неща, че вече
не се впечатляваше от никакви титли и лустро. Той дори дръзваше
да мисли, че може да бъде равен на всеки жив човек. Силата му
беше толкова голяма, че имаше чувството, че може да се изправи
и срещу демон, ако застане на пътя му. В следващия момент
българинът скочи и сграбчи краля. Той все още стоеше стъписан,
от което еничарът се възползва. Събори съпротивляващия се Карл
Шведски и много ловко го завърза. През цялото време, докато
стоеше в Яш, Ибрахим си бе припомнил всички възли, които беше
виждал да правят моряците на галерата. Сега той извади
предварително приготвеното въже и ловко завърза шведа. Махна

123
дългата му къдрава перука и запуши устата му с една снежнобяла
кърпа, с фини дантели отстрани, която извади от джобчето на
краля. Когато свърши със завързването, Ибрахим се опита да го
повдигне, но не успя. Кралят беше едър човек и доста тежък.
Подобно на навит килим, той смяташе да метне краля на рамо, но
не му достигаха сили. Затова Ибрахим повика Рефик и така
двамата изнесоха тежкия мъж. Скоро еничарите се изтеглиха
безшумно от лагера на шведския крал. Вече четирима души носеха
вързания крал и така движението ставаше много по-бързо.
Ибрахим нареди да завържат краля за седлото, а двама еничари с
въжета го придържаха отстрани да не падне. Ибрахим не напразно
беше избрал за еничарите само черни коне. За Карл също беше
приготвен специален кон, така че ездачите, облечени с черни
дрехи, скоро се "стопиха" в мрака.

Конниците се придвижиха покрай река Днестър, по посока

Белгород. През нощта придошлата река не можеше да се пресече,
затова трябваше да изчакат до сутринта. Сутринта еничарите
наеха шлеп, който да ги прехвърли на другия бряг и продължиха
с бързо темпо. До вечерта трябваше да стигнат до Херсон, където
щяха да бъдат в безопасност. Все пак Ибрахим беше сигурен, че
от охраната на шведския крал ще тръгне потеря, която ще ги
преследва, затова знаеше, че дори в Херсон няма да са на сигурно
място. Той осъзнаваше, че единственият начин да се изплъзнат
беше да бързат много и да прикриват следите си. Но понеже
бързаха, нямаха време да ги заличават. Ибрахим плати на водача
на шлепа, за да си мълчи, най-накрая Рефик го заплаши, че ако
издаде странно изглеждащата група, ще се върне и ще му отсече
главата. Може би думите на приятеля му подействаха по-силно
отколкото златото, което му беше дал.

На втората вечер, когато вече се намираха далеч в замръзналата

степ, Ибрахим реши и отвърза краля. Те отдавна вече се обличаха
с цивилните си дрехи и бяха захвърлили черните като раса дрехи.
Сега отново бяха облечени като прекупвачи на стока, а когато
стигнаха до територията на Османската империя и напуснаха
земите на татарите, облякоха еничарските си униформи.

124
 Когато отпуши устата на Карл XII, Ибрахим го гледаше в очите.

– Ти! Теб те познавам! – каза шведският крал. – Колко много си

се променил. Нали ти си онова момче, което се бореше пред мен,
а после ме учеше на пехливански техники? Ти ли си?

– Аз съм! – просто отвърна Ибрахим.

– И как онова момче се превърна в такъв мъж?

– Мина доста време от тогава.

– Какво съм ти направил? Защо ме отвлече? Защо желаеш да ми

причиниш зло? – шведският крал говореше доста добре турски
език, макар и с малко думи, и със силен акцент, но Ибрахим го
разбираше.

Еничарският командир искаше по най-бързия начин да успокои

Карл. Не желаеше излишно да го измъчва. И без това двата дни
яздене вързан върху седлото и тръскането като чувал с картофи
върху гърба на коня го бяха измъчили достатъчно. Сега Ибрахим
искаше миг по-скоро човекът, който винаги се бе отнасял добре с
него, да спре да страда. Щеше да успокои краля и да му обясни
защо е действал по този начин.

– Аз съм еничар!

Кралят беше искрено учуден.

– Но аз те срещнах в Анадола!

– Да, тогава бях на обучение, иначе съм българин.

– Ти, българин! Ето защо първият път ми се стори, че съм те

виждал в Пашакьой. Ти ли беше пехливанинът в Пашакьой? Няма
нужда да ми казваш, познах техниката ти на борба.

Сега беше ред на Ибрахим да се учуди. Той знаеше, че в

Пашакьой живее най-големият род противници на Болярови, а
именно родът на Бимбалови, но за тях беше слушал само от

125
разказите на пехливаните от неговия род и най-вече на баща си и
дядо си. Ибрахим никога не беше ходил в Пашакьой. Сега не
знаеше какво да отговори, затова продължи:

– Аз не съм само еничар, аз съм еничарски командир и

изпълнявам само заповедите на агата на еничарите, нека Аллах го
благослови, и него, и дните му.

След това той разкри плана пред шведския крал.

– От сигурни източници научихме, че някои кръгове около

султана желаят смъртта ви. Аз съм изпратен да ви защитя.

– Но защо тогава ме отвлякохте?

– Нямах време да ви разкрия всичко това. Щом ние успяхме да

ви отвлечем, те също щяха да го направят, но щяха и да ви убият.
Не знаехме дали в заговора не е намесен някой от вашите пазачи.
А ако са изпратили кесиджия, трябва да знаете, че животът ви все
още е в опасност. Защото, ако е кесиджия, той няма да се откаже
докато не ви убие. И ако трябва, той ще мине през огън и море, и
през хиляди трупове, ако трябва ще ви открие накрай света, но ще
отнесе отсечената ви глава в торба пълна с киреч в Стамбул.

– Какво означава това кесиджия? – попита учуден кралят.

Ибрахим нито можеше, нито желаеше да му обяснява какво е

кесиджия, затова само многозначително поклати глава. Сега
осъзна, че да ги преследва потеря не е най-страшното нещо. Ако
за главата на шведския крал беше платено на кесиджия, това щеше
да означава, че животът на всички еничари е в опасност. Ибрахим
знаеше, че еничарите бяха смятани от всички за най-опасните хора
в света. Хора на честта и превъзходни воини, те караха кръвта на
всичките им врагове да се смрази в жилите им, само при
споменаване на името еничар. Но все пак Ибрахим беше познавал
истински кесиджия и макар да не можеше да сравни Велко с Явуз
Челик, с Неджиб ага, Юсуп или Кубилай Юндер, все пак беше
запазил уважение към първия си учител, смяташе го за не по-

126
малко опасен и смъртоносен от еничарските си учители и
командири.

– Не зная кой, но някой иска смъртта ви. Аз не ви отвличам, а ви

водя на сигурно място.

– Но аз бях защитен в моя лагер. Тук на по-сигурно място ли съм?

Та вие сте само десетина човека, там ме пазеха стотици!

– Щом сте тук с мен, значи сте в по-голяма безопасност. Но ако

има потеря или е изпратен кесиджия, трябва да побързаме.

След този разговор кралят яздеше сам. Вече нямаше опасност да

тръгне да бяга и по този начин да ги забави. Така придвижването
стана много по-бързо.

Ибрахим и Карл продължиха да си говорят. С течение на времето

самочувствието на шведа се възвръщаше и той постепенно
започна да предявява претенции и дори да проявява характер, но
в същото време шведът беше воин и стоически издържаше на
лишенията и трудностите. Той се опитваше да командва и това не
се хареса на Ибрахим. Затова еничарският чорбаджия се зарадва,
когато най-накрая се прибраха в Азов и той предаде краля в ръцете
на Явуз Челик.

В следващите дни Ибрахим реши да даде почивка на най-

елитната част от ортата си – десетте мъже, които го бяха
придружили. Явуз Челик лично беше водил подготовката на
ортата и воините се намираха в много добро състояние. За миг
Ибрахим изпита притеснение дали те му няма да го сравняват с
пашата, но после осъзна, че пътят му е да бъде все по-добър и по-
добър и да се доказва.

В края на третия ден при Ибрахим пристигна Карл XII. Сега той
изглеждаше по съвсем друг начин. Ходеше с изпъчени гърди, а
около него винаги имаше няколко еничари за охрана, няколко
фараши и еничарски командири.

127
 – Искам да се борим! – каза кралят с видимо добро настроение.
Лицето му беше загубило онова болезнено изражение, което
имаше, докато го водеха вързан. Ибрахим не можеше да откаже.
Така в следващите дни двамата започнаха всеки ден да се
упражняват. Те се бореха и дори шведът се мажеше със зехтин, за
да правят "мазна" борба. Това предизвикваше небивал интерес
сред еничарите, които от ден на ден се събираха все повече и
повече, за да гледат. Явно никой не искаше да изпусне такава
гледка. На войниците им беше скучно, те залагаха, смеха се и
буйно се веселяха. Ибрахим продължаваше да учи шведския крал,
който се държеше като послушен, прилежен и изпълнителен
ученик.

След едно занятие, Ибрахим се реши и попита:

– Защо искате да се научите да се борите?

Карл XII замълча, после каза:

– За да бъде един владетел истински командир на армията си и

водач на своя народ, трябва да бъде воин. Моят най-голям
противник и враг в Голямата северна война, руският цар Петър I
Велики, се занимава с някакво умение, което нарича бокс[37]. Той
се запознал с това английско изобретение преди няколко години
при пътуването си в Полша[38].

Петър I е висок два метра и според всички е надарен с огромна

сила. Докато не мога да го победя в двубой, няма да мога да го
победя и на бойното поле.

Едва сега всичко се изясни на Ибрахим. Може би интересът на

Карл към пехливанлъка бе възникнал още в Анадола.

Карл XII беше изпратен с кораб към Истанбул. С него заминаха

и всички еничарски командири.

Сега, когато разполагаше с повече време, Ибрахим започна да

научава нови неща за корпуса на еничарите. Това му разказваше
Рефик Сарък, с когото разговаряха по време на дългите разходки

128
или безсънните нощи. Младият еничарски командир разбра колко
много неща са научили приятелите му и какво тежко обучение са
преминали, докато той беше обикалял из Сирия, Палестина и
Арабия.

Ибрахим научи думите на Амурат бей, записани от философа

Параспондилос Зотикос, който в битката при град Варна на 10
ноември 1444 година, казал на еничарите:

"Мои чеда, еничари, юнаци и другари, желязна крепост от бойци

и моя бяла кула!

Сега във вашите ръце живота си предавам, от вас зависи да съм

жив или да бъда мъртъв."

Думите на еничарския ага се запечатаха в паметта на Ибрахим и

той си ги повтаряше наум като молитва. Дори насън понякога се
усещаше, че си повтаря думите на един от първите еничарски аги.

Още от обучението си в Едирне Ибрахим знаеше много неща за

корпуса. Но обучение беше продължило и след връщането им от
Анадола и така те знаеха и много неща, които той бе пропуснал...
или може би бе забравил. Ибрахим помнеше, че корпусът на
еничарите е измислен от Чандарлъ Кара Халил Хайруд-Дин или
на турски името му звучеше Чандарлъ Хайредин паша. Той е бил
военен съдия по времето на втория султан на Империята – Орхан.
Сега обаче Рефик надълго му разказа цялата история на създателя
на еничарския корпус. Ибрахим го слушаше с широко отворени
сетива, разхождайки се в откритата степ. Тези думи щеше да
запомни за цял живот, но щеше да помни не само това, но и степта,
и мястото.

Преди да създаде еничарския корпус, Чандарлъ Хайредин бил

най-обикновен съдиякадия на град Биледжик. Кадилъкът му бил
даден лично от създателя на Империята – Осман Гази. По-късно
Орхан го направил кадия на Изник. След това станал кадия на
Бурса[39]. След Орхан третият султан Мурад I Худавендигяр
(Повелителя) го направил кадъаскер – старши съдия на цялата
Османска империя. По-късно Хайредин станал везир и бейлербей.

129
 Ибрахим много пъти си бе задавал въпроса как някакъв кадия е
измислил и създал еничарския корпус и едва следващите думи на
Рефик Сарък му дадоха пояснение.

– Всъщност има съмнение дали Чандарлъ Кара Халил не е бил

син на Осман и брат на Орхан – каза приятелят му.

Това обясняваше всичко.

– Освен това той бил роднина и на Едебали[40] – продължи Рефик.

Хайредин паша казал на Орхан: "Много от държавите на

кяфирите, с техните деца, вече са покорени; мъжете и жените им
са превърнати в роби. Те всички са ваши роби и робини.
Позволено и възможно е да вземете няколко хиляди от техните
деца!"

Гази Евреноз и големият османски пълководец Лала Шахин

превзели почти цяла Тракия (Румелия) и най-големия град
Филибе. Те първи взимат еничари чрез данъка "пенчик" (петина),
при който всеки пети пленник принадлежал на султана. В резултат
на това при султан Мурад I влиянието на еничарите в османската
войска бързо нараснало. В последната му битка при Косово поле,
където той вероломно бил убит, мястото на еничарите е било да
бъдат строени пред султана. Те били най-елитната част, щитът и
сабята на султана. С това обаче нараснали нуждите от нови
попълнения в корпуса. Така се появил данъкът "Челик", известен
като "кръвен данък", а също и "сбор" – девширме. Постепенно
пенчикът загубил своето значение и изцяло бил заменен с
девширме.

През 1451 година към първото еничарско подразделение,

наречено "джемаат", султан Мехмед II присъединил второ –
секбан или сеймен.

– Знам за сеймените! – каза Ибрахим. – Нали Юсуп е сеймен?

Той дори вече е командир на всички сеймени – сейменбашия.

130
 – Оттогава корпусът получил името оджак или еничарски оджак
– продължаваше разказа си Рефик.

Ибрахим знаеше, че на корпуса му казват оджак, което означава

огнище. Огнището и казана бяха свещени за еничарите. Но откъде
идваше всичко това? Сега приятелят му разказа и за това.

– Знаеш, че думата оджак означава огнище. Това показва

връзката с най-дълбоката древност. В началото структурата на
еничарите наподобявала тази на пехотата "яя". Те били групирани
по сто човека, в десет бойни единици, наречени орти, всяка начело
с яябашия. Тези първи еничарски орти получили името "джемаат".
Освен огнището и казана, друг отличителен белег на еничарите
била шапката със спускащо се назад бяло платно, символизиращо
ръкава на вдигнатата за благословия ръка на считания за светец и
духовен покровител на корпуса Хаджи Бекташ.

Ибрахим много пъти се беше изкушавал да разкрие на приятеля

си за ордена на Махди, но всеки път си спомняше клетвата, която
беше дал пред останалите мъже от заверата. Той искаше да му
каже, че новата секта вече подменя вярата на бекташите или по-
точно я доразвива. Понякога егото му го тласкаше да разкаже на
Рефик, че агата, пашата и сейменбашията смятат именно него за
най-светия мъж на света, за последния пратеник, за Махди. Сега
той слушаше приятеля си и копнеше да му разкаже за себе си.

– Своя завършен вид еничарският корпус добил при

управлението на султан Сюлейман I Кануни (1520-1566) –
продължи Рефик своя разказ.

– Той утвърдил структурата му със закон. Общият брой на ортите

достигнал сто деветдесет и шест, от които първите сто и една били
на подразделението джемаат, тридесет и четири били на секбан и
шестдесет и един на бюлюк. Към корпуса бил зачислен и оджакът
на аджамиогланите, който не бил бойна единица, а школа за
обучение на бъдещите еничари и дворцови гвардейци.

Ибрахим слушаше, а пред очите му се разкриваше цялата

структура на оджака (корпуса). Той си представяше всичките си

131
другари строени в степта в структурите, които приятелят му
описваше. Едва сега му стана ясно мястото му като командир и
това на неговата орта. Но Рефик не спираше, а продължаваше да
разкрива структурата на корпуса пред своя по-старши другар.

– Общото командване на еничарския корпус се състои от

шестнадесет офицера. Те оформят така наречения "еничарски
Диван". Начело на корпуса стои агата на еничарите.

Ибрахим се усмихна. Кубилай Юндер – толкова добре го

познаваше.

– Той има ранг на везир или паша, армията му се предвожда от

три знамена и е задължителен член на султанския Диван.

Следващият е командирът на подразделението секбан (сеймен),

наречен сейменбашия.

Едва сега Ибрахим осъзна колко нагоре в йерархията на

еничарския корпус се е издигнал Юсуп. Приятелят му беше станал
трети в корпуса и се нареждаше веднага след бюлюкбашията Явуз
Челик.

– По време на война сейменбашията остава в Истанбул и поема

функцията на комендант на града, изпълнявана в мирно време от
агата на еничарите.

Другите две важни фигури са кулкетхуда и кетхуда йери. За

кулкетхуда обикновено бил назначаван командирът на
подразделението бюлюк. Той ръководел стопанските въпроси на
корпуса, изработвал стратегията за действие и определял реда за
дежурствата на ортите в провинцията. Назначавал всички
офицери с по-ниска степен от командир на орта. Теоретично
можел да бъде уволнен само от султана, след одобрение на всички
еничари. Това беше Явуз Челик.

Кетхуда йери е длъжност близка до адютант. Той предавал

заповедите на агата на еничарите до командирите на орти, а при
особени ситуации имал право да го замества. Останалите

132
дванадесет члена на еничарския Диван са командирите на
отделните орти.

Командването на трите основни поделения на корпуса –

джемаат, сеймен (секбан) и бюлюк, включва всички командири на
орти в подразделението. За командири се назначават чорбаджиите
на определени орти.

В ръководството на ортата има шест основни фигури.

Командирът на ортата се нарича чорбаджия. Названието е
свързано с кухните и показва, че на този офицер султанът е
поверил задължението да контролира и командва еничарите.
Вторият по степен командир на ортата е одабашията, който
отговарял за реда и дисциплината както на цялата орта, така и на
всеки един неин член.

Ибрахим беше доволен, че негов одабаши беше именно Рефик.

– С финансите и запасите на частта се занимава така нареченият

векили харс. Следващият по степен е байрактарят. Най-старият
еничар в ортата след него наричали "башески" и в края на
командирската йерархия стоял готвачът, наричан "уста"
(майстор).

Още докато Явуз Челик беше в Азов, една вечер той свика
чорбаджиите на ортите и поговори с тях. Тогава Ибрахим
Джаббар слушаше с отворени очи и почти нищо не разбираше.
Явуз Челик се извиси над командирите и каза:

– Трябва да споделя с вас моите мисли, които са мисли и на

нашия ага, Аллах здраве и дълъг живот да му дава!

В последните години еничарският корпус се руши. Нашето

семейство се разпада и досега гледахме със скръстени ръце и нищо
не можехме да сторим. Атакувани сме отвън и сме разяждани
отвътре. Еничарският оджак започна да деградира. Всичко
започнало, когато повелите на Орхан и Мурад били потъпкани.
Турските феодали вече не желаели да постъпват в армията. Те
укривали своите хора и по всякакъв начин избягвали военните си

133
задължения. Това наложило да бъдат заменени от еничари. Така
само за периода 1584-1609 година броят на спахиите намалял от
200000 на 69800 души. В замяна на това стремителното нарастване
на еничарите продължило – от 12000 през 1566 година станали
28000 през 1575 година; през 1592 година броят им вече бил 48688
човека. За да се стигне до днес, когато ние сме вече 81000 човека.
Това нарастване на числеността на оджака повлиява върху
качеството на войниците в състава му.

Първоначално еничарите нямали право да се женят и да имат

свое имущество, а се осланяли само на даваното възнаграждение.
Имуществото им се наследявало от султана. С времето това се
променило. В началото всички еничари били събирани при
девширме и се наричали "капъ кулу" (Роби на Портата, Роби на
султана). По-късно обаче еничарите започнали да упражняват
усвоения при обучението им в турските семейства в Анадола
занаят, а също и да встъпват в брак. Султан Сюлейман I (1520-
1565) им разрешил да се женят, а през 1593 година султан Мурад
III (1574-1595) издал ферман, с който регламентирал това. На
еничарите им било разрешено да напускат казармите, за да живеят
със семействата си, а след това вече можели да напускат и
столицата. Сформирал се и корпусът кулуглу – синове на загинали
еничари, които били записвани в корпуса като негови
възпитаници. През 1609 година техният брой надхвърлил 1600. Не
след дълго в еничарския корпус били допуснати и синовете на
живи бащи еничари, а през 1657 година великият везир Мехмед
Кюпрюлю обещал корпусът да се формира единствено от
еничарски синове.

При споменаване името на Великия везир Кюпрюлю Мехмед

паша, челото на Явуз Челик паша се сбръчка. Явно имаше някаква
тайна свързана с това. Ибрахим реши по-късно да я разследва.
Пашата продължаваше да говори:

– Привилегиите, от които се ползваме в корпуса, и отпадането на

някои от ограниченията днес са направили оджака едно от най-
примамливите места. По времето на Мурад III (1574-1595) към нас
били причислени пожарникарите от Стамбул, за заслугата им при

134
потушаване на размириците в града. След този случай като
награда към еничарите започнали да причисляват хора без военен
опит, като пехливани, танцьори и акробати. Така нашият оджак от
елитна пехотна войска постепенно се превърна в сбирщина.
Нашият ага Кубилай Юндер и аз сме единни в мнението, че
спасението на оджака е в това да се изчистим от паплачта и да се
върнем към корените си. Единствено хората събирани чрез
девширме да имат право да се наричат еничари.

Нашите владетели, султаните, в последните години воюват

срещу нас. Те не харесват нашата сила и това, че имаме различно
мнение от продажния Диван[41]. Така например султан Осман II
(1618-1622) се опитал да въведе арабска конница в армията си и
по този начин да отслаби влиянието на еничарите, но беше убит
от нас.

Ибрахим реши да попита:

– Учителю, как така еничарите са убили своя султан?

Явуз Челик го погледна с орловия си поглед. Гъстите му вежди

вече тук-там бяха започнали да се украсяват с бели косъмчета.
Ибрахим разбра, че ако не беше задал въпроса той, а някой друг,
нямаше да му се размине. В следващия миг изражението на пашата
се смени и той каза:

– Това бяха думите, които исках да ви кажа. Опитахме се, чрез

девширмето в Румелия в 1705 година, да създадем началото на
новия еничарски корпус, така че вие да поставите новото начало
на оджака. Вие да бъдете новите "капъ кулу". Гответе се! Досега
ви държахме далеч от останалите еничари, за да не се разложите и
заразите от тях. Вашето бъдеще е да победите, защото може да има
само едни еничари. За да станете такива, трябва да избиете всички
останали, защото вие сте "меча на исляма".

Последните думи Явуз паша произнесе с особена пламенност и

сила. Той знаеше, че това е девизът на ортата на Ибрахим и като
извади ятаганите си, продължи да вика:

135
 – Биз гилиндж мюсюлманларък! ...

Всички еничарски командири се присъединиха към възторжения

вик на пашата. Мина доста време преди духовете в палатката да се
успокоят. После пашата каза:

– Ибрахим Джаббар, нека Рефик Сарък ти разкаже историята за

Осман II Генч (Младия).

Именно така бяха започнали разговорите между Ибрахим и

Рефик. И първото нещо, което приятелят му разказа, беше за
султан Осман II Генч (Младия).

– Той бил жив и енергичен младеж, още ненавършил

четиринадесет години. Въпреки това Генч Осман си поставил
амбициозни задачи. Той искал да реорганизира въоръжените сили
и да подчини нас, еничарите. Твърдял, че сме размирни и
непокорни – започна разказа си Рефик. – В този период според
него в корпуса царял безпорядък, а бойната готовност била твърде
ниска. Съветниците на султана настоявали числеността на
корпуса да бъде намалена, за да се затегне дисциплината. Макар и
млад, султанът знаел, че не е воин този, който само чака заплата
от хазната и върти търговийка.

Ибрахим разбра, че нередностите в корпуса са стари и Явуз

Челик паша не веднъж им е говорил за тях.

– Султанът направил проверка на подоходните списъци. Станало

ясно, че на война се явяват много по-малко еничари, отколкото е
броят им във ведомостите. В същото време еничарите обвинили
султана, че за тях, главната военна сила на държавата, не се
полагат достатъчно грижи. Обстановката в столицата се
нажежавала. Султанът решил да доведе войска от провинцията.
Той публично обявил, че е решил да отиде на поклонение в Мека.
Еничарите обаче се усъмнили. Нито един от османските
владетели, дори и султан Селим Явуз – завоевателят на арабския
свят, не бил ходил в Мека. Смятало се, че това е изискване за
обикновените мюсюлмани, а главата на ислямския свят има други
задачи. Намерението на Осман било наистина да отиде в Сирия

136
или може би в Арабия и Египет, и от там да се върне с малка армия,
и да разгроми еничарите. Той не се вслушал в съвета на своя тъст
– шейхюлисляма Есад Ефенди, който го предупредил, че е опасно
да напуска столицата. Султанът се приготвил да пресече Босфора,
но еничарите го принудили да остане.

Те вдигнали въстание и ултимативно поискали главите на

приближените на султана. Датата 19 май 1622 година задълго
остава в спомените на жителите на Истанбул с дивите и кървави
еничарски изстъпления. Великият везир и началникът на харема
са разкъсани на парчета. Осман II е заловен и еничарите го
повеждат из града, отправяйки му хули и подигравки. Най-отпред
на зловещото шествие вървят еничари, набучили на прът главите
на своите жертви.

Метежниците извели Мустафа Дели (Лудият) от "Кафеза" и за

втори път той се качил на престола. Неговият Велик везир – Давуд
Паша, дал разпореждане да се види колко са останалите живи
наследници на престола. Те били двама – дванадесетгодишния
Мурад и седемгодишния Ибрахим. Това решило съдбата на
Осман.

От смъртта на султан Осман II Генч започнал периодът познат в

историята като "Управление на жените" – време изпълнено с
интриги и задкулисна политика. Последвалата поредица от
управления на малолетни султани, които заставали на престола,
направила техните майки и баби здравомислещи и политически
зрели държавници, които държали в ръцете си кормилото на
властта.

Ибрахим слушаше своя приятел и разбра защо Явуз Челик беше

избрал точно него да му разкаже. Явно Рефик се интересуваше от
история, а освен това беше и много добър разказвач.

Ибрахим изчака малко и реши да попита приятеля си защо Явуз

Челик се бе намръщил при споменаването на Великия везир
Кюпрюлю Мехмед паша.

– Не знам защо! – каза Рефик.

137
 – А ще ми разкажеш ли за Великия везир?

– Да, Кюпрюлю са най-известната фамилия везири. Може сам да

разбереш защо пашата се е намръщил. Историята е дълга.
Приготви се да слушаш! – каза Рефик и накара Ибрахим да се
настани удобно. – Всичко станало по време на управлението на
султан Мехмед IV наречен Авджъ (Ловецът). Това е бащата на
сегашния султан Ахмед III и на брат му, който управляваше преди
него – Мустафа II. Това е султанът управлявал Империята цели
тридесет и девет години и три месеца. Той бил надминат в това
единствено от султан Сюлейман Законодателя. Но всъщност
отначало не той, а неговата властна баба – Кьосем Махнейкир и
Великия везир Софу Мехмет паша ръководят Империята от името
на невръстния владетел. Но претенции към управлението имат и
командващите на еничарския корпус. Те налагат волята си с
мощни еничарски бунтове, които парализират Стамбул.

Единадесет Велики везири поемали поста от 1651 до 1656

година. Слабата централна власт не била в състояние да
контролира провинциите. В Анадола отново избухвали въстания.
В северноафриканските провинции се установили режимите на
местните еничарски гарнизони, които избирали свои
представители начело на администрацията. Назначените от
столицата управители рядко успявали да заемат постовете си.
Еничарските режими в Северна Африка не само отказвали да
внесат данъчните постъпления в държавната хазна, но и
подписвали самостоятелни международни договори с
европейските държави. Тъкмо през този период в Западна Европа
започнали да наричат Алжир, Тунис и Триполитания (Либия)
"регентсгва", а излъчените измежду местните еничари управители
– "султани".

В тази изключително сложна обстановка в столицата избухнало

еничарско въстание, запомнено в историята под името "Чинар
вакасъ" (Събитията при чинара). Изстъпленията, извършени за
десет дни – от 4 до 14 март 1656 година, смразили привикналите
на какви ли не сцени жители на Истанбул и дни наред те не смеели
да излязат, а ужасени стояли зад залостените си врати. Бунтът

138
започнал на 27 февруари по повод изплащането на заплатите.
Закъснелите еничарски възнаграждения се състояли от
непълноценни монети и обстановката в столицата веднага се
нажежила[42]. Щом се разчуло, че войската е неспокойна,
занаятчиите затворили дюкяните си и дори джамиите прекратили
редовното си богослужение. Висшите държавни чиновници се
изпокрили в двореца. Еничарите се събрали на централния
столичен площад Ат мейдан и взели решение да нападнат двореца.
Завърналите се от фронта еничарски бойци настоявали заплатите
им да се плащат навреме и с пълноценни пари. Те искали смърт за
виновниците и на следващия ден връчили на султана списък от
тридесет и един висши сановници, които трябвало да бъдат
екзекутирани. В двореца настъпила паника. Управителят на
султанските покои и началникът на харема били удушени, а телата
им хвърлени от дворцовите стени от еничарите. Въстаниците
връзвали жертвите за краката и ги влачели до Ат мейдан, където
на клоните на един чинар увиснали обезобразените трупове с
главите надолу. Но това не уталожило еничарския гняв и
провесените трупове били насечени. Изблиците на жестокост
смразили двореца. На 7 март въстаниците се събрали на площада
и отново изпратили в сарая списък на тридесет и един човека,
които трябвало да им бъдат предадени. Сред тях били и Мелеки
Кадън – най-близката служителка на султанската майка,
султанският компаньон Юсуф ага, първият дворцов архитект и
други висши сановници. В двореца набързо екзекутирали двама
арапиевнуси и един висш служител от харема. Техните трупове
били хвърлени през дворцовите стени, а въстаниците ги окачили
на чинара. За успокоение на еничарите били предприети
уволнения на висши сановници, сменен бил Великият везир, агата
на еничарите и министърът на финансите. Това обаче не
задоволило бунтовниците, които всекидневно се събирали на Ат
мейдан и искали набелязаните хора. Някои от тях успявали да се
укрият, но въстаниците обявявали награда за тези, които съобщят
за местонахождението им, и труповете по клоните на чинара всеки
ден се увеличавали. На 9 март била заловена Мелеки Кадън и
веднага окачена, с четирима нейни приближени, на зловещото
дърво. Ден по-късно увиснал и съпругът ѝ. Въстаналите еничари

139
режели късове месо от телата на жертвите и ги продавали като
"лек против ревматизъм".

На 10 март непълноценните монети били натъпкани в чували и

изхвърлени в морето, а еничарските заплати – изплатени с
пълноценни монети. Въстаниците обаче продължавали да
преследват и избиват набелязаните жертви. В богатите квартали
не останал неразграбен дом, еничарите безчинствали и в
околностите на столицата и из селата. На 26 април за Велик везир
бил назначен Бойнугери Мехмед паша, който издал заповед да
бъдат преследвани всички въоръжени лица, независимо дали са
еничари, или не. Водачите на метежа били поканени в двореца за
преговори, а там – заловени и избити.

Постепенно бунтът бил овладян, но обстановката все така

останала напрегната. Султанската майка разбрала, че начело на
администрацията трябва да застане човек с желязна ръка и да
сложи ред в държавата. Препоръчвали ѝ управителя на Триполи в
Сирия – Кюпрюлю Мехмед паша, който имал репутацията на
човек със силен характер и опит в администрацията. Пашата приел
поста при условие, че ще получи неограничени правомощия. Той
бил на почтената възраст от седемдесет и пет години, но все още
притежавал изключителна енергия и бистър ум. Кюпрюлю
Мехмед паша набързо елиминирал влиянието на харема върху
държавните дела, екзекутирал виновниците за кризата и на 19 юли
1667 година и успял да ликвидира венецианската блокада на
Дарданелите. Всеки еничарски метеж се наказвал най-сурово.
Заради слаба дисциплина по време на военните действия в Кипър,
осемстотин еничара били наказани със смърт. Потушени били
бунтовете на войските в Анадола. Въстаниците били извадени от
военните регистри и голяма част от тях – екзекутирани.
Независимо колко отдалечена е провинцията от столицата, всяка
проява на неподчинение се наказвала безкомпромисно и с твърда
ръка. Алжирските еничари, които изгонили изпратения от
централната власт управител, получили от Мехмед Кюпрюлю
следното писмо: "Повече няма да ви се изпраща валия от
правителството... Като Алжир има много други страни. Дали сте

140
към империята, или не, за мен е все едно. От сега нататък няма да
доближавате османските брегове..."

Изгубили благоволението и защитата на Истанбул, изправени

сами срещу западните християнски държави, алжирците
панически побързали да възстановят отношенията си със султана
и най-вече с Великия везир. Но Мехмед Кюпрюлю не приел
извиненията им до смъртта си. На смъртния си одър той убедил
султан Мехмед IV да назначи сина му Фазъл Ахмед паша за негов
заместник. Макар и не така суров като баща си, новият Велик
везир продълил политиката на ред и сигурност.

Мисля, че Явуз Челик паша се мръщи, защото самият Кюпрюлю

Мехмед бил еничар ичоглан – християнско момче взето за еничар
от албанското градче Кюпрю. Той започнал като готвач в
султанската кухня. Приятелството му с босненеца Хюсрев паша,
който станал командир на еничарите и Велик везир, му помагал да
поеме различни високи длъжности в провинциалната
администрация.

Като слушаше за Кюпрюлю паша, Ибрахим се сети, че Неджиб

ага също е арнаут. Спомни си и за арнаутите, които бе убил. Така
спомените му го отнесоха там някъде далеч в България. Спомни
си как изглеждаше тогава Рефик. Погледна го и видя един
истински еничар. Тогава полуграмотното грубо селско овчарче
Иван и сега еничарският командир Рефик Сарък, интересуващ се
от история.

Рефик усети, че приятелят му не го слуша и спря да говори. По

начина, по който Ибрахим го погледна, бившият овчар разбра, че
спомените водеха приятеля му някъде далеч в България. Той също
се отпусна и си спомни родния Козбунар. Така двамата останаха с
мисли вперени в миналото.

Скоро от Истанбул започнаха да пристигат новините.

В началото на ранното лято на 1713 година в Едирне беше

подписан мирен договор между Русия и Османската империя. От
Стамбул пристигна специален кораб, който носеше заповед за

141
еничарите веднага да прекратят военните действия срещу руси и
казаци. В договора границата между двете империи беше
определена да минава между Самара и Орел. Така султанът
затвърждаваше властта си в Северното причерноморие, а Черно и
Азовско море се явяваха вътрешни за Империята на падишаха. От
страна на Османската империя договорът беше подписан от
Великия везир Силяхдар Али паша. Да, наистина Силяхдар Али
паша вече беше станал Велик везир на Империята. Явно Кубилай
Юндер ага и неговото обкръжение бяха успели да наложат своята
воля пред султан Ахмед III. Така мисията на еничарите бе успяла.

Старият Велик везир – Балтаджъ Мехмед паша, който беше

водил битката при река Прут като главнокомандващ на
османската армия беше уволнен. Той беше обвинен от
противниците на партията на войната, че е приел подкуп от русите
и се е съгласил на по-леки условия.

Голяма съпротива за подписване на договора бе оказал

шведският крал, който считаше това за лично предателство. Той
винаги се беше опитвал да подстрекава султана за война срещу
Русия. Около него се бяха събрали френският посланик в Стамбул,
посланикът на Венеция и други западни посланици. Но това не
беше единственият удар за него. След няколко месеца самият Карл
XII, изпаднал в немилост, въпреки протестите си, бил изпратен от
султана обратно в Швеция.

Въпреки мирния договор, новият Велик везир Силяхдар Али

паша нямаше много доверие на русите, затова ортата на Ибрахим
беше оставена в Азов. Другите орти с кораби се върнаха в
Стамбул, Бурса и Едирне. Така Ибрахим Джаббар и неговата орта
беше оставена да пази северната граница на Империята на
падишаха. Той поддържаше много добри контакти с татарите.
Девлет Гирай II вече не беше водач на Златната орда. Той беше
свален от власт и изпратен на заточение на остров Сцио. За хан на
татарите беше избран неговият по-голям брат, третият син на
Хаджи Селим Гирай – Каплан I Гирай. Каплан хан поддържаше
добри отношения с Империята и често като пратеник при Ибрахим

142
изпращаше Арслан. Така двамата мъже продължиха
приятелството си.

Освен еничарски командир, Ибрахим беше станал и управител

на областта. С помощта на Рефик Сарък, Ибрахим Джаббар
ръководеше цялата област. От Стамбул продължаваха да
пристигат добри новини. Империята постоянно имаше военни
успехи. Отначало се биеха срещу Венеция. Това окуражаваше
привържениците на войната, ръководени от Великия везир
Силяхдар Али паша. През 1715 година османските войски успяха
да си върнат Морея. (Пелопонес). През същата тази година освен
Морея, Силяхдар Али паша успя да завладее важнага крепост
Суда на остров Кипър. Австрийската монархия беше сериозно
обезпокоена от османските успехи и от възможността остров
Корфу, както и венецианските анклави в Далмация, да попаднат в
ръцете на султана. През април 1716 година император Карл VI
подписал договор за взаимопомощ с Венеция и през юни
провокирал Портата да обяви война. Военните действия
започнали с неуспешна атака на османския флот срещу остров
Корфу, последвана от пълно поражение на сухопътните войски на
5 август 1717 година при Петроварадин, където
главнокомандващият Силяхдар Али Паша е смъртно ранен.

Ибрахим получаваше новините и скърцаше със зъби. Болеше го

за поражението. Голяма част от по-старите воини бяха мъртви.
Настроението сред най-младите еничари от ортата на Ибрахим
беше ужасно. За да впрегнат гнева им, Ибрахим и Рефик наложиха
желязна дисциплина и жестока подготовка, като преди битка.
Еничарите нямаха нужда от мотивация. Те осъзнаваха, че
следващата битка ще бъде скоро и всички горяха от желание да
участват в нея. Подготовката стана жестока, до пълно изтощение,
но заповед за преместване все не идваше и не идваше.

Скоро се дочу, че Силяхдар Дамат Али паша е починал от раните

си.

Когато шейхюлислямът Ментешезаде Абдуррахим ефенди

влязъл в сарая на пашата, в една от стаите попаднал на огромна

143
библиотека. Тя цялата била пълна с книги написани на гяурски
езици. Вътре, доколкото шейхюлислямът успял да разбере, имало
книги от всички западни народи, като се започне от древните
елински и римски философи и се свърши със съвременните
автори. Имало книги за всички ереси и религиозни книги за
християнството. Всичко това се видяло ужасно на Ментешезаде
Абдуррахим ефенди и той решил да ги конфискува в името на
султана. Скоро цялата библиотека била изнесена и преместена в
Топкапъ сарай.

Като научи това, Ибрахим се сети за онази нощ, която беше

прекарал с бъдещия Велик везир. Тази вечер Ибрахим се помоли
за душата на Силяхдар Дамат Али паша. Това не беше намаз, а по-
скоро християнска молитва. Ибрахим не знаеше накъде се е
устремила душата на пашата – към християнския рай или към
мюсюлманския джнан. Това сега нямаше значение, затова един
мюсюлманин се помоли за душата на ичоглана като християнин.

През есента принц Евгений Савойски продължаваше победните

си действия с превземането на унгарския град Темешвар и
окупирането на Банат и Мала Влахия. След това той обсади
Белград и на 18 август 1717 година го превзе.

През същата година Ахмед III омъжи тринадесетгодишната си

дъщеря Фатима Султан за своя нов фаворит Невшехирли Ибрахим
паша. След смъртта на Али паша на 19 май 1718 година, зетят бе
назначен за Велик везир. Явно партията, стремяща се към мир и
намаляване на силата на армията, военните и по-специално на
еничарския корпус, надделяваше. Всичко това и чакането
изнервяше Ибрахим. Слуховете, които идваха от Стамбул, бяха
все по-притеснителни. Новият Велик везир Ибрахим паша започна
навсякъде да твърди, че еничарският корпус е слаб, а цялата
османска армия и флота са с ниска боеспособност и все по-ясно се
очертавало превъзходството на Запада. Той беше враг на
еничарите и поде политика срещу оджака. Ибрахим си
представяше как се чувстват такива велики воини като Кубилай
Юндер, Явуз Челик и Неджиб ага, подтискани от този, за когото
се чуваше, че е слабохарактерен, страхлив и невзрачен. За него се

144
твърдеше, че е префинен и човек на изкуството. Той беше пълна
противоположност на смелостта, доблестта и силата на
еничарските воини.

Невшехирли Ибрахим паша, лъжейки султана и внушавайки на

всички, че еничарите и армията са слаби, побърза да приключи
войната с Австрия и Венеция, подписвайки мирен договор в
Пожаревац (12 юли 1718). Като разбраха, еничарите на Ибрахим
полудяха. Ибрахим паша беше техният главнокомандващ, но
Ибрахим Джаббар беше сигурен, че ако в момента Великият везир
беше тук, еничарите щяха с голи ръце да го разкъсат. Вече няколко
пъти Ибрахим беше изпращал молба да бъде изтеглен той и
еничарите му в Европа, където да вземат участие в битките. Той
подозираше, че за да запазят живота му, еничарските командири
го държат толкова далеч и на безопасно място. Разбира се,
официалното становище на Портата беше, че държат там ортата,
за да осигурят тила си от страна на Русия, но имаше и нещо друго.
В последните години в Персия и Афганистан се бяха случили
неща, които притесняваха еничарския корпус и падишаха.
Султаните бяха приели титлата падишах, за да подчертаят
приемствеността от Персийската империя. Всички султани все
още смятаха Персия, Афганистан и цяла Средна Азия за свои
изконни територии.

Персия – някога най-великата империя на света, сега беше

център на катаклизми. През 1709 година шах Хюсеин наложил
шиитски фундаментализъм на всички сунити в своите земи.
Кандахар въстанал срещу персийското владичество. Владетелят
на Кандахар – Мир Ваис, предвождал въстанието на
афганистанските родове.

През 1711 година Афганистан получил своята независимост и се

отделил от Персия. Това станалр след като персийският шах
Хюсеин изпратил 25000 войници да потушат афганистанското
въстание в Кандахар. Афганците начело с Мир Ваис успели да
отблъснат персийското нападение при невероятен резултат: Те
убили персийския пълководец Хузрус Хан и се спасили по-малко
от хиляда персийци.

145
 През 1715 година Мир Ваис умира и е наследен от 18 годишния
си син Мир Махмуд. Чичото на Махмуд – Мир Абдула, взема
властта с намерение да сключи мир с Персия. По-късно той убива
племенника си Махмуд и се самопровъзгласява за владетел на
Кандахар.

Ибрахим подозираше, че ги държат в Азов по-скоро за респект

на Мир Абдула, отколкото заради Русия.

Освен новините от Персия и Кандахар, Ибрахим следеше и

постъпващата информация от Русия. По всеки кораб той
изпращаше грижливо написани доклади, а в Русия нещата бяха не
по-малко сложни и драматични, отколкото в Персия. Руският цар
имаше проблеми с престолонаследника на Руската империя –
царевич Алексей.

През 1712 година руският царевич разгневил баща си Петър

Велики, като прострелял с пищов дясната си ръка. Петър му бил
заповядал да направи технически чертеж, а Алексей му се
противопоставил.

На 26 август 1716 година Петър I Велики пише писмо до сина си

Алексей, който иска да стане монах, като му нарежда да се върне
веднага, ако иска да наследи трона. Алексей се поставя под защита
на савойския крал Карл VI и е изпратен в замъка Сан Елмо край
Неапол.

Тази история свършва през 1718 година, когато Петър Велики

принудил царевича Алексей да се върне в Русия и да подпише
"признание" кой го е подстрекавал. То включвало негови
приятели, които след това веднага биват екзекутирани. На 19 юни
царевичът е набит с камшик (25 удара) по заповед на баща му. На
24 юни са му ударени още 15 камшика, след като сенатът го е
признал за виновен за това, че е замислял бунт. На 26 юни, на 28
годишна възраст, царевичът умира в крепостта на царската
гвардия в Санкт Петербург.

Така както изпращаше информация, Ибрахим получаваше не по-

малко тревожни новини. След подписване на Пожаревацкия

146
мирен договор от 21 юни 1718 година, зад османските интереси
отново застават Англия и Холандия, разтревожени от
прекомерното разширение на Хабсбургите. С тяхно
посредничество са подписани отделни споразумения с Австрия и
Венеция. Австроосманският договор дава на Хабсбургите Банат,
част от Сърбия с Белград, Северна Босна и Мала Влахия,
гарантира свобода на католическото вероизповедание в границите
на султаната. Мирът с Венеция санкционира връщането на цяла
Морея, някои егейски острови и части от Херцеговина, като
компенсира териториалните загуби на Венецианската република.
Портата облекчава търговията с Италианската република.

Всички тези новини предизвикваха ярост у еничарите. При едно

занимание Ибрахим се упражняваше с оръжие. Майсторството му
беше толкова голямо, че беше измислил една игра: нареждаше
дузина еничари с извадени голи оръжия, те го атакуваха един след
друг, а той се опитваше по най-бързия начин да неутрализира
атакуващия. Времето, за което трябваше да се справи, ставаше все
по-кратко. Накрая около него всичко се завърташе във вихрен
танц, все по-бързо и по-бързо. Удар, защита, подскок, все по-бързо
и по-бързо... Често при тези упражнения се получаваха сериозни
наранявания, но те винаги бяха истинско предизвикателство и
всеки път желаещите да се изправят пред командира си ставаха
все повече и повече.

Един ден се случи това, от което Ибрахим се страхуваше. Той

току що беше отбил един удар, после рязко се обърна, но залитна
и сам се намушка на току що отбитото оръжие. Острието се заби
дълбоко, някъде в областта на кръста. Болката беше неистова.
Ибрахим се сгърчи и падна на земята. Приятелите му се скупчиха
над него. После внимателно го пренесоха в къщата, която беше
негов дом вече от толкова години. В следващите дни той беше
изцяло под грижите на хекимина и фараша си. Отначало
положението беше критично, но по-късно всичко се размина.

Докато лежеше, Ибрахим си спомни за това, което ал-Хадад му

беше казал в Дамаск, че зулфикр е жив и да се отнася с него като
с човек.

147
 Колкото и да беше странно, Ибрахим издебна време, когато беше
напълно сам, извади ятагана и започна да му говори. Така
наистина почувства оръжието си като приятел.

Отначало Ибрахим беше много уплашен. Той осъзнаваше, че за

малко можеше да умре, нелепо и безславно. Само късметът го бе
запазил жив и ако не беше, той щяха да си отидат с него всичките
му мечти и очаквания, и щеше да изгуби всички битки, в които
искаше да участва и да победи.

Рефик Сарък временно беше поел командването на еничарите.

Като разтревожена орлица той се грижеше за приятеля си и се
стремеше нищо да не му липсва. Тези грижи бяха дори прекалени
и скоро започнаха да досаждат на Ибрахим, но той търпеше,
защото знаеше, че приятелят му върши това с най-добри
намерения.

Явно информацията за раняването на Ибрахим бързо бе стигнала

до Стамбул. Разтревожени, неговите командири веднага
изпратиха цяла армада, която доведе орта, за да смени останалите
седем години еничари в Азов. Ибрахим не се чувстваше добре, но
заповедта трябваше да се изпълни. Докато се сбогуваше с
крепостта, Ибрахим се замисли, че през това време той се беше
превърнал в истински мъж, беше се научил да командва, но не
само това, беше се научил да управлява цяла област.

Така Ибрахим, вече на двадесет и осем години, принудително

беше отзован в Стамбул. Той пътуваше към столицата на
Империята и се чудеше как ли ще завари своите учители и членове
на сектата на Махди? Как ли щеше да изглежда Стамбул? От
толкова време не беше виждал най-красивия и голям град в света.
Тези мисли вълнуваха чорбаджията, който беше намерил сили в
себе си и стоеше на мостика, подпиран от една страна от Рефик, а
от другата – от фараша. Лекият ветрец развяваше зеления воал на
високата му еничарска шапка. Ибрахим Джаббар представляваше
величествена гледка. Всички негови еничари го осъзнаваха.
Повечето от тях познаваха чорбаджията още от България, но всеки
от тях осъзнаваше, че този човек е предопределен за велики дела

148
и името му ще бъде записано със златни букви в Книгата на
живота. И всеки, който беше с него, също щеше да бъде опоменат
в нея. Всеки еничар чувстваше гордост да бъде част от легендата
на живота на своя командир и желаеше да се намира колкото се
може по-близо до него. Те му бяха верни и интуитивно усещаха,
че той може да осигури безсмъртие на душите им. Може би той
щеше да бъде следващият Кубилай Юндер или Явуз Челик.

149
 2 ГЛАВА
СТАМБУЛ
Армадата с еничарския корпус отпътува надолу по Босфора, а
корабът на Ибрахим бавно навлезе в залива наречен Златен рог.
Отсреща беше дворецът на султана – Топкапъ. Беше късна есен и
повечето дръвчета вече се бяха освободили от красивата премяна
на листата си. Само тук-там тисовете и кипарисите бяха запазили
тъмнозеления си цвят. Иначе прекрасният дворец сега приличаше
на тъжна оплешивяваща старица.

Корабът, в който бяха Ибрахим и Рефик, се отдели от останалата

армада. Чорбаджията знаеше, че се отделят, за да отидат да дадат
отчет и да получат заповедите си от някой от еничарските
командири. Корабът се хлъзгаше по равната водната повърхност
към великолепната гледка, която представляваше Вторият Рим –
Вторият вечен град.

Градът се разстилаше пред очите му. Днес той носеше името

Истанбул или Стамбул и беше столица на най-голямата
мюсюлманска държава, но някога е бил столица на друга империя,
включваща няколко народа в себе си. Това беше Вторият Рим,
столица на Източната римска империя. Тогава градът се наричал
Византион, оттам и империята я бяха наричали Византийска, но
не и самите ромеи (римляни), които винаги я наричали Римска.
Някога именно този град е бил първата християнска столица и
понеже това е станало по времето на император Константин
Велики, градът дълго време носил неговото име –
Константинопол, но околните народи винаги са го наричали
Царевград и Цариград. Но всъщност този град не беше основан
нито от гърци, нито от римляни. В древността тук е живяло
тракийското племе бизанти и затова първото име на града било
Бизантион. Легендата разказваше, че преди да основат първото
селище, от което е възникнал градът, бизантийският вожд отишъл
при оракул.

– За какво си дошъл при мен? – попитал оракулът.

150
 Вождът на бизантите отговорил:

– Толкова години аз и моят народ обикаляме от място на място,

но където и да се заселим, навсякъде се оказва неудачно. Или река
ще ни залее и ще отнесе реколтата ни, или свлачище ще ни
затрупа, или ще застанем на кръстопът и вражески народи ще ни
нападнат. Посочи ни място, където да пребъдем и ние, и внуците
ни!

Оракулът разбрал молбата на бизантите и отговорил по

характерния за него загадъчен начин.

– Търсете и обикаляйте, ти и народът ти, докато един ден не

откриете мястото, отредено от боговете за вас.

– А как да го открием? Как да разберем, че това е мястото?

– Това ще бъде най-удобното място за изграждане на селище в

целия свят. И вие ще изградите град, който ще бъде най-големият
на света. А ще го познаете по това, че точно срещу него ще живеят
слепи хора.

Бизантите търсели и обикаляли, докато най-накрая отчаянието не

ги отвело до Босфора. И там намерили една къща, в която живеели
някакви рибари, до къщата имало малка рекичка, почти поток, а
от другата страна на залива било най-красивото място, което
бизантите били виждали – природа, надарена с чудна красота и
като че ли рогът на изобилието се бил излял там.

Бизантите се заселили там и нарекли своя град Бизантион.

Именно това е днешен Стамбул. (виж карта 1, стр. 757)

И едва тогава вождът разбрал думите на оракула, защото

семейството рибари през цялото време били живели срещу тази
красота и като слепци не я били виждали и не отишли да живеят
там. И наистина, повече от хиляда години Константинопол бил
най-големият град в света и столица на целия свят.

Но историята на града не свършва до тук. Днес той беше столица

на империята, основана от Осман. Градът, смятан за най-добре

151
укрепения в света, не е могъл да бъде превзет от първите
султански наследници на Осман. Преди това той бил атакуван от
хуни, а по-късно много пъти от българите, но и те не успели.
Османските владетели първо превзели половин Европа и едва
тогава паднала столицата на василевсите. Това станало по времето
на седмия султан – Мехмед II Фатих (Завоевателят), на 29 май
1453 година (петък). Съдбата отрежда кръстената на Константин
Велики столица на Източната Римска империя да бъде погребана
от император със същото име. От 11 май 330 година, когато
Византион получава името Нов Рим и е посветен от своя създател
на Светата Троица и Богородица, до падането му през 29 май 1453
година са изминали 11 века, 23 години и 18 дни.

Корабът се движеше бавно и Ибрахим имаше време да си

припомни историята на Османската империя такава, каквато я
знаеше от думите на мавляна. А той беше запомнил думите на
мавляна. Историята на Империята, която сега се наричаше
Османска, започва още преди Осман, от времето, когато
селджуките владеели тези земи. Всъщност османците не са
селджуки, а огузи, дошли от Средна Азия. Под предводителството
на рода Селджук, многочислени и войнствени азиатски номади
завладяват Анатолия (Анадола), Задкавказието и огромни
територии, владени доскоро от арабите – Сирия, Иран, Ирак
(Месопотамия). Към средата на XI век тюрките заемат някои
области в Източна Мала Азия и продължават настъплението си на
запад. След победата над византийския император Роман IV
Диоген, в битката при Манициер през 1071 година, султан Алп
Арслан изтласква властта на Константинопол и от Централна
Анаголия. Така започва съществуването на Румския селджукски
султанат с център град Коня.

През 1035 година племенните вождове на селджукските огузи –

Тогрул и Чагри, поискали от султан Масуда ибн Махмуд Газневи
територии и летни пасища. Селджуките решили този проблем през
1040 година, след решителното сражение те получили пълен
контрол над търговските пътища, съединяващи Маверанахр и
Фергана с Хорасан, Хорезъм и Балх.

152
 Справяйки се с Газиевидите, селджуките знаели накъде да
насочат следващия си удар и така те вървели по пътя на керваните.
Керваните излизали от територията на тюрките и вървели към
Багдад и Шираз, където управлявали Буидите. Изповядваният от
тях шиитски вариант на исляма бил неприемлив за голяма част от
жителите на Ирак – сунити. Няколко години преди появяването на
селджуките на границата на халифата, през 1015 и 1018 година в
самия Багдад имало кървави стълкновения между шиити и сунити.
Тюркмените селджуки се намесили в Ирак под лозунгите на
газавата. Бившият халиф, фактически бил заложник на Буидите,
станал съюзник на селджуките и още през 1049 година ги въвел в
шиитските квартали в Багдад. Но чак през 1055 година Тогрул
стъпил в Багдад по бреговете на Тигър и Ефрат. Абасидският
халиф Карим дал на Тогрул титлата султан[43].

След смъртта на Тогрул през 1061 година начело на селджуките

застанал Алп Арслан. Той завоювал целия Иран и поставил начало
на огромна империя от Индия до Егейско море. След битката при
Манициер на 19 август, в която Великият селджук Алп Арслан
разгромил византийския император Роман IV Диоген и го пленил,
в краката на турците легнала цяла Мала Азия. Столица на
селджуките станала Мерв в Източен Хорасан.

Поради монголското нашествие в Средна Азия, била изтласкана

втора вълна от тюркмени (тюрки) в Мала Азия. Един от народите
на тюркските огузи се предвождал от Гази Ертогрул.
Селджукският султан му поверил един малък, но ключов
бейлик[44], който се намирал на границата с Византия. Столица на
бейлика била малкото градче Сьогют.

Когато през 1078 година превземат Йерусалим, Великите

селджуки спират потоците от поклонници към Светите за
християните места, които дотогава арабите не са възпрепятствали.
Обезпокоен, папа Урбан II се вслушва в молбите на Византия да
бъде подпомогната за изтласкването на нашествениците. През
1095 година в Южна Франция (Клермон) главата на
римокатолическата църква свиква събор от свещеници и
благородници. Пред тях тържествено обявява кръстоносна война

153
срещу неверниците – мюсюлмани. Това той взаимства от идеята
на мюсюлманите за Свещена война (джихад). Светият престол
призовава под бойните знамена воините на Христа и така слага
началото на седемте големи кръстоносни похода, които се
осъществяват в рамките на почти двеста години (1096-1291). И
макар основният мотив на кръстоносците да е освобождаване на
християнските светини от мюсюлманите, това не винаги е така.
Например Четвъртият кръстоносен поход завладява
Константинопол (1204) и на мястото на Византия се създава
Латинската империя. Византийските императори преместват
столицата си в Никея и укрепват властта си над земите по
крайбрежието на Егейско море и Централна Анатолия.
Селджукските турци остават във вътрешността на Анатолия
(Мала Азия), а по южното и източното крайбрежие на Черно море
се установява Трапезундската империя. В средата на XIII век
създалото се крехко равновесие на силите е нарушено от две
събития, които се оказват решаващи за по-нататъшната съдба на
Мала Азия. Първо, през 1243 година в Анатолия нахлуват
монголите и разгромяват армията на селджуките при Кьоседаг.
Султаните в Коня стават васали на династията на монголските
владетели и започват да губят контрол над Мала Азия. Тук
възникват множество полунезависими мюсюлмански княжества
или както ги наричат "бейлици" или "емирати". Но все още нищо
не предсказва възхода на малкия бейлик на Осман, където
монголската инвазия е само далечно ехо.

Второто събитие от средата на XIII век изиграва изключително

важна роля за османския възход. След битката при Одрин,
българският цар Калоян разбива императора на Латинската
империя – Балдуин, който е затворен в столицата Велико Търново,
а после убит. Византийският император Михаил VIII Палеолог
през 1261 година прогонва латинците от Константинопол и
възстановява старата столица на Източната римска империя.
Василевсите съсредоточават силите си върху западните
провинции и загубват интерес към източната граница на Византия.
В резултат на това земите, които до 1261 година са византийски,
стават обект на нападения на тюрки, които са притиснати от
монголите от изток.

154
 Осман, който дал името си на династията, излиза на
историческата сцена едва по повод битката при Бафеон (1302).
Знае се, че баща му е именно Ертогрул. Първият летописец и негов
съвременник, който пише за него, го нарича още Атман. В
последствие другите историци изкривено започват да го наричат
Отоман, а от тук неговата империя – Отоманска. Кога точно
Ертогрул отишъл в Мала Азия с баща си Сюлейман и двамата си
братя – Сункур Текин и Гюндогду, не е известно. Те прекарали
там няколко години, след което решили да се върнат в родните си
места. При преминаването на река Ефрат, Сюлейман шах се
удавил. Двамата братя продължили към Туркестан, а Ертогрул
останал в Анадола с четиристотин шатри. След това той изпратил
сина си Сару Ятъ при новоизбрания селджукски султан Алаедин,
за да получи от него земя за хората си и техните стада. Алаедин
му дал градчето Сьогют и областите Доманич и Ермени Бели за
летни пасища.

В последните години от живота си Ертогрул прехвърлил

ръководството на племенните сили на сина си Осман.
Историческите хроники твърдят, че Ертогрул бей е починал през
1281 година на 93 години. Погребан е в Сьогют – градчето, което
е смятано за негова столица и където през 1258 година е роден
наследникът му Осман.

След смъртта на Ертогрул, синът му Осман влязъл в приятелски

отношения с някои християнски благородници и най-вече с
управителя на град Биледжик. Той му разрешил да държи
имуществото си в тази крепост всеки път, когато се отправял към
летните пасища.

Но някои християнски владетели, например Айкегьол (Икегьол),

се отнасяли с недоверие към Осман. В сблъсъците и двете страни
дали жертви. Те коствали живота и на Бай Ходжа – син на Сару
Ятъ и следователно племенник на Осман. Управителят на
Караджахисар и брат му Каланос също били сред враговете на
Осман. При едно нападение срещу тях умрял Сару Ятъ.

155
 Осман бил в приятелски отношения с християнина Кьосе Михал
– господар на Харманкая. Хрониката споменава, че присъствал на
неговата сватба. Те заедно кръстосвали областта и походите им ги
отвели до градовете Гьойнюк и Таръклъ Йениджеси, на завоя на
река Сакария. За да прекосят реката, те наели за водач някой си
Самса Чауш, който се бил установил в областта с брат си
Сюлейман и живял в разбирателство с християните. Осман бил
жесток и суров воин, бърз и решителен. Те, с Михал, плячкосвали
всичко, което им попаднело под ръка.

Ала разбирателството на Осман с управителя на Биледжик

пропаднало по повод сватбата на последния. Кьосе Михал, който
бил натоварен да предаде поканата на Осман, му намекнал, че
всъщност става дума за коварство. Не е ясно защо управителят на
Биледжик решил внезапно да устрои капан на Осман. Независимо
от това, по време на сватбеното празненство, което се състояло
извън града, Осман успял да вкара в крепостта шепа свои бойци,
преоблечени като жени. Когато неговите войници завладели
крепостта, опразнена от празнуващите жители, Осман и Кьосе
Михал яхнали конете си, преструвайки се, че бягат. Вече доста
пийналият управител на Биледжик, от страх да не би Осман да му
се изплъзне, се втурнал след него и попаднал в клопката,
приготвена от османовите хора, които му отрязали главата. Тогава
Осман отишъл в Ярхисар, където се намирала младоженката,
прочутата Люлюфер (Нилюфер). Тя станала жена на османовия
син Орхан.

През 1302 година Осман удържал военна победа над

византийците. Отрядите на бея изненадващо нападнали войската
на пълководеца Музелон и я разгромили край градчето Бафеон,
близо до Никомидия (днес Измит). След това нападенията му се
насочват към Бруса (днес Бурса).

През 1320 година Осман се разболял от подагра. Той събрал

всичките си държавни мъже и военачалници, пред които обявил,
че оттук нататък синът му Орхан ще води военните действия, а той
си запазил правото на последна дума при решаване на важните
въпроси.

156
 Настъплението на запад и северозапад продължавало. През 1321
година Османовите войски превземат Мудания и по този начин
Бурса била лишена от излаз на Мраморно море. Обръчът около
нея се затягал. Продължителната обсада започнала да обезсърчава
населението. Военачалниците Ак Тимур и Балабанджък
докладвали на Осман, че е настъпил моментът градът да бъде
атакуван. Макар и болен, Осман възнамерявал сам да поведе
войските. Състоянието му обаче силно се влошило и начело на
похода застанал Орхан. Под негово разпореждане били
изпитаните военачалници и воини: Кьосе Михал, Тургут Али,
шейх Едебали, шейх Махмуд, Ахи Шемседдин и Али Хасан.
Орхан се отправил към Бурса (1325), превземайки по пътя си
Атранос (Орханели).

Прикован от болестта, Осман получил известието, че на 6 април

1326 година Бурса е превзета. Някои хронисти твърдят, че едва
след тази вест той склопил очи. Осман остава завещание да бъде
погребан до баща си в Сьогют, а след превземането на Бурса,
гробът му да бъде преместен там. Днес мавзолеят му, който някога
е бил стар византийски манастир, се намира в Бурса.

Осман провежда своята политика, стъпил върху три колони.

Първата колона била силата или правото на меча. Това е водещото
от всички права, то е най-важното и често решава всичко. Не
случайно след превземането на град Караджахисар, Осман ага
казва: "Завладях този град с острието на меча си, защо трябва да
искам позволение от султана, който няма какво да се бърка тук?"

Втората колона, върху която се крепила държавата му, била

кръвта или правото на наследство. Най-ранните исторически
сведения за произхода на Османовия род го свързват с митичната
фигура на Огуз хан, смятан за прародител на тюркменските
номадски племена. Огуз хан имал шестима синове: Гюн хан, Ай
хан, Йълдъз хан, Гьок хан, Даг хан и Дениз хан. Първите трима
застанали начело на десния клон на огузките племена, а
останалите предвождали левия клон. Всяко едно от шестте
племена включвало по четири родови обединения или общо 24.
Османците произхождали от родовото обединение Кайъ, към

157
племето на Гюн хан. Бейовете около Осман му казали: "След Огуз,
ханът на племето Кайъ бил най-старшият и хан на всички останали
огузки родове. Съгласно завещанието на Гюн хан и законът на
огузите, титлата хан и титлата падишах (владетел) не могат да
отидат в други родове, докато има наследници на Кайъ. Вече не
можем да чакаме помощ от селджукските султани; те изгубиха по-
голямата част от страната и татарите властват над тях. Тъй като
покойният Алаедин се е отнесъл с вас благо склон но, бъдете хан.
Ние ще ви служим и ще се заемем тук със свещена война."

От думите на бейовете се достига и до третия стълб в

управлението на военните походи. Във всички хроники и
епически произведения темата за "гази", тоест за вярата, е най-
важна. Осман и Орхан се представят като военни предводители,
чиято единствена цел е да разпространяват мюсюлманската
религия. Всички, които ги заобикалят, са водени от същия идеал:
да унищожат упоритите неверници, които не искат да приемат
превъзходството на исляма. В джамията "Шехадет" в Бурса Осман
носи титлата "султан на участниците в свещената война на
борците за вярата".

Известни са шест синове на Осман: Орхан, Чобан, Мелек, Хамид,

Пазарлу и Алаедин, и една дъщеря – Фатма. Орхан го наследил не
без затруднение, защото си съперничил с брат си Алаедин, който
доброволно или насила се отказал от престола.

През 1324 година Орхан, който окончателно щял да изведе от

анонимност Османската държава, имал вече трима синове,
достигнали подходяща за наследяване възраст. Следователно,
когато поел властта от Осман, той вече не бил много млад.
Неговият пръв успех като владетел е превземането на Бурса.
Обсаждан години наред и съсипан от глад, градът се предал на 6
април 1326 година. На 13 май 1327 година Лопадион на свой ред
преминал към Османската държава.

Изправен пред тези успехи, Андроник III, който през 1328 година
наследил дядо си, решил лично да се сражава в Мезотания, за да
отблъсне османската заплаха. На 10 юни 1329 година започнала

158
битката при Пелеканон. Ранен, императорът бил принуден да
вземе кораб и да избяга в Константинопол, докато войниците му,
укрили се в най-близките крепости, стигнали пеша до Скутери
(Юскюдар). От османска страна в тази битка загинал Пазарлу –
братът на Орхан.

Първи паднали под властта на османците земите на Мурадеддин

Хамза, а по-късно и градовете Гьокик, Тараклъ Йениджеси и
Мудурпу, които се предали на Сюлейман – синът на Орхан. След
това дошъл редът на бейлика Кареси. Той бил първият османски
султан, превзел територии в Европа и дал начало на мощната
инвазия в Тракия, България и Сърбия, та чак до Виена.

На 25 декември 1356 година Сюлейман паднал от кон и умрял. И

досега се посещава гробът му в Булаир, до който се намира и
гробът на коня му. Това място, навестявано от много хора, е
забулено с легенди. Според хрониките по време на нападение на
една армия от неверници по море, приятелите на Сюлейман
направили гроба му невидим, като го покрили с камъни.
Мавзолеят бил построен по-късно, може би при Мурад.

Орхан понесъл тежко загубата на първородния си син и умрял на

седемдесет и четири години през 1362 година. Той е погребан в
Бурса в стария византийски манастир, който навремето превърнал
в мавзолей на баща си.

След смъртта на най-големия Орханов син – Сюлейман, през

1357 година, на мястото му в новозавладените европейски земи е
изпратен по-малкият му брат Мурад. Такава била старата тюркска
традиция – престолонаследникът да трупа опит там, където се
решават сложни държавни дела. Там той е придружен от своя
наставник и опитен пълководец Лала Шахин. Лала – означава
учител, наставник, съветник на престолонаследника.

Вестта за смъртта на Орхан кара Мурад бързо да се прехвърли в

Анадола. В столицата Бурса, където Мурад пристига,
обстановката е сложна. Някои бейове се опитали да отхвърлят
властта на Орхан. Мурад първо се отправя към Анкара, след това

159
към Ескишехир. Бунтът бил потушен, а брат му Халил и другите
разбунтували се бейове били избити.

През 1365 година Мурад се връща в Тракия, за да продължи

настъплението, отново превзема Чорлу, срива стените на града, а
после завладява Люлебургаз.

През 1367 година в Рим пристига византийско пратеничество, а

през 1369 година самият византийски император посещава папа
Урбан VI. Срещу обещание за военна помощ от Запада, Йоан V
приема католицизма. Помощта на Запада остава само на думи. В
същото време османските успехи в Източна Тракия правят Мурад
все по-самоуверен. Адрианопол (Одрин) остава незавладян и с
тази мисия е натоварен Лала Шахин паша. През 1369 година,
южно от областта Сазлъ дере, войските му нанасят поражение на
византийскобългарски отряд, след което Адрианопол пада без
съпротива.

Завладяването на Одрин открива пътя на Мурад на северозапад,

по долината на река Марица към Пловдив и София. В битката при
Черномен, Хаджъ Илбеги – военачалник на Мурад I, разбива
обединените сили на българи, сърби и гърци, предвождани от
братята Вълкашин и Углеш.

През 70-те години на XIV век, владетелите на Видинското и

Търновско българско царство са принудени да се обявят за васали
на Мурад I.

Пръв прави това Иван Страцимир, който е изложен на двоен

натиск – унгарски и турски.

Положението на търновския владетел Иван Шишман не е по-

добро от това на брат му във Видин, но царят не остава безучастен
към съпротивата на българите в Самоковско, Софийско и
Ихтиманско. С това си навлича гнева на Мурад, по чиято лична
инициатива започва голям поход. Шишман не дочаква османските
войски да нахлуят в земите му. Шишманова България става
васална на османците. Залог за споразумението е царската сестра

160
Кера Тамара, която е дадена за жена на Мурад I и заминава за
харема му.

След похода в България, Мурад I нахлува с голяма войска в

Сърбия. На 28 юни 1389 година се провежда битката при Косово
поле. В хода на сражението сръбският велможа Милош Обилич се
промъква до Мурад I под предлог, че иска да му съобщи нещо
важно и го пробожда с намазан с отрова кинжал. Сърбинът начаса
е посечен, а синът на Мурад – Баязид, поема командването на
войската.

След Мурад, турски султан става Баязид I, наречен Йълдъръм

(Светкавицата). Той продължава да присъединява територии към
Османската империя. Въпреки че е победен от Тимур хан
(Тамерлан), окован в решетки и убит, това не спира османския
възход. Така Мехмед I Киришчи (Обединителя) и Мурад II правят
империята огромна, а Мехмед II, с превземането на
Константинопол, я превръща в истинска империя, каквато е и сега.

Ибрахим гледаше града – сърцето на Империята, където най-

съкровеното място беше султанският дворец Топкапъ сарай,
построен от същия този Мехмед II – покорителят на
Константинопол (Истанбул). Дворецът беше наречен така, защото
от двете страни на един от входовете му били поставени оръдия,
които да го пазят. Топкапъ означава "Оръдия на портата". Сега на
Ибрахим му беше ясно, че корабът отнасяше него и Рефик към
Топкапъ – двореца на султана. Тук се намираше и заседаваше и
Великата порта. Някога по този начин се обръщали към самия
султан, но по-късно така започват да наричат Дивана, защото
заседаваше в двореца на султана. Харемът също се намираше тук.
Топкапъ беше огромен, с множество постройки, тесни коридори и
скрити места. Имаше външна и вътрешна, забранена за външни
посетители част. Ибрахим и Рефик слязоха на брега и веднага
попаднаха в двореца. Всичко беше толкова величествено и
претрупано. Ибрахим си помисли, че ще му трябва поне една
година, за да обиколи целия дворец и да влезе във всяка стая.
Всъщност това не беше един дворец, а цял ансамбъл от сгради.
Малък град в града. Сградите бяха тежки, строени от монолитен

161
камък, и в същото време изпипани с ювелирни каменни корнизи
около прозорците, фини каменни решетки със ситни фигури на
някои от прозорците, явно към харема и със стабилни колони и
арки. Всичко беше завършено, всеки детайл бе изпипан.
Султаните явно бяха хора ценящи красотата и изяществото.
Всичко наоколо бе направено така, че да радва окото.

Ибрахим и Рефик ходеха като зашеметени. Те отдавна бяха

забравили откъде са влезли в Топкапъ, къде се намират и какъв
път са изминали. Въпреки че бяха еничари и бяха обучени,
двамата едва ли биха могли да се върнат по същия път назад. Може
би затова Ибрахим изпита известно уважение и дори респект към
човека, който от самото начало ги водеше с уверена крачка. Той
беше доказателство, че този лабиринт може да се изучи и запомни.
Двамата бяха впечатлени. Но освен с познаването на двореца,
човекът, който може би беше евнух, ги потисна и с изисканата си,
сияеща с всички цветове на дъгата дреха. Едва сега двамата
огледаха протритите си еничарски униформи. За Азов те може би
бяха добри, но в никакъв случай не бяха за пред султана. Ибрахим
се огледа. Не можеше да се яви в този вид пред най-великия
владетел в света, пред повелителя на мюсюлманския свят, сянката
на Аллах на земята. Докато следваха евнуха, двамата с Рефик
опитаха да се приведат в по-достоен вид. Въпреки това сравнени
с хората, които срещаха, бяха жалка картинка.

Най-накрая евнухът арап спря пред една врата и каза:

– Готови ли сте?

Ибрахим и Рефик само кимнаха.

Вратата се отвори. Помещението, в което влязоха, беше

великолепно. Цялото бе украсено с красива шарена мозайка, с
дребни изящни шарки. Въпреки че в Дамаск беше виждал сарай,
Ибрахим беше потресен от мащаба и красотата на това, което
виждаше около себе си. Може би затова отначало те пристъпваха
някак плахо. Освен колони, сводове и стълби, между колоните
бяха закачени ефирни воали в най-свежи и красиви цветове. Дори
и при най-лекото потрепване на въздуха, те се движеха с леко

162
шумолене и създаваха впечатление, че стаята е жива и диша. Из
помещението се носеше нежният аромат на мирта, тамян и
някакви благовония. Те изпълваха въздуха в помещението и го
правеха осезаем. Тези миризми се сториха на Ибрахим познати от
посещението му в Арабия. Той беше зашеметен от новите
преживявания и разнообразието, от спомените за Арабия и Сирия.
Така стоеше, омаян от поклащащите се завеси, аромата и
нетърпението да види най-великия владетел на света. Рефик
стоеше до него и се оглеждаше с не по-малко учудване. Изведнъж
от другата страна на залата се. Появи дребна фигура, облечена
цялата в сърма, с дълъг златотъкан халати висока бяла шапка,
огромна и леко издута към върха. Мина време преди Ибрахим да
го познае, защото това беше Кубилай Юндер ага. Досега
еничарите винаги го бяха виждали облечен в кожени дрехи и
еничарска униформа, готов във всеки момент да скочи на конското
седло и да влезе в битка.

Когато със странно изправената си фигура и стегнатата си

походка агата се приближи към двамата еничари, те започнаха да
го поздравяват с ниски теманета, почти до земята. Едва сега
Ибрахим осъзна, че човекът, който бе смятал за толкова близък, е
трети човек в Империята.

– Аллах здраве да ви дава! – каза агата. – Как мина пътуването?

– Добре, ага, Аллах със здраве да дари и вас!

– Извикал съм ви да получите нови заповеди. Готови ли сте?

– Да, учителю!

Докато агата говореше, зад него започнаха да се появяват и други

мъже. Ибрахим разпозна своите учители и членове на сектата на
Махди. Пръв се появи Явуз Челик, облечен в красива дреха на
султански сановник. Като трети човек в корпуса на еничарите, той
можеше да бъде уволнен само ако едновременно агата на
еничарите и султанът поискат, а тъй като се знаеше, че те двамата
рядко искат едно и също нещо, Явуз Челик сигурно заемаше най-
сигурния пост в държавата. След мамелюкът вървеше Неджиб ага.

163
Най-помпозен от всички беше Иенишехирли Абдаллах ефенди,
който беше облечен в дълга бяла дреха и безупречна висока
шапка. Последен вървеше неговият приятел, огромен и силен.
Ибрахим видя колко много беше остарял. Безупречно бялата,
ситно къдрава коса и брада контрастираха с черната му абаносова
кожа. Ибрахим не знаеше дали той се е смалил, или приятелят му
се е надул, но гърдите му бяха издути като тъпани. Това беше
Юсуп – новият командир на всички сеймени и пръв помощник на
Кубилай Юндер ага. Всички тези достолепни мъже се наредиха
зад агата на еничарите. Рефик онемя и като че ли се вкамени.
Толкова много висши сановници досега не беше виждал на едно
място. Не можеше да си обясни тяхното присъствие тук по един
толкова незначителен повод, какъвто е посрещането на двама
офицери от корпуса на еничарите. Всички мъже поздравиха
Ибрахим с тайния знак на Махди. Той им отговори по същия
начин. Ибрахим знаеше, че това тържествено посрещане е заради
него и всички от сектата на Махди са тук.

Знакът на Махди беше толкова таен, че Рефик дори не го

забеляза. Той мислеше, че командирите от еничарския Диван
очакват отчет от чорбаджията Ибрахим Джаббар, командир на
Азовската орта, за времето прекарано в Северното
Причерноморие и Азов. Но в момента, в който приятелят му
започна да говори, само с един жест агата го прекъсна и го накара
да замълчи.

– Дошли сме тук не да чуем отчета ви – каза той. – Трябва да ви

кажа, че сте сменени от командването на ортата от бюлюка и сте
гтрехвърлени в корпуса на сеймените. Така че от днес нататък ваш
пряк началник вече няма да е Явуз Челик, а Юсуп бей.

– Но, учителю! – опита се да възрази Ибрахим. В този момент и

Рефик се опита да каже нещо.

– Не желая да обсъждам! – с нетърпящ възражение глас каза

агата. Това накара двамата еничари да замълчат. Явно това, че
бяха командвали орти, толкова далеч от другите еничари и без
командири, ги бе накарало да се самозабравят.

164
 – Срещата приключи – каза след малко Кубилай Юндер.

Двамата еничари поздравиха с ниски теманета почти до земята и

гърбешком тръгнаха към вратата. Евнухът също се оттегляше с
тях. Той явно беше изпълнил заповедта и нямаше намерение да
остава близо до еничарския командир, когато последният е в
такова настроение.

– Ибрахим Джаббар – проехтя силният и чист глас на Юндер ага.

Ибрахим трепна. Рефик и евнухът също потрепериха, но после

благодарни, че тяхното име не бе споменато, напуснаха
помещението. Ибрахим се изправи.

– Ела тук! – каза агата.

Ибрахим се приближи. Всички мъже извадиха оръжията си.

Този, когото смятаха за Махди, клекна и те кръстосаха мечовете
си над него. А той отдолу прекара зулфикр между техните
остриета, така че острието му да сочи нагоре. Този ритуал се бе
запечатал в съзнанието на Ибрахим още от Дамаск. Сега той
установи, че го помни с най-големи подробности.

– Добре дошъл сред нас, Ибрахим ал-Махди! – произнесе пръв

поздрава Кубилай Юндер. Едва след това другите го поздравиха
горещо. Особено много се радваше Юсуп. Огромният арап, по
шумен и необуздан начин, изразяваше радостта си от това, че
вижда приятеля си и че отново са заедно. Той така потупа Ибрахим
по рамото, че за малко не го осакати, а след това го пое в
огромните си мечешки прегръдки, вдигна го над земята и силно го
стисна. Гръбнакът на Ибрахим изпращя по цялата си дължина.
Ако не бяха другите, които също чакаха да поздравят Махди,
сигурно сейменбашията щеше да го стиска така до смърт. Добре
че той изохка. Раната в кръста му се "обади". Юсуп се извини и го
пусна. Той беше забравил, че приятелят му скоро е бил ранен.

Агата изчака всички да се нарадват на най-младия член на

сектата на Махди и с всеки да си каже по няколко думи, след което
каза:

165
 – Повикахме те при нас, защото сме обезпокоени за твоето
здраве. Научихме за раняването ти в Азов, затова решихме да те
прехвърлим в корпуса на сеймените.

Ибрахим искаше да възрази, но все още помнеше какво се беше

случило преди малко.

– За да не бъдеш сам и тъй като Юсуп ефенди е все по-зает,

решихме да прикрепим към теб Рефик Сарък.

При споменаването на сейменбашията, Ибрахим го изгледа.

Висок, силен и мургав. Зеленото и червеното в униформата много
му отиваха. И все така беше облечен с горнище с дълги ръкави и
там, под десния ръкав, Ибрахим откри една подутина. Да, той
веднага позна, това беше ортомата, която той все още носеше в
ръкава си. Страховитото оръжие на кесиджиите. Юсуп като е ли
почувства погледа на Ибрахим. Той се обърна и се усмихна. Така
към черното, зеленото и червеното се прибави бяло като слонова
кост. Все пак положението не беше толкова зле, приятелят му
щеше да му бъде командир.

Като по невидим знак мъжете от сектата на Махди започнаха да

напускат помещението. Всеки един от тях отправяше към
останалите тайния знак, после се обръщаше и изчезваше сред
феерията от фини завеси. Те като че ли се стопяваха. Най-накрая
и самият Кубилай Юндер си тръгна, като ги остави само тях
двамата. Юсуп, вече много по-сериозен, разказа на Ибрахим каква
ще бъде работата, която им е възложена.

Сеймените служеха като охрана, пазачи, комендантски сили и

полиция, а също и като тайна полиция. Всички тези задължения се
изпълняваха от корпуса на еничарите сеймени. Само в Истанбул
те бяха хиляди. Сейменбашията, освен че беше втори човек след
агата в еничарския корпус, при война, когато агата поведе
корпуса, ставаше комендант на града, върховен кадия и кмет. Най-
елитните части от корпуса на сеймените бяха личната охрана на
султана. Някога, в древността, всеки владетел е имал такава лична
гвардия, създадена от воини ветерани. В Рим те са се наричали
преторианци. За своя лична охрана султаните предпочитаха

166
отново еничари, те се наричаха капуджии, ако пазеха вътре, и
бостанджии, ако пазеха двора и градините на двореца. Сеймени
пазеха и най-висшите сановници от Дивана. Те, освен лични
пазачи, имаха охрана и от сеймени. Не по-малко доверени от
пазачите на сараите бяха и пазачите на харема. Въпреки че в
харема имаха право да влизат само евнуси, все пак по разбираеми
причини отвън охраната му беше поверена на изключително
доверени сеймени. Често лично сейменбашията отговаряше за
грешките на някой свой воин, пазещ харема.

Ибрахим беше благодарен на Юсуп за това, че толкова надълго

и нашироко му обясни всичко. Той имаше нужда да свикне с
мисълта, че вече не е чорбаджия на еничарска орта нейде в Азов.
Мисълта за това и голямата промяна, която щеше да произтече,
бавно пробиваше в главата му.

– За да те "скрием" по-добре – продължаваше да говори Юсуп –

няма да те правим командир, какъвто заслужаваш да бъдеш,
защото си чорбаджия, идващ от корпуса на еничарите. Без да те
понижаваме, решихме да маскираме теб и Рефик като най-
обикновени сеймени. Опитвай се да не изпъкваш! Новият велик
везир Невшехирли Дамат Ибрахим паша и хората му са наши
противници и ни дебнат непрекъснато. Те водят Империята към
нейния залез. Ибрахим паша навсякъде говори колко стари и
ненужни са вече корпусът на еничарите и цялата армия на султана.
Постепенно изтъква предимството на гяурския Запад.

Ибрахим знаеше, че Невшехирли Дамат Ибрахим паша е рожба

на корпуса на еничарите. Явно е бил надарен с буден ум или с
красота, защото някога, вместо в корпуса, е бил определен да
стане ичоглан. Иначе Невшехирли беше сърбин. Сърбите в
Империята живееха до българите. Те имаха подобни езици и дори
песните и обичаите им бяха подобни. Като дете в Станимака,
Ибрахим неведнъж беше виждал сърби. Отначало той с интерес ги
оглеждаше, като очакваше да види някаква разлика между тях и
българите. Той си мислеше, че сигурно имат по някой пръст
повече или нещо друго. Скоро разбра, че няма разлика между
сърби, българи, турци, гърци, черногорци и арнаути (албанци).

167
Може би сърбите бяха само малко по-весели и с по-лек характер
от българите. Те се смееха, шегуваха се и бяха малко по-шумни от
българите. Според дядо му сърбите обичали малко да
преувеличават и той така ги бе запомнил.

Сега Великият везир беше решил да въведе мир. Отначало, при

избирането му на този пост, а и още при свързването му със
султана, когато Ибрахим паша беше взел за своя жена султанската
дъщеря, всички еничари и особено Кубилай Юндер и Явуз Челик,
се бяха зарадвали, защото смятаха, че още един техен поддръжник
се издига и те обграждат султана отвсякъде. Името Дамат
означаваше, че Ибрахим е зет на султана. Но очакванията на
привържениците на силната Империя не се оправдаха.
Невшехирли Ибрахим паша беше направил обратен завой и сега
се опитваше да руши еничарския корпус, войската и флота на
султана. Откакто бе станал Велик везир, той непрекъснато и
навсякъде говореше за мир. Може би именно това бе причината
според Кубилай Юндер слабоволевият Ахмед III, страхуващ се от
силата на еничарския корпус, да сложи точно него за Велик везир.
Султанът мразеше еничарите и още не беше простил това, което
те бяха направили с брат му, а и търпеше последствията от
войните на войнолюбивия Али паша.

Така двата лагера, единият предвождан от Великия везир

Невшехирли Дамат Ибрахим паша и самия султан Ахмед III и
другият – начело на който седяха Кубилай Юндер, Явуз Челик и
новият шейхюлислям[45]. Йенишехирли Абдаллах ефенди, се бяха
вкопчили в смъртоносна хватка.

Другото нещо, което беше разбрал преди малко, беше, че

неговият личен духовен наставник и човек, с когото бе споделял
всичките си духовни търсения, вече бе избран за духовен водач и
глава на всички мюсюлмани. Това явно беше голяма победа за
лагера на еничарите. След Великия везир и султана,
шейхюлислямът беше третият човек в Империята, наравно, а може
би с по-голямо влияние дори от агата на еничарите. В началото,
духовната и светска власт в исляма били слети, и халифите, освен
чисто религиозни задължения, като направляващи молитвите на

168
правоверните, притежавали и цялата светска власт, и предвождали
армии. Сега това вече не беше така. Султанът бе ограничил
светската и военната власт, а духовните и религиозни въпроси
бяха оставени за шейхюлисляма. Въпреки това властта на
духовния водач на правоверните съвсем не беше малка. Той
имаше право да дава тълкования на Корана и да издава фетва.

– Сектата на Махди и самият ага искат ти да останеш в сянка.

Ако Дамат Ибрахим паша те открие и разбере за Махди, може да
се опита да те убие. Затова се пази! Решихме да свикаме съвета на
Махди в най-голяма тайна, затова всички си тръгнаха толкова
бързо. Рискувахме и направихме това внимателно. Следващите
месеци ще се отнасяме помежду си все едно, че няма такова нещо
като секта на Махди. С Рефик ще служите най-нормално, без
никакви привилегии и специално отношение. Пази се! Хората на
султана и Великия везир ни дебнат. Наемете си с него някаква стая
или къща и живейте тихо и спокойно. По никакъв начин не
привличай вниманието към себе си! Анладън му? (Разбираш ли?)

– Анладъм! – каза Ибрахим, макар не всичко да му беше ясно.

След това Юсуп протегна ръка и пусна в ръката на Ибрахим

тежка кесия. В първия момент българинът се изненада от нейната
тежест. От жеста на Юсуп по никакъв начин не си личеше колко е
тежка тя. В силната ръка на арапа тя изглеждаше като перце. От
службата и годините прекарани в Азов Ибрахим и Рефик бяха
спечелили доста злато. Ортата, освен охрана на района,
осигуряваше охрана на поминъка и реколтата на местните хора.
Затова те се опитваха да бъдат в добри отношения с еничарите и
техните командири. Ибрахим не беше алчен, но по-богатите
търговци, за да си осигурят спокойствие и закрила, често бяха
доста щедри. Така цялото си натрупано богатство те бяха събрали
в кожени кесии и затворили в здрав дървен сандък с метален обков
на ъглите и железни подсилващи ленти, занитени към дървото с
големи нитове. Сандъкът не само изглеждаше, а и наистина беше
изключително здрав. Златото, натрупано от Ибрахим, беше почти
два пъти повече от това на приятеля му. Ибрахим не се блазнеше
от златото. В Азов, освен че получаваха злато, непрекъснато им

169
предлагаха дарове, всеки подаряваше каквото имаше. Кой ще
подари диня, кой – плодове или зеленчуци, понякога месо – цял
коч. Така не им се налагаше да купуват нищо. Ибрахим се
грижеше добре за своите братя. Той делеше с тях парите, а
трапезата винаги беше разнообразна и обилна. Всички бяха
доволни. Чорбаджията само в едно беше строг, не допускаше
пиенето на никакъв алкохол и вино. Много от еничарите се бяха
научили да пият, но при всяко пиянство Ибрахим ги наказваше
жестоко.

Рефик, както често се случва с хора, живели и израснали в

мизерия, се бе привързал към парите. С особена страст той
прибираше всяко акче. Проверяваше го и го слагаше в различни
малки кесийки. Ибрахим неведнъж бе заварвал приятеля си да
проверява всяка монета, да я опипва и пренарежда. Беше забелязал
странния алчен блясък в очите му. Като човек свикнал винаги да
се оправя с малко пари и винаги да си прави сметка, Рефик се
пазареше за най-малката сума и винаги знаеше съвсем точно всяко
нещо колко струва. Това много помагаше на Ибрахим, който не
желаеше, а и не му се отдаваше да се занимава с пари, търговия и
стоки. Така всички финанси години наред бяха поверени в ръцете
на бившия чобан от Козбунар.

Отдалечаването от сандъка правеше Рефик неспокоен. Той

имаше вяра на еничарите и на големия железен катанец, който
затваряше плътно капака му, но все пак предпочиташе да бъде по-
близо до богатството си.

Сега, когато двамата отново следваха евнуха, Ибрахим не

смееше да сподели с приятеля си, че заради него са ги изтеглили
от бюлюка в корпуса на секбаните (сеймените). Евнухът връщаше
мъжете по обратния път. Сега на Ибрахим най-силно му направи
впечатление миризмата на дърво, пропито с благовония. Тази
миризма беше всесилна в над 300 годишния сарай. На връщане
Ибрахим имаше повече време да огледа Топкапъ или поне тази
част, из която се движеха. Освен че се оглеждаше, той играеше
мислено на една игра. Еничарът се опитваше при всеки един завой
да предположи накъде ще завият. Така проверяваше доколко е

170
запомнил пътя из лабиринта и плетеницата от коридори, арки,
завеси, стълби и подземия.

Мина доста време преди евнухът да ги отведе до малкия каменен

пристан, където ги чакаше корабът им. Двамата се зарадваха, че
виждат кораба и познатите моряци. Те се чувстваха като че ли се
бяха изгубили. Корабът веднага отплава, явно моряците знаеха
къде отиват. Скоро акостираха на дървен пристан, прбд тях имаше
висока каменна стена. Ибрахим познаваше тази стена. Вече
няколко пъти беше спал в тези казарми. Най-много беше престоял
тук по време на чикма. Пред пристана няколко от еничарите
чакаха кораба. От погледа на момчетата Ибрахим разбра, че те
вече знаеха. Докато Рефик ръководеше мъжете, които под
неговото зорко наблюдение внимателно сваляха скъпоценния
сандък, Ибрахим слезе при йолдашите.

"Явно тук вестите се разпространяват светкавично" – помисли си

Ибрахим.

Скоро цялата орта се събра на кея. Момчетата тичешком

прииждаха и се опитваха в движение да се приведат в ред. Явно те
също се настаняваха в казармите, но веднага откликнаха да
посрещнат командира си. Знаменосецът тичаше, като в ръка
държеше зелено знаме, с извезан от сърма ятаган върху него.

Ибрахим наблюдаваше с гордост момчетата. Всички те бяха

българи, събрани при девширмето през 1705 година. Това бяха
неговите братя и воини, с които бе воювал при Прут и години
наред беше пазил северната граница на Империята. Те бяха сто и
първа орта. Той ги гледаше и изпитваше гордост. Момчетата сами
се строиха. Дори Рефик почувства тържествеността на момента и
престана да хока хората, които тътреха тежкия сандък. Той се
изправи тъкмо, за да види как приятелят му извади меча си и го
вдигна над главата си. Викът беше най-силният, който беше чувал.
Това беше бойният вик на ортата. Но сега, може би, защото те
знаеха, че се разделят със своя приятел и командир, крещяха с
пълно гърло. "Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж
мюсюлманларък! ..." Еничарите продължаваха да викат. Ибрахим

171
гледаше плющящото знаме, на което бе извезан зулфикр, а
слънцето – огромно и червено, залязваше зад града. Минаретата
изглеждаха като нарисувани и изпъкваха на фона на огромното
кървавочервено слънце. Гледката беше вълшебна. Ибрахим щеше
да запомни завинаги тази картина. Той – вдигнал зулфикр,
викащите еничари, вятърът, който вееше белия ръкав на
еничарската му шапка и галеше загорялото му лице. "Биз гилиндж
мюсюлманларък!" – продължаваха като един да крещят
еничарите. Ибрахим осъзна, че момчетата очакват реч от своя
командир. Той не знаеше какво да им каже, затова само каза:

– Благодаря, момчета!

Тази вечер беше мъчителна за всички. Ортата на Ибрахим беше

наклала голям огън и до късно през нощта си разказваха
приключения. Един по един всички еничари дойдоха и лично
говореха със своя бивш командир. Те му засвидетелстваха своето
уважение и благодарност. Така Ибрахим разбра, че е високо ценен
и обичан от своите приятели и подчинени. Дори когато късно през
нощта всички си легнаха, той дълго не успя да заспи. Заля го
лавина от емоции. Въртеше се неспокоен и не можеше да заспи.
Спомени от живота му се появяваха като светкавици пред очите
му. Спомняше си ту как гребе на галерата, прикован като роб, ту
– Кабил и неговото семейство. После изведнъж се озова в
Боляровия хан, после в Арапово и Козбунар, после в Азов, Прут...
Явно беше заспал и бе сънувал кошмари, защото когато Рефик го
побутна, той се стресна. Отначало имаше желание да останат още
няколко дни в еничарските казарми, вниманието на неговите
приятели му харесваше и искаше още малко да бъде с тях, но още
от сутринта те бяха повикани при някой от еничарските
командири, явно вече им бе назначен нов командир. Ибрахим не
искаше да знае кой е той. Щеше да му бъде много трудно да види
своите момчета под командването на друг, затова реши бързо да
тръгнат. Освен това си спомни мъчителната вечер, която бе
преживял, и така съвсем скоро двамата с Рефик напуснаха
каменните стени на еничарската казарма. Още от входа попаднаха
в потока на шумно, цветно множество, което ги пое и ги поведе по
улиците на Истанбул. Ибрахим беше като зашеметен. Никога

172
досега не беше виждал толкова много хора. Всеки изглеждаше по
различен начин, миришеше различно и беше тръгнал по някаква
негова си задача. Отначало двамата мъже с жадни погледи и
сетива "поглъщаха" миризми, картини и лица, затова не беше
чудно, когато след известно време Ибрахим се почувства ужасно
уморен, а главата го болеше. Сутринта те се бяха облекли с най-
обикновени дрехи – с шаячни кафяви потури, кафяв елек и черен
вълнен пояс, а на главите си бяха омотали стари чалми. Тази на
Ибрахим беше със сини линии, а на Рефик – с жълти. Така те
успяха с лекота да се слеят с тълпата.

Още при тръгването, чак след като се убеди, че обкованият

сандък е на сигурно място, Рефик взе тежката кесия, която вчера,
след срещата с агата на еничарите, Ибрахим му беше дал. Сега,
когато Ибрахим каза, че е уморен, те кривнаха по една тясна
странична уличка. Тя беше малко по-спокойна от улицата, по
която досега бяха вървели. Шумната улица беше някаква чаршия.
Малките къщички бяха наблъскани една до друга и под всяка
имаше дюкян или малка работилничка.

В малката уличка нямаше сергии. Явно тук живееха по-заможни

граждани и само на едно място имаше малко по-големи прозорци,
някаква витрина, която приличаше на дюкян или кафене. Ибрахим
погледна през малките мръсни джамчета и помириса меката
миризма на черчевето. Тя беше от благородна иглолистна
дървесина. В тази миризма имаше нещо добро и познато.
Миришеше на смола и по лицето си Ибрахим усети топлината на
дървото. След като беше отсечено, дървото не беше изгоряло и
сега бавно излъчваше тази топлина. Стана му приятно. Тази
миризма му напомняше за Боляровия хан, за Араповския манастир
и Козбунар. Понеже не успя да погледне вътре, той сложи ръка
над очите си и я опря на едното джамче. Искаше да види дали това
не е хан, или кафене. Беше уморен и все още зашеметен от
множеството, затова искаше да седне и да си почине в някое
кафене или да потърси кервансарай, в който да пренощуват с
Рефик. В момента, в който погледът му свикна с полумрака, който
цареше в кафенето, нисичката врата се отвори. От там се показа

173
нисък, прегърбен, сух турчин. Той беше стар и с бяла, доста
зацапана престилка.

– Добър ден, ефенди, господ здраве да ви дава! – каза човекът. –

Влезте, заповядайте!

– Ще ни направиш ли кафе? Имаш ли? – попита Ибрахим.

Старецът го изгледа с поглед, който казваше: "С този въпрос ме

обиждате! Иска ли питане?" После с категоричен жест посочи на
Ибрахим навътре, към тъмната част на помещението. Отвътре го
лъхна миризма на горящи въглени, розова вода и гъсто черно кафе.
Миризмата и топлината го примамиха. Вратата, през която
гърбавият старец бе излязъл, беше тежка, а освен това в двата
горни ъгъла някога майсторът дърводелец бе направил дървена
украса и беше заковал летвички, така че вратата изглеждаше като
арка, въпреки че всъщност беше правоъгълна. Това налагаше
Ибрахим още повече да се наведе и да внимава да не се удари в
декоративните дървени преградки. В този момент Рефик извика
нещо зад гърба му. Ибрахим се обърна и видя как приятелят му
тича след едно хлапе. Тъй като момчето тичаше срещу него, но от
другата страна, Ибрахим се обърна и бързо скочи да го хване.
Нямаше време да мисли, но веднага му стана ясно, че трябва да
задържи малчугана. Момчето сигурно беше откраднало нещо от
приятеля му. Сега то се намираше между двамата. Ибрахим беше
разтворил крака и ръце и препречваше пътя на малкия беглец.
Зачервен, Рефик вече го достигаше отзад. Ибрахим видя
стъписването, изписано на лицето на малкия крадец, но това
продължи само миг. Момчето продължи към него. То явно
предпочиташе да попадне в неговите ръце, отколкото в ръцете на
бесния си преследвач. Ибрахим беше готов да го сграбчи, когато
се случи нещо неочаквано. Момчето се стовари тежко на земята и
търкаляйки се по нея като топка, се движеше към краката му.
Изненадата беше голяма. За да препречи пътя на малкия крадец, а
и е по-стабилен, той беше разтворил прекалено широко краката
си. Сега проумя, че ако свитото на топка момче се удари в някой
от краката му, ще го повали. Момчето обаче явно нямаше такова
намерение. То се насочи точно между краката му. За миг Ибрахим

174
можеше да вдигне крак и да го смачка, но се поколеба. Ако
ритнеше или настъпеше прекалено силно детето, можеше да го
убие. Инстинктът му на еничар го караше да го стъпче и спре, но
разумът в него надделя. Каквото и да бе откраднало от Рефик, едва
ли заслужаваше да умре. Така Ибрахим пропусна момчето да мине
между краката му. Явно ходът на малкия ловък крадец не беше
изненадващ само за Ибрахим. В следващия момент Ибрахим видя
изненаданото и ужасено лице на своя приятел. Той се опита да
спре, но не успя и с трясък се удари във все още разкрачения и с
разперени ръце Ибрахим. Ударът повали Ибрахим върху
студените каменни плочи. Рефик се стовари върху приятеля си. В
следващия момент Ибрахим се опита да се изправи. Тъй като
Рефик беше паднал върху него и почти не беше ударен, подскочи
и му подаде ръка.

– Открадна ми кесията! Открадна ми кесията! – крещеше

задъханият Рефик.

Ибрахим пое подадената му ръка, но в следващия момент дойде

болката – остра и прорязваща, точно там, където беше ранен в
Азов. Всъщност не беше минало много време оттогава и раната
явно не бе заздравяла съвсем. Викът дойде сам. Всъщност кракът
му се стегна и издаде провлечен стон на болка. При опита Рефик
да го изтегли, явно разтягаше раната и болката се увеличаваше.
Приятелят му се усети навреме, започна да се извинява и повече
не се опита да го повдига. Кафеджията беше видял цялата случка.
Той разбра, че Ибрахим е ударен лошо, че приятелят му не може
сам да го вдигне, затова се втурна да му помогне. Така двамата
много внимателно повдигнаха падналия еничар. Рефик видя, че
Ибрахим се държи за раната, получена в Азов. Двамата помогнаха
на високия еничар да премине през ниската врата. Кафенето беше
мрачно, с ниски миндери. Поставиха Ибрахим, който тежко се
отпусна, на ъгловия миндер вдясно, точно под джамчето, през
което преди малко бе погледнал. В помещението беше топло, но
въпреки това скоро кафеджията, който се казваше Хасан, донесе
голям месингов мангал, пълен с още живи въглени. Те затоплиха
ъгъла и като че ли помогнаха за облекчаване на болката му. Хасан
беше донесъл едно меко и топло одеало, явно от ангорска

175
мериносова вълна. Миндерът беше широк и гостоприемният
кафеджия, освен дългата обла възглавница, която клиентите
слагаха зад гърба си, за да не допират гръб в стената, донесе още
няколко по-малки възглавници, които внимателно положи под
гърба на ударения мъж.

– Момчета, сега ще ви направя по едно кайве (кафе), точно така,

както аз си знам – гъсто и черно – каза кафеджията.

В този момент все още възбуденият от случката Рефик показваше

как детето бе успяло да грабне тежката кесия, пълна със злато. Той
чу думите на гърбавия турчин и му подвикна:

– Хасан ага, благодаря ти за добрината, но нямаме никакви пари

да ти платим. Благодаря ти все пак, че ни помогна и ни подслони.

Кафеджията като че ли не чу какво му казва еничарът.

Мърморейки си нещо под носа, той продължаваше да бърка в едно
малко медно, калайдисано отвътре джезве.

– Хасан ага! – извика по-силно Рефик. Той си помисли, че

старецът може би е глух.

– Чувам, чувам, ефенди, ще платите друг път – ясно и силно каза

старецът. Той явно не беше нито глух, нито луд.

Докато се приближаваше с джезвето и двете малки чашки със син

кант, еничарите го чуха да говори:

– Келеш с келеш.

– Кой е келеш? – попита Рефик.

– Хайманата, който гонихте. Ще краде и то на нашата улица!

– Ти познаваш ли го, Хасан ага? – с надежда в гласа опита Рефик.

– Познавам го, що да не го познавам – отвърна кафеджията.

– Кой е? Къде живее? – скочи унизеният и разгневен еничар.

Явно чувството за мъст не го бе напуснало.

176
 Вместо да му отговори, както Рефик горещо желаеше, старецът
си мърмореше:

– Отначало ви мислех за добри хора, занаятчии, кирии или

търговци, но като ви гледам ханджарите ми се струвате опасни
хора.

Въпреки че бяха с обикновени дрехи, двамата еничари бяха

втъкнали в пояса си ятаганите си. Белите кокалени дръжки на
страшното оръжие контрастираха на кафявите им дрехи и на
всеки, който ги виждаше, те казваха: "Опасност!" Явно
кафеджията също бе усетил опасността, която двамата мъже
представляваха.

– Какви сте вие? – попита кафеджията.

– Познаваш ли крадеца? – попита Рефик. После, като на себе си,

добави: – Само да го хвана малкия нехранимайко, ще му откъсна
главичката! Толкова много злато да ми открадне хайманата!
Казвай къде е и кой е? – не на шега извика Рефик.

Ибрахим видя, че гневът на приятеля му расте и се опита да го

успокои. Гласът му обаче беше слаб и Рефик не му обърна особено
внимание.

– Рефик Сарък! – най-накрая извика Ибрахим, а след това изохка,

защото болката, която малко бе отминала, отново се появи.

Едва викът и стонът на приятеля му успокоиха Рефик.

– Боли ли те, Ибрахим? – осъзнавайки грешката си, попита

силният мъж.

– Вие сте джелати[46]! – каза Хасан, докато наливаше ароматното

кафе, което беше кафявочерно и като че ли светеше със собствена
светлина. Когато гъстата напитка попаднеше в чашата, тя
образуваше гъст бял каймак, който излъчваше светлина, а вътре се
образуваха мънички водовъртежчета, които се появяваха и бързо
изчезваха. Ибрахим гледаше като омагьосан феерията в чашата си.
Рефик се беше поуспокоил, като че ли споменаването на името му,

177
му беше напомнило кой е всъщност. Та той беше Рефик Сарък,
убил много врагове и побеждавал в толкова битки, а сега беше
допуснал един от най-страшните врагове на воина да го обземе, а
именно яростта. Едно дете го бе победило. Сега Рефик стоеше
отпуснат на миндера, с гръб към малките квадратни джамчета и
изглеждаше отчаян.

– Не сме джелати, Хасан бей – каза Ибрахим. Той вече беше

решил какво да излъже. – Моряци сме.

– А, моряци – измърмори старецът. – Аз съм виждал моряци, не

сте моряци.

– Защо да не сме моряци? – попита с усмивка Ибрахим. На него

му беше интересно и харесваше мъжа, който явно бе видял и
преживял много. Беше очевидно, че той е от онези хора, които
макар да не са чели много книги и да не са се занимавали с наука,
имаха от онази житейска философия, която ги правеше не по-
малко мъдри и знаещи от учените и от хората на духа. Ибрахим
беше сигурен, че Хасан ага не беше прочел и една стотна от
книгите, които бен Иохай бе прочел, но беше преживял много и в
живота си беше срещал много хора, които го бяха учили чрез
историите и съдбите си. Но докато керванбашията Мухамад
изглеждаше достолепно, с поведение и осанка като на
старозаветен пророк, то Хасан изглеждаше по най-обикновен
начин, дори невзрачно, но си личеше, че е мъдър и препатил човек.
Ибрахим усещаше всичко това и изпитваше желание да се шегува,
защото такива хора, освен мъдрост, развиват и едно много тънко
и фино чувство за хумор. Ибрахим предчувстваше, че пред него
стои именно такъв човек, затова му говореше, а на лицето му се бе
изписала усмивка.

– Не сте моряци, защото походката ви издава.

– Какво ни е на походката? – попита Ибрахим.

– Не ме изпитвай! – сериозно отговори кафеджията.

178
 Ибрахим отпи от кафето. Божествената, ароматна, гореща
течност се разля из тялото му. Той почувства как тя го изпълва с
аромат и живот. За да успокои Хасан и да отклони безпокойството
му, той каза:

– Страхотно кафе си направил, чорбаджи!

Хасан чу похвалата и се усмихна. Рефик също отпи от черната

ароматна напитка. Явно и на него му хареса, защото след това
дълго изпъшка, изразявайки удоволствието, което кафето му носи.
Този звук като че ли зарадва Хасан ага повече от похвалата на
Ибрахим. Това беше кафе, много фино стрито в дървено хаванче
или железен кутел. При това най-важното нещо беше кафето да се
блъска много в уреда, докато не се превърне във фин прах. Това
означаваше, че кафето по-добре ще се смеси с врящата вода и
изцяло ще предаде аромата си в напитката. Тайната на доброто
кафе, което Хасан ага правеше, беше в това, че той отначало
начукваше кафето във висок тесен кутел, с железния млат го
удряше в продължение на дни. След това пресилваше счуканото
фино кафе и в малко, но много тежко хаванче, го стриваше, докато
не стане на пудра, на най-фин прашец.

Още от млад Хасан имаше този недъг – беше с гърчаво и гърбаво

тяло. Баща му беше притеснен, защото с този недъг едва ли щеше
да поеме някакъв занаят и да работи тежък физически труд. Затова
още от дете го бе пратил като помощник в едно кафене. Там той
помагал на един също като него гърбав арменец. Може би поради
недъга, а и защото цял живот беше останал сам и нямаше жена и
деца, Хасан чувствал стария арменец като свой втори баща. Като
пораснал, от чирак той станал калфа. Учел се как да разговаря и да
изслушва хората и как да прави кафе, все по-хубаво и по-хубаво
кафе. Когато скътал достатъчно пари, вече на преклонна възраст
Хасан купил това малко кафене и продължил да прави кафе.
Клиентелата на стареца не беше голяма, но затова пък вярна и
сигурна. Всички мъже, живеещи на уличката, обожаваха
ароматното кафе, което Хасан ага правеше. В късните следобедни
часове те се събираха в малкото задимено помещение, отпиваха от
божествената напитка и правеха сладък мохабет. Всеки

179
разказваше какво му се е случило през деня и се възползваше да
се види с приятелите си. "То, ако привечер не отидем в кафенето
на Хасан ага, да пийнем по едно кайве и да си поговорим, за какво
ще сме работили и сме се бъхтили през целия ден? Ако не се видим
с приятелите в кафенето, денят ни ще бъде само работа, а вечер –
със семейството" – казваха мъжете, живеещи на уличката.
Повечето мъже смятаха посещението в кафенето за задължително.
Те приемаха Хасан ага, с неговото прегърбено тяло, мръсната бяла
престилка и кафенето му като емблема на улицата. Без кафенето,
уличката би станала безлична и обикновена. Те всички бяха
спокойни, защото знаеха, че където и да отидат, каквото и да
правят през деня, там някъде Хасан ага и неговото кафе ги чакат.

Мъжете редовно посещаваха кафенето, но само привечер. Тъй

като уличката беше глуха и почти никой чужд, случаен човек не я
посещаваше, почти през цялото време кафенето беше празно. Това
помагаше кафето на Хасан ага да бъде толкова хубаво. Ако
кафенето му беше на чаршията (търговската улица) и в него
постоянно имаше посетители, старецът не би имал време да
приготвя всяко кафе с толкова голямо усърдие. Бързите кафета
стават по-груби, безвкусни, вътре има бучки, които се усещат и
дразнят устата. И въпреки че се стрива фино, кафето не бива да се
щади. То трябва да бъде силно и да остава като утайка на дъното
на чашата.

Всеки стар и опитен кафеджия си имаше мурафет, за да направи

напитката по-ароматна. Някои прибавяха канела, други – шафран,
ръж или леблебия, за да я направят по-гъста. Имаше такива, които
прибавяха дори горещо гъсто вино или ром. Хасан ага не
уважаваше примесите, нито млякото, нито маслото. "Кафето
трябва да е чисто!" – казваше кафеджията. Неговата тайната беше
в дългото и фино стриване, любовта и лекото препичане, преди да
бъде сварено, за да пусне повече и по-добре аромата си. Другата
тайна беше захарта. През годините той се бе научил да познава
хората и знаеше, че всеки човек си има вътрешен шекер. А някои
хора имат толкова много горчилка, че е трудно с шекер да я
смекчиш. С окото на опитен кафеджия, той определяше всеки
човек колко вътрешен шекер има и от колко шекер в кафето има

180
нужда, за да се почувства щастлив. Така захарта беше следващата
тайна, за да стане кафето магия, колкото по-кафява беше тя,
толкова по-добре. Той леко я препичаше и така тя придаваше
допълнителен аромат на кафето.

Ибрахим отпи още една глътка и напитката като че ли му

нашепна цялата тази история.

– Та откъде позна, че не сме моряци? – попита Ибрахим след като

беше изчакал достатъчно време, за да се успокои старецът.

– Знам ги аз моряците. На тази улица идват много моряци и

рибари. Те ходят с широко отворени крака и се клатят като патици.
Те ходят така, защото корабите и лодките се клатят непрекъснато
под краката им. Вие ходите малко като войници, но сте много
силни и гъвкави, за да сте обикновени аскери.

Докато старецът говореше, Рефик се наведе към Ибрахим и

прошепна:

– Като си спомня как това хлапе ни направи за смях, ме хваща

срам! Силни и гъвкави! – иронично повтори Рефик. – Смешно!

От поведение на Рефик си личеше, че той още не се бе успокоил

напълно. Когато се сетеше за разигралата се случка пред кафенето,
смръщваше чело и инстинктивно се хващаше за кокалената
дръжка на ятагана си.

Ибрахим се усмихна. Той беше моряк твърде дълго и сам знаеше

по какво се различават от моряците, но искаше да провокира
Хасан ага и да види дали старецът знае. Очакването му, относно
стареца, се потвърди, затова той се усмихна.

– Какви сте вие двамата, ако не сте джелати? – попита на свой

ред старецът.

Ибрахим погледна безхитростното, набраздено с бръчки лице на

кафеджията и реши да му разкрие какви са.

181
 – Еничари сме! – каза без подготовка бившият еничарски
чорбаджия.

Рефик тежко изпръхтя като че ли приятелят му го удари. Не му

стигаше срамът, ами сега хвърля срам и върху еничарите. Бившият
овчар от Козбунар наистина го заболя.

– Еничари! – възкликна старецът и отскочи назад.

Ибрахим много пъти беше виждал как различни хора реагират на

тази дума, затова реакцията на стареца не му направи особено
впечатление.

– Опасни хора сте вие! – каза Хасан, след като се успокои. –

Какво търсите на нашата уличка?

– Търсим жилище – тръгна да казва Ибрахим, но в този момент

заедно с него заговори и Рефик:

– Търсим хайманата, който ни обра!

Така старецът нищо не разбра. Буйните изблици на приятеля му

като че ли умориха Ибрахим, той се опита да премести малко
възглавниците зад гърба си и да се намести така, че да не го боли,
но болката беше нетърпима и изохка.

– Бъбреците ли те болят? – попита Хасан. – Имам лек за тях.

Още преди Ибрахим да обясни, че това не са бъбреци,

кафеджията беше изчезнал нанякъде. След малко той довлече
някъде отзад едно голямо наргиле. То беше тумбесто, с шарена
оплетка. Стъкленият балон, пълен с кристална течност, беше доста
голям и явно тежеше, защото гърбавият старец едва го влачеше.
Най-накрая остави тежкото наргиле до ниската масичка пред
Рефик и Ибрахим.

– Ей сега! – промърмори тихо, като че ли някой го пришпорваше.

– Ние не пушим – каза Ибрахим, после добави: – Ние, еничарите,

не пушим!

182
 Старецът като че ли не чу думите на еничарския командир.
Мърморейки си нещо, той се обърна и отиде до тезгяха. Оттам
донесе малко черно кубче. То изглеждаше като направено от кал
или черна смола, но явно от топлината на сухите му старчески
пръсти бе омекнало и станало пластично.

– Това не е тютюн – каза старецът.

С една маша избра най-големия и все още не почернял и изстинал

въглен и го сложи в красиво гравирана и инкрустирана месингова
чашка, която се намираше отгоре на високото наргиле. След това
внимателно постави кубчето върху въглена. То изпуши и странна
миризма се разнесе из кафенето. Старецът бавно разгъна
каучуковите тръбички, които, за по-удобно носене, бяха
преплетени една в друга. На края им имаше мъничко мундщуче от
слонова кост.

– Пушете! Пушете! – каза кафеджията и им направи жест.

Рефик пръв хвана мундщука и дръпна. От устата му излезе рядък

дим, който миришеше странно.

– Ти, ти! – каза Хасан ага и посочи към Ибрахим.

Досега Ибрахим не беше пушил наргиле, въпреки че беше

виждал в Арабия. Той знаеше, че в повечето случаи това, което се
пуши, е тютюн. Понякога беше специално ароматизиран, а
течността, през която димът преминава, за да се пречисти и
рафинира, обикновено беше розова вода.

Сега Ибрахим избърса слоновата кост в ръкава си и внимателно

"отпи" от дима. Главата му се замая. Беше чувал, че при
неправилно пушене с наргиле може да ти стане много лошо.

Следващите пъти вдишваше все по-слабо и внимателно, въпреки

това главата му все повече се замайваше. Скоро болката в гърба
съвсем изчезна, но заедно с това краката му изтръпнаха и престана
да ги усеща.

183
 – Какво е това? – успя да попита той, преди да се отпусне съвсем
на миндера и да полегне. Рефик също беше легнал на миндера под
прозореца на кафенето.

Скоро Ибрахим се сети за гъстото сладко черно кафе на Хасан и

така ту отпушваше малка глътка дим от наргилето, ту отпиваше
глътка от черното ароматно кафе. Усещането беше божествено.
Чувстваше се така все едно, че лети. Тялото му сякаш се разтвори
във въздуха и остана само мисълта му. Дори гласовете идваха
някъде отдалеч и като че ли не се отнасяха за него. Имаше
чувството, че е в стаята, но някак не е вътре, а е скрит. Като че ли
никой не го забелязва и е невидим.

– Какво е това? – попита отново с глас, който идваше някак от

много далеч. Гласът на кафеджията също идваше някъде отдалеч.

– Това е опиум. Взимаме го от далечните планини на Кандахар.

Ибрахим го чу, но мина доста време преди да разбере какво

точно означава това. "Опиум! Опиум! Чувал съм това име!" – това
беше последната мисъл, преди пред очите му да стане съвсем
тъмно. После изведнъж образи, аромати и сънища се смесиха. По
някое време му се стори, че помещението се изпълни с много хора.
Те говореха, но той все така си оставаше скрит. Знаеше, че може
да ги види, ако отвори очи. "Ех, ако можех да отворя очи!" После
отново изпадаше в затъмнение на съзнанието.

От това състояние го извади силен трус. Ибрахим отвори очи и

водя огромния черен гигант, надвесен над него. Явно
сейменбашията с тежкия си крак риташе миндера, върху който той
лежеше. След миг същото се случи и на миндера, върху който
лежеше приятелят му.

– Стани! – след малко извика ядно Юсуп.

Мисълта, кой е огромният мъж, надвесен над него, бавно проби

в паметта му. Но това не беше неговият приятел Юсуп, а
разгневеният сейменбашия – неговият нов командир. Опита се да
скочи на крака, но не се получи. Рефик също имаше проблеми с

184
изправянето си. Едва когато се изправи, Ибрахим видя, че зад
черния гигант има няколко също така големи мъже. Подобно на
Юсуп, те гледаха към тях намръщено и строго. Мина известно
време преди Ибрахим да се изплъзне от "лапите" на опиума. Той
продължаваше да се чувства замаян и краката не го държаха, но
поне разсъдъкът му работеше. Рефик се оправяше много по-бързо
от него. Той беше силно притеснен и уплашен от сейменбашията
Юсуп. Колкото и да беше опиянен, някогашният български чобан
осъзнаваше колко много ще им почерни живота новият командир,
ако го ядосат.

– Няма ви от два дни! Какво си мислите? Още първия ден да

изчезнете! – крещеше Юсуп. – Никой не знаеше къде сте! Отделих
тридесет човека да ви търсят!

Думите на сейменбашията все повече отчайваха Рефик. Явно се

случваше това, от което се опасяваше. Той съжали. "Как може
толкова години в Азов да нямат нито едно нарушение, а тук, още
първия ден в Стамбул да направят грешка?" Сега най-важното
нещо беше да мълчат. Рефик знаеше, че симулирането на
покорство и мълчанието са единственият начин да успокоиш
гнева на някой командир. Сега трябваше да мълчат, да слушат и
да изпълняват всичко, което огромният, ядосан арап каже. Не
трябваше да изказват възражение, оправдание или опровержение.
И в този момент Ибрахим, явно все още под влияние на опиума,
заговори. Рефик изтръпна. Това не биваше да се случва.

– Едно хлапе ни открадна всичките пари, които ми дадохте,

ефенди – каза той.

– Какво? – извика арапът и се надвеси над Ибрахим. –

Откраднали са парите, които ви дадох?! Това бяха парите ви за
една година!

Юсуп беше черен, но на Ибрахим му се стори, че под черната

кожа вижда червенина. Сейменбашията беше разгневен.

– Кой ви обра? – Юсуп едва успяваше да прикрие гнева си.

185
 Той се приближи, хвана кафеджията, който се бе отнесъл толкова
добре към тях, и с една ръка го вдигна от земята. Гърчавото тяло
на стареца се опита да се съпротивлява, но единственото, което
успя да направи, беше да размаха безпомощно крачетата си във
въздуха. Ибрахим гледаше, но нищо не можеше да направи, за да
го спаси. Това, което се случваше, въобще не го изненадваше. Той
си спомни онази далечна вечер в Анадола и отново целият
настръхна. Юсуп беше безпощаден убиец и това, че старецът е все
още жив, беше цяло чудо. Хасан ага безпомощно висеше във
въздуха. Ибрахим беше сигурен, че само едната ръка на
сейменбашията е по-голяма от цялото тяло на кафеджията.

– Кой беше? – просто попита арапът.

Той беше вдигнал турчина така, че главите им се бяха изравнили.

По начина, по който попита, си личеше, че това ще е последният
въпрос, който задава. Старецът веднага разбра това. Това беше
най-страшното нещо, което му се беше случвало. Този огромен
арап, със светещи очи и вид на Шейтан, който достигаше до тавана
на кафенето, сега беше вдигнал и него до там.

Кафеджията беше доверен човек на много хора. Цял живот

изслушваше хората и им даваше съвет, ако му поискаха, без
никога да се възползва от това. Всички знаеха, че каквото и да му
кажат, то ще си остане там и никой друг няма да разбере за него.
Най-важното нещо за всеки кафеджия и човек, който иска другите
да му се доверяват, беше да не е клюкар. Сега обаче старецът се
чувстваше толкова застрашен и уплашен, че призна, че момчето
живее точно отсреща. Огромните мъже, които досега бяха
препречвали вратата, само това чакаха. Те изскочиха навън. Юсуп
пусна стареца, който тежко падна на земята. Само след миг отвън
се чу женски плач.

Когато Рефик и Ибрахим излязоха на улицата, там вече нямаше

минувачи. Един от огромните сеймени държеше врата на момчето,
което ги бе обрало, и го натискаше надолу към каменната
настилка. Друг един сеймен се бореше с ниска трътлеста жена,
която крещеше, плачеше и скубеше косите си. Явно това беше

186
ужасената майка на крадливото момче. Тя беше толкова
напориста, че още един сеймен се притече на помощ на другаря
си. Това се налагаше, защото те не искаха да я наранят, иначе
веднага биха я накарали да млъкне. Зад жената, прав и блед, без
чалма, стоеше мъж с рядка, мръсна, прошарена коса. Кожата му
беше прозрачна като восък. За разлика от жена си, мъжът стоеше
безмълвен, примирен с участта си. Той много добре знаеше, че ако
направи нещо или дори само ако изрази несъгласие с огромните
мъже, ще бъде жестоко наказан. Така или иначе той щеше да
изтърпи наказание заради деянието на сина си и никой нямаше да
се занимава с това, че детето е откраднало от немотия и веднаг а
му бе занесло тежката кесия, пълна с дебели златни пари. Още
тогава Селим се беше свил, защото бе предусетил опасността.
Хакъ се кълнеше, че е намерил кесията на улицата, но той много
добре знаеше, че това не е възможно. Когато мъжете бяха нахлули
в голямата стая, която служеше за дом на цялото му семейство,
Селим го бе приел като предопределение. Сега той стоеше и
очакваше наказанието, дори това да бе смъртта.

Гледката, която се разкри пред очите на Ибрахим, го накара

бързо да изтрезнее. Докато гледаше, той напипа оръжието си.
Зулфикр беше тук. Това го успокои. После продължи да напипва,
докато не докосна и книгата. Тайната книга, която винаги беше с
него, също беше тук.

– Този ли беше? – попита Юсуп, като се обърна към Ибрахим. С

пръст той сочеше към момчето.

– Не го видях! – отговори чорбаджията, лъжейки.

Всъщност много добре беше видял лицето на момчето и това

беше именно то.

– Той ли е? – зададе същия въпрос Юсуп, но този път гледаше

към Рефик. Рефик само кимна с глава. Двамата сеймени веднага
отведоха Хакъ и баща му.

– Стойте! – извика вече съвзелият се Ибрахим. – Ние ще се

разберем!

187
 Сеймените като че ли не го чуха. Юсуп се приближи към
Ибрахим.

– Какво искаш? – попита той.

– Не ги отвеждайте, аз ще се разбера с тях!

– Не може, трябва да бъдат наказани!

– Недей, недей, сейменбаши! Почувствах нещо свързано с тях!

В този момент, за да увеличи силата на думите си, Ибрахим

направи тайния знак на Махди. Това като че ли прекърши Юсуп и
той извика:

– Спрете! Пуснете тези двамата!

Сеймените спряха, но не пуснаха бащата и сина, защото не

можеха да повярват на ушите си. Юсуп ага никога не отменяше
заповедите си, а сега някакъв току що постъпил сеймен успя да му
повлияе. Ибрахим се приближи до двамата и почти със сила ги
изтръгна от ръцете на сеймените. След това ги изправи срещу себе
си.

– Къде са парите? – попита той.

Бащата се поклони, бръкна в прокъсания си, някога бил кафяв

колан и извади кожената торбичка. Ибрахим се върна и я подаде
на Юсуп. Сейменбашията направи недвусмислен жест, че не иска
кесията. Тогава той я подаде на Рефик. Беше видно, че намирането
на златото успокои приятеля му и много го зарадва.

– Утре ще дойда да поговорим! – каза Ибрахим на бащата и сина.

– Как се казваш? – попита той мъжа.

– Селим – отвърна мъжът.

– И, Селим ага, дръж този хаймана под око!

Благодарният човечец се наведе и целуна краката на своя

благодетел. Той още не можеше да проумее обрата, който бе

188
настъпил. Така най-накрая, подканени от Ибрахим, бащата и сина
се прибраха. Къщата, в която те живееха, беше каменна. Тя беше
с хубава врата, подтисната между други две, също така високи
къщи.

Юсуп и сеймените се изтеглиха от уличката.

– Хасан ага – приближи се Ибрахим към стария кафеджия, който

се държеше за кръста, където явно бе ударен. Преди да отиде при
стареца, с жест той поиска една златна пара от Рефик. Сега той му
я подаде и каза: – За опиума, кафето и притеснението.

После, без да слушат благодарностите и извиненията на стареца,

двамата с Рефик излязоха на чаршията.

– Сега първото нещо, което трябва да направим, е да отидем на

джамия – каза Ибрахим.

– Не, първото нещо, което трябва да направим, е това – каза

Рефик и хвана Ибрахим, влачейки го към една сергия. Още преди
да влязат в малката уличка, той беше забелязал тази сергия за
кожени изделия. От нея Рефик купи един кемер. Това беше дълга
кожена кесия, която се увиваше около кръста. Така беше много
по-удобно да се носи кесията на дълъг път и в същото време не
можеше лесно да се открадне.

След като купи кемера, Рефик каза:

– Сега вече е време за джамия.

– Не! – каза Ибрахим. – Отиди до казармата и донеси багажа ни!

– Ибрахим вече се беше разделил с другарите си от ортата и не
искаше да ги вижда под командването на друг.

Рефик се усмихна. Мисълта, че скоро ще бъде близо до сандъка

си, го зарадва.

– Вземи и джерида ми.

189
 Арабското копие и джамбията, подобно на книгата, бе станало
част от постоянните му вещи, които го съпровождаха навсякъде.

– Ти къде ще ме чакаш? – попита Рефик.

– Ще бъда тук, в кафенето на Хасан ага – каза Ибрахим, обърна

се и тръгна към глухата уличка. Вървеше бавно. Сега най-важното
нещо беше да си намерят жилище. Това беше централният и най-
гъсто заселен квартал на Стамбул. Той се намираше в близост до
Топкапъ сарай и най-голямата джамия в света – "Ая Софя".
Мястото беше прекрасно за двамата сеймени. Хем щяха да са по-
близо до двореца, хем в тихата и глуха уличка щяха да имат
спокойствие и тишина. Още преди случката Ибрахим беше
огледал къщата на Селим ага. Тя му направи силно впечатление.
Местонахождението ѝ беше идеално. Като че ли беше строена
специално за него. Долният кат беше с малки прозорчета, които
бяха разположени така, че нито една част от уличката не можеше
да остане без наблюдение. Беше очевидно, че камъкът, от който е
построена, е много здрав. Решетките на прозорчетата бяха дебели
и здрави. Прозорчетата бяха тесни и през тях не можеше да мине
човек, дори да нямаше решетки. Горният кат беше с еркери.
Прозорците там бяха малко по-големи и с все така здрави решетки.
На еркерите имаше и малки прозорчета, които "гледаха" надолу,
към входа на къщата. Мястото беше много удобно за стрелба по
входа, ако се наложеше. Цялата къща беше добре укрепена, като
крепост. Макар направена да не привлича вниманието и да
изглежда невзрачно, неразличавайки се на пръв поглед от
останалите къщи, тя веднага беше привлякла вниманието на
Ибрахим. Тази къща му приличаше на някоя друга. Беше му
толкова позната. Скоро се сети. Това беше къща строена за
кесиджия. Всеки детайл беше изпипан като че ли с подобна идея.
Къщата беше точно копие на къщите близнаци в Козбунар. Но
защо беше построена тук, в Истанбул? Имаше ли връзка между
тази къща и онези там? Дали не принадлежаха на един и същ
човек?

Ибрахим вървеше по уличката. Там отново кипеше живот, като

че ли преди малко нищо не се беше случило. Някои от хората го

190
разпознаха и боязливо се отдръпваха от него. Все така бавно
Ибрахим отиде до къщата на Селим и започна да я оглежда така,
все едно ще я купува. Изработката и качеството на материалите
наистина бяха впечатляващи. Черчеветата бяха от скъпо
благородно дърво. Това не беше бор, а някаква скъпа дървесина.
Беше видимо, че по нея няма чеп, кривина или изметнато. Това
означаваше, че е направена от много добър майстор и е много
здрава. В същото време си личеше, че е от иглолистна дървесина,
защото дървото миришеше на смола. Това го предпазваше от
гниене. Джамовете също бяха впечатляващи. Ибрахим беше
виждал стъкла на къщи, всички те бяха неравни и изкривяваха
образа. Повечето от тях не бяха прозрачни, а полупрозрачни и през
тях се виждаше замъглено. Стъклата, които сега виждаше, бяха
напълно прозрачни, кристалночисти и през тях се виждаше без
никакво изкривяване. Къщата беше построена така, че прозорците
бяха в сянка и отвън не можеше да се види вътре. Ибрахим беше
сигурен, че отвътре ще се вижда всичко навън. Той отстъпи
няколко крачки и забеляза следващото нещо. Къщата се намираше
точно срещу кафенето на Хасан ага. Ако се приемеше, че в
кафенето е светло и по-докъсно, който и да застанеше пред
къщата, щеше да бъде осветен от големия прозорец на кафенето,
разделен на малки квадратни джамчета. Така никой не можеше да
застане пред къщата или да я наблюдава, без да остане
незабелязан. Всичко това нямаше как да е случайно, имаше твърде
много съвпадения. Ибрахим ту се упрекваше в прекалена
мнителност, ту попадаше на следващото "съвпадение" и си
казваше: "Не, тази къща е правена за кесиджия или за тайна
квартира!" Съвсем скоро осъзна, че ако всичко това, което смята,
е вярно, той е наблюдаван отвътре. Сигурно подозрителното му
поведение бе направило впечатление на собственика на къщата
Селим.

Както във всеки голям град и в Стамбул вилнееха улични банди,

но тъй като столицата на султана беше най-големият град в света,
беше нормално тук бандите да са най-много и добре
организирани. Кварталът наоколо беше един от най-големите и
стари в централната част на Империята. Той се казваше
Еминьоню. Ибрахим се бе застъпил за Селим, но сега се замисли

191
дали няма да се окаже, че той е един от водачите на банда. Тези
престъпни групи бяха оформени на териториален принцип. Всеки
главатар разпределяше задачите. Една част, обикновено по-
малките деца, се занимаваха с джебчийство, по-големите – с обири
и кражби по домовете или в търговските кантори. Във всяка банда
си имаше хора, които се занимаваха с контрабанда и разтоварваха
с каици необмитени стоки от корабите. Бандите доскоро бяха
богати и влиятелни, но Юсуп ага им беше обявил война и ги
притесняваше. Това, от което се хранеше всяка банда, беше
корупцията и закрилата на някой влиятелен велможа. За тяхно
съжаление последният сейменбашия и агата на еничарите бяха
неподкупни, а това сериозно притесняваше всички бандити.
Другото нещо, което пречеше на бандите, беше политиката на
стабилност, мир и просперитет, които новият Велик везир бе
предприел. Хората вече можеха да печелят добре от честен труд.
Така самите членове на бандите не желаеха да рискуват и се
разотиваха. След като можеха с обикновена работа и занаят да
припечелят толкова, колкото и с грабежи, защо тогава да
рискуват? Освен това със замогването си хората ставаха все по-
смели и създаваха все по-големи трудности на обирджиите.

Ибрахим се замисли дали не се намира пред леговището на

такава банда. Всичко говореше за това. Прекрасно устроената за
това къща, чевръстият Хакъ, който явно не за пръв път крадеше и
с учудваща ловкост се измъкна от преследвачите си. Без да
предизвиква повече подозрения, Ибрахим се обърна и се отправи
към кафенето. Приведе се и влезе в полутъмното помещение.
Хасан ага веднага го посрещна. Той изгони някакъв човек и
настани Ибрахим точно там, където беше лежал сутринта.

– Уф, страшен човек познавате, ага! – каза Хасан. – Страшен

човек, самият Шейтан!

Гърбавият старец тупаше с кърпа около еничара. Той се

стремеше видимо да угоди на човека, дал му цяла златна монета и
застъпил се за комшията му Селим ага.

– Хасан ага, може ли да те попитам нещо? – попита Ибрахим.

192
 – Разбира се, ага, но първо какво ще желаеш?

– Дай едно от твоите кайвета и ела, седни да си поговорим!

Още беше ранен следобед и в кафенето имаше само един-двама

посетители. Те седяха и спокойно разговаряха. Тъй като вече бяха
обслужени и не се нуждаеха от услугите на Хасан ага, той отдели
цялото си внимание на скъпия нов гост. Останалите посетители
усетиха това специално отношение и се заеха със собствените си
разговори.

Старецът сложи пред Ибрахим чашка с ароматната напитка,

която само той умееше така да приготвя.

– Да го пиеш с душа като ангел, ага ефенди! – каза Хасан.

– Само отново не ми давай опиум, ага кафеджи! – усмихвайки се,

каза младият българин. – Ага, седни тук, искам да те питам нещо!

– Не мога да седна, еничар ефенди – каза Хасан и застана до

дясното рамо на новия си познат.

Ибрахим се нацупи.

– Хасан ага, не ми викай еничар, не искам всички да разберат!

– Добре, ага, твоя воля!

– Кафеджи ефенди, дойдох на тая улица, защото търся къде да

живея.

Кафеджията го слушаше с голямо внимание. По лицето му си

личеше, че именно това е човекът, когото трябва да попита. Ако
имаше човек, който да знае случващото се на уличката, то това
беше Хасан ага.

– Да купиш или да наемеш, ефенди? – попита той с учудваща за

кафеджия вещина.

– Да наема някоя къща – отвърна Ибрахим.

193
 Хасан ага се замисли. Ибрахим обаче продължи:

– Дори си харесах една. Може ли да попитам какво е

положението около нея?

– Хареса си вече?! – учудено попита старецът и повдигна вежди.

– Коя къща си хареса? – подозрително попита кафеджията, като
предвиждаше отговора.

– Харесал съм си къщата отсреща – на Селим ага. Може ли да ми

кажеш нещо повече за нея?

Мина доста време преди старецът да заговори:

– Всъщност тази къща не е на Селим ага, той само живее в една

от стаите долу и я поддържа.

– А на кого е къщата?

– Не знам. Никога не съм виждал собственика на къщата. Чувал

съм само, че е много богат чорбаджия, някъде от Румелия, но за
толкова години нито веднъж не съм го виждал. Говори се, че
понякога късно през нощта загадъчни светлини се появяват на
горния кат на къщата, но това става много рядко. Селим ага нищо
не казва по въпроса. Той твърди, че от много години не е виждал
собственика.

– А ти виждал ли си нещо странно, Хасан ага?

– Ти ще наемаш ли къщата, или само ме разпитваш? – усъмни се

старецът.

– Ще наемам! – твърдо отговори еничарът.

– Ако искаш да те заведа до Селим ага?

Ибрахим отпи още една глътка от топлата ободряваща напитка.

Това кафе толкова му харесваше, че му беше трудно да се раздели
с него. Все пак най-накрая отпи една голяма глътка и стана.

– Хайде, Хасан ага, да ходим!

194
 Старецът поведе еничара. Той без никакво колебание изостави
кафенето и клиентите си вътре, явно им имаше доверие. Докато
излизаше, Ибрахим погледна към дъното на кафенето и там, до
малкия тезгях, видя голям железен въртящ се стол за бръснене.
Столът беше боядисан с бяла боя, а срещу него имаше наплюто от
мухи малко парче огледало.

Хасан ага вече беше пресякъл калдъръмената улица и бе застанал

пред къщата на Селим ага, но вместо да похлопа на вратата, той
прокара сухата си костелива старческа ръка и потропа на най-
дясното прозорче. Това беше прозорчето, намиращо се най-далеч
от вратата.

– Защо не похлопа на вратата? – попита Ибрахим.

– Вратата води нагоре, към горния кат, а Селим ага живее тук.

Скоро вратата се отвори и на нея застана Хакъ. Момчето веднага

позна човека, който се бе опитал да препречи пътя му и само
безпомощно се сви, като изхънка нещо.

– Момче, тук ли е баща ти? – с властен глас попита старецът. –

Повикай го, че този мъж иска да говори нещо с него!

Момчето се обърна и бързо се шмугна вътре, оставяйки вратата

отворена.

След малко, все така гологлав и чорлав, на вратата се появи баща

му. Днешното приключение явно му се бе отразило.

"Не е водач на банда" – успокоявайки се, си помисли Ибрахим.

– Селим ага, този мъж, когото ти познаваш, желае да говори с теб

– каза Хасан ага.

Селим не гледаше стария турчин, а едрия силен мъж.

– Благодаря, Хасан ага, благодаря! – каза той.

195
 Това негово действие накара Селим ага да се сети, че са на прага
на вратата.

– Заповядайте вътре! Заповядайте! – каза домакинът към

еничара.

Старият кафеджия вече се бе насочил към кафенето, когато

еничарът се обърна и подвикна:

– Хасан ага, ако моят приятел дойде, кажи му да изчака при теб!

Хасан ага не се обърна, но поклати глава, което означаваше, че е

разбрал.

Ибрахим последва Селим. След като влезе в къщата, видя, че

нагоре водеше стръмна стълба. Тя беше тясна, направена така, че
само един човек да може се качва по нея. Вдясно имаше дървена
врата с овален свод. За да премине през нея, Ибрахим трябваше да
се наведе. Явно вратата беше правена за много по-нисък човек.
Селим ага водеше Ибрахим по тесен тъмен коридор, някъде вляво
и нагоре продължаваше каменната стълба. Малка, също така ниска
врата отделяше жилищното помещение, в което живееше
семейството на Селим ага. Вътре къщата също беше еднаква с тези
в Козбунар. Сега сякаш влизаха в стаята, в която спеше баба
Василка. Тя не беше малка, а просторна, с правоъгълна форма.
Навсякъде Ибрахим виждаше признаците на мизерията. Селим ага
имаше малко семейство. Ибрахим вече познаваше жена му и Хакъ,
а направо върху пода седеше красиво малко момиченце. То имаше
най-красивите и тъжни очи на света. Детето стоеше притихнало и
беше толкова красиво, с онова наивно, чисто излъчване, каквото
можеше да има само едно дете. Ибрахим, някак неуместно, стоеше
изправен сред хората, които седяха на пода. Жена му вече беше
чула, че ще имат гости и бе сложила на земята ниска дървена маса.
Върху нея бе поставила няколко паници. Мизерията, освен с
прокъсаните рогозки, нахвърляни направо върху каменния под, се
подсилваше от миризмата на мухъл и плесен. Личеше си, че
помещението е влажно. За Ибрахим беше очевидно, че това
помещение не е пригодено за живеене. То беше строено за кухня
на къщата. В единия ъгъл на къщата имаше щерна – малък,

196
вграден в сградата кладенец. Само най-богатите и знатни фамилии
в големите градове на Империята можеха да си позволят да имат
вода в самата сграда. Всички останали имаха бунари, но на двора
или наливаха вода от обществените чешми. Беше много трудно да
се построи къща на мястото, където отдолу има вода. Личеше си,
че домът някога е принадлежал или принадлежи на богат човек.
Освен това така, с вътрешен водоизточник, къщата ставаше като
крепост и дълго време можеше да устои на блокада. Помещението,
в което живееше Селим ага и беше кухня, почти нямаше прозорци,
а само две тесни цепнатини високо горе. Освен това то беше
избрано така, че слънце не го огряваше. Това си личеше по
подпухналата влажна настилка и външната стена. И до мизерията
веднага си личеше знак на богатство. Къщата имаше вътрешен
двор. Еничарът го видя, когато Хакъ излезе навън, изпратен за
нещо от майка си. Това предизвика интереса на Ибрахим и той
надзърна. Съседните къщи бяха построени така, че се образуваше
затворен вътрешен двор, не много широк и отвсякъде ограден с
къщи. Личеше си, че това беше планът за бягство на човека
построил къщата. Ибрахим окончателно се убеди, че това не беше
обикновена къща. Отпред тя беше с тясна фасада и изглеждаше
като притисната между останалите къщи, но всъщност беше много
по-голяма. Сега, когато еничарът виждаше къщата отвътре,
разбираше, че цялата улица и кварталче наоколо са построени
така, че да я прикриват. Явно човекът е държал да построи крепост
(кале) и сарай в едно, и то без останалите да разберат. А ако искаш
крепостта да бъде затворена, трябва да настаниш семейство, което
да пази задния двор. Така може да влизаш в къщата незабелязано,
без дори семейството на Селим ага да забележи. Така че това,
което беше казал Хасан ага, можеше да се окаже вярно и хората
вътре да не знаят за посетителите горе.

Помещението, в което живееше Селим ага, съответстваше на

долния кат на къщите близнаци в Козбунар. Ибрахим се сети, че
никога не беше слизал на долния кат на къщата на Велко. Знаеше,
че в къщата на Георги там е кухнята и склада, и там живеят всички
ратаи, начело с баба Василка, но той и там не беше оставал за
дълго. Не можеше да каже дали къщите близнаци имат щерни в
долното си помещение.

197
 Селим ага го покани да седнат.

– Селим ага, тук ли живееш? – попита Ибрахим.

Когато мина покрай малката "кукличка", той се опита да я

закачи, но тя не реагира по никакъв начин. Само тъжно го
погледна с големите си тъмнокафяви очи, но дори искрица от
усмивка не се появи на устните ѝ. Ибрахим се учуди на тази
реакция и се почувства някак неудобно пред тези очички.

– Да, ефенди! – отговори турчинът.

Ибрахим знаеше, че когато преговаряш с един мъж, жена му не

трябва да е наблизо, затова каза:

– Селим ага, може ли да огледам останалата част от къщата?

– Да, ефенди! – каза старецът.

След това домакинът поведе мъжа обратно по коридора.

Стълбите бяха стръмни. Горе имаше голяма софа, по дървеното
дюшеме бяха застлани дебели и изключително скъпи килими. Тя
беше обкована с дърво и красиви дърворезби и украсена с ниши и
чупки. Отляво и отдясно имаше две големи стаи. Ибрахим си
хареса дясната стая. Целият горен кат на къщата миришеше
приятно на скъпа благородна дървесина. В дъното. Между вратите
на двете стаи, беше направен П-образен миндер, а за да се влезе
там, имаше ниска дървена, инкрустирана ограда.

– Селим ага, искам да поговорим.

– Разбира се, ефенди.

– На кого е тази къща? – попита еничарът.

– Не мога да ви кажа, ефенди – отвърна старецът и се сви като

бито куче.

– Селим ага, търся да си наема къща някъде в Еминьоню. Тази

много ми хареса, може ли да я наема?

198
 Селим ага изпъшка и се замисли.

– Ефенди, как е името ви, ваша милост?

– Ибрахим! Ибрахим Джаббар е името ми.

– Имате страховито име, ефенди! Страховити са познатите ви, но

вие имате добро сърце! Никога няма да забравя добрината ви! Ако
не бяхте вие, тази вечер с Хакъ щяхме да гнием в зандана! Вие сте
наш благодетел и аз никога няма да забравя това...

Ибрахим реши да прекъсне словоизлиянията на стария турчин,

защото се очертаваше да бъдат безкрайни.

– Кажи ми, Селим ага, защо след като имаш на разположение

цялата къща, сте се наврели и живеете в долната стая?

Селим се стресна.

– Такава беше уговорката със собственика на къщата. Някога той

се появяваше на година или две, но от много години не се е
появявал.

– От колко?

Селим се замисли дълбоко. Той явно смяташе.

– Вече повече от 13 години.

– Собственикът на къщата не се е появявал вече повече от 13

години?

– Учуди се Ибрахим. – И вие какво правите?

– Чакам го според уговорката.

– Но с него нещо може да се е случило. Може да е мъртъв.

– Може, ефенди, но уговорката ни беше такава.

– И ще го чакаш? – изуми се като на себе си Ибрахим.

199
 – Господарят на дома каза, че ако някой ден той не се появи, друг
ще дойде, а аз или дори моите деца трябва да чакаме.

Ибрахим не можеше да повярва, че ограничеността и фанатизмът

на Селим могат да го отделят от толкова харесваната от него къща.
Той вече се беше обърнал и се чудеше как да смекчи упоритостта
на стареца.

– Селим ага, какво работиш? – попита той.

Беше видял мизерията, в която живееха хората в къщата, и не

можеше да повярва, че мъжът няма да пожелае по-добро бъдеще
за семейството си.

– Ми, аз нямам много работа в момента. Работя като хамалин на

пристанището или каквато работа има. Каквото се появи.

– Селим ага, искаш ли да живеете по-добре? Сигурно

припечелваш по няколко акчета на месец.

– Така е, ефенди, няколко акчета.

– Искаш ли да ти плащам по една жълтица на месец, Селим ага,

а ти ще ми дадеш да живея на горния кат на къщата.

Селим ага понечи да каже нещо. Ибрахим беше сигурен, че той

ще възрази, а знаеше, че сега не бива да го оставя да говори.

– С теб ще се разберем, Селим ага. Аз и моят приятел Рефик ще

живеем горе, но ако някога се появи собственикът, ние на мига ще
се изнесем, само да дойде.

– Ще се изнесете веднага?! – като хипнотизиран повтори

гологлавият мъж.

– Веднага! – категорично потвърди еничарът. Той осъзнаваше, че

трябва да бъде категоричен, за да успокои и вдъхне увереност на
Селим ага да му даде къщата.

– Една жълтица месечно! – пак повтори хамалинът.

200
 – Една жълтица и няколко сребърни талера[47] или акчета, но
истински, сечени по времето на Орхан султан.

– Това са много пари, ефенди!

Ибрахим се обърна и погледна Селим. Той беше сломен, явно

притиснат между примамливото предложение и чувството за дълг
и уговорката със собственика.

– Всъщност собственикът може да не се появи още години. Вие,

господарю, докога ще искате да ползвате горния кат?

– Година-две, докато сме в Стамбул. Ние сме еничари. Нас ни

местят непрекъснато из цялата Империя.

Ибрахим почувства как всеки аргумент успокояваше турчина и

го увещаваше в целесъобразността на това да даде горния кат на
поверената му къща под наем. Това можеше да продължи година-
две, а може би месец. Така че, ако собственикът не се появи,
можеше и да не разбере какво се е случило. Селим ага вече беше
готов да си стиснат ръцете, когато Ибрахим съвсем го убеди със
следващите си думи.

– Селим ага, искам да те почерпя едно кайве отсреща при Хасан

ага! Става време да пийнем по едно кафе!

Селим, въпреки че живееше току срещу кафенето, в много редки

случаи имаше възможност да се присъедини към комшиите си и
то най-вече, ако имаше някой да го почерпи. Иначе бедният
хамалин използваше всяка спечелена бодка[48], за да купи храна на
семейството. За дрехи и дума не можеше да става. Добре че от
година-две няколко търговци на чаршията предлагаха и продаваха
носени, но все още запазени дрехи. Именно от тях Селим
обличаше семейството си. Ако еничарът пред него изпълнеше
обещанието си, сигурно щеше да може да купи някакви нови
дрехи на децата, може би дори кожени кожухчета на всички.
Колко ли щеше да се зарадва милата Сабрие? Тя, малката,
непрекъснато трепереше и постоянно ѝ беше студено. Когато и да

201
пипнеше ръцете ѝ, те все бяха ледени, а кожата настръхнала като
на скубано пиле.

Селим ага вървеше след едрия широкоплещест еничар и се

срамуваше. Макар облечен с прости дрехи, човекът пред него
беше спретнат, със стройно тяло и стегната походка. По всичко си
личеше, че е богат и великодушен човек. Селим ага го следваше
със смесени чувства. Беше му приятно, защото в кафенето щеше
да се почувства и той човек, равен с мъжете от улицата, а и вече
предчувстваше как ароматната напитка, която само Хасан ага
можеше да приготви, ще се разлее в гърлото му. Това го
изпълваше още отсега с блаженство. В същото време му ставаше
тъжно. Той си мислеше как ще пие кафе, а децата му и тази вечер
ще гладуват. Добре че мъжът беше отказал да хапне. Но най-
голямата мъка на Селим ага беше щерка му. По-малкото му дете
се беше родило със страшен недъг – не можеше да ходи и дори да
се изправи. От кръста надолу беше парализирана. Бяха я кръстили
Сабрие, което означаваше търпелива, но не нейното, а търпението
на Силим ага вече се изчерпваше и то не защото им беше трудно
да я гледат и да се грижат за нея, а защото му беше съвестно да я
гледа толкова тъжна, мръзнеща и гладна. Беше му омръзнало да
вижда упрека в тези очи. Всъщност упрек нямаше, но Селим ага
така го чувстваше.

Навън мракът вече бе започнал да се сгъстява. Предстоеше зима

и денят ставаше все по-малък. Пред кафеджийницата беше спряла
каруца, теглена от един кон, а до нея стоеше еничар с висока бяла
еничарска шапка и пълно бойно снаряжение. Беше очевидно, че
пази каруцата. Когато видя бившия си командир, еничарът
поздрави и извика:

– "Биз гилиндж мюсюлманларък!"

Ибрахим също поздрави и извика бойния вик на ортата, която

доскоро бе командвал.

Тъй като беше привечер, в кафенето вече имаше доста хора.

Атмосферата беше задушевна и приятелска. От пръв поглед беше
ясно, че всички се познават добре и дори са приятели. Те

202
разговаряха и всеки имаше оня странен блясък в очите, който
показваше, че му е интересно и приятно. Цялата тази картина се
обединяваше от всепроникващата миризма на божествената
напитка, приготвяна от Хасан ага.

Ибрахим машинално погледна вдясно и видя, че на ъгловия

миндер под прозореца седи Рефик Сарък и го чака. Той беше
седнал така, че мястото на Ибрахим с гръб към стената беше
свободно. Като го видя, Рефик се изправи и го поздрави.

– Селим ага, това е приятелят ми Рефик Сарък – каза Ибрахим и

посочи към седящия еничар. – Селим ага – каза след това на Рефик
– ще ни даде под наем горния кат на къщата си.

Рефик остана със зяпнала уста. Той не беше очаквал, че

приятелят му, без дори да се допита до мнението му, ще наеме
къща. Той много добре помнеше Селим ага – бащата на хлапето,
което бе дръзнало да го ограби и направи за смях. Рефик се
чувстваше унизен от тази случка и искаше час по-скоро да я
забрави, затова идеята да живее в къщата отсреща, в която
живееха Селим ага и Хакъ, не му харесваше.

– Хасан ага, ей, Хасан ага, дай две кайвета!

В шумната олелия Хасан ага явно чу думите на еничара, защото

се забърза да прави кафета.

Селим седеше като смачкан между двамата широкоплещести

еничари. От време на време някои от влизащите или излизащите
мъже с учудване поглеждаха към дребничкия мъж, седнал между
двамата непознати мъже, защото рядко го виждаха в кафенето, а
освен това се чудеха какво прави сред тези бабаити.

Ибрахим принуди Рефик да предплати акчетата на Селим ага.

Той с неудоволствие отброи сребърните монети и веднага ги даде
на бедния турчин. Селим ага благодари и се поизправи. Парите му
вдъхнаха самочувствие, дори лека усмивка се появи на устните му.
В следващия момент той си представяше коженото кожухче на
жена му и Сабрие, и храна – представяше си много храна.

203
 Така мина вечерта. Когато тримата мъже излязоха, навън вече
беше нощ. Селим ага отключи вратата и тримата мъже – Рефик,
Ибрахим и еничарът, започнаха да разтоварват каруцата. Качваха
всичко нагоре по тесните и стръмни стълби. Ибрахим държеше
сам да качи джерида, но не успя. За да го качи горе, трябваше да
го огъне почти до счупване или да го скъси. Той реши да го остави
в коридора досами вратата на къщата. Най-накрая остана само
сандъкът с парите. Той беше ужасно тежък. Рефик и Ибрахим
пуснаха еничара да си ходи и сами се заеха да го качат. Рефик не
искаше външен човек да знае къде ще държат парите си. Стълбата
беше тясна, а сандъкът – много тежък. Селим вече си беше легнал.
Всички опити да качат сандъка по стълбите завършиха
безрезултатно. Най-накрая се принудиха да качват кожените
торбички една по една.

Ибрахим взе дясната стая. В Козбунар неговата стая също беше

вдясно, а отсреща беше на Велко. Първото нещо, което направи,
беше да намери място за зулфикр и за Тайната книга. Златните
торбички отнесоха в стаята на Рефик. Дори празен, не успяха да
качат сандъка по стълбите. Затова нахвърляха торбичките направо
на земята. И докато джерида можеха да качат на втория кат, като
го подадат през решетките на прозореца отвън, сандъка нямаше
начин да се качи горе. Така го оставиха пред вратата, където щеше
да пречи както на слизащите и качващите се еничари, така и на
семейство на Селим.

Ибрахим намери чаршафи в един от долапите и уморените

еничари легнаха. Докато лежеше и гледаше тавана, странно
чувство нахлу в главата му. Не можеше да се отърве от чувството,
че е хлапе и лежи в къщата на Велко Кехая в Козбунар. Къщата
беше устроена по същия начин. Дори леглото беше със същата
големина. Това беше легло за голям и висок мъж, затова на
Ибрахим му беше толкова удобно. Друга една натрапчива мисъл
се загнезди в главата му. Въпреки че бяха минали доста години,
много добре си спомняше къде имаше тайник и онази малка
вратичка с шпионка, през която бе гледал в стаята на Велко Кехая.
Като че ли пред очите му се разкри сцената, когато бяха убити
джелатите на Али ага, когато Георги чорбаджи уби Гергина.

204
Учуди се на себе си колко добре помнеше нещата, случили се в
онази къща. Съвсем тихо се отправи към мястото, където
трябваше да има ниска вратичка. Там наистина имаше ниша с
вратичка. Той коленичи пред нея. Случваше се нещо, което не
можеше да си обясни, нещо тайнствено и необяснимо. Опипа там,
където трябваше да има шпионка... и там наистина имаше
шпионка. Чепчето се измести. Целият настръхна. Твърде много
съвпадения! Погледна през дупката. Рефик се беше изтегнал на
леглото и сладко спеше. Спомените отново го връхлетяха като
лавина. Връщайки се към леглото си, еничарът трепереше от
силата на спомените.

Тази вечер почти не спа, а в редките случаи, когато се унесеше,

сънуваше кошмари. В главата му се въртях образите на Георги
Кехая, Гергина, дори сладко спящият в другата стая Рефик му се
присъни, но, разбира се, като Иван Саръсакалов. В този
калейдоскоп се появиха и Ирис, и Божура, и баба Василка, и много
други хора, които беше познавал.

Нямаше грешка, това беше същата къща като къщите близнаци в

Козбунар! Как Рефик не се беше сетил за това?

Не беше чудно, че сутринта се събуди с главоболие и умора.

Реши да не разкрива подозренията си на Рефик. Приятелят му вече
мислеше как да качи горе сандъка.

– Единственото решение е да го разглобя и така да го качим, но

сърце не ми дава да го разкова – каза Рефик.

– После никога вече няма да е толкова здрав, колкото сега.

– Прав си, Ибрахим!

Ибрахим беше взел дванадесет златни пари и сега тропаше на

вратата на Селим ага. Турчинът подаде чорлавата си глава.

– Кажи, Ибрахим ефенди?

– Селим ага, има ли хамам наблизо, място, където може да се

къпем?

205
 – Да, ага, хамамът е съвсем наблизо – турчинът започна да му
обяснява как да стигне до кварталната баня. Ибрахим го помоли
да му опише и други сергии и работилници. За радост се оказа, че
на чаршията, която минава пред улицата, има всякакви дюкяни за
месо, дрехи и подправки, и дори хлебарница.

– И, Селим ага, Хакъ нека да внимава и въобще да не се качва

горе!

– Ако изчезне нещо, ще държа вас двамата отговорни – намеси

се в разговора Рефик, който чоплеше нещо по обкования сандък.

Този ден двамата решиха все още да не се появяват в сарая на

работа. Трябваше да си извадят ключове от външната врата. Рефик
настояваше горе да поставят още една врата, така че напълно да
изолират горния кат от останалата част на къщата и от
"крадливите ръчички на Хакъ". Те първо обиколиха чаршията.
Това беше само една от търговските улици на Истанбул. На
няколко пъти виждаха ключари и Ибрахим се канеше да даде
ключа, взет от Селим и да поръча два ключа, но приятелят му
отказваше. Рефик искаше да извадят ключовете при майстор,
който живее далеч от квартирата им, за да не може човекът после
да ги проследи и да направи още един ключ.

– Ще стоя до него и ще го гледам в ръцете – беше казал Рефик.

Така, докато двамата се сдобият с толкова нужните им ключове,

мина доста време. След като опознаха целия квартал, Ибрахим
пожела да отидат на джамия. Отправиха се към най-голямата
джамия в света – " Ая Софя"[49]. Тя се виждаше от всички части на
града. Високите ѝ минарета се извиваха и като че ли бранеха
Стамбул. Ибрахим толкова пъти беше виждал "Ая Софя" и сега
пожела да влезе в нея. Някога голямата величествена джамия е
била християнски храм. Строежът на "Света София" започнал още
император Константин Велики. Целта била да се покаже мощта на
византийските императори, да се подтиснат езичниците и те да
признаят силата на християнството и на неговия бог.

206
 Постройката строена сега доказваше могъществото на
мюсюлманския бог. Всъщност сега тя по-скоро разкриваше
незначителността и нищожността на различните религии и като че
ли доказваше, че между религиите и Бог има разлика.
Монументалната сграда и сега показваше величието на Бог, но го
представяше отделен от всяка религия.

Мюсюлманите винаги бяха смятали "Света София" за апотеоз на

християнското изкуство. Макар да бяха пристроили минарета, те
не бяха успели да сломят нейния дух. Може би затова те никога не
успяха да възприемат "Ая Софя" като дом за поклонение на Аллах.

Самият мимар Синан[50] се беше учил от базиликата и през целия

си живот се опитвал да се съревновава с нея. Така бяха постъпвали
и останалите турски архитекти, и всеки техен опит да построят
нещо по-голямо и величествено завършвал катастрофално, което
още веднъж доказвало превъзходството на византийските
архитекти и косвено на християнския бог.

"Ая Софя" беше най-величественият храм в света и всички се

гордееха с него. В същото време тя беше забита като клин в
сърцето на Империята и постоянно напомняше, че базиликата,
построена за възхвала на християнския бог, все още не е
надмината и никой не можеше да забрави това.

Ибрахим мислеше за това, което знае за "Ая Софя". После след

превземането на Константинопол или Цариград, както го
наричаха българите, християнският храм и център на
цариградската патриаршия беше превърнат в мюсюлмански храм.
Султан Мехмед II Фатих (Завоевателя), след като превзел града,
заличил фреските, построил минарета и превърнал храма в
джамия. Ибрахим знаеше всичко това, но когато се изправи пред
"Ая Софя", остана без дъх. Почувства се незначителен и толкова
малък. Беше дошъл да се помоли, но докато оглеждаше огромната
постройка, в главата му се редуваха различни мисли.

Гледаше "Ая Софя", но си мислеше за Бог. Всъщност сега осъзна,

че освен през цялото време да се стреми да преследва воинско
майсторство, той беше преслед вал познанието за Бог. През цялото

207
време всичките премеждия, които бе преживял, хората и
религиите, с които се бе срещал, го бяха учили на различни
аспекти от същността на Бог. Всеки един от духовните учители и
религиите го бяха учили на различни части от Бог. Сега "Ая Софя"
го учеше на това колко велик е Бог и колко дребни и незначителни
са хората. Откакто беше разбрал, че е смятан за Махди, той се
опитваше да има собствен поглед върху идеята за Бог. Тази идея
беше повлияна в детските му години от християнството, а после и
от исляма, от идеята на бекташите и юдеизма. Сега, изправен пред
"Ая Софя", той почувства как обикновените хора възприемат Бог.
Сега разбра религиозното чувство, което изпитват хората,
изправени пред идеята за някакъв бог.

Рефик беше клекнал и се молеше. Ибрахим го гледаше, но

мислите за Бог бяха за него като молитва. Гърдите му се бяха
разширили и като че ли само вдишваше. В този момент изпита
религиозно опиянение, но нямаше никакво желание да се моли.
Имаше чувството, че мислите му го доближават до Бог. Струваше
му се, че ако остане още малко, ще разбере същността на това, към
което от толкова години се бе стремил.

В този момент Рефик го прекъсна. Той вече беше свършил своята

молитва и не виждаше смисъл да остават повече в сградата, в
която вече беше доста хладно.

– Хайде да си ходим! – каза той и потупа приятеля си по корема,

извеждайки го по този начин от вцепенението и дълбокия
размисъл, в който бе изпаднал. Ибрахим обаче се нуждаеше от
време, затова на Рефик се наложи да повтори:

– Ибрахим Джаббар, да тръгваме, а!

Куполът на "Ая Софя" беше величествен като небето. Едно

величествено каменно небе високо над главите им. Акустиката
беше много добра и гласът на Рефик изведе Ибрахим от
молитвеното състояние.

Докато се прибираха към къщата, Ибрахим се чувстваше замаян,

затова се налагаше Рефик да го подпира. Преди да се приберат в

208
къщата на Селим, Ибрахим пожела да изпият по едно кафе при
Хасан ага.

Едва след ободряващата напитка мислите му се наместиха. Вече

беше започнало да се мръква и кафенето беше пълно. Глъчката
помогна на Ибрахим да се успокои. По някое време в кафенето
влезе Хакъ. Ибрахим го повика:

– Ей, Хакъ, я ела!

Момчето носеше чашка в ръка. Сигурно носеше кафе за някого

или може би самият Селим ага вече си позволяваше да пие кафе
от кафенето.

Хакъ даде чашката на Хасан, а след това боязливо и плахо се

приближи до двамата седнали еничари. Ибрахим се опитваше да
заговори и да предразположи момчето, а Рефик го гледаше с
намръщен поглед.

Ибрахим изпи кафето си и тежко се изправи да си ходи. Рефик

също стана. Момчето чинно ги последва. Когато стигнаха до
вратата, тя беше отворена, а от другата страна Селим седеше на
стълбите. Той седеше тук, за да пази вратата, тъй като тя беше
отключена.

Ибрахим подаде ключа на Селим, който благодари. Хвана

вратлето на Хакъ и така го поведе към вратата.

– Селим ага, може ли да дойда у вас? – попита Ибрахим.

От Хасан ага той беше взел няколко благи локума, набучени на

клечка, и сега искаше да изненада Хакъ и момиченцето с големите
тъжни очи. Влезе в стаята. Вътре светеше само една свещ и беше
мрачно. Това още повече подчертаваше мизерията. Сега в мрака
като че ли още по-силно усети миризмата на мухъл. Домакинята
миеше някакви мръсни чинии, надвесена над едно ведро близо до
щерната.

209
 Само момиченцето беше легнало. Ибрахим клекна до завивката
ѝ. Както и останалото семейство, тя лежеше на рогозка направо
върху земята. Момичето не спеше, защото беше с отворени очи.

– Хей! – опита се да я закачи Ибрахим.

Тя го погледна, но очите ѝ не изразиха нищо, просто го погледна.

Това много учуди еничара. За пръв път виждаше толкова
меланхолично дете. В очите ѝ нямаше никакъв живец. Това бяха
най-тъжните очи на света. Те толкова много му приличаха на
други едни очи, които беше виждал някъде много отдавна в
Анадола. Да, очите на малката бяха големи и кафяви и толкова
много приличаха на очите на любимата му Бурчин. Това бяха очи
на кошута. Но докато Бурчин говореше чрез очите си, те се смееха
и показваха любовта ѝ към него, очите на малката бяха безизразни.

– Хакъ, ела тук!

Момчето не се нуждаеше от повече покана.

– Как се казваш? – попита със закачлив глас Ибрахим.

– Сабрие – отговори момичето и като че ли се появи някакъв

блясък в очите ѝ, но когато Ибрахим я погледна, всичко това беше
отминало.

- Сабрие, хубаво име, означава търпение.

Докато говореше с момиченцето, зад гърба ѝ се появи Селим ага,

отви раменцата ѝ, обърна я по гръб, нежно я подхвана под
мишничките и я изтегли нагоре, така че да седне и да подпре гръб
на възглавница.

Едва сега Ибрахим разбра защо имаше толкова тъга в очите на

момиченцето. Това откритие накара в стомаха му да стегне
някаква буца. То беше болно. Ибрахим извади локумчетата и
подаде три на Сабрие и три на Хакъ. Хакъ се усмихна и се оттегли,
за да се наслади на деликатеса. Малката държеше локумчета, а
пудрата захар, с която бяха поръсени, падаше в ръчичката ѝ.

210
 – Хайде, Сабрие, хапни си! – ласкаво я подкани Ибрахим.

Детето явно беше стъписано. То не беше свикнало да яде такива

неща. Ибрахим усети, че притеснява детето, затова стана и тръгна
да си ходи. Селим като добър домакин изпрати госта до външната
врата.

– Какво ѝ има на Сабрие? – попита еничарът до вратата, така че

вътре не се чуваше.

– Детски паралич, крива е, така се роди – каза Селим.

– По рождение ли е? И никога не е ходила!?

– Никога.

– Хайде, Селим ага, със здраве! – каза Ибрахим.

– Извинете я, Ибрахим ага. Дете е, тя не разбира.

Българинът се качи горе, но не можеше да премахне горчивия

вкус от спомена за детето.

Работата в двореца беше напрегната и отговорна. Досега винаги

беше смятал, че истинските еничари са тези от джемаат и бюлюк,
а в сейменския или в секбанския корпус отиват еничарите втора
ръка. Като ги беше наблюдавал отстрани, Ибрахим беше останал
с впечатление, че сеймените само си губят времето и основната им
мисъл е как то да минава по-бързо. Всъщност дисциплината в
сейменския корпус беше желязна. Той не знаеше дали Юсуп
отскоро я беше въвел, или винаги е била такава. Освен сеймени,
Ибрахим беше виждал и други елитни части от охранители и
пазачи. Докато се запознаваше със задълженията си на сеймен, той
непрекъснато си спомняше за Ангора и гвардейците, които пазеха
шведския крал Карл XII. Спомняше си как Освалд Бергхьом и
Ингмар Олафсон бяха организирани, как се сменяха на пост, как
изглеждаха и още куп други неща. Освен шведите при Прут и в
Азов, той беше виждал охраняващите войски на швейцарци, руси,
казаци и татари, но все пак сеймените като че ли бяха най-добре
организирани. Те бяха с красиви и удобни дрехи и отдалеч правеха

211
впечатление. Изпънатата им фигура предизвикваше възхищение и
беше удоволствие да ги наблюдаваш.

Наистина може би не се обръщаше голямо внимание на

формалната част от службата, но пък всички бяха много добре
подготвени. Още в началото на Ибрахим му направи впечатление,
че сеймените са много по-едри, по-високи, тежки и силни от
еничарите. Те упорито упражняваха бойните си умения. Но освен
с извитите арабски саби, с които повечето от тях бяха въоръжени,
обръщаха голямо внимание на борбата и ударите с ръце. Това
беше разбираемо, тъй като в сараите много често няма време и
място да се извади оръжие. Любимо оръжие на сеймените беше
дълъг прав нож с извит връх. Той беше с тънко острие. Дръжките
и каниите на повечето оръжия бяха украсени със злато,
инкрустирани със сапфири, рубини и изумруди. Украсата на
сейменските ножове беше според мястото, което всеки воин заема
в йерархията. Командирските ножове бяха украсени с много и
големи скъпоценни камъни. Най-красив беше ножът на
сейменбашията. Така Юсуп все още беше със старата си арабска
сабя, скъпоценната кама и неизменната подутина в десния ръкав –
оръжието, на което го бе учил Ибрахим – ортомата.

Още първият ден Юсуп повика Ибрахим при себе си. Двамата се
отделиха така, че никой да не може да ги притеснява и подслушва.

– От днес аз ще бъда връзката ти със сектата на Махди. Ако

искаш да кажеш нещо на останалите или се нуждаеш от нещо, ще
го казваш на мен. Трябва да бъдем много внимателни, защото
шпионите на Великия везир дебнат.

После Юсуп бръкна в силяха си и каза:

– Ибрахим ал-Махди, за мен ще бъде чест да вземеш камата ми.

Ибрахим в първия момент се отдръпна. Той знаеше, че камата е

много ценна за Юсуп, освен това беше много скъпа. Тъй като
Юсуп не отдръпваше протегнатата си ръка, за да не го обиди, най-
накрая по-младият мъж посегна и я взе. Той вече имаше нож,

212
който носеше със себе си още от Арабия, но сега не можеше да
откаже жеста на приятеля си.

– Ибрахим Джаббар, имам една задача за теб – след това каза

Юсуп, прекъсвайки всеки опит на Ибрахим да благодари. После
помоли Ибрахим да помисли как в подготовката на сеймените да
се включват повече техники на ключове, събаряния и удържания.

– Ти имаш опит от различни бойни практики. Помисли!

От този момент нататък Ибрахим се отнесе съвсем сериозно към

поставената задача.

Сеймените не работеха с нож и със сабя като еничарите. За

разлика от джемаат и бюлюк, където се наблягаше на силата и на
сечене, сеймените се опитваха да бъдат колкото се може по-бързи.
И докато еничарите тренираха всичко с извадени ятагани,
сеймените започваха всяка техника с изваждане от канията. Те се
опитваха още с изваждането на острието по най-бързия начин да
съсекат врага. Сеймените работеха най-много до две-три
движения. Юсуп още преди години го беше запознал с тези
техники, но все пак на Ибрахим беше интересно и любопитно.
Едва сега новият сеймен разбра защо другите от сейменския
корпус бяха въоръжени с извити арабски саби. Те много по-бързо
се вадеха от ножниците и веднага след това можеше да се сече, без
острието да се задържи във врага. Всичко това беше твърде
различно за Ибрахим и Рефик и те се упражняваха прилежно и
упорито.

Иначе службата беше досадна и тягостна. Налагаше се с часове

да седят на едно място, без да помръдват. Това беше прекрасно
упражнение за развитие на търпението. За дейни хора като
еничарите, свикнали на големи натоварвания и постоянно да се
движат, беше изключително трудно да останат толкова дълго на
едно място и да се разхождат с часове по един и същ маршрут.
Ибрахим се чувстваше като диво животно, затворено в клетка.

Въпреки че сеймените бяха по-едри и силни, те нямаха

издръжливостта на еничарите в оджака. Но можеха да бъдат бързи

213
и експлозивни, което беше изключително важно при евентуално
нападение над двореца или султана. Нападението би се развило за
секунди и тогава се изисква цялата им сила, бързина и дори
размери, за да предпазят човека или вратата, която пазят. Затова
те бяха толкова едри, силни и бързи. В тези секунди ще е нужна
точност на движенията и решенията, които ще вземат. Затова те се
упражняваха толкова много. Въпреки добрата им подготовка,
Ибрахим знаеше, че в боен поход или дълга свирепа битка
сеймените няма да издържат, както неговите момчета от ортата.

Скоро той се ориентира и разбра, че при сеймените също имаше

вътрешни деления. Най-общо се деляха на пазачи, караул и
охрана. Пазачите бяха най-ниското ниво. Те пазеха проходи,
крепости, казарми. Това беше най-тежката и тягостна служба.
Стоиш неподвижно и пазиш някаква порта или врата, или
охраняваш крепост в пек и дъжд и наблюдаваш. От тях най-висши
бяха пазачите и охраната на султана. Отначало Рефик и Ибрахим
бяха именно такива. Когато се приберяха в къщата си, бяха като
дрипи, уморени и изтощени, а краката им – подути и отекли.
Рефик толкова тежко пъшкаше в съседната стая, че Ибрахим го
чуваше. Човек на действието, той би предпочел да влиза в битки
всеки ден, но не и това унищожително стоене на едно място.

По-висшето ниво на пазачите бяха сеймените, които бяха караул.

По двойки или в по-големи групи, под ръководството на
командир, те обикаляха из двореца и тогава се наричаха
бостанджи. А ако обикаляха из нощните улици на Стамбул –
ясъкчии. Мечтата на Рефик беше колкото може по-бързо да станат
караул.

Най-висшето ниво, най-силните и отличаващи се с най-добра

подготовка, бяха охранителите. Те пазеха личните покои на
султана, на везирите и харема отвън. Наричаха се капуджи. Ако се
наложеше, правеха разследвания, контролираха хората, които
имат достъп до вътрешността на двореца. Те бяха едновременно
преторианци и тайна полиция.

214
 Въпреки че климатът в Стамбул беше мек и влажен, зимата на
1718 година беше изключително студена. Ибрахим и Рефик
понасяха студовете стоически. Студът в никакъв случай не беше
по-голям от този в степите на Азов, но там той беше сух, а тук
влагата караше снега да се превръща в мръсна киша. Дрехите на
пазачите бяха вечно мокри, а това караше двамата нови сеймени
да треперят почти непрекъснато. Ибрахим беше купил дърва и
вечер, когато се прибираха, палеха огнищата в двете стаи. Къщата
беше така измайсторена, че голямата одая се топлеше от гърбовете
на двете камини в стаите. Топлината от огнището на Селим ага
също топлеше стаите. Въпреки това, докато стаите се затоплят,
минаваше време. Затова Рефик и Ибрахим, срещу малко пари, се
разбраха Селим и жена му няколко часа преди да се приберат да
палят огън в двете камини. Отначало Рефик се противеше, защото
се притесняваше чужд човек да влиза в стаите им. Те още не бяха
измислили начин как да качат обкования сандък горе. Така парите
на двамата, грижливо съхранявани и постоянно проверявани, се
намираха в кожени кесии под миндера на Рефик.

Колкото по-студено ставаше, толкова по-малко стояха

сеймените навън. Те излизаха съвсем за кратко на пост, след което
някой другар ги сменяше. През останалото време всички стояха в
затопленото и задимено караулно помещение – каракол. Или
играеха на игри, или се упражняваха. Така Ибрахим успя да
опознае и други сеймени. Всички бяха весели хора, свикнали да
понасят несгодите на службата си. Тъй като от години пазеха в
Стамбул, всеки един от тях бе започнал да върши и някаква друга
работа. Повечето бяха по-стари от Ибрахим и Рефик, улегнали и
успокоени. "Нима това е бъдещето?" – питаше се Ибрахим и си
представяше мъжете от ортата си след няколко години заврени в
някой задимен каракол. Тази перспектива му се струваше
безсмислена и абсурдна. Момчетата бяха родени да се бият и да
властват над покорени земи и народи, а не да си гледат келепира
и да се врат като мишки в някой каракол.

С напредването на зимата на Ибрахим започна да му става все

по-мъчно за момчетата, за походите, за битките и свободата. Къде
ли бяха те сега? Рефик също "боледуваше" по тях и по оджака.

215
Понякога Ибрахим го наблюдаваше как яростно върти своя ятаган
и сече въображаемите врагове наляво и надясно, до пълно
изтощение. Въпреки предложенията да сменят оръжията си и
вместо бойните си еничарски ятагани да запашат сейменска сабя,
Рефик отказваше да се отдели от страшното си оръжие и ходеше с
него. Ибрахим също не се отделяше от зулфикр.

Иначе и двамата бяха определени да пазят Топкапъ сарай, което

се смяташе за голяма чест. Там обикновено се изпращаха най-
добрите бостанджии, с най-много опит. Рядко се случваше
начинаещи сеймени да се изпращат да пазят двореца на султана.
Смяташе се, че работата там дава най-добри възможности. Тя
позволяваше контакт на сеймените с най-висшите сановници на
Империята. Понякога дори от случайно дочут разговор, сейменът
можеше да се възползва да направи пари. Затова всички сеймени
мечтаеха да работят поне за малко в двореца на султана. По-
старите сеймени и бостанджъбашията не гледаха благосклонно на
двамата млади мъже, които им бяха натрапени отгоре. На кръста
на единия от тях стоеше камата на сейменбашията, която всички
сеймени познаваха и не можеха да сбъркат. Това можеше да
означава само едно, че двамата бивши еничари са назначени и се
пазят от най-висше място, лично от страшния и нетърпящ
възражения Юсуп ага.

Стоенето на пост, макар и мъчително, даваше достатъчно време

на Ибрахим да размишлява. Така младият мъж прехвърляше в
главата си най-различни неща, които му се бяха случили в живота.
Когато останеше сам, говореше на различни езици със себе си.
Сергиите на Стамбул, в който живееха хора от всички краища на
Империята, бяха прекрасно място за поддържане и припомняне на
различни езици. Понякога мислите му се отправяха към Бурчин и
Гергина, но се заставяше да не мисли за тях. Въпреки това с
преминаването на зимата и настъпване на пролетта все по-често
започна да мисли за жените в своя живот. Понякога дори се
улавяше как, приличайки се на крехкото още пролетно слънце,
мисли за онази жена в Танжер.

216
 Понякога мислеше и за изковаването на зулфикр, за Махди и
чувстваше вина. Най-висшите хора в Империята и корпуса
разчитаха на него и смятаха, че именно той ще спаси душите им,
но нищо такова не се случваше. Въобще в последните години в
духовен план не му се случваше нищо. Понякога вечер прочиташе
някаква част от Тайната книга и това пораждаше мисли за Пътя
му, за същността на Бог и различните религии, но вече не
получаваше знаци от съдбата и нищо, което би могло да се нарече
промисъл или поличба. Това го караше да се чувства виновен.
Може би начинът му на живот водеше до тази тишина от страна
на Бог. Докато четеше книгата, Ибрахим вече беше разбрал, че
това е книга на така наречените богомили. За богомилите той беше
научил от сегашния шейхюлислям и предишен негов духовен
наставник – Йенишехирли Абдаллах ефенди. И така един странен
въпрос се загнезди в главата му: "Ако при падането на България
под властта на османците е имало толкова много богомили, къде
са те сега?" Днес в България нямаше богомили, всички българи
бяха православни християни. Дори не беше чувал за тях. Къде
бяха отишли? Какво бе станало с тях?

Един ден Ибрахим поиска разговор с шейхюлисляма. Юсуп

предаде желанието му. Още същият ден Абдаллах ефенди дойде в
двореца. Двамата разговаряха, докато Ибрахим трябваше да
охранява една отдалечена затънтена алея и един кьошк.
Българинът предполагаше, че именно Юсуп беше уредил нещата
така, за да не може никой да ги смущава.

– Учителю, един въпрос ме вълнува от известно време.

Притеснявам се да не би да е незначителен.

– Не се притеснявай, Ибрахим ал-Махди! Всичко, което те

интересува, дори всяко твое хрумване, е важно за нас! Дори да ти
се струва отдалечено и да не виждаш смисъл, ни го казвай!

– Учителю, мисля, че грешите! Струва ми се, че не съм Махди!

Отначало наистина чувствах някаква сила и предопределение, но
сега ми се струва, че съм си го внушавал. Едва ли съм Махди.
Чувствам се като натрапник и узурпатор на това име. Мисля, че не

217
съм Махди. Ще се чувствам по-спокоен, ако ме наричате Ибрахим
Джаббар.

– Това, че искаш да избягаш от отговорността няма да помогне.

Ти си Махди! Кажи какъв е въпросът ти?

Ибрахим разбра, че няма смисъл да спори с достолепния старец,

затова реши да пита за богомилите. Шейхюлислямът го изслуша
внимателно. След като Ибрахим зададе въпроса си, Иенишехирли
Абдаллах, все така мълчаливо, поглаждайки дългата си снежна
брада, се оттегли. На раздяла той направи на Ибрахим тайния знак
на Махди, но нищо повече не каза.

Минаха няколко дни преди Ибрахим да получи отговор. Той

отново беше изпратен да пази онази част от градината.
Подозираше, че отново всичко е нагласено от Юсуп по молба на
учителя. Затова по никакъв начин не се учуди, когато, докато се
разхождаше, изведнъж видя фигурата на Абдаллах ефенди да се
приближава към него. След като двамата мъже се поздравиха със
скрития поздрав на Махди, духовният глава на всички
мюсюлмани каза:

– Проучих въпроса с богомилите. Никога досега не се бях

замислял над това. Наложи се да събера много учени хора и
духовни водачи, за да си изясня картината. Оказа се, че
богомилите, след превземането на България, са приели исляма.
След като били преследвани, отритвани и избивани от братята си
християни, те припознали в исляма религия много по-близка до
тяхната. Всъщност религията на Мохамед била много по-близо до
тях от християнството, с чистотата и пътя за постигане на
спасение.

Това е станало с богомилите, приели са исляма. Затова

единствената държава, в която богомилството е било официална
религия, днес е почти изцяло мюсюлманска – Босна.

Ибрахим очакваше всичко друго, но не и този отговор. В

следващите дни чете по-внимателно книгата. Сега вече, като
знаеше съдбата на богомилите, четеше по друг начин. Отначало

218
мислеше, че раята в Империята е била помюсюлманчена чрез
масови насилствени актове, които са обхващали понякога цели
каази. По-късно беше разбрал, че има и друг начин и това беше
девширме. Но едва сега започна да разбира колко по-сложно е
всичко.

Най-накрая настъпи пролетта. Дръвчетата се раззелениха, свежа

зелена трева се появи навсякъде. Топъл ветрец се гонеше из
зелените клонки. С настъпването на пролетта сякаш разцъфтя и
животът в двореца. Все по-често из градинките започнаха да се
мяркат тичащи и смеещи се красиви жени. Бяха построени
беседки, в които постоянно оркестри свиреха музика, певци пееха
песни и поети рецитираха стиховете си. Това преди години, по
времето на силните османски султани, не можеше да се случи.
Топкапъ сарай беше място за уединение и управление. Бащата на
Ахмед III – Мехмед IV Авджъ (Ловджията), най-много обичаше
да се грижи за кучетата, но такова оживление и толкова много
посетители: музиканти, певци, артисти, акробати и поети, сараят
никога не беше виждал. Всъщност всичко това беше благодарение
на новия Велик везир Невшехирли Дамат Ибрахим паша. Бивш
еничар от сръбски произход, но избран да бъде ичоглан, новият
Велик везир през 1717 година беше взел за жена дъщерята на
султана Фатма Султан и така бе получил прозвището Дамат, което
означаваше султански зет. Деен и силен като личност, Ибрахим
паша изцяло властваше над слабоволевия и зависим от своите
пороци султан. Като любители на изтънчените удоволствия,
изкуствата, лукса и екстравагантно стта, султанът и Великият
везир взаимно се допълваха. Ахмед III спокойно се бе отдал на
предпочитания от него начин на живот – пиршествата, празниците
и изтънчените удоволствия нямаха край. Носеха се легенди за
големината на султанския харем. Ахмед III си наваксваше за
нещата, които не можеше да преживее по времето на предишния
Велик везир – властолюбивият Силяхдар Дамат Али паша.
Музиката, която слушаше султанът и неговото обкръжение,
съставено от разпуснати богаташи, беше предимно европейска. На
мода беше всичко, което идваше от Европа. Постепенно султанът
и Великият везир въведоха нов стил на обличане, веселене,
музика, театър, които бяха повлияни от достиженията на

219
европейската цивилизация. Ибрахим паша не само увеличаваше
контактите си с посланиците на западните държави, но започна да
изпраща османски представители, които трябваше да разберат как
европейските държави са постигнали своето превъзходство.
Въодушевеният Ахмед III започна да кани в Истанбул хора на
изкуството от различни държави, организираше пищни
забавления, създаде разточителен и пълен със забавления стил на
живот. Скоро всички започнаха да наричат този период Ляле
деври (Епоха на лалето). Лалето – това красиво, диво цвете беше
донесено от степите на Средна Азия – родината на турците. Ахмед
III беше влюбен в това цвете и покрай него отглеждането на лалета
се бе превърнало в мания. А стиховете на поета Недим: "Нека се
смеем, да играем и да се наслаждаваме на света", станаха рефрен
на новия светски дух, който завладяваше висшата класа и се
предаваше и на останалите слоеве на обществото. Всичко това
наложи постепенна промяна на вкусовете на османския елит.
Ибрахим виждаше и чувстваше цялата тази промяна. Срещу нея
заставаха шейхюлислямът и агата на еничарите. Великият везир
беше решил, че османската армия трябва да се промени по
европейски образец. Явуз Челик и останалите военни командири
осъзнаваха, че това ще унищожи духа и традициите на армията и
цялата Империя. Ако Невшехирли Дамат Ибрахим паша имаше
достатъчно сила и смелост, сигурно би се опитал да промени духа
на османската армия, а може би дори да унищожи еничарския
корпус. Това би означавало война в Империята. Все пак самата
идея, че нещо подобно може да се случи, предизвикваше гняв в
безкомпромисния Кубилай Юндер и твърдия Явуз Челик.

Промяната се усещаше навсякъде. Султан Ахмед III

предпочиташе при празненствата да не вижда войници, затова
Ибрахим само отдалеч бе наблюдавал веселящите се сановници и
бе чувал музиката.

През лятото на 1718 година Топкапъ сарай се превърна в огромна

цветна градина. Във всички алеи бяха засети грудки от лалета,
които сега разцъфтяваха. Ако някога лалетата бяха само червени,
сега те грееха с всички цветове на дъгата и разнасяха финия си
божествен аромат. Между висшите сановници и техните

220
специални градинари се водеше надпревара, по-скоро нещо като
война. Всички се стремяха към създаване на все по-шарени и по-
красиви цветове на лалетата. Всичко това се пазеше в строга
тайна. Всеки се опитваше да изненада и да изпревари останалите,
за да се подмаже на султана.

Отстрани на Ибрахим всичко това приличаше на детска игра. Все

едно сановниците от свитата на султана се бяха вдетинили и си
играеха на някакви смешни игри. Като еничар, здраво стъпил на
земята, Ибрахим виждаше как живота в сарая нямаше никаква
връзка с реалния живот. Той предусещаше беда. Обикновено,
когато управляващият елит се отдели от народа и започне да води
живот в охолство и разкош, се губи връзката между главата и
тялото и държавата е в опасност. Ибрахим виждаше как главата на
Империята беше в облаците и предчувстваше бъдещи беди. В този
момент единственото спасение беше еничарският корпус. Така
освен че съхраняваха традициите и духа на ислямската Империя,
еничарите бяха и единствената надежда на държавата,
управлявана от Сянката на Аллах на земята – султан Ахмед III.

Безумството на турските сановници стигна до там, че те

започнаха да внасят луковици на лалета от най-странната държава
в Европа. Тя се намираше някъде далеч на север. Мълвата
говореше, че тази земя е отвоювана от океана и се намира на по-
ниско ниво от морето. За да не залее водата земята на този странен
народ, цялата държава беше оградена с високи земни насипи. Тази
страна се наричаше "Ниската земя" (Нидерландия) или Холандия.
Там целият народ отглеждаше лалета. Те толкова харесали
красивите цветя, които сами внесли от Истанбул през 1562 година
и толкова много се бяха прославили с тях по света, че бяха
започнали да наричат Холандия "Страната на лалетата".

Днес османските градинари купуваха луковици от Холандия.

Елитните и специални лалета се купуваха и струваха колкото
злато със същото тегло.

Сблъсъкът между двете крила в Империята беше неизбежен. В

Топкапъ сарай се чувстваше напрежение. То витаеше из въздуха.

221
Ибрахим предчувстваше сблъсъка между двете партии, но не
очакваше, че ще стане свидетел на това.

Един ден, учудващо и за него самия, агата на еничарите го повика

при себе си. Случваше се нещо важно. Ибрахим беше сигурен в
това, иначе агата не би рискувал да го разконспирира и да го
повика при себе си. Ибрахим беше караул и с още десет сеймени
обикаляше из една част от двореца. Когато получи заповедта,
тръгна веднага.

Яви се пред агата на еничарите и направи първо еничарския

поздрав, а после тайния знак на сектата на Махди. Кубилай Юндер
беше облечен така, както някога – с черни кожени дрехи, на
главата си вместо еничарска шапка имаше черен стегнат кожен
шлем. Това напомни на Ибрахим за времето, когато още като
аджамиоглан в Едирне, го беше видял за пръв път. Той беше с
бръсната глава, без брада и мустаци. Единствената промяна беше
това, че кожата му беше станала по-тънка и суха, набръчкана като
пергамент. Ибрахим стоеше срещу агата, а той се обърна, явно
мислеше как точно да започне разговора. В този момент зад гърба
на Ибрахим се дочу шум. Той се обърна точно навреме, за да види
как на вратата, през която преди малко беше минал човекът, който
му бе донесъл заповедта на агата, сега се бореше с други двама. Те
също бяха пажове или вестоносци. Най-накрая двамата надделяха
и на входа застана човек с властно изражение и изключително
красиви и помпозни дрехи. Кубилай Юндер рязко се беше обърнал
и стана свидетел на борбата при входа. Но по погледа му Ибрахим
разбра, че не борбата интересуваше агата, а човекът, стоящ на
вратата. Знатният натрапник стоеше и чакаше. Един от пажовете
се освободи от борбата на вратата, изтупа се, застана до човека с
красивите дрехи и с ясен глас, в който все още си личеше, че
доскоро се е борил, каза:

– Негово величество, Великият везир на Империята, Невшехирли

Дамат Ибрахим паша.

Ибрахим стоеше отстрани и гледаше ту към Великия везир, ту

към агата на еничарите. Кубилай Юндер стоеше като изваян от

222
камък. Нито един мускул не трепваше по лицето и тялото му.
Въпреки че беше стар, агата беше опънал стегнатите си мускули
като котка преди скок. Той беше готов във всеки един момент да
скочи или да извади оръжие и да съсече натрапника. Като еничар
Ибрахим много добре знаеше какво означава тази позиция на
агата. Сам той бе обучаван на това заставане. В позицията му
имаше толкова много сила и скрита опасност. Великият везир явно
също знаеше какво означава позицията на агата. Той се дръпна
назад и в този момент зад гърба му се появи един мъж, който беше
доверен човек на Великия везир и негов поддръжник, Ибрахим
беше чувал за него. Той беше отличен пехливан и приятел на Кая,
казваше се Кара Мустафа. Зад него се появиха червените мундири
на някакви войници. Строени в две колони, те влязоха през
вратата. Ибрахим беше изненадан. Това може би бяха швейцарци
или някакви други гвардейци. Досега не беше виждал европейски
гвардейци в Топкапъ. Явно европейското поклонничество на
Великия везир беше толкова голямо, че личната му гвардия се
състоеше от швейцарци. Ибрахим беше един от малкото
султански воини, запознати с техниките, нагласата и
дисциплината на западните гвардейци. Той беше започнал да ги
опознава още в Ангора, а след това бе продължил при Прут и при
отвличането на шведския крал. Сега ги гледаше и разбираше
знаците, които си правят. Бяха осем войника. Униформите им бяха
грижливо поддържани, копчетата излъскани, видът им напет, но
това не го впечатли. Той стоеше отстрани и гледаше странната
гледка, която представляваха агата и изправените срещу него
Велик везир и гвардейци. Отначало се вгледа в лицата им, за да
провери да не би да познава някого от тях. Струваше му се, че в
някое от лицата ще познае своите добри познати от Ангора.

Ибрахим се сети откъде Невшехирли Ибрахим паша знае какво

означава поведението на агата на еничарите. Сети се, че той е
сърбин, взет при девширме и после обучаван като еничар, но после
отделен за ичоглан. Явно Великият везир все още помнеше
наученото в корпуса на еничарите, имаше респект към силата на
един еничар и затова беше решил да дойде с швейцарците си. Те
не знаеха кой е агата на еничарите. Друг войник едва ли би
дръзнал да се изправи пред Кубилай Юндер и да го погледне в

223
очите. Дали Кубилай Юндер и Невшехирли Дамат Ибрахим паша
не се познаваха от оджака?

Никой от двете групи като че ли не забелязваше присъствието на

Ибрахим.

– Кубилай Юндер ага – каза везирът и се поклони, правейки леко

темане. Поздравът беше толкова небрежен и лек, че можеше да се
изтълкува и като неуважение. Явно това по никакъв начин не
притесняваше агата. Все пак след известно време, без да трепне,
той каза:

– Невшехирли Дамат Ибрахим паша – по този начин агата

отговори на поздрава, но все така не трепна. По това как произнесе
името на Великия везир си личеше, че е готов за битка. Ибрахим
не знаеше дали швейцарците разбират турски, но думите и
начинът, по който агата ги бе произнесъл, ги накара да се хванат
за дръжките на сабите си. Ибрахим не трепна, но си представи
къде е кокалената ръкохватка на ятагана му и как по най-краткия
път ръката му да се озове върху нея. Великият везир беше видимо
притеснен. Той беше почувствал движението на гвардейците зад
гърба си, но тъй като не търсеше стълкновение, извърна глава и се
опита да успокои ескорта си.

Кубилай Юндер се възползва от разсейването на Ибрахим паша

и от това, че той е с извърната глава и със силния си плътен глас
каза:

– Ефенди паша, на какво дължа честта на вашето посещение?

Думите на агата като че ли намалиха напрежението.

Швейцарците се притесняваха от внезапна атака от страна на
агата. Макар и да не познаваха добре турската армия и чиновете,
те все пак знаеха, че мъжът облечен в черно е някакъв генерал. За
тях беше очевидно, че не е само генерал, но и воин, и макар и стар,
беше с добра подготовка и силен дух. Притеснението и нервността
на Великия везир и Кара Мустафа също ги караха да мислят, че
мъжът пред тях е опасен. Но сега, когато беше заговорил, явно

224
искаше ситуацията да се изясни и едва ли щеше да предприеме
внезапно нападение. Това накара гвардейците да се успокоят.

Великият везир бавно извърна шава. Той осъзнаваше, че за миг

бе изпуснал ситуацията от контрол и сега искаше да си възвърне
самообладанието.

– Ибрахим паша – продължи Кубилай Юндер. Той усети

стъписването на пашата. Невшехирли Ибрахим щеше да се нуждае
от малко време, за да възвърне самообладанието си, но като добър
стратег агата не искаше да му дава възможност и да изпуска
инициативата.

Ибрахим стоеше отстрани и наблюдаваше разговора, който

имаше всички черти на битка и се възхищаваше на някои от
прийомите, които разговарящите използваха.

Невшехирли Ибрахим паша не хареса, че старият му познат

Кубилай Юндер се отнася с него като с равен. Всъщност Ибрахим
паша заемаше поста Велик везир, което означаваше втори човек в
Империята след султана. Това, че злите езици говореха, че султан
Ахмед III и много от неговите предци са били зависими от
Великите си везири, беше отделен въпрос. Великият везир
всъщност разполагаше с огромна, почти неограничена власт. За
третия човек в Империята имаше спор. Някои, особено по-
ревностно вярващите, смятаха, че това е шейхюлислямът, а всички
войници – че е агата на еничарите. Все пак Великият везир беше
главнокомандващ на армията и именцо той предвождаше
походите и ръководеше по-големите битки, когато това не
правеше лично султанът.

По време на управлението на Ибрахим паша духовенството и

армията бяха в незавидно положение. И който от двамата –
Кубилай Юндер или шейхюлислямът Иенишехирли Абдаллах
ефенди, да бе трети, Ибрахим паша ги смяташе за много под себе
си. И сега идеята, че агата на еничарите говори с него като с равен,
много го ядоса.

225
 – Ибрахим паша – продължаваше Кубилай Юндер и нарочно не
казваше титлата и цялото му име. – Винаги си бил за пример,
Ибрахим Абдаллах.

Едва сега българинът разбра, че двамата мъже се познават

отпреди. Явно затова агата нарече везира с еничарското му име.
Ибрахим Джаббар доскоро носеше същото име.

– Всички смятаха, че имаш голямо бъдеще, но ти не беше роден

за воин. Ти беше слаб. Отначало аз също мислех, че от теб ще
излезе велик воин. Ибрахим, ти имаше сила, имаше разум и
интелект, но беше слаб. Аз видях това, което другите ти
командири и тези, които те избраха за ичоглан, не разбраха. Не е
важно само да имаш сила, а за какво ще използваш тази сила, а ти
беше изкушен от властта, от удоволствията и лукса.

Думите на агата предизвикаха силна реакция във Великия везир.

Лицето му се изчерви и бялата брада, която преди малко му
придаваше осанка и достолепност, сега изглеждаше гротескно.
Едва сега на Ибрахим му се изясни ситуацията, явно двамата най-
знатни мъже в Империята след султана не са били приятели в
корпуса на еничарите. Кубилай Юндер е бил командир и
наставник на сегашния Велик везир, точно така, както негов
командир и наставник беше Неджиб ага. Това изясняваше думите
на агата и защо везирът го гледаше с такава омраза. Като чуха
думите на агата, прислужниците на Ибрахим паша очакваха да се
случи нещо страшно. За да не са потърпевши, уплашени отстъпиха
назад и се прикриха с ръце. Гвардейците, въпреки че не разбираха,
все пак усетиха, че думите, които мъжът казваше, имаха страшна
сила и оказаха потресаващо въздействие на човека пред тях –
Великият везир на Империята. Невшехирли Дамат Ибрахим паша
обаче не реагира така, както очакваха прислужниците му.
Учудващо за тях, а и за Ибрахим, той понесе спокойно думите на
агата. Беше очевидно, че те не му харесват, но явно беше
респектиран и не посмя да изрази бурно отношението си.

– Търпение и страдания, битки и насилие – само това разбирате

вие. Цял живот страдание и търпение. Битки, походи, смърт и

226
насилие... Не разбираш ли, че животът не се състои само в това?
Що за живот е това? Не исках да живея по този начин! Най-
щастливият ден за мен беше, когато бях избран за ичоглан и
напуснах оджака. Така бях по-близо до нормалния живот, до лукса
и до сладостите на живота. Защото, какво е животът без
изтънченост и лукс, без жени и власт?

Думите на Великия везир сега вече звучаха като бунт на ученика

пред учителя. Отначало той беше гневен, но скоро си наложи
самоконтрол.

– Ти не разбра, че не си господар на лукса, парите и живота си!

Ти си роб на пороците си! Не разбра, че изкуството и
чувствителността на човек трябва да се насочат към философията
и религията! Човек трябва да търси смисъла на човешкия живот, а
не да се стреми към лукс, разкош и изтънченост. Това е изврат и
подмяна на душата на твореца! Всъщност ти през цялото време
искаше да притежаваш! Ти си алчен, слаб и страхлив, защото си
роб на егото си! Именно затова властта за теб е порок, а не сила!
Ти никога няма да можеш да обичаш, защото искаш да
притежаваш! Ти отрече божествената си природа, отритна Аза си
и стана роб на егото си. Всичко, което се стремиш да постигнеш,
е тленно и преходно.

Едва сега Ибрахим осъзна колко дълбока е битката между двата

лагера. Всъщност това беше борба между две философии, между
два начина на живот. Това беше битка, която се води в душата на
всеки един човек. Султанът и Великият везир олицетворяваха
светския живот и суетата. Докато агата на еничарите и
шейхюлислямът – духовният живот и стремежът към Бог. Това
беше битка между два свята и между тях не можеше да има
примирие. Ибрахим Джаббар беше сигурен за себе си – той беше
на правилната страна.

– Животът е даден на човек, за да се чувства щастлив – каза

Великият везир и за да потърси подкрепа, погледна към Кара
Мустафа. Младият мъж зад него олицетворяваше думите му.
Ибрахим гледаше красивия мъж със стройна фигура и красиви

227
черни мустаци и се сети, че се беше борил с този мъж. – Това, че
вие се чувствате щастливи, като си играете на войници, е ваш
избор. Аз искам да живея истински тук и сега и не се надявам на
никакво спасение! Искам да създам рай тук, на земята, и да живея
в този рай! Не искам да мразя, да убивам, искам да живея в любов!
Кой е по-праведен, аз или вие? Вие насаждате омраза, смърт и
разруха, а аз се стремя към благополучие. За да постигнете
мисиите си и целите си, вие сте готови да минете през хиляди
трупове и човешки съдби. Вие не цените човешкия живот и
чувства. Кой е добрият, аз или вие?

Ибрахим слуша! Не разговора между двамата сановници.

Първоначално очакваше открит сблъсък и конфронтация, не
можеше да предположи, че двамата мъже може да проведат
толкова задълбочен разговор. Отначало той изцяло подкрепяше
мнението на Кубилай Юндер, но скоро разбра, че в думите на
Великия везир също има правда. Разговорът ставаше все по-
интересен. Това не беше спор, а по-скоро разговор и битка на
мнения. Думите и на двамата интелигентни и умни хора бяха
силни и смислени и Ибрахим се замисли върху тях.

Разговорът между двамата сановници продължаваше, а с него се

повишаваше и напрежението между разговарящите. В този
момент Ибрахим като че ли престана да наблюдава сблъсъка, а
мислите му го отведоха дълбоко в същността на проблема. Едва
сега осъзна, че наистина най-важното за вс'еки човек, а и за него,
беше това да се чувства щастлив. Всички хора се бореха, за да
постигнат щастие. А дали щастието не беше измислено, за да има
към какво да се стремят? Възможно ли е въобще да се постигне
щастие? Има ли наистина щастие? Много хора бъркаха щастието
с това, което ги караше да се чувстват добре, но дали това беше
щастие? Какво беше щастието, след като никой не можеше да даде
определение за него?

Дълбокото замисляне и вникване в спора между двамата

държавни мъже завари Ибрахим Джаббар неподготвен. Само за
миг той мерна някаква сянка, която се появи на вратата.
Стреснатите швейцарски гвардейци се обърнаха, но мъжът,

228
облечен в светли дрехи, нещо средно между бежово и сиво, ги
удари явно с някакво оръжие, защото те се свиха и отлетяха
встрани. На Ибрахим му беше трудно да различи човека, тъй като
се движеше бързо и го виждаше по-скоро като очертание и силует.
Ибрахим продължи да чува тъпи удари. Явно мъжът използваше
някакво странно оръжие.

В залата никой не разбра какво се случва. Тревожна мисъл се

появи в главата на Ибрахим:

– Кесиджия! – помисли си той. Много пъти беше чувал за

упоритостта на наемните убийци, но не можеше да си представи,
че в сърцето на Империята, в най-добре охраняваното място в
света, кесиджия може да се опита да убие Великия везир. Това
безспорно беше заговор. Фигурата на мъжа, нападнал
гвардейците, беше по-ниска от него, но мощна и силна. Той ги
поваляше с лекота. Друга мисъл бързо мина през главата му. За да
действа кесиджия в Топкапъ сарай, той сигурно е пуснат вътре и
има протекция от най-високо ниво. Това едва ли можеше да стане
без знанието на сейменбашията. Дали Кубилай Юндер не бе
устроил капан на Невшехирли Дамат Ибрахим паша с цел да го
ликвидира? Дали и неговото присъствие тук не бе нарочно?
Ибрахим Джаббар стоеше с ръка на ятагана си и се чудеше какво
да предприеме. По фигурата на мъжа, движенията, оръжието, с
което изхвърляше гвардейците, а то явно беше ортома, еничарът
си помисли, че нападателят е самият сейменбашия Юсуп.

Великият везир се бе обърнал към вратата и с изумление

наблюдаваше какво се случва. Кесиджията вече бе повалил
охраната му.

Ибрахим Джаббар наблюдаваше всичко това отстрани и му се

стори, че вижда втора сянка, която се бе отправила към Кара
Мустафа, но не беше сигурен в това. Невшехирли Ибрахим паша
страхливо отстъпваше назад. В ръката си той държеше къса кама,
но за Ибрахим Джаббар нямаше никакво съмнение какво ще се
случи, когато кесиджията удари с ортомата ръката, в която държи
камата. Кесиджията се бе изправил пред агата и Великия везир, а

229
Ибрахим стоеше някак встрани. В този момент мъжътсянка,
вместо да насочи атаката си към Великия везир, както еничара
очакваше, спря. В този момент дойде ударът. Всъщност Ибрахим
дори не успя да разбере откъде дойде нападението. Последната му
мисъл беше: "Ами ако греша? Ако това е нападение над мен!?"

После дойде тъмнината...

Когато се свести, все още лежеше на земята. Виждаше някакви

крака и с мъка повдигна глава. Болката беше ужасна. Ударът беше
попаднал някъде в главата или врата. Погледът му проследи
краката на Юсуп. "Моят ангел хранител!" – помисли си Ибрахим.
На земята бяха и швейцарците. Зад Юсуп имаше няколко сеймени.
Агата, Великият везир и Кара Мустафа все още стояха на крака.
Това означаваше, че сеймените се бяха намесили навреме. По
поведението на сановниците си личеше, че именно Юсуп е спрял
кесиджията. Това означаваше, че едва ли той е наемният убиец.

Невшехирли Ибрахим паша очевидно нямаше доверие на

сеймените и смяташе европейските гвардейци за по-добри от тях,
но сега, когато неговите хора се търкаляха по земята, той, по
заповед на сейменбашията, беше защитен и ескортиран от
сеймените. Същото се случи и с Кубилай Юндер. Гвардейците и
Ибрахим Джаббар бяха отведени в болницата при сарая. Тя се
намираше до хамама. Най-добрите хекимини се грижеха за
ранените мъже. Около тях имаше постоянна охрана. Скоро се
появи сейменбашията, който каза, че единствено намесата на
Ибрахим е забавила нападателя и е предпазила агата и везира.
Трчно това бе направило възможно Юсуп и сеймените да се
намесят и да се притекат на помощ на висшите сановници. Скоро
при хекимините дойдоха и прислужниците, които все още бяха
объркани и уплашени. Ибрахим имаше някои подозрения, затова
ги повика при себе си.

– Хей, аркадаши, я елате насам!

Тримата, макар доскоро да се бореха на входа на залата, вече

бяха съвсем умиротворени. Те дойдоха и чинно отговаряха на
всички въпроси на българина. Така Ибрахим си състави

230
достатъчно точна представа за случилото се. Оказа се, че
кесиджията успял да се измъкне миг преди сеймените да нахлуят
в стаята. Той ги бе почувствал и бе избягал от залата миг преди
Юсуп да нахлуе начело на стражарите.

– Само това спаси нападателя. Ако сеймените го бяха хванали,

вече щеше да лежи в собствената си кръв – вдъхновен каза един
от пажовете.

– И никой от идващите сеймени не е видял и не е срещнал

убиеца? – каза на себе си Ибрахим.

Прислужникът все пак го чу и каза:

– Той беше бърз като Шейтан.

"Шейтан" – тази дума го преследваше навсякъде. Беше сигурен,

че досега колкото пъти беше чувал това прозвище, то винаги се
отнасяше за Юсуп. Дали и сега не беше така? Юсуп ли беше
нападателят? Как е възможно да е бил нападател и да е
предвождал сеймените? Това бяха въпроси, на които Ибрахим
реши да намери отговорите.

Другият каза:

– Те бяха двама.

Всичко беше много противоречиво, затова Ибрахим реши засега

да остави нещата така.

Хекимините откриха, че всички воини имаха само натъртвания и

никой нямаше счупена кост. Швейцарците пъшкаха и охкаха, но
Ибрахим познаваше разрушителната мощ на ортомата и затова
беше сигурен, че нападателят беше пазил както тях, така и него.
Само да бе поискал и сега щеше да има девет трупа. Явно
нападението е целяло обезвреждането на охраната на Великия
везир и агата на еничарите. Така или иначе около случилото се
оставаха много неясни неща. Че това беше кесиджия, за Ибрахим
нямаше никакво съмнение.

231
 Хекимините разрешиха ударените да се приберат. Те им казаха
само да почиват и да налагат натъртеното с мокри кърпи.
Швейцарците си тръгнаха, като си помагаха взаимно. На Ибрахим
му бе невъзможно да се изправи, затова все още лежеше на
леглото. В този момент с твърдата си и решителна походка в
помещението влезе сейменбашията Юсуп. Отначало Ибрахим
малко се смути, заради непочтителните си мисли за сегашния си
командир и стар свой приятел. Юсуп го видя и се приближи.
Ибрахим опита да се изправи, за да го поздрави, но Юсуп му махна
да лежи и направи поздрава на еничарите, а после и тайния знак
на сектата на Махди.

– Ибрахим Джаббар – каза приятелят му и приседна на леглото.

– Видя ли нападателя?

– Не, сейменбаши! Не го видях! Той беше като шейтан, като че

ли бяха двама души или две души в едно – искрено отговори
младият мъж.

Той беше съвсем искрен, наистина не беше видял нападателя, а

само някакъв силует.

Това, че лично Юсуп беше дошъл да се поинтересува, дали е

видял нападателя, възвърна подозренията му. Може би арапът
имаше какво да крие?

– Отиди и си почини! – каза Юсуп. – Скоро Рефик ще дойде и ще

те отведе. Дал съм му почивка, за да се грижи за теб.

Следващите дни бяха мъчителни за Ибрахим, а и за Рефик,

Ударът беше поразил рамото, гърдите и гърба му. Всяко мръдване
болеше. Чувстваше се разбит. Удареното отначало беше червено,
после стана лилаво, синьо, зелено, жълто. Най-накрая мястото на
удара стана бледо, но около него имаше ореол с всички цветове на
дъгата. Всяко мръдване за Ибрахим бе мъчително. Скоро на Рефик
му омръзнаха оплакванията и охканията на приятеля му. С
времето той ставаше все по-досаден.

232
 Всъщност мислите за случилото се бяха обсебили Ибрахим.
Често мислеше и върху доводите на различните страни в спора
между Кубилай Юндер и Невшехирли Дамат Ибрахим паша.

Един ден на гости при Ибрахим дойде един човек, който

живееше малко по-надолу по улицата. Той имаше красива къща с
малка, но кипра градинка. Казваше се Адюлазиз Левни ефенди.
Той работеше като миниатюрист в султанската работилница.
Адюлазиз Левни и Ибрахим се бяха запознали в кафенето на
Хасан ага. Няколко пъти съвсем случайно бяха седели на една и
съща маса и си правеха мохабет. После двамата се бяха срещнали
в Топкапъ сарай, където миниатюристите, а и всички хора на
изкуствата, все по-често бяха гости.

Докато лежеше, Ибрахим започна да се замисля върху един факт,

който му бе направил впечатление, докато слушаше речта на
Иенишехирли Абдаллах ефенди. Тогава беше забелязал, че Явуз
Челик паша се бе намръщил, когато слушаше речта за великите
везири от рода Кюпрюлю. Ибрахим се сети, че тогава беше
станало въпрос за Кюпрюлю Мехмед паша и сина му Кюпрюлю
Фазъл Ахмед паша. Сети се и за Кюпрюлю Нуман паша, който
беше управлявал съвсем наскоро. Интересът на еничара към рода
Кюпрюлю се беше засилил. Той попита Адюлазиз Левни ефенди,
човек, който поради близостта си до сарая знаеше много истории.

Адюлазиз Левни започна да му разказва и скоро историята

започна да се нарежда като мозайка пред очите му. Той вярваше,
че това, което се беше случило между агата на еничарите и
Великия везир, нападението и реакция на неговия учител Кубилай
Юндер имат връзка. Благодарение на Адюлазиз Левни ефенди
разбра, че последният паша от рода Кюпрюлю, управлявал
Империята преди Нуман паша, беше Амджазеде Хюсеин паша.
Той управлявал по времето на брата на сегашния султан

– Мустафа II. Именно той беше дал насоката за отваряне на

Империята към Запада и реформите. За да възвърне доверието към
властта, противно на много свои предшественици, Хюсеин паша
намалил таксите върху различни продукти (олио, сапун, кафе,

233
тютюн) и опростил данъците на селяните, които са се завърнали в
земите си. Намаляването на данъците се компенсирало от
намаление броя на еничарите, които от 70000 станали 34000. Това
предизвикало съпротивата на агата на еничарите. Ситуацията
толкова много приличаше на тази сега. Когато обаче Амджазеде
Хюсеин паша се заел да въвежда ред във вътрешните служби на
правителството и двореца, той се сблъскал с хората, водени от
шейхюлисляма Фейзулах ефенди. Той възпрепятствал действията
на Великия везир и назначил на главните постове свои близки и
приятели. Изолиран, обезсърчен и болен през 1702 година Хюсеин
паша се отказал от функциите си, напуснал поста на Велик везир
и малко след това умрял.

След като научи тази история, Ибрахим разбра какво се беше

случило. Явно между еничарите и рода Кюпрюлю имаше
противопоставяне от повече от сто години. Най-мощният везирски
род, който беше от албански произход и бе наследник на
еничариичоглани, явно искаше да реорганизира турската армия и
да унищожи еничарите. Тази битка, продължила през цялото
време, продължаваше и сега. Ибрахим направи паралел между
великите везири от рода Кюпрюлю и сегашния Велик везир. И той,
както и те бяха взети при девширме, те бяха албанци, а Ибрахим
паша беше сърбин. И той, и те се бореха за едни и същи неща.
Всъщност Кубилай Юндер и Явуз Челик бяха спорили и директно
се бяха борили срещу Амджазеде Хюсеин паша, Нуман паша и
останалите, а Невшехирли Дамат Ибрахим паша беше техен
ученик. Той беше продължение на линията на Кюпрюлю. Сега
вече Ибрахим виждаше на каква грандиозна борба бе станал
свидетел. Битката бе продължила и по времето на султан Ахмед
II, който бе управлявал преди Ахмед III и брат му Мустафа II,
когато Велик везир бил Кюпрюлю Фазъл Мустафа паша.

Един ден, когато се прибра от задача, поставена му от Ибрахим,

Рефик каза:

– Някой ме преследва! От известно време постоянно някой ходи

след мен!

234
 След това двамата започнаха да надничат през прозорчетата на
къщата, които гледаха към пътя. Къщата наистина беше строена
така, че от прозорците ѝ не оставаше нито едно местенце на
улицата, което да не може да бъде наблюдавано скришно. Бяха
двама-трима мъже, облечени като най-обикновени истанбулски
граждани, така както бяха облечени повечето хора, ходещи из
чаршията. Все пак си личеше, че това са хора от тайната полиция.
Ибрахим и Рефик познаваха знаците и усещаха миризмата на
"робите на султана", защото те самите бяха такива. Мъжете не
бяха случайно на уличката. Те имаха подчертан интерес към
къщата, на горния кат на която живееха Рефик и Ибрахим. Те със
сигурност не предполагаха, че двамата мъже ги бяха "надушили".
Мъжете отвън нямаше как да знаят по какъв начин е строена
къщата, която наблюдаваха.

– Това е тайната полиция – каза Рефик. – Защо ме преследват? –

учуди се той.

Ибрахим вече се чувстваше по-добре. Копоите цяла вечер

"душиха" около къщата. На другия ден, когато Ибрахим тръгна
към Топкапъ сарай, беше сигурен, че отново има "опашка" след
себе си. Преди да се яви пред командира си Юсуп, Ибрахим бе
решил да отиде да види ранените гвардейци. Те все още бяха на
легло и отскоро бяха започнали да стават. Ибрахим ги поздрави и
попита как са. Те веднага го познаха и така се заговориха.
Отначало плахо, а после все по-смело българинът се опитваше да
говори с тях на езика на льо Комб. Те се оказаха швейцарски
гвардейци. Той узна, че държавата им се намира някъде далеч, в
сърцето на Европа. Там имало голяма планина. Швейцарците били
планинци. В цялата им държава се говорело на три езика:
италиански, немски и френски. Сред швейцарците имаше и такива
говорещи на френски, затова разбираха не съвсем разбираемия
френски на Ибрахим. Така еничарът научи, че поради трудния
живот и мизерията в тяхната планинска страна, младите
швейцарци от най-ранна възраст се учели на военно дело. Те се
славели като най-добрите и надеждни гвардейци в Европа.
Западните владетели на драго сърце ги приемали на служба при
себе си и високо ги ценели. Дори шейхюлислямът на западните

235
християни, който се нарича папа, бил пазен само от швейцарци.
Като слушаше думите на русолявите мъже с бозави, покрити с
лунички лица, гледаше синините и чуваше охканията им като на
жени, те му се струваха самохвалковци. Мъжете дори се
похвалиха, че са много добри борци, а борбата, която упражняват,
се наричала суис либр. Ибрахим не издържа и се изсмя. Мъжете
се засегнаха.

– Ти какъв си? – попитаха те.

– Сеймен съм – отговори Ибрахим.

Мъжете го изгледаха от глава до пети. Ибрахим беше на 27

години, висок, силен и тежък. Те явно бяха респектирани от
външния му вид, но все пак като самонадеяни хора, които поставят
себе си над останалите, нито за миг не допуснаха, че някакъв
турчин може да бъде по-силен от тях. Те виждаха, че на лицето на
турчина са изсечени следите на лишения, битки и боен опит. Това
ги караше да се замислят, но все пак не достатъчно. Швейцарците
смятаха, че католиците са най-искрени и дълбоковярващи, че
източното православие е някаква мрачна ерес, а мюсюлманите
въобще не може да са хора. Не можеха да допуснат мисълта, че
някой може да бъде по-добър воин от тях. Ако тук имаше
достатъчно добри воини, защо турските владетели наемаха тях?
Отговорът според швейцарците беше един: защото те бяха най-
добрите воини в света – и на запад, и на изток.

Като ги гледаше, русолявите им и светли кожи правеха така, че в

неговите очи приличаха на деца. Пораснали едри деца, не толкова
наивни, колкото предвидими. Хора не опитали от живота, които
все още не са участвали в истински битки и не познават насилието.
На Изток дори насилието е по-сурово и брутално. Той беше
сигурен, че тези хора, които макар и по-възрастни от него, ако
можеха да участват с него в битката при Прут, щяха да се "огънат".
Спомни си как още като дете уби четиримата арнаути, после как
Георги застреля брат си и уби Гергина, колко пъти беше лежал в
кауша и в лазарета. Нямаше нещо по него, което да не беше чупено
и удряно. Болка, толкова много болка бе преживял досега, както

236
физическа, така и духовна. Ибрахим гледаше мъжете и чувстваше
какво мислят за него. За негова голяма изненада пренебрежението
им не го дразнеше. Той беше сигурен в собствените си
способности. За пръв път разбра, че няма нужда да се доказва.

– Борил ли си се някога? – попитаха швейцарците.

Ибрахим само кимна, за да потвърди. Внимаваше, защото в

целия свят хората кимаха обратно на българите. Когато искаха да
потвърдят, завъртаха главата си настрани. Това по български беше
"Не!", а при тях – "Да!", както и обратното. После той им разказа
за мъжете, с които се беше запознал в Ангора. Оказа се, че те не
са били швейцарци, а шведи. Едва сега Ибрахим разбра, че
Швеция и Швейцария са две различни страни. Най-накрая се
разбраха след време да се срещнат и да се поборят.

Ибрахим се раздели с мъжете и се отправи към каракола на

сеймените. Там вече го чакаше Рефик, който му каза къде се
намира сейменбашията Юсуп.

Юсуп ага беше полегнал на един миндер, висок по-малко от педя.

Зад него имаше колонада и пет високи прозореца, които
завършваха с арки. Всъщност нямаше стъкла, а само ефирни
завеси в красив цвят, наподобяващ цвета на персийска ябълка [51].
Лекият ветрец, който нежно полъхваше отвън, движеше завесите,
чиито гънки наподобяваха меки, редуващи се една след друга
вълни. Слънце нямаше, но ветрецът беше топъл и мек, подобно на
мъха на красивия плод праскова. Освен нежното докосване и
движението на завесите, ветрецът вкарваше в стаята мекия аромат
на пролет. Това беше мирис на цъфнали дървета, на току що
поникнала зелена трева, но и далечния мирис на море. Освен с
носа, Юсуп усещаше всичко това и с устата си. Всичко беше
толкова пълноценно като усещане. Само сладникавият аромат на
цъфтящите дръвчета не би му доставил такова удоволствие, ако
към него нямаше леко горчивият вкус на смачканата зелена трева
и солта на морския бриз.

Ибрахим завари Юсуп с вдигната глава и затворени очи. Арапът

като че ли искаше да насити сетивата си с преживяването. Той

237
беше толкова вглъбен, все едно не се намираше в одаята. Ибрахим
също бе поразен от аромата, милувките на ветреца и приглушената
светлина, която придаваше живот и съживяваше предметите
наоколо. Но все пак като войник, обучаван да не губи себе си и
присъствие на духа, отначало направи поздрава на еничарите, а
по-късно с тайния знак на сектата на Махди.

Мина доста време преди сейменбашията да отвори очи. Той беше

изненадан. Отнесе се с Ибрахим така все едно тепърва открива
присъствието му. Широка усмивка се изписа на лицето му.

– Ааа, Ибрахим Джаббар ефенди – каза той. – Радвам се, че вече

сте здрав!

Официалният тон окончателно учуди българина, но когато Юсуп

направи тайния знак на Махди и красноречиво завъртя очи, по-
младият сеймен разбра, че са подслушвани, а може би дори
наблюдавани и следени от шпионски очи. Така той бързо влезе в
тона на разговора на сейменбашията. Колко далеч беше останало
времето, когато можеше да говори каквото си поиска с приятеля
си Юсуп.

– Милостив е Аллах към мен, сейменбаши – отговори Ибрахим.

– Дано и към вас да е толкова милостив и великодушен, както към
мен! Ето, вече съм добре!

– Ибрахим Джаббар ефенди – продължи представлението Юсуп,

– още есента ви помолих да разработите техники за корпуса на
сеймените, имате ли готовност?

Ибрахим беше изненадан. Не беше очаквал такъв въпрос.

Наистина беше мислил, но не бе подготвил нищо конкретно.
Спомняше си, че Юсуп искаше по-младият му брат по оръжие, но
с по-голям боен опит, да разработи ключове и болезнени техники
за обезоръжаване и възпиране на нападатели.

– Още не съм готов – призна той на командира си.

238
 – Давам ви седмица. Рефик ще ви помага – каза Юсуп и с това
разговорът бе приключен. Ибрахим изгаряше от желание да
попита за някакво развитие в разследването на нападението над
Великия везир и агата на еничарите, но Юсуп направи нетърпящ
възражение жест, след това и тайния поздрав на Махди, което
означаваше, че разговорът е приключил.

Рефик и Ибрахим се прибираха от Топкапъ, вървяха по

оживените улици, превъзбудено разговаряха и жестикулираха.
Ибрахим разказваше на приятеля си за поставената от Юсуп
задача. Той го използваше по-скоро като слушател, за да може да
изясни нещата на себе си. Така двамата минаха покрай кафенето
на Хасан ага. След тях може би отново имаше съгледвачи, но сега
това не ги интересуваше. Ибрахим мечтаеше с отворени очи, а
Рефик, въпреки че винаги беше негов ученик в борбата, още от
Козбунар му помагаше с много ценни и практични съвети.

– Трябва да намерим къде да се борим, за да подготвим техниките

– каза Ибрахим, докато отваряше вратата на къщата.

На малката площадка в основата на стълбите, от дясната страна

на които беше вратата за жилището на Селим, все още стоеше
обкованият сандък, в който двамата еничари първоначално
държаха парите си. Ибрахим се дразнеше, че сандъкът все още е
там и мърмореше всеки път щом го надкрачваше. Докато
говореше разпалено с Рефик, влизаше в къщата обърнат с гръб.
Беше обсебен от разговора и забрави за сандъка. Рефик опита да
предупреди приятеля си, но беше твърде късно. Ибрахим се спъна
в сандъка, залитна и падна на дясната си страна, удряйки се силно
в стената. Рефик скочи да помогне на другаря си, на когото се бяха
стоварили твърде много беди – раняването в Азов, ударът с
някакво странно оръжие, което го беше насинило целия, а сега и
падането.

Ибрахим лежеше като зашеметен. Скоро се размърда и каза, че е

добре. Това успокои Рефик. Селим беше чул тътена от падащото
тяло и веднага се бе отзовал. Така двамата му помогнаха да се

239
изправи и да се качи по тясната, неудобна и стръмна стълба. После
турчинът слезе долу.

Рефик се суетеше около приятеля си, който ставаше все по-

замислен и мрачен. Как едно падане бе помрачило настроението
на другаря му? Младежът проявяваше разбиране за рязката
промяна в настроението му.

– Такаааа – скоро каза Ибрахим с глас, който накара Рефик да

настръхне.

– Какво има? – недоумяваше Рефик, но си помисли, че все пак

ударът явно е бил доста силен. Мина му мисъл, че приятелят му се
е чалнал.

Без да му дава обяснения, Ибрахим каза:

– Запали няколко дебели свещи и идвай след мен.

Рефик се притесни! В погледа на другаря му имаше някакъв

странен блясък на лудост.

– Не! Не! – каза той. Беше сигурен, че другарят му е полудял и

не знаеше дали в това състояние няма да реши да запали къщата.
"Какво ми дойде до главата? – помисли си Рефик. – Някакво
падане, а какво направи с Ибрахим."

– Хайде, по-бързо! – подкани го доскорошният му командир.

– Не! – Рефик реши да бъде твърд и да възпре другаря си.

Това обаче не спря Ибрахим, който чевръсто скочи на крака и

тихо се спусна по стълбите. Рефик реши все пак да го последва, но
без огън.

Видя го. Ибрахим беше на площадката, където преди малко бе

паднал. Сега беше приклекнал към стената и леко я почукваше със
свитите кокалчета на пръстите си. Той се обърна към спускащия
се по стълбите Рефик и прошепна:

240
 – По-тихо! Селим ага не бива да чуе! Донеси светлина!

– Няма! – каза Рефик и продължи да слиза, макар и все по-тихо.

– Кажи ми какво става, иначе нищо няма да ти донеса!

– Не мога! – каза Ибрахим.

След отговора, Рефик застина. Личеше си, че няма да го послуша.

Ибрахим много се ядоса, но нищо не можеше да направи. Освен
това Рефик му препречваше пътя за нагоре. Така Ибрахим се
обърна и рязко отвори външната врата. Това завари неподготвени
няколко шпиони отвън, които в опита си бързо да се направят на
заети с нещо, всъщност само се разкриха.

Ибрахим излезе на улицата, Рефик го последва. После двамата

мъже се отправиха към кафенето на Хасан ага. Като ги видя,
собственикът на кафенето веднага им разчисти масата, на която
двамата винаги сядаха. Докато чакаха кафетата, Ибрахим мислеше
как да разкаже за подозренията си. Когато ароматните напитки
пристигнаха и Ибрахим се убеди, че никой не може да подслуша
разговора им, заговори тихо, като наведе глава към ухото на
Рефик. В същото време през джамчето зад другаря си следеше
копоите, които бе забелязал още при излизане от къщата. Мястото,
на което седеше, му осигуряваше идеална гледна точка.
Едновременно с копоите той наблюдаваше и вратата на къщата.
Навън вече се здрачаваше, но в кафенето беше по-тъмно и така
Ибрахим можеше да наблюдава улицата, а те не можеха да ги
видят.

Рефик се беше навел и слушаше внимателно какво ще му каже

приятелят му. Ибрахим реши да започне направо.

– Къщата, в която се настанихме и живеем, е построена и е

направена за кесиджия.

– Какво? Какво? – избухна Рефик.

Той или не разбра думите на приятеля си, или не знаеше какво

означава кесиджия. Затова Ибрахим реши да започне по-отдалеч.

241
 – Помниш ли Козбунар?

Рефик отново се опули. Явно не можеше да разбере въпроса и

най-вече защо му е зададен.

– Помниш ли Велко Кехая от Козбунар?

– Помня го – каза Рефик Сарък.

– Той беше кесиджия – каза Ибрахим, като сниши глас.

– Какво? Какво? – почти извика Рефик.

– Велко Кехая беше кесиджия! – бавно, като натъртваше думите,

повтори Ибрахим.

– Кой Велко Кехая? – изненадан отново попита Рефик.

– Как кой?

– Братът на Георги чорбаджи? Той ли?

– Да!

– Какво говориш? Та той беше чалнат!

– Не беше чалнат, а беше кесиджия – опита се да го убеди

Ибрахим.

– Е, как, всички знаеха, че е луд, макар и не опасен, но луд!

– Не, не беше луд! Беше с всичкия си и дори беше голям

кесиджия!

– Какво говориш?

Рефик чуваше, но му се струваше, че не разбира думите. Може

би Ибрахим му казваше нещо друго, но той не разбираше добре
думите. Рефик беше признал приятеля си за по-умен и често,
когато той му заговаряше за религия, философия или някакви

242
странни неща, нищо не разбираше. Може би и сега беше така.
Затова реши да опита пак.

– Какво казваш, че Велко, синът на Вълчо чорбаджи, не е бил

чалнат?

– Да! – каза Ибрахим.

Това учуди Рефик, но той продължи:

– И искаш да кажеш, че Велко е бил кесиджия?

– Да!

Явно Ибрахим искаше да каже точно това. Все пак Рефик реши
да провери, явно тук нещо не беше както трябва.

– Какво е кесиджия? – попита Рефик.

– Наемен убиец – простичко отговори Ибрахим.

Това като че ли отчая Рефик и той се пречупи. Седеше и само

клатеше глава. Ибрахим му даде малко време, за да приеме факта,
след. Това продължи:

– Та Велко Кесиджи ме обучаваше.

– Какво? Какво? – отново не издържа Рефик. Явно информацията

му идваше в повече.

За да не се повтаря вече, Ибрахим просто остави време на

приятеля си да осъзнае и приеме думите му.

– Искаш да кажеш, че Велко те е учил на кесиджийство?

Ибрахим поклати глава в знак на съгласие. Това хвърли в потрес

Рефик.

Той явно още не можеше да осъзнае, че чалнатият Велко е бил

кесиджия.

243
 – Че вие се мразехте! Виждал съм ви как се гледате!

– Да! – каза в първия момент Ибрахим, на после се поправи. –

Всъщност не се мразехме.

Вайкането и объркването на Рефик продължи доста дълго. Това

изнерви Ибрахим. Подразни го вироглавостта и съпротивата на
Рефик, затова той го прекъсна:

– Слушай! – каза той доста високо, после сниши глас и продължи

да говори, без да се съобразява с реакцията му. – Къщата, в която
живеем, е строена от кесиджия или някога в нея е живял кесиджия.
Живял съм в такава къща.

Чак след като каза всичко това, Ибрахим спря. Той очакваше
някакви въпроси от страна на Рефик. Приятелят му обаче не успя
да зададе кой знае колко смислен въпрос.

– В коя къща на кесиджия си живял? – успя да попита Рефик.

– Знаеш ли къщите близнаци в Козбунар? – попита Ибрахим.

– Да, много добре.

– Това бяха къщи на кесиджия.

Отново се изписа изумление на лицето на Рефик.

– Еее, нещо бъркаш – каза той.

– Къщата, в която живеем, е строена за кесиджия. Тя е направена

като крепост и не може да бъде превзета. Освен това ти сам видя,
че от къщата може да се наблюдава цялата улица. Преди малко
паднах и се ударих в стената. Там прокънтя на кухо, явно има
някакъв таен вход. Искам двамата да проверим това, но трябва да
бъдем внимателни, защото Селим ага може би знае нещо и крие от
нас.

244
 – Кога? – попита Рефик. Личеше си, че той иска час по-скоро
потвърждение и доказателства. – Може ли Селим ага да е
кесиджия? – невярващо попита Рефик.

– Напълно е възможно!

– Е, това вече няма да го повярвам!

– Кесиджиите се прикриват и никога не може да кажеш за някого,

че е кесиджия. Ти за Велко можеше ли да кажеш, че е такъв?

– Аз това още не го вярвам!

Ибрахим погледна навън. Вече беше достатъчно тъмно. Двамата

вече бяха изпили кафетата си и бяха готови да тръгнат.

– Хасан ага, хей, Хасан ага! – извика Ибрахим, като вдигна ръка,
за да привлече вниманието на стареца.

Когато той дойде, Ибрахим, освен че плати кафетата, помоли за

една запалена свещ. След това двамата тръгнаха. Докато
прекосяваха улицата, Ибрахим се опита да види хората, които ги
дебнеха. Свещта обаче светеше в очите му и му пречеше да ги
забележи. Мнош тихо и внимателно Ибрахим отвори вратата и
двамата влязоха в предаерието. Внимателно затвори външната
врата и подаде свещта на Рефик, а той се зае да провери стената.
Сега беше най-удобното време за начинанието им. Селим и
семейството му все още не бяха легнали. Ако легнеха, двамата
трябваше да пазят тишина.

Най-накрая той почука и откри къде зад стената беше кухо.

Внимателно, като някой хекимин, почукваше по стената. След
като определи къде е вратата или входът, започна да опипва
всички ръбове и ъгли. Мина доста време, но нищо не успя да
открие. Сянка на съмнение се прокрадна в главата на Ибрахим.
"Дали не греша?" – попита се той.

Изведнъж спря. Странна мисъл премина през главата на сеймена.

Мисълта беше поразяваща. Опита да се върне в Козбунар. Спомни
си детството, как стоеше до тайната врата в гардероба на Велко

245
Кесиджи. Почти машинално посегна, напипа малко чепче,
премести го и миг след това част от стената се премести. Шумът
беше силен, явно механизмът от много години не беше използван
и бе ръждясал. От тъмната дупка, която зейна отпред, се разнесе
миризма на влага и плесен. Сърцето на Ибрахим туптеше лудо.
Той беше щастлив, че предположението му се оказа вярно.
Любопитството го накара да прекрачи в мрака. Стъпи на твърда
основа, а със страните си почувства, че влиза в голямо помещение.
Той би направил още крачка, но почувства движение, някакъв
полъх идващ отдолу. Рефик стоеше като вкаменен със зяпнала
уста и не помръдваше.

Мина доста време преди Рефик да се окопити и да го последва.

Добре че не беше продължил, защото пред краката му зейна
пропаст. Стръмна, вита, дървена стълба водеше надолу, но беше
вляво от входа. Ибрахим взе свещта от ръцете на колебливия си
приятел. Внимателно заслиза по стълбата, като всеки път
проверяваше преди да стъпи на следващото стъпало. Все пак, ако
думите на Селим ага бяха верни и той не беше кесиджия,
стълбището не беше използвано от почти 15 години.

Когато най-накрая стъпи на пода, откри, че се намира в огромна

зала, цялата облицована с камък. Подът беше гладък и равен.
Стените, доколкото можеше да види, бяха каменни, изградени от
големи каменни блокове. Таванът може би също беше каменен,
високо някъде там. Ибрахим ходеше внимателно по каменните
плочи на пода. Всичко доказваше, че къщата е на кесиджия, като
нищо в пода можеше да има капан и под краката им да зейне яма.

Рефик се спускаше бавно и се препъваше, затова Ибрахим се

принуди да се върне и да освети стълбището. Когато стъпи на пода
и огледа огромната зала, Рефик дълбоко въздъхна. Въпреки че на
входа миришеше на мухъл и плесен, вътре помещението беше
сухо. Ибрахим погледна нагоре и изпита странното усещане, че се
намира в черква. Усещането беше точно такова, все едно се
намираш в храм.

246
 Двамата дълго се въртяха и оглеждаха огромната величествена
зала. По някое време Ибрахим огледа стените метър по метър.
Залата беше напълно затворена, никъде не се виждаше прозорец
или друг вход, освен тайния, през който бяха влезли. Това беше
нормално, защото цялата тази зала всъщност трябваше да се
намира под земята. Ибрахим изтръпна. Сети се за това, че ако
някой ги е проследил, може да ги затвори отвън. Това щеше да
означава сигурна смърт за тях. И никой нямаше да може да им
помогне. Тази мисъл накара Ибрахим бързо да се качи нагоре по
стълбата. Рефик не разбра какво се случва и защо приятелят му
тича с изваден в ръка ятаган. Сигурно имаше защо. По най-бързия
начин и с инстинкта си на воин Рефик го последва.

Ибрахим се успокои едва когато прекрачи прага на вратата, но от

бързането за пореден път се препъна в обкования сандък. Ударът
в пищяла беше силен и за малко не накара българина да извика.
Скоро и Рефик се появи.

– Намерих място за сандъка – каза Ибрахим и се усмихна.

Парещата свещ освети лицето му и му придаде сатанински

облик.

– Защо тичаше с ятаган? – попита Рефик. – да не видя някого?

– Не. Но се сетих, че някой може да ни затвори.

– Вярно! – плесна се по челото Рефик.

След това Ибрахим каза на приятеля си как да отвори вратата

отвън, а той влезе вътре и се научи да я затваря и отваря отвътре.
Принципът и отвътре беше същият, както и отвън. Това, че
механизмите за отваряне и затваряне бяха еднакви и досущ като
тези в къщата в Козбунар още повече затвърди убеждението му,
че те не само са еднакви, а и са принадлежали на един и същ човек.
Може би трябваше да помисли малко повече върху това, но сега
нямаше време. Това, че се научи да затваря и отваря вратата, го
зарадва, защото щяха да могат да използват залата.

247
 – Какво каза за сандъка? – попита Рефик.

– Намерих му място – каза Ибрахим и посочи входа.

Рефик също се усмихна. Така съдбата на сандъка бе решена.

Двамата го грабнаха и го свалиха по стълбището.

Най-после се качиха в софата на горния кат. Когато се успокоиха,

свещта беше доста намаляла. Бяха полегнали и си почиваха.
Слизането и качването по стълбите доста ги бе уморило.

– Искам да поговорим – каза Рефик.

– Добре! – съгласи се Ибрахим.

– Всичко това, което ми каза за Велко и за кесиджиите, вярно ли

е?

– Да! – кратко каза Ибрахим.

– Къщата наистина ли е била кесиджийска?

– Сам видя.

Рефик наистина сам се беше убедил, но някак все не искаше да

си го признае.

– Кой кесиджия е живял тук? – попита Рефик.

– Не знам – отговори Ибрахим.

– Е, как, Селим ага не знае ли?

– Каза, че не знае – Ибрахим замълча още малко, после каза: –

Може би Велко Кесиджи.

– Ти си луд! – отговори му Рефик.

Двамата решиха да проучат подземието. После си пожелаха лека

нощ и се оттеглиха в стаите си. Ибрахим легна в леглото си, но
мислите го нападаха като хищни птици. "За кого бе построена

248
къщата? Селим ага знаеше ли за залата в подземието? За какво
служеше тази толкова голяма зала? Кои бяха хората, които ги
следяха и наблюдаваха, и защо?" Всички тези въпроси се въртяха
в главата му и не му даваха да заспи. По някое време една мисъл,
много по-силна от всички останали, обсеби цялото му внимание.
Той си мислеше: "Ако къщата е еднаква с къщите близнаци в
Козбунар, дали има таен вход в долапа в стаята на Рефик?" Тази
мисъл натрапчиво се загнезди в главата му. Не можеше да заспи.
Най-накрая стана и отиде до нишата, откъдето можеше да
шпионира стаята на приятеля си. Там обаче беше тъмно и нищо не
успя да види. Мина доста време в ослушване преди да реши.
Изправи се, развъртя колене, за да не пукат при клякане и ходене.
После много тихо отвори вратата на своята стая, безшумно
прекоси софата и много тихо отвори вратата на Рефик.
Внимателно притвори вратата и тихо мина покрай леглото на
приятеля си. Рефик дишаше равномерно и както винаги спеше
дълбоко. Най-накрая Ибрахим се добра до мястото, където
трябваше да има вграден гардероб. Много добре си спомняше
разположението в стаята на Велко в Козбунар. Все пак в началото
самият той беше живял в нея. Въпреки че очакваше, все пак се
изненада – долапът беше там. Ибрахим внимателно го отвори,
после напипа чепчето, дръпна го и в дъното се чу проскърцване.
Бръкна дълбоко, но не напипа нищо. Размести внимателно
дрехите и влезе в гардероба. Задната преграда наистина я нямаше.
Опипом продължи напред. Липсата, на светлина го забавяше.
Помагаше му това, че въпреки годините, които бяха минали,
прекрасно помнеше всяка педя от стълбите и тайния изход.
Времето прекарано с Гергина в тайния коридор се бе отпечатало в
паметта му. Скоро разбра, че няма смисъл да продължава напред.
Коридорът и стълбите бяха точно копие на онези в Козбунар.

"Какво означава това?" – питаше се Ибрахим, но не можеше да

даде смислен отговор. Ставаше нещо странно. Той осъзнаваше, че
участваше в някаква игра, но не знаеше в какво се състои тя.
Всичко беше толкова гениално наредено. Той се съмняваше, че
човек може да измисли нещо толкова мащабно. Понякога му се
струваше, че зад всичко това съзира сянката на Велко Кесиджи, но
сам беше погребал учителя си в коритото на реката, под земя и

249
вода. А може би душата на Велко Кесиджи го преследваше. Може
би това, че не беше погребан по християнски, е превърнало душата
му в караконджул и сега тя го преследваше. Докато се връщаше,
Ибрахим загуби представа за време и разстояние и му се стори, че
като прекрачи прага на долапа, ще бъде в къщата в Козбунар и
отново ще е дете. Споменът го върна към стаята, където Гергина
и пазвантите на Али ага бяха намерили смъртта си. Спомни си, че
всъщност родът на Вълчо чорбаджии, Велко и Георги, се нарича
Шейтанови. После мислите го тласнаха към Анадола, където
отново го преследваше същото прозвище. Той беше решил, че
Шейтан са казвали на Юсуп, но дали сейменът беше избил Кабил,
хайката му и другите разбойници? А може би той наистина беше
Махди и самият Дявол го преследваше. Инстинктивно Ибрахим
хвана дръжката на зулфикр. Много внимателно излезе от долапа.
Приятелят му все така дълбоко спеше и дишаше шумно и
равномерно. Така както той излезе от гардероба и друг човек
можеше да влезе в къщата, без Рефик нищо да разбере. Ибрахим
си постави за задача да разбере къде завършва тайният изход и да
направи така, че собственикът да не може да проникне в къщата
през него. После, докато заличаваше следите от пребиваването си
в стаята, той си помисли колко гениално е измислена цялата къща.
Всеки, който познаваше нейната тайна, можеше да се качи и да
живее на горния кат, без Селим ага дори да разбере. Ако в залата
се пазеше нещо, всеки можеше да внесе или изнесе каквото си
пожелае, без да се качва горе и да притеснява Селим.

Легна в леглото си, вече беше дълбока нощ. Ходенето опипом в

тайния изход явно бе отнело много време. Освен това тихото
отваряне и затваряне на врати също го беше забавило. "Колко
гениално е измислено всичко!" – помисли си той преди да заспи.

Сутринта стана късно. Рефик отдавна беше станал: Почти

безсънната нощ бе оставила отпечатък върху лицето му, което
беше подпухнало, но и върху движенията му – вяли и отпуснати.
Когато слезе долу, видя, че Рефик метеше долната площадка.

– Какво правиш? – попита го Ибрахим.

250
 – Нищо. Смазах механизма – каза той и завъртя очи към тайната
врата.

После, докато двамата отиваха да пият кафе, Рефик разказа на

приятеля си как е трябвало да дава обяснения на Селим къде се е
дянал обкованият сандък. После според него той много
внимателно го беше подпитал за огромната каменна зала, но
старецът със сигурност не знаел нищо и дори не подозирал за
нейното съществуване, както и за тайната врата.

Както говореха, двамата мъже влязоха в кафенето на Хасан ага.

Седнаха на техния си миндер и без да прекъсват разговора си,
поръчаха кафе и локум. Рефик явно още не бе преглътнал
вчерашния разговор за кесиджиите, защото каза:

– Освен това, което вече ми каза, искаш ли да ми кажеш още

нещо за кесиджиите?

Ибрахим гледаше учуден. Той така и не разбираше за какво става

въпрос. Само повдигна рамене, за да подскаже, че въобще не
разбира за какво говори приятелят му.

– Добре тогава, нека те попитам нещо – продължи Рефик. – Какви

са тези хора, които през цялото време ни преследват?

– Не знам! – искрено каза Ибрахим. Той наистина не знаеше

какви са съгледвачите. Смяташе, че това са хора на Великия везир,
но не можеше да го докаже.

Рефик явно не беше доволен от отговора.

– Знам къде може да упражняваме техниките, за да изпълниш

заповедта на сейменбашията.

– Къде? – учудено попита Ибрахим.

– Почистих салона, това е една голяма и много удобна зала.

– Много е тъмно вътре.

251
 – Да, ще го осветим.

В кафенето влезе Адюлазиз Левни ефенди. Поздравиха се

сърдечно с Ибрахим и по-сдържано – с Рефик. Миниатюристът
отиде и седна на един друг миндер, за да не пречи на приятелите
да си говорят.

Двамата говореха, докато не си изпиха кафето. После Ибрахим

се прибра в стаята си, а Рефик отиде до чаршията.

Мина доста време преди Рефик да се върне. Той шумно тропаше

с някакви железарии. През цялото време, докато Рефик го нямаше,
Ибрахим беше разглеждал Тайната книга и записките, които бе
водил на нейните корици, докато се бе упражнявал. Той мислеше
само за ключове и болезнени захвати. Мислено си представяше
различни ситуации. Доколкото беше запознат с работата на
сеймените, измисли различни хвърляния и комбинации. Така,
когато Рефик се разтропа с железариите долу, той вече имаше
много идеи. Слезе долу и видя странна гледка. Явно на чаршията
Рефик бе посетил някаква ковачница или дюкян за ковано желязо.
От там беше купил два големи и високи почти колкото него
свещника от ковано желязо. Точно такива се поставяха в
християнските черкви. Той много добре ги познаваше още от
детството си. Свещникът отгоре имаше кръг с дузг на кръгли
поставки за свещи. В една торба Рефик беше напълнил поне
петдесетина големи бели свещи. Явно ги беше взел изгодно,
защото на лицето му имаше усмивка.

– Ти свали двата свещника и свещите, а аз ще отида да купя още

два свещника. Светлината трябва да идва от четирите посоки,
нали?

Ибрахим кимна в знак на съгласие. Наистина, ако имаше четири

свещника, щеше да бъде много по-добре.

– Свършиха ми парите – каза Рефик и бързо изтрополи по

стълбите нагоре.

252
 Ибрахим беше награбил тежките свещници от ковано желязо и
се канеше да ги спусне по стълбите, след като беше отворил
тайната врата, когато задъхан Рефик се върна отгоре.

– Сетих се! – каза той. – Сетих се! Знам къде ще държим парите
си!

– Къде? – почти машинално попита Ибрахим.

Рефик намигна и кимна надясно към мястото в стената, където се

намираше тайната врата. После приятелят му изхвърча през
вратата, за да купи от чаршията още два свещника. Докато
Ибрахим сваляше тежките ковани свещници и проклинаше
човека, създал толкова стръмни и тесни стълби, той се замисли.
Наистина, това място беше идеално за съхранение на пари. Цял
предиобед двамата мъже миха с парцали пода и носеха тежките
торби със злато и сребро. Сандъкът отново подслони безценните
кесии на Рефик. От този момент бившият чобан от Козбунар
възвърна спокойствието си.

Двамата поставиха свещниците много внимателно, така че да

осветяват цялата зала. Когато се запалваха всичките 48 свещи,
залата ставаше светла, макар и с не ярка, а приглушена светлина.
Едва сега успяха да огледат и да се насладят на помещението,
което бяха открили.

Освен свещниците, свалиха щитове, бойни ножове, а Ибрахим

свали и арабското копие – джерид. Така долу се получи нещо като
малка оръжейница.

На Ибрахим през цялото време му беше липсвало упражняването

и истинските битки. Сега двамата веднага извадиха мечове и
започнаха да се упражняват. Ибрахим знаеше, че трябва да се
борят, но като че ли зулфикр движеше ръката и съзнанието му.

Ибрахим беше сигурен, че въпреки силните и на моменти

ожесточени удари, които двамата си разменяха, отвън не се чува
нищо.

253
 На обед двамата бяха уморени.

– Трябва да намерим някой, който да се грижи за нашето

домакинство

– Каза Рефик.

Ибрахим също беше мислил по този въпрос, но не желаеше да

вкарват външен човек в къщатакрепост.

– Какво ще кажеш за Хакъ?

Рефик беше видимо недоволен.

– Не искам малкия крадец тук! – отговори Рефик.

На Ибрахим му се наложи дълго да увещава приятеля си. Най-

накрая каза:

– Следобед ще се борим. Ще купиш ли много дебел персийски

килим?

Рефик се зарадва. Той смяташе приятеля си за непрактичен и

предпочиташе сам да купува всичко, за да знае, че всяко нещо, за
което дава пари, си струва. Освен това разбра, че Ибрахим ще
посети семейството на Селим. Мизерията и болното момиченце
напомняха на Рефик за родното му село и го натъжаваха. Той
няколко пъти беше ходил при семейството, както и тази сутрин, за
да говори със Селим. Сега дълго време не искаше отново да влиза
при тях.

Ибрахим и Рефик се качиха горе. Рефик замина да купува

персийски килим, а Ибрахим почука на вратата. Скоро се дочу
шляпане на боси крачета. Рошавата глава на Хакъ се появи пред
Ибрахим.

– Тук ли е баща ти? – попита Ибрахим.

– Ъхъ – потвърди детето.

– Заведи ме при него или го извикай!

254
 Момчето се обърна и го поведе по дългия коридор, който водеше
към стаята на семейството. Ибрахим влезе в стаята, но като че ли
не забелязваше нищо друго освен големите тъжни очи на
момичето. Те толкова много му напомняха за Бурчин.

Ибрахим не беше усетил как пред него се бе изправил

дребничкият глава на семейството.

– Селим ага! – сепна се Ибрахим. – Искам да поговорим за Хакъ.

– Добре! – каза дребничкият сух човечец.

– Той е будно и схватливо хлапе! Може ли да го ползваме за

дадени задачи срещу заплащане? Помисли, Селим ага! Да не става
хаймана и да не седи на улицата!

Селим ага се замисли. Ибрахим разбираше, че е разколебан и

продължи да говори, за да унищожи съпротивата му.

– За месец работа, готвене и прислужване ще му плащаме по една

златна пара, както и на теб ще плащаме по една златна пара.

Селим помисли още малко, но само от самоуважение. Той явно

бе доволен от сумата, която Ибрахим ага му предлагаше. Малкият
и без това нямаше какво да прави по цял ден, все още нямаше сили
да работи като докер на пристанището или да помага на рибарите,
а за училище или за нещо друго Селим нямаше пари. Така че
предложението на Ибрахим беше много добро.

Двамата мъже стиснаха ръце. Разбраха се всяка сутрин момчето

да ги чака долу на площадката, за да му поставят задачи. Ако го
извикаха, трябваше да се качи горе.

Селим ага извика малчугана и започна да му обяснява какво са

се договорили с Ибрахим. Момчето видимо не беше доволно.
Вместо да скита, трябваше да работи. Освен това Ибрахим знаеше,
че двамата с Рефик не се харесваха много. Силният еничар не
пропускаше случай да зачерви врата на момчето или да извие
ухото му така, че после дълго време то да боли и тлее. Ибрахим
слушаше с половин ухо наставленията и обясненията на Селим, но

255
през цялото време вниманието и погледът му бяха привлечени от
дълбоките като кладенци очи на Сабрие.

– Ибрахим ага – каза Селим, – ще може ли да ви готвим тук, долу

при нас, а Хакъ после да ви носи храната?

– Да! Да! – отговори като в несвяст българинът, но той отдавна

не чуваше мъжа.

– Селим ага – каза младият силен мъж, – Сабрие някога излизала

ли е навън?

Селим ага замълча. Явно му трябваше време, за да проумее какво

го пита Ибрахим. След това отговори:

– Да, понякога, когато е слънчево я извеждаме и тя подпира

гръбче на напечената стена.

– А виждала ли е града?

Човекът явно не можеше да разбере защо младият мъж го пита

всички тези неща.

– Не, само във вътрешното дворче.

– И никога не е излизала на улицата?!

Една щура мисъл се появи в главата на Ибрахим.

– Селим ага, може ли да взема Сабрие малко с мен из града?

Бащата се замисли и погледна жена си. Явно разрешението

трябваше да дойде от нея. Мина доста време преди това да стане.
После майката грижливо приготви момиченцето. След това
Ибрахим внимателно го пое и понесе по коридора. Двамата
излязоха навън. Детето стоеше със свита главичка между крехките
си рамене. Тъй като не знаеше как да я носи, той я постави на
раменете си. Накара я да се хване за шапката му и двамата
тръгнаха да обикалят из улиците. Отначало той говореше и
разказваше каквото се сети. Показваше ѝ хората, улиците и

256
сергиите. Сабрие мълчеше плахо. Мина доста време преди да се
успокои и да започне да пита. Отначало тя говореше плахо и
несигурно. Разходката продължи дълго. Най-накрая двамата
тръгнаха да се прибират по уличката. Изведнъж бившият еничар
реши и кривна към кафенето на Хасан ага. Преди да мине през
ниската врата, той я свали и пипна ръцете и нослето ѝ. Времето
беше студено и тя се бе помръзнала. Внесе я и я постави на
миндера, където обикновено седеше Рефик. Хасан ага веднага
дойде и лъчезарно се усмихваше на тъжното момиченце.

– Хасан ага, за мен кайве, а за принцесата локум, шербет и бяло

сладко.

– Ибрахим ага, вие ще искате ли нещо сладко за вас?

– Да, може! – отговори еничарът.

В този момент Ибрахим видя Рефик, който почти тичешком

прекоси улицата. Явно приятелят му го беше видял през
шпионските прозорчета на къщата.

– Къде беше? – попита Рефик и в този момент видя детето. – А,

Сабрие! – каза той.

– Рефик ага – каза Ибрахим, – имаш ли пари в себе си?

Тъй като съвсем наскоро беше ходил да купува свещници, Рефик

се бе запасил с доста жълтици, които носеше в кожената торба
около кръста си. За да потвърди, Рефик кимна с глава.

– Малката се помръзна. Рефик ага, отидете до чаршията и купете

две кожени елечета, но от тези топлите, дето на яката и ръкавите
имат обърната кожа!

Рефик отначало се намръщи, но после се примири, защото в гласа

на приятеля му имаше метална нотка, която той много добре
познаваше и знаеше, че няма нужда да противоречи. Кимна и
излезе.

257
 Ибрахим посръбваше от черната ароматна напитка на Хасан ага
и гледаше как момиченцето бавно и с наслада си хапва от локума.
После двамата ядоха бяло сладко. Хасан беше излял сладкото на
дъното на две полупрозрачни стъклени чашки с дебели стени. Те
бяха долети със студена вода, а във всяка имаше малка, красиво
изкована лъжичка, дело на голям стар майстор. Ибрахим се
забавляваше, като показваше на детето как да загребва от твърдото
сладко, после да го близва и да го оставя леко да се разтвори във
водата. Бялото сладко на Хасан беше малко по-различно от това,
което Ибрахим досега беше ял. То имаше много по-силен аромат
на борова смола. Вкусът беше нов за него, но много му хареса.
Момиченцето също отначало се намръщи, но после сладкото ѝ
хареса. След малко на вратата на кафенето се появи Рефик. Той
каза, че на чаршията не е открил шити кожени ентерии, но се е
уговорил с шивача да заведе двете деца за мерки. Тъй като Сабрие
вече беше изяла всичко, той я грабна на ръце и я изнесе от топлото
и леко задимено кафене. След малко Ибрахим видя приятеля си в
ръце с момиченцето и следван от Хакъ да отиват към чаршията.
Усмихна се. Знаеше, че Рефик ще изпълни заповедта и децата са в
сигурни ръце.

Така Сабрие и Хакъ се сдобиха с чисто нови, топли, кожени

ентерии. Сега те приличаха на чорбаджийски деца. Хакъ ходеше
гордо изпъчен и държеше всички да видят новата му придобивка.
По цял ден той беше на разположение на двамата еничари. Рефик
се стремеше времето на момчето да е уплътнено до секунда.

– Всеки миг, в който мързелуваш, си крадец, защото ти плащаме

за целия ден – казваше той със заплашителен тон на момчето.

Иначе двамата мъже всеки ден слизаха по два пъти в залата.

Единият път се биеха и упражняваха с мечове. Мястото беше
достатъчно и понякога Ибрахим дори си позволяваше да си
припомня техниките с джерида. Рефик бе поръчал на един
дърводелец и майсторът от здраво дърво му бе изработил оръжия,
подобни по форма на ятаган, арабска сабя и на правия персийски
медж. На ковач пък беше платено и той направи по-тежки, по-
дълги и по-дебели разновидности на оръжията. Рефик отстъпваше

258
на Ибрахим по височина, тежест и сила, но не и по упоритост, така
че заниманията на двамата бяха много тежки.

Следобед двамата мъже се бореха и разработваха техниките,

поръчани от Юсуп. Рефик беше на много високо ниво като борец.
Ибрахим беше започнал да го учи още в Козбунар, после и в Азов,
така че двамата се разбираха от половин дума. Голяма част от
техниките бяха по идея на Рефик. Той беше толкова обсебен от
задачата, поставена им от Юсуп, че понякога будеше Ибрахим по
среднощ и двамата приятели обмисляха и отработваха идеите си
до зори.

Въпреки занятията, които провеждаха през целия ден, Ибрахим

намираше време и всеки ден слизаше до стаята, в която живееше
семейството на Селим ага, качваше малката Сабрие на раменете
си и я разхождаше из улиците на Истанбул. Малката все повече се
привързваше към него и двамата вече много повече си говореха.
Сабрие започна да се променя, отначало говореше трудно и
мъчително, и сякаш със сила вадеше думите от устата си. Скоро
седеше много по-смело на раменете му и въпреки студа,
чуруликаше като малко птиче. Умът ѝ беше пъргав и не бе увреден
от недъга ѝ. Малкото красиво дете като че ли се бе родило за втори
път. Тя все повече разговаряше и със Селим ага, и с майка си, за
което турското семейство беше искрено благодарно на еничара.

Една вечер, когато се прибра със Сабрие от разходка, той за

малко не се спъна в седналия на пода на площадката Хакъ.
Опасното беше, че навсякъде около него бяха нахвърляни оръжия,
които малкият прислужник трябваше да почисти. Ибрахим остави
Сабрие в стаята на Селим ага. Като излезе от стаята, отново мина
покрай малкия "оръженосец".

– Ей, Хакъ, какво правиш? – попита Ибрахим, за да го заговори.

Иначе той много добре виждаше какво прави прислужникът им.
Ибрахим съжаляваше момчето, което Рефик непрекъснато хокаше
и не оставяше нито за миг свободно. Сега еничарът взе бързо
решение. Седна с кръстосани крака направо на земята, взе едно
острие и започна да го почиства. Почистването на оръжие беше

259
тежка работа и не бе по силите на малкото момче, а и имаше
опасност то да се нарани. Двамата чистеха и се шегуваха. По някое
време Ибрахим бавно замахна със сабята, която почистваше, към
момчето. Младото момче на шега се опита да се защити.
Движението беше горе-долу добро. Хакъ сигурно някъде беше
гледал битка с оръжие. Ибрахим скочи на крака, Хакъ го последва
и така двамата започнаха една импровизирана битка. Еничарът
внимаваше да не нарани момчето.

От този ден Ибрахим започна да отделя малко време и за Хакъ.

Показваше му елементарни техники и похвати от борбата и работа
с оръжие. Момчето се справяше много добре, беше схватлив,
гъвкав и много подвижен.

До крайния срок оставаха няколко дни. Един ден, след като

отново беше извел Сабрие на разходка и двамата седяха в
кафенето на Хасан ага, вътре влезе Адюлазиз Левни ефенди.
Двамата с Ибрахим се поздравиха. После миниатюристът подмина
навътре и седна на една празна маса.

– Адюлазиз Левни ефенди, ще ми окажете ли честта да ми

правите компания? – на висок глас каза еничарът.

– Да не ви преча, Ибрахим ага?

– Не, не! Какво говорите? Заповядайте!

Миниатюристът предупреди Хасан ага и се премести на ъгловия

миндер до Ибрахим и Сабрие. Разбира се, нямаше нужда да прави
това, защото прегърбеният старец и с гърба си усещаше какво
става в кафенето. Когато седна, миниатюристът помилва
главичката на момиченцето.

– Как сте, Ибрахим ага? Какво правите? – от уважение, като гост

на масата, попита турчинът. Той знаеше, че след като някой те
покани, трябва пръв да подхванеш разговора.

Ибрахим осъзна, че Адюлазиз Левни ефенди иска да си правят

мохабет, но той имаше конкретна цел, с която бе поканил рисувача

260
при себе си. От известно време я бе обмислял. Въпреки това не
можеше да говори направо, а трябваше да започне разговора по-
отдалеч.

– Адюлазиз Левни ефенди, как върви работата в султанските

ателиета?

– Добре, Ибрахим ага, отдавна не съм ви виждал в Топкапъ сарай.

– Имате ли много работа в момента? Над какво работите?

– Отскоро имаме поръчка от султана, нека Аллах го дари с дълъг

живот, да нарисуваме един голям "Хюнер наме". Скоро ще
започнем да го изписваме. На мен ми се паднаха ловните сцени.
Понеже бащата на сегашния султан беше голям почитател на лова,
Ахмед III гледа да не остане по-назад. Иска да изпиша сцените по-
добре и пищно от тези в "Хюнер наме"[52], издаден по времето на
султан Мехмед IV Авджъ. Султанът е поръчал да направим по-
големи рисунки, да покажем всичките начини на лов и всички
животни, дори и такива, каквито не сме виждали. Като разбраха
това, всички везири започнаха да плащат, за да ги изпишем и тях
редом до султана.

– Значи имате много работа! – със съжаление в гласа каза

Ибрахим.

– Ние винаги имаме много работа. Кажете, Ибрахим ага, за какво

става въпрос.

– Сейменбашията ми постави задача да измисля специални

техники, които сеймените на султана да изучават. Техники на
борба, изкълчване, как да се задържи нападател и да се възпре
нападение над султана или Великия везир. Аз и приятелят ми ги
измислихме, но искахме, за да е по-прегледно, а и за да се
подсещаме, да ги оформим в нещо като книжка, а вие, Адюлазиз
Левни паша, да нарисувате картини към текста.

261
 Адюлазиз Левни ефенди се замисли дълго. Мина доста време
преди да каже:

– Добре, да започнем утре.

На другия ден Адюлазиз Левни дойде рано и рисува през целия

ден. Когато свърши, тримата изпиха по едно кафе при Хасан ага.
След това се разделиха. Адюлазиз Левни каза, че отива да рисува
и ще прави това цялата вечер. Ибрахим настояваше да разбере
колко ще струва книгата. Ако Юсуп не се съгласеше да плати, бе
решил да направи това от собствените си пари. Ибрахим знаеше,
че това да ти прерисуват книга или да ти напишат и илюстрират
собствена нова книга е много скъпа работа. Адюлазиз Левни каза
една не лоша цена. Двамата приятели се прибраха в софата и
обсъждаха точно това. Рефик се радваше, че ще минат толкова
евтино, а Ибрахим настояваше да платят колкото струва, защото
не искаше да бъде длъжник на миниатюриста. Рефик не можеше
да разбере защо трябва да дадат повече пари, отколкото турчинът
иска.

На следващия ден Адюлазиз Левни ефенди им показа готовите

рисунки. Те бяха много красиви. Там където се налагаше да
покаже само някой детайл или да обърне внимание, той бе
направил по-големи рисунки, разкривайки всички тайни на това,
което двамата сеймени му бяха показали предния ден. Ибрахим
остана изключително доволен. В най-смелите си мечти не си бе
представял, че рисунките ще бъдат толкова красиви. Адюлазиз
Левни беше оцветил двете фигури с много хубави цветове и
воините ги бе "облякъл" със сейменски униформи, с каквито бяха
облечени Рефик и Ибрахим. Там където трябваше да се пише,
миниатюристът бе оставил бели места. Когато Ибрахим прегледа
изрисуваните листове, веднага реши какво да напише в полетата.
Този ден беше последният преди крайния срок. Работиха усилено
целия ден и дори и вечерта. Бяха толкова притеснени от времето,
че дори нямаха време да отидат да изпият по едно кафе. Късно
вечерта Адюлазиз Левни си тръгна. Ибрахим и Рефик се чувстваха
много уморени, Но знаеха, че миниатюристът въобще не е спал и
сега се прибира, но ще рисува цяла вечер. Тъй като смяташе, че

262
няма да му стигне времето, на тръгване старият майстор каза, че
ще вземе сина на сестра си да му помага. Той също бил
миниатюрист, макар и още чирак. С негова помощ искаше до
сутринта да е завършил рисунките и да ги е оформил в книга.

От известно време при Адюлазиз Левни ефенди бяха отседнали

един възрастен мъж и неговата щерка. Момичето бе станало
приятелка с Шакюре – дъщерята на домакина. Отскоро към тях се
бяха присъединили още двама мъже. Хората говореха, че ходели
облечени като гърци, а единият имал грозен белег на лицето.
Други не вярваха, защото не ги бяха виждали тези двамата.
Миниатюристът беше предупредил Ибрахим, че има гости, но все
пак се нагърби с поръчката. Еничарът се чувстваше неудобно,
въобще не знаеше кога той успява да обърне внимание на гостите
си.

Рано сутринта Адюлазиз Левни ефенди похлопа на вратата на

къщата на Селим ага. Ибрахим тръпнеше и почти не беше спал
през нощта. Рефик също не беше спал, поне така каза, защото беше
отделил исканата от Ибрахим сума, но все не искаше да дава
повече злато, отколкото Адюлазиз Левни бе поискал.

След като плати, Ибрахим взе книгата и бавно разгледа

рисунките. Те бяха нарисувани с изключително майсторство.
Българинът поглъщаше с поглед всяка рисунка. Понеже беше
видял как изглеждаха скиците снощи, не можеше да повярва, че
толкова бързо се бяха превърнали в красиви и завършени рисунки.
Майсторството на Адюлазиз Левни ефенди беше неоспоримо.
Ибрахим беше щастлив. Беше написал собствена книга. Какво ли
би казал приятелят му Инокентий, ако можеше да го види днес?
Не можеше да разбере как тази идея бе съзряла в него, но сега
разбра колко добра е тя. Дали не приличаше твърде много на
мечтата на приятеля му от манастира? Инокентий също беше
написал книга и я бе изрисувал, но тя беше за "Ето". Опитваше се
да не сравнява двете книги. Инокентий също беше майстор на
миниатюрите, но той рисуваше в друг стил – християнски, а
Адюлазиз Левни по-скоро в турски. Ибрахим не знаеше, че
повечето турски миниатюристи рисуват в персийски стил или по-

263
скоро в стил съчетал достиженията на старите персийски
майстори, индийци, араби и дори китайци. Докато разглеждаше
книгата, Ибрахим заговори за книгите, които е виждал в
скрипторията в Араповския манастир. Адюлазиз Левни не
можеше да не изрази изумлението си. Той не можеше да повярва,
че Ибрахим му казва всичко това. После двамата продължиха да
говорят за стилове в миниатюрата, за предпочитания и техники на
рисуване. Адюлазиз Левни беше изумен откъде пазачът на султана
знае толкова много за миниатюрата. По някое време султанският
миниатюрист започна да му разказва за най-големия миниатюрист
от старите майстори – иранския майстор Бехзад. На Ибрахим не
му беше много интересно, но слушаше от уважение. Еничарът
осъзнаваше, че миниатюристът не е спал от две денонощия, затова
поне беше длъжен да го слуша и по този начин да изрази
уважението си.

Двамата отидоха в къщата на Адюлазиз Левни. Турчинът го

предупреди да пази тишина, защото всички спяха. А вътре, освен
Шакюре и Адюлазиз Левни, живееше и прислужницата Хайрие,
мъжът и жената – гърци, и техните гости. Внимателно отвориха
портата, прекосиха малкото дворче и влязоха в къщата.

Ибрахим не можеше да не изрази възхищението си от малката,

но с много вкус и любов подредена и поддържана градинка, която
красивата дъщеря на Адюлазиз Левни ефенди поддържаше. На
долния кат на къщата, от вратата вляво, се намираше кабинетът на
Адюлазиз Левни. Това беше голяма стая, в която цареше
творчески безпорядък. Навсякъде по пода и миндерите бяха
нахвърляни листове с рисунки, етюди, имаше мастилници с туш,
пера и четки от всякакъв вид, а малките изтумбени бурканчета,
пълни с най-различни цветове, бяха така разхвърляни из цялата
стая, че Ибрахим не знаеше как ги намира, когато му се наложи.
За еничар като него, привикнал към ред, простота и дисциплина,
тази стая се стори ужасно разхвърляна. Той веднага изпита
желание да почисти и въведе ред в нея, но не го направи. От
Инокентий беше чувал, че всички творци обичали около тях да
цари привиден безпорядък, в който обаче те много добре знаели
всяко нещо къде се намира. Рисувачите най-много мразеха някой

264
външен човек да мине и да "подреди" нещата им. Защото всеки
ред в техния подреден безпорядък предизвиквал хаос. Затова, като
влезе в кабинета, Ибрахим веднага си сромни думите на
Инокентий и не посмя нищо да пипне или да премести. Най-
важното нещо в кабинета беше голямата дървена маса, на която
майсторът миниатюрист рисуваше по цели нощи. Тя беше
полирана и с много равна повърхност, а на едно място имаше
голяма гладка мраморна плоча. Ибрахим видя свещите, които все
още горяха и разтопеният им восък се бе разтекъл надолу. Сети се
за скрипторията и за забраната да гори свещ в нея. Двамата
продължиха да говорят. По-скоро говореше Адюлазиз Левни, а
Ибрахим помоли за туш, след което взе една тънка четка от
катерича опашка, потопи я в черния първокачествен туш "Осман
паша" и започна да пише текста, който беше мислил през цялата
нощ. Пишеше с арабски букви и бавно изписваше всяка
завъртулка. Сети се за времето, в което беше в скрипторията, как
тогава беше смятал, че арабските букви не са истинско писмо, а са
завъртулки, написани безразборно от арабите и нищо не
означаващи. Най-накрая книгата бе готова. Навън вече беше ден.
Докато чакаха написаното с туш да изсъхне, двамата мъже
продължиха да говорят за миниатюри. Това предизвикваше
огромен интерес в Адюлазиз Левни. Най-накрая Ибрахим остави
изнурения старец да почива и се прибра в къщата на Селим ага.
Рефик вече го чакаше в софата. Той поиска да види книгата, но
Ибрахим му обясни, че трябва да бързат към двореца. По пътя му
показа книгата, която бе подвързал и надписал. Рефик остана
изумен и не искаше да повярва, че вече е готова. Най-накрая се
съгласи, че си е струвала парите. Вече бяха готови със задачата,
поставена им от Юсуп. От много време не бяха виждали
преследвачи, но тази сутрин това не ги интересуваше.

Двамата се представиха пред сейменбашията. След като ги

изслуша, сейменбашията им заповяда да го последват. Те бяха
застанали на една тераса на Топкапъ, която беше в северната част
на двореца. От нея се откриваше великолепна гледка към Златния
рог и квартала от другата страна на залива, който се наричаше
Галата. Точно така се наричаше и фарът. Той беше висока кула.
Строежът ѝ бе започнал още от венецианците, а после достроен от

265
византийските императори. И така Юсуп ага водеше двамата
сеймени към малко пристанище, намиращо се най-близо до
Топкапъ, но от страна на Златния рог.

Тримата се качиха на малка и тясна лодка. Юсуп заповяда на

Рефик да гребе. Всъщност това беше лодка с едно гребло, което
трябваше да се движи зигзаговидно и така лодката се
придвижваше плавно напред. Въпреки че никога не беше
управлявал такава лодка, Рефик се справяше много добре. Това
даде възможност на сейменбашията и на Ибрахим да се уединят в
предната част на лодката.

Юсуп вече беше направил тайния поздрав на сектата на Махди и

сега каза:

– Великият везир има уши и очи навсякъде и това е единственият

начин да се видим насаме.

– Да, и нас постоянно ни следят някакви хора – каза Ибрахим.

– Всички сме така. Хората на султана и Великия везир

преследват всички нас.

– Готови сме със задачата – каза Ибрахим.

– Не се съмнявах, Ибрахим – меко каза Юсуп и Ибрахим позна в

него своя стар приятел, с когото имаха толкова много спомени. –
Знаех, че ще се справиш много добре. От днес нататък всеки
понеделник сутринта всички свободни сеймени ще бъдат на твое
разположение. Ще се събирате пред големия каракол на Топкапъ.
Искам много добре да ги подготвиш!

Ибрахим показа книгата на сейменбашията и той се изуми. После

договориха хазната на султана да плати за нея. Хазинедар
башията[53] щеше да плати, след като Юсуп уговори всичко.
Арапът внимателно разгледа книгата и я прибра като най-голяма
ценност.

– Как ще я наречем?

266
 – Може би "Сеймен китаб" – отвърна Ибрахим и се усмихна.

Лодката се хлъзгаше по гладката като стъкло повърхност на

Златния рог. В залива нямаше големи кораби, които да браздят
водната повърхност и всичко беше много спокойно и красиво. В
огледалната повърхност се очертаваше целият квартал Галата.

– Исках да поговорим, защото имам няколко специални задачи

за теб. Знаеш, че въпреки че си сеймен, ти си запази длъжността
на чорбаджия в бюлюка. Бяхме решили да те скрием като най-
редови сеймен, но ти се открояваш и така или иначе, чрез знанията
и уменията си, изпъкваш. Така реших да те скрием в тайната
полиция на сеймените. Ще ти бъдат поставени различни задачи. А
какво ще стане с обучението на сеймените? Рефик Сарък може ли
да ги води?

– Да, разбира се! – Ибрахим беше сигурен, че приятелят му ще се

справи.

– Добре! – просто каза сейменбашията. – Случи се нещо странно

– каза Юсуп. – В двореца се е появил кесиджия.

Докато говореше, черният гигант гледаше изпитателно очите на

приятеля си.

– Ти разбра, че нападението е от кесиджия, нали? – попита Юсуп.

– Ти знаеш много неща за наемните убийци, нали ти ме научи да
се бия с ортома?

Ибрахим само вдигна рамене. Той беше мислил много и

подозираше Юсуп, но сега, когато бяха сами, нямаше нужда
приятелят му да го разиграва. Нима Юсуп му не беше кесиджия?
Нима е грешал? Ако приятелят му беше нападателят на Великия
везир, никога не би говорил по този начин. Но тук дойде и
следващият удар за Ибрахим, Юсуп се наведе към по-младия си
приятел и каза:

– Ибрахим Джаббар, кажи ми, нали ти не си кесиджията?

Ибрахим зяпна от учудване.

267
 – Но аз бях там! – каза той. – Имам свидетели. Всички ме видяха.

– Ти сам ми каза, че кесиджиите, освен бързи, са можели да

заблуждават сетивата на своите врагове и да замъглят съзнанието
им.

Въпросът на Юсуп окончателно убеди Ибрахим, че приятелят му

не е бил нападателят. Беше му странно, че сам трябва да се
защитава и оправдава, че не е кесиджията. Не можеше да повярва,
че някой може да се усъмни в него и да го подозира.

– Наскоро кесиджията пак е нападнал и е убил трима души: един

висш сановник, прислужник и един от сеймените. Нападението
отново е било насочено към Великия везир или султана, пострадал
е и Кара Мустафа, но е жив. Имам усещането, че Невшихирли
Дамат Ибрахим паша сам инсценира тези нападения. Той иска да
хвърли обвиненията за тях върху нас. Не мога да си обясня как
кесиджия ще има толкова неуспешни нападения. Искам да го
заловим и убием. Ти знаеш правилото, че един кесиджия може да
бъде проследен, уловен и убит само от друг кесиджия. Искаш ли
тази задача?

– Но, учителю – изненадано каза Ибрахим, – аз не съм кесиджия.

Юсуп като че ли не чуваше възраженията му. Познаваше го

твърде добре, за да знае, че никога няма да откаже на
предизвикателство и колкото по-голямо е то, толкова по-сигурно
беше, че ще приеме. Беше сигурен, че Ибрахим ще се съгласи, така
че какво значение имаха думите.

Лодката неусетно беше стигнала брега на Галата. Юсуп се

обърна към Рефик и му заповяда да върне лодката обратно. Явно
сейменбашията не желаеше твърде много да доближават брега,
откъдето можеха да бъдат подслушвани. Като неопитен лодкар,
Рефик загуби твърде много време за обръщане на лодката и описа
твърде широка дъга, но това само даде повече време на двамата
мъже да поговорят.

Юсуп снижи глас и каза:

268
 – Ибрахим, обещай ми нещо!

Поведението на приятеля му беше странно и го озадачаваше,

затова той изчака сейменбашията да продължи:

– Обещай ми, че ако уловиш кесиджията, няма да го оставиш

жив!

Молбата на сейменбашията беше твърде странна.

– Но нали като жив той ще е по-ценен, ще може да го разпитаме!

Юсуп обаче не искаше и да чуе. Той се наведе напред, така че

почти докосна лицето на българина.

– Обещай ми, че ще го убиеш! Чуваш ли?!

Ибрахим беше объркан от това искане. Не можеше да разбере

какво се случва.

– Щом искате, ще го убия – каза той, но все още не можеше да

разбере защо.

– Помни какво ми обеща! – каза твърдо Юсуп с тон, който

означаваше, че очаква обещанието, което Ибрахим е дал, да бъде
изпълнено.

Ибрахим наистина беше произнесъл тези думи, но вътре в себе

си все още не беше съгласен. Той опита да си изясни защо трябва
да убие кесиджията, но Юсуп отказваше да говори и само
повтаряше:

– Помни какво обеща!

Така Ибрахим получи първата си тайна задача в сейменския

корпус. Освен това даде обещание, което нямаше намерение да
изпълнява.

Мина доста време и лодката вече бе изминала почти половината

път обратно към малкото каменно пристанище, откъдето бяха
тръгнали, когато Юсуп отново заговори:

269
 – За да прикриеш мисията си по откриване и унищожаване на
кесиджията, ще ти бъде поставена официална задача. Зад нея ще
прикриеш истинската си мисия. Всички ще знаят, че работиш по
отвличащата вниманието мисия. А тя ще се състои в следното: от
една година насам имаме съгледвачи във всички големи
европейски градове. Нашият съгледвач в Лондон – столицата на
ингилизите, ни съобщи, че някой си Джон Удуърд публикувал
доклад и го защитил пред Английската академия на науките. В
доклада му ставало въпрос за предпазване от едра шарка чрез
инокулация[54]. Според нашите хекимини, освен едра шарка, така
човек може да бъде предпазен и от много други болести. Ти
самият сигурно също си ваксиниран.

Ибрахим се замисли, но не можеше да се сети.

– Не, учителю, не знам за какво говорите.

– Спомни си, преди първата битка – настоя сейменбашията.

Ибрахим се замисли и наистина си спомни, как преди битката

хекиминът бе направили така, че бе лежал няколко дни като болен.
Явно тогава наистина е бил инокулиран.

– Всички еничари минават през това.

Като си представи какво са му правили, цялата му ръка изтръпна.

Стомахът му се сви. Нима и в неговото тяло са били вкарани
някакви мъртви неща? Тази мисъл не му хареса.

– Какво трябва да направя? – попита младият българин, по-скоро

за да спре да мисли и да си представя какво му се бе случило преди
битката при Прут.

– Трябва да проучиш откъде този лондонски лекар... – Юсуп за

миг се замисли, явно за да си спомни името му. Ибрахим се
сещаше за името на английския лекар, но да прекъсне по-стария
си приятел би било проява на неуважение, затова мълчеше и
слушаше. Мина доста време преди сейменбашията да продължи:

270
– Този... Джон Удуърд е научил за лекуването по този начин. Бъди
невидим, тих и деликатен!

– Джон Удуърд – повтори на себе си Ибрахим.

Рефик вече гребеше с много по-голямо майсторство и плавно

плъзгаше лодката към каменното пристанище, от което бяха
тръгнали. Юсуп вече смяташе разговора за приключен, когато
Ибрахим като на себе си попита:

– А какво още знаем за кесиджията?

Това показа на сейменбашията за какво мисли по-младият му

приятел и негов подчинен. Беше недоволен, затова сухо отвърна:

– Нищо не знаем. Това ще бъде твоя задача!

В следващите месеци времето започна да тече монотонно. Тъй

като имаше поставени не една, а две задачи, Ибрахим им отделяше
цялото си време, но и в двете не можеше да попадне на следа. За
кесиджийските нападения все още нищо не можеше да направи.
Той знаеше, че в момента кесиджията изчаква най-доброто време
и скоро отново ще нападне. Велко му беше разказвал достатъчно
и сега той знаеше как би разсъждавал един наемен убиец. Докато
той не нанесеше следващия си удар, нищо не можеше да се
направи и никой не беше в състояние да спаси следващата му
жертва. Ибрахим знаеше, че трябва да бъде търпелив. Разбира се,
и сеймените, и хората на Великия везир бяха назначили големи
групи, които да разследват атаките в Топкапъ. Те провеждаха
разпити, опитваха се да възстановят ситуациите, но по-скоро
шумяха и отчитаха дейност, отколкото да търсят кесиджията.
Всъщност те още не бяха сигурни, че е кесиджия. Дейността на
комисията отекваше в Топкапъ и беше повод на обсъждане и
клюка не само в султанския сарай, но и из целия Истанбул.
Ибрахим следеше действията на заптиетата и искрено се
забавляваше.

Другата мисия, която му бе поставена, за ваксините, също не

вървеше. Отначало младият сеймен отдели повече време на нея.

271
По всичко си личеше, че му се пречи или поне не му се помага. На
няколко пъти разпитваше хекимините в Топкапъ и дори самия
сейменбашия. Въпреки че той му беше поставил задачата, едва на
третия разговор Ибрахим успя да измъкне информация от него.
Юсуп му каза, че някой си Емануел Тимони бил изпратил писмото
на Джон Удуърд. Това вече беше следа, която прехвърляше
разследването в Истанбул. Ибрахим очакваше точно това. Той
откри лекаря. За съжаление той живееше в Юскюдар, тоест от
другата страна на пролива, в Азиатската част на Истанбул.
Непрекъснатото пресичане на Босфора скоро му омръзна. Волю
или не, българинът се наложи да изучи огромния град, в който
живееха хора от всички кътчета на света.

Емануел Тимони разполагаше с голяма къща, почти сарай. Тя

беше много красива. По самия ѝ градеж си личеше, че
собственикът ѝ е много богат, знатен и начетен мъж. Тя беше
издигната по модерен начин, а фасадата и орнаментите издаваха,
че принадлежи на чужденец и то европеец. Иначе къщата се
намираше в квартал, обитаван от богати хора. Той се наричаше
Кадъкьой. Много от заможните бейове, паши и търговци държаха,
освен основните си къщи, които се намираха в стария квартал или
в Галата, Бейоглу и Еминьоню, да имат и по едно жилище от
другата страна на Босфора. И тези техни къщи, по-скоро вили, се
намираха в Кадъкьой.

Ибрахим дебнеше европейския хекимин и си водеше бележки за

всички негови излизания и за режима му на живот, но това с нищо
не му помагаше. Самият той не знаеше какво да прави с тази
информация и за какво ще му послужи, но я събираше.

Освен проучването по двете мисии или по-скоро изчакването,

всеки ден Ибрахим и Рефик се занимаваха с борба. А всеки
понеделник Рефик учеше сеймените на техники за обезоръжаване
и възпиране на врага. Самите сеймени се отнесоха много сериозно
към заниманията. Отначало те бяха резервирани, но постепенно
осъзнаха, че това, на което Рефик ги учеше, е полезно и ще им
свърши добра работа. Новият им учител беше много силен и с
всяко действие причиняваше болка. Той крещеше и се караше, а

272
когато показваше някой болезнен прийом, беше безпощаден и
често се случваше човекът, на когото се показва, да загуби
съзнание от болка. Рефик Сарък се вживяваше и беше сърцето и
душата на понеделнишките занимания. Сеймените може би
роптаеха от синините при паданията или от изкълчените си
крайници, но никой не смееше гласно да изрази недоволството си.
Рефик крещеше и обикаляше оформилите се двойки. Без да
разбере, той беше взел много от похватите и дори жестовете на
предишния си командир Неджиб ага.

Иначе сеймените се бяха уморили постоянно да идват различни

хора и да ги учат. Обикновено им показваха техники, добри за
битка, но напълно неприложими за охрана или за тесните
пространства, в които им се налагаше да действат. Сеймените не
харесваха това, че останалите еничари ги смятат за еничари втора
ръка. А службата на сеймена не беше нито по-лека, нито по-малко
отговорна от тази на джемаат и бюлюк (бойните еничари).
Другото нещо, което ги дразнеше, беше това, че почти винаги за
техен началник – сейменбашия, се назначаваше човек от
останалите еничари. Затова те приветстваха назначението на
Юсуп за техен командир. Човек израсъл и излъчен от сеймени,
познаващ тяхната служба, мъките и тревогите им.

В последно време някакъв неуловим човек или дух нападаше

сараите и почти при всяко негово нападение имаше убити
сеймени. Сега те осъзнаваха, че това, на което Рефик ги учеше, е
добро за тях и може да се наложи именно то да спаси живота им.
Ако не бяха нападнатите сеймени, едва ли биха изтърпели
издевателствата на Рефик над тях.

Понякога на тези занимания присъстваше и сейменбашията

Юсуп, който само наблюдаваше. Той беше видимо доволен от
това, което виждаше. Усилията на Рефик направиха така, че той
напредна в йерархията на сейменския корпус.

Рефик и Ибрахим се упражняваха през свободното си време, но

постепенно Ибрахим започна да се отегчава. Рефик вече беше

273
напълно подготвен и се справяше отлично със заниманията на
сеймените.

Един ден, както си обикаляше из Капалъ чаршъ – най-големият

закрит пазар в света, Ибрахим попадна на странна книга.
Доколкото можеше да се разбере, тя беше западна и
представляваше указание за работа със сабя. Подвързията ѝ беше
кожена, с красив обков и украсена с различни по големина
скъпоценни камъчета, които бяха свързани помежду си с тънки
сребърни нишки. Отначало именно странната подвързия привлече
вниманието му. Едва по-късно отвори книгата. Вътре пишеше на
непознат език. Много от думите му бяха познати от френски и от
английски. Веднага се досети, че това е латински. Книгата беше
написана от някой си Даубманус. Продавачът беше турчин и нищо
не разбираше от написаното вътре, но заради подвързията и
скъпоценните камъни поиска твърде висока цена. Сейменът се
пазари, но не успя да смъкне кой знае колко цената. Оказа се, че
няма достатъчно пари, за да си я купи, затова се наложи да остави
като залог сейменбашийската кама на Юсуп. Опита се да запомни
къде точно се намира сергията на продавача. Това не беше лесно
сред 600-те сергии на най-големия базар в света. А после трябваше
отново да се върне в Капалъ чаршъ. Така Ибрахим се сдоби с тази
странна книга. В нея бяха описани непознати за него удари и
защити. Всички те бяха съобразени със зодиака и различните
съзвездия. Това беше толкова неочаквано за Ибрахим и Рефик, че
понякога се налагаше двамата по цели нощи да разкодират
написаното. Въпреки че беше пролет, в подземната каменна зала
беше все така студено. Ибрахим беше помолил Селим да изважда
два-три мангала на площадката на долния кат. Старецът смяташе,
че мъжете ги качват горе, за да топлят горния кат, но по-често те
ги сваляха в каменната зала. Мангалите, разбира се, не можеха да
затоплят огромното помещение, голямо колкото зала в Топкапъ,
но все пак премръзналите мъже можеха, докато четат или почиват,
да си топлят ръцете.

В книгата бяха описани различни съзвездия и сабята трябваше да

се движи по тях. Умението беше много сложно. Имаше точно
определени "звезди", през които може да се прекъсне даден

274
прийом. За да се справят, на приятелите им се наложи да се
занимаят с астрология. Така те трябваше да научат различните
зодии и да знаят коя е земна, коя въздушна, водна или огнена.
Водните зодии се защитаваха със земни, ако искаш да ги
преградиш или канализираш, с огнени, ако искаш да ги изпариш,
и с въздушни, за да ги отнесеш. Връзките в книгата бяха много
сложни, но доставяха страхотно удоволствие на двамата приятели.
Навсякъде в книгата се твърдеше, че най-висшето ниво на работа
с оръжие е работата със завързани очи. Вечер Ибрахим се питаше
кой и какъв е бил този Даубманус. Дали е бил генуезец, или
венецианец? Никога не беше чувал това име. Даубманус! Дали
беше древен воин, или съвременен философ и звездоброец?
Пишеше, че книгата е издадена във Венеция, но това нищо не
означаваше.

Мина доста време преди двамата да започнат да водят битки в

мрачното подземие, без да палят свещите. Една вечер, след като
беше чел Тайната книга, а после и книгата на Даубманус, и се бе
опитал да свърже двете книги, той получи просветление и разбра.
Всичко беше толкова ясно и през цялото време е било пред очите
му. Отново прочете Даубманусовото писание, за да се убеди в
това, което бе прозрял. Всичко беше ясно. Той извади зулфикр и
бавно слезе в залата. За пръв път беше вникнал отвъд очевидното
в Даубманусовата книга.

Без да запали нито една свещ, Ибрахим застана в центъра на

залата. Затвори очи и се опита да си представи цялото звездно небе
над себе си. Въпреки че стоеше неподвижен, с изваден ятаган в
ръка, духовният му взор бе отправен нагоре и виждаше небосвода
като да беше над главата му. За миг забрави, че се намира дълбоко
под земята. Досега беше изучавал съзвездията отделно, а сега ги
виждаше всичките в едно. В съзнанието му се изписаха не само
връзките между звездите, както беше показано на корицата, но
дори животните, хората и боговете, които те представляваха. И
всяко животно, предмет и съзвездие оживя. Те бяха преплетени и
навлизаха едно в друго.

275
 Ибрахим започна да движи зулфикр по различните съзвездия.
Отначало по-бавно и плахо, но постепенно все по-смело.
Движенията му ставаха все по-бързи и по-бързи, като че ли
някаква могъща невидима сила движеше ръката му. Все по-бързо
и по-бързо, докато накрая всичко се завъртя в шеметен танц. Като
дете в България беше виждал големи хора, съставени от няколко
кръга танцуващи хора, въртящи се в различни посоки. Сега
усещането беше същото. Ибрахим вече не чувстваше тялото си, не
знаеше в какво положение е – дали е прав, легнал или наклонен.
Изведнъж движението беше толкова бързо, че атаките, защитите
и придвижванията се сляха. И той постигна това, което
подозираше. Изведнъж въртенето рязко спря и застана
неподвижно на място. Това беше съвършеното изкуство, не бой
със сабя. Цялата схема беше съвършена, точна и завършена.
Всъщност противникът не можеше да нанесе удар или да защити,
без да използва някоя от схемите, които така отчетливо стояха
пред очите му. Но небосводът не беше изграден само от звезди и
връзките между тях, които ги оформяха в съзвездия. Тук-там
имаше празни места. Ибрахим насочи вниманието си именно
натам – към една такава празнина, намираща се в съзвездието
Кентавър. Навлезе в него и изведнъж пред погледа му се разкри
друг свят, друго небе и друг звезден купол. Ибрахим гледаше като
омагьосани, не знаеше какво да мисли. Прозря, че Вселената, в
която се намираше, не беше единствена. После се върна. Провери
и останалите празни места. Явно в битката това щяха да бъдат
връзките с други светове или както в християнската свещена книга
бяха описани – "различни небеса". В този момент разбра в пълнота
идеята на Даубманус. Всъщност неговата система за бой със сабя
се заключаваше в това, чрез изучаване на съзвездията, зодиите и
всички взаимносвързани движения, да се постигне едно състояние
на творец, защото според Даубманус сабльорът трябваше да
застане в бойната си система точно там, където във Вселената стои
Бог. Той трябваше да бъде оста на Вселената. Всъщност
сабльорът, въртящ оръжието си, повтарящ божия промисъл, е като
Бог създаващ Вселената.

Дълбочината на това прозрение накара Ибрахим да настръхне.

Едва сега почувства колко е студено в каменната зала. Излизането

276
от концентрация го учуди. В следващия момент чу странен шум
някъде високо над дясното си рамо. Точно там според него
трябваше да се намира тайният вход за залата. Рефик беше
забелязал отсъствието на приятеля си и сега идваше да го потърси.
Въпреки че беше смазана, вратата все пак издаде ясен шум и
стоящият долу мъж чу как тя се отваря. Ибрахим стоеше с гръб
към стълбището, зулфикр беше все още в ръката му. Той чуваше
трополенето на приятеля си по стълбите. Тежкият еничар вдигаше
доста шум, макар да си личеше, че се опитва да запази тишина.
Приятелят му носеше свещ, защото като отвори очи, Ибрахим
видя огромната си тъмна сянка разпростряла се над стената пред
него. Обърна се рязко. Нямаше търпение да сподели с Рефик
откритието си. Свещта, която беше между двамата, му пречеше
добре да го види. В този момент дойде изненадата. Нещо зад гърба
на Рефик се размърда. Не, нямаше съмнение, там в мрака, скрит
зад другаря му, имаше друг човек. Изненадата обезсили ръката на
младия еничар. Само за миг той не знаеше как да постъпи. После
се окопити, насочи погледа си към човека, който държеше свещта,
и веднага разбра. Това не беше приятелят му. Мъжът беше много
по-висок от Рефик, висок почти колкото него. Не можеше да
проумее това, което се случваше. Откъде тези мъже знаеха входа
за тайното помещение? Крадци ли бяха, или истинските господари
на дома, в който Рефик и Ибрахим бяха просто натрапници?
Всички тези мисли минаха само за миг през главата му. Той все
още не беше решил какво да предприеме, когато двамата мъже го
нападнаха. Това внесе ред в мислите му. Всичко беше ясно.
Мъжете бяха врагове и той трябваше да се защити. Всъщност не
го атакуваха двамата, а мъжът отзад. Ибрахим не виждаше добре
човека, който стоеше отзад. Той беше нисък и на главата си
носеше ниско нахлупен кожен калпак. Точно такива калпаци
носеха българи и сърби, а ако отгоре имаше червено парче плат,
същите шапки носеха поляци и украинци. Доколкото успя да види,
мъжът замахна с дясната си ръка, явно там имаше някакво оръжие,
но то изчезна в мрака.

Ибрахим беше в отлична форма, беше загрял и се чувстваше лек

и бърз. Интуитивно посегна да се защити и в този момент видя, че
другият човек, който държеше свещта, бе насочил към него дълго

277
право острие. Това оръжие му беше много добре познато. Това
беше персийски медж. Дали мъжът беше взел меджа от оръжията,
които бяха оставили с Рефик, или го носеше със себе си? Само за
миг Ибрахим се усети излъган и подмамен. Двата удара вървяха
почти едновременно към него. Единият беше сечащ, а другият –
мушкащ. Ибрахим беше работил с две оръжия под ръководството
на Явуз Челик, но сега в ръката му беше само зулфикр. В този
момент разбра, че ако не предприеме нещо категорично, след миг
ще е мъртъв. Затова взе бързо решение, вместо да се концентрира
върху двете остриета, се насочи навътре в себе си. За миг си
възвърна концентрацията от преди малко. Отново видя звездите.
Ниският човек го атакуваше в съзвездието Хидра, затова той
защити с Козирог, а мушкането на персийското острие беше в
Змия. Така защити сеченето. Мушкането беше насочено към
корема и за да се защити, еничарът вдигна крак и така острието го
прободе в бедрото. Не почувства болка, а само леко парене. Това
не можеше да го спре. Зулфикр все още някак радостно звънтеше.
Трябваше да действа решително. Знаеше, че ако премахне
светлината, предимството на двамата мъже ще изчезне и може да
се самонаранят. Освен това допреди малко той бе работил на
тъмно и беше нормално да има предимство пред тях. Решението
му се стори добро и тъй като нямаше какво да губи, а и не можеше
да измисли нищо по-добро, със силен замах с плоската част на
ятагана изби свещта от ръката на човека. Чу как изгасената свещ
се удари със сила в стената. Действието на еничара бе неочаквано
за двамата мъже. За миг всичко потъна в гъст, лепкав, плътен мрак.
Такъв мрак можеше да има само под земята. Разбра, че
нападателите са объркани и шокирани по това, че не помръдваха.
Явно се притесняваха да не се намушкат взаимно и чакаха очите
им да свикнат с мрака. Миг преди да избие свещта, Ибрахим бе
запомнил къде се намират двете остриета и сега нанесе силен удар
в сабята на нападателя, който беше от лявата му страна. Чу се
силен метален удар. Нямаше време да ликува, с бърз замах се
опита да "намери" и второто острие на меджа. Там където замахна
обаче не го "откри". Това, че беше оставил единият нападател без
оръжие, беше добре, но знаеше, че трябва да бъде бърз.

278
Притесняваше се да не би някой от крадците да извади пищов и да
го простреля.

Предимството на Ибрахим беше очевидно. Системата на

Даубманус много му помогна. По шума и движението на телата в
мрака или благодарение на някаква невидима сила, той почти през
цялото време предчувстваше къде се намират нападателите и как
са разположени в пространството. Скоро стана ясно, че двамата
нямат пищов или друго оръжие освен меджа. Това направи
действията на Ибрахим още по-дръзки. На няколко пъти му се
стори, че ятаганът разсече плът и може би това принуди
нападателите да отстъпят. По някое време, при едно от
замахванията си, чу приглушен вик и стон. Явно беше уцелил
единия от нападателите някъде в главата. По едно време Ирахим
забеляза нещо чудно, което се случи пред очите му. Изведнъж
едно от телата на хората, които се бяха натрапили, започна да сияе.
Да, то излъчваше някаква светлина, но не самото тяло, а нещо по-
глямо като пашкул, в който стоеше тялото на нападателя. Това
сияние беше синкаво. Дали това не беше ореолът, който
християните рисуваха около главите на своите светци? Какъв
беше този човек? Светец ли беше? За пръв път Ибрахим виждаше
такова нещо, ако беше в друга ситуация, щеше да се учуди и да се
замисли, сега обаче нямаше време за това. По стълбите те се
защитаваха с дългото право острие. На Ибрахим му беше трудно
да ги преследва. В откритите пространства на залата ятаганът
беше доказал своите предимства, но сега, в тясното стълбище,
противникът само мушкаше и му беше много по-лесно да се
брани, докато еничарът нямаше пространство, за да замахне. Така
той изчака, докато двамата се качат по стълбите. Но когато
предпазливо стъпи на най-горното стъпало, от тях нямаше и следа.
Той излезе на площадката. Там също нямаше никого. Ибрахим
внимателно затвори тайната врата, после седна направо на земята
и подпря гръб на стената. Трябваше му време да осмисли
случилото се. Скоро обаче напипа кръв по бедрото си и раната го
принуди да се качи горе. За да не притеснява приятеля си,
Ибрахим не му разказа за нападението. И без това на другия ден
случката му се струваше толкова призрачна и нереална. Ако не
беше раната в крака му, той самият би се усъмнил в

279
достоверността на случилото се. Рефик мислеше, че приятелят му
е получил раната при нападение навън или се е самонаранил при
упражненията, затова не питаше.

На сутринта откри, че цялата площадка долу е в кръв. Кръв

имаше и пред площадката, колкото и да беше странно, тя не
отиваше към изхода на улицата, а навътре. Сега обаче никой
нямаше време да се замисли за това. Рефик внимателно изми
площадката и кръвта пред вратата на къщата. Той не искаше да
дава основания за клюки и да притеснява семейсвото на Селим
ага.

Раната заздравяваше бавно. Въпреки риска и това, че се наложи

да платят много пари, нещо което Рефик не разбра и беше против,
по изрично искане на Ибрахим той отиде и нае един много скъп
хекимин. Той се казваше Емануел Тимони и всеки ден пътуваше
чак от Кадъкьой, за да преглежда раната на еничара. Така
Ибрахим, въпреки че не можеше да се движи, все пак провеждаше
някакво наблюдение над лекаря. Освен това двамата разговаряха
и еничарът се опитваше да изкопчи информация. Рефик се чудеше
защо трябва да дават толкова пари за точно този лекар. Учуди се
и когато той каза, че раната вече е почти заздравяла и не се налага
всеки ден да посещава болния. Тогава Ибрахим, за учудване на
другаря си, настоя лекарят да продължи всеки ден да ги посещава.
Рефик усещаше, че става нещо странно. Той познаваше Ибрахим
като корав и силен мъж, който издържа на болка и не се превзема
излишно.

Докато беше ранен, всеки ден на посещение при Ибрахим

идваше и Адюлазиз Левни ефенди. Двамата си правеха мохабет и
на дълго и широко разговаряха за изкуство, миниатюри и въобще
за човешката душа. Ибрахим го разпитваше за вестите от сарая и
за всякакви новини. Той искаше да разбере какво се чува из
Топкапъ за кесиджията. Миниатюристът му разказваше всяка
новина, до която се докопаше. Ибрахим беше отлично осведомен
за действията на комисиите, които разследваха нападенията в
двореца. Двамата му гости си бяха отишли, тъй като единият от
тях получил лоша рана. И така при Адюлазиз Левни бяха останали

280
само старецът и момичето. Може би затова сега миниатюристът
се чувстваше спокоен, явно скучаеше и имаше свободно време.
Еничарът се радваше, защото без да става, следеше Тимони и
научаваше всичко за султанския дворец и кесиджията.

Хакъ ставаше все по-добър с оръжие, ловкостта и подвижността

му бяха невероятни. Докато Ибрахим беше ранен, той
продължаваше заниманията си с Рефик. Отначало бившият овчар
беше скептичен към това да си губи времето с малкия хаймана.
Момчето обаче се отнасяше твърде сериозно към това, което
правеха. То непрекъснато питаше и се интересуваше от техниките
със сабя, освен това оставаше сам и се упражняваше в софата.
Всичко това "топеше" сърцето на Рефик и скоро започна с
удоволствие да се занимава с момчето.

Рефик беше щастлив и спокоен, защото усилията му се оценяваха

от Юсуп ага и го бе издигнал в йерархията на сеймените. А
Ибрахим, още докато беше на легло, стана бостанджъбашъ и
командваше всички бостанджии. Това беше най-високият пост
при сеймените, след сейменбашията. Рефик също беше началник
и това много го радваше. Ибрахим се радваше, че приятелят му,
освен ораторските си качества, носеше в душата си и друго умение
– това да бъде учител и да преподава.

И докато Рефик се справяше много добре и уроците вървяха

отлично, не така гладко вървеше разследването на Емануел
Тимони. С огромни усилия Ибрахим успя да научи, че знанието за
ваксинацията и лечението на едра шарка Тимони е научил от
местен лекар, който работи в Истанбул и се казва Джакомо
Пилерини. Отначало сейменът помисли, че човекът е италианец,
но по-късно Тимони потвърди, че живеел и работел в Истанбул.
Така вместо да стигне до човека, предал знанието за
ваксинирането, Ибрахим проследяваше все по-дълга верига. И все
пак това беше напредък. Отначало се притесняваше, но после се
успокои. Колкото и да беше дълга нишката, щеше да я проследи и
да стигне до вътрешния човек.

281
 Другарят му непрекъснато го учудваше. Ибрахим виждаше
колко добре се чувства той и колко е щастлив заради уважението,
влиянието и парите. Едва ли като дете бе мечтал някой ден да
живее в такава къща, да бъде уважаван и да разполага с много
пари. Не можеше да се каже, че Рефик беше особено религиозен,
така че Ибрахим не виждаше да е особено притеснен от това, че е
мюсюлманин. Освен това не беше особено сантиментален и почти
не се сещаше за живота си преди еничарството. За разлика от него
повечето българи бяха хора, дълбоко и трагично свързани със
земята си и когато биваха отдалечавани от нея, те боледуваха.
Това беше по-мъчително за тях дори от смяната на религията.

Като се сетеше за приятеля си, друго нещо притесняваше

Ибрахим. Всичките им пари и злато се намираха в подземната
зала, която доскоро бяха смятали за най-сигурното място. Той не
беше казал на Рефик за нападението. Знаеше колко важно за
приятеля му е сандъчето, но сам не знаеше какво да предприеме.

В момента обаче Рефик не мислеше за пари. Вниманието му бе

насочено другаде. С времето той бе опознал всички семейства,
живеещи на уличката, а и хората вече ги познаваха и поздравяваха
всеки път, когато излизаха. Дори можеше да се каже, че
семействата и особено по-старите се гордееха със силните, богати
и красиви мъже, живеещи на тяхната уличка. На уличката
живееше едно чуднокрасиво момиче. Старецът, с когото преди
време бе пристигнало, се казваше господин Арист. Те живееха в
къщата на Адюлазиз Левни ефенди като негови гости. Веднага
щом я бе видял, Рефик беше обезумял по нея. Луташе се вкъщи,
тръгваше нанякъде и забравяше накъде е тръгнал, замисляше се и
понякога с часове стоеше и гледаше в една точка. Освен това
постоянно се щураше из улицата с надеждата още веднъж да
срещне красивата млада жена. Явно не само Ибрахим виждаше
как се държи Рефик, защото и бабите и дядовците, насядали пред
къщите и в кафенето на Хасан, се по-бутваха, когато видеха
младия сеймен да се щура из улицата.

Скоро кесиджията извърши още едно нападение над Топкапъ

сарай. За съжаление Ибрахим все още не беше оздравял напълно,

282
изпусна момента и отново се налагаше да чака. Скоро започна да
ходи по-често в двореца. Султан Ахмед III почти ежедневно
организираше пищни празненства. Всичко беше изпълнено с
изящество и красота, но предстоеше нещо изключително. Целият
Топкапъ бе украсен и подготвен за грандиозно празненство.
Алеите бяха украсени, навсякъде бяха изградени сцени, украсени
с тюл и златотъкани платове. Беседките и кьошковете също бяха
украсени. Иначе и така красивият дворец, сега изглеждаше като
красавица, облечена в пищна премяна. Нямаше сграда, зала или
алея, която да не е променена. Предстоеше празникът на лалето.
Наближаваше време, когато любимото цвете на султана щеше да
цъфне и всички тези приготовления бяха за това. По всичко си
личеше, че именно лалето ще бъде в основата на празника. Алеите
с лалета бяха най-многочислени. Цялата градина, а и из двореца,
навсякъде висяха закачени безчислен брой причудливи фенери с
форма наподобяваща на лале. Те бяха като големи лалета и се
поклащаха от вятъра. Всяка вечер ги запалваха и те осветяваха
двореца и вътре, в Топкапъ, беше като ден. Говореше се, че
гледката на двореца и от града била впечатляваща. Той целият
сияел. По алеите, по които трябваше да ходят султанът и неговите
гости, бяха застлани дебели, меки, пъстри персийски килими. Те
също бяха специално осветени. Дори по тревата и между самите
цветя бяха разположени множество светилници, които вечер
горяха. И още едно нещо бе измислил султанът. Неговите
градинари бяха уловили стотици костенурки и на корубата на
всяка една бе закрепен светилник. Така, след като го запалеха,
пускаха костенурките да обикалят из градината. Зрелището беше
вълшебно. Ибрахим гледаше като омагьосан. Все едно се
намираше в приказка. Всички пламъчета трептяха и се движеха.
Той беше тук, за да наблюдава и дебне кесиджията. Целият елит
на Империята тази вечер беше тук. Ако имаше нападение над
някой сановник, би могло да бъде само тук. Разбира се, това беше
малко вероятно, защото целият Топкапъ беше обграден от
пазванти, сеймени, бостанджии и капуджии. Всички пазеха. Рефик
отговаряше за охраната на двореца, а Юсуп и останалите
командири му помагаха. Ибрахим беше сигурен, че тази нощ
кесиджията няма да се появи, просто нямаше защо да рискува и

283
затова се бе отдал на съзерцание. Досега не беше виждал султана
и свитата му и беше шокиран и от тази гледка.

Цялата градина беше осветена като ден. Всички бяха облечени в

красиви дрехи, носеха златни и сребърни бижута и скъпоценни
камъни, които проблясваха със светлината на свещите. Ефирните
коприни "танцуваха" нежно, движени от повея на морския вятър.
Самата природа бе притихнала като че ли в съзерцание на тази
гледка. Във въздуха се носеше нежният аромат на най-скъпи
парфюми и благовония. Екзотичните аромати се сливаха в
опияняваща феерия и омагьосваха сетивата. Ибрахим усещаше
аромата. Той беше сладък и мистичен. Аромат на смирна и тамян
от арабската пустиня, на мандаринов цвят от Танжер, на маслина
от Гърция, на роза от България, на праскова от Персия. Но над
всичко това беше ароматът на лалето. На най-различни места в
двореца имаше композиции от най-изисканите, красиви и редки
видове лалета. Удивителните им форми и неповторими цветове
предизвикваха възхищение и възторг. Нямаше човек, който да
остане безучастен пред такава красота. Ибрахим забеляза, че дори
сеймените, които рядко някой можеше да изненада, сега стояха
като зашеметени и се движеха като омагьосани. "Всички хора са
подвластни на красотата – и най-суровите бойци, и най-
безмилостните убийци" – мислеше си Ибрахим.

Тази нощ целият дворец беше отворен. Нямаше затворена врата,

вън беше станало вътре, а вътре – вън. Само това би могло да
изкуши кесиджията. Но навсякъде имаше толкова много хора, че
едва ли някой би дръзнал да организира нападение.

В по-тъмните и потайни части на градината цяла нощ звучаха

мотиви, изпълнявани от малки оркестри. За обитателките на
султанския харем в този ден и нощ им се предоставяше
уникалната възможност да бъдат пред очите на своя повелител –
султанът. Всяка от тях имаше възможност да привлече
вниманието на султана върху себе си. Надпреварваха се коя да му
покаже по-красиво цвете и да го нарече с по-красиво и поетично
име. Празникът продължи с богато угощение. Пирът беше
съпроводен с танци, много пиене и музика.

284
 Много от предшествениците на Ахмед III, освен смели воини и
пълководци, бяха истински мъже, способни да се грижат за
многото си жени, прислужници и робини. Ахмед III беше
възхваляван от придворните поети като покорител на женските
сърца. Говореше се, че харемът му надхвърлял 120 ханъми. Той
наистина обичаше жените, но не търсеше в тях само любовта. Като
изтънчен мъж, той искаше жената да му доставя цялостна наслада,
да бъде ослепително красива, интелигентна, да разбира и цени
изкуствата. Жените на Ахмед четяха поезия, а повечето и сами
можеха да пишат и да създават стихове. Някои рисуваха, други
пееха. Всички поддържаха телата си безупречно и успяваха
според настроението на господаря си да изберат най-подходящия
аромат, така че да допълнят преживяването. Повечето от тях сами
създаваха своите парфюми и мазила, за да им подхождат и в
същото време да завъртят главата на повелителя на мюсюлманите.

Жените и наложниците на Ахмед III бяха най-красивата гледка,

която Ибрахим бе виждал. Изтънчен ценител и любител на
женската красота, султанът се отнасяше към тях като с цветя. Това
беше най-красивата градина на света. Руси украинки и рускини
със светла кожа, афганки с тънки вити вежди, тюркменки с дълги
до кръста плитки, арабски момичета, туркини, както и жени от
покорените народи – раята. Всякакви жени: с черни коси, с руси и
червени; мургави и с бяла кожа, високи и ниски. Красота! В
харема всичко беше посветено на красотата, чувствеността и
еротиката. Ибрахим беше чувал, че някои от пашите, везирите и
бейовете имали хареми, които по великолепие и по красотата на
жените могат да съперничат с този на султана, но сега, когато
гледаше султанския харем, разбра, че това е невъзможно. Сети се
за харема на Али ага и разбра колко мизерен е бил той. Никъде
другаде не можеше да има толкова много красота и изящество на
едно място.

Без да иска, както ги гледаше, Ибрахим започна да си избира коя

жена е най-хубава. Все пак и сред газелите трябваше да има една
най-красива, с най-стройните и дълги крака и грациозен отскок. И
сред райските птици щеше да има една с най-шарените и красиви
пера, и щеше да пее с най-сладкия глас. Така Ибрахим внимателно

285
оглеждаше всяко едно от "цветята" от райската градина на
султана. Всяка беше толкова вълнуваща, различна и красива по
свое му. Ахмед III имаше жени за всеки вкус и настроение.
Въпреки че ги оглеждаше бавно и внимателно, разколебан от
многообразието, все още не си бе избрал фаворитка. Разбира се,
той и не мечтаеше да види някоя по-отблизо, но все пак играта му
харесваше. Така, прикрит зад един голям храст, наблюдаваше
чудното представление, което се разиграваше пред очите му.
Цялата атмосфера бе приказна. Вдишваше от ароматния въздух и
оставяше опиянението да изпълва гърдите му докрай. По някое
време му се струваше, че не издишва, а само вдишва аромат,
очарование, красота и мечта. Сега разбра защо хасасините са
умирали. Много пъти се бе опитвал да си представи хуриите в
джнана (Рая), а сега ги виждаше. Да, това беше раят! Тази вечер
беше най-красивата в живота му. След това, което сега виждаше,
не можеше да си представи как някога отново ще си хареса жена.
Вече разбираше защо според много хора на духа жените са адски
изчадия, които, чрез красотата си, омагьосват мъжете и ги
отклоняват от праведния път. Явно това се отнасяше само за
красивите жени, такива, каквито сега имаше пред очите му. Той ги
гледаше и бавно проумяваше какво е еротика, чувственост и
красота. Всяка частица от тях излъчваше сласт. Това не бяха
обикновени жени, родени да работят и да стоят в къщата на някой
мъж. Това не бяха жени за всеки ден. Те бяха специални,
превръщащи всяко нещо, до което се докоснат, в произведение на
изкуството. Те бяха музи, издигнали женското и еротиката до ниво
на изкуство. Ибрахим имаше чувство, че жените на султана бяха
толкова красиви, че светеха и сами излъчваха някаква феерична,
магична, матова светлина. Всичко, до което се доближаваха, като
че ли оживяваше и започваше да излъчва светлина.

Ибрахим се сети – жените не бяха само дяволски създания. Те

бяха опасни и смятани за лоши, защото в техните души се
съчетаваха душите на ангели и демони...

Докато прехласнат гледаше по посока на султанската свита, без

дори да обърне внимание на "сянката на Аллах на земята"[55] ,
незабелязано зад гърба му го изненада Рефик.

286
 – Ибрахим Джаббар! – строго каза той.

Въпреки сериозния тон си личеше, че приятелят му се шегува.

После потупа приятелски Ибрахим по рамото и внимателно се
присъедини към него. Ибрахим гледаше и мълчеше, но Рефик
скоро започна да издава звуци на одобрение и възхищение.
Ибрахим знаеше, че приятелят му е влюбен в дъщерята или
сродницата на господин Арист, но пред толкова много и такава
красота никой не можеше да остане равнодушен.

По някое време Рефик се скри зад гърба на приятеля си. Ибрахим

отначало се учуди, но веднага видя какво го бе уплашило. Откакто
султанът беше седнал и празненството – преминало, Юсуп се бе
развихрил. Той обикаляше постовете. Следеше за бдителността на
подчинените си и пренареждаше стражите и постовете, ако
забележеше някаква слабост. Гигантът се опитваше да бъде тих и
деликатен, но това не му се отдаваше. Огромното тяло и тромавата
му уморена походка му пречеха. Колко години бяха минали
откакто го бе видял за пръв път. Юсуп беше започнал да остарява.
Ибрахим направи тази тъжна констатация, докато гледаше стария
си приятел.

Рефик се беше скрил, защото за разлика от Ибрахим, който тази

вечер беше свободен, имаше задължения и беше на пост. А
наскоро назначеният командир знаеше колко страшен може да
бъде гневът на сейменбашията и колко сурова е десницата му.
Когато Юсуп се скри от погледа им, двамата мъже отново се
отдадоха на съзерцание. Все пак Рефик държеше едното си око
насочено към мястото, откъдето можеше да се появи. Това обаче
беше нощ на красота и любов, а не на война и страх.

По някое време Рефик сбута Ибрахим в ребрата и показа едно

момиче. Тя явно не беше от фаворитките на султана. След като
Рефик му я показа, той започна да я следи. Тя беше дребничка, но
изящна, като китайска порцеланова кукла. Отначало Ибрахим
наблюдаваше само ръцете ѝ, те бяха нежни, с дълги изящни
пръсти. Фигурата ѝ беше лека, с много тънък кръст. Въпреки
очевидно тънките и леки кости, това, което се хареса на Ибрахим,

287
бе красивата, тежка гръд, която се движеше игриво под
копринения ѝ кафтан. Русата коса на момичето и красивите черти
направиха така, че в следващите минути Ибрахим да не може да
отдели очи от нея. Въпреки че всичко в момичето беше красиво,
най-много му харесаха алените ѝ устни. Те бяха леко набъбнали,
като току що напъпил цвят на лале. Най-накрая премести поглед и
видя красивото ѝ носле и очи. Не можеше да определи дали са
сини, или зелени, но бяха много красиви.

Момичето беше прелестно. Понякога природата прави така, че

на пръв поглед много красиви детайли съчетани в едно правят
нещо не чак дотам красиво. Поглеждаш една жена и виждаш, че
всичко в нея, иначе поотделно изящно и съвършено, изведнъж
събрано не я прави красива. Сега обаче не беше така. Всяко
движение на тази ханъма беше завършено, изящно и съвършено.

Ибрахим я следеше и не можеше да отдели поглед от нея. Това

беше неговият избор. Това беше неговото цвете сред цветята.
Сега, когато гледаше само нея, с всеки миг той откриваше колко е
хубава. Тя беше момиче на не повече от 18-19 години. Освен
красотата на чертите, притежаваше онази странна красота, която
дава духовната чистота, непорочността и невинността. Скоро
Ибрахим откри, че красивото момиче не е само неговият избор,
явно това бе изборът и на Рефик. Колкото и да беше странно, това
откритие жегна сърцето му. Беше учуден как можеше да ревнува
от приятеля си и то заради жена, с която никога нямаше дори да
може да разговаря.

– Знаеш ли коя е тя и как се казва? – като омагьосан попита

Ибрахим.

Рефик само повдигна рамене. Явно и на него му беше трудно да

отдели поглед от красивото момиче. Тя явно не беше сред
султанските фаворитки, защото стоеше малко встрани и беше по-
скромна от другите. Мисълта, че може да има хора, които не
оценяват красотата на неговата избраница, подразни Ибрахим, но
и го успокои. Това означаваше, че момичето все още е невинно и
дълго ще остане такова. Тази мисъл също го стресна. Та той

288
ревнуваше ханъмата на султана от самия ѝ мъж! Абсурдността на
мислите, които се въртяха в главата му, го притесни. Не можеше
да разбере какво се случва с него. Нима можеше от пръв поглед
толкова да хареса една жена, че да започне да мисли глупости?
Смяташе себе си за сериозен мъж и едва ли можеше така
лекомислено да "хлътне" и то по жена, която виждаше отдалеч и
никога нямаше пак да види. Та той дори не знаеше името ѝ и
никога нямаше да го разбере. След смъртта на Бурчин, Ибрахим
мислеше, че сърцето му се е превърнало в пепел и никога вече
няма да има огън, дори жар в него. Можеше ли сега да изневерява
на паметта на Бурчин с някаква одалиска от харема на султана?
Мисълта го накара да се намръщи. Нима наистина изневеряваше
на Бурчин – истинската си любов, с някакво момиче, което
виждаше за пръв път? Поиска миг по-скоро да насочи мислите си
в друга посока и това се случи. Чувството за вина изчезна.
Спомените му го отнесоха в онова далечно време, там нейде в
градината на Гергина. Спомняше си колко красиви бяха цветовете
и как ароматно ухаеха. Никъде цветята не бяха толкова красиви и
не миришеха толкова силно, колкото в България. Никъде земята
не беше толкова топла и мека, колкото в България. Отново се
върна в детството си, спомни си колко беше влюбен в Гергина и
каква странна любов беше това. Сега изпитваше нещо подобно, но
ако тогава можеше все пак да докосва чорбаджийката и да говори
с нея, сега разстоянието беше по-голямо. Кадъната на султана
беше недосегаема. Общото в двете жени беше недостъпността и
невъзможността на такава любов. Явно от паралела, който
правеше между двете, скоро чертите им се сляха. Ибрахим отдавна
не беше мислил за Гергина и чертите ѝ бяха започнали да
избледняват в паметта му. Но сега, като гледаше султанската
наложница, имаше чувството, че вижда Гергина. Двете жени
можеха въобще да не си приличат, но явно паметта му погаждаше
номера. Скоро съвсем се обърка и в спомена му Гергина се
явяваше с лицето на момичето, което наблюдаваше. Всичко това
беше толкова странно, че Ибрахим поиска да го спре, но сам не
можеше да прекъсне нито спомените, нито съзерцанието.

В този момент Рефик отново го сръга с лакътя си. Ибрахим беше

забравил за неговото присъствие и се стресна, а това го върна към

289
действителността. Но най-странно беше това, което Рефик му
каза:

– Това момиче потресаващо прилича на Аристовата сродница!

Отначало Ибрахим не вникваше в думите на приятеля си. После

се замисли. Може би тази нощ наистина имаше някаква магия. Не
може едно и също момиче в паметта му да се слее с образа на
Гергина и в същото време на Рефик да му прилича на момиче,
което е срещнал на улицата, на която живееха. Ибрахим осъзна, че
тази вечер се държи странно. Може би от красотата или в
упойващия аромат на цветята имаше някакъв опиум. Не можеше
да разбере какво се случва. Не можеше да намери реално
обяснение на това, което току що бе казал приятелят му. Не
искаше да повярва, че чертите на лицето на това момиче приличат
на чертите на някой друг или на много други хора. Или пък
момичето успяваше да "открадне" чертите на други жени, които
живееха в паметта на мъжете. Нали точно това се беше случило с
образа на Гергина. Ибрахим се уплаши. Ами ако жената, която
безспорно беше могъща магьосница, а може би преродена сред
хората хурия, откраднеше чертите и на любимата му Бурчин?

После ненадейно спомените му го отнесоха в един град, който

беше близо до Азов и се наричаше Таганрок. При един разговор с
хана на златната орда Девлет Гирай, той му разказа за племето,
което някога живяло на мястото на татарите. Те се наричали
хазари. Хазарските жени упражнявали лицата си, така че да могат
да променят чертите си. Когато вечер мъжете им се прибирали,
хазарките умеели да направят така, че да изглеждат красиви или
грозни. Ако желаели близост, те правели така, че да бъдат красиви
и неустоими. Ако искали да се харесат или не на други мъже, го
постигали чрез промяна на лицето си. Когато вечер жените
заспивали, лицата им се разсипвали като пясък. А според Девлет
Гирай понякога мъжете цял живот живеели с някоя жена и не
знаели всъщност как изглежда тя. Това се наричало "хазарско
лице".

290
 Дали жената, която от одеве двамата наблюдаваха, не беше
хазарка или имаше "хазарско лице"? Това обяснение малко го
успокои. Освен това забележката на Рефик, че момичето му
прилича на гъркинята, също го успокои. Значи все пак приятелят
му харесваше Аристовата сродница. Мисълта, че някога двамата
могат да харесат една и съща жена, го притесняваше.

– Ако искаш да научиш името ѝ – каза Рефик, – може да питаш

сейменбашията Юсуп. Той е единственият мъж, който има достъп
до харема и може да говори с управителя на харема.

Това беше точно така и Ибрахим го знаеше. В харема беше

позволено да влизат само евнуси, но те бяха скопци (кастрати).
Въпреки това за евнуси се избираха само арапи[56]. Така султанът
беше сигурен, че всички деца са от него. Никой не можеше да си
представи какво ще стане, ако някое от децата на султана се роди
с черна кожа. Никога нескопен човек не влизаше в харема.
Сеймените пазеха харема само отвън и никога нямаха достъп до
жените, наложниците, прислужниците и робините на султана.
Само да погледнеш ханъма на султана, наказанието беше смърт.
Затова този празник беше толкова необичаен. Понякога се
случваше жена отвътре да се шегува или да дразни някой сеймен,
но това можеше да стане само на едно място в целия харем. Там
прозорчето беше малко и тясно, на височината на втория етаж, и
на него имаше гъста плетеница от ромбчета и изящна дърворезба.
Юсуп знаеше това място и често го проверяваше. Сейменбашията
беше влизал само няколко пъти в харема. Това беше възможно
само защото се наложило да разследва смъртта на една от
наложниците, отровена от друга султанска наложница. Все пак,
ако не беше арап, това едва ли щеше да бъде възможно и въпреки
това, докато беше в харема, винаги покрай него имаше по няколко
евнуси или дебели прислужнички, обикновено жени на стария
султан. Така, въпреки че всички го знаеха като "човекът влизал в
султанския харем", той всъщност почти нищо не бе видял от
харема. Ибрахим обаче не знаеше всичко това и се чудеше дали да
попита Юсуп. Замисли се как ли ще реагира приятелят му. Дали
Махди можеше да има жена? Доскоро този въпрос въобще не го

291
интересуваше, но сега, попаднал под магията на това момиче, си
зададе дори този въпрос.

Изведнъж Рефик отново прекъсна мислите му. Той буташе с

лакът приятеля си и възбудено повтаряше:

– Това не е ли? Това не е ли? ...

Ибрахим погледна натам, накъдето сочеше Рефик. Красив,

снажен и облечен с много красиви дрехи мъж се приближи и се
сля със султанската свита. Ибрахим не можеше да определи дали
мъжът е паж, писар, съветник на султана или на някого от
приближените му, но беше очевидно, че е достатъчно приближен,
за да се присъедини към свитата. Рефик беше прав. В красивия
младеж Ибрахим също позна чертите на приятеля им от корпуса –
Ахмед. Спомни си първия път в който го беше видял – слаб,
дребен и изнемощял. Колко пъти го беше спасявал? После
натрапчиво в паметта му се "заби"случката с хамама в Одрин и
най-накрая спасението на Ахмед, който бе избран за ичоглан.
Колко много се бе издигнал приятелят им? В този момент
султанът се обърна назад и нежно помилва Ахмед по бузата, а в
очите му имаше същия блясък, с който допреди малко беше гледал
любимите си жени и наложници. Не, нямаше грешка, явно Ахмед
беше един от любимците на султана и негов доверен човек. Той
реагира съвсем спокойно и не се посвени нито притесни, а прие
съвсем нормално султанския жест. Ибрахим беше чувал, че това е
нормално за сараите, но в това отношение той беше по-близо до
гяурите и все още беше останал на позицията на християнството,
където любовта между мъже се считаше за содомия и не се
допускаше.

Откакто се намираше в Истанбул, много пъти беше мислил да

потърси Ахмед. Също така искаше да открие Бахтияр Казим,
който макар отначало да му беше враг, постепенно бе намерил
общ език с него, а най-накрая същият го бе спасил в битката при
Прут. Не го беше виждал оттогава, нито знаеше какво е станало с
него. Сега обаче, когато видя Ахмед, разбра колко са се
отдалечили двамата. Начинът на живот ги бе променил и макар

292
любимецът на султана да можеше много да му помогне в
кариерата, не можеше да си представи как ще започне разговор с
него и за какво точно ще си говорят.

Изведнъж Ибрахим се сети за още един човек, който отдавна не

беше виждал. При предишните султани той би заемал централно
място при празненството, но султан Ахмед III не беше воин и явно
не ценеше мъжката сила, а красотата. Потърси го и го видя. Там
някъде в края на софрата седеше някак дребен, стар и прегърбен
той, някогашното страшилище за бойците от цял свят. Сега
изхвърлен в края на угощението, без поздравления от страна на
султана или приближените му, с примирение в очите седеше Кая.
Ибрахим си спомни онзи силен мъж и му стана жал. Лицето на
башпехливана бе подпухнало, тялото му – огромно, но вече по-
скоро тлъсто, беше облечено в безформени развлачени дрехи.
Вместо да се гордеят, беше очевидно, че наконтените бейове и аги
около него по-скоро се срамуваха от присъствието му. Личеше си,
че за тях е унизително да седят до него и всеки се бе отдръпнал
като от прокажен. Така около Кая се беше отворило пространство,
което караше бореца да изглежда още по-самотен и тъжен.
Големият мъж сигурно осъзнаваше всичко това и не толкова
тялото, колкото духът му бе съкрушен. Цялата тази гледка
наскърби Ибрахим. Нима такова щеше да бъде и неговото бъдеще?
Макар да бяха врагове с Кая, той изпитваше уважение към силата
и духа на този мъж, защото Кая беше воин, той беше лъв. Тежко
беше да гледа как престарелият цар на животните е унижаван от
банда лешояди – хора, които никога не са се били нито някога ще
бъдат воини и лъвове. Ибрахим изпита симпатия към Кая, като
човек на честта. Той го уважаваше и би предпочел да умре в битка,
отколкото да бъде унижаван по такъв начин.

От доста време не беше наблюдавал нежното цвете и отново

насочи погледа си към нея. Докато я търсеше и погледът му
блуждаеше... и в този момент го видя. Отначало не можеше да го
отдели от една сянка, но после нещо в мрака се размърда. Не
можеше да бъде! Та това беше безумие! Нима кесиджията
планираше нападението си именно в тази магична нощ, подчинена
на красотата, изкуството и магията? Нима в такъв момент и сред

293
толкова красота можеше да има човек, който да сее смърт? Нима
това можеше да бъде нормален човек? Рефлексите на воин се
задействаха в Ибрахим и той бързо се съвзе. Трябваше да действа!
Сега най-важното нещо беше да бъде бърз. Как само се беше
подвел от обстановката? Как беше оставил магията на нощта да
завърти главата му? Дали не беше фатално закъснял?

Тихо и гъвкаво като дебнеща котка Ибрахим тръгна към

кесиджията. Вече нямаше никакво съмнение, там в сянката на
храста дебнеше кесиджията. Вървеше тихо, но достатъчно бързо,
всяко забавяне сега би било фатално. Докато се придвижваше се
молеше дано приятелите му сеймени и Юсуп не го видят.
Опасяваше се техните действия и намеса да не уплашат
нападателя. Освен от сеймените, Ибрахим се криеше и от наемния
убиец. Скоро откри, че приятелят му Рефик не го следва. Това
засега беше добре, защото нямаше време да му обяснява. Ибрахим
беше приклекнал и тихо се придвижваше. Беше благодарен, че е
облечен удобно. Хвана ръкохватката на зулфикр. Тихо и бавно
извади хищното острие, което като че ли оживя в ръката му.
Трябваше бързо да определи коя е целта на нападението.
Градината беше идеално осветена, но именно това пречеше на
Ибрахим. В стремежа да освети цветята от всички посоки,
султанът бе заповядал на височината на гърдите да се поставят
светилници. Сега те пречеха на Ибрахим да го види и не можеше
да разбере накъде гледа мъжът. Кесиджията беше с черни дрехи и
черна качулка. Еничарът бе насочил погледа си към храста и нито
за миг не изпускаше мястото, където смяташе, че е човекът. Но в
един момент се случи нещо неочаквано. Изведнъж почувства
нечий поглед върху себе си. Ибрахим владееше таваджух и усети
как изпълненият със сила поглед на кесиджията вече е насочен
към него. Той беше разкрит. Убиецът го беше усетил, а сега го
виждаше и го следеше. За миг почувства смразяващата сила на
този поглед. Мъжът не беше обикновен човек. Това беше
същество с неимоверна сила. Можеше ли убиецът да не е човек, а
демон? Ибрахим си спомни как при предишното нападение, на
което бе свидетел, нападателят беше изчезнал, като се бе
разтворил във въздуха. Можеше ли съществото да е демон, а може
би самият Шейтан? Беше сигурен, че голямата сила, която излъчва

294
нападателят, не може да остане скрита за хора, които владеят
таваджух. Ако Юсуп, Явуз Челик или Кубилай Юндер бяха
наблизо, те вече бяха усетили врага и със сигурност се насочваха
към него. Изведнъж осъзна, че има непосредствена опасност за
живота му. Убиецът, човек или не, можеше във всеки момент да
нападне. Ако съществото не беше човек, а дух, може би самият
Ибрахим беше цел на неговата атака. Ако той наистина беше
Махди, може би демоните идваха за битка с него. Мисълта го
обърка. Можеше ли от ловец да се превърне в жертва? Тази мисъл
го накара да спре. Трябваше да обмисли ситуацията. Не беше
готов за такова развитие. Не беше очаквал, че на кесиджията може
да бъде платено за неговата глава. Спря и в този момент сбърка,
защото човекът в сянката, вместо да го атакува, изведнъж побягна.
Той се движеше толкова бързо. Ако Ибрахим не беше спрял, а бе
продължил и скочил срещу нападателя, сигурно би го заловил, но
сега го изпусна. С отчаяние в погледа наблюдаваше как черната
сянка пъргаво се покатери по една от стените. Той използваше
сянката на един бръшлян и умело се прикри. Ибрахим горещо
съжаляваше и се проклинаше за това, че бе спрял. Тъй като вече
нямаше нужда да се прикрива, той тичаше с бързи, широки крачки
и изваден ятаган. Кесиджията беше далеч напред, но в него се бе
разпалил инстинктът на хрътка, преследваща заек. Тичаше, а
гърдите му изгаряха и се разкъсваха в стремежа да поемат колкото
може повече въздух. Скочи. Хвана се за бръшляна и като котка се
покатери по него. Беше сигурен, че сеймените, Рефик и висшите
османски сановници са го видели. Тичащ човек с ятаган в ръка
можеше да означава само едно – опасност. Така Ибрахим бе успял
донякъде. Беше осуетил нападението на кесиджията, беше
предупредил останалите сеймени и бе предпазил човека,
определен да бъде убит.

След миг вече беше върху високата зидана ограда. От другата

страна беше мрак. Поколеба се само за миг, но явно инстинктът на
хищник и преследвач в него беше по-силен дори от инстинкта за
самосъхранение. Скочи в мрака. Учудващо за него се приземи
върху нещо меко. Не можеше да повярва, но явно кесиджията се
бе подготвил добре, като си бе осигурил пътища за отстъпление.
Оказа се в тъмен коридор между две високи стени. Не виждаше

295
беглеца, но той можеше да е избягал само в две посоки. Лявата
водеше навън, към крепостната стена на Топкапъ, а другата –
навътре, обратно към градината, която току що бе напуснал.
Кесиджията никога не би тръгнал надясно, защото от онази посока
можеше да дойдат сеймени и войници, които да се притекат на
помощ на Ибрахим. Самият Ибрахим вече чуваше викове и кратки
заповеди, които се носеха от градината с лалетата. Явно
изчезването му по този начин бе активирало сейменбашията.
Посоката беше само една. Ибрахим се затича между високите
стени. Беше готов за всичко. В отчаянието си кесиджията можеше
да се върне и да го атакува. Опитваше се да тича бързо, но
наскорошната, все още не напълно заздравяла рана в крака му се
"обади". Скоро започна да куца, а придвижването му ставаше все
по-мъчително и бавно. Вече все по-ясно чуваше тропота на
краката на войниците, които го следваха. Дали нямаше да е по-
благоразумно да се откаже от преследването? Може би тичащите
зад него момчета, които бяха здрави, щяха да го хванат. Това бяха
глупости. Осъзнаваше, че е пръв и ако някой въобще има шансове
да залови тичащия кесиджия, това е само той. Не беше станал
Ибрахим Джаббар, защото се бе отказвал. Вярно, че беше на 27
години и вече не беше първа младост, но какво от това. Болката в
крака наистина му пречеше, но ако се откажеше, това нямаше да
бъде оправдание. Нямаше да си прости, ако се откажеше, затова
напрегна и последни сили. Скоро чу някакво изхлопване. Там
някъде имаше порта, а беглецът не беше взел голяма преднина.
Изстена от болка и се затича още по-бързо. Стигна до портата.
Явно в бързината кесиджията не беше имал време да я затвори и
тя все още стоеше полуотворена. Без да се замисля и нито за миг
да спира, Ибрахим се втурна през нея. Попадна в голям парк с
красиви дървета. Тази градина и преди му беше направила
впечатление. Тя беше изумителна с красивите си цъфнали вишни,
така че я познаваше добре. Тъй като в нея нямаше цветя, а само
дръвчета, явно беше изключена от празника на лалето и не беше
осветена. Все пак от съседните градини, въпреки високите стени,
се излъчваше светлина, така че градината не беше съвсем тъмна.
Нападателят беше някъде тук. Ибрахим спря. В този момент се
сети за специалния начин за гледане в тъмното. Ибрахим клекна и

296
спази всички изисквания. Мярна сянката на беглеца, която се
движеше сред мрака. Човек, който не знаеше този начин за нощно
виждане, никога не би видял сянката.

Това, което озадачи Ибрахим, беше, че кесиджията не се

придвижваше навън, с цел по най-директния път да напусне
Топкапъ сарай, а влизаше навътре и то към главния каракол на
сеймените. Можеше ли човек, планирал толкова внимателно
досегашните си нападения и пътищата си за отстъпление, да се
заблуди? Всичко това би го притеснило, ако имаше време да го
осмисли, но сега нямаше и миг на разположение, така че се втурна
напред. "Сянката" все пак имаше преднина. Кракът го болеше, но
бойният му дух, изкован през всичките тези години, го накара да
тича като вятър. Скоро започна да го мярка за все по-дълго време.
Човекът тичаше с тежка походка. Явно той също се бе уморил.
Ибрахим напрегна сетни сили. Явно беше взел преднина пред
тичащите след него сеймени, защото вече не чуваше стъпките им.
Тичаше бързо и следваше тук-там появяващата се черна сянка.
Вече беше загубил представа къде точно се намира. Когато
преследваният прескочеше ограда, и Ибрахим я прескачаше,
когато се втурнеше през градина или влизаше в някакви
помещения, той го следваше. Всичко друго беше загубило смисъл.
Беше останала само целта, която преследваше. Ибрахим беше
толкова концентриран, че не забелязваше нищо около себе си.
Дори в този момент да се блъснеше в султана, нямаше да го
забележи. Сега беше важен само той – кесиджията. Явно човекът
познаваше прекрасно Топкапъ. Сега той не само се върна в
сърцето на сарая, но влезе в едно помещение. Спусна се по една
много тясна, вита каменна стълба. Ибрахим не знаеше къде точно
се намира. Дали това не бяха складове, кухни или стаите за спане
на прислужниците и робите? Коридорите бяха тесни и къси,
объркващи, подобни на лабиринт и капан. Тук кесиджията имаше
много по-голям шанс да се скрие. Освен това във всеки момент
можеше да се обърне и да нарани Ибрахим. Човекът обаче не спря.
Той слезе още по-надолу, в някакво мрачно подземие, в което
никой не живееше. Всъщност то трябваше да се намира някъде
съвсем близо до главния каракол, може би под него. "Много
странно място да се скрие!"

297
 – Помисли си еничарът. Помещението беше голямо, без стаи и
прозорци. Това беше голяма зала, подобна на тази, в която се
упражняваха с Рефик. Сигурно се намираше под земята. Мъжът
беше някъде тук. Ибрахим го усещаше, въпреки че не чуваше
никакъв шум. Явно се беше спотаил някъде, защото помещението
имаше само един изход и Ибрахим бе застанал на него. Сега
кесиджията беше затворен като мишка в капан. Ибрахим знаеше,
че в такава ситуация мишката може да нацадне дори котка, и най-
слабият и страхлив човек може да стане опасен убиец, какво
остава за човек, който цял живот се е готвел да изпълни
поставената му задача. Едва сега разбра колко голяма бе
опасността. Опита се да се взре в мрака, но въпреки усилията,
нищо не можеше да различи. Скоро разбра, че така нищо няма да
постигне. Клекна и вместо да разчита на зрението, се опита да
"види" врага с останалите си сетива. За да не му пречат очите, той
ги затвори. Сега осъзна колко полезни са му били последните
занимания с Рефик в подземието и работата с оръжие в тъмното.
Когато затвори очи, пред него се нареди цялото звездно небе. Това
го изненада. Не беше очаквал такова нещо. Решението да затвори
очи беше трудно. В такава ситуация беше разумно да отвори
всичките си сетива и да влезе в битка с всичките си "оръжия". Той
беше тренирал техники и беше водил битки със затворени очи, но
това да тренираш нещо е едно, а да го използваш в бойна ситуация,
когато животът ти зависи от него, е друга работа. Трудно е в
критичен момент да разчиташ на интуицията си. Иначе Ибрахим
беше чувал за много бойци, които в битка разчитали на това
неуловимо, почти магическо качество. Но сега, когато се лиши от
зрението, което имаше най-важно, водещо и изпреварващо
значение за всеки човек и воин, беше принуден да разчита на
останалите си сетива и на това последното, което даже не можеше
да нарече с думи. Отначало, когато затвори очи, се почувства слаб
и уязвим. После, когато в мрака се нареди зодиака и системата на
Даубманус, беше изненадан. Мина време и Ибрахим се убеди, че
стратегията, която бе предприел, е успешна. "Видя" кесиджията
като сянка, застанала в една от пролуките в небосвода. Той не само
бе клекнал, а и беше вдигнал някак странно ръка. Ибрахим знаеше
защо е постъпил така. Кесиджията дебнеше и явно знаеше това,

298
което знаеше и Ибрахим. Човешкото око има способност в
тъмнината и дори по най-малките белези да различава силует.
Нашето око е кодирано да различава всяко очертание, което
наподобява човешко тяло. Но това не беше валидно само за
хората. Така например ловците, освен че откриваха лесно силуети
на хора, бяха настроили погледа си така, че да могат да различават
силуетите на животните, които ловят. Мъжът беше застанал по
този странен начин, за да може тялото му да загуби очертанията
на човешки силует и така да не може да бъде разкрит. Ибрахим
обаче го виждаше с вътрешния си взор, затова заблудата на
кесиджията не бе успяла.

След като вече "виждаше", Ибрахим реши да действа. Той

знаеше, че трябва да се възползва, докато инициативата и
изненадата са на негова страна, но реши да действа по
нетрадиционен начин. Вместо да се приближи и да нанесе удар,
българинът се шмугна в най-близката дупка в небосвода и излезе
точно от входа, който се намираше зад гърба на притаения
кесиджия. Вече беше отворил очи и го различаваше. Направи още
една тиха крачка и нанесе силен мушкащ удар. Отначало не
знаеше къде точно ще попадне ударът. Човекът изстена. Явно го
беше ударил в гърба и ребрата. Но тъй като ятаганът беше много
широк, не успя да прониже врага. Ако беше нанесъл удара с
камата на Юсуп, със сигурност човекът вече щеше да е мъртъв.
Ибрахим осъзна грешката си, бръкна в силяха си и скоро държеше
сейменбашийската кама в лявата ръка, а зулфикр – в дясната.
Човекът отсреща стоеше тихо и не помръдваше. Ибрахим беше
сигурен, че врагът му има сериозно нараняване и кърви, така че с
времето предимството щеше да бъде все по-очевидно. Другата му
идея беше да атакува, докато човекът още не се е окопитил и
съвзел след първоначалното стъписване и изненада. В този
момент някакъв страховит удар изби "меча на исляма" от ръката
му. След като ръкохватката излетя от ръката му, пръстите му
конвулсивно се свиха. Какво беше това? Учудването трая само
миг. Веднага се сети. Много добре познаваше това страховито
оръжие и този страшен удар. Това беше ортома. В момента, в
който ятаганът му още не беше паднал на земята, Ибрахим
направи бърза крачка към врага, а лявата му ръка се "изстреля"

299
към него. Острието беше толкова остро и тънко, че почти не усети
съпротива при влизане в тялото. Не чу и строполяване. Нанесе още
няколко удара. Едва при последния чу дълбок стон, придружен от
гъргорене. Явно най-накрая уцели. Човекът пред него тежко се
строполи на земята. В този момент концентрацията го напусна.
Ибрахим чу зад себе си трополенето на сеймените. Чуваше и
кучешки лай. Сети се, че сеймен или секбан означава кучкар. Това
бяха хората, грижещи се за кучетата на султана. Сега сеймените
бяха извели кучетата и ги използваха за преследване на следата.
Тичаха, тропаха, разритваха боклуците по пътя си. Явно още не
можеха да открият къде са двамата мъже. Пазачите бяха като
побеснели. Хлопаха на всички врати, залостените ги разбиваха с
ритници. Всички носеха в ръцете си факли. Най-накрая откриха
помещението. Отначало се появи някаква мъждива светлина. Едва
сега Ибрахим можа да огледа помещението. То наистина беше
само с един изход. Явно кесиджията се беше объркал. Стана му
жал за горкия воин. Да загуби живота си заради грешка. Но
животът на воина беше такъв, всяка допусната грешка може да
коства живота ти. Сега кесиджията беше сгрешил и Ибрахим се бе
възползвал. Той беше насочил поглед към черната купчина, която
все още леко се движеше. Все пак българинът знаеше, че не трябва
да се възгордява, защото, ако днес кесиджията беше допуснал
грешка и той се бе възползвал, утре по същия този начин можеше
той да допусне грешка и да бъде мъртъв. После се сети – как
кесиджията, който така внимателно бе планирал всичко и показа
толкова добро познаване на двореца и скритите и потайни кътчета,
бе допуснал такава грешка? Не само това, той бе обиколил всички
постове, охраняващи отряди и караули. Може ли човек с такава
подготовка да сгреши толкова фатално? Човекът, който бе
застанал на входа и осветяваше мрачното помещение, извика с
добре познат на Ибрахим глас:

– Ибрахим, Ибрахим Джаббар!

Ибрахим много добре позна гласът на приятеля си. Това беше

гласът на Рефик. Ибрахим не изпускаше от очи прободения, но все
още помръдващ кесиджия. Той беше паднал по очи. Ибрахим
беше внимателен, защото знаеше, че от кесиджия трябва да се

300
очаква всичко. Този обаче беше паднал така, че Ибрахим виждаше
лявата му ръка. На нейната китка бе закачено смъртоносното
оръжие на кесиджиите – ортомата. Но в това положение нямаше
как да се изправи бързо. Това донякъде го успокояваше, но все пак
не смееше да отдели поглед от него. Гласът на Рефик го успокои
и тъкмо когато се канеше да се обади и да повика помощ,
лежащият мъж, с тих, но достатъчно силен глас, за да може
българинът да го чуе, каза:

– Ибрахим! Ибрахим Джаббар!

Ибрахим чу тихия хрип и не повярва на ушите си. Не можеше да

разбере дали раненият кесиджия беше произнесъл името му, или
чуваше ехо от гласа на Рефик. Беше очевидно, че мъжът е ранен.
Вече се виждаше локвата кръв, в която нападателят лежеше. Това,
разбира се, не беше доказателство, защото кесиджиите много
често носеха у себе си торбичка с кръв от петел, с която можеха
да заблудят врага, че са ранени и така да го накарат да се
приближи, за да го убият. В битка те се напръскваха и напояваха
дрехите си с тази кръв и така успяваха да заблудят, че са мъртви и
да се спасят. Затова Ибрахим не се доверяваше на това, което
виждаше, но пък усещаше силната миризма на топла кръв. Грешка
не можеше да има, човекът беше прободен. Въпреки това много
предпазливо се наведе към купчината, която представляваше
агонизиращият кесиджия. При вида на падналия враг сърцето му
изпита възторг. Той беше победил. Беше изпълнил успешно
поставената му задача. Беше пленил кесиджията. Колко ли щяха
да се гордеят с него Юсуп, Неджиб, Явуз Челик и Кубилай
Юндер? Беше се справил и може би бе спасил живота на
повелителя на правоверните. Едва сега осъзна това, което бе
направил. Колко ли би се гордял с него Велко Кесиджи, ако
видеше как се справя ученикът му?

Като опря върха на камата в ямката, която се получава там,

където черепът се събира с врата, и беше готов във всеки момент
да прекъсне гръбначния стълб, и да парализира лежащия на земята
враг, в този момент той отново прошепна:

301
 – Ибрахим Джаббар, ти ли си?

Грешка нямаше. Падналият произнасяше неговото име. Той го

зовеше.

– Кой си ти? – учуден попита Ибрахим.

– Ибрахим, помниш ли обещанието? Ибрахим!?

Думите на падналия човек го разтърсиха. Явно мъжът го

познаваше. Гласът му беше хрипав и тих, затова не можеше да
познае кой му говори.

Сега вече Ибрахим не издържа. Осъзнаваше големия риск, но

хвана лявото рамо на облечения в черно мъж и рязко го обърна.
Ако човекът държеше в ръката си пищов, това щеше да е голяма
грешка, може би последната за еничара. Но нищо такова не се
случи. Ибрахим ахна, а от учудване долната му челюст увисна.
Пред него на земята, с кървава пяна на лицето, лежеше старият му
приятел Юсуп. Ибрахим беше убил именно него. Не, това беше
някакъв кошмар. Ибрахим се спусна да помогне на другаря си, но
не знаеше какво да направи. Както беше наведен, краката му се
подгънаха и той падна на колене пред другаря си.

– Ибрахим! Ибрахим Джаббар, ти ли си?

Явно Рефик беше чул някакъв шум, защото предпазливо започна

да се приближава по посока на двамата мъже.

Ибрахим бършеше с ръкави лицето и устата на Юсуп. В лявата

си ръка все още държеше сейменбашийската кама. Беше убил
приятеля си с неговата кама. Юсуп направи жест на Ибрахим, той
го молеше да се наведе. След това зашепна в ухото му:

– Помниш ли какво ми обеща на лодката?

– Да! – каза Ибрахим.

– Убий ме! – просто каза Юсуп и се усмихна приятелски с най-

лъчезарната усмивка, която някога Ибрахим беше виждал на

302
лицето му. Единственото нещо, което го стъписа, беше това, че по
белите зъби на приятеля му имаше кръв. Ибрахим беше толкова
близо до умиращия, че чувстваше дъха му, а той миришеше на
прясна кръв.

Българинът започна да разбира всички неща, които се бяха

случили. При първото нападение Юсуп беше нападнал, а после се
бе преоблякъл като сейменбашия и бе поел командването на
потерята, която трябваше да го залови. Може би и сега планът е
бил такъв, затова Юсуп бе влязъл в това помещение. Ибрахим
разгърна черния бурнус, с който бе облечен кесиджията, а отдолу
се показа официалната му златотъкана дреха. Какво беше
направил? Изпита искрено съжаление. Ех, ако знаеше никога не
би го настигнал! Сега му стана ясно откъде кесиджията толкова
добре познаваше плана на двореца и защо по пътя си не бяха
срещнали нито един сеймен. Всъщност активността, която
Ибрахим наблюдаваше на празника, е била подготовка за
нападението. Юсуп беше пренаредил охраната така, че да му бъде
по-лесно. Това обясняваше как кесиджията е влизал в Топкапъ
сарай – през главния вход. После Ибрахим си спомни как бе видял
Юсуп още там, в Анадола. Откога приятелят му беше кесиджия и
на кого ли служеше? За него той винаги беше като ангелхранител.
Колко пъти го бе спасявал. Спомни си как го наричаха хората,
които го бяха виждали – Шейтан. Шейтанови бе официалната
фамилия на Велко и Георги от Козбунар. Дали имаше връзка
между Юсуп и Шейтановите от Козбунар? После си спомни как
бе запознал приятеля си с кесиджийското оръжие – ортома. Дали
тогава Юсуп не е играл театър, а всъщност от много отдавна да е
познавал това оръжие? Толкова много въпроси. Ибрахим реши да
попита приятеля си.

Наблизо обаче чу стъпките на Рефик, а светлината ставаше все

по-силна. Вече съвсем наблизо се чуваха гласовете и лаят на
кучетата.

– Ибрахим?

303
 Приятелят му явно бе станал особено предпазлив. Той чуваше
шум, но това, че Ибрахим не му отговаряше означаваше, че или не
е сред живите, или се е заблудил и той е станал пръв преследвач,
въпреки че никъде не го беше срещнал, а през цялото време бе
тичал след него. Той беше тръгнал почти веднага след Ибрахим,
но докато даде разпореждания, защото беше най-старшия сеймен
след Юсуп и докато вземе факла, се бе забавил. Сега като нищо
можеше той, Рефик, да се окаже очи в очи с кесиджията. Ибрахим
му беше разказвал толкова страшни истории за наемните убийци,
затова беше изключително внимателен.

Ибрахим почувства напрежението в гласа на приятеля си и за да

го успокои, каза:

– Рефик! Рефик Сарък!

– Ибрахим, ти ли си? – вече по-весело звучеше гласът на

приятеля му.

– Рефик!

– Ибрахим!

Ибрахим усети, че приятелят му тръгва към него. Имаше толкова

много неизяснени въпроси, затова реши да разпита Юсуп.

– Рефик, заварди входа и не пускай никого!

– Какво? – невярващо попита Рефик.

– Заварди входа и не пускай никого!

Скоро отдалечаващата се светлина показа, че приятелят му

изпълнява заповедта. Той беше учен да изпълнява заповеди, дори
когато му се струват абсурдни и да не може да вникне в общия
замисъл. Сега Рефик се подчини и осигури така нужното на
Ибрахим време. Еничарът се обърна към Юсуп. По лицето на
другаря му отново бе избила кървава пяна. Той дишаше бавно и
мъчително, а от гърдите му се чуваше някакво странно свистене.
Ако искаше да го спаси, трябваше да побърза.

304
 – Убий ме! – с болка в гласа изхриптя Юсуп.

– Няма да те убия! Ще те спася! – каза Ибрахим.

– Не! Не! Знам, че ако тръгна с теб, ще се спася и ще оцелея, но

не знам дали искам да живея. Мисля, че не искам да преживея още
едно оцеляване. Вече не искам. Искам да умра! Чувствам, как
Аллах иска това от мен. Не знам защо, но така трябва. Готов съм
да пренебрегна себе си и егото си в името на Аллах.

Юсуп явно не искаше да чуе, че Ибрахим няма да го убие.

– Помниш ли какво ми обеща? Трябва да ме убиеш!

Ибрахим не искаше да спори. В никакъв случай нямаше да убие

приятеля си. Наистина той беше обещал да убие кесиджията, но
тогава не знаеше, че това ще се окаже самият сейменбашия.
Разбира се, че няма да убие приятеля си. Сега обаче трябваше да
намери отговорите на всички въпроси, които се въртяха в главата
му. Затова, без повече да спори, Ибрахим започна да задава
въпросите си.

– Юсуп, искам да ми кажеш откога си кесиджия? Какво правеше

в Анадола? Защо ме спасяваше всеки път? На кого служиш? Кого
трябваше да убиеш тази нощ? ...

Ибрахим продължаваше да задава безкрайните си въпроси,

докато с властен жест с лявата ръка Юсуп не го спря.

– Нямаме време да говорим!

Приятелят му говореше все по-тихо и на Ибрахим му се наложи

съвсем да се наведе, за да чува гласа на Юсуп.

– Ибрахим! Не бива да попадам в ръцете на преследвачите! Не

бива да бъда разпитван! Ибрахим! Отрежи главата ми и я скрий!
Нека никога да не се разбере кой е бил кесиджията! Можеш ли?
Ибрахим! Ти ми обеща!

305
 – Но, приятелю, не мога да те убия! Юсуп, ти си ми приятел! Ти
си един от най-добрите ми приятели! Ти си мой учител!

– Убий ме! – вече съвсем тихо промълви Юсуп.

– Но, Юсуп, ти си ми командир!

– Ибрахим, не искам да умра разкъсан от тълпата! Винаги съм

мечтал да умра в битка! Искам да бъда убит от ятаган! Ибрахим!
Моля те най-горещо, убий ме със зулфикр! Бръкни в пазвата ми!

Ибрахим бръкна и напипа някаква торба. Извади я. Беше най-

обикновена дебела, тъкана, червена торба. Веднага я позна, това
беше кесиджийска торба. Именно в такива торби кесиджиите
поставяха отсечените глави на убитите от тях хора и ги отнасяха
на поръчителите. Явно Юсуп се бе подготвил. Торбите бяха
боядисани в червено, за да не си личи, ако пропие кръв от
отрязаната глава. За да се запази главата, обикновено в торбата се
слагаше негасена вар на прах.

– Ибрахим, отсечи главата ми, а след това я постави в торбата!

После я вземи със себе си и я зарови някъде! Моля те, спаси
душата ми! Ибрахим, моля се на Аллах ти да си Махди! Нека аз
бъда първият човек, спасен от Махди! Моля те!

Ибрахим беше като зашеметен. Приятелят му искаше да умре от

неговата ръка, за да бъде спасена душата му. Много добре
разбираше всичко, но не искаше да става убиец на приятеля си.
Целият му живот бе преминал под знака на смъртта, страданието
и убийствата. Цял живот беше убивал, цял живот беше губил хора,
които обича и на които държи. Това беше животът му. Можеше ли
животът му да поеме още едно убийство, това на приятеля му?
Трябваше ли? Наистина, той беше обещал! Наистина, само преди
миг бе готов да убие кесиджията, но сега...

Ръката му беше омаломощена, за малко щеше да изпусне камата.

– Няма да те убия! – каза той.

306
 Изправи се, коленете му изпукаха като пречупващи се сухи
клони, под нечии тежки стъпки. После отиде надясно. Беше чул
къде издрънча зулфикр и сега отиваше да го вземе. Не беше
свикнал толкова дълго да стои разделен от него. Когато го взе в
ръка, започна тихо да му се извинява. Ибрахим не го запаса в
силяха си. Приближи се до издъхващия вече кесиджия.

– Ибрахим! – отново го призова Юсуп.

Ибрахим беше ядосан, защото сейменбашията не бе отговорил

на нито един от въпросите, които бе задал.

– Приятелю, ще повикам помощ и ще те спасим! – отново каза

Ибрахим.

– Не! Не! – промълви Юсуп и му направи знак да се приближи.

Българинът се наведе към него. В този момент Юсуп го сграбчи и
го придърпа към себе си. Това го изненада и Ибрахим залитна и
падна на колене. Юсуп беше сграбчил с дясната си ръка лявата
ръка на Ибрахим, с която той все още стискаше камата. След това
я изкълчи, така че острието ѝ сочеше към Ибрахим и върхът ѝ бе
опрян в лявото му рамо. Сейменбашията притегляше приятеля си
към себе си, а сейменбашийската кама бавно се забиваше в рамото
на по-младия сеймен. Шега нямаше, камата, която Юсуп му бе
подарил, бавно се забиваше в рамото му. Болката беше
непоносима. Чувстваше как топлата му кръв се стича по ръката
му. В миг болката стана много по-силна, явно Юсуп завърташе
острието. Цялата му ръка изтръпна. Ибрахим се опитваше да се
измъкне от смъртоносната хватка на все още силния сейменбашия.
Само преди миг можеше да се закълне, че Юсуп всеки момент ще
умре. От усилието, от устата на Юсуп отново бликна кървава пяна,
но въпреки това той не намали силата на притегляне. Болката беше
нетърпима, но Ибрахим се опитваше да не загуби съзнание и
присъствие на духа. Не можеше да разбере какво цели приятелят
му. Беше ясно, че не иска да го убие, а само да го нарани, но защо?
Ако Юсуп искаше да го убие, щеше да постави острието една педя
навътре, там където се намираше сърцето му. И въпреки това
болката беше нетърпима. В следващия момент Ибрахим реши да

307
избута тялото на Юсуп и опита да вкара дясната си ръка между
себе си и приятеля си. В тази ръка той държеше зулфикр, но тъй
като дрехата на Юсуп беше пропита с лепкава кръв, която се
хлъзгаше, беше много трудно. Ситуацията беше абсурдна, Юсуп
опитваше да забие все по-дълбоко острието на камата и да я
завърти, за да му причини билка, а Ибрахим – да се изплъзне.
Отстрани сигурно причаха на хора, вкопчени в смъртоносна
битка, но всъщност не беше така.

Все по-отчетливо се чуваше глъчката, която се носеше откъм

входа на помещението, което щеше да стане лобно място на
Ибрахим или на Юсуп. Явно сеймените и кучетата бяха надушили
къде е кесиджията и сега напираха на вратата. Рефик обаче, верен
на приятеля си, въпреки че сам не разбираше какво става, се
опитваше да ги спре. По някое време на Ибрахим му се стори, че
на входа спорещите преминаха в юмручна битка. Не беше
сигурен, но като мислеше за тях, се развличаше и опитваше да не
загуби съзнание.

– Ибрахим! Убий ме! – съвсем тихо прошепна Юсуп. Българинът

го чуваше, защото лицата им бяха едно срещу друго. – Защо не ми
позволиш да умра с достойнство?

– Не мога! Не искам! – просъска Ибрахим.

После Юсуп много тихо заговори нещо на ухото на по-младия си

приятел. Докато говореше, постепенно отпусна захвата. Ибрахим
слушаше като омагьосан и също отслаби съпротивата си. Юсуп
бавно извади камата. С плавни движения Ибрахим се изправи.
Нещо в поведението на българина показваше, че е в състояние на
хипноза. Очите му бяха широко отворени. Юсуп продължаваше да
шепне неразбираемите слова. Ибрахим не усещаше тялото си,
струваше му се, че друг го управлява. Сякаш някой бе отнел
волята му. Той приличаше на дървена кукла, окачена на конци и
движена от някаква могъща ръка. Гласът на умиращия мъж беше
връзката, с която тази велика воля го направляваше.

308
 Въпреки че от ръката му течеше кръв, продължи да държи в нея
камата, подарена му от Юсуп. В дясната си ръка, която също някак
безпомощно висеше, стискаше меча на исляма – зулфикр.

С голяма мъка Юсуп застана на четири крака, обърна глава така,

че Ибрахим да му бъде от лявата страна. Той вече бе престанал да
шепне думите, които бяха внесли такава промяна в ситуацията.

Борбата на вратата беше ожесточена. Явно Рефик нямаше да

може да издържи още дълго. В този момент Юсуп, с учудващо
силен глас, извика:

– Биз гилиндж Махди! Аллах акбар!

Без никаква страст, с чисто и силно движение, Ибрахим вдигна

ятагана, а след това го спусна със страшна сила и главата на
приятеля му се търколи на земята. Тялото за мигдва като че ли се
чудеше какво да направи, после ръцете се подвиха някак
неестествено, а краката се изпънаха. Тялото рухна напред, така че
ако имаше глава, можеше да се каже, че падна по лице. Главата на
Юсуп се търкули. На нея сейменбашията бе вързал дълга черна
кърпа, която скриваше главата му до веждите. Отзад тя беше
спусната, но можеше да се подмуши така, че на човека да се
виждат само очите. Такива кърпи Ибрахим беше виждал в Танжер
и Арабия и знаеше, че се наричат шамии (шамия). С тях бедуините
пазеха главите и лицата си от пясъка и суровата пустиня. При
отсичането, дългото парче явно бе паднало някак отстрани и не бе
пострадало. Сега Ибрахим зави главата в шамията и я мушна в
кърмъзената[57] кесиджийска торба. След това се изправи, постави
връзките на торбата през глава, така че да се преметне на гърба му.
Бавно избърса ятагана, камата и ръцете си в черната дреха на
Юсуп. Тя беше от мек памучен плат. Като в унес Ибрахим свали
кесиджийската му дреха, сгъна я и внимателно я натъпка в торбата
при главата.

След това изведнъж като че ли се събуди. Не можеше да си

спомни нищо от това, което преди малко се бе случило. Беше
гледал случващото се някак отстрани и като че ли не бе участвал
в него. В него нямаше никакво съжаление за това, което бе

309
извършил. Просто за миг бе станал ръката на Всевишния. Той
беше Махди. Вече беше сигурен в това. Той беше Махди, а това,
което се случваше, беше предопределението и той можеше да
участва в него само по два начина. Единият беше недостоен,
съобразяващ се със себе си, чувствата и егоизма си. Заради тях бе
отказал да убие приятеля си. Но можеше да постъпи и достойно,
да остави тялото си под властта на Великата сила и да бъде ръката,
която изпълнява волята на Аллах. Беше трудно, защото трябваше
да загуби себе си, а като воин беше учен винаги да бъде себе си.
Сега обаче се бе оставил в ръцете на Бог. Сети се за едно
изречение, което бе прочел в Тайната книга: "За да бъдеш себе си,
трябва да загубиш себе си!"

Без никакви емоции, обзет от трезв разсъдък и като че ли с

прочистено съзнание, Ибрахим се изправи и тръгна към изхода.
Там врявата и суетнята бяха неописуеми. В действията и мислите
му имаше яснота, знаеше какво трябва да прави, като че ли му бе
нашепвано от Бог.

– Рефик, пусни ги! – с властен глас каза Ибрахим. Гласът му беше

силен, като че ли не беше негов и дори на него му прозвуча чужд.
Сякаш друг говореше с неговата уста.

Сеймените като огнена река се разляха из помещението. Като

потоци светеща лава минаваха между колоните. Те не знаеха какво
се случва и се чудеха как да тълкуват действията на двамата си
командири – Рефик и Ибрахим.

От борбата и опита да задържи сеймените, Рефик едва стоеше на

краката си. Ибрахим свали презрамката на червената торба и я
преметна през главата и рамото на приятеля си. Рефик с учудване
гледаше действията на Ибрахим.

– Отнеси тази торба в къщи! Тайно! После веднага се върни!

– Какво?! – попита учуден Рефик.

– Отнеси я у дома, а после се върни! – просъска Ибрахим. Сега

нямаше време за уточняване и поясняване. Рефик разбра това.

310
Приятелят му беше категоричен. Без повече въпроси и забавяне,
той се обърна и за пореден път започна да изпълнява заповед, без
да разбира защо.

Ибрахим реши някой ден да предложи Рефик да влезе в сектата

на Махди. Приятелят му беше достоен за това. Сега обаче нямаше
време, а и сили да мисли за това.

Ибрахим се върна обратно. Вече беше спокоен. Сеймените току

що бяха открили мъртвия труп и учудено го оглеждаха. Всички те
знаеха, че е най-добре да заловиш врага жив, за да може после да
го разпиташ и да изкопчиш информация от него. В краен случай,
ако се наложеше, можеше да го убиеш, но такова нещо за пръв път
виждаха, някой бе отсякъл главата на човека.

– Някакъв сановник е – каза единият от сеймените, като

приближи факлата до тялото.

Едва сега Ибрахим видя огромната локва кръв, която бе изтекла

от отсечения врат. Тук-там кръвта се бе съсирила, но все още
изтичаше гъста, с кървави парчета вътре.

– Не го ли познахте? – развика се Ибрахим. Едва сега разбра защо

бе направил всичко. Хрумването беше гениално и като че ли сам
Аллах му го нашепна.

Сеймените го слушаха малко стреснати. От носовете на повечето

от тях течеше кръв. Преди малко приятелят на Ибрахим, който ги
учеше на бойни техники, ги удряше и се бореше с тях, а сега
другият им крещеше. Явно се случваха неща, които те не
разбираха и не им бе съдено да разберат, затова мълчаха с
наведени глави. Може би бяха сгрешили нещо, без да разберат
къде и кога.

– Не го ли познахте? – продължи Ибрахим. – Това е нашият

сейменбашия! Това е Юсуп ага! Двамата с него приклещихме
кесиджията, но той някак е успял да убие сейменбашията, да
отсече главата му и да я отнесе!

311
 – А къде е кесиджията? – попитаха сеймените и започнаха
тревожно да се оглеждат. Някои от тях вдигаха факли и насочиха
погледи към най-скритите кътчета на помещението.

– Не знам – просто отговори Ибрахим. – Избяга, докато се

опитвах да помогна на нашия командир.

Сеймените погледнаха златотъканата дреха на сейменбашията.

Сега вече всички си спомниха, че това е неговата официална
униформа. В този момент в помещението настъпи мъртвешка
тишина. Всички сеймени като един направиха еничарския
поздрав. Ибрахим също поздрави, а след това направи тайния
поздрав на Махди. Към обезглавения труп на Юсуп се приближи
агата на еничарите. Ибрахим не беше забелязал еничарския
командир на султанския пир, но и той, и Йенишехирли Абдаллах
ефенди, със сигурност е бил сред поканените.

– Всички вън! – остро каза агата с мощния си глас. Той като че

ли отне волята на сеймените и те веднага се подчиниха. Този глас
командваше армии и можеше да накара всеки да скочи в битка и
дори да загуби живота си. Ибрахим също се подчини. Беше
толкова уморен. Искаше да си почине. Ибрахим, като най-старши,
беше останал последен. Няколко от сеймените бяха забили факли
в пода, там където бе останала малка пролука между каменните
плочи, така че помещението остана осветено, въпреки че всички
напуснаха. Миг преди да излезе през входа, гласът на агата го
повика:

– Ибрахим Джаббар, ела!

Ибрахим се върна.

– Почувствах срив на силата! – каза Кубилай Юндер. – Сектата

на Махди остана с един човек по-малко!

Ибрахим искаше да разкаже на агата на еничарите какво се беше

случило. Той беше сигурен, че ако направи това, ще му олекне, но
агата не го попита. Ибрахим очакваше, че Кубилай Юндер ще бъде
потресен или поне малко трогнат от смъртта на един от

312
подчинените си и член на заверата на Махди, но той въобще не се
интересуваше нито кой е бил кесиджията, нито кой е обезглавил
Юсуп. Аката се държеше така, все едно че знае всичко. След малко
той каза:

– Ибрахим Джаббар, в момента ти и Рефик сте най-старшите

сеймени в Истанбул. Ти ще поемеш охраната на Топкапъ сарай и
на града, докато не назнача нов сейменбашия. Ще бъдеш
субаши[58]. Разбра ли!

Ибрахим кимна в знак на съгласие. Кубилай Юндер поздрави с

еничарския поздрав, а след това и с поздрава на Махди. Това
означаваше, че разговорът е приключен, обърна се и излезе. Едва
сега Ибрахим почувства колко много го боли ръката. Тъй като
кръвта продължаваше да тече, беше принуден да отиде до
хекимин. Нещата се оказаха по-сложни, отколкото му се искаше.
Трябваше да остане цяла нощ под наблюдение. Рефик много се
забави. Ибрахим разчиташе на него и бе решил да му повери
охраната на сарая и града, тъй като знаеше, че може да се справи,
но той не се появяваше. Явно приятелят му не го бе разбрал
правилно. Така на Ибрахим се наложи цялата нощ да дава
заповеди чрез пратеници. Веселбата по случай празника на лалето
бе продължила безпрепятствено. Повечето сановници дори не
бяха разбрали какво се бе случило. Ибрахим се постара да направи
така, че никой да не разбере нищо. Въпреки че управляваше от
разстояние, бързо възстанови реда и разположи всички сеймени
отново по местата им, защото с последните си заповеди Юсуп
доста бе объркал реда на охраната. Това обаче никой от
празнуващите не можа да усети. Ибрахим се замисли и за града.
По-голямата част от сеймените и заптиетата бяха в Топкапъ и така
градът бе оголен откъм охрана. Затова реши, когато празникът
свърши, веднага да блокира целия град. Но дотогава нищо не
можеше да се направи.

Така настъпи утринта. Празненството приключи едва към обед.

Ибрахим вече даваше последни напътствия. Когато се убеди, че
всичко е наред, с бавна крачка се приготви да си ходи. Хекимините
му бяха дали да пие някакви отвари, които да намалят болката. От

313
тях той се чувстваше замаян, а движенията му бяха забавени, дори
мисълта му като че ли се забавяше. На мястото на прободеното
бяха наложили лапа от билки. Тя трябваше да премахне
възможността за получаване на възпаление и да помогне за по-
бързото зарастване и затваряне на раната. Тъй като при всяко,
дори и най-леко движение ръката го заболяваше, хекимините му
бяха направили триъгълна превръзка и той я закачаше на врата си,
така че ръката висеше пред него. Лекарите на султана и особено в
Топкапъ бяха най-добрите и Ибрахим почувства това по
облекчението, което почти веднага изпита. Мисълта, че го
лекуваха най-добрите лекари, му подейства успокояващо.

Вървеше бавно и се бе отправил към главната порта на Топкапъ,

тази с оръдията – Баб ихумаюн. Щеше да провери за последно
сеймените, да им направи забележка да бъдат бдителни и
внимателни и да се прибере. Вече предчувстваше удоволствието
от това да се излегне, да чуе сухото шумолене от памучните
завивки и да заспи безпаметно. Искаше да спи без сънища, без
чувство за вина и угризения. Ако имаше нещо за хапване, щеше да
хапне, но като се сетеше за търкалящата се глава на приятеля си и
за обезглавения труп, започваше да му се гади. Явно щеше да мине
без ядене. Ибрахим ходеше бавно и се опиваше да не мисли за
нищо от случилото се тази нощ. Вече почти не помнеше, че тази
нощ беше празникът на лалето и че в началото бе смятал, че това
е нощта на цветята, красотата и любовта. Беше забравил и за
момичето. Това време му се струваше толкова отдавна, като че ли
не е било тази нощ и в този живот. Явно тази нощ беше пример за
това, че животът не е само красота и любов. Неговият дядо му
беше казал: "Когато мислиш за живота и за това, което ти
предстои, не си позволявай да очакваш да ти се случват само
хубави неща. Ако очакваш нещата за теб да вървят само по мед и
масло, никога няма да си готов за трудностите, които ти предстои
да срещнеш и при първия сблъсък с тях, ще загубиш себе си." Тази
вечер потвърждаваше думите на дядо му и веднага след красотата
и любовта идваше насилието и смъртта, веднага след празника
идваше погребение. Спомни си спора между Кубилай Юндер и
Великия везир, на който бе станал свидетел. Тогава беше
последвало първото нападение на кесиджията. Почти беше

314
забравил колко умно и аргументирано двамата мъже защитаваха
своите възгледи, и не само... своите светове. Дори в онзи ден,
веднага след спора, бе последвало нападението.

Сега Ибрахим се замисли и осъзна, че всъщност султанът,

Великият везир и хората около тях бяха създали този празник и
красота. Те наистина бяха опитали да сътворят нещо красиво и
незабравимо, нещо което да радва хората и да им носи
удоволствие. А Юсуп и хората воини бяха развалили този празник.
Дали Великият везир не беше прав? Дали без воините животът
нямаше да е много по-хубав, лек и красив? Дали той и неговите
другари не бяха Злото на земята?

Ибархим беше толкова вглъбен в мислите си, че не чу младия

сеймен, който с тичане се приближи към него. Може би отварата
за спиране на болката бе причината за това.

– Ибрахим Джаббар! Ибрахим Джаббар! – извика момчето. То

викаше, защото погледът на субаши блуждаеше.

– Ибрахим Джаббар ефенди, агата на еничарите, нека Аллах

здраве да му дава, ви вика веднага при себе си!

Ибрахим спря за миг. Сега тази заповед щеше да го отдалечи от

леглото и почивката, но нищо не можеше да направи. Всички
знаеха, че заповедите на по-старшите се изпълняваха без забавяне
и обсъждане, а какво остава за заповедта на агата на еничарите –
вторият военачалник след Великия везир. Ибрахим последва
младия еничар, но понеже ръката му беше обездвижена, не
можеше много да бърза. Скоро минаха през Портата на
блаженството (Баби сеадет), видяха новата библиотека, която
султанът бе построил през същата година. Сигурно в нея се
намираха книгите на Силяхдар Дамат Али паша. Придружителят
му скоро разбра, че сейменският командир не може да се движи
по-бързо и престана да го моли да побърза. Така мина доста време
преди субаши да се представи пред командира си. Младият сеймен
го отведе в предверието на една от най-пищните зали в Топкапъ –
Арз одасъ. Българинът знаеше, че в нея обикновено се намираше
султанът. Точно в тази зала беше станало нападението на

315
кесиджията предния път. Това беше залата, в която султанът
приемаше пратеници и официални лица. Именно в нея се
извършваха най-голяма част от официалните церемонии. В
предверието ги посрещнаха няколко от прислужниците на султана
и един изключително дебел мъж, който отговаряше за
церемониите. Неговата длъжност беше хасода башъ [59]. Докато
прислужниците нагласяха дрехите на субаши, той му обясняваше
как трябва да се държи и какво трябва да прави, когато се изправи
пред султана. Ибрахим беше толкова уморен, че въобще не беше
впечатлен от предстоящата среща с Негово величество султана. А
може би отварата бе виновна? Ръката му беше изтръпнала и не я
чувстваше. Ибрахим чуваше гласа на церемониалмайстора някак
отдалеч и не разбираше какво точно му говори. Най-накрая
огромната порта се отвори и прислужниците го избутаха вътре
почти насила.

Залата беше пълна с много хора. Отнякъде се носеше тиха

музика. Група момичета с гъвкави тела бавно танцуваха пред
султана. Ибрахим пристъпи напред. Отначало никой не обърна
внимание на стъписания млад мъж. Това му помогна малко да се
окопити, не че беше притеснен и напрегнат, а по-скоро беше
отпуснат. Струваше му се, че всичко около него е някак нереално
и като че ли се случваше с някого другиго. В един момент му мина
мисълта, че може би вече е в леглото си и сънува. По-късно щеше
да реши дали това беше хубав сън, или кошмар.

Силен вик разсече въздуха и прекъсна бавния меланхоличен танц

на танцьорките и протяжната музика. Учуден Ибрахим погледна
към мъжа. Това беше същият дебел човек, който преди малко му
даваше напътствия как да се държи. Сега той стоеше зад лявото
рамо на султана и викаше:

– Ибрахим Джаббар, командир на сеймените и субаши! Ибрахим

Джаббар, командир на сеймените и спасител на повелителя на
правоверните, сина на Аллах на земята, нека Аллах му изпрати
хиляда години живот и слава, която да пребъде! Негова святост,
султан Ахмед III, повелител на целия свят и господар на всички
хора и цветя!

316
 Виковете накараха всички да замлъкнат. Те се преместиха така,
че образуваха шпалир между султана и Ибрахим. Едва сега
Ибрахим успя да види султана, наследника на Осман Гази и султан
на създадената от него империя. Той беше човек с фини черти.
Кожата му беше светла, а брадата му – не особено внушителна.
Наследниците на Осман Гази наследяваха от създателя на
династията големия дълъг и гърбав нос и изключително бялата
кожа. Освен това всички турски султани по пряка бащина линия
бяха наследници на Осман и бяха турци, а жените, които бяха
майки на султаните, в повечето случаи бяха от нетурски произход.
Така от 23 султана само на двама майките им бяха туркини и то от
първите султани – Осман и Орхан, на 4 бяха туркменки, а на
всички останали бяха византийки, кавказки, рускини, венецианки
и гъркини. Дори майката на Ахмед III – Рабия Гюлнюш Еметуллах
султан, беше гъркиня от острова на Афродита – Кипър.
Славянската, гръцка и всяка друга кръв беше разредила суровите
черти и тъмната кожа на анадолците. В сегашния султан турската
кръв сигурно беше само няколко капчици. Той имаше много
повече християнска и гяурска кръв, отколкото турска.

Ахмед III беше любител на изкуствата и естетиката и това като

че ли се бе отразило на лицето му. Някой пристрастен наблюдател
би казал, че чертите му са твърде меки за повелител на
правоверните и водач на най-голямата империя в света и издават
слаба воля, но Ибрахим виждаше един красив мъж с деликатни
черти. Благородната кръв на Ахмед III личеше по осанката и
лицето му. Дрехата, с която беше облечен, беше дълга и свободна,
от най-фин и скъп плат, цялата обвезана със злато и сърма, а на
ръкавите и яката имаше украса от най-фина пухкава козина от
някакво животно с дълъг лъскав косъм с цвят на пушен бакър
(мед). При всяко движение на султана кожичките по него като че
ли оживяваха. На Ибрахим му се струваше ту, че дишат, ту, че се
гонят една друга. Но благородната кръв и царствения произход на
султана си личаха и по движенията му. Всеки негов жест
изразяваше сила и власт. Ахмед III имаше деликатни движения,
личеше си, че осъществява контрол над всяко свое, дори и най-
малко, движение. Българинът почувства тази сила. Всички хора

317
около султана се задвижваха и при най-малкото помръдване на
негов пръст.

Най-близо до него бяха най-доверените му слуги – дилсиз

(немите). Говореше се, че на тях им отсичат езиците, за да не могат
да говорят и да споделят тайните на султана. Те нарочно бяха
държани неграмотни и така беше сигурно, че тайните на султана
няма да бъдат разпространени. Другите слуги, които чакаха и най-
малкото трепване на султанските пръсти, бяха чашмигири. Те
поднасяха ястията на султанската трапеза и отнасяха ненужните
прибори.

Ахмед III като че ли съществуваше, за да излъчва достойнство и

благородство. Повелителят на правоверните осъзнаваше това,
лицето и осанката му излъчваха превъзходство, но не и
надменност. Личеше си, че султанът осъзнава положението си,
знае, че е над хората около себе си, но не парадираше с това, а по-
скоро го приемаше като даденост. Той съществуваше на земята, за
да може Аллах да потвърди превъзходството на избраната от него
династия и чрез него да докаже на останалите защо е така. И това
не трябваше да става, защото Ахмед III умее нещо повече.
Доказването беше за обикновените хора. Ахмед трябваше, чрез
самото си съществуване, чрез това как изглежда, преди още да е
казал или направил нещо, да докаже превъзходството си над
останалите. Това беше пътят на султана, това означаваше
благородник. Благородник още с раждането си, той беше над
другите, пътят му беше на съществуване, а не на доказване.

Ибрахим вече се чудеше какво да направи, когато към него се

приближи агата на еничарите. Още докато вървеше към него, агата
направи поздрава на еничарите, а след това и тайния знак на
Махди.

– Ибрахим Джаббар – съвсем официално се обърна към него

Юндер ага, – султанът пожела да те види и да се запознае със своя
спасител!

Ибрахим стоеше и не помръдваше.

318
 – Поклони се на своя повелител! – думите на агата като че ли
изведоха Ибрахим от унеса. Едва сега той осъзна каква рядка чест
му се оказва. Повечето паши и еничари никога в живота си не
зърваха султана, а сега той стоеше пред него. Ибрахим направи
най-дълбокото темане, на което бе способен. Явно изразяването
на толкова дълбока почит от страна на силния воин се хареса на
султана. Той задържа Ибрахим малко по-дълго на коляно, след
което просто каза:

– Стани!

Ибрахим се изправи.

– Ела по-близо!

Ибрахим се приближи. В този момент забеляза големия, подобен

на разцъфнало жълто лале, тюрбан на шейхюлисляма Абдаллах
ефенди. Кубилай Юндер все още стоеше до него, а в периферията
на този антураж Ибрахим разпозна гиганта пехливанин Кая и
приятеля си ичоглан Ахмед. Познаваше и Великия везир, който
също го позна, защото в погледа му блесна някаква искрица.
Присъствието на толкова познати хора успокои Ибрахим.

– Ибрахим Джаббар, субаши на сеймените, разкажи какво се

случи!

– Султанът каза това и се намести, за да слуша. Той явно искаше

празника, продължил цяло денонощие, да завърши с някакъв
красив, героичен разказ. Сега, когато вече бе наложил мир в
Империята, нямаше никакви битки и сражения, явно нямаше и
герои. Колкото и да беше миролюбив, във вените на Ахмед III все
пак течеше кръвта на много прославени воини и пълководци. В
сегашната империя, в епохата "Ляле деври", дори незначителната
случка на охраната на султана, щеше да се окаже голямо
геройство. Ако някой друг беше на мястото на Ибрахим, сигурно
би украсил разказа си, за да угоди на султана и да извоюва
повишение или някакви привилегии за себе си и семейството си.
Той обаче не се нуждаеше от нищо. Беше уморен, ужас но уморен.

319
Не желаеше да доставя радост на човек, борещ се срещу
еничарите. Да запази живота му

– Да. Това беше негов дълг. Той би жертвал живота си, за да

защити султана. Отново би преследвал кесиджията и би рискувал,
но не толкова заради султана, колкото заради себе си, защото това
беше дългът му. Слабите и страхливите питаха: "Защо дълг? Към
кого дълг?" Всъщност дългът беше към себе си, към воина в себе
си, към душата на воина.

Така, ако се наложеше, Ибрахим отново би изпълнил дълга си,

но да стои тук и да разказва случката на преситените от
удоволствия големци, това беше друга работа. Неговата задача
беше да бди, да брани и да побеждава в името на султана, но не и
да го радва и развлича. Ибрахим си мислеше всичко това и
продължаваше да мълчи.

Султанът сигурно помисли, че не е чут добре или че простият

войник не го е разбрал, затова нетърпеливо се намести на
възглавниците, на които се бе облегнал, и каза:

– Ибрахим Джаббар, разкажи какво се случи!

Ибрахим беше взел решение да мълчи. Устните му бяха стегнати.

Ако султан Ахмед III беше отгледан с мисълта, че превъзхожда
хората и подчинените си, а абсолютната власт му дава сила и всяка
негова дума е закон, Ибрахим – простото българско селянче, също
притежаваше сила. Но неговата сила беше придобита чрез живота,
болката, лишенията и битките. Той се беше превърнал във воин.
Това, че съвсем наскоро бе загубил своя приятел, учител,
ангелхранител и командир Юсуп, за него беше много по-важно от
думите, пък било те и на султана. Днес той беше тук, стоеше
изправен пред него, но това не беше неговият живот. Неговият
живот беше из улиците на Истанбул и пред портите на Топкапъ.
Неговият живот беше в окопите, по пътищата или в битката с
еничарите. Това, което се случваше, не беше реално. Султанът
искаше от него да се превърне в разказвач и шут, да го забавлява
и да му вдъхва увереност, че воините го обичат и живеят заради
него. Не, той нямаше да измени на воинската си природа, нямаше

320
да предаде годините обучение, битките и философията на воин.
Той не беше шут, а воин. Той беше убиец. Не беше смятал, но
сигурно беше убил повече от сто човека. Тези мисли го накараха
да си спомни, че последния човек, на когото бе сложил край на
живота, беше приятелят му Юсуп. Споменът за това го накара да
се намръщи. Устните му се стегнаха още по-силно, а краищата им
се обърнаха надолу.

"Султанът владее телата ни, нашият живот е в неговите ръце, но

той не може да притежава мечтите ни. Той може да ни има само
отвън като опаковки, но не и като съдържание. Дори да съм "роб
на султана и портата", аз имам себе си, своя вътрешен духовен
живот, своите преживявания, мечти и разочарования. Тях никой
не може да ми отнеме!" – мислеше си в този момент Ибрахим.

Султанът беше шокиран от проявата на инат и от

неподчинението на заповедите му. Той стоеше, а от учудването
лицето му бе добило почти глуповато изражение. Приближените
му също бяха изумени.

– Как смееш?! – изрева султанът.

Цялата свита около него настръхна. Досега такова нещо не се

беше случвало. Такава дързост! .

Ибрахим нямаше сила да помисли каквото и да е. Той стоеше

напълно онемял и не чувстваше тялото си. Краката му бяха като
вкоренени, а главата му като че ли беше сред облаците. Разбра, че
е допуснал грешка, но мозъкът му отказа да работи. Състоянието
му беше подобно на това, в което беше, когато отсече главата на
Юсуп. "Ами ако невидимата воля ме накара да посегна на живота
и на султана?" – тази мисъл го притесни. Откъслечни мисли и
образи нахлуха в главата му. Беше толкова уморен. Искаше да
легне и да заспи. Всеки нормален човек, при такова изтощение,
отдавна би загубил съзнание. Ибрахим беше обучаван да не губи
съзнание и контрол в битката, тъй като от това зависеше животът
му.

Кубилай Юндер се приближи и каза:

321
 – Какво правиш?

Ибрахим мълчеше. Агата разбра, че изходът от ситуацията е

изцяло в негови ръце. Той се обърна към султана и каза:

– Ибрахим Джаббар е ранен в рамото и в устата, ваше

величество, и не може да говори.

Ибрахим беше изумен. С едно изречение агата обезсмисли

цялата му борба и отстояване. Това не му хареса, но скоро се сети,
че тази лъжа щеше да го спаси и да запази достойнството му.

Ахмед III беше намръщен. Явно не му допадаше обяснението на

агата. Всъщност той беше подразнен от твърдостта и
неотстъпчивостта в погледа на сеймена. Как смееше този бивш
гяур от раята да смята, че може да бъде равен на него – султана.

Кубилай Юндер реши отново да се намеси:

– Повелителю на исляма, Ибрахим Джаббар те уважава много,

той жертва живота си, за да те спаси!

– Той изрази неуважение към султана – в този момент се намеси

Великият везир и любимец на султана – Невшихирли Дамат
Ибрахим паша. – Искаме да докаже, че е ранен в устата и не може
да говори!

Ибрахим разбра, че трябва да предприеме нещо. Султанът се

обърна към Великия везир и потвърждаващо поклати глава. Той
също искаше да се увери в това.

Кубилай Юндер безпомощно погледна към Ибрахим. Младият

еничар разбра, че всичко е в негови ръце. Противниците на
еничарите само това чакаха. Не биваше да им дава какъвто и да е
повод. Той можеше да загуби живота си. Освен това, ако се
разбере, че агата на еничарите е излъгал, това щеше да се отрази
много лошо и на цялата секта на Махди. Тогава взе решение и с
всичка сила захапа езика си. Направи го много силно, за малко
щеше наистина да го отхапе. Скоро почувства соления вкус на
кръвта в устата си. Болката беше толкова силна, че му причерня.

322
От очите му напираха сълзи, но той не позволи по лицето му да
трепне нито едно мускулче, нито една сълза не се изтъркули от
очите му. Стоеше и упорито гледаше към султана и Великия везир.

– Искаме да видим! – отново каза Невшехирли Ибрахим паша.

Ибрахим отвори уста. Гледката сигурно беше ужасна, защото

всички сановници извиха глави настрани.

Султанът махна с ръка. Това означаваше, че Ибрахим трябва да

напусне. Той или не разбра, или искаше нещо да каже. Кубилай
Юндер осъзна, че оставането на Ибрахим дори миг по-дълго, може
да им навлече неприятности, затова избута подчинения си и му
просъска:

– Излизай бързо!

Ибрахим тръгна назад с гръб към изхода. Навън вече беше ясен
ден. Вървеше бавно и отпуснато из града. Опитваше се да не
мисли за Юсуп и за случилото се при султана. Преглъщаше
солената кръв и не можеше да помръдне подутия си и изтръпнал
език. Предчувстваше съня и почивката, но не можеше да ходи по-
бързо. Не искаше да мисли за нищо. Това, от което се нуждаеше,
беше да заспи безпаметно, без да сънува, просто да потъне в
дълбоките бездни на съня.

Мислейки така, Ибрахим зави от чаршията към улицата, на която

беше къщата на Селим ага. Хасан ага беше застанал пред кафенето
си и грижливо бършеше малките джамчета. Той видя уморения
еничар, който безпомощно бе увесил ръце, и каза:

– Добър ден, Ибрахим ага! Сега ли се прибирате от празника?

– Не съм бил на празника, Хасан ага – като боботеше, каза

умореният до краен предел еничар. – На работа бях, цяла нощ не
съм подгънал коляно и не съм спал.

– Не е хубаво така, еничар ага! Какво ви има на устата?

– Нищо не зависи от нас, кафеджи ага, ние сме роби на султана!

323
 Как ли щеше да реагира старият турчин, ако можеше да види как
Ибрахим се бе отнесъл към върховния господар на всички
мюсюлмани. Със сигурност щеше да се потресе от дързостта му.
Хасан ага беше свикнал да се примирява.

– Виждам, че си уморен, ефенди ага, а искаш ли да седнеш да

пийнеш едно кайве вътре, на твоята маса?

– Не, ага! Благодаря, като пия от твоето кайве, после няма да мога
да спя! Сега искам да спя!

– А какво стана с ръката? – попита Хасан, като повдигна

собствената си ръка, поставена точно така, както стоеше
обездвижената ръка на еничара.

– Нищо, ага! – Ибрахим махна с ръка със същия жест, с който

хората искаха да покажат или че историята е много дълга и не
може да бъде разказана, или че е безинтересна и няма какво да се
разкаже.

Двамата мъже обмениха по още няколко думи и Ибрахим се

отправи към вратата на кесиджийската къща. Още преди да
завърти ключа, отвътре чу бясно думкане. Първата му мисъл беше,
че приятелят му се е заключил в помещението долу. Може би по
някаква причина беше слязъл долу и не бе успял да излезе. Ето
защо се бе забавил. Ибрахим се усмихна. Вече предчувстваше
оправданията на Рефик и знаеше, че от това ще излезе още една
хубава история, с която да се шегува с него.

Отвори трудно вратата с една ръка, защото другата много го

болеше. Гледката го накара да прималее. Проснат върху пода в
предверието лежеше Рефик. Ръцете му бяха разперени, а главата
обърната, като че ли приятелят му искаше да погледне към гърба
си. До протегнатата му дясна ръка се търкаляше червената
кесиджийска торба. По всичко си личеше, че главата все още се
намираше вътре. Рефик беше мъртъв, това си личеше по голямата
локва кръв, която бе изтекла под проснатото му тяло. Ибрахим
веднага усети миризмата на смърт. Толкова пъти беше усещал

324
тази миризма, толкова добре я познаваше, че не можеше да
сгреши. Рефик беше мъртъв! Рефик беше убит!

Думкането продължаваше. Едва сега Ибрахим разбра откъде

идваше то. Всъщност убиецът или някой друг бяха направили
така, че вратата вдясно, водеща към жилището на Селим ага, да не
може да се отвори. Вратата там беше залостена с дървения сап на
една лопата.

Ибрахим затвори очи. Случващото се му се струваше като

някакъв безумен кошмар. Цялата нощ, а и денят бяха кошмарни.
Струваше му се, че ако затвори очи, а после ги отвори, изведнъж
ще се събуди и ще се окаже, че всичко това е било сън, лош сън.
Отново затвори очи, но нищо не се случваше. Тъй като думкането
по вратата продължаваше, това му пречеше да мисли. Реши да
отвори на Селим ага. Прекрачи трупа на приятеля си. И в този
момент осъзна какво се беше случило. Рефик беше мъртъв! Най-
добрият му приятел беше мъртъв! Спомни си онова ячко жизнено
овчарче, после корпуса, Иван Саръсакалов, Рефик Сарък, човекът,
който беше винаги до него, във всеки труден момент го беше
подкрепял и заставал зад него. Човекът, който едва в последно
време бе открил, че има дар слово и може много добре да
преподава и командва, че има влечение към историята. Мъжът,
изпълнен винаги с толкова хъс и желание, този който беше успял
да стане втори човек след сейменбашията – бостанджъбашията
Рефик Сарък, беше мъртъв. Сърцето му плачеше, а очите му
горяха. Защо беше воин и сега не можеше да пролее поне една
сълза? Съжали, че не е обикновен човек. Нима Рефик не
заслужаваше най-добрият му приятел да пролее поне една сълза за
него? Ибрахим не можеше. Той вече нямаше сълзи за плачене.
Горчивата топка, която бе в гърдите му, се качи и заседна на
гърлото му и започна да го души. Не можеше да диша, но не
можеше и да изхлипа. Сякаш някакви могъщи ръце го бяха
хванали за гърлото. Без да изстене дори, той опря гръб на стената,
като че ли да потърси опора, но после се свлече и така, като
вцепенен, остана до приятеля си. Думкането ставаше все по-тихо
и по-тихо, все едно че идваше нейде отдалеч, много отдалеч...

325
 Мина доста време преди да види нечии крака. Вдигна поглед.
Това бяха краката на Хасан ага. Ибрахим беше оставил външната
врата на къщата отворена и старият кафеджия беше чул думкането
на Селим ага. Българинът гледаше стария турчин, който отвори
уста, за да каже нещо, но Ибрахим нищо не чуваше. Опита се да
каже на стареца, че не го чува, но сам не чу гласа си. Нима беше
оглушал? После, неспособен да се изправи на крака и да помогне
с каквото и да е, той седеше все така и наблюдаваше случващото
се около него. Никога досега не беше изпадал в толкова
безпомощно състояние.

Хасан ага се мъчеше да отмести дръжката на лопатата,

залостваща вратата. Двамата със Селим ага явно си говореха,
защото кафеджията непрекъснато си отваряше устата. Най-накрая
вратата се отвори и в помещението нахлуха Селим, Хакъ и
кадъната. Те явно бяха шокирани от гледката на мъртвия Рефик.
Селим забрани на Хакъ да гледа мъртвия еничар. Ибрахим не чу,
но видя как той удря на сина си шамар зад врата. Явно това накара
момчето да се обърне към Ибрахим.

"Вода!" – Ибрахим му направи знак, че иска вода. Хакъ се скри

зад вратата, през която само преди миг толкова искаха да излязат.
Скоро се върна, а в ръката си носеше стомна с чучурче в дръжката.
Вместо да пие, Ибрахим обърна гърлото и изля студената вода
върху главата си. Това даде резултат. Скоро започна да чува и като
че ли попадна във вихъра на буря. Всички крещяха и се суетяха,
говореха и се питаха един през друг, но никой не изслушваше
другите. Дочули врявата, към тях скоро се присъединиха и други
комшии. Сигурно имаше и случайно преминаващи. Суматохата
ставаше все по-голяма. В този момент мисълта на Ибрахим се
изясни и осъзна какво трябва да направи. Знаеше, че скоро на
олелията ще се отзоват сеймени ясъкчии и заптиета. Той беше
техен командир, беше субаши и отговаряше за сигурността на
града. С жест той повика Хакъ при себе си и му каза:

– Вземи онази червена торба и я качи горе!

326
 Нарочно не го накара да направи това скришно, защото така
щеше да изостри любопитството на момчето и то да задава
въпроси, а и щеше да предизвика вниманието на безцелно
суетящите се хора, безмилостно утъпквайки всички улики, които
убиецът или убийците може да са оставили.

Скоро наистина се появиха двама сеймени. Те разпознаха Рефик

и повикаха още сеймени. Веднага беше въведен ред и повечето
хора бяха изведени на улицата. Ибрахим се зарадва, че бе успял
навреме да скрие главата. В този момент Хакъ слезе по
стълбището.

– Хей, ти! – извика един от сеймените. – Къде ходиш?

Хакъ беше толкова притеснен, че запелтечи:

– Аз... такова...

После сейменът се наведе към него. Двамата нещо говореха, по

някое време малчуганът посочи с пръст Ибрахим. Той знаеше, че
Хакъ говори за него, но въпреки че главата му беше избистрена,
краката му не го слушаха. Наблюдаваше с тих ужас близкия си
край и нищо не можеше да направи. После Хакъ и сейменът се
заизкачваха по стъпалата за горния кат. Ибрахим чуваше тежките
стъпки, но нищо не можеше да направи. Мина доста време преди
сейменът да се появи по стълбите. В лявата си ръка държеше
червената кесиджийска торба. Беше я протегнал, за да я държи по-
далеч от себе си, като че ли бе нечиста и не искаше да се докосва
до нея. По изражението на лицето му Ибрахим разбра, че вече е
погледнал в нея и знае какво има вътре. Той бавно слезе до
площадката, на която все още проснат лежеше Рефик. Позата му
беше толкова театрална, че отдавна всички следяха само него.
Когато пристигна до другарите си, те се скупчиха около него и
всеки искаше по-бързо да погледне какво толкова имаше в тази
торба, че така бе впечатлило другаря им. Те почти сблъскаха
главите си над кърмъзената торба. В следващия момент всички
зажужаха като оси. Някои веднага излязоха навън, други се
втурнаха нагоре по стълбите в търсене на още нещо. Двама се

327
изправиха и застанаха на пост до външната врата, а няколко
нахлуха в жилището на Селим ага.

Ибрахим гледаше всичко това като безучастен наблюдател. На

него никой не му обръщаше внимание, все едно че не
съществуваше. Той все така седеше на пода, опрял гръб на
стената. Сеймените бяха спокойни, защото след смъртта на
сейменбашията Юсуп, а сега и на втория човек

– Бостанджъбашията Рефик, техният нов командир, а сигурно и

бъдещ сейменбаши, беше тук. Вярно, че беше потресен от смъртта
на приятеля си, но все пак сега той беше най-висшата фигура при
сеймените. Той отговаряше за цялата охрана на султана и на
столицата, това им бяха казали преди малко. Сега обаче нещата се
бяха променили. В торбата беше главата на сейменбашията Юсуп.
Явно кесиджията, който го бе убил и бе отрязал главата му,
лежеше пред тях. Всички сеймени бяха сигурни, че Рефик Сарък
е убиецът на сейменбашията Юсуп. Повечето от тях го бяха
видели на входа и си спомняха, че се опитваше да ги задържи, но
можеше първо да го е убил, а след това да е застанал на входа.
Може би затова се бе държал толкова странно и безумно.
Сеймените не бяха наясно с ролята на субашията Ибрахим в
цялата тази случка. Те бяха много добри приятели с Рефик, така
че може би бяха съучастници. Но пък всички знаеха, че Ибрахим
е много добър приятел и с Юсуп. За никого не беше тайна, че
командирът гигант готви именно него за свой заместник. Не
случайно официалната сейменбашийска кама на Юсуп се
поклащаше на силяха на Ибрахим Джаббар. Беше ли Ибрахим
съучастник на Рефик и дали сам не бе убил приятеля си? Това бяха
въпроси, на които те не можеха да намерят отговори. Сеймените
веднага разбраха, че се случва нещо лошо, нещо дълбоко свързано
с корпуса и службата им. Бяха притеснени и няколко ат тях
веднага се затичаха към Топкапъ сарай, за да отнесат въпроса до
най-висшия си командир, по-велителят на еничарите – Кубилай
Юндер. Само той можеше да разследва този случай.

В този момент Ибрахим си мислеше за Сабрие, представяше си

тъжните ѝ очи и се питаше какво ли си мисли тя за случващото се.

328
 Мина време преди агата на еничарите да се появи в малката
затворена уличка. За пръв път толкова високопоставен сановник и
командир стъпваше на нея и това си личеше – първо тя се изпълни
с войници. Отначало хората не знаеха какво точно се случва, но
усещаха, че е нещо, което ще се разказва дълго след това. Те
наизлязоха и се скупчиха от двете страни на улицата. Всеки беше
застанал пред дувара на собствената си къща. Децата тичаха и се
гонеха, предчувствайки случващото се като нещо изключително и
смятайки, че то ще прерасне в голям празник. Изведнъж всички
хора започнаха да се побутват, откъм тесния сенчест вход на
улицата като вълна се задаваше огромна група еничари. Те бяха
облечени в зашеметяващи пищни униформи, а високите им
еничарски шапки ги караха да изглеждат още по-едри и високи. Те
се движеха като солаки[60], бавно и тържествено. Всеки мъж беше
издул гърди и изглеждаше така, все едно че след малко ще се
пръсне. Навъсените им погледи и сключените вежди, освен страх,
всяваха и гордост. Улицата зашумя, тя също беше горда, че в този
момент еничарите са тук. И докато жените се радваха на
стройните, огромни, млади и красиви мъже, мъжете бяха
запленени от синхрона, стегнатата походка и красивите дрехи, с
които воините бяха облечени. Децата бяха впечатлени най-много
от силата и размерите на еничарите. Тези мъже, които в техните
очи изглеждаха богоподобни, можеха само с един шамар да свалят
конник, барабар с коня. В този момент никой от тях не се
съмняваше в това. Ето защо огромните еничари не се качваха на
коне. Те щяха да скършат гръбнаците на бедните животни.
Другото нещо, което привлече вниманието на децата, бе
оръжието. Обкованите със злато и скъпоценни камъни кании,
ръкохватките на ятаганите и копията. Украсените с пискюли,
орнаменти и най-фини инкрустации силяси, пушки и пищови.
Еничарите вървяха като вълна, облечени в най-представителни
дрехи и пълно бойно снаряжение. Те бяха изключите; на гледка.
Всички ахкаха и охкаха и не можеха да се нарадват на толкова
много красота и сила в едно. Сигурно нападаща във вихрена атака
конница не би предизвикала толкова силно впечатление на хората,
колкото групата еничари, които сега бавно "превземаха" улицата.

329
 Но това не беше атака, а ескорт и всички жители на уличката го
знаеха. Някой беше затворен между еничарите. "Кой беше този
сановник?"

– Питаха се всички. Всъщност всеки знаеше, че само четири

човека в цялата Империя притежават такава власт. Единият беше
шейхюлислямът Абдаллах ефенди – духовният водач на всички
мюсюлмани, но те знаеха, че отскоро назначеният мъдрец беше
скромен и духовен човек, той не се стремеше към показност и
демонстрация на власт и положение. Разказваше се често, че
шейхюлислямът се обличал с най-прости дрехи и груба власеница,
и така, невидим и непознат за останалите, обикалял народа и се
запознавал с неволите му. Така че мъжът сред еничарите едва ли
беше Иенишехирли Абдаллах ефенди.

Другите двама, които можеха да бъдат, бяха двамата най-мощни

и силни мъже в Империята след султана – Великият везир
Невшехирли Дамат Ибрахим паша и агата на еничарите Кубилай
Юндер. Знаеше се, че Великият везир е поклонник на всичко що е
европейско, в това число и охраната му се състоеше от
швейцарски наемници, облечени в жълти и оранжеви мундири,
които, когато не бяха на служба, ходеха със смешни, меки, малки,
сини барети. Така че мъжът, който еничарите ескортираха, явно
не беше Великият везир. Със сигурност ескортът беше за агата на
еничарите. Всички на улицата, а и в целия Истанбул, знаеха
имената на всички най-висши сановници в Империята. Те често
бяха повод за разговори и биваха включвани в мохабетите на
всички народи, дори и в най-отдалечените кътчета на необятните
земи на султана, също така бяха любима тема за клюки на
повечето жени в Империята. Да видиш някой от тях беше
безценно богатство и веднага щяха да те направят център на
внимание и любопитство. Жените се повдигаха на пръсти, за да
зърнат човека. Агата на еничарите беше мистична личност. Него
почти никой не го беше виждал. Говореше се, че се движел само
нощем и винаги скрит от верните си еничари. Също, че той и
заместникът му – някакъв страшен и грозен мъж с тъмна кожа и
гърбав нос, можели да летят в облаците и да обменят мисли от
разстояние. Повечето хора се страхуваха от силата на еничарите,

330
а когато към това се примесеше и мистичен ужас, тогава страхът
и притеснението добиваха ново измерение.

Последният човек, от великата четворка, беше самият повелител

– султанът. Хората тръпнеха от вълнение дали не е той. Да видят
султана беше изключително рядко събитие, дори за жителите на
Истанбул. Когато султанът напускаше Топкапъ сарай, обикновено
беше придружаван от огромно множество прислужници, пажове,
сановници, писари, чиновници, част от харема и много еничари.
Воините така пазеха повелителя, че зяпачите не успяваха дори да
го зърнат. Повечето жители на Истанбул през живота си никога не
бяха виждали султана. Все пак обаче бяха виждали ескорта му.
Колкото много и елитни да бяха еничарите, за всички беше ясно,
че са по-малко от 500. А се знаеше, че ескортът на султана е най-
малко от 500 еничара. Ако имаше нужда, тяхната бройка можеше
да достигне до няколко хиляди воини.

Хората вече бяха сигурни, вътре в плътното обкръжение се

намираше агата на еничарите Кубилай Юндер. Скоро ескортът
стигна до кафенето на Хасан ага. Старият турчин като че ли беше
по-изправен от друг път, защото се гордееше с височайшето
присъствие, но в същото време беше и тъжен, защото преди малко
заедно с Ибрахим бяха открили трупа на Рефик, с когото се
познаваха много добре. Дали неговата смърт бе предизвикала това
посещение? Толкова важен ли беше еничарът, приятел на
Ибрахим? Така тъгата и гордостта се смесваха в гърдите на Хасан
ага.

Когато групата еничари стигна до къщата на Селим, се разтвори

и Кубилай Юндер влезе вътре, без никой от събралото се
множество да може дори да го зърне.

Ибрахим седеше все така подпрял гръб на стената. Времето за

него бе престанало да тече. В главата му нямаше никаква мисъл.
Кубилай Юндер беше тук не за да разследва случая, а по-скоро, за
да види и помогне на своя подчинен – човека когото смяташе, че
е Последният пророк на Бог, спасителят на света, ключът на ал-
Илджин (Светата книга)

331
 – Махди. Да, всички пророчества, знаци и поличби говореха, че
човекът, който сега седеше съкрушен на земята, е Махди.

– Махнете тялото! – каза агата на еничарите.

– Но, ага, още не сме провели огледа!

– Какво разследване има да правите? Убиецът или убийците

веднага да бъдат заловени и убити!

След малко същият този човек показа кесиджийската торба.

Явно това стъписа агата.

– Кесиджията е убил и Рефик Сарък – каза Кубилай Юндер.

– Но, ага, ние мислим, че именно Рефик Сарък е бил кесиджията

– каза мъжът.

– Еничар не може да бъде кесиджия! – каза агата по такъв начин,

че всички присъстващи да разберат, че тази теза трябва на мига да
се изключи от хипотезите за извършване на убийството. На всички
стана ясно какво ще последва за този, който смята, че еничар може
да бъде кесиджия. Кубилай Юндер изглеждаше така все едно е
готов във всеки момент да влезе в битка с човека, който твърди
такова нещо.

Еничарите знаеха кой е Кубилай Юндер, затова побързаха да

отнесат трупа на Рефик и всеки се зае с някаква работа. Един
започна да изучава следите, друг се зае с вратите и прозорците.
Агата клекна на коляно пред Ибрахим. Първо направи поздрава на
еничарите, а после и тайния знак на Махди. Ибрахим не реагира.

– Ибрахим Джаббар, какво става?

Ибрахим виждаше някакъв познат мъж, който му говореше, но

не можеше да го разбере.

Кубилай Юндер разбра, че Ибрахим е неадекватен и има нужда

от хекимин.

332
 – Повикайте хекимин! – каза агата.

В следващия момент той погледна и видя зулфикр. Много добре

помнеше как бе изкован Вторият меч на исляма, след онзи на
Пророка. Не искаше мечът да изчезне или Махди да се самоубие
със зулфикр. Той посегна, разкопча ятагана от силяха, но нищо не
се случи. После отне от субаши и сейменската кама. Сега агата се
почувства много по-спокоен както за собствения си живот и за
живота на останалите еничари, така и за живота на самия
Ибрахим. После заповяда на еничарите да качат субаши горе. Тъй
като стълбищата бяха тесни, двамата мъже, които го подхванаха
под мишниците, с доста усилия успяха да го качат горе. По някое
време Ибрахим като че ли се събуди. Със силните си ръце разбута
мъжете, единият от тях се препъна и политна надолу, Ибрахим се
вкопчи в него и така тримата тежко се стовариха върху
площадката пред краката на Кубилай Юндер. В този момент се
случи нещо неочаквано, Ибрахим се втурна към вратата
крещейки:

– Не съм ги убил аз! Не ме арестувайте! Аз съм невинен!

Мъжете бяха стъписани. Пазачите на вратата се обърнаха, за да

видят какво става и по този начин препречиха пътя на опитващия
се да избяга еничар. Той усети, че в тази посока няма накъде да
бяга и се обърна. Пъргаво прескочи опитващите се да се изправят
негови събратя и изтопурка по стълбите нагоре. Кубилай Юндер
бе препречил пътя на Ибрахим към жилището на Селим ага. На
прозорците на цялата къща имаше дебели решетки и доколкото
беше забелязал, нямаше откъде да излезе.

Падналите от стълбите еничари вече се бяха изправили,

изтупваха дрехите си и наместваха оръжие. И те, и еничарите на
входа, гледаха въпросително към агата. Той знаеше, че са готови
да се втурнат и да заловят беглеца. Това обаче не беше нужно.
След като Кубилай Юндер знаеше, че Ибрахим няма къде да
избяга, реши да се качи сам. Не искаше да направи нищо повече,
освен да поговори с българина и да го успокои. Отначало смяташе,
че ще се размине само с това, но явно този, когото смятаха за

333
Махди, преживяваше много тежко смъртта на двамата си другари.
Сега трябваше да сложи и охрана, която да пази и да се погрижи
за безопасността на еничарския командир. Кубилай Юндер махна
на еничарите да останат на място и бавно се заизкачва по
стръмното стълбище. Беше му трудно, защото освен собствените
си оръжия, в ръцете си носеше и сейменска кама на Юсуп ага, и
зулфикр. Веднага след като бе получил сейменбашийската кама,
Ибрахим великодушно бе подарил своята джамбия на Рефик.

Агата не бързаше. Искаше да даде време на Ибрахим да се

съвземе. Не искаше да гледа мъжа, когото познаваше почти от
дете, в такова състояние.

Мина доста време преди агата разтревожен да се върне при

еничарите. Ибрахим Джаббар беше изчезнал. Скоро всичко
еничари обърнаха наопаки къщата, но от субаши нямаше и следа.
Блокираха целия квартал, но от това нищо не излезе. Ибрахим като
че ли бе потънал вдън земя.

Ибрахим беше решил да се бори за свободата си. Сети се за

тайния изход, през който преди толкова много години бе избягал
от къщата на Велко Кехая в Козбунар. Изтича в стаята на Рефик,
ръката му сама откри ключа за тайната врата в дъното на долапа.
След това следваха стълби надолу. Коридорът беше със същата
форма като този в къщата близнак. Оправяше се без светлина.
Тайният изход се намираше в двора на една източноправославна
черква. Тя беше оградена с висока кована ограда. Ибрахим
грижливо прикри изхода, прескочи оградата и се оказа сред
тълпата. Беше ранен, езикът му беше надут и не можеше да
говори. Беше късен следобед и той се смеси с тълпата. Махна
всичките си отличителни знаци и се насочи все по-далеч от
Еминьоню. Обикаляше из улиците като обезумял. Не различаваше
посоките, срещаше лица

– Непознати и чужди, произволно завиваше по улици. Сега

трябваше да върви, без да спира и на всяка цена да избягва
постовете на сеймените и заптиетата. Така скоро пред очите му
във вихрена въртележка се завъртяха хора, звуци, миризми и

334
улици. Всичко това забави своето въртене, когато над улиците на
Истанбул падна здрач и порядъчните хора се прибраха по
домовете. Ибрахим знаеше, че трябва да спре някъде, защото
веднага ще привлече вниманието на обикалящите през нощния
град сеймени ясъкчии. Той самият беше заповядал увеличаване на
караулите след снощния празник на лалето. Знаеше, че ако не иска
да го хванат, трябва да стои далеч от къщата на Селим ага. Как
само една нощ бе променила живота му?

Мракът го свари при някакви докове. Намери един обърнат каик

и се подслони под него. На дъното му зееше голяма дупка, която
му служеше като прозорец, от който като омагьосан наблюдаваше
дълбокото, осеяно със звезди небе. Беше вперил поглед там нейде
далеч като че ли искаше да види самия Бог. Разсъждаваше за себе
си и за проломите и изненадите, които съдбата му бе подготвила.
Но той не се оплакваше и не проклинаше съдбата си, а
разглеждаше живота си като битки, раздели и болка. Явно
страданието беше неотменна част от Пътя на всеки воин.

Следващите дни минаваха за Ибрахим като мигове. Той

обикаляше из улиците, като опитваше да се крие от всякакви
униформени мъже. Колкото повече спеше под каика, толкова по-
еднообразно и бързо започнаха да се нижат дните му. Беше
благодарен, че времето е меко и топло, ако му се наложеше да се
крие през зимата, не знаеше как щеше да оцелее. Още на третия
ден, притиснат от глада, бе принуден да проси. Дрехите му вече
бяха изцапани, но все още не беше с вид, който да предизвика
състрадание. Сам скъса дрехите си, седна на калдъръма и започна
да проси. Въпреки усилията си, никой не искаше да даде
милостиня на големия мъж, който изглеждаше здрав, силен и в
разцвета на силите си. Тази вечер отново си легна гладен. Коремът
го болеше, а сънят бягаше от клепачите му. На другия ден зацапа
лицето си с кал и мръсотия и още повече раздърпа дрехите си,
придавайки си още по-жалък вид, но успехът отново не дойде. За
цял ден просене не успя да получи нищо. Когато се прибираше
към леговището си, пред очите му се въртяха шарени кръгове, а
остра болка пронизваше корема му. Какво да прави, огромната му
силна фигура не предизвикваше съчувствие? Къде да отиде? Тази

335
вечер открадна за пръв път. Не изпита угризение или жал, просто
взе огромна двукилограмова пита от една фурна за хляб. Няколко
случайни минувачи се опитаха да спрат бившия еничар, но макар
и не ял от няколко дни, той притежаваше много по-голяма сила от
който и да е нормален човек. Така повлачи по улицата хората,
които се опитаха да отнемат хляба му или да го спрат и те го
пуснаха.

Тази вечер се наяде добре. Езикът все още много го болеше, но

гладът надделя. Така започна да краде. Вземаше храна и то само
толкова, колкото можеше да изяде. След това до късно се молеше
и искаше прошка от Аллах. Явно Бог така искаше, щом му бе
изпратил тези изпитания. Аллах искаше да го умори от глад или
да го направи крадец. Ибрахим осъзнаваше, че е слаб и егоизмът
му пречеше да приеме съдбата си докрай. От мизерията и глада бе
започнал да краде и да върши неща, които смяташе за нередни.
Това го накара да загуби самоуважението, което бе градил през
целия си съзнателен живот. И всичко това беше заради егоизма и
страха му да не умре. С времето разбра, че животът зависи от
решения и постъпки. Ако те са правилни и ако имаш сили да
отстояваш воинското в себе си, ставаш воин и герой. Именно
тогава се появява самоуважението, а и уважението от доблестните
хора. Ако вземаш неправилни решения, губиш самоуважението и
ставаш отрепка и ренегат – такъв какъвто беше в момента.
Разликата между тези двете беше колкото тънкото острие на
дамаска сабя. Воинът и предателят се намираха на едно острие
разстояние, на едно решение разстояние един от друг. Сега осъзна,
че някога е бил надменен като е смятал себе си за воин, а другите
– за по-слаби. Сега осъзна колко преходно и относително е всичко,
но трябваше да мине от другата страна, за да разбере това. Всичко
зависеше от решенията, иначе Бог изпращаше по равно изпитания
и на честния и доблестен воин, и на човека загубил чест и воля.
Изходът изглеждаше ясен и предначертан, но щом гладуваше
дендва, Ибрахим отново посягаше към нещо чуждо.

Въпреки кражбите, нито веднъж не нарани човек, нито открадна

от беден, или за лукс, и никога пари. Това донякъде предпазваше
съвестта му. Леговището, което бе избрал, беше много подходящо.

336
Целият бряг бе осеян с малки черни камъчета, които скърцаха под
стъпките на всеки човек или животно, щом стъпеше върху тях.
Когато Ибрахим влезеше под корубата на лодката, можеше да
усети всеки, който би се приближил. Нямаше пари за бръснар и
така след месец еничарските му мустаци, стърчащи настрани, се
скриха в гъстата брада. Не знаеше дали от това, че не се бе къпал
повече от месец или защото брадата му растеше, а острите
косъмчета се завъртаха и дразнеха кожата му, той непрекъснато
чешеше брадата си. Косата му също порасна, права и безформена,
тя му придаваше вид, който щеше да бъде непознат за
доскорошните му приятели еничари. От много години никой не го
беше виждал с коса, а с брада самият той се виждаше за пръв път.
Спомни си прякорът от младежките си години – Петко Кьосе, и му
стана смешно. В такива случаи поглаждаше брадата си. Когато се
огледаше в някоя локва, някакъв странноизглеждащ, оръфан,
непознат мъж го гледаше от там. Това беше добре. Дори да го
срещнеха, приятелите му от сейменския и еничарския корпус
нямаше как да го познаят. Гладът също остави следа по тялото му.
То стана сухо и слабо. Освен това вятърът, слънцето и животът на
улицата направиха кожата му черна и суха, като прегоряла.
Всичко това промени Ибрахим до неузнаваемост. Вече беше
трудно в дрипавия клошар да се види гордия и силен еничар. Той
като че ли се прегърби и стана по-слаб. Вече никой не го
забелязваше. Досега беше свикнал присъствието му да
предизвиква вниманието на околните и те винаги се съобразяваха
с неговото мнение. Сега вече никой не го забелязваше. Като че ли
беше невидим. Хората минаваха покрай него и понеже нямаше
нито пари, нито сила, нито власт, никой не го забелязваше. Сякаш
бе прозрачен като джам. Така осъзна колко много "невидими"
хора бе имало покрай него. Малките "невидими" хора също имаха
души. Те също живееха, но когато си отгоре, смяташ, че си
недосегаем и те не могат да те застрашат, дори не могат да те
докоснат. Сега обаче той гледаше отдолу и виждаше колко слепи
са тези, които смятат себе си за повече от останалите хора.

С времето Ибрахим взе да става все по-познат на търговците и

продавачите и те се пазеха, виждайки върлинестата прегърбена
фигура. Освен това за няколко месеца загуби голяма част от

337
теглото и силата си, затова не смееше вече да влиза в открити
сблъсъци с продавачите. Така все по-често оставаше гладен и му
се налагаше да рови и да яде от боклуците. Един път беше открил
една мършава кокошка, която или беше изхвърлена на бунището,
или беше легнала там да умира. Ибрахим видя нещастното
животно, което безпомощно махаше с крака, и скочи. Когато го
сграбчи, откри колко малко месо има в клетото пиле. Под
перушината той напипваше костите му. Въпреки това се зарадва.
Дори да беше болно, щеше да го изяде, колкото и да нямаше
нищичко по него. Когато беше скочил върху торището, целият се
бе оцапал с лайна и сега силният мирис го задушаваше. В този
момент срещу него беше скочил някакъв друг просяк. Ибрахим
държеше болната, умираща кокошка и я стискаше до смърт.
Другият просяк показа жълтите си зъби зад брадата и изръмжа.
Ибрахим също изръмжа. Това обаче явно не уплаши мъжа, защото
той продължи да следва победителя. Тъй като целият миришеше
на тор, трябваше да се почисти. Пилето вече беше издъхнало,
Ибрахим го носеше за краката, а главата му безпомощно се
клатеше наляво-надясно. Явно вонята предупреждаваше хората за
задаващия се бездомник и го пазеше като невидим щит. Хората
побягваха и се отдалечаваха от пропадналия тип с умряло пиле в
ръка, запушваха нос и дръпваха децата си, за да не се докосне до
тях. Само просякът го следваше от разстояние. Ибрахим вървеше
към пробития каик, под който спеше. Вече се чудеше как точно да
изяде "улова си". Ако го изпечеше, от мършавата кокошка сигурно
нямаше да остане нищо, но засега не виждаше друг начин. В този
момент нечии тежки стъпки изскърцаха зад гърба му. Обърна се
рязко и видя брадатия мръсен просяк с жълтите зъби да върви след
него. По себе си той имаше накачени много и различни неща. Най-
очевидното беше един черпак, който мъжът носеше закачен като
медал на левия си ревер. Ибрахим не беше говорил от няколко
месеца – откакто беше избягал. Хората го мислеха за чалнат или
ням и никой не го заговаряше. Така на Ибрахим му беше по-лесно,
а и езикът все още го болеше. Но сега, когато поиска да прогони
натрапника и да го сплаши, успя да издаде само някакъв гърлен
звук.

338
 Мъжът не реагира по никакъв начин, той спря и гледаше
Ибрахим, без да промени изражението си.

– Хъъъ! – извика пак Ибрахим и размаха ръце, за да го прогони.

Мъжът обаче остана като закован. Ибрахим знаеше, че човекът
иска да му вземе пилето, затова трябваше да го прогони. Наведе
се и взе в лявата си шепа няколко от черните, обли и много удобни
за хвърляне камъни и с тях започна да замеря натрапника.
Хвърляше камъните с всичка сила и се опитваше да удари мъжа в
главата. Така Ибрахим успя да го прогони. След това, с един
ръждясал пирон, извади вътрешностите на пилето и се готвеше да
го хвърли, направо с перушината, в огъня. В този момент мъжът
пак се приближи. Той беше протегнал ръце напред, като държеше
някаква медна тенджера.

– Искаш ли да сготвиш? – извика той отдалеч.

Ибрахим му махна да си ходи. Не искаше някакъв бездомник да

му открадне пилето или да иска част от него. Мъжът обаче
продължаваше да се приближава с протегнати напред ръце.
Ибрахим отново размаха ръце, за да го пропъди и най-накрая беше
принуден да грабне един по-голям камък и да се изправи. Това
действие уплаши мъжа и той застина. Цялата му позиция
изразяваше подчинение. Ибрахим пак изръмжа. Мъжът клекна и
запълзя към него, а тенджерата тропаше по камъните.

– Хъъъ! – пак изрева Ибрахим.

Той отиде и взе тенджерата. Разгледа я, за да види дали няма

някаква дупка в нея. После отиде и наля вода направо от Босфора.
Тя беше мръсна, но това не спря българина. Така вареното пиле
щеше да стане солено. Ибрахим знаеше, че ще бъде по-добре и по-
изгодно, ако направи супа, отколкото ако го хвърли в огъня и
пилето съвсем се стопи. Осъзнаваше, че ако не вземе тенджерата,
ще яде само няколко изгорели кости. Затова, след като наля вода
в тенджерата, той я закрепи над огъня и пусна пилето вътре,
направо с перушината. След това седна отстрани, за да поддържа
огъня. Мъжът с жълтите зъби избоботи нещо като: "Аз ей сега се
връщам!", обърна се и тръгна към града. Ибрахим си отдъхна.

339
Мъжът го притесняваше. Скоро водата завря. Мъжът се върна
отнякъде. Той взе горещото пиле, оскуба го, наля пак вода, сложи
вече оскубаното пиле в тенджерата и я сложи над огъня. В пазвата
си бе донесъл най-различни зеленчуци, които хвърли при пилето.

Човекът, освен черпак и тенджера, имаше лъжици и паници.

Ибрахим хапна ароматна топла супа до насита. Не беше ял топла
храна от месеци. След обилното похапване коремът му се затопли
и му се доспа. Клепачите му се притваряха. Стресна се. Може би
точно това чакаше мъжът с жълтите зъби? Може би чакаше
Ибрахим да заспи и да го претрепе? Българинът се застави да
остане буден и се размърда.

– Как се казваш? – попита натрапникът.

Ибрахим не искаше да разговаря и да се запознава с този мъж.

Беше решил вече никога да няма приятел. Никой не можеше да
замести Рефик. Не искаше никой да пострада. Беше разбрал, че е
прокълнат. Явно всеки човек, до когото се докоснеше или когото
харесваше и обичаше, пострадваше. Не, направо умираше.
Болката му беше толкова голяма.

Мъжът разбра, че Ибрахим няма да му отговори, но вместо да си

тръгне, продължи да говори. Ибрахим също мислеше какво да
прави, защото, ако мъжът си тръгнеше, нямаше как да си разделят
супата, която бе останала. Той нямаше да допусне мъжът да отнесе
останалата супа. Ако искаше да задържи супа, нямаше в какво.
Така двамата някак трябваше да прекарат вечерта и нощта, докато
на сутринта не изядат всичко до дъно.

Мъжът извади отнякъде стъклено шише. То беше пълно с

някаква мътна течност, в която плуваха парченца мръсотия.
Извади корковата тапа, устните му станаха розови и като че ли
набъбнаха. Веднага след като отпи, силна остра миризма на лоша
ракия удари Ибрахим в носа. Това беше ракия. Мъжът облиза
устните си, като че ли да не пропусне нито една капчица от
течността. После пак отпи. Като видя, че Ибрахим му отказва, той
все по-често му предлагаше от миризливата течност.

340
 По някое време явно езикът на мъжа се развърза. Той хем
говореше, хем завалваше думите.

– Аз съм еничар! – каза мъжът в пиянския си брътвеж.

Ибрахим се стресна.

– Какъв си?

– Не съм, а бяха еничар! – като каза тези думи, той се удари по

гърдите. – Еничар съм! Еничар!

Българинът внимателно огледа мъжа. Беше очевидно, че не е

еничар. Дългите години подготовка, воинските умения, походите
и битките издаваха еничарите независимо как изглеждаха и от
колко време вече не са еничари. Фигурата, стойката и движенията
на еничарите ги различаваха от останалите хора. Ибрахим беше
виждал хиляди еничари и всички те имаха този еничарски вид.
Сега не виждаше този дух в мъжа стоящ пред него. Беше сигурен,
че не е еничар и това го успокои.

Мъжът продължи да пие от миризливата ракия и да се хвали:

– Дз съм герой. Участвал съм в много битки... Чувал ли си за

битката при Прут? ... Биз гилиндж мюсюлманларък!

Мъжът говореше все по-несвързано и ужасно завалваше думите,

но все пак Ибрахим отчетливо чу бойния вик на собствената си
орта. Грешка не можеше да има, мъжът беше казал "Биз гилиндж
мюсюлманларък!"

Ибрахим за пръв път изпита желание да говори и да попита мъжа

кой е и откъде знае бойния вик на 101-ва орта. Опита, но нищо не
се получи. Устата му бе забравила да оформя думите. По средата,
там където го бе захапал, езикът му все още беше набъбнал и го
болеше. Той издаде някакви странни звуци. Мъжът обаче не го чу
и продължи пиянските си брътвежи. Още преди Ибрахим да успее
да попита, мъжът падна назад и започна да диша тежко.
Българинът стана и отиде до мъртво пияния. Взе всички неща,
окачени на мъжа с жълтите зъби, които в един момент можеха да

341
послужат за оръжие. После взе една връв и завърза ръцете и
краката му. Бившият еничар не искаше да наранява "мнимия"
еничар, а само да проучи откъде знаеше девиза на неговата орта.
Тъй като сега не можеше да извлече каквато и да е информация от
мъртвопияния мъж, реши да го върже и на сутринта, когато
изтрезнее, да го разпита.

Преди да заспи тази вечер, Ибрахим се пренесе в онова време,

когато с Рефик обикаляха из Причерноморските стени. Спомни си
лицата на всичките си приятели и подчинени от Ортата на ятагана.
В съня му Рефик беше жив и за пръв път от много време спа
спокойно и дълбоко.

На сутринта се събуди от виковете на завързания мъж, който се

бе събудил и явно е искал да стане, но не бе успял и се бе опикал
целия. Българинът отвърза мъжа, острата миризма го "удари" в
носа.

– Не мърдай! – каза строго българинът.

Мъжът се стресна от гласа на еничара. Явно силата, с която той

го притискаше, също го респектираше.

– Кой си ти? – започна разпита си Ибрахим.,

– Аз съм еничар – без да се замисли, отговори мъжът.

– Не си еничар! – каза българинът.

Това като че ли обезоръжи мъжа.

– Какъв си? Кой си?

– Аз съм герой! Участвал съм в битката при Прут.

Ибрахим се сащиса. Мъжът продължаваше да лъже най-

безцеремонно. Стисна рамото му още по-силно.

– Биз гилиндж мюсюлманларък! – извика мъжът.

342
 Не можеше да има грешка, мъжът викаше бойния вик на неговата
орта. Без никакво церемонене, Ибрахим се опита да отмести
рошавата коса на мъжа назад, за да си го представи с гола глава.
Прикри и брадата му, при което явно го оскуба, защото мъжът се
опита да извика и да изрази възмущението си.

– Да мълчиш, защото ще те утрепя ей тук, на мига! Разбра ли? –

Ибрахим беше извън себе си от яд. – да мълчиш, щото ей тук ще

ти извия врата! Разбра ли?!

Думите бяха казани с толкова яд, че Ибрахим ги просъска като

змия.

– Бранко. Бранко е името ми, господарю.

Явно човекът беше усетил силата на бившия еничар. Дори да не

беше еничар, явно знаеше, че само човек, притежавал някога
власт, може да се държи с друг човек по този начин. Затова той го
бе нарекъл "господарю". Отстрани тази гледка би се сторила
смешна на някой, който наблюдава. Един просяк измъчва друг
просяк, а той, за да го умилостиви, го нарича "господарю". За
всеки страничен наблюдател би било ясно, че никой от тези
бездомници и просяци не може да е бил, да е или да бъде господар
и той би грешал.

– Бранко? Ти не си турчин – каза Ибрахим.

– Нали ти казах, че съм еничар.

– Не си еничар, казвай какъв си?

– Еничар съм, господарю.

В този момент Ибрахим нанесе силен удар в корема на лежащия

мъж, при което той изстена и се сви. Ибрахим се възползва и силно
го натисна към земята. Когато мъжът се съвзе, прикован към
земята, тихо изстена:

– Не съм еничар! Не съм еничар! – веднага си призна той.

343
 – Какъв си?

– Аз съм сърбин, господарю.

– Сърбин!? Откъде знаеш за битката при Прут и девиза на

еничарската орта? Казвай!

– Отникъде! Отникъде! – мъжът се опитваше миг по-скоро да се

измъкне от силния хват на българина.

– Лъжеш, куче! Казвай!

Бранко разбра, че няма да му се размине.

– Ако ме пуснеш, ще ти кажа.

– Не се пазари, а говори!

Така Бранко, притиснат от силната ръка на еничара, разказа

откъде знае за битката при Прут и за девиза на ортата на Ибрахим.
Оказа се, че всичко това му било разказано от някакъв бивш
еничар, сега бездомник като тях, който се наричал Бахти. Ибрахим
веднага се сети, това навярно е старият му противник Бахтияр
Казим. Нима този, който преди се беше наричал Васил, а сега –
Бахти, беше пропаднал дотолкова? Много пъти Ибрахим беше
мислил да потърси ранения си и осакатен сънародник, както бе
искал да види турчето Ахмед. Явно желанието му скоро щеше да
се изпълни. Вече беше видял Ахмед, а сега, ако искаше, можеше
да види и Бахти.

– Води ме при този Бахти! – каза Ибрахим.

– Как да те наричам, господарю?

– Аз се казвам Ибрахим Джаббар – каза Ибрахим.

Бранко започна да се смее на глас.

– Джаббар – повтори той.

Ибрахим току що го бе пуснал и сега съжали, че е избързал.

344
 – Господарю, та вие сте просяк. Това Джаббар (силен, мощен и
велик) звучи като подигравка. Ние имаме само по едно име. Ето,
аз иначе съм роден с името Вук Бранкович.

Явно човекът с жълтите зъби наистина беше сърбин. Ибрахим

беше срещал гърци и сърби в Станимака. Той знаеше, че сърбите
казват на вълка вук.

– Името ти вълк ли означава? – попита той.

– Да. В моя край, когато много деца от семейството умрат като

малки, за да спрат това, следващото дете се кръщава Вук. Затова
съм кръстен Вук.

Ибрахим знаеше този обичай, той беше познат и в България, само

че момчето се кръщаваше с името Запрян. А ако се намери
подхвърлено дете, го наричаха Найден.

– Така, когато бях човек, се казвах Вук Бранкович, но откакто

съм бездомен скитник, всички ме знаят като Бранко.

– Ей, Бранко, а християнин ли си, или правоверен?

– Ничий съм – каза сърбинът. – Нормалните хора имат Бог и

някаква религия. Затова те се наричат католици, православни и
правоверни. Ние сме толкова бедни, че нямаме възможност да
следваме нито една вяра. Бог се грижи за нас. Ние непрекъснато
сме толкова близо до него, че нямаме нужда от религия, ние сме
по-близо до "птиците божи", за които Бог се грижи, отколкото до
хората. Така че не съм нито християнин, нито мюсюлманин, аз съм
жив.

След това дълго обяснение, Бранко започна да претопля супата

от снощи. Мина доста време и той каза:

– Господарю, измислих ти име. Ще те наричаме съкратено на

Ибрахим – Ибро. Съгласен ли си?

Така от този ден, този, който беше роден като Петко Боляров,
после беше носил прякора Петко Кьосе, след това Ибрахим

345
Абдаллах, Ъшъкер, Девъл, Ибрахим ал-Махди, Ибрахим ал-
Хадад, а след битката при Прут бе получил истинското си
еничарско име – Ибрахим Джаббар, сега получи още едно име, с
което щеше да стане известен сред бездомниците и цялата
истанбулска измет – Ибро.

След като двамата се наядоха, тръгнаха да търсят Бахти. Въпреки

дългото обикаляне, усилията им не дадоха резултат. Затова
продължиха търсенето и през следващите дни. И докато Ибро
спеше под лодката, Бранко се завиваше и спеше направо под
звездите.

Един ден двамата лежаха и се препичаха на слънце, подпирайки

гърбовете си на стената. За пореден път се опитваха да изпросят
нещо от минаващите хора. Бяха седнали близо до една джамия и
разчитаха на подаянието на някой излизащ от мюсюлманския дом.
Вече беше късно лято и топлото червено слънце нагряваше
двамата мъже. Бранко се беше вгледал в брадата на Ибро.
Отстрани тя изглеждаше сива, но всъщност, когато я погледна
отблизо, видя, че е съставена от най-различни косъмчета, които
осветявани от слънцето, странно блестяха и приличаха на
скъпоценни камъчета. Някои от косъмчетата бяха бели и блестяха
като сняг, други бяха черни или кафяви, но много от тях бяха рижи
и блестяха с бакърени (медни) отблясъци. И всичко това се
смесваше и се получаваше така, че брадата му изглеждаше сива.
Колкото повече порастваше брадата на Ибрахим, толкова той
започваше да изглежда по-стар. Отначало сърбинът мислеше, че е
много по-стар от българина, но постепенно тази му увереност
изчезваше.

Бранко и Ибро живееха и се движеха заедно вече повече от

месец. Откакто Бранко живееше при него, съдовете му станаха
общи, от което спечели Ибрахим. Освен това за двамата беше по-
сигурно да живеят и оцеляват.

– Аз утре ще ходя – каза Бранко.

Така сърбинът започна да изчезва за дендва. Когато се

появяваше, обикновено беше мъртво пиян. Един ден, след като се

346
появи и се просна пиян върху камъните, Ибрахим видя, че
спътникът му е облечен с дебела кожена ентерия. Тя беше скъсана
тук-там, но явно беше нова, защото не бе протрита нито на
лактите, нито на яката. Когато пияният Бранко се разсъни, той
видя свития и потъркващ рамената си Ибрахим. Вече беше късна
есен и студеният ветрец, който подухваше от Босфора,
пронизваше тялото на бившия еничар. Прокъсаните, протрити и
мръсни дрехи, които бяха заприличали на дрипи, и висяха по него
като парцали, не го предпазваха от студа, а вечерите до морето
ставаха все по-студени.

– Ибро, трябва да намерим една зимна дреха и на теб.

– Зимата трябва да намерим друго място, където да спим.

Тази вечер двамата обикаляха из улиците. Изведнъж Бранко се

нахвърли върху гърба на някакъв богат чорбаджия. Това се случи
в една тъмна тясна уличка. Бранко се метна върху гърба на мъжа,
както вълк се мята на бивол. Ибрахим беше шокиран. Отначало
той се стъписа. Не искаше да участва в обир. Така стоеше като
прикован на едно място и успя да види как Бранко удряше
нещастния, дебел и пухтящ мъж с нещо по главата. Най-накрая
явно успя да го уцели и дебелият чорбаджия падна тежко на
земята. Сърбинът бързо свали дебелото му горно сетре. При
събличането скъса дрехата на едно-две места. Сега на Ибрахим му
стана ясно защо беше скъсано палтото на спътника му. Бранко
мина покрай него и му подаде току що отнетото от чорбаджията
палто. Ибрахим не искаше, но го пое. Оръжието, с което преди
малко сърбинът беше удрял чорбаджията, се наричаше неми. То
представляваше чорап пълен с пясък. Това оръжие се използваше
от истанбулските бедняци, които често се събираха в престъпни
банди. С него се зашеметяваше нападнатия и без да го наранява, и
да чупи кости, го извеждаше от равновесие.

След тази случка Бранко много пъти предлагаше на Ибрахим

заедно да извършват нападения, но той всеки път отказваше.
Българинът не желаеше да цапа ръцете си с кръв. Въпреки това
облече откраднатото кожено яке и то го предпазваше от студената

347
зима. Зимата на 1718 година вече беше дошла. Снегът не беше
много, но студовете трудно се понасяха на открито. Двамата мъже
бяха принудени да напуснат леговището си при пристана. Бранко
го заведе в една огромна дървена постройка. В нея се събираха
изпаднали хора, които оформяха най-ниското стъпало на
истанбулското общество. Тук Ибрахим видя хора от всички
краища на Империята: деца, старци и жени. Когато мина покрай
една дебела жена, тя му се усмихна с беззъбата си уста и му махна
да се приближи. Ибрахим не разбра какво точно иска от него и
тръгна. В този момент силната ръка на Бранко го дръпна назад.

– Не ти трябва! – каза той на Ибрахим.

Ибрахим не разбра какво става, но послуша "приятеля" си.

Двамата се насочиха към един от ъглите на сградата. Няколко от

мъжете поздравяваха Бранко, явно бяха стари познати. Ибрахим
постла новото си яке на земята, легна върху него, зави краката си,
сгуши се и опита да заспи. Скоро разбра защо мястото беше
свободно. От рядко скованите дъски на бараката духаше вятър и
дори навяваше сняг. Явно най-добрите места бяха тези близо до
огъня, но те бяха привилегия за по-старите жители или може би за
по-силните. Помещението, в което спяха, беше някакъв изоставен
склад или може би работилница за ремонт на лодки.

Бранко се промени. Всяка вечер се събираше с останалите мъже

при големия огън, горящ в центъра на постройката, и се напиваха.
Често се случваше, като се напият, мъжете да се карат, а нерядко
и да се бият. Скандалите дразнеха Ибрахим, те го будеха, но по-
лошо ставаше, когато след това сърбинът лягаше наблизо и
започваше да пъшка, да стене и да хърка. Свикналият да спи като
котка бивш еничар страдаше много. Вече мислеше, че еничарите
може би са престанали да го издирват. "Дали още ме търсят?" –
питаше се Ибрахим. Иначе, освен за убийството на Рефик, щяха
да го съдят и за дезертьорство от корпуса. Той знаеше колко
упорити са еничарите и сеймените, когато трябваше да открият и
да върнат някой беглец. Наказанията след това бяха сурови и
всички еничари знаеха какво ги очаква, ако се опитат да избягат.

348
Това те научаваха още докато бяха аджамиоглани. Точно както
еничарите не допускаха свои хора, ранени на бойното поле, да
попаднат в ръцете на врага, така никога не оставяха ненаказан
беглец. Когато и да избягаш от корпуса, се смяташе за
предателство и те третираха все едно, че си избягал преди или по
време на битка. Еничарите се намираха в непрекъсната битка.
Техният живот беше война, затова бяха смятани за воини.

Освен че пиеше, сърбинът с нищо друго не пречеше на Ибрахим.

Българинът подозираше, че "приятелят" му продължава да напада
хора със своето неми, но тъй като не можеше да го спре, се
възползваше от това, което Бранко понякога носеше. Хората,
които живееха в склада, явно имаха благодетел, защото някой
всяка вечер осигуряваше по един казан храна за всички. Ибрахим
няколко пъти беше питал Бранко, но той не искаше да му
отговори. Явно човекът не желаеше публичност. Еничарът разбра,
че и сградата била негова.

Беше късна нощ, мъжете отново бяха пили до късно. За пореден

път Ибрахим бе отказал, което караше останалите просяци да го
считат за нещо като сбъркан и едва ли не за луд. Тези, които не
пиеха с тях, те смятаха за по-нисши и недостойни. Освен това се
отнасяха подозрително към човек, който никога не губи контрол
над устата и постъпките си. Пияниците бяха по-спокойни, когато
човекът се напие с тях и "развържеше" езика си. Те предпочитаха
той да ги обиди и дори да се сбият, но не и да стои винаги трезвен.
Може да се каже, че никой от мъжете не харесваше Ибрахим.
Силен, непиещ, винаги с контрол, тих и мълчалив, странящ от
останалите – това бяха все неща, които не им харесваха.

Една вечер късно посреднощ някой дойде, разклати рамото на

Бранко и го извика да го последва. Българинът се направи, че спи,
но беше достатъчно заинтригуван. Така той лежеше и се питаше
какво ли се случва. По някое време дочу мъжки глас, който се
извисяваше над останалите в помещението. Всъщност другите
или не се чуваха, или шепнеха. Досега такова нещо не се беше
случвало. Ибрахим изпълзя от кожуха и много тихо се опита да се
промъкне между спящите по земята хора. Скоро с учудване откри,

349
че почти никой не спи. Всички лежаха и се опитваха да бъдат тихи
и да чуят колкото може повече от разговора, който водеха мъжете,
събрани при огъня. Така Ибрахим не успя да остане незабелязан.

Там, до огъня, Ибрахим видя висок и едър мъж, с щръкнали

настрани мустаци. Той говореше нещо. По властните му жестове
и извиващия се глас си личеше, че е свикнал да командва.
Българинът веднага разбра какво се случва. Явно мястото, където
спяха, беше леговище на банда, а човекът, който говореше, беше
тарторът. Този мъж всяка вечер изхранваше всички в бараката.
Ибрахим най-после получи отговор на въпросите си. Мъжът беше
странен на вид, облечен с кожух от агнешки кожи. Той не
приличаше толкова на просяк, колкото на беден селянин. Ибрахим
беше виждал така да ходят облечени влашките и бесарабски
селяни. Може би мъжът беше от такъв произход. Не можеше да
каже, но по дрехите, по поведението и по това как изглеждаше си
личеше, че не е турчин.

Постепенно на Ибрахим започна всичко да му се изяснява.

Сърбинът членуваше в банда. Затова той така изкусно въртеше
немито. Истанбулските банди имаха територии, на които
действаха. В тях се включваха крадци, обирджии, хора които
извършваха контрабанда. Дори просяците бяха под контрола на
бандите. Като сеймен той беше изучавал бандите, но понеже през
цялото време беше бостанджия – охрана на Топкапъ, като ясъкчия
никога не бе обикалял из улиците на Истанбул, затова не
познаваше в големи подробности истанбулските банди.

По някое време мъжът извиси глас. Ибрахим не разбираше какво

казва, но видя как той се приближи до един мъж, който като видя
приближаващия се главатар, клекна. Това обаче не го спря, той
вдигна крак и ритна мъжа в главата. Човекът се претърколи от
силата на удара. Ибрахим изтръпна, стори му се, че това е Бранко.
Мъжът лежеше и скимтеше. Или беше лошо ударен, или се
опитваше да предизвика съчувствието на главатаря, за да не го
ритне отново. Българинът за малко не скочи. Той беше учен да
държи на всеки свой приятел, макар че едва ли можеше да нарече
сърбина приятел. Но все пак му беше близък. След това мъжът го

350
ритна още няколко пъти. За да не се намеси, Ибрахим реши за по-
благоразумно да се оттегли и да си легне.

На другия ден Ибрахим се държеше все едно не знае какво се е

случило. Бранко лежеше до него и тежко пъшкаше. Сърбинът
стана към обед и се нахвърли върху един мъж с грозна рана на
лицето. Обезумял, той ритна мъжа, а след това започна да го удря
с немито. Мъжът, макар едър и силен, отлетя назад. Бранко
продължаваше да върти чорапа пълен с пясък. Мъжът се опитваше
да каже нещо, но Бранко ревеше с цяло гърло:

– Куче! Куче! – и продължаваше да удря.

Ибрахим знаеше, че не след дълго сърбинът ще успее да го уцели

в главата и ще го просне на пода. Но това не се случваше. Мъжът,
макар и ударен, с пъргави движения избягваше оръжието на
сърбина. Набитото еничарско око на Ибрахим веднага позна, че в
движението на нападнатия от Бранко мъж има школовка. Този
мъж някъде и някога беше учен да се бие със сабя или поне да се
бори. Сигурно някога е бил войник.

Ибрахим си спомни как снощи главатарят беше бил Бранко като

куче, а сега той се опитваше да си го изкара на някого, когото
смяташе за по-нисш от себе си. Това беше много лоша черта в
характера на сърбина. Той се свиваше и угодничеше пред всеки
по-силен, но винаги подтискаше тези, които смяташе за по-нисши.
Така Ибрахим всеки път изпитваше съчувствие към сърбина,
когато някой турчин или богат цариградчанин го унижаваше, а
после той по същия начин малтретираше някоя жена или старец.
Съвсем скоро на Ибрахим му беше все по-трудно да изпита
съчувствие към "приятеля" си, когато отново го видеше да се
гърчи пред някой по-силен. С това си поведение Бранко
потвърждаваше, че е слаб и страхлив човек. Може би алкохолът
беше виновен, но това не можеше да бъде оправдание. Сърбинът
беше пример за това, че когато един човек е израснал с насилие,
вместо да го намрази и никога да не допуска да стане насилник,
той самият започва да бие, малтретира и да налага модела, на
който някога е бил жертва.

351
 Затова сега Ибрахим гледаше развиващата се пред очите му
сцена и му беше ясно, че Бранко се опитва да си "го върне" на
невинния мъж. Личеше си, че е много ядосан. Сега се беше
нахвърлил върху друг мъж, друг път пострадваха жени, деца,
старци или най-много някой сакат просяк. Сега мъжът, макар с
грозна и страшна рана, която беше обезобразила цялата лява
страна на лицето му, все пак изглеждаше силен. Най-накрая успя
да избегне поредния удар на немито, после постави ръката си така,
че чорапът се нави около нея и силно дръпна и отне торбата с
пясък. Привлечени от шума на битката, около двамата биещи се
бе събрала голяма тълпа. Те ги бяха обградили. Някои викаха
името на Бранко, други просто викаха. Ибрахим гледаше най-вече
другия мъж и скоро разбра какво ще се случи. Сърбинът отново
щеше да яде бой. Противникът му беше по-силен и по-пъргав от
него. Скоро той го удари с юмрук в лицето, а след това го ритна в
корема. Бранко силно изпъшка и се озова на пода.

Мъжът се дръпна назад, явно изненадата за повечето хора, които

наблюдаваха битката, беше огромна. Всички очакваха техният
човек да победи. Кръгът, сключен около двамата мъже, се стягаше
все повече и повече. Все по-често се чуваха насърчителни викове
от тълпата. Бранко беше ударен лошо и не можеше да се изправи.

Ибрахим наблюдаваше битката, отначало тя му беше

безинтересна, но постепенно уменията на противника на Бранко
го заинтригуваха все повече и повече. Вече почти можеше да се
закълне, че мъжът е еничар. И ударът, и ритникът му беше много
добре познат. Явно този мъж някога е бил еничар.

Положението на този, когото Ибрахим смяташе за еничар, не

беше добро. Тълпата го беше обградила и българинът съвсем ясно
видя как един от хората подло, изневиделица, завъртя немито си и
с всичка сила го удари в главата. От удара и изненадата той се
строполи на земята. Само миг след това мъжът отнесе няколко
ритника. Просяцитебандити – хора без чест, не изпитваха никакви
угризения да ритат повален или безпомощен човек. Те не бяха
воини. Те бяха като ято хищни птици, което щом усети, че някой
е по-слаб, го атакуват и го кълват безмилостно, докато не го убият.

352
 – Знаеш ли защо е така? – веднъж го бе попитал Абдаллах
ефенди.

Ибрахим обичаше птиците, но поведението им му се струваше

неоправдано жестоко. Наистина, нямаше смисъл да се убива
ранената, саката или слаба птица.

– Ятото е толкова слабо, колкото е слаба най-слабата птица. Те

знаят, че един ден тяхната верига ще се прекъсне именно там.
Някой ден, чрез слабостта си, тя ще ги предаде, без дори да иска.
Затова птиците кълват и убиват наранената или най-слабата птица,
за да направят ятото по-силно.

Сега обаче причината беше друга. Една птица беше попаднала в

чуждо, враждебно ято и бе застрашила живота на една от тях.
Затова цялото ято щеше да я кълве по главата, докато не я убие.
Ятото, дори и разединено, се сплотяваше и мобилизираше щом се
изправеше пред външен враг.

Върху нещастника продължаваха да се сипят ритници. Ибрахим

наблюдаваше битката от самото начало и знаеше, че мъжът е
невинен. Бе видял как подло го бяха повалили на земята.
Чувството за справедливост накара Ибрахим да се намеси.
Нямаше да бъде честно някой човек да загуби живота си ей така.
Грозният белег на Белязания отблъскваше Ибрахим и накара нещо
в корема му да се стегне.

– Стойте! – извика Ибрахим.

Хората се стъписаха и застинаха.

– Я, той можел да говори! – възкликнаха няколко.

– Спрете! Оставете мъжа, той е невинен!

Думите на Ибрахим не трогнаха мъжете от бандата. Той нямаше

никакъв авторитет сред тях. Те не го харесваха, дори не беше член
на бандата.

Така мъжът на земята отнесе още няколко ритника.

353
 – Който го ритне още веднъж, ще се бие с мен! – каза Ибрахим.

Това вече прозвуча по-сериозно на мъжете и те оставиха

падналия.

Него можеха винаги да го довършат. Сега имаха по-интересна

работа. Мъжете се обърнаха към Ибрахим. Някои тръгнаха една-
две крачки към него. Падналият мъж рязко се изправи. Ситуацията
отново се бе променила. Този, който доскоро бяха смятали за ням,
макар и висок, не беше опасен. Мъжът с белязаното лице явно
беше много по-опасен. На всички беше ясно, че грозният белег е
получен в битка, така че всички се обърнаха към Белязания. Така
около него отново се образува кръг. Мъжете извадиха бандитските
си немита и ги развъртяха. В този момент Белязания вдигна
дясната си ръка, свита в юмрук. За Ибрахим не беше трудно да си
представи, че в ръката си държи ятаган. После мъжът с ясен глас
извика:

– Аз никога не заставам на ничий път, но тежко на онзи, който

застане на моя и се изправи срещу мен!

Мъжът имаше силен глас. Това като че ли стъписа нападателите.

После той сви ръка и пак я разпъна нагоре със свит юмрук. Съвсем
ясно мъжът извика:

– Биз гилиндж мюсюлманларък! – и се втурна в битка.

Ибрахим беше потресен. Мъжът извика бойния вик на неговата

орта. Той мислеше трескаво. Думите, видът, начинът по който се
биеше, всичко показваше, че мъжът е еничар. Но кой? Тогава
Ибрахим се върна в онзи ден при Прут, когато Васил или Бахтияр
Казим бе скочил, беше пожертвал себе си и го бе предпазил от
смъртоносния удар на атамана. Белязаното лице! Нямаше грешка,
това беше Бахтияр Казим!

Бахтияр явно не беше загубил воинските си умения, защото вече

няколко човека от бандата лежаха и се гърчеха, кой със счупена
ръка, кой със строшена ключица или с пукната глава. С всяко

354
движение Бахтияр Казим предизвикваше болка и се чуваше
някакъв вик или стон.

Ибрахим знаеше, че когато се справят с Бахтияр, мъжете от

бандата ще се обърнат и ще се разправят с него. Така че сега беше
моментът да се бори за живота си. Той извика силно:

– Бахтияр Казим! Биз гилиндж мюсюлманларък!

След това се хвърли в битката. Скоро чу Бахтияр също да издава

вика на еничарите от ортата на Ибрахим. Всеки еничар сам по себе
си е смъртоносна бойна машина, но двама еничари са голяма сила.
Бахтияр и Ибрахим веднага се сработиха, все едно до вчера са
били рамо до рамо. Съпротивата им беше много добре
организирана. Бандитите бяха свикнали да нападат беззащитни
хора, но не бяха готови да се изправят срещу равностоен
противник. Повечето от тях като отделни бойци не бяха нищо
особено, но когато се съберяха в группа, действаха като глутница.
Сега обаче това не им помогна. Битката наподобяваше сблъсък
между два силни лъва и глутница хиени. Колкото и да бяха повече
хиените, колкото и да искаха да победят, не можеха, защото срещу
себе си имаха лъвове.

Битката беше ожесточена, но и Ибрахим, и Бахтияр все пак се

опитваха да не нараняват много нападателите. Изведнъж Ибрахим
го видя. Въпреки битката, бившият еничарски командир видя
човека от предната вечер, който разговаряше нещо с Бранко. Явно
главатарят на бандитите разпитваше сърбина за двамата – за
Ибрахим и Бахтияр.

Докато битката продължаваше, Ибрахим мислеше. Сега разбра,

че всичко, което Бранко знаеше за еничарите, бе научил от
Бахтияр. Не му беше ясно защо преди малко го бе нападнал така
ожесточено, но явно двамата добре се познаваха.

– Спрете! – извика нечий глас.

Това беше мъжът, който предната вечер беше водил събранието

и явно бе главатар на бандата.

355
 – Герджик! – извикаха останалите. – да ги избием!

Така Ибрахим разбра как се казва мъжът. Това име беше

легендарно за подземния свят. Всички знаеха, че Герджика е най-
страшният главатар на най-силната истанбулска банда. Дори се
смяташе, че води няколко банди едновременно. Сега този
легендарен бандит стоеше срещу двамата мъже. Човекът
изглеждаше като влашки чорбаджия. Вървеше срещу тях, а
разбойниците му правеха път. Големите, щръкнали, заострени
мустаци като че ли бяха станали още по-дълги и заплашителни.

Той беше едър мъж с голям корем.

– Давай, Герджик! Давай, Герджик! – викаха бандитите и

насърчаваха главатаря си.

В този момент мъжът хвана ръкохватката и извади някаква

смешна сабя. Тя беше по-къса от сабите на казаците, които
Ибрахим беше виждал в степите, но малко по-дълга от пиратските
саби. Въпреки смешния си и не дотам застрашителен вид,
оръжието беше страшно. То беше ръждясало и лошо поддържано.
Ибрахим виждаше тъпото назъбено острие. Това означаваше, че
при удар то не само ще поразява или сече, но ще счупи костите на
този, когото удари. Освен това то беше приспособено за улични
битки, където пространството за дълго бойно оръжие щеше да
бъде недостатъчно, а късата, макар и тънка сабя, щеше да свърши
по-добра работа. Това, че оръжието не беше остро като ятаган или
арабска сабя, беше предимство в улична битка и в битка от по-
близко разстояние. Ако оръжието беше остро, то щеше да мине
през врага и да го посече, но нямаше да му попречи да намушка
или да посече. А дебелото острие изискваше по-малък замах и при
удар не толкова поразяваше и сечеше, колкото избутваше врага.
Освен това беше очевидно, че ръждясалата бандитска сабя на
Герджика беше по-дебела и явно по-тежка от нормална сабя, а
това, че беше къса, я правеше по-бавна във върха при сечене, но
по-бърза при въртене. Опитното око на Ибрахим веднага забеляза
това. Като човек, бил се с много и различни оръжия, веднага оцени
силните и слаби страни на оръжието на Герджика. И когато

356
главатарят, под настойчивите викове на тълпата, замахна, той вече
имаше план. Скочи, предпази се и с рязък ритник изби оръжието
от ръката на Герджика. Действията на Ибрахим бяха толкова
неочаквани, че главатаря по никакъв начин не успя да реагира.
Сабята изхвръкна и издрънча по дъските на пода. Наблюдателите
явно също бяха изненадани. Ибрахим се възползва, наведе се
рязко и взе сабята. В следващия момент действията протекоха
светкавично. Ибрахим му нанесе силен удар към врата, главатарят
вдигна ръка, но оръжието я удари. Не успя да я отсече, но тънкото
острие, явно счупи костите, защото ръката противоестествено се
огъна и отпусна като прекършено крило. Явно болката беше
изключително силна, защото Герджика изпадна в шок. Еничарът
се възползва от моментната му загуба на разсъдък и рязко замахна
от другата страна. Острието се вклини в дясната ключица на
бандита, там където вратът и тялото се събираха. Тъпото острие
не успя да влезе дълбоко, но се чу силно изпращяване. Острието
се задържа и остана там. Ибрахим се опита да го изтегли, при
което от раната рукна кръв. Силният удар принуди Герджика да
падне на колене. Докато вниманието на всички бе насочено към
ударения главатар, Ибрахим, който с мъка бе извадил острието от
тялото на главатаря, го насочи към най-близкия бандит. Ударът
попадна отдолу нагоре и разпра корема му. Чу се звук на
разкъсване на дрехите и плътта. Мъжът падна на колене. Така
двамата мъже се оказаха един до друг, паднали на колене. Това
вбеси останалите бандити. В следващия момент настъпи истинска
касапница. Бандитите наизвадиха саби, ножове, немита и всякакви
други оръжия. От първия човек, когото Ибрахим уби, отне
оръжието и го подхвърли на Бахтияр Казим. Двамата се
развихриха. Кръвта на Ибрахим кипеше. Бандитите, хора без
особени бойни качества, искаха миг по-скоро да убият двамата
изключително нагли врагове, които ги атакуваха в тяхното
леговище. Тези двамата трябваше да умрат. Бандитите се
нахвърлиха по-скоро с желание и с телата си, отколкото с някакви
бойни умения. Така за двамата калени еничари не беше трудно на
бърза ръка да положат повече от двадесетина мъртви и ранени
бандити. Скоро огромната барака се изпълни със стонове на
ранени и умиращи с въргалящи се по земята тела.

357
 Още в началото на битката жените, децата, старците и сакатите
избягаха и се скриха. Скоро помещението се изпълни със звън от
удрящи се остриета. Мъртвите тела и тежкодишащите биещи се
мъже изпаряваха дъха си, а всичко това се смесваше с тежката
миризма на кръв. След още няколко мига бандитите осъзнаха
колко много от тях са мъртви и ранени, че всяка съпротива е
излишна и колкото по-дълго останат с оръжие в ръка, толкова
повече ще са търкалящите се трупове. Скоро те се разбягаха и като
че ли се изпариха. В помещението останаха само двама мъже.
Ибрахим гледаше обезобразеното лице на Бахтияр, но не
забелязваше грозния белег, а виждаше еничара, суровия воин,
човекът спасил живота му при Прут. Кръвта още кипеше в жилите
му. Той беше опиянен от битката, щастлив и жив. Гърдите му
жадно поглъщаха ледения въздух, но той не го усещаше. За да
изрази уважението си, благодарността и радостта, че вижда друг
еничар и българин, Ибрахим извика:

– Бахтияр Казим!

Бахтияр дишаше тежко, а от устата му, като на препускащ кон,

излизаше пара. Ибрахим беше направил еничарския поздрав.
Бахтияр като че ли едва сега видя мъжа пред себе си и разбра кой
е той. Той извика:

– Ибрахим Абдаллах!

Дори страничен наблюдател щеше да почувства радостта и

преклонението в гласа му. Всички, които се бяха спотаили и
наблюдаваха странната картина между двамата мъже, разбраха, че
Ибрахим е по-старши и някога е бил командир на Бахтияр. Той не
само беше отправил еничарски поздрав, но бе застанал на колене,
показвайки почитта си към стоящия пред него мъж. Гледката беше
интересна и любопитна. Никой от надничащите мъже, жени и деца
– доскорошни членове на бандата, не посмя да прекъсне или
попречи на двамата мъже.

Изведнъж двамата едновременно извикаха:

358
 – Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък!
Биз гилиндж мюсюлманларък!

Докато викаха бойния вик, еничарите вдигнаха нагоре ръцете си,

в които държаха оръжията си.

Изведнъж от вратата се зададе Бранко, който беше вдигнал ръце

и крещеше:

– Имаме нови главатари, да живеят Ибро и Бахти! Имаме нови

главатари!

Всички бяха разбрали, че двамата мъже някога са били войници.

Те крещяха, че са мечът на исляма. Хората не разбираха какво
означава това. Как можеше тези бивши войници или може би
заптиета, а не дай си боже еничари, да бъдат главатари на най-
голямата банда в Истанбул?

Въпреки това сърбинът продължаваше да крещи:

– Имаме нови главатари! Имаме нови главатари!

От този момент Ибрахим и Бахтияр застанаха начело на най-

голямата банда в града. Двамата събираха крадците, обирджиите
и просяците, които даваха личен отчет пред двамата и плащаха.
Всяко неподчинение се наказваше жестоко, понякога със смърт.
Бандата чувстваше желязната ръка на двамата и се подчиняваше.
Ибрахим и Бахтияр наложиха дисциплина, подобна на тази в
ортата. Бахтияр винаги отстъпваше първенството на Ибрахим.
Скоро тяхната банда набра сили. В кесията, която Бахтияр
държеше, освен сребърни немски талери, все по-често попадаха и
дебели златни пари. Бандата се превърна в дисциплинирана армия.
Тъй като всички вършеха работата си много добре, бяха добре
нахранени, доволни и силни.

Ибрахим и Бахтияр вече спяха най-близо до огъня. Бранко

винаги се навърташе покрай тях. От злобата, с която преди време
се бе нахвърлил върху Бахтияр, не бе останала и следа. Сега
сърбинът се подмазваше на Белязания и трепереше само като се

359
изправеше пред него. Всичко това продължи до пролетта на 1719
година, когато бандата на Ибрахим и Бахтияр се сби с бандата на
Муса Страшния, която върлуваше из квартала Бешикташ, и
Ибрахим лично обезглави едноокия турчин. Тяхната банда вече
владееше Бешикташ, Галата и Еминьоню.

Като главатар на банда, Ибрахим не забрави мисиите, които му

бе поставил Юсуп преди повече от година. Той пусна хора, които
непрекъснато преследваха Джакомо Пилерини. Той се оказа грък,
а не италианец, както отначало беше мислил. Шпионите му
търсеха и Емануел Тимони, но той беше починал през изминалата
1718 година, който също се оказа грък, а не италианец.

В Истанбул беше плъзнала новината, че в Империята се намира

една от най-благородните дами и придворни госпожи – лейди
Мери Уортли Монтагю. Още от дете тя била поразена от шарка и
лицето ѝ било обезобразено. Тъй като едно от децата ѝ било
заразено от същата болест, тя искала да избегне участта, която я
била сполетяла. Тя чула, че в Империята има доктори, способни
да спасят детето ѝ и да предпазят останалите ѝ деца. Така лейди
Монтагю първо посетила София, а после и Пловдив (Филибе).
Когато на 13 март 1717 година стигнала Едирне, там се срещнала
със султана и видяла ескорта му от 500 еничари. Тя описала
еничарите и изпратила това описание в писмо. Това били първите
сведения от Империята, които пристигнали в Англия.

Тимони лекувал, като с нож първо пронизвал пъпката, а после

със същото това острие порязвал здравите хора, обикновено от
вътрешната страна на ръката или на рамото. Децата на лейди Мери
Монтагю били предпазени от една циганка, която ги ваксинирала
и по този начин ваксинирането било пренесено в Англия [61].

Така Ибрахим изпълни и двете мисии, поставени му от Юсуп, и

не остана с нищо длъжен на приятеля си.

Беше пролетта на 1719 година, вече почти година откакто

Ибрахим беше Ибро. За това време от просяк той, заедно с
Бахтиар, беше станал водач на най-голямата и силна банда в
Истанбул. Ибрахим беше мислил, че винаги ще защитава закона и

360
никога няма да мине от другата страна на барикадата. Нима
животът му щеше да премине така? Нима цял живот щеше да се
крие? Вместо да се спотаи, той отново беше на "устата на топа".
На няколко пъти чу, че на сеймените им е заповядано да го открият
и унищожат. Така вече беше смятан за най-големия бандит в
Империята и усещаше как кръгът на преследвачите му се затяга
около него. И докато Ибрахим се опитваше да смекчи нападенията
и да премахне безмисленото проливане на кръв, Бахтияр
планираше все по-дръзки и кървави нападения. Бандитите се
чувстваха все по-силни и безнаказани.

Една вечер, когато всички членове на бандата, а те бяха над 100,

бяха насядали около огъня, Бахтияр изложи план как да нападнат
кервана, който щеше да носи богатствата на анадолските бейове.
В плана беше включено избиването на голям брой сеймени.
Ибрахим се опита да се противопостави, но алчните и дръзки
бандити, предчувстващи как в ръчичките им ще попадне огромно
количество злато, веднага приеха плана. Вечерта, преди да си
легнат, Ибрахим искаше да говори и да разубеди своя ортак. Както
винаги набожен и спазващ строго правилата на исляма, Бахтияр се
молеше преди сън.

– Бахти – каза Ибрахим, – това нападение ще струва живота на

много наши.

– Кои наши? – попита Белязания.

– Еничари – отговори Ибрахим

– Аз помислих, че говориш за нашите хора, от бандата.

Едва сега Ибрахим осъзна, че е водач на банда, но все още

мислеше за еничарите и сеймените като за свои хора. Те го
издирваха и ако го заловяха, сигурно щяха да го убият или поне да
го изпратят в зандана, а той мислеше за тях като за свои. Въпреки
опитите си да свикне с новото положение, все още мислеше за себе
си като за еничар. Сега, когато говореше с Бахтияр, разбра, че
никога няма да може да престане да се чувства едно цяло с
еничарите. Оттук нататък щеше да му бъде много трудно да воюва

361
срещу тях. Това не беше живот за него. Ето, Бахтияр се бе
приспособил, но за него това беше невъзможно.

– Как успя да намразиш еничарите дотолкова, че да желаеш

смъртта им? – попита Ибрахим.

Отначало Бахтияр замълча, а после каза:

– Намразих ги, когато те се отказаха от мен. Със сълзи на очи ги

молих да ме включат поне в корпуса на ветераните. Уверявах ги,
че дори обезобразен мога да служа на султана и корпуса, но те ме
прогониха. Казаха, че съм щял да предизвиквам страх с вида си и
то не у враговете, а у младите еничари, които щели да се страхуват
какво може да се случи с тях по време на битка. Така, като грозно
пиле, като гузна съвест, бях прогонен от корпуса. Не ги мразя за
това, че сменихме вярата си, че ни откъснаха от майките и бащите
ни, че ни тормозеха, а за това, че ме прогониха, че белязан не мога
да се върна и в България. Не искам да бъда местният изрод на
селото. Затова се скрих тук, сред себеподобните си и живях
години наред в мизерия, без да имам чест, достойнство и памет.

Ибрахим беше учуден от разказа на своя другар. Отначало той

смяташе, че ще го разубеди да нападат еничари и сеймени, но сега
осъзна колко дълбока е обидата на Бахтияр. Проумяваше и още
нещо, че той беше в подобно положение.

– Изчакай още една-две години и ти ще ги намразиш. И аз

отначало като бездомно псе се навъртах около това, което смятах
за свой дом – еничарските казарми. Ти ги обичаш и смяташ себе
си за част от тях, нали?

– Да!

– И аз бях така. Аз ги мразя, защото ги обичам! – каза Бахтияр.

После помълча малко и продължи: – Ще ги избивам, защото искам
да съм като тях. Искам да им докажа, че съм достоен, че мога да
меря сили с тях. И накрая, не искам да умра като бездомно куче,
хвърлено на боклука, искам като воин, като еничар да умра в
битка! Искам да умра от ръцете на тези, които най-много

362
уважавам и обичам! Искам да умра от ръцете на моите братя
еничари!

Тази вечер Ибрахим не спа. Думите на Бахтиар го трогнаха.

Времето лекува. Наистина, в последните месеци все повече беше
мислил и сънувал Юсуп и Рефик. Този сън беше кошмар,
започнеше ли го, в него се включваха и Кабил, и Бурчин, и накрая
Ибрахим изпитваше искреното желание да умре. Горчилката на
този живот се бе утаила в душата му и го караше да иска да умре.
Бремето беше непосилно. Колко много смърт и нещастие бе видял
в този живот? Колко много смърт и нещастие бе донесъл в този
живот? Какъв беше смисълът на всичко това? Кога щеше да дойде
краят? След такива вечери Ибрахим се събуждаше с опустошена
душа. Сутринта, след като беше разговарял с Бахтияр, беше
такава. В по-лусън той беше взел решение. Не можеше да се
изправи срещу своите братя от корпуса, а и усещаше как техният
обръч се сключва все повече и повече около него. Затова реши да
се скрие. Искаше да живее нормално, да бъде обикновен човек. Не
искаше да бъде водач на банда. Повече не искаше да носи оръжие
и да сее смърт. За разлика от Бахтияр той можеше да си го позволи,
защото не беше белязан, поне не външно. Вече беше преситен от
смърт. Не искаше повече да убива. Искаше нов живот. Нуждаеше
се от спокойствие. Взе решение да скъса с всичко това.

Тази сутрин той се държа съвсем обикновено. Никой отстрани не

можеше да разбере какъв огън бушува в гърдите му. Мислено се
прости с хората, с Бахтияр и Бранко, с бараката, остави всички
пари, освен едно-две акчета и сабята, която преди бе
принадлежала на мъртвия Герджик, и тръгна. Вървеше без да
погледне назад. Плати на един каик да го прехвърли от другата
страна на Босфора и така попадна в по-бедната част на Истанбул
– азиатската. Тук никой не го познаваше. Беше прекъснал връзката
с бандата, така че сеймените нямаше да могат да го проследят.
Тук, в Юсюодар, бандата на Бахтияр не действаше. Те държаха
целия европейски Истанбул, но тук, едва ли щяха да дойдат.

И така Ибрахим заживя като най-обикновен просяк в азиатската

част на града. Тук, за такива като него, беше още по-трудно да

363
оцеляват. Спеше направо на калдъръма пред някой дюкян или в
някоя малка, тиха, закътана улица. Носеше със себе си кожуха и
си го застилаше преди да легне на земята. В Юскюдар хората бяха
много по-бедни отколкото в Бешикташ, Галата и Еминьонпю и
много по-трудно даваха милостиня. Затова само след няколко дни
той се изправи пред лицето на онзи враг, който го караше да загуби
облика си на горд човек и воин – гладът. Припомни си дните,
когато лежеше под каика и се свиваше от глад. В бандата поне
винаги беше сит. На няколко пъти му идваше да прекрачи
гордостта си и да се върне в бандата на Бахтияр, но успяваше да
се овладее и се възпираше.

Една вечер вървеше покрай една барака, досущ като тази, която
преди няколко дни бе напуснал в Галата. Отвътре го привлече
шумът на битка. Разбра, че и гладът го движеше. Беше готов на
всичко за коричка сух хляб или шепа ориз. Не можеше да сбърка
тези звуци, това беше шум от битка и борба. Откри входа и поиска
да влезе, но няколко мъже му препречиха пътя и казаха:

– Дрипльо, тук не е за теб! Хайде продължавай!

Ибрахим обаче беше гладен, а отвътре чуваше ясните звуци на

битка.

– Искам да се бия!

Двамата пазачи се изсмяха.

– Ти, да се биеш? Я се виж на какво приличаш! Едва стоиш на

краката си! Я си ходи по пътя, да не ти се наложи след малко с нас
да се биеш!

Гладът изяждаше Ибрахим отвътре и точно той го накара да

остане пред двамата мъже твърдо на краката си.

– Готов съм!

– Какво си готов, бе? – смееха се двамата. Мръсният и пропаднал

клошар, който едва стоеше на краката си, ги забавляваше. Те и без
това скучаеха на вратата, вместо да гледат. Вечер в бараката се

364
събираха най-добрите бойци в Истанбул. Някога битките се
провеждали официално и всеки истанбулски богаташ имал бойци
и пехливани, които се биели за него и му носели пари в залозите.
Султан Ахмед III обаче си падаше по други развлечения, той
презираше битките и борбите. Така те вече се провеждаха тайно,
на едно-две места в града. Бараката, която двамата мъже
охраняваха, беше най-голямата арена в Империята. Хазартът беше
страст, която изисква риск. Така за богатите това, че битките бяха
забранени и нелегални, само още повече разпалваше страстта им.
Почти всяка вечер да гледат бойците, освен обикновени хора,
идваха и много от пашите, везирите и бейовете. Това беше любимо
развлечение, ако някой истанбулски велможа имаше гости от
провинцията. Така битките се радваха на голяма почит и
внимание. Това беше прекрасно място, където пехливаните от
всички школи поддържаха уменията, формата си и обменяха опит.
Повечето от тези бойци нямаха шанс да се класират на най-
големия турнир, който се провеждаше всяка година в Едирне, а и
там не се печелеха никакви пари. Тези мъже, макар и с опит,
нямаха шанс срещу отлично подготвените пехливани на султана
или еничарите.

Скоро дрипавият мъж, който стоеше пред входа, им омръзна и

вече вместо да ги разсмива, започна да им досажда.

– Аз съм воин! – каза той и с това предизвика буен смях у

двамата. Дори сълзи избиха в очите им.

– Какъв си?

– Воин...

Те продължаваха да се присвиват от смях.

– И как се казваш, воине?

– Ибро.

– Ибро! – повтаряха двамата пазачи и продължаваха да се смеят.

– Ибро! Добре, Ибро, хайде сега върви си, ама хубаво ни разсмя!

365
 Двамата мъже бяха едри и силни. Ибрахим ходеше прегърбен, а
и гладът го бе свил и не можеше хубаво да се изправи. Всеки от
тях беше два пъти по-тежък от него. Ибрахим знаеше, че те също
се бият. Може би дори участваха в битките, но тази вечер бяха
поставени на вратата. Единият от хората на вратата започна да
шепне на другия. Той влезе навътре. След малко излезе,
съпровождан от дебел турчин, който имаше вид на евнух.

Човекът на вратата го увещаваше:

– Ще го пуснем да се бие и ще заложим срещу него. Той ще

загуби и ще спечелим.

– Колко можем да спечелим? – попита дебелият мъж. – Всички

ще заложат, че ще загуби, то е ясно, така няма нищо да спечелим.
Ако можеше да намерите човек, който да изглежда като него, но
да победи, тогава ще направим голям удар.

– Аз мога да спечеля! – убедено каза Ибрахим.

Тези думи накараха дебелия да разтресе шкембето си.

– Ти, воин, не ме разсмивай!

Ибрахим беше взел решение да живее, без да се набива на очи,

но сега гладът го накара да се издаде и говореше неща, които в
нормални условия никога не би казал:

– Аз съм велик воин!

Тези думи накараха мъжа отново да раздруса шкембето си.

– Ти, велик воин!? Не го повтаряй, че тук такива велики воини ги

убиват. Тук се бият най-добрите воини в Империята, от всички
краища на света.

Както говореше, изведнъж дебелият се втурна към един огромен

мъж, който се задаваше надолу по улицата. Мъжът беше наистина
огромен. Въпреки че беше облечен в скъпи дрехи, под тях ли
личеше, че има силни крака и ръце, а вратът му беше като на бик.

366
 – Ваше превъзходителство – дочу Ибрахим дебелия човек да се
подмазва пред новодошлия. Българинът погледна мъжа и се сви.
Нямаше грешка, това беше неговият "вечен" враг,
башпехливанинът Кая. Не знаеше как ще реагира отколешният му
противник, ако го познае. Освен това може би Кая знаеше, че
еничарите го издирват и можеше да го задържи или предаде. Така
както беше отслабнал, едва ли можеше да се противопостави, пък
макар и на вече стария Кая.

Хората на вратата явно много добре познаваха башпехливанина,

защото го пуснаха без никакви въпроси и дори го поздравиха с
подчертано уважение.

– Старшият учител на всички султански пехливани е тук,

надушил е новия велик боец, който ще се бие тази вечер.

– Може да е за удоволствие или за да избира бойци – каза другият

пазач.

Ибрахим вече бе разбрал, че тази вечер няма да може да се бори,

но все пак гладът го застави да попита подобния на евнух мъж.

– Господарю, как мога да участвам в битките, за да спечеля малко

пари?

Думата пари привлече вниманието на дебелия мъж. Той потърка

малките си нежни ръчички, с къси пухкави пръсти, целите
отрупани с големи златни пръстени, на всеки пръст по единдва.
Тъй като имаше пръстени и на двете ръце, те издрънчаха. Беше
ясно, че мъжът не мислеше за това как гърбавият просяк да извади
пари, а какво може той да спечели от цялата работа. Нещо в
погледа на този мъж, а и в неговата настойчивост, му направиха
впечатление. Едва ли просяк би се държал така. В погледа на този
мъж имаше някакво малко, макар и далечно отблясъче, каквото
той цял живот бе виждал в очите на бойците, които бе подбирал.
Може би това го накара да обърне още малко внимание на
просяка.

367
 – Ако искаш да се бориш, първо трябва да се изкъпеш и да се
облечеш по-добре. Освен това бих се съгласил да те пусна, само
ако си платиш. Тъй като мисля, че ще загубиш, ако искаш да се
бориш, трябва да заложа на теб, за да мога да те пусна на алая. За
да не загубя пари, искам да си платиш. Така, ако загубиш борбата,
губиш и парите си. Ако спечелиш, освен твоите пари, ще ти дам
още толкова. Разбра ли!

– Разбрах! – каза Ибрахим, въпреки че въобще не знаеше откъде

ще вземе пари. – Колко пари трябва да заложа? – попита той.

Човекът погледна просяка, като го преценяваше, и каза:

– За теб ще искам три жълтици.

– Три жълтици? – онемя Ибрахим. Сега вече беше сигурен, че

няма откъде да намери тези пари. – Как се казваш, господарю? –
попита Ибрахим.

Мъжът бе сигурен, че си губи времето и думите. Първо, просякът

със сигурност щеше да се уплаши. Колкото и смел и самоуверен
да изглеждаше сега, когато видеше силните бойци, щеше да се
уплаши. А и откъде този скитник щеше да събере три златни пари?
Дълго време се чудеше дали да каже името си, най-накрая каза:

– Ела утре вечер, потърси Мирза бей!

– Аз съм...

– Не ме интересува кой си! Измисли си име след като се измиеш

и донесеш парите! – след като каза това, Мирза се обърна и
казвайки няколко думи на пазачите, влезе вътре.

Когато се обърна и си тръгна, Ибрахим се усмихваше. В името

на този мъж, който приличаше на евнух, имаше някаква ирония.
Той се казваше Мирза, което означаваше "син на везир", "принц".
Шишкото не приличаше на благородник, а на евнух. Сега най-
важното нещо беше да запомни това име, защото само то можеше
да го спаси от глада и мизерията.

368
 През целия ден Ибрахим мислеше за срещата с Мирза бей. Още
сутринта той изпра дрехите си в морето и се изкъпа. Водата беше
солена, но все пак след банята се почувства по-чист. После
започна да мисли за златните пари. В главата му се въртяха
няколко възможности. Беше лошо, че не може да ги изпроси за
един ден, а и щеше да е много трудно да ги открадне. Много малко
хора в Истанбул носеха толкова много пари със себе си, а и тези,
които го правеха, обикновено имаха голяма охрана.

Ибрахим беше гладен и отпаднал. Беше намислил, ако му се

отдаде възможност, да иска четири златни пари. С едната щеше
хубаво да се наяде. Скоро се хвана как мечтае и мисли само за
ядене и гозби. Застави се да мисли реално и така скоро пред него
се оформиха три основни пътя как да се сдобие с парите. Първият
и най-отчайващ беше да открие Кая или да го причака и да изпроси
парите. Рискът беше в това, че башпехливанинът можеше да няма
пари. Ибрахим си спомни колко тъжно бе седял огромният
пехливан преди една година на софрата на султана. Освен това Кая
винаги досега му е бил противник и враг, можеше да не иска да му
помогне. Тази възможност беше много рискована, откъдето и да я
погледнеше. Втората възможност беше да отиде при Бахтияр и да
поиска парите. Той знаеше, че новият водач на бандата няма да му
откаже, а и беше сигурно, че ще има тези пари. Ако направеше
това, означаваше да направи крачка назад и да се върне там,
откъдето искаше да избяга. Така че този вариант хич не му хареса.
И така в главата му изплува последната възможност, която като че
ли беше най-приемлива. Щеше да отиде в Еминьоню, в къщата, в
която доскоро бе живял. Той още пазеше ключа за входната врата,
щеше да отключи вратата, да отвори тайния вход и да влезе в
огромната подземна каменна зала, където двамата с Рефик бяха
сложили обкования сандък с парите. При мисълта за сандъка,
сърцето му затуптя. Само трябваше да внимава да няма
съгледвачи пред входа на къщата, които да опитат да го заловят.
Вече беше минала цяла година, едва ли някой щеше да държи една
година напразно съгледвачи пред къщата.

Следващият сахат мина в препичане на слънце и мечти.

Представяше си как загребва шепа златни пари. После като че ли

369
почувства глътка от кафето на Хасан ага. Ех, колко му липсваше
нормалният живот! Да можеше пак да бъде обикновен човек! При
мисълта за златото и среброто, които ей така си стояха в сандъка,
краката му сами искаха да тръгнат. Имаше два проблема.
Трябваше да намери пари някой лодкар да го прехвърли от другата
страна на Босфора и да изчака прикритието на тъмнината, за да се
промъкне незабелязано в къщата на Селим ага.

Той ту тръгваше, ту спираше. Добре че беше морето, което го

спираше, иначе щеше да отиде в къщата още сега и щеше да се
издаде. Гладът беше лош съветник. Следващата мисъл беше:
"Ами, ако закъснея?" От одеве Ибрахим мислеше, че ще вземе
четири-пет пари и ще се върне, за да плати на Мирза и да участва
в борбите. Едва сега се сети: "Защо ми е въобще да се бия, след
като имам обкования сандък с парите? Мога да си живея като
беглец и просяк и да си вземам по малко от парите." Той стисна
ключа така, че се нарани. Краят на неволите му и глада беше
съвсем близо. Още тази вечер щеше да си поръча едно печено пиле
с ориз и студена кладенчова вода, вътре с разтворен мед. От тази
мисъл коремът още повече го заболя.

Едва дочака вечерта. Така и не беше решил откъде да намери

пари за преминаването си от другата страна, затова реши да
действа дръзко. Каяците бяха един от основните транспорти в
Истанбул. Някои от тях пренасяха хора и товари през Босфора,
между двете части на Истанбул

– Европейската и азиатската, а други през Златния рог – между

старата част на града и квартала Галата. Каякарите обикновено
бяха бедни хора, за които каика беше основно средство за
препитание. Те бранеха каиците си както живота си. Когато не ги
караха, ги приковаваха за пристаните и винаги ги пазеха
въоръжени със сопи. Беше ясно, че никой няма да го преведе без
пари на отсрещния бряг. Така Ибрахим се чувстваше като в капан.
Той беше умиращ от глад в Юсюодар, а парите и спасението бяха
там, в Еминьоню, но нямаше как да стигне до тях. Ако човекът се
съгласеше да го пренесе от другата страна, щеше да му плати
пребогато, когато бръкне в сандъка, но не можеше заедно с

370
лодкаря да се промъкне в къщата на Селим, а и никой нямаше да
иска да го преведе през Босфора без пари, срещу голи обещания.

Така планът на Ибрахим се състоеше в следното. Той стоеше до

един от многото кейове в Юскюдар. Беше го избрал, защото беше
по-закътан и много спокоен. Каикът дойде, хората слязоха и си
тръгнаха. Ибрахим чакаше точно този момент и когато мъжът се
наведе, за да привърже въжето на лодката към един от стърчащите
дървени колове, той се затича и с две ръце силно удари мъжа в
задната част на главата и врата. Беше събрал цялата си сила в този
удар. После взе греблото и въжето, седна в лодката и се опита по
най-бързия начин да се отдалечи от кея. Досега никога не беше
управлявал лодка. Беше виждал как Рефик управлява каик. Забави
се доста, докато обърне каика и се опитваше да се отдалечи по-
бързо. Скоро видя как мъжът се изправи, започна да маха с ръце и
се разкрещя:

– Помощ! Помощ! Откраднаха лодката ми! Помощ!

– Ще ти я върна довечера и ще ти платя! – чистосърдечно извика

Ибрахим.

Мъжът обаче или не чу Ибрахим, или не му повярва. Въпреки

усилията си, българинът не успя много да се отдалечи, така че
мъжът скочи и заплува след лодката си. Явно беше упорит мъж и
не искаше да се раздели с нея. Ибрахим се чудеше какво да
направи. Опита се да загребе по-бързо, но нищо не се получи.
Истанбулските каици се караха с едно дълго гребло, така че
гребецът стоеше прав отзад. Така Ибрахим се опитваше да се
отдалечи по-бързо от кея и наблюдаваше как мъжът бързо го
достига. За да го сплаши, българинът извади греблото и удари с
него няколко пъти във водата. Явно тази заплаха свърши работа,
защото мъжът, продължавайки да вика, заплува обратно към
пристана, а Ибрахим залегна на веслото. Морето беше спокойно,
само тук-там имаше малки вълнички, които опасно разклащаха
лодката. Ибрахим за пореден път се убеди, че не харесва и не се
разбира с морето. Разстоянието между двата бряга не беше
голямо, но той нямаше почти никакви сили и много бързо се

371
измори. Наложи се да си почине. В този момент обаче усети как
силно течение отнася лодката на север. Течението беше много
силно и го теглеше към Черно море. Напрегна сили, но явно му
беше изключително трудно. Гребеше все по-бързо и по-бързо,
напрягаше всички сили. Ситуацията беше толкова критична, че не
мислеше за това какво ще стане, ако лодката се обърне. Сега
разбираше, че изходът за него ще бъде същият и ако течението го
отнесе към Черно море. Гребеше, гребеше, но все още виждаше
как отначало носът на лодката сочеше старата част, после премина
през Златния рог, Галата и Бешикташ. На едно място Босфора се
стесняваше и така с последни сили спря каика до един строеж.
Явно султанът беше решил да построи нов дворец в квартала
Бешикташ, който беше все още много малко застроен. Когато спря
на кея, който явно служеше за разтоварваше на строителните
материали за двореца и си личеше, че е временен и наскоро
построен, той си почина. Намираше се твърде далеч от къщата на
Селим. Ако опиташе да мине бързо през града, сигурно щеше да
предизвика вниманието на нощните стражи – пазванти. Не
знаеше, но му се струваше, че с лодката ще стигне по-бързо. Така
загреба с дива ярост покрай брега. Още малко оставаше да си
хапне от печеното пиле, което си бе набелязал. Нямаше да допусне
нищо да го отдалечи и забави. Напрегна последни сили. Скоро
Галата изникна покрай него. Внимателно пресече Златния рог.
Спря на кея, който беше най-близо до къщата на Селим.
Внимателно привърза лодката. Беше решил, след като се нахрани
добре, да върне лодката на клетия човек. След това вече почти
тичаше. Само за миг спря пред кафенето на Хасан ага. Тук той
забави ход, защото знаеше, че може да привлече вниманието на
хората седящи вътре. Приближи се до толкова добре познатата
врата. Внимателно и безшумно я отвори. После напипа ключа за
тайната врата и тихо я отвори. Сети се за Рефик, който беше смазал
вратата и сега Ибрахим можеше да осъществи плана си. Мислено
благодари на приятеля си за това и опипом влезе в помещението.
Лъхна го студеният въздух и тежката миризма на влага и плесен.
Много добре помнеше къде бяха свещниците и чакмака с
праханта. Бавно слезе по стръмната вита стълба. Беше толкова
слаб, а и краката му трепереха. Трябваше да внимава да не се

372
спъне, защото това можеше да е фатално в сегашното му
състояние. Затова слизаше внимателно, като с крака и ръце
опипваше пред себе си. Мина доста време преди да напипа тежкия
обкован сандък, който двамата еничари бяха донесли със себе си
чак от Азов. Вдигна капака на сандъка, бръкна вътре и за малко не
извика. Ръката му напипваше дървеното дъно на сандъка. Като че
ли, за да се убеди в това, което току що бе открил, той опипа
цялото дъно и най-вече ъглите. Мисълта, че в сандъка няма нищо,
още не бе достигнала до съзнанието му, но той опипваше ъглите.
Знаеше, че ако има изпусната някаква пара, тя ще бъде именно
там. Положението му беше толкова окаяно, че сигурно би се
радвал и на една златна пара. Скоро проумя какво бе открил.
Парите ги нямаше. За съжаление не можеше да разбере кога са
взети. Дали Рефик бе заловил крадците и те го бяха убили, или
еничарите ги бяха открили и ги бяха взели? Все пак знаеше, че
еничарите щяха да вземат парите заедно със сандъка. Може би
Селим все пак е знаел за тайния вход. А може би други някакви
крадци случайно бяха намерили съкровището. Или пък
собственикът, който беше построил къщата, се е върнал и е открил
съкровището. Засега тази теза му звучеше най-приемлива. Едва ли
някой крадец случайно би могъл да открие тайния вход. За да се
убеди в това, което напипваше, а и за да види в какво състояние се
намира залата, реши да запали свещите. Безпогрешно откри
чакмака, праханта беше влажна и на Ибрахим му отне доста време,
за да запали огън, а после и свещите. Когато освети помещението,
внимателно го огледа. Като че ли всичко беше недокоснато. Дори
се изкуши и отиде до стената, където бе подпряно арабското копие
– джерид. Силата нахлу обратно в него. Ръката му доби сила и
стисна силно дръжката на оръжието си. След като почувства тази
сила, започна да търси "Меча на исляма". Така и не можеше да си
спомни кога се бе разделил с него и къде се намираше той сега.
Потърси го по всички стени, но не го откри. Явно мечът не беше
тук. После взе единия свещник, занесе го до сандъка и освети
вътрешността му. Така се убеди окончателно, че вътре нямаше
нищо. Едва сега истината го застигна и го удари като с мокър
парцал. От одеве беше толкова възбуден от връщането си тук и от
откритието, че богатството им е изчезнало, че беше забравил

373
глада. Сега обаче го обзе отчаяние. Той като че ли рухна. Краката
му се подкосиха и той седна на земята. Отново усети глада, който
като стадо освирепели от глад вълци го разкъсваше отвътре. Сега
Ибрахим разбра – Аллах не го изпитваше, Аллах го наказваше.
Какво щеше да прави? Силите му го напуснаха. Дали не трябваше
да умре? Ако такава е волята на Аллах, той нямаше да се
съпротивлява. Може би дори трябваше да помогне на Бог. Винаги
досега беше смятал за себе си, че е десницата и волята на Бог.
Трябваше да намери сили, ако Бог желае, да умре, да сложи край
на мизерното си съществуване. Цял живот бе твърдял, че потиска
егоизма си, за да може Бог да премине през него. Сега трябваше
да се стегне и да направи това, което трябва.

Бавно запълзя към джерида. Може би Аллах искаше смъртта му,

защото се бе възгордял. Сега осъзнаваше колко дребен,
незначителен и слаб е. Как можеше да допусне мисълта, че е
призван за нещо толкова велико, че е Махди? Силите му го
напускаха, чувстваше, че скоро ще умре. Винаги беше мечтал да
умре в битка, но явно това нямаше да се случи. Вече беше сигурен
– смъртта щеше да го застигне в това подземие. Ако не можеше да
умре в битка, поне щеше да умре от оръжие. Ибрахим помнеше
думите на духовния си учител – мавляна Абдаллах ефенди, че
човек се ражда по волята на Бог, но на воина е дадена силата да
умре по собствена воля. Така с последни сили запълзя към
джерида...

Съвзе се. Джеридът беше паднал така, че сочеше към дъното на

залата, там където беше сандъкът. Толкова беше изморен, че
нямаше сили. Беше му студено, тресеше го. Явно Аллах не
желаеше смъртта му. Свещите продължаваха да горят и
разсейваха светлината си из помещението. Ибрахим допълзя
бавно и мъчително до стълбището. Пълзейки, се качи по стълбата.
Не знаеше колко време беше лежал в безсъзнание, но явно не
много дълго, защото свещниците още горяха. Когато се качи на
горната площадка, опита да се стегне. Беше взел решение.
Срамуваше се, но беше решил да потропа на вратата на Селим ага
и да изпроси храна. Отначало похлопа по-леко, после все по-
силно. Никой не му отвори. По това време все някой трябваше да

374
има в стаята на Селим ага. Дори другите да бяха отишли някъде,
Сабрие трябваше да бъде тук. Ибрахим побутна вратата. За негово
учудване тя се отвори, българинът прекрачи прага и извика:

– Селим ага! Ей, Селим ага!

Не последва отговор. Той продължи напред. Спомни си тъжните

очи на Сабрие. Представи си как Селим и Хакъ ще му се зарадват.
Селим винаги го бе уважавал като господар. Какъв господар? Той
беше на дъното! Продължи напред. Коридорът беше дълъг.
Отново извика името на турчина, но не последва отговор.
Ибрахим влезе и се втрещи. От семейството на Селим нямаше и
следа. Стаята се му стори много по-голяма и самотна. Острото му
обоняние долови много и различни миризми на храни. Без да
мисли, той се насочи натам. В различни чували имаше брашно,
каче със сирене и маслини, купчина с ябълки. Ибрахим се
нахвърли върху храната. Жадно поглъщаше всичко, което можеше
да се яде. Хранеше се безогледно, без да подбира. Ядеше бързо,
направо гълташе. Нямаше време да дъвче. Скоро коремът го
заболя. Догади му се. Сега вече започна да яде по-бавно, като
дъвчеше храната. Започна да избира това, което лапаше. От това,
че беше ял фурми и маслини, му се допи вода. Ибрахим много
добре помнеше къде се намираше щерната[62]. Отиде и отпи глътка
направо от ведрото. Пиеше като направо потапяше устните си във
водата. В този момент видя някаква светлина в коридора. Досега
нямаше време да помисли какво ли се бе случило със семейството
на Селим. Може би след като Рефик беше открит убит, те се бяха
преместили и сега, като нормални хора, живееха горе, в
господарския кат. Той с надежда се обърна към входа на
помещението. Трябваше да се покаже, без да уплаши човека,
който носеше светлина. Осъзнаваше, че изглежда ужасно и в
тъмното би уплашил всеки човек. Освен това гъстата и дълга
брада и дрипите можеха да попречат Селим ага, жена му или Хакъ
да го познаят. Точно сега Ибрахим не желаеше да плаши никого,
а и не искаше виковете на Селим ага, мислещ, че е крадец, да
привлекат сеймените. Така Ибрахим се примъкна към една бъчва
и се скри зад нея. Тя миришеше лошо на прокиснало, явно вътре
имаше вино.

375
 В този момент дочу глас на жена. Чудното беше, че тя говореше
на чист български.

– Кара Тозьо, Кара Тозьо, ти ли си?

Ибрахим беше потресен. Гласът беше на младо момиче, но това

не можеше да бъде Сабрие, защото тя не можеше да ходи, а и не
знаеше български. Най-накрая момичето явно влезе от коридора в
помещението, защото изведнъж то се озари със светлина.
Момичето се насочи точно към бъчвата, зад която Ибрахим се
криеше. Докато правеше това, тя мърмореше:

– Знаеш, че не бива да пиеш вино! Знаеш, че вече си стар и пак

идваш тайно в избата! КараТозьо, Кара Тозьо, кога ще ти дойде
умът?

В този момент Ибрахим я видя и за малко щеше да извика.

Момичето не беше просто красиво. Това беше най-красивото и
нежно цвете на света. Той веднага я позна, макар предният път да
я беше видял отдалеч, възвишена и недостъпна. Това беше най-
красивото цвете в харема на султана, тя беше лалето. Най-
красивото цвете, нима беше българка? Сърцето подскачаше в
гърдите му и за малко щеше да изскочи навън. Нещо в него се
събуди. За пръв път от година се почувства човек. Та той беше
едва на 29 години, а в последната година се чувстваше като старец
и душата му бе изпепелена. Поиска да се покаже пред младата
жена и да разкрие чувствата си. Възпираше го това, че се бе
промъкнал като крадец и се опитваше да си представи как
изглежда. Не, щеше да дойде по-късно и да я потърси, когато
прилича на човек. Докато се криеше в сянката на бъчвата и
гледаше приближаващата се жена, си представи как след два-три
дни, богат като бей, ще се върне, за да разбере какво става и да я
види. Той като че ли беше забравил, че е беден и няма никакво
богатство. За пръв път от толкова време му се живееше и искаше
да се бори. Само преди малко се бе опитал да сложи край на
живота си, а сега търсеше пътища не само да живее, а и да се
пребори за любовта на това момиче. Дори с дълбоки сенки от
свещта, тя изглеждаше като ангел. Ибрахим почувства, че това е

376
неговата жена. В нея имаше нещо, което му напомняше за
всичките му жени досега. Спомни си Гергина, Бурчин, момичето
от Танжер, загадъчното момиче от кервана в Арабия. Това момиче
имаше аромата, грацията, очарованието и красотата на всички
тези жени. Но как така ханъмата на султана бе напуснала харема?
Никоя жена, никога не напускаше харема, освен мъртва. Жените
и наложниците на султана бяха негова собственост завинаги,
техният живот му беше посветен. В харема те бяха като
жертвоприношение към султана. Никоя не можеше да се откаже
от този обет, дори и никога да не го е дала или да не е било
доброволно.

В този момент се чу шум от външната врата, а после тежки

стъпки заскърцаха по витите тесни стълби. Момичето разбра, че е
сгрешило. Този, когото беше нарекла Кара Тозю, се качваше по
стълбите. Тя се обърна и с лека походка напусна помещението.
Ибрахим я гледаше като омагьосан. Имаше чувството, че не ходи,
а лети.

Миризмата на вино го изкуши. В живота си никога не беше пил.

Помнеше как дядо му казваше, че това е сокът на живота,
христовата кръв. Сам той беше следвал повелите на исляма и си
бе забранявал пиенето на вино и алкохол. Сега обаче се нуждаеше
от сила и живот. И без това беше пиян от любов по живота и тази
жена. Какво значение имаше дали ще се напие с вино? Под
канелката на бъчвата беше поставена паничка, в която да се събира
вино, ако капне нещо от чучурчето. Ибрахим врътна кранчето и чу
как виното потече. По звука се ориентира кога се напълни
купичката. После я взе. Миризмата на вкиснато го "удари" в носа.
Отпи голяма глътка. Вкусът беше кисел, стипчив и леко горчив.
Ибрахим се намръщи. От вкуса и алкохола очите му се насълзиха.
Чудното беше, че течността, докато беше в устата му, горчеше, а
когато мина през гърлото му, потече като огън. Тя стопли корема
му. Отпи още една глътка и тя се разля като топлина из него.
Наистина почувства прилив на сила. Огънят се разля и го заблъска
в слепоочията. Главата му леко се замая. От виното гладът му се
увеличи. Взе със себе си паничката с вино и отиде да хапне още
малко. Храната сега щеше да му бъде от полза. Докато хапваше,

377
Ибрахим отново се замисли за съдбата на семейството на Селим.
Какво се беше случило с тях? Не можеше да се е случило нищо
добро. Ибрахим изпита съмнение да не би Селимовото семейство
да е било изселено и арестувано, обвинено за смъртта на Рефик.
Реши по-късно да потърси отговор на тези въпроси. От виното му
се доспа, но си наложи да стане. Краката му се преплитаха, но
беше толкова щастлив. Сега вече беше готов. Взе решение. Тази
вечер щеше да се бори. Силите му се върнаха. Как беше допуснал
да изпадне в такава дупка? Сега вече беше готов! Можеше да
победи и най-силния противник, който дръзне да се изправи срещу
него. Той беше еничар! Той беше воин! Той беше Ибрахим
Джаббар! Той беше Махди! Кой би посмял да се изправи срещу
него? Беше взел една шепа стафиди и ги постави в устата си. После
отпи още глътка от виното. Чувстваше се лек. Та той беше в
разцвета на силите си. Цял живот се беше борил, за да стане най-
добрият воин. Сега беше дошло време това да му се отплати. Беше
дошло време да спечели малко пари от всичко това. Беше му
омръзнало да бъде беден и гладен. Вече беше взел решение, но от
одеве краката му не му се подчиняваха и не можеше да стане.
Нима това беше да си пиян? Без никога да е пил, знаеше какво
трябва да направи. Отиде до ведрото с ледена вода, откъдето
преди малко беше пил, и рязко потопи цялата си глава вътре.
Дъхът му спря, но това го отрезви. Когато извади главата си,
пръхтеше тежко. Разтърси глава. Дългата му коса и брада
пръскаха вода из цялото помещение. Почти не чувстваше тялото
си, но главата му като че ли се отдели от тялото и започна да мисли
трезво. Насочи се към коридора, опита се да бъде тих, защото
подозираше, че при потапянето на главата си във ведрото е
вдигнал шум. Спря за миг. После много тихо отвори вратата, която
някога беше входът на жилището на Селим, и тихо се измъкна в
коридора. В този момент чу стъпки по стълбите. Те бяха така
извити, че Ибрахим не виждаше човека, но знаеше, че той слиза
надолу. Виждаше отблясъците на свещта. Сега Ибрахим беше
притиснат. Като че ли за миг изтрезня. Бързо пъхна ключа, завъртя
го тихо и бързо и се пъхна през тесния процеп на вратата. После
бързо заключи. Почти беше сигурен, че човекът не е чул
отключването и излизането. После през глава побегна по улицата.

378
Много пъти сам се бе убеждавал колко добра за наблюдение и
контрол над цялата улица е къщата. Знаеше, че ако човекът го е
чул, ще го види, затова тичаше бързо. Краката му като че ли сами
го носеха. Беше се нахранил много добре, но явно приливът на
енергия не беше от храната, а от виното, защото и досега беше ял
много и разнообразна храна, но никога не беше чувствал такава
сила. Продължаваше да тича из улиците на Еминьоню, без сам да
знае защо. Бягаше за удоволствие. Чувстваше прилив на сила.
Някаква част от него осъзнаваше, че така може да предизвика
интерес и преследване от страна на нощните стражи, но това не го
спираше. Тичаше без мисли откога тича. Откри лодката на същото
място, където я бе оставил. Обикновено лодкарите избягваха
вечер да пресичат Босфора, но сега Ибрахим не се интересуваше
от това. Той се питаше само едно, дали не е закъснял за срещата с
Мирза бей. Представяше си как приличащият на евнух мъж го
чака пред бараката. Гребеше със същото ожесточение и сила, с
която преди малко бе тичал. Това обаче не помагаше за по-бързото
движение на лодката, а по-скоро силно я клатеше, заплашвайки
всеки момент да я обърне. Отново усети течението, но този път
вече не беше изненадан. Силата в мускулите му се бе върнала и те
"избухваха" при всяко движение. Скоро, като опитен лодкар,
Ибрахим допря лодката до кея. Там обаче го чакаше собственикът
на лодката. В ръката си той държеше дълъг нож. Положението на
Ибрахим беше критично. Той взе бързо решение. Когато се
приближи достатъчно, но толкова, че мъжът с ножа все още не
можеше да го достигне, бързо извади дългото весло от водата и с
него удари по главата нищо неподозиращия мъж. Ударът беше
силен, а мъжът рухна върху дървените летви на кея, изпускайки
ножа си. Ибрахим спря каика и скочи върху кея. После грижливо
завърза лодката. Не искаше нещастникът, който само за един ден
удари два пъти по главата, да загуби лодката си. Закле се, когато
спечели пари, да плати на горкия лодкар, не само за превоза, а и за
ударите. Но после му дойде друга идея. И без това имаше да му
дава пари, затова реши, ако мъжът има някакви, да ги вземе на
заем. Наведе се над него. Мъжът беше лошо ударен, от главата му
течеше кръв, но беше жив. За съжаление човекът нямаше кесия.
Или не печелеше нищо, или вече бе успял да похарчи, изпие

379
парите, или ги беше занесъл в къщи. В един от джобовете на късия
му елек Ибрахим намери две акчета, които взе. Виното му
помагаше да не мисли за това, което правеше. То му даваше лекота
в мисълта и настроението. Струваше му се, че всяка цел е
леснопостижима и няма нищо, което да не може да постигне.
Ибрахим осъзна колко силно оръжие може да бъде виното преди
битка. Сигурно, ако еничарите пиеха преди битка от тази
божествена напитка, нямаше да има враг, който да им се опре.
Чудеше се сам на себе си защо го беше забранявал. Беше чувал, че
то размътва мозъка и подвежда душата. Сега съжаляваше като си
спомняше колко сурово бе наказвал своите воини, когато ги беше
залавял, че са пили вино или алкохол.

Ибрахим тичаше към бараката, без да щади силите си. Скоро

задъхан спря пред входа ѝ. Мъжете, които стояха отпред, бяха
същите. Ибрахим стоеше пред тях наведен, като дишаше тежко, а
краката му се подгъваха. Двамата го познаха и започнаха да се
шегуват с него. Ибрахим обаче не ги чуваше. Когато се съвзе,
изведнъж осъзна, че всъщност не беше намерил парите, за които
се бяха разбрали с Мирза бей. Сега единственият му шанс беше да
помоли да го пуснат да се бие без пари. Той самият осъзна, че това
няма да се случи. Чудеше се какво да прави. Беше дошъл навреме,
намираше се на няколко крачки от богатството и парите. Какво да
прави? Как да убеди Мирза бей да го пусне? В този момент се
намеси провидението. Пред входа на бараката спря голям открит
файтон. Той приличаше на лодката, с която преди малко Ибрахим
бе прекосил Босфора. От него се изсипа шумна и доста любопитна
група от четири човека. Те викаха и се смееха на висок глас. Бяха
европейци, които бяха на служба при Великия везир. Той ги
познаваше добре, защото беше ходил да ги посети в лазарета.
Идеята веднага се появи в главата му. Зарадван, той се затече да
посрещне четиримата подпийнали гвардейци, които явно идваха
да наблюдават битките.

В първия момент го помислиха за просяк и щяха да го подминат

или да му хвърлят някое акче като милостиня, но Ибрахим се
развика и привлече вниманието им. В следващия момент Ибрахим
и четиримата мъже говореха онзи език, на който говорят пияните

380
и някак си се разбраха. Ибрахим им разказа цялата история с
нападението на кесиджията. Те си спомниха кой е той. После им
поиска четири жълтици на заем. Швейцарците се поколебаха, но
отстъпиха, тъй като наскоро бяха получили заплати, а и бяха
достатъчно пияни, за да му дадат парите. Всеки един от тях му
даде по една златна пара и така накрая той имаше четири златни
пари. После се разбраха да се видят по-късно и той да им върне
парите.

Сега вече Ибрахим помоли пазачите да повикат Мирза бей.

Предчувствайки печалба, приличащият на евнух Мирза се появи
бързо.

– Намери ли парите? – попита той.

– Да! – веднага каза Ибрахим.

Гласът на Мирза бей веднага се промени, вече много по-спокоен

той каза:

– Готов ли си за битката?

– Да, господарю!

Мирза бей погледна прегърбения слаб просяк. Беше ясно, че

човекът е отчаян. Може би беше луд, защото не осъзнаваше, че е
решил да печели пари по най-трудния начин и че има опасност,
вместо да спечели пари, да загуби живота си. Освен това мъжът
беше очевидно пиян, поредният пияница, който се изживява като
бабаит. Понякога публиката имаше нужда и от битки, в които
единият от бойците е много по-слаб, така той щеше да бъде
жестоко наранен. Тези битки се помнеха повече от битките на
големи майстори и бойци, които по правило бяха по-равностойни
и не толкова красиви. Освен това шампионите имаха нужда от
такива битки, в които без особен риск да изпъкнат. Понякога се
случваше в тези неравностойни двубои някой воин да загуби
живота си. Мирза гледаше олюляващия се просяк и имаше
предчувствие, че този случай ще е именно такъв. Веднага реши да
го срещне с най-големия шампион, който властваше от известно

381
време в Истанбул, човек, който никой не познаваше и се биеше с
качулка на главата. Това означаваше, че мъжът или е войник на
служба при султана, или е благородник. Откакто Ахмед III беше
султан, битките и хората, които участваха в тях, бяха в немилост.
Много от войниците и благородниците криеха лицата си с качулки
на главите, в които имаше дупки за очите и устата. Мъжът, който
беше най-големият шампион в Истанбул в последно време, се бе
представил с гръцко име.

Сега Мирза реши да даде малко кръв, а може би дори смърт на

тълпата. Този просяк щеше да свърши добра работа. Но той щеше
да си плати, така че Мирза в никакъв случай нямаше да загуби.
Освен това смъртта на един самотен бездомник нямаше да
повдигне никакви въпроси и дори можеше никой да не забележи
липсата му. Случаят беше идеален. Мирза бей потърка ръцете си,
а пръстените му звънко издрънчаха. Тъй като очакваше, че това
ще е последната вечер на просяка, реши да се отнесе добре с него.
Потупа го и го покани вътре. След като го докосна, извади красива
бяла кърпичка и внимателно избърса ръката си.

Ибрахим огледа помещението, в което Мирза бей го въведе.

Макар отвън да изглеждаше скромно и бедно, вътре съвсем не
беше така. Явно всичко това се правеше за маскировка и да не се
привлича излишно вниманието на султанските съгледвачи. Много
хора бяха насядали или се бяха излегнали върху скъпи килими.
Личеше си, че мястото е посещавано от знатни бейове и само от
избрани хора. Пред много от хората имаше сервирана храна.
Сигурно имаше такива, които прекарваха тук по цяла вечер и се
нуждаеха от подкрепа. Други се бяха излегнали и блажено пушеха
наргиле. Някои пиеха вино и алкохол, други – кафе. Помещението
не беше само за турци и мюсюлмани. Голяма част от хората бяха
чорбаджии християни, а имаше и хора облечени по европейски.
Жени нямаше. Ибрахим веднага видя швейцарските гвардейци,
които току що се настаняваха върху един килим. Явно хазартът
беше болест, която заразява всички, независимо европейци, турци
или араби. Организаторът на това място явно знаеше, че алкохолът
трябва да върви ръка за ръка с хазарта, ако иска да печели. Така че
който и да беше той – Мирза или някой друг, беше направил така,

382
че да предразположи хората да останат, да се чувстват удобно и да
загубят парите си, без да съжаляват. Ибрахим обаче беше дошъл
да побеждава и печели. Него не го интересуваха посетителите.
Сега искаше да види мястото, където щяха да се провеждат
борбите. Арената се намираше в средата на помещението. Борбите
се водеха в кръгло пространство, направо върху земята. Ибрахим
искаше да види някоя битка, за да разбере какво е нивото на
противниците и начина, по който се борят. За съжаление това не
можеше да стане, защото в момента на арената танцуваха някакви
жени. Те бяха облечени оскъдно, горните части на дрехите им бяха
украсени с лъскави пайети и мънички мъниста, които висяха като
златна завеса. Жените се движеха бавно и сластно, извивайки
телата си в еротичен танц. При тези движения стъклените мъниста
леко подрънкваха и когато се движеха, се създаваше някакво
магично видение. Ибрахим погледна жените само за миг. Преди
малко той бе видял най-красивата жена на света, така че сега и
най-сластният танц не можеше да предизвика вниманието му.
Освен това все по-ясно усещаше, че скоро му предстои битка.

Мирза бей отведе Ибрахим зад една плътна завеса. Там някакви
мъже поеха младия мъж, съблякоха го и му дадоха къси кожени
гащи – киспет. После му направиха масаж, като в същото време
натриха тялото му със затоплено дървено масло (зехтин). Личеше
си, че мъжете си разбират от работата, защото тялото на Ибрахим
отначало се отпусна, а след това се стегна. Все по-ясно започна да
се чувства готов за битката. През тялото му преминаваха горещи
тръпки. Беше готов за бой.

– Мирза бей, с кого ще се бие? – попитаха хората, които му

обясняваха как да се бори.

Устата на Ибрахим беше суха, не знаеше дали от виното, или от

притеснение преди битка, сега той искаше да пие вода. Помоли да
му дадат вода. В този момент мъжът пак попита:

– Мирза бей, срещу кого да го готвим? С кого ще се срещне?

– С Янис.

383
 Двамата мъже се стреснаха.

– С Янис?!

– Да!

На двамата веднага им стана ясно какво бе намислил техният

господар. Явно мъжът, за когото се грижеха, щеше да загуби и не
само. Те много добре знаеха нрава на Мирза и навикът му,
понякога за събуждане на интереса, да пусне някоя жертва, която
да бъде жестоко наказана или дори убита. Това събуждаше
интереса на посетителите към борбите. Жертвата обикновено
беше някой бездомник или пиян скитник. Стана им жал за
поредната жертва. Работата им беше гнусна и все още не бяха
свикнали. Не знаеха дали някога ще свикнат с тази
несправедливост. Нищо не можеше да се направи. Всичко щеше
да бъде легално. Те знаеха, че смъртта на просяка е
предопределена. От няколко месеца насам някакъв нов свиреп
воин върлуваше из града. Той не просто побеждаваше, а
размазваше своите опоненти. Мъжете някога се бяха грижили за
султанската пехливанска школа и лично бяха подготвяли Кая за
битките, но само веднъж бяха виждали такова нещо. Преди много
години един българин бе успял да победи Кая и беше станал
башпехливанин, но това беше някога, отдавна в Едирне. Оттогава
Кая не беше губил, а сега този грък не просто се бореше, а
нараняваше своите противници. Стилът му много приличаше на
този на българина. Двамата го бяха наблюдавали и знаеха, че
отдаде ли му се възможност, ще нарани просяка и ще го убие. Явно
човекът беше определен за жертва. Как да го подготвят и
предпазят? Нямаше начин. Човекът беше обречен.

– Как се казваш? – попита един от хората. Въпреки че и той

осъзнаваше, че това няма особено значение.

– Ибро – отговори Ибрахим. – С кого ще се боря? – попита той.

– Не питай. С най-големия шампион.

– Грък ли е най-големият шампион? – учуди се Ибрахим.

384
 На мъжете им беше достатъчно тъжно, за да могат да дадат
някаква надежда на просяка. Те се учудиха, че мъжът не беше
много уплашен. Всички други "гълтаха" езиците си, а този дори
разговаряше и демонстрираше самочувствие. Завалията явно още
не осъзнаваше къде е попаднал и не подозираше какво ще се случи
с него след малко.

– Как се казва този, с когото ще се боря? – попита Ибрахим.

– Какво значение има? – каза единият.

– Янис – отговори другият.

– Кога ще се борим? – попита Ибрахим, докато отпиваше от

чашата с вода.

– След малко – казаха двамата едновременно. – Искаш ли нещо

да ти покажем, някоя техника или нещо друго? – мъжете питаха
по-скоро от вежливост. Те знаеха, че нищо не могат да направят
за толкова кратко време. Изходът от битката беше предопределен.
Хубавото беше, че мъжът дори не осъзнаваше какво става и къде
е попаднал. Може би беше по-добре да го оставят поне последните
мигове от живота си да изживее спокойно.

Ибрахим затвори очи и благодари на Аллах, че не бе поискал

живота му по-рано тази вечер. Вече се чувстваше много по-добре.
Сега трябваше да се бори и да защити правото си на живот като
нормално човешко същество, трябваше да спечели правото да
бъде с красивата жена, която бе видял по-рано тази вечер.
Мислеше си, че за да успее дори само да погледне такава жена,
преди това трябва да спечели пари и да се приведе в нормален
човешки вид. Още утре, след като тази вечер си върне дълга, ще
отиде на хамам, ще си купи дрехи, а после ще се подстриже ji
избръсне. Сега му предстоеше битка, която той със сигурност
щеше да спечели. Припомни си дядо му и баща му. После "Ето",
еничарския корпус, борбите в Едирне, където се представи много
добре и се нареди веднага след башпехливанина Кая, после всички
други битки, та до днес. Алкохолът му "нашепваше", че със
сигурност в момента е най-добрият борец в Империята. Силата в

385
ръцете и краката му се бе върнала. Алкохолът го бе загрял
вътрешно и му даваше сила, а масажът и топлият зехтин бяха
направили мускулите му гъвкави и еластични. Ибрахим
осъзнаваше, че суровият живот на улицата бе оставил отпечатък
върху тялото му. То беше станало сухо, не беше загубил силата си,
но беше много по-лек от времето, когато преди една година беше
сеймен. Единственото, от което се притесняваше, беше
противникът му да не бъде някоя грамада от мускули и много по-
тежък от него. Ибрахим все още се сравняваше с Кая, но сам беше
видял, че "Скалата" вече бе стар, а от пазачите беше чул, че той
идва само за да гледа битките и се бори вече само в Едирне. Така
че Ибрахим беше спокоен. Не вярваше някакви младоци да го
изненадат. А и допреди една година беше следил всички по-добри
борци в Империята. Рефик беше обучавал сеймените, които може
би идваха тук да се борят. Оттогава беше минала само една година.
Какво толкова можеше да се е променило? А този Янис нито го
беше чувал, нито го знаеше, а и грък! Ибрахим предчувстваше
лека битка, но все пак реши да попита двамата стъписани и
уплашени мъже за него. Беше усетил как, като разбраха с кого ще
се бие, те се бяха притеснили и се досещаше защо. Знаеше, че
изглежда зле, но силата му се беше върнала, а и виното бе
направило чудеса. Така че реши да не си хаби думите, щеше да
"говори" на арената. Сега само попита:

– Колко висок и тежък е този Янис?

– Малко по-нисък е от теб, но е доста по-тежък и силен.

Тези думи го успокоиха. В този момент зад завесата се чу силен

шум. Хората бяха възбудени и крещяха. Ибрахим понечи да
премести завесата и да погледне какво става, но мъжете го спряха.

– Недей! По-добре не гледай!

Те смятаха, че Ибрахим ще се уплаши от това, което се виждаше

и това ще му се отрази зле. По всичко си личеше, че човекът за
пръв път ще гледа пехливански борби, по-добре беше да не се
плаши предварително.

386
 – Но аз искам да погледам! Да видя как се борят! Това е важно за
мен!

– Добре тогава – каза единият мъж и пусна рамото на Ибрахим.

Така българинът, надничайки през завесата, гледа цялата схватка.
Борбата беше добра, но нищо особено. Той очакваше да види
точно това и мъжете с нищо не го изненадаха. Макар по-лек в
момента и с по-малко сила от тях, веднага измисли начин как чрез
бързина, ловкост и с някои специални техники може да победи.
Двамата борци бяха по-слаби не само от него, но и от Рефик, и от
Юсуп. Всичко беше наред. В този момент единият мъж, който
досега се занимаваше с нещо тайно, му подаде една красиво
инкрустирана чаша.

– Пий! – каза му той. – За смелост, сила и да не изпиташ болка.

Ибрахим пое чашата и помириса. Това беше червено, гъсто като

кръв вино. Той тъкмо беше започнал малко да изтрезнява и да
мисли трезво и сега тази чаша щеше да го върне обратно в онова
състояние.

– Не, не искам да пия!

– Пий! Пий! – мъжът продължаваше да бута чашата под носа му.

За да я отклони, той попита:

– Какво има вътре?

– Това е вино и мед. Пий! Пий!

Мъжът беше много настойчив. Той като че ли си беше внушил,

че непременното изпиване на чашата ще оправи положението.
Настойчивостта му притесни Ибрахим да не би в чашата да има
някаква отрова или нещо друго, което да го накара да "загуби себе
си".

Дълго време държа чашата, като се колебаеше. Най-накрая отпи.

Виното беше затоплено и силният му дъх го задави. Отпи и
почувства меда. Всичко това залютя на гърлото му. След като изпи

387
всичко до дъно, главата му се завъртя. Когато отпусна чашата, в
първия момент леко му прималя. Двамата мъже го подхванаха и
започнаха да го мачкат. След малко това му помогна да се съвземе
и отново го разтърси силна тръпка. Мъжете продължиха да го
мачкат. Чувстваше се като в битка. Задъха се. Помощниците му го
накараха да се изправи. Те му нанасяха леки удари по цялото тяло.
Без да иска, той се стягаше и така почувства страхотен прилив на
сили. В този момент през завесата се подаде главата на Мирза бей,
който каза:

– Хайде, гответе го!

Ударите на двамата мъже ставаха все по-силни и по-силни.

Докато продължаваше да го удря, единият от мъжете попита:

– Борил ли си се някога?

Едва сега Ибрахим разбра колко отчайващо изглежда на двамата

мъже и колко ниско е мнението им за него. Той не можеше нито
да отговори, нито имаше желание. Мъжете изведнъж спряха и той
чу:

– Единият противник – Ибро. Човекът, който ще се изправи

срещу най-добрия борец в момента в Истанбул и в цялата
Империя.

На Ибрахим му дойде една идея.

– Може ли да се боря с качулка?

– Защо ти е качулка? С качулка се борят хора, които искат да

останат неразпознати. На теб защо ти е? Кой те познава теб?

– Все пак може ли?

– Да – каза единият мъж, като след това извади една качулка и я

сложи на главата на Ибрахим. Той намести дупките да съвпаднат
точно с устата и очите му. Брадата му беше голяма и започна да го
дразни.

388
 – Искаш ли да сменим и името ти? – иронично попита мъжът.

– Не – искрено отговори Ибрахим.

Двамата мъже, които го подготвяха, започнаха да го бутат

напред. Те бяха сигурни, че просякът ще се стъписа и уплаши.
Ибрахим излезе в залата. Когато го видяха, хората се стъписаха и
сред публиката настъпи тишина. По мълчанието и по погледите
им разбра, че те са разочарована. Явно хората не вярваха, че той е
добър борец. От много време Ибрахим не се бе оглеждал как
изглежда, но явно не изглеждаше като борец и не вдъхваше
доверие на насядалите посетители. Те го гледаха отегчени. След
предишната оспорвана среща, сега явно щеше да има бърза битка,
всички щяха да заложат срещу този човек и нямаше да спечелят
почти никакви пари от това.

Докато отиваше към арената, Ибрахим не чу нито едно

насърчително подвикване, не получи нито един аплодисмент.
Видя само отегчение и дори някаква враждебност. Тъй като не
разбираше от залози, не можеше да разбере защо хората реагират
така. В този момент мъжът, който обявяваше борците, каза:

– Срещу Ибро ще се изправи Янис Паликаря [63].

Публиката избухна в овации, ръкопляскания и възторг. Нито за

миг Ибрахим не се поколеба кой е техният избраник и за кого ще
заложат. Всичко беше ясно.

Ибрахим стъпи на площадката. Като опитен борец той удари с

крак по земята, за да "опипа" върху какво ще се бори и колко
твърда е настилката. Хората гледаха как очевидно пияният мъж
като папагал повтаря действията на истинските пехливани.
Всички като един се разсмяха. Беше очевидно, че този мъж ще
загуби, но поне ги забавляваше. А може би нарочно беше избран,
може би беше шут? Всички очакваха Янис въобще да не се появи.
За тяхна изненада скоро от другия край на залата се зададе някакъв
мъж. Явно това беше противникът на Ибрахим. Тъй като още не
беше свикнал с качулката, той някак смешно въртеше главата си.
Ибрахим погледна натам. Мъжът беше със силни изпъкнали

389
мускули. Беше малко по-нисък от него. Видът му въобще не беше
толкова заплашителен. Приличаше на обикновен пехливанин, но
не като Кая, а от по-слабите.

– Мой е! – помисли си Ибрахим.

На главата си той, подобно на Ибрахим, имаше качулка, но за

разлика от неговата, която беше черна, мъжът беше със синя
качулка. Движенията на гърка бяха плавни, сигурни и уверени.
Той приличаше на лъв, който е убеден в превъзходството си.
Ибрахим го гледаше и се усмихна. Янис изразяваше онзи вид
сигурност, когато бойците са спокойни и убедени в своето
превъзходство. Не веднъж Ибрахим беше виждал как само за миг
тази сигурност може да се разпадне и да изчезне, защото това не
беше сигурност от това, че си по-силен, а от това, че противникът
е по-слаб от теб. Такива като Янис се държаха надменно, но
винаги знаеха, че не са добри. Този, който е добър, разчита на
собствената си сила и умения, а не на слабостта на противника.
Ибрахим беше сигурен, че още след първия сблъсък това чувство
на превъзходство ще изчезне като пепел между пръстите на гърка.
Вече тръпнеше този момент да настъпи по-скоро. Искаше да
погледне в очите на мъжа, когато го удари в земята. Искаше да
види малкия страхлив мъж зад фасадата на големия мъж и
пехливанин. Та той беше еничар, беше Ибрахим Джаббар,
произхождаше от древния пехливански род на Боляровите, беше
ученик на най-добрите бойци в света.

Мъжът се приближи до говорещия човек и застана от другата

страна. Ибрахим чувстваше как му се вие свят. Не биваше да пие
последната чаша с вино и мед. Качулката също му пречеше и
допълнително го притесняваше.

– Ибро срещу Янис – извика мъжът, като последователно посочи

към Ибрахим и към другия мъж. Те поздравиха публиката.

– Един мъж научил борбата тук, в Истанбул, истински турчин,

пораснал в Юскюдар. Човекът, който ще защитава местния бряг,
срещу най-добрия борец от Гърция. Потомъкът на древните
гръцки борци срещу наследника на турските пехливани – мъжът

390
говореше с ясен и висок глас. Личеше си, че върши това от много
години. Нещата, които съобщи за Ибрахим, бяха казани със
сериозен тон, но примесен с ирония и поради това всички знаеха,
че думите са прекалено натруфени. На всички беше ясно, че Ибро
е най-обикновен бедняк, решил се, поради нужда, на тази опасна
битка. Всички знаеха, че той не е пехливанин, нито пък е
наследник на турските пехливани. Затова, когато чуха
представянето, всички се разсмяха. Явно последната среща беше
замислена като фарс. Човекът вече бе споменал, че това ще бъде
последната борба за вечерта. Публиката харесваше, когато вечерта
завършва с нещо леко. Мъжът говореше всички тези неща, за да
даде време на хората да заложат за някого от двамата. Интерес
почти нямаше. Всички по-скоро очакваха да видят за колко
секунди гъркът ще прекърши гръбнака на нещастния и отчаян мъж
и бяха настроени за светкавична среща. Дори някои започнаха да
събират нещата си и да се приготвят за тръгване. Победата на
гърка беше толкова сигурна, че никой не заложи на Ибро. Дори
Мирза бей, който беше обещал, не го направи. Той реши да си
спести трите жълтици и ги заложи за гърка.

Ибрахим слушаше какво говори мъжът. Отначало въобще не

разбра, че нещата, които чува, се отнасят за него. После се
възмути. Та това бяха пълни глупости. Нито едно нещо не
отговаряше на истината. Поне да го бяха попитали. После се
успокои. Дори да го бяха попитали, щеше да излъже. Може би така
беше по-добре, а и какво по-хубаво можеше да измисли?

Залаганията явно приключиха, защото Мирза бей заговори с

отработен глас.

– Двамата бойци се изправят пред Аллах и нека Аллах отсъди

кой е по-добър, и кой чрез уменията си е достигнал по-близо до
него! И нека Аллах прости грешките както на двамата борци, така
и на всички нас! Нека още веднъж приветстваме двамата бойци и
битката да започне!

Двамата борци стояха и се гледаха. Ибрахим беше готов.

Противникът му беше по-тежък и по-силен, затова Ибрахим се

391
готвеше да поеме първоначалния удар на сблъсъка. Без съмнение
гъркът щеше да го атакува вихрено и бурно, а той трябваше да
устои. Мирза бей извади отнякъде една кърпа и я размаха. Явно
това беше знакът за начало на битката.

Ибрахим се стегна и тръгна напред. За да неутрализира сблъсъка,

трябваше да тръгне насреща. Тук обаче се случи нещо странно.
Въпреки очакванията на Ибрахим, гъркът не тръгна
неконтролируемо напред, а започна да дебне. Това изненада
Ибрахим и тъй като беше стегнат и засилен напред, залитна.
Изненадата му беше огромна. Нима беше сгрешил? Целият
изтръпна. Това означаваше и още нещо, че мъжът не беше случаен
боец, а истински майстор на пехливанската борба. Това го накара
да осъзнае, че може би алкохолът и високото самочувствие му
бяха изиграли лоша шега. Ибрахим осъзна, че влиза в битката
неподготвен. Ядоса се на себе си. Мъжът се движеше пъргаво и
леко около него. Ибрахим мислеше, че като по-слаб той ще бъде
по-пъргав и бърз. Винаги се беше отличавал с бързина и
експлозивност, сега обаче мъжът, когото беше подценил, се биеше
на негова територия. Продължаваше да се движи пъргаво и да го
атакува. Той посягаше ту към краката, ту към врата му. Този начин
на борба принуди Ибрахим да прояви всички качества, които бе
развил досега. Мъжът имаше много силни ръце. По някое време
със светкавична бързина нанесе силен шамар на Ибрахим зад
врата. Шамарът се наричаше еленси и се изпълняваше с ръката
като шепа. Този прийом се използваше в пехливанските мазни
борби, за да може да се изчисти мазнината от тялото на
противника и след това по-лесно да се наложи захват. Затова дори
чистите борци пехливани изучаваха удари. Еленсито на гърка
беше перфектно. Ибрахим усети грубата му корава длан. След
това пред очите му се завъртяха цветни кръгове и му причерня.
Това продължи само миг, защото когато се свести, все още не беше
паднал на земята. Добре че като еничари ги учеха, когато загубят
съзнание, бързо да излизат от това състояние. Именно този
рефлекс се бе задействал в него. През това време Янис беше минал
зад него и с ръце бе обхванал тялото му. Така, когато Ибрахим се
съвзе, Янис вече го държеше отзад. Този захват беше специфичен
за българската борба на рода Болярови. Той си спомни как като

392
деца брат му винаги се опитваше да го хване по този начин. Бързо
си припомни как беше успявал да се изплъзне. Опита първи, втори
и трети вариант, но мъжът като че ли знаеше какво ще му направи
и всеки път успешно се защитаваше. Сега Ибрахим се сети как
брат му обичаше да завършва атаката – с повдигане нагоре,
обръщане и удар на човека в земята с врата надолу. За да се
предпази, Ибрахим бързо се наведе и с две ръце хвана краката на
гърка между своите крака. Той теглеше силно и по този начин
пречеше на Янис да го вдигне. Благодари мислено на брат си, че
го бе подготвил за тази ситуация. После бързо се сети, че от това
положение брат му хващаше двете му ръце и той заставаше в това
неудобно положение, наведен с ръце между краката си. В този
момент почувства ръцете на мъжа върху китките си. Беше
попаднал в капан. Знаеше и все пак го бе допуснал. А сега щеше
да последва дърпане и силно хвърляне.

Публиката като че ли предчувстваше лошото падане, защото се

разшумя. Хората бяха учудени. Те очакваха светкавична победа.
Никой не подозираше, че слабият висок мъж, с вид и тяло на
просяк, ще окаже някаква съпротива. Но сега това се случваше.
Схватката траеше вече няколко минути. Отначалото този Ибро
беше малко схванат, но постепенно като че ли си припомняше
какво трябва да направи. Но ето, сега турчинът беше попаднал в
капан. Всички предчувстваха скорошния край. В този момент
обаче Ибрахим направи нещо, с което доказа, че нещата съвсем не
са такива каквито изглеждат. Вместо да се съпротивлява, той се
засили, превъртя се гъвкаво и застана на крака. Това не можеше да
бъде направено от човек без елитна бойна подготовка. Из
публиката се разнесе въздишка на облекчение и възхищение.
Никой от присъстващите не беше виждал досега такова нещо.
Тази среща се оказа изключително интересна. Всички усетиха, че
присъстват на нещо, за което ще се разказват легенди.

Ибрахим беше щастлив, защото беше намерил изход от

критичната ситуация, в която бе попаднал. Цялата публика
въздъхна заедно с него. После истерично всички се разкрещяха и
заръкопляскаха. Само за миг Ибрахим беше успял да обърне
симпатиите на публиката към себе си. Противникът му обаче не

393
се поколеба. Това беше най-добрият боец, който досега беше
срещал. Отначало българинът смяташе, че той ще се възгордее, но
не, мъжът се бореше хладнокръвно, като истински голям майстор.
Когато Ибрахим се измъкна от тежкия захват, мъжът като че ли не
се учуди и не се разочарова. Това означаваше, че преди това той
не е смятал себе си за по-добър и че ще реши битката с този захват.
Гъркът се бореше методично и с пълен контрол над действията си.
Той атакуваше перфектно, но не го подценяваше, защото и се
бранеше по много добър начин.

Ибрахим, освен че се бореше, търсеше някаква пролука в

психиката на противника си. Като опитен боец той знаеше, че
всяка битка не е толкова сблъсък на техника и умения, колкото на
характери. И така най-слаби са хората с високо самочувствие,
страхливите и завистливите. Ибрахим знаеше това, но мъжът не
демонстрираше нито едно от тези качества, напротив – бореше се
така все едно от това зависи животът му. Беше силен и
уравновесен.

Битката продължи много дълго време. Двамата бойци бяха много

добри. За разлика от другите борби, когато противниците се
вкопчват само веднъж и после цялата борба е почти статична, с
къса амплитуда на движенията, тези двамата се бореха красиво,
разнообразно, а битката беше много динамична и много
интересна. Зрителите бяха объркани. Всички бяха гледали
срещите на Янис и бяха сигурни, че в момента това е най-добрият
борец в Истанбул и в Империята. Затова сега всички бяха
шокирани. Някакъв случаен борец бе успял да му се
противопостави. Много от хората се питаха дали не са грешали.
Дали наистина Янис беше толкова силен и добър? Дали всички,
които бяха твърдяли това, не грешаха? Симпатията на повечето
хора естествено се насочи към Ибрахим, който успяваше да се
противопостави. Този мъж обаче объркваше схемата на повечето
от тях. А тези мъже не обичаха изненадите, защото това
означаваше да губят пари. Те едновременно симпатизираха на
Ибрахим, но бяха ядосани на Янис. Така съвсем скоро от
публиката започна да се чува ръкопляскане и викове към Янис по-
бързо да приключва битката.

394
 Това, че гъркът е майстор, си личеше и по това, че той не се
влияеше от виковете на публиката. Той продължаваше да се бори,
без да бърза, а по този начин не допускаше грешки. По някое
време Ибрахим се притесни. Мъжът отсреща го караше да
използва всички техники, които знаеше, целия арсенал и опит,
всичко което някога бе успял да научи. Явно за една година
нещата много се бяха променили. Отначало стилът на гърка му
беше познат, но в битката той прилагаше все нови и нови техники
и прийоми. Скоро Ибрахим осъзна, че гъркът наистина е много
добър, по-добър даже от Кая. Откъде се беше взел този мъж, как
така Ибрахим не го познаваше? Самочувствието на Ибрахим се
беше изпарило. Вече не беше така сигурен в победата си, както в
началото. Даже напротив. Колкото повече се бореше, толкова по-
ясно му ставаше, че освен със сила, противникът му го
превъзхожда и с умения, и с устойчивост. Дори в техниката беше
по-добър. Това откритие смрази кръвта му. Какво да прави?
Бореха се вече от много време и силите му го напускаха. На
няколко пъти опита да постави край на срещата, но не успя.
Познанията и уменията му не помагаха. Така той осъзна, че
липсата на добра форма и това, че Янис беше майстор, ще му
попречи да победи. Сега можеше да разчита единствено на грешка
от страна на гърка. Грешката обаче не дойде от страна на Янис, а
обратно. При опита на Ибрахим да го провокира, той сам се откри
и позволи на Янис да го хване стабилно за едната ръка и зад врата.
В следващия момент гъркът "избухна", вдигна Ибрахим и се
засили с всичка сила да го хвърли. Еничарът усети, че губи,
подскочи и сам се прехвърли през гърба му, падна на гръб, но от
инерцията повлече и гърка. Действието на Ибрахим беше
изненадващо и самопожертвувателно. Така двамата мъже паднаха
тежко на земята. След падането Янис се изправи на краката си като
пружина. Ибрахим остана да лежи изтощен. Той нямаше сили да
се изправи. Досега не беше участвал в толкова дълга борба, а и
силите му бяха толкова малко. Беше пречупен и сломен. Беше
загубил. Нямаше сили да продължи борбата. При тази мисъл пред
очите му причерня. За втори път в живота си беше загубил, но
докато предишният път беше загубил на финала на най-голямото
състезание в света и то от най-добрия – Кая, сега бе загубил в

395
някаква барака от някакъв грък. Мислеше си колко много е
деградирал. Вече не беше онзи Ибрахим Абдаллах или Ибрахим
Джаббар. Вече не беше победител, триумфатор и шампион, а беше
станал губещ. Това откритие го жегна в сърцето. Ядосваше се на
себе си. За пръв път освен победен Ибрахим се виждаше и
примирен. Опита се да направи нещо, но умората и болката бяха
толкова силни, че така и си остана, легнал на земята. При падането
беше ударил гърба си и то точно там, където в Азов бе намушкан
в кръста. Болката не беше много силна, но като че ли се засилваше
от умората и поражението. Ибрахим опитваше пак и пак да се
изправи, но не успяваше. В този момент публиката се разкрещя
екзалтирано. Повечето хора бяха на крака. Всички бяха щастливи.
Все пак беше победил техният човек, този, на когото бяха
заложили. Тази вечер никой нямаше да загуби пари, вярно че и
нищо нямаше да спечелят. Но не печалбата ги караше да реагират
така. Това беше най-добрата битка и много добър завършек на
вечерта. Това беше най-добрата битка от много време насам.

В помощ на Ибрахим се втурнаха двамата мъже, които му бяха

помагали преди битката. Те бяха щастливи. Единият крещеше:

– Браво, браво! Жив си!

Двамата го пренесоха до завесата, през която бе излязъл на

арената. Докато го изнасяха, Ибрахим чу Мирза бей да обявява
Янис за победител. Бившия еничар бе разбрал едно – беше загубил
трите златни пари на швейцарците. Не беше успял да победи, а
беше толкова сигурен в това. Беше в безизходно положение,
затънал още по-дълбоко в блатото. След малко швейцарците щяха
да дойдат да си искат парите. Какво щеше да прави?

Двамата мъже поставиха Ибрахим на масата, след което

внимателно започнаха да размачкват и разтриват тялото му. Той
им показа къде точно го боли. Като видяха белезите му, веднага
попитаха:

– Това е рана от оръжие. Имаш много белези по цялото тяло,

войник ли си бил?

396
 – Да – отговори Ибрахим. Той не желаеше повече въпроси,
затова отговори кратко.

– Ти се бориш много добре – каза другият. – Къде си се учил?

Мина доста време. Ибрахим вече се бе съвзел и можеше да стане

и да се облече. Дрипите го върнаха към действителността. Болката
вече бе отминала, но сега го заля вълната на самосъжалението.
След като беше участвал в битка и беше център на вниманието,
сега трябваше да излезе и да отиде да спи под някой мост или на
улицата. На всичкото отгоре беше загубил парите на
швейцарците, дължеше пари и на човека с лодката.

След като се облече, се ослуша. Явно в залата не беше останал

никой. В този момент завесата шумно се отмести и пред Ибрахим
застана Мирза бей. Приличащият на евнух човек беше видимо
доволен. Той беше усмихнат и като човек, който току що е
спечелил много пари, потриваше ръце.

– Много добре! – каза Мирза бей, като гледаше Ибрахим така,

както лисица гледа варена кокошка. – Ти си се борил и си бил
много добър. Все още си много добър.

– Загубих парите – каза Ибрахим, като въобще не слушаше какво

говори Мирза, то и не го интересуваше.

– Да, загуби парите – каза Мирза и доволно се усмихна.

Ибрахим това искаше да чуе и тръгна да си ходи. Беят беше

шокиран. Той беше свикнал просяците, а и въобще по-бедните
хора да изразяват почит и уважение към него. Беше свикнал
всички, които се намираха под него, въобще да не ги смята за хора,
както и да не цени техния живот. Сега този, макар и нелош
пехливанин, изпаднал до най-ниското ниво на живота, мина
покрай него без никакво уважение. Дори да беше бивш войник,
това не му даваше право... Освен това Мирза бей възнамеряваше
да направи предложение на просяка и той трябваше да му бъде
благодарен.

397
 В началото на битката Мирза беше ядосан на Ибрахим. Нещата
не се получаваха така, както бе планирал. Този просяк се оказваше
корав. После, като видя реакцията на публиката, разбра, че така е
по-добре и че хората се оживиха повече, отколкото ако борбата е
такава, каквато той бе решил. При излизане всички обсъждаха
именно последната борба. Много хора го питаха кога пак ще могат
да видят Ибро. Други се интересуваха кой е и откъде е. Затова
Мирза преглътна неуважението на просяка и продължи да говори:

– Сега си ударен, ако искаш, ела утре да си поговорим?

– За какво да си говорим?

– Ако искаш може пак да се бориш и ако спечелиш, да вземеш

пари.

– Утре ще дойда – каза Ибрахим и излезе навън. Мъжете, които

стояха на входа, го поздравиха:

– Хубава борба! Евала! Евала! – казаха те и го потупаха

приятелски по рамото. Подобно на двамата помощници, те
искрено се радваха, че виждат отново жив просяка. – Ще дойдеш
ли пак? – попитаха те.

– Ще дойда. Ще дойда – отвърна Ибрахим, без да се обръща.

В следващия час Ибрахим ходеше из уличките на Юскюдар като

зашеметен. Не можеше да определи къде се намира. Нощите все
още бяха прохладни и по някое време Ибрахим започна да
трепери. Ядоса се на себе си, преди малко беше елитен боец, а сега
– треперещ просяк. Най-накрая се умори, намери си едно
местенце, сви се и заспа. От студа го заболяха ударените от Янис
места. Всеки път, преди да се завърти, пропъшкваше. Сигурно
беше единственият боец, който след битка спи върху калдъръма.
Докато заспиваше си спомняше моменти от битката. Стилът на
гърка му беше много познат.

Сутринта се събуди. Болеше го цялото тяло, едва се изправи.

Устата му беше суха, като че ли имаше камбани в главата, които

398
непрекъснато звъняха. Това беше махмурлук. Беше чувал, че след
пиене се случва така. Сега осъзна защо виното не е добро преди
битка. То дава измамно самочувствие и поставя пропаст между
това, което мислиш, че може да направиш и това, което
действително умееш. В битка това беше много опасно. Ибрахим
не обвиняваше само виното. Снощи мъжът наистина беше по-
добър от него. Той беше бърз като демон, силен като мечка и хитър
като лисица. Сега внимателно анализира борбата – акция по акция,
и се опитваше да открие грешките си. Беше обещал на Мирза, че
ще отиде в бараката, но смяташе да го направи по-късно, по тъмно.
Сега имаше друга работа. Напипа златната пара в джоба си. После
отиде там, където снощи беше откраднал лодката. Веднага позна
лодкаря, цялата му глава беше бинтована.

– Ако ме хвърлиш до Еминьоню и ме изчакаш, ще ти платя

двойно.

Мъжът беше съгласен и явно уговорката му се стори добра.

Всъщност Ибрахим искаше да си плати за предната вечер. Мъжът
беше истински моряк. Той управляваше лодката като капитан на
кораб. Този път не усети течението. Човекът го откара точно там,
където му бе посочил. Освен това лодката се движеше поне два
пъти по-бързо, отколкото когато той я бе управлявал.

Ибрахим остави мъжа на пристана, а сам тръгна към улицата, на

която доскоро бе живял. Беше решил да разбере какво се бе
случило със Селим ага и семейството му. Преди да влезе в улицата
се огледа внимателно. Надяваше се, че все още има нюх и ще
усети, ако някой го дебне или наблюдава. Скоро се убеди, че около
улицата и къщата няма никакви копои, заптиета или сеймени.
Ибрахим отиде до кафенето на Хасан ага. Приведе се преди да
влезе, после седна на миндера, на който винаги бе седял. Погледна
към джама точно там, където някога Рефик бе седял. Изпита
усещането все едно, че гледа през приятеля си, като че ли духът на
Рефик бе наоколо. Дълго време остана така, като вцепенен. Когато
се съвзе, видя, че Хасан ага стои до дясното му рамо и търпеливо
чака поръчката. Но откога старецът стоеше там, той не знаеше.

399
 – Едно кайве – каза Ибрахим.

Хасан ага явно не позна бившия си редовен клиент, защото без

да казва нищо, се отдалечи. Ибрахим се обърна към прозореца и
продължи да гледа втренчено навън, но без да вижда. Пред очите
му беше един полуреален, полуистински свят на спомени, сънища
и мечти. Така и не усети кога старият кафеджия му донесе
ароматната черна напитка, сервирана в малка чашка със сини
орнаменти – филджан. Ако можеше, щеше да се разплаче. Колко
хубав му се струваше предишният му живот. Кафето димеше, а
димът му беше гъст и на светлината изглеждаше така все едно, че
част от дима свети. Той се виеше някак лениво нагоре, но на
Ибрахим му се струваше, че е жив. Като че ли гледаше нещо, което
е цялостно, то имаше водовъртежи, потоци – по-бързи и по-бавни.
Ароматът на кафето извади Ибрахим от поредното вцепенение, в
което бе изпаднал. Когато отпи първата глътка, се почувства с две
години по-млад. Горе-долу преди две години беше опитал за пръв
път ароматното Кафе на Хасан ага. Божествената топла течност се
разля из тялото му. Макар да беше съвсем малка глътка, тя като че
ли превзе цялото му тяло. Ибрахим не успя да не изрази
удовлетворението от тази първа глътка. За пръв път от толкова
време отново се почувства човек. Една глътка кафе успя да го
направи повече човек отколкото цяла вечер мислене. После бавно
се наслаждаваше на всяка отделна глътка и я преживяваше така
все едно е първата и последната в живота му. Когато изпи и
последната глътка и едно малко по-едро парченце кафе остана в
устата му, той започна да си играе с него, като го дъвче, а в чашата
беше останала само гъста черна утайка, която бе придобила
странни очертания. После стана и тръгна към дъното на кафенето.
Седна на берберския стол на Хасан ага и се огледа в малкото, старо
и станало почти непрозрачно огледалце. По него имаше жилки,
подобни на жилите на листо, и петна с различни цветове. Въпреки
това успя да види колко зле изглежда. Отначало дори не успя да
се познае. Някакъв слаб, с болезнено изражение на лицето,
непознат мъж, го гледаше от огледалото. Брадата му придаваше
още по-болезнен вид и го караше да изглежда много по-стар. Той
наистина не приличаше на нищо друго освен на бездомен просяк.
Едва сега разбра защо всички му се бяха подигравали, когато

400
казваше, че е боец. Той виждаше в огледалото Ибро, но там дори
не прозираше Ибрахим Джаббар. Зад себе си вече виждаше стария
кафеджия, който без подканяне бе разбрал какво се канеше да
направи гостенинът му. А и беше очевидно, че има нужда от това.

– Хасан ага, подстрижи ме и ме обръсни – каза Ибрахим.

Старецът се позачуди откъде този мъж, към когото явно съдбата

не е била благосклонна, знае името му. Той се мъчеше да си
спомни, но не се досещаше. Най-накрая прие, че сигурно мъжът
някога е бил в кафенето. След това извади малко леген че, наля в
него гореща вода от джезвето, което стоеше върху печката, взе
дълъг, подобен на пръчка, сапун и с малка четка започна да го
разтваря във водата. Старецът вършеше всичко това като ритуал.
Личеше си, че разбира какво прави и го правеше бавно, с
увереност, сигурност и завършени движения. Ибрахим го
наблюдаваше и се наслаждаваше на движенията му. Беше сигурен,
че старецът ще го обръсне така добре, както добре правеше кафе.

Ибрахим се замисли. Всъщност майсторството не е умение да

вършиш нещо. Голямото умение не е свързано само с разбиране и
сръчност. Може да си развил умения и сръчност в едно нещо, но
това не означава, че ще си сръчен в друго нещо или във всичко.
Майсторството е нещо друго. При него самият човек е майстор и
върши всичко с майсторство. И няма значение в какво точно си
постигнал майсторство, важното е, че веднъж си станал майстор.
Майсторството означаваше отношение към света, а не
постигането на някакво умение. Ето, Хасан ага беше майстор. Той
може би е станал майстор, като цял живот беше правил кафе. А
може би беше станал майстор с нещо друго. Ибрахим не знаеше.
Това, че досега познаваше само тази част от Хасан ага, която
правеше кафета и в живота си най-много беше правил кафе, нищо
не означаваше. Тогава Ибрахим проумя, че всъщност Хасан ага
има душата и нагласата на майстор и точно затова щеше да го
обръсне като майстор, защото майсторството е отношение, а не
умение. И беше сигурен, че дори за пръв път да хване ятаган в
ръка, старият прегърбен турчин ще има отношение към оръжието
и за много кратко време може да стане майстор. И ако трябва,

401
понеже е стар, слаб и гърбав, ще създаде нова техника, но той ще
стане майстор на ятагана, защото е майстор въобще.

След като малкото легенче се изпълни до ръба с гъста, бяла,

ароматна пяна, старецът взе един бръснач, разтвори го умело с
една ръка и започна да го точи на един широк каиш, който беше
закачен на стената, от дясната страна на Ибрахим. Бившият еничар
продължаваше да наблюдава като омагьосан действията на
турчина. Следеше движенията му, а те бяха широки, сигурни и
свободни. Хасан ага беше като артист, участващ в представление
и създаващ произведение на изкуството. Той като че ли
осъзнаваше, че хората, седнали на този стол, не са дошли тук само
за да бъдат обръснати. Те бяха дошли, за да наблюдават и участват
в това представление, в което главно действащо лице беше той –
Хасан ага. С четчицата Хасан ага разтърка пяната по брадата на
Ибрахим, след като преди това с ножица бе подстригал косата и
дългата му брада.

– Да оставя ли мустаци? – попита турчинът.

Мустаците бяха символ на мъжество, но Ибрахим се

притесняваше, че ако си остави еничарски мустаци, всички ще го
познаят. Освен това мустаците, както брадата и косата, му пречеха
под маската, с която се бореше.

– Махай! – каза той.

Старецът го погледна учудено, но изпълни искането на клиента.

Така най-накрая Хасан ага насапуниса цялата глава на Ибрахим.

– Майсторе, много хубаво кафе правиш! Най-хубавото кафе в

света!

– Ти откъде ме познаваш? – попита Хасан ага.

– Не ме ли позна, Хасан ага?

– Не. От одеве се мъча да си спомня, ама не мога.

– Аз живеех отсреща, допреди една година.

402
 Хасан ага щеше да изпусне бръснача. Той се отдалечи и се
взираше в сапунисаното лице на мъжа.

– Ибрахим ефенди, ти ли си? – попита Хасан ага, но някак

плашливо, като че ли не искаше да повярва.

– Сега ме обръсни, ага, а после ще поговорим. И гледай да не ме

зарежеш, че ръката ти трепери.

– Ти мойта ръка не гледай, ами казвай...

Пяната успокои и смекчи брадата на Ибрахим. Откакто я имаше

тази брада, косъмчетата се завъртаха, щипеха и го дразнеха, като
го караха постоянно да се чеше. Сега лицето му се успокои. Със
сигурни движения Хасан ага се зае да го бръсне. Той хлъзгаше
острието на бръснача по лицето му и правеше така, че където
мине, да не повтаря. Докато с едната ръка прокарваше острието, с
другата подръпваше бузата или кожата така, че бръснача да влезе
и да обере и най-закътаните гънки. След като обръсна брадата и
мустаците, Хасан ага внимателно обръсна и косата. Така само
веждите и миглите останаха на главата на Ибрахим. След това
майсторът бръснар сипа някакъв ароматен спирт и потупвайки,
натърка всяко място, което преди малко бе обръснал. Като
свърши, метна на главата на българина влажен топъл пешкир.
Когато махна кърпата и изтри с нея лицето му, то грейна. Бузите
му бяха червени, а лицето – чисто. Ибрахим се огледа и видя
съвсем друг човек. Той докосваше с пръсти лицето и главата си.
Усещането беше странно. Кожата му беше станала чувствителна.
Тя беше свикнала да бъде докосвана не само от ръце, но и от
вятъра, студа и слънцето. Така без да иска, пръстите на бившия
еничар бяха непрекъснато там.

Макар почти тридесетгодишен, без мустаци, той изглеждаше

много по-млад. Спомни си времето, когато носеше прякора Петко
Кьосе.

След като се избръсна Ибрахим седна обратно на мястото си.

Плати на Хасан ага за кафето и подстригването. После отдели
малко акчета и му ги даде, за да отиде да купи нещо за ядене,

403
докато той изпие още едно кайве. След първото кафе той откри, че
тази божествена напитка, освен всичко друго, помага за
прогонване на махмурлука. Така със следващото кафе беше
сигурен, че ще се почувства съвсем добре и ще може дори да
халне, за да засити надигащия се в него глад. Тъй като дълго време
беше гладувал, Ибрахим предпочиташе пилешко пред овче,
телешко и каквото и да е друго месо. Хасан ага беше купил едно
варено пиле. Ибрахим подканяше турчина да хапне с него, но той
отказваше дори да седне до този, когото явно считаше за човек на
по-високо ниво, па макар и облечен по този начин. Бившият
еничар се нахвърли върху пилешкото, като го късаше направо с
голи ръце. За кратко време той се наяде така, че коремът му се
изду. Тялото му стана смешно – слабо, с подут кръгъл корем. Най-
накрая почти насила Ибрахим застави стария турчин да седне до
него. Но той не седна на мястото на Рефик, а си примъкна стол,
така че седеше с гръб към помещението и от дясната страна на
еничара.

– Хасан ага, какво стана с къщата на Селим ага? Сега кой живее
в нея?

Старецът погледна през малките полупрозрачни джамчета, като

че ли да се убеди, че къщата още е там и че точно за нея го пита
еничарът.

– Лошо, лощо, ефенди. Лоши неща се случиха със Селим ага.

Отначало всички помислихме, че Арист – гъркът, се е преместил
да живее в нея. Той е неприятен мъж – каза Хасан ага. – С големи,
бели, щръкнали мустаци, този Арист е сприхав, говори рязко и
остро, все едно, че командва. Има остър поглед, с който пронизва
хората, с които говори.

По всичко си личеше, че този Арист не е любимец на стария

кафеджия. Ибрахим предположи, че това отношение може да е
защото гъркът не е посещавал кафенето на стария турчин.

– Той идваше ли да опита от божествената ти напитка, Хасан ага?

404
 – Да, да, идваше, ефенди, но той имаше твърд характер и сприхав
нрав. Така за няколко пъти успя да се сдърпа с всички хора на
улицата.

Ибрахим мислеше трескаво. Излизаше, че момичето, което бе

видял предната вечер и сега се надяваше поне за миг да зърне, е
Аристовата щерка.

– Този Арист сам ли живее? – попита Ибрахим.

– Не, не, ефенди, не живее сам. Живее с едно момиче, което няма
нищо общо с неговия характер. Тя е толкова мила и добра, пълна
негова противоположност. Ако имах по-голямо въображение, бих
казал, че момичето не прилича на негова сродница, а по-скоро на
негова заложница.

– При тях непрекъснато отсядат и идват някакви мъже. Чухме, че

единият се наранил и се прибрал там, откъдето дошъл. Дори по
едно време беше отседнал поп при тях. Поне така говорят хората.
И все пак един от техните гости е най-редовен.

– Какъв е той?

– Почти не го виждаме, но той изглежда много силен, мълчалив

и сдържан.

– Как се казва?

Въпросът явно не се хареса на Хасан ага. Той направи гримаса,

все едно някой му бе напъхал лимон в устата. Явно мисълта, че не
знае отговора на този въпрос, не се харесваше на стария турчин.

– Не знам! – каза той и като че ли с това призна поражението си.

– Мисля, че той лъже за името си!

После Хасан реши, че е редно да се оправдае.

– Еми как да разбера? Единият е чакмаклия и само търси повод

за скандал, другият е темерут, с никого не говори, а момичето е
толкова чисто. Кого да попитам?

405
 – Съседите не знаят ли?

– Никой не знае повече от мен.

– А как се казва Аристовата щерка?

– Но каква щерка, този Арист е много по-стар от нея? По-скоро

може да ѝ е дядо!

Когато чу, че момичето е чисто, сърцето на Ибрахим подскочи.

Може би щеше да има късмет момичето да е свободно. Но все пак
стоеше и друг въпрос.

– А другият мъж, Хасан ага, може ли да ѝ е баща, или може би

мъж?

– Той, Ибрахим ефенди, е на възраст колкото вас. Едва ли ѝ е

баща, а е възрастен, за да ѝ е мъж, така че не знам. Никога не сме
ги виждали заедно или да се държат за ръка. Може горкото момиче
да е отвлечено и държано насила от тези двама злодеи.

Старецът се замисли, но после каза:

– По-скоро не. По-скоро са сродници или нямат нищо общо.

– Но тогава как така живеят под един покрив? – не се стърпя

Ибрахим. Миг след това осъзна колко неуместно беше
избухването му. Сега той си изясни картината, която беше в негова
полза. Явно младата жена не беше омъжена или сгодена. Беше
сама. Ибрахим имаше шанс сърцето ѝ да бъде свободно, затова
трябваше да открие пътеката към това сърце. Друго нещо обаче го
притесняваше. Това беше момичето, в което около една година
беше влюбен най-добрият му приятел. Той беше смятал, че
момичето е дъщеря на господин Арист. Ибрахим не знаеше какво
да прави. Притесняваше се да не засегне паметта на приятеля си.
Дали момичето въобще подозираше съществуването на Рефик? Не
знаеше. Всичко това го накара да потъне в дълбок размисъл и
почти забрави другия въпрос, който искаше да зададе.

Мина доста време преди да се сети за него.

406
 – А, Хасан ага, какво стана със Селим ага и неговото семейство?

– А – подсети се старецът, – бях почнал да ви разправям. Той каза

нещо на Селим ага, не Арист, а онзи другият и къщата стана тяхна.
Не мина месец откакто вас ви нямаше и пропъдиха Селим и
семейството му.

– Как? – Ибрахим не успя да стърпи възмущението си.

– Така, изхвърлиха ги на улицата.

– Но това е нечовешко! А Сабрие?

– И нея, и Хакъ, и горкия Селим ага.

– Що за хора са това?

Ибрахим се чувстваше засегнат. Той се закле да проучи този

въпрос. Почти беше сигурен, че Селим ага е попаднал в ръцете на
измамници. Може би, докато живееха на улицата, са изучавали
ситуацията и едва след оттеглянето на двамата еничари, бяха
привели плана си в действие. Той щеше да разобличи
измамниците и да върне Селим ага обратно в дома му. В този
момент си представи очите на Сабрие и увереността му стана още
по-голяма. Съжали, че някога, когато с Рефик имаха пари, не
купиха къщата. Все някак щяха да уредят нещата. Но нищо не
беше загубено. Въпрос на време беше пак да върне къщата за себе
си, за Селим ага и семейството му.

– След убийството на Рефик какво стана? – попита Ибрахим.

– Казаха, че сте полудял и избягал. Че сте се загубил, Ибрахим

ефенди. Аз знаех, че не е така и всеки ден чаках да се върнете.

По всичко си личеше, че старецът много се радва, че вижда

Ибрахим. В окото му бе застинала една сълза.

– Еничарите поставиха ли пост, или ме търсиха? – попита

Ибрахим.

407
 – Търсиха ви, господарю, но казаха, че сте един от най-добрите.
Поне месец стояха еничари пред къщата и горе. Когато те се
махнаха, веднага се настани Арист и прокуди Селим ага. Никой не
разбра как сте избягали, ефенди. После явно им омръзна или
разбраха, че няма да се върнете, защото вдигнаха поста. Някои от
момчетата се отбиваха да изпият по едно кайве. След това няколко
пъти идва един мъж да пита за вас, Ибрахим ага. Ама вие сте
познавал всички големци, дори агата на еничарите Кубилай
Юндер, а, Ибрахим ага!? Всички дойдоха оня ден!

Ибрахим се питаше кой ли може да го е търсил. Мислеше, че е

Явуз Челик паша, защото Хасан ага щеше да му каже, ако самият
ага беше идвал да го търси. Колкото и да беше странно, според
описанията на турчина и ако Ибрахим не грешеше, не Явуз Челик,
а може би Неджиб го беше търсил. Той дори успя да опише някои
от татуировките му. Все пак Ибрахим не беше сигурен.

Сега трябваше да помисли какво да направи. Не след дълго реши.

Благодари на Хасан ага и излезе. Ходеше из улиците като
зашеметен, вървеше из чаршията сякаш търсеше нещо
определено. Застави се да не мисли за разговора, който току що бе
провел с Хасан ага и въпросите, които той беше повдигнал у него.
Ибрахим търсеше специален дюкян. Най-новата мода в Истанбул
бяха магазините с дрехи втора употреба. От по-богатите хора
купуваха носени дрехи, които вече са им омръзнали. Други
залагаха единствено дрехите си. Ибрахим си избра евтини, но
здрави и хубави дрехи. Тъй като в битките го представяха като
турчин, той си куци шалвари, риза и късо синьо елече, обвезано с
красив черен гайтан. Елекът стегна раменете му и го накара хубаво
да се изправи. Тъй като главата му беше цялата гола – без коса,
брада и мустаци, а слънцето напичаше, купи си и една чалма.
Започна да я навива така, както беше виждал хората да я носят.
Досега обаче никога не беше навивал чалма. Продавачът видя, че
Ибрахим изпитва затруднения и му помогна.

Ибрахим не облече дрехите, които купи, а ги носеше в ръка.

Сложи само чалмата на главата си. После отиде на хамам. След
като се изкъпа, се премени с новите си дрехи. Върза пояса, сложи

408
чалмата и се почувства лек, чист и равен с останалите хора. Като
че ли походката и Стойката му се промениха. Отново се чувстваше
гъвкав и лек. След банята тялото на бившия еничар се чувстваше
много по-добре. Болката от предната вечер бе изчезнала. Денят
вече преваляше. Нарочно си беше оставил малко пари. Ибрахим
се отправи към пристана. Лодкарят с бинтованата глава го чакаше
на каменния пристан. Така Ибрахим стигна до Юскюдар. След
като стъпи на брега, се отправи към бараката. Вече беше почти
тъмно, когато Ибрахим се оказа пред входа ѝ. Този път двамата
пазачи се отнесоха много добре с него. Те едва го разпознаха, но
след това го поздравиха и го потупаха по рамото. Не го пуснаха
вътре, но извикаха Мирза бей. Бейът се изправи пред Ибрахим.
Той отново беше възвърнал самочувствието си и реши да
демонстрира превъзходството си пред този просяк. Ибрахим обаче
изглеждаше променен. Той не можеше да усети, че приличащият
на евнух мъж се дразни и смята поведението му за нахално и
нагло. Откакто беше станал чорбаджия на еничарската орта, беше
свикнал да командва. Изправената му фигура беше добила гордост
и достолепност. Когато беше командир на сеймените в Топкапъ,
му се налагаше да работи с много евнуси. И докато те имаха пълна
власт над харема, той беше свикнал да ги командва. Може би от
там отношението му към Мирза беше подобно. Сега виждаше как
човекът с многото пръстени се опитва да го впечатли, като му
демонстрираше превъзходство, но това по никакъв начин не
можеше да уплаши или притесни човека, който доскоро бе
командвал еничарска орта, а после, макар за една вечер, беше
комендант на целия Истанбул.

Двамата мъже стояха един срещу друг. Мирза се беше изчервил

от яд, но не смяташе да направи нещо, защото, като опитен
организатор, усещаше колко много пари може да спечели от този
просяк, който се държеше така нагло. В друга ситуация би
заповядал на двамата пазачи на вратата да го набият с камшик.
Ако зависеше от него, той искаше Ибро да загуби и искрено
съжаляваше, че снощи Янис не преби по-жестоко наглия просяк.
Погледна го пак. Снощи му се беше сторил крив и нисък, а сега,
така гордо изправен, той стърчеше една глава над него. Толкова го
мразеше! Реши, че следващият път отново ще заложи срещу него.

409
Така желанието и интересът му щяха да съвпаднат и ако Ибро
загуби, радостта му щеше да е двойна.

– Искаш ли пак да се бориш? – попита той директно.

– Да – каза Ибрахим. – Какво ще получа?

Мирза бей вече беше мислил по въпроса, само при участие на

Ибрахим в битките той щеше да печели от всяка негова битка
горе-долу около 60 жълтици.

– Ако спечелиш, ще ти дам пет жълтици – трябваше да каже три,

но вече беше твърде късно.

Сумата се стори много добра на Ибрахим. Той имаше нужда от

тези пари.

– Съгласен съм!

– Чакай, не съм ти казал какво ще получиш при загуба – вмъкна

Мирза бей, за пореден път издразнен, че мъжът отсреща го
прекъсва.

– Не ме интересува! Не смятам да губя! – отново го прекъсна

доскорошният просяк.

Мирза бей съвсем се ядоса. В този момент, докато Ибрахим

говореше с Мирза, пред входа на бараката спря една карета. Тя се
теглеше от един кон, но беше приспособена за два коня. Каретата
беше пищно и красиво украсена. Мирза бей явно позна каретата,
защото се загледа в нея. Ибрахим също извърна глава. В този
момент видя Кая, който слезе от каретата. Явно башпехливанинът
идваше със закрита карета, за да не предизвиква излишно
внимание. Ибрахим изтръпна. Рязко обърна глава и се взря в
Мирза. Той беше твърде зает с Кая, за да му обърне внимание.

– Кая ефенди – каза той, мина покрай Ибрахим, като едва не го

бутна, и отиде да поздрави водача на пехливанската школа на
султана. – Какво ви води насам?

410
 – Няколко неща, Мирза бей – гласът на гиганта също беше
остарял. – По някое време може да ви помоля за съдействие.

– Да, Кая ефенди, каквото и когато пожелаете.

Въпреки че говореха, Кая въобще не удостои Мирза с

вниманието да спре при него. Докато влизаше в бараката и
получаваше ниски теманета от пазачите на входа, той каза:

– Чух, че някакъв нов пехливанин се е появил! Искам да го видя!

Кая вече беше в бараката, когато Мирза бей още се кланяше

угоднически след него.

– Да, Кая ефенди, още тази вечер ще го видите!

След това Мирза се обърна към Ибрахим и каза:

– Ти още ли си тук? Хайде бягай, тази вечер ще се бориш!

– Искам същите мъже да ми помагат!

– Бягай! – каза Мирза.

Ибрахим, като предпазваше лицето си, за да не го види Кая или

някой от швейцарците, влезе и веднага се отправи към завесата.
Цялата тази стена на бараката беше със завеси. Явно зад всяка
завеса се готвеше различен борец.

Мирза беше взел твърдо решение да открие кой е най-добрият

боец за тази вечер. Тъй като Ибро се беше борил предната вечер и
то в тежка битка, от която едва се беше изправил, затова реши, за
да загуби тази вечер, да го сбори с най-добрия борец за тази вечер.
Мирза беше решил да заложи срещу Ибро. И дори, ако трябва
допълнително да стимулира бореца, но Ибро да загуби.

Двамата мъже зад завесата искрено се зарадваха да видят мъжа

от предната вечер. Гладът отново беше нападнал Ибрахим, затова
им каза директно:

– Гладен съм.

411
 Без повече думи, единият от тях излезе нанякъде. Съвсем скоро
донесе храна и Ибрахим яде до насита. Личеше си, че залата се
пълни с хора, защото зад завесата ставаше все по-шумно. След
като се наяде, мъжете го съблякоха, намазаха го с топло дървено
масло и внимателно го размачкаха. Ако спечелеше, беше решил
да си върне четирите жълтици на швейцарците. Така щеше да му
остане само една златна пара. От втората битка беше решил да
даде по една златна пара на двамата си помощници.

Този път на Ибрахим му се стори, че много по-дълго го подготвят

за борбата. Отново му поднесоха чаша с топлото вино и мед. Този
път Ибрахим даже не опита да отказва. Вече бе разбрал, че от това
няма смисъл.

– Гответе го! – каза Мирза, като се появи през завесата.

– С кого ще се бори? – попита единият от мъжете.

– С Кючюк Кая.

– Какво?!

Ибрахим не разбра защо двамата реагираха така.

– Кой е Кючюк Кая?

– Кючюк Кая е огромен, сигурно е най-тежкият пехливанин в

Империята.

– Колко тежи? – попита Ибрахим.

– Много!

– Сигурно е три пъти по-тежък от теб – каза другият.

– Бърз ли е? Има ли нещо общо с Кая? – попита Ибрахим и в този

момент чуха:

– Единият боец е турчинът от Юскюдар – Ибро.

412
 Като чуха това, мъжете бързо нахлупиха качулката на Ибрахим
и започнаха да го бутат към арената. Този път брадата и косата ги
нямаше, за да му пречат. Освен това качулката зацепи в
обръснатата му коса. Все пак косъмчетата бяха успели малко да
пораснат. Така, за разлика от предната вечер, като нагласи
отворите на качулката, те повече не се разместиха.

Ибрахим чувстваше ефекта на виното и меда. Ако всяка вечер се

биеше, сигурно щеше да се опиянчи. В този момент Мирза каза:

– Срещу Ибро – Кючюк Кая.

Публиката се развика. Явно им хареса изборът и искаха да видят

битката между добре представилия се предната вечер местен
борец и най-добрия борец в Истанбул и Империята. Срещу него
щеше да се изправи гигантът Кючюк Кая. Името на Кючюк Кая
явно беше иронично, защото означаваше Малката Скала, Канара
или Грамада. Явно тези, които му бяха дали това име, го бяха
сравнили с башпехливанина Кая, който Ибрахим толкова добре
познаваше. Кая беше огромен, а Кючюк Кая беше по-голям и
висок от стария Кая.

Ибрахим гледаше огромното тяло на Кючюк Кая и не можеше да

не изпита респект. Бедрата му бяха толкова големи, че гигантът
ходеше смешно, леко разкрачен. Вратът и ръцете му бяха толкова
големи, че главата на пехливанина изглеждаше някак смешно
малка. Той не беше Канара, а цяла Планина.

– Преди една седмица Кючюк Кая загуби борбата си с един от

най-добрите бойци, който се подвизаваше в тези борби – Агата,
така че сега ще се опита да си върне. Бъди внимателен! – му
прошепна един от хората му.

След като Ибрахим видя как изглежда Кючюк Кая, се опитваше

да се настрои бързо към борба, която щеше да бъде много по-
близка до борбите му с Кая. Опитваше се да си припомни битките
с Кая.

413
 Ибрахим следеше внимателно поведението на гиганта. Той
търсеше да усети пренебрежение. Кючюк Кая беше три пъти по-
голям от него, така че беше нормално да го подцени и
пренебрегне. Ибрахим застана и без да помръдне, внимателно
гледаше Кючюк Кая. Мирза бей каза думите, преди началото на
битката, но сега не беше толкова щастлив колкото предната вечер.

Битката започна, Кючюк Кая действаше предвидимо. Той се

засили и се опита още с първия сблъсък да повали слабичкия мъж.
Бяха му казали, че предната вечер се е бил много добре срещу
Янис, но сега беше решил да се разправи с него. Той беше огромен
и силен, беше наследникът на Кая – Кючюк Кая. Сега беше
Малкият Кая, но някой ден щеше да стане Големият Кая или
Великият Кая.

Срещу насрещното движение на огромния, тежък като бик мъж,

Ибрахим събра всичките си сили и се удари. Скоростта беше
толкова голяма, че мъжете не успяха да се предпазят и да наложат
захват. Ръцете им се огънаха под напора на силата. Телата им се
сблъскаха. Чу се страхотен тътен, все едно две карети, а не хора,
се бяха сблъскали. Ибрахим беше заорал краката си в земята, само
това го предпази да не отскочи като каучукова топка от стена.
Това, че остана на крака, беше първата му победа. Така започна да
провежда плана, който бе начертал. Това беше първата цел, която
си бе набелязал в пътя към победата. Не биваше да допуска да бъде
хванат, защото много по-тежкият мъж, ако успееше да го хване
сега, когато все още беше отпочинал. Това щеше да означава
сигурна загуба. Ибрахим използва цялата си бързина, за да се
изплъзне от ръцете на огромния мъж. Той беше по-бавен от Кая и
това го спасяваше. Скоро мъжът се изтегли. Вече не преследваше
Ибрахим като пиле, а се мобилизираше за последна атака.
Ибрахим очакваше точно това и когато мъжът се втурна напред с
разперени ръце, за да не го изпусне, той рязко хвана ръцете на
Кючюк Кая и го дръпна по посока на движението. Това, което
направи, беше самопожертвувателна техника. Той тръгна да ляга
назад и увлече Кючюк Кая, който в този момент се препъна в
краката и тялото на Ибрахим, претърколи се, а след това от
инерцията изхвърча извън арената, сред публиката. Тъй като беше

414
много тежък, беше трудно да спре и така, когато това стана, вече
бе ударил много хора. Кючюк Кая лежеше безпомощно и дишаше
тежко. Приличаше на тежко ранено животно. За миг Ибрахим
изпита съчувствие към него. Той беше добър борец, макар и много
млад. Първият човек, който му се притече на помощ, беше самият
Кая. Като че ли единствено той можеше да вдигне гиганта. Кая
гледаше втренчено към очите на Ибрахим. Българинът беше
забравил, че е с маска и се обърна, за да не разпознае
башпехливанинът лицето му. Старият пехливан сам вдигна
огромното тяло на Кючюк Кая. Ибрахим не знаеше дали двамата
мъже имат роднинска връзка. Бившият еничар се обърна леко
зашеметен. Той беше щастлив, защото планът му беше успял и бе
победил. Но все пак през живота си беше побеждавал много пъти,
затова прие победата като закономерност, а не като нещо
изключително. Ако за Ибрахим победата над Кючюк Кая не беше
кой знае какво, явно за публиката това беше огромна изненада.
Публиката бучеше като разбутан кошер с пчели. Явно много хора
бяха заложили на очевидно по-големия и силен пехливанин.

Двамата помощници бяха много радостни от победата на

Ибрахим. Те се радваха като деца, потупваха човека си и
коментираха как е победил огромния пехливанин. Така те ставаха
част от победите му и се държаха все едно, че самите те са
победили.

В този момент Мирза бей влезе зад завесата. Отвън се

провеждаше последната борба. Човекът със златните пръстени
явно не беше щастлив. Той беше заложил пари срещу Ибрахим и
ги бе загубил. На всичкото отгоре трябваше да му даде пет златни
пари. Единственото, което го радваше, беше огромният интерес,
който появяването на новия добър пехливанин предизвикваше.
След края на последната борба Ибрахим потърси швейцарците, но
нямаше как да им върне парите, защото Кая се намираше близо до
тях.

От тази вечер Ибрахим започна почти всяка вечер да се бори.

Понякога пропускаше, ако се чувстваше много уморен или нещо
се беше наранил. Така съвсем скоро стана един от петимата най-

415
добри пехливани, а те бяха: Янис, Агата, Кючюк Кая, Карата и
Ибро. Тъй като беше участвал в схватка с Янис и с Кючюк Кая, на
Ибрахим скоро му предстоеше сблъсък с още един по-елитен
пехливанин. Публиката също тръпнеше в очакване на
предстоящия сблъсък между Ибро и Агата.

От доброто хранене и грижите, Ибрахим започна бързо да

възвръща теглото си. Така за месец, приличащият на просяк мъж,
отново заприлича на пехливанин. Ръцете и краката му нараснаха,
вратът му също заякна. Вече не беше трудно да познаеш, че е
пехливанин. През цялото това време Ибрахим не загуби нито една
борба. Той побеждаваше безапелационно и понеже се бореше
технично, като правеше много красиви, амплитудни и силни
хвърляния, всички го харесваха. Освен това турците и публиката
харесваха силата, именно затова пехливаните бяха техни идоли. И
макар да харесваха грубата сила, те ценяха гъвкавостта, хитростта
и ума. Ибрахим беше точно такъв борец. Той не просто смачкваше
противниците, а ги побеждаваше чрез техника, ум, а ако се наложи
– чрез хитрост. Публиката беше щастлива, защото едновременно
можеше да наблюдава пет големи шампиони. Това беше златно
време за борбите. Така Кючюк Кая олицетворяваше грубата сила,
Янис беше уравновесен, силен и владееше всички прийоми в
борбата, Карата беше заместникът на Кая, Ибро беше хитър,
гъвкав и много бърз, а Агата, макар и по-стар, олицетворяваше
истински воин. Той беше рутиниран и опасен воин. Мечтата на
публиката беше да види Агата срещу Ибро и Янис срещу Карата.
Досега Ибрахим беше губил само веднъж от Янис и се нареждаше
на второ място в някаква класация. Публиката нарастваше от
вечер на вечер, всички искаха да видят кой е най-добрият боец,
кой е башпехливанинът. Така всички тръпнеха. Мирза бей беше
най-щастлив. Скоро се оказа, че помещението не може да поеме
всички желаещи и нерядко на входа ставаха сблъсъци между
неуспелите да влязат. Мирза бей разшири постройката, пускаше
хора, които да стоят прави до стените и пак беше много трудно да
се намерят места.

Най-накрая настъпи вечерта, когато щеше да се проведе

дългоочакваната от всички битка между Ибро и Агата. За

416
съжаление Ибрахим не беше имал възможност да го наблюдава,
но беше чувал много неща за него. За Агата се носеха легенди.
Някои дори твърдяха, че е еничар и не само, ами че е
сейменбашията или дори самият ага на еничарите. Ибрахим не
вярваше на тези слухове. Той познаваше толкова добре Кубилай
Юндер, че би го познал и под маска. Познаваше положението на
тялото му и неговите движения. Но едва ли агата би участвал в
такива борби. Може би и името, с което мъжът се бореше,
намекваше, че именно той е агата на еничарите? Скоро Ибрахим
щеше да провери всичко това на живо.

– Единият боец – Агата – извика Мирза.

Двамата му помощници бяха изключително напрегнати. Откакто

беше започнал да се бори, те твърдяха, че това ще е най-тежката
борба на Ибрахим. Те, разбира се, изключваха битката с Янис,
която Ибрахим бе провел в съвсем друга ситуация.

– Като го видях за пръв път, изтръпнах! Той е истински воин,

като старите воини! Не го гледай! Не се плаши! – това му говореха
помощниците.

Думите на двамата започнаха да притесняват и самия Ибрахим.

И в този момент го видя. Човекът имаше ниска фигура, стегната
походка, мускулите му бяха като топки. Гърдите му също бяха
обли и издути като щитове. Тялото на Агата беше като на млад
мъж, само къдравите бели косми по гърдите му издаваха неговата
възраст. Ибрахим от доста време беше мислил и се беше готвил за
тази борба и сега се чувстваше напълно подготвен. Той беше
готов!

В начало на борбата Ибрахим очакваше пъргавост и движение от

страна на Агата, но това не се случваше. Той беше застинал.
Ибрахим толкова добре познаваше това заставане. Все още
помнеше уроците на Неджиб за това как да застива. Ибрахим
виждаше как мъжът беше застинал и поиска да му покаже, че той
също е воин и може да го победи дори в застиването. Тялото на
мъжа отсреща изглеждаше като изсечено от камък. Явно наистина
беше добър воин или поне е бил. Ибрахим също застина. Понеже

417
беше по-тежък и по-висок, сигурно мъжът, а и публиката
очакваше стихийно и безрасъдно да атакува. Сега обаче се
случваше нещо, което наблюдаващите не знаеха как да
възприемат. Двамата борци стояха като вкаменени. Нито мускул
не потрепваше по телата им. Никой досега не беше виждал такова
нещо. Напрежението между двамата беше огромно. Всички го
усещаха, но не можеха да разберат какво точно се случва.
Ибрахим обаче усети. В миг като че ли някой "бръкна" в главата
му. Зави му се свят, по-скоро му стана лошо. Точно така се беше
чувствал в миговете преди да загуби съзнание. Веднага се сети за
силата и техниките, на които го беше учил Явуз Челик. Ибрахим
направи енергийна защита. Това беше енергиен щит, който
изправи между себе си и Агата. Агата обаче се опита да му
въздейства. В главата на Ибрахим се появи странна мисъл да
атакува по точно определен начин. Мисълта беше натрапчива.
Това беше атака, която Ибрахим никога не би предприел. Освен
това, ако тръгнеше пръв в атака, това означаваше да признае
загубата си в застиването. Това го накара да се усъмни в
преценката си. Тази мисъл не беше негова. Веднага се сети за
техниката таваджух, на която го бе учил Явуз Челик. Тя
предствляваше прехвърляне на мисли и постоянна духовна и
мисловна връзка. Но докато пашата използваше таваджух основно
за поддържане на постоянна връзка със своите командири и
подчинени, мъжът отсреща явно беше разработил таваджух така,
че да се "рови" в главата на своя противник и да му внушава мисли
и идеи. Това можеше да бъде много опасно в битка и Ибрахим сега
го усещаше. От своя страна той изпрати мощен импулс с указание
към Агата да го атакува. Сам не можеше да каже дали от неговия
таваджух, но след малко противникът му се раздвижи и тръгна
напред. Явно мъжът наистина беше майстор, но не чак дотам.
Ибрахим беше удържал първата победа. Агата тръгна бавно към
него. Ибрахим си мислеше, че воинът отсреща ще се опита да го
"пробва" на бързина и да го провокира. Това бавно тръгване беше
изцяло в полза на Ибрахим. Той също тръгна към мъжа и така
двамата наложиха силен захват. Ръцете на мъжа наистина бяха
като железни. Явно беше много добре трениран. Въпреки това
Ибрахим беше доста по-тежък, по-силен и по-висок. Нещо в мъжа

418
срещу него му беше много познато. Той се бореше по начин, който
беше много популярен в еничарския корпус. Дали не беше
еничар? В този момент, докато си мислеше това и беше посегнал
към краката на Агата, той ги видя и изтръпна. На едно от
централните места бяха седнали двама мъже, които Ибрахим
много добре познаваше. Гледката го разтресе до дъното на душата
му. До този момент беше смятал, че в този живот никога повече
няма да ги види. А там, върху килима, седяха Кубилай Юндер, със
странно изкривена поза, а до него – силуетът и орловият нос на
учителя му и негов наставник

– Явуз Челик. Ибрахим се зарадва, че беше с качулка. Това

хрумване беше страхотно. Сега то го беше спасило. Сърцето му
трепна. Това бяха двама мъже, които той много обичаше и заедно
с Неджиб ага и Абдаллах ефенди можеше да нарече свои бащи.
Това го разсея. Искаше да спре и по-дълго да ги погледа, но това
беше невъзможно. По някое време се замисли. По всичко си
личеше, че Агата е еничар. Вече беше съвсем сигурен в това. Той
застиваше, владееше таваджух и се бореше с еничарски техники.
Ибрахим се учуди, че му трябваше време, за да разбере това.
Борбата с Агата продължаваше. Беше очевидно, че Агата не беше
агата на еничарите, тъй като сега виждаше Кубилай Юндер седнал
до арената. Мисълта, че Агата е еничар, го успокои. Това
означаваше, че еничарските командири не са тук заради него и не
е разкрит. По някое време Ибрахим се замисли дали таваджух не
бе дело на Явуз Челик. Дали той, чрез мисловната си сила, не
помагаше на Агата? Освен това още нещо го притесняваше.
Наистина, маската на главата му пречеше агата и пашата да го
познаят, но той се бореше със стил, който двамата мъже можеха
да разпознаят. Те двамата не рядко го бяха виждали да се бори и
можеха да го разпознаят. Ако наоколо беше Неджиб, той също
веднага щеше да познае стила му. След малко, когато Ибрахим
погледна към двамата мъже, видя, че друг много добър негов
познат се бе присъединил към тях. Това беше Кая. В този момент
двамата с Агата се бяха вкопчили и опитваха да се вдигнат. С
вътрешното си ухо Ибрахим чу мощен глас, който беше като
шепот, като някакво навяване.

419
 – Ибрахим Джаббар. Ибрахим Джаббар.

Гласът изговаряше името му и идваше някъде отдалеч, като

шепот, сякаш Аллах го викаше.

За миг този вътрешен глас блокира мускулите на цялото му тяло.

В този момент главите им почти се допираха една в друга, тогава
Агата прошепна нещо в ухото на Ибрахим. В първия момент той
не можа да чуе какво точно му казва противникът. После се опита
да отдалечи главата си, но Агата го държеше силно. Преди малко
не беше чул какво му казва противникът, защото в този момент в
главата му звучеше името му, произнесено от Бог. Сега обаче
много добре чу това, което Агата му казваше. А той съвсем ясно
шепнеше:

– Знам кой си!

– Какво? Какво? – тихо попита Ибрахим, като не отпускаше

захвата.

– Знам кой си! – отново каза мъжът.

Ибрахим изпъшка от усилието. Въпреки че говореше, мъжът в

същото време не намаляваше натиска си.

– И кой съм? – попита българинът.

На Ибрахим му се стори, че мъжът се усмихва под маската.

Той увеличи натиска, доближи още по-близо дупката на устата

си до ухото на Ибрахим и много тихо каза:

– Ибрахим Джаббар.

Това име парализира мускулите му. Лавина от мисли нахлу в

главата му. Той беше разкрит. Мъжът наистина знаеше името му.
Той беше еничар. Значи все пак го бяха открили. Опита се да се
откопчи, но мъжът го държеше силно. Ръцете му бяха като
железни клещи.

420
 – Ибрахим! Ибрахим, чуй ме!

– Кой си ти? – попита той.

– Аз съм Неджиб, търсих те! Чуй ме!

Мъжете продължаваха да се борят, но вече по различен начин.

Ибрахим се опитваше да се изплъзне, а Агата се стремеше да го
задържи.

– Ибрахим – продължаваше да говори Неджиб, – дошъл съм за

теб! Не се дърпай, дръж се достойно, ти си еничар!

Думите на стария му командир като че ли го събудиха от някакъв

кошмар, но сега осъзна, че след него бяха пуснали може би най-
добрия еничар. Еничар преследва еничар! Еничар най-добре може
да открие и улови еничар, както кисиджия – кисиджия. Затова
Неджиб беше казал, че е дошъл за него. Явно той го бе открил.

– Ибрахим, стегни се, ти си Ибрахим ал-Махди, не забравяй това!

Спри да се дърпаш!

Въпреки думите му, Ибрахим все още стоеше стегнат до краен

предел. В този момент Неджиб каза нещо, което накара Ибрахим
да спре всяка съпротива. Той каза:

– Биз гилиндж Махди! Аллах акбар!

Ибрахим потръпна. Това наистина беше Неджиб. Но откъде той

знаеше последните думи, които му беше казал Юсуп? Той си
спомни мрачното подземие и случката отпреди една година. Юсуп
беше казал точно това преди Ибрахим да отсече главата му.
Откъде Неджиб знаеше това? Болезненият спомен го накара да се
намръщи и да отстъпи крачка назад. Вече не беше в състояние да
се бори.

Неджиб беше извикал последните думи високо. Зрителите

наблюдаваха нещо невиждано. Както се бореха двамата мъже,
изведнъж Ибро започна да се опитва да се отскубне, а Агата го
задържаше. Това беше твърде необичайно за борбата. Изведнъж

421
двамата опряха глави на раменете си, Агата извика "Аллах
акбар!", а Ибро отстъпи и остана така. Всичко, което ставаше на
арената, беше твърде любопитно, но нямаше връзка с борбата.
Случваше се нещо невиждано. Изведнъж Ибрахим наведе глава,
обърна се и тръгна към завесата. Двамата мъже, които се грижеха
за него, го последваха с наведени глави. Те също не знаеха какво
се случва. Въпреки това осъзнаваха, че техният воин беше победен
или се бе отказал.

Отначало публиката беше като онемяла, но постепенно се

раздвижи и започна да недоволства. Такова нещо никога не бяха
виждали. Както се бореха, изведнъж двамата пехливани
прекратиха борбата. Единият се прибра, а другият отиде да
разговаря с някакви хора от публиката. Това беше нечувано. От
толкова време всички очакваха този сблъсък. Някаква сила беше
прекъснала борбата на двама от най-добрите пехливани, но каква?
Публиката се почувства пренебрегната и обидена. Това бяха хора
с пари и чест. Някои от тях се развикаха, искаха двамата да
излязат, други си искаха парите. Най-нещастен от всички беше
Мирза бей. От това, че двамата бяха прекъснали битката, той
щеше да загуби много пари. Разгневен той тръгна към завесата на
Ибрахим. Мирза беше сигурен, че той е причината за
прекъсването на борбата. Сам беше видял как бившият просяк се
бе дръпнал и си беше тръгнал. Така, като отметна завесата, Мирза
още говореше сам на себе си:

– Знаех си аз, че само лошо ще ми донесеш! Знаех си, че ще ме

вкараш в беля, но аз нали съм добър! Смилих се, смилих се!

Докато говореше това, Мирза се изправи пред Ибрахим. Лицето

му беше почервеняло от яд. Беше толкова ядосан, че беше извън
контрол. Мирза никога не беше харесвал Ибрахим. И сега тази
ненавист и това, че мъжът отказваше да се преклони пред него,
избуя. Той се приближи към Ибрахим и замахна с късата си
пухкава ръчичка, отрупана с масивни златни пръстени. Явно
приличащият на евнух мъж беше решил да го удари. В същото
време с пискливия си глас той извика:

422
 – Куче! На колене! Слабак!

Двамата мъже се свиха, като че ли Мирза посягаше тях да удари.

Тя бяха свикнали да раболепничат пред богатия мъж, от трохите
на чиято трапеза живееха. И тук се случи нещо неочаквано.
Ибрахим с рязко движение хвана ръката на Мирза бей. Това беше
нечувано. Досега не бяха виждали някой да се осмели да докосне
Мирза бей. Но Ибрахим не спря до тук, той силно стисна ръката
на бея. От силата или от пръстените, които притискаха пръстите
му, Мирза извика от болка. Бившият еничар обаче продължаваше
да стиска. Сълзи избиха в очите на Мирза бей.

– На колене! – просъска Ибрахим и стисна толкова силно ръката

на бея, че той се свлече на колене. Ог надменното поведение на
Мирза не бе останал и помен. Двамата мъже закриха очите си с
ръце. Това, което виждаха, те не можеха да понесат. Това беше
светотатство. Беше ги страх дори да гледат.

– Как смееш да ми говориш? – просъска Ибрахим. – С червей

като теб аз въобще не разговарям!

Едва сега на Мирза и на мъже им стана ясно, че Ибрахим не е

случаен човек. Само бей можеше да се държи така и да посмее да
посегне на бей. Това като че ли окончателно пречупи Мирза бей.

– Аз си тръгвам! – каза Ибрахим. – И се моли повече да не се

срещаме! Разбра ли?

– Да, господарю! – отговори Мирза бей, като почти не извика от

болка.

Ибрахим се сбогува с двамата мъже. Скришом им подаде по една

златна пара, обърна се, отмести завесата и се приготви да си
тръгне. Вече беше махнал маската, повече нямаше нужда от нея,
тъй като беше разкрит и заловен. Не можеше, а и не искаше да
прекара още една такава година, като последната. Така Ибрахим с
чисто сърце тръгна към предопределението си. Както беше
очаквал, до входа стоеше голяма група сеймени, а пред тях един
до друг седяха Кубилай Юндер, Явуз Челик, Неджиб и Кая.

423
 – Готов съм! – каза Ибрахим, като ги приближи. Той смяташе, че
еничарските командири са дошли, за да го затворят в кауша. Вече
се чувстваше готов да отиде там. Вместо това Явуз Челик,
Кубилай Юндер и Неджиб направиха тайния поздрав на Махди.
Ибрахим отговори със същото.

– Хайде, Ибрахим Джаббар, много се намъчи – каза пашата и

направи знак на Ибрахим да тръгне с него.

Силно учуден, Ибрахим се подчини на жеста и тръгна до Явуз

Челик. Когато доближаваха до еничарите на вратата, те го
поздравиха с бойния поздрав на еничарите. После се строиха в
боен ред и следваха двете двойки, които се получиха. Отпред
вървяха Кубилай Юндер и Неджиб, а след тях – Явуз Челик и
Ибрахим. Кая вървеше най-открая. Доскорошният просяк беше
силно учуден. Той очакваше да го завържат или оковат в пранги и
да го водят под стража. Вместо това Явуз Челик заговори:

– Ибрахим Джаббар! Ибрахим ал-Махди, няма нужда да бягаш,

защото никой не те гони!

– Но как?! Но какво?! – учуди се Ибрахим. – Но как, не ме ли

обвиниха в убийството на Юсуп и Рефик?!

– Не! – усмихна се Явуз Челик. Ако въобще гримасата, която се

появи на лицето му, можеше да се нарече усмивка. Личеше си, че
на пашата му е много забавен този разговор.

– Никой не те преследва и никой не те е обвинявал в нищо!

Казахме, че си полудял от мъка и затова не сме те преследвали, а
чакахме да се върнеш! И ти се върна!

Ибрахим разбра, че пашата му съобщава официалната теза, но

все пак той знаеше, че нещата не са такива.

– Учителю, как ме открихте?

– Ако искахме да те открием, можехме да го направим по всяко

време, но решихме да не се бъркаме в работата на Аллах. Знаехме,
че Аллах ще те върне при нас, когато си готов. Или поне Бог щеше

424
да ни даде знак да те приберем. А иначе как мислиш, че толкова
добър борец може да се появи в битките и да остане незабелязан?
Пръв те забеляза Кая. Той веднага дойде при мен и ми каза, че те
е открил. Не можех да повярвам, но той се кълнеше, че това си ти.
Каза, че познава техниката и движенията ти. Твърдеше, че никой
друг не може да се бори така. За да те търсим, вече бяхме вкарали
Неджиб в борбите. Така дойде този ден, в който трябваше да се
върнеш при нас.

– Ще мога ли да се върна? – с надежда в гласа попита Ибрахим.

– Разбира се, ти отново си еничар.

– Сеймен или еничар?

– Агата ще реши.

Следващите дни Ибрахим прекара в казармите на еничарите. Той

потърси собствената си орта, но същия месец тя беше вдигната по
спешност. През май месец на 1719 година някой си Патрона
Халил, еничар, но от тези новите, които сами се записват в корпуса
или плащат пари, за да станат еничари, беше говорил на
еничарите, които се намираха във Видин. И така той станал един
от организаторите и предводителите на еничарския бунт във
Видин. Патрона Халил бил от албански произход

– Арнаут. Отначало бил на служба като моряк. Тук той служил

като моряк при контраадмирал Патрона. В знак на уважение към
морския вълк, Халил приел името му и така станал Патрона
Халил. След опит за метеж обаче, Патрона Халил избягал във
Влашко. Няколко месеца след това повел бунт на еничарите.
Хората, които познавали Патрона Халил, твърдели, че се
отличавал с голям ум, смелост, красноречие и се ползвал с голяма
популярност. Освен това другарите му твърдели, че освен всичко
друго той е надарен с пророческа дарба и е в състояние да вижда
и да предсказва бъдещето.

Ибрахим се опита да си спомни какво знае за еничарския корпус

във Видин. Знамето им беше жълто, с изрисуван върху него жерав.

425
Командир на корпуса беше турна башъ. Така скоро щяха да се
изправят жеравът срещу ятагана. Когато имаше еничарски
бунтове, обикновено другите войски се оттегляха и оставаха
еничари срещу еничари. Така сега ортата на Ибрахим бързаше към
Видин, прекосявайки родината си. Ибрахим беше виждал карта и
си представяше откъде ще бъде пътят на ортата на зулфикр. Те
щяха да минат по така наречения Цариградски път. От Истанбул
по него щяха да отидат в Едирне, после на път за Филибе щяха да
минат близо до кръстовището за Станимака. Ханът на Боляровия
род се намираше точно на този път, който свързваше
Цариградския път със Станимака. При рекрута от 1705 година,
повечето еничари бяха събрани от областите около Филибе и
Станимака. Така че момчетата щяха да минат съвсем близо до
родните си места. След Филибе еничарите на ятагана щяха да
продължат към София и оттам щяха да стигнат до Видин. У
Ибрахим нямаше никакво колебание кой ще победи в тази битка.

Тъй като в гарнизонните центрове служеха основно хора от

местното население, така в тази битка щяха да се изправят българи
срещу българи. Тези от Видинско срещу тези от Пловдивско. Беше
ясно, че истинските еничари, новите капъ кулу от ортата на
Ибрахим щяха да победят така наречената "паплач от новите
еничари".

В последните години беше настъпила промяна в еничарския

корпус. Колкото и да беше странно, властта на султана винаги
беше почивала върху еничарите, но това вече не беше еничарски
корпус, а многобройни еничарски милиции, разпръснати във
всички провинции, които способстваха за осигуряването на
вътрешния ред. Така все повече еничари вече не се събираха по
традиционния начин – девширме. Затова Кубилай Юндер беше
решил да бъде събрано девширмето през 1705 година, за да
започне едно ново начало за еничарите. Така още в самото начало
Кубилай Юндер, а и самият Ахмед III, бяха решили ортата на
Меча да се противопостави на останалите еничари. Но тази борба
не беше от вчера. Още през 1577 година, в един ферман до
управителя на Дамаск, Портата се оплаквала, че вакантните места
в еничарския корпус били давани не на "млади и способни

426
младежи от Рум", съгласно заповедта, а на богати и имотни местни
момчета (йерли) или на чужденци (тат). Навлизането на свободни
мюсюлмани в този елитен корпус станало всеобщо явление и
дълбоко нарушило неговата дисциплина и военни възможности.

Всяка провинция разполагала с едно или повече подразделения

(орта) на еничарския оджак, които били означени с номера. Преди
да замине за Истанбул, през 1574 година Синан паша разположил
в Тунис "сто и църва" орта и през XVII век там имало около 4000
еничари, които пазели провинцията. В Кайро еничарите, наричани
мустахфизан (пазачи), в 1664 година били 4899. Други шест блока
им помагали в изпълнението на военните задачи или в 1664 година
това правело 13673 военни. В Мосул в началото на XVIII век
имало три еничарски орти – "десета", "петдесет и втора" и
"петдесет и осма". През същия век те били подкрепени от
подразделенията, които багдатските паши изгонили и
разположили в Мосул: "тридесет и първа" и "двадесет и седма".
Общо били по-малко от хиляда души. Като цяло изненадващ е
малкият брой хора, използвани като служби за сигурност. През
XVI век в Дамаск те били хиляда. През XVIII век в Алепо – три
хиляди. Общо тридесет и шест големи градове в 1685 година
имали в гарнизоните си 13793 еничари.

Обикновено еничарските отряди били командвани от аги –

офицери, изпратени от Истанбул. Но много често действителното
командване се извършвало от един "лейтенант" (кетхуда), като
ролята на агата била сведена, въпреки големия си престиж, до
участие в Дивана на управителя и до изпълнение на някои особено
важни функции. В Кайро агата се занимавал с поддържането на
реда в града през деня и в това си качество често решително се
намесвал в периоди на криза. Значителна роля в оджака играели
"старите" (ихтиярия), чиито съвет решавал делата на корпуса и
конфликтите, които възниквали в него.

Все по-нарастващите местни набори променили дълбоко

характера на еничарския оджак. Особено забележителна е
промяната в Дамаск. В тази провинция, както и на други места,
еничарите напускали казармите и се залавяли със занаяти, за да

427
увеличат заплатата си, която, с обезценяването на парите, опасно
намалявала. От друга страна много местни търговци и занаятчии
успявали да влязат в еничарския корпус, за да ползват имунитета
и привилегиите, които той им давал. Милицията ставала все по-
недисциплинирана. През 1652 година еничарите принудили
управата да напусне града, а през 1656-1657 година те попречили
на новоназначения управител Муртада паша да влезе и да
подкрепи бунта на Хасан паша – управителят на Алепо. Ето защо
истанбулското правителство решило през 1658-1659 година да
изпрати в Дамаск няколкостотин султански еничари (наричани
капъ кулу – "роби на Портата"). От 16591660 година в Дамаск
имало два еничарски корпуса – капъ кулу и местните сили йерлияя
(от турското "йер" – място), като всеки корпус бил командван от
ага, изпратен от Истанбул. "Политическият" живот в Дамаск бил
силно повлиян от борбата между тези войски и съперничеството
им за властта и облагите, които тя носела.

Тази двойнственост се срещаше в по-голяма част от останалите

провинции. По правило оджакът се ръководеше от местните
военни, защото те били по-добре интегрирани сред населението, с
което ги свързвали семейни отношения и чиято житейска
активност споделяли. Различните еничарски подразделения били
разположени в определени квартали и следователно, заедно с
останалото население, участвали във всички събития, които ги
вълнували. В Алепо еничарите обикновено били разположени на
изток от цитаделата, в извънградските квартали – Баб ал-Найреб,
Банкуса, където се намирало главното им място за среща –
кафенето на агата (кахват алага). В Дамаск местните еничари се
намирали в извънградските квартали, докато султанските еничари
– разположени в цитаделата, прибягвали до помощта на градския
квартал Амара, така че конфликтите между тези два корпуса били
едновременно и конфликти между кварталите на града.

В областта Магреба, която е много отдалечена от центъра на

Империята, тенденциите за автономия били много силни. Такова
било положението и в Тунис, където местните сили придобивали
все по-голямо значение и все по-рядко се обръщали към еничарите

428
на Портата, които постепенно били заместени с кулоглу (синове
на турци и местни жени).

И така сега ортата на Ибрахим, която беше съставена от капъ

кулу, отиваше да се разправи с местните еничари.

Един ден агата на еничарите го повика при себе си.

– Ще бъдеш назначен в корпуса на сеймените. В момента

еничарите от твоята орта потушават бунт във Видин и там е
опасно.

– Аз искам да участвам в битки – каза Ибрахим.

– Достатъчно се притеснихме за теб през тази една година. Затова

ще останеш при сеймените. Тук е безопасно. Новият сейменбашия
е Неджиб ага. Той беше избран да замести Юсуп. Така че сега ще
бъдеш в подчинение на стария си командир. Отново ще бъдеш
командир, но няма да командваш отделение, а ще ти бъдат
поставяни различни мисии.

Тъй като в началото на Ибрахим не му поставиха никакви задачи,

той по цял ден ядеше, почиваше и тренираше. Спеше в
еничарските казарми. Беше решил отново да си остави еничарски
мустаци. Името му беше станало легенда за еничарите. Всички го
гледаха с интерес, но така, без мустаци, никой не го познаваше и
не искаше да повярва, че този голобрад мъж е Ибрахим Джаббар.
С времето обаче по-младите еничари се престрашиха и така
постепенно около чорбаджията се оформи група от млади
еничари, които го разпитваха, слушаха разказите му, упражняваха
се с оръжие и се бореха.

Едно нещо много зарадва Ибрахим. След като агата на еничарите

се убеди, че доскорошният просяк е с всичкия си акъл, му върна
зулфикр и сейменбашийската кама. Ибрахим беше щастлив, че
Мечът на исляма отново е при него и че именно агата го бе
съхранявал. Така Ибрахим се сдоби с всичките си оръжия,
оставаше само джерида – дългото арабско копие, което много
добре знаеше къде се намира. Споменът за джерида го върна

429
обратно в мрачното подземие, в онази вечер, когато беше решил
да сложи край на живота си.

Ибрахим действаше в две посоки. Беше помолил Неджиб за

съдействие. Интересът му беше към това как може една султанска
ханъма от харема да напусне Топкапъ. Той внимателно беше
описал нощта на лалетата преди една година. Описа момичето
много подробно, но не каза, че знае, че то е напуснало харема и
къде точно живее. Неджиб беше наследил от Юсуп правото да
говори с башевнуха. Освен това за него не представляваше
трудност да достави информация за някоя от жените. Ибрахим се
опита да внуши на арнаута, че интересът му не е личен, а е свързан
с едно голямо разследване. Беше принуден да каже това под
укорния поглед на сейменбашията.

– Знаеш, че интересът към харема на султана е нездравословен.

Главите ни ще изхвърчат, ако само заподозрат интереса ни.
Ибрахим Джаббар, сигурен ли си, че си заслужава рискът?

– Неджиб ага, случва се нещо и аз трябва да разбера какво – каза

Ибрахим.

– Какво общо може да има каквото и да е със султанския харем?

Ибрахим, ако си си наумил нещо, по-добре го избий от главата си!

Ибрахим обаче отказваше и не желаеше да разкрие интереса си

пред сейменбашията.

Отговорът на Неджиб подейства на еничара като удар. Случваше

се нещо и той не можеше да разбере какво точно. Неджиб застана
пред него и каза:

– Тя е жена на султана и се нарича Чичек[64].

Ибрахим очакваше поне някакъв намек, че нещо се е случило с

Чичек, но Неджиб се държеше така все едно всичко е наред.

– Неджиб ага, а видя ли тази жена, Чичек?

– Не, но попитах една от прислужниците.

430
 – Но не си я видел лично?

– Не, не съм – съгласи се сейменбашията.

– Неджиб ага, може ли да те помоля още нещо?

– Кажи! – Неджиб беше член на сектата на Махди и знаеше, че

всяка молба на този, който всички смятаха за последния ключ в
духовните учения и последен сред Учителите, който Бог е
изпратил, е заповед за него.

– Неджиб ага, може ли да провериш дали жената на султана

Чичек е още в харема?

Тъй като отговаряше за охраната и сигурността на харема,

Неджиб се втрещи.

– Какво?! Какво?! Какво говориш?! Никой не може да напусне

харема!

Сега вече сейменбашията беше заинтригуван. Ибрахим Джаббар

намекваше, че някоя от жените на султана може да избяга от
харема. Ако се случеше нещо такова, той щеше да бъде наказан,
така че сейменбашията вече имаше и личен интерес от това
разследване. Той рязко с$ изправи и тръгна да провери какво се
случва в харема.

На другия ден, вече много по-спокоен, Неджиб се появи пред

Ибрахим. Предният ден той лично бе проверил всички входове на
харема. Беше повикал при себе си всички прислужници и евнуси
и ги бе инструктирал да бъдат внимателни. Беше увеличил
постовете около харема и бе поставил няколко нови поста. Така
Неджиб беше увеличил сигурността на харема и се надяваше да
пресече всякакъв опит за отвличане на ханъма от харема.

Неджиб, както и повечето сеймени, знаеше тайния прозорец –

единственото място откъдето ханъмите можеха да контактуват с
външни хора. Там беше поставен таен пост, който лично
сейменбашията проверяваше. Именно оттам Неджиб се бе убедил,
че Чичек е жива и здрава и се намира в харема.

431
 – Всичко е наред! – каза той, като застана срещу Ибрахим.

Българинът изглеждаше като цапардосан с летва.

– Видя ли я?

– Да, видях я!

– Откъде разбра, че е тя? – попита Ибрахим.

– Нали ми я описа. Беше точно като от твоето описание.

Явно думите на Неджиб не бяха достатъчни за Ибрахим. Той

беше неспокоен.

– Не може да бъде! – каза той. – Ти не си я видял!

– Видях я! – настояваше Неджиб.

Все пак на другия ден българинът настоя сейменбашията още

веднъж да види Чичек. Грешка нямаше, това беше тя. Не можеше
да разбере защо Ибрахим се държеше по този начин, но реши да
бъде много внимателен. Сектата на Махди бяха останали пет
човека и всеки пост, който заемаха, беше много важен. Така че не
трябваше да дава никакъв повод на кликата на Великия везир да
компрометират сейменбашията и да назначават техен човек на
този пост. Те само чакаха някаква грешка. Неджиб се бореше не
само заради себе си, а и заради Махди и не искаше да дава и най-
малък повод или да улеснява хората на Великия везир.

– Ибрахим ал-Махди, съветът на Махди ме натовари със задачата

да ти предам това съобщение. Откакто Юсуп ага беше убит, а ал-
Хадад се жертва, за да завърши меча зулфикр, сектата на Махди
вече не сме седем, а пет. Кубилай Юндер, Явуз Челик, Абдаллах
ефенди и аз те молим да попълниш бройката. Те казаха да
внимаваш за поличби и нека Аллах ти посочи верните хора.

– Еничари ли трябва да бъдат? – попита Ибрахим.

– Нека Аллах ти посочи правилните хора!

432
 След този разговор Ибрахим се замисли за хора, които
евентуално могат да бъдат посветени и да влязат в сектата на
Махди. Той искрено съжаляваше, че Рефик не беше сред живите,
иначе той беше най-подходящият човек. Жалко, че по-рано не се
беше сетил да предложи приятеля си за член на сектата на Махди.
Би било прекрасно да го посвети в най-голямата тайна на своя
живот.

След като се сдоби с пари, Ибрахим се сети за двамата мъже,

които му помагаха преди битките в бараката и им изпрати пари.
Облече най-новата си еничарска униформа, сложи високата си
шапка със снежнобял ръкав, затъкна зулфикр и отрупаната със
скъпоценни камъни сейменбашийска кама и тръгна към Топкапъ.
Вървеше бавно, радваше се на лятното слънце. От една година не
беше стъпвал в най-големия султански дворец и център на
Империята. Всички сеймени му оказваха уважение и му отдаваха
почит. Вървеше и се чувстваше уверен и спокоен. Отиде в
централния каракол, за да поздрави другарите си сеймени. Когато
приближи, видя малките прозорчета на подземното помещение.
Спомените му го върнаха към онази нощ, когато Юсуп го молеше
за достойна смърт.

След като поздрави сеймените, се отправи към онази част на

двореца, където заседаваше Дивана. Там той, както и очакваше,
видя швейцарските гвардейци. Тъй като Високата порта
заседаваше в момента, това означаваше, че Великият везир,
шейхюлислямът Абдаллах ефенди и агата на еничарите Кубилай
Юндер също са тук. От много време Ибрахим не беше виждал
Абдаллах ефенди, а напътствията и мъдрите съвети на духовния
му наставник му липсваха и той искаше да побеседва с него.
Затова реши да изчака края на съвещанието.

Сред швейцарците, които чакаха Великия везир, нямаше нито

един от тези, от които беше взел заем, затова попита за тях. Една
от казармите на швейцарските гвардейци се намираше в Топкапъ
сарай, в непосредствена близост до мястото, където се намираха и
един от гвардейците го отведе до останалите швейцарци. Те
държаха отделна малка сграда, която беше оградена със собствена

433
стена. Когато двамата мъже влязоха в двора, гледката там беше
твърде любопитна. Мъжете се бяха съблекли голи до кръста и се
бореха направо върху гъстата нискоокосена трева. Ибрахим спря
и с интерес наблюдаваше схватката на мъжете. Те имаха бели,
силни и снажни тела. Когато го видяха, швейцарците постепенно
спряха борбата помежду си. Ибрахим беше схванал техниката на
швейцарската борба суис либр. Тя беше груба и силова, но много
по-елементарна от турската и българската борба. Швейцарците
веднага познаха Ибрахим. Те много се зарадваха, че го виждат.
Помолиха го да им покаже някои техники и да се побори с тях.
Ибрахим с радост им показа някои техники, а после и се побори с
тях. Въпреки че ги побеждаваше, те не се сърдеха и продължаваха
да се борят. Някои от швейцарците говореха добре френски, а
други – не, но тези, които знаеха, им превеждаха. Ибрахим, а и
швейцарците, се бяха увлекли. Планинските наемни гвардейци
признаха знанията и уменията на еничара. Явно турците бяха
много напред в борбата и във воинското изкуство. Откакто се
намираха в Истанбул, те непрекъснато се убеждаваха в това.
Всички, освен че се бореха, ходеха и гледаха борбите при Мирза
бей. Там бяха видели колко различни стилове борба има и колко
изкусни майстори са всички народи в пределите на Империята на
султана. Швейцарците "гребяха" с пълни шепи от знанията на
еничара. Те осъзнаваха, че мъжът, стоящ пред тях, е като
енциклопедия и се опитваха да се възползват от неговите знания и
умения.

И Ибрахим, и швейцарците се бяха увлекли дотолкова, че никой

не беше забелязал как трима мъже, облечени с великолепни дрехи,
се бяха спрели и наблюдаваха странната гледка, която
представляваха борещите се швейцарци и обясняващият им
еничар. А тримата мъже бяха: самият султан и висш владетел на
всички правоверни – Ахмед III, Великият везир Невшехирли
Дамат Ибрахим паша и агата на еничарите Кубилай Юндер. Зад
тях в големия двор на швейцарците беше нахълтала голяма група
пажове, прислужници, секретари и сеймени. Зад тримата
сановници, прислужници държаха високи чадъри, които да ги
пазят от горещото слънце.

434
 Мина доста време преди борещите се мъже да забележат
височайшето присъствие. Постепенно спряха борбата и застанаха
мирно. Най-старшият швейцарец се представи пред Великия везир
и рапортува, че швейцарските гвардейци водят занятие по борба.
Като видя това, Ибрахим счете за необходимо да се представи
пред агата на еничарите. Той направи първо много дълбоко темане
пред султана, а след това и пред агата на еничарите. Действията
на Ибрахим явно доставиха удоволствие на султан Ахмед III,
защото той отговори на поздрава на еничара.

– Не бяхте ли вие човекът, които преди повече от година спаси

живота на Дамат Ибрахим паша, а после спасихте и мен? – попита
Ахмед III.

– Да, Ваше Величество, нека Аллах ви надари с цялото здраве и

щастие на света! – спокойно отговори Ибрахим.

– Добър пехливанин ли сте? – попита султанът.

Ибрахим се чувстваше много спокоен и сигурен, но сега се

почуди как да отговори. Знаеше, че ще изглежда като кръгъл
глупак, ако отговори: "Да! Най-добрият съм!", или нещо подобно.
Той не беше някакъв празноглав борец, който, за да подхрани
егото и несигурността си, си повтаря: "Аз съм най-добрият! Аз съм
най-добрият!" Ибрахим не искаше да отговаря на очакванията на
сановниците и да се държи като малоумен, затова просто каза:

– Доставя ми радост да се боря, Ваше Величество!

Явно думите на Ибрахим бяха неочаквани за султана, той се

учуди и каза:

– Каня ви утре следобед да бъдете мой гост.

След това тримата мъже, сметнали разговора за приключен,

продължиха разходката и разговора си. Присъствието на тримата
можеше да означава само едно, че съвещанието на Дивана е
завършило и Абдаллах ефенди е някъде наблизо.

435
 Ибрахим върна парите на швейцарците и им благодари. Те също
му благодариха горещо и го помолиха скоро пак да се отбие, за да
се поборят. Българинът се затича, за да потърси духовния си
наставник.

Двамата се срещнаха и надълго и нашироко си поговориха.

Разговорът помогна много чорбаджията отново да се впише в
живота на еничарите и да почувства ритъма на града и на
случващото се в Империята.

На другия ден Ибрахим отново облече най-хубавите си дрехи,

затъкна зулфикр и камата и тръгна към Топкапъ. Трябваше да
изпълни молбата на султана, който го бе поканил да се видят.
Освен това искаше да поговори със сейменбашията Неджиб. За
негов късмет срещна арнаута още на входа на двореца.

Всички сеймени поздравиха Ибрахим Джаббар. Въпреки че

изпълняваше само специални мисии, всички знаеха, че той е
сеймен и втори човек след сейменбашията Неджиб. Клюката
говореше, че двамата се познават още от еничарския корпус,
когато Неджиб е бил командир на Ибрахим. Всички виждаха
уважението, с което сейменбашията се отнасяше към ученика си.

Неджиб и Ибрахим се поздравиха първо с еничарския поздрав, а

след това с тайния знак на Махди.

– Неджиб ага, може ли да поговорим насаме? – попита Ибрахим.

Двамата се отдалечиха и започнаха да говорят. Въпреки че

молбата беше казана най-вежливо, сеймените усетиха
повелителния тон на Ибрахим и властта, която той имаше над
сейменбашията. Ето и сега той почти му заповяда. Новият
сейменбашия беше наложен отгоре и не беше сеймен, но въпреки
това, още преди да стане техен командир, всички сеймени го
познаваха. Дълго време той беше подготвял аджамиогланите и
командваше бойни части във всички войни. Неджиб имаше
репутацията на суров, опитен, но в същото време справедлив воин.
Това, че беше директен и прям, му помогна бързо да бъде приет
сред сеймените като свой. Аранаутинът имаше абсолютен

436
самоконтрол, никога не избързваше с наказанията, умееше да
говори много точно и да мотивира своите подчинении. Всичко
това го направи техен любимец. Все пак всички сеймени знаеха,
че Неджиб е суров воин, не прави компромиси и никога не
раболепничи пред тези, които са негови командири. И въпреки че
защитаваше правата им, никога не допускаше скъсяване на
дистанцията между себе си и подчинените си. Такъв беше Неджиб
ага и сега, когато те виждаха как този Ибрахим оказваше влияние
над него, бяха изумени. Явно Ибрахим знаеше някаква голяма
тайна, щом упражняваше такава власт над коравия албанец. Това
не се харесваше на сеймените. Подобно отношение към Ибрахим
сеймените бяха забелязали още от предишния сейменбашия,
който всячески бранеше и се грижеше нещо да не се случи с
кетхуда. Сеймените много добре си спомняха колко бързо
Ибрахим бе израснал в йерархията на сеймените и беше станал
кетхуда, нещо което никой обикновен сеймен не можеше да
постигне, а после беше стигнал до субаши. Защо Юсуп, който
беше сеймен, така открито беше толерирал бившия еничар
Ибрахим? Те помнеха как приятелят на Ибрахим – Рефик, ги бе
обучавал и как той също много бързо беше станал
бостанджъбашъ. Вярно, че нещата, на които ги учеше, бяха
смислени, но все пак щеше да е по-добре, ако на това ги беше учил
сеймен. И друго нещо бяха забелязали, което ги дразнеше. Всички
те много добре познаваха бойната кама на сейменбашията, която
се предаваше от командир на сеймените към следващия командир
на сеймените. Та тази кама беше "цъфнала" на силяха на Ибрахим,
явно подарена му от сейменбашията Юсуп. Какво можеше да
означава всичко това? Само едно, че Юсуп го готви за свой
наследник.

Тази власт, която младият еничар имаше над сейменбашиите,

беше непонятна за тях. Беше им неприятно, че някакъв бивш
еничар може да има такава власт над техния командир, което
означаваше и над тях. Така те изпитваха ревност към Неджиб и
неговите еничари ученици. Сега сейменбашията беше техен
учител, командир и наставник, а те, като негови ученици, искаха
да заемат място в сърцето му. Затова те с известна завист гледаха
как двамата мъже се отдалечаваха, разговаряйки.

437
 – Неджиб ага, искам да те помоля нещо!

– Кажи, Ибрахим!

– Може ли да те помоля за още една услуга?

– Кажи?!

– Може ли да те помоля да направите проучване коя е Чичек,

откъде е, къде се намира семейството ѝ сега и всичко останало, до
което можете да достигнете?

Неджиб вече беше разбрал, че е безсмислено да пита защо му е

нужна тази информацията, затова просто кимна. Знаеше, че ще
изпълни всичко, което го помоли бившият му ученик. Нямаше
смисъл нито да разпитва, нито да напомня колко е опасно.
Ибрахим беше изключителен мъж и много знаци в живота му
подсказваха, че може би именно той е Махди, изпратен на земята
лично от Аллах.

– Да науча всичко за Чичек? – попита Неджиб.

– Да, учителю! – потвърди Ибрахим. – Освен това искам да ви

направя един подарък. Тази кама – каза Ибрахим, като откачи
красиво инкрустираната кама, украсена с много скъпоценни
камъни. След това той я подаде на сейменбашията и каза: – Тази
кама принадлежи на всички сейменбашии. Тя ми беше дадена от
предишния сейменбашия Юсуп. Той беше много специален човек
за мен. Сигурен съм, че Юсуп я остави при мен само на
съхранение, за да я дам на следващия сейменбашия. Много хора
смятаха, че Юсуп е определил мен за негов заместник, това обаче
не е вярно. Ето, дойде моментът, в който трябва да ви предам
камата на сейменбашиите. Вие сте следващият достоен
сейменбашия и заслужавате тази кама, Неджиб ага!

Ибрахим подаде камата на Неджиб. Албанецът не знаеше как да

реагира. Скромността и самокритичността му казваха, че едва ли
е толкова добър командир, за да заслужава камата. Ако можеше,
дори би отказал този скъп дар, но знаеше, че камата му е дадена

438
не от Ибрахим, а от предишния сейменбашия Юсуп. Мъжът пред
него изпълняваше мисия. Той просто беше ръката, която сега му
подаваше камата, и нищо повече. Така че не можеше да откаже
оръжието и честта да го носи. Неджиб пое сейменската кама с
благодарност към Юсуп и Ибрахим. Новият сейменбашия имаше
чувството, че безсмъртната душа на Юсуп витае около тях и ги
наблюдава.

След като свърши тази задача, Ибрахим, вече с чисто и леко

сърце и с чувството на изпълнен дълг, се отправи за среща със
султана. Вървеше и си мислеше за джамбията. Беше подарил
кривата йеменска кама на Рефик и тя трябваше да се пази някъде.
Сега Ибрахим беше останал без късо лично оръжие. Трябваше да
потърси джамбията и да си я върне. Тя му беше служила вярно, а
и винаги щеше да му напомня за Рефик.

Тъй като не знаеше къде да открие султана, той се отправи към

голямата зала, в която обикновено седеше той – Арз одасъ. Там
откри церемониал майстора – хасода башъ.

– Султанът иска да се видим – каза му Ибрахим.

– Султанът иска да се явя пред него – поправи го мъжът. Той

както винаги беше облечен малко по-пищно и на Ибрахим му
заприлича на паун. – Султанът Ви очаква – каза той и се обърна.
Ибрахим знаеше, че трябва, без въпроси, да го последва. Ако
мъжът искаше да му каже нещо, той щеше да се обърне и да го
направи.

Двамата мъже минаха по широките красиви алеи, засадени с

цветя, навлязоха в един парк, който приличаше на най-обикновена
гора, но в него дръвчетата не бяха обикновени, а събирани от
всички краища на Империята и света. Майсторите, които се
грижеха за алеите с цветя, разбираха и от паркове, и от градини,
така всеки един от тях започна да променя парковете на Топкапъ,
а и на останалите султански сараи. Някои от тях не бяха
променяни откакто са били проектирани по времето на
построяването на дворците. За да не си пречат, Ахмед III беше
разпределил отделни паркове на всеки от парковите архитекти.

439
Така Топкапъ, който по времето на войнствените султани е бил
скучно и сиво място, сега се превърна в градина.

Ибрахим вървеше и се оглеждаше. За миг забрави, че се намира

в центъра на Истанбул, в най-централния сарай. Човекът, който
беше проектирал парка, го беше направил така все едно, че се
намира в някое пусто усое в Родопа планина. Дръвчетата бяха
плътно засадени едно до друго и хвърляха гъсти сенки. Малко
румолящо ручейче осигуряваше влагата и прохладата на мястото.
Навсякъде имаше мек, гъст килим от мъх, а на едно място дори
беше съборено гниещо дърво. То беше прекършено по средата и
паднало на ствол, образуваше нещо като арка, под която двамата
мъже минаха и на Ибрахим му се наложи да се приведе. Гледката
беше толкова омагьосваща. Все едно, че изведнъж бе попаднал в
друг свят и се разхождаше в приказка. Най-впечатляващо беше
колко истинско изглеждаше всичко. Ибрахим беше сигурен, че
тази естественост се поддържа с цената на много пари и усилия.
На няколко пъти му се стори, че между дръвчетата и храстите
мярва животни, които се шмугват или спотайват. Паркът съвсем
не беше малък. По някое време започна да изпитва усещането, че
паркът е бил в покрайнините на Топкапъ и града и вече са излезли
в широко диво пространство. Това обаче беше невъзможно. Той
много добре познаваше Топкапъ и знаеше, че сараят се намира
вътре в града и отвсякъде е заграден с висока стена, така че явно
всичко това се намираше в самия дворец.

Скоро дръвчетата започнаха да се разреждат и се появяваха все

повече чудни и екзотични храсти, докато накрая пред очите им не
се разкри чудна гледка – огромна, широка, осветена от слънцето
поляна. Тя приличаше на рай, попаднал сред ада. От едната страна
– горната, беше построена ефирна беседка. Тя беше цялата
украсена с най-красиви дърворезби. Отстрани, за да възспират
повеите на вятъра, бяха спуснати множество ефирни воали от
коприна и най-фини платове. По пода на беседката бяха застлани
дебели шарени килими, на които бяха изобразени цветя, най-вече
любимите на султан Ахмед III – лалета, и ловни сцени. В средата
на беседката беше оставено място за султана. То беше обградено
с нисък дървен парапет от най-фина дърворезба, явно дело на

440
изтъкнат майстор. Мястото на султана беше отрупано с везани
възглавници с различна големина. Отстрани имаше перила, а
отпред – ниска масичка, отрупана с най-различни неща за ядене.
Беседката беше боядисана в бяло и около нея обикаляха
прислужници. Никъде не се забелязваха войници, гвардейци и
сеймени. Явно това беше мястото за бягство от дворцовия живот
на султан Ахмед III. Тук той не допускаше охрана и не се
занимаваше с държавни дела.

Поляната имаше форма на полегат обръч. От горната – по-

високата, страна беше построена беседката, а надолу нямаше
нищо. Пред беседката бяха забити множество специални
поставки, на всяка от които стоеше по един сокол. До всеки сокол
имаше доганджия, който се грижеше за красивата и скъпа птица.
Някои разрошваха перата им, а други слагаха или махаха качулки
на главите им. За султанските соколи се грижеха по-добре
отколкото за хората от раята. Те бяха пашите сред птиците и като
че ли го осъзнаваха. Ибрахим знаеше, че освен пиршествата и
изкуствата, друго любимо занимание на султана беше ловът. Тъй
като не се славеше като човек уважаващ битките и опитен
пълководец, явно кръвта на воините и великите пълководци от
рода на Осман бяха избили в неговия правнук под формата на
страст към лова. Ибрахим беше чувал за пищните ловни хайки,
които Ахмед III организирал. Султанът предпочитал лов с кучета
на лисици и други животни, но от кон. Това беше шумен и много
скъп лов, подобен на представление, в който бедното животно е в
неравностойно положение спрямо хайките от ловци, коне и
кучета. Този лов не се нуждаеше от голямо майсторство.

Ахмед III явно беше приел любовта към лова, природата и

животните от баща си Мехмед IV, наречен Авджъ (Ловеца).
Ибрахим си спомни за любовта на Ахмед III към кучетата.
Смяташе се, че той има най-добрите и скъпи гончета в целия свят.
Грижите за неговите кучета понякога бяха по-големи отколкото
тези, които се полагаха за самия султан.

Но тук гледката, която Ибрахим наблюдаваше, беше коренно

различна. На поляната цареше тишина, спокойствие и горска

441
идилия. Султан Ахмед не беше седнал в беседката, а стоеше пред
нея. Той беше облечен в прибран ловен костюм. Цялата му дясна
ръка беше облечена в нещо като кожен ръкав и кожена ръкавица.
Гледката беше магична, защото това, което беше върху ръката на
султана, придаваше този приказен момент. Султанът държеше
ръката си свита в лакътя, а върху предмишницата му бе кацнала
голяма хищна птица. Отначало, когато се намираше по-далеч,
птицата се стори на Ибрахим малко странна, с големи изцъклени
очи и малък клюн. Когато се приближи обаче, освен че видя
изключително красиво украсения кожен ръкав и кожената
ръкавица, разбра, че птицата има на главата си също така красива
кожена качулка или шапка. Точно там, където мислеше, че са
очите на птицата, имаше скъпоценни камъни. Когато се
приближи, това, което му направи най-силно впечатление, бяха
ноктите на птицата. Те бяха като стоманени, хищно сключени
един срещу друг. Султанът стоеше неподвижен и гледаше
птицата. Той не обърна никакво внимание на приближаващите се
мъже, като че ли те изобщо не съществуваха. Двамата се
приближиха и по знак на церемониалмайстора спряха. Явно
трябваше да изчакат. Сега вече Ибрахим разгледа спокойно
султана, беседката и птицата. Тя имаше сива, почти черна
перушина на крилете, в горната част – червенокафяви пера, а
клиновидната опашка, в най-тясната и в долната широка част,
беше украсена със снежнобели пера. Птицата сякаш осъзнаваше,
че е кацнала на ръката на самия повелител на правоверните. Тя
също беше придобила царствена осанка и се държеше така все
едно, че е султана на всички птици. Освен това тя изглеждаше
дори по-горда от самия повелител на Империята на исляма, като
че ли птиците бяха по-велики и горди от хората. Когато се
приближи до птицата, Ибрахим забеляза още нещо, а то беше, че
"сянката на Аллах на земята" говори с птицата, но на някакъв
странен, непознат за него език. Той беше гърлен и груб, със
странни хрипове и подвиквания. Досега Ибрахим не беше чувал
такъв език. Все пак беше видимо, че султанът говори на птицата,
а тя го слуша. Явно султанът знаеше езика на птиците и умееше
да разговаря с тях. Това продължи доста дълго време. После
мъжът плавно се обърна и с лявата си ръка подаде ръкавицата си

442
и хищните нокти на птицата се прехвърлиха от едната на другата
ръка. Едва сега Ибрахим забеляза, че султанът има ръкавица и на
другата си ръка. После с усилия султанът поднесе тежката птица
към една специално закована в земята поставка за птици. От
момента, в който птицата се вкопчи в дървото, което играеше
ролята на клон, наоколо се разтичаха няколко мъже, облечени,
подобно на султана, в красиви ловни костюми. Това явно бяха
доганджиите на султана и турнаджи башъ[65]. Те веднага се
погрижиха за птицата. Султанът остана да гледа като омагьосан
птицата.

В този момент церемониалмайсторът тръгна напред, спря на

известно разстояние и каза:

– Ваше Величество и сянката на Аллах на земята, Ибрахим

Джаббар.

Султанът не трепна, той все така, застинал в една поза,

наблюдаваше соколите. Ибрахим помисли, че султанът не ги е
чул. Церемониалмайсторът обаче не повтори представянето.

– Ибрахим Джаббар! – изведнъж се чу глас като от преизподнята.

Мина доста време преди Ибрахим да се убеди, че това е гласът на
самия султан. – Ибрахим Джаббар, ела тук!

Ибрахим все още стоеше и му се струваше, че само той чува този

глас. В този момент обаче мъжът, който стоеше до него, го
побутна напред. И така Ибрахим вече се изравни и застина редом
до повелителя на правоверните. Намираше се на една ръка
разстояние от Ахмед III, владетелят на най-голямата държава в
света и в същото време най-голям противник на еничарите и
еничарския корпус капъ кулу. Чувството, да стои до такъв човек,
беше разтърсващо. Султан Ахмед III – наследник на най-могъщата
и стара династия в света, тази на Османите, и до него Петко –
бедното българче от рода на Боляровите. Така двамата стояха и
гледаха в една посока. Турнаджиите бяха привързали една тънка
кожена лентичка, която висеше от единия крак на сокола и така
птицата не можеше да отлети. Освен това тя имаше и качулка на
главата. В този момент една от птиците разпери силните си криле,

443
направи два-три резки маха, като че ли да намести перата на
крилете си и нададе пронизителен звук, който разтърси Ибрахим.
В този момент силният мъж гледаше острия, подобен на нокът,
език на птицата. Той почти не се различаваше от клюна им.

– Усещат чужд човек – просто каза султанът.

– Досега не съм виждал сокол от толкова близо, Ваше

Величество.

Султанът продължи да гледа птицата все така, като омагьосан, а

в погледа му имаше любов, възхищение и в известна степен
страхопочитание.

– Виж колко са красиви! – продължи султанът, но по-скоро

говореше на себе си. – Изглеждат силни и тежки, но са
стремителни и бързи. Сега ги виждаш тук, непохватни и впиващи
нокти в дървото, но като литнат, веднага стават господари на
небето. Това са небесните господари. Ние само си мислим, че
можем да ги контролираме и владеем, всъщност те споделят с нас
само земното си време, но никога небесното. Тези очи – каза
султанът и махна качулката на един от соколите – сега гледат мен
и теб, а след миг могат да ни наблюдават от небето. Виж колко
бърз и свободен е соколът! Сега все още е тук, защото го
задържам, но ако го бях пуснал, вече щеше да е далеч от тук. Вече
щеше да лети сред облаците.

Откакто ѝ бяха махнали качулката, птицата рязко извърташе

глава, очите ѝ – жълти, с големи зеници, като че ли не оглеждаха,
а пронизваха хората и предметите. Птицата имаше някакво
надменно, намръщено изражение и на Ибрахим му се струваше, че
тя гледа така само него, защото е недоволна, че редом до султана
стои някакъв най-обикновен еничар.

– Виж каква сила! – каза султанът, като посегна и леко удари

кръглите изпъкнали гърди на сокола. Птицата се държеше така все
едно не забеляза движението на господаря си. Тя се извърна
подобно на човек сякаш искаше да покаже, че го търпи, но все пак
той да знае, че ѝ досажда. – Виж колко е съвършена! – султанът

444
сякаш не забелязваше пренебрежителното и надменно изражение
и поведение на птицата. – Като изсечена от дърво е, виж, не
трепва! Гледай! – каза султанът и посочи към поляната.

Ибрахим погледна към поляната и видя един заек, който

подскачаше, без да подозира опасността. Султанът отвърза сокола
и го пое с дясната си ръка. После започна да му говори нещо и като
че ли му показваше заека. Изведнъж султанът извика и махна с
ръка. Соколът грозно изкрещя, разпери криле и величествено се
спусна по извивките на падината. Заекът подскочи и се опита да
се скрие. Соколът изведнъж огъна крилете си надолу и протегна
железните си нокти към заека. Последва удар, заекът се превъртя,
но птицата, разперила криле, за миг го скри от очите на султана,
Ибрахим и останалите зрители. Всъщност с крилете си соколът
спираше заекът да не избяга. Когато прибра криле, соколът беше
впил дълбоко ноктите си и мачкаше заека, сякаш го месеше.
Клетото животно беше като хипнотизирано. То не мръдваше,
сякаш очакваше, като стои неподвижно, соколът да загуби интерес
и да го пусне. Това обаче не се случи и когато след малко, с тежко
махане на крилете, излетя, вдигна и заека. Главата на мъртвия заек
се клатеше като откъсната от тялото на горкото животно. Соколът
донесе мъртвия заек и го постави пред краката на султана. После
се разходи по него сякаш мъртвото животно беше пухкав килим,
в който се впиваха железните нокти на сокола. В този момент
соколът изкрещя с пронизителния си писък все едно че надаваше
боен вик, за да ознаменува победата си. После остро удари с
железния си клюн и откъсна малко кърваво парче месо, което
глътна като вдигна глава. В този момент султанът извика нещо и
соколът отлетя на дървената поставка, от която преди малко го
беше взел.

– Това е обикновен сокол – каза султанът. – По-труден е ловът

със сокол скитник. Ела утре, тогава ще ловя със соколи скитници!

На другия ден Ибрахим отново отиде на поляната, но вече без

церемониалмайстора. Ловът със сокол скитник беше нещо съвсем
различно. Султанът пляскаше с ръце отдолу и приличаше на
вдъхновено малко дете, което си играе. Неговите соколи скитници

445
според него бяха най-добрите в света. Ибрахим не знаеше, но се
оказа, че това е най-бързата птица в света. Гледката беше
зашеметяваща. Тя накара кръвта на еничара да кипне. Едва сега
осъзна, че между него и сокола скитник има нещо общо. Соколът
скитник беше воин както всички еничари. Султанът пусна гордата
птица и тя бързо набра височина. В небето се виеше ято гълъби.
Те се стрелкаха из небето. Соколът скитник се извиси за секунди,
докато не стана точица. После тази точка започна да расте.
Изведнъж се видя, че соколът е свил криле и се спуска със
скоростта на куршум. Гълъбите като че ли усетиха връхлитащата
ги опасност. Някои от тях започнаха да правят каваци. В този
момент се случи нещо странно. Ибрахим явно беше мигнал и не
успя да види кога във въздуха се бе появило малко облаче от
пухкава перушина. Помисли си, че соколът е ударил с гърди някой
от гълъбите. След удара един проскубан гълъб, приличащ на
жалка карикатура, падаше като стрела надолу. Явно освен че беше
проскубан, гълъбът беше и със счупено крило. Птицата се спусна
тежко и се удари в земята. Соколът сграбчи с ноктите си горкото
птиче. После се вдигна и отнесе гълъба към султана.

Султанът беше щастлив. Ловът със сокол скитник беше много

вълнуващ и за Ибрахим. Така султанът започна да го учи как да
лови птици със сокол скитник. Гледката на спускащия се сокол
караше кръвта на еничара да кипи. Ибрахим се учеше много бързо.
Постепенно султанът и Ибрахим започнаха да ловят заедно със
соколи скитници и да се състезават. След лова обикновено
готвачите изпичаха или сготвяха уловените от двамата мъже
птици.

Докато ловуваха, мъжете понякога разговаряха. Темата винаги

се определяше от султана. Еничарските командири подучваха
Ибрахим какво да му казва и какво не. Чрез познанството на
двамата се бе появила възможност и те се опитваха да насочват и
променят възгледите на султана. Така един път между двамата
протече следният разговор. Султанът каза:

– Има два вида империи – стари и нови. Стари са били Римската,

Византийската, Персийската империя. Ние сме наследници на

446
старите империи. Днес обаче са силни новите, млади империи, те
набират мощ. Те са нагли, брутални и както винаги преди се е
случвало, смятат, че именно на тях ще им се отдаде да покорят
света. Това винаги се е случвало – повтори султанът, – но поне
старите империи са знаели, че преди тях е имало други империи и
опит, и не са били толкова арогантни и самонадеяни. А днес
Англия, Франция и Америка, след като надделяха над Испания и
Португалия, смятат, че светът започва от тях. Те си придават
прекалено голяма важност и вярват, че са най-значителното нещо
в света. Но не са!

– Аллах е най-важното нещо! – каза Ибрахим.

Със знак на дълбоко съгласие султанът поклати глава и повтори:

– Аллах е велик!

Ибрахим продължи мисълта на султана и подучен от своите

учители, каза:

– За разлика от старите империи, когато светът се превземаше от

воини с оръжие в ръка и битки очи в очи, когато честта и доблестта
властваше на земята, днешните империи се движат от машини. Те
искат да превземат света с машини...

Ибрахим насочваше султана към това, че трябва да се придържат

към традицията и ценностите на воина, за да оправдае
съществуването на еничарския корпус, но вместо това султанът
каза:

– Да, Османската империя от стар вид трябва да се превърне в

нов вид. Ще вземем от Европа машините, ще се научим от тях и
ще делим мегдан със сегашните нови империи. Ние не сме най-
старата империя!

Ще оцелеем и ще победим! Ние сме единствената оцеляла стара

империя! Моята династия е най-старата в света! Трябва да предам
на следващия султан една модерна империя!

447
 Така именно Ибрахим накара султана да се замисли за това да
създаде нова империя. Той не посмя да каже на командирите си
как разговорът беше взел неочакван и за него обрат и така
продължиха срещите и разговорите им. На Ибрахим беше много
трудно да направлява мисленето на султана и понякога действията
и думите му предизвикваха обратен ефект. Султанът беше видимо
щастлив и изискваше Ибрахим всеки ден да се явява при него.
Така дойде денят, в който султанът предложи двамата да излязат
на истински лов. Цялата армия от прислужници, охрана,
чиновници, вестоносци излезе извън града. Ибрахим яздеше
редом с Великия везир, веднага след султана. Невшехирли Дамат
Ибрахим паша явно не харесваше новия султански любимец,
защото може би принадлежеше към лагера на еничарите, но не го
показваше открито. Той помнеше, че младият сеймен някога го бе
спасил и сега, каквото и лошо отношение да покажеше, щеше да
означава неблагодарност.

Свитата на султана беше следвана от голяма група доганджии. За

да се харесат на султана, всички сановници си имаха собствени
кучета и соколи. Сега всеки сановник водеше собствен доганджия
и най-доброто си животно. Единствено Ибрахим нямаше собствен
сокол. Отглеждането на соколи беше много скъпо и само най-
богатите управници на Империята можеха да си го позволят. Сега
Ибрахим щеше да ползва от соколите на султана. Това обаче се
видя много интересно на султана и той нямаше нищо против. Така
султанът и еничарът още повече се сближиха.

Цялата процесия се движеше в посока към Едирне. След като

стигнаха до една красива поляна, султанът заповяда и започнаха
построяването на лагер от палатки с най-различни цветове. В миг
настана суматоха. Пред палатката на султана бяха забити поставки
за соколите, които бяха извадени от красиви кафези. Клетките
бяха много красиви. Върху някои от тях бяха изписани имената на
най-добрите птици ловци. Повечето сановници знаеха наизуст
имената на най-добрите султански соколи. Някои от клетките
дори бяха с позлатени решетки. Сега птиците седяха и крещяха,
превъзбудени в очакване на предстоящия лов. Досега султанът и
Ибрахим бяха ловили само питомни гълъби, което беше много по-

448
лесно отколкото да се ловят истински диви птици. Освен това днес
за пръв път щяха да ловят яздещи на кон. Ибрахим и султанът
първи яхнаха конете си. Останалите висши сановници ги
последваха. Всички бяха с кожени ръкави. Султанът беше дал на
Ибрахим и ръкав. По-точно му го беше подарил. Също така и чифт
дебели кожени ръкавици, които бяха с три пръста. Те бяха
изрязани така, че малкият и безименният пръст бяха открити.
Двамата се приближиха до двата ловни соколи скитници, които
султанът бе избрал за днешния лов.

– Ти вземи десния! – каза султанът. – Дай ми кама, за да отсека

кожената връзка! – Явно ножът на султана не му беше под ръка.

Ибрахим посегна, но откри, че няма кама, тъй като я беше дал на

сейменбашията Неджиб.

– Нямам кама – каза Ибрахим.

– Какво? – попита султанът. Не можеше да се разбере дали не

беше чул, или не можеше да повярва.

После султан Ахмед III бръкна дълбоко под колана си и извади

най-красивата кама в света. Тя цялата бе отрупана със скъпоценни
камъчета. И канията, и дръжката беше от злато. Явно камата беше
дело на най-добрите майстори златари в Империята. Тя беше с
красиво дълго острие. Острието беше заточено от двете страни. По
всичко си личеше, че това е отлично оръжие. Острието беше много
тънко и остро. Само с едно леко дръпване султанът отсече
кожените ремъци на соколите.

След като освободи птиците, владетелят се обърна, прибра

камата и я подаде на Ибрахим. Българинът се стъписа. Този жест
можеше да означава само едно, че султанът му подарява личната
си кама. Това беше огромна чест. Всички конници се умълчаха.
Ибрахим не посмя да посегне да вземе камата. Всички
наблюдаваха внимателно сцената. Това означаваше, че младият,
силен и висок сеймен израстваше в йерархията и се издига до най-
високо ниво любимци на султана. Знаеше, че Ахмед III обича
жените и високо цени женската красота, но се носеха слухове, че

449
не е безразличен и към мъжката красота. Явно всички смятаха, че
е нормално новият силен и снажен мъж, със силни ръце и фигура
на пехливанин, да бъде харесан от владетеля. Сега всички искаха
да видят какво ще се случи.

– Не може висш турски воин да няма кама! Къде е вашата кама,

момко?

– Аз, Ваше Величество, носих камата на сейменбашията Юсуп,

която трябваше да предам на сегашния сейменбашия Неджиб ага.

Ахмед се усмихна.

– Ти си "носителят на ками". От този момент ще носиш моята

кама!

Ибрахим държеше камата. Това беше най-красивото оръжие,

което беше виждал в живота си. Той не се стърпя и извади
острието. То беше тънко и гладко, а на двете му страни, с най-
красиви арабски букви, беше изписана строфа от корана. Тя
трябваше да защитава оръжието и неговия притежател от
посегателства и зли сили. Ибрахим прибра острието и благодари
на султана, който прекъсна потопа от думи.

– Как може еничар да е толкова лошо въоръжен? Дай да видя

оръжието ти!

Искането на султана беше неочаквано. Ибрахим не знаеше какво

да прави, не може да откаже на султана. Дали султанът знаеше
нещо? Дали някой шпионин не се бе добрал до тайната на сектата
на Махди? В свитата на султана бяха и Явуз Челик, и Кубилай
Юндер. В безпомощността си Ибрахим погледна към двамата си
учители. Кубилай Юндер съвсем незабележимо направи знак на
Ибрахим да покаже зулфикр на султана. Той го направи с неохота.
Това беше неговият ятаган, а и не само. Много добре помнеше как
бе изкован Вторият меч на Исляма. Това не беше обикновено
оръжие, а най-специалното в света.

450
 Притежателят му щеше да властва не само над телата, но и над
душите на всички мюсюлмани. Той щеше да спаси душите на
следващите го. Дали султанът не знаеше всичко това и не се
домогваше до Втория зулфикр? Въпреки това Ибрахим подаде
ятагана си на султана. Владетелят на всички правоверни го
държеше като ценител на ювелирното изкуство, но не и като воин.
Той внимателно разгледа украсата на ножницата и дръжката.
После извади ятагана и се загледа във фигурите, които се бяха
получили от нагъването при коването. Видя и надписа и каза:

– Оръжие от най-добро качество! Откъде имате това оръжие?

За миг на Ибрахим му се стори, че въпросът на султана е

преднамерен и той знае всичко за оръжието и за сектата на Махди.
Може би не беше случайна близостта, която в последно време
султанът преследваше с Ибрахим? Може би знаеше, че той е
Махди? Ибрахим не знаеше как да отговори.

– Купих го случайно от Шам (Дамаск) – отговори Ибрахим.

– Дамаска стомана – каза султанът. – Толкова добро оръжие няма

дори Великият везир. Ибрахим Дамат, покажи оръжието си!

Невшехирли показа оръжието си. Султанът също вдигна

зулфикр. Всички присъстващи видяха колко по-добро е оръжието
в ръката на султана. Невшехирли свали своето оръжие, като че ли
призна победата на оръжието в ръката на султана.

– Това е ятаган достоен за султана! – каза Невшехирли Дамат

Ибрахим паша.

Точно от това се опасяваше българинът. Султанът обаче не беше

доволен. На него му хареса да побеждава с качествата на оръжие
на най-обикновен еничар. Той разсъждаваше така: именно това, че
ятаганът е в неговата ръка, носеше победа. Той като че ли
помагаше на еничара и на неговото оръжие да извоюват победа.
Ако оръжието беше негово, не би се радвал толкова. Беше
нормално султанът да има най-красивото и добро оръжие и всички
да го признаят. Откакто беше станал султан, винаги имаше по-

451
добри вещи от хората около себе си и никой не му се
противопоставяше. Сега, като държеше чуждо оръжие, виждаше
недоволството на Великия везир да признае, че някакъв най-
обикновен войник може да има по-добро и ценно оръжие от него
– Върховният главнокомандващ. Все пак султанът държеше
ятагана и нищо не можеше да се направи, но това определено не
се хареса на Ибрахим паша. Явно султанът имаше някакво свое
желание да го унизи и оръжието беше само повод за това.

Но султанът сякаш не осъзнаваше сконфузното положение, в

което поставяше хората, а и Ибрахим, и продължи:

– Кубилай Юндер ага, извадете оръжието си!

С неохота агата на еничарите извади своето оръжие, което беше

същият медж взет от Дамаск, от ковачницата на ал-Хадад. В друга
ситуация и с друг човек, опитващите се да угодят на султана млади
мъже от свитата сигурно биха се подиграли на най-обикновеното
оръжие. То дори не беше инкрустирано със злато или
скъпоценности, както бяха техните ятагани. Никой обаче не посмя
да каже нищо. Всички знаеха кой е агата на еничарите Кубилай
Юндер и бяха чували за страховития му гняв. Те знаеха, че ако го
ядосат, в следващия момент главите им могат да се търкалят по
земята и никой, дори султанът, не можеше да ги спаси.

– По-добър! Моят ятаган е по-добър!

След това султанът по същия начин сравни ятагана в ръката си с

всички останали и накрая беше искрено доволен, когато това се
оказа най-доброто оръжие сред цялата свита. Но това като че ли
не беше достатъчно и султанът реши да се забавлява по следния
начин. Той подаде своя личен ятаган на Ибрахим и го накара да го
вдигне над главата си, а той направи същото със зулфикр.

– Кое оръжие е по-добро?

Сега вече хората бяха объркани. Те не знаеха какво да отговорят.

Не можеха да изберат оръжието в ръката на султана, защото така
щяха да обидят истинския султански ятаган, който освен на Ахмед

452
бе принадлежал и на славните му предци. Не можеха да изберат и
ятагана в ръката на Ибрахим, защото това означаваше да
пренебрегнат султана. Така хората стояха като вцепенени, без да
знаят какво да направят. В така поставената ситуация те нямаха
правилен ход. Като че ли стъписването на хитрите сановници и
политици, свикнали винаги да лавират, му беше достатъчно и той
много щастлив не дочака отговор. Върна ятагана на Ибрахим,
прибра своя и се приготви да тръгва. Ибрахим предложи да му
върне камата, която преди малко повелителят така щедро му бе
подарил, но султанът с жест му показа да я задържи. Това
означаваше, че тя остава негова.

Докато Ибрахим вземаше своя сокол, султанът вече беше взел

голяма преднина. През този ден уловът беше много по-оскъден от
друг път. В небето имаше основно ята от врабчета, но Ибрахим не
пускаше сокола си срещу толкова малки птици. До края на вечерта
беше хванал само две птици. Вечерта първите мъже в Империята
прекараха на открито до огъня или спейки в палатките. Султанът
беше осигурил фокусници, танцьори, певци и други развлечения.

Ибрахим си легна рано. Отдавна не беше спал под звездите, но

не в града, а сред природата. В града човек не може да види
звездите и дори когато спи навън, не се чувства така. Спомни си
нощите преди битката при Прут. Помнеше степите и бойните
походи. Сега се чувстваше по същия начин, като че ли момчетата
от ортата бяха някъде наблизо. Толкова много му липсваха тези
времена. Преди да заспи си спомни Козбунар и как беше лежал
под небето, докато водеха стадата на Георги Кехая, спомни си и
хубавата и изящна като малка кукла Гергина. Колко отдавна беше
всичко това. Като че ли не се беше случило на него, а на някого
другиго. Сега спеше редом до султана и сред най-избрания елит
на Империята. А до вчера беше сред най-презрените. "Какво нещо
е животът!" – помисли си Ибрахим и се унесе.

Тази вечер спа като че ли за пръв път в живота. Не му пречеше

твърдата земя под постелята, звуците, които животните издаваха,
гората и това, че възглавницата му беше неудобна. Всичко това не
успя да му попречи, защото се беше слял с майката земя. Мисълта

453
му се беше сляла с небето и въобще целият се бе разтворил в
природата.

На сутринта бойните рогове възвестиха събуждане и

продължение на лова. Ибрахим и Ахмед III се втурнаха като
обезумели. Явно султанът беше решил да бъде пръв. На него му
харесваше истинското съревнование, в което хората отсреща не се
предават само за да му угодничат или да му се подмазват. По
всичко си личеше, че еничарът няма такова намерение. Така
двамата, препускайки върху конете си, се отдалечиха в
преследване на ято диви гълъби. Това ято бяха чакали те от два
дни. Разбира се, двамата имаха късмет да попаднат на скали и от
там видяха ятото. Сега, когато го бяха открили, трябваше да се
възползват. Един след друг двамата пускаха и направляваха
своите соколи. Това беше опияняващ лов. Птиците с гърдите си
разсичаха ятото, удряха някой гълъб и го поваляха. После пак се
втурваха. Двамата мъже се стремяха да държат ятото далеч от
останалите ловци. Ловът беше толкова интересен и завладяващ.
Двамата нямаха миг покой и почивка. Цялата поляна, над която се
водеше надпреварата, беше "украсена" с кръгчета от пух и
перушина. Това бяха местата, на които бяха паднали мъртвите или
ранени гълъби. Ибрахим беше като обезумял. Той изпращаше
отново и отново сокола си. Султанът също беше опиянен. Той ту
беше концентриран и изпращаше воина си в небето, ту като
обезумяло малко щастливо дете пляскаше с ръце и се въртеше,
пееше и се заливаше от смях и сълзи от щастие. Тази радост беше
предизвикана от това, че двамата ловци вече пускаха соколите си
едновременно и понякога двете птици се вкопчваха в някоя жертва
и разкъсваха горкото животно още във въздуха. Когато соколът на
султана изпревареше този на Ибрахим или успееше да открадне
нещо, султанът се заливаше в искрен смях. Това беше най-
интересният лов, на който султанът беше присъствал. Ахмед III се
чувстваше като истински султан, нещо което не му се случваше
често. Кръвта на предците му се бе събудила у него. Той
изпращаше своята победоносна армия (сокола), после я
направляваше и ако успееше да победи, беше истински щастлив.

454
 Постепенно ятото намаля. Гълъбите усетиха, че соколите ги
избиват, но докато в природата соколът би убил един гълъб и би
заситил глада си, сега двете птици с железни нокти се вдигаха и
убиваха, и пак, и пак... Ятото се стрелкаше наляво-надясно, но
беше попаднало в капан. Нито можеше да избяга, нито да кацне и
да се скрие. Гълъбите се опитваха по всякакъв начин да се спасят,
но чрез умели маневри, двамата мъже успяваха така да
направляват ятото, че да го връщат всеки път срещу смъртта.
Скоро в небето останаха само няколко нещастни гълъба. Атаките
на соколите ставаха все по-трудни и се увеличаваха неточните
пикирания. Може би хищните птици също се умориха. Ибрахим
изпита съчувствие към няколкото уморени и наранени гълъба,
беше му жал и за соколите. Прекрасните животни все по-трудно и
бавно успяваха да наберат височина. Хищните им спускания
ставаха все по-неточни. Като че ли хищността и настроението на
птиците убийци бе намаляло.

Ибрахим все по-често започна да вика своя сокол и да му дава

почивка на ръката си. Ахмед III почувства своя шанс да изпревари
еничара по улов, затова продължи да избива нещастните гълъби и
изпадаше в искрен възторг, когато в небето се появяваше малко
облаче пух.

– Какво става? Отказа ли се? – попита той.

– Малко почивка – отговори Ибрахим.

Тъй като току що беше изпратил сокола си в небето, султанът се

приближи до еничара. Красивото му деликатно лице беше озарено
и вдъхновено. Изведнъж, с коренно различен глас, той каза:

– Нали не ми даваш нарочно да те изпреваря?

Питането беше много сериозно и Ибрахим веднага почувства

това.

– Не, повелителю, просто ми е жал за птиците.

455
 – За кои птици? – попита все така сериозен султанът. – Ако ти е
жал за гълъбите, това означава, че си мекушав и в битка ще се
смилиш над враговете си. Ако ти е жал за сокола, това означава,
че ще щадиш себе си в битка и ще се опитваш да запазиш силите
си. За кои птици ти е жал?

– Жал ми е и за двете птици, повелителю. Като воин, аз съм учен,

че освен да убивам и потискам, когато разбера, че съм по-силен,
трябва да проявя великодушие и това ще различи воина от
обикновения звяр или убиец. Затова ми е жал за гълъбите. Никога
в природата не трябва едно нещо да се изтребва до крак. Това
противоречи на волята на Аллах. Щом го има, значи то има
някаква роля и е нужно на Бог. Ако унищожим нещо напълно, то
престава да съществува и повече никога няма да можем да го
възстановим. И никога няма да можем да се сравним с него и
отново да го победим. Така колкото повече избиваме тези под нас
или по-слабите, толкова по-близо до дъното стигаме. Един ден ще
се окаже, че ние сме най-слабите и всички останали са над нас и
ако те имат нашата логика, ще се опитат да ни унищожат. Или, ако
сме най-силните, ще се окажем сами, унищожили и победили
всички под нас, най-силни, но единствени и сами.

Султанът слушаше внимателно, но явно думите на еничара не му

харесваха.

– На такава философия ли ви учат в еничарския корпус? – беше

искрено изумен султанът. – Ти не си само воин, Ибрахим
Джаббар, ти си истински философ! От този ден ще имаш ново име,
което ще заличи старото ти и ще разкрива много по-точно
същността ти.

Султанът говореше, а сега беше ред на Ибрахим да се изненада и

намръщи. Той харесваше името си и не искаше да го сменя, но
волята на султана беше закон.

– Нека от днес нататък името ти е Ибрахим Селяхаддин!

Селяхаддин означава "привързан към религията и вярата".

Много често хората, които разговаряха с Ибрахим, забелязваха

456
неговата склонност винаги да търси по-дълбок смисъл и
обяснение на нещата. Всички смятаха, че младият еничар е
надарен с особена духовност и странен интерес към религиите.
Понякога му казваха: "Ти не си роден за воин, а за духовник!" Така
името Селяхаддин, което султанът избра за Ибрахим, беше много
точно.

Ибрахим не се нуждаеше и не желаеше да има ново име, но

нямаше избор. Той скочи на земята и направи нисък поклон пред
султана. Явно идеята на Ахмед III, да стане кръстник на Ибрахим,
му хареса все повече.

Ибрахим отново благодари. Ахмед III повика сокола си. С това

той обяви на Ибрахим, че ловът е приключил. Птиците наистина
бяха уморени. Въпреки това те бяха превъзбудени от лова. За да
ги успокоят, мъжете им сложиха качулките.

Ибрахим очакваше, че двамата със султана ще съберат улова си

и ще се приберат. Това обаче не стана. Ахмед III скочи на земята.
Едва сега султанът осъзна колко изморен е всъщност. Той седна
на затоплената земя и се остави на милващи лъчи на залязващото
слънце. Времето беше приятно и тихо. Никакъв повей на вятъра
не нарушаваше идилията.

Без никакви церемонии, Ибрахим седна до султана, така направо

на земята. Българинът седеше, слънцето го затопляше приятно и
напичаше гърба му, а земята като че ли изтегляше умората от
краката и ръцете му.

Изведнъж султанът се загледа в няколко цветя. Без никаква

подготовка, той каза:

– Ибрахим, върху гроба ми искам да засадят червени лалета!

Някога нашите предци са умирали в степите и над гробовете им са
пониквали тези красиви степни цветя. Това цвете растяло само
върху гробовете на нашите предци. То пътува с нас от там нейде,
от Изток, от далечната степ.

После султанът показа тюрбана си и каза:

457
 – Тюрбанът ми е любима шапка, защото легендата разказва, че
тя е измислена като подобие на лалето. Персите са измислили
тюрбана, а ние и индийците го ползваме. Дори името на лалето в
Европа е тюлип. Русите му казват тюлпан и оттук шапката се
нарича тюрбан.

Ибрахим се загледа в червения тюрбан на султана. Наистина, той

поразително приличаше на красивото степно цвете.

Султанът седеше и по някое време каза:

– Как искам да спра времето и да живея само в този миг...

В този момент ги откриха турнаджъ башъ и доганджиите. Те се

погрижиха за соколите и за улова. Тази вечер Ахмед III беше
особено доволен. Той беше център на празненството. По някое
време обяви новото име на Ибрахим, после почерпи по този повод
и така от този момент официалното име на Ибрахим беше
Ибрахим Селяхаддин.

Всички висши турски сановници го поздравиха за новото име и

за честта лично султанът да му го даде. Явуз Челик и Кубилай
Юндер също го поздравиха. Те като че ли бяха доволни от новото
име на българина. Ибрахим така и не успя да разбере искрени ли
са командирите му, или в думите им има ирония.

В следващите дни Ибрахим продължи да ходи в Топкапъ сарай и

да участва в ловуване със соколи. Но сега му оставаше все повече
време и той реши да продължи разследването на къщата на Селим
ага.

Неджиб все още твърдеше, че Чичек ханъм е все още в харема и

никога не го е напускала. Всичко това изумяваше Ибрахим. Беше
сигурен, че сейменбашията греши, но не можеше да го докаже.
Така дори когато Ибрахим беше на лов със султана, всяка вечер
ходеше и тайно наблюдаваше къщата, в която някога бе живял. За
съжаление Хасан ага нищо повече не можеше да му каже.

458
 Ибрахим често посещаваше Хасан ага и неговото кафене.
Понеже знаеше как е устроена къщата, той гледаше да води
наблюдението от кафенето, иначе на улицата лесно щеше да бъде
забелязан от хората, които биха наблюдавали отвътре. Ибрахим си
спомняше как предният път за малко не го разкриха, затова беше
внимателен.

Един ден Ибрахим поиска среща с Неджиб. Той искаше да

помоли да изпрати сеймени, за да открият Селим и семейството
му. Но още преди Ибрахим да опише семейството на бедния
турчин и Неджиб да ги пусне за издирване, сейменбашията каза:

– Ибрахим Селяхаддин, нещо интересно се случи. В последно

време още някой се интересува твърде много от същата тази, от
която ти се интересуваше.

– От коя, от Чичек ли?

– Да! Някаква група се интересува от точно тази султанска

ханъма. Какво има около нея? Коя е тя? Другите жени, когато
влязат в харема, изчезват. Те умират за външния свят. Какво
става? Защо тази жена предизвиква такъв голям интерес? Кажи
ми, Ибрахим! Ако знаеш нещо, ми кажи!

Ибрахим мълчеше и се чудеше какво да прави. Той знаеше, че

постът, който Неджиб заема, е много важен за партията на
привържениците на войната и на сектата на Махди. Не биваше да
се случва нещо, което може да разклати поста на албанеца. Искаше
да помогне на бившия си командир, но не знаеше как да му каже
всичко, което знаеше. Мълча, мълча и накрая каза:

– Сейменбаши, тази Чичек добре ли я огледа?

Неджиб наведе голямата си глава в знак на съгласие.

– Какво ще кажеш?

– Не искам да я оценявам! Моята задача е да я пазя, не да я

оглеждам!

459
 – Какво ще кажеш, Неджиб ефенди, ако ти кажа, че една вечер
срещнах същата тази Чичек извън харема, извън Топкапъ, из
улиците на Истанбул!

– Какво?! – извика албанецът и подскочи. По всичко си личеше

че думите на Ибрахим го потресоха. – Това е невъзможно! Такова
нещо никога досега не се случвало! Това е скандал! Ако не знаех
кой си, Ибрахим Селяхаддин ал-Махди, щях да си помисля, че ме
лъжеш и искаш да ми навредиш! Това е невъзможно! Нещо си се
заблудил!

– Видях я, Неджиб ефенди, така както виждам теб!

– Ааах! – извика аранаутинът. Явно твърдението на Ибрахим го

нараняваше. Но в момента нито можеше да докаже нещо, нито да
направи нещо по затягане на режима за достъп до Топкапъ. Ако
някой можеше да излезе от харема, това означаваше, че някой
може и да влезе вътре. Какъв срам! Харемът, считан за затворен и
непристъпен, честта на султана, която всички пазачи на Топкапъ
досега бяха успявали да запазят затворен за външните очи! Нима
той щеше да бъде първият, който щеше да обезчести името си?
Неджиб беше воин, воювал във всякакви битки, нима тук, в
сърцето на Истанбул, щеше да се изложи?

Сейменбашията искаше да подскочи и веднага да отиде да пази,

ако трябва лично, но да запази честта си, тази на султана, на
харема и на Топкапъ. Ибрахим почти със сила го задържа. После
бавно му описа семейството на Селим ага. Едва след това го пусна.

Когато отново тръгна към кафенето на Хасан ага, той се замисли

върху някои неща. Първо, кой друг можеше да се интересува от
султанската ханъма Чичек? Другото нещо, върху което мислеше
Ибрахим, бяха думите на Рефик. Българинът си спомни в
подробности онази вечер, преди повече от една година, на
празника на лалето. Спомняше си как беше показал Чичек на
Рефик, а той беше твърдял, че Аристовата щерка страшно много
прилича на Чичек. Това си мислеше Ибрахим, докато вървеше към
кафенето на Хасан ага.

460
 Преди да влезе в кафенето, Ибрахим внимателно огледа къщата,
в която беше живял. Като влезе в кафенето, Хасан ага веднага му
разчисти масата. Той беше щастлив, че приятелят му се е съвзел и
отново е възвърнал положението си. Старият турчин помнеше
колко окаян беше еничарът преди една година. Ибрахим вече
изглеждаше по друг начин. Силен, едър, с врат като бик, а ръцете
му бяха огромни, като бурета. Българинът седеше на старото си
място, пийваше благо кафе и си почиваше. Мислите обаче се рееха
в главата му. Беше решил тази вечер да потърси и намери
отговорите на въпросите, които го измъчваха. Освен това искаше
да си върне арабското копие. Вечерта кафенето се изпълни с много
хора. Повечето от тях познаваха Ибрахим и сърдечно го
поздравяваха. Той пък черпеше всички с по едно кайве. Това още
повече издигаше Ибрахим в очите на неговите бивши комшии.

Един от тях Ибрахим искаше да види, но той така и не се появи.

Мислите му се въртяха около това, че Арист и щерка му отначало
бяха отседнали в къщата на Адюлазиз Левни ефенди. Може би
старият миниатюрист щеше да му разкаже повече за натрапниците
в дома на Селим ага?

По всичко си личеше, че Адюлазиз Левни ефенди няма да се

появи.

– Хасан ага, какво става с Адюлазиз Левни ефенди? – попита по

някое време еничарът.

– Болен е нещо Адюлазиз Левни – отговори кафеджията. – Не е

идвал отдавна.

– Може ли да отидеш до тях и да попиташ дали мога да го посетя?

Хасан ага кимна и тръгна.

– И ага – спря го Ибрахим, – може ли да стане по-скрито, без да

се набива в хорските очи?

Хасан ага излезе. След малко се върна и скоро една голяма сянка
се "хлъзна" из хладните калдъръмени плочи на улицата,

461
внимателно отвори портата, прекоси малката градинка и тихо
влезе в кабинета на Адюлазиз Левни. Той много добре помнеше
разположението на къщата. Хасан ага му беше казал, че
миниатюристът е полегнал в кабинета си. Ибрахим много добре
си спомняше кабинета и впечатлението, което му беше направил
предния път.

Адюлазиз Левни ефенди беше полегнал на протрития миндер.

Лицето му беше бледо и уморено, а наболата четинеста брада го
караше да изглежда много по-стар.

– Добър вечер, Адюлазиз Левни ефенди! – каза Ибрахим.

– Добър вечер и на теб, Ибрахим ефенди! – каза миниатюристът

и опита да се изправи, но не можа.

Ибрахим видя колко изтощен е рисувачът, затова направо зададе

въпросите си:

– Адюлазиз Левни ефенди, знаете колко много ви уважавам!

Винаги ми е било приятно да разговарям с вас. Вашата компания
винаги е била чест за мен.

– Да, да, Ибрахим ефенди, знам всичко това!

В гласа на Адюлазиз Левни се усети умора и желание по-бързо

да привършват с разговора. Ибрахим реши повече да не го мъчи,
а да премине към същността.

– Хората, които сега са се настанили в къщата на Селим ага,

където някога живеех под наем, по-рано живееха у вас и бяха ваши
гости. Може ли да проведем този разговор без те да научат?

Адюлазиз Левни ефенди направи знак с глава, че е възможно.

– Какви са тези гърци, Адюлазиз Левни ефенди, откъде са?

– Не знам как да ви отговоря, Ибрахим ефенди. Знаете, че съм

спокоен човек, целия си живот съм отдал на рисуването и

462
миниатюрата. Изкуството е моят хляб и вода, то е моят свят. А
знаете, че имам и щерка. Не знам как да ви отговоря.

Думите на миниатюриста силно разтревожиха Ибрахим. Това, че

старецът шикалкавеше и спомена дъщеря си, също беше
показателно за това, че имаше нещо нередно около познатите на
болния мъж.

– Нали старецът и дъщерята не са ви роднини, Адюлазиз Левни

ефенди?

– Не! – турчинът тъжно изпъшка.

– Защо ги взехте да живеят при вас? Знам, че нямате нужда от

пари. Като придворен художник печелите добре.

– Полакомих се, Ибрахим ага. Полакомих се. Отначало при мен

дойде единият от тях, после дойде този, който се нарече господин
Арист. Изглеждаше достолепен, улегнал човек. Със себе си
водеше момичето. Хубавица беше и на възрастта на Шакюре.
Реших, че двете може да станат приятелки. Сама отрасна Шакюре
и познаваше само мен, братовчед си и прислужницата Хайрие.

Примоли се Арист. Каза, че няма къде да отседнат, а уличката

много му харесала. Искал да бъде на закътано. Похвали Шакюре.
Каза, че иска двете с щерка му да станат приятелки. И мен
похвали, каза, че ще му е приятно да беседва с един толкова учен
и начетен мъж. После поговорихме за рисуване и миниатюра.
Начетен беше Арист. Знаете, че са ми слабост разговорите за
рисуване и миниатюри. А когато предложи и тройно по-високо
цена, отколкото струва наемът на стая в квартала, полакомих се.
Глупак бях, че не се замислих откъде Арист знае, че съм рисувач,
защо предложи толкова много пари и веднага предплати със
златни махмудии. Не се замислих тогава. Взех парите.

Скоро разбрах, че двамата – мъжът и жената, са странни. Не

общуваха, държаха се някак странно и страняха от нас. И ако
Шакюре и момичето все пак се сближиха, аз не намерих никакъв
подход към стария мъж. Изведнъж той се промени, стана дръпнат,

463
остър и като че ли беше забравил разговора от първата вечер. Тъй
като беше предплатил, реших да изчакам времето да изтече и
тогава щях да се отърва от тях. Разбрах, че съм сгрешил. Бях
свикнал да работя по цяла вечер и да не спя, но когато чуех и най-
малкия шум и изкашляне на "гостите", се чувствах неудобно. Не
съм свикнал да имам чужди хора у дома. За да творя се нуждая от
спокойствие. През годините си бях изработил табиети и не можех
да рисувам, ако ги наруша. Така с нетърпение чаках трите месеца
да изтекат. С времето разбрах, че Аристотелис не е добър човек.
Остър като недялан камък, той бързо се изпокара с хората от
улицата. Дори Хасан ага не го хареса. Започнах да се страхувам от
него. Особено лют ставаше, когато вечер се върнеше пиян. Всичко
това продължи, докато един ден на гости на двамата не дойдоха
двама мъже. Единият беше добър и свит човек. Той като че беше
наплашен. Но другият ми направи силно впечатление – силен и
много потаен. От него се боеше дори Аристотелис.

– Как се казваха, ефенди? Как се нарекоха те?

– Никак. Дойдоха една вечер по тъмно и дори не искаха

разрешение да останат. Вярно, настаниха се и спяха при мъжа и
жената. Не разговаряха с мен, освен онзи първият. Имах
чувството, че някаква много важна работа ги е довела до тук, но
аз нищо не знаех. Преследваха някакви свои си цели. Откакто
двамата мъже пристигнаха у нас, Арист престана да пие и да се
прибира по нощите. Личеше си, че се страхува от русолявия мъж.
Един ден, това беше точно по времето, когато ви нарисувах онези
картини, двамата мъже си тръгнаха. Русият каза, че имали спешна
работа. Но прислужницата ми каза, че като влязла в стаята, видяла
на лицето на другия мъж грозна рана. Лицето му било посечено на
две. Не разпитвах. Двамата мъже си тръгнаха. Отново останаха
Арист и момичето. Двамата излизаха и по цели дни се запиляваха
нанякъде.

Разбрах само, че не са гърци. Арист наистина говореше гръцки,

но не като грък. Аз съм израсъл с гърчета и знам, че не беше грък.
Момичето пък въобще не знаеше езика. Колкото пъти ги чух да

464
говорят помежду си, винаги говореха на някакъв гърлен, непознат
за мен език.

– Какво стана като изтекоха трите месеца? Изгонихте ли ги?

– Наречете ме слаб и страхлив, но не посмях. Тези хора са

някакви адски изчадия! Те са слуги на Шейтана! Те са самият
Шейтан! Арист ме погледна сурово и само ми предплати за още
три месеца. Хайрие, при която се отбивах понякога вечер,
престана да ме пуска при нея. Твърдеше, че Арист я задявал.
Особено вечер, като бил пиян. Нарече ме, че не съм мъж. Чаках
русолявия мъж, за да му кажа. Един ден той пак се появи. Беше
късна нощ. Влезе направо в къщата, дори не се обади. Водеше със
себе си много интересен гост. Това беше един гяурски
миниатюрист. Бях показал на русия мъж мои рисунки. Той ме
беше подпитвал и сега ми доведе този човек. Сигурен съм, че беше
монах или папаз[66]. Не можах точно да определя вярата му, но
беше християнин. С него надълго и нашироко се разговорихме за
миниатюра. Изведнъж като че ли попаднах в друг свят. Човекът
говореше с такава страст за рисуването и миниатюрите, все едно
виждах себе си отстрани. По цели нощи обсъждахме, спорехме,
рисувахме. Мъжът имаше твърда ръка и сигурен рисунък. Личеше
си, че години наред е рисувал под зоркото око на опитни
майстори. От разговорите с него много се обогатих. Имах
чувството, че съм в рая. За човек като мен, който с голяма част от
съществото си е сред облаците и в изкуството, такъв човек беше
дар. Бях готов дори да преглътна неудобствата, които останалите
от групата ми създаваха, само и само да водя разговорите с папаза.
Бях на седмото небе от щастие.

Докато Арист и русият мъж излизаха навън и се прибираха по

никое време, папазът оставаше при мен и никъде не искаше да
ходи. Личеше си, че на него също много му харесва да си говори с
мен. Умен и много начетен мъж беше той. По цели дни и нощи
бяхме заедно. Той имаше желание да рисува чудовища и да
разкрие всички скрити, мрачни страни на човешката душа.
Папазът беше взрял поглед в очите на Шейтан и искаше да
нарисува дявола във всеки един от нас.

465
 Една вечер, след като се прибра, мъжът, който имаше излъчване
на Шейтан, този русият, дойде при нас двамата, а ние седяхме в
моя кабинет. По-скоро се бяхме излегнали и правехме сладък
мохабет. Та той дойде и ни разказа за своята мечта. Искал да му
направим книги, а той щял да ги напише. Бил ни събрал нарочно
двамата. Много бил харесал моите рисунки и понеже не можел да
ме отведе от султанската работилница, довел папаз ага, за да
нарисуваме миниатюрите за книгите. От този момент двамата
заработихме. Бяхме толкова различни като рисувачи, но под
четките ни излизаше нещо толкова красиво, съчетаващо Изтока и
Запада, християнството и исляма, Персия и Турция, Византия и
Гърция. Рисувахме по цели нощи, а през дните се потапяхме в
сладък мохабет и си почивахме. Скоро съвсем престанах да ходя
в Топкапъ сарай. Беше ми толкова интересно и така се "запалих".
Предизвикателството беше голямо. Това, че наскоро бях правил
книга за вас, много ми помогна...

Ибрахим нетърпеливо прекъсна Адюлазиз Левни ефенди.

Знаеше, че той може с часове да разказва подробности за
рисунките, но това не го интересуваше.

– Нарисувахте ли книгите, Адюлазиз Левни ефенди?

Старецът само кимна.

– Когато на другия ден видях този Шейтан, го заговорих. Той

обеща скоро да ме оставят. После мъжът пак изчезна. Така се
появяваше и изчезваше. Скоро стана нещо, защото той съвсем
изпадна, започна да ходи с дрехи като най-нисш просяк и
бездомник.

Не знам какво става, Ибрахим ефенди. Вие сте еничар. Може ли

да ми помогнете? Не са ми роднини, заложник бях на тези хора.
Не посмях нищо да им кажа. Повече от година двамата живяха при
мен, но като че ли не ме забелязвах^. Нямах никакво колебание
какво щеше да се случи с мен и с Шакюре, ако счупя хатъра на
тези хора. Страх ме беше, ефенди, и все още ме е страх! Всички на
улицата смятат, че Аристови са мои приятели, но аз не ги
харесвам, страх ме е от тях!

466
 Една вечер се преместиха в къщата на Селим ага. На другия ден
чух, че ги изхвърлили вечерта, направо на улицата. Не посмях
нищо да попитам. Оставиха при мен коня и магарето си.

– Добре де, Адюлазиз Левни ефенди, с вас сме толкова близки,

защо не ме предупредихте?

– Едва ли някой щеше да ми повярва, а и те са опасни хора.

Сигурно са главатари на банда, единият от тях е нещо много по-
лошо – бунтовник и дори по-лошо от това. Клел съм се обаче да
не казвам, защото, ако ви кажа, ще ме убият! Много пъти съм
мислил за това. Или са щпиони. Говорят странен, непознат език.
Ако не ме бяхте попитали, никога нямаше да ви кажа. Ако знаете
как видях единия от тях с момичето, там, в Едирне...

Ибрахим обеща, че ще запази целия разговор в тайна и ще се

погрижи за безопасността на Адюлазиз Левни, и особено на
Шакюре. После еничарът благодари и се върна в кафенето на
Хасан ага.

С напредването на вечерта хората в кафенето започнаха да

намаляват. По някое време Ибрахим повика Хасан при себе си и
му каза:

– Хасан ага, може ли да остана малко до по-късно у вас.

– Разбира се, Ибрахим ага!

Когато всички си тръгнаха, старият турчин се зае да приготви

миндера, на който досега бе седял Ибрахим, за да си легне на него.

– Няма нужда, Хасан ага, аз няма да спя – спря действията му

Ибрахим.

Българинът се чудеше дали да обясни на турчина какво

възнамерява да прави, но прозорливият старец го спаси от
затрудненото положение, като каза:

– Ибрахим ага, знам, че вие сте умен мъж и сам Аллах действа
чрез делата ви. Ще е голяма обида аз да ви давам акъл или да ви

467
казвам да внимавате и да не вършите глупости. Не само, че не бих
посмял да направя забележка на един толкова умен мъж като вас,
но бих скочил и бих ви защитил от всеки, който би си позволил да
ви отправи забележка.

По някое време Ибрахим чу, че стражите се сменят. Беше дошъл

неговият ред да действа. Тази вечер в бившата къща на Селим ага
никой не запали свещ и Ибрахим предположи, че или хората са
легнали рано, или вътре няма жива душа. Беше решил да действа
в това глухо време, защото искаше да бъде невидим и
незабележим. Щеше да използва кафенето на Хасан ага като база,
така нямаше да му се налага да тича из цялата улица, ако някой го
подгони.

– Хасан ага, може ли да оставиш вратата на хана отворена, ако

ми се наложи бързо да вляза вътре?

Старецът вече беше разбрал какво си е наумил Ибрахим и явно

нямаше нищо против. Той видимо съчувстваше на бедното
семейство на Селим и ненавиждаше арогантните гърци, които го
бяха изхвърлили от къщата и оставили на улицата. Сега той се
усмихна тънко и каза:

– Аз ще стоя буден до вратата, Ибрахим ефенди, и щом се

зададеш, независимо дали ходиш, или тичаш, ще ти отворя
вратата, а после бързо ще я затворя и ще я заключа след теб.

Ибрахим беше доволен от предложението на кафеджията. Излезе

спокойно на улицата. Беше осигурил тила си и можеше да бъде
спокоен. Трябваше да бъде бърз, защото на другия ден по обед
отново беше поканен на лов със султана и не искаше да закъснява.
Това означаваше, че така или иначе до зазоряване трябваше да е
свършил с мисията си, а после да се наспи.

Вечерта беше топла. Ибрахим внимателно огледа къщата. Нищо

в нея не предизвикваше притеснение. Внимателно се приближи до
вратата и много тихо я отвори. Все още имаше ключ за нея. Бързо
се шмугна в малкото коридорче. Всичко му беше толкова добре
познато. Вратата към жилището на Селим вдясно, стълбата напред

468
и вляво, зад външната врата се намираше тайната врата за
подземната каменна зала. Именно тази врата интересуваше
Ибрахим. Ръката му веднага напипа тайния ключ и го дръпна.
Вратата безшумно се отвори. Българинът бързо се шмугна зад нея.
Той знаеше, че опасността за него е докато стоеше отвън. Вътре, в
залата, щеше да бъде защитен. Новите собственици едва ли знаеха,
че къщата има подземна камена зала. Но след шмугването му в
залата, изненадата му беше голяма. Ибрахим едва се беше
приближил, приготвил чакмак и свещ. Не можеше да ходи със
свещ из улицата или незабележимо да влезе в къщата, ако в ръката
си държеше горяща свещ. Така че се беше приготвил да запали
свещта, след като влезе в залата. Сега Ибрахим стоеше седнал на
най-горната площадка на стълбището и беше готов да удари
чакмака в кремъка, за да запали свещта, но нямаше нужда от това,
защото помещението беше светло. Да, цялото помещение беше
осветено. Долу свещниците, които Рефик толкова грижливо беше
избрал и купил, бяха запалени и се чуваше силен шум. Ибрахим
надзърна внимателно и видя нещо странно. Целият под на залата
беше разкопан. Дупки в пода, а до тях купчини пръст. Еничарът
виждаше един мъж. Явно подът не беше достатъчен, защото той
разкопаваше и стените на залата. Това място беше толкова важно
за него и Рефик, а сега някакъв го разрушаваше. Кръвта му кипна.
Той хвана ръкохватката на ятагана с дясната си ръка, а камата на
султана беше в лявата му ръка. Мъжът, доколкото можеше да
види, не беше въоръжен. Ибрахим заслиза бързо по стълбите. Не
се прикриваше. Скоро разбра, че мъжът го видя, в ръката си той
държеше лопата. Като видя Ибрахим, той пребледня и извика от
страх.

– Въц, Шейтан! – Ибрахим веднага го позна. Това беше този,

когото наричаха господин Арист – нисък стар мъж със сплъстена
коса. Понеже беше рядка и бяда, почти не се забелязваше и в
първия момент остави впечатление у Ибрахим, че мъжът е
плешив. Младият българин обърна внимание на косата на мъжа
едва когато той грабна от земята същата онази шапка от стригана
кожа, която предният път бе направила впечатление на Ибрахим.
Нямаше съмнение, ниският мъж беше един от нападателите, които
предният път го бяха атакували и бяха успели да го ранят в крака.

469
Ибрахим веднага го позна по шапката, а и ръстът му
съответстваше. Това означаваше, че посещението им не е било
случайност. Може би залата криеше някаква тайна и мъжът се
опитваше да се добере до нея.

Ибрахим забеляза шапката и косата, но всъщност в мъжа пред

него най-забележителни бяха мустаците – дълги, прави, в основата
широки, а към върха – изострени. Това бяха мустаците на
български хайдутин, а не на някакъв си грък. Друго нещо, което
направи силно впечатление на еничара, бяха стойката и очите на
мъжа. Стойката му беше изправена и стегната. По косата и по
белите му мустаци си личеше, че Арист е човек на възраст, но
стройната, макар и ниска, фигура му придаваше младежко
излъчване. Ибрахим си помисли, че може да нарече Арист стар
човек или стар мъж, но не и старец. След това забеляза очите му.
Те бяха светли и хулигански. Това бяха очите на млад човек, който
още не е свършил с глупостите, вироглав, навита глава, очите на
заядлив побойник и хайта. Ибрахим веднага го позна. Хасан ага и
Адюлазиз Левни ефенди толкова добре го бяха описали.

Ибрахим бързаше към Арист, но дупките и купчините му

пречеха да стигне по най-бързия начин до него. Така той ту
прескачаше дупките и по-малките купчини, ту се катереше по по-
големите или ги заобикаляше. Когато стигна до Арист, мъжът
беше готов да посрещне атаката. Ибрахим силно замахна с ятагана
отстрани. Разстоянието между двамата беше твърде голямо,
защото гъркът беше вдигнал срещу него дългата лопата, с която
допреди малко беше ровил стената. Така еничарът трябваше да се
съобразява с желязната лопата, остра като копие, и дългата дебела
дървена дръжка. Първият удар на ятагана Арист успя да парира
именно с тази дръжка. Хищното острие на зулфикр се впи почти
до половината в дебелото печено дърво. Най-накрая Ибрахим успя
да извади острието на ятагана от дръжката на лопатата. Той
знаеше, че при втората или най-много при третата атака ще удари
Арист. Беше взел решение да не се колебае нито за миг, а при
първа възможност да го посече. Замахна отново по същата
траектория, като се опитваше да избегне металната част на
лопатата, която Арист умело използваше. Понеже дръжката на

470
лопатата беше доста по-дълга от ятагана, мъжът боравеше с нея
твърде умело. Той успя да избегне и второто замахване на
Ибрахим. Сега вече нямаше да му се размине. Мъжът отсреща
беше пропуснал втория удар, но ятаганът беше много по-бърз от
лопатата и сега, сечейки отвътре навън, от лявото си рамо,
Ибрахим беше сигурен, че ще успее да го изпревари. Ятаганът
изсвистя високо във въздуха, българинът се беше разтегнал, за да
нанесе изключително силен удар, който да посече мъжа през
дръжката на лопатата, ако той все пак успееше да се защити.
Замахна зверски и в този момент дойде изненадата. От една дупка
като сянка се появи втори нападател. Всъщност Ибрахим въобще
не го видя. Само някаква черна сянка се размаза пред очите му.
Острието влезе силно, някъде в ребрата на лявата му страна. Чу
изпращяване на ребрата си. Мислеше да се задържи на крака, но
беше застанал на ръба на една купчина. Това беше пробождане.
Оръжието беше тънко и право, може би нещо като медж. Макар
да беше тънко, острието успя да изхвърли тялото му настрани. Тъй
като беше вдигнал ятагана високо, от противоположната част на
тялото си, Ибрахим залитна, подхлъзна се и падна лошо в една от
дупките. Веднага разбра какво се беше случило. Докато беше
изцяло зает с Арист, човекът беше минал по дупките и от дупка в
дупка беше стигнал до него, а после подло от сянката го бе
изненадал. Шейтан! Сигурно това беше човекът, за когото
Адюлазиз Левни беше казал, че приличал на Шейтан. Въпреки
удара и нападението, Ибрахим нито за миг не загуби съзнание. Все
още стискаше дръжката на ятагана в дясната си ръка, а
султанската кама – в лявата. Макар и паднал, беше готов да се бие.
Преди да умре, щеше да положи поне още един труп до себе си.
Все пак щеше да умре тук, в тази зала, в това подземие. Раната
явно беше сериозна, защото чувстваше лявата си страна топла и
лепкава. Това със сигурност беше изтичащата от него кръв. След
падането съзнанието му се беше изчистило. Чуваше силно и ясно
всички шумове. Погледът му беше добил онази кристална яснота,
която обзема хората преди да умрат.

– Кой беше този? Какъв беше този? – мъжете говореха някъде

високо над него. Странното беше, е че те не говореха нито на
турски, нито на гръцки, а на чист български.

471
 – Убихме ли го? – попита единият.

– Затрих го! – отвърна другият.

Ибрахим вече различаваше гласа на Арист от този на неговия

спътник. Сега се питаше само едно: "Кой от двамата ще посмее да
се спусне при мен в дупката, за да провери дали съм умрял, или за
да ме обере?" Беше се притаил и слушаше движението и гласовете.
Не биваше да помръдва, защото, ако двамата крадци усетеха, че е
жив, можеше да го мушкат с джерида, докато го убият и той
нямаше да може нищо да направи. Друга мисъл смрази кръвта в
жилите му: "Може жив да ме погребат!" Погребан жив в тази яма,
в това мрачно подземие, щяха да минат стотици години преди
някой да го открие. Рефик беше убит горе, в предверието на
къщата, а той щеше да умре от раните си, докато кръвта му изтече,
затрупан жив тук долу, в подземието. Колко тъжно, двамата с
приятеля му щяха да умрат толкова близо един до друг, разделени
само от една година време.

– Кой беше този? Какъв беше този? – това се питаха мъжете. –

Откъде се появи?

Ибрахим чакаше, но нищо не се случваше. Мъжете

продължаваха да си говорят, но нито един от тях нямаше
намерение да се спусне при него. Вместо това мъжът Шейтан по
някое време каза:

– Трябва да напускаме веднага!

– Да бягаме! – каза Арист.

След това Ибрахим отчетливо чу стъпките им, а после и

проскърцването на вратата. Явно не искаха да се занимават с него.
Щяха да го оставят да умре от раните си. Не, той щеше да се бори.
Нямаше да умре тук. Еничарът се мобилизира, прибра ятагана и
камата и започна да драпа с ръце и крака нагоре, за да излезе от
изкопа. След това запълзя към стълбите. Мъжете бяха оставили
свещниците да светят и с това го бяха улеснили. Бързаше колкото
можеше, но дупките и купчините го забавяха. Раната го болеше

472
все повече и повече. Когато стигна до стълбите, двамата мъже вече
отдавана ги нямаше. Запълзя бързо нагоре, ятаганът му пречеше и
се влачеше по стълбите. Стигна до горната площадка и се опита
да бъде внимателен. Опасяваше се, че ако мъжете усетят, че е жив,
ще го убият. Затова трябваше да бъде тих и почти невидим.
Ибрахим отвори тайната врата и се опита бързо да излезе, но не
можеше. Ребрата много го боляха. Точно когато се готвеше да
прескочи прага, му прималя, за миг щеше да загуби съзнание, но
му се размина. Така успя да изпълзи в коридора, но нямаше сили
да протегне ръка и да затвори тайната врата, която водеше до
подземието. Така лежеше по лице върху дървените греди на пода,
а кръвта му изтичаше и попиваше в тях. По някое време в
полусъзнание дочу тежко скърцане на стълбите. Трябваше да
направи нещо, но нямаше сили. Само опита да повдигне глава, но
дори това не успя да направи. Така лежеше напълно в съзнание.
Дори разбра, че стъпките са на няколко човека. Скоро дочу глас:

– Този е изпълзял.

Мъжете продължаваха да си говорят на български.

– Да го убием ли? – попита глас зад него. Това със сигурност

беше Арист.

– Не, не, остави го! Той и без това ще си умре тук.

– Да го обърнем по лице, поне да го видим кой е!

– Какво значение има кой е, той вече е мъртъв. Сигурно е

Ибрахим.

За Ибрахим нямаше съмнение, че мъжете желаят смъртта му.

Скоро обаче чу леки стъпки, не се съмняваше на кого принадлежат
те. Гласът ѝ беше ангелски, както и изглеждаше тя самата. Досега
Ибрахим беше преброил двама човека.

– Какво е станало? – попита тя. От въпроса ѝ личеше, че нищо не

знае. – Вуйчо, какъв е този човек? Откъде е дошъл тук?

473
 Двамата мъже не бяха доволни, че младата красива жена вижда
проснатия на земята мъж. Едва сега Ибрахим разбра защо все още
е жив. Явно двамата злодеи криеха всичко, с което се занимаваха,
от младата жена и сега те не искаха да го убият пред нея. Той
лежеше на същото място, на което преди повече от година мъртъв
бе лежал приятелят му. Ако имаше сили, би се усмихнал на тази
ирония на съдбата. Ако имаше сили, щеше да се разгневи, но сега
лежеше полумъртъв и нищо такова не можеше да направи.

– Какво се е случило тук, вуйчо? – продължаваше да пита

младата жена.

Ибрахим чу леките ѝ стъпки, които се спускаха над него. Той

беше останал без шапка и лежеше по лице, а кръвта, която
изтичаше от него, беше толкова много, че чувстваше как лицето и
единият му еничарски мустак са в гъстата, лепкава и солена
течност. Изведнъж, докато момичето се навеждаше, почувства
солен топъл вкус на кръв в устата си.

– Но, той умира! – каза ангелът и се завтече към Ибрахим.

В следващия момент тя хвана главата му и се опита да го обърне.

Тялото на еничара обаче беше много тежко, за да може така лесно
да се обърне. От известно време прободеното място беше спряло
да го боли. То беше изтръпнало. Но сега, в опита си да го обърне,
тя направи така, че болката се върна. Ибрахим глухо изстена.

– Какво се е случило, Кара Тозьо ефенди?

– Нищо, някакъв крадец – отговори мъжът.

Думите на стария мъж събудиха възмущението на Ибрахим. Тези

бандити смееха да наричат него, бившият еничарски чорбаджия и
сегашен кетхуда на сеймените – Ибрахим Селяхаддин ал-Махди,
крадец.

– Някакъв просяк се е промъкнал да краде – продължи този,

когото момичето беше нарекло Кара Тозю [67].

474
 Ибрахим се зарадва. Сега поне знаеше името на единия си
изедник. Значи Арист всъщност се казваше Христос и не беше
грък, а българин. Някой ден щеше да подири и открие мъжа. Тази
мисъл му вля нови сили. Чувството за мъст го завладя. Усмихна
се. Дали същите тези двама бандити не бяха убили и Рефик?
Усмивката му премина в болезнена гримаса. Сега разбра, че
никога нямаше да отмъсти на двамата мъже. Колкото и да му беше
трудно осъзна, че умира и съвсем скоро ще бъде мъртъв.

– Него го боли! – каза момичето. – Не мога да го оставя така!

– Ще се изцапаш! – скара ѝ се Кара Тозю. – Хайде да ходим!

– Няма! – тросна се момичето. – Дори и да е крадец, не е

християнско да го оставим да умре в такива мъки!

– Хайде, момиче! – подкани я със сух глас русият мъж – Аз ще

се погрижа за него!

От одеве Ибрахим не чуваше и не виждаше най-старшия мъж.

Момичето успя да го обърне. Той усети как краката ѝ се хлъзнаха
в кървавата локва, която се бе образувала под него. Сега тя беше
седнала направо в кръвта и държеше главата на умиращия мъж.
Ибрахим се чувстваше обиден. Беше разбрал, че по-младият мъж,
който е на неговите години, не е никакъв на момичето. И колкото
и странно да беше, имайки предвид положението, в което се
намираше, това, че момичето не е ничия жена, много го зарадва.
Всъщност как можеше жена на султана да има нещо общо с когото
и да е било друг. Но какво значение имаше всичко това, след малко
той щеше да бъде мъртъв. Все пак искаше да изчисти името си и
да обясни на момичето, че не е крадец. Опита се да го каже, но от
устата му излизаше само неясен шепот. Тя се наведе, за да чуе
какво казва мъжът. Чу само едно нещо. Мъжът каза:

– Чичек – но не успя да продължи, защото гъста червена пяна

изби от устните му.

Много добре чу името, което умиращият произнесе. "Чичек" – тя

знаеше какво означава това име. Гледаше треперещите му устни и

475
червената пяна, която беше избила по тях, и ѝ се струваше, че
мъжът във всеки момент ще издъхне. В този момент тежкият мъж
отвори външната врата. Явно беше ходил някъде навън. Ибрахим
чу стъпките му. Като видя жената и главата на умиращия в нея
мъж, той се развика. Гласът му беше рязък и като че ли върна
Ибрахим в съзнание.

– Хайде, тръгваме!

Тогава Ибрахим ги видя. Момичето, което държеше главата му,

русия мъж, когото Адюлазиз Левни ефенди наричаше Шейтан,
който надзърташе в тайния вход, и Кара Тозю.

– Ставай веднага! – развика се русият мъж на чист български. –

Тръгвай, иначе ще го убия тук, на мига!

Ибрахим чуваше стъпките на мъжете и се ядоса не на шега,

искрено съжаляваше, че нямаше сили. Искаше Аллах да му
позволи да си пожелае нещо, а то щеше да е ръката му да укрепне
само за миг. Очите му се премрежваха. Събра всичките си сили.
Хвана ръкохватката на султанската кама. Правото острие на
камата беше толкова остро, че ако натиснеше малко повече, щеше
да премине през човека, към когото го насочи.

Мъжът продължаваше да крещи на момичето. Макар и

премрежено, еничарът виждаше добре. Дали щеше да има сили да
нанесе последния решителен удар? Той беше воин. Щеше да се
почувства поне малко удовлетворен, ако можеше поне един враг
да завлече в гроба.

Изведнъж русият мъж се наведе към момичето. Явно беше решил

да я подхване под мишниците и да я изправи на крака. Той
бързаше и искаше да тръгнат колкото се може по-бързо и не му
харесваше, че момичето се бави. Ибрахим събираше сили и
стискаше камата. Момичето беше залепнала от неговата кръв за
пода, а краката ѝ се хлъзгаха. В този момент еничарът събра
цялата си сила, извъртя рязко глава и замахна зверски. Искаше да
убие някого. Всички те бяха врагове. От болката, от гърлото му
излезе странен вик. Ушите му бяха заглъхнали. Не виждаше нищо.

476
Не можа да усети удар или съприкосновение на камата в нечие
тяло. За миг загуби съзнание. Той умираше. Лявата ръка, с която
държеше камата, сега беше безчувствена. Той самият беше
безчувствен. Вече беше труп. Стори му се, че лежи безчувствен
само за миг. От унеса го изведоха горещи капки, които като дъжд
падаха по лицето му. Постепенно дъждът премина в порой.
Нямаше грешка, камата беше попаднала в плът, а по лицето му
"валеше" кръв. Беше успял! Сега можеше да умре спокоен.
Неговата собствена кръв и тази на врага му се смесваха в локвата,
в която лежеше. Каква ирония – в смъртта си двамата мъже щяха
да бъдат слети. Черна пелена се спусна пред очите му. Миг преди
това почувства как главата му се движи. Явно някой го местеше
или го риташе. Въпреки това смъртта на Рефик, а може би и
неговата, отчасти бяха изкупени...

Отвори очи. Не помнеше нищо. Мина доста време преди да

започне да разбира какво се случва. За него се грижеха най-
добрите хекимини. Всеки ден на посещение му идваха най-
различни хора. Трябваше да мине много време преди да си
спомни, че познава тези мъже отпреди. Постепенно разбра кой е и
едва накрая си спомни какво се беше случило. Въпреки усилията,
всичко, което му се беше случило онази нощ, убягваше от паметта
му. Все пак картината постепенно се разкри пред очите му. Отново
се беше разминал на косъм от смъртта. Аллах се беше смилил над
него и беше решил да го остави жив. Или може би това не беше
милост и положителен жест? Животът му беше само страдание и
мъка, досега той беше изпълнен с болка, загуби на хора, раздели,
лишения и смърт, толкова много смърт. Цял живот беше сял
смърт, доколкото можеше да си спомни, беше убил много над сто
човека. Беше раняван толкова много пъти, че почти нямаше здрава
част по себе си. Той самият беше "ангел на смъртта". Беше цяло
чудо, че е още жив. Явно Аллах го обичаше и го искаше сред
живите.

Ибрахим лежеше в несвяст вече повече от седмица. После повече

от две седмици не можа да осъзнае какво се случва. Опитваше се
да се изправи и да ходи, но краката му бяха много слаби и силно
трепереха. Беше му много трудно. От посетителите разбра, че

477
Хасан ага го беше спасил от сигурна смърт. Старият турчин
наистина беше стоял до вратата и забелязал как Арист и
семейството му тичешком напу скат къщата. Те бързали толкова
много, че оставили вратата на къщата отворена. Това силно
учудило стареца. Той почакал още малко, но от къщата така и
никой не излязъл. Тогава старецът се престрашил и нарушил
уговорката с еничара. Излязъл на улицата и за свой ужас видял
широка кървава диря, която водела към вратата на къщата.
Въпреки притесненията си, Хасан ага тръгнал по дирята към
вратата и там открил огромна локва кръв, сред която лежал
Ибрахим. Като видял толкова много кръв, опитният кафеджия и
бръснар разбрал, че трябва да се действа бързо. Убедил се, че
Ибрахим още е жив, след което тичал като обезумял из чаршията,
докато не намерил ясъкчийски пост. Съобщил на сеймените, че е
извършено убийство на сейменски кетхуда и така единият от
нощната стража хукнал за хекимин, а другият последвал турчина.
Самият Хасан ага потропал на вратата на един познат хекимин,
който живеел на същата улица и това бил първият човек, който се
заел със спасяването на българина. Този ход също беше
допринесъл за спасяването му.

Всичко това или поне повечето му беше съобщено от Неджиб

ага.

– На кого е била кървавата диря по улицата така и не се разбра –

каза старият му учител.

Ибрахим много добре знаеше, но си мълчеше. Не искаше на

негова сметка да се води смъртта на още един човек.

– Какво стана с къщата?

– Нали това е къщата, в която живя с Рефик?

– Да! – Ибрахим отговаряше кратко, защото все още се

чувстваше слаб.

478
 Неджиб не питаше, но Ибрахим разбра, че той вече е
информиран за това, че именно там, където го откриха, преди това
са открили трупа на Рефик.

– Каква е тайната на този дом? – попита той.

– Искам да купя къщата – каза Ибрахим.

– Ще ми кажеш ли каква тайна витае около дома?

Ибрахим не знаеше какво да каже. Самият той все още не си беше

отговорил на въпросите.

– Не знам – каза той. – Искам да проведа разследване, но съм

прикован тук! Ще ми помогнеш ли?

– Разбира се! – по всичко си личеше, че Неджиб има огромно

желание да разбере всичко и не пита просто ей така.

– Добре тогава – каза Ибрахим. – Как мога да купя къщата?

– Къщата е поверена на мен. Оказа се, че няма собственик. Агата

на еничарите проумя ценността на къщата и със заповед на
Великия везир и лично на султана тя беше дадена на еничарския
корпус.

– Значи къщата е твоя, Неджиб ага?

– Да, какво ще правя с нея зависи от мен.

– Искам да я купя?

– Добре, добре, ще ти я прехвърля без пари, Ибрахим Селяхаддин

ал-Махди, само не се вълнувай! Считай я за своя! И без това
нямаш къща в Истанбул.

– Благодаря, сейменбаши!

Така къщата, някога принадлежала незнайно на кого, после

дълго време служила за дом на Селим ага, стана собственост на
Ибрахим. Неджиб ага му я подари, без на българина да се налага

479
да плаща нищо. Това стана докато Ибрахим още беше под
наблюдение на хекимините. В Неджиб ага се затвърди
убеждението, че около къщата, в която се бяха случили толкова
странни неща и бяха открили таен вход с огромна подземна зала,
и то цялата разкопана, витаеше някаква мистерия. Агата
предполагаше, че в нея е скрито някакво имане или поне се носеха
такива легенди. Но не можеше да си обясни каква връзка има това
с Ибрахим и Рефик. Явно българинът го държеше далеч от това,
което знаеше. Все пак той беше ал-Махди и не беше длъжен да му
казва всичко.

– Неджиб ага, може ли да провериш дали джеридът ми е там?

– Там е! – каза сейменбашията. Явно той лично беше провел

оглед и разследването беше преминало под негово наблюдение.

– Намерихме и празен сандък? – продължи Неджиб, като

следеше реакциите на Ибрахим.

– Знам! Неджиб ага, какво стана с човека, който трябваше да

издирите?

– Този, Селим ага ли?

– Да.

– Много неща ни се струпаха тези дни – каза сейменбашията. –

И нямах време да обърна внимание.

– Какво се е случило? – попита разтревожен Ибрахим, тъй като

чувстваше някакво напрежение в сейменбашията.

– Същата вечер, в която се случи това с теб, над султанския харем

беше извършено нападение. Някой се опита да проникне вътре. За
малко щях да бъда обезчестен. Сега провеждам разследване и в
харема. Само твоето предупреждение ме спаси, Ибрахим ага, за
което съм ти много благодарен. И двамата мисля, че знаем към
какво са се стремили нападателите.

– Чичек! – каза Ибрахим.

480
 Неджиб само кимна.

– Какво става с нея? – попита Ибрахим.

– Разпитвам я всеки ден – без да се забави, отговори началникът

на сеймените.

– Тя в харема ли е? – изуми се Ибрахим.

– Да, да, не са успели да я отвлекат!

Новината наистина потресе Ибрахим.

– Значи все пак те са успели – каза той като на себе си.

– Какво? Какво? – беше ред на Неджиб да се развълнува.

– Успели са! – каза Ибрахим. – Чичек е успяла да се върне.

– Къде да се върне? – попита Неджиб.

– Неджиб ага, вечерта когато ме нападнаха, Чичек беше там!

– Чичек! – извика Неджиб. – Не може да бъде!

Той помълча малко сякаш обмисляше нещо и каза:

– Това е невъзможно!

– И аз искам да разбера! – каза Ибрахим. – Неджиб ага, кажи ми

нещо повече за Чичек! Тя е българка, нали?

– Да, наистина, тя е българка. Откъде знаеш?

Явно Ибрахим знаеше много повече, отколкото му казваше.

Мина доста време. Ибрахим вече ставаше сам. Наближаваше

времето, когато трябваше да го пуснат. Тъй като все още беше
слаб и не можеше да се движи, лично султан Ахмед III му изпрати
паланкин и четирима яки носачи. Неджиб пък му беше изпратил
охрана. Агата се бе погрижил къщата да бъде грижливо почистена

481
и с нищо да не му напомня за последните събития. Освен
паланкин, султанът беше изпратил и прислужници, които да
помагат на Ибрахим, докато се оправи. Те бяха от неговите лични
чашмигири.

Ребрата много го боляха. Почти не можеше да става. По стар

навик спеше в своята стая, а тази на Рефик остави празна, в памет
на приятеля си. Къщата и стаите си бяха същите, както ги беше
оставил. Долният кат на Селим ага, от изба, отново беше
превърнат в кухня. Прислужниците живееха там, а понякога
ходеха по домовете си или в сарая. Ибрахим не усещаше, но в
къщата никога не го оставяха сам. Винаги, когато плеснеше с ръце,
тихо и безшумно се появяваше някоя прислужница.

Първият човек, който посети Ибрахим, беше Хасан ага. Ибрахим

му плати щедро и го помоли всеки ден да му носи от неговата
ароматна напитка. Старецът промърмори нещо за старите си
болни колена, но си личеше, че ще се радва да вижда приятеля си.
Той разтушаваше еничара и му разказваше какво се случва из
Империята. Неджиб ага идваше през два-три дни. Ибрахим разбра,
че освен прислужниците, пред дома му непрекъснато има двама
души въоръжена охрана от сеймените. Веднъж, докато
сейменбашията беше при Ибрахим, сеймените качиха джерида
през прозореца при него. Той вече беше извадил Тайната книга и
тази на Даубманус. Вече всичките му "богатства" бяха на едно
място. Зулфикр стоеше под леглото му. Когато Хасан ага го беше
открил, забелязал скъпата и чудно красива султанска кама и я взел.
Така я беше запазил да не изчезне. Сега тя се намираше у Ибрахим
и непрекъснато стоеше втъкната в пояса му. Именно по камата
всички разбраха, че нападението над него не е било случайно или
с цел обир. Неджиб му беше дал много пари, но тъй като всички
се грижеха за него, той нямаше за какво да ги харчи.

Ибрахим искаше да види и Адюлазиз Левни ефенди, но старецът

все още лежеше болен и не можеше да го посети. Еничарът много
добре си спомняше какво беше обещал на миниатюриста, затова
помоли Неджиб да постави охрана и пред къщата на Адюлазиз
Левни ефенди.

482
 Друго нещо, което веднага направи Ибрахим, след като се
настани да живее в кесиджийската къща, беше да смени бравата
на вратата. Вратата беше огромна, желязна и много здрава.
Наложи се да се направи брава по поръчка. Изкова я самият
султански ключар. Той правеше най-здравите брави в Империята.
Ибрахим поръча три ключа. Той все още живееше с идеята, че ако
някой ден открият Селим и семейството му, на тях също ще им
трябва ключ. Ибрахим поръча и два катинара. Те бяха големи,
здрави, от специална стомана, с много красиви златни
инкрустации. Сега Ибрахим беше много по-спокоен. Той много
добре си спомняше колко пъти сам се беше възползвал от това, че
имаше ключ от вратата. Така като смени бравата, направи
крепостта отново непристъпна. Освен с ключ, външната врата се
заключваше и с катинар, а другият катинар беше сложен на
тайната врата долу в антрето.

Един ден при Ибрахим нахлу Неджиб и възбудено каза:

– Открихме го!

– Кого открихте? – Ибрахим не успя да разбере за какво говори

сейменбашията.

– Открихме този Селим – поясни Неджиб.

– Къде е той? – попита Ибрахим и се опита да се навдигне.

– Не беше в Истанбул, затова толкова се забавихме.

– Къде са сега? – попита Ибрахим.

– Водят ги насам.

Ибрахим въздъхна. Всичко се нареждаше. Беше загубил толкова

много хора в последните години, но поне някои от тях щеше да си
ги върне. Беше си върнал Хасан ага, а сега и Селим.

– Само че не са четирима, а трима.

– Какво? Какво?

483
 – Не са четирима, а трима души.

– Нищо, нищо, сигурно малкият хулиган е побягнал някъде. Пак

ще се съберем.

В този момент покрай двамата мъже мина една прислужница.

Горе на покрива някой от бившите собственици на къщата беше
направил гълъбарник и гледаше гълъби. Сега прислужницата се
качваше горе, за да храни гълъбите. Понякога Ибрахим слушаше
гукането на гълъбите и си мислеше за лова със соколи. Неджиб
беше заповядал да донесат всичкия му багаж и сега той все по-
често гледаше с тъга към красивия кожен ръкав и ръкавиците за
лов със соколи. Мечтаеше за времето, когато с Ахмед III ловуваха
и той беше неотменна част от свитата му. Сега Ибрахим беше
наследил гълъбите и беше принуден да се грижи за тях.

Султан Ахмед III много пъти показваше уважението си към

Ибрахим. Той поддържаше непрекъсната връзка с къщата на
еничара и често изпращаше цветя. Всеки ден отделяше от храната
на софрата си или беше заповядал за Ибрахим да се готви отделно,
специално. Така българинът непрекъснато се хранеше с вкусни
ястия и се радваше на най-екзотични блюда. Султанът му
изпращаше най-различни меса, готвени или печени с екзотични
подправки. Имаше различни гозби от различни кътчета на
Империята. Понякога му поднасяха храна, която беше направена
в Европа. Така той опита френско сирене, странна английска каша
и други неизвестни му ястия. Някои от нещата не му харесваха, а
други, като охлювите с чесън, му се струваха направо
отвратителни. Дори един ден храната беше от Румелия, защото
имаше печен на скара суджук. Явно той беше направен без
свинско месо, защото малко се отличаваше от този, който
помнеше от дядовия си хан. Имаше гъст фасул готвен в гювече и
баница със сирене. Всичко беше толкова вкусно и му напомни за
България. Учуди се как нещо толкова малко може да му донесе
такова удоволствие. Така Ибрахим се върна в спомените си и като
че ли за миг забрави настоящето, болката и мъката. "Дали животът
ми можеше да премине по друг начин?" – по някое време се запита
Ибрахим. Той се замечта. Представяше си себе си като собственик

484
на малка къщичка, някакъв малък имот, едно-две волчета и
семейство. Хубава, млада, здрава жена и много деца. "Можеше ли
животът ми да бъде такъв? Дали гцях да бъде по-щастлив, ако
живеех по този начин?" Българинът знаеше, че винаги това, което
нямаш, ти се струва много по-примамливо. Човек винаги мечтае
за това, което не може да има. Дали ако сега седеше в една малка
мрачна стаичка, там нейде около Станимака и тънеше в бедност с
жена и деца на главата, нямаше да седи и да мечтае за Истанбул,
за това да бъде свободен и воин? Отърси се от тези мисли. Беше
сигурен, че притежава душата на воин. Едва ли щеше да бъде
щастлив като орач или овчар. Воинското в него винаги щеше да
иска да се изяви. Той имаше душа на воин и не биваше да я отрича
или да се опитва да избяга от нея.

Веднъж султанът му изпрати печени диви гълъби, уловени лично

от него при лов със соколи, и съобщение, че ловът без него вече
не е същият. Изпращаше му и пожелание за по-бързо
възстановяване. Гълъбите бяха придружени с много плодове.
Имаше ябълки, лимони, портокали, фурми. Ибрахим беше трогнат
от вниманието и грижите на Ахмед III.

Вниманието на султана не остана незабелязано от хората на

улицата. Хасан ага ежедневно споделяше клюките, които се
носеха за най-богатия и известен комшия. Ибрахим даде пари на
кафеджията, с които да плати на хекимина, който в нощта на
нападението му беше помогнал и обеща, че по случай
оздравяването си, ще направи курбан за цялата улица. Така
спечели своите съседи и молитвите им по-бързо да оздравява.
Освен това накара кафеджията всеки ден да носи по един филджан
кафе на Адюлазиз Левни ефенди.

Селим ага трябваше да се появи на следващия ден, но дойде чак

след два дни. Той веднага се втурна и започна да целува краката и
ръцете на Ибрахим и по този начин го накара да се чувства
неудобно.

– Селим ага, моля ви! – опитваше се да се изплъзне Ибрахим.

485
 Селим обаче продължаваше да плаче и да целува ръцете и
краката на лежащия болен мъж. Положението беше толкова
притеснително за Ибрахим, че той се опита да се изправи, но
болката го принуди да изохка. Турчинът като че ли не забеляза
това, а продължаваше да стои на колене и да нарича Ибрахим свой
благодетел и спасител. Тази сцена продължи дълго. Селим ага все
така стоеше на колене и плачеше. Ибрахим виждаше колко много
горчивина и мъка се бе насъбрала в душата на турчина.

– Селим ага, аз съм ранен – започна да говори Ибрахим, но Селим

го прекъсна, като хлипаше:

– Аллах здраве да ви дава, благодетелю наш, Ибрахим бей!

– Селим ага, не мога да ставам, за да сляза до долу и да ви

посрещна както подобава.

– Вие да ме посрещате? Вие сте светец, вие сте мъдрец...

– Селим ага, искам да донесеш Сабрие, да я видя и да ми кажеш

къде е Хакъ, този калпазанин!

Думите на Ибрахим като че ли смачкаха Селим. Все едно че

някаква невидима сопа го удари в главата и го повали напред.
Както си беше на колене, Селим ага се захлупи напред. Той
застана като в положение за молитва, но не се молеше. Той
плачеше.

Ибрахим се стъписа от поведението на турчина. Той стоеше и се

питаше какво предизвика тази негова реакция. Мина доста време
преди да се престраши и да попита:

– Какво става, Селим ага? Какво се е случило?

Селим продължаваше да хлипа.

– Няма я, няма я вече Сабрие, Ибрахим паша!

Ибрахим беше като ударен. Кръвта се изтегли от лицето му и то

стана бледо, като восъчно.

486
 – Няма я вече! Умря от глад и мизерия! – продължаваше
турчинът. – Държах я в ръце и я изпуснах! Злочест съм! Изгубих
моето малко птиче, с най-тъжните очи на света! Лош баща съм! –
простена Селим. – Лош баща съм, Ибрахим! Тя толкова ви
обичаше, Ибрахим ефенди! Само вие успявахте да я накарате да
се почувства като човек и да бъде щастлива! Единствено вие ѝ
дадохте толкова внимание и любов! Тя толкова много ви обичаше!
Аллах отне Сабрие, взе я при себе си! Повика я при себе си! Какво
ли хубаво видя тя в своя живот?

Селим продължаваше да ридае. Очите на Ибрахим бяха сухи и

горещи. Ако можеше да плаче, би се разплакал, но не можеше.

Докато Селим продължаваше да оплаква горчивата си съдба и

тази на Сабрие, Ибрахим се замисли. Сабрие беше поредният
човек, когото бе обикнал и Аллах или съдбата му беше отнела. Чак
сега осъзна, че е прокълнат. Всички хора, които му бяха по-
близки, всичките му приятели и любими, вече бяха при Аллах.
Явно беше обречен на самота. Трябваше да свикне с тази мисъл.

Селим ага и семейството му отново се настаниха в приземния

етаж. Еничарът даде на турчина много алтъни, с които да купи
продукти и съдове за домакинството. Купиха мангали, одеяла и
голяма печка, на която да се готви. Селим ага беше правоверен и
не пиеше, но сега от мъка по Сабрие или от близостта с огромната
каца, няколко дни беше пиян. Той буйстваше и викаше долу, а
Ибрахим го чуваше. Еничарът вече можеше да слиза по стълбите,
но болката му се възобновяваше при всяко движение. Въпреки
това намери сили, слезе долу и каза:

– Селим ага, ти си добър човек, изтърпял си много мъка, но това

не е повод да пиеш и да утежняваш още повече положението си!

Селим стоеше като малко дете, на което строгият му баща се

кара. Виновно беше навел глава и слушаше думите на благодетеля
си.

– Повече няма да се повтори, повелителю мой!

487
 – За да махнем виното, още утре започвам да организирам
огромно пиршество, на което ще поканим всички от улицата.
Давам ти срок една седмица!

В следващите дни Селим ага се зае с организирането на

празненството.

Един ден Хасан ага отново се оплака, че му е трудно да се качва

до втория кат на подобната на крепост къща. Явно стръмната вита
стълба затрудняваше стария кафеджия. Той седеше задъхан до
Ибрахим, мачкаше колената си и каза:

– Не ми е удобно всеки ден да качвам стълбите, Ибрахим ефенди,

само от голямото си уважение към вас го правя. Стар съм вече, а
и ми е много трудно да намирам кой да остане да пази кафенето.
Нямам деца, нямам внуци, няма кой да ме отмени и замести.

– Време ви е вече да си вземете отмяна, Хасан ага – каза

Ибрахим.

– Каква отмяна, ефенди, едва вадя пари, за да живея.

– Всичко съм измисли, Хасан ага. Ще наемете човек, който аз ще

ви посоча и ще му плащате заплата, която аз ви давам.

– Кой настоявате да взема за помощник? – попита кафеджията.

– Хакъ – каза просто Ибрахим. Той знаеше, че Селим ага

преживява тежко време, така Хакъ хем нямаше да хайманосва, хем
щеше да помага, като носи пари вкъщи.

– Много е палав – каза Хасан ага.

– Ще го държите със здрава ръка – каза еничарът.

Така от този ден вече кафето на Ибрахим се носеше от Хакъ,

който въпреки нежеланието си, работеше в кафенето отсреща.
Всъщност момчето искаше да стане еничар. То непрекъснато
гледаше Ибрахим и го молеше да му разказва бойни истории.
Детето беше толкова напористо, че си измоли обещание от

488
Ибрахим, когато еничарът оздравее, двамата пак да се упражняват
с дървени оръжия и българинът да продължи да го учи.

Денят на празненството настъпи. По дължината на цялата улица

беше скована дълга дървена маса, а от двете ѝ страни бяха
наредени дървени пейки. Селим ага беше купил цял вол и сега на
бавен огън в дъното на улицата, точно пред къщата на Адюлазиз
Левни ефенди, на голям шиш се печеше като чеверме. Няколко
човека непрекъснато мажеха печащото се огромно животно, за да
не загори или изсъхне месото му. За да стане месото крехко,
трябваше огънят да бъде слаб и опичането да става много бавно.
Това отне почти цял ден. Но хората не можеха да останат гладни
през цялото време. Ибрахим беше купил два коча, които вряха в
два отделни котела. Така Селим ага беше решил през деня хората
да ядат курбан и да чакат печеното за вечеря. Всеки, който сядаше
на масата, сам си носеше прибори. Специални хора непрекъснато
доливаха на хората, които искаха да пият. Всички хора от улицата
през целия ден бяха навън. Някои от семействата от години не се
бяха виждали. Понеже улицата беше задънена, тези, които
живееха в нейното начало, почти не познаваха тези в дъното ѝ.
Така сега всички се запознаваха, говореха, смееха се. Децата с
пълни кореми играеха и се гонеха. За тях нямаше прегради. Хората
ги гонеха с ръжени и метли, да не се навъртат около огъня и ги
лъжеха, че ако гледат пламъците, ще се напикаят през нощта. Но
докато някои деца чакаха гладни и с нетърпение печащото се
животно, и го оглозгваха с поглед, други се гонеха, прескачаха
пейките или се навираха под масите. Друг път това би
предизвикало недоволството на възрастните, но днес всички бяха
щастливи и никой не им обръщаше внимание. За това може би
спомагаше огромната каца червено вино, от което мъжете жадно
отпиваха. Всички те все по-често отправяха благодарности и
благопожелания към човека дал този зиафет. Хората твърдяха, че
това е най-голямото празненство, за което са чували и досега нито
на сватба, нито на сюнет са виждали толкова много хора.

Освен гостите от улицата, Ибрахим беше поканил всички

сеймени и приятели. Беше поканил и пазачите, и двамата мъже на
Мирза бей, които му помагаха да се подготви за битките. Хасан

489
ага и хекиминът бяха сред почетните гости. Дори Адюлазиз Левни
ефенди, подкрепян от красивата Шакюре, дойде и седна на масата.
На поканата се отзова и Бахтияр Казим. Като видя сеймените, той
се намръщи, а Бранко си намери повод и направо си тръгна. Той
искаше да покани и йолдашите си от 101-ва орта, но те все още
бяха във Видин, където потушаваха бунта на Патрона Халил.

Официалните гости седяха на отделна ниска софра в софата на

горния кат на къщата. Хакъ и майка му непрекъснато им носеха
месо и гозби.

Сред официалните гости бяха сейменбашията Неджиб, агата

Кубилай Юндер, Явуз Челик, башпехливанинът Кая. Ибрахим
беше поканил още няколко пехливани, включително и Янис, но
гъркът беше изчезнал и не го уважи. Затова пък швейцарските
гвардейци бяха тук и вдигаха повече шум, отколкото всичките
сеймени, които бяха пет пъти повече от тях. Формално, за да не се
обидят, Ибрахим покани и Великия везир, и султана, въпреки че
знаеше, че практически е невъзможно двамата да присъстват. Ако
се появеше султанът, това сигурно би било прецедент в цялата
история на Империята. На празненството не дойде и Абдаллах
ефенди. Не беше прието шейхюлислямът да присъства на такива
гощавки.

Така Ибрахим отново си говореше с Неджиб, Кубилай Юндер и

Явуз Челик. Привечер, когато градусът на настроението беше най-
висок, Ибрахим слезе сред хората на улицата. Държа реч, в която
им благодари и ги поздрави. На всички обяви, че вече е собственик
на къщата. После мина и се поздрави с всички. Съседите бяха
очаровани. Освен това те знаеха, че Ибрахим ефенди е поканил
сейменбашията, агата на еничарите, някакви чуждоземци, че сред
гостите горе има бейове, паши и везири. Някой беше разказал, че
самият султан бил поканен. Ибрахим ефенди си говореше с
шейхюлисляма, Великия везир и дори със султана. Той беше
толкова богат, а не искаше собствен сарай и живееше сред тях, на
тяхната уличка. От тази вечер Ибрахим ага беше специален човек.
Той беше господарят на улицата. Той беше техен благодетел,

490
опора и спасител. Всички бяха щастливи и държаха да му го
покажат.

След като поздрави всички, Ибрахим се върна в къщата. С усилия

се изкачи цо стълбите. Чувстваше се уморен. Когато седна на
почетното място на трапезата, беше задъхан. Всички бяха на
"висок градус" на разговорите. Тези, които пиеха вино, вече бяха
със зачервени лица, разкопчани яки и викаха. Другите, като че ли
прихванали от тях, също викаха. Всеки говореше и ръкомахаше
буйно. Ибрахим слушаше глъчката в стаята. През отворените
надвесени прозорци на втория етаж чуваше и глъчката, която се
носеше от масата навън и изведнъж се почувства ужасно уморен.
Единствените, които оставаха по-изолирани и сякаш не вземаха
участие във веселбата, бяха хората от сектата на Махди.

По някое време Ибрахим забеляза, че Кубилай Юндер прави таен

знак на всички да излязат. Българинът също с таен знак посочи
вратата вдясно от него. Така след малко един по един Неджиб,
Явуз Челик, Кубилай Юндер и Ибрахим се озоваха в бившата стая
на Рефик.

Кубилай Юндер започна пръв. Едва сега си пролича, че през

цялото време агата е мислел. Гласът му звучеше злокобно и
странно, с трезвеността и разума си, на фона на шума и пиянските
брътвежи, които се чуваха отвън. Преди последен да влезе в стаята
на Рефик, Ибрахим беше поставил Хакъ пред вратата със
заповедта да не пуска в стаята никого. Внуши на момчето колко
важна и отговорна е задачата, която му поставя, и така то с
готовност и плам беше останало да брани вратата. Това даваше
спокойствие на Ибрахим, че в стаята няма да нахлуе случаен
човек.

Кубилай Юндер каза:

– Ибрахим Селяхаддин ал-Махди, ти пак постави живота и

здравето си на карта. Обясни ни какво се случи?

– Нищо, Юндер ага – каза Ибрахим. – Някакво случайно

нападение.

491
 – Разбира се, че не е било случайно! Аз и Неджиб ага държим да
ни изясниш случая.

– Аз самият не знам много – отговори Ибрахим в стремежа да го

оставят на мира.

– Сигурен съм, че знаеш – настоя агата. – Стават твърде много

съвпадения, за да е случайност откриването ти ранен точно в тази
къща. Кажи кои бяха нападателите? Обясни ни какво става?

– Не знам, мисля, че всичко, което ми се случва, е случайно.

– Не може да е случайно! Ти си Махди и всичко, което ти се

случва, е свързано директно с Аллах. Така че разкажи ни!

Ибрахим се чудеше какво да каже.

– Има ли група, която те преследва и се опитва да те убие? Искам

така да задам въпроса – каза Неджиб. – Аз вече имам подобно
усещане.

– Не, не е така, Неджиб ага!

Ибрахим се опитваще да се оправдае, защото осъзнаваше, че ако

съветът на Махди реши, че е заплашен животът му, могат пак да
го заточат някъде. Той не знаеше докъде могат да стигнат
еничарските командири, но беше сигурен, че те са в състояние
дори да го затворят в кафез, подобно на принцовете от рода на
Осман, само и само да запазят живота му. Знаеше, че сега трябва
да ги успокои, но не можеше да каже нищо.

Така завърши съвещанието на сектата на Махди. Агата, пашата

и сейменбашията бяха разтревожени и притеснени. Те не бяха
доволни от обясненията и чувстваха,х че с Ибрахим се случва
нещо, което е извън техния контрол.

Хакъ беше много променен. Момчето беше пораснало или

смъртта на Сабрие го беше направила много по-сериозен и
мълчали? . Хасан ага беше много доволен. От малкия крадец и
калпазанин не беше останала и следа. Все пак ловкостта и

492
пъргавия ум на момчето си бяха все същите. То всеки ден носеше
кафе на Ибрахим и двамата с него се упражнявала с дървени
оръжия. От ден на ден Хакъ ставаше все по-добър и по-силен.
Докато го гледаше, Ибрахим си спомняше за себе си и своята
младост.

Ибрахим вече можеше да ходи съвсем спокойно. Ребрата и

удареното място стояха все още надути, но вече почти не
напомняха за себе си чрез болка. Все пак при всяко помръдване с
лявата си ръка той докосваше неволно надутото.

След нападението, Ибрахим беше слязъл до залата само веднъж,

за да вземе дървени оръжия. Тя беше в окаяно състояние. Не
знаеше какво да предприеме, затова остави всичко така както си
беше и само заключи тайната врата с единия от катинарите.

Отначало Ибрахим се разхождаше само из уличката. По-късно

започна да ходи и до чаршията. Всички съседи го познаваха и най-
горещо го поздравяваха, пожелавайки му скорошно оздравяване и
много щастие. Така веднъж, както се разхождаше, Ибрахим стигна
до Топкапъ. Като го видяха, сеймените веднага го поздравиха.
Откакто беше дал пиршеството, явно беше повишил
популярността си и сред "кучкарите" на султана.

На другия ден дойде поканата от султана. Ибрахим не взе ръкава

за лов на соколи, но предчувстващ удоволствието от лова,
вървеше бавно в парка, Сега, като вървеше в гората, болката
отново се "обади", но когато поляната с беседката се появи пред
очите му, той като че ли забрави за нея. Ахмед III ловуваше със
сокол скитник. Ибрахим опита да гледа, но разбра, че не може да
гледа нагоре.

По някое време султанът видя Ибрахим и отиде до него.

– Ибрахим Селяхаддин – каза той.

Ибрахим направи дълбок поклон и каза:

– Ваше Величество, ръка на Аллах...

493
 – Да, да, да – прекъсна го султанът. – Здрав ли си вече?

– Да, Ваше Величество!

– Искаш ли да погледаш лова? – явно султанът беше нетърпелив

да продължи лова.

– Много ме боли, като гледам нагоре, може ли да седна?

– Да, да, разбира се! – каза султанът и посочи към беседката.

Ибрахим (наблюдаваше, следеше с интерес) гледаше лова и

изпита удоволствие все едно, че той ловува, само че вместо него,
султанът пускаше соколите. За да вижда по-добре, той почти беше
полегнал. Това му попречи да види султана, който незабележимо
се бе приближил и го чу едва когато той сядаше. Звукът накара
Ибрахим да се сепне.

– Не се притеснявай, Ибрахим ага! – каза султанът.

Когато Ахмед III седна, около него започнаха да тичат

прислужници. В този момент доганджиите се грижеха за соколите,
а церемониалмайсторът застана зад гърба на султана.

– Беше ни тежко заради това, което ти се случи – каза султанът.

– Без теб ловът със соколи не е същият. Радваме се, че те виждаме
здрав.

– Аз съм двойно по-щастлив, че ви виждам и ви намирам в

прекрасно разположение на духа!

– Няма да ви лъжа, Ибрахим ефенди, станахте ми много скъп в

последните месеци, но аз съм водач на всички правоверни и съм
свикнал да страдам за благото на моя народ. Въпреки че високо ви
ценя и че прекарваме много добре времето си в лов, искам да ви
кажа, че се налага да изтърпя липсата ви.

– Какво? Защо?

494
 Султанът не беше длъжен да дава обяснение на Ибрахим, но
младият мъж беше толкова стъписан, че той каза:

– Имам една много важна задача за вас. След няколко дни

нарочно изпратени от мен хора ще отидат да посетят Европа и по-
точно Франция. Те обаче няма да бъдат само наблюдатели, а ще
запишат всичко грижливо. Искам да изучат всички области на
живота в гяурските държави. Вие ще бъдете уж мои посланици, но
всъщност ще бъдете разузнавачи. Всеки пратеник ще има
определена задача.

Ибрахим ага, аз съм убеден в качествата ви на воин и

пехливанин, но ви познавам и като ловец. Великият везир и
шейхюлислямът ме убедиха, като ви описаха като умен човек,
философ и теолог, но и като човек, владеещ почти всички западни
езици. Вие, Ибрахим Селяхаддин, ще отговаряте за армията и
въоръжението. Искам да изучите всичко за западните армии.
Великият везир иска да променим нашата армия по пример на
гяурите.

– Но защо аз? – успя да попита Ибрахим, при първата отдала му

се възможност.

– Защото знаеш много езици и всички твърдят, че си много добър

воин.

– Кои всички?

– Горещо те препоръчаха Кубилай Юндер и Явуз Челик паша. Те

твърдят, че си един от най-забележителните воини и командири,
които са виждали. Освен това знаеш езика на европейците.

Едва сега Ибрахим разбра всичко. Султанът щеше да изпрати

съгледвачи, които да разузнаят всичко за неверниците. Великият
везир искаше да промени армията и тук агата на еничарите и
пашата, а може би и самият шейхюлислям, бяха решили да
препоръчат него – Ибрахим. Така те едновременно щяха да
блокират и контролират замисъла на Невшехирли Дамат Ибрахим
паша и да предпазят живота на Махди, като го изпратят в Европа.

495
Планът наистина беше гениален. Със сигурност, за да подменят
човека на Великия везир, агата и пашата бяха използвали цялата
си власт. Може би дори сближаването на султана и Ибрахим беше
тяхно дело. Може би ловът със соколи съвсем не беше случаен.
Сега осъзна, че през цялото време може би е бил пешка в една
голяма игра на шахмат между Кубилай Юндер, Явуз Челик, а
може би и Абдаллах ефенди, и от друга страна Великият везир и
султанът. Ибрахим може би не беше пешка. Искаше му се да е
поне офицер, но все си беше фигура от тази игра.

Докато се прибираше, си помисли: "А може би аз съм шахът[68] ,

когото всички пазят? Може би играта се играеше между Аллах и
Иблис, агата и пашата бяха офицери, а аз съм най-важната фигура,
от която зависи всичко и всички пазят? Може би аз съм шахът?"
Тази мисъл поне малко го успокои.

После султанът и Ибрахим се сбогуваха. Личеше си, че на Ахмед

III наистина му е тъжно и така двамата се разделиха като приятели.
Същата тази вечер в къщата на Ибрахим се събраха всички
членове от сектата на Махди. Тук беше и Кубилай Юндер. Голяма
група от еничари го пазеше отвън. Сейменбашията пък го чакаше
свита от сеймени. Хората от улицата разбираха, че пак се случва
нещо специално в къщата на Ибрахим. Повечето от тях се бяха
прибрали и се спотайваха в къщите си. Те бяха прибрали децата
си не от страх, а за да не пречат и да не създават работа на
снажните мъже. Уличката беше притихнала, а сектата на Махди
като че ли се възползваше от тази тишина и внимание.

Освен Кубилай Юндер и Неджиб, бяха дошли шейхюлислямът

Абдаллах ефенди и Явуз Челик паша. След задължителните
поздрави, петимата седнаха около масата. Пръв думата взе най-
старият от членовете – Абдаллах ефенди. Той каза:

– Ибрахим Селяхаддин ал-Махди, имат ли някакво развитие

нещата, с които се занимавате, това което мислите или нещо
интересно, което ви вълнува?

Въпросът завари Ибрахим неподготвен. Скоро той въобще не се

беше замислял върху нещо свързано с религията.

496
 – Не, учителю, в последно време нямах време да мисля за нищо
такова.

Явно отговорът не се хареса на Абдаллах ефенди и той каза:

– Да не се замисляш за живота си, значи да живееш като

животно! Никой истински човек не бива да живее дори ден, без да
се замисли за тези неща, а какво да говоря за светите хора. Всеки
ден, в който не се сетиш поне веднъж за Бог, а всичките ти мисли
се въртят само около тленното и егото ти, е загубен за теб! В този
ден все едно, че не си живял! Ти си Махди, какво да кажа за теб?

В думите на стария учител си личеше голямо разочарование. За

да го успокои, Ибрахим каза:

– Учителю, знам, че ще ви разочаровам, но това е истината.

Абдаллах ефенди се облегна назад, с което показа, че се оттегля

от разговора. На Ибрахим му стана тъжно за стария мъж, когото
без да иска бе наскърбил. Той знаеше, че утре по обед отплува и
му беше тъжно, че по този начин ще се сбогува със стария си
учител и духовен наставник. След него заговори Кубилай Юндер.
Той каза:

– Ибрахим ага, едва се преборихме, за да те изпратим във

Франция. Трябва да знаеш, че все пак Великият везир е изпратил
и свой човек, който да прави същото, което ще правиш ти.
Разузнай и виж кой е той! Всячески трябва да му попречиш!
Искаме да знаем всяка стъпка и решение, което той би предложил
на Великия везир и султана! Ти ще бъдеш нашият щит!

– Разбрах! – каза Ибрахим.

– Това е първата ти задача – каза агата. После помълча известно

време и официално започна. – Ибрахим Селяхаддин ал-Махди, ти
си този, когото всички смятаме за Махди. Имах пророчески сън,
че отначало трябва да бъдем седем и това бяхме ти, Юсуп...

Като чуха името на бившия сейменбашия, всички покрусено

сведоха глави. Кубилай Юндер продължи:

497
 – Третият човек беше ал-Хадад, Явуз Челик паша, негово
светейшество Абдаллах ефенди, Неджиб и аз. За съжаление,
членството на ковача беше твърде кратко. Мисията на неговия
живот беше да изкове Втория меч на исляма, след което той ни
напусна. Той заплати с живота си изковаването и закаляването на
ятагана на Махди. Всички знаете как ни напусна Юсуп. Така
останахме петима. Аз и Абдаллах ефенди сме стари хора. Явуз
Челик също не е млад. Така оставате само вие двамата с Неджиб.
Има опасност сектата ни съвсем да се стопи и да изчезне. Ибрахим
ал-Хадад, трябва да потърсиш нови членове на сектата, а ние само
ще ги одобрим! Нека новите членове бъдат млади хора и да станем
отново поне седем човека! Така че нека това бъде втората ти
задача, Ибрахим ал-Махди.

След това всички като един се изправиха. Ибрахим вече знаеше

церемонията, затова клекна. Воините извадиха оръжията си и ги
кръстосаха над главата на този, когото смятаха за Махди. После
всички в един глас извикаха:

– Биз гилиндж Махди!

Ибрахим се усмихна. Явно старите еничари бяха решили да

взаимстват от бойния вик на ортата, който той бе измислил. Те го
бяха променили. Сети се, че за пръв път така беше извикал Юсуп,
миг преди главата му да се отдели от тялото.

– Биз гилиндж Махди! Биз гилиндж Махди! – продължаваха да

крещят изправените мъже. С това съветът на Махди приключи.

Мъжете се сбогуваха лично с Ибрахим и си тръгнаха. С тях си

тръгнаха и военните ескорти и уличката опустя. Ибрахим вече
беше предупредил Селим ага, че за дълго време ще отсъства.
Постави му задача да пази и поддържа къщата. Остави му пари, за
да може да живее без да се притеснява. Турчинът, който смяташе
Ибрахим за свой господар и повелител, сега нарече еничара свой
духовен учител. Селим беше осъзнал безсмислието на това да пие
и както той, така и жена му, бяха много благодарни на господаря
си, който освен че им върна дома и достойнството, беше и умен
човек, мъж достоен за уважение, който никога не губи

498
самоконтрол. Така уважението на Селим прерастваше в нещо
подобно на боготворене. Той смяташе Ибрахим ефенди за толкова
влиятелен и в същото време духовен човек, че го слагаше на
пиедестал. Той, Селим ага, никога нямаше да достигне Ибрахим
ага. Всеки човек трябва да осъзнава мястото, което заема, да е
благодарен и да не ламти за неща, които не може да има. Ето той,
Селим ага, дори да спечелеше пари, никога нямаше да може да
постигне ума, благородството и мъдростта на Ибрахим ага.
Именно такива бяха разсъжденията на Селим. Но имаше и още.
Той осъзнаваше, че чрез вниманието, което безспорният господар
на улицата оказва на него и на сина му, ги издига над нивото на
обикновените хора. Така че той щеше с нокти и зъби да воюва
срещу всеки, дръзнал да обиди чистото име на господаря Ибрахим
Селяхаддин.

Така Ибрахим беше сигурен, че оставя дома си в сигурни ръце.

Тъй като реши да остави джерида, помоли Селим ага Хакъ да не
се качва горе, за да не се нарани на дългото арабско копие. Помоли
него или жена му да продължат да се грижат за гълъбите на
покрива. Даде му отделно пари за тяхната храна. Тъй като не
знаеше точно колко време няма да го има, даде му алтъни за цяла
една година.

Вече беше стегнал багажа си. Като всеки еничар беше готов да
тръгне във всеки един момент. Трябваха му само няколко минути.
Приготви дрехите си, шапките, щеше да вземе само две оръжия –
зулфикр и султанската кама. Извади кожената чанта, сложи в нея
всичките си книги и вече беше готов. Всичко това и едно походно
одеало той закачи на еничарската си раница.

Сутринта мина през кафенето на Хасан ага. Все още нямаше

посетители. Старият турчин първо обръсна главата и брадата му,
оформи щръкналите му настрани остри еничарски мустаци. Те все
още не бяха достатъчно дълги, но поне бяха добили нужната
форма.

499
 – Много рано сте станали тази сутрин, Ибрахим ага – каза
старецът. – Къде сте се запътили с тази еничарска раница, да не би
да ни изоставяте?

– Да, Хасан ага, ще замина за известно време. Искам да държите

Хакъ на работа при вас.

После Ибрахим си оправи дълговете с кафеджията, плати за

подстригването и заплатата на Хакъ за една година. Старецът
искаше да върне парите, обяснявайки, че Ибрахим му е дал
предостатъчно пари и че той и така имал нужда от помощник, и
трябвало да му плаща. Ибрахим го прекъсна, набута парите в
ръцете му, поздрави го, обърна се и си тръгна.

Когато стигна до кораба, който щеше да отплава скоро за

Франция, и всички го видяха само с една раница, се смаяха. Към
Ибрахим се приближи мъж, облечен в скъпи дрехи. Тъй като не
бяха дрехи на моряк, еничарът предположи, че това е водачът на
мисията. Това, което впечатли Ибрахим, бяха умните, добри очи
на стареца. Те бяха като украса на лицето му, с правилни черти и
снежнобяла коса, брада и мустаци. Белите вежди придаваха
чистота в израза на мъжа.

– Вие навярно сте Ибрахим Селяхаддин – каза мъжът с много

приятен глас. По всичко си личеше, че е от хората, към които
съдбата и Аллах са благосклонни. Те са богати, но в същото време
умни и добри. Мъжът явно имаше силно изразен стил, чувство към
естетиката и изкуството. Този човек беше ценител на изкуствата.
Беше от хората, които умеят да се ограждат с красота и да правят
така, че да живеят в среда, създадена като от художник. Да, за
такива хора Аллах не е просто творец, Аллах е благосклонен
художник.

– Откъде познахте? – наивно попита Ибрахим.

Умните, добри и прозорливи очи на мъжа го погледнаха. Той

като че ли преценяваше дали Ибрахим е искрен в наивността си,
или пита от куртоазия.

500
 – В групата ни има само един еничар – все пак отговори мъжът.
– Като ви видяхме само с раница, се сетихме кой сте. Другите хора
от мисията дойдоха с цели каравани с багаж, който товарим още
от вчера.

Ибрахим се усмихна. През управлението на Ахмед III турските

бейове и паши бяха станали изключително суетни. Беше чувал, че
в Европа жените са превзети, суетни и ходят с огромни гардероби
и антуражи. Тук, в Империята, беше обратното. Но западните
кокони едва ли можеха да се мерят с османските бейове и паши.
Те постоянно се оглеждаха, пъшкаха като жени, обливаха се в
благовония, пудреха се и се кипреха непрекъснато. Целите се
кичеха в злато и скъпоценни камъни. Това бяха тези, чиито предци
бяха превзели по-голямата част от света. Ибрахим беше сигурен,
че ако Осман ага, синът му Орхан бей, Баязид I Йълдъръм
(Светкавицата), Мехмед I Киришчи (Обединителя), Мурад II или
покорителят на Константинопол – суровият Мехмед II Фатих
(Завоевателя), видеха сегашните бейове, биха ги избили на място.
Повечето от тях бяха толкова изнежени и оядени, че би било
интересно как биха предвождали армия.

Мъжът пред Ибрахим обаче не беше такъв. Макар и стар, той

имаше стегнато тяло. В себе си беше съчетал воин и човек на
знанието.

– Ибрахим Селяхаддин – представи се Ибрахим и се поклони на

мъжа, който му хареса още от пръв поглед. "Еничар е!" – помисли
си българинът.

– Като чух името ви, очаквах да сте по-стар[69]. Моето име е

Иирмисекиз Мехмед паша.

Ибрахим гледаше мъжа и се опитваше да си спомни дали при

някой лов със соколи, когато е бил гост на султана, не е видял
някъде новия си познайник Мехмед паша. Беше сигурен, че
мъжът, който стоеше пред него, със своя интелект, отношение към
детайла и изкуството е приятел и се намира много близо до султан
Ахмед III, с когото бяха много сходни. Йирмисекиз Мехмед паша
би бил украса на всяка трапеза и празненство. Освен доброта, той

501
излъчваше спокойствие и стабилност. Ибрахим го познаваше от
толкова кратко, а вече беше под влияние на излъчването и чара на
своя събеседник.

– Запознайте се, това е моят син и помощник Мехмед Саид

ефенди – мъжът посочи един по-млад мъж. Той се открояваше със
също така красиво и одухотворено лице, но вместо снежнобялата
брада и мустаци, Мехмед Саид ефенди имаше черна гарванова
брада, с тук-там бели кичурчета, които освен красиво, правеха
лицето му да изглежда благородно.

Младият мъж, който беше на възраст колкото Ибрахим, като чу

името си, се приближи. Ибрахим му направи ниско темане, той
отговори със същото. Мехмед паша посочи към Ибрахим и каза:

– Ибрахим Селяхаддин – после посочи към сина си и каза: – Саид

паша.

И двамата, и баща и син, се харесаха на Ибрахим от пръв поглед.

В този момент от кораба се чу сигнал за тръгване и така
запознаването с останалата част от хора от мисията остана за след
момента на отпътуването.

– Господарю – обърна се Ибрахим към Мехмед ефенди, – еничар

ли сте, господарю?

– Да и затова те познах. Всички ние трябва да можем за минути

да съберем багажа си и само в една раница. Йирмисекиз (28) [70] е
името на ортата ми.

Ибрахим кимна и старецът му стана още по-симпатичен. На кой

ли беше човек старият еничар, дали на султана, или на агата на
еничарите?

Като знатен член на екипажа, Ибрахим беше настанен в

самостоятелна каюта. Той веднага я оборудва по свое желание.
Мирисът на море и свежият морски ветрец като че ли го ободриха
и върнаха желанието му за живот.

502
 Корабът, на който се бяха качили, беше най-добрият султански
ветроход. Както се увери Ибрахим, капитанът беше може би най-
добрият в Империята. Това пътуване силно се различаваше от
всички останали пътувания с кораб, които досега беше имал.
Въпреки че отново имаше морска болест, тя съвсем не беше така
мъчителна и болезнена, както при предишните му плавания.
Първите дни любопитството на всички членове на мисията беше
огромно и всеки го разпитваше кой е и каква е задачата му. Затова
Ибрахим използваше морската болест като предтекст, за да остава
сам и да не присъства на софрите, които бяха главно място за
разпитване.

Ранното лято на 1720 година беше хладно, ветровете бяха

попътни и в морето нямаше нито една вълничка. Всичко това
помагаше на Ибрахим. Тъй като искаше да запази в тайна целта на
своето пътуване, еничарът реши на никого да не казва нищо. За
всички беше очевидно, че той е еничар и им беше ясно, че няма да
отговаря за архитектура, селско стопанство или градини. Затова
Ибрахим казваше на всички, че е определен да бъде вътрешна
охрана на групата. Така можеше да оправдае и постоянното носене
на ятаган и кама. Той осъзнаваше, че Мехмед паша със сигурност
е запознат с целта на неговото пътуване, но реши да поддържа тази
версия.

Веднъж, докато седяха на масата и всички се бяха нахранили и

полегнали, Саид ефенди иронично някак попита:

– Значи вие сте нашата охрана, Ибрахим Селяхаддин?

– Да! – каза еничарът.

– Не сте ли твърде малко?

Останалите мъже се разсмяха. Ибрахим не можеше да разбере

какво точно преследва Саид ефенди. Може би се бяха наговорили,
защото всички се смееха.

– Ще можете ли да се справите, ако ни нападнат няколко човека?

503
 Мъжете продължаваха да се смеят. Явно се опитваха да си
представят младия мъж, все още с не добре оформени мустаци, как
се бие с група воини.

– Нашата охрана едва ли някога е влизала в битка – подхвърли

някой и всички прихнаха в смях. След яденето повечето бейове и
паши пиеха вино и сега, явно развеселени, не се чуваха какво
говорят.

– Нашата охрана е толкова висок, за да плаши нападателите. Ако

не можем да ги победим, ще ги уплашим.

Ибрахим съжали, че не беше отказал да вечеря с останалите, но

вече беше минало доста време, откакто бяха на кораба и не
можеше да се оправдава с морската болест. Въпреки това осъзна,
че щеше да е по-добре, ако си бе останал в каютата.

– Ибрахим Селяхаддин, досега участвал ли сте в битка? Убивали

ли сте човек?

Въпросите като че ли бяха шамари и те шибаха лицето на

еничара. Той въобще не желаеше да отговаря.

– Бихте ли ни разказали някаква история! – изпищя като жена

един дебел мъж и заръкопляска от вълнение, заради предстоящото
представление.

Ибрахим даже нямаше намерение да отговаря и да разказва

каквото и да е.

– Освен че сте "велик воин", има ли нещо друго, което може да

изтъкнете като причина да бъдете с нас?

От въпроса си личеше превъзходството и надменността на

бейовете. Беше явно, че им е неприятно присъствието на
незначителен еничар тук сред тях. Всички те бяха от "партията"
на Великия везир и се дразнеха от Ибрахим, който единствен беше
от "крилото" на агата на еничарите.

504
 Колкото повече вино пиеха, толкова по-хаплив ставаше тонът на
бейовете. Те вече се хилеха с пияните си муцуни съвсем
неприкрито и се подиграваха с явно случайно попадналия сред тях
мъж. Не искаха да знаят как и благодарение на кого този Ибрахим
се намираше сега между тях. Това беше или грешка, или
случайност. Те чувстваха своето превъзходство и бяха много над
такива тъпи и праволинейни воини. А Ибрахим явно беше именно
такъв. Тях цял живот ги бяха учили да се подчиняват и да
изпълняват. Повечето воини, които познаваха, нямаха собствено
мнение и не бяха учени да мислят. Сега те провокираха Ибрахим
Селяхаддин и знаеха, че най-обидното нещо за всеки воин и
войник е да му кажеш, че той не е най-добрият воин. Повечето
воини се оказваха с твърде крехко самочувствие. Те се нуждаеха
от победи и слава, за да могат да поддържат ниското си
самочувствие. Точно преди две вечери те бяха говорили именно за
това. Всички бейове бяха противници на воините и еничарите.

– В психиката на всеки воин има нещо гнило – беше казал тогава

Саид ефенди.

Сега бейовете провокираха еничара и бяха сигурни, че той няма

дълго да удържи на унижението. Те предчувстваха как във всеки
момент младият мъж ще припали и ще започне неприкрито да се
хвали в кои битки е участвал, колко хора е убил и това щеше
съвсем да го компрометира. Те вече се наслаждаваха на
предстоящото удоволствие. Скоро обаче трябваше да признаят, че
еничарът не се "върза" толкова бързо и леко, колкото всички
очакваха. Това щеше да удължи удоволствието. Ибрахим усети
провокацията. Той можеше да тръгне да им обяснява какво му се
е случило и колко много хора е убил, но си представи как сред
мазните бейове са насядали агата на еничарите, Явуз Челик паша
и Абдаллах ефенди, които щяха да му се смеят, ако се поддадеше
на провокацията. Нямаше с какво да се хвали, така че замълча.

Бейовете, които смятаха себе си за много повече от еничара, не

усетиха как постепенно станаха жертви на собствената си игра. И
така, колкото повече Ибрахим мълчеше, толкова повече нервни,
хищни, злостни и настъпателни ставаха те. Някои от тях бяха

505
толкова заинтригувани, че спряха да пият. Явно мъжът или беше
корав и много умен, или много глупав и не се усещаше. Те
продължаваха да го нападат все по-открито. Някои от нападките
бяха толкова груби, че биха обидили всеки човек. Ибрахим не се
обиждаше. Той предпочиташе неговите спътници да му се
разкрият и да покажат неприкрито мислите си, да го обиждат, а не
да действат задкулисно.

– Спрете! Спрете! – каза Йирмисекиз Мехмед ефенди и това като

че ли успокои присъстващите бейове. – Ибрахим Селяхаддин не е
случаен човек. Той е един от най-близките до султана хора.

Явно старият еничар не издържа на обидите. Ибрахим нямаше

нужда от защита. Той би предпочел да изнерви още сановниците
и те да му се разкрият докрай. Думите на Мехмед ефенди като че
ли изтрезвиха бейовете. Никой не искаше да става враг на
султански любимец. Нима този млад мъж имаше такава власт?
Бяха сгрешили, като бяха решили, че еничарът е попаднал
случайно сред тях. Явно и той беше от страната на Великия везир
и султана. Това обяснение им беше достатъчно. С Ибрахим
Селяхаддин трябваше да се внимава.

– Все пак, Ибрахим ефенди, кажете някакво свое предимство! –

вече с много по-мек тон и помирително попитаха насядалите.

Ибрахим не се подлъгваше по тона. Той можеше да се направи

на достатъчно обиден, за да мълчи, а и не виждаше защо трябва да
се изтъква.

– Ибрахим ага, като отидем във Франция, как ще говорите, как

ще се разбирате с французите? Колко езика знаете, Ибрахим
ефенди? – продължаваха да питат агите. Ибрахим беше сигурен,
че самите аги не знаят повече от един език, но все пак реши да им
отговори.

– Аз знам френски, английски, арабски, турски, еврейски и

български, разбирам малко татарски и руски.

506
 – Какво?! Какво?! – недоумяваха налягалите хора. – Знаете
всички тези езици?!

– Да!

– Та вие знаете повече езици от толмача! – каза Саид ефенди.

След думите на Ибрахимн всички замълчаха. Явно не случайно

този еничар беше сред тях. Всеки знаеше, че младият мъж лъже,
че е изпратен за охрана. Може би това беше прикритието му, но
сега всички бяха сигурни, че Ибрахим Селяхаддин има тайна
мисия. Явно затова отначало мъжът странеше от тяхната
компания. Или беше шпионин, или таен агент на султана. След
думите на Мехмед ефенди, всички вече се отнасяха внимателно и
предпазливо с него.

Тъй като странеше от останалите пътници, на Ибрахим му

оставаше повече време. Раната му вече заздравяваше и започна
малко по малко да възвръща форма. Лявата му страна беше много
отслабнала. Рамото, там където го беше пробол Юсуп, понякога
още го болеше. Случваше се да го пробожда съвсем спонтанно и
дори понякога изпускаше това, което държеше с тази ръка.
Подутината в ребрата също все още не беше напълно спаднала.

Българинът искаше да разработи специални техники с ятаган в

дясната си ръка и с кама в лявата. Беше чул, че това е най-
модерният начин за дуелиране – със сабя, шпага или рапира в
едната ръка, а в другата с кинжал. Лявата ръка и ребрата обаче го
наболяваха, затова не можеше да се упражнява.

Пътуването премина толкова бързо, че той почти не успя да

усети кога бяха прекосиха цялото Средиземно море. Един ден в
далечината съзряха голямо пристанище. Мачтите на акостиралите
кораби се полюшваха бавно. Капитанът вече ги беше
предупредил, че пътуват към Марсилия. В този момент, вместо да
ги остави на спокойствие да съзерцават красивата гледка, Мехмед
паша ги повика в голямата каюткомпания и каза:

507
 – С вас имаме поставена задача лично от султана. Цялата
Империя и развитието ни през следващата година зависи от нас.
Това е война! Досега бяхте мудни, лениви, сега трябва да
работите! Забранявам употребата на алкохол и вино! Не искам
никой да говори с гяури, без да ме предупреди! Официално моята
титла е посланик, но всъщност аз съм генерал, а вие сте моите
войници. Ние сме във война! Искам дисциплина, подобна на тази
в армията! Имаме да вършим много работа, така че се стегнете! От
тук нататък ще поставям задачите на всеки лично и ще ви търся
отговорност за несвършената работа. Ще отзовавам и наказвам
всеки, дори за най-малкото провинение. Султанът разчита на нас
да спасим Империята. Мой заместник и помощник ще бъде синът
ми Мехмед Саид паша.

Когато излязоха, турските сановници наблюдаваха как корабът

им красавец, накичен със знамена, бавно и тържествено навлиза в
пристанището на Марсилия. Всички акостирали кораби им
отдаваха почести. Явно бяха предупредени за пристигането на
османския кораб, водещ на борда си посланика на падишаха.

Щом корабът акостира и Йирмисекиз Мехмед паша слезе,

посрещна го почетен караул и мъж с шарена синьо-бяла
униформа, с голяма широка лента на гърдите и триъгълна шапка с
високи пухкави бели пера. Ибрахим стоеше на палубата. Вече
беше взел раницата си и беше готов да слезе на брега. Мехмед
Саид ефенди стоеше до него и гледаше колкото баща си и
Марсилия, толкова и Ибрахим. След първоначалното заяждане,
Саид ефенди като че ли искаше да се сближи с еничара.

– Ибрахим ефенди, вие сте нашият военен експерт!

Ибрахим не трепна, но разбра, че Мехмед паша и Саид ефенди

знаят за мисията му.

– Знаете ли с какво да се заемете? – продължи да пита Саид

ефенди.

Ибрахим мълчеше, не му харесваше близостта, която Саид

търсеше, както и това, че знаеше за поставената му мисия.

508
 – Ибрахим ага, наистина ли знаете толкова много езици?

За да не му досажда мъжът, Ибрахим постави високата си бяла

еничарска шапка, усукана със златисти кантове и украса. Не
искаше да отговаря. След Рефик, вече не се нуждаеше от приятели.
А мъжът може би не усещаше, но така зададеният въпрос го
обиждаше. Той като че ли предполагаше, че Ибрахим е излъгал.
Сега обаче не искаше да се заяжда, затова тръгна.

Цялата турска мисия беше настанена в един голям замък.

Архитектурата, стаите и всичко останало бяха толкова различни
от тези в Истанбул и Империята. Тъй като всеки сановник беше
взел със себе си прислужници, наложници, секретари, толмачи и
преписвани (хатати), щеше да се наложи в Марсилия да изчакат
няколко дни. Първото нещо, което посланикът и неговите
помощници свалиха и взеха със себе си, беше цяло съкровище.
Мехмед паша носеше със себе си два сандъка със злато и пари.
Явно султанът беше решил, че за изпълнението на поставените
задачи ще им трябват доста пари. Ибрахим беше сигурен, че част
от тези пари са отделени за подкупи.

Първата вечер всички мъже искаха да огледат града. Мехмед

паша им постави задачи. Не постави задачи само на сина си и на
Ибрахим. Така няколко души отговаряха за архитектурата, други
– за картографията. Тяхната задача беше да опишат крайбрежието,
пристанището и крепостта на Марсилия. Имаше хора, отговарящи
за парковете, за флота и корабите, за книгите и вестниците.
Другите бяха почти без работа, като тези, отговарящи за
астрономия, история и география.

Ибрахим тръгна из Марсилия, Саид паша настоя да върви с него,

защото не знаел езика. Макар и неохотно, еничарът се съгласи, по-
скоро не успя да откаже. За разлика от останалите, които
обикновено обикаляха из богатите квартали, Ибрахим си имаше
точно определена задача. Той си спомняше, че льо Комб му беше
разказвал нещо за Марсилия. Не можеше обаче да си спомни дали
че живее в Марсилия, или нещо за крайбрежните марсилски
кръчми. Сега за ужас на Саид ефенди двамата слизаха все по-

509
близо до брега и към по-бедните и мизерни квартали. Най-накрая
стигнаха до самата крайбрежна улица. Тя цялата бе осеяна с
кръчми, светещите прозорци на които правеха улицата на тъмни и
светли ивици. Тъй като нямаше никаква идея къде може да
потърси приятеля си льо Комб, българинът се насочи към първата
кръчма. Докато вървеше, чу Саид ефенди да казва:

– Ибрахим, ти еничар ли си?

– Да – просто отговори той.

– А някога казвал ли си се Ибрахим Абдаллах?

Всъщност Саид питаше дали Ибрахим е капъ кулу (роб на

султана), тоест дали е истински еничар, събиран с кръвен данък –
девширме.

– Да, ефенди, някога моето име беше Ибрахим Абдаллах.

За да накара мъжа да го остави намира, той продължи:

– После моят духовен баща ми даде името Джаббар – искаше с

това име да покаже на Саид, че е добър воин. Но турчинът сякаш
не го разбра, а продължи:

– Кой те нарече Селяхаддин?

– Негово величество султан Ахмед III лично ми даде това име.

След това обяснение Саид замълча, явно не смееше нищо да каже

срещу султана.

– А мюсюлманин ли си, ефенди?

Явно Саид наистина не знаеше, щом задаваше такива наивни

въпроси. Баща му беше еничар, а той сигурно цял живот се беше
занимавал с наука.

– Да, дори името ми го показва. Нали името ми е Селяхаддин.

510
 – Гордееш ли се, че си мюсюлманин и че изповядваш вярната
религия?

– Не, с какво да се гордея? – попита Ибрахим.

– Че ислямът те е измъкнал от заблудата и неверието, че вече не

си гяур?

Ибрахим побесня. Явно мъжът не знаеше нищо за религиите, но

се изказваше смело. Благодарение на учителя си Абдаллах знаеше
предимствата и недостатъците на исляма, но не желаеше да
обяснява.

– Много от мюсюлманите са по-големи гяури от християните.

Саид се дръпна от изненада.

– Най-страшно – продължи Ибрахим – е самочувствието на

фанатиците, че те и само те изповядват вярната религия, но
всъщност всички фанатици са еднакви, ограничени и с "малки"
мозъци. Християните фанатици и мюсюлманите фанатици са
еднакво далеч от Бог. Ограничените хора са си ограничени, в
която и религия да попаднат. Но защо смяташ, че ислямът е по-
добър от другите? Защо казваш ислям, искаш ли да ти го преведа?
Всъщност вместо ислям ние бихме казали "покорност".
Християнството би трябвало да го нарека с истинската му дума –
"спасение". Защо мислиш, че едното е по-добро от другото? Само
защото си мюсюлманин? Аз съм бил и християнин и
мюсюлманин, и ако вярвам в едното, това не ми пречи да вярвам
и в другото.

– Макар и правоверен, ти все още си гяур! – каза му Саид.

Ибрахим се засегна:

– Аз поне познавам двете религии, а ти дори едната не познаваш!

Ти винаги си бил и ще си останеш в джайхилията, никога не си
бил дори мюсюлманин!

511
 Двамата мъже спряха и се загледаха един в друг. Лицето на Саид
беше зачервено от яд и дори прошарена брада не можеше да върне
благородната му осанка.

– Ти, гяур, как смееш!? – Саид беше извън себе си от яд. Той със
сигурност би се обърнал и би се прибрал, но се намираше в
непознат гяурски град и не познаваше пътя, за да се прибере.
Опасяваше се да не се загуби. Все пак заяви желанието си.

– Искам да се прибираме!

– Прибирай се! – отвърна му Ибрахим и продължи към първата

кръчма. От там се носеше глъчка и врява. Ибрахим се приближи
до вратата, в която имаше малък кръгъл прозорец. Погледна, но
нищо не успя да види. Когато отвори вратата го лъхна миризма на
прокиснало евтино вино, алкохол и цигарен дим, който се
смесваше с тази на недотам чисти тела. От тютюневия дим очите
му се насълзиха. Мъжете вътре бяха облечени по най-различен
начин. Никога не беше виждал толкова пъстра тълпа. Дори в
Истанбул хората бяха облечени съобразно някаква традиция и
мода. Хората в кръчмата бяха сбирщина. Всеки беше облечен
както си иска. Отначало Ибрахим помисли, че в кръчмата има хора
от много националности, но после видя, че има хора, които бяха
смесили в някакъв безпорядък холандски, английски и испански
униформи. С това го беше запознал човекът, който в екипа на
Мехмед паша отговаряше за флотата. През цялото време той беше
рисувал униформите, корабите и флаговете на всички кораби,
които срещнеха. Ибрахим беше благодарен, че сега знаеше
толкова много. Повечето хора бяха с пъстри кърпи на главите.
Върху тях някои бяха сложили триъгълни шапки, барети или
испански шапки. А имаше и един със странна червена шапка с
пискюл. Ибрахим се загледа в него, но веднага видя, че не е
правоверен, дори не е от Империята.

Щом еничарът влезе в заведението, глъчката намаля. Колкото

по-навътре влизаше, толкова по-тихо ставаше и все повече хора го
забелязваха. Прекъсваха разговорите на масите си и проследяваха
човека със смешната висока шапка.

512
 Докато вървеше към тезгяха се опитваше да си припомни езика
и какво да попита. Ханджията беше червендалест, дебел, жив и
силен мъж. Той имаше дрезгав глас и груби обноски, които
съответстваха на мястото, което държеше. Колко по-различен
беше той от деликатния и възвишен Хасан ага.

– Добър вечер – каза Ибрахим. – Търся един човек. Той се казва

льо Комб.

Мъжът или наистина не го чу, или се направи.

– Какво? Какво каза?

А може би френският на Ибрахим наистина беше лош.

– Търся един мъж – повтори Ибрахим.

Мъжът не реагира.

– Какво? – каза най-накрая.

– Търся един мъж, льо Комб. Льо Комб – Ибрахим повтори

името, но мъжът отново не реагира. – Льо Комб. Льо Комб –
продължаваше да повтаря името на своя приятел и да сочи горе-
долу колко е висок, според това, което си спомняше. Той
повтаряше името достатъчно високо, за да може да чуят и
останалите мъже в кръчмата. Ибрахим усети, че мъжът дори няма
намерение да се замисли. Докато еничарът бе навлязъл навътре в
кръчмата, Саид беше останал до вратата. Като благороден и
интелигентен мъж, той се гнусеше от такива долнопробни места и
не желаеше да се докосва до тези пияни моряци, които явно бяха
най-ниското стъпало в тукашното общество.

Ибрахим чувстваше, че положението става неудобно и се чудеше

дали да продължи да настоява, да се опита да му предложи една
пара подкуп или да се обърне и да си тръгне. Тъй като мъжът дори
не се замисли, реши да му предложи пари, за да "освежи" паметта
му. Бръкна, развърза кесията си и извади един златен луидор.

513
 – Ще можеш ли да се сетиш? – каза Ибрахим и подаде монетата
на кръчмаря.

С бързо движение той я взе. Захапа я, за да провери дали е златна,

после невъзмутимо я прибра и каза:

– Не.

Ибрахим не разбра какво точно иска да каже мъжът с мръсната

престилка. Дали иска да каже, че не го познава, или че не иска да
му помогне. Какъвто и да беше отговорът, все пак това, което
направи кръчмарят, му се стори по-скоро като кражба. Но мъжът
се държеше така все едно, че нищо не се е случило и не му е
отправен никакъв въпрос. Еничарът се чудеше какво да направи.
Една от мислите му беше с цената на удар да накара наглеца да
заплати това, което беше прибрал. Мъжът май нямаше намерение
повече на разговаря с българина. С всяка секунда Ибрахим се
чувстваше все повече като глупак.

Изведнъж зад лявото му рамо се дочу шум и глъчка. Еничарът се

обърна и видя как същият онзи мъж, който на главата си имаше
червената шапка с черен пискюл, ре опитваше да се изправи, а
хората, седящи на неговата маса, го задържаха. Той, с пиянските
си брътвежи, се опитваше нещо да им обясни. Всички мъже в
кръчмата бяха притихнали и с интерес следяха случващото се пред
очите им.

Отначало Ибрахим не разбираше какво точно се случва и какво

говори пияният мъж. Когато той се приближи към него, разбра, че
мъжът му говори нещо, но той така боботеше, че не успяваше
нищо да разбере от думите му.

– Ти турчин ли си? – най-накрая Ибрахим различи някакви думи,

казани от мъжа с шапката. – Ти турчин ли си? – продължаваше да
пита пияният.

– Не! – кратко отговори Ибрахим. Мъжът като че ли не го чу и

продължаваше да говори нещо.

514
 Ибрахим не желаеше да разговаря с лъхащия на кисело вино и
алкохол мъж. Питаше се какво ли може да иска той от него. Тъй
като не разбираше нищо, а и ситуацията се усложняваше, Ибрахим
реши да отстъпи. Изгледа мъжа, а погледа му стана стоманен. Ако
мъжът не беше пиян или толкова тъп, сигурно би усетил
заплахата. След това реши да излезе от кръчмата, и без това беше
вдигнал прекалено много шум. Така еничарът тръгна и се опита да
мине покрай мъжа. Отначало хората в кръчмата помислиха, че
двамата гце се сблъскат гърди в гърди. После обаче Ибрахим рязко
се размина с французина. Когато вече го беше задминал и
виждаше Саид, стоящ до входа, тежката ръка на пияния се стовари
на рамото му, сграбчи го? Неподозирана сила и го задържа. Само
за миг кръвта на Ибрахим кипна. Как този мъж си позволяваше
такова нещо? Ако не се намираше в Марсилия и ситуацията не
беше толкова враждебна, би се справил с пияния за секунди. Но
сега потисна емоциите си и само се обърна, като в същото време
изхвърли ръката на мъжа.

Двамата мъже стояха един срещу друг. Ибрахим се опитваше да

сдържи гнева си и да успокои дишането си. Мъжете бяха съвсем
близо един до друг, лицата им почти се докосваха.

– Ти мен познаваш ли ме? – с пиянския си глас каза човекът с

шапката. Докато говореше, плюеше и Ибрахим едва се удържаше
да не отстъпа, но той много добре знаеше как ще се изтълкува това
от останалите в кръчмата. Сега нямаше никакво намерение да
провокира атаката на гнусния мъж, както и да накара хората, които
гледаха, да си помислят, че го е страх, Затова си наложи да остане
на място, въпреки летящите срещу него плюнки на французина.

– Знаеш ли кой съм аз? – мъжът продължаваше с безсмислените

си въпроси.

Ибрахим знаеше, че това са типичните пиянски разговори.

Предполагаше, че дори няма да се стигне до битка, но все пак
трябваше с достойнство да излезе от ситуацията. Затова въобще
не слушаше безсмислените брътвежи на мъжа, а се чудеше как по-
бързо да излезе от кръчмата. В края на краищата само на тази

515
улица имаше толкова много кръчми. В някоя можеха да знаят
нещо за льо Комб.

Мъжът продължаваше да говори нещо, но понеже беше доста

пиян, а и говореше на френски, Ибрахим въобще не правеше
усилие да го разбере. Изведнъж нещо накара еничара да се сепне
и да обърне внимание на думите на плюещия мъж. Той беше казал
едно име, което Ибрахим много добре знаеше. Еничарът направи
жест на говорещия да спре. Той се подчини.

– Какво каза току що? – попита българинът, опитвайки се да

накара мъжа да повтори думите си, за да може да вникне какво е
казал.

– Тъкмо ти разказвах – каза мъжът, – че когато бях в Истанбул,

съм се бил и там победих всеки, който дръзнеше да се изправи
срещу мен.

– Не това. Не това... – Ибрахим направи нетърпелив жест на мъжа

да продължи. Той обаче явно се засегна, защото вместо да
продължи да повтаря това, което беше казал преди малко, тръгна
в съвсем друга, нежелана от Ибрахим посока.

– Ти много пренебрежително се отнасяш към мен. Не съм

свикнал някакъв си неверник така да се отнася с мен. В столицата
на неверниците аз победих всичките ви воини и пехливани.

– Аз вас, разните там, не само ви побеждавам, а ви убивам!

Като чуха това, всички мъже се развикаха. Някои предчувстваха

битка, в погледа на други Ибрахим прочете ирония и явно
недоверие към думите на моряка. Еничарът много добре знаеше
защо мъжете насърчават пияния си приятел. На турски това се
казваше "сеир". Щеше да има сеир и хората знаеха това. Каквото
и да се случеше, тяхното зрелище щеше да бъде гарантирано.
Затова "наливаха масло в огъня", а тъпият нещастен моряк се
разпалваше все повече.

516
 – Ти мен уважаваш ли ме? – крещеше мъжът, а хората по масите
се заливаха от смях и удоволствие, предчувствайки битката. – Ти
мен уважаваш ли ме? – продължаваше да крещи мъжът и явно не
очакваше отговор от Ибрахим. Той се опияняваше от това, че
център на вниманието. Беше разперил ръце и обикаляше между
масите. Навсякъде, откъдето минеше, хората го тупаха и
насърчаваха.

– Ей, "рязан", ти знаеш ли, че аз съм християнин? Ти си неверник,

искаш ли да ти покажа колко слаб е твоят Мохамед? Аз съм
истински човек, а ти си заблуден! Ти знаеш ли какво е
християнин? Ние сме най-силните хора в света! Ние трябва да
победим целия свят! На нас Бог и истината ни помагат! Аз така
победих в столицата на Империята на злото – с името на Господа
наш Исус Христос на уста! – думите на мъжа отново предизвикаха
взрив от викове и одобрение. – Само казвах, че съм християнин и
неверниците се разтреперваха и сами се предаваха –
продължаваше да крещи и да лъже мъжът. – Трябва да покръстим
света, а на неверниците, които не искат да приемат нашата вяра,
ще отрежем главите и ще ги търкаляме по земята!

Мъжът се върна и отново застана пред Ибрахим. Той се кълчеше

и държеше като маймуна.

– Ти знаеш ли какво е християнин? Това означава победител!

Шапката на мъжа се клатеше на главата му.

– Знаеш ли?

Ибрахим стоеше. Вече не можеше да гарантира, че ще се размине

без бой.

– Аз съм християнин, ти си "рязан", кой ще победи?

Мъжът сочеше първо себе си, после Ибрахим. Ако не беше

еничар и не беше толкова добре физически и психически
подготвен, вече отдавна да бе отвърнал, но дори мисълта, че

517
пияният, плюещ и вонящ на евтино вино мъж може да му бъде
противник, го обиждаше.

– Я каква шапка имаме! – мъжът посочи към еничарската шапка

на Ибрахим.

Българинът се дръпна назад и в същото време хвана посягащата

му ръка. Мисълта, че гнусният пияница, с мръсните си ръце, ще
докосне шапката, която олицетворяваше белия ръкав на
благославящия, създателя на сектата на бекташите – Хаджи
Бекташ, го потресе. Това щеше да бъде светотатство.

– Пусни ме! – извика мъжа и разклати ръката си.

Ибрахим го пусна.

– Ако аз спечеля, ще ти взема шапката, ако ти спечелиш, аз ще

ти дам моята!

Мъжът завъртя писклюла си около шапката. Тази шапка беше

филцова, с формата на скосен конус. Тя бяха непозната в Турция
и Истанбул, но много популярна в Алжир и Мароко. Шапката
обикновено беше оцветена в червено, но имаше и сиви, бели и
кафяви. Наричаше се фес. Ибрахим беше виждал такава шапка при
пътуването си до Танжер. Всъщност това бяха гръцки шапки,
които гръцките моряци бяха разнесли из цялото
Средиземноморие.

– Ей, турчин, съгласен ли си?

Ибрахим се чудеше как да се размине битката, но това ставаше

все по-невъзможно.

– Хайде, момчета! – развика се морякът и махна на хората от

своята маса. Мъжете скочиха. – Ще има бой! – крещеше мъжът.

– Бой! Бой! Бой! ... – пригласяха другите мъже.

Те бързо разместиха масите вляво от входа. Там четири

квадратни дървени колони образуваха квадрат. Отнякъде се появи

518
въже и мъжете чевръсто го навиха около колоните. От външната
страна на дървените колони имаше забити пирони на точно
определена височина. Ибрахим разбра, че никой няма да иска
мнението му и битката няма да се размине. Докато приготвяха
мястото, повечето хора бяха заети и помагаха, а някои просто
заемаха място, за да наблюдават. По всичко си личеше, че не
приготвят този "ринг" за пръв път. Когато всичко беше готово,
хората се успокоиха и утихнаха. Ибрахим погледна към вратата.
Саид ефенди все така стоеше като на пост пред нея. Той явно беше
стъписан и може би дори уплашен. Ибрахим осъзна, че от одеве
спътникът му е в пълно неведение. Българинът отиде и се опита
да го успокои. Няколко мъже, като видяха, че Ибрахим тръгва към
вратата, помислиха, че ще опита да избяга и се втурнаха след него
да го спрат, но се блъснаха в гърба му. Еничарът не им обърна
никакво внимание, вместо това накара Саид да влезе навътре,
подаде му шапката си, зулфикр и султанската кама и каза:

– Пази ми добре нещата! Гледай някой да не ти дръпне нещо!

Човекът с феса вече беше влязъл в определения квадрат, пиеше

от една голяма чаша с дръжка отстрани и крещеше:

– Аз съм най-добрият боец по сават! Ще го победя!

Ибрахим невъзмутимо влезе в квадрата, като се провря между

въжетата. Двамата бяха пълна противоположност – пияният,
крещящ французин и безмълвният, сдържан еничар.

– Аз съм побеждавал всички турци и пехливани в самото сърце

на неверниците!

И в този момент французинът каза това, което през цялото време

Ибрахим искаше да чуе:

– Ти чувал ли си за Мирза бей, там съм се борил? Там се борех и

ви победих! Победих най-добрия боец в Истанбул – Янис! Чувал
ли си за Янис...?

519
 Явно мъжът наистина беше ходил в Истанбул и бе участвал или
поне беше наблюдавал борбите при Мирза бей, иначе нямаше как
да знае тези имена и особено това на гърка.

В този момент мъжът отиде до Саид и грабна еничарската шапка

на Ибрахим. Българинът изтръпна. Ако мъжът си позволеше
каквато и да е гавра, битката щеше да започне веднага и то без
правила. Затова той вече мислеше как по най-бързия начин да се
добере до зулфикр. Французинът обаче подаде еничарската му
шапка на един мъж, след което свали и му подаде и собствения си
фес. Човекът ги взе и ги държеше в ръцете си. Явно това беше
човекът, който трябваше да държи залога.

Французинът вече беше вътре. За удоволствие на приятелите си,

той продължи да крещи:

– Там ви победих, като се борих по вашите правила, а сега ще те

победя по правилата на сават. Я да те видя можеш ли да риташ и
да удряш? Можеш ли, а? Можеш ли?

Ибрахим беше свалил горните си дрехи и вече беше "опипал"

пода. Подът беше от здрави дъски, сковани с дебели метални
гвоздеи. Дюшемето не беше съвсем гладко, тук-там някой ъгъл на
някоя летва стърчеше и Ибрахим се опитваше да ги запомни.
Въпреки дебелите летви, подът все пак беше гъвкав и когато
Ибрахим подскочи, те се огънаха. Това беше добре. Вече беше
готов за битка. Изправи се, кръстоса ръце пред себе си и каза, с
ясен и висок глас, на френски, доколкото можеше да си спомни:

– Аз знам какво означава християнин, защото някога бях

християнин. Ти няма да ме победиш не защото Христос е по-слаб
от Мохамед, а защото ти си по-слаб от мен!

Думите на Ибрахим предизвикаха нещо като шок. Всички мъже

в кръчмата бяха утихнали. Турчинът явно можеше да говори и
сега, когато той заговори, всички видяха колко по-висок и силен е
от техния човек.

520
 – Съгласен съм този, който победи, да вземе шапката на другия
– продължаваше Ибрахим, – но ще те победя не за да ти взема
шапката, а защото съм воин. И може да си гледал някои битки при
Мирза бей, но съм сигурен, че не си се борил или ако си го
направил, съм сигурен, че си загубил. А за борбата между теб и
Янис, и дума не може да става за твоя победа над него.

Думите му явно потресоха хората в кръчмата. Турчинът

говореше бавно и на моменти, когато не се сещаше за думата, се
запъваше или я заместваше с английска или в краен случай – с
турска. Въпреки това, явно всички го разбираха, защото
противникът му се изчерви и главата му заприлича на червена
ябълка.

– Ти!? Как смееш?

Французинът явно беше готов за започне битката. Двамата не

уточниха правилата, но първото нещо, което мъжът направи, беше
да се опита, с тежките си подковани моряшки обувки, да ритне
Ибрахим в корема. Поради тежестта на обувките или защото не
беше добър, ритникът беше много бавен. Еничарът вече беше
наясно относно правилника. Явно щяха да се бият без правила и
ограничения. Само за миг си спомни всичко за техниките на льо
Комб. Мъжът вече беше замахнал за следващия удар. Едно беше
ясно, че уменията на противника му бяха незначителни. В никакъв
случай това, което беше гледал като ритници и удари от приятеля
си льо Комб, не можеше да се сравни с грубата, бавната и
"отворена" игра на моряка. А че този човек е победил Янис, беше
смешно и лъжливо твърдение.

Първото нещо, което Ибрахим направи, беше да ритне мъжа в

главата. След ритника той се олюля, но не падна. Вместо да го
ритне или да го удари и довърши, Ибрахим реши да даде урок на
самонадеяния мъж. Бързо мина и го хвана отзад. В този момент
силно го заболяха рамото на лявата ръка и наскоро счупените
ребра. Това беше любимият захват на Янис. По време на битката
той точно така беше хванал Ибрахим. Еничарът стискаше силно

521
мъжа, но болката ставаше все по-силна. Вместо да го хвърли,
Ибрахим прошепна в ухото на моряка.

– Нали си побеждавал Янис? Как го направи? Покажи ми!

– Какво? Какво? – крещеше мъжът.

– Познаваш ли льо Комб?

– Какво? – мъжът беше изумен. Този неверник, който той не

смяташе за човек, го беше издебнал и хванал, а сега на всичкото
отгоре му говореше разни глупости в ухото.

Ибрахим държеше мъжа, но му ставаше все по-трудно. Трябваше

да действа. Трябваше веднага да вземе решение. В следващия миг
рязко вдигна мъжа, обърна го във въздуха с главата надолу, но в
този момент болката го прониза. Тя беше толкова силна, че щеше
да го изпусне. Все пак събра сили и го стовари с всичка сила върху
твърдия под. Човекът пое удара с главата си. От пода се вдигна
прах. Кънтежът беше страшен. Повечето мъже бяха сигурни, че
турчинът е убил приятеля им. Мъжът издаде някакъв звук,
подобен на изхриптяване или тежко издишане. След удара той
остана да лежи на земята. По начина, по който лежеше, си личеше,
че той или е мъртъв, или е в несвяст. От болката Ибрахим също
беше на земята, но той седеше и се държеше за лявата част на
ребрата.

Няколко хора нахлуха в ринга и започнаха да помагат на лошо

ударения мъж. Без да му обръща внимание, Ибрахим се изправи и
прекрачи въжетата, отиде до Саид и с негова помощ започна да се
облича. Когато препаса ятагана и камата, той се обърна. Мъжът,
определен да носи шапката му, беше застанал зад него. Той му
подаде еничарската шапка, към която се бе отнесъл с уважение.
Ибрахим я сложи и му благодари. В този момент се огледа и видя
как хората си разменят пари. Явно те не само бяха гледали
битките, но бяха и залагали. Еничарът видя, че мъжът
продължаваше да му подава нещо – това беше червеният фес на
моряка. Ибрахим взе червената филцова шапка. Болката в ребрата
беше нетърпима, а и рамото го болеше толкова много, че не

522
можеше да повдигне ръката сц, която безпомощно висеше. Явно
за тази вечер търсенето на лър Комб бе приключило. Той се
обърна и без никакъв интерес към участта на моряка, тръгна да
излиза. Саид беше толкова шокиран от всичко, което беше
наблюдавал, че още не можеше да се отърси. Той се беше
прехласнал по възбудената тълпа, която още коментираше битката
или повтаряше думите, казани от борците. Само преди минути
Саид със собствените си очи бе видял огромната сила и бойни
умения на еничара. Ибрахим си играеше с французина като котка
с мишка. Основно Саид беше инициатор на шегите с Ибрахим.
Този, с когото на кораба всички се бяха подигравали, явно
наистина щеше да се окаже велик воин. Саид беше забелязал
стоманения блясък в очите му, беше видял лекотата и бързината,
с която беше победил. И как беше ударил човека, без нито миг
замисляне. Хладнокръвен и безцеремонен, този когото смятаха за
шпионин на Кубилай Юндер ага, явно наистина беше воин. Едва
сега Саид осъзна колко несправедливи и обидни са били думите и
държането на бейовете към него. Само баща му беше казал:
"Внимавай, този мъж може да се окаже опасен противник! Твърде
скромен и тих е, а такива хора са много опасни!"

Сега Саид искаше да се извини на еничара. Огледа се, но той вече

беше излязъл. Сепна се и се втурна да го догони. Настигна
спътника си, който ходеше съвсем бавно.

– Ибрахим ага! – каза Саид. – Ти наистина си голям воин! Как

само го трясна?!

– Аз съм еничар – просто отговори българинът.

– Какво стана? Какво си говорихте? – Саид не питаше само от

любопитство, а за да може после да разкаже на баща си и на
останалите какво се е случило.

– Нищо! Някакво недоразумение!

– Защо се държиш толкова хладно с всички и страниш от нас?

523
 Саид питаше като че ли не знаеше как се отнасяха те с него. По-
скоро питаше за себе си. След като беше гледал битката, той
изпита желание да се сближи с еничара. Досега не беше виждал
толкова добър воин.

Мъжете стигнаха до края на пристанищната улица, завиха наляво

и тръгнаха нагоре, към центъра на града и замъка, в който бяха
настанени. От умората, болката или хладния среднощен бриз на
Ибрахим му стана студено и силни тръпки го разтресоха. Ходеше
бавно, лявата му ръка висеше, а с дясната стискаше феса и бе
притиснал с нея още незаздравелите си ребра. Саид забеляза
тръпките, които разтърсваха тялото на еничара. Той свали дългата
си вълнена дреха и я метна върху раменете на спътника си.

– Ибрахим ага, имаш ли приятели?

– Нямам.

– А понякога имаш ли нужда от приятели?

– Защо, ти да не искаш да ми станеш приятел?

– Да, защо не?

– Ние, еничарите, може да имаме за приятели само еничари. Така

и се наричаме помежду си – йолдаши.

– И никога ли досега не си имал приятел извън еничарския

корпус?

Двамата мъже вървяха бавно и си говореха спокойно. Навън

беше станало тъмно като в рог.

– Съдбата е жестока към мен! Тя постоянно отнема хората, които

обичам и са ми приятели! В последно време в живота ми не е
влизал нито един нов човек, който да ми бъде приятел. Вече се
примирих. Явно животът ми ще бъде такъв. Всичките ми приятели
и всеки, който иска да ми бъде приятел, трябва да е готов да плати
висока цена.

524
 – Каква цена? За какво говориш, Ибрахим ага?

Саид гледаше и едва виждаше лицето на еничара. Този мъж

съвсем не беше глупав. Явно освен добър боец беше и умен мъж.
Може би името му не беше случайно, особено щом му го беше дал
самият султан.

– Говоря за това, че съдбата или Аллах, както искаш го разбирай,

всеки път убива човека, когото обичам или иска да ми стане
приятел.

– Какво? Какво? – Саид не можеше да повярва на това, което

Ибрахим казваше.

– Чу вярно, Аллах досега винаги е прибирал при себе си тези,

които обичам.

После Ибрахим замълча дълго. Саид се чудеше какво да каже. В

този момент еничарът продължи:

– Аз съм прокълнат, Саид ага! Не ми е съдено да обичам и да

бъда обичан!

– На колко години си, Ибрахим ага?

– На 29.

– И досега никога не си обичал?

– Обичал съм, но винаги съм губил тези, които съм обичал.

Всичките ми приятели и жените, които съм обичал, са мъртви.

Ибрахим се учуди на себе си. Защо беше започнал да разказва и

да се доверява на мъжа? "Дали не се размеквам?" – помисли си
той. Нима това, че се намираше толкова далеч от Империята, го
караше да се сближава със Саид? Това не му хареса, затова реши
да мълчи. За да отблъсне мъжа, каза:

– Стой далеч от мен! Отбягвай ме като прокажен, Саид ага!

525
 От дълго време двамата мълчаха и ходеха. Саид ефенди се
чудеше как да реагира на думите на спътника си. Изведнъж,
някъде далеч в улицата, видяха няколко факли. След малко там се
появиха още няколко светлини. Скоро срещу двамата мъже като
че ли се изля цяла река от окачени светлини. Гледката беше
толкова странна, че предизвикваше все повече учудване у
Ибрахим.

– Какво е това? – явно Саид ефенди също беше забелязал чудната

гледка.

– Не знам – отговори Ибрахим, но продължи да гледа втренчено

към картината, която се разкриваше пред очите им.

Факленото шествие вървеше към тях. Когато се приближиха,

двамата мъже съвсем се изумиха. На чело на цялата процесия
ходеше мъж, който беше облечен с дълга черна пелерина, а на
главата си имаше маска, която наподобяваше дълъг клюн на
птица. Хората, вървящи отзад, не можеха да се видят добре.
Ибрахим си спомни как в детството си в България беше виждал
мъже, облечени в кози и агнешки кожи, които носеха страшни
маски на главите си. Те имаха хлопки и чанове по себе си и
плашеха злите сили. Наричаха ги кукери.

Когато първият мъж се изравни с тях, той каза нещо, но Ибрахим

не го разбра. Може би не го чу поради маската. Двамата гледаха
странно печалното шествие. Хората от шествието също доста ги
загледаха. Явно за пръв път виждаха султански пратеници. Най-
накрая видяха и човек, който носеше малка камбанка, с която
тъжно подрънкваше. Хората много приличаха на кукерите, но
бяха много по-тъжни. Може би тук, във Франция, обичаят беше
по-различен.

След като шествието отмина, двамата мъже продължиха пътя си.

Скоро минаха покрай една къща, на вратата на която беше
начертан червен кръст. Вътре се чуваше тъжният плач на жена.
Ибрахим се зачуди какво може да означава това, но двамата
продължиха.

526
 Когато се прибраха в замъка, вече беше среднощ. Мехмед паша
ги чакаше разтревожен. Саид отиде да го успокои, а Ибрахим си
легна. Чувстваше се уморен, а ребрата го боляха. Освен това още
го тресеше. След малко при него дойде хекимин. Явно Саид го
беше пратил при еничара. Хекиминът го накара да съблече
горната си дреха и се изуми. Тялото на Ибрахим беше
изключително силно, от кръста нагоре нямаше нито един косъм,
затова белезите му се виждаха много добре. Цялото му тяло беше
в белези.

– От какво е това? – попита хекиминът, като докосваше

белезникавите рани. – А това какво е? – попита той и разгледа
белега, получен в Азов.

– Прободено – просто отговори Ибрахим.

– Как си оживял след всички тези рани? – изуми се хекиминът. –

Какво ти има? ...

Хекиминът прегледа внимателно Ибрахим. Питаше го какво е

правил вечерта и най-вече какво е пил. Докато Ибрахим лежеше
по корем, в стаята влезе прислужник, който съобщи, че някакъв
френски хекимин настоятелно искал да го види.

– Да заповяда тук, хем ще види този интересен случай! Извикай

толмач – каза хекиминът на прислужника.

– Няма нужда, аз мога да ви превеждам.

– Вярно, че ти знаеш много езици.

– Не викай толмач! – заръча хекиминът на прислужника. – Кажи

на хекимина да заповяда!

Когато той се появи на вратата, Ибрахим вече беше седнал.

Хекиминът влезе и поздрави, като театрално свали триъгълната си
шапка с бели пера. Отдолу се разкри буйна, бяла, къдрава перука.

– Господин доктор – каза той. После веднага се спусна и като

опитен изследовател, открил находка, започна да разглежда

527
белезите по тялото на еничара. На единия белег той се спря и
дълго го изследва, това беше счупването на ключицата, след което
се изправи и каза:

– Да, чудно е, че още сте жив.

Ибрахим бавно започна да се облича и френският доктор загуби

интерес към него.

– Господин доктор – каза френският лекар, – идвам да ви

предупредя за нещо.

– Кажете какво? – попита Ибрахим.

Мъжът се изненада, явно той не очакваше пациентът да

превежда.

– Вие знаете нашия език? – учуди се французинът.

– Кажете какво да кажа на хекимина.

– Кажете му, че тази вечер открихме няколко огнища на чума тук,

в Марсилия[71].

– Какво? – учуди се Ибрахим.

– Да, чума тук, в Марсилия! Никой от вас да не излиза извън

замъка! Ще ви задържим, докато се убедим, че не сте заразени!

Ибрахим предаде думите на хекимина.

– Нека проверим дали сте болни! – каза французинът.

– Как да проверя? – попита хекиминът.

– Аз знам – отговори му Ибрахим.

– Откъде знаеш? – поинтересуваха се и двамата.

Ибрахим им разказа за мисията си в Истанбул. Разказа им за

гръцките лекари Емануел Тимони и Джакомо Пилерини. После

528
внимателно разказа за методите, по които двамата са правели
ваксини. Французинът слушаше с огромен интерес. Когато
Ибрахим спомена писмото на Джон Удуърд пред Английското
кралско научно дружество, вниманието на френския лекар се
изостри. Сега той се отнесе с много по-голямо внимание и помоли
Ибрахим да повтори как точно е имунизирал Тимони и как е
направил извлека в шишенцето, което той беше изпратил на
лондонския доктор Удуърд.

От одеве турският лекар скучаеше. Той се опита да разбере за

какво си говорят двамата, но Ибрахим му махна да мълчи, защото
беше сигурен, че не може да им помогне.

– Вие ми казахте изключително интересни неща. Искате да

кажете, че можем да пресечем епидемията на чума?! Бихте ли
повторили всичко, което ми казахте досега? [72]

Ибрахим кимна с глава.

Така следващите дни цялата турска мисия остана в двореца.

Всички бяха затворени и никой не напускаше сградата. Мехмед
паша настоя да се пие вода само от една чешма и да ядат само от
храната, която си носеха от Истанбул. Европейските лекари
смятаха, че чумата се пренася по въздуха и ако се държи букет
цветя пред носа[73], той пречиства въздуха и предпазва човека.
Ибрахим обаче настоя за мерките, които Мехмед паша предложи.

На третия ден френският лекар помоли Ибрахим да го придружи.

В друг голям замък бяха събрани стотици лекари. Еничарът дълго
време се беше колебал дали нещата за ваксинирането са тайна, или
трябва да ги направи достояние, за да спаси хората. Така той
застана пред тях и каза всичко, което знаеше. Говореше бавно и
обясняваше всяко нещо, за което го питаха. След като завърши, в
залата избухна взрив от викове и обсъждания. Ибрахим вече нещо
не можеше да разбере, затова си тръгна. След два дни спорове
Ибрахим разбра, че не са му се доверили и са взели решение да не
се правят имунизации[74]. Това не наскърби Ибрахим, но започна
да настоява пред Мехмед паша по най-бързия начин да напуснат
Марсилия.

529
 При първата отдала им се възможност, султанските пратеници
напуснаха Марсилия. За да не ги забави багажът, той беше
оформен в керван. Единственият багаж, с който тръгна
султанската мисия, бяха два сандъка с пари и злато. Първият град,
през който минаха, беше Арл. После бързо стигнаха до Авиньон.
Това беше единственият град, освен Рим, в който някога е живял
папата (1309-1377). След няколко дни султанските пратеници
минаха през Лион. Тук ги посрещнаха тържествено с ескорт от
военни, преводачи, писари и пажове, които да се грижат за
удобството на султанските пратеници. Мехмед паша не бързаше.
Той постоянно поставяше задачи на своите съгледвачи.
Единствените, които оставаха без работа и по-свободни, бяха
Саид ефенди и Ибрахим Селяхаддин.

Придвижването от Лион до Париж отне почти месец. След

пристигането в Париж, турците бяха настанени в отделна сграда.
Тя беше превърната в нещо като щаб на армия. Това беше
посолството на султана в Париж от 1665 година. Всички носеха
сведения, а преписваните веднага ги преписваха и ги подготвяха
за ползване. Най-натоварени бяха тези, които се занимаваха с
архитектурата. Те свалиха схемите на целия замък Версай. Това
беше огромен замък, в който живееха френските крале.

Доскоро, до 1715 година, във Франция беше управлявал този,

когото всички смятаха за най-могъщия френски крал, така
наречения "Крал-Слънце". Льо Комб му беше говорил за него.
Неговото име било Луи XIV. На първи септември 1715 година Луи
XIV, на 76 години, умрял в Сен-Жерменен-Лайе, след като
управлявал в продължение на 72 години. Той бил наследен от
петгодишния си внук Луи XV, на когото бил назначен за регент
херцог д'Орлеан. Свещеникът Андре Ерюол дьо Фльори на 62
години бил избран за възпитател на новия крал. Във Франция се
говореше, че учителят дьо Фльори упражнявал голямо влияние
над малолетния крал.

Иначе светският живот във Франция беше в пълната си сила.

Запознатите твърдяха, че това е само бледа сянка от времето на
Луи XIV. Тъй като знаеше френски и беше особено атрактивен в

530
еничарската си униформа, Ибрахим беше желан гост на всички
празненства и балове както в Париж, така и във Версай. Почти
винаги беше придружаван от Саид ефенди, който имаше успех
сред френските благороднички. Ибрахим също беше обект на
желание, но той не харесваше западните жени с техните смешни,
широки рокли, бели лица, отрупани с пудра и ярките червени
устни. Не му харесваха високите им бели къдрави перуки и
гърдите, които те щедро показваха. За Ибрахим и сравнение не
можеше да става между деликатната, ефирна и приказна еротика
и красотата на източните жени и откритите, вулгарни и натруфени
западни жени. Но колкото повече българинът отказваше, толкова
по-търсен и желан ставаше. Имаше жени и то на влиятелни
барони, графове и дукове, които непрекъснато го преследваха. За
разлика от Ибрахим, Саид не отказваше. Може би, защото
чувстваше напрежението около двамата, Мехмед паша ги изпрати
на пътешествие до Орлеан. Любовниците на Саид обаче го
последваха, така че нищо не се промени. Ибрахим се възползва от
отдалечаването от Париж и от прекия контрол на Мехмед паша.
Докато Саид беше зает, той започна да издирва френски казарми
и да наблюдава обучението отстрани. Тъй като с еничарската
шапка беше трудно да ходи вкъщи или при по-неофициални
поводи, затова все по-често започна да се появява с феса на глава.

Мъжете, с които се запозна във Франция, му се сториха странни.

Сановниците не се различаваха много от жените си. Те бяха с
превзето поведение, превъзнесени маниери, пудреха се и се
грижеха за дрехите и прическите си повече от жените си. Ибрахим
беше чувал упреците, отправени от обикновените турци и еничари
към свитата на султан Ахмед III, че били суетни. Такава суета
обаче, каквато видя тук, преди това дори не можеше да си
представи.

Войниците на французите също не го впечатлиха, нито

мускетарите, нито гвардейците. По цял ден те се занимаваха с
интриги и гонеха жени. Сравнение между тях и еничарите беше
невъзможно. Ибрахим беше сигурен, че неговата 101-ва орта ще
разбие всички мускетари и гвардейци. Неговите еничари капъ
кулу живееха като воини. Те се стремяха към непрекъснато

531
самоусъвършенстване, бяха майстори на ятагана и воини на Пътя.
Те бяха мечът на Исляма. Всеки един от тях можеше да се изправи
в битка срещу всеки европейски воин. Неговите воини живееха в
непрекъснат досег със смъртта и се стремяха към единение с
Аллах. Както казваха самите еничари: "Войната – това е Божият
път" (Саб ил Аллах).

Ибрахим наблюдаваше мускетарите и гвардейците и му ставаше

смешно. Личеше си, как се опитват да си докажат, че са големи
воини. Опитваха се да си го внушат, но всъщност бяха
повърхностни хора, заети само със света на материалното и
привидното. Сравнени с тях еничарите, които освен воини бяха и
духовни хора, изглеждаха като тигри, които дебнат и виждат коте,
което се кипри пред огледалото и мечтае да бъде тигър.

Командирите на французите също не го впечатлиха. Те бяха

свикнали да се подчиняват и да изпълняват всякакви заповеди, без
да мислят. Но както всички хора, които нямат вяра в Бог и не
вярват истински в безсмъртните си души, щяха да се пречупят и
да изпитат страх. Те изпълняваха заповеди и се престрояваха по-
бързо и на пръв поглед по-стриктно, но всъщност това беше само
привидно.

Така Ибрахим не даде особено висока оценка на френските

умения във войната. За него те бяха повърхностни и парадни.
Предимството на западните армии не се осигуряваше от нивото на
воините и обучението им, а от оръжията им. Цяла Европа беше
обзета от това, което наричаха Промишлена революция. Явно
султан Ахмед III, като умен и прозорлив човек, беше осъзнал, че
Запада печели именно чрез Промишлената революция. Това беше
ролята на Йирмисекиз Мехмед паша, който беше дошъл на
разузнаване, за да се опитат да победят на правилното място.
Именно чрез промишлеността европейците произвеждаха оръжия,
с които побеждаваха. В това обаче еничарът видя голям проблем.
Всеки селянин или човек от простолюдието можеше да грабне
оръжие и да убие и най-добрия воин. Армия, съставена от добре и
модерно въоръжени хора, пък макар и не воини, можеше да разбие
армия от воини.

532
 Войните все повече приличаха на работа и се водеха като
търговски предприятия. Със съвременните оръжия битките
започваха да се водят от все по-далечно разстояние. Изчезваше
сечта гърди в гърди, при която всеки воин се изправя срещу друг
воин и по-добрият побеждава. Така те щяха да се отдалечат от
Пътя на Воина. Победителите вече щяха да бъдат случайни хора,
които са само по-добре въоръжените. В миналото
справедливостта се гарантираше от това, че победители могат да
бъдат само добри воини, хора на честта, но в бъдеще това нямаше
да бъде така. Освен това новите оръжия убиваха с лекота все
повече и повече хора, така че явно в бъдеще битките и войните
щяха да стават все по-кръвопролитни.

Ибрахим събра всичките си наблюдения и ги оформи в доклад.

Той красиво ги написа на арабски, един екземпляр за султана и
един за агата на еничарите. Така сметна своята мисия във Франция
за приключена.

Скоро Мехмед паша разбра какво се случваше със сина му в

Орлеан и ги повика отново при себе си. На Ибрахим, за да е
ангажиран, беше поверена охраната на турската мисия, а Саид
беше назначен за секретар на баща си и така попадна под строг
контрол.

Ибрахим дълго търси льо Комб и най-накрая го откри. Двамата

приятели прекарваха заедно дълго време. Ибрахим продължи да
учи льо Комб на бойни изкуства, удари, борба и фехтовка, а той го
запозна с всичко, което го интересуваше относно армията и
мисията, поставена му лично от султана.

Льо Комб имаше собствена академия в Париж. Той преподаваше

фехтовка, борба и всичко останало. Често французинът даваше на
еничара да води занятията и тогава всичките му ученици бяха
особено доволни. Популярността на Ибрахим бързо нарасна, а
славата му се носеше из цял Париж. Това не радваше българина.
Не към това се беше стремил.

От Марсилия идваха тревожни новини. Черната смърт (чумата)

беше покосила почти целия град и околностите му. Ибрахим не

533
беше сигурен, че инокулацията щеше да помогне, но съжаляваше,
че не бяха опитали.

Така минаваше времето. Когато се прибираше от града или от

срещите си с льо Комб, Саид го разпитваше за всичко, което му се
беше случило. Ибрахим още не беше открил кой от мисията
отговаря за армията и е определен да подготви реформите за
турската армия, за да се премахне корпусът на еничарите. В едно
беше сигурен, това можеше да бъде всеки друг, но не и Саид
ефенди. Макар и млад, той беше човек, който нямаше нищо общо
с войската. Именно затова Ибрахим си позволяваше да си говори
с него и да му споделя наблюденията си върху френската работа с
оръжие. Дори понякога двамата се упражняваха със сабя и
кинжал. Този вид дуели беше модерен и много популярен във
Франция и Европа. Тъй като Саид беше по-младият, Ибрахим се
опитваше да го научи, но явно на израсналия в оходство и
подготвян да стане учен син на Мехмед паша му беше трудно.

Един ден льо Комб запозна Ибрахим с един свой приятел – Рене
дьо Реамур. Това се случи в една долнопробна парижка кръчма.

– Той е от Изток и знае много за желязото – каза льо Комб, като

посочи Ибрахим. – Питай го!

Мъжът започна отдалеч. Те надълго и нашироко разговаряха за

леенето на примесите. Ибрахим с удоволствие му разказа как ал-
Хадад смесил въглищата с желязото и за това как по цвета на огъня
може да се определи температурата. Мъжът слушаше като
омагьосан.

– Откъде знаеш всичко това? – възкликна по някое време мъжът.

– Ти знаеш най-много от всички хора, с които съм разговарял.
Откъде знаеш? Ковач ли си бил? Всички турци ли знаят толкова
много за производството на желязото?

По всичко си личеше, че Рене дьо Реамур е силно впечатлен от

познанията на Ибрахим. И двамата бяха потресени, че някакъв
най-обикновен турски войник знае такива тайни.

534
 За да им обясни всичко, Ибрахим каза:

– Аз съм Ибрахим ал-Хадад.

– Какво? Какво? – мъжете явно не го разбраха. Ибрахим само

махна с ръка. Нямаше как да им обясни кой е ал-Хадад и те нямаше
да му повярват, че е наследник на бога на ковачите от най-древни
времена. Нямаше как да обясни, че той е последният носител на
тези знания, че е видял с очите си как последният ал-Хадад се
самоуби, за да закали зулфикр в собствената си кръв. Тези мъже
нямаше как да разберат всичко това. Ибрахим усети, че дьо Реамур
се интересува от промишлено производство на метал, а именно
това щеше да унищожи ковачите, които предаваха знанията си от
поколение на поколение. Може би именно те и такива като тях
бяха причината ал-Хадад да си отиде от този свят.

Така Ибрахим се раздели с Рене дьо Реамур[75] и въпреки

неговите опити да се видят, той го отбягваше и двамата повече не
се видяха.

Така минаха три години. Мисията на Йирмисекиз Мехмед паша

привърши. За тези години всички бяха работили до пълно
изтощение и сега уморени и удовлетворени копнееха да се
приберат. Повечето от съгледвачите бяха хора на възраст, с
определено обществено положение и всички искаха да си починат.
На връщане сандъците с пари бяха почти празни. Явно подкупите
бяха свършили своята работа. На тяхно място имаше чертежи,
вестници и карти.

Сбогуването с льо Комб беше особено мъчително. Французинът

още подготвяше създаването на някакъв корпус, подобен на
еничарския оджак, само че доброволен. Ибрахим му помогна да
изясни още повече идеята си. Явно организацията, която льо Комб
беше решил да нарече Чуждестранен легион, щеше да бъде най-
новото оръжие на Франция, а тъй като Ибрахим сам беше дал
идеята за него, беше отлично запознат с плановете за неговото
създаване. Така той беше изпълнил отлично мисията, поставена
му от султана и агата на еничарите.

535
 "В света ще има две подобни структури – Еничарският корпус и
Чуждестранният легион – мислеше си Ибрахим. – Ако в Турция
еничарите изчезнат, може легионерите във Франция да продължат
тяхното дело. Може някой ден само легионерите на льо Комб да
останат" – тази мисъл се стори на Ибрахим кощунствена.

Двамата, учител и ученик, Ибрахим и льо Комб, се разделиха,

като приятели. Те си обещаха да запазят завинаги бойната дружба
помежду си.

Пътуването обратно беше още по-приятно. Вече никой не

смееше да се шегува с Ибрахим. Въпреки усилията си, той не
можеше да разбере кой е военният шпионин в групата на Мехмед
паша.

В един топъл ден на ранното лято на 1723 година корабът влезе

в Истанбул и спря на пристанището. Великият везир лично
посрещна Йирмисекиз Мехмед паша, след което той беше отведен
веднага при султана. Ибрахим беше посрещнат от Неджиб ага,
който се качи на борда на кораба. Двамата горещо се прегърнаха.
Бяха минали три години, откакто Ибрахим беше във Франция.
Еничарът беше тръгнал на 29 години, а сега беше на 32 години. Но
друга една мисъл го притесняваше. Той все още беше в разцвета
на силите си. Неджиб беше малко по-стар. Явуз Челик беше стар,
но не чак дотам. Двамата му учители – Абдаллах ефенди и
Кубилай Юндер, бяха много по-възрастни. Докато беше още на
кораба и пътуваше обратно, той си мислеше дали нещо не се е
случило с някой от двамата му мъдри учители. Затова сега
очакваше от Неджиб всякакви лоши новини. Бившият му
командир беше малко напълнял. Личеше си, че арнаутинът вече
живее много по-добре и спокойно, не мизерства, няма походи и
обучение на вироглави аджамиоглани. Ибрахим изчака Неджиб да
му каже нещо за двамата старци, но тъй като той нищо не каза,
еничарът се успокои.

– Неджиб ага, има ли някакви промени откакто ме няма? – попита

Ибрахим.

– Всичко е постарому – каза албанецът.

536
 – Как е съветът на Махди? – беше вторият въпрос, който
еничарът зададе.

– Всички са здрави, всичко е постарому.

– Има ли някаква задача за мен?

– Не, засега ти се дава почивка – каза арнаутинът.

Ибрахим подаде доклада си на Неджиб. Другият екземпляр вече

беше предал на Мехмед паша. Беше сигурен, че докладът му
съвсем скоро ще бъде в ръцете на Кубилай Юндер.

Ибрахим слезе от кораба по същия начин, по който се беше качил

– само с една раница на гърба. След като се раздели със Саид
ефенди, двамата си обещаха да продължат да се виждат. Щеше да
се сбогува и с Йирмисекиз Мехмед паша, но тъй като той беше при
султана, Ибрахим се почувства свободен. Слезе по трапа и когато
стъпи на истанбулска земя, вдиша дълбоко от мекия солен морски
въздух, примесен с миризмите на града, които му бяха толкова
добре познати. А това бяха миризмите на ориенталски подправки,
аромати и билки. Ходеше бавно из града и попиваше всички
картини, които виждаше. Тъй като никой не го очакваше, нямаше
защо да бърза. Друга тревога стегна сърцето му. Спомни си какво
се беше случило предния път, когато беше изоставил къщата си и
сега се питаше дали неприятната изненада няма да дойде от там.
Най-накрая стигна до чаршията. Все още беше зашеметен от
дългото морско пътешествие и като ходеше, силно се клатеше.
През цялото време мислеше кой да попълни сектата на Махди.
Нямаше никого предвид. В Париж въобще не беше мислил по този
въпрос. Дали да не изчака някаква поличба, знак от Аллах? Докато
си мислеше всичко това, в него се блъсна някакъв мъж. Той беше
силен, с червена чалма и червена ентерия, украсена с кожа по
яката, та чак до долу. Ибрахим стоеше като зашеметен. Явно
ударът за мъжа беше доста силен, защото той извика:

– Ей, хайрсъз, я не се бутай!

537
 Мъжът говореше със странен арнаутски акцент. Той беше доста
по-нисък и слаб от еничара. Беше сух, с тесни рамене, имаше
мустаци, дълъг прав нос и големи, леко изпъкнали очи. Явно
мъжът реши, че думите и обидата не са достатъчни, затова
придружи агресията си с действия – опита се силно да избута
много по-тежкия и висок мъж. В този момент Ибрахим се беше
загледал в кривата арабска сабя, която висеше на кръста на
войнствения мъж. При блъскането ръкавите на мъжа отидоха
нагоре, чак до лактите му. Там, както на всеки еничар, се виждаше
татуирана цифрата на ортата, в която служеше. Освен нея, малко
над номера, беше татуиран флаг, а върху него беше изрисуван
жерав. Ибрахим се замисли. Откъде беше чувал за еничарите,
чието знаме беше жълто и върху него имаше изписан жерав. На
другата ръка на човека беше видял котва.

Мъжът продължаваше да бута Ибрахим и да настоява, че трябва

да си плати за дързостта. "Значи е еничар" – помисли си Ибрахим.
Денят беше прекрасен. Прибираше се, вече беше на една крачка
от уличката, не желаеше никакви главоболия.

– Какво ме зяпаш! – вече крещеше мъжът. Той беше като сух

чакмак, палеше от първото чукване. Мъжът настояваше Ибрахим
да си плати, но българинът не можеше да разбере дали става
въпрос за пари, или за битка. Беше поискал пари от Неджиб, за да
плати на Селим и Хасан за две години, така че у себе си имаше
алтъни, но не смяташе да ги дава на този грубиян.

– Знаеш ли кой съм аз? – крещеше мъжът, а около двамата бързо

се събра голяма улична тълпа. Някои от минувачите спираха и
очакваха битка, а други по скоро от любопитство, за да видят
какво става, а после продължаваха.

– Знаеш ли кого буташ ти? – мъжът продължаваше агресивното

си поведение.

Изведнъж видяното се нареди в главата на Ибрахим. От одеве

той се опитваше да си спомни дали някога не е виждал този
еничар. Явно беше някой от новите еничари, срам за корпуса.

538
Беше сигурно, че не е капъ кулу, иначе двамата щяха да се
познават. Той като че ли се събуди и стъпи на земята.

– Знам кой си! – каза той с твърд глас, който накара мъжът да
спре. – Ти си този, който взе името на адмирал Патрона, беше
водач на еничарския бунт във Видин, името ти е Патрона Халил
Исиани и си арнаутин! Хората казват, че си смел и имаш дар
слово!

Тези думи като че ли засрамиха мъжа. Той стоеше и се чудеше

какво да направи. Явно турчинът знаеше много неща за него.

– Чувал съм, че си пророк и можеш да предсказваш бъдещето, ти

си свят мъж, кажи тогава аз кой съм?

С тези си думи Ибрахим "обезглави" съпротивата на мъжа

отсреща.

– Кой си ти? – призна безсилието си Патрона Халил.

– Аз съм Ибрахим Селяхаддин, този, чиято орта потуши бунта

ти.

– Това не е вярно, 101-ва орта се водеше от най-големия

командир след Кубилай Юндер, Явуз Челик и Неджиб ефенди, а
именно Ибрахим Джаббар.

В гласа на албанеца си пролича уважение и преклонение. Той

спомена имената, на по-старшите от него воини, като легенда.

– Аз съм Ибрахим Джаббар, но султанът ми даде ново име –

Ибрахим Селяхаддин.

Хората, които слушаха и очакваха битка, въздъхнаха като един с

възхищение. Беше ясно, че битка няма да има, но поне
представлението, която се разиграваше пред очите им, беше
достойно за възхищение. Единият мъж, този със смешната
червена, пресеченоконусовидна шапка, с пискюл, беше знатен
велможа и човек, който лично познава султана и носи име, дадено
му от него.

539
 – Ибрахим Джаббар – каза Патрона Халил и направи дълбоко
темане с еничарски поздрав, изразяващ най-дълбоко уважение.

– Ибрахим Селяхаддин – поправи го Ибрахим.

– Ибрахим Селяхаддин – повтори Патрона и отново се поклони.

Така сблъсъкът беше избегнат. Ибрахим скоро стъпи на

уличката, която чувстваше като своя. Преди да влезе в къщата си,
еничарът реши да се отбие при Хасан ага. Още не му беше
преминала възбудата, която го обзе при сблъсъка с Патрона
Халил. Още преди да влезе в кафенето, чевръстият прислужник на
Хасан ага изтича и влезе вътре. Ибрахим веднага го позна, това
беше Хакъ. Когато еничарът влезе в кафенето, старецът вече беше
разчистил неговата маса и беше сложил кафето.

– Ибрахим ага! Ибрахим ага! – провлачено каза той.

– Как сте, Хасан ага? Как е здравето?

– Стар и болен съм, еничар ага – тъжно, но и с известна доза

артистизъм, каза старият турчин.

В този момент към стареца, който сега беше с много по-чиста

бяла престилка, се приближи Хакъ. Турчинът сложи ръката си
върху дългия врат на момчето. Хакъ беше много пораснал. Вече
беше младеж.

– Хакъ слуша ли? Слуша ли?

– Много слуша! – Отговори Хасан и в очите му се четеше

гордост. – Вижте, Ибрахим бей, какъв голям мъж е станал! – тъжна
сълза се търкули по старческото око на Хасан ага. – Радвам се, че
ви виждам и че се върнахте, Ибрахим ефенди!

– Аз също се радвам, че ви заварвам жив и в добро здраве, Аллах

нека ви пази и много здраве да ви дава, Хасан ага!

Така двамата мъже продължиха да говорят. Хасан ага все така

продължаваше да стои прав до еничара и отказваше предложеното

540
му място. Хакъ шеташе, обслужваше клиентите и чевръсто се
движеше между столовете. Ибрахим си спомни заниманията с
момчето. Дали Хакъ си спомняше нещо от упражненията? Дори да
беше забравил всичко, все още беше бърз и пъргав.

Ибрахим отново се наслади на кафето, приготвено от Хасан ага.

Сега разбра, че то му беше липсвало. След малко Хакъ изчезна
нанякъде. Скоро българинът видя стария баща на Хакъ да ситни,
почти тичешком, към кафенето. Хакъ го беше предупредил и той
идваше да посрещне господаря си.

– Ибрахим ага – поклони се дълбоко Селим и започна да целува

ръцете на Ибрахим. – Господарю, повелителю мой!

Тъй като бурната сцена на благодарност и радост предизвика

вниманието на насядалите хора, Ибрахим се опита да го успокои.
Някои от посетителите едва сега разпознаха Ибрахим и един по
един идваха да го поздравят. Той се опита да се сети за имената
им и да каже на всеки добра дума. Сред тях беше и Адюлазиз
Левни ефенди. Еничарът искрено се зарадва да го види. Двамата
се разбраха скоро да се видят и да си направят мохабет. След като
ситуацията се успокои, покани Селим да седне там където преди
беше седял Рефик. Тъмнината, миризмата на дим и кафето на
Хасан ага успокоиха еничара.

– Завърнахте се значи? – каза Селим.

– Завърнах се, Селим ага – въздъхна Ибрахим.

– Радвам се, че се върнахте – каза турчинът.

– Как се справихте, Селим ага? Парите стигнаха ли? Здрави ли

сте всички?

– Всичко е наред – припряно отговори Селим. – Вие как сте?

Уморен ли сте?

– Не!

– Сигурно сте обиколили света, Ибрахим ефенди?

541
 – Не, Селим ага – отново късо отговори Ибрахим.

След това Ибрахим отброи 24 златни пари и ги мушна в ръката

на Хасан.

– Ама, Ибрахим ага! Не!

– Дръж, Хасан ага, уговорката си е уговорка.

– Но, Ибрахим ага, аз пари имам, а и Хакъ много ми помага. Той

вече сам си изкарва парите.

– Не! – каза твърдо Ибрахим и отказа да вземе парите, които

Хасан се опита да му върне.

Явно Селим не знаеше за уговорката между Ибрахим и

кафеджията, защото изумено попита:

– Нима вие плащахте на Хакъ, Ибрахим бей?

Ибрахим махна на Селим да мълчи. После отброи 24 златни пари

и на него. Той също отказа да ги вземе, но Ибрахим настоя. След
това бавно се изправи и се раздели с Хасан.

– Хасан ага, ще ме извините, но съм уморен!

Селим вече тичаше напред и искаше да види дали жена му и Хакъ

бяха приготвили горния кат на къщата.

Всичко си беше на мястото. Ибрахим се съблече, окачи оръжията

на стената и се почувства така, все едно не се беше събличал от
три години. Катинарът на скритата врата все още беше там.

– Слизал ли е някой долу? – попита той.

– Не, ага, там има шейтан – каза Селим. – За какво ни е да слизаме

долу?

Ибрахим остави книгите да стоят в кожената чанта.

542
 – Селим ага, случило ли се е нещо, което искате да ми кажете? –
попита Ибрахим, защото видя, че турчинът още стои и не си
тръгва.

– Ибрахим ага, искам да ви кажа, че гълъбите, които живееха

горе, един ден отлетяха.

– Горе вече няма гълъби, така ли?

– Да, Ибрахим ага.

– Селим ага, да не би Хакъ да ги е изловил и да сте ги изяли?

– Какво говорите, Ибрахим ефенди?! – възмути се старият

турчин.

Ибрахим съжали. Селим и без това изглеждаше сломен. Той

може би, като видя Ибрахим, се сети за Сабрие. Българинът беше
видял как очите на стария човек се изпълниха със сълзи. В
следващия момент Ибрахим наистина съжали, че се пошегува с
възрастния турчин и му се извини за нелепата шега.

Тази вечер Ибрахим спа спокойно. На другата сутрин още не се

беше разсънил и Хакъ тичешком донесе чаша горещо кафе,
приготвено от Хасан ага. Ибрахим се усмихна.

– Хакъ, ти не си спал тази вечер.

– Да, Ибрахим ефенди.

Ибрахим се усмихна.

– Защо не си спал?

– Защото, Ибрахим ефенди, искам да говоря с теб.

– Какво искаш да говорим?

Хакъ беше пораснал. Макар и слабичък си личеше, че тялото му

е гъвкаво и силно. Гласът му беше станал дрезгав и боботещ. Ако
не гледаше момчето, нямаше да разбере, че говори с Хакъ.

543
 – Ибрахим ага, аз съм много благодарен, че ми намерихте
работата при Хасан ага. От него научих много ценен занаят...

– Научи ли се да правиш кафе като него? – прекъсна го Ибрахим.

– Е, чак като него не, но още се уча – бързо отговори турчето с

мъх по бузите. – Ибрахим ага, не искам вече да работя в кафенето.

Думите на Хакъ накараха Ибрахим да замлъкне.

– Искам да стана воин! Да обиколя света! Искам да побеждавам

и да покоря целия свят! Искам да нося истински ятаган и да
участвам в истинска битка! Да се изправя гърди в гърди с
враговете на падишаха[76] и да ги сразя! Аз искам да стана като вас,
Ибрахим ефенди! Искам да стана еничар!

– Хакъ, да бъдеш еничар не е само това, което ти мислиш. Да

бъдеш еничар означава да приемаш болката, смъртта и лишенията
като твои неотменни спътници. Това е истинският живот на
еничарите. Това са истинските врагове. Битките, славата и
удовлетворението са много малка част от живота на еничара. Те
са само миг. Истинският живот на воина са дългите изнурителни
упражнения, походите до пълно изтощение, раните, кръвта,
смъртта... Знаеш ли колко от еничарите въобще не доживяват до
това да станат ветерани? Знаеш ли, че още в първата битка, още
преди да си станал еничар, може да загубиш живота си, а може и
въобще да не стигнеш до там? Замисли се! Готов ли си да заложиш
живота си на карта? Готов ли си с цената на живота си да платиш
това да бъдеш еничар? Готов ли си да бъдеш еничар цял живот и
нищо друго да не бъдеш? Готов ли си, Хакъ?

Но как може да станеш еничар? – изуми се Ибрахим. – Ти си

турчин и правоверен. Освен това вече си голям, не можеш да
бъдеш взет с девширме. Ти никога няма да можеш да станеш капъ
кулу и истинските еничари ще те презират.

– Аз не мога да бъда истински еничар – капъ кулу, но в момента

в корпуса вземат и синове на еничари капъ кулу. Ако вие, Ибрахим
ефенди, кажете, че сте мой баща, ще бъда приет в корпуса.

544
 – Какво?! – изуми се българинът. – Но аз не съм твой баща!
Селим ага знае ли какво искаш?

– Да, ефенди, по-късно той щеше да ви помоли за същото.

Хакъ видя, че Ибрахим ефенди не е доволен от предложението

му. Беше разстроил еничара, но вече нищо не можеше да направи.

– Като искаш да станеш еничар, я ела да видим упражнявал ли си

се и бил ли си прилежен!

Хакъ бързо грабна едно дървено оръжие, а друго подаде на

Ибрахим. Битката беше оспорвана. Момчето наистина се беше
упражнявало. То беше много бързо и гъвкаво. На моменти на
Ибрахим му беше доста трудно. Негов верен съюзник беше ръстът
му и това, че беше почти три пъти по-тежък от момчето.
Българинът знаеше, че ако удари силно, ще избие дървеното
"оръжие" от ръцете на момчето, но не това беше целта му. Той все
пак оцени качествата на момчето. Спомни си нивото на френските
дуелисти. Това момче щеше да победи повечето от тях. И шпагата,
и рапирата беше по-леко оръжие. При тях решаваща беше
бързината и ловкостта, а силата имаше по-малко значение. Ръката
на Хакъ беше още слаба за ятаган, но с шпага и рапира момчето
щеше да бъде по-добро. От Франция Ибрахим си беше донесъл
две рапири и два дълги кинжала. Европейските кинжали бяха с
ефес, като рапирите.

Ибрахим беше много доволен. Накара момчето да остави

дървените оръжия и двамата хванаха по две истински оръжия. В
последните години Ибрахим се беше специализирал в
европейския начин за дуелиране. Той беше много безопасен и
интересен. За него беше лесен, защото някога самият Явуз Челик
го учеше да се дуелира с неговите ятагани близнаци, което беше
много по-трудно от битката с рапира и кинжал. Рапирата беше с
дълго право острие. То беше подобно на персийски медж, но
малко по-тънко. С такова оръжие някога са били въоръжени
испанските конквистадори при покоряването на Америка.
Рапирата беше от испански произход. Разбира се, силата на
ятагана – реално, силно, бойно оръжие, по никакъв начин не

545
можеше да се сравнява с европейските саби, рапири или пък с
шпагата, която беше съвсем тънка, с кръгло острие, пригодена
само за мушкане. Така при европейското дуелиране, двамата
противници хващаха с дясната си ръка рапира, сабя или шпага, а
с лявата – кинжал. Късото острие беше срещу дългото на
противника и имаше за цел да защитава. Най-трудното беше, че
трябваше да се бият с двете ръце едновременно. Понякога се
налагаше с едната да се защитава, а в същото време с другата да
се атакува. По този начин дуелите бяха като игра, но изискваха
голямо внимание и концентрация. През цялото време, докато
гледаше европейците, Ибрахим си спомняше как като млад беше
наблюдавал как Явуз Челик се биеше и въртеше едновременно два
ятагана. Но при нито един европеец не бе наблюдавал такова
майсторство както при еничарския паша. При него и двете ръце
бяха равностойни. Нападаше и се защитаваше с двете. Атаките
идваха ту отляво, ту отдясно.

След "битката", Ибрахим беше много доволен от уменията на

Хакъ.

– Сега какво ще правим? – попита задъханото момче.

Хакъ се беше бил, за да защити правото си да постъпи в корпуса.

– Трябва да се прекръстиш и да те запишат в регистрите. Решил

ли си как ще се казваш?

– Да, Ибрахим ефенди, мислил съм.

Ибрахим беше изумен. Явно момчето отдавна беше живяло с

идеята какво ще прави.

– И как ще се казваш? – учудено попита той.

– Знам, че последното ви име, дадено лично от султана, е

Селяхаддин, но аз не го харесвам.

Ибрахим се изуми от откровеността на момчето.

546
 – На мен много ми харесва предишното ви име и така аз мога да
се казвам Хакъ Джаббар.

Ибрахим се засмя с глас. Явно момчето вече беше измислило

всичко.

– Добре! – каза той. – Но сега, ако искаш всичко това да стане,

трябва да отидеш до Топкапъ. Там ще занесеш този лист.

Ибрахим седна и написа: "До сейменбашията Неджиб ефенди.

Командире, очаквам най-бърза среща с вас! Нека Аллах пази
всички еничари и сеймени и Господ здраве да им дава! Биз
гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж Махди!" Отдолу сложи
датата и се подписа "Ибрахим Селяхаддин".

Даде бележката на Хакъ и го изпрати в Топкапъ. Заръча му преди

това да се обади на Хасан ага.

Докато чакаше Неджиб да го навести, Ибрахим сложи феса си и

излезе да се разходи. Ходеше бавно. Когато мина покрай магазина
на Патрона Халил за дрехи втора употреба, лично албанецът дойде
да го поздрави.

- Ибрахим Селяхаддин – каза той и направи дълбок еничарски

поздрав.

Ибрахим също го поздрави.

– Каква е тази шапка? – поинтересува се Патрона Халил.

– От Магреба е, но иначе е гръцка – каза Ибрахим. – Казва се фес.

– Много е интересна. Откъде мога да си взема такава?

– Не знам – каза учуден Ибрахим. – Харесва ли ви?

– Изглежда лека и удобна за носене. Малко прилича на каук.

– Да, така е, затова я нося вместо еничарската шапка.

547
 – Аз нося чалма, но фесът ми се струва по-удобен и от тюрбана,
и от чалмата.

– Така е – потвърди българинът.

– А откъде може да се купи?

Ибрахим не беше виждал никой в Истанбул да носи фес, нито

знаеше дали въобще може някъде да се намери.

После, докато се разхождаше, много хора го спираха и питаха за

шапката. Когато се прибра, Неджиб вече го чакаше. Хакъ се беше
сетил да му поднесе кафе от кафенето на Хасан ага.

– Неджиб ага – каза Ибрахим и приветства сейменбашията първо

с еничарския поздрав, а после с тайния знак на Махди.

– Ибрахим Селяхаддин – каза Неджиб и също поздрави.

– Седнете, сейменбаши – каза Ибрахим.

– Ибрахим Селяхаддин ал-Мхади, каква е тази странна шапка,

която носите на главата си?

– Фес – каза просто Ибрахим.

– Чувал съм, че такива фесове носят в Магреба – каза Неджиб.

– Аз я спечелих от един моряк в Марсилия – отговори Ибрахим.

– Стои ви добре – каза сейменбашията. – Искал сте да ме видите

– каза Неджиб и посочи бележката, която Хакъ му беше занесъл.

Ибрахим понечи да заговори, но сейменбашията го изпревари:

– Искам да ви кажа, Ибрахим ефенди, че агата Кубилай Юндер е

впечатлен от доклада ви. Вчера цяла нощ и днес Дивана на
еничарите разглеждаше доклада ви. Всички сме впечатлени,
Ибрахим ефенди. Това е най-сериозното изследване върху
армията, войската и бойните умения като цяло правено досега.
Вие многократно сте надхвърлили това, което се искаше от вас.

548
 – Благодаря за високата оценка, Неджиб ага!

– Впечатлен съм! – каза Неджиб. – Гордея се, че съм бил ваш

учител и командир!

– Аз съм ви благодарен, Неджиб ага!

Като каза това Ибрахим си спомни как като аджамиоглан най-

горещото му желание беше да убие Неджиб. Колко много се беше
променил оттогава албанецът?! А може би той се беше променил?

– Неджиб ага, можете ли да ми кажете дали отново съм зачислен

към сеймените, или съм към еничарите? Запазени ли са
длъжностите ми?

– Това съвсем скоро ще ти изясни самият ага – отговори Неджиб.

– Скоро ще имаме събиране на сектата. Ти избра ли хора, които да
попълнят бройката?

В интерес на истината почти през цялото време Ибрахим беше

мислил за това и вече имаше някои предложения. Неджиб обаче
продължи:

– Чух, че вече сте имали сблъсък – каза сейменбашията.

Ибрахим се изненада и дръпна.

– Откъде знаете? – учуди се той.

– Аз съм сейменбашия и знам всичко – усмихвайки се, каза

Неджиб.

– Но как? Откъде?

– Спокойно, Ибрахим ефенди. Познавам Патрона Халил от

корпуса и той като мен е албанец. Така двамата се сближихме.
Може да се каже, че аз съм му наставник.

– Вие ли го настанихте толкова близо до моята улица?

– Не, съвсем случайно сергията му е именно на тази чаршия.

549
 – Патрона Халил, подобно на агата Кубилай Юндер, има
видения. Не казвам, че мога да ги сравня, но все пак е интересно.
Той говори много добре и убедително и може да окаже голямо
влияние върху масите.

Чак сега Ибрахим проумя какво правеше Неджиб. Той му

препоръчваше Патрона Халил за следващ член на сектата на
Махди.

– Запознат ли е с вярата на бекташите и предсказанията на

Кубилай Юндер ага?

– Да, лично агата и Абдаллах ефенди го подготвиха. Само не

знае, че вие сте определен да бъдете Махди. Съветът ще иска, при
следващата среща, да го приемем. Но вие лично го проверете –
каза Неджиб.

Ибрахим разбра, че решението вече е взето. Явно Патрона Халил

беше готов да бъде член на сектата на Махди.

– Мисля, че си казахме всичко – каза сейменбашията и се

приготви да си тръгва.

– Не, Неджиб ага, искам да ви помоля за нещо!

– Кажи! – Неджиб се върна и седна на миндера срещу Ибрахим.

– Неджиб ага, научих, че в еничарския корпус вече приемат

млади еничари, които са деца на еничари капъ кулу.

– Да – потвърди сейменбашията.

– Аз имам син – спокойно каза Ибрахим.

– Какво?! – Неджиб подскочи от учудване и изненада. – Това е

невъзможно, Ибрахим ефенди! Познавам ви от толкова много
години. Вие нямате дете!

– Имам – каза Ибрахим.

– Кой? – просто попита арнаутинът.

550
 – Момчето, което ви донесе бележката.

– Но това е синът на вашия домакин – каза Неджиб. – Ааа,

разбрах! – каза той. – Така кажете! Искате като ваш син да го
приемем в корпуса?

– Хакъ Джаббар – като се усмихваше, каза Ибрахим.

– А, не! – каза Неджиб. – Всички знаят кой е Джаббар. Джаббар

е само един. Това няма да стане. За да не предизвика внимание, ще
го наречем Хакъ Абдаллах. Така хем ще казва, че е син на капъ
кулу и няма да се налага да му сменят името.

– Добре! – съгласи се Ибрахим.

Неджиб обърна листа, който Хакъ му беше подал, и поиска

писалка. Там написа: "Хакъ Абдаллах", после каза:

– Момчето утре да дойде в главната еничарска команда и да каже

само това име.

– От утре? – учуди се Ибрахим.

– Даже е закъснял – каза Неджиб. – Вие му обяснете къде се

намира казармата.

– Да! – кратко каза Ибрахим.

Ибрахим знаеше кой е Неджиб. Той беше безупречен воин. Това,

което казваше, вече можеше да се смята за изпълнено.

Еничарите се изправиха.

– Неджиб ага, може ли да ви попитам още нещо?

– Кажете, Ибрахим ефенди!

– Какво стана със султанската ханъма Чичек?

Неджиб като че ли беше готов за въпроса и не се учуди много.

551
 – Нищо не се е случило с Чичек през това време. Нито е
напускала харема, нито някой е влизал при нея или е търсил
контакт с нея.

Ибрахим усети раздразнението на сейменбашията. Беше

очевидно, че още първите забележки на Ибрахим бе изтълкувал
като упрек към работата си и сега не му харесваше, че българинът
продължава да поддържа твърдението си, че има нещо нередно
около султанската ханъма Чичек.

Така срещата между Ибрахим и Неджиб приключи. На другия

ден Хакъ постъпи в корпуса на еничарите. Той и Селим ага бяха
истински благодарни на Ибрахим не само за това, че беше
ходатайствал за Хакъ, а направо го беше осиновил. Така Хакъ вече
носеше фамилията Абдаллах.

В следващите дни, докато чакаше съвета на Махди и вести от

Неджиб, Ибрахим се разхождаше из града. При всяко негово
излизане го спираха хора и го питаха за феса. Така един ден в него
се зароди идеята да направи нещо по въпроса. Както си вървеше,
беше привикан от Патрона Халил, който каза:

– Чорбаджи Ибрахим Селяхаддин ефенди, може ли да поговорим

по работа?

– Дълго ли ще е? – попита еничарът.

– Да, ефенди.

Ибрахим поведе Патрона Халил към кафенето на Хасан. Двамата

седнаха, а Патрона каза:

– Искам да поговорим за феса ви.

– Кажи! – насърчи го Ибрахим.

– Проучих, никъде в Истанбул няма място, където може да се

намери фес. Аз ще освободя половината магазин и двамата с вас
ще отворим дюкян, в който ще правим фесове.

552
 Така двамата се разбраха да изпратят Селим ага в град Алжир и
там той да изучи занаята. После да се върне и да бъде главният
майстор в дюкяна. А ако не можеше да се научи, да наеме майстор.
Ако и това не можеше, просто да купи голямо количество фесове,
които да донесе в Истанбул и да ги продават в дюкяните.

Двамата мъже сключиха орташки договор, а Селим ага вече

имаше сериозна работа. Ибрахим не беше много доволен, защото,
след като Селим замина за Алжир, а Хакъ вече беше еничар, за
него се грижеше само жената на Селим. Тя също не беше много
щастлива от това, което ѝ беше причинил еничарът.

Така мина почти месец. Духовете в столицата вряха и кипяха.

След завръщането на мисията на Йирмисекиз Мехмед паша от
Франция, в Империята и Истанбул закипя трескава дейност.
Лично султан Ахмед III хареса една малка река с полегат бряг от
другата страна на Златния рог. Там веднага започна издигането на
огромен султански дворец. Явно Ахмед III, по примера на Луи
XIV, беше решил да издигне дворец в покрайнините на Истанбул,
така както Кралят Слънце беше издигнал своя във Версай. Този
дворец султанът нарече Саадабад и беше копие на Версай и
Фонтенбло. Освен това из всички части на Истанбул започнаха да
"никнат" малки замъци, точно копие на френските. Ибрахим не
беше сигурен, но броят им сигурно надхвърляше 200.

Ибрахим се интересуваше специално от дейността на приятеля

си Саид ефенди. Той работеше по откриването на първата
печатница в Империята и света, която да печата с арабски букви.
За свой помощник той беше взел някой си Ибрахим Мютеферика
– унгарец, приел исляма. Печатницата работеше с арабски шрифт
и отначало на нея се печатаха само турски, арабски и персийски
книги. Но след това започнаха и издаването на преводи от френски
и английски език в областта на географията, историята и другите
науки. Наблягаше се на научни книги, защото се бе създал спор и
скоро се разбра, че Корана като свещена книга не може да се
отпечатва. Не можеше откровенията на пророка Мохамед да се
печатат от бездушна, механична машина. Сурите според
противниците на печатницата трябваше да се пишат на ръка, от

553
живи хора. Това продължи докато лично шейхюлислямът и
мюсюлманските молли не поискаха закриването ѝ. Така тя
преустанови работа.

Ибрахим предпочиташе да не се вижда с никого, защото беше

между чука и наковалнята. Не искаше да го виждат нито със Саид
ефенди, нито с Абдаллах ефенди, който с фетва беше разрешил
създаването на първата печатница.

Въпреки съпротивата, нововъведенията продължаваха.

Французин, приел исляма, създаде столичната пожарникарска
служба.

Султан Ахмед III обръщаше внимание на османското културно

наследство. Той забрани износа на редки ръкописи и в столицата
се основаха пет библиотеки, включително и султанската
библиотека, построена в Топкапъ. Възстановиха се работилниците
в Изник и Кютахия. Построи се една нова и в Истанбул. През 1722-
1724 година се извършиха широкомащабни реконструкции на
византийските крепостни стени и беше построен бараж за
снабдяване на Истанбул с вода. Най-внушителните постройки,
които бяха завършени, бяха джамията, построена от Ахмед III, в
памет на майка му, в истанбулския квартал Юскюдар и една много
красива чешма пред самите дворцови врати, за която самият
султан написа хронограми. Нямаше чужденец, случаен минувач
или жител на Истанбул, който да не се възхити от чешмата.
Ибрахим също ѝ се възхищаваше и даже се прехласваше пред нея.

Но това, което беше най-важно за Ибрахим и което той следеше

с най-голямо внимание, бяха реформите в армията. Оказа се, че
човекът, натоварен да проучи френската армия, е самият Саид
ефенди. Да, колкото и да беше странно, той през цялото време
беше говорил и споделял опита си с най-неподходящия човек.
Така още докато работеше печатницата, Саид ефенди беше събрал
няколко френски офицери на османска служба и с тях, и с
Ибрахим Мютеферика, беше подготвил план за реформи и
обновление в армията. Така от печат излезе книгата "Основа на
мъдростта в устройството на народите", написана от Ибрахим

554
Мютеферика. В нея Ибрахим виждаше някои от идеите си, които
беше разкрил пред Мехмед Саид паша.

Дюкянчето на Селим ага само за няколко месеца стана едно от

най-известните в Истанбул. Продажбата на червени фесове с
пискюл вървеше отлично. Все по-често из града се срещаха хора,
сложили на главите си удобните и леки шапки, вместо тюрбани и
трудните за навиване чалми. Скоро Селим ага стана богат човек, а
Ибрахим и Патрона също разделяха добри пари.

Една вечер Ибрахим изпълни обещанието си и се отби при

Адюлазиз Левни ефенди. Старецът беше разпален. Навсякъде
около него имаше разхвърляни рисунки.

– Какво става, как сте, Адюлазиз Левни ефенди? – попита

еничарът. В ръка той носеше два филджана с кафе от Хасан ага.

– Нищо, Ибрахим ага. Всичко е наред. Вие как сте?

Мъжът попита, но само от вежливост. Еничарът веднага разбра,

че други неща "имаше на главата си" миниатюристът и въобще не
се интересува от него.

– Какво правите, Адюлазиз Левни ефенди? С какво се

занимавате?

– Работя, Ибрахим ефенди. Много работя. Не спирам. Работя и

рисувам до смърт. Нали знаете, че идеал за древните персийски
миниатюристи било да рисуват, докато не загубят зрението си
съвсем. По-късно техните ученици, за да уподобят това, започнали
сами да избождат очите си. Те смятали, че като не виждаш света,
рисуваш по-близо до реалността и се намираш по-близо до
божествения замисъл, защото напълно си елиминирал егото си и
си се отрекъл от себе си. И така вече можеш да нарисуваш
реалността такава, каквато Бог е пожелал да бъде.

– Нали няма да избодете очите си? – на шега попита Ибрахим.

Адюлазиз Левни ефенди обаче не се шегуваше. Той отговори:

555
 – В миналото много от турските миниатюристи сами се
ослепявали. Това дори станало мода. Аз мисля, че това е било
продиктувано от две причини. Първата е творческо безсилие.
Когато някой миниатюрист започне да прозира, че не е толкова
значим и няма да остави следа в рисуването на миниатюри,
каквато е мислил, тогава той, в търсене на още по-голяма
дълбочина на рисуването, посяга на очите си. Другата причина е,
когато някой без талант се опитва да се оправдае и да имитира
подобрите от него. За себе си не мога да избера нито една от
причините.

За да се пошегува, Ибрахим каза:

– Това се отнася за тези, които са твърде амбициозни и им липсва

талант. Вие не страдате от липса на талант.

– Шегувате се, Ибрахим ефенди. Аз съм незначителен и

неамбициозен.

Ибрахим се усмихна. И двамата знаеха, че не е така. Следващите

думи на миниатюриста бяха в противоречие с това, което досега
беше говорил и така той доказа, че всичко е било казано със
самоирония.

– Нашият султан Ахмед III иска да създаде нов "Златен век",

подобен на онзи от времето на Сюлейман Великолепни. Той ми
поръча да направя ново голямо "Сур наме"[77], което да надскочи
тези от времето на Осман. Смятам да го сглобя от 137 миниатюри.
Вече съм решил какво да нарисувам. Ще представя цялото
могъщество на султан Ахмед III.

Искам да издигна на по-високо ниво майсторството и престижа

на истанбулските миниатюристи. Вече не искам нашите ученици
да се сравняват със старите персийски майстори и с Бехзад.
Нашите миниатюристи не са по-малко достойни за уважение и
подражание. Например Рейс Хай дар Нигяри и Накаш Синан бей.

Двамата поговориха още малко и Ибрахим разбра, че Адюлазиз

Левни ефенди е зает и има нужда от спокойствие.

556
 Имаше повече от два месеца откакто Ибрахим беше в Истанбул.
През това време той всеки ден чакаше някакви вести от агата на
еничарите или поне от Неджиб ага, но освен онзи разговор, нищо
не се случваше. Най-накрая, чрез Хакъ, Неджиб му съобщи, че
вечерта в къщата на Ибрахим ще има съвет на Махди.

Мъжете идваха един след друг. Всички те бяха остарели и се бяха

променили през изминалото време. Наложи се Неджиб да подпира
на всяка крачка шейхюлисляма. Като че ли дългата брада на
Абдаллах ефенди бе станала по-рядка и прозрачна. Очите му бяха
загубили онази чистота и блясък. Ибрахим разбра, че старецът
едва вижда, а гласът му беше станал тих и като че ли трудно
намираше думите, които да произнесе. За разлика от него Кубилай
Юндер нито се беше изгърбил, нито бе загубил пъргавата си
походка и изпънатата стойка на тялото си. Единственото, което
напомняше за възрастта на агата, беше това, че той изглежда се бе
смалил и макар и изпънат като струна, беше станал още по-нисък.

Всички се събраха. След като извършиха задължителните

процедури, Патрона Халил даде клетва пред сектата на Махди.
Той мина всички кръгове на посвещение и отговори правилно на
всички въпроси. След като и това приключи, всички седнаха.

– Ето, днес посветихме още един член на нашата секта, но

бройката още не е постигната. Ибрахим ал-Махди, ти имаш ли
някого на ум, когото да предложиш?

Като чу как агата нарече Ибрахим, Патрона едва не скочи от

изненада. Той явно смяташе, че сектата на Махди е висш орган на
еничарски-те офицери. Сигурно мислеше, че не е реален, а
месиански и те само формално очакват някакъв месия. Но когато
разбра, че именно Ибрахим е месията, когото всички – не само в
стаята, а и голяма част от мюсюлманския свят, очакваха, той се
облещи, а долната му челюст увисна.

След като всички седнаха, Явуз Челик каза:

– Постоянно губим позиции в Империята. Великият везир печели

все повече и повече позиции. Кубилай Юндер имаше видение, в

557
което се казваше, че Махди трябва да се върне към корените си.
Ситуацията се разви така, че назрява поход и война в Иран. Агата
смята, че вашата древна родина е била някъде там.

Ибрахим понечи да възрази, но добре си спомняше какво беше

научил за татарите, тюрките и българите, докато беше в Азов.
Може би агата беше прав?

– Сто и първа орта загуби своя чорбаджия в битка. Тя и без това

е позната като ортата на Ибрахим Джаббар. Искаш ли пак да
бъдеш неин командир?

– Да! – извика Ибрахим. Това беше негова мечта и постоянно

негово желание.

– Ние ще останем тук, за да продължим да водим битка срещу

Великия везир, а ти ще заминеш на поход до Иран и ще командваш
ортата си. Пази се! За да те пази, за един от твоите заместници ще
бъде назначен Патрона Халил.

За да потвърди, че приема, Патрона кимна с глава. Ибрахим беше

щастлив. Скоро щеше да потегли на боен поход и дори щеше
отново да командва своята 101-ва орта. Вече тръпнеше. Бъдещето
беше светло. Предстояха му битки, приключения и слава. Тази
вест като че ли го събуди към живота. Беше се примирил, че
отново ще служи като сеймен, но вече му беше омръзнало да се
занимава със специални мисии. Беше му омръзнало да стои в
градовете. Искаше да си почине от Истанбул и Париж. Тръпнеше,
че ще посети екзотична и непозната част от света. Сега тя се
наричаше Иран, но някога беше позната като великата империя
Персия. Това беше държава по-стара от Римската империя. Тя
беше надживяла и Византийската империя, а сега ту изпадаше под
властта на султана, ту се бореше за независимост.

– Искаме да отидеш в Персия, защото султанът непрекъснато

пита за теб! Той има идея да те назначи в неговата свита и винаги,
когато поиска, да му бъдеш под ръка! Ти си Махди, това не трябва
да се допуска!

558
 – От това нищо хубаво няма да излезе – намеси се Кубилай
Юндер ага.

– Искаме да те отдалечим от Истанбул и от султана – завърши

Явуз Челик.

Мъжете тръгнаха да се изправят, това означаваше, че съветът е

приключил.

– Искам да кажа още нещо – каза Ибрахим.

Всички се изправиха и останаха така, явно чакайки Ибрахим да

продължи.

– Искам да взема още един мъж със себе си при похода в Иран.

– Кого? – попита Явуз Челик.

– Бахтияр Казим.

– Бахтияр?! – попита пашата. – Той жив ли е?!

– Да! – отговори Ибрахим.

– А ще може ли да служи? Нали беше ранен в битката при Прут?

- Да, паша ефенди – отговори Ибрахим. – Освен това искам да го

подготвя за член на сектата на Махди.

– Бахтияр Казим – каза Абдаллах ефенди. Той явно се сети кой е

и каза: – Вие с него не бяхте ли противници?

– Бяхме – каза Ибрахим, – но сега искам да го взема с мен.

– Аз също искам да помоля нещо – каза Патрона Халил. – Може

ли да взема няколко мои приятели с мен?

– Колко? – попита Явуз Челик.

– Пет човека.

559
 – Кои?

– Кючюк Муслу, Али, Кара Илен, Ахмед и Исмаил.

– Аз съм съгласен – каза Явуз Челик.

Кубилай Юндер само кимна с глава, което означаваше, че

решението е прието.

После мъжете извадиха оръжия. Неджиб подсказваше на

Патрона Халил какво трябва да прави. Ибрахим клекна, той също
беше извадил зулфикр. Мъжете кръстосаха оръжията си над него
и като един извикаха:

– Биз гилиндж Махди!!! Биз гилиндж Махди!!! Биз гилиндж

Махди!!! Аллах акбар!!! Аллах акбар!!! Аллах акбар!!!

После прибраха оръжията си и се поздравиха. Докато си

тръгваше, подкрепян от Неджиб, Абдаллах ефенди се обърна към
него.

– Ибрахим ал-Махди, преследвай Пътя и отвори душата си за

волята на Аллах! Помни всичко, на което сме те учили и подчини
Иблис в себе си!

Ибрахим беше подхванал стареца от другата страна и двамата

внимателно му помагаха да слезе по стръмните стълби. Двамата
мъже почти държаха във въздуха беззащитния старец.

– Ще ми липсвате, Неджиб ага – каза Ибрахим. – Свикнал съм да

бъда под вашето командване.

– И на мен ще ми липсва походът, битките и войната – каза

сейменбашията.

– А поне Явуз Челик ли ще води похода?

– Не, и пашата ще остане тук.

– Значи с мен няма да има никой от сектата на Махди.

560
 – Не, нали Патрона Халил ще бъде с теб.

– А, да, Патрона – каза Ибрахим, но беше недоволен. Той имаше

предвид старшите еничарски командири.

На другия ден Ибрахим се облече с по-обикновените си дрехи,

сложи феса на главата си, препаса зулфикр, но не взе султанската
кама. Вместо нея втъкна един европейски кинжал с голям ефес от
метална плетеница. Той знаеше къде отива и не желаеше да
изкушава бандитите със скъпата султанска кама и някой да го убие
за едното нищо. И понеже знаеше къде ще попадне, опита няколко
пъти бързо да извади кинжала и го нагласи така, че да му е много
удобно. Знаеше, че ако му се наложи да използва оръжие, то ще е
в близка дистанция и няма да има възможност да се възползва от
силата на зулфикр. Така приготвен Ибрахим се отправи към
склада. Вървеше бавно. Откакто беше идвал тук за последен път,
беше минало много време. Дори не знаеше дали бараката е още
там, нито жив ли е въобще Бахтияр Казим и дали още е главатар
на бандата. Не знаеше и какво се беше случило с Бранко.

Това обаче бързо се изясни. Колкото повече се приближаваше,

толкова повече хора го изглеждаха изпитателно. Това бяха
съгледвачите на бандата. Някои бяха сакати и просяци, малки деца
и дори стари жени. Всички те "работеха" за бандата, която
властваше над Еминьоню, Галата и Бешикташ. Когато приближи
до вратата на бившия склад или корабостроителница, там вече
знаеха за неговото пристигане и го очакваха. Като видя човека,
който го очакваше, получи отговори на въпросите, които си бе
задавал. На входа го посрещна Бранко.

– Добре дошъл, ефенди – каза той. – Кого търсите? – и се изправи

пред Ибрахим, като застана на пътя му и го препречи. Явно
сърбинът не го позна. Той не беше виждал Ибрахим с бръсната
глава и мустаци. Освен това сега еничарът беше много по-едър, а
и бяха минали няколко години от последната им среща.

– Търся Бахтияр Казим.

– Търсиш Бахти? Откъде знаеш това име? – попита Бранко.

561
 – Заведи ме при него!

– Я чакай! Кой си ти?

– Не е важно.

Ибрахим се шегуваше със сърбина. Сега той не беше с прокъсано

кожено яке, с накачени по него паници, лъжици и черпак, а беше
облечен подобно на "тежък" истанбулски чорбаджия. Явно
бандата печелеше добре и Бранко не само се хранеше добре, а и
имаше пари.

– Повикай Белязания! – много по-строго каза Ибрахим.

Бранко го гледаше в колана, където висеше еничарският му

ятаган, но явно по-голямо впечатление му правеше европейският
кинжал. Сигурно за пръв път виждаше толкова голям ефес,
подобен на плетеница. Ибрахим веднага разбра, че сърбинът или
планираше нападение над него, или се подготвяше да отрази
такова от негова страна.

Ибрахим тръгна напред. Бранко се опита да го задържи, но много

по-силният от него мъж го буташе пред себе си.

– Или ще повикаш Бахти, или сам ще отида при него!

Хората вътре чуха суетнята и видяха, че един от главатарите им

е бутан от някакъв висок и много по-силен от него мъж. Те
наизвадиха оръжия и се завтекоха към входа, за да спрат
натрапника. Много бързо, с извадени саби, го обградиха. Ако
Бахти го нямаше и не успееше навреме да им покаже кой е, щеше
да има кръвопролитие. Но в този момент мощен глас се разнесе
някъде от сърцето на сградата. Това беше гласът на стария му
приятел.

– Спрете! – даде заповед той. Думата подейства като удар с бич

на хората и те притихнаха. От пръв поглед беше видно, че
бившият еничар властва с желязна десница над бандата и изисква
безпрекословно и мигновено подчинение от хората си. Явно

562
Бахтияр Казим беше въвел еничарски ред в бандата си и това
осигуряваше успеха ѝ над другите банди.

– Какво става? – продължи главатарят.

– Господарю Бахти – започна да обяснява запъхтеният от борбата

сърбин.

– Не питам теб! – каза Белязаният. Лицето му беше все така

разсечено и като че ли леко изместено. То със сигурност
предизвикваше ужас у хората и подчинените му. Това лице
предизвикваше кошмари. Под чалмата се виждаше русата коса на
Васил. Това, което най-много впечатли Ибрахим, беше, че Бахтияр
е облечен с елек, а отгоре беше наметнат с лека ентерия, но левият
му ръкав висеше така все едно си държеше ръката под дрехите.
Ибрахим беше шокиран от това, че ръкавът му е празен. Все пак в
дясната си ръка той стискаше ятаган. Едва когато се приближи,
той позна Ибрахим. За разлика от Бранко, той беше виждал
българина като еничар. Лицето му не се промени, само един малък
блясък се появи в очите му, който означаваше усмивка.

– Какво става? – този път въпросът явно беше насочен към този,
когото допреди малко се беше борил.

– Този нахлу – отговори сърбинът.

– Ела! – каза Бахти и така, както държеше ятагана си, се обърна

и тръгна към огъня.

Преди двамата да седнат, Бахтияр отправи еничарски поздрав

към своя бивш командир, после в бандата те бяха ортаци, а преди
това бяха съперници.

– Ибрахим Абдаллах Джаббар – каза той.

– Сегашното ми име е Ибрахим Селяхаддин.

– Селяхаддин – повтори Бахтияр. – Много точно! Кой ти го даде?

– Лично султанът – кратко отговори Ибрахим.

563
 – Високо летиш – каза Бахтияр. Ибрахим не успя да разбере дали
се шегува, или го казва като обвинение и възхита. Може би
белегът го принуждаваше да не прави никакви гримаси. –
Последният път беше на дъното, а сега... Селяхаддин! Явно тези
години са били добри за теб и Аллах е бил благосклонен към теб!

– Не мога да се оплача, Бахтияр Казим – Ибрахим нарочно

произнесе цялото еничарско име на мъжа пред себе си. Той
искаше да събуди спомена за корпуса и това, че някога главатарят
сам е бил еничар.

– За какво си дошъл при мен, Ибрахим Селяхаддин?

– Да те видя – Ибрахим не искаше да започва разговора по

същество. Беше решил преди това да подготви Бахтияр, а и сега
трябваше и себе си да подготви. Ако лявата ръка на Белязания я
нямаше, това беше едно ново обстоятелство, с което трябваше да
се съобрази и да помисли дали въобще може да предложи на един
сакат човек да постъпи в ортата му. Така че сега той самият се
нуждаеше от време.

– Ясно е, че не си дошъл само да ме видиш – каза главатарят. Той

даваше ясни знаци, че не желае да си правят мохабет.

Ибрахим обаче се направи, че не го разбира.

– Бахтияр Казим ефенди – каза пак Ибрахим.

– Ха! – каза рязко Бахтияр, като го прекъсна подигравателно. –

Явно ще е голяма молба. Не съм ефенди, не съм никакъв господин!

– Не – опита да го успокои Ибрахим. – Бахтияр Казим, познаваме

се от толкова много години, още от времето, в което бяхме в
България. Не знам обаче откъде си?

– Аз съм от едно малко село в Родопа. Казва се Бачкьой.

– Ти си от Бачкьой?!

564
 – Да, от там съм. Сигурно знаеш селото до Бачковския манастир
или Клувията?

– Не – каза Ибрахим. – Ходил съм на Сливодолското падало.

– На водопада?

– Да. Бахтияр, може ли да те попитам още нещо?

Главатарят мълчеше, явно това беше знак за съгласие.

– След като те изключиха от еничарския корпус, защо не се върна

в Бачкьой?

Бахтияр се замисли. Въпреки че нямаше мимики, от лицето му

лъхаше толкова много тъга.

– Мислил съм върху това, но не можах да се реша на никаква

крачка. Само понякога вечер сънувам съселяните си, тучните
родопски поляни и като че ли чувам чановете на стадата овце.

Как да се върна? Васил вече е мъртъв. Бахтияр Казим е непознат

на майка ми и баща ми. Аз съм мюсюлманин, а те са християни.
Ако се върна, ще бъда срам за родителите и брат ми. Със
сигурност ще ги злепоставя в очите на съселяните ни. Не е лесно
да имаш дете или брат мюсюлманин. Не искам да ги карам да се
чувстват виновни и да се срамуват от мен! Бях взет при девширме,
защото те бяха слаби и бедни. Аз съм тяхната гузна съвест, че
допуснаха да ме вземат. Знам това, но им простих и не искам да ги
измъчвам. Искам да ме забравят по най-бързия начин!

Кажи ми как да се върна, защо да се връщам и къде да се върна?

Моят живот е тук! Тук, сред утайката на обществото!

Последните думи той произнесе по-високо и разтревожен

Ибрахим се огледа, за да види да не би някой от бандата да ги е
чул. Дори да беше така, никой не реагира.

565
 – Тук аз успявам да се скрия! Тук е моят дом! Аз съм обезобразен
и сакат, Ибрахим ефенди. За мен вече няма път назад. Аллах не
беше благосклонен към мен, както към теб, Ибрахим ефенди!

Ибрахим не каза нищо. Той само философски поклати глава, не

желаеше да спори с Бахтияр. Мъката на всеки човек е най-голяма
за него самия и всяка чужда мъка, погледната отстрани, изглежда
по-малка и незначителна.

Явно Бахтияр мислеше за детството си и си спомняше България

и Родопа. Ибрахим също се замисли. Така двамата мълчаха доста
дълго, без да говорят. Това бе направило впечатление на
останалите, защото след малко Бранко се появи с извадена сабя в
ръка.

– Какво става, Бахти? – попита той. Явно сърбинът идваше да

разбере какво се случва и да провери да не би Ибрахим да му е
направил нещо.

– Нищо! Нищо! – Бахтияр направи жест към сърбина да ги остави

на мира и че всичко е наред. – Най-страшното е, че майка ми и
баща ми ще умрат, а аз даже няма да разбера и никога вече няма
да ги видя. За мен Бачкьой е най-свещената земя. Там е моят рай,
но този рай не е достъпен за мен. Той ми е забранен. Повече никога
няма да отида в Бачкьой! Никога няма дори да видя гроба на майка
ми и баща ми!

Като слушаше Бахтияр, Ибрахим се замисли и за себе си. Досега

не беше мислил за това. Винаги беше живял с идеята, че някой ден
ще се върне в България. Винаги си беше представял как всички са
го чакали и ще му се радват. Сега за пръв път се замисли дали
наистина беше така. Откакто го бяха взели за девширме бяха
минали 18 години, а откакто беше избягал от дома си – 21 години.
Дали дядо му, майка му, баща му, брат му бяха още живи? Как ли
изглеждаха, ако бяха живи?

Двамата мъже сигурно изглеждаха странно отстрани. Когато

Бахтияр вдигна глава, Ибрахим само за миг мярна сълза. Той
веднага отмести поглед, не искаше да кара приятеля си да се

566
чувства неудобно. Еничарските сълзи бяха най-самотните и
горчиви сълзи на света. Още като деца вечер Ибрахим чуваше как
еничарите, оставайки насаме със себе си и спомените си, плачеха.
Това беше голямата премълчавана еничарска тайна. Тези мъже,
които щяха да бъдат цял живот заедно, бяха повече от братя. Всеки
един от тях щеше да бъде щит за останалите. Всички знаеха кога
другият е плакал и именно тези сълзи и кръвта в битките ги
свързваха в монолитната армия, която се наричаше еничарски
оджак.

Ибрахим не искаше да сипва сол в раната, но все пак попита:

– Помниш ли родителите си, Бахтияр?

Бахтияр кимна. Мина време преди да заговори:

– Баща ми беше голям майстор дюлгер, построил е много църкви,

къщи и чешми. Манол е името му, уста Манол. Спомням си брат
ми, той беше много добро момче – Сотир, но най-яркият ми
спомен е за приятеля на баща ми – един суен и буен мъж, шумен,
весел и много смел – Кара Тозю.

Бахтияр замълча и сведе глава. Личеше си, че отново е потънал в

спомените си.

– Бахтияр ефенди, идвам да ти предложа нещо!

– Кажи!

Предварително беше решил да запретне ръкава на Бахтияр и да

покаже там, където беше татуирана цифрата 101, знамето с ятагана
и "Биз гилиндж мюсюлманларък!". Чудеше се дали Бахтияр беше
успял да си татуира лозунга на ортата, защото беше ранен в
битката при Прут, където Ибрахим го беше измислил. Сега обаче
беше невъзможно да направи това, защото мъжът пред него
нямаше лява ръка и аргументът му, че еничарът винаги е еничар и
остава такъв завинаги, не можеше да се потвърди. Идеята му се
стори уродлива и не на място. Чудеше се какво да направи.

Най-накрая реши и заговори на Бахтияр Казим.

567
 – Бахтияр ефенди, от утре отново ме връщат като командир на
101-ва орта. Ще има поход до Иран. Искам да ти предложа да се
върнеш с мен в ортата.

– Какво? – Бахтияр явно беше потресен. – Какво казваш,

Ибрахим Селяхаддин чорбаджи? Искаш да кажеш, че мога отново
да бъда еничар, да участвам в походи и битки?

– Искам да ми бъдеш помощник! Някога ти ми спаси живота.

Бахтияр наведе глава и покри лицето си с единствената си ръка.

Ятаганът остана в скута му. Явно отстрани имаше хора, които ги
наблюдаваха, защото Бранко пак се появи. Той сигурно беше
решил, че Бахти е в опасност.

Когато едноръкият вдигна глава, Бранко се оттегли.

– Отново да се върна в ортата! – повтаряше Бахтияр невярващо.

– Но аз съм...

– Знам, Бахтияр ефенди, вие сте сакат и обезобразен, но аз имам

нужда не само от ръката ви, аз имам нужда от сърцето ви!

– Вече имате сърцето ми, Ибрахим чорбаджи! Дори да не се реша

да дойда, вие вече имате сърцето ми... Завинаги... Благодарение на
вас сега, за пръв път от толкова години, се почувствах човек!
Благодаря!

Ибрахим се изправи.

– Ако искате да бъдете еничар, ще ви чакам утре в еничарската

казарма!

568
 3 ГЛАВА
ИРАН
– Имаме една изненада за теб – каза Явуз Челик паша.

Ибрахим стоеше и гледаше надолу, а сърцето му ликуваше. Там

той виждаше познатите лица на 101-ва орта. Отпред беше толкова
добре познатото зелено знаме, с извезан на него ятаган. От толкова
години не беше виждал йолдашите си и вече копнееше да слезе
долу, да ги види и поздрави. А после... поход и битки. За този
живот беше мечтал през цялото време. Искрено се нуждаеше от
свобода, искаше отново да почувства волния вятър и простора,
желаеше час по-скоро да напусне Истанбул. Тук вече беше
затворил тази страница от живота си. Сега имаше нужда да си
почине от шумотевицата и глъчката на големия град. Съвсем
скоро щеше да се върне към простотата на войнишкия живот и да
забрави интригите и превзетостта, лукса и охолството на двореца
и Франция, както мизерията и страданието в клоаката на града.

Ибрахим наблюдаваше приятелите си от ортата, а духът му беше

насочен напред във времето. Вече беше забравил Истанбул. Сега
не се нуждаеше от нищо повече, но все пак от уважение трябваше
да изслуша пашата.

– Още днес тръгвате на поход – каза пашата.

Ибрахим едва се сдържа да не извика от радост. Точно това се бе

надявал да чуе.

– Абдаллах ефенди ще пътува с вас.

– Но, учителю, ние отиваме на истински боен поход. Пътуването

до Персия ще бъде тежко.

– Знам, но шейхюлислямът настоя.

Тази вест не се хареса на Ибрахим, затова той отново насочи

вниманието си към случващото се долу. На Ат мейдан освен 101-
ва орта се строяваше и 99-та орта. На нейното знаме имаше табар

569
– двуостра брадва. Отзад се виждаха как 31 – ва, 28-ма и още много
други орти се приготвяха да тръгнат на поход. Лично Великият
везир, агата на еничарите и бюлюкбашията Явуз Челик паша щяха
да ги изпратят.

Държавата, която сега се наричаше Иран, в древността е била

известна с името Персия. Персийската империя винаги е била една
от най-могъщите в света, а Персия беше смятана за люлка на
цивилизацията. Тя беше връзката между Изтока и Запада. Персите
бяха воювали и делили света с египтяните, хетите, асирийците,
вавилонците, римляните, византийците, монголите, арабите, а сега
го деляха с османците. Освен с Мала Азия и Европа, Персия
винаги бе контактувала и се бе обогатявала от Изтока, с държавите
на Индия и Китай. Територията на Персия беше огромна, но
самата тя не беше еднородна. В нейния състав влизаха различни
народи и древни държави: Мидия, Партия, Персида, Кармания,
Сагартия, Маргиана, Ариана, а на изток Бактрия, Хорезъм и
Согдиана.

Спорът и борбата между турци и перси продължаваше от най-

дълбока древност. Древната родина на всички тюрки – Туран, се
намираше между източното крайбрежие на Каспийско море и
планината Алтай. Така двата народа са били в досег много преди
огузите и узите да предприемат похода си на запад и да създадат
това, което сега се наричаше Османска империя. Иначе битката
между османците и персите не беше стихвала през всичките тези
години. И ако отначало Персия беше под властта на султана, в
последно време тя отново бе постигнала независимост, бе набрала
мощ и сега се чувстваше достатъчно силна, за да се мери с
Империята на султана.

Изпращането на ортите беше много по-тържествено от друг път.

Това беше така, защото откакто Велик везир беше Невшехирли
Дамат Ибрахим паша и султан Ахмед III беше обявил Епохата на
лалето, не бяха провеждани бойни походи и битки.

Ибрахим вече се беше запознал с историята на Персийската

империя. За да победиш някого, задължително трябва да го

570
познаваш много добре. Въпреки че беше чул и старата история на
Персия още от времето на Кир, Ксеркс и Артаксеркс, все пак той
се концентрира най-много върху историята ѝ в последните
години.

През 1694 година Сюлейман – шахът на Персия, умрял и бил

наследен от 19 годишния си син Хюсеин. Хюсеин се заел и със
силата на оръжието и принудата, както и с цената на много
жертви, наложил над сунитите шиитското течение на исляма.
След като шах Хюсеин наложил шиитския фундаментализъм на
всички сунити в своите земи, Кандахар[78] въстанал срещу
персийското владичество. Владетелят на Гилзай – Мир Ваис,
предвождал афганското въстание. Вследствие на въстанието през
1711 година Афганистан получил своята независимост, след като
персийският шах Хюсеин изпратил 25000 войници да потушат
афганското въстание в Кандахар. Афганците начело с Мир Ваис
успели да отблъснат персийското нападение при невероятен
резултат. Те убили персийския пълководец Хузрус Хан и избили
повече от 24000 войници, като оцелели по-малко от хиляда
персийци.

Тази битка се беше провела точно по времето, когато Ибрахим и

еничарите участвали в битката срещу русите при река Прут. През
1715 година Мир Ваис – вождът на Кандахар, умрял и бил
наследен от 18 годишния си син Мир Махмуд. Четири години по-
късно Херат въстанал срещу налагането на шиитския ислям от
страна на Персия и обявил своята независимост. Персийската
армия, изпратена от шах Хюсеин, за да потуши въстанието,
разбила узбекска въоръжена сила, преди да се срещне с афганската
армия на Херат. Объркването сред персийската армия, след като
персийската артилерия обстрелвала собствената си конница, било
използвано умело от афганците, които предприели решително
настъпление, унищожили една трета от персийската войска и
пленили нейната артилерия.

През март месец на 1722 година Мир Махмуд завладял

Афганистан и нахлул в Персия, като разбил огромна персийска
армия в сражението при Тулкебад. На 20 октомври завзел Исфахан

571
след седеммесечна обсада, при която от глад умират 80000 души.
Шахът на Персия Хюсеин абдикирал в полза на своя син Тахмасп
II, който се спасил в Мазандаран и се опитвал да организира
съпротива. Макар и наследник на трона, той не разполагал с
реална власт и постът му бил узурпиран. Мир Махмуд се обявил
за шах и започнал всяващо ужас управление. В това време от
създалата се ситуация се възползвал руският цар Петър Велики,
който нахлул в Персия под предлог, че иска да спаси шаховете от
афганската тирания. Турските командири и особено Явуз Челик и
Кубилай Юндер веднага бяха разбрали замисъла му да прехвърли
армиите си през Кавказ и да завладее Босфора и Дарданелите, но
кампанията му се провалила, поради избухване на епидемия от
"синя пъпка". Хората се разболели заедно с конете. Това станало,
защото конете яли заразен ечемик, а войниците – хляб от същото
място. Заболяването преди да доведе до смърт, предизвиквало
лудост. Много от войниците полудели и започнали да се дебнат и
да се избиват помежду си. Така Петър Велики бил принуден да
изостави плана си.

Ахмед III се беше възползвал от слабостта на Персия.

Еничарските орти по границата с Иран нахлули в най-северната
му част и превзели Ширван. Сега почти целият еничарски корпус
капъ кулу се бе събрал и трябваше да потегли на поход. По пътя
към тях трябваше да се присъединят местните еничарски отряди
от Сирия и по-точно от северния сирийски град Алепо (днес
Халеб), а от Ирак да се присъединят ортите от северния иракски
град Мосул. В Багдад еничари нямаше. И така цялата тази армия
трябваше да нападне отслабения от вътрешни борби Иран.

Ибрахим тръпнеше от вълнение да се види със своите другари.

Скоро пашата даде знак на младия чорбаджия, че двамата трябва
да се разделят. Явно той бързаше да се присъедини към агата на
еничарите и Великия везир. Ибрахим само това чакаше. Той се
спусна по стълбата, а сърцето му пърхаше като на птица.

С бърза крачка излезе на Ат мейдан. Когато го видяха, момчетата

веднага се строиха, стегнаха редовете си. Когато Ибрахим се

572
приближи, човекът, държащ флага – санджак, го вдигна и всички,
като един, извикаха:

– Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък!

Биз гилиндж мюсюлманларък!

Ибрахим също крещеше. Той беше извадил зулфикр и го

вдигаше в такт със знамето, на което бе извезан самият ятаган.
След това еничарите се приветстваха с еничарския поздрав.
Ибрахим мина и се поинтересува от съдбата на всеки един. Попита
за всеки от липсващите и изрази скръб за смъртта им. За радост
това бяха само двама-трима от йолдашите. Откакто Ибрахим се бе
отделил от "момчетата си" от 101-ва орта, поради дългия мир те
бяха участвали само при потушаване на въстанието на Патрона
Халил във Видин. Именно това беше причината сега да се зарадва
на повечето от тях. Ако това се случеше в нормални времена, за
пет години, откакто не ги беше виждал, може би повечето вече
нямаше да са живи. За тези пет години, ако султан беше някой
друг, те щяха да са участвали в две-три войни, поне в един-два
бойни похода и петнадесет-двадесет битки. Така Ибрахим беше
благодарен, че през тези години беше имало мир и сега можеше да
види и да се нарадва на момчетата си.

След като поздрави всички, Ибрахим тръгна към чешмата,

построена от Ахмед III. Предварително се беше разбрал с Патрона
Халил, неговите пет човека и Бахтияр Казим. Бившият му
противник беше обещал, че ще помисли и ако реши, ще дойде.
Ибрахим видя Патрона и хората му, те повече приличаха на
башибозук, отколкото на еничари. Веднага си личеше, че не са
капъ кулу. Българинът се приближи. Мъжете се държаха така все
едно не го забелязваха. Само един от групата се изпъна като
струна. Ибрахим погледна към него. Не можеше да го сбърка, това
беше обезобразеното лице на Бахтияр. Сърцето му подскочи от
радост. Беше успял да привлече още един вълк в глутницата и то
вълк единак. Дори обезобразен и сакат, вълкът си е вълк, а старият
вълк си е стар вълк. Ибрахим се приближи и направи еничарски
поздрав само към Бахтияр. Другите мъже продължаваха да си
говорят и да се държат така все едно, че не го забелязват.

573
 – С мен ли си? – попита Ибрахим. Знаеше, че няма смисъл, но все
пак реши да попита бившия главатар.

– С теб съм! – отвърна Бахтияр. – Искам да изживея поне още

веднъж нещо такова, поне за малко да се почувствам жив! Горещо
се моля на Аллах дано повече не ме връща в Истанбул! Дано
остана там нейде в свободата и простора!

Ибрахим слушаше думите на този, който някога се беше казвал

Васил. Те бяха мъдри и макар че трябваше да го натъжат, това не
се случи. Зарадва се, че двамата отново ще воюват рамо до рамо.
Съветът на Махди беше решил Патрона Халил да му бъде
заместник и да го пази. Сега гледаше албанеца и хората му.
Веднага позна този, който трябваше да се нарича Кючюк Муслу.
Той беше дребен и сух човек, със сурови черти на лицето и
дълбоки бръчки, които го набраздяваха. Отдалеч се виждаше, че
ниският човек е жесток и непреклонен. Ибрахим не можеше да си
представи усмивка на това лице. Кючюк Муслу беше човек
свикнал да участва в битки. Личеше си, че е убивал много пъти и
е свикнал да му се подчиняват. Дори другарите му се подчиняваха.
Всъщност в групата на Патрона Халил водач беше Кючюк Муслу.
Той командваше и изискваше покорност. Али беше едър мъж,
който приличаше на пехливанин. Но той не беше огромен като
Кая, по-скоро беше дебел, с огромно шкембе като мях. Ибрахим
се чудеше какво ще прави Али в похода и как ще оцелее. Току що
сам се беше убедил, че 101-ва орта е в много добра форма.
Останалите: Кара Илен, Ахмед и Исмаил имаха вид на негодници.
Веднага си личеше кой е Кара Илен, черната му кожа го издаваше.
Ибрахим наблюдаваше мъжете. Те продължаваха да разговарят,
някои пушеха лули, други – цигари. В краката на всеки имаше
поставена раница, окичена и натруфена като бедуинска палатка.

– Поход! – изпъшка единият от мъжете. – Хубаво ни беше тук,

имахме си парици и печалба!

Упрекът на мъжа явно беше отправен към Патрона Халил. Кара

Илен каза:

574
 – Чух, че чорбаджията бил някакъв мекушав. Селяхаддин – това
било името му.

Като чу името на Ибрахим, Кючюк Муслу само изръмжа. Явно

мъжът нямаше намерение да се подчинява.

– Патрона, знаеш ли нещо повече? – продължиха да питат

мъжете.

Ибрахим вече беше взел решение, вместо да направи Патрона

свой заместник, щеше да избере Бахтияр. Момчетата от 101-ва
орта го познаваха. Всички знаеха за предишната им вражда.
Ибрахим се чувстваше виновен за това, че корпусът се бе отнесъл
така несправедливо към един от тях. Той искаше да даде пример
на момчетата си, че ще се погрижи за всеки един от тях,
независимо колко наранен се завърне от боя. Искаше да ги
успокои, че дори и осакатени, те ще имат място в корпуса. Те
трябваше да влизат във всяка битка и да са готови да умрат, но да
знаят, че дори да оцелеят, ще запазят честта си и достойния си
начин на живот. Ибрахим чувстваше лична вина за това, че
Бахтияр бе изхвърлен на боклука. Това беше несправедливо.
Всеки еничар знаеше, че между триумфа и славата и дъното има
само един удар със сабя. Именно този удар отсича ръката ти,
изрязва сухожилията ти, пробожда корема ти или променя лицето
ти. Един удар. Един миг. Всеки един от тях го очакваше със свито
сърце. Това важеше особено за боен поход или битка. Ибрахим
знаеше къде отиват, затова искаше да успокои момчетата и да им
вдъхне нови сили.

– Имаш ли в себе си камшик? – попита Ибрахим. Той знаеше, че

бичът е едно от най-важните оръжия, с което всеки главатар
поставя хората си в бандата на местата им.

– Не! – каза Бахтияр. – Оставих го на Бранко.

– Той ли е тарторът сега? – попита Ибрахим.

Бахтияр само поклати глава и на Ибрахим му стана ясно.

575
 Ибрахим продължаваше да следи с крайчеца на окото си
непристойното поведение на другите еничари. Чак сега разбра
каква е ролята на Патрона Халил. Той беше техният светец.
Спомни си, че приятелите му смятаха, че арнаутинът притежава
пророческа дарба. Сега всичко беше ясно. Албанецът стоеше най-
отгоре в йерархията на своята група, а Кючюк Муслу отговаряше
за организацията, ежедневните неща и фактически командваше.

Ибрахим подхвана Бахтияр за дясната ръка и го отведе, за да го

облекат. Вярваше, че постъпва добре, но все пак в него имаше
съмнение. Персия беше планинска страна, дали Бахтияр в този си
вид щеше да се справи с трудностите на похода? Еднорък еничар,
Ибрахим не можеше да си спомни имало ли е досега въобще
такова нещо.

След като остави Бахтияр да го облекат, Ибрахим се приближи

до чорбаджията на 99-та орта – Мустафа бей.

– Мустафа ефенди, нека Аллах направи десницата ти като от

желязо и враговете да се разбягат само при страховития ти вид и
поглед! И да върнеш всичките си момчета тук, след няколко
месеца, живи и здрави!

Еничарите от 99-та орта, повечето от които бяха капъ кулу, но с

няколко години по-стари от българите на Ибрахим, бяха събрани
при някой от предишните рекрути. Те затихнаха и слушаха думите
на чорбаджията. Повечето от тях го познаваха от Едирне и Прут.
Сега бяха заинтересувани, защото в следващите месеци щяха да
бъдат рамо до рамо с еничарите от 101-ва орта. Затова беше важно
какъв е техният чорбаджия и как ще се разбира с Мустафа бей.

Деветдесет и девета орта се смятаха за щастливци. Те бяха

съставени от всички народи на раята, но чорбаджията им Мустафа
беше добър воин и справедлив началник. Той се грижеше за тях
като за свои деца и беше най-правдивият човек на света. Мустафа
не понасяше лъжата и несправедливостта. В ортата всичко се
разделяше по равно. Но еничарите не деляха само плячката и
парите, но и трудностите. Мустафа беше мъдър и далновиден
пълководец и изключително хладнокръвен воин. Войниците му не

576
веднъж бяха успявали да се спасят и да победят благодарение на
качествата на своя командир. У него нямаше никаква суета,
превзетост и надменност.

Мустафа беше българин, някъде там от Дръстър или

Делиормана. Той беше от тези българи, които наричат себе си
дуловци. Навярно това беше някакъв род.

Деветдесет и девета орта вярваше на Мустафа бей и знаеше, че

по време на битка той няма да се пречупи. Когато си сигурен в
себе си, трябва да се огледаш встрани, защото дори ти да не се
пречупиш, ако тези до теб се огънат, ти също си застрашен.
Именно затова сега всички внимаваха и искаха със собствените си
очи да се убедят какъв е командирът на ортата на Меча на исляма.
Досега всички бяха чували само добри неща за 101-ва орта и за
нейните бивши и настоящи командири, но друго беше да се убедят
лично.

– Ибрахим ефенди, чувал съм само хубави неща за вас и за

момчетата ви! За мен ще бъде чест да се бием рамо до рамо и да
си помагаме!

Момчетата се успокоиха. Дали защото бяха българи, или защото

се харесаха, но явно двамата чорбаджии щяха да се разбират. Това
беше добре. Еничарите знаеха колко важно е в битка командирите
да се разбират и подкрепят. Сега те въздъхнаха. Тяхната орта беше
строена най-близо до чешмата и шумът от падащата вода им
попречи да чуят по-нататъшния разговор, но те продължиха да
следят всичко, което се случва между командирите им. Едрият
силен Ибрахим им вдъхваше доверие. Всички знаеха, че е
пехливанин и много добър воин. В битката при Прут той се беше
изявил и като пълководец. Това беше добре. Добрите командири
не само могат да победят, но го правят като запазват здравето и
живота на войниците си.

Ибрахим знаеше, че всеки чорбаджия на орта има бич у себе си.

– Мустафа ага, можете ли да ми дадете бича си?

577
 Без излишни въпроси, Мустафа откачи клупа на бича от черна
кожа от ръката си. Ибрахим опипа кожата, дебела и твърда, в
широка обемна плетка. Бичът не беше дълъг, но така щеше да боли
още повече. Без да дава повече обяснения и съпроводен от
погледите на цялата 99-та орта, Ибрахим се обърна. Приближи се
до групата, която стоеше до чешмата, и без да пророни дума,
започна да налага шестимата еничари. Те бяха стъписани.
Плющенето на бича беше силно и отчетливо. Отначало мъжете не
разбираха какво става. Скоро целият Ат мейдан затихна. Всички
орти чуваха, че става нещо и притихнаха. Ибрахим налагаше
мъжете където свари. Някои удари попаднаха по гърба, ръцете и
дори по главата. Българинът не подбираше къде удря. Не го
интересуваше дали ще извади око, или ще убие някого. Мъжете се
прикриваха и опитваха да обяснят нещо, но Ибрахим бе глух за
думите им и продължаваше да ги удря с всичка сила. Али се опита
да избяга. Ибрахим обиколи бързо чешмата и пресрещна тичащия
гигант. Нанесе му удар с всичка сила с широката част на бича,
който със сигурност му счупи носа, а тънката част на бича се уви
като хищна змия около врата на едрия мъж.

Ибрахим си спомни за Велко Кехая и неговия бич. Дръпна силно

бича и за малко щеше да удуши нещастния човек. Просна го по
очи върху каменната настилка. Нанесе няколко силни ритника в
главата на проснатия гигант. Бичът така се беше увил и затегнал
около врата му, че Ибрахим се принуди да води Али така, както си
пълзеше на четири крака, като животно. Така Ибрахим се изправи
очи в очи с Кючюк Муслу. Мъжът беше няколко глави по-нисък
от Ибрахим. Той не беше спестил удари нито на него, нито на
Патрона Халил. Ибрахим знаеше, че тарторът е Кючюк Муслу и
трябва да пречупи именно него.

– Името ми не е само Селяхаддин, но и Джаббар! – извика

Ибрахим и скочи към суровия и разлютен мъж. – Сега ще видиш
кой ще ви бъде господар и командир!

Кючюк Муслу изръмжа. Той заприлича на Ибрахим на животно.

Волно, силно, непокорно животно. Ибрахим искаше да го удари с
бича, но той се беше увил около врата на Али в "мъртва хватка" и

578
всеки опит да разплете бича само повече задушаваше нещастния
гигант, който стоеше на колене.

В следващия момент Кючюк Муслу извади своя ятаган. В този

миг Ибрахим усети как бича се отпуска. Явно някак сам се бе
отплел, когато беше спрял да го тегли. Погледна към падналия на
колене мъж и видя Мустафа, който явно му се беше притекъл на
помощ и беше помогнал бичът да се освободи. Кючюк Муслу
беше вдигнал ятагана над главата си. Ибрахим реагира бързо,
направи внезапно движение и "вкара" жилото на бича в
разкритото лице на "Малкия Муслу". Ударът беше парализиращ.
Суровият мъж изпусна ятагана си, който издрънча на каменните
плочи, а той се хвана за лицето и падна по очи. Кръв се
процеждаше между пръстите му и капеше върху красивите
полирани плочи на площада. В този момент Ибрахим видя
Патрона Халил. Сега си спомни, че беше чувал, че Патрона е смел
и добър оратор. В погледа на арнаута имаше толкова твърдост и
непреклонност. Той също беше ударен от Ибрахим, но беше
издържал на болката и не бе извадил арабската си сабя. По всичко
си личеше, че е горд и надменен. Той като че ли не смяташе
Ибрахим за свой достоен противник. Това разгневи българина.
Този мъж стоеше и нагло го гледаше в очите, без да мигне. Бичът
беше свободен, той го засили и изплющя в главата на албанеца.
Въпреки силата на удара, Патрона Халил не помръдна. В този
момент Ибрахим проумя, че е загубил. Повече не можеше да си
позволи да удря невъоръжен и не съпротивляващ се еничар.
Патрона все така стоеше и го гледаше. "Трябва да се оплача на
Неджиб" – помисли си Ибрахим.

Случващото се до чешмата бе приковало вниманието на целия

Ат мейдан. Мустафа бей като че ли усети неудобството, в което
беше изпаднал неговият колега чорбаджия, приближи се и удари
шамар с опакото на ръката си.

– На колене, куче! – изръмжа той и принуди Патрона да падне на

колене.

579
 Ибрахим познаваше непокорния дух на планинците арнаути и
знаеше какво унижение е това за него. Някога албанците били най-
горещите защитници на християнската вяра. Те най-дълго се
съпротивлявали на турците, а днес бяха сред най-ревностните
мюсюлмани и смятаха турците за свои приятели.

Ибрахим съкрушен подаде бича на Мустафа, който разпореди

Патрона и хората му да бъдат завързани и отведени.

"Лошо започва походът" – мислеше си Ибрахим. А само преди

малко беше щастлив и радостен. Патрона Халил, Али, Кючюк
Муслу и останалите явно бяха добри войни и смели мъже. Той
щеше да оправи дисциплината им и да ги направи отлични
еничари.

В първите дни на похода 99-та орта вървеше начело. Вървяха не

много бързо, за да не се уморят. За водач на похода бе определен
Мустафа. Той знаеше, че мъжете отиват на война и не желаеше да
ги изтощи при похода. Храната беше много добра. Понякога
водачът позволяваше развлечения, но винаги с мярка. Мярката –
това беше най-важното нещо за Мустафа. Той като че ли винаги
усещаше къде е мярката на нещата и успяваше да я спазва.
Мустафа много се хареса на Ибрахим. Двамата се разбираха
отлично. Сто и първа орта вървеше непосредствено след 99-та.
Двамата командири се бяха отказали от привилегията си да яздят
и често вървяха в компанията един на друг, за да си говорят.

Абдаллах ефенди беше зачислен към ортата на Ибрахим. Беше

видимо, че пътуването измъчва шейхюлисляма. Ибрахим не
знаеше, но беше очевидно, че причината, която го бе накарала да
предприеме това пътешествие, е сериозна. Беше немислимо
старецът да се придвижва пеш като еничарите. Ибрахим му беше
дал коня, който му се полагаше. Два-три дни старецът яздеше.
После си пролича, че и това му е трудно. Когато стигнаха до
толкова добре познатата Ангора, Ибрахим купи една двуколка, в
която Абдаллах ефенди впрягаше коня си. Животното не беше
много щастливо, че го впрягат, но трябваше да се примири.
Абдаллах ефенди носеше със себе си много книги и всякакви

580
други неща, с които се занимаваше, докато пътуваше. С
шейхюлисляма пътуваха няколко от висшите молли и духовници
на Империята. Имаше писари и млади послушници, които
помагаха на духовниците.

Абдаллах ефенди с новата си придобивка се присъедини към

малкия керван, който образуваха духовниците. Моллите се
движеха след ортите, които се придвижваха пеша. Чак след това
се движеше големият керван (обоз) с каруци. Мустафа беше
разрешил раниците, храната и дори пушките, а и по-тежките
оръжия да се качат на каруците отзад. Това помагаше на еничарите
много по-бързо и с голяма лекота да се придвижват. А и така им
беше много по-приятно и леко. Сега, когато еничарите не бяха
смачкани от багажа и въоръжението си, те разговаряха и се
шегуваха. Мустафа знаеше, че няма нищо по-лошо от изморен
воин или такъв без настроение. Момчетата се шегуваха и нямаха
време да мислят за битките и смъртта.

От оръжията си Ибрахим беше взел зулфикр, а като късо оръжие

– султанската кама. Той повери на Абдаллах ефенди кожената си
чанта с всичките си книги. Така дори да се случеше нещо с него,
книгите му щяха да останат на сигурно място.

Въпреки че Абдаллах ефенди си имаше собствена двуколка, той

все пак се мъчеше. Така още в Сивас еничарите направиха носилка
с балдахин. Всички знаеха кой е Абдаллах ефенди и си спомняха
как им беше говорил за религиите и за философия още в Едирне.
Повечето момчета от 101-ва орта смятаха Абдаллах ефенди за
свой духовен и религиозен учител. Затова всички с радост се
сменяха и носеха шейхюлисляма на раменете си. Явно това беше
най-далечното пътуване за стареца. Ибрахим видя как старецът
започна да се усмихва и живна, откакто го носеха на рамене.

След Сивас османската армия трябваше да продължи към

Ерзинджан, а след това щяха да се качат в арменските планини,
през Ерзурум и оттам само на изток да влязат в най-северната част
на Иран. Ортите на еничарите вече бяха навлезли в територията на
древна Персия и бяха завзели Ширван. (виж карта 2, стр. 758)

581
 Мустафа беше разчел пътуването по най-добър начин.
Арменските планини бяха стръмни и трудни за преминаване,
затова водачът на похода беше предвидил там еничарите да се
движат по-бавно. Целият поход щеше да мине южно от Голям
Арарат и да навлезе в Персия.

Ортите напредваха бързо. За да бъде по-лесно и весело

пътуването, Мустафа беше заповядал пред всяка орта да се движат
музиканти – мехтери алем, които свиреха на мехтер[79] и
разнообразяваха пътя на еничарите. Малко преди да навлязат в
арменските планини, когато високите склонове вече се извисяваха
над тях, ги настигна вестоносец. След като се разделиха, Мустафа
извика всички водачи и каза:

– Руската армия е нападнала и в момента превзема Баку. Имаме

заповед да се отклоним от маршрута и да тръгнем на север.
Веднага трябва да тръгнем към Батуми.

Батуми беше град на Черно море и оттам трябваше да се качат

високо в кавказките планини. Ибрахим беше виждал Кавказ. Той
се извисяваше висок, величествен и недостижим. Това беше най-
голямата планина, която беше виждал. Само че я беше виждал от
север, а сега щеше да я види от друг ъгъл. Това беше станало по
времето, когато беше в Азов и двамата с Девлет Гирай скитаха из
степите.

– И какво, вместо с персите, ще воюваме с руснаците? – каза един

от чорбаджиите.

– Какво пък, каква е разликата? – каза друг чорбаджия.

Еничарите веднага се отклониха и поеха на север. В първия

момент това се прие много добре, защото вместо да навлязат във
високите планини, тръгнаха по ниските хълмове. Те не знаеха
какво става, но предчувстваха, че някакво важно събитие ги бе
отклонило от пътя. Нещо беше променило плановете, а това
означаваше, че битката приближава. Вече бяха ускорили и
темпото. Явно Мустафа имаше карта, защото водеше ортите

582
много точно. Въпреки това Ибрахим нито веднъж не го видя да
погледне карта.

– Мустафа ефенди, знаеш ли как да стигнем до Батуми? – попита

от интерес Ибрахим.

– Много добре знам. Ето зад този рид се намира реката Чорох.
Ще вървим само по нея и слез три-четири дни сме в Батуми.

– Откъде знаеш всичко това, ефенди?

Тъмна сянка мина по лицето на Мустафа.

– След Едирне бях изпратен тук, в едно бедно турско семейство.

Ходил съм пеш от Ерзурум до Батуми.

За Ибрахим беше очевидно, че споменът за пребиваването на

Мустафа в Анадола е неприятен, каквито бяха и неговите спомени.
Така той разбра, че повече не трябва да пита и се довери на
Мустафа. Еничарите се сблъскаха с Кавказ още преди да стигнат
Батуми. Те видяха как планината се извиси като стена пред тях.

– Това е Кавказ! – с възхищение и преклонение каза Мустафа.

– Аз съм го виждал, но от северната страна.

– Това не е същата планина. Ти си виждал така нареченият Голям

Кавказ, а това е Малкия Кавказ.

В момента, в който достигнаха до Кавказ, Мустафа накара

еничарите да се въоръжат. Така те ходеха с пълно бойно
снаряжение – със саби, копия, пищови и пушки. Все пак бяха
високи планини и във всеки момент можеха да бъдат нападнати.
Това забави преходите и ги направи по-мъчителни и бавни. Кавказ
толкова много приличаше на Родопите, само че беше много по-
стръмен. След десет дни еничарите бяха пред стените на
Тифлис[80]. Това беше високопланинска непревземаема крепост.
Вместо обаче да се води битка, еничарите, начело с Мустафа и
Ибрахим, проведоха преговори с жителите на града. Там нямаше
руски военен гарнизон. Грузинците – горд кавказки народ, се

583
бореха да не изпаднат под зависимост нито на руси, нито на
османци. Сега обаче те разбраха, че това е война между двете
големи империи и те само ще загубят, ако се намесят. Така
гражданите, макар и християни, без бой пуснаха еничарите в
града. Те явно още пазеха спомен за Мервен[81], който след като
превзел Тифлис, избил всички, които се били с него и с кръвта им
напълнил басейн, в който воините му плували. В града влезе само
46-та орта, а останалите веднага поеха по обратния път към
Батуми, а после и Ерзурум. След Батуми еничарите пак оставиха
пушките и настроението им отново се повиши.

Докато еничарите бяха предприели похода към Тифлис в Иран,

нещата не се бяха успокоили. Казбин беше отблъснал афганските
нашественици, но когато шах Махмуд пристигнал, поканил него и
благородниците на пир. Всички отговорили на поканата и
отначало се веселили. След това Махмуд дал знак и неговите
войници избили всички гости, като не оставили нито един жив.
След това заповядал да бъде убит всеки персиец, който е служил
на шах Хюсеин. Клането продължило две денонощия. Сега
Персия беше най-слаба. Като чу какво се беше случило, Мустафа
съжали, че се е наложило да се отклонят към Грузия, за да парират
русите.

– Можехме с един-два удара да превземем Персия – каза той.

Сега еничарите бързаха. Когато се изправиха пред Ерзурум,

планината вече беше украсена с всякакви цветове – червени,
кафяви и жълти. Придвижването ставаше все по-бавно, тъй като
есента напредваше. Все по-често започнаха да валят дъждове, а
когато армията достигна до Каракьосе, върху връх Арарат имаше
снежна шапка. Мустафа реши, че походът за тази година е
приключил. Беше рисковано придвижването на толкова голяма
армия във високите планини през зимата. Снегът можеше във
всеки момент да се спусне и мраз да екове земята. Армията
трябваше да бъде предварително подготвена. Ибрахим харесваше
Мустафа като командир. Той беше спокоен, предвидлив и
далновиден. Преценяваше много добре преди да предприеме
някакво действие и винаги мислеше за живота на своите еничари.

584
Именно негова беше идеята – вместо да атакуват Тифлис и да
дадат безсмислени жертви, да преговарят. Така беше успял да
превземе града без нито една жертва. Като командир Мустафа по
нищо не отстъпваше на Неджиб и останалите еничарски
чорбаджии. Щеше да е напълно в реда на нещата той да води
похода и да командва битката, като бъде назначен за командир на
ортите.

Еничарите се готвеха да посрещнат зимата. Вместо походните

палатки, в покрайнините на града те строяха дървени бараки.
Всеки чорбаджия надзираваше сградите да бъдат здрави и добре
опушени. Не се налагаше чак такъв надзор, защото Мустафа
раздели ортите на групи от по четиридесет човека и ги нарече оди.
За всяка ода трябваше да отговаря одабаши. Ода се наричаше и
постройката, която трябваше да издигне всяка група. Освен одите,
за сън бяха построени още три. Едната беше определена за склад.
От едната страна се държаха храните и припасите, а от другата –
оръжието и барутът. Другата ода беше разделена на няколко
малки стаи и една по-голяма. Малките стаи бяха определени за
чорбаджиите, а големите – за щаб. Третата беше място, където
еничарите да се събират, да ядат, да играят и да се веселят. Там
също така се провеждаха молитвите. На две от помещенията –
щаба и общата ода, бяха сложени джамове.

Отначало чорбаджиите помагаха на еничарите в строежа.

Трябваше да се строи бързо, защото ден след ден дъждът ставаше
все по-силен, а времето – все по-навъсено. Когато поставиха
покривите, всички си отдъхнаха, защото палатките вече бяха
подгизнали и в тях все по-често течеше вода. След като завършиха
одите, две орти продължиха да запушват с кълчища, глина и
дръвчета дупките между дървените трупи, от които бяха
изградени. Другите се впуснаха да секат дърва от близкия склон.
Очакваше се зимата в планината да бъде сурова, затова Мустафа
реши да се запаси с дърва за цялата зима. Сто и първа орта вместо
да реже дърва беше изпратена на лов. Походът си носеше ечемик,
ориз, живи животни и месо, но пресният дивеч беше добре дошъл.
Така че хората на Ибрахим предприеха дълго пътуване и лов.
Донесоха много муфлони, диви кози и всякакъв по-дребен дивеч.

585
За съжаление почти нямаше птици. Освен това в Каракьосе имаше
много стада с овце, които пасяха на тучните поляни на планината
и само през зимата ги прибираха в града. Мустафа се договори с
местните овчари да купи от овцете им. Чорбаджията знаеше, че
ако еничарите са нахранени и заети, няма да има проблем с тях
през зимата. Храната вече беше осигурена, затова всеки ден
назначаваше занимания на ортите или на одите. Провеждаха се
както маневри, така и индивидуална работа с оръжие, дори
стрелби. Командирът знаеше, че още в ранна пролет походът ще
бъде подновен и еничарите ще трябва да са в най-добрата си
форма. Тъй обясни това на момчетата и всички дружно се заеха да
се упражняват. Докато не беше навалял сняг се използваше всеки
миг за тренировки.

Ибрахим имаше проблем със 101-ва орта. Нещата не вървяха

добре. Още от първия ден, откакто наби Патрона Халил и хората
му, момчетата не ги приеха добре. Те помнеха, че същите тези
бяха вдигнали бунта във Видин. Тогава само милостта на султана
бе запазила живота на тези бунтовници. Доскоро 101-ва беше
воювала срещу Патрона и хората му. Тези, който липсваха в строя,
бяха убити от ръцете на хората, които сега трябваше да служат с
тях. Ортата на Ибрахим беше съставена от мъже на почти една и
съща възраст. Всички бяха българи, от много години заедно,
всъщност от самото съставяне на ортата. Хората на албанеца бяха
като чужд елемент. Капъ кулу бяха свикнали да гледат на
останалите еничари като на сбирщина, като на неистински
еничари, а сега те бяха и натрапници. Затова държаха Патрона
Халил и хората му изолирани. Те не бяха българи, а сбирщина,
паплач. Бяха шумни, недисциплинирани и разпасани. Опитваха се
да мързелуват и да хитруват. Скоро ортата, начело с Ибрахим и
най-вече Бахтияр, наложи терор над Патрона и хората му. Никой
не им даваше миг свобода. Всички ги контролираха и
принуждаваха да работят. В тази ситуация ореола на водач на
Патрона пострада и все пак си личеше, че албанецът има ум и дар
слово. Еничарите обичаха той да им разказва, защото повечето от
неговите истории чуваха за пръв път, а в собствените им истории
всички те бяха участвали. Ибрахим се опитваше да защити най-
вече Патрона Халил. Когато опита да назначи албанеца за

586
одабашия, за малко не се вдигна бунт. Толкова силно беше
нежеланието на останалите тридесет и пет капъ кулу. Затова
българинът пръсна хората на Патрона по останалите оди, а
албанеца назначи за одабаши на сто и първа орта. Освен това
повика при себе си Кючюк Муслу и каза:

– Сурово ще накажа всяко неподчинение! Вече знаеш кой съм!

Повече няма да ви предупреждавам и прощавам, кажи на
останалите! Чувствайте се предупредени! Следващия път просто
ще ви убия!

Така нещата в 101-ва орта като че ли се пооправиха. Ибрахим

наистина щеше да убие всеки, който започне свада или има
някакви намерения за бягство, бунт или каквото и да е
неподчинение.

За разлика от Патрона Халил, Бахтияр Казим веднага беше приет

от другарите си. Той беше най-естественият заместник и
помощник на Ибрахим и всичките му другари веднага приеха
това. Бахтияр беше суров, но справедлив. Всички знаеха къде е
получен белегът му и мислеха, че и ръката му е загубена по време
на битка. Така този на пръв поглед недостатък за тях, беше
предимство. Бахтияр се държеше твърдо и не се оплака нито
веднъж, нито изостана в похода, така че те имаше защо да го
уважават. Освен това на всички им правеше впечатление, че през
времето, в което не е бил в корпуса, приятелят им не беше загубил
самочувствие, а напротив, беше изградил умение да командва.
Само Ибрахим знаеше, че командването на банда е не по-леко от
командването на орта и изисква желязна ръка.

Бахтияр държеше изключително много на дисциплината. Още от

първия ден той беше стоял на чешмата до Патрона Халил и хората
му После беше чул какво се беше случило и как чорбаджията бе
набил мъжете. Той също не им прощаваше. Всички те, дори и
Кючюк Муслу, се страхуваха от Белязания. Това беше добре за
Ибрахим, защото така не му се налагаше да се занимава с тях.

Абдаллах ефенди и хората му се бяха настанили в самия град.

Най-голямата джамия на Каракьосе имаше медресе. Именно там

587
бяха настанени шейхюлислямът и хората му. Старецът не се
чувстваше добре. Изглеждаше изнемощял и отпаднал. Ходеше
облечен с много връхни дрехи. В цялото медресе печките горяха
непрекъснато и се поддържаше топло, защото на стареца му беше
непрекъснато студено. В голямото помещение на медресето
седяха писарите и улемите. Там непрекъснато се работеше,
преписваха се книги, обсъждаше се нещо. Абдаллах ефенди се
готвеше да издаде фетва[82] срещу шиитите кармати. Това беше
свързано с много работа. По цял ден ровеха и търсеха основание
за фетвата. Атмосферата беше много добра. Ибрахим изпитваше
наслада само да гледа как младите мъже и учени пишат и спорят.
Българинът четеше много. Най-много му харесваха книгите,
оставени в библиотеката на шейхюлисляма от Силяхдар Дамат
Али паша. Но все пак най-любими за Ибрахим бяха разговорите
със стария му духовен наставник – Йенишехирли Абдаллах
ефенди. Двамата мъже седяха от двете страни на алабастрова маса
за писане и тихичко разговаряха, без да пречат на останалите.

Ибрахим оставаше практически Бахтияр да ръководи ортата, а

той всеки ден ходеше при Абдаллах ефенди. Веднага почувствува
как духът му се обогати и възвърна живота си, изпълнен с
религиозност и задълбоченост. Малко по малко отново започна да
се чувства Махди.

Един ден Абдаллах започна да разказва:

– Персия има много стара история. Почти всички учени –

философи, писатели, миниатюристи, поети, са перси. Това е
центърът на суфисткото учение. Но слушай, сега ще ти разкажа
нещо, което е важно! Някога най-добрите воини в света били
персите. Техните елитни воини се наричали "Корпусът на
хилядата". Това била елитна гвардия, която служела на
персийските шахове. Те били специално подбирани. Всички били
едри и високи, преминавали специално сурово обучение и ставали
изключителни майстори в бойните умения. Наричали ги
"безсмъртните". В битка тези воини били много опасни и можели
да победят много по-голяма армия от тях. Гледката на "Хилядата
безсмъртни" смразявала кръвта на всеки, който ги видел или се

588
изправел срещу тях. Целите облечени с броня, еднакви, силни и
решителни. Носели се легенди, че всичките хиляда воини са братя.
Толкова еднакви изглеждали, че никога не остарявали и не
умирали. Но не за това ги наричали "безсмъртните", а защото, след
битка, никога никой не намерил ранен или мъртъв "безсмъртен".
Това било защото корпусът винаги бил много по-голям от хиляда
човека. Много воини стояли в резерв и ако някой паднел, веднага
друг заставал на негово място. Така в битката винаги вземали
участие хиляда души. Освен това те никога не оставяли своите
мъртви другари на бойното поле и по този начин създавали
впечатление, че са безсмъртни.

Ибрахим слушаше като омагьосан.

– Безсмъртните ходели с лъскави брони и шлемове, а отгоре били

наметнати с дълги пурпурни мантии, с големи качулки, за да могат
да скриват шлемовете си. Те били като излети от един калъп.

Ибрахим като че ли сънуваше с отворени очи, но в същото време

започна да се пита: "Корпусът на хилядата безсмъртни ли е по-
добър, или еничарите?" Абдаллах ефенди сякаш усети какво
вълнува Ибрахим и каза:

– Мисля, че еничарите ще са по-добри, все пак ви делят две

хиляди години.

– Те също са били добри воини! Много искам да мога да срещна

моята орта с персийските "Хиляда безсмъртни"!

Ибрахим като че ли виждаше неговите еничари и персите.

"Трябва да стегна еничарите!" – помисли си той.

Абдаллах сякаш "чуваше" мислите на Ибрахим. Той не каза

нищо, но многозначително се усмихна.

– Днес все още има хора, които се смятат за наследници на

елитния персийски корпус. Слушай сега тяхната история. Те,
разбира се, са мюсюлмани, а не зороастрийци огнепоклонници.
Началото било в 1335 година, когато в Персия дошла вестта за

589
смъртта на Абу Саид. Емир Чобан и братята му отмъстили за
смъртта на баща си, но той бил отровен от любимата си жена.
Смъртта на Абу Саид отприщила вълна от насилие и кървави
междуособици. Държавата на Хулагидите рухнала. На другата
година Дагитенския улус Модлистан и Меверанахр се отцепили.
Всеки емир изявил претенции за престола. При всеки от тях на
служба се намирали желаещи да грабят, пият, изнасилват, да
гледат танцьорки под звуците на зурни и никого да не слушат. Те
се оформили в групи джете[83]. В Хорасан – известен с шиитските
си и суфистки традиции, това движение придобило своеобразна
форма. Там въстанието избухнало срещу монголите под лозунгите
"cap ба дар"[84].

Там, в Паштин, в градчето Бейкак, живял богат, почтен и

уважаван ходжа Джалал уд-Дин Фейзула. Той имал пет сина и
петимата емири: Емин уд-Дин, Абдурраззак, Веджих уд-Дин
Масуд, Насрулла и Шаме уд-Дин. Емин уд-Дин бил пехливанин и
телохранител на султана Абу Саид. Абдурраззак бил емир на
Карман, който осигурявал 120000 динара доход, от които 20000
имал право да задържа за себе си.

Той събрал от жителите на Карман необходимата сума за

годината, но после я загубил. В този момент пристигнала новината
за смъртта на султана. Все още неуверен дали това ще помогне да
спаси кожата си, той се отправил към Паштин при баща си. Там в
това време братята Хасан и Хюсеин Хамза убили ханския
пратеник, който се бил настанил в техния дом и след като се напил
с вино, се опитал да обезчести сестра им. Управителят на Хорасан
– Ала уд-Дин Мохамед, поискал Хасан и Хюсеин да бъдат
изправени в Термезд на съд. В това време от Карман пристигнал
Абдурраззак. Той полюбопитствал за причината на суматохата и
разбирайки за нея, възкликнал: "Правоверни! Нека поддържаме
Хасан и Хюсеин! Те са хора – честни и мъжествени!" Призивът не
останал без отговор в сърцата на мюсюлманите.

Посланикът на Ала уд-Дин Мохамед се върнал с празни ръце и

разказал за метежа. Управителят на Хорасан изпратил обратно
отряд от воини, за да заловят убийците и човека, който си

590
позволил да ги защитава. Абдурраззак вече бил събрал джета –
няколко младежи, които били с вид на юнаци и се уподобявали с
Рустам[85]. Те всички чакали войниците да се появят. При първия
сблъсък с бойния отряд на Ала уд-Дин Мохамед, някои от младите
смелчаци били убити, а други избягали. Абдурраззак призовал
Хасан и Хюсеин да се обърнат за помощ към жителите на града.
Той казал:

– За нас настъпиха тревожни времена, но кълна се в Аллах,

мъжът винаги е длъжен да чувства своята глава, като вече
отделена от тялото и побита на кол при вратата на града (cap ба
дар)! Тогава той има по-малки шансове да умре, но дори да го
постигне гибел, ще бъде като мъж!

Така започнало това движение, но много от неговите участници

скоро станали членове на братството Хасания, тоест
последователи на шейх Хасан Джури. Така се случило и с
Абдурраззак, Хасан и Хюсеин.

– Аллах не търпи несправедливост! – с тези думи Хасан Джури –

дребен, сух и напълно незабележим старец, с треперещи ръце и
неочаквано висок, пронизителен глас, се обръщал към своите
ученици. – Но справедливо ли е устроен светът, в който един има
всичко – хареми и табуни с коне, дворци и дамаска стомана,
ежедневни пиршества и увеселения, а за други няма и залък хляб,
дори няма мляко в сухите гърди на майките, а само изсъхнала,
превърнала се отдавна в камък земя? Но пък трябва да плащаме
данъци за всичко!

Хасан Джури бил мюрид на Шейх Халиф, който следвал

повелята на шейх Али аддеул Симиани, принадлежал към
братството на Кубравия. Неджим уд-Дин Кубра – "Величайшия
шейх", създал ордена Кубравия, починал в Хоразъм през 1221
година, при нахлуването на монголите. Неговият гроб и до днес
събира около себе си мюсюлманите.

Симиани учил, че качеството на "вътрешната чистота" (сафа),

може да бъде дадено от Аллах не само на отделен човек, търсещ
истината, но и на цялата община, намирайки верния път. Тя може

591
да стане огледало, отразяващо Божието битие. Хасан Джури
напълно възприел това учение. Той отишъл при мечета Сабзанер,
център в окръга Бейкан в Хорасан, и призовал своите мюриди,
скрито и тайно от монголските власти, да се готвят за въоръжено
въстание и да се борят за справедливост. Хорасанските фанихи го
обвинили в тайна дейност, а в 1335 година Шейх Халиф бързо и
неочаквано се оказал мъртъв. Глава на създаденото братство
ашшейхия станал Хасан Джури (после по неговото име то
започнало да се нарича алхасания). Скоро обаче пътят на
сарбадарите се разделил с пътя на суфите. Според хрониките на
Кондамир през 1342 година сарбадарският емир Месуд заповядал
шейх Хасан Джури да бъде убит.

Днес сарбадарите са елитните части на персийските шахове. Те

се смятат за наследници на персийските "Хиляда безсмъртни".
Чувам, че сарбадарите, макар вече да са мюсюлмани, отново са
започнали да носят пурпурни наметки.

Освен за историята на Персия и за религиите, понякога двамата

мъже говореха и за по-странични неща. Така например веднъж
Ибрахим разказваше за пребиваването си във Франция. Докато
разказваше за Марсилия, той се сети и попита за чумата.

– Някога в древността на небето имало твърде много слънца и

земята изгаряла от тяхната топлина. Боговете повикали
Тарбаганмергену, който бил отличен стрелец, за да свали със
своите стрели излишните слънца. Оттогава слънцето в небето е
само едно.

Вълшебният лък и стрелите останали в Тарбаганмергену. Сега

той стреля под земята. И неговите подземни стрели са по-страшни
от небесните. Хората ги наричат чума. В 1800 година преди
Хиджра палестинците срещнали при Ален-Езера с оръжие в ръка
армията на израилтяните, които в този момент станували в
търсене на Обетованата земя, и изтребили повече от 30000 от тях
на бойното поле. Като трофей взели Ковчега на Завета, в който се
намирал Невидимият бог. Те го занесли в Азот, в светилището на
своя бог Дагон. "И надвисна божията ръка над азотените, и ги

592
поразил, и наказал, изтребил ги и поразил с хемороиди както Азот,
така и околностите му. А вътре в страната се размножили много
мишки и имало в града велико отчаяние."

Всъщност палестинската армия била поразена от бубонна чума.

Това са първите писмени сведения за чумата и те се намират в
Библията. Иначе в историята се разказва, че чумата се зародила
някъде около езерото Исак-Кул и веднага се нахвърлила върху
Китай. Там от нея умрели тридесет милиона мъже, жени и деца.
Всеки трети китаец умрял. След това хора със сини подутини по
шията и подмишниците, които после се пукали, а от тях изтичала
гной, се появили из улиците на Астрахан и в столицата на Златната
орда – Сарай. Навсякъде горели клади и върху тях изгаряли
труповете, в други горели билки, чиято цел била да се прогони
духът на болестта. Все по-често над юртите се издигал черен
траурен бончук – знак за карантина, предупреждаващ и
забраняващ на хората да се приближат към тях. "Когато някой от
тях се разболее, то отпред забиват копие, насочено с върха нагоре,
а на върха му има черна конска опашка и от този момент никой
чужд не смеел да стъпи в пределите на неговата територия –
свидетелства Керпини. – И това не е религиозен ритуал, а
карантинна мярка." В такива юрти семейството умирало от чума.
Умиращата жена пълзейки спирала, за да почине и пак бутала
чаша с вода към мъжа си. И била благодарна, че ще умре преди
него, за да не го види как ще умре в мъки. И била доволна, че му е
донесла тази чаша, защото никога повече нямало да може да му
поднесе вода...

"Извършва се божие наказание над хората в Източната страна, в

Ордата, Сарай, у бесурмани, фриги, арменци, обези и черкези,
навсякъде свирепства силен мор и живите не смогват да погребат
мъртвите" – свидетелства руска летопис. "Несметни пълчища
татари и сарацини, внезапно станали жертва на неизвестна
болест... цялата татарска армия поразила болест... Всеки ден...
умирали хиляди... В жлезите им соковете се сгъстявали, след това
те загнивали, развивала се гной, а след това настъпвала и смърт,
съветите и помощите не помагали" – утвърждава нотариусът от

593
Пияченца Габриел де Мусис, видял всичко със собствените си очи,
защото точно по това време се намирал в Каф.

В Каф, който по това време бил обсаждан от Джани бек, чумата

продължила да се движи и поразила Итил и Танаис (Волга и
Днепър).

Отначало покосила редовете на нападащите, но на обсадените не

било съдено да се радват на това. Тя преодоляла крепостните
стени, чрез телата на летящите към тях мъртъвци! "Татарите,
измъчени от чумата, омаломощени и потресени от смъртта на
другарите си, умиращи без всякаква надежда за оздравяване,
техните командири наредили да "заредят" труповете в
метателните машини и ги хвърляли над град Каф. Именно тези
"снаряди" сложили край на защитниците на града – утвърждава
Мусис. – Градът бил затрупан под планина от мъртъвци и
християните нямало къде да се скрият... Те предавали мъртвите на
вълните. Съвсем скоро въздухът бил заразен, отровен и
развалената вода започнала да загнива. Усилвало се нетърпимото
зловоние." Генуезците бягали от Каф в родината си и там занесли
със себе си чумата.

По пътя на напускащите Каф, първоначално те спирали в

Константинопол (Истанбул). Чумата се пренесла в най-големия
град в света. Там тя се развихрила и с косата си покосила хиляди
граждани.

Генуезците отказали да приемат кораби с болни

съотечественици. Тогава те отишли в други средиземноморски
пристанища. Към края на 1347 година в Константинопол,
Египетска Александрия, Крит и Пелопонес, Сардиния, Генуа и
Пиза, Марсилия и Тунис – практически във всички големи
пристанищни градове, бил отбелязан връх на епидемията. От
всичките сто милиона човека, които тогава живеели в Европа, в
близките години починали двадесет и пет милиона, или всеки
четвърти. При това цели области били обезлюдени.
Константинопол от един милион човека останал с по-малко от
двеста хиляди. Цяла Гърция също била обезлюдена. Само тук-там

594
и то в по-големите градове били останали гърци, главно в Атина,
Солун, Патра и на Егейските острови. Императорът, за да
превърне отново Константинопол в най-големия град, насила
преселил оцелелите от чумата гърци в столицата. На мястото на
гърците в Елада нахлули славяните. Днес в Гърция повечето хора
са със славянска кръв. Той постъпил така, защото в
Константинопол били оцелели повече арменци, евреи, славяни,
анадолци, а гърци почти нямало.

В средата на 1348 година епидемията обхванала цялото

крайбрежие на Европа, включвайки Ирландия и Англия. Всички
жители на Исландия също били мъртви. В Лондон на всеки десет
човека умрели девет. Измряло населението на почти цяла Южна
Италия, а от Италия – половината.

През септември 1348 година в град Шильон (Швейцария), след

като измъчвали лекар – евреин, успели да изтръгнат признание, че
кладенците се заразяват от еврейски лекари. Тази мълва се
разпространила по-бързо и от чумата и в много градове на Европа
били унищожени няколкостотин еврейски общини. Убити били
стари и млади, здрави и болни, жени и деца.

Град Авиньон, резиденция на папа Климент VI, бил унищожен

от чумата.

– Бил съм в Авиньон – вметна Ибрахим.

– "Половината, а може би повече от половината на Авиньон

паднали мъртви. В градските стени повече от седемстотин домове
стояли затворени. В тях никой не живее. Тези, които някога
живели там, били мъртви. В покрайнините на града не може да се
срещне жив човек" – пишат летописците.

През 1349 година чумата се добрала до Швеция, когато местните

жители ограбили и плячкосали плуващ кораб с мъртъв екипаж в
Берген. През 1351 година болестта се появила в Полша, а
следващата година – в Русия. Така оттогава болестта ту се
разраства, ту се свива[86].

595
 – Учителю, има начин да се предпазим от чумата и едрата шарка
– убедено каза Ибрахим.

Абдаллах ефенди само вдигна рамена. Той със сигурност знаеше

и до него не може да не бяха достигнали резултатите от неговите
проучвания.

Друг ден Абдаллах ефенди започна да разказва на Ибрахим за

вярата и религията на Персия.

– Някога древните персийски жреци, които се наричали маги [87]

вярвали, че чрез ритуалите и душите си държат света и целия
космически строеж. Така че светът и животът зависели от това
какви хора са магите и как изпълняват ритуалите. Магите били
първите огнепоклонници. Отначало те се кланяли на слънцето и
земния огън, и вярвали, че при жертвоприношенията на
животните, техните души достигат божествената същност, което
те наричали Гуеш Урвен ("Душата на бика"). Освен това пиели
питие, което предизвиквало видения и ги докарвало до екстаз,
наричали го хаома (инд. Сома). Според тях божествата биват:
ахура – "господари" и дева – "богове". И двата вида са добри.

Но някъде хиляда години преди Христа в Източна Персия,

Хорезъм или Бактрия се родил този, който изцяло реформирал
религията на Персия. Това бил първият човек, който създал
дуалистична религия. Тъй като той се наричал Зоратустра (на
гръцки Зороастър) и цялата религия започнала да се нарича
зороастризъм. Свещената книга за зороастризма се нарича "Зенд
Авеста".

Повечето хора, които разглеждат зороастризма смятат, че

древните персийски жреци просто са разделили боговете на добри
и лоши. Тази традиция по-късно е заимствана от евреите (Бог и
Дявол), християните (Христос – Антихрист), дори в исляма
(Аллах – Иблис). Повечето вярващи в тези религии не са се
замисляли върху деленето на боговете. Но има и още нещо,
зороастрийците са ни завещали един много висок дух на това
разделяне на добро и зло при боговете. Именно той по-късно

596
преминава в християнските ереси – павликянство, манихейство и
богомилството.

Има и едно противоречие в учението на древните перси, а то е в

следното: зороастризмът е стъпил върху идеята за свободната
воля, чиято елементарна формулировка не успява да избегне
логическото противоречие. Наистина Ахура Мазда (Ормузд) –
върховният бог и господар, е творец на всички контрасти, но
двамата му сина близнаци – Сиенха Майню (Благотворен дух) и
Анхра Майню (Дух на отрицание) (Ариман), трябва да избират
между реда на истината (аша) и лъжата (дружу), като и двата реда
се състоят от добри или лоши мисли, думи и действия. Така Ахура
Мазда се оказва творец на злото в две отношения, защото дружу
предхожда изхода на Анхра Майню и защото последният е негов
син.

Пътят на персите бил в следване на Благотворния дух и

човечеството се изпълнява от седемте Аменша Спента
"Безсмъртните благодетели", Boxy Мена (Добра мисъл), Аша
Вехища (Съвършена истина), Хшатра Вайря (Желана власт),
Спента Армайти (Благотворно благоговение), Хаурватат
(Пълнота) и Амеретат (Безсмъртие). Седемте Безсмъртни
благодетели същевременно представляват добродетели –
спътници на Ахура Мазда, и атрибути на смъртните, които следват
реда на истината – аша. Човекът на истината (ашаван), достигайки
особено състояние, наречено "мече", се смята за способен да се
присъедини към Безсмъртните благодетели и да се обедини
напълно с благотворния дух.

Абдаллах ефенди спря за малко, за да си почине. Личеше си, как

старецът преживява думите.

– Как успявате да запомните толкова много неща, учителю? –

попита Ибрахим.

– Не ги помня, просто вчера пак прегледах "Зенд Авеста".

– Вие имате "Зенд Авеста"? – учуди се еничарът.

597
 Абдалах ефенди му направи жест да не повишава глас. Явно
нямаше нужда всички в залата да разберат, че шейхюлислямът
чете стари книги на неверниците огнепоклонници.

– А можете ли да ми кажете нещо повече за Анхра Майню и

Ахура Мазда? – попита Ибрахим.

Явно шейхюлислямът беше направил някакъв жест, защото един

наведен прислужник се приближи и постави две стъклени чаши
пред тях, а после наля силен тъмен чай. Така Абдаллах ефенди,
като блажено отпиваше чай на малки глътчици, продължи да
говори:

– Ахура Мазда – Ахурамазда (др. Персийски), Ормузд (пехлеви),

в иранската митология това е върховното божество. Буквално
значение – "господ премъдър". Първоначално името Ахура Мазда
се използвало, за да се замени с него забраненото за произнасяне
истинско име на Бог.

Въпреки че по-късно името Ахурамазда започнало да се пише

слято, в началото двата елемента на името се употребявали
разделено. В ахеменидските тестове (VI-V век до Христа) този
термин се пише слято. В персийската религия името Мазда се
пише отделно. За разлика от повечето тогавашни религии, където
боговете им произлизали от воинигръмовержци (Зевс, Индра,
Перун, Тор и други), Ахура Мазда бил изобразяван като богжрец
и се подчертавала духовността на неговата същност. Той създава
света с усилието на своята мисъл и дух и изисква от хората чисто
духовно поклонение и молитви пред свещения огън. Като форма
на жертвоприношение се допускало само възлияние на смес от
хаома с мляко.

Ахура Мазда бил баща на най-нисшите божества – Аша, Сраоши,

Рашке, Митра и на самата религия. Той е царят миродържец,
Всемогъщ, Велик, Победоносец.

Някои наричали върховния бог само Мазда, като Мазда и Ахура

Мазда се разглеждали като частично и пълно название на Бог. Така
дълго време се водил спор как да се разбира думата Мазда, като

598
епитет към Ахура, т.е. Мъдрия Ахура, "Мъдрия господар" или
просто като съществително "Мъдрост", откъдето Ахура Мазда е
"господар Мъдрост", което собствено се явява името на Бог.

Други мислители в по-късни времена казват, че това е

персонифицирано абстрактно понятие, означаващо мъдрост. Все
пак това не е толкова важно, защото всъщност и Ахура Мазда, и
Мазда, не са истинското име на Бог. И двете са само нетабуирани
варианти на името Бог. В " Ятттта" преброих двадесет "лъжливи"
имена на Бог, а от друга страна иранците в своя религиозен
календар наричат Бог "Безименния" или описателно "Създателя".

Знаеш ли, че много народи не изричат името на Бог. Дори в

Библията това е една от божиите заповеди?

– Да, учителю, чувал съм.

– Откъде? – поинтересува се Абдаллах ефенди. – Аз ли съм ти

казвал?

– Не, учителю, някога познавах един мюрид йехуди (еврейски

учен), който ме запозна със скритите (тайните) имена на Бог. Вие
също сте ни разказвали.

– Да, йехудите също имат табу над божието име.

– Учителю, той твърдеше, че всички ние – мюсюлмани,

християни и евреи, всъщност вярваме и се кланяме на един Бог.
Това, което ни казвахте и вие.

– Вярно е! Това е точно така! Но в същия този Бог са се кълнели

и огнепоклонниците перси и други народи.

– Нима?

Ибрахим не можеше да разбере какво точно му казва

шейхюлислямът. Нима всички религии вярват в един Бог? Нима
Бог беше един? Нима различните религии бяха само различни
пътища към Вечно мъдрия? Ако той беше Махди, нима мисията в

599
живота му щеше да бъде да създаде или прокара Път към сърцето
на Бог?

Абдаллах ефенди отпи от вече студения чай и продължи:

– Другата много важна част от религията на персите бил Анхра

Майню. Той бил предшественик на Сатаната, Дявола, Иблис,
Лукавия. В персийската митология Анхра Майню бил глава на
силите на злото, тъмнината и смъртта, противник на Ахура Мазда,
символ на отрицанието, на пробуждане на човешката психика.
Анхра Майню бил княз на тъмнината. Той имал цяла свита от зли
духове, последователно противопоставящи се на всяко
благотворение на Ахура Мазда. Именно те породили всички
грехове: магьосничество, чародейство, смъртта, болестите,
старостта, отровните животни, растения и насекомите. Анхра
Майню погубил първочовека Гайомарт. По правило той не
действал сам, а чрез посредничеството на подчинените му
демонични сили – девите. Благодарение на неговите усилия светът
се оказал разделен на два противостоящи си лагера, на добро и зло.

Обобщеното название на тъмните дела на Анхра Майню в "Зенд

Ависта" е "не живот", той понякога се възприемал от по-късните
коментатори като признак на илюзорност и нереалност.

– Учителю, защо трябва да знам всичко това? Защо ми обърнахте

такова внимание?

– Защото борбата между Доброто и Злото е всичко. Ние отиваме

в Персия не просто на боен поход. Ти трябва да отидеш там, за да
откриеш силите на Злото, да ги победиш и унищожиш! В този си
път ще се срещнеш с персонизираната сила на Злото.

– А как ще изглежда Злото? – попита Ибрахим.

– Аз не знам. Ти ще разбереш – отвърна Абдаллах ефенди. – За

да победиш Злото, както и да изглежда, трябва да си готов. Но не
трябва да се готвиш за нещо конкретно, а трябва да изчистиш духа
си, да знаеш много и да оставиш Аллах да те води.

600
 – Какво още трябва да знам? – попита Ибрахим.

– Никой не знае това. Аз ще ти разказвам, а ти ще слушаш и дано

някой ден нещо от това ти бъде полезно!

След това Абдаллах ефенди започна да разказва на Ибрахим за

различните ереси, които са се зародили в Персия.

– Най-голямата мулхид (ерес) в Персия и получила най-голямо

разпространение в света е манихейството. Създателят на
религията бил Мани. Мани се родил в земеделска общност на
брега на горното течение на река Кута, протичаща североизточно
от Вавилон, на юг по посока на Нипур (Нуфер). Градът се наричал
Мердину. Повечето източници наричат бащата на Мани Патикиос,
гръцка форма на иранското Патич или Патеч, което на сирийски
език е Петик. Те преписват множество имена на майката на Мани:
Маис, Каруся, Уташхим, Такшит, Нушит. Мнозина източни
манихеи наричат майката на Мани с името на Христовата майка –
Мария. Мани бил единствен син. Също като своя предшественик
Исус, който бил смятан за потомък на древен благороднически род
от Израел, и Мани е представен за наследник на стара иранска
аристократична фамилия.

Свещеното писание на менихеите се нарича "Кефалия". Много

от учените класират пророците и апостолите на човечеството и
всички те задължително включват Мани сред тях. А ето тяхната
последователност: Адам, Сит, Енох, Ной, Авраам, Зороастър,
Буда, Исус, Павел, Мани, Мохамед.

Според някои източници бащата на Мани бил член на братството

на елхеизитите, а след това мутазилитите, водещи своето начало
от юдейската секта на есеите, били последователи на Йоан
Кръстител. Сам Мани се наричал "ученик на Траетаон", приемник
на Буда и Зороастър, Пареклет "Утешител" и "Отново върнал се
Христос", от тук намеквал, че той е Махди. Той както и
зороастрийските маги преди него учели, че светът не е един, а
съществуват два първоокеана, две различни изначални стихии:
"беснеещия мрак" – плътна, хладна, влажна материя, и вечната
"светлина" – горещ, топъл, сух дух. Те са непримирими и където

601
се срещнат, воюват. Мани наричал личния носител на светлото
начало "Първочовек" Ормузд. Анхра Майню бил описван като
Беснеещия мрак. Всеки човек представлява светла частица от
Първочовека, облечена в Беснеещ мрак. Така Първочовекът се
намирал в плен на Ормузд. На съмняващите се Мани предлагал да
погледнат в собствената си душа – това била малка частица от
света, попаднала в плен на тялото, на което му предстояло смърт,
гниене и разпад. "Тялото е гроб на душата – казвал Епиктет. –
Човекът, това е ходещ труп, а смъртта е освобождение на душата
от плена на материята и приобщаването ѝ към царството на света."

Към тялото – тъмница на душата, трябва да се отнесеш

подобаващо. Според тях плътта е толкова чужда на духа, затова
било нужно или съвсем да се отречеш от нея, или да ѝ дадеш
всичко на воля. Първите от тези направления означава аскетизъм,
втората – пълно нравствено разпускане – предлагала възможност
и разрешаване на всякакви оргии, вино, хашиш, разврат, защото
всички тези, както поста и молитвата, отслабват връзката на
душата с тялото, с материята, държаща душата в своите остри
хищни нокти. Убийството, лъжата, предателствата също не били
смъртни грехове, защото резултатът от тях бил само разрушаване
на някои смъртни, плътски обвивки, тоест в крайна сметка душата
била освобождавана и сливана с Абсолюта, със Света на душите,
успели да се освободят от материалния затвор.

Според манихеите грях били любовта, нежността,

привързаността към конкретен човек. Те пречели за
освобождаване на душата от материалното, като правели желано
и радостно пребиваването в тази тъмница. Недопустимо било и
самоубийството. Смъртта била разглеждана като нещастие,
изпращано ни от Анхра Майню. И да ускориш освобождаването
си значи да обремениш душата си с грях. Но това било безполезно,
защото душата просто ще се пресели от едно тяло в друго. Такава
смърт само връщала човека в изходно положение.

Мани основал сектата на абахитите. Това било братство от

масонски тип, с няколко степени на посвещение, в което по
думите на Низам ул-Мулк възнамерявал да отмени вярата на

602
гебрите, юдеите, християните и идолопоклонниците, и с чудесата
и силата си да наложи на народа своята вяра.

– Знаеш ли кои са масоните? – попита старецът.

– Знам! – твърдо отговори еничарът и мавляна продължи.

– За манихеите държавата била въплъщение на силата на мрака.

Затова пък за държавата манихеите били бунтовници и
изменници. По-късната практика показала, че всички държави
охотно използвали манихеите за диверсия срещу други държави.
Те просто ги преселвали по границите. Затова обществото на
Мани се разпространило в цяла Азия и Европа. То било тайна
общност. Шах Шапур ги преследвал. На Мани се наложило да бяга
в Китай, но след това, по времето на внука на Шапур, Бахран се
върнал в Иран и бил убит. Ал-Балхи във "Фарс наме" съобщава, че
след като убили Мани, хората на шаха одрали кожата му и я
натъпкали със слама. Тези последователи на Мани, които не
успели да избягат, били принудени да се отрекат от Учителя и да
лъжат, че са друговерци.

Духовните бащи на богомилите били манихеите, но те отишли

още по-далеч от зороастрийците. При тях Бог и Сатана били
равнопоставени, Светлината и Мрака били равни по мощ.
Богомилите обаче не наричали Мрака Сатана, а Сатанаил[88] ,
защото според тях Сатаната е дете, произлязъл е от Бог и не може
да загуби своята божественост, както смятат християните.
Животът бил лош, тежък, хората гладували и мизерствали,
върлували болести, болка, страдание и смърт. Богомилите питали
как така Бог, след като е добър и благ, може да бъде творец на този
лош свят. Те казвали, че човекът не е съвършен. Той има и добри
и лоши страни, но всичко в него се променя и е създадсно, за да се
самоусъвършенствува. Така те дали отговор на тези въпроси.
Всичко било дело на Бог, а Сатанаил бил творец на света. Това
обяснявало болестите и тленността. Явно човек не е образ и
подобие божие, а Сатанаилово. Светата божия църква също не
била божия, а сатанаилова. Така богомилите твърдели, че
Сатанаил е Твореца на света и световете. Наистина Сатанаил бил

603
създаден от Бог, но гордостта го накарала да въстане и да поведе
другите ангели, като станал техен водач.

Чакай да ти опиша как Иса ибн Мариям описва княза на целия

свят.

Абдаллах ефенди бавно се изправи. Коленете му, от дългото

стоене с кръстосани крака, сухо изпукаха. Едва сега Ибрахим се
сети, че Иса ибн Мариям, за когото шейхюлислямът спомена, е
Исус Христос и със сигурност това, което отива да донесе, е
Библия или само Евангелие. От одеве той също си спомни нещо.
Всъщност "Тайната книга", която беше взел от скрипторията,
сигурно беше богомилска книга. Ибрахим стана, отвори кожената
чанта и я извади. След това се върна и седна. Абдаллах ефенди
вече беше седнал. Както и беше предположил, старецът държеше
в ръце Библия. Преди да зачете, той се забави за известно време,
явно докато открие текстовете.

"Що се отнася до Царя на мрака, то в него има пет форми: той

има глава на бик, ръцете и краката му са на демон, плещи – като
на орел, средната му част е като дракон, а лицето му е като на риба.
Това са петте форми, печатите на неговите пет свята. И още пет
качества има в него, които го отличават: първото е тъмнината,
второто – зловонието, третото – безобразието, четвъртото –
горещината от неговата собствена душа, петото – неговия пожар,
горещо като желязо, когато го нагорещяват в огъня. Той има още
три свойства: първото – че неговото тяло е много силно и твърдо,
по-твърдо от който и да е рог, и никакъв рог, зъб или нокът не
могат да проникнат, и никое тяло, желязно или медно, не може да
го съкруши. Тялото на архонта е по-твърдо от всяко желязо, бронз,
стомана, олово и няма във Вселената мъж и никакво оръжие, което
да може да го рани и разреже. Защото материята, неговия творец,
го е направил по-здрав."

Именно това същество създало хората, земята и светлината.

Само едно не можало да им вдъхне – душа.

Ибрахим беше чел "Тайната книга", която явно беше написана за

християни. По нататък Абдаллах ефенди започна да разказва

604
историята на богомилите, както би я разказал мюсюлманин. В
първия момент тя се стори малко странна на еничара.

– След като не успял да вдъхне душа на хората, Шейтанаил

(Сатанаил) се поклонил пред престола на Аллах и се заклел, че ще
приеме исляма, ако Предвечния вдъхне душа в изваяните от глина
хора. Аллах явно се доверил на Шейтанаил и им дал душа, но
Шейтанаил веднага я извратил, отклонил хората от Пътя и първата
му жертва станал Каин, защото именно "Творецът" изкушил Каин
и го накарал да убие брат си.

Така Абдаллах ефенди му разказа почти цялата ал-Инджил

(Библия) по нов начин. Ибрахим много пъти беше мислил, че Бог,
описан в Стария Завет, не е добър и милосърден, а зъл, сприхав и
лош. Сега шейхюлислямът преразказваше Библията по много
разбираем начин. Нещата наистина звучаха много по-
правдоподобно. Присъствието на Шейтанаил обясняваше всичко
и Лукавия надничаше зад всяка мерзост и предателство.

– Тогава Бог сътворил Иса – продължаваше да разказва старецът.

– Според богомилите Иса бил безплътен дух. Той се появил без
Мариям да бъде докосната от когото и да е и така тя останала
албатул (девствена, невинна). Войнството на Иса счупило ребрата
на Шейтанаил, но падайки от небето, той успял да се хване за
крилата на Микел (Архангел Михаил). Така той искал да смъкне и
него в преизподнята. И тогава Микел, показвайки му мощта на
своите магьосници и ловкостта, с която управлявал копието...

Микел, хранител на тайнствените думи, с които Аллах сътворил

небето и земята, знаел как да отнема силата от низвергнатия
Шейтанаил и да го лиши от божествената частица "ил". Едва след
това му се отдало да затвори Шейтана в ада.

При богомилите било прието при всяка молитва да се гони

Шейтана. Те смятали, че нямат нужда от черква, всеки сам следвал
личния си път към Бог и преживявал борбата си с Шейтана. Но
най-важното било себепознанието, личното самоусъвършенстване
и чистота, каквито имали богомилските просветени.

605
 Източното православие жестоко преследвало богомилството. В
големите гонения повечето от богомилите били избити. Те
смятали, че богомилите еретици са по-лоши от езичниците. Макар
самите те да били една от многобройните секти в християнството
и в началото много по-слаби от монофизитите и арианите. Всяка
секта в християнството определя останалите за еретици, така е и с
по-новите секти – католици, протестанти, адвентисти, и воюва
срещу тях. В исляма не е така. При мюсюлманите различните
секти не воюват помежду си. Те се съревновават в ревността на
вярата и следването на Пътя и Аллах ще реши коя от тях да избере.

Преди България да падне под властта на Осман и наследниците

му, мюсюлманските дервиши поддържали тесни контакти с
богомилите. Те от своя страна открили, че ислямът е много по-
изчистена религия от православието и стои много по-близо до тях.
Така в 830 година халифът подкрепил въстаналия павликян Тома
Славянина и сключил с него формален договор в името на борбата
срещу православието.

Историята се повторила през XIV век, когато османците се

съюзили с богомилите срещу източноправославните. След
падането на България, богомилите приели исляма, а павликяните
в България, които някога били преселени от Иран и Ирак, а сега
живеят северно от Филибе (Пловдив), приели католицизма.

Павликяните носели в своите възгледи следите от влиянието на

иконоборците. Дълго време това било най-голямата борба в
християнството. Тези, които отричали иконите, подобно на
мюсюлманите и евреите, отричали в църквите да има фрески и
икони. Те приели идеята за това направо от десетте божи заповед и
– да не се правят кумири, на които хората да се кланят, и да не се
споменава напразно божието име. Според тях било светотатство
хората да се опитват да си представят Бог, архангелите и ангелите,
и да ги рисуват според себе си. Иконоборците са много по-близо
до исляма във вярванията си. Така в техните храмове, подобно на
джамиите, имало само растителни и геометрични мотиви. Всичко
се изразявало със символи. Именно от там Исус бил изобразяван
като агнец, който се е подложил на заколение, а ранните

606
християнски общности били изобразявани като риба. Отначало
всички християнски храмове били такива. Реално по-късно за
пръв път в "Червената черква", която се намира около Перущица,
неизвестен художник дръзнал да изрисува ангелите с човешки
лица и фигури.

Според другото течение в християнството трябвало да има

икони, мощи и всякакви други светини, без които било трудно да
си представят християнския живот. Изображението на кръста и
разпнатия Христос били носени на всички процесии и шествия. Те
непрекъснато били ръсени със светена вода, кадили ги с тамян,
целували ги, върху тях възливали елей и вино. Понякога ги
обличали и при кръщения към тях се обръщали като към
свидетели. Иконите лекували болните и давали утеха на
умиращите, прогонвали дявола и носели благодат в душите на
обръщащите се към тях. Хората им се кланяли и с тяхна помощ се
отличавали правите от виновните, защото те карали ръката на
престъпника да изсъхне, а понякога дори сърцето му да се пръсне.
Понякога от иконите текли сълзите на божията майка или капчици
от кръвта на Христа. Те спасявали, появявали се на неочаквани
места и изчезвали, носели благи вести на хората и предсказвали
утрешния ден...

По някое време императорите се притеснили, защото вече не

били в центъра на духовната власт на земята, били застрашени и
заместени от иконите. Понякога една икона, някакво парче дърво,
била почитана повече от самия император. Всичко това трябвало
да се спре веднъж и завинаги. Зад това решение с цялата си мощ
застанала и цялата светска власт на Византийската империя, която
чувствала как духовниците стават все по-силни. Във Византия, за
разлика от Западна Европа, където религиозният водач – папата,
стоял над светската власт и често се намесвал в управлението,
императорът не допускал патриархът да му се бърка. Така Лъв III
Исавър оженил сина си Константин за хазаркатаюдейка Чичак [89],
провъзгласил почитането на иконите, кръста и мощите на
светците за идолопоклонничество, а иконоборството – за
държавна политика. Когато станал император, Константин V,
когото наричали "нито християнин, нито елин, нито еврей, но

607
съвкупност от всички нечестивости", през 754 година провел в
Халкидон иконоборчески събор. Православните църкви и
манастири се закривали, а техните имущества се конфискували,
монасите били принуждавани да стават войници. Центурионите и
легионерите насичали с мечове образа на Христос Спасител и
Света Богородица и ги горили на клади близо до храмовете.

След сто години на анатема, иконоборците били почти

унищожени. През това време обаче се случили доста неща.
Вождът на павликяните

– Хрисохир (Златоръкия), провъзгласил държава в териториите,

които се намирали под негов контрол. За столица обявил
планинската крепост Тефрине. Той тероризирал земите в горната
част на реките Тигър и Ефрат, ограбвал манастирите и селата,
вземал заложници, а с откупа се обогатявали. Пленници, за които
получавал откуп, продавал в робство на мюсюлманите.

Павликяните приемали Евангелието и смятали себе си за

християни, но материята за тях, както и за всички манихеи, била
творение на Сатаната, кръстът бил символ на проклятие, иконите
– безсмислени идоли, кръщението и причастието не били
тайнство, а лъжливи и опасни магии.

Павликяните били разбити в края на IX век. Тефрине паднал през

872 година. Скоро "Златоръкия" вожд на павликяните бил сменен
от "Меднорък" вожд – това име той получил, защото закрепвал
меча си в медна протеза, която носел на мястото на отсечената си
ръка. И въпреки това павликяните загубили. Те били клани,
давени, бесени и избити няколко десетки хиляди човека.
Оцелелите били разселени на границата между България и
Византия. Така императорът искал да спре постоянните набези на
българите и да ги "зарази" с ереста на павликяните. Въпреки
усилията на православните, павликяните, които сега живеят
северно от Пловдив, в Калъчлиево, Бостанджи и Алифаково (днес
град Съединение), Житница и Гирен (днес Белозем), оцелели.

Това, което Византия се опитала да направи с България, било

първи опит за идеологическа война. Така в Европа били изпратени

608
и получили разпространение павликянската, манихейската и
месалианската ерес. В Империята като че ли забравили, че
българите само преди няколко години, през 865 година, приели
православната вяра.

Византийците не дочакали манихейската ерес да излее своята

отрова сред българския народ и България била приета в лоното на
православната черква. Така те били решили след като
минихейството разруши България, християнството да очисти
народа от минихейската ерес, разбира се, с нейните носители. Това
обаче не станало, а ересите се смесили с източното православие.
Така в България се създало богомилството. От България тази ерес
попаднала в Сърбия, а от там пропълзяла из цяла Европа. В Италия
те се наричали петарени, а във Франция – катари. Еретиците в
Европа се наричали булгари. Заради тях била създадена Светата
инквизиция.

Българският цар Петър, заедно с патриарх Теогност, през X век

започнал борба с богомилите, която продължила непосредствено
до османското нашествие в България.

Старецът разтвори книгата и накара Ибрахим да чете, а той като

че ли за пръв път разбираше какво чете и му стана ясно какво
всъщност беше "Тайната книга".

"Понеже вселукавият наш враг (дяволът) разсея по цялата

българска земя манихейската ерес, като я смеси с месилиянската,
на онези, които са начинатели на тази ерес, анатема!

На поп Богомил, който при българския цар Петър възприе тази

манихейска ерес и я разпространи в българската земя, като
прибави и това, че Христос бог наш се е родил от светата
Богородица и приснодева Мария само привидно е бил разпънат, а
възприетата плът я възнесъл и я оставил във въздуха, нему, на
неговите минали и съществуващи понастоящем ученици,
наричани апостоли, анатема!

609
 И на всички, които поддържат тази ерес, техните обичаи, техните
нощни събрания и тайнства, и безполезното тяхно учение, както и
на онези, които ходят с тях, анатема!

На онези, които се обичат с тях и в единодушие с тях ядат и пият,

и получават дарове от тях, като техни единомишленици, анатема!
...

...На онези, които наричат сатаната творец на видимите неща и

го наричат разпоредител на дъжд, град и на всичко, което
произлиза от земята, анатема!

На онези, които говорят, че сатаната е създал Адама и Ева,

анатема!

На онези, които отхвърлят свещените писания, що боговидецът

Мойсий (Мойсей), Илия Трезвитянин и останалите свети пророци
и патриарси приеха от бога, и казват, че те са на сатаната, и тези
подтиквани от богове, са написали онова, що са написали, че което
казали за Христа, без да желаят и по принуда са говорили поради
това богомилите отхвърлят написаните в стария завет книги и
просиялите в него свети пророци, анатема!

На онези, които казват, че жената зачева в утробата си поради

помощта на сатаната и от тогава сатаната пребивава неотстъпно
дори и до рождението на младенеца, което не може да бъде
прогонено чрез светото кръщение, но само чрез молитва и пост –
на онези, които говорят така, анатема! ...

... На онези, които се отвръщат от всички пения в свещените и

божествени църкви и от самия дом божи, какъвто е църквата, и
казват, че трябва да се пее само "Отче наш", на което и място да се
случи, анатема!

На онези, които отхвърлят и подиграват светата и свещена

служба и цялото светителско устроение, като казват, че те са
изобретение на Сатаната, анатема!

610
 На онези, които отхвърлят и подиграват причастието и с
честното тяло на нашия господ Исуса Христа, като отговорност и
цялото тайнство, което е било извършено от Христа Исуса –
господа наш, заради нашето спасение, анатема!

На онези, които отхвърлят поклонението на честния животворен

кръст и на светите и свещени икони, анатема! ...

На онези, които не вярват, че ще има възкресение, въставане на

телата на умрелите от вековете и пришествие пред съд господен,
анатема трижди!

На всички онези, които се противят на закона божи и не приемат

апостолите и отческите предания, анатема трижди!

На онези, които са преминали от каквато и да е ерес към

православната вяра и я държат с цялата душа, вечна им памет!

На всички, които се приобщават към арменската вяра, техните

служби и мъдрувания, анатема трижди!

На онези, които говорят, че бог не ще приеме човека, който се

кае за своите грехове, анатема трижди!

На онези, които твърдят, че дяволът е свещенодържец, анатема

трижди!

На онези, които не изповядват, че синът божи е творец на небето

и земята, анатема трижди!

... На онези, които не се кланят на светите мощи, които различно

дават божествена благодат на всички, пристъпващи към тях с вяра,
анатема трижди!

На онези, които не се кланят на честния и животворен кръст или

хулят светата литургия и всички църковни песни, анатема
трижди!"

– Слушай сега за Махди! Махди е човекът, изпратен от Аллах,

който ще обнови вярата в навечерието на Съдния ден! Ти си

611
Месията в исляма! Знаеш, че шиитската карматска традиция
утвърждава, че Махди ще произлезе от потомците на Мохамед и
ще се появи няколко години преди Съдния ден, когато земята ще
бъде преизпълнена със зло и неверие.

Това, което досега не сме ти казвали, е следващата част от

предсказанията. Махди трябва да убие Даджала (Някои версии
отреждат тази роля на Иса (Исус Христос), да установи на земята
царство на справедливостта и със силата си да върне хората в Пътя
на Аллах, да възроди общините на вярващите (суните). Неговото
кратко царстване (от 3 до 9 години) ще бъде царство на
изобилието. С царстването на Махди на земята ще се върне и
отново ще умре Иса, а след това ще настъпи възкресение на
мъртвите и Съдния ден.

Всички смятат, че идеята за Махди няма връзка със сунитския

ислям, но ти знаеш, че ние, еничарите бекташи, и по-точно сектата
на Махди, вярваме в това. Сред шиитите идеята за Махди е
основна догматика и те го възприемат като "скрит имам", и само
той е в състояние да унищожи злото и да насочи човешкия род по
пътя на истината.

Слушай сега какво те интересува! – каза Абдаллах ефенди.

Надявам се, че си спомняш, че Пророкът е от великия род на

корейшитите. Отначало те били най-дейните му врагове. Именно
те го прогонили от Мека в Ятриб (Медина). Първите битки на
правоверните били именно срещу корейшитите. Помниш ли това?

Ибрахим много добре помнеше историята за създаването на

исляма и то не само от лекциите на Абдаллах ефенди от Едирне,
но и от разговорите, които беше водил в Арабия. Спомни си за
онзи магически хамам, издигнат в сърцето на Арабската пустиня.

– Помня, учителю! – отговори той.

– Добре! Това е важно!

612
 – След като Пророка покорил корейшитите, те станали най-
горещи негови привърженици и последователи, защото именно от
техните родове са наследниците на Пророка. Такива били и
племенника на Мохамед – Али, който се оженил за дъщерята на
Пророка Фатима и техния син Хюсеин.

Би трябвало саудитските араби да са най-горещите

привърженици на шиизма. Тази част от исляма изповядва, че
духовния водач на целия мюсюлмански свят трябва да произлиза
от коляното на Мохамед. Това обаче не е така. И именно Али и
имама Хюсеин са убити на територията на Ирак.

Около 1700-та година шах Хюсеин наложи шиитски

фундаменталистки ислям над цяла Персия.

Ибрахим от много време искаше да попита нещо, но все не се

отваряше възможност, затова сега реши да попита, пък дори и да
прекъсне шейхюлисляма.

– Учителю, защо Персия се нарича Иран?

– Всъщност персите са наричани така от гърците и от другите

народи, а те се самонаричат ирани или фарси. Слушай сега
историята, тя е много важна!

Ибрахим съжали, че прекъсна стареца, но поне си изясни този

въпрос.

– Та шах Хюсеин изби и изсели всички сунити от Иран. Не успя

да направи това само в източните провинции на Кандахар, които
са запазени от високите планини. От много години не се е
появявал претендент, който да твърди, че е Махди. Сега обаче съм
сигурен, че отново се е появил претендент за Махди и шах Хюсеин
действа от негово име. Или Махди го манипулира, или шейхът го
използва като знаме и за оправдание на действията си.

– Появил ли се е такъв претендент, учителю? – попита Ибрахим.

– Всички признаци сочат, че е точно така. Освен това и Кубилай

Юндер, и Патрона Халил, независимо един от друг, имаха

613
видения, които могат да се изтълкуват само по един начин – ти
трябва да предприемеш това пътуване на изток. Затова аз и
Патрона Халил сме тук. Аз ще ти дам знание, а Патрона Халил ще
ни осигури пророчество и интуиция.

Ибрахим започна да разбира.

– Аз трябва да открия персийския Махди, така ли? С него ли ще

бъде битката?

– Нека засега го наречем Лъже Махди.

– А трябва ли да го убия? – Ибрахим се замисли. – Учителю, това,

че мъжът е Лъже Махди, прави ли го Даджала? Трябва ли да го
убия?

Абдаллах ефенди мълчеше. Той не можеше да отговори на тези

въпроси. Това бяха въпроси без отговор. Ибрахим ал-Махди сам
трябваше да намери отговорите.

– Още нещо ме притеснява, учителю? – продължаваше Ибрахим.

Абдаллах ефенди отново не помръдна. Той дори нямаше

намерение да прекъсва въпросите на Ибрахим. За него беше важно
да следи накъде го води мисълта.

– Ако Махди – продължаваше да говори Ибрахим – трябва да

убие Даджала и ако Даджала е Исус Христос, това не означава ли,
че Махди е Антихристът? Защото в Библията се казва, че преди
Страшния съд, Антихристът ще нападне Исус. Но там е казано, че
Христос ще убие Антихриста. Дали Даджала няма да убие Махди?
Каква е разликата между Христос и Антихриста или между Махди
и Даждала, след като този, който ще оцелее преди това трябва да
стане убиец? Кой е по-добър? Този, който е загубил, но не е убил
или този, който, за да докаже правотата си, е станал убиец? Кой е
добър?

– Шиитите смятат, че днес сред тях живеят преродените души на

Пророка и неговите кръвни наследници. Тези хора живеят тайно
никой не ги е виждал. Те би трябвало да са трима и единият да е

614
наследник на Мохамед, другият – на Али, а третия – на най-малкия
внук на Пророка, мъченика Хюсеин. Тези тримата се наричат
имами. Имамите живеят специален живот. Те са в непрекъснат
досег с Бог и говорят с Аллах на онзи праезик, който ни е бил
даден от Бог и на който са говорили всички хора преди да бъде
разрушена Вавилонската кула. Тримата имами живеят в
специални храмове и Аллах говори чрез тях. Те стоят зад плътни
завеси и говорят с хората, без да бъдат виждани. Там, където в
Соломоновия храм е била завесата, а зад нея е била светая светих
– давир. Според евреите там се е намирал кивота на Завета. Тоест
това е бил записан на плочки гласът на Бог, даден на Мойсей на
Синайските възвишения. При християните там се намира амвона
със светата вода, хлябът и виното за причастие и Евангелието,
тоест манната небесна, Христовата плът и Христовата кръв и
божиите думи. При шиитите там, където в християнството и
юдеизма има само символи, има жив човек.

Имамът говори с гласа на Бог и смята, че никой простосмъртен

не е в състояние да чуе гласа на Аллах и да остане жив и всеки,
който чуе божествения глас, умира. Затова всеки имам говори на
хората чрез така наречените говорители ая или аятоласи. Но
аятоласите също не могат да понесат цялата истина и сила на
имамите и това, което Бог им свежда чрез тях, затова всеки имам
има по около двадесетина аятоласи, на които говори. Никога
аятолахът не отива при имама, без да бъде повикан. Аятоласите са
учени и начетени хора. Всеки един от тях трябва да притежава
чистота и духовна сила и да бъде много добър и обаятелен оратор.
Те не бива да изкривяват думите на Бог, изпратени им чрез думите
на имамите, а да ги свеждат до хората, така както са им казани.
Аятоласите говорят пред тълпите и им въздействат.

Шиитите, за разлика от останалите мюсюлмани, християните и

евреите, не обожествяват Светото писание (ал-Инджил), а смятат,
че учението им е живо, защото, за разлика от другите религии,
които са били изоставени от Бог, чрез техните духовни водачи –
имамите и аятоласите, Бог продължава да им говори.

615
 – А как така е станало, че персите са шиити, след като те нямат
нищо общо с арабите и корейшитите? – попита Ибрахим.
Абдаллах ефенди му казваше толкова много неща, че ако не си
изяснеше нещо, така и си оставаше. – И какви са днес
корейшитите?

– Ще започна отзад напред – каза старецът. – Корейшитите и

арабите от Саудитската пустиня изповядват една примитивна и
първична форма на ислям, която смята, че света се дели на
правоверни и врагове. Те се наричат уахабити.

Ибрахим беше отлично запознат с уахабизма. Старецът явно

беше забравил, че той беше ходил до Мека на хадж.

– Персите са шиити, защото се счита, че имамът Хюсеин – внукът

на Мохамед, се е оженил за единствената дъщеря на иранския шах.
Днес цялата династия се смята за наследник на кръвта на Пророка.

– Но нали имамите са наследници на Мохамед, Али и Хюсеин?

– Да, вярващите шиити смятат, че не имамите са се смесили с

иранския народ, а иранците са ги подслонили при себе си. А шахът
смята, че тази кръв му дава допълнително право да властва.

– Но това е противоречие!? – възмути се Ибрахим. – Кое е вярно?

Абдаллах ефенди помълча известно време, след което каза:

– Никой не знае кои са имамите, никой не ги е виждал. Техните

личности се пазят в най-строга тайна. Шиитите, които знаят кои
са имамите, са седем човека и са готови да умрат, но никога няма
да предадат тайната. Имамите имат пълна власт над народа. Има
тясна връзка между имамите и народа, тя е непрекъсната и гореща.
Осигурява се от аятоласите.

– Защо е така, учителю?

– Шиитите са горещи вярващи, защото, за разлика от юдеи,

християни и другите мюсюлмани, те вярват, че днес се борят за
спасението си, а не разчитат на никого, не очакват Съдния ден и

616
Страшния съд. Според шиитите някога Аллах е изпратил един или
няколко пратеника. Те са висши духове, които са просветени. Този
дух е като колона, като стена, която Бог е разпрострял между себе
си и хората. Според шиитите вратата към бога в момента е
отворена и всеки правоверен шиит, ако живее праведно, може да
постигне спасението и да се слее с Аллах. И най-сигурният начин
да живееш праведно и да постигнеш спасение е да се държиш
близо до тази стена или колона, която Бог е изпратил на хората.
Така всички шиити се опитват непрекъснато да са близо до имама,
а аятоласите им следят за стъпките, които трябва да се направят.
Така днес шиитите се борят за своето спасение, а не са формални
в следването на някакви мъртви правила.

Абдаллах ефенди погледна Ибрахим. Явно искаше да каже нещо,

което е изключително важно.

– Мислих дълго върху нещата, които стават в Иран. Не може да

бъде друго! Това, което ти смяташ за противоречие, всъщност не
е такова. Ние знаем, че в Иран има трима имами, наследници
съответно на Мохамед, Али и Хюсеин. Най-старшият от тримата
би трябвало да е имама на Мохамед. Другото нещо, което знаем
със сигурност, е, че имам Хюсеин някога се е сродил с персийския
шах и владетелите на Персия претендират, че са негови
наследници.

Смята се, че имамите живеят в изолация и никога не виждат хора,

но това никой не може да го докаже. Знаем още, че аятоласите
никога не ходят при имама, ако не бъдат повикани. И така,
помисли! Никой не е казал, че имам не може да бъде например
шахът.

Ибрахим се изуми.

– Искате да кажете, че шах Хюсеин е имам?! – предположението

изненада дори него.

– Смятам, че имамът може да говори зад завесата на аятоласите,

а след това да води двойствен живот и да управлява като шах.

617
 – Но това няма ли да му пречи като имам?

– Никой не знае волята на Аллах.

– Смятате ли, че шах Хюсеин е имам и един от наследниците на

тримата? – Ибрахим искаше да си изясни нещата.

– Смятам, че шах Хюсеин е имам на Мохамед!

Еничарът се изненада и повдигна вежди. Толкова странно беше

всичко, което чуваше и той имаше роля във всички тези странни и
в същото време грандиозни събития.

– И още нещо – продължи шейхюлислямът. – Именно това е бил

поводът за налагане на шиитския ислям над целия Иран.

"Колко странно е всичко!" – помисли си Ибрахим. Човекът пред

него беше духовен водач на всички мюсюлмани. По ранг беше
равен на патриарха в Истанбул или на папата в Рим. Беше равен
или по-висш от имама. Всъщност при сунитите, които смятаха, че
духовната и светска власт трябва да се наследява не чрез родство
и кръв, а чрез избори, шейхюлислямът беше равен на имама при
шиитите. И когато днес се появеше имам, той оспорваше
първенството, авторитета и правото на шейхюлисляма.

Ибрахим реши да си изясни въпросът докрай.

– Но, учителю, какво общо има, ако шах Хюсеин е имам, с

Махди?

Ибрахим вече беше добил представа за борбата, която

предстоеше на шейхюлисляма срещу имама, но искаше да знае
какво общо има Махди с всичко това.

– Не разбираш ли?! – попита го старецът.

– Не.

– Появил се е нов претендент за Махди и него го е посочил

именно имамът.

618
 – Е, ѝ? – Ибрахим нищо не разбираше.

– Имамът е посочил себе си за Махди, така Хюсеин е

едновременно шах, имам и Махди. Така Махди се оказва, че е
самият Мохамед. Той твърди, че само един дух е бил изпращан от
Бог на земята, който е ползвал различни тела и се е наричал с
различни имена.

Като слушаше думите на Йенишехирли Абдаллах ефенди,

Ибрахим настръхна. Силата, до която се докосваше, беше толкова
голяма. Имаше чувство, че ще полудее от всичко, което
научаваше. Вече беше станало късна нощ и всички учени мъже се
бяха оттеглили. Ибрахим не бе забелязал кога се беше случило
това и от колко време разговарят.

– Първият пратеник е бил Адам (Адем), после Нух (Ной),

Ибрахим (Авраам), Мойсей (Муса), Иса (Исус Христос). Той
твърди, че имамите не са трима, а е само един.

– Как? – не издържа Ибрахим.

– Той твърди, че имамът е само един, че Мохамед, Али и Хюсеин

са наследявали неговия дух и днес той е Махди.

Ибрахим отново настръхна.

– Но кой? Учителю, кой е той?

– Не разбираш ли? ... Защо го наричат с различно име?

– Кого? – Ибрахим нищо не можеше да разбере. Ту имаше

чувството, че нещата му се изясняват, ту губеше връзката и
яснотата. Беше като човек застанал пред огледало, ту виждаше
ясно и имаше усещането, че прозира замисъла, ту издишаше и
пред очите му се замъгляваше.

– Кой носи различно име? – опита се да изясни въпроса.

– Този – каза старецът, – когото наричат Даджала.

619
 – Аааа, затова ли някои смятат, че Даджала е Иса?

– Да! Всъщност той е Даджала. Това е духът на всичките пророци

и имами досега, а Махди е, когато всички те се слеят в едно.
Всъщност, когато имаме Махди, тогава Даджала престава да
съществува. Затова се казва, че Махди убива Даджала.

– Но учителю, това означава, че шах Хюсеин наистина е Махди,

а не е Лъже Махди, както вие смятате.

– Ти трябва да го победиш и да докажеш, че ти си Даджала и

Махди!

Ибрахим отново настръхна. Всичко беше толкова мистично.

Няколкото светилника караха огромните сенки на двамата
разговарящи да танцуват по стените. Българинът имаше
чувството, че съзнанието му се разширява, а с него и кубичната
зала. През цялото време почти осезаемо усещаше присъствието на
Аллах в залата. За миг помисли, че това е светотатство, но тази
вечер беше чул толкова много неща, че вече сам не знаеше какво
е светотатство.

– Цялото това противопоставяне и единство може да проследиш

още от огнепоклонниците. Аз смятам, че вие сте двата духа и
битката между вас предстои. Вярвам, че ти си добрият, а той
лошият и че ние ще победим! Пророкът е казал, че само една секта
в исляма и света ще се окаже вярна в Съдния ден. Сигурен съм, че
това ще бъде сектата на Махди! Тези седем мъже, които знаят
тайната за това, което досега ти разказах, се наричат Сектата на
Махди. Ние също сме Сектата на Махди. Те са шиити, ние сме
сунити. Аллах не е оставил място и за двете учения. Някои ще
умрат и ще отстъпят. Мисля, че сам Аллах ще бъде кадията и ще
отсъди. Сега предстои битката – нашия Махди срещу техния
Махди, нашата секта срещу тяхната, еничарите срещу
персийската армия. А сарбадарите са тези, които пазят Махди.
Разбра ли защо е така?

620
 APPENDIX II

След този разговор Ибрахим не беше на себе си. Ходеше като

отнесен, говореше си сам. Грабваше лист и писалка и започваше
да пише, после изведнъж хващаше главата си с две ръце и с часове
мълчеше. Бахтияр Казим и Мустафа се притесняваха за душевното
здраве на чорбаджията, но нищо не можеха да направят, защото
Ибрахим ги държеше изолирани от своите мисли и не ги
допускаше до себе си.

Мустафа за пореден път доказа, че е добър командир. Една вечер

той извика при себе си всички чорбаджии на орти.

– Никога не съм ламтял за власт – каза той. – Както всеки,

надявам се, добър командир, разглеждам командването на орта
като това да служа първо на моите войници, а после и на владетеля
на всички мюсюлмани и сянка на Аллах на земята – султанът. Вече
е време да си изберем командир.

Ибрахим знаеше, че името му е легенда сред повечето еничари.

Те непрекъснато му засвидетелстваха уважението си. Цялата 101-
ва орта, както и командирът ѝ, беше на особено уважение. Всички
те бяха капъ кулу, всички от България, в битките бяха като един
човек и освен това почти всички бяха на близка възраст, почти
набори, така че се познаваха. Деветдесет и девета орта може би
беше втората по уважение орта. Съответно и командирите ѝ бяха
на особено уважение. Мустафа се беше доказал в битка и всички
го познаваха като разумен и уравновесен. Ибрахим беше
пехливанин. Битката му с Кая в Едирне преди толкова години се
носеше като легенда. Такава беше и битката му с Неджиб –
сегашният сейменбашия. Всички знаеха за дружбата му със стария
сейменбашия, както и дружбата му с Рефик Сарък и
съпричастието му към сегашния му приятел Бахтияр Казим.
Еничарите знаеха, че Ибрахим е отличен борец и воин. Освен това
той имаше познанство и беше много добре приет в Дивана на
еничарския корпус, както от агата на еничарите Кубилай Юндер,
така и от Явуз Челик паша.

621
 Ибрахим вече знаеше, че му предстои мисия и искаше да има
достатъчна свобода. Усещаше, че гласовете на еничарските
чорбаджи ще се разделят между Мустафа и него. За да не се случи
това и да не се налага да отказва, той реши да изпревари събитията
и каза:

– Мустафа ефенди, за всички ни е чест да служим под вашата

команда. Всички ние – каза Ибрахим и за по-голямо въздействие
се обърна, като посочи с длан останалите чорбаджии, без въобще
да ги е питал за мнението им – ще сме горди да застанем в строя
след вас, защото вие сте най-достоен според нас!

Някои от мъжете, изразявайки съгласие с думите на Ибрахим,

поклатиха глави. Други стояха неподвижни, без по лицето им да
помръдне и един мускул. Мустафа продължи сякаш въобще не чу
думите на Ибрахим и не обърна никакво внимание на
предложението му.

– Командирът на похода, а после и на цялата армия, която ще

вземе участие в битките, може да бъде избран единствено от
султана, Великия везир или агата на еничарите. Властта ми тежи
и никога не съм се стремял към това, затова измисли как да
разпределим тежестта и отговорността от командването.

Едва сега Ибрахим разбра, че Мустафа не просто искаше да

получи властта от останалите равни нему чорбаджии. Той явно
беше намислил нещо.

– Всеки един от нас ще командва над цялата армия, като

упражнява властта си в продължение на два месеца. Така той няма
да има време да злоупотреби с властта, а всички ние ще го
контролираме и коригираме. Реших управляващият да се нарича
"ага на двете луни".

Ибрахим веднага прие идеята на Мустафа. Тя наистина беше

много добра, но той се нуждаеше от свобода. Сега, докато беше
зима, имаше нужда да разговоря с Абдаллах ефенди, а по-късно
можеше да му се наложи във всеки един момент да тръгне на

622
личното си пътешествие. Затова реши да отклони по някакъв
начин идеята на Мустафа.

– Това е много добре, но може ли някой от нас да се откаже от

управление?

– Не, всички ще управляваме, за да няма такива, които да се

чувстват вън от властта. Така няма да има управляващи, но няма
да има и опозиция. Всички ще носим отговорност.

Ибрахим почувства, че губи контрол над ситуацията, но

останалите мъже вече бяха спечелени за идеята на Мустафа. Сега
той имаше само два варианта – или да поиска да бъде "ага на двете
луни", или да отложи и да разчита, че ще му се размине. Помисли
си, че ако опита да отложи, на останалите чорбаджии може да им
се стори, че се опитва да избяга от отговорност. Тъй като нямаше
как да им обясни, че има мисия и по-сериозни задължения, а не
искаше да създава впечатление, че е мързелив, нерешителен и бяга
от отговорност, взе бързо решение:

– Мустафа ефенди, може ли аз да бъда първият "ага на двете

луни"?

Ибрахим знаеше, че това нетърпение може да се изтълкува зле от

останалите чорбаджии, но беше изключително важно бързо да
отметне това задължение сега, когато корпусът е на място и
отговорностите не са големи.

– Някой има ли нещо против Ибрахим Селяхаддин ефенди

веднага да встъпи като "ага на двете луни"?

Никой не се възпротиви и така от този момент Ибрахим стана

командир на целия лагер. За да се справя по-лесно, той веднага
въведе правила и желязна дисциплина. Забрани пиенето на вино.
За пиянство, както за скандали или побой, наказанието беше бой с
пръчки. Когато Ибрахим записа всички правила и задължения,
назначи наряди и дежурства по места, чистене и готвене, и дори
когато въведе комендантски час, след който всички трябваше да
са се прибрали в бараките и да спят, никой не се впечатли. Като

623
събра всички еничари и им прочете правилата, те не се учудеха
толкова от правилата, колкото от това, че Ибрахим представи
Бахтияр като комендант на лагера. Явно еничарите от останалите
орти вече познаваха коравия нрав и твърдата ръка на българина,
макар и останала само една. Тъй като знаеше, че Патрона Халил
има дар слово, Ибрахим го назначи за свой втори помощник. Той
накара войниците, освен заниманията в общата ода, всеки ден да
слушат лекция, изнесена от Патрона Халил.

Тъй като всяка орта си имаше план и всички бяха заети със
собствените си задачи, през деня Ибрахим почти нямаше работа.
Това, че беше избрал Бахтияр за заместник много му помагаше.
Патрона Халил, със справедливия си нрав, също много му
помагаше. Така еничарът беше свободен през цялото време и
имаше възможност всеки ден да се вижда с Абдаллах ефенди и да
водят толкова важните и интересни разговори.

Зимата беше много люта. Отначало наваля много сняг, но после

свирещият и бръснещ вятър издуха снега и времето стана още по-
студено. Това, че бяха изградили лагера от дървени бараки и че
бяха избрали една долина, отвсякъде оградена с хълмове, ги
предпази от студа. Добрата храна, месото, дисциплината и
подготовката спомагаха еничарите да пращят от здраве и да се
чувстват винаги в добро настроение.

Двата месеца под командването на Ибрахим минаха като миг.

След него на поста "ага на двете луни" застана Мустафа и нещата
продължиха по същия отработен и изпитан начин. Сега Ибрахим
разполагаше с още повече свободно време и се чувстваше много
по-спокоен. За пръв път от толкова време беше оставил нещата зад
себе си в ред. В тила му всичко беше наред, а той си представяше
себе си като армия, готова за бой и да изпълни мисията, която му
предстоеше.

Така постепенно зимата отмина. Все по-често от Средиземно

море започнаха да подухват меки, топли ветрове, а и слънцето, все
още лениво, напичаше по-силно и помагаше на вятъра да топи
снежните преспи.

624
 Отначало снегът приличаше на разкъсана дреха, постепенно
свежата зелена трева започна да се показва отдолу и сега той
заприлича на малки бели островчета.

С идването на пролетта еничарите се раздвижиха и живнаха. Те

приличаха на мечки, които цяла зима са се спотайвали в бърлогата
си, а напролет се разшавват и прегладнели тръгват да търсят
храна. Еничарите предвкусваха битката и бойният им дух веднага
се повдигна.

Когато Мустафа даде заповед за тръгване отново на поход,

всички бяха в превъзходно настроение. Явно пролетта, топлият
вятър и слънцето, а и предстоящата битка стимулираха воините.
Съвсем друго беше положението с Абдаллах ефенди и
придружаващите го улеми, които с неохота възобновиха
мъчителното за тях пътешествие.

С напредването на пролетта еничарите напуснаха бойния лагер в

Каракьосе, преминаха границата с Персия и стигнаха в най-
северните райони, които предната година бяха превзети от
местните еничарски орти. Към армията, която вече се водеше от
командира на 7-ма орта, се присъединиха две орти от северния
сирийски град Алепо, а от Мосул (северен Ирак) се присъединиха
10-та, 52-ра и 58-ма орта. Така войската, която нахлу в Персия,
вече беше доста голяма. Всички присъединяващи се орти се
подчиняваха на "агата на двете луни" и се съгласяваха да служат,
да се подчиняват и да командват при тези условия. Всички обаче
питаха най-вече за битката при Тифлис. Повечето от тях не бяха
разбрали, че всъщност при превземането на Тифлис не беше имало
никаква битка, а гражданите сами бяха отворили вратите на града.

Цялата армия спря. Лагерът на старата армия беше построен при

град Хой. Новата армия потегли на юг и достигна до град Урмия,
където изградиха палатков лагер. Всички очакваха битката да
бъде скоро и това да е само временен лагер. Лагерът на еничарите
беше построен между град Урмия и огромното планинско езеро
със същото име. Езерото беше толкова голямо, че приличаше на
море. Това се подсилваше от факта, че бреговете му не се виждаха.

625
Водата беше кристално чиста, но много студена. В него имаше
много риба и рибарите, живущи в бедни хижи по крайбрежието,
скоро започнаха да осигуряват риба в лагера на еничарите.

Скоро идеята на Мустафа беше приета от всички еничари и

одобрена от Високата порта. И така командването на цялата армия
и на отряда в Хой, сега този в Урмия, беше поверено на "агата на
двете луни". Всяка сутрин еничарите се събуждаха с идеята, че
именно днес ще тръгнат на поход. Едва към обед се разбираше, че
това няма да стане и всички се отдаваха на свободно занимание.
Упражняваха се в прегрупиране или се дуелираха с бойните си
оръжия. Това се повтаряше всеки ден, ден след ден.

От другата страна на езерото Урмия се намираше вторият по

големина ирански град – Тебриз. Ибрахим очакваше именно натам
да бъде насочена атаката на еничарите, но не можеше да си обясни
защо от Истанбул бяха заповядали да се спре до Урмия. Така, ако
се налагаше атака към Тебриз, армията трябваше да обиколи
цялото езеро.

Напрежението в лагера на еничарите продължаваше. Една вечер

Абдаллах ефенди, който отново се беше нанесъл в мечета на най-
голямата джамия в Урмия, повика при себе си Ибрахим.

– Трябва да тръгваме! – каза той, с нетърпящ възражение глас.

– Накъде?! – учуден попита Ибрахим.

– Дойде времето да се случи това, което е било писано.

Ибрахим се сещаше за какво говори шейхюлислямът, но искаше

да научи нещо по-конкретно.

– Какво е то, учителю?

Абдаллах ефенди го изгледа укорително, както се гледа дете,

което много добре знае какво трябва да прави, но се опитва, чрез
въпроси, да хитрува. Ибрахим разбра, че няма да получи
конкретен отговор, но все пак искаше да научи накъде ще тръгнат
и кога.

626
 – Учителю, ще има война, ще ни бъде много трудно да преминем
фронтовата линия!

Абдаллах ефенди отново не каза нищо. Мина доста време. На

Ибрахим не му се тръгваше. В обкръжението на своите приятели
и на 101-ва орта се чувстваше много добре, а сега трябваше да
тръгне на рисковано пътешествие, в сърцето на вражески Иран. Но
най-страшното беше, че с него щеше да бъде Йенишехирли
Абдаллах ефенди. С него трябваше да навлезе в най-голямата
шиитска държава. Всичко това му се струваше много опасно и
рисковано.

– Каквото трябва да се случи, ще се случи! Тръгваме утре сутрин,

облечи това!

Шейхюлислямът му подаде едни протрити шаячни потури, риза

на бели и сини райета и протрита на ръкавите шаячна горна дреха.
Поясът, който трябваше да върже на кръста си, също беше протрит
и скъсан. На главата си трябваше да носи протрита чалма.

– Ще трябва да си избръснеш мустаците и да си оставиш брада.

– Може ли да си оставя къси мустаци? – попита Ибрахим и

посочи докъде.

– Добре – съгласи се Абдаллах ефенди.

– Абдаллах ефенди, имам няколко въпроса.

Старецът само кимна.

– Какво оръжие да взема и дали да взема кожената чанта с

"Тайната книга"?

– Вземи само ятагана и кама, никакво друго оръжие. Ятагана не

го слагай на кръста, а в някакъв денк и го скрий!

Ибрахим стана. Нямаше нужда от повече разговори. Направи

поздрава на Махди и отиде в лагера на еничарите. Трябваше да се
сбогува с хората. Първо повика Бахтияр и му повери

627
командването на 101-ва орта. Едноръкият дълго не можеше да
разбере какво се случва, защо Ибрахим трябва да тръгне и накъде.
Най-накрая все пак Белязания се съгласи с всичко, което му каза
командирът му. Ибрахим се замисли за това, че да бъде начело на
101-ва орта, беше мечта на Васил още от Едирне. Сега това се
сбъдна, но колко трагични бяха обстоятелствата? Колко много се
беше променил Васил, вече я нямаше онази самонадеяност и
перчене, беше загубил гордостта си и беше готов да застане
начело. Но сигурно това вече не го радваше толкова.

След това Ибрахим повика при себе си Патрона Халил.

Албанецът прие новината много по-спокойно. След това Патрона
направи поздрава на Махди и се обърна да си ходи. Откакто ги
беше бил, него и приятелите му, отношението между двамата бяха
хладни.

– Патрона – каза Ибрахим, – искам да помагаш на Бахтияр в

командването на ортата! Сърдиш ли ми се за онова?

Патрона веднага се сети, но не реагира по никакъв начин. Все пак

си личеше уважението, което излъчваше към командира си. А
може би не беше уважение? Ибрахим го позна. Това беше респект.
Когато изпитваш едновременно уважение и страх, това е респект.

След това Ибрахим отиде до Мустафа. Двамата разговаряха до

късно през нощта. Командирът на 99-та орта също много се учуди.
Ибрахим му каза, че е получил заповед директно от Истанбул.
Мустафа с нищо не показа, че го подозира, но можеше да се
закълне, че Ибрахим е султански разузнавач. Неведнъж от него
беше чувал истории за Франция. Подозираше, че е султански
съгледвач, а сега вече беше сигурен в това. Ибрахим беше решил,
че Мустафа е достоен и предаде джерида си в ръцете му. Обясни
му колко важно е за него дългото арабско копие, така оръжието
щеше да бъде на сигурно място.

След като се прибра вечерта, Ибрахим стегна багажа си. Взе две
дебели кожи за постилане и спане и в тях зави зулфикр. Уви около
султанската кама два парцала, които да скриват златото и
скъпоценните камъни по дръжката и канията.

628
 На сутринта облече дрехите, които Абдаллах ефенди му беше
дал. Отиде до мечета. Там вече го чакаше старецът, облечен като
него с протрити скъсани дрехи. Дори така умните и благи очи на
шейхюлисляма показваха, че срещу него стои изключителен
човек. Не само умен и знаещ, но и мъдър. Старецът изглеждаше
жизнен и пъргав. Предстоящото приключение му беше вдъхнало
сили.

Въпреки че пролетта вече отминаваше и идваше лято, сутринта

тук, толкова високо в планината, все още беше много студена и от
устата на двамата мъже излизаше пара. Студът беше сух и вледени
бръснатите бузи на Ибрахим. Откакто беше отрязал еничарските
си мустаци му се струваше, че лицето му е незащитено. Две
магарета бяха завързани пред мечета. Едното беше ниско и сиво,
с дълга козина и голяма глава, а другото – много по-едро, с черна
ивица точно между врата и гърба. Ибрахим сложи самарите на
животните. На своето магаре постави кожите отзад. В тях беше
увил Втория меч на исляма. Освен това старецът му беше подал
две плетени дисаги. В тях имаше сложени прибори, храна, но
основният товар, доколкото Ибрахим можа да види, бяха книги.

– Абдаллах ефенди, сигурен ли сте, че ще можете да понесете

едно такова пътуване? – Ибрахим се опита да вразуми стареца.
Ако искаше да го откаже, сега беше моментът.

– Трябва! – каза Абдаллах и с това показа, че повече няма смисъл

да се обсъжда тръгването му.

– Няма ли да е по-добре да вземем още няколко еничари да ни

пазят?

Ибрахим усещаше, че със стареца ще му бъде много трудно както

да се брани, така и ако не дай си боже нещо се случеше с него.

Така двамата мъже тръгнаха, без да знаят накъде точно да вървят,

осланяйки се само на интуицията на стария човек. Явно пред тях
на изток наистина имаше фронт, защото двамата потеглиха на юг.
Магаретата, за разлика от по-едрите си и благородни братовчеди
– конете, ситнеха и язденето върху тях беше трудно и дори

629
мъчително, но в голите каменисти планини, в които се движеха,
тези животни бяха много по-полезни от конете.

– Учителю, къде отиваме? – попита Ибрахим.

– Аллах ще ни направлява! – отговори старецът.

– Защо не взехме с нас Патрона Халил, нали той има пророчески

дарби?

– Защото трябва да изпълниш мисията си сам.

– Но учителю, аз не съм сам, вие сте с мен!

Ибрахим се шегуваше със стария човек. Той вече се бе примирил,

че ще пътува с него. Но думите му предизвикаха съвсем други
чувства у Абдаллах ефенди. Старецът мълчеше и като че ли сянка
премина през челото му. За Ибрахим беше очевидно, че шегата му
не се беше харесала на стареца и съжали, че толкова лековато си
бе позволил да се шегува с него.

– Аз съм с теб само в началото на твоето пътешествие – каза

шейхюлислямът. После старецът се замисли.

– Защо, ще ме изоставите ли, Абдаллах ефенди?

– Имам предчувствие, че няма да се върна от това пътешествие!

Така или иначе ти ще изпълниш задачата си сам! Не се
притеснявай за мен!

Аз скоро ще напусна този свят! Моля се само за едно – мисията

ти, Ибрахим ал-Махди, да се окаже успешна и ти да отвориш
райските порти за мен!

Ибрахим се замисли, че почти същите думи му беше казал и

Юсуп. Старецът говореше, а очите му гледаха тъжно. Еничарът се
опита да го успокои, но много добре знаеше, че шейхюлислямът
не се нуждае от успокоение и не му беше казал това, защото се
страхува, а само, за да го осведоми. Той говореше с онази

630
убеденост на човек, който с едното око вижда в отвъдното.
Ибрахим усети, че думите му нямат тежест и спря да говори.

Скоро българинът благодари, че Абдаллах ефенди е с него.

Макар официално целият Иран да се водеше, че изповядва
шиитски ислям, всъщност голяма част, особено в Северна Персия,
все още бяха тайни сунити. Всички те с готовност сътрудничеха и
помагаха на стареца. Ибрахим не знаеше дали хората са запознати
на кого точно помагат. Сигурно мислеха, че е някакъв
високопоставен молла или шейх, но едва ли някой можеше да
допусне, че яхнал магаре, придружен само от един човек в сърцето
на шиитски Иран, инкогнито пътува самият шейхюлислям.

Двамата мъже пътуваха бавно и за никъде не бързаха.

Шейхюлислямът говореше много добре фарси. Ибрахим беше
принуден да забрави турския и говореше само на арабски. През
цялото време мъжете пътуваха в планини. Те бяха ту много
стръмни и високи, ту с полегати склонове, но винаги бяха голи и
каменисти. Релефът много напомняше на този около Диарбекир.
Отначало беше много неприятно, особено когато замръкваха и се
налагаше да спят под открито небе. Студът беше остър и сух.
Ибрахим застилаше едната кожа, а се завиваше с другата и така се
опитваше да спи. Ако за него беше мъчително, осъзна, че на
стареца му е много по-тежко. Ибрахим първо се погрижваше за
шейхюлисляма и едва след това лягаше да спи. Еничарът
проклинаше съдбата си. Вечер поглеждаше изцъкленото небе, цял
живот беше живял навън. Спомняше си небето над Анадола, Азов
и когато още беше овчар в Козбунар.

Една вечер не му се спеше. Беше седнал и гледаше към звездите.

– Защо не спиш? – по някое време го попита Абдаллах ефенди.

Ибрахим седеше и мислеше за детството си и за толкова

далечният Боляров хан. Цял живот не беше намерил време да
отиде да посети родното си място, да се поинтересува от съдбата
на роднините си.

631
 – Мисля си за мястото, където съм роден и израснах. Мисля за
роднините си.

Ибрахим замълча. Старецът също мълчеше. По някое време той

каза:

– Ти не си спомняш и не мислиш, а мечтаеш. Как се казваше това

място?

– Боляров хан.

– Боляров хан – повтори като на себе си Йенишехирли Абдаллах

ефенди. – Всеки един от нас има такъв Боляров хан. За някои това
е място, за други – време, младостта им или определени хора.
Трябва да знаеш, че това е твоят копнеж. Някои хора копнеят по
определено място. Тези, които искат да се махнат от някое място,
наричаме пътешественици. Други обаче мечтаят да се върнат. Тях
ги преследва носталгията. Някои хора копнеят да живеят в
определено време, други искат да се върнат в младостта си.
Всичко това означава, че ти не живееш в настоящето, че си извън
"тук и сега". Трябва да знаеш, че при теб това място се нарича
"Боляров хан". Всеки човек има свой "Боляров хан", но всъщност
няма такова място. Това са блянове и мечти. Има опасност, ако се
опиташ да се върнеш там, да унищожиш този блян. По-добре е да
имаш една чиста, мечтателна част от душата си и да я запазиш.
Знам, че те боли, но в същото време това, да се стремиш към своя
Боляров хан, те поддържа жив. Ако се върнеш и видиш
реалността, има опасност да унищожиш този свой копнеж и така
да останеш празен отвътре.

Ибрахим се замисли и се сети какво му беше разказал Бахтияр

Казим за Бачкьой. Как искаше тогава да е знаел това, което сега
му каза Абдаллах ефенди. "Като се върна, ще поговорим за това с
Казим" – помисли си българинът.

Двамата мъже бавно пътуваха на юг. Ибрахим си беше

представял, че Иран, подобно на Арабия, е пустиня или поне
пущинак, но от няколко дни мъжете се движеха само в планини.
Абдаллах ефенди избягваше кервансараите, по-натоварените

632
пътища и големите градове. Все пак след седем дни мъжете се
оказаха в град Сенендедж. Опитаха се да го заобиколят, но той
беше разположен в тясно място (каньон) и това не беше възможно,
затова тръгнаха по широкия път. Само за един ден, при много по-
леки условия, стигнаха до град Хамадан. Криволичейки по
пътищата на Иран, двамата спътници напредваха бавно и
мъчително. Хората ги смятаха за бедни пътници, тръгнали по
някаква тяхна си работа. Те не предизвикваха никакво внимание и
никой не ги разпитваше, нито ги забелязваше. Тъй като нямаха
цел, двамата мъже се отклоняваха от маршрута си. Тук цареше
спокойствие. По нищо не си личеше, че обезумелият шах Махмуд
властва над Иран, нито, че на север се води битка. Тъй като мина
много време откакто пътуваха, Ибрахим все по-често надаваше
ухо, за да чуе нещо за битката на север. Въпреки това нищо не се
чуваше. Ибрахим вече се изумяваше. Очакваше всеки момент
битката да започне. Все пак това донякъде го успокояваше,
защото, ако битката беше минала и персите бяха загубили,
можеше това да се запази в тайна, но ако те бяха победили, това
веднага щеше да се разнесе като вест. Така че нищо не се чуваше,
означаваше, че или битката по незнайни причини все още не се е
провела, или еничарите са удържали победа. Ако това беше
станало, скоро можеха да очакват турска конница или еничарски
отряд да ги застигне. Но това не се случваше. Ако някой беше
проследил пътя на двамата мъже, щеше да се учуди от хаотичното
им движение. На юг Абдаллах ефенди намираше все по-малка
подкрепа. Изведнъж сунитите като че ли изчезнаха и все по-често
се налагаше да спят на открито. Добре че лятото все по-ясно се
усещаше, дори тук в планината. Пътуването беше мъчително, тъй
като двамата нямаха цел. Това лутане изтощаваше Ибрахим. Ако
имаха крайна цел, той щеше да се мобилизира и да стигне там
накъдето е тръгнал. Като еничар беше свикнал да се бори и да
преодолява трудности, но винаги трябваше да има някаква цел. А
сега просто трябваше да търпи несгодите, без да знае защо и колко
ще продължи всичко това. След всяка вечер на открито Абдаллах
ефенди се чувстваше все по-зле и сутрин се налагаше Ибрахим да
му помага да стане, да се раздвижи и да се приготви за път.

633
Костите на стария човек пукаха все по-зловещо, а видът му
ставаше все по-измъчен.

Ибрахим знаеше, че резиденцията на шейха и неговият дворец се

намират в град Исфахан, но беше очевидно, че двамата мъже не
пътуваха натам. Явно Абдаллах ефенди разполагаше с някаква
тайна информация или се луташе. Така след Хоремабад и Дизфул,
вместо да тръгнат на изток, към столицата на шах Махмуд, те
продължиха на юг и още повече навлязоха в сърцето на шиитски
Иран. Там беше град Ахваз. След него завиха на изток, но все така
продължиха и на юг. След още една седмица се оказаха в малкото
градче Казерун. От другата страна на река Манд се намираше най-
големият град, звездата на южна Персия, известен с красивите си
сгради, мечети и джамии – град Шираз.

Ибрахим се надяваше, но знаеше, че едва ли пътуването им ще

продължи през "Перлата на юга". Според него и по цялата военна
логика шахът не трябваше да се намира дори в Средна Персия, в
Исфахан. Той трябваше да бъде на север, където се очакваше
война с еничарите. Според Ибрахим шахът на Иран в момента се
намираше в най-големите северни градове, откъдето да води
отбраната на страната си и дори да поведе армията си в битка. Така
че той беше далеч на север – или в Тебриз, или в Техеран. Но в
никакъв случай в Исфахан, а какво да говори за тук, на юг. Тук
дори нямаше следа, че Иран в момента е във война. Все пак щеше
да му бъде много неприятно, ако се окажеше, че напразно са
вървели и прекосили цял Иран. Все по-силно усещаше нуждата от
почивка. Краката му вече едва го държаха и целите бяха в мехури
и рани. Тъй като беше много тежък и на магарето му беше тежко
в този планински терен, все по-често Ибрахим слизаше и ходеше
пеша, водейки клетото животно за юлара, а старецът, за да не
изтощава само своето магаре, сменяше и яздеше ту едното, ту
другото. Двамата мъже вече почти не разговаряха. На лицето на
Абдаллах ефенди се бе отпечатало едно постоянно измъчено
изражение и на Ибрахим му ставаше болно, като погледнеше
восъчното лице на духовния си наставник. Той съжаляваше стария
човек, който в последните дни от живота си трябваше да преживее

634
тези мъки и страдания. Така, за да пази силите на шейхюлисляма,
Ибрахим дори не го заговаряше.

– Учителю, вместо да скитаме и да се подлагаме на всичко това,

няма ли да е по-добре да се спрем, да починем и да се подготвим
за срещата с Лъже Махди? – попита един ден Ибрахим. –
Магаретата, горките, съвсем се изтощиха! Трябва им почивка!

Ибрахим говореше за магаретата, за да не изглежда така все едно,

че се оплаква, но всъщност имаше предвид тях двамата. Защото те
определено изглеждаха и се чувстваха зле. Бузите на Абдаллах
бяха хлътнали, а красивата му дълга, бяла като сняг, брада сега
беше станала мръсна и проскубана. Двамата не се бяха къпали
повече от месец, а дрехите им се нуждаеха от пране.

Този разговор се случи малко преди да влязат в Казерун.

– Имаме пари да купим още едно магаре – беше отвърнал с

пресипналия си глас старецът.

Този отговор въобще не зарадва еничара. Той искаше почивка,

храна и добър сън.

Двамата наеха стая в един голям кервансарай. Той беше на два

ката. Изтощените магарета настаниха долу в дама. Ибрахим лично
се погрижи за тях и им сложи зоб да хапнат. След това ги изтри
със суха слама, за да не изстинат. Лятото вече беше дошло, но все
още времето, особено вечер, се захлаждаше. Животните
умолително гледаха грижещия се за тях мъж. Мислено Ибрахим
се зарече на другата сутрин да откаже да продължи и да принуди
стареца да останат в кервансарая няколко дни. От това пътуване
се беше стопил. Вече дори не му се ядеше. Толкова зле се
чувстваше.

След като се погрижи за животните, се прибра в стаята. Тя беше

малка и тясна, без печка или огнище, с малко прозорче, с дебела
решетка отвън. От дебелата каменна стена лъхаше студ. На
Ибрахим му се стори, че вътре е много по-студено отколкото
навън. В стаята имаше два тесни нара. Те бяха твърди и неудобни,

635
но все пак беше по-добре от това да спят направо на пода. Освен
наровете, в стаята имаше грубо скована дървена маса, а на
прозорчето – малко перде. Тъй като му беше много студено,
Ибрахим се опита да разпъне пердето, за да спре с него студения
въздух, който нахлуваше през джама, но то беше толкова тежко,
че нищо не успя да постигне. Най-накрая легна с пъшкане върху
огъващите се и скърцащи под тежестта му дъски. След това се
обърна и загаси свещта.

На другата сутрин въобще не стана нужно да изпълнява плана си.

Абдаллах ефенди въобще не стана. Старецът беше изтощен и
болен. Видът му беше като на умиращ човек. Ибрахим се засуети.
Нарът, който за него беше малък, за Абдаллах беше дори широк.
Той с умиление и любов гледаше мъничкото, стопено тяло на
стареца. За пръв път почувства, че смъртта го гледа през очите на
учителя му. Чак сега като че ли осъзна, че старецът може наистина
да умре. Досега беше приемал думите на шейхюлисляма само като
начин да го накара да продължат напред. Сега обаче осезателно
усети колко близка и реална може да бъде смъртта на учителя му.
Тази мисъл го уплаши. Той много добре осъзнаваше, че бе стигнал
толкова далеч само благодарение на помощта на шейхюлисляма,
на неговите хора, които го подкрепяха, и на това, че старецът
знаеше персийски. Изведнъж еничарският командир проумя, че
ако остане сам, едва ли щеше да оцелее и нямаше начин да се
върне жив обратно. Той се намираше в сърцето на шиизма. Беше
в капан. Сам тук нямаше да оцелее. Той неистово се нуждаеше от
Абдаллах ефенди.

Веднага се разтича. Долу в хана имаше топла супа. Ибрахим я

опита, имаше странен вкус, но пък успя да извади няколко мръвки
от нея. Старецът имаше нужда от топла и силна храна. Разбърза
се. В стаята беше все така студено и мрачно. Ибрахим поднесе
топлата супа на Абдаллах и постави купичката до главата му.
После се зае да затопли стаята. Отвори вратата и прозореца, дано
вътре навлезе малко по-топъл въздух. Пронизващата като смъртта
хлад в стаята обаче си остана. Българинът слезе до хана, за да
поиска мангал, но му отказаха, защото вече било топло, а и ги било

636
страх от пожар. Качи се горе. Абдаллах лежеше примижал и не
помръдваше. Той дори не беше докоснал супата.

– Ето докъде ни доведе това скитане! – мърмореше на себе си

Ибрахим, но когато се доближи до болния си учител, със съвсем
друг тон попита:

– Учителю, от какво се нуждаете?

Старецът като че ли не го чу. Той все така лежеше с гръб към

него и с лице към стената. Ибрахим изтръпна. Не забелязваше
следи от дишане. Нима Абдаллах ефенди така тихо си бе заминал
от този свят? Хвана дясното рамо на мъжа и рязко го обърна.
Щеше да се бори за живота на учителя си. Старецът го гледаше,
очите му не бяха изцъклени, а в тях все още имаше топлина. Той
много леко се усмихна и прошепна:

– Все още съм жив, Ибрахим.

Ибрахим се отпусна. Почувства се неудобно, че толкова силно

беше дръпнал стария човек.

– Няма ли да хапнете, учителю? – каза той и гласът му се

успокои.

– Не ми се яде – просто отговори старецът.

– Но вие сте много слаб, трябва да се подсилите! – настоя

еничарът.

– Не мога сега – като въздишка едва се отрони от устните на

шейхюлисляма.

През целия ден старецът отказа да хапне каквото и да е. Ибрахим

не беше успял да поспи. Колкото пъти да се опитваше да поспи,
толкова пъти се стряскаше. Всеки път подскачаше от кошмари.
Вечерта беше най-лоша, постоянно сънуваше как се събужда и
открива трупа на стареца, вдървен от смъртта. Ибрахим го
обръщаше и всеки път лицето на учителя му беше различно. Някой
път то се хилеше, друг път крещеше обезумяло като маймуна или

637
пък имаше лицето на съвсем непознати за него хора. Така всеки
път Ибрахим се събуждаше и беше толкова задъхан, изтощен и
дори омерзен от кошмарите си, че не искаше повече да заспива.
Старецът спеше все така тихо и свит като котка. На няколко пъти
на Ибрахим му се струваше, че не долавя дишане и му се налагаше
да го обръща. Всеки път обаче с облекчение откриваше, че всичко
е наред. Той се извиняваше и отново завиваше стареца с кожите,
защото смяташе, че му е студено, Ибрахим му беше дал и своите
кожи.

Положението на шейхюлисляма не се оправи няколко дни.

Старецът категорично отказваше да поеме дори хапка от храната.
Той не пиеше и вода. Съзнанието му бавно тлееше и вече не
говореше като че ли не можеше да намери сили в себе си или думи,
за да каже нещо. Вече нямаше сили нито да говори, нито да се
изправи на възглавницата. Ибрахим очакваше шейхюлисляма да
му завещае нещо. Винаги си бе представял, че за последно той ще
му каже нещо умно или ще му разкаже нещо, което не знае за
сектата на Махди. Или ще разкрие на ученика си някои
подробности за мисията и бъдещата среща с Лъже Махди. Но
всеки път, когато Абдаллах ефенди отвореше уста, синият му език
безпомощно се въртеше в сухата му уста и от там нищо не
излизаше. Ибрахим вече нищо не разбираше.

На сутринта на петия ден Ибрахим отново обърна стареца. Той

целият беше вкочанен. Абдаллах ефенди – най-умният човек в
света, шейхюлислямът на всички мюсюлмани, беше умрял в съня
си. Тихо и невинно като малко дете, той беше починал, без да
издаде нито звук, без хрип, тихо, незабележимо и деликатно, без
дори да притесни и събуди спящия в същата стая Ибрахим.
Абдаллах ефенди постепенно беше губил връзките, които го бяха
свързвали с този свят, докато тази вечер не бе загубил и
последната. Той беше предчувствал своя край и вървеше към него
спокойно и уверено. Беше напуснал това тяло и този свят
спокойно и тихо, с чувството за пълноценно изживян живот.
Лицето му беше спокойно и дори усмихнато. Ибрахим много пъти
беше виждал отпечатъка, който смъртта оставя върху лицето на
мъртвите хора. Всеки път той беше свързан с ужас, болка и

638
представляваше грозна гримаса. А сега лицето на стареца беше
съвсем спокойно и отпуснато.

Едва сега Ибрахим проумя, че учителят му е мъртъв. Той беше

загубил още един любим човек. Абдаллах ефенди винаги беше
представлявал част от неговото семейство. Той беше неговият
втори дядо. Сърцето му се сви от мъка. Отстъпи назад и тежко
седна на своя нар. Продължи да гледа лицето на шейхюлисляма, а
то като че ли излъчваше светлина. Ибрахим осъзна, че през цялото
време беше обичал този човек. Всъщност слабичкият, тих и
изключително интелигентен мъж беше един от най-твърдите
воини, които беше срещал в живота си. Той не беше просто воин
последовател, а истински воин на духа. Със сигурност Абдаллах
ефенди през живота си бе изградил повече воини от много
учители, генерали и пълководци.

Ибрахим потърси местния духовник и така шейхюлислямът –

повелителят на всички сунити, беше погребан в гробището на град
Казерун и то по шиитски обичай. На мястото на гроба Ибрахим
постави плоча. Оказа се, че не знае нито истинските имена на
Абдаллах ефенди, нито датата му на раждане. А и да знаеше, не
можеше да ги напише на плочата. Реши, че старецът е бил на около
седемдесет и пет години, и тъй като сега беше 1724 година, извади
седемдесет и пет години и като дата на раждане написа 1649
година, а като име написа само Абдаллах. Човекът, който
трябваше да изкове буквите, погледна странно Ибрахим, но когато
еничарът издиктува и последното изречение, разбра, че трябва
след това бързо да напусне града, защото мъжът ще го предаде на
местните шиитски лидери, а изречението беше: "Биз гилиндж
Махди!"

След като постави камъка върху пресния гроб, Ибрахим бързо се

прибра в кервансарая и стегна багажа си. В дисагите на мъртвия
старец беше открил голяма кесия със златни монети. Именно от
тях беше взел, за да плати за погребението. Сега взе две монети и
плати за стаята. Всички мъже в кервансарая знаеха какво се бе
случило и никой не го заговаряше. Ибрахим метна двата самара на
раменете си, влезе в обора и оседла магаретата. Животните си бяха

639
отпочинали и сега се раздвижиха. Ибрахим приготви голямото
магаре за себе си, а върху малкото завърза двете дисаги. Така
тежестта беше разпределена много по-равномерно. Въпреки че
беше късно следобед, еничарът побърза да напусне града. По
изключение беше препасал зулфикр на колана си. Беше сигурен,
че каменоделецът ще го предаде. Как ли можеше да изтълкува
изречението: "Ние сме мечът на Махди!" А името Абдаллах? Дали
в Иран знаеха, че това е име, което се дава на еничарите? Нямаше
много време за колебание, затова пришпори двете магарета и те
заситниха по пътя към Шираз. Беше решил, че там е най-доброто
място, където би могъл да се скрие. Когато съвсем притъмня,
изведе магаретата от пътя, разтовари ги и легна до тях. Така те
щяха да го предупредят, ако някой човек или животно се опиташе
да се приближи. Постави зулфикр до себе си. Тази вечер беше
кошмарна. Сънува мъртвия си учител и всичко се сливаше в един
безкраен кошмар. С нетърпение очакваше настъпването на
утринта. Подскочи при първото проясняване на небето. Веднага
се приготви за път. Още предиобед беше пред стените на Шираз.
Отдалеч се виждаха замъците на града. Ибрахим се беше загледал
по джамиите и кубетата, които блестяха като слюда с всички
цветове на дъгата. Така се приближи до една от страничните
порти. Зад решетестата порта се виждаше цял квартал от тесни
улици и къщи, подобни на кубчета, хаотично наредени едно до
друго и върху друго. В този момент магарето на Ибрахим се
подплаши, подскочи и го хвърли на земята, тъй като в този момент
се бе загледал в далечината. Ибрахим падна и се удари лошо. Така
лошо се удари, че въздухът му излезе. Пред очите му причерня.
Магарето явно беше сериозно подплашено, защото продължи да
бие къчове. При един от ритниците то настъпи лежащия
безпомощен гигант от дясната страна на корема. Въпреки
ударената си "опашка", Ибрахим силно извика и се сви.
Постепенно магарето се успокои, а мъжът все така лежеше и му
идеше да вие от болка. В този момент до ушите му достигна
звънък женски смях, по-скоро момичешки. Момичето се смееше,
говореше на персийски и сочеше Ибрахим. Еничарът се опита да
запази достойнството си, но някаква странна слабост бе
парализирала тялото му и не можеше да се изправи. Приличаше

640
на голям бръмбар обърнат по гръб. Ибрахим безпомощно махаше
с крака и ръце. Болката беше ужасна и всяко помръдване караше
въздухът му да излиза с шум и стягане на корема, от което още
повече го заболяваше. Но по-страшно от болката беше
унижението. Както си лежеше на пътя и гледаше към лазурно
синьото небе над Шираз, видя чудно същество да се надвесва над
него. Тя се смееше и продължаваше да говори на фарси. Сега този
език му се стори най-красивият и звънък на света. Момичето
подаде ръка на Ибрахим и се опита да го вдигне, но тя беше
толкова крехка, а болката на Ибрахим толкова силна, че от това
нищо не излезе. Все пак еничарът успя да почувства дългите ѝ
изящни пръсти и гладката ѝ нежна кожа. От толкова отдавна не
беше държал в ръка нещо толкова красиво.

– Коя си ти? – с променен глас попита Ибрахим. Той говореше

на арабски, а явно момичето не разбираше този език, защото само
се смееше, като го слушаше. Сега Ибрахим видя белите ѝ равни
зъби и очите като полумесеци. Те бяха такива от смеха, с който тя
се заливаше, и продължаваше да говори със звънкия си глас. Мина
доста време преди Ибрахим да успее да се изправи. Целият му
задник беше натъртен. Въпреки болката, остана седнал и едва сега
успя да разгледа по-добре момичето. Тя беше с дребно, красиво
лице, с изписани, тънки, вити вежди. Беше облечена в дълга бяла
рокля с широки ръкави. Роклята имаше пришити по себе си
седефчета или стъкълца, които проблясваха на слънцето. Косата
на момичето беше гарваново черна, дълга чак до кръста, а на
главата си имаше малка кръгла шапка. По нея бяха пришити от
същите мъниста, каквито имаше и по роклята. Момичето беше
вълшебно, то беше като видение. Когато се наведе да помогне на
Ибрахим да седне, косата ѝ се разпиля върху лицето му и той усети
мека и упойваща миризма на жасмин. Той седеше и я
наблюдаваше като упоен. Тя все така се смееше като че ли беше
видяла най-смешното нещо на света. Ибрахим седеше и се
чувстваше сконфузено, като глупак. Всеки път се чувстваше така,
когато срещнеше красива жена.

Всеки опит на Ибрахим да стане беше съпроводен с болка и

гримаси, което още повече разсмиваше момичето. Тя чевръсто

641
изприпка и събра двете магарета, които бяха минали встрани от
пътя и спокойно си пасяха трева. Българинът гледаше нежното и
красиво момиче и не можеше да повярва, че това чудно видение е
обикновен човек и може да води глупавите дългоухи животни.
Най-накрая тя ги доведе, като ги държеше за поводите. Поднесе
поводите към Ибрахим. Той ги пое и мъчително се сгъна, защото
само при движението на ръката си, изпитваше болка. Момичето се
обърна игриво и закачливо. Въпреки че беше с дълга рокля, тя
имаше две цепки отстрани и това ѝ позволяваше да се движи
свободно. Без тях сигурно нямаше да може да ходи. Момичето
беше стройно и високо. Походката ѝ беше гъвкава като на газела.
Въпреки роклята, отдолу си личаха формите ѝ. Напъпилите гърди,
дългите стройни бедра и ръце, толкова изящни и дълги, като крила
на птица. Шията ѝ беше дълга и грациозна като на лебед. Ибрахим
я виждаше, докато тя беше с лице към него. От дългата черна коса
тя изглеждаше още по-бяла и по-дълга. Сега тя се отдалечаваше, а
еничарът виждаше полюшващия ѝ се ханш и косата, която се
спускаше под кръста ѝ. Тя беше съвършена, красива, прелестна,
блестяща, стройна и съразмерна. Обърна се. Лицето ѝ сияеше, а
устните ѝ бяха червени като корали. Ибрахим продължаваше да я
гледа като омагьосан. В този момент тя направи жест да я
последва. Той стисна поводите на двете животни и бавно тръгна
след нея. Отначало момичето се движеше доста напред, но после
разбра, че Ибрахим не може да я настигне, затова забави ход.
Двамата преминаха през портата на града. Войниците на пост
отдадоха чест на момичето, а него го пропуснаха, като го
изгледаха дълго и подозрително, а може би и ревниво.

Някои от хората, които срещаха, заговаряха момичето и то също

им отговаряше. Явно всички я познаваха и харесваха, защото, след
като говореха с нея, всички се усмихваха. Когато стигнаха до една
голяма порта, момичето почука. Скоро се отвори една по-малка
вратичка. Отвори я ниска дебела жена. Момичето ѝ каза няколко
думи. Жената се скри и след малко за него отвориха голямата
порта и Ибрахим, подобно на Спасителя, мина през нея, водейки
двете магарета. Ниската жена му говореше някакви неща, но
Ибрахим не я разбираше. Жената спря и след малко каза:

642
 – Говориш ли арабски?

– Да! – каза Ибрахим.

Жената заговори на момичето, а то все така кръшно се смееше.

– Тя се извинява, че е подплашила магаретата и те е съборила на

земята.

Ибрахим беше учуден. Нима момичето беше виновно? Той не

знаеше. Жената чевръсто подхвана поводите на магаретата и ги
подкара към една голяма, дълга сграда, която явно беше обор.
Ибрахим се опита да се затича след нея. В дисагите бяха парите,
книгите и всичко, което притежаваше. Докато тя вкарваше
магаретата в обора, той успя да свали двете дисаги. Жената се
забави вътре. Ибрахим се огледа и видя, че широкият двор беше
празен. Момичето беше изчезнало. Българинът се питаше дали
преследвачите му ще го потърсят в Шираз и дали вече са стигнали
до тук.

– Докато се оправиш, ще останеш при нас! – каза жената, когато

излезе – Много ли се удари?

Ибрахим не каза нищо, но по начина, по който ходеше, на жената

ѝ стана ясно.

Жената настани Ибрахим в едно голямо дълго помещение с

много легла. Тя му посочи едно легло. Ибрахим мушна дисагите
под него, взе кесията с парите със себе си, почуди се, но остави
зулфикр на кръста си. Навън беше слънчев летен ден. Еничарът
седна на припек. Чудеше се какво да прави. Беше останал сам.
Накъде да поеме? Дали трябваше да продължи да следва някаква
мнима мисия, в която нито знаеше накъде да върви, нито кого да
търси? Седеше на един дънер и мислеше за всичко, което му се
беше случило в последните дни. Както си седеше, една подла
мисъл като змия се промъкна сред другите. Отначало дори не я
допусна, но постепенно тя се натрапваше все повече и повече. А
тя беше веднага да тръгне на север и да се прибере при приятелите
си. Беше хубаво да знае дали се е провела битката между

643
еничарите и шаха и какъв е нейният изход, защото, ако войската
на Империята загуби, той трябваше да търси път към Ирак и
Междуречието. А може би във всеки момент щеше да пристигне
пратеник или еничарски отряд? Ако битката се беше провела,
този, когото Ибрахим търсеше и когото шейхюлислямът беше
смятал за евентуален претендент за Махди, а именно шах Хюсеин,
но днес той не управляваше Персия. Над страната на имамите
властваше натрапникът Махмуд и беше съвсем възможно, ако той
беше предвождал персийската армия и ако бе загубил, да е мъртъв.
Но дори персите да бяха победили, отново можеше да се очаква
шахът да не е сред живите. Такива неща се случват по време на
битка.

Ибрахим така се беше замислил, че в началото не я видя. Тя се

беше приближила до него и му се усмихваше. Еничарът също ѝ се
усмихна, въпреки че осъзнаваше колко жалко изглежда в очите ѝ.
Той беше брадясал, не се беше къпал повече от месец, облечен със
стари прокъсани дрехи. Какво ли си мислеше тя за него? Сигурно
го смяташе за скитник, просяк или поне за бедняк. Ибрахим се
смути. Искрено съжали, че момичето не го бе срещнало като
еничар, чист, обръснат, облечен в най-красивите си еничарски
дрехи. Сега той се чувстваше неудобно от самия себе си. Тя го
хвана за ръка и говорейки му нещо, го повлече към вратата. Преди
да го изведе на улицата, Ибрахим се опита да ѝ обясни, че за него
това е опасно. Скоро двамата попаднаха на широк площад.
Колкото повече се приближаваха до него, толкова повече
наконтени мъже и жени срещаха. Явно имаше някакво
празненство или местен празник. Площадът беше огромен и
каменен. Отдясно на него имаше огромна джамия, а до нея – нещо
като дворец. На площада имаше хиляди хора, всички облечени в
празнични дрехи. Те танцуваха танци в различни кръгове.
Ибрахим следеше хората, цветните им дрехи, въртящите се
кръгове. От глъчката и множеството му се зави свят. Момичето
все още го държеше за ръка. Смеейки се, тя го повлече към един
от кръговете. Те много приличаха на хората, които като дете беше
виждал да танцуват в България. Той се дърпаше. Не можеше да
танцува, та едва вчера бе погребал Иенишехирли Абдаллах
ефенди. Не можеше да си позволи толкова скоро да се весели. И

644
точно когато тя се канеше да го включи заедно с нея в танца, той
я дръпна силно. "Не!" – каза той високо. Тогава тя се разсмя,
посочи към задника на Ибрахим и започна да говори нещо. После
го помъкна обратно към края на площада. Много хора я
поздравяваха, а тя им отговаряше. Най-накрая застанаха до същата
ниска жена, която преди обед го бе настанила и се бе погрижила
за магаретата му. Момичето поговори с нея и тя му каза:

– Тя иска да танцувате и да бъдеш до нея.

– Не мога! – каза Ибрахим.

Жената явно беше използвана като толмач, защото предаде

думите на момичето.

– Толкова лошо ли си ударен? – попита пак жената.

Ибрахим се чудеше какво да каже. Притесняваше се, че ако каже

за Абдаллах ефенди, може някой да го свърже със случилото се в
Казерун. Дали по следите му имаше потеря? Момичето поведе
Ибрахим и жената към една пейка. После принуди жената да
седне, а те двамата седнаха от двете ѝ страни.

– Защо не можеш да танцуваш с нея? – отново попита жената.

– Не мога да танцувам и да се веселя, защото вчера почина дядо.

Жената се ококори и попита:

– Това истина ли е?

Ибрахим утвърди с кимане. След това жената преведе думите му

на момичето.

– Как се казваш и откъде идваш? – попита тя, но Ибрахим не успя

да разбере дали въпросът е от нея, или от момичето. За да си
предаде по-голяма тежест, той каза:

– Казвам се Ибрахим Селяхаддин и съм търговец от Арабия.

645
 – Търговец!? – жената го погледна критично. – Ти си дрипльо, а
не търговец – каза му тя. – Сигурно и името ти е лъжливо. Да не
си някакъв разбойник?

Явно беше трудно да бъде излъгана "врялата и кипяла" жена. Тя

гледаше критично Ибрахим и ясно искаше да му покаже, че тези
му лъжи могат да минат пред младото момиче, но не и пред нея.
За нея беше очевидно, че одрипаният човек с двете магарета не е
търговец. Та той дори нямаше кон, а беше ясно, че и пари няма.

Момичето се разшава. Явно достатъчно дълго беше стояла тихо

и беше гледала как жената и новият ѝ познат си говореха. Старата
жена се обърна към нея и заговори. Явно отговаряше на въпросите
ѝ. Той чу как тя повтори името му, после започна да обяснява
нещо. Двете говореха високо. На Ибрахим му се стори, че
момичето се кара на жената. После момичето направи знак за пари
и посочи жената. Отначало той не успя да разбере какво иска тя,
но момичето продължи да го дърпа за ръкава и да прави знака за
пари. Явно той трябваше да плати на жената. Ибрахим не знаеше
какво да прави. Старата жена мълчеше. Явно трябваше да действа.
Той бръкна в пояса си, извади кесията и я отвори. Тя беше пълна
догоре, въпреки че вече беше взел няколко пари за погребението.
Беше платил и стаята в кервансарая. Най-впечатлена от блясъка на
златото беше старата жена. Тя се беше ококорила и като
омагьосана гледаше в кожената кесия, която Ибрахим държеше.
Той извади три златни пари и с несигурен жест тръгна да ги подава
на жената. В този момент младото момиче сграбчи ръката му,
грабна трите златни пари, бързо върна двете в кесията и подаде на
старата жена само една. Това успокои Ибрахим, който беше
започнал да мисли, че е попаднал на измамнички. Двете жени
можеха да се опитват да го оберат. Сега обаче той се успокои.

– Ще превеждам само защото ми плащаш – каза жената. – И няма

да се бъркам в разговора, но не си и помисляй да я лъжеш, защото
лошо ти се пише! Тя казва, че много те харесва. Искам да знаеш,
че едва ли те харесва, а се държи така, защото се скара с баща си,
а той е много влиятелен! Моят съвет е да не се изправяш срещу
него!

646
 Ибрахим се чудеше какво да прави. Явно момичето се опитваше
да го вкара в някаква интрига. То следеше жената и когато усети,
че тя каза нещо повече от това, което ѝ беше казала, се развика и
пак ѝ се скара. Ибрахим беше поставен в много сложна ситуация
и се чудеше как да реагира.

– Тя пита дали искаш да ѝ бъдеш приятел – каза старата жена.

Ибрахим мълчеше.

– "Не можеш да пляскаш с дланта на едната си ръка" е казал

Алишар Навои – продължи жената. – Така и за приятелството са
нужни двама души. Ти искаш ли?

Ибрахим беше хипнотизиран от червените ѝ устни, подобни на

роза, и белите зъби, подобни на мъниста, които се подаваха и
блестяха, докато тя говореше. Каква съвършена красота, някак
нежна и еротична, но не вулгарно и натрапчиво, а дистанцирано.

– Искаш ли да бъдеш моята втора ръка? – старицата явно повтори

въпроса на момичето.

Той не разбираше какво означава това, но като всеки мъж, който

затъпява в присъствието на красива жена, се съгласи. Все пак
мисълта, че ще се намира близо до толкова красиво момиче, го
накара да се съгласи.

След като получи съгласие, момичето продължи да говори. Тя

говореше дълго, а старицата, с явно недоволство, повтаряше
думите ѝ.

– Ти си чужденец. Откакто шиитството беше наложено над моята

страна, ние, жените, страдаме най-много. Ти си арабин и тези
окови идват точно от вас. Въпреки това аз знам, че в началото и в
Арабия не е било така.

Истинският, първоначален ислям, ислямът на Пророка и първите

имами давали на жените по-голяма свобода. Разказва се за
певицата Аззе ал-Майла, която била от свободните наложници на
халифа. Абдаллах ибн Джафар – племенник на халифа Али ибн

647
Абу Атик, отишъл да посети своя чичо халифа – знатен корейшит.
И двамата били ценители на пеенето и решили да я посетят.
Двамата я срещнали пред вратата на мединския емир, който ѝ
отправил упреци и предупреждения. Той искал от певицата да
зареже пеенето, защото тя, чрез божествения си глас, красотата и
прелестта си довела до смущение в сърцата на правоверните и
сред тях тръгнали раздори. Другите започнали да говорят, че тя е
магьосница и е омагьосала мъжете и жените в града. Тогава, за да
защити красотата и таланта на певицата, ибн Джафар казал на
емира:

– Нека глашатаите обиколят Мединет абу-Неби[90] и нека

приканят всеки мъж, станал порочен благодарение на Аззе или
която и да е жена, съблазнена или потърпевша по какъвто и да е
начин, да се обади.

Емирът заповядал и всичко това било сторено. Глашатаите

огласили това съобщение по всички площади и в най-забутаните
ъгли на града, но пак не се намерил никой, който да се чувства
съблазнен и опорочен. И тогава ибн Джафар, заедно с ибн Абу
Атик, посетил Аззе и ѝ казали: "Не се притеснявай от нищо
случващо се, защото всичко е в твоя полза и доказа твоята чистота!
Не се притеснявай, а ни попей, заклевам те в името на Аллах!"

– Такава била историята – каза момичето.

Ибрахим толкова увлечено слушаше девойката, че дори забрави

за прикритието си.

– Аз не съм арабин, а турчин.

Всъщност той беше тръгнал да казва, че е българин, но в сърцето

на шиитски Иран, да кажеш, че си българин, а от тук и християнин,
сигурно щеше да му струва живота. Затова, без да иска, се чу да
казва, че е турчин, което сега, когато Империята на султана и тази
на шаха бяха във война, беше не по-малко опасно. Така обаче поне
щяха да знаят, че е правоверен. Той сам се вкара и оплете в лъжи,
нещо не по-малко опасно от това да признае, че е християнин. Със
сигурност иранците мразеха християните много по-малко

648
отколкото еничарите, които преди години бяха върлували из тези
краища, избивайки до крак шиитите кармати. Сега обаче вече
беше твърде късно, за да се отмята и трябваше все така убедително
да продължи да лъже, иначе животът му висеше на косъм.
Старецът му беше чертал карта направо върху земята. Явно преди
това Абдаллах ефенди се беше подготвил много добре и беше
запомнил картата на цял Иран. Така, когато искаше да обясни на
Ибрахим нещо, той чертаеше с дългата си пръчка, с която се
подпираше, направо на земята, а после грижливо изтриваше с
крак. Всеки опит да носят карта в тила на врага веднага би
доказало, че двамата са шпиони. Затова шейхюлислямът не си бе
позволил да носи или да му предаде никаква карта. Ибрахим беше
запомнил всичко. Последно Абдаллах ефенди му беше рисувал
Казерун, Шираз, река Манд и околностите, а нататък той не
знаеше нищо. На изток, някъде много далеч, трябваше да се
намира Индия. Но това беше недостижимо. На север и на запад
трябваше да бъде Ирак, който беше в територията на Империята,
но не можеше да си представи къде точно трябва да отиде. Беше в
капан. Не! Нямаше да може да се спаси чрез бързо бягство. Сега
трябваше да лъже и да отвлича вниманието на двете жени.

– Ти си турчин! – на някакъв странен турски възкликна

момичето. – Аз знам турски – каза тя. – Аз съм тюркменка.

– Така ли?! – Ибрахим беше изумен.

– Тук обаче трябва да бъдем много внимателни, защото в Шираз

никак не обичат тюрките, тюркмените и каквито и да е чужденци.
Тук, в тази красота, в най-красивото място на света, живеят
уплашени хора.

– Защо? – попита Ибрахим. Той изпита искрено облекчение, че

може лично да разговаря с момичето. Мисълта, че старата жена
подслушва разговора им, много го притесняваше. А и беше много
трудно да лъже, защото, когато лъжеш, трябва да се съобразяваш
с наивността на човека, когото лъжеш. Двете жени бяха толкова
различни, че му беше невъзможно да измисли лъжи и за двете

649
едновременно. Може би затова се беше объркал и ето, че сега вече
го смятаха за турчин.

– Трябва да говорим тихо на тюркски и никой да не ни подслушва

– каза момичето.

Явно тюркмените говореха на малко по-различен език от

турците, но сега на Ибрахим му се струваше най-красивият език.
Като омагьосан той гледаше устните на момичето и като че
долавяше мирис на рози, излъчващ се от тях. Сърцето му трепна.
Нима тук, в Шираз, в тази толкова объркана и сложна ситуация,
щеше пак да се влюби? Сети се за Бурчин. Случи се обаче нещо
странно. Вместо образа на Бурчин, в съзнанието му, дори като
затвори очи, си остана момичето, с което разговаряше. Това го
накара да се стресне. Не! Не биваше да се влюбва! Беше твърде
опасно! Какво кощунство към паметта на любимата му! Отначало
се намръщи, но после се усмихна. Каква ирония? Някога там, в
Анадола, се беше влюбил в една кюрдка, а кюрдите са народ,
който няма нищо общо с турците и арабите, нито със сирийците,
защото кюрдите са с ирански произход. Днес тук, в Шираз, в
сърцето на Иран, се беше влюбил в една тюркменка.

– Тя разбира ли? – попита Ибрахим и посочи с глава към старата

вещица, седнала между тях.

– Да, много добре. Тя е наша прислужница и пътува с нас още от

Набит-Даг.

Ибрахим не знаеше къде се намира Набит-Даг, но мисълта, че

старата разбира всичко, което си говорят, и по никакъв начин не
реагира, силно го притесни.

– Искаш ли да си поговорим насаме? – попита Ибрахим. Той

искаше да разпита момичето, за да се ориентира в ситуацията. Ако
се наложеше, щеше незабавно да напусне Шираз. Зулфикр, камата
и парите бяха с него. Беше оставил дисагите с книгите и
магаретата.

650
 – Не може! – отговори старата жена и остана все така, без да
помръдва, на пейката между тях.

– Ти ли ме събори? – попита Ибрахим.

– Аз – каза момичето и свенливо наведе глава.

– Защо смяташ, че тукашните хора са страхливи?

Момичето отговори бързо. Личеше си, че дълго е мислила по

този въпрос.

– Жените туркини, дори да изповядват исляма, са свикнали да

бъдат свободни – момичето говореше, а в очите ѝ имаше странен
блясък. Това беше вдъхновение и плам, който не бе характерен за
жените в исляма. Тя говореше като голям човек, като истинска
жена, като воин, а не беше на повече от 16-18 години, Ибрахим не
можеше да разбере на колко точно е. Тя ту му се струваше по-
малка, ту му изглеждаше голяма и улегнала. Сега изглеждаше като
зряла жена, която знае какво иска и е готова да се бори за него. –
Ние сме си завоювали една свобода, недостъпна за арабките и
дори за персийките. В миналото тюркската жена е била
равноправна с мъжете, а дори в някои отношения е стояла над тях.
Ние сме били и войни, и учени, поети и архитекти. Арабите са се
опитали да наложат своя ред и шериата, но ние все още не сме се
предали. И когато те дошли и видели как нашите мъже се отнасят
към нас, си казали: тази страна не прилича на другите ислямски
страни. Посланикът ибн ал-Джаузи и техният учен ибн Бакаута
били и в Тюркмения, и в Турция, и тези достойни хора, радващи
се на султанската милост, били поразени да видят на улицата жени
без чадри.

Аз дори и днес не нося чадри, дори тук в Шираз. В последно

време все повече мъже от Шираз ме преследват и искат от баща
ми да ме вземат в своя харем. Аз не желая да живея в харем, нито
да бъда купувана. Баща ми е великодушен мъж. Той се съобразява
с моето желание и смята, че съм още малка, но някои от
предложенията стават твърде щедри, а и все по-влиятелни мъже
ме желаят. Аз не желая да се омъжвам за персиец или за местен

651
човек от Шираз. Искам да обикалям света, да бъда свободна и
обичана.

Ибрахим за миг се размечта. Представи си как "скъпоценната

перла" ще предложи той да я вземе със себе си. Устата му се
изпълни със слюнка. Толкова сладка беше тази мисъл. Беше
странно за него, но той щеше да каже: "Да!" Тази го изненада, но
тя каза:

– Понеже много ми досаждат, исках днес да ме пазиш, а това, че

си турчин, е още по-добре.

"Може би Аллах ме е изпратил тук и това е част от мисията ми.

Може би това е награда и подарък за мен след загубата на
Абдаллах ефенди" – помисли си Ибрахим.

– Аз също смятам, че жената може и трябва да бъде

равнопоставена на мъжа – Ибрахим говореше, но като че ли друг
движеше устните му. Нещата, които говореше бяха непривични за
него. – Жените трябва да бъдат воини за вярата, но не срещу
вярата.

Той знаеше, че има жени и жени. Замисли се за това, че има жени,

подобни на скорпион, в които хиляда години е живял драконът
аджарха, на български те могат да се нарекат змеици. Такава жена
е прелестна и очарователна, но ако мъжът не разпознае навреме
дракона в нея, тя ще го изяде. Не е трудно да я разпознаеш. Тя
поставя на мъжа условия, искайки от него да не я гледа как тя реши
косата си, да не я милва по гърба, да не прави молитви в нейно
присъствие или миене след близост с нея. Аджархите много се
страхуват да не бъде видяно тяхното тяло или да се почувства и
помирише тяхната собствена миризма. Затова жените аджарха се
опитват да се скрият под пудра и грим и да прикрият миризмата
си с парфюм, амбра и мускус. Ибрахим беше сигурен, че повечето
жени на запад са именно аджархи. Те стягаха телата си в корсети,
за да не могат мъжете, докосвайки ги, да почувстват тялото на
дракона в тях, цапаха лицата си с пудра и грим и се обливаха с
тежки парфюми... Еничарите казваха: горко на този, който наруши
условията, поставени от жената аджарха и види змийските люспи

652
на гърба ѝ. Аджархите биват няколко вида. Черната (кара)
аджарха е най-вредоносната. Тя изпива силата на мъжа, изтощава
го и го омаломощава, докато той не заприлича на сянка, а след
това го убива. Дори когато не казва лоша дума, кара аджархата пие
от силата на мъжа и в нейно присъствие той се чувства
омаломощен. Черната аджарха иска силата на мъжа и неговия
живот. Тя го изтощава, докато не го убие. И всяка жена черна
аджарха се насочва и се нуждае от силни, влиятелни и богати
мъже. Тях ги привлича силата и властта, но те така или иначе се
стремят да убият мъжа. Жълтите аджархи (саръ) не убиват
мъжете. Те ги подчиняват на волята и капризите си и ги превръщат
в свои роби. Саръ аджархите обичат да властват над мъжете. Ако
черните аджархи са като паяците, които изяждат мъжките, като
вкарват отрова в тялото им, а после изсмукват вътрешностите им,
то жълтите аджархи обсебват мислите, амбициите и целите на
мъжа, като се опитват да му внушат, че техните цели са негови.
Саръ аджархите не са убийки, те са егоистки. Много мъже се
подвеждат и решават, че могат да променят жълтата аджарха, но
грешат. Те винаги ще бъдат уловени и излъгани, и всичко е много
по-лошо, защото става постепенно и незабележимо. И тя ги
превръща в свои роби, и им позволява да живеят, но не от
състрадание и любов, а за да изпълнят нейните искания. Много
еничари смятаха саръ аджархите дори за по-опасни от кара
аджархите, защото те отнемат волята ти и е много трудно да ги
различиш и да усетиш, че си попаднал под властта на аджарха.
Докато черната аджарха понякога, в стремежа по-бързо да убие,
може да се разкрие и сама да се издаде. Най-нисшите аджархи бяха
миришещите (сасък). Тях човек най-лесно може да различи. Те не
миришеха наистина, а еничарите само така ги наричаха. Те бяха
винаги намръщени и недоволни и непрекъснато разпръскваха
нещастия около себе си, като смятаха, че мъжете са виновни за
това. И докато черните и жълтите аджархи бяха осъзнати и
преследваха целите си с яснота, сасък аджархите често дори не
осъзнаваха, че са аджархи. Затова понякога се случваше те да
бъдат използвани за целите на по-опасните от тях женидракони.
Някои еничари смятаха, че сасък аджарха не са отделна категория,

653
а това са по-малките аджархи и когато те пораснат, стават жълти
или черни.

Ибрахим знаеше всичко това и беше предупреден от своите

приятели еничари. Сега той гледаше момичето и си мислеше:
"Или е хурия, или е аджарха! Дали на земята може да има хурии?
Тогава не всички жени ще са аджархи." Да! Той познаваше една
хурия. Бурчин беше толкова чиста и светла. Тя нямаше в себе си
нищо от аджархите. Беше сигурен в това, макар неговите другари
да твърдяха, че в началото е така, но постепенно, с времето, жената
показвала истинската си същност. Еничарите с повече опит
твърдяха, че не са виждали хурии на земята и това е невъзможно .
Те казваха: "Хуриите са в рая и ни чакат там, тук всички жени са
аджархи."

– Ще те пазя от всякакви натрапници! – каза Ибрахим, като

наведен гледаше момичето и изпитваше желание да целуне
устните ѝ. Беше сигурен, че те миришат на роза.

Тя като че ли прочете мислите му и се намръщи, при което около

нослето ѝ се появиха множество мънички бръчици, които ѝ
предадоха невинен и закачлив вид. От това изглеждаше още по-
красива.

– Ти си турчин, аз съм тюркменка, но чувствам персите като свои

братя. От много години вече живея тук, сред тях. Аз знам, че ти си
шпионин.

Ибрахим изтръпна.

– Сигурно си турски войник! Видях оръжието ти, когато падна

от магарето! Не си нито търговец, нито вчера дядо ти е умрял!

Ибрахим притеснен опипа дръжката на ятагана си. Откакто бяха

излезли той се опитваше да го прикрива с дългото горнище, с
което беше облечен.

– Ти си дошъл тук, за да станеш герой! Ти и всички воини искате

да станете герои! Аз съм против това! Дошъл си тук със своите

654
хора, за да изтребвате моя нов народ и въпреки това ще искаш да
се гордееш със своето благородство! Ти искаш да се чувстваш
герой! Вие сте жалки и смешни в напъните си да оправдаете
гузната си съвест! Ти си толкова жалък, защото си маша в ръцете
на вашия шейхюлислям, султана, Великия ви везир и арабите...

Думите на момичето го разтресоха не защото го обиждаше, а

защото го беше разкрила. Щом нищо и никакво момиче го беше
разкрило, какво оставаше за персийските власти. И друго нещо го
притесняваше – жената, която от одеве седеше напълно
неподвижна. Тя със сигурност не пропускаше нито думичка от
техния разговор. После тя със сигурност щеше да рапортува
всичко на бащата на момичето и неин господар или дори по-лошо
– на някои от управителите на града.

Ибрахим бръкна и отново извади кесията си. Извади две златни

пари. Така или иначе ги беше прежалил, мушна ги в ръцете на
жената. Тя като че ли мигновено се върна към живот, сграбчи ги и
ги прибра в пазвата си.

– После ще ти дам още толкова, ако ни оставиш насаме – каза

Ибрахим.

Жената се поколеба. Явно в нея се бореха алчността и чувството

за дълг, което имаше към господаря си. После стана някак гузно и
се отдалечи от пейката. "Сега или ще хукне веднага да ме предаде,
или ще се по-лакоми за парите!" – помисли си еничарът. Жената
стоеше неподвижно и със зареян поглед следеше пейката, на която
сега Ибрахим и момичето седяха сами. Част от товар като че ли се
смъкна от плещите на българина.

Тъй като беше казал, че е турчин реши да се вживее в ролята на

такъв. "Сам търся смъртта си!" – помисли си Ибрахим.

Играта, която водеше, беше изключително рискована. Трябваше

да разбере това още от момента, в който с Абдаллах ефенди бяха
напуснали еничарския лагер. Но сега, изоставен тук, сам самичък
в Шираз, без път за връщане, разбра, че отдавна е прекрачил
границата на разумния риск и вече сам е влязъл в отворената паст

655
на дявола. Какво да прави? Вече беше твърде късно! Няма защо да
се учудва. Цял живот беше прекарал на ръба на смъртта. Нима не
беше смъртта тази, която го доведе до тук... Вече беше твърде
късно и нямаше път назад!

– Не съм дошъл тук да изтребвам! – каза Ибрахим. – Защо

говориш за изтребване? Дошъл съм, за да освободя моя народ!
Нашето знаме не е само ислямът, но и туранджалък[91].

Ибрахим беше чувал идеите за туранджалък в Истанбул и

осъзнаваше, че по ирония на съдбата именно на еничарите
(нетурци) едната от идеите, които преследват, е именно тази.
Затова привидно пламенно продължи:

– От Мала Азия до Алтай всичко това е Туран! Тя е нашата земя,

нашата единна родина!

Момичето погледна Ибрахим. За пръв път го гледаше сериозно

и отговори с подобаващ тон.

– Аз искам някой ден да се върна в Персия! Тук искам да родя

своите деца! Ти искаш да направиш така, че моите деца да лижат
ботушите на твоите деца! Ти искаш да покориш и унищожиш
душите на всички иранци!

– Бъди моя! – каза Ибрахим. – И нека твоите деца бъдат мои,

тогава те ще властват над останалите!

Момичето се намръщи.

– Душите на моите деца трябва да бъдат огнени или по-добре

въобще да ги няма! Еднакво заробващо е да бъдеш роб и да не
притежаваш свободата си и да бъдеш господар! Понякога
господарите са по-заробени от самите роби. Ако те са слаби и
незначителни, са жестоки и тиранични. Когато тяхното властване
се основава на силата и подтисничеството, те са длъжни
непрекъснато да излъчват тази сила и гнет и да повтарят на хората
защо именно те са господари. Това обаче ги ограничава и ги кара
да бъдат с дребни души и привързани, пристрастени към това,

656
което им осигурява властта – насилието. Така понякога
господарите се нуждаят повече от робството, отколкото от
свободата, и сами избират да бъдат роби на идеята, че са
господари. Те стават дребнави, злобни, слаби, зависими и
страхливи и никога не могат да изпитат, постигнат и да се
насладят на свободата.

Ти ми предлагаш моите деца да бъдат господари! Аз няма да

позволя над децата ми да тегне тази прокоба! Искам те да бъдат
свободни, това е най-важното! А именно вие изграждате света
като роби и господари, богати и бедни, силни и слаби, глупави и
умни, но се страхувате и това, което не можете да разберете, е, че
най-важното нещо за всеки човек е да бъде свободен и дори да
греши, това да бъде негов избор! Ти си дошъл не да покориш Иран,
а да отнемеш свободата на света!

Ибрахим слушаше и изпита респект от дълбочината на нейните

думи. Едва сега по един нов начин, от гледна точка на свободата,
разбра защо духът е толкова важен. Всъщност духът е най-важен.
Това е така, защото духът е свободен и всеки стремеж на
родителите да предадат на детето си добро име, пари и въобще
някаква насока в живота, означаваха да обвържат, оковат и
отнемат неговата свобода и да го направят роб на собствените си
идеи. Това често е трагедия за детето и кара човека да се чувства
непълноценен. Дори когато родителите смятат, че това е за добро
или от добри чувства, те превръщат децата си в господари и в
същото време в роби на парите и името си.

Ибрахим изтръпна, но именно върху рода и доброто име се

градеше честта и доблестта – качествата, които изграждат всеки
воин. Той винаги се бе гордял, че е от рода на Боляровите, че
неговият род произлиза от Търново и от рода на древните
български владетелски родове. Султан Ахмед III беше горд, че е
пряк потомък на Осман, Орхан и Сюлейман. Въобще всички
воини в света се гордееха със своя произход и го защитаваха. Сега
думите на това момиче противоречаха на всичко, което той знаеше
и в което беше вярвал. Това не му хареса. Той беше воин и
следваше Пътя на воина, а тук някакво момиче само с думи бе

657
успяло да го обърка. Но освен воин, Джаббар беше и ученик на
Абдаллах ефенди. Той беше и Селяхаддин. Най-умните и
влиятелни мъже в Империята го смятаха за Махди. Не можеше
още следващия ден, след смъртта на своя духовен баща, да загуби
вярата и опората в живота си.

Освен това Ибрахим разбра още нещо, че ако не промени идеята

си, каквото и да направи, каквито и усилия да положи, неговите
деца или хората, намиращи се под негова власт, няма да бъдат
свободни и той, чрез идеите си, ще ги превърне в роби. Децата на
момичето ще имат истинска свобода и ще властват над неговите,
но не със сила, а със свободата и с това, че ще имат възможност да
правят свои собствени, лични избори. Ако той създаде нова
религия, която да замени исляма или дори само да съществува, ще
превърне хиляди хора в последователи и по този начин ще отнеме
свободата им. Вярно, че дори да не създаде религия на Махди, те
ще се насочат към друга религия (християнство, юдеизъм, ислям,
будизъм, окултизъм, наука, политика и т.н.) и пак ще бъдат
последователи. Човекът имащ нужда да бъде последовател винаги
ще намери кого да следва и в какво да вярва, но поне така Ибрахим
ще смъкне този грях от своите плещи. За миг си помисли, че
момичето му е пратено от Аллах и той, чрез неговите уста, се
опитва да му намекне, че може да се опита да създаде религия, но
с нея да не оковава, а да дарява свобода на хората, без да натрапва
възгледите си. Но скоро трябваше да си признае, че въобще не
може да си представи каква трябва да бъде тази религия.
Всъщност такава религия не можеше да има. Самата идея за
свободата противоречеше с идеята на религията, защото
религията се нуждае от вярващи и последователи.

За себе си разбра, че трябва да бъде милосърден и великодушен,

защото твърдостта и убедеността отнемат личната сила и те правят
роб на самия себе си. Досега беше смятал, че трябва да имаш
принципи и да ги следваш. Сега за пръв път призна пред себе си,
че беше приел принципите като закони, без да ги обсъжда и
коментира, но те бяха външни за него и той не ги беше осъзнал.
Винаги досега ги беше издигал пред себе си и ги бе използвал като
стена или щит, зад които да се крие. Но освен стена, която да го

658
предпазва, неговите принципи бяха решетки, които го оковаваха
и го правеха затворник и роб на самия себе си.

Докато мислеше за всичко това, в него заговори воинът, който

носеше в гърдите си и си спомни думите на Неджиб ага, казани
преди толкова години:

"За да проявиш милосърдие, преди това трябва да победиш и да

приложиш насилие, защото в една битка ако загубиш, нямаш
право на милосърдие. Това право се дава само на силния, само на
победителя и само той може да бъде великодушен. Ако искате да
бъдете великодушни и да имате право да "помилвате" други хора,
се гответе да побеждавате!

Помнете – беше казал Неджиб, – милосърдието се постига чрез

жестокост и само в жестокостта има истинско милосърдие.
Воините не могат да чувстват състрадание нито към своите
приятели, нито към враговете, защото истинският воин преди
всичко не изпитва жал към себе си. И когато си безкомпромисен
към себе си, имаш право да бъдеш безпощаден към другите. И
дори за миг ако почувстваш жал към когото и да е, дори към себе
си, в този момент ти преставаш да бъдеш воин!

Жената моли за жалост към себе си и се опитва да я предизвика

в сърцето на воина. Тези от вас, които се опитват чрез думи и
поведение да предизвикат съжаление са жени. Жените карат
ръката, която стиска ятагана, да отпусне своята хватка. Затова е
казано, че една жена струва колкото една армия и може да
съкруши цяла държава. И докато един воин може да се изправи
само срещу един свой противник, от когото да спечели или загуби,
жената може едновременно да воюва със стотици хора."

Докато Ибрахим размишляваше върху тези неща, към тях се

приближи един мъж. Той беше висок и очевидно силен.
Момичето, което седеше до Ибрахим, се изправи и започна да
говори с мъжа. Ибрахим ги гледаше и колкото и да беше странно,
изпита ревност. С учудване трябваше да си признае, че момичето
му харесваше. И то не му харесваше само защото беше красива и
с много привлекателно тяло, но и защото беше умна и с истински,

659
зрели възгледи. Това като че ли най-много го привличаше.
Момичето беше човек, а не просто жена.

Той продължаваше да я гледа, а сърцето му се разкъсваше. Едва

сега разбра, че вече бе приел мисълта, че с нея ще бъдат близки.
Съжали, че не ѝ беше показал това по достатъчно категоричен
начин. Дали не беше закъснял? Дали мъжът, с когото то говореше,
чието име дори не знаеше, не беше някой от натрапниците
ухажори? Огледа го. Той беше голям и едър, не можеше да бъде
неин брат, защото беше на възраст близка до неговата (34 години),
а момичето едва ли беше на повече от седемнадесет. И баща не
можеше да ѝ бъде, така че единственото, което оставаше, беше да
е някакъв познат или ухажор. Въпреки че мъжът беше силен, а на
колана му висеше дълъг прав медж, Ибрахим беше сигурен, че е
много по-добър воин от него. Чудеше се какво да прави. Една от
идеите му беше да скочи и да предизвика мъжа, с когото
доскорошната му събеседница водеше толкова интересен
разговор. Все пак се сети, че няма да спечели нищо, ако привлече
вниманието върху себе си. Тя се смееше и кокетничеше, сякаш бе
забравила за неговото съществуване. В него се появи силно
желание да напомни на момичето за себе си.

Най-накрая момичето и мъжа се целунаха, след което тя отново

седна до Ибрахим. Той седеше намръщен. Чувстваше се обиден.

– Искаш ли да танцуваме? – попита момичето.

Ибрахим мълчеше.

– Кой беше той? – мрачно попита еничарът. Той не очакваше, че

ще говори така, но така се получаваше.

Момичето като че ли почувства неговата ревност. Тя се разсмя

закачливо и отметна дългата си коса.

– Ти ме ревнуваш! – момичето се смееше. – Ти ме ревнуваш!

– Глупости – каза Ибрахим. – Та аз дори не знам как се казваш.

660
 Момичето отново се разсмя. Българинът се чудеше какво да
прави.

Реши да се прибере, но не беше сигурен, че ще открие обратно

пътя към къщата с голямата порта. Не знаеше дори ако стигне до
там, дали ще го пуснат в двора. Все пак момичето и жената,
танцуващите и шумящи хора, всичко това му беше дошло твърде
много. Реши да рискува, без да каже нищо, той се изправи и тръгна
да си ходи. Момичето го хвана за ръката и се опита да го задържи.
Той обаче се дръпна. Не искаше повече да остава тук. Тя обаче го
държеше силно и не го пускаше. Ибрахим се дръпна малко по-
силно.

– Персика! – каза тя.

– Какво? – Ибрахим се обърка още повече. Тя му говореше нещо,

а той не можеше да разбере какво.

– Името ми е Персика.

В този момент нечия силна ръка го хвана за китката и му попречи

да се дръпне. Целият изтръпна. Беше забравил за другите хора.
Когато се намираше близо до нея, светът се свиваше между тях
двамата и другите хора като че ли изчезваха. Сега беше допуснал
да го изненадат. Ибрахим рязко се обърна и веднага го позна –
мъжът, който преди малко беше разговарял с Персика. Кръвта му
кипна. Пред очите му падна червена пелена, а ушите му забучаха.
Сега имаше прекрасната възможност да покаже на натрапника, че
момичето ще бъде негово. Опита да освободи ръцете си, но не
успя, защото тя също го държеше и за да разкъса захвата на мъжа,
трябваше да нарани нея. Така стоеше в това глупаво положение. В
този момент момичето започна да говори. Тя говореше много
бързо на персийски (фарси). Изглеждаше все едно, че се кара на
големия мъж. През това време Ибрахим все така стоеше и не
можеше нищо да направи. Мъжът някак виновно слушаше жената.
По всичко си личеше, че тя има някаква странна власт над него.
Докато я слушаше, той постепенно отпусна хвата си. Ибрахим се
чувстваше унизен, някакво момиче го защитаваше, а той не беше
успял нищо да направи. Добре че тук нямаше кой да го види, някой

661
от другарите му еничари или командирите му, но най-много би се
срамувал, ако в момента отнякъде можеха да го видят Неджиб или
тези, които не бяха сред живите – Юсуп и Рефик Сарък. Въпреки
това ситуацията беше такава, че не беше възможно да направи
нещо. Сега нямаше смисъл да се разкрива, а и мъжът все още
имаше преднина. Момичето му говореше все по-троснато. Мъжът
пусна ръката му, обърна се и си тръгна. От усилието и от яд, че
нищо не беше успял да направи, еничарът дишаше на пресекулки.

– Искам да се прибера! – каза Ибрахим.

– Не, остани! – каза момичето. Ибрахим почувства някаква

странна сила, която се излъчваше от нея. Беше попаднал изцяло
под нейна власт. Подчини се и отново седна там, където бе седял
допреди малко.

– Кой беше този? – гневен и все още задъхан попита еничарът.

– А, този ли? – момичето отново се усмихваше, а Ибрахим все

така не можеше да отдели погледа си от устните ѝ.

Беше ясно, че момичето не възнамерява скоро да отговори,

затова, с риск да бъде груб, каза:

– Да.

Ибрахим знаеше, че няма никакво право да държи такъв тон и да

търси сметка на момичето, с което се познаваше съвсем отскоро,
но го направи.

– Това беше брат ми – момичето отговори толкова естествено,

като че ли не знаеше, че този мъж, който тя познаваше едва от
обед, няма никакво право да се държи по този начин.

– Брат ти!? – българинът се опита да вложи сарказъм в думите

си. За него беше ясно, че двадесет години по-старият мъж едва ли
ѝ е брат.

– Да, това е Колаксай – тя отговори искрено, като че ли не прозря

сарказма в думите на Ибрахим. – Той е най-малкият ми брат.

662
 Ибрахим искрено прихна. Лъжата беше очевидна. Не можеше
най-малкият ѝ брат да е толкова по-възрастен от нея.

– Колаксай казваш – каза Ибрахим, – сигурна ли си, че ти е брат?

– Разбира се! Не го бях виждала от много време. Днес той се

върна от дълго пътешествие.

Ибрахим, разбира се, не повярва на момичето. Обясненията на

Персика му звучаха като оправдание, затова почти не ги слушаше.

Така двамата останаха седнали един до друг, но повече не

разговаряха. Той не желаеше да слуша лъжи и да кара момичето
да се оправдава. Сега насочи вниманието си върху празника. В
средата на площада група жени се въртяха и танцуваха в кръг. В
ръцете си те държаха дайрета, с които потропваха и подрънкваха
в такт с движението. После към тях от няколко страни тръгнаха
самобичуващи се мъже. Те бавно и в ритъма на подрънкването на
жените налагаха гърбовете си с дълги бичове. Всеки един
нанасяше удари ту през лявото, ту през дясното рамо. Ударите не
бяха силни или бързи, а бавни и методични. Все пак те явно
вършеха своята работа, защото гърбовете на всички участници
бяха наранени и по тях имаше кръв. Някои от участниците
временно се отделяха от шествието, отиваха до един казан и
потапяха там камшиците си. От казана излизаше отвратителна
миризма, която се стелеше над целия площад. Ибрахим беше
сигурен, че тя се чувства из целия град. Явно казанът беше пълен
с туткал или някаква друга смес от животински произход. След
като потапяха камшиците си, къси и с много жила, мъжете отиваха
до една постеля, върху която бяха натрошени стъкла. Всеки се
опитваше да направи така, че по отделните му жила да полепнат
колкото се може повече стъкла. Чак сега Ибрахим си даде
обяснение защо съвсем леките удари с бича бяха предизвикали
такива разкъсвания и рани по гърбовете на хората. Българинът
беше чувал, че по този начин шиитите отбелязват ашура –
годишнина от смъртта на имамите Али и Хюсеин, но ашура се
честваше някъде през зимата. Явно днес това, което виждаше,
беше някакъв по-малък местен празник. Така, чрез самобичуване,

663
вярващите шиити искаха да покажат съпричастността си към
мъченическата смърт на някои от тези, които признаваха за свои
духовни водачи. Чрез болката, която сами си причиняваха,
вярващите искаха да се доближат до страданието, което в тяхно
име са изпитали имамите и така да се доближат до тях. Но в
същото време като че ли се опитваха да облекчат участта на своите
имами и по този начин да им отнемат част от болката и
страданието. Това беше една висша форма на признание и
поклонение.

Ибрахим наблюдаваше мъжете и беше впечатлен. Все така в

транс продължаваха да си нанасят удари ту през лявото, ту през
дясното рамо. Кожата на гърбовете им все повече заприличваше
на пихтия. Той знаеше колко много ще боли това и колко дълго
после гърбът ще заздравява, макар раните да не бяха дълбоки.
Болката и кръвта събудиха хищническия инстинкт в него. Той
като че ли забрави за неприятната случка от преди малко с
Колаксай и дори че е седнал до най-прелестното същество в света.
Гледаше самобичуващите се мъже и съпреживяваше с тях болката.
По някое време дори размърда плешките си, защото изпита
усещането, че целият му гръб е една голяма кървяща рана.

Иранският народ прекарваше исляма през една самонараняваща

се идея. Те, в стремежа да бъдат по-близо до душите на своите
светли духовни водачи, се опитваха да съпреживеят всичко с тях,
не само доброто, светлината на вярата, но и страданието. Ибрахим
веднага разбра защо персите шиити пречупват така исляма. Това
беше така, защото те, за разлика от турците сунити, а и
православните българи, не изповядаха формална религия. Тяхната
религия беше жива и всеки ден се бореха за спасението на душата
си. Тяхното спасение им беше обещано не ако следват някакви
формални правила или както е при католиците – ако направят
грехове, да им се обещае, че ще могат с една изповед да ги изкупят.
Тук вярата беше жива. Те не трябваше само да чакат и да се
надяват, а да защитават и постигнат спасението си чрез делата и
живота си. Те не само трябваше да изповядват вярата и да живеят
праведно, не само да вярват, а дори да отнемат от болката на своя
имам, този, който им показваше Пътя. А чрез имамите или чрез

664
Махди на тях им се показваше Пътя. Това беше много по-искрена
вяра. Ибрахим се замисли за религията, която познаваше от своето
детство, и веднага се сети за времето, когато като младеж живееше
в манастира "Света Неделя". Всъщност християните смятаха, че
Спасителят е разпнат заради греховете им на кръста, но освен чрез
вярата си, те по никакъв друг начин не съпреживяваха неговата
участ. С разпятието си той като че ли бе заплатил това да му
вярват. Шиитите, чрез страданието и самопричиняването на
болка, сами връщаха този дълг към имамите и доказваха, че не
вярват само защото имамите са се жертвали за тях, а защото вярата
им е сама за себе си. Така те искаха да изчистят задължението си
и да направят вярата си чиста. Ибрахим осъзна, че
самонараняването и самобичуването не беше с цел да се докаже
голямата вяра и силата на вярата на всеки един от тези мъже, а
точно обратното. Така той продължи да наблюдава случващото се
пред очите му, но вече го разбираше по много по-дълбок и
различен начин.

Друга една мисъл за миг се мярна в главата му: "Какво ли ще е

да се изправиш срещу армия съставена от хора, готови да понесат
толкова болка и страдание и дори сами да си ги причинят?" Неясна
сянка се появи в главата му: "Дали еничарите не бяха загубили
битката?" Въпреки че се опита да прогони натрапчивата мисъл, тя
се появяваше отново и отново. Беше странно какви мисли
предизвикаха самобичуващите се мъже. В един момент му се
стори, че всичко това, цялото зрелище е заради него. Мъжете се
самобичуваха, за да му кажат: "Виж какво сме готови да си
причиним сами, с какво ти ще ни уплашиш? Виж вярата ни!

Сигурен ли си, че твоята вяра е по-голяма от нашата? Виж къде

си дошъл?" Или му казваха: "Как ще покориш нашия народ? Ти
никога няма да сломиш вярата ни!" Каквото и да беше, Ибрахим
осъзна колко малко той и приятелите му еничари познават
иранците и шиитския ислям. А той трябваше да се изправи и
победи техния Махди. Ако един редови шиит беше готов да
преживее такова страдание, как ли щеше да изглежда техният
духовен водач, прероденият дух на най-големите им мъченици и
то събрани в едно? Досега Ибрахим не беше допускал страхът да

665
го владее и да определя постъпките му, но сега сякаш буца заседна
в гърлото му. Опита се да я преглътне, но не успя. Нима това,
което гледаше, го бе уплашило? Нима се бе притеснил още преди
да се изправи срещу врага си? Нима тези. Мъже го бяха
респектирали толкова много?

Ибрахим искаше да си ходи. Тръгна да се изправя. Задните му

части все още го боляха от падането тази сутрин. Добре че
Персика този път не го задържа. Мъжът изглеждаше като
зашеметен. Тя знаеше, че той няма да открие къщата на връщане,
затова се засмя. Този огромен мъж, който сутринта беше препасал
оръжие на кръста си и който иначе изглеждаше голям и смел,
всъщност го беше страх от кръв. Пребледнялото лице,
клатушкащата се походка и това, че искаше да си ходи, показваха
точно това "Мъжете понякога са големи деца! – помисли си
Персика. – Те се страхуват и издържат на болка и лишения по-
малко от жените!" Персика неведнъж беше откривала, че това е
така. Тя имаше трима братя, много по-големи от нея, но не от тях
бе разбрала това, а от приятелите си, които в игрите, стремейки се
да изпъкнат пред нея, се нагърбваха с непосилни задачи и всеки
път ѝ доказваха, че момичетата издържат и приемат по-лесно
лишенията, глада и болката. А ето, че на този, който иначе
изглеждаше като воин, с широките си рамена и врат на бик, му
ставаше лошо при вида на кръв. Тя се усмихна и последва
олюляващия се мъж.

Ибрахим се прибра. Момичето през целия път го придържаше да

не падне. Странна слабост бе обзела коленете му и те, без причина,
се подгъваха. Макар нежни и изящни, ръцете на момичето съвсем
не бяха слаби и то наистина му оказа голяма помощ. Персика
продължи да го подкрепя и в двора, и в дългото помещение за
спане. Еничарът разбра кое легло е неговото по двата самара,
които преди това бе оставил отдолу, и тежко се отпусна върху
скърцащите дъски. Момичето му помагаше до последно. Той
лежеше с отворени очи и гледаше бялата варосана мазилка на
тавана горе. Не му се спеше, но се чувстваше уморен, някак слаб
и замаян.

666
 Ибрахим не бе забелязал кога момичето го бе оставило, кога
другите слуги и хора, които също спяха в помещението, се бяха
прибрали и се беше спуснал мрак. Когато отвори очи, наоколо
цареше гъст лепкав мрак. Някъде в далечината някой сладко си
похъркваше, но не беше нито прекалено силно, нито дразнещо.
Трябваха му няколко секунди преди да осъзнае къде се намира и
какво се беше случило с него предния ден. После тихо стана, бързо
откри вратата, отвори я и се озова в приказка. Дворът беше осветен
от голямата ярка луна. Тази вечер тя беше като бледо слънце.
Погледът му неудържимо се насочи нагоре. Това беше най-
красивото небе, което досега беше виждал. Едрите звезди светеха
като луни и изпращаха бялата си млечна светлина, която
придаваше на двора този магичен вид. От това, че гледаше нагоре,
на Ибрахим му се зави свят, затова потърси дънера, на който бе
седял през деня.

След като го откри, мислите му се върнаха там, където бяха

спрели преди да напусне площада. Като че ли не беше спал. После
прескочиха. Персика му беше казала, че брат ѝ се казва Колаксай,
ако въобще ѝ беше брат. Спомените му го отнесоха далеч във
времето. Беше разговарял с Абдаллах ефенди. Много добре си
спомняше, че това, за което се сети, му е разказано от стареца,
въпреки че не можеше да се сети кога. Дали когато изучаваха
армиите и историята на народите по света, или когато старецът му
разказваше за номадските народи и техния принос, когато
изковаваха зулфикр. Ето историята:

Тези които днес се наричаха турци и влизаха в състава на

Империята, тези които винаги бяха участвали в първите бейлици,
покорени от Осман, тези от чиято среда бе произлязъл самият
Осман, наричаха себе си огузи. Те бяха тюрки. Разбира се, към тях
имаше и узи, и селджуки, но огузите бяха централното тюркско
племе в Мала Азия и именно то беше в основата на Империята.

Древният епос на огузите се наричаше "Огузнаме". Той

посочваше за предтеча на огузите – Огуз каган! Но историята била
по-стара. Скоро след като Мойсей извел яхудите от Египет [92], от
Кавказките планини през Дар-ИАлан (Дарелската низина) и

667
Бабел-Авбаб (Дербентски проход), в цялата средна Азия и
северното Причерноморие се втурнали скитите. Скитите били
първият номадски народ. Територията им граничела с персите на
изток и с траките на запад. Техният първи вожд се наричал
Ишиака, а самите те наричали себе си ишкузи. Много от
историците, описващи древните народи, ги наричат: ишкузи,
ашкузи, шкуда, ашкакази, аскаказ, а други от древните писатели,
които знаели, че кучето и вълкът са древните тотеми на този
народ, ги наричали асканис (тоест Асите-Кучета). Под това име ги
знае Тората, говорейки в книгата Берейшит[93]:

"Ето, потомството на Ноевите синове, Сим, Хам и Яфет; че и на

тях се родиха синовете след потопа.

Яфетовите синове: Гомер, Магог, Мадай, Яван, Тувал, Мосох и

Тирас. А Гомеровите синове: Асназ, Рифат и Торгама."

Там където е Гомер са кимерийците, форгама или тогарма –

тохарите са синовете на Тангра (Тенгри). Тези които в древността
се наричали шиогуз, което означавало "вътрешно племе" и всички
тези племена, които по-късно минават и владеят степите и тези
които Херодот – бащата на историята, нарича скити, всъщност
били предците на огузите и номадските народи.

От небесната дева Огуз каган има трима сина: Кун (Слънцето),

Ай (Луна) и Иълдъз (Звезда). Това утвърждава "Огузнаме". Огуз
каган, като знак на власт, им дал намерения от него в "страната на
зората" златен лък. По-младите синове, родени на Огуз каган, но
вече от земна красавица, били наричани: Кен (Небе), Тау
(Планина) и Тениз (Море). На тях Огуз каган им връчил по три
сребърни стрели, намерени от Огуз в "страната на мрака". От по-
големите и малки братя произлизат племената бозогуз и ишогуз.
От най-големия син – Кун, дошли селджуките, огузите и османите.

Лъкът и стрелите са инсигнии на властта на всички армии, както

в Индия, така и при персите, и тюрките. Какво направили с лъка и
стрелите синовете на Огуз? Тези, които наричат Огуз каган
Херакъл, тоест елинските автори, утвърждават, че Агафирс и
Гелон, след като не успели да натегнат лъка, напуснали Скития и

668
отишли да превземат света. Така Скития останала на Скит, защото
те успели да изпълнят заръката на своя баща и да стрелят с лъка, а
той успял.

Тези, които наричат Огуз каган Таргитай, тюркските и ирански

писатели, твърдят, че на завоевание тръгнали Липоксай и
Арпоксай, а най-младия – Колаксай, възглавил скитските племена.

Ибрахим се плесна по челото. Ето откъде му беше познато името

на този, който тя твърдеше, че ѝ е брат. Всъщност той беше от най-
древните скити. Ибрахим дори се сети какво означават имената на
братята. Липо означаваше "планина", Арпо – "дълбина", а Кола –
"слънце". А частицата "ксай", която се слагаше отзад, означаваше
военен, воин, герой, юнак. Тя съответстваше на персийското
"кшайя" – вожд, владетел, или на индийското "кшатрий" – военен
вожд. Така индийците наричали цялата каста на воините в Индия.

Сега картината му се проясни. Жената го бе излъгала. Беше му

казала първото име, което се беше сетила от "Огузнаме".

Ибрахим беше попаднал под магията на звездното небе. Нощта

беше топла и повея на вятъра беше като нежно докосване на
коприна. Седеше влюбен и омагьосан, а образът на Персика беше
пред очите му. В този момент я видя. Тя се движеше ефирно и
леко, все едно че летеше и се носеше над земята, а не ходеше. Тя,
с бялата си ефирна дреха, приличаше на видение, на дух... Не, тя
беше хурия, точно така трябваше да изглеждат хуриите! А може
би беше аджарха? Ибрахим гледаше гъвкавото, стегнато тяло,
извиващо се под нощницата. Това беше видение, призрак. Отвори
широко очите си. Може би това, което виждаше, беше някаква
странна илюзия, видение, мираж като тези, които беше виждал в
пустинята. Но там той беше виждал оазиси и кораб, защото тогава
имаше нужда от вода, подслон и спасение. А сега явно душата му
копнееше за жена, защото виждаше нея. За да провери дали е
видение, той тихо я повика, но толкова внимателно, че да не
развали магията, ако се окажеше, че тя е безплътен дух.

– Персика! Персика!

669
 Момичето се сепна и точно когато очакваше тя да се разтвори,
Персика все така тихо и свръхестествено се обърна и се приближи
до него.

– Не очаквах, че ще си тук! – каза тя и в този момент Ибрахим

възхвали Аллах, и благодари за милостта, с която го дарява. – Бях
тръгнала да видя дали си добре! – бузите ѝ се изчервиха и от това
тя стана още по-красива. – Какво правиш тук?

Ибрахим не искаше да ѝ разкрива какво бе открил, затова каза:

– Гледах звездите!

– Внимавай звездите на Шираз да не те омагьосат и да останеш

тук завинаги! – докато говореше, очите ѝ се смееха. – Имаш ли
жена и деца? Чака ли те някоя там, откъдето си дошъл?

Въпросите бяха зададени сериозно и контрастираха с другите ѝ

думи. Тя като че ли беше съставена от две различни личности –
едно закачливо момиче, почти дете, и зряла, сериозна жена.
Ибрахим не можеше да изясни за себе си коя от двете Персики
харесва повече. Може би беше влюбен и в двете, а може би затова
толкова много я харесваше, поради тази ѝ двойственост.

– Нямам жена и деца – отговори Ибрахим. Последните два

въпроса му бяха зададени от жената Персика, а на нея трябваше да
ѝ се отговаря сериозно и точно.

– Не си ли тъжен, не се ли чувстваш самотен?

Тъй като от одеве момичето стоеше права до него, Ибрахим се

помести, направи място до себе си и я покани. Така двамата
седяха, гледаха звездите и разговаряха, а над тях все така големи
и потрепващи светеха звездите на Шираз.

– Именно затова не се чувствам самотен, защото никой не ме

чака. Аз нямам корени. Аз съм номад. Където се намирам, там е
моят свят, там е моят Бог. Обикновените хора където и да отидат,
държат връзка, една невидима нишка с мястото, от което са
тръгнали. Тази нишка е закачена в сърцето на всеки един човек,

670
който някъде го чакат дом, деца, любими хора и места, любими
предмети. Тази нишка кара човек да се чувства превързан и му
пречи да се бъде свободен, независим и силен воин. Именно това
стои в основата на носталгията.

– Но това означава, че досега ти никога не си допускал любовта

до себе си!

– Не желая да обсъждам това с теб!

Та това беше някакво седемнадесетгодишно момиченце,

учудваше се на себе си защо въобще разговаряше с нея. Какво
очакваше? Някаква сила го караше да я възприема като зряла жена
и равноправен събеседник. Все пак не трябваше да забравя, че това
е само една девойка, която до вчера е била дете. Как можеше да
очаква тя да разбере философията и духа на еничарите. Ядоса се
на себе си. Реши, че е по-добре да мълчи, отколкото да се излага и
да говори с това момиче неща, които не би говорил със своите
йолдаши еничари. Тук, под най-красивото небе на света, седящ до
едно от най-красивите същества на света, отново се сети за своя
живот и за моментите, когато беше губил всичко. Дали наистина
не беше самотен? Не! Бързо отхвърли тази мисъл.

– Утре празникът ще продължи, искаш ли да бъдеш с мен?

Въпросът беше толкова неочакван. Това небе и тази нощ бяха за

любов, а не за самосъжаление и тъжни спомени. Той си спомни
каква ревност бе изпитал към момичето, когато го беше видял да
говори с Колаксай. Ако искаше да я има, трябваше да действа и то
незабавно. Той се колебаеше. Все пак беше тръгнал да изпълнява
мисия, а не да си търси жена. Освен това, много ясно осъзнаваше
къде се намира. Беше в сърцето на врага. Можеше ли тук, в Шираз,
да се отпусне и да обича? Дали това не беше опит по скоро да
намери подкрепа и подслон, отколкото близост с момичето. Ако
бяха заедно, той не биваше да ѝ разказва истината за себе си. Как
може да обича и да лъже през цялото време човека, когото обича?
Каква любов щеше да бъде това? Ибрахим осъзнаваше, че това му
желание може да бъде пагубно, но сърцето го водеше. Така в него
тези две същности – сърце и разум, се бореха.

671
 – Искам да бъда другата ръка, с която да пляскаш – каза той и
разбра, че се впуска в опасна авантюра и че сърцето му взе превес.

– Какво? Какво? – Персика явно не беше разбрала думите му.

– Тази сутрин ти ме попита...

– А, разбрах!

– Колаксай наистина ли ти е брат? – Ибрахим реши да "атакува".

– Да!

Въпреки отговора, у него пак останаха съмнения дали тя не го

лъже.

– Баща ми иска да те види още утре сутрин.

Двамата още дълго седяха и гледаха звездите. Преди да се

разделят, Ибрахим много искаше да се уговори с момичето утре
вечер пак да се видят по същото време. Но той не знаеше какво ще
се случи и къде щеше да бъде утре. Може би въобще нямаше да
бъде тук.

На другия ден Ибрахим беше събуден съвсем рано от хората, с

които спеше в една стая. Явно всеки един от тях имаше работа още
от ранни зори. Всички те ставаха и събуждаха останалите.
Ибрахим беше спал съвсем малко. "Опашката" все още го болеше,
особено сега, толкова рано сутрин, преди да се е раздвижил.
Затова той остана дълго време на леглото, без да усеща колко е
продължило всичко това. По някое време неприятната ниска жена
се приближи до него и каза:

– Господарят на този дом иска да те види.

– Сега ли?

– Не, довечера иска да бъдеш негов гост. Понеже му казах, че си

богат търговец, той ще даде вечеря в твоя чест.

– А!? – Ибрахим остана изненадан.

672
 – Искам да се изкъпя и да изпера дрехите си! Къде мога да го
направя?

– Днес имам много работа, но мога да ти покажа.

– А бръснар ще мога ли да намеря?

В този момент в помещението влезе тя. Беше много по-хубава от

образа, който държеше в мислите си. Едва се стърпя да не
възкликне, за да изрази възхищението си. Ибрахим я гледаше
прехласнато.

– Хайде да ходим! – каза старата жена.

– Какво? Къде да ходим? – той беше забравил всичко, което

досега беше говорил.

– Как къде, нали ще ходим да ти полея да се изкъпеш!

– Не сега! Не сега! – Ибрахим не искаше да откъсне погледа си

от Персика.

– Само сега имам време! Или тръгваш с мен, или си стой мръсен
и миришещ!

Волюневолю Ибрахим тръгна след жената. Когато минаваше

покрай Персика, тя го погледна и директно каза:

– Къде отиваш?

– Искам да се изкъпя. Нали искаш да те придружа на празника?

Искам да съм чист!

– Добре! – каза тя и тръгна след него.

Така тримата вървяха, най-отпред прислужницата, след нея

Ибрахим, а най-накрая Персика. Той беше смутен. Не беше
очаквал момичето да го последва. За миг си представи колко
хубаво би било тя да му полива, но нямаше как дори да попита.

673
 Кладенецът с вода се оказа съвсем близо до дънера, където бяха
седели с момичето, а това беше почти в центъра на двора. Явно
водата беше много дълбоко, защото Ибрахим дълго тегли
дървеното ведро, преди да го извади. Той бръкна с пръст и усети,
че тя е много студена.

– С това ли ще се къпя? – попита скептично той.

– Да! – каза жената и бутна в ръката му голям калъп сапун.

Момичето беше седнало на дънера и без никакъв свян, гледаше

събличащия се мъж. Ибрахим се притесни от погледа ѝ.

– Не може ли да сложим някакъв параван? – попита той.

– Хайде, не се превземай! – каза жената. – Ти си мъж!

– Но аз се срамувам! Тя ме гледа! – тихо каза той, така че само

старата жена да го чуе.

Персика сигурно го чу, защото се засмя.

– Хайде по-бързо! – подкани го жената.

Ибрахим внимателно се съблече. Той зорко следеше Персика да

не го види. Все пак се наложи да се обърне с гръб. Момичето
безсрамно го гледаше, без въобще да се притеснява.

– Виждала съм много голи мъже – каза тя, като се смееше. –

Имам трима братя, нали не си забравил?

Ибрахим беше много притеснен. Това не го успокояваше. Водата

беше толкова студена, че сапунът не се пенеше, а като мазнина се
размаза по тялото му. От студената вода кожата му посиня и
настръхна. Българинът искаше Персика да не го вижда в този му
вид. Старата жена също безсрамно го зяпаше, като погледна
надолу, тя съчувствено се усмихна.

– Отзад си син – каза Персика. – Явно ударът при падането е бил

силен.

674
 Ибрахим се пипна и наистина го заболя.

Мина доста време преди да се изкъпе. Всъщност най-трудно

беше да изплакне главата и кожата от размазания и станал бял
сапун. Най-накрая успя да отмие сапуна. Не можеше да каже, че
се чувства кой знае колко по-чист, но все пак успя да отмие праха
и да махне миризмата от себе си. Старата жена взе прокъсаните му
дрехи и критично ги огледа.

– Сигурен ли си, че си заслужава да ги пера?

– Изхвърли ги! – Ибрахим също виждаше окаяното състояние на

дрехите. Сам не можеше да си представи какви кръпки трябва да
им се направят. Как щеше да ходи с такива дрехи пред красивото
момиче? Еничарът знаеше, че ако си купи нови дрехи, ще развали
маскировката си, но той и без това вече достатъчно се бе разкрил.
Освен това, доколкото беше видял, в Шираз всички ходеха с нови
и чисти дрехи. Явно гражданите на "южната перла на Персия"
бяха заможни хора или това беше заради празника. Както и да
беше, сред тези хора предизвикваше по-голямо внимание като
ходеше с прокъсани дрехи. Така Ибрахим, още докато се къпеше,
беше взел решение да си купи нови персийски дрехи.

Старата жена му беше дала чаршаф, с който се бе увил.

– Искам да си купя нови дрехи – каза Ибрахим на старата жена.

– Така обаче не ще мога да изляза из улиците на града.

– Днес е празник и няма откъде да намериш дрехи, никой не

работи, нито сергия, нито шивач.

– Какво да правя? – Ибрахим беше изумен. Мисълта, че може

върху чистото си тяло отново да облече старите, мръсни и
прокъсани дрехи, го накара да потрепери. Не можеше да си
представи, че ще ходи още един ден така до Персика. Но пък и не
можеше цял ден да остане в чаршаф и да чака до утре.

Персика го спаси от безизходната ситуация, в която бе попаднал.

– Аз ще ти намеря дрехи – каза тя.

675
 – Но как? Откъде?

– Ще взема от Колаксай!

Още преди да помисли върху предложението, Ибрахим изригна:

– А, не! Не! Няма да нося чужди дрехи!

Мисълта, че ще носи дрехите на неприятния едър мъж, който

вчера го бе унизил, не му харесваше. Дори наистина да ѝ беше
брат, нещо в което той все още се съмняваше, не желаеше да се
чувства длъжник на Колаксай.

Персика продължаваше да го увещава да приеме дрехите на брат

ѝ, а Ибрахим все така упорстваше. Въпреки това накрая се
съгласи. Ибрахим знаеше, че всеки път щом Колаксай го
погледнеше ще се чувства неудобно, но се съгласи Персика да му
донесе дрехи. А сам той се зае с последното нещо. От старата жена
взе сапуна и помоли за бръснач, но тъй като никой нямаше, отиде
и взе купата, в която ядеше. После помоли жената за топла вода,
тя взе купата и скоро я носеше пълна с гореща вода. Ибрахим
седна, извади султанската кама и настърга сапун в купата. Как ли
щеше да реагира султан Ахмед III и предците му, ако видеха за
какво се използваше султанската кама? Разбърка настъргания
сапун с вода, докато се получи пяна. След това внимателно намаза
брадата и косата си. Водата беше много гореща и почти го
щавеше, но той стоически изтърпя. Султанската кама беше
изключително остра, затова внимателно прекарваше камата и
бавно бръснеше косата и брадата си. Сега, когато остана без
никакви косми по главата си, освен веждите, се почувства освежен
и много по-чист, като че ли беше станал по-лек.

Вече се бе избръснал и се изплакваше, когато Персика донесе

дрехите. Ибрахим ги облече. Те бяха странни. Приличаха малко
на шейхски-те дрехи. Горната част беше дълга, подобна на халат,
с дълги ревери без копчета. Тя се държеше прибрана само от един
колан. Отгоре се слагаше дълга лека дреха. Тя беше черна, от лек,
полупрозрачен, копринен плат, който нежно се развяваше, докато
Ибрахим ходеше. Направи му впечатление, че няма чалма.

676
Старата му чалма може би беше изхвърлена от жената, но и вече
не можеше да я сложи, защото нямаше да подхожда на новите му
дрехи, които бяха от най-високо качество.

– Нямам чалма!

– Брат ми има само черни чалми[94] – каза Персика.

Наложи се Персика отново да отиде и да му потърси чалма.

Ибрахим седеше и чакаше. Повечето хора малко по малко
наизлизаха на улицата. Явно празникът в центъра на града бе
започнал. Най-накрая и старата жена напусна двора, като до
последно го гледаше подозрително. Докато чакаше момичето,
Ибрахим отиде до леглото, взе зулфикр, който беше оставил върху
дисагите, и много внимателно го закрепи на една от гредите на
леглото, върху което спеше. Нямаше как в новата дреха да скрие
ятагана, затова беше решил да ходи въоръжен само със
султанската кама. Той оправи мръсния плат, с който беше
прикрита най-красивата и скъпа кама в света. Почисти още веднъж
острието, след като няколко месеца с нея беше рязал всякакви
неща и се беше хранил, а после успя да се обръсне, което
изискваше изключителна острота. Сега Ибрахим взе със себе си
само камата и голямата кожена кесия със злато, с която двамата с
Абдаллах ефенди трябваше да живеят година и да изпълнят
мисията. Парите бяха предостатъчни и бяха останали само за него.
Ибрахим осъзнаваше, че оцеляването му във всеки един момент
може да зависи както от оръжието, така и от парите.

Персика доста се забави. Когато се появи, носеше снежнобяла

чалма. Ибрахим започна да си я завива.

– Отначало в днешния празник пак ще има самобичуване,

сигурно не държиш да гледаш!

– Защо? – Ибрахим се учуди.

– Не ти ли става лошо при вида на кръв? – каза тя и му намигна

съучастнически, като че ли двамата имаха някаква тайна.

677
 – Не! – Ибрахим беше силно учуден защо тя смята така, но му
беше неудобно да пита.

Двамата излязоха и тръгнаха към центъра. Дрехите, с които бе

облечен, бяха много красиви. Чувстваше се много удобно с тях.
Движенията му бяха свободни и не усещаше никакво
ограничение.

Пейката, на която бяха седели предния ден, отново беше

свободна и Ибрахим и Персика седнаха на нея. Празненството
беше в разгара си.

Мъжете все така продължаваха да се самобичуват. Гърбовете им

бяха много по-наранени. След като поседяха малко, Персика хвана
ръката на Ибрахим и двамата тръгнаха към един от краищата на
площада. Там бяха струпани много деца. Тук-там имаше и
възрастни мъже и жени. Всички бяха притихнали и с вперен
напред поглед като омагьосани към много малък подиум, зад
който беше опънато широко бяло платно. Там обаче нямаше
никой. Въпреки това хората и децата стояха при абсолютен ред,
като че ли нещо се случваше.

– Какво е това? – попита Ибрахим.

– Представление – каза Персика.

– Какво представят? – учуди се българинът.

– Това е много популярно зрелище. Някой човек чете от старите

текстове на героичните епоси и го изиграва с тялото си. Виждал
ли си друг път такова нещо?

– Не знам.

– Искаш ли да ти превеждам?

В този момент пред платното се появи мъж, облечен с червени

дрехи. Върху чалмата си беше сложил голяма корона от тенекия,
която трябваше да имитира златна.

678
 – В древни времена – каза мъжът, като изгледа хората със
страховит поглед, който ги прониза до мозъка на костите, след
това махна с дясната си ръка с властен жест и като че ли
хипнотизира зрителите, – когато Персия владеела света, големите
врагове се вдигнали на север. Цар Феридун разделил света на три.
Първата част – Запад и Рум[95]. Втората част

– Китай и Туран. Третата част – пустинята на бойците и Иран.

– Днес историята, която ще чуем, е от "Шахнаме". Това е най-

големият ирански епос. Други популярни и любими разкази са
тези за Искендер[96] – поясни Персика.

В следващия час Ибрахим се потопи в един спектакъл, какъвто

никога не беше виждал. Мъжът сам играеше различни роли, като
използваше цветист език и изиграваше образите и репликите с
цялото си тяло. Разказът, който се разкри пред очите на Ибрахим,
беше магически и той се потопи в него. За този час научи толкова
много за древната история на Персия, че сигурно трябваше да чете
седмици наред и то много трактати, преди нещата да му се изяснят
толкова, колкото от това представление. Той не можеше да
разбере дали човекът успяваше да разкаже всичко това, или
Персика го допълваше, като му превеждаше, но картината, която
се разкри пред очите му, беше завършена.

Мъжът започна разказа си с: Така в "Шахнаме" пише

проникновеният Фирдоуси...

– Под Туран мъдрецът разбира целия Дешти Кипчак, а Феридун

– това е промененото от персите име Трастеон, или Таргитай –
каза Персика.

Внукът на Трастеон бил царят на Туран – Афрасиаб. Той бил

предводител на туранците – най-злите врагове на персите и на
вярата на Заратустра. Между двата народа се водили непрекъснати
войни. В "Авеста" Афрасиаб се наричал Френгресиан. Той, за да
управлява с божията благодат, решил да открадне царствения
нимб, а тази сила туранците наричали барака, а персите – хварно
или фарн[97].

679
 Тази сила според исляма се носела от имамите, аятоласите,
шейховете и суфите.

Според "Шахнаме" Афрасиаб бил син на Пашанга. Той навярно

убил родоначалника на съседните иранци – Ереджа. Това
послужило като повод за война между туранци и иранци. Така в
Иран се възцарила династията на Каянидите, които възглавили
борбата срещу номадите – туранци. Според тях Афрасиаб бил зъл
цар, магьосник, проявяващ се като отмъстител за унищожения
Туран. Той устроил разбойнически набег над Иран. Афрасиаб
убил един от царете предшественици на династията на Каянидите
– Навсар (в "Авеста" Наотар) и пленил иранските богатири. Те се
спасили от плен благодарение на благодетелния брат на Африсиаб
– Агрерас (в "Авеста" Агрерат), за което Афрасиаб го екзекутирал.
На иранците се удало да отблъснат и прогонят войската на
Афрасиаб и да наложат временен мир, но борбата продължила
благодарение на коварството на Афрасиаб.

Мъжът играеше Афрасиаб, като смръщваше вежди и поставяше

дълга изкуствена брада. Той бързо се превъплъщаваше ту в
единия, ту в другия образ, а когато двамата герои говореха, бързо
сменяше местата си.

– От страна на иранците тази борба възглавил самият Рустам.

Като играеше Рустам, мъжът издуваше гърди и смешно се

пъчеше явно за да покаже, че иранският предводител е бил
богатир, герой с гигантски ръст и исполинска сила.

– Кой е Рустам? – Ибрахим попита тихо Персика.

Момичето тихо му говореше и така той научи много.

– Рустам или Ротастахм е герой на иранските епоси, богатир. В

много от източниците се сочи като противник на зороастризма. В
най-старите източници се описва като борец с девите. Като
Ротастахм, Рустам фигурира в партиянските[98] поеми "Ядгар
Зареран" и "Драхт Асурин", в пехливейската поема "Бахман –
Яшта", където е описан като борец срещу арабското нашествие. В

680
"Шахнаме" Рустам е родилият се като по чудо син на богатира
Заля и Рудаба – дъщеря на кабулския владика Мехраба от рода
Заххака. Дядото на Рустам е богатир от рода Джамшиде. Той се
казвал Кариман и се прославил по време на службата си при
Фаридун. Кариман бил син на Гершасп (Керасп) и внук на Исрита
(Трита).

Огромната си сила Рустам проявил още в детството си. Той убил

див бял слон и си избрал могъщ кон Рохша. Когато пораснал,
Рустам станал главна опора на иранските шахове в борбата срещу
туранците, предвождани от Афрасиаб.

Рустам възкачил на престола първия цар от династията на

Каянидите – Кай Кубад, и нееднократно спасявал Кай Кавус. При
спасяването на Кай Кавус, който по време на похода към
Мазендеран попаднал в плен, Рустам извършил седем подвига:
убил див лъв, дракон (аджарха), магьосник, Бялата дева, намерил
чудодеен поток, хванал в плен разбойника Авлада и умъртвил
мазендеранския шах Аржангдева.

Рустам е възпитател на Сиявуш (Сиаваршан). Отмъщавайки за

неговата смърт, Рустам, заедно с Кай Хусроу, тръгнал на война
срещу Афрасиаб. По време на боя с туранците Рустам убил
чудовищния Аквандева. Рустам се влюбил в дъщерята на
Афрасиаб – красавицата Тахмину, която след неговото
заминаване му родила син – богатира Сухраб. Като пораснал,
Сухраб постъпил на служба при любимия си дядо Афрасиаб.

По време на похода на Сухраб в Иран между него и Рустам,

които, макар да били баща и син, не се познавали, се разразили три
битки. По време на третата битка Рустам с хитрост успял да
победи Сухраб, а след това го убил.

Когато влезе в тази част на разказа, човекът на подиума съвсем

се вдъхнови. Той изигра с драматизъм битката между Рустам и
Сухраб. Извади една сабя и с нея показваше ту какво е направил
единият, ту другият. Най-накрая изигра хитростта, с която Рустам
успял да излъже сина си Сухраб, уби го, а след това заплака,
показвайки как цялата природа плаче за смъртта на най-големия

681
богатир, внук на Афрасиаб и син на Рустам. Той подчерта
противоестествеността на това баща да убие сина си. След това
бързо си постави черна чалма, за да подскаже на
наелектризираната публика, че трябва да скърби и че ще има
саможертва. Цялата тази битка станала в подножието на един
хълм, на който растяло само едно дърво. Всички, които видели
случилото се, били потресени, както и Рустам, който едва след
като убил сина си, го познал и осъзнал какво е направил.

По-късно, по волята на съдбата, той бил принуден да влезе в

битка със своя най-добър приятел Исфандияр. Рустам разбрал, че
единственото уязвимо място на Исфандияр са очите и няма друг
начин да го победи. Тогава той го прострелял с отровна стрела в
окото. Така Рустам станал убиец на сина си и на най-добрия си
приятел.

След като разказа за Рустам, разказвачът продължи за Афрасиаб.

Подобна на съдбата на Рустам била тази на Кай Сиявуш, роден от
дъщерята на другия брат на Афрасиаб – злодеят Гарсиваз.
Обиденият на баща си Сиявуш заминал при Афрасиаб, който
отначало го посрещнал ласкаво, дал му за жена дъщеря си
Фарангис и му връчил управление на всесилно княжество. Но след
това, навярно с помощта на наемни убийци, го унищожил. Това
дало повод за нова война с иранците, отмъщаващи за смъртта на
Кай Сиявуш. Синът на Кай Сиявуш, праведен шах на Иран – Кай
Хусроу, заедно с Рустам, довел тази война до победен край. След
поражението, Афрасиаб се опитал да се скрие във водите на
езерото Зарра, но излязъл при виковете на своя брат Гарсиваз,
когото иранците убили. Отшелникът Хумам убил Афрасиаб.
Добродетелният Кай Хусроу освободил от плен сина на Афрасиаб
– Джахна, и му предал трупа на баща му. По този начин се
установил мир между Иран и Туран.

Всичко завърши с мир. Публиката въодушевено ръкопляскаше и

се радваше. По-старите обсъждаха историята, питаха съседите си
и си изясняваха, ако някъде не бяха успели да разберат нещо.
Децата направо се заеха да пресъздадат битката между Афрасиаб,
Рустам и Сухраб. Те се плезеха, кълчеха и гримасничеха ужасно,

682
подражавайки на разказвача. Ибрахим се усмихна. Толкова му
беше приятно да вижда вдъхновението по лицата на децата. За миг
като че ли забрави, че това са децата на неговите врагове. Един
ден те щяха да станат воини и ако сега се биеха с дървени мечове,
тогава щяха да го правят с истински.

Историята, която се беше разигрила пред очите на Ибрахим,

беше продължила почти два часа. Сега той ходеше като замаян.

– Хареса ли ти представлението? – попита Персика.

– Да, много! – искрено отговори той. – Не разбрах какво е

станало с Каянидите.

– Това е друга история.

– Ти знаеш ли я? – попита Ибрахим.

– Да!

– А може ли да ми я разкажеш?

– Да! Кога искаш да я чуеш?

– Веднага!

Ибрахим беше научил много и сега беше моментът да чуе

продължението на историята.

– Кави или Кай някога били съсловие от жреци, създатели на

ритуални текстове. В зороастрийските традиции "Тати" кавите са
описани в отрицателна светлина, като привърженици на
първобитните многобожески култове, враждебни на религиозното
учение на Ахура Мазда и като претенденти за политическо
господство. В "Авеста" терминът кави или кай се възприема като
титул и име на шаховете от легендарната династия на Каянидите.
Името им Каянидите идва именно от кай, което пък показва, че
царете са били едновременно и жреци и духовници.

683
 Създателят на династията на Каянидите се наричал Кай Кубад.
Той бил легендарен ирански цар. Бил открит от Рустам в
планината Албурз. По време на неговото царстване, след разгрома
на туранската войска, предвождана от Афрасиаб и установяване
на границата между Иран и Туран, която минавала по река
Джайкупу (Амударя), за известно време установил мир.

В иранската митология Кай Кавус е вторият цар от династията на

Каянидите. Той, с помощта на демоните, построил няколко
дворци на планината Албурз. Слез това, с помощта на орли, се
опитал да се качи на небето, за да предизвика боговете. Орлите
обаче го хвърлили над река Амул. Всъщност през целия си живот
Кай Кавус преследвал хварно (божествената сила). Построил
седем магически дворци, единствено от злато, сребро, планински
кристал и стомана. Тези, които влизали в тях, възвръщали
физическата си сила и младост.

В "Шахнаме" се уточнява, че Кай Кавус управлявал 150 години.

Желаейки да унищожи злото, той се отправил на поход срещу
царството на девите в Мазендеран, но бил ослепен заедно със
своята свита и попаднал в плен на Бялата дева. Кай Кавус призовал
на помощ богатира Рустам, който го освободил и му върнал
зрението с помощта на черен дроб на дева. Скоро обаче Кай Кавус
отново се оказал в беда. Той се влюбил в коварната дъщеря на
хамаваранския цар (Йемен, южна Арабия), красавицата Судабу.
Той тръгнал на поход срещу царя, но отново попаднал в плен, от
който пак го спасил Рустам. Съблазнен от Иблис, с помощта на
орли, но този път носещи трона му, той опитал да се качи на
небето, но отново не успял. Заедно с обезсилените от усилието
орли той паднал на земята.

Третият цар от династията на Каянидите се казвал Кай Хусроу –

олицетворение на справедливия цар. В "Шахнаме" пише, че майка
му произхождала от рода Заххака. Туранката Фарангис родила син
от Сиявуш. Благородният туранския богатир Пиран, на когото
Афрасиаб поръчал да открие Фарангис и да убие новороденото,
видял в съня си Сиявуш, който предрекъл на своя син царска слава
и трон. Пиран, вместо да убие детето, го взел със себе си и го дал

684
за отглеждане при едни животновъди. Той бил наречен Кай
Хусроу. Момчето пораснало като богатир. Той имал чудесен вран
кон Шабранхи Бехзад. Иранците започнали да издирват Кай
Хусроу, за да го спасят. Иранският богатир Гива търсил седем
години Кай Хусроу и преживял много приключения, докато го
намери. След това тримата: Гива, Кай Хусроу и майка му,
благополучно пресекли река Джайхун (Амударя). Кай Хусро у
отишъл при своя дядо Кай Кавуш, който му предал престола. Той
управлявал 60 години. Заедно с Рустам се изправил срещу
Афрасиаб, за да отмъсти за невинно убития Сиавуш. В
решаващата битка на Кай Хусроу с Афрасиаб, от ръката на Кай
Хусроу умира синът на Афрасиаб – Шида, а след това и самият
Афрасиаб. След това в държавата настъпил мир и благополучие.
Кай Хусроу освободил от плен другия син на Афрасиаб – Джахна
и му дал да управлява над Туран.

Въпреки благоденствието и мира над държавата му и това, че

винаги побеждавал, Кай Хусроу се разкъсвал от терзания. Той
знаел, че в неговите жили тече не само благородна кръв на
служител на Ормузд (Ахура Мазда), но и кръв на последователите
на Ариман (Анхра Мейню) и се страхувал дали злото начало в него
няма да победи добрата му същност. Затова помолил Ормузд да го
вземе при себе си. Тази молба била чута и Кай Хусроу предал
царството на своя роднина Лухресид, а сам изчезнал при първия
изгрев на слънцето и се оттеглил в планината. Богатирите,
тръгнали да търсят загубения Кай Хусроу, изчезвали. Силна
снежна буря ги отнесла повече не се върнали...

– Всичко ли знаеш за тази иранска династия? – попита Ибрахим.

– Не.

– Знаеш ли други истории?

– Да, но нека първо завърша историята.

Ибрахим се приготви да слуша.

685
 – Нека само да довърша. По-скоро да ти направя пояснение.
Афрасиаб се бил с персите, Рустам бил негов противник. Той бил
могъщ воин и заявявал: "Моят трон е седло, моят венец е шлем на
полето на славата! Утвърждавам, че целият свят е моя държава!"

Афрасиаб управлявал Иран 12 години, но все пак бил победен от

Кай Хусроу. Афрасиаб бил потомък на спасителя на човечеството
– Нух (Ной) и родоначалник на селджуките чрез Али-Ер-Тонга...
и Афрасиаб... принадлежал към потомството на Нух. Афрасиаб
убил своя зет Сиявуш. Това е написал Нершахи в "История на
Бухара". Така че Афрасиаб е не само мой предшественик, но и
твой.

Персика все още смяташе Ибрахим за турчин, но той нямаше и

намерение да се разкрива.

– Друга много популярна история, която се разказва, е за първия

персийски владетел, да го благослови Аллах. Как той вплел в
короната си една след друга скъпоценностите. А това били
отделните държави, изграждащи Персия, а именно Мидия, Лидия,
Персида, Асирия, Хорасан, Бактрия, Вавилон и Месопотамия. Но
той не успял да покори тюрките (туранците) и бил убит в 600
година пр. Христа от тяхната царица Томирис. Тя заповядала да
отсекат главата на Кир – създателят на Ахеменидската династия и
Персия като империя. След като му отсекли главата, тя заповядала
да я поставят в кожена торба, пълна с човешка кръв и казала:
"Винаги си бил жаден за кръв, ето ти, напий се сега до насита!"

Историите, които Персика разказваше, му бяха много интересни

и той я слушаше, докато двамата вървяха съвсем бавно и отново
се отправиха към пейката.

– Мястото на жените в Туран се доказва и от това, че са имали

царица Томирис, което потвърждава равнопоставеността на
мъжете и жените при моите степни предци.

– Така е! – каза Ибрахим, без да ѝ намеква, че тя принадлежи към

най-здравия клон на турците – скитите. Всъщност българинът не
беше сигурен, затова беше по-добре да си мълчи.

686
 – Искаш ли да чуеш още една история? – попита тя.

– Да! Да! – каза той.

– Ще ти разкажа само по-интересната част от нея, която да те

заинтригува. Това е историята за Троянската война. Чувал ли си за
нея?

Ибрахим беше чувал разказа от Абдаллах ефенди. Освен това

тази история беше много популярна и в България, където отделни
случки от нея с подменени имена се разказваха като приказки. По-
късно, след разказа на духовния си учител, Ибрахим се досети за
произхода на тези истории.

– Ахил бил цар на мирмидоните – продължи да разказва Персика.

– Много хора смятат, че е бил македонец от северна Елада, защото
се казва Ахила Пелеев и че той е бил владетел на древната столица
на Македония – Пела, откъдето някога тръгнал да покорява света
самият Искендер. Но Лев Дякон и Ариан свидетелствуват, че
Пелеевият син Ахил бил родом скит, от не голям град Мирмикион,
намиращ се близо до Меотис (Азовско море). Стреови също казва:
"фтеотийските ахейци от войската на Язон" в Северното
Причерноморие! Сам Херодот говори за това, че "дорийското
племе много дълго странствало" и указва, че "по времето на цар
Давкелион, тоест след всемирния потоп, то обитавало земята
Фтиотида".

– Нима и Ахил е наш предтеча? – попита Ибрахим. – Тези

истории много ли са известни?

– Да, такива трупи от скитащи разказвачи обикалят из цялата

страна.

Така, продължавайки да си говорят, двамата стигнаха до пейката.

В

този момент Ибрахим го видя. Мъжът беше силен, с къса брада

и мустаци. Лицето му беше широко, със силни мускули и широка,
леко издадена напред долна челюст. Кожата на лицето му беше

687
мургава. Еничарът не можеше да определи доколко тя беше тъмна
и доколко обгоряла от слънцето. Веднага го позна – Колаксай. Тъй
като носеше неговите дрехи, стана му неприятно и се опита да
направи така, че Колаксай да не го види. Това обаче не се случи.
Едрият млад мъж видя българина и Персика и широка лъчезарна
усмивка се появи на лицето му. Вчера намръщено и страшно, сега
то беше усмихнато и лъчезарно. Едва сега си пролича, че Колаксай
е млад мъж. Усмивката на младия персиец обърка Ибрахим, той
се чудеше какво да прави. Колаксай се приближи към двамата и
без да поздрави Ибрахим, каза на Персика:

– Как си сестричке?

Чак след този въпрос Ибрахим допусна мисълта, че може би

Колаксай наистина е брат на Персика.

– Къде бяхте досега? – продължи да пита Колаксай. – Какво

показа на чужденеца?

– Показах му представление на "Шахнаме".

– Коя история разказа фарашът? – попита брата.

– За Афрасиаб.

– Ааа, за Афрасиаб, Рустам и Сухраб – като каза това, мъжът се

усмихна иронично, като че ли се подиграваше на Ибрахим. – С
децата.

Последните думи показаха на Ибрахим отношението и

пренебрежението на Колаксай. Той искаше да го засегне, че досега
е гледал представление заедно с децата. Това подразни Ибрахим,
който изду гърди, но после се ядоса на себе си, че реагира по този
начин.

– Вместо приказки, искаш ли да видиш нещо истинско, нещо за

мъже? – въпросът на Колаксай беше отправен директно към
Ибрахим. Това накара еничара в първия момент да настръхне.

688
 – Дай да видим! – каза той на турски. Ако беше брат на Персика,
щеше да го разбере.

– Давай! – каза Колаксай и се усмихна. Явно наистина беше брат

на красавицата.

Той се обърна и тръгна. Явно очакваше Ибрахим да го последва.

Еничарът тръгна и в този момент момичето го дръпна:

– Не отивай!

Тя явно имаше някакво притеснение, но поканата на Колаксай

беше отправена като предизвикателство и той не можеше да не
последва персиеца. По-скоро тюрка. Дръпна се и тръгна след
бързащия напред мъж. Братът беше вече толкова напред, че на
българина му се наложи да тича, за да го настигне. Така не успя да
разбере дали Персика го последва. Колаксай сви в една уличка,
която беше тясна и задръстена от хора. Тук като че ли имаше
повече хора, отколкото на площада. С помощта на голямата си
сила и лакти Колаксай разбута тълпата и проби към мястото,
където тя беше най-гъста. Ибрахим го виждаше през цялото време,
тъй като мъжът беше доста висок. Колаксай застана до една
широка порта, в която като че ли се изливаше тълпата. Обърна се,
като търсеше с погледа си Ибрахим, за да види дали го следва.
Когато се убеди в това, се обърна и тръгна отново, скривайки се
зад високия каменен зид. Ибрахим напрегна сили и също трябваше
да включи в действие лактите си. Хората се бутаха като
обезумели. Те се питаха нещо и после всички избухваха в
неразбираеми за Ибрахим възклицания.

"Какво се случва и защо хората реагират по този начин?" –

питаше се Ибрахим и отново напрегна сили. От
съприкосновенията с човешките тела и натиска, Ибрахим скоро се
почувства изморен и се задъха. Той съвсем осезателно чувстваше
натиска на тълпата. Когато се добра до портата, където преди
малко Колаксай бе поспрял, тълпата се люшна и Ибрахим
почувства изключително силен натиск. Добре че тялото му беше
калено, иначе сигурно щеше да загуби съзнание. Когато натискът
отслабна, Ибрахим се размърда и стана много по-активен. Той

689
искаше да се измъкне преди да е дошъл новият натиск. Когато
влезе през портата, видя че това е огромен двор, отвсякъде ограден
с високи каменни стени. Целият двор беше наблъскан рамо до
рамо с хора. Множеството беше неизброимо. Със сигурност
хората тук бяха повече, отколкото тези на площада. В средата на
двора имаше странна постройка. Тя беше доста голяма и явно
отстрани е била обкована с летви или е имала дървени стени, но
сега те бяха махнати и от нея бяха останали само четири колони –
масивни и тежки, и покривът. Именно към тях се бе насочил
Колаксай. Още преди да стигне до постройката, Ибрахим разбра
за какво става въпрос. В средата на това място беше издълбана
кръгла дупка, дълбока горе-долу човешки ръст. Арената беше най-
ниското място и всички бяха вперили поглед и гледаха как двама
силни мъже се бореха.

Срещу Ибрахим стоеше този, който трябваше да бъде водачът. В

ръката си той държеше метален рупор, с който викаше. Когато
Колаксай влезе в постройката, едрият мъж с прошарени коси,
огромно шкембе и врат като на бик взе рупора и извика:

– Ето го нашия последен голям шампион – Колаксай!

След това, без да прекратява битката, той започна да скандира

името на брата на Персика. По всичко си личеше, че всички много
го харесват, защото му се усмихваха и го поздравяваха. Някои
просто го докосваха, а след това щастливи се отдръпваха. Турците
почитаха мъжката сила и пехливаните, но такова преклонение
пред борец Ибрахим за пръв път виждаше. Явно Колаксай беше
много тачен местен борец.

Докато хората продължаваха да изразяват уважението си към

брата на Персика, Ибрахим насочи вниманието си към мъжа
водещ борбата. Той беше едър и по всичко си личеше, че някога е
бил силен борец. Главата му беше плешива, а ушите му – малки и
смачкани. Всъщност той не беше с бръсната глава, защото от двете
страни на главата, зад ушите, все още имаше черни косми. Но
това, което направи впечатление на Ибрахим, беше, че тялото му

690
беше цялото покрито с черни косми. Те се показваха от гърдите,
гърба и ръцете на мъжа, контрастирайки с темето му.

Скоро Ибрахим откри грешката си. Всъщност борбите не се

водеха от едрия мъж, а от един нисък и слаб мъж, облечен в бяло.
Именно той обявяваше победителите от борбите. Каквото и да
кажеше и да направеше мъжът с рупора, преди това го обсъждаше
с нисичкия слаб мъж, който беше седнал върху шарен килим, на
нисък дървен подиум. Ибрахим забеляза това, защото въпреки
блъсканицата, около него имаше малко място.

Когато интересът към Колаксай намаля, той потърси с поглед

Ибрахим и като го откри, го повика при себе си. С големи усилия
Ибрахим се добра и застана редом до брата на Персика. Двамата
се загледаха в борещите се. Борбата много приличаше на
пехливанската, но беше суха. Мъжете не се бяха намазали със
зехтин и кожите им бяха сухи и гладки. Явно целите им тела бяха
обръснати. Може би, защото по тях не се стичаше мазнина, те
нямаха кожени киспети, а най-обикновени панталони, дълги
малко под коленете. Те бяха от най-обикновено грубо зебло.
Иначе, доколкото успя да види, мъжете, въпреки че бяха сухи, се
бореха по начин много по-близък до турската "мазна" пехливанска
борба, отколкото до българската, която също беше суха.
Българите се бореха по-бързо и подвижно и борбите бяха много
по-динамични. Докато борбата, която сега наблюдаваше, беше
силова, директна и груба. Мъжете се държаха и се натискаха, като
че ли целта им беше да се смачкат.

Известно време двамата мъже гледаха безмълвно битката. После

Колаксай се обърна към Ибрахим и каза:

– Ще има война с империята на Османите.

Ибрахим наостри слух. От толкова време чакаше да чуе нещо и

за малко да се изкуши да попита:

– Всички тези, които виждаш да се борят, искат да са Рустам и да

скършат гръбнака на туранеца Афрасиаб. Искаш ли да им разкрия
кой си?

691
 Ибрахим осъзна, че е в капан. Знаеше, че преди война бойният
дух на войниците расте, но не само на войската, а и на
обикновения народ, ако се свика опълчение. Може би по този
начин беше решил да действа шах Махмуд.

След края на поредната схватка, Колаксай разбута хората и отиде

при дебелия мъж с рупора, после до слабичкия човек с бялата
дреха и заговори нещо с тях. Ибрахим трескаво започна да мисли.
"Дали Колаксай знае кой съм? Дали подозира, че съм турски
шпионин? Кой е Колаксай, какъв е? Персика успяла ли е да му
каже?" Докато говореше с двамата мъже, братът на Персика на
няколко пъти се обърна към него и го посочи с поглед. Беше
очевидно, че разговорът, който води с мъжете, се отнася за него.
Ибрахим се бе разкрил, беше допуснал увлечението му по едно
момиче да му коства живота. Защо не беше продължил, а беше
спрял в Шираз – толкова близо до мястото, където също бе разкрит
заради смъртта на шейхюлисляма? Ибрахим знаеше, че само да
съобщят на тълпата, че сред тях има шпионин турски сунит,
веднага ще бъде разкъсан. Нима щеше да загуби живота си по този
начин? Нима Аллах по такъв начин щеше да му посочи, че не е
Махди? Той беше еничар. Трябваше да е готов не само да
посрещне с открити гърди съдбата си, но да го направи с чест и
достойнство! Изпъна се като струна, поне преди смъртта си щеше
да се държи достойно, но не защото искаше да докаже нещо на
шиитите. В края на краищата и те, и той, бяха само оръжие и
продължение на волята на Аллах. И ако той беше решил бъдещето
за шиитския Махди, кой беше Ибрахим да му се противопостави.
Ибрахим искаше да посрещне смъртта достойно, заради себе си,
заради хората, които беше обичал и бяха вярвали в него. Нямаше
да допусне да ги разочарова и искаше в себе си да им докаже, че е
бил достоен за тяхната любов и доверие. Миг преди да загуби
живота си се сети и за родителите си, за брат си и дядо си, там
някъде далеч в България. Това беше всичко. Съдбата му го бе
довела до тук и тук щеше да приключи житейският му път. А
земята се беше оказала толкова твърда. Дали беше успял чрез
живота си да остави поне драскотина върху нейната напукана
челичена твърд? Ибрахим стоеше все така изправен и като че ли
тълпата и шумовете се намираха далече от него. Това, което го

692
изведе от състоянието му, беше натискът на тълпата около него.
Постепенно той се увеличаваше все повече и повече. Дали
Колаксай беше разкрил вече кой е? Това ли беше краят? Ибрахим
отвори очи и глъчката нахлу в главата му, сякаш с очите бе
отворил и ушите си. Шумът беше толкова силен, че предизвика
болка в главата му. Случваше се нещо странно. Тъй като от одеве
Колаксай разговаряше с двамата мъже и на арената нямаше
схватки, хората искаха да разберат какво става. Отначало те бяха
любопитни и всеки искаше да се премести поне с крачка напред,
да надзърне и като че ли да подслуша разговора, който се водеше
между тримата уважавани мъже. Всичко това доведе до силен
натиск върху хората, които бяха на по-предни места. Тъй като
Ибрахим беше сред тях и той почувства натиска. Чувстваше как
се задушава, от силния натиск костите му започнаха да пращят.
Напрегна сили, за да разшири пространството около себе си, но
хората бяха толкова на гъсто, че единственото, което успя да
постигне, беше ръцете му да останат приклещени към тялото. Сега
вече съвсем нищо не можеше да направи. Беше пленник на
тълпата. Единственото движение, което можеше да направи, беше
с глава. Времето минаваше. Минутите му се струваха като часове,
но натискът не намаляваше, а напротив, дори се увеличаваше.
Няколко човека започнаха да викат, да плачат и да се молят. След
малко Ибрахим видя как някакъв мъж се движеше над главите на
хората. Те си го подаваха от ръка на ръка и бързо го изнесоха към
входа. Човекът или беше припаднал, защото главата му
безпомощно се бе отпуснала, като че ли вратът му беше
прекършен, или беше мъртъв. След него друг мъж беше подаден
по същия начин. Така след малко много от хората биваха вдигани
от тълпата, подавани от ръка на ръка и изнасяни навън, на по-
безопасно място. Явно там имаше хора, които да се погрижат за
тях.

Тъй като все още не се обявяваше следващата схватка, натискът

стана още по-силен, но вече освен любопитство това, което
тласкаше хората напред беше и недоволство. Ибрахим си
представи колко лесно това недоволство би могло да се превърне
в гняв и ярост и какво щеше да стане, ако той бъде насочен към
него. За бягство и дума не можеше да става. Без да иска той дори

693
се движеше напред. На моменти натискът беше толкова голям, че
Ибрахим, притиснат от телата на хората до него, висеше във
въздуха, докосвайки едва с върха на пръстите си земята. На
няколко пъти му се стори, че ще загуби съзнание, но вместо това
припадна човекът, намиращ се от дясната му страна. Ибрахим
помогна да го вдигнат и отнесат и за миг, само за един миг успя да
вдиша. От силата на натиска и от това, че околните хора се
разшириха, дупката, оставена от припадналия и отнесен мъж, се
запълни. Добре че в този момент мъжът с рупора заговори. Той
накара всички да отстъпят и така натискът към предните редици
отслабна. Ибрахим вдиша жадно. Ръцете му бяха смачкани. На
арената вече бе застанал някакъв мъж, който беше хванал в двете
си ръце по една голяма, тежка бухалка и ги въртеше с лекота.
Доколкото можеше да прецени, бухалките бяха дървени, но
можеше да се окажат и железни. Това беше трудно да се определи,
защото бяха боядисани със зелена боя. Мъжът беше як и космат.
По телосложение много приличаше на мъжа с рупора, но беше
малко по-лек от него. По всичко си личеше, че мъжът е
пехливанин и то опитен.

– Срещу Джафар ще се изправи нашият гост – мъжът с рупора

изкрещяваше думите на няколко езика, един от които беше близък
до турския и Ибрахим го разбираше.

Тъй като явно се случваше нещо интересно, тълпата притихна,

отдръпна се назад и слушаше с внимание. Нима му се бе
разминало? Нима Колаксай беше говорил с почитаните мъже за
нещо друго? Ибрахим не можеше да повярва. Само преди миг
беше готов да се сбогува с живота си, а сега всичко се бе
разминало толкова лесно.

Мъжът продължаваше да говори. В първия момент еничарът

нищо не разбираше, като че ли думите му не можеха да пробият
през замъгленото му съзнание, но скоро смисълът им достигна до
него.

– Ибрахим – нашият гост.

694
 Ибрахим погледна към тримата. Грешка нямаше, мъжът с рупора
сочеше към него. Да, това също беше начин да го убият, но
публично. Явно Колаксай и старейшините бяха решили да го
унищожат, но преди това тълпата щеше да се повесели. Ибрахим
се усмихна на себе си. Колко наивен беше, когато преди малко бе
решил, че всичко му се е разминало. Дори не намери сили да се
ядоса на себе си и собствената си наивност. Хората около него се
разместиха и му направиха път. Пред него се образува нещо като
шпалир и той премина през него, макар и с нежелание. Вървеше
напред, както всеки готов да се срещне със съдбата си. Джафар го
гледаше лошо и явно искаше да уплаши високия мъж. Но не това
плашеше българина. Той беше еничар, воин и едва ли погледът на
някакъв пехливанин би могъл да го притесни. Всъщност той не
беше уплашен, а ходеше леко вдървен заради пресата, която бе
преживял преди малко, и заради неумолимостта на съдбата. Това
беше нещото, което го караше да изглежда малко скован. Къщата
с покрива и без стени, и кръглата вкопана арена му приличаше на
храм. Не, те бяха храм и Ибрахим почти осезателно усещаше над
кръга и там някъде във върха на къщата присъствието на Бог. Там
беше Аллах и Ибрахим много добре чувстваше неговата сила и
мощ. Именно това го караше да изглежда смутен.

"Какво желае Бог от мен?" – мислеше си българинът.

– Джафар срещу Ибрахим – продължаваше да крещи човекът с

рупора, но Ибрахим сякаш не го чуваше. Ушите му бяха
заглъхнали. Той си спомни, че преди много години се беше борил
с иранец в Едирне. Той беше дебел и силен, но Ибрахим беше
успял да го победи. Отначало не можеше да се сети за името му.
"Рамзи. Казваше се Рамзи" – спомни си Ибрахим. Сега обаче не
можеше да събере мислите си. Колаксай му говореше нещо и го
тупаше по рамото. От одеве старецът не беше казал нито дума, а
Бог все така стоеше там, между арената и покрива. Как така никой
не го забелязваше? Всички се държаха все едно, че не го виждат.
Ибрахим виждаше много добре лицата на хората, техните бради и
викащите им, широко отворени усти. Но какво викаха те? Какво
искаха те от него? Слухът му отново се върна. Тълпата крещеше.
Шумът беше толкова силен, че го удари като с мокър парцал. За

695
миг отвори уста. От шума на тълпата Ибрахим чувстваше натиск
в гръдния си кош. Очите му щяха да изскочат от орбитите. Всички
крещяха. Гласовете им се преплитаха, резонираха и създаваха в
главата му шум, който нямаше нищо общо с вика на тълпата. Този
звук беше като мелодия на някаква песен, но беше толкова силен,
че караше ушите да го болят, а главата му резонираше като празна
дървена кутия и заплашваше във всеки момент да се пръсне.
Шумът, сливайки се, прерастваше в какафония. Тя явно болеше и
в ушите на другите, защото, когато ги погледна, и Колаксай, и
Джафар, и човекът с рупора, бяха запушили уши, за да не
оглушеят. Старецът стоеше все така невъзмутим, кротък и
притихнал, а през полуотворените му клепачи си личеше, че не е
съвсем тук. Явно съзнанието му скиташе някъде далеч. Той
сигурно владееше духовните практики за оттегляне на съзнанието
от тялото.

Ибрахим беше пред припадък. Сърцето му като че ли,

притиснато от външните звуци, се разхлаби, а веднага след това
някаква невидима ръка все едно, че го хвана за гърлото. Той
трябваше да се бори за живота си и то още преди битката да е
започнала. Някакъв инстинкт заговори в Ибрахим. Той вдигна
ръце нагоре към Аллах и извика с всичка сила.

– Аллах акбар! Аллах акбар! Аллах акбар!

Шумът от тълпата беше толкова силен, че не успя да чуе

собствения си глас. Хората, които видяха, че предизвикателят или
гостенинът пехливанин вдигна ръце, превъзбудени се развикаха
още по-силно. Ибрахим ревеше с цяло гърло "Аллах акбар", но му
се струваше, че от устата му не излезе нито звук. Да не би наистина
да не можеше да говори? Беше му трудно да произнесе възхвалата
на Бог, защото сам не чуваше какво говори. Така някога, като деца,
бяха играли на една игра, запушваха си ушите, а другите шумяха
и така трябваше този, който не чува, да каже нещо. Той
предварително казваше какво иска да каже, а после от устата му
излизаше някаква глупост. Сега Ибрахим се чувстваше по същия
начин и не беше сигурен дали не говори глупости. "Нека Аллах ми
прости!" – помисли си еничарът. След като беше произнесъл

696
възхвалата към Бог, вдигна ръце. Колко много съжаляваше, че не
беше взел зулфикр със себе си. Всъщност той не знаеше, че
именно това го бе спасило. Би се разкрил на мига, ако извадеше
ятаган. Сега обаче вдигна празните си ръце, като в молитва към
Аллах. Тълпата отново се развика. Тя явно беше нетърпелива и не
одобряваше забавянето на борбата. Хората тръпнеха от очакване
да видят какво ще се случи.

Когато Ибрахим изкрещя "Биз гилиндж мюсюлманларък!",

отново самият той не се чу. След това спусна ръце. Вече беше
готов за битка. Колаксай се приближи към него и започна да му
говори нещо на ухо. Българинът почти не го чуваше, но все пак
успя да разбере, че човекът, с когото ще се бори, е много добър
пехливанин, син на местния шейх – човекът с рупора, и водач на
школата за пехливани. Ибрахим се вгледа внимателно. Сега вече
наистина видя приликата между двамата – мъжът горе с рупора и
очакващия го долу пехливанин.

– Казах, че си от Фердоус[99]. Ще трябва да се бориш с него. Това

е по-сериозно занимание, а не като да гледаш представление.

Думите на Колаксай бяха най-обикновени, но в тях имаше

заплаха и насмешка.

Мъжът с рупора беше успял да надвика тълпата и само за миг над

двора се бе възцарила мъртвешка тишина. Ибрахим беше сигурен,
че целият град се е стекъл да гледа.

– Как се казваш? – попита го мъжът.

Ибрахим знаеше, че трябва да се представи с две имена, но не

знаеше кое да използва. Опасяваше се, че ако се нарече Джаббар,
хората веднага ще се досетят, че е воин. Ако се нарече Абдаллах,
веднага щяха да разберат, че е еничар. Беше твърде млад да се
нарича Селяхаддин, опасяваше се да не го подложат на присмех и
да събуди интерес и въпроси. Колебанието му продължи само миг.
Взе светкавично решение. Знаеше, че в Иран мъжете много често
използват като едно от имената си мястото, където са родени. След
като Коласкай вече беше казал, че е от Фердоус, веднага отговори:

697
 – Името ми е Ибрахим Фердоуси.

– Ибрахим Фердоуси – повтори на тълпата името му човекът с

рупора.

След това Колаксай му помогна да развърже горната черна дреха

от фин плат. Ибрахим вече беше сигурен, че Персика именно от
него беше взела дрехите, защото мъжът знаеше всяка тяхна
връзчица. "Къде ли е сега тя?" – тази мисъл се мярна само за миг
в главата му, но после трябваше да я отхвърли, защото Колаксай
го насочи към една дървена стълба, по която трябваше да слезе
долу, където пехливанинът вече го чакаше. Явно след като слезе
по стълбата, някой щеше да я изтегли.

Ибрахим слезе по стълбата. Тълпата беше доволна от това, което

виждаше. Тялото на предизвикателя изглеждаше силно и гъвкаво,
с широки обли гърди като щитове и големи ръце. Макар да беше
много по-слаб от техния пехливанин, той беше висок и явно щеше
да окаже съпротива. Така никой от тълпата не подложи под
съмнение победата на Джафар, но всички предвкусваха
интересната и равностойна битка, която предстоеше. Ибрахим чу
как вдигнаха дървената стълба.

– Нека битката започне! – извика мъжът с рупора.

Джафар скочи и го хвана. Ибрахим се наведе. Мъжът го беше

хванал силно за кръста и го притегляше към себе си. Ибрахим
трябваше да си признае, че мъжът го беше изненадал. Много неща
го бяха притеснили и отвлекли вниманието му и сега той беше
изненадан. Беше попаднал в безизходна ситуация. Ибрахим се
напрегна. Опитваше се да смачка и да прекърши иранеца, но това
не му се отдаде. Искаше да си припомни как беше протекла
борбата му с Рамзи, за да извлече някаква поука от нея.

Двамата мъже дълго време се държаха и натискаха. Борбата

нямаше никакво развитие. Всеки един от тях предусещаше
движението на другия и го блокираше. Отначало тълпата ревеше
и очакваше бърза развръзка, но това не се случи. Джафар може би
беше по-силен физически и Ибрахим скоро осъзна, че статичната

698
борба, на която се беше хванал, е в негова вреда. Трябваше да се
възползва от своята бързина и техника, но трябваше да направи
това по-рано, още преди захвата. Сега нищо не можеше да
направи.

Ибрахим дишаше все по-тежко, мъжът го стискаше все по-силно

и по-силно. Това, че беше по-лек, можеше да бъде някакво
предимство, че ще е по-издръжлив. Макар скоро да не се беше
борил, откакто беше тръгнал на поход с Абдаллах ефенди, беше
постоянно на крак и явно беше добил голяма издръжливост. Може
би това щеше да му помогне след малко. В този момент Джафар,
който също беше уморен и задъхан, се реши на рисковано
действие. Той се гмурна надолу, като се опита да хване краката на
Ибрахим. Еничарът явно беше съхранил повече от силата и
бързината, защото бързо изтегли краката си, за да не могат да
бъдат достигнати от иранския пехливан. В същото време сключи
ръце така, че хвана Джафар за кръста и с предимството на своя
ръст го натисна надолу. Изпъна крака и така вдигна тежкото
туловище на косматия пехливанин. Ибрахим държеше тялото на
иранеца така, че той беше с главата надолу и беше "стъпил" с ръце
на земята. Дори и в това положение обаче иранецът се
съпротивляваше. С едната ръка хвана глезена на Ибрахим, който,
макар огромното си предимство, не можеше нищо да направи.
Публиката беше утихнала. Явно никой от хилядите зяпачи не
беше очаквал техният пехливанин да се окаже в такава критична
ситуация. Сега те със затаен дъх следяха развитието, като се
надяваха на чудо.

Мина доста време, а двамата мъже все още бяха в това критично
положение. От огромното усилие, което му струваше съпротивата,
иранецът отпадаше все повече и повече. Най-накрая той се
примири с поражението и съвсем притихна. За съжаление на
Ибрахим той беше не по-малко изтощен от него. От мачкането в
талпата ръцете му бяха много уморени. Въпреки че Джафар вече
не се съпротивяваше, Ибрахим едва държеше кръста и краката му
с ръце. Чувстваше, че във всеки момент ще го изпусне. Най-накрая
развръзката настъпи почти случайно. Джафар успя да препъне
Ибрахим, той се спъна и политна напред, при което задържа

699
краката на иранеца и се стовари с цялата си маса върху него.
Джафар лежеше по гръб, а Ибрахим беше паднал върху него. След
като го събори, българинът се изправи. Беше толкова щастлив, че
беше успял да победи в една на пръв поглед загубена борба. Едва
сега осъзна, че с тази победа ще се разкрие окончателно и може да
си навлече яда на тълпата. Но той беше боец и по време на борбата
действаше инстинктивно. Не можеше да загуби преднамерено,
това беше въпрос на чест за него.

Ибрахим се радваше по-скоро на това, че битката беше

свършила, отколкото, че беше победил. Освен това той
осъзнаваше колко случайно и незаслужено беше победил. Това
може би беше една от най-слабите му борби в живота. В този
момент отгоре спуснаха стълбата. Джафар се беше съвзел по-
бързо от удара. Докато Ибрахим стоеше наведен, подпрян на
бедрата си и дишаше тежко, той се качи по стълбата.

– Победител Ибрахим Фердоуси – каза мъжът с рупора. На него

сигурно му беше трудно да обяви загубата на собствения си син.

След обявяване на победителя, тълпата недоволно зашумя.

Ибрахим вече се чувстваше по-добре. Въпреки че умората не беше
преминала, все пак беше успокоил дишането си. В момента, в
който тръгна към стълбата, за да се качи по нея, отгоре я
издърпаха. Когато погледна, видя, че Колаксай бе направил това.
После той се приближи и започна да говори с бащата на току що
загубилия пехливанин.

Ибрахим усети как капанът щракна, но вече нищо не можеше да

направи. Освен това вече не му бяха останали сили. Какво беше
това!

– Човекът, който току що победи, е от Фердоус, но не е иранец,

той е туранец.

Тълпата зашумя, тя реагира веднага на думите на мъжа с рупора.

700
 – При нас е дошъл Афрасиаб и нашият многократен шампион,
нашият Рустам ще го победи. Следващата битка ще бъде между
Ибрахим Фердоуси и Колаксай.

Еничарът разбра. Колаксай беше решил сам да го довърши.

– Ибрахим е решил да вземе нашето хварно. Той иска да отнеме

нашето величие. Тази сила туранците наричат барака. Бараката на
Ибрахим Фердоуси срещу хварното на Колаксай.

Ибрахим беше изумен. Този, който наистина беше туранец, сега

преиначаваше истината. Това беше нечестно. Ибрахим знаеше
това, но нямаше как да го сподели. А и кой ли щеше да му повярва?
Обвиняваха го, че е тюрк, а той беше българин, а този, който уж
щеше да защитава иранците от тюрките, беше тюрк или дори скит.
Каква ирония на съдбата!

Изведнъж старецът, който допреди малко беше стоял като

истукан, се изправи и заговори с глас, който не подхождаше на
слабото му тяло. Всички го слушаха, пазейки абсолютна тишина.

– Аллах акбар! Уважаеми граждани, правоверни, Аллах е

милостив и е разстлал над нас своята справедливост! С нея нашият
всемогъщ и единосъщ Бог ни брани от нашите врагове и ни
направлява в правата вяра! Черни облаци се струпаха над нас –
наследниците на правата вяра, на закона и завета, завещан ни от
нашия пръв имам Али и пренесен до нас благодарение на неговите
наследници, включително и имамът Хюсеин

– Най-малкият внук на Пророка. Султанът на сунитите, този

който те наричат "сянката на Аллах на земята", но който е само
сянка, черната страна на Аллах – Иблис, е изпратил към нас своите
кучета на войната. Кръволоците нахлуха в нашите земи и Аллах
ни е свидетел, че ние никого не нападаме! Те искат да разкъсат
страната ни като жертвено животно и да ръфат от нашата плът,
защото те са с души на вълци в човешки кожи. Псетата на султана
– еничарите, са дошли тук не за да победят и не за да наложат
волята на Аллах. Тези, които са били неверници, са дошли тук не
просто да ни избият, а за да убият нашата душа и вяра. Тяхната

701
задача е да открият и убият нашите имами. Тези псета се хранят
със сурово човешко месо и пият кръв от бебета...

Силен шум се разнесе из тълпата. Толкова силни и въздействащи

бяха думите на ниския, слаб мъж. Явно това, което искаше да каже
старецът, беше потресаващо. Шиитите приемаха по-лесно да
убият тях и да ги унищожат, отколкото да открият и унищожат
техните имами. Ибрахим сам изпита силата и въздействието на
думите на стареца. Когато той започна да говори за еничарите,
българинът целия се разтресе. Той направо си представи
еничарите. Беше сигурен, че след тази реч те ще бъдат най-
мразените, всички ще въстанат срещу тях и всеки ще се опита да
убие поне едно "куче". Това, че наричаха еничарите така, беше, за
да ги унизят и да покажат на шиитите, че да убиеш еничар не е
грях и не е като да убиеш истински човек.

– Неее! – извика старецът със силен и ясен глас. Ибрахим вече

беше сигурен, че мъжът не е обикновен човек. Може би беше
аятолах – един от тези, които говорят с имамите. – Еничарите са
дошли тук, за да прекъснат нишката и кръвната линия на стария
род, тези, които винаги са говорили с Бог[100]. Те искат да
откъснат нашата пъпна връв с Бог (Аллах) и да ни оставят сираци.

Хората започнаха да вият все едно, че плачат. Ибрахим очакваше

всеки момент старецът да обяви, че той е турчин или еничар.
Тогава сам знаеше какво щеше да последва. Опасенията му се
увеличиха след следващите думи:

– Султанът е изпратил сред нас свои шпиони. Всеки шиит трябва

да бъде бдителен. Имамът ни изпрати сред вас, мен, аятолах
Маджрахи, а и останалите аятоласи, за да възвестим за злото,
което е надвиснало над нашата земя. Шпионите, които султанът е
изпратил, не са обикновени. Единият от тях е самият водач на
сунитите и на лъжеправоверните, този когото те смятат за най-
мъдър и който управлява сунитите, самият шейхюлислям
Йенишехирли Абдаллах ефенди.

Хората се разшумяха, те или знаеха кой е Абдаллах ефенди, или

бяха респектирани от неговата титла.

702
 – Другият шпионин е по-лош дори от първия. Понеже
кръволоците не са сигурни, че ще убият нашите имами, те
посегнаха на този, когото очакваме да донесе нашето спасение –
самият Махди. За да омерзят, унищожат и унизят нашата вяра те
са измислили някаква лъжа, че той може да се появи при сунитите.
Така, за да подкопаят нашата вяра, те са пратили някакъв
самозванец, който да сее отровата си сред нас. На земята се е
появил Лъже Махди и така имамите, чрез нас, предупреждават да
внимавате за тези двамата.

Ибрахим слушаше думите на аятолаха и изтръпна. Иранците

бяха научили тайната на сектата на Махди. Не можеше да повярва,
че сред петимата има предател. Може би единствено Патрона
Халил би издал нещо. Трябваше да помисли, но после. Или
нямаше смисъл. Ако е разкрит и след миг старецът го посочи, няма
да има значение дали знае, или не. Така че сега беше по-важно да
чуе какво знае старецът.

– Бъдете внимателни за двама мъже! Ако срещнете някой

подозрителен, веднага съобщете на властта!

От думите на аятолах Маджрахи Ибрахим разбра, че персите

знаеха всичко и отнякъде бе изтекла информация. Освен това
разбра, че битката или още не се бе състояла, или еничарите са
загубили. Само това можеха да означават думите на аятолаха.
Ибрахим очакваше във всеки момент смъртта да го връхлети.
Вместо това само за миг речта отиде в съвсем друга посока.

– Този мъж притежава хварно (оренда) и ще бъде достоен

противник на най-големия шампион на Шираз, мъж достоен,
който също има хварно – Колаксай! Именно от такива мъже днес
има нужда Иран!

– Следващата последна битка, среща между най-добрите, тези,

които имат най-много хварно – Ибрахим Фердоуси срещу
Колаксай.

Публиката толкова силно изрева, че предните викове се сториха

на Ибрахим тихи. Ако не извикаше, сигурно щеше да оглушее. В

703
този момент Колаксай слизаше по стълбата. Еничарът използва
момента, в който никой нямаше да може да го чуе. Той отново
вдигна двете си ръце и извика три пъти: "Аллах ахбар!", "Биз
гилиндж мюсюлманларък!"

Битката нямаше да бъде равностойна. Ибрахим едва стоеше на

краката си, а Колаксай беше съвсем свеж. Братът на Персика явно
беше решил лично да се разправи с Ибрахим. Българинът не само
че беше на предела на силите си, но нямаше никаква представа как
се бори братът на най-красивото момиче. А Колаксай вече бе
наблюдавал как се бори. Сега обаче еничарът осъзна, че няма
време за нищо друго освен да "изкове" стратегия. Друг въпрос
беше дали щеше да може да я изпълни. Каквото и да станеше,
трябваше да влезе в тази битка с идея как да победи. Твърде
прясно беше усещането от предната битка, затова сега Ибрахим се
абстрахира от всичко случващо се около него и се съсредоточи
върху това как да победи.

Колаксай беше по-свеж и пред своя публика. Сигурно щеше да

се опита да победи с бурна атака. Затова Ибрахим реши
първоначално да се подготви за отбрана. Но после си помисли, че
Колаксай ще очаква да постъпи именно по този начин, затова в
последния момент взе решение да атакува.

Стълбата вече беше вдигната. Мъжът с рупора даде знак за

начало на битката. Ибрахим се втурна напред и в този момент
дойде първо ярка светлина, а после мрак. После водовъртеж от
хиляди гласове се завъртя в главата му. Отначало те се движиха
по-бавно, но след това влезе в някаква фуния и всичко ставаше все
по-бързо и по-бързо, докато накрая остана само една точка, която
се отдалечаваше все по-далеч и по-далеч от погледа му...

Отвори очи. Таванът беше бял и равен. Лежеше в малка стая

върху сламен дюшек, проснат върху топлия кирпичен под. Беше
завит със завивка. Нечии топли нежни пръсти размачкваха
премръзналите му крака. Беше толкова приятно. Всъщност му
беше топло, но все пак краката му бяха леденостудени.
Българинът лежеше и гледаше нагоре, без да може да помръдне.

704
Какво ли се беше случило? Къде лежеше и кой разтриваше краката
му? Мина доста време преди да успее да помръдне пръстите на
краката си. Тогава над него се надвеси най-красивото видение на
света. Да, това беше тя! Явно Персика беше тази, която се
грижеше за него.

– Как си? Добре ли си, приятелю? – попита тя.

– Да! – Ибрахим отговори напълно машинално. – Какво се случи?

Къде съм?

– Трябваше да се бориш с Колаксай!

Ибрахим веднага се сети.

– Да, точно така! Аз какво направих?

– Нищо. Колаксай те удари с шамар зад врата и ти припадна.

– Това ли беше битката?

Ибрахим беше изумен. Нима така безславно беше загубил?

Такова нещо досега не му се беше случвало. Беше загубил битката
с Янис, но тогава поне беше оказал съпротива. Беше губил и от
Кая, но достойно. А сега дори не помнеше какво се е случило. Това
обаче въобще не го разстрои. Нямаше какво да доказва и може би
така беше по-добре. Вероятно това беше спасило живота му. Сега
искаше да разбере дали е разкрит.

– Старецът каза ли още нещо?

– Кой, аятолахът ли?

На Ибрахим веднага му стана ясно, че не е бил разкрит, иначе

въобще нямаше да се събуди. Но разбра и още нещо, че Персика
го е гледала.

Повече нищо не пита. Персика му помогна много бавно да се

изправи и раздвижи.

705
 – Тази вечер си гост на баща ми – каза момичето. – Трябва да се
измиеш, дрехите ти са ето там.

– Чувствам се зле, може ли да пропусна – поинтересува се

еничарът.

– Не, празненството е в твоя чест. Баща ми те мисли за богат

търговец, така че се приготви.

Ибрахим се сети за зулфикр и попита:

– Къде е багажът ми?

– Ето дисагите, една кама и кесията ти. За камата, кесията и

дрехите ти се погрижих аз. Открих нещо, може ли да те попитам?

Ибрахим изтръпна. Нима бяха открили зулфикр? Сега вече беше

разкрит. Не че искаше да отговаря, но все пак трябваше да
посрещне участта си достойно, като истински еничар.

Той кимна, а Персика продължи:

– Докато носех камата, ме обзе любопитство, разгледах я.

Тя пое камата, увита в дрипав плат. Ибрахим беше седнал,

покривката се беше смъкнала и разкриваше силните му гърди и
ръце, но това сега въобще не го притесняваше. Той съсредоточено
гледаше това, което момичето правеше. А тя започна да развива
камата и пред очите на двамата се разкриха красивите
инкрустации от злато, многоцветни скъпоценни камъни и чистите
като сълзи диаманти. Камата беше толкова красива, че дори
Ибрахим, който я беше виждал толкова много пъти, ахна.

Впечатлението, което оръжието направи на Персика, беше много

по-голямо. Тя като омагьосана оглеждаше султанската кама.
Бавно прекара ръка, а дългите ѝ изящни пръсти милваха красивата
вещ. Толкова много красота! Ибрахим запомни тази гледка
завинаги. Нежната жена, приседнала и държаща най-красивия
предмет. Женска красота, злато, диаманти и в същото време
оръжие – каква комбинация! Въпреки че златото и скъпоценните

706
камъни бяха вплетени в едно типично мъжко украшение, каквото
беше камата, това на Ибрахим се струваше дори по-красиво и
възбуждащо, отколкото, ако златото и скъпоценните камъни бяха
в някакъв накит или бижу. Едва сега еничарът осъзна, че винаги е
искал да види красива, нежна жена, която държи оръжие. Тази
гледка обсеби въображението му, но го и успокои, защото това
означаваше, че истината, която Персика беше разкрила, е свързана
със султанската кама, а не със зулфикр. Но докато Вторият меч на
исляма би разкрил, че Ибрахим е еничар, защото зулфикр е ятаган,
султанската кама показваше само че е много богат.

Ибрахим се изправи.

– Ако се отделиш от камата, ще дойдеш ли да ми помогнеш да се

измия?

Думите като че ли не достигнаха до прехласнатото момиче. Мина

доста време преди тя да помогне на Ибрахим. След като се
избърса, той се облече. След това внимателно я разпита какво се
беше случило. Еничарът явно страдаше от загуба на памет, която
бавно се възвръщаше, но най-трудно беше да си спомни битката.

– Ти си много богат, щом имаш нещо толкова скъпо –

продължаваше момичето.

– Тя ми е подарък – Ибрахим се опита да я успокои.

– Кой може да ти направи такъв подарък? Сигурно самият шах!

– Не!

Колкото повече говореше, толкова повече се оплиташе. Затова

реши да мълчи. После се случи това, което беше очаквал. Персика
каза, че има работа и излезе. Ибрахим бързо я последва. Трябваше
веднага да си върне зулфикр. Откакто го имаше, винаги беше
държал връзка с ятагана си, но сега той можеше да го предаде.
Ибрахим излезе в коридора. Измина дълъг път, без да срещне
някого. Намираше се в красив дворец, изграден от бял камък, но
по никакъв начин не можеше да разбере как да намери сградата и

707
двора, в който беше спал. Беше нормално те да са отзад, но там не
ги откри. Мина доста време преди да открие една странична врата,
а после премина в друг двор. Там видя кладенеца, където се беше
къпал, и спалното помещение. Може би поради предстоящото
угощение всички бяха много чисти и имаше голямо движение. В
помещението постоянно влизаха и излизаха хора, така че нямаше
начин да се добере до ятагана си. Наложи се да излъже, че е дошъл
да се сбогува с мъжете и жените. Представлението, което изигра,
беше нелепо, но веднъж започнал да лъже, не можеше да спре.
Най-накрая се отказа и се върна в двора на двореца.

Едва откри стаята, в която бе лежал след припадането. Стаята

беше малка, чиста, с бели стени и тавани. Вниманието му беше
привлечено от стената откъм прозореца. Тя цялата бе оформена
като арка, много орнаментирана, като че ли гледаше кубе на
джамия. Отзад стената беше съставена от ефирна решетка, нещо
като плетеница от камък, а в дупчиците бяха вмъкнати
джамчетата. Светлината, която се разпръскваше в стаята, беше
матова и много нежна. Едва сега Ибрахим обърна внимание, че
единствените мебели в помещението бяха завивката с дюшека,
поставени направо на пода, и ниска кръгла масичка, подобна на
паралия. Всъщност кирпиченият под на това място беше издигнат
с една педя и именно това представляваше леглото. Останалата
част от пода беше покрита с красив, пъстър, дебел и много мек
килим. Явно това беше прословутият персийски килим. Ибрахим
събу обувките си и изпита желание да почувства ресните на
килима между пръстите на краката си и възвърналите
чувствителността си ходила. Килимът беше толкова приятен на
допир, че той потърка краката си в него. После излезе в
разстоянието, което се образуваше между "фалшивата" стена и
истинската външна ефирна фасада. Тук се образуваше нещо като
малка тераска. Това беше единственото място, където евентуално
можеше да скрие зулфикр. Седна на леглото и остави камата и
кесията на кръглата ниска масичка пред себе си. Това беше
единствената мебел освен леглото. Стаята беше типична за гости
в голям дворец. В нея нямаше скъпи вещи, но беше чисто и
приветливо. Ибрахим се зае отново да овърже камата с парцали.

708
Тъкмо свърши, когато на вратата се похлопа. Беше онази
прислужница, която Ибрахим толкова добре познаваше.

– Господарят ви очаква! – каза тя.

Ибрахим затъкна камата, взе кесията и я последва.

Голямата зала съответстваше на разкоша на целия дворец. Около

пищно отрупаната софра, върху дебели килими и красиви
атлазени възглавнички, седяха няколко мъже. Някои от тях
Ибрахим вече познаваше. Тук беше и Колаксай. От едната му
страна бяха седнали други двама. Грешка не можеше да има, и
двамата бяха едри, с широки тъмни лица, с дълги гъсти черни
бради. Тук-там в брадите на братята на Колаксай проблясваха
сребристи косъмчета. След като видя тях тримата, Ибрахим откри
и баща им. Съвсем естествено той стоеше начело на масата. Човек
с горда осанка и със замах, очевидно свикнал да командва. Това се
излъчваше от начина по който сядаше, от жестовете и размаха.

– Ето го нашият почетен гост! – с властен глас извика

стопанинът. Той се усмихна и с жест подкани Ибрахим на масата.
После представи синовете си. Когато еничарът се изправи пред
Колаксай, се почувства особено. Братът на Персика се усмихна все
едно, че никога не са се борили. Българинът внимателно следеше
изражението на очите му, но там нямаше и следа от подигравка.
Явно Колаксай или нямаше никакви скрити помисли към него, или
умееше много добре да прикрива чувствата си и прекрасно да
играе ролята на добър стопанин, като по никакъв начин да не
обижда, подтиска и унижава гостенина си. Ибрахим нямаше
спомен от битката, затова не изпита толкова силно чувство на
притеснение.

След като завърши представянето, Ибрахим седна. От едната му

страна седеше Колаксай, а от другата – аятолах Маджрахи.
Разговорът вървеше бавно. Явно мъжете си доставяха
удоволствие с мохабет. Те основно си припомняха случки, които
са се случили в миналото. Приличаха на приятели, които не са се
виждали от много време и сега с умиление си спомняха случки, в
които всички са участвали. Ибрахим стоеше някак встрани и само

709
слушаше. Той се радваше на това, защото не желаеше да става
център на внимание. Мъжете говореха ту на тюркски-
тюркменски, ту на фарси. Ибрахим ту разбираше за какво говорят,
ту изпускаше нишката на разговора, защото бе успял да научи
твърде малко фарси. Още Абдаллах ефенди при пътуването им го
бе запознал с някои думи и сега той по-скоро си ги припомни.

– Как е името ти? – попита домакинът.

– Ибрахим Фердоуси.

– По каква работа си тук в Шираз?

– По търговия.

Ибрахим вече беше решил какво точно да лъже.

– И как върви търговията?

– Добре!

Мъжете явно не бяха доволни от еднозначните отговори, които

търговецът даваше. Те скоро загубиха интерес и продължиха да си
говорят. По някое време Колаксай плесна с ръце. В този момент
Ибрахим тайно оглеждаше братята на Персика. Той съжаляваше,
че не може да си спомни нищо за това как се бори Колаксай. По
всичко личеше, че и братята му са бойци и то добри. Телата им
бяха силни като на брат им. Но не това навя Ибрахим на тази
мисъл, а свъсените сключени вежди и острият, бистър поглед,
който беше скрит под тях. Това бяха очите на бойци. Ибрахим
много добре познаваше тези погледи. Толкова често беше виждал
този блясък в очите на своите еничари. Това беше не просто
поглед на воини, а на хора посветили живота си на дадена кауза.

Вниманието на Ибрахим бе привлечено от тиха музика, която се

разнесе иззад една завеса. Явно там имаше оркестър. Музиката
беше тиха, но се открояваха леки подръпвания на струните на
някакъв инструмент. Явно за тази вечер беше планирано и
развлечение. Жената, която се появи иззад завесата, беше
облечена с прозрачен арабски воал. При всяко нейно движение той

710
се развяваше. Тя танцуваше с бавни движения. Лицето ѝ, както и
тялото, беше прикрито зад воала. Мъжете се раздвижиха. Явно
жената беше успяла да ги впечатли. Ибрахим обърна внимание
само за миг на танцуващото момиче, после отново насочи
вниманието си към мъжете около масата. След като внимателно
огледа братята и бащата на Персика, той насочи вниманието си
към аятолаха. Когато видя танцуващата жена, старецът като че ли
отново се оттегли. Той замръзна и притвори очи.

По момичето имаше много скъпоценности, които подрънкваха

при всяко нейно движение. Тя танцуваше много изкусително.

– Ибрахим Фердоуси, имаш ли жена? – попита Колаксай.

– Не! – отговори Ибрахим.

– Как, никога ли не си се женил? – явно мъжете бяха учудени от

отговора на госта си.

– Поне наложници нямаш ли?

– Не, никога не съм имал наложници.

Ибрахим виждаше, че предизвиква тяхното внимание, но сега не

можеше да отговори друго. Освен това, ако знаеха повече, можеха
да се досетят, че е еничар.

– Как може богат мъж да няма харем? – попита бащата.

Тук Ибрахим реши да каже нещо, за което после съжали.

– Всъщност аз дойдох тук в Шираз, за да си търся жена. Чух, че

жените на Шираз са най-хубави. Затова дойдох до тук.

Явно комплиментът зарадва мъжете, които поклатиха глави.

Колаксай осъзна, че за баща му и останалите разговорът с
Ибрахим е по-интересен, отколкото танцът на момичето.

711
 – Пайрика моя, когато ти се смееш, от устата ти падат цветя![101]
Ще ни потанцуваш по-късно, но преди това ще имаме маджлис
алупс[102]. Седни! – каза Колаксай.

Жената спря. По всичко си личеше, че е притеснена да не би да е

направила нещо не както трябва или да не са харесали танца ѝ. С
мънички стъпчици тя се придвижи и без да разбира какво точно се
случва, по-корно приседна до краката на Колаксай, така че
ефирният ѝ тюл падна и върху краката на Ибрахим.

– Досега никога не си имал жена, нямаш харем и не водиш със

себе си жена, така ли да го разбираме? – попита Колаксай.

– Да – отговори Ибрахим.

– Каква жена търсиш? – поинтересува се мъжът, който беше

държал рупора.

Докато той задаваше въпроса си, бащата на Колаксай попита:

– С каква търговия по-специално се занимаваш?

– Търгувам с овце – Ибрахим беше най-добре запознат с овцете,

още от дете, затова така отговори.

След това разговорът се завъртя около овцете и търговията с

вълна и мляко. Личеше си, че бащата на Персика е голям търговец
на животни и има много стада. Ибрахим се почувства много зле,
когато той започна да го разпитва за различните райони на Иран.
За да се спаси и да не развали прикритието си, му се наложи да
излъже, че му е зле от удара и поиска да се оттегли. Мъжете
веднага предложиха да му помогнат. Той отказа и каза, че ще се
забави само за миг. Тръгна към завесата откъдето преди малко
беше излязло танцуващото момиче. Там го очакваше Персика.

– Какво става? – попита тя.

– Нищо, лошо ми е – отговори Ибрахим.

712
 – Как можа да излъжеш, че си търговец на овце? Не знаеш ли, че
баща ми е най-големият търговец на овце в Южен Иран? Ами ако
те попита за някой друг търговец?

– Искам да изляза за малко – каза Ибрахим.

Той беше решил да отиде до помещението и да си върне зулфикр.

Трябваше да се откопчи от Персика. За да я подразни, той каза:

– Кое беше момичето, което танцуваше толкова хубаво?

Очевидно въпросът не се хареса на Персика. Явно не ѝ се

нравеше, че Ибрахим е забелязал момичето. Може би, за да си
отмъсти, тя го попита:

– Ти наистина ли не си бил женен?

Явно беше подслушвала всяка дума от мъжкия разговор. За да ѝ

върне заяждането, Ибрахим каза:

– Кое е момичето?

– Махидевран.

– Коя е тя?

– Тя е моя много добра приятелка, истинска персийка.

– Може ли да я купя?

– Какво? – Персика беше искрено учудена. – Мислех, че искаш

мен?

Сега беше моментът да се откопчи от нея.

– Персика, би ли ме извинила?

Беше доволен, че момичето го остави. Явно думите му за

танцьорката я бяха объркали доста, защото тя остана безмълвна.
Ибрахим се радваше на щастливото хрумване, което му осигури
свобода. Той излезе. Тъй като повечето хора от прислужниците и

713
ратаите бяха заети около вечерното празненство, той
безпрепятствено влезе в спалното помещение, в което беше спал.
Откачи зулфикр, скри го в дрехите си и много внимателно го
пренесе до стаята си. Едва след като се увери, че е залостил
вратата, бавно извади острието. Мечът като че ли го омагьоса.
Светлинка пробяга по острието на ятагана и напомни на Ибрахим,
че зулфикр е жив. Той го развъртя и веднага усети прилив на сили.
Споменът за това, че е воин веднага се върна към него. След като
се порадва на оръжието, Ибрахим го прибра в калъфа. Преди това
поряза пръста си и даде на зулфикр "да пие" кръв, за да не загуби
острието хищността си. След това го отнесе на закритата тераса,
която беше част от стаята. Там го скри зад стената. Пренесе и двете
дисаги, и кожената чанта, която сложи в дисагата с книгите на
Абдаллах ефенди.

Когато се присъедини към мъжете, те вече водеха тежък спор.

Като го видяха, спряха гузни, точно както спират разговора хора,
когато обсъждат някой, щом той влезе в стаята. Така Ибрахим
веднага съобрази, че именно той е бил поводът на спора.

Ибрахим зае мястото си. Махидевран все така седеше в краката

на Колаксай. Малко след като Ибрахим се настани, в помещението
влезе Персика. Старецът се изправи, отиде, прегърна и целуна
момичето, след което я покани да седне. Такава сърдечна реакция,
показност на привързаност и чувства бяха твърде силни и не бяха
характерни за арабите и персите, а по-скоро за турците.

Персика зае почетно място на масата, подслони глава на рамото

му, а старецът я прегърна.

– Татко, нашият гост иска да купи Махидевран.

Ибрахим беше изненадан от думите на момичето.

– Че той има ли достатъчно пари? – учуди се старецът, а тримата

братя се спогледаха.

– Искаш да купиш Махидевран, така ли? – попита старецът.

714
 Ибрахим беше в клопка. Той много харесваше Персика, но не
можеше да разбере защо сега момичето говори по този начин. В
същото време не знаеше как ще реагира старецът и особено
тримата огромни мъже, които бяха нейни братя и от одеве
наблюдаваха случващото се през сключените си вежди.

– Значи за нашата Махидевран си дошъл до Шираз. Тя ми е

изключително скъпа. Още от дете е приятелка с дъщеря ми и е като
дъщеря на синовете ми. Колко злато имаш?

Ибрахим тъкмо се канеше да обясни, че е станало

недоразумение, когато старецът допълни:

– Чух, че дори нямаш кон, а си се появил пред портите ми,

яздейки магаре.

Ако Ибрахим беше истински търговец, би се обидил, но той беше

воин и премълча.

– Дай да видя кесията ти?

Ибрахим извади кожената кесия. Не желаеше да прави това, но

знаеше, че молбата на домакина е заповед за госта. Той развърза
кесията и изсипа златото на масата. Звънът от падащите златни
пари подейства като камбанен звън на стареца. Той като че ли го
оглуши.

– Наистина имаш пари да купиш Махидевран! – каза той.

Ибрахим събра смелост и точно когато тръгна да казва, че желае

друга, старецът каза:

– Прието, Махидевран е твоя.

Устата на Ибрахим се отвори от изненада. Щеше да му стане

лошо. За миг погледна момичето, та той дори не я беше огледал
добре.

– Но, господарю... – изтръгна се от устата му.

715
 В този момент старецът плесна с ръце, при което се появи
някакъв мъж.

– Нека повикат Исак! – каза господарят на двореца.

Ибрахим реши да рискува. Учуден и умоляващ той погледна към

Персика. Тя стоеше безмълвна, а кръвта като че ли се бе оттеглила
от бузите ѝ. Явно и тя не беше очаквала такова развитие и беше
започнала всичко на шега. Това, което Ибрахим беше започнал на
шега, за да се отърве от Персика, сега се беше превърнало в
трагедия. Той трябваше да бъде свободен и съсредоточен в
мисията си, най-важната мисия в живота му, а сега изведнъж се
беше оказал с жена на ръце. Вместо да се откачи от Персика, се бе
обвързал с Махидевран. Единственият му шанс беше да рискува.
Вярно, че не се бе уговорил с Персика, но знаеше, че трябва да
действа бързо.

Докато Ибрахим преживяваше всичко това, в стаята влезе нисък

прегърбен човек. Дали защото беше прегънат на две, или си беше
такъв, но във вида му имаше нещо уродливо. Ибрахим скоро
разбра какво беше то. Ръцете му бяха несъразмерно дълги и
завършваха с големи сухи длани, като широки лопати, а накрая –
дълги костеливи пръсти.

– Исак, вземи златото пред нашия гост и го провери! – каза

стопанинът.

Като събра златото, старецът като че ли се озари от божествена

светлина. Това сякаш вля сили в тялото му и го накара да изглежда
някак поизправен и вече не чак толкова уродлив. След това
старецът, който явно беше евреин, се оттегли незабележимо от
масата. Че е евреин, Ибрахим разбра по името му Исак и по
големия гърбав нос, който "красеше" и без това грозното му,
кокалесто лице, със сухи остри скули, под които имаше хлътнали
брадясали бузи.

Тук Ибрахим допусна следващата си грешка, а тази вечер

грешките му бяха фатални.

716
 – Всъщност, господарю, аз много харесах дъщеря ви – Персика!

– Какво? – старецът повиши тон, а синовете му се намръщиха

още повече. Явно думите му въобще не им харесваха.

– Ибрахим Фердоуси, да не си дошъл тук да ме безчестиш?!

– Не! Не! – Ибрахим се опита да се оправдае и да покаже, че има

сериозни намерения.

– Нали това не са обикновени думи?

– Не! – отговори Ибрахим.

– Докажи! Искам да видя нещо, с което можеш да откупиш

дъщеря ми!

Ибрахим беше в клопка. Не му бяха останали никакви пари.

Евреинът беше взел всичкото му злато. Какво да прави?

– Не може ли вместо да купя Махидевран да купя Персика?

– Какво? – сега вече викът на стареца беше силен.

Персика също се беше опулила.

– Какво става тук? Как така? С теб се разбрахме, че купуваш

Махидевран! Тя вече е твоя! Как така ще я сменяш, след като вече
си я купил? Какъв търговец си ти?

Ибрахим пак беше сгрешил, а старецът продължаваше:

– Искаш да купиш дъщеря ми? Искам да видя парите! Да видя за

колко я оценяваш!

Ибрахим не знаеше какво да прави.

– Нима смяташ, че тя е толкова евтина, че не струва нищо и това

го казваш в очите на дъщеря ми?

717
 Българинът беше останал без нито една златна пара. Нямаше
никаква стока или имот. "Какво е най-скъпото нещо, което
притежавам? – запита се Ибрахим. – Камата! Да, камата!" В себе
си имаше султанската кама. Тя струваше много повече от парите,
които му бяха взели за Махидевран. "О, Аллах! – помисли си
Ибрахим. – Какво правя?" Камата му беше скъп подарък от самия
султан. Какво да прави? Старецът ставаше все по-настъпателен.

– Ти си беден и безчестен!

Едва ли за някой търговец можеше да има по-голяма обида. Поне

не го нарекоха крадец на камили, както биха направили в Арабия.
Ибрахим беше притиснат до стената. Ако покажеше камата,
можеше да го разкрият, защото след това трябваше да обясни
откъде я има. Освен това без камата щеше да остане без никакви
средства и щеше да е беден като мишка. Какво да прави? Имаше
нужда от време, за да помисли. Дори в битка никога не се беше
нуждаел толкова много от време. Тази вечер беше грешал
достатъчно. Знаеше какъв ефект ще предизвика, ако извади
камата, но нещо го спираше. Най-накрая реши и я извади, разви я
и я остави на масата.

Всички мъже, седящи около софрата, издадоха дълбока

въздишка на възхищение. Може би единствен аятолах Маджрахи
не реагира по никакъв начин.

– Веднага, веднага повикайте Исак! – викаше старецът.

Колаксай и братята му пронизваха с погледи Ибрахим. Евреинът

се появи веднага като сянка.

– Истински са! – каза той.

– Виж камата! – каза старецът.

Исак се приближи до масата. В момента, в който зърна оръжието,

лицето му се промени. То като че ли се изопна, а дълбоките му
бръчки се опънаха. Бавно, с треперещи ръце, той се протегна и
внимателно пое камата.

718
 – Каква красота! – възклицанието му беше искрено. Той го каза
на еврейски, но Ибрахим го разбра.

Бавно, като омагьосан, яхуди приближи оръжието до лицето си

като че ли искаше с него да почувства златото. После милиметър
по милиметър огледа дръжката и канията. Той дори не извади да
види острието. Явно камата не го интересуваше като оръжие.
Откакто беше взел камата, светът бе престанал да съществува,
беше останал само той и изящният скъп предмет. Той съзерцаваше
най-красивото и скъпо произведение на изкуството, което беше
виждал в живота си, а през ръцете му бяха минали много злато и
скъпоценности. Духът на евреина беше като омагьосан. Тази
красота го беше изпратила сред звездите. Чувстваше се толкова
щастлив. Духът му като че ли танцуваше с този на камата. И ако
за Ибрахим камата беше преди всичко оръжие, а после злато и
скъпоценни камъни, то за стареца тя беше красота, изящество,
съвършенство и много, много, много пари.

– Най-красивото нещо на света!

Мъжете около ниската маса следяха случващото се пред очите

им с особен интерес. То беше като среща на двама влюбени, между
Исак и камата имаше истински чувства. Красавицата – кама, и
звярът – грозният, прегърбен Исак, с рядката, дълга, сплъстена
коса. Лицето на стареца сияеше, оцветено в цвета на златото.
Свещите отблясваха в скъпоценните камъни и като на екран се
отразяваха в жълтото бледо лице на Исак.

– Безценно богатство! Най-скъпото нещо, което досега съм

виждал!

Всички очакваха старецът да каже няколко думи за оръжието, но

всъщност Исак говореше на себе си. Това бяха неговите мисли.
Той дори не усещаше, че говори. От думите му всички разбраха,
че камата е от истинско злато, а камъните по нея са скъпоценни.

Реакцията на Исак изненада дори самия Ибрахим. Той знаеше, че

камата е истинска, защото му беше поднесена от самия султан, но

719
едва сега осъзна колко скъпо е това оръжие. Чак сега успя да оцени
жеста, който някога султан Ахмед III беше направил към него.

– Дай! – домакинът беше потресен от реакцията на собствения си

ковчежник. Искаше сам по-добре да види това, на което евреинът
толкова се възхищаваше.

Ибрахим стоеше като зашеметен. Той виждаше как камата му се

изплъзва.

Исак поднесе камата на господаря си, който вече се чувстваше

като собственик на това безценно богатство. След като я огледа,
камата беше подадена от ръка на ръка. Старецът искаше всички да
видят красотата, чиито собственик щеше да стане. Явно беше
силно впечатлен, защото докато синовете му оглеждаха камата,
той започна да говори с Персика.

"Сигурно я увещава да ми стане жена!" – помисли си Ибрахим.

В този момент вниманието му беше привлечено от тримата

братя. Те се бяха скупчили и освен че разглеждаха оръжието ,
усилено говореха нещо. После тримата скочиха и като извадиха
оръжие, крещейки се хвърлиха към Ибрахим.

– Крадец! Откъде имаш тази кама!

Ибрахим беше объркан. С риск за живота си той остана на място.

И да искаше, нямаше къде да избяга. Не знаеше какво става, но
беше готов да посрещне смъртта. Най-големият от братята, който
в този момент държеше камата, я показа на аятолаха. Колаксай,
който се беше най-близо до него, го хвана отзад така, че Ибрахим
не можеше да помръдне.

Всички бяха изненадани от реакцията на братята, както бащата,

така и жените, и човекът с рупора. Явно никой не знаеше какво се
случва. По някое време Ибрахим си помисли дори че цялата тази
вечеря е направена нарочно, за да го оберат, а после да го убият.
После обаче трябваше да си признае, че в това нямаше особен
смисъл. Ако Колаксай, братята му или баща им искаха да го

720
оберат, щяха да го направят много по-тихо и имаха много
възможности за това.

– Ти си или разбойник, или крадец, или измамник! – каза

аятолахът. Той държеше камата в ръце. – Откъде имаш това
оръжие?

Старецът беше застанал пред Ибрахим, а Колаксай все така го

държеше. Еничарът или трябваше да лъже, или да мълчи. Тази
вечер вече беше лъгал достатъчно, затова замълча.

– Какво става? – намеси се старецът. – Защо, синове мои, се

отнасяте с такава ярост към моя гост, този, който иска да стане
мъж на сестра ви?

– Татко, това е камата принадлежала на поколения персийски

шахове! Виждали сме я толкова пъти нарисувана! Всички смятат,
че е изчезнала, че е изгубена! Никой не се е надявал, че пак ще си
я върнем и ето я! Това е тя! Ние я държим в ръцете си!

– Кой си ти? Откъде я имаш? – въпросите към Ибрахим

продължаваха да валят, но той все така мълчеше. И без това се
нуждаеше от време, за да осъзнае това, което братята бяха казали
на баща си. Явно след разбиване на Персия, камата, както и всички
оръжия, като инсигнии на царската власт, от шаха бяха преминали
в победителя – султана. Може би Ахмед III даже не знаеше, че
камата, която подарява на Ибрахим, е на персийските владетели,
иначе щеше да му каже. Йенишехирли Абдаллах ефенди сигурно
също не е знаел, защото иначе никога не би допуснал точно с тази
кама да предприеме мисията си в Персия. А може би е знаел?!
Може би камата не е случайно в него!? Може би е част от плана?

– Да го убием! – крещеше най-големият от братята.

– Не! Трябва да го разпитаме, да разберем кой е! – намеси се

аятолахът.

Аятолахът вдигна ръка с жест да ги спре и всички замлъкнаха.

– Успокойте се! – продължи той.

721
 – Кой си ти? – попита бащата на Колаксай.

– Ибрахим Фердоуси.

– Това го знаем. Откъде идваш?

– От Казерун.

– Къде си тръгнал?

– Търся си жена.

– Какъв си? Защо не разбираш фарси?

– Аз съм тюрк и през по-голямата част от времето съм живял в

Кандахар.

– Откъде имаш камата?

– Купих я!

– Такова нещо не може да се купи! Тя е безценна! – извика Исак.

Старецът направи жест към бирника да мълчи.

– Ти си турски шпионин! – каза Липоксай. Така се казваше най-

големият син на владетеля на този род.

– Не съм турски шпионин, аз съм тюркмен – Ибрахим

отговаряше, но знаеше, че това едва ли ще бъде чуто от тях.

Точно когато братята вече се готвеха да се разправят с него,

евреинът започна да шепне нещо на ухото на господаря на дома.

– Оставете го! – каза той и направи жест на синовете си да спрат.

– Пуснете го! Той е наш гост!

– Какво? – синовете бяха изумени от думите на баща си.

– Ибрахим Фердоуси е наш скъп гост. Явно е богат човек, щом

притежава толкова скъпа и ценна вещ. Може скоро да стане част

722
от нашето семейство и да вземе сестра ви за своя жена. А и нямаме
никакви доказателства, че е откраднал камата.

– Татко, да го убием! – отново настоя Липоксай, а Колаксай все

така продължаваше да го стиска. – Не се подвеждай по парите,
татко! Можем да го убием и парите пак ще си останат за теб!

– Парите да, но камата?

Едва сега на Ибрахим му стана ясно защо беше застъпничеството

на бащата за него. Явно, посъветван от евреина, бащата беше
решил, че ако задържи или убие Ибрахим, камата ще му бъде
отнета. Иначе, ако пуснеше Ибрахим, можеше да запази камата за
себе си. Това щеше да е честна сделка. После вече, ако Ибрахим
Фердоуси умре... Всичко е в ръцете на Аллах. Персика щеше да е
свободна и да си е при него, и камата по съвсем честен начин щеше
да е негова. Явно старецът беше решил да действа именно по този
начин.

– Ще задържа камата и ще помисля за Персика – каза той.

Колаксай отпусна ръцете на Ибрахим, който сега реши да се

възползва.

– Или ми даваш дъщеря си, или ми връщаш камата!

Ибрахим знаеше, че ако му върнат камата, братята веднага ще се

нахвърлят върху него, но все пак не желаеше да се раздели с нея.
Сега тази вещ му се струваше толкова ценна. А и разбра, че камата
също имаше роля в мисията, с която се бе захванал.

– Ще помисля! Може ли да я задържа за вечерта?

– Добре! – каза Ибрахим. – Аз ще се оттегля!

Ибрахим искаше по най-бързия начин да се оттегли в покоите си,

за да бъде по-далеч от братята и по-близо до зулфикр. Тази нощ
щеше да бъде тежка. Сигурно щяха да се опитат да го убият.
Еничарът се чудеше как да постъпи с жените. Махидевран го
гледаше изпитателно. Тя явно се чудеше какво да прави.

723
 – Чакай! – каза старецът. – Дори да купиш Персика, не искам да
правите нищо, докато сте под моя покрив! Къде ще отведеш моята
принцеса? Как ще я качиш на магаре? Тази вечер аз ще помисля,
но помисли и ти!

Тримата братя гледаха навъсено Ибрахим. Колаксай каза:

– Ако се ожениш за сестра ни, внимавай много! Ако сестра ни се

оплаче от теб, ще те намерим, където и да си, каквото и да
направиш! Тя е от нашата кръв и няма да допуснем да се отнесеш
зле с нея!

Ибрахим се обърна и си тръгна. Махидевран го последва.

Еничарът още не можеше да осъзнае какво беше направил. Той се
прибра в стаята си и искрено съжаляваше за това, което беше казал
и направил тази вечер. Падна с тежко пъшкане на леглото си.
Погледна към Махидевран. Все така леко облечена, тя седеше
направо на пода, върху мекия персийски килим. В очите на
момичето имаше сълзи и тя се опитваше да ги скрие с прозрачния
воал. По някое време на вратата се потропа. Когато Махидевран
отвори се видя, че там бяха Персика и старата жена –
прислужницата. Те носеха втори дюшек, на който да спи
Махидевран. Персика и новата придобивка на Ибрахим се
прегърнаха и двете заплакаха бурно. Гледката късаше сърцето на
Ибрахим. Той не беше искал нищо такова, но ето докъде го бяха
довели лъжите му. Беше ядосан на себе си, но и на Персика. Колко
по-лесно нещо беше войната. Едва сега осъзна колко трудно е да
си шпионин и колко наивен и слаб е той, сам, без помощта на
мъдрия си наставник.

– Господарю, може ли да отида да си взема дрехите? – попита

Махидевран.

– Върви!

Сега Ибрахим нямаше нужда от жени, чувстваше се като пребито

куче. Останал сам, легна и веднага заспа. Сънят му беше
неспокоен и често се стряскаше. Събуди го тихо отваряне на
вратата. Беше Махидевран. Явно навън беше хладно, защото тя се

724
беше облякла и наметнала със същата дълга дреха, каквато носеше
Персика, с дълбока цепка отстрани. Иначе роклята достигаше до
глезените ѝ. На главата си носеше кръгла шапка, плоска отгоре.
Под нея се подаваха дълги дебели плитки.

Момичето влезе и приседна на леглото определено за нея. Тя

стискаше багажа си, който се състоеше от една голяма торба,
колкото чувал. По всичко си личеше, че е много притеснена.
Ибрахим се чудеше как да я успокои. Опита да поговори с нея, но
все още не говореше персийски добре. Иначе не измисли как да я
успокои, но се сети, че може да я разпита. През цялото време тя
беше стояла при мъжете и беше слушала техния разговор.
Ибрахим бързо излезе. Отиде в помещението и събуди
прислужницата. Надълго и нашироко трябваше да ѝ обяснява,
докато я убеди. Все пак тя тръгна след него, след като той ѝ обеща,
че ще я възнагради богато.

Когато двамата влязоха в стаята, момичето все така стоеше

прегърнало багажа си и седнало на дюшека. Ибрахим накара
прислужницата също да седне. Знаеше, че отвън могат да
наблюдават, че вътре свети и това можеше да се стори
подозрително на пазачите, но сега не можеше нищо да направи.
Така Ибрахим започна да разпитва момичето, а прислужницата
служеше за преводачка. Докато я разпитваше, той се питаше как
ще се разбира с Махидевран, като не говорят на един език.

Иначе момичето му разказа, че мъжете са се държали странно.

Явно синовете на господаря на дома бяха на служба при самия
шах. Оказа се, че те са негова лична охрана, а тук са дошли, за да
придружат и охраняват аятолаха и в същото време да се видят със
семейството си.

– Нещо казаха ли за мен? – попита Ибрахим. Той искаше да знае

дали го подозират в нещо, но нямаше как да попита. Тук усети, че
достигна до края на това, което можеше да постигне, повече
нямаше смисъл да измъчва Махидевран.

Даде няколко дрехи на старата жена, а после залости вратата и

си легна, но не успя да заспи. Различни мисли се въртяха в главата

725
му. Отначало мислеше върху това, което му беше казала
Махидевран. Предположението на Абдаллах ефенди все повече се
потвърждаваше. Ако наистина се окажеше, че шах Махмуд е имам
или дори Махди, беше съвсем естествено той да изпрати своята
охрана, която да пази аятоласите, на които той говори. Но това
означаваше, че братята са сарбадари. Всичко "говореше" за това.
Братята са сарбадари, пазещи шах Махмуд и въпреки че предстои
битка, той си е позволил да ги пусне да обикалят из Иран и да пазят
аятоласите. Явно мисията, с която бяха натоварени "говорителите
на имамите", беше изключително важна. Каква ли беше тя? Какво
ли се случваше? Съвсем случайно се беше оказал на пътя на един
от аятоласите. После Ибрахим се зачуди как ли изглежда шах
Махмуд? Абдаллах ефенди му беше казал, че шах Махмуд е заел
престола през 1715 година, когато е бил на 18 години. Това
означаваше, че шах Махмуд е роден през 1697 година. Сега беше
1725 година по Христа. Ибрахим беше роден през 1691 година –
шест години по-стар от шаха, и през тази 1725 година трябваше да
бъде на тридесет и четири години. Кога беше станал толкова стар?
Като дете смяташе хората на тридесет години за стари, а сега му
се струваше, че е още млад и в разцвета на силите си. Той помнеше
баща си, когато стана на тридесет години. Всъщност последният
път, когато видя баща си, той беше на тридесет и четири години
или дори по-млад. Ибрахим беше избягал и се беше скрил в
Араповския манастир на единадесет години, ако беше роден,
когато баща му е бил на двадесет години. Това означаваше, че
когато го е видял за последен път, баща му е бил на тридесет и
една години. Това откритие го шокира. Когато беше видял баща
си за последен път, той е бил по-млад от него.

После Ибрахим се сети, че шах Махмуд всъщност не може да

бъде Махди. Та той дори не беше перс. Той беше син на
кандахарския вожд Мир Ваис и преди да узурпира престола на
Персия, е бил само Мир Махмуд. Спомни си какво му беше
говорил Абдаллах ефенди и за пръв път картината му се изясни.
Явно трябваше да остане сам, за да поеме нещата в свои ръце, за
да разбере. Ако беше жив шейхюлислямът, щеше да се довери на
неговите знания, опит и мъдрост и въобще нямаше да умува. Но
сега беше сам и нямаше кой да мисли или да съобразява вместо

726
него. Това като че ли помогна мисълта му да бъде по-лека и да си
спомни всичко, което му беше разказвал неговият духовен водач.
Всъщност последният персийски шах се наричаше Хюсеин и той
беше въвел насилствено шиитския ислям над цял Иран. Според
Ибрахим беше много по-вероятно той да бъде претендента за
Махди, отколкото сегашния водач на Иран – шах Махмуд. Да,
наистина, как всичко това бе убягнало от вниманието на Абдаллах
ефенди. Предците на шах Хюсеин бяха: шах Шафи, дядо му шах
Абба II, баща му шах Сюлейман. Спомни си, че през 1722 година,
след сражението на Гулхабад, той напусна престола в полза на
своя син – шах Тахмасп II. Именно от него Мир Махмуд узурпира
престола и се обяви за шах на Персия. Можеше ли Махди да бъде
Тахмасп II? Какво ставаше с шах Хюсеин? Опита се да си
припомни, но Абдаллах ефенди беше казал само, че той е
абдикирал в полза на сина си, но не и че е умрял. Къде ли се
намираше сега шах Хюсеин? На колко ли години беше?

Шахът на Персия – Сюлейман, умрял през 1694 година и тогава

бил наследен от деветнадесетгодишния Хюсейн. Това означаваше,
че шах Хюсейн е роден през 1675 година и сега, 1725 година, той
трябваше да бъде точно на 50 години. Дали беше жив? Може би!
Тъй като след узурпирането на престола Тахмасп II се беше
оттеглил в град Мазендеран, откъдето се опитвал да организира
съпротива, би трябвало шах Хюсеин да бъде с него. Всъщност
персите (иранците) смятаха шах Махмуд за натрапник, чужденец
от Афганистан. Макар Афганистан и Хорасан винаги да бяха
смятани за част от Иран, той не беше иранец и се отнасяше много
зле с персите.

Кой можеше да бъде Махди – Махмуд, Хюсеин или Тахмасп II?

На кого служеха братята на Персика – на персийския шах или на
Махмуд, който се славеше като жесток и мракобесен владетел?

Стори му се, че въобще не спа, сякаш затвори очи, а после

веднага ги отвори. Събуди се от тихо почукване на вратата.
Първото нещо, което видя, беше Махидевран, която седеше на
леглото си и плачеше. Като се сети какво се беше случило, го

727
заболя главата. Дали момичето въобще беше спало, или цяла вечер
беше плакало?

Ибрахим стана и отвори вратата. Там стоеше Персика. Той

въобще не беше учуден от това.

– Баща ми иска да те заведа при него!

– Добре! – каза Ибрахим и се приготви да я последва.

– Той обаче не е тук, а напусна Шираз.

– Какво? – Ибрахим беше учуден.

– Да, ще отидем на едно специално място, в покрайнините на

Шираз!

– Чакай да се приготвя!

Той се обърна към Махидевран. Сега трябваше да се грижи и за

нея, а това, без пари, не можеше да стане. Откъде обаче да намери
пари? Колкото и да беше срамно, ако продадеше магаретата си,
това означаваше да остане без средства и щеше да му е много
трудно да прекоси цяла Персия. Какво ценно носеше, което
можеше да продаде? Разгърна дисагите.

Огледа внимателно нещата, които бяха там. Имаше само няколко

книги, религиозни трактати и фетвата. Той върна фетвата, но
извади всички книги. За Ибрахим книгите винаги бяха нещо
свещено. Това бяха съкровищници и никога не си беше
представял, че ще му се наложи да продава книги. В нормална
ситуация никога не би продал книги! Сега обаче реши да направи
това. Прибра кожената чанта, в която беше "Тайната книга", тази,
която се бе оказала, че е на богомилите, и Даубманусовата книга.
Така на пода останаха само двадесетина книги, наследени от
Абдаллах ефенди и писани с арабски букви. Колко ли пари щеше
да вземе за тях? Дали в Персия имаше хора, които да ценят
стойността на това, което носеше? В главата на еничара се оформи
една идея.

728
 Персика беше влязла в стаята и двете с Махидевран се бяха
прегърнали. Господарската дъщеря се опитваше да утеши и да
избърше сълзите на приятелката си. Ибрахим излезе иззад стената,
момичетата като че ли не го забелязваха.

– Готов съм! – каза той.

Персика се изправи, намести шапката си и тръгна. Когато

излязоха, Ибрахим попита:

– Мога ли да намеря Исак?

– Да, тук е, преди малко го видях.

– Къде?

След като го откри, Ибрахим се изправи пред прегърбения

евреин и каза:

– Исак, имам няколко книги за продан, можеш ли да ми намериш

човек, който да ги купи?

– На какъв език са писани? – попита яхуди и го погледна хитро.

– На арабски. Ще потърсиш ли човек?

– Ще потърся! – каза човекът, а след това се обърна и си тръгна.

После Ибрахим заговори на еврейски, доколкото можеше да си

спомни разговорите с бен Йохай.

– Господин Исак, може ли да те попитам нещо?

Евреинът се обърна рязко, очите му бяха разширени.

– Откъде знаеш еврейски? – учуден попита той.

– Живях известно време в Бейт ал-Мукаддаса.

– Бил си в Йерусалим?

729
 – Да!

Старецът се просълзи. Явно тази вест го накара да се разстрои

или си припомни нещо.

– Защо се разстройваш, Исак ефенди?

– Никога вече няма да видя свещения град и Храма, това, което е

останало от него. Стар съм вече.

Ибрахим се сети, че евреите смятаха, че в деня, когато Месията

се завърне, всички евреи ще бъдат вдигнати от гробовете и там ще
бъдат съдени. И Месията ще реши дали да влязат в еврейския рай
– Небесния Йерусалим. Всъщност еврейският Месия беше
мюсюлманският Махди и ако се окажеше, че той е Махди, това
щеше да означава, че именно той е и Месията описан от евреите.

Ибрахим яздеше красив едър кон. Той или беше някаква стара
персийска порода, или кръстоска между тънконог арабски жребец,
който беше смятан за най-бързият кон в света и някакъв местен
кон. Такива жребци беше видял и във Франция, а чу че много от
тях имало и в Англия. Конят беше кръстоска между арабски
жребец и най-издръжливите и силни коне – средноазиатските,
носили на гърба си всички номадски народи – тюрки, авари, алани,
сармати, скити, хуни, българи, татари, монголи и хазари.

Ибрахим следваше по петите кобилата на Персика. Конят на

Ибрахим се казваше Артабаз. Той беше великолепно животно, с
гореща кръв и танцуваше под Ибрахим. Конят возеше много меко.
Ибрахим се сети за Аракс – конят на Явуз Челик. Отначало
еничарът очакваше във всеки момент да спрат, но явно бащата на
Персика се бе отдалечил доста от Шираз. Преминаха едни високи
възвишения. Тъй като пътят беше доста стръмен, кобилата на
Персика се затрудни, нещо, което не можеше да се каже за
Артабаз.

След хълма пътят се виеше из планината, която ставаше все по-

стръмна и по-стръмна. Двамата конници се движеха по много
широк каменен път, изграден от големи, плоски, каменни плочи.

730
Кой ли беше изградил тук толкова широк и хубав път? Доколкото
Ибрахим знаеше, южно от Шираз нямаше голям град, така че
пътят все повече и повече го озадачаваше. След като се изкачиха
на възвишението, пред очите на Ибрахим се разкри широко плато,
гладко като тепсия. Пътят се губеше в пущинака. Мястото беше
толкова интересно. Околните хълмове бяха по-ниски и като
корона обграждаха платото. Иначе то беше толкова голямо, че тук
можеше да се разположи огромен град. Колкото повече вървяха,
толкова повече странни неща срещаха двамата конници. Отначало
няколко колони, които стърчаха от хълма. На върха си те имаха
богато украсени плоски върхове. По всичко си личеше, че по-
голямата част от тях е зарита под земята. На едно място имаше
глава с висока шапка и дълга къдрава брада, а малко по-нататък –
крилат лъв. Той беше така забит в земята, че главата му не се
виждаше, но само по задницата, опашката и крилата за Ибрахим
нямаше никакво съмнение какво е животното.

– Какво е това? – българинът не се стърпя да попита. По всичко

си личеше, че тук е имало голям град, с огромни красиви дворци.

– Тук някога се е намирал най-големият и красив град в света. По

могъщество той се е конкурирал с Вавилон. На това място е била
древната столица на персийските шахове – Персепол. Тук е било
сърцето на Персия.

– А сега?

– Сега са руини. Баща ми обича да ловува тук.

Ибрахим гледаше фигурите на грифони, брадати мъже с лъкове,

ловящи лъвове. Навсякъде имаше пръснати фризове с фигури и
огромни и по-малки скулптори. Целият град беше като застинал и
изваян от камък. Еничарът знаеше как шиитите се отнасят към
другите религии и колко по-ревниви са от турците. Може би
Персепол беше спасен от това, че беше закътан и се намираше в
пущинака, далеч от големия Шираз. Иначе Ибрахим се чувстваше
като в приказка, толкова много красота превръщаше това плато в
магическо и тайнствено. Като че ли духовете на древните перси
още скитаха между каменните колони. Сети се за корпуса на

731
"Хилядата безсмъртни" и целият настръхна. Стори му се, че във
всеки един момент може да срещне духа на някои от
"безсмъртните".

Значи това беше Персепол! Беше чувал много за величествения

град на персийските царе.

– Къде е баща ти?

Персика погледна нагоре. Ибрахим проследи погледа ѝ. Това,

което видя, го накара да изтръпне. Горе гордо летеше сокол. Нима
баща ѝ ловуваше със соколи? Скоро го откриха. Около него имаше
голяма свита от прислужници. Тук бяха и синовете му, както и
мъжът с рупора. Единствено аятолаха го нямаше. Когато видя
дъщеря си, шейхът се усмихна и разтвори ръце, тя скочи и го
прегърна. Ибрахим получи съвсем резервиран поздрав, дори
хладен. Той застана отзад, където му беше мястото. Ловът със
соколи беше в разгара си. Бащата и синовете ловяха в група. По
всичко си личеше, че старецът някога е бил добър ловец, но
възрастта не го беше пощадила и сега, когато соколът кацаше на
ръката му, той леко я спускаше, което означаваше, че птицата му
натежава. Колаксай беше много добър със сокола си, въпреки че
соколът на баща му беше най-доброто животно от всички, които
ловуваха в този ден. Той беше като египетска скулптура. Окото му
беше подобно на окото на египетския бог Ра. То цялото беше
оформено като изрисувано в жълто, а отдолу имаше права
вертикална черта. Соколът на бащата, може би заради окото си, се
казваше Хор. Ибрахим си спомняше, че по подобен начин се
наричаше някакъв египетски бог. Соколът на Колаксай се казваше
Гаруда[103]. Сигурно и неговото име означаваше нещо. Колаксай
и Гаруда се опитваха да конкурират прекрасния Хор, който беше
съвсем равностоен на султанските соколи или дори ги
превъзхождаше.

Докато гледаше лова, Ибрахим забеляза, че на кръста на бащата

на Персика виси неговата кама. Явно старецът не желаеше да се
раздели дори за миг със скъпоценната вещ и така, да виси на
неговия кръст, му се струваше най-безопасно. Всъщност, ако това

732
беше камата на персийските шахове, както твърдяха Колаксай и
братята му, това беше едно завръщане на символа на персийската
царска власт там, където ѝ беше мястото. Ибрахим гледаше
стареца и си представяше как същата тази кама е висяла на кръста
на горди владетели, които смятали, че владеят целия свят.
Видението беше пленително!

– Хайде, страхуваш ли се?

Ибрахим се огледа. До него се беше приближила Персика и

закачливо му говореше. На едната ѝ ръка беше кацнала красива
птица.

– Какво става, къде си се отнесъл?

– Ааа, нищо!

– Ловувал ли си някога със сокол? – попита тя.

– Да!

– Какво? – старецът и синовете му бяха изумени. Явно и тук, в

Персия, както и в Турция, и навсякъде по света, ловът със соколи
беше занимание и развлечение за много малка група хора. Това
беше изключително скъпо занимание и само много богати хора
можеха да си го позволят. В Истанбул хората, които ходеха на
някакъв лов, бяха двадесетина везири и много богати бейове. В
останалата част на Империята ловуващите със соколи най-много
да бяха още толкова. За да си позволиш да ходиш на такъв лов,
трябваше да имаш хубави птици, които да развъждаш, както и
хора, които да се грижат за тях и да ги обучават. Не напразно
заплатите на доганджиите понякога бяха по-високи от тези на
висшите османски сановници. Самият лов също беше скъп и
малцина можеха да си го позволят. да кажеш, че си бил на лов със
соколи в Истанбул означаваше освен че си много богат, че си
приет в един клуб на благородниците, в който членуваха хората,
които всъщност управляваха Империята. Ибрахим вече беше
виждал лов със соколи и беше стоял редом до султан Ахмед III.
Беше сигурен, че голяма част от управлението на държавата не се

733
извършва от Дивана в специално построения за правителството
дворец в Топ капъ сарай, а именно по време на лов.

Явно в Персия положението беше същото и твърдението на

Ибрахим смая всички. Ако досега го бяха смятали само за богат
търговец и то от не кой знае колко знатен род, сега това негово
твърдение искаше да покаже първо, че е много по-богат от това,
което всички смятаха и второ, че родът му е благороден.

Интересът, който успя да повдигне към себе си, беше огромен.

– Я да видим!? – каза Колаксай. Неговият Гаруда току що беше

кацнал на ръката му и сега той се канеше да му сложи качулка.

Всъщност мъжете помислиха, че Ибрахим отново лъже, за да си

придаде важност и да ги впечатли. Те щяха да го поставят на
мястото му. Всички бяха сигурни, че гостът им лъже и даже не
осъзнава колко лесно ще го "уловят".

– Нямам ръкав.

Веднага му намериха ръкав. После Колаксай му подаде Гаруда.

Животното беше великолепно. То се подчиняваше на всеки негов
знак и вик. Скоро между него и летящата птица се получи идеална
връзка, като че ли двамата се познаваха и цял живот бяха
ловували. Ибрахим гледаше полета на Гаруда и като че ли сам
летеше. Когато след успешен удар Гаруда, горд и доволен, се
прибра на ръката му и издаде пронизителен вик, за да отпразнува
победата, старецът се приближи до Ибрахим.

– Кой си ти? Откъде можеш да ловуваш така?

Гаруда обърна пронизващия си взор към стария човек и неговия

Хор. Гордата птица беше изпъчила гърди като победител. Тя като
че ли осъзнаваше, че Ибрахим е много добър ловец и победител и
че двамата са непобедима армия. Птицата гледаше Хор с
презрение.

– Аз съм Ибрахим Фердоуси! – каза Ибрахим.

734
 – Знам, че си от Фердоус! – прекъсна го старецът.

– Къде си се научил да ловуваш така със соколи?

Ибрахим отново беше усетил онова чувство, което изпитваше и

в Истанбул при лова със соколи. Той до такава степен се бе
вживял, че сам се беше поставил в затруднено положение. Чудеше
се какво да отговори.

– Явно е тайна – усмихна се старецът. – Искаш ли да половуваме?

– каза той.

В следващия час се развихри истинска битка между Ибрахим и

стареца. Соколите горе също воюваха. Небето беше бойното поле,
двамата мъже долу бяха главнокомандващите, които чертаеха
своята стратегия, а хищните птици бяха армиите, които
изпълняваха всичко. Хор беше великолепен сокол. Уменията му
превъзхождаха тези на Гаруда. Птицата беше силна, бърза и много
повратлива. Тя сама планираше и провеждаше нападенията си,
като че ли във всеки един момент контролираше цялото небе. Хор
беше толкова бърз, че на Ибрахим му се струваше, че птицата
интуитивно предвижда всеки ход на жертвата, на него и на Гаруда.
Така той ловуваше и в същото време пречеше на неговия сокол.

Ибрахим положи големи усилия, за да може Гаруда да бъде

равностоен на птицата на стареца. След час соколите бяха напълно
изтощени. Ибрахим посрещна Гаруда, даде му малко парче
кърваво месо и след като му сложи качулката, го върна на
Колаксай.

– Чудесно животно! – каза еничарът.

В замяна Колаксай само изръмжа нещо, но си личеше, че въобще

не е доволен. Старецът също беше изтощен и унизен. Той се
опитваше да се шегува, но си личеше, че не се чувства добре.
Целият керван тръгна да се прибира. Настроението на повечето
мъже беше понижено. Ибрахим беше щастлив, но се опитваше да
не го показва. Ловът със соколи го беше върнал към времето
прекарано в Истанбул. Сети се за приятелите си и за султанския

735
дворец. Кога ли щеше да ги види? Дали въобще щеше отново да
ги види? На няколко пъти Персика се опита да го заговори, но той
не желаеше да говори с нея. Нуждаеше се от време и искаше да
помисли. Пътят беше най-удобното време за това. Когато
напускаха платото, Ибрахим се обърна и се сбогува с това магично
място – древната столица на света – Персепол.

Пътуването беше тягостно, но за Ибрахим – ползотворно. Той

отново мислеше за това кой ли е Махди и каква ли ще бъде
следващата крачка, която трябва да предприеме. Известно време
мислеше и за това какво да прави с жените си. Така всички се
прибраха в двореца. Докато се прибираше към стаята си, по пътя
в коридора го чакаше евреинът.

– Господарю, господарю! – повика го той.

Ибрахим вече беше забравил каква задача му бе поставил.

– Намерих човек за книгите! – продължи той. – Ще е удобно ли

тази вечер да ги погледне?

– Да! – Ибрахим се съгласи.

Влезе в стаята си. Направи го тихо като че ли предчувстваше, че

момичето може да спи. Със сигурност тя не беше спала цяла нощ.
Момичето тихо се беше свило на леглото си и спеше така, като
малко коте, направо върху завивките. Той я погледна. Беше
толкова красива и невинна в съня си. Коравото му еничарско
сърце се умили от тази гледка. Явно момичето имаше чиста
съвест, защото над детското ѝ личице не се появяваше дори сянка
от кошмар. Едва сега успя да я огледа. Тя беше красива, със слабо
лице. Беше красива, но в нея нямаше онази изтънченост и
завършеност на формите, както при Персика. Докато устните на
Персика бяха сочни и напъпили като цвят на роза, тези на
Махидевран бяха тънки и фини. Момичето беше толкова красиво.
Сигурно много хора се стремяха към нейното сърце. Като я
гледаше, Ибрахим изпита желание да се гушне до нея и да я
почувства до себе си, но не като жена, а по-скоро като дете.

736
 След малко на вратата се потропа. Безшумно Ибрахим се
приближи до вратата. На прага беше застанала Персика. За
краткото време тя бе успяла да се преоблече и вместо стегнатия
ловен костюм, сега отново беше с рокля. Ибрахим ѝ направи знак
да мълчи и тя като че ли веднага разбра за какво става въпрос.
Тихо се промуши през вратата. На главата си отново имаше кръгла
персийска шапка, но този път към нея имаше воал. За да не вдига
шум, вратата беше отворена съвсем малко и Персика мина съвсем
близо до него. Ибрахим почувства топлия ѝ дъх. Дясната му ръка
я хвана през тънкия кръст и само за миг, сякаш Персика беше
желала същото, тя се отпусна, после леко се плъзна по тялото му
и тихо влезе в стаята. Стъпките ѝ бяха толкова тихи, едва
докосваха пода. Само ефирната коприна и воал нежно
прошумоляваха в стаята и създаваха усещането, че момичето лети
и се носи на копринените си криле. Ибрахим последва безшумно
Персика, доколкото това беше възможно. Тя се наведе над
момичето и я погледа, докато правеше това, лицето ѝ сияеше.

– Много е хубава! – каза Ибрахим.

– Дори не си помисляй! – просъска Персика. Макар да не

довърши изречението си, Ибрахим веднага разбра за какво става
въпрос. – Тя ми е като по-малка сестра!

Ибрахим седна на леглото си.

– Защо, баща ти ми я продаде? Тя няма ли си родители?

– Няма! Сираче е, което баща ми отгледа заедно с мен, като своя

дъщеря – после Персика замълча. – Баща ми и братята ми много я
обичат и няма да допуснат да ѝ се случи нещо лошо.

Ибрахим се изкуши да каже, че баща ѝ явно ги обича по-малко

от блясъка и звъна на златото, но си премълча.

– Дошла съм да ти кажа, че баща ми те кани на вечеря. Всички са

много впечатлени от умението ти да ловуваш със сокол. А за
Махидевран не си и помисляй!

737
 – Защо? Аз я купих най-законно!

– Тя е дете. Нали каза, че си дошъл за мен.

Въпреки това, което казваше, в гласа на Персика нямаше и следа

от нежност или знак, че е влюбена или по някакъв начин се
заблуждава. Ибрахим реши да играе на нейната игра.

– Да, за теб съм дошъл, мила моя!

На лицето на Персика се изписа отвращение.

– Имам проблем с нея. Тя непрекъснато плаче, не разбирам какво

ми говори, нито тя ме разбира. Би ли се съгласила да ни
превеждаш и да я научиш да говори на тюркски?

– Как така живееш в Персия, а не знаеш фарси?

Ибрахим само махна.

– Кажи ми, защо непрекъснато плаче!? Толкова ли не ме

харесва!? Или може би е влюбена в друг? Искам да знам!

– Тя плаче, защото я отделят от семейството ѝ, защото може

повече да не се видим и във всеки един момент да я отведеш
незнайно къде. Какво искаш?

Очите на Персика се бяха навлажнили и тя говореше все по-

високо, явно под напора на емоциите.

– Ти никога не можеш да разбереш какво преживява тя!

Ибрахим не каза нищо, но си припомни уплашените, хлипащи,

сополиви хлапета в Козбунар и все още стряскащите се и плачещи
на сън най-свирепи воини в света. Един еничар знае най-добре
какво е да те отделят от дом, семейство и родина. "Ех, да знаеше
колко много греши тя!"

От силния шум Махидевран се размърда. Отначало се разшава

плахо и премигна няколко пъти с очи. После, без да разбере какво
се случва около нея, седна. Видя Ибрахим и в очите ѝ се изписа

738
ужас. Протегна ръце и прегърна Персика. Ибрахим не желаеше да
наблюдава тези сърцераздирателни сцени и му беше много
неприятно, че двете го гледат така все едно, че е направил нещо
отвратително. Той стана, но преди да излезе каза:

– Кажи ѝ, че никъде няма да я отведа! Няма да я отделям от

семейството ѝ и от теб! Няма да правя нищо с нея! Успокой я!

Персика ѝ преведе думите на Ибрахим и момичето го погледна с

големите си, пълни с благодарност очи.

– Ако баща ти те даде на мен, тя ще дойде ли с нас?

Персика се намръщи. Ибрахим беше много уморен и не знаеше

къде да отиде, затова се върна и седна на леглото си. Умората го
надви.

– Ние ще излезем! – каза Персика.

Ибрахим само махна с ръка. Двете, смеейки се, подскочиха и

гонейки се, изскочиха от стаята. Ибрахим само това чакаше. Той
тежко се отпусна и на мига заспа.

Нежно разтърсване го разсъни, беше Персика.

– Всички те очакват! – каза тя.

– Къде? Какво? – попита той все още замаян.

– Баща ми дава вечеря по повод лова и всички те очакват.

Ибрахим стана тежко. Сложи чалмата си и все още спейки,

погледна Персика и Махидевран, която стоеше зад нея.

На масата вече всички се бяха разгорещили, явно мъжете седяха

от доста време. Основното меню се състоеше от птиците, които
мъжете бяха успели да уловят в днешния лов.

– А, Ибрахим Фердоуси!

739
 Мъжете бяха развеселени. "Най-добрият ловец!" – всички го
посрещнаха радушно и го поздравяваха. Той седна, но не му се
веселеше. По някое време към него се наведе Исак.

– Господарю, човекът е тук и ви очаква.

Ибрахим се изправи, извини се и излезе. Мъжът беше с

прокъсани дрехи.

– Това е големият учен от Шираз, казва се Али Мюзекки. А това

е господарят Ибрахим Фердоуси.

– Вие сте съименник на великия поет Фердоуси или Фирдоуси,

създал безсмъртната поема "Химн на царете" ("Шахнаме").

Едва сега Ибрахим се сети откъде името му беше толкова добре

познато.

Докато гледаха книгите, Ибрахим попита:

– Учителю, има ли медресе (училище) тук, в Шираз?

– Да, някога тук е имало няколко университета, но сега науките

са в упадък. Ако видите как изглеждат моллите и аятоласите и как
изглеждаме ние, талибите, ще разберете всичко, чужденецо!

Ибрахим донесе книгите. Талибът внимателно ги разгледа, след

което каза:

– Книгите са с изключителна стойност! Писани са в Истанбул и

всички са много скъпи и ценни издания! Ако имах толкова злато,
бих ги купил всичките, но нямам толкова много пари!

Тогава Исак се наведе над ухото на талиба и двамата започнаха

шепнешком припряно да обсъждат нещо.

– Ще ни извините ли, господарю! – каза Исак и двамата излязоха.

Явно се нуждаеха от повече време, за да обсъдят какво да правят.

Скоро се появиха и Исак каза:

740
 – Ще ги вземем.

И той подаде на Ибрахим пълна кесия. Еничарът повдигна

кесията. Тя дори беше по-тежка от онази, която беше дал за
Махидевран. Явно Персия, тази люлка на науката, в която учените
винаги са сеели светлина в околните народи, все още високо
ценеше книгите.

Ибрахим отвори кожената кесия. Тя не беше неговата. Искаше да

провери дали е пълна само със злато, или вътре има и сребро. Беше
само злато. На Ибрахим не му се искаше да се раздели с книгите.
На всичко отгоре те не бяха негови. Все пак той стисна кесията и
остави талибът и евреинът да отнесат всички книги. Голяма част
от парите българинът скри в дисагите, в кожената чанта. Друга
част мушна под юргана и съвсем малка част остави в кожената
кесия, която държеше в пояса си.

Когато се присъедини към компанията, тя вече беше в разгара на

веселбата.

– Ибрахим ефенди, освен голям търговец и умел ловец, чух, че

сте и известен учен.

Явно клюката в двореца се пренасяше светкавично. Старецът

вложи голяма ирония, но Ибрахим се направи, че не забелязва
това.

– Има ли още нещо, е което да се похвалите?

– Не! – остро отговори еничарът.

– Ще ни кажете ли все пак къде се научихте толкова хубаво да

ловувате със соколи?

– Това беше отдавна, вече съм забравил – отговори българинът.

За да спрат да го разпитват, той реши да "атакува: – Ваше
височество, вие какво решихте за камата ми?

Шейхът се замисли. Явно темата не му допадна. Ибрахим

погледна към колана на стареца и видя, че тя отново висеше там.

741
Явно на шейха му беше трудно да се раздели с красивата вещ. На
няколко пъти Ибрахим забеляза, че Колаксай го гледа много по-
студено и го дебне. По някое време българинът се загледа, досега
не беше забелязал къде седи аятолахът и дали въобще е на масата.

Ръководителят на школата за пехливани, видимо пийнал, се

развика:

– Ибрахим, Ибрахим ефенди, ще разрешите ли на вашата

пайрика пак да ни потанцува?

Няколко пъти българинът се направи, че не го чува, но мъжът с

рупора ставаше все по досаден и все по-силно крещеше.

– Няма да позволя! – каза той най-накрая. – Не зная къде е

Махидевран?

– Как така не знаете? – извика шейхът. – Нали вече е ваша и спи

при вас?

– Да, но сега не знам къде е?

Старецът веднага накара прислужниците да открият Персика и

Махидевран. Беше станало твърде късно. Ибрахим искаше да се
оттегли, но всички гости се възмутиха и настояваха, че толкова
ранно ставане от софрата би било проява на неуважение. Най-
накрая слугите откриха двете момичета. Първа вървеше Персика,
а след нея Махидевран.

– Къде сте, защо господарят ви не знае къде се намирате?

– Кой ни е господар? – предизвикателно попита Персика.

– Ибрахим Фердоуси, как кой? – старецът беше възмутен. После

съчувствено погледна към българина и каза: – Трябва да я
обяздиш, тя нашата е като див необязден кон!

Братята се сбутаха и се засмяха. Те явно добре я познаваха и вече

им се беше случвало да бъдат на мястото на Ибрахим.

742
 – Ще се справя! – каза Ибрахим.

Това изказване накара Персика да свъси вежди, а братята още по-

неприкрито се захилиха. По някое време Исак почти тичешком се
завтече, застана до ухото на шейха и заговори прибързано.
Старецът беше изумен. Той подскочи от земята и се завтече към
вратата. Явно се случваше нещо странно и неочаквано. Синовете
и въобще всички около масата следяха действията на шейха и
евреина. Те не смееха открито да покажат любопитството си, но
видимо всички тръпнеха да разберат какво се случва. Те решиха
да изчакат и знаеха, че за да задоволят любопитството си, е нужно
малко търпение. Още от дете Ибрахим беше лишен от
любопитство. Любознателност да, но не и любопитство. Никога
не се интересуваше от неща, които не го засягаха. Той не можеше
да разбере нездравия интерес на някои хора да клюкарстват и да
се интересуват от неща, които не ги касаят. Такива хора по ирония
на съдбата се интересуват от всичко друго и бяха наясно с
чувствата и с това, което се случва на другите, но не познаваха
себе си и това, което се случва с тях. Често в живота си те
заплащаха за любопитството и клюкарството. Такива хора бяха
лишени от собствен живот и преживявания, за сметка на това, че
се взираха в живота на другите.

– Аз ще ходя да си легна. Чувствам се уморен от този ден и се

оттеглям. Извинете ме пред стопанина.

След това той стана и си тръгна. Прибра се в покоите си.

Махидевран и Персика не го последваха, така може би му беше
по-добре. Легна си с напипване, без дори да пали свещ. Отпусна
се на леглото си с тежко пъшкане. От дългото яздене и от лова
цялото тяло го болеше, мускулите му бяха схванати.

Не можеше да определи колко време беше спал, но през вратата

чувстваше нечие присъствие отвън. Трябваше да си поиска камата
или да си купи нова. Сега нямаше късо оръжие, с което да се
брани. Зулфикр беше твърде далеч и беше голям, за да го държи
тук, без да привлича внимание. Така в двореца Ибрахим ходеше
напълно невъоръжен. Сега обаче беше твърде късно за всичко

743
това. Трябваше да действа. Шумът пред вратата ставаше все по-
отчетлив. Ибрахим тихо се изправи. Благодари, че не спи върху
легло с дървени греди, защото то щеше да изскърца под тежестта
му и да го издаде. Докато ставаше, остави завивката така все едно
още се намира под нея. Бързо сложи чалмата върху възглавницата.
Никой не спеше с чалма, но сега нямаше време да мисли. Тихо и
бързо се придвижи зад стената, зад която се намираше багажът му.
Хвана ръкохватката на зулфикр. Допира до слоновата кост на
ятагана го успокои и му достави удоволствие. Стоеше клекнал и
притихнал и изведнъж чу как целият дворец се изпълни с шум и
глъчка. Нещо странно се случваше, но какво ли? За миг Ибрахим
се усъмни, че може дори да е нападение.

В този момент вратата се отвори. Ибрахим едва сега се сети.

"Къде ли е Махидевран? Дали спеше на леглото до него, или все
още не се бе прибрала? Колко ли късно беше всъщност?" Човекът,
който влезе в стаята, носеше малък светилник, нещо като кандило,
но не свещ, защото светлината беше съвсем мижава. Дали просто
Махидевран не се прибираше и всички страхове на Ибрахим
нямаше да се окажат напразни?

Все пак реши да почака още малко скрит зад стената и след това
да изненада нападателите, ако въобще бяха такива. В този момент
обаче се случи нещо още по-странно. Фино дръпване на някаква
струна "разкъса" тишината на стаята. Самотен и ясен, звукът
вибрира известно време, а след това като че ли бавно се проточи
към небето, откъдето бе дошъл. Това като че ли беше първичната
вибрация, тази, която е създала света. После още една, по-
деликатна и по-накъдрена я последва, после още една...
Подръпванията на струните скоро се сляха в странна, тъжна, тиха
и ненатрапчива мелодия. Някой свиреше на саз. Не, не просто
свиреше, а подръпваше струните майсторски, така че звуците се
извиваха, преплитаха, сливаха, наслояваха, при което се
образуваше една божествена мелодия. В нея, макар да имаше
много различни звуци, всичко беше хармонично и се вплиташе в
обща мелодия, която ту се извиваше игриво и препускаше като
младо жребче, ту се спираше като ленива река, която навлиза в
широка низина, ту виеше като вятър между клоните на дърветата,

744
ту оставаше неподвижна като челото на мислещ старец суфи.
Музиката беше тиха и в същото време толкова пленителна. Едва
сега Ибрахим се убеди, че това не е нападение над живота му. Все
пак реши да не се разкрива веднага, затова само леко надзърна
иззад стената. Гледката беше зашеметяваща. Някакво видение,
много нежно и ефирно, танцуваше в полумрака.

– Господарю, господарю мой! – това не бяха думи, а шепот,

който се откъсна от нежните устни на момичето, скрито зад
ефирен воал. Ибрахим не беше сигурен, че ги чува. Може би
слухът го подвеждаше. Думите на момичето се сляха с музиката
на струнния инструмент. Кой свиреше? Откъде идваше тази
божествена музика? Ибрахим погледна. Зад танцуващата девойка
беше застанала още една не по-малко красива. На главата си тя
също имаше фин воал.

"Махидевран и Персика!" – помисли си Ибрахим. Не беше

сигурен, но момичето, което танцуваше, трябва да беше
Махидевран. Скоро странна миризма достигна до носа му.
Отначало тя го погъделичка, а после го опияни. Това бяха някакви
магически, нежни, упойващи билки. Той погледна и ги видя.
Поставени в мъничко красиво гърненце, някакви пръчици бавно и
лениво пушеха. Техният дим – бял и чист, като че ли не се
разтваряше във въздуха. Той, подобно на прекрасно танцуващото
момиче, също извиваше снага. Димът от едната пръчица се
извиваше и преплиташе около този на другата пръчица. Така
вплетени във вихрен танц, се издигаха към небето. В клечиците,
освен ароматни треви и билки, явно имаше някакви упойващи
вещества, защото Ибрахим започна да се чувства странно. Краката
му като че ли изчезнаха. Ръката му отхлаби хвата на зулфикр. Вече
по-смело той подаде глава иззад стената.

Танцуващото момиче беше малко по-мургаво от Махидевран, с

по-пищни форми, по-женствена и закръглена. Тя беше облечена с
прозрачен тънък воал, прикриващ я дотолкова, че да възбуди
мъжа. В исляма съвършената голота се смяташе за некрасива.
Шериатът забраняваше на жените да се показват напълно голи,
дори пред собствения си мъж. Смяташе се, че когато жената е

745
напълно гола, в нея се събужда аджархата и тогава тялото ѝ се
покрива с тъмнота. Слава на Аллах, танцуващото момиче или не
знаеше тази заповед, или не държеше прекалено на нея. Докато
танцуваше нежно, тя бавно започна да сваля воалите един след
друг. Правеше това много естествено, без да прекъсва танца си и
без никаква следа от срам или свян. Като че ли това беше най-
естественото нещо.

Ибрахим наблюдаваше случващото се с широко отворени очи.

Бавно се отпусна и седна на земята с кръстосани под себе си крака.
Дали това не беше видение, или просто беше смъртта? А може би
беше мъртъв и се намираше в джнана при хуриите. Нима смъртта
е такава? Погледът му го лъжеше. Димящите пръчки все така
изпускаха белия си дим. Той започна да се стеле на ефирни нежни
пластове из стаята и зависваше неподвижен. Само около
танцуващата жена се движеше, издигайки се, без прекъсване,
нагоре. Ибрахим се загледа като омагьосан към издигащите се
бели ленти. Проследи ги. Те се издигаха и издигаха, докато не
стигнеха мрака на тавана и не се разтвориха в него.

Димът, освен че го упойваше, без да люти на очите му, му

пречеше да различи добре чертите на танцуващото момиче. За миг
му се стори, че под воалите видя лицето на Персика. Значи все пак
танцуващото видение не е хурия, не е и Махидевран, а е неговата
нова любов – Персика. Омагьосан той се загледа в извиващото се
под все по-малко воали тяло. Опита се да насочи вниманието си
към жената, която свири на саза, но тя беше още по-назад от
мъждукащата светлина.

Жената продължаваше да извива снагата си и воалите падаха

един след друг. Отначало тя смъкна този най-отгоре, после
следващите. Гърдите на момичето съблазнително се полюшваха.
Тя вдигаше ръце и кършеше снага. После съблече всичко по себе
си, като остави само воала на лицето си. Тялото ѝ беше съвършено.
Ибрахим плъзна погледа си по стегнатата ѝ фигура. Гърдите ѝ,
въпреки че бяха тежки и големи, бяха стегнати и красиви.
Българинът огледа всеки сантиметър от тялото ѝ. Това беше тяло
на богиня. Не успя да открие някакво несъвършенство. Краката ѝ

746
– дълги и стройни, малко стегнато дупе... Движението на очите му
продължи нагоре, към фината талия. По момичето останаха само
бижута от злато, които подрънкваха като малки камбанки. По
ръцете ѝ имаше стотици тънки гривни. На кръста ѝ имаше малко
нежно синджирче. Връхчетата на гърдите на момичето бяха
боядисани с ярък червен цвят. Ибрахим я гледаше като омагьосан,
но все пак колкото и да бе странно, не голото тяло, а единствения
воал, който прикриваше лицето ѝ, привличаше вниманието му.
Един въпрос все още се въртеше в главата на еничара: "Кое е
момичето?" Макар и много ефирен и почти прозрачен, воалът му
пречеше да различи лицето ѝ.

– Господарю! – каза момичето отново.

Ибрахим искаше да се приближи до нея. Тя го видя твърде късно

и се стресна. За да не извика, той запуши устата ѝ и в същото време
се опита да види лицето ѝ. Другото момиче, което свиреше, явно
също се стресна, защото за миг, само за миг тя наруши хармонията
на божествената музика. Това объркване трая само миг. После той
пусна момичето и разбута леглото си. Легна напряко на леглото и
продължи да наблюдава девойката. Сети се за персийския поздрав,
който Колаксай бе изрекъл пред Махидевран и тихо произнесе:

– Пайрика моя, когато се смееш, от устата ти падат листенца от

рози!

Доколкото успя да види под воала, момичето лъчезарно се

усмихна.

Той продължаваше да гледа момичето, което танцуваше много

бавно и леко. Това не приличаше на никой танц, който досега беше
виждал. Ибрахим беше виждал как танцуват арабски танцьорки.
Те танцуваха плавно, но тук-там, с по-остри тръсвания. Арабките,
разбира се, винаги бяха облечени с по-плътни дрехи. Туркините
танцуваха много бързо и изкусно. Толкова бавен танц досега не
беше виждал. Той едновременно го успокояваше и възбуждаше.
Момичето се приближи и Ибрахим усети парфюма ѝ. Танцът,
димът от пръчиците, парфюмът, лекото подрънкване на
украшенията, се смесваха и го омагьосаха. После той се сети какво

747
му бяха говорили еничарите. Те го бяха увещавали да внимава,
защото аджархите са омайни и пленяват сърцето на мъжа, и най-
силното им оръжие е повикът на плътта. И именно с него те
привързват мъжете към себе си. Но докато мъжът се наслаждава
на докосванията и милувките на жената, аджархата се храни от
това. Така нагласата между мъжете и жените е коренно различна
и когато мъжът си мисли, че тя е ненаситна за ласки и още по-
горещо я обича, тя всъщност се храни с него и е гладна. Тази мисъл
го накара да се стегне. Сексът и децата – това бяха най-силните
оръжия на аджархите.

– Коя си ти? – намери сили в себе си да попита Ибрахим.

Гласът му прозвуча сухо и някак дрезгаво. Жената като че ли

усети това. Тя се наведе и отнякъде от мрака взе едно голямо
блюдо и кана от сребро или злато. Постави чаша от стъкло и метал
пред него. На масата беше и малкото съдче, в което все още горяха
и пушеха димящите пръчици. Сега той огледа съдчето. То беше
малко, изтумбено и красиво украсено.

Докато първото момиче танцуваше и Ибрахим все още се питаше

коя е тя, тъй като вече се намираше твърде близо, успя да забележи
нещо твърде интересно. Под лявата ѝ подмишница имаше четири
по-тъмни точки. Те бяха оформени в съвършен ромб. Отначало
Ибрахим помисли, че това са бенки, но по-късно, когато момичето
се приближи още повече, забеляза, че четирите малки точки са
татуировки. Малка, деликатна, ненатрапчива татуировка. Но
какво означаваше всичко това? Татуировка? Ромб? Всичко беше
толкова ясно. Жената, танцуваща пред него, беше член на някаква
женска секта (аттарика). Ибрахим беше чувал за такива женски
мюсюлмански ордени. Макар в ислямския свят да се смяташе, че
жените заемат подчинено положение, всъщност те управляваха
мъжете. Жените отдавна бяха открили тази своя скрита сила и
членуваха в тайни или легални братства. В света винаги беше
имало такива братства, независимо дали бяха посветени на
Кибела, Веста или Гея. От най-дълбока древност култът към
Великата богиня не беше прекъсвал. Сега за еничара беше ясно,
че момичето е член на някоя аттарика, но на коя?

748
 В този момент се случи нещо неочаквано. Музиката секна и
момичето, което танцуваше, както и другото, което допреди малко
беше свирило на струнния инструмент, запяха. Гласовете им бяха
тихи и приглушени, като кадифе. Те милваха ушите на еничара.
Песента беше толкова примамлива. Значи момичетата не само
можеха да свирят и танцуват, а и да пеят. Това не беше песен, а
по-скоро някакви древни магически напеви. Може би именно така
бяха пели весталките или жриците в древните храмове.

По неволя Ибрахим се сети, че Абуал-Фарадж приписва

измислянето на музикалните инструменти на дъщерите на Каин.
Именно от там идва арабското име gaina – певица. С красотата на
пеенето си и музиката те съблазнили синовете на Сит, в
потомството на който трябвало да се появи Месията. От този
момент семейството на Каин – предателят и братоубиец, тази
клонка на Адамовия род станала вечна и неизкоренима. Ибрахим
изтръпна. Ако наистина той беше Махди, това означаваше, че е
Месията. Дали сега жените, които танцуваха пред него, не бяха от
някаква древна жреческа секта и не се опитваха да го примамят?
Беше сигурен, че жената, която досега танцуваше, беше именно
Персика, а момичето отзад – Махидевран. Това, че Персика имаше
татуирани четири точки под мишниците, не го учуди. Ибрахим си
спомни какви разговори беше водил с нея и се сети, че беше имал
такива подозрения още в самото начало.

Второто момиче излезе напред и също танцуваше нежно.

Ибрахим очакваше именно тя да е Махидевран. Трябваше да бъде
по-слаба. Момичето също започна да сваля воалите един по един.
Димът в стаята беше станал гъст и пречеше на Ибрахим да види
по-ясно момичетата, затова пък придаваше някаква мистика.
Първото момиче помагаше на второто да се съблече. С гръб към
еничара, тя сваляше превръзката, която прикриваше гърдите ѝ.
Когато се тя обърна, Ибрахим едва се стърпя. Момичето имаше
тежки красиви гърди. И нейните зрънца бяха боядисани в ярко
червено. Скоро и тя беше напълно гола и само златото и воала на
лицето я прикриваха. Кои бяха двете момичета, Персика и
Махидевран или съвсем други жени? С какво беше заслужил
цялото това представление. Жените продължаваха да танцуват

749
пред него. Димът все повече го опияняваше. Мъжът бавно и някак
отнесено хапваше и пийваше. В чашата имаше нещо, което
приличаше на топло, гъсто, изварено вино. То затопли корема му
и като че ли спомогна още повече да се замае главата му.

– Хапнете си, господарю, тази вечер почти не ядохте!

Значи все пак бяха Персика и Махидевран. Ако бяха други

момичета, откъде щяха да знаят, че не е ял?

– Кои сте вие? – с последни усилия попита Ибрахим.

– Искате да махнем воалите ли, господарю? – жените пееха все

така тихо и той не успя да разбере коя от тях го попита. Но това
сега нямаше значение. Той хапна едно огромно зърно грозде,
което се спука и изля ледения си ароматен сок в устата му.

– Можеш ли да понесеш истината, господарю? – попита го

гласът, който като че ли се носеше над двете жени и идваше
някъде отзад.

– Да! – каза глухо той и дори не беше сигурен дали е чул

правилно.

Тогава двете жени едновременно свалиха воалите си. Ибрахим

щеше да извика. Всъщност те нямаха лица. Едната ту се
превръщаше в Персика, другата придоби чертите на Гергина,
после едната стана Бурчин, а другата прие някакви непознати
черти. Може би така беше изглеждала жената в Танжер? Жени,
жени, пред лицето му се въртяха много жени, всички, които беше
срещал в живота си и поне за малко бяха привлекли вниманието
му. Арабки, туркини, татарки, французойки със смешни високи
бели прически и избелени лица. Колкото и да беше странно
възбудата му не намаля. Гледаше жените, без да вижда лицата им.
Техните черти се разпадаха. Сети се за хазарските лица. Лявото
момиче прекара бавно ръка по тялото на другото, помилва гърдите
ѝ и нежно прекара пръсти по кожата ѝ. Другото момиче също
нежно я прегърна през кръста. Двете жени изящно се прегърнаха,
след което нежно се целунаха по устните. Телата им се докоснаха.

750
Всичко беше толкова красиво и съблазнително. Ибрахим само
гледаше, но като че ли и той се докосваше до тях.

За разлика от турците, които харесваха жените да бъдат по-

дебели и при танцуване телесата им да се клатят, Ибрахим, като
българин, харесваше слаби жени. Жените, които сега гледаше,
бяха точно по негов вкус.

Ибрахим се изправи. Застана до момичетата. Те го приеха между

тях и започнаха да го милват, целуват и прегръщат. Макар и
облечен, той чувстваше телата им. Скоро пое тяхното движение и
затанцува заедно с тях. Никога в живота си не се беше чувствал
толкова добре. Едната жена нежно смъкна горната му дреха... Тази
вечер беше толкова красива. Забрави къде се намира и всичко
останало. Забрави, че е еничар, забрави за мисията и за Абдаллах
ефенди. Какво значение имаше всичко това? Нямаше друг свят
извън стаята. Нямаше утре, нямаше и вчера.

По някое време събра дюшека си с този на Махидевран. Телата

на жените се извиваха сластно и излъчваха чувственост и еротика.
Трите тела се преплитаха. Беше толкова хубаво. Две жени, по една
от всяка страна. Докато целуваше и докосваше едната, другата го
прегръщаше отзад. Във всеки един момент се докосваше до някое
нежно женско тяло.

Изведнъж Ибрахим се почувства много уморен. Беше докрай

опустошен от ласките на двете жени. Лежеше без да може да
затвори очи, а кръвта пулсираше в слепоочието му. Очите му
гледаха към черния мрак на тавана, където на пластове се стелеше
омайващият дим.

Жените продължаваха да преплитат телата си. Една от тях загаси

светлината и в стаята настана гъст лепкав мрак. Ибрахим, макар и
уморен, не се чувстваше заситен на ласки. Не знаеше дали някога
може да се насити на такова нещо. Беше сигурен, че оттук нататък
би искал винаги да спи с две жени.

По някое време той отново се включи при жените. Това

продължи много дълго, докато умората и изтощението не обориха

751
и тримата. Тогава Ибрахим легна между голите им тела. Докато
спеше, през цялото време чувстваше топлината от техните тела,
всяко мръдване му помагаше да се докосва до тях и му носеше
наслада.

Сутринта го събуди някакъв шум. Вратата се отвори и в стаята

влезе Махидевран. Тя за малко не извика, като видя Ибрахим
легнал гол върху двата дюшека, направо върху земята. От жените
нямаше и следа. До последно Ибрахим беше сигурен, че жените
бяха Махидевран и Персика, но сега, по реакцията на персийката,
му стана ясно, че може да не са били те. Дали въобще беше имало
жени?

– Снощи беше ли тук? – попита я Ибрахим, но тя не го разбра.

Той стоеше пред нея съвсем гол, а тя, вместо да се извърне, го

гледаше безсрамно. А може би все пак беше спал с тях? В този
момент на вратата се почука. Ибрахим нямаше време да се облече,
затова грабна дрехите си и се скри зад стената. Беше Персика. Тя
също го гледаше безсрамно, докато той се обличаше. По време на
любенето Ибрахим беше забелязал, че и двете жени имаха
татуировки под мишниците. Тази секта явно изповядваше тайни
сексуални практики, защото досега никога не се беше чувствал
така!

Всъщност от най-древни времена почти всички народи

изповядваха полигамия. Това беше характерно за всички
европейски, малоазиатски и азиатски народи, перси, индийци,
араби, китайци и всички номадски народи. Така светът преди
евреите е бил изцяло полигамен. Чак след като евреите излизат на
историческата сцена, чрез християнството те налагат
моногамията. Християните и българите бяха моногамни, а всички
мюсюлмани, перси, индийци и всички останали мъже имаха право
на няколко жени и хареми.

Това дали да бъдеш полигамен беше въпрос на натура и нагласа.

Така случаите на хора в моногамните общества, които
изневеряват, имат няколко любовници и извън брачни връзки
беше огромен. Това, че обществото е моногамно или християнско,

752
не пречи нито на мъжете, нито на жените да изневеряват, дори
когато считат това за грях. Така нещата в моногамните общества
бяха много по-лоши и хората трябваше да живеят цял живот в
лицемерие, преструвки и грях. Хората се чувстваха притеснени и
когато изменяха на природата си, страдаха, а когато се
съобразяваха с нея, се чувстваха виновни и притеснени, че живеят
в грях.

Разбира се, съществуваха и обратни примери, за хора, които имат

власт, пари, възможност, имат хареми, но природата им е
моногамна. Ибрахим беше чувал за султан Сюлейман I Кануни
"Законодателя", наричан още Великолепни, който имал огромен
харем и много жени, а и не само... Хората говореха, че между него
и приятеля му от детство, грък и обръщенец в исляма – Ибрахим
паша, който той направил свой Велик везир, имало нещо повече
от привързаност и силно приятелство. В същността си Сюлейман
I Кануни бил моногамен и въпреки опитите на майка си, повече от
двадесет години бил с една и съща жена, която била негова
робиня. Тя е известна като Хуррем Султан. Тя била дъщеря на
свещеник и е украинка или рускиня, отвлечена от кримските
татари. Християнското ѝ име било Роксалана. Тя била първата
жена, с която османски султан сключил брак. От там дошло името
ѝ султан. Всъщност Сюлейман я направил своя кралица и се
появявал заедно с нея на приеми и посещения. В историята на
Османската империя са подписани само три законни брака между
султани и техните жени. Смятало се, че докато Сюлейман властва
над земи и народи, над него господствала Хуррем Султан. Той не
ѝ отказвал нищо и ѝ останал верен до смъртта си. Именно по нейно
настояване харемът от Стария дворец бил преместен вТопкапъ
сарай. Има сведение за още няколко султана, които по природа
били моногамни. И още един пример в Индия. Монголският
владетел шах Джахан издигнал в памет на починалата си съпруга
най-красивия пантеон, възпяващ моногамната любов – храмът на
любовта Тадж Махал.

– Баща ми рано тази сутрин замина на лов със соколи, иска да го

последваш – каза Персика.

753
 Ибрахим я гледаше. Нямаше намерение пак да изминава този
път. Още беше уморен от вчерашния лов, а и от безсънната нощ.

– Имам работа! – просто каза той.

– Добре ли си почина тази нощ? – във въпроса на момичето

имаше ирония, но той не можа да разбере за какво е тя, защото
знае как е прекарал нощта или защото самата тя бе участвала.

Ще обидиш баща ми, той ще те чака!

– Какво прави тази нощ? – въпросът като че ли сам се изтръгна

от устата на Ибрахим. Всъщност това като че ли беше най-важното
нещо, което сега го интересуваше. Най-много от всичко искаше да
разбере имената на жените. Не знаеше това с какво ще промени
нещата, но като воин беше свикнал винаги да има контрол над
нещата, които му се случват, и сега това "бяло петно" го дразнеше.

– Защо държиш толкова да знаеш? – попита тя. По въпроса си

личеше, че знае нещо.

– От любопитство – отговори той.

– Ще ти отговоря, но ще изпълниш едно мое желание! Съгласен

ли си?

Искането на момичето беше странно. Тя го каза закачливо, като

малко игриво дете. Въпреки това Ибрахим беше готов на всичко.

– Съгласен съм!

– Добре – сега като че ли тя се поколеба. Все пак продължи: –

Снощи бях заета. Самият шах на Иран пренощува при нас и
всички имахме много работа.

Отговорът изненада Ибрахим. Той се обърка и запелтечи:

– Какво? Шах Махмуд? Тук? Тази вечер?

Стъписването беше голямо. Ибрахим се изпъна като струна. Тя

се разсмя, като го видя как се притесни. Сигурно си мислеше, че е

754
притеснен заради това, че самият шах се е намирал толкова близо
до него. Всъщност притеснението му беше поради друга причина.
Ако Мир Махмуд беше шиитският Махди, ако наистина трябваше
да има битка между двамата Махди и ако Лъже Махди трябваше
да умре, това означаваше, че всичко можеше да се случи съвсем
скоро. Той не беше подготвен. Вместо да се съсредоточи в
мисията, от която може би зависеше бъдещето на света, допреди
малко се интересуваше с кои жени е прекарал нощта. А след като
Персика и може би Махидевран са били заети, може би жените, с
които беше преживял тази магическа нощ, са били изпратени при
него от самия шах. Тази мисъл го накара да изтръпне.

– Помисли пак, когато си готов можем да тръгнем!

На Ибрахим въобще не му беше до лов. Той пристегна дрехите

си. Провери внимателно кесията си дали е тежка. После прикрито
провери останалите пари дали са на местата си. Специално отиде
да провери и зулфикр. Всичко беше на мястото си. Значи жените,
с които бе прекарал нощта, не бяха крадли.

Въпреки че Персика възрази, Ибрахим излезе без да ѝ обърне

внимание. Вървеше хаотично из коридорите на двореца. "Дали
шахът все още е тук?" Едва сега Ибрахим се сети, че през цялото
време Персика бе говорила в минало време. Сега той търсеше
евреина. Вместо него обаче срещна старата жена. Той ѝ бутна една
пара в ръката и съвсем скоро тя намери Исак и го доведе.

– Търсили сте ме, господарю!

Исак го гледаше с лукавия си поглед. Ибрахим се чудеше дали

скъперничеството и сребролюбието ще надделее в евреина, или
лоялността към господаря. Наблюдаваше изпитателно стареца и
се чудеше. Най-накрая реши да рискува. Извади кесията и започна
да подрънква, за да може старецът да чуе звъна на златото.

– Исак, може ли да поговорим някъде на по-скрито?

– Да, господарю.

755
 Двамата влязоха в някаква малка стая. Тя беше опушена и
мрачна. Вместо прозорец имаше амбразури, зад които се виждаха
дебели решетки. А може би това беше стаята съкровищница на
двореца или пък кабинет на ковчежника. Това подсказваше
дебелата, обкована с желязо врата.

– Исак, ще ти дам тази кесия, ако ми отговориш на няколко

въпроса.

– Какво ще ме питате, господарю? Ако е нещо, което знам... Ако

не противоречи с доверието, което господарят ми оказва.

Ибрахим реши да заложи всичко.

– Ако ми отговориш, ще уредя да отидеш в Йерусалим и ще ти

запазя място за гроб в самата Гетсиманска градина.

Очите на Исак светнаха. Явно спасението на душата и

Йерусалим бяха по-мили на евреина от каквито и да е пари.
Всъщност със сигурност Исак беше много богат и беше нормално
да не може да го изкуши със злато. Евреинът явно мислеше,
защото въртеше малките си свински очички и ако Ибрахим не
знаеше какво преживява, щеше да го помисли за обезумял. Най-
накрая прегърбеният мъж взе решение.

– Искам доказателства!

– Какви доказателства?! – учуди се Ибрахим.

– Искам две неща. Първо, да се закълнеш и второ, да ми

отговориш на няколко въпроса.

– Добре – Ибрахим се съгласи. Еничарът се закле, че ще изпълни

обещанието си към Исак. Тъй като нямаше семейство, жена и деца,
а и не можеше да се закълне в родителите си, той се закле в
приятелите си. Всичко това много учуди стареца. Въпросите на
евреина бяха свързани с устройството на свещения за евреите
град. Ибрахим обаче започна да му разказва не за улиците, а за
"Тората" и кабала. Старецът беше изумен, че мъжът пред него е
запознат с древните еврейски текстове. Но когато Ибрахим му

756
призна, че е личен ученик на бен Йохай, старецът щеше да падне
на колене. Явно думите на Ибрахим го накараха да се замисли. Той
помълча известно време и каза:

– Питай!

Решението на Исак изненада еничара. Той все още се чудеше

дали евреинът ще се съгласи и сега, когато получи отговор, се
оказа, че не е готов. Мина малко време преди Ибрахим да
формулира въпросите си.

– Исак ефенди, чух, че тази нощ шахът на Иран, самият Мир

Махмуд, е спал в двореца, вярно ли е?

– Да – кратко отговори старецът.

– Той тук ли е още?

– Не, тръгна си.

– Със свита ли беше?

Ибрахим си спомни среднощните шумове и разбра, че е задал

безсмислен въпрос. Все пак отговорът на евреина много му
помогна.

– Беше със свита, но дойде да я попълни.

– Как да я попълни? – веднага попита българинът.

– Тук, в Шираз.

– Защо?

– Защото тримата синове на господаря са сарбадари.

Ибрахим беше изумен.

– Тримата, и Колаксай, са лична охрана на шаха?

– Да!

757
 Може би трябваше да го очаква и го беше мислил, но все пак,
когато го чу, се оказа неподготвен за тази вест и то казана толкова
категорично, без никакви недомлъвки и усуквания.

– Къде са сега шахът и свитата му?

– Заминаха за столицата Исфахан.

– Значи заминаха?

– Да, рано сутринта.

Явно шахът не бе дошъл за него, а просто беше минал. Ибрахим

искаше да пита за това дали шахът е водил със себе си две жени,
но не знаеше как да го направи. Сега обаче всичко му се изясни,
разбира се, без това с кои жени бе прекарал нощта. Той се
приготви да си тръгва.

– Исак, може ли пак да се видя с талиба Мюзекки? Искам да

поговоря с него!

Ибрахим беше решил да попита талиба Али Мюзекки за някои

неща по историята и географията на Иран. Дори беше решил да му
начертае на земята картата, така както я бе запомнил от Абдаллах
ефенди и по която трябваше да продължи да се движи и да
обиколи цяла Персия. Старецът кимна в знак на съгласие. Той
отвори внимателно вратата, огледа се и пусна Ибрахим да си ходи.
Не беше изминал и няколко крачки, когато вниманието на
българина бе привлечено от силен шум и викове. Доколкото можа
да разбере, някой търсеше някого или нещо. Ибрахим спря. Иззад
ъгъла се появи шейхът. Той крещеше, а около него се движеха
прислужници, които бяха въоръжени.

– Ето го! Хванете го! – крещеше шейхът и посочи с пръст

Ибрахим. Еничарът се стъписа. Не можеше да разбере какво става.
Мъжете около шейха се втурнаха и го хванаха. Те бяха четири-пет
човека и го задържаха без никаква съпротива от негова страна.
Нима за това, че беше отказал да отиде на лов и да се присъедини
към шейха, беше тази реакция. Не знаеше, че старецът е толкова

758
обидчив, но имаше и нещо друго. Ако беше на лов със соколи в
Персепол, как толкова бързо беше разбрал за отказа на Ибрахим и
как толкова бързо бе пристигнал?

– Какво се е случило? Какво има? – Ибрахим се опита да разбере

какво се беше случило и какво караше стопанина на двореца да
действа по този начин. Но вместо отговор, шейхът се разкрещя:

– Завържете го! Запушете му устата!

Случваше се нещо странно и реакцията на стареца беше

необяснима. Нямаше как шейхът да знае за заговора между него и
Исак. Та той се беше развикал още преди двамата да се разделят.
Това, че устата му беше запушена, не променяше особено
ситуацията. И без това на Ибрахим не му оставаше нищо друго
освен да пита. Смислено обяснение той не можеше да даде, защото
не знаеше в какво точно го обвиняват. Какво е неговото
прегрешение? Хвърлиха го в някакво тъмно подземие. При
падането удари рамото си и се сети за Юсуп ефенди, който го бе
наранил с камата си. Скоро обаче си наложи да мисли за това,
което му се случваше. Каква беше причината? Как шейхът дойде
толкова бързо от Персепол до тук? Бил ли е въобще до Персепол?
Дали това не е било капан? Участвала ли е Персика в заговора?
Знаела ли е за него? Казала ли е нещо на баща си? Дали Персика и
Махидевран не бяха изпратени при него със задачата да го
шпионират? Дали действията на шейха не бяха продиктувани от
шаха?

Толкова много въпроси се въртяха из главата му. Лежеше в

тъмното подземие и освен да прави догадки, друго не можеше да
направи. Тъй като ръцете му бяха завързани с грубо въже отзад на
гърба, скоро страната, на която беше паднал, освен че го болеше,
започна да изтръпва. Мускулите му се схванаха и той беше
принуден да се разшава. Нищо не виждаше. Това, да лежи в
подземие, му се стори толкова познато. Кога ли за последен път
беше лежал така, хвърлен в тъмница? Колко ли щеше да продължи
всичко? Имайки предвид яростта на шейха, сигурно го чакаха
дълги дни тук. Мисълта, че може да остане така вързан дълго

759
време бавно проби в съзнанието му. Ако е заловен по заповед на
шаха се бе предал прекалено лесно. Мисли и срасти преплетени в
едно бушуваха в Ибрахим. Изведнъж превъртане на ключ
привлече вниманието му. Шумът идваше някъде отдалеч, но беше
силен и отчетлив. Погледна по посока на шума. Отначало видя
тесен огнен процеп, който постоянно се разширяваше. Най-напред
светлината от черта се превърна в правоъгълник и най-накрая в
огнена сфера. Тя се приближи към заслепения еничар.

– Господарю! Ибрахим ефенди?

– Да! – гласът му беше познат.

– Аз съм Исак.

– Исак...! Какво става?

– Нищо. Трябва да бягате, господарю! Негово величество шейхът

е решил да ви убие!

– Защо?!

– Никой не знае, господарю! ... Но тази сутрин не е ходил на лов,

бил ви е устроил засада по пътя за Персепол.

– Но какво съм му направил?

– Господарю, нали няма да забравите обещанието си? Ето, аз ви

помагам, но вие ще спазите обещанието си, нали?!

– Добре! Добре!

Ето как помощта за Ибрахим дойде от най-неочакваното място.

Старецът му помогна, отвърза го. Душата му ликуваше. Беше се
настроил за дълго лежане в тъмница, тук в Шираз, под най-
красивите звезди. Той обаче щеше да бъде не само затворник, но
и да загуби живота си. Все още не беше спасен, щеше да се
почувства в безопасност едва когато Шираз остане далеч зад гърба
му. Но ролята на Исак не беше свършила. Колкото и да бе странно,
Ибрахим довери на евреина къде е скрил златото си и зулфикр.

760
Изпрати евреина да му ги донесе, а той сам се запрепъва из
коридорите. Шейхът се веселеше в голямата зала. Той може би
празнуваше залавянето на гостенина си. Като домакин той не
можеше да убие Ибрахим безнаказано, сигурно затова му бе
устроил клопка и е искал да го убие на пътя, и всичко да мине като
инцидент, далеч от дома му. Защо старецът е планирал
нападението? Колкото и да беше странно, освен че е разбрал кой
е Ибрахим или шахът му е казал, можеше да има и много по-
прости причини да го обере, за да запази Персика при себе си и в
същото време камата да остане за него. Нима султанската кама
беше причина за всичко, което му се случваше?

Вместо да чака евреина, Ибрахим незабележимо се придвижи из

двореца. Той напусна големия двор и се прехвърли в двора на
прислужниците, там където беше спал в началото. Безшумно се
вмъкна в обора. Магаретата му го чакаха, отпочинали и наядени.
С тях обаче той нямаше да стигне далеч. Отиде до коня, който
вчера беше яздил. Оседла го. В този момент се появи Исак. Той
носеше парите. Беше ги сложил в собствената си кожена кесия.
Носеше кожената чанта, в която бяха книгите на Ибрахим, и
зулфикр. Докато затъкваше ятагана, Ибрахим си припомни, че е
еничар. Изду гърдите си. Сега трябваше да бърза. Трябваше да
бяга колкото се може по-бързо от Шираз, преди господарят на
дома да се е усетил.

– Господарю, да не забравите обещанието си?

– Добре! Добре! – каза Ибрахим. Сега трябваше да бяга. – Отиди

да отвориш портата!

Ибрахим яхна коня. Когато видя портата отворена, той се втурна

през нея. Препускаше из уличките на Шираз. Артабаз въобще не
осъзнаваше, че го крадат. Препускаше напет като че не бягат с
него, а участват в парад. Стигна до портата, която водеше за
Исфахан. Там се намираше шахът и сега той се бе устремил натам.
Животното беше великолепно. Ибрахим напусна града без
проблем, като се раздели с малка част от златните си пари.

761
 Измина разстоянието за седем дни. Изчака вечерта. Исфахан
беше два или три пъти по-голям от Шираз. Още докато се
намираше извън града, той се качи на една височина и го огледа.
Дворецът на шаха беше първото нещо, което му направи
впечатление. Той се намираше в центъра на града и беше огромен.
До двореца се извисяваха минаретата на огромна джамия. Макар
и много по-малка от "Ая Софя", тя беше достатъчно впечатляваща.
Ако шах Махмуд беше Махди или поне имам, именно това щеше
да бъде джамията, от където щеше да разпространява думите си.

Тази вечер Ибрахим спа под звездите. На другия ден изчака до

обед. Беше петък и огромни тълпи от хора бяха дошли за
петъчната молитва. Ибрахим се присламчи към една група и така
успя да влезе в града, сега столица на Иран. Тълпата сама го
носеше към центъра на града и най-голямата джамия. Преди да
стигне до джамията, той видя един огромен кервансарай, който се
намираше точно до джамията, само през една улица. Това щеше
да бъде идеално място за щаб. Беше удобно за наблюдение и близо
до двореца и джамията. Кервансараят беше много голям, с голям
квадратен двор. Сградата се извисяваше на три етажа. Едната
страна на кервансарая беше гостилница и конюшни. Именно над
тях бяха най-евтините стаи. Ибрахим остави коня си на грижите
на един коняр. За да запази анонимност, искаше да наеме евтина,
малка, единична стая. Стопанинът обаче като го видя, направо го
заведе в крилото с големите стаи.

– Сам ли пътувате, ефенди? – попита той.

– Да! – каза Ибрахим.

– Само за петъчната молитва ли ще останете?

– Не, за седмица.

Мъжът настани Ибрахим в една голяма просторна стая, с голям

прозорец. Всъщност стаите бяха две, но слети с широка арка.
Изгледът беше към площада и оттук много добре се виждаше
джамията и двореца, което щеше да му свърши много добра
работа.

762
 Извади пари и веднага предплати за седмица и за храна на коня.

– Великолепен кон! – изрази възхищението си ханджията.

– Искам специални грижи! – каза Ибрахим. После, за да не го

безпокоят, каза: – Тези дни ще бъда зает! Може да ми се наложи
да тръгна спешно, така че нека да оправим сметките!

– Търговец ли сте, ефенди?

Персийският на Ибрахим беше много лош, затова отбягваше да

говори, не желаеше да се разбере, че е чужденец. Отговорите му
бяха кратки и искаше миг по-скоро да се отърве от любопитния
ханджия, за когото любопитството беше част от работата му.

– Да! – кратко отговори Ибрахим.

– С какво търгувате, ефенди?

Ибрахим си спомняше как се бе изложил, като беше казал на

шейха, че търгува с овце. Сега реши да не рискува.

– Търговец на шапки съм.

– На какви шапки точно?

– На фесове.

– Какво е фес? Не продавате ли чалми и тюрбани?

– Не!

Като че ли чак сега ханджията усети нежеланието на Ибрахим да

разговаря.

– Извинете, сигурно сте изморен!

Тъй като Ибрахим не отрече, ханджията напусна стаята с най-

ниски поздрави. Все пак мъжът беше много доволен, че
търговецът му е платил предварително. След като се убеди, че е
сам в стаята и че вратата е добре залостена, Ибрахим извади

763
малкото багаж, който носеше. Скри добре кожената торба, като
преди това постави в нея половината от парите. Останалите остави
в кесията, която носеше със себе си. Особено внимание обърна на
зулфикр, който скри, както беше направил това в спалното
помещение на прислугата. После веднага излезе. Тълпата пред
джамията, а и на целия площад беше разбунена. Нещо се
случваше. Целият площад беше преизпълнен с хора. Явно
Исфахан беше голям град или към него се стичаха богомолци от
различни краища на Иран. За Ибрахим беше очевидно, че цялата
тази тълпа няма как да се побере в джамията. Може би затова
тълпата го повлече натам. Хората сигурно бързаха да заемат места
в джамията, поне да избегнат молитва под горещото лятно слънце.
Когато се приближи обаче, разбра, че причината за навалицата
пред джамията беше друга. Ибрахим стигна доста близо до входа
на молебния дом. Тъй като стърчеше над хората около него, той
успя да си осигури доста добра гледка, а това, което видя, силно
го изненада. Високи мъже, облечени с червени плащове, с големи
качулки на главите, които пречеха да се виждат лицата им. Дори
без да ги вижда, Ибрахим разбра, че това са воини. Те се движеха
меко и плавно, все едно, че летяха и се носеха над земята и в
същото време заставаха неподвижни. По всичко си личеше, че са
воини или духове на воини. Жестовете им бяха точни и
премерени. От всяко тяхно движение лъхаше сила. Мъжете
излъчваха самоувереност и воля, но личеше, че в основата на
силата им стои търпението. Силата им беше толкова голяма, че
дори не се налагаше да докосват хората. Макар натискът на
тълпата да беше голям, воините бяха наредени в шпалир и никой
от простосмъртните не посмя да се докосне до тях.

"Сарбадарите" – помисли си Ибрахим. Беше открил шаха на

Иран. Опита се да проникне и да надзърне през мрака на
качулките, но пелерините, с които сарбадарите бяха наметнати,
бяха черни отвътре и така мракът се сгъстяваше, а чертите на
воините се разтваряха и той не успя да различи нито един от
елитните персийски воини. Това бяха те. Сравнението на
сарбадарите и еничарите беше неминуемо в този момент. Ибрахим
го видя. Като че ли светкавица мина през него. Въпреки че никога
не го беше виждал, веднага го позна – Мир Махмуд, шах Махмуд.

764
Тълпата зашумя, но това не беше възторгът от приветствието на
владетел. Тълпата се страхуваше и по-скоро го ненавиждаше. Това
по-скоро беше ропот, но явно страхът от сарбадарите беше
огромен. Но не само воините плашеха тълпата, самият Махмуд
беше страшен. Висок, по-скоро слаб, със среднокъса брада и
изгарящи черни очи. Въпреки че беше облечен с дрехи, които по
нищо не се различаваха от тези на Ибрахим, по всичко си личеше,
че мъжът, който пристъпва в получения от сарбадарите коридор,
е владетел. Кандахарците и афганистанците, макар беден и
неграмотен народ, бяха горди и независими хора. При тях за равен
на шаха се смяташе всеки племенен вожд. Всеки, пък бил и главата
на най-малкото семейство, беше горд и суровата природа и
лишенията го бяха научили да се справя сам и да смята всички
владетели за равни на себе си. При планинците нямаше йерархия,
всички емири бяха равни. Всеки планинец беше готов да стане
емир, а всеки емир се чувстваше достоен да стане шах. Така че
всеки афганистанец живееше с идеята, че заслужава да бъде шах.
Може би поради тази убеденост родът Мир бе успял да узурпира
трона и да ограничи властта на истинския персийски шах.
Осанката на Мир Махмуд излъчваше всичко това, но най-страшни
от всичко бяха очите му. Това бяха очи на убиец. Българинът
много добре познаваше този поглед. Това бяха очи виждали много
пъти смъртта и дълго взирали се в нея. В един момент погледите
на двамата мъже се срещнаха. Може би, защото стърчеше над
всички останали, Ибрахим привлече вниманието на шаха.
Еничарът издържа на погледа на убиеца. Самият той имаше такъв
поглед. Афганистанецът го изгледа лошо, все едно, че във всеки
момент ще го нападне. Без да иска, Ибрахим отвърна на погледа
му. Това явно вбеси шаха, той задържа още малко очите си върху
неговите, а после отмина.

Сега разбра защо беше цялото блъскане. Явно на петъчната

молитва щеше да присъства самият шах. Чудно беше, че след шаха
нямаше никаква свита. Шахът влезе в джамията. Сарбадарите го
последваха и затвориха портите. Тогава Ибрахим го видя, малко
пред него и леко вдясно седеше аятолах Маджрахи. Огледа се
внимателно и видя, че всички са духовници. Скоро мъжете около
Ибрахим тръгнаха и го повлякоха към джамията. Тя се оказа

765
празна. Това беше нещо нечувано. Джамиите, преди молитва,
винаги се държаха отворени и вътре имаха достъп всички
мюсюлмани, независимо какво е общественото им положение и
богатство. Ибрахим знаеше, че заможните християни можеха да
си закупят място на дървените столове, които се намираха до
стените на храма, и от там седнали да наблюдават
богослужението. А по-бедните християни стояха прави. За
разлика от християните, в исляма по време на молитва и в храма
всички бяха равни и се молеха, като застилаха килимчетата си
един до друг. Така че да бъде затворена джамия и то преди време
за петъчна молитва беше прецедент.

Всички вървяха в плътна тълпа. Джамията беше просторна и

прохладна. Докато минаваше покрай сарбадарите на вратата, му
се наложи да приклекне, за да не бъде забелязан. Когато влезе
вътре, се настани в лявата част. Отново застана малко след аятолах
Маджрахи, така че той да не го забележи. Явно освен братята,
които бяха сарбадари, шахът беше минал през Шираз, за да вземе
и него със себе си. Мъжете, постепенно и незабележимо, се
строиха в редици, плътно един до друг. Долу на земята имаше
малки молитвени килимчета и скоро Ибрахим разбра по какво се
равняват. Бекташите почти не се молеха в джамии и не тачеха
петъчната молитва, но все пак той знаеше какво трябва да прави в
джамия. Трескаво се опитваше да си спомни за разликата в храма
между шиити и сунити. Тъй като шах Махмуд беше в строя пред
него, молитвата явно щеше да се води от шейха. Вместо това да се
случи, аятолах Маджрахи излезе и започна да води петъчната
молитва. Ибрахим гледаше какво правят другите и го повтаряше
дословно, така че не му беше трудно да се справи. За пръв път
влизаше в шиитска джамия и присъстваше на шиитска молитва.
Молитвата мина бързо. Ибрахим се опитваше да наблюдава шаха
и се криеше от аятолах Маджрахи. Когато молитвата свърши,
Ибрахим понечи да стане и да си ходи, но около него никой не
помръдна. Всъщност от одеве еничарът си мислеше за обувките,
които в бързината бе изхлузил малко преди входа и сега се чудеше
как ще успее да ги открие. Всички обаче седяха с кръстосани крака
под себе си и никой нямаше намерение да си ходи. Добре че успя

766
да се спре навреме, преди другите да го усетят. Как само за миг
загуба на концентрация можеше да му коства разкриването.

След като изчака известно време, аятолах Маджрахи каза:

– Огледайте се дали останахме само аятоласи!

Всички започнаха да се оглеждат, но явно голяма част от

аятоласите не се познаваха помежду си, защото тези около него го
изгледаха, но нищо не казаха. Ибрахим беше благодарен, че
всички бяха седнали и той вече не стърчеше над останалите.

– Събрали сме се – каза аятолахът – на голям сбор на аятоласите!

Досега това не е правено, но се налага да го направим, защото се
случи нещо важно!

Вратите на джамията бяха затворени. Шумът, който нахлуваше

отвън, секна и вътре стана много по-тихо.

– Всички вие знаете, че държавата ни е пред война с османците.

Могъщите и жестоки еничари са навлезли в територията ни. Те
ламтят за нашата свещена кръв. Знаете, че отвътре държавата ни
доскоро беше разкъсвана от битки за надмощие, но не това беше
най-страшното. Най-страшното е – тук аятолах Маджрахи извиси
глас и си пролича колко ясен, силен и отработен глас притежава,
и какво въздействие умееше да оказва над слушащите го хора, –
че нашите имами вече не говорят. Аллах като че ли ни забрави,
той сякаш оттегли своята благодат от нас. Имамите мълчат вече
от толкова дълго време. Но днес дойде време да се обединим.
Аллах ни изпрати знак. Цял Иран очаква и следи нашата сбирка.
И след като получите потвърждение, се пръснете и възвестете
правото слово, казано от имама.

Ибрахим разбра, това беше сбор на всички аятоласи –

говорителите на имамите. Те бяха дошли тук по някаква странна
причина. Явно се беше случило нещо специално. Сега сигурно
трябваше да се приготви да слуша дълги лекции, спорове по
теологични и организационни въпроси. Къде се беше наврял?
Чудеше се сам на себе си. Сам бе влязъл в устата на лъва и то

767
безсмислено. Въпреки че предпочиташе действието, а
бездействието винаги го бе морило, сега опитът, възрастта, както
и подготовката на търпение като еничар и дългите разговори с
Абдаллах ефенди и бен Иохай щяха да му помогнат. Той се
намести удобно и се приготви да слуша.

Аятолах Маджрахи беше свършил своето изказване. Бавно пред

всички се изправи шахът на Иран. От одеве повечето мъже се
питаха какво прави кандахарецът при тях. Той нямаше никакво
право да бъде тук, сред тях. Може би само Ибрахим знаеше какво
ще каже Махмуд, а той каза:

– Аз съм шах Мир Махмуд! Аз съм последният останал скрит

имам, но дойде време да се разкрия пред вас, моите аятоласи! И
Аллах каза: "Щом остане само един единствен имам, в него ще се
вселят останалите имами! Той ще бъде Махди и аз ще ви го
посоча..." Аз съм Махди!

Ибрахим настръхна. Цялата тълпа беше напрегната. Аятоласите

очевидно не вярваха на шаха. Как смееше някакъв чужденец, не
стига че беше узурпирал престола, но и да посегне към най-
святото на техните предци – вярата. Ако не се случеше нещо
изключително, само след миг шахът на Иран и претендент за
шиитски Махди щеше да бъде разкъсан от собствените си
аятоласи. Чудото обаче се случи. Шах Махмуд беше застанал с
високо вдигнати ръце, като че ли призоваваше самия Аллах. После
той затвори очи, но не напълно, защото през процепите му
еничарът виждаше само бялото на очите му. Явно беше обърнал
взора си навътре. В следващия момент някакъв странен глас се
разнесе из джамията. Акустиката беше много добра и всички го
чуваха. Гласът беше странен, като че ли дрънчене на метал, силен
и гръмовен. Ибрахим веднага разбра, това беше гласът, с който
имамите говореха с аятоласите. Колкото и да беше впечатлен,
българинът беше най-малко изненадан. Впечатлението, което
думите на шах Махмуд оказаха на аятоласите, не можеше да се
опише. Някои от тях "забиха" глави в земята за молитва, други
скочиха и се радваха, а трети плачеха. За миг джамията се
превърна в лудница. В тази суматоха Ибрахим като че ли запази

768
най-голямо самообладание. И в този момент Мир Махмуд го
забеляза за втори път. Той беше спуснал ръце и втренчено
наблюдаваше единствения спокоен човек в божия дом. Двамата
мъже като че ли се изгаряха с поглед. След малко някакъв мъж се
появи между двамата и когато се премести, шахът беше изчезнал.
Като че ли бе потънал вдън земя. Еничарът се огледа, но никъде
не успя да го открие. Мина доста време преди аятоласите да се
успокоят достатъчно и да са в състояние да се покажат пред други
хора. А мнозинството на площада като че ли ги очакваше. Явно
всички, освен него, знаеха, че днешната петъчна молитва няма да
бъде обикновена. За свое голямо учудване веднага успя да открие
обувките си. Той се възползва от това, че при излизането на хората
от мрака на джамията в светлия и огрян със слънце площад всички
примижаваха и като че ли губеха ориентация. Ибрахим използва
този момент и се смеси с тълпата. Не знаеше дали от неудобното
спане вечерта, или от множеството приключения през деня, но се
чувстваше напълно изтощен. Имаше нужда от почивка и по най-
прекия път се насочи към кервансарая. Там обаче го чакаше
огромна изненада.

Миг след като прекрачи голямата порта и влезе в широкия двор

на кервасарая, човекът, който преди малко му беше дал стая, се
приближи до него и му каза:

– Ибрахим ефенди, двама мъже ви очакват в гостилницата долу

– и той посочи към една врата.

Ибрахим изтръпна. Никой не можеше да го търси и да го очаква.

Явно беше разкрит или това беше някаква странна грешка.
Надяваше се да се окаже нещо такова. С надежда натисна вратата,
а собственикът на хана го следеше с любопитство. Все пак
надеждата беше много малка, част от чувствата, които бушуваха в
него. Най-силно беше притеснението. Чудеше се дали
прислужниците на шейха са го проследили, или сарбадарите са
били изпратени от самия шах, или... или... Натисна вратата. Не
беше готов за това, което видя. На една маса седяха старият евреин
Исак и талибът Али Мюзекки.

769
 – А, Ибрахим ефенди! – извика евреинът с пискливия си глас,
като се опита бързо да се изправи и да го пресрещне, за да изрази
най-дълбокото си уважение.

Как го бяха проследили двамата мъже? Явно Исак се беше сетил,

че Ибрахим ще се втурне след шаха към Исфахан. Но не това го
притесни. Щом старият евреин и ученият го бяха открили толкова
бързо, това нямаше да е трудно за преследвачите на шейха.

– Как ме открихте? – все пак попита еничарът.

– Открихме коня! – просто отговори талибът, явно човек,

надарен с големи умствени възможности.

– Какво смятате да правите? – попита Ибрахим.

– Ще останем с вас, приятелю! – с лукаво изражение каза яхуди.

– Имате дълг и сте дали обещание, и аз държа да съм близо до вас
и да ви напомням за него!

– Добре! Добре! – явно нямаше да може да се спаси от двамата

натрапници. – Къде сте се настанили?

Умората започна да надделява и час по-скоро трябваше да се

наспи.

– Ибрахим ефенди, всички стаи в кервансарая са заети. Целият

град е пълен с поклонници. Обиколихме по-голямата част от
кервансараите, докато ви търсихме. Никъде няма свободни стаи.

– Не може да спите при мен! – каза Ибрахим.

– Не можете да ни оставите на улицата! – с хитър блясък в очите

продължи евреинът.

Ибрахим се учуди на думите на стария мъж, но той разтвори едни

дисаги и еничарът видя, че те бяха пълни със златни пари, накити,
верижки и кожени кесии, явно също пълни със злато. Имаше
златни чинии и доколкото успя да види, някакви масивни златни
фигури на животни и грифони. Дисагите бяха четири и бяха пълни

770
догоре със злато. Ибрахим никак не се зарадва на златото. Ако
досега беше очаквал преследвачите на шейха, сега беше съвсем
сигурно, че те са наблизо. Толкова много злато можеше да
означава само едно, че старецът, след като му помогна, или е
попаднал под подозрение, или се е уплашил, но беше откраднал
златото на шейха и бе побягнал. Този, който преди няколко дни го
беше спасил, сега щеше да донесе гибелта му. А със сигурност
старецът беше взел бедния си приятел талиб, за да му помага.

Явно старецът беше разочарован, че не бе успял да впечатли кой

знае колко търговеца, за какъвто той смяташе Ибрахим, защото се
наведе към него и тихо прошепна:

– Има още четири сандъка! Не можеш да ни оставиш на улицата!

– Каква ирония – каза талибът. – Имаме пари да купим целия

град, а няма къде да спим!

– Хайде! – Ибрахим направи жест на мъжете да го последват. Той

наистина не можеше да ги остави на улицата с толкова много
злато. Скоро и дисагите, и сандъците бяха в стаята му.
Помещението включваше две стаи, свързани с широка арка. По-
голямата явно беше за гости, защото беше опасана с миндери.
Именно тук поставиха сандъците и дисагите и двамата се
настаниха. Ибрахим щеше да спи в другата стая. Двамата мъже,
освен сандъците със златото, носеха и един сандък с книги и лични
вещи. Явно талибът бе успял да се наложи над скъперника само
дотолкова. Ибрахим видя и книгите, които доскоро бяха
принадлежали на Абдаллах ефенди. Внимателно огледа цялото
съкровище, което двамата мъже бяха задигнали. Евреинът го
гледаше леко подозрително, но и щастлив, че все пак е успял да
събуди сребролюбието у още един човек. Талибът обаче явно
много по-точно го бе преценил:

– Търсиш камата, нали?

– Да! – поклати глава Ибрахим;

– Камата висеше на кръста на шейха и нямаше как да я вземем.

771
 Опасенията на Ибрахим се изпълниха. Явно щеше да загуби
камата, подарък от самия султан.

После тримата мъже, въпреки че беше твърде рано, легнаха да

спят. Ибрахим им нямаше голямо доверие, но нямаше избор. Той
залости вратата, за да не могат двамата да излязат. "Ами ако
излязат и ме предадат?" – помисли си Ибрахим. Сега нямаше сили
да мисли за това, но на сутринта първото нещо, което щеше да
направи, беше да купи катинар, за да заключва врата на стаята,
така че никой да не може да излиза от нея.

На другата сутрин Ибрахим се събуди пръв и веднага излезе.

Заключи вратата отвън и отиде да купи нещо за ядене. Купи хляб,
плодове и разни неща за ядене. Пазарчето се намираше от другата
страна на площада.

Когато се прибра, завари мъжете, които го чакаха нетърпеливо.

– Защо си ни заключил? – почти се разкрещя старият евреин.

– Никъде няма да ходите! – каза Ибрахим. – Дори няма да

излизате навън! – мъжете бяха изумени. – Скоро шейхът ще бъде
тук и ще сте мъртви, само ако ви види!

Явно двамата подценяваха опасността. Като че ли едва сега

осъзнаха какво бяха направили и до какви последствия за тях
можеше да доведе всичко това.

– Какво ще правим? – старецът се завайка, а талибът запази по-

голямо присъствие на духа.

– Ще стоите тук, в тази стая и никъде няма да ходите, докато не

оправя нещата! – каза Ибрахим. И той сам не знаеше как точно ще
оправи нещата, но поне не искаше те да му се пречкат. Докато
обикаляше из пазарите, беше взел едно решение, по най-бързия
начин трябваше да се отърват от конете. Щом двамата мъже, които
не знаеха нищо за преследването и издирване на хора, бяха успели
да го открият по коня, какво оставаше за хора по-опитни, каквито
шейхът щеше да пусне след тях, с обещание за щедро

772
възнаграждение. Преследвачите със сигурност много добре щяха
да познават конете, откраднати от конюшните, затова трябваше да
продаде не само собствения си кон, но и тези на мъжете.

– Мавляна Мюзекки – каза Ибрахим, – вие ще ме придружите,

имаме една работа за вършене!

Двамата излязоха и Ибрахим отново заключи евреина отвън.

– Трябва да ми покажете с кои коне пристигнахте!

– Защо? – попита талибът.

– За да ги продадем по най-бърз начин и то на някого от друг град

или на хора, които скитат.

– Но...

– Няма, но! Щом вие ме открихте, всеки може да ме открие.

Талибът се замисли и по готовността, с която се втурна да

помага, на Ибрахим му стана ясно, че се е съгласил с неговите
думи. Когато влязоха в обора, Ибрахим веднага ги позна.
Дългоухи те му приятели бяха тук. Те като че ли го очакваха и се
зарадваха, като го видяха. Започнаха да се движат и ясно показаха
на българина, че са го познали. Явно освен двата коня, които бяха
яздили, двамата мъже бяха взели и приятелите му, с които той бе
прекосил дял Иран и именно те бяха донесли до тук двата тежки
сандъка, пълни със злато. Шейхът едва ли познаваше магаретата
му, затова Ибрахим ги остави, но веднага изведе и продаде конете.
Разбира се, защото бързаше, не успя да ги продаде изгодно, но сега
това не го интересуваше. Докато двамата обикаляха из града и
търсеха нещо за ядене, Ибрахим си търсеше и кама. Освен кама,
еничарът беше решил да си направи още едно оръжие. Явно
предстоеше сериозна битка, а той беше сам и трябваше да се
подготви за нея. Затова търсеше място, където продават оръжие и
оловни сачми. За учудване на талиба еничарът беше отрязал два
лакътя от въжето, с което беше завързан единият от конете, които
току що бяха продали.

773
 От доста време на Ибрахим му липсваха разговорите с Абдаллах
ефенди и това да научава нещо ново. Сега той се заговори с
мавляна Мюзекки. Двамата говореха за наука. Тъй като разбра от
Ибрахим, че е ходил на много места и е обиколил почти целия
свят, талибът отначало го разпитваше за хората, за науката в тези
страни и за това, което е видял. А после, докато се прибираха,
мавляна му разказа за историята на науката в Персия. Мавляна
Али Мюзекки беше от онези стари учени, които владееха всички
науки. В древността всички учени са били такива, но сега Ибрахим
знаеше, че са останали съвсем малко от тях. Дори за неговия
духовен учител Абдаллах ефенди имаше науки, от които нищо не
разбираше. Историята и теологията му бяха любими. От
география и биология разбираше малко, но ето, медицината му
беше непозната. От думите на персийския талиб си личеше, че е
запознат с всички науки. Ето думите, които той каза пред
Ибрахим.

– Днес персийската наука е сбор от три могъщи култури:

иранската наука от времето на могъщата Сасанидска династия,
арабската култура проникнала тук с експанзията на арабите и
навлязлата няколко века преди това от Запад и гръкоримска
култура. През 489 година по нареждане на византийския
император Зенон (474-491) Едеската академия е закрита като
разсадник на несторианство[104]. В учението на Несторий се
твърди, че Христос, както всеки обикновен човек, е постигнал
божествената природа чрез Пътя на учението си. Това учение е
било много по-близо до първите християни и ги доближава до
исляма, йога и други духовни практики. Дълго време
несторианците били преобладаващият брой сред християните.
Несториянството обаче не било мистично и не проповядвало
толкова вяра, колкото философия и Път. Затова било унищожено
с огън и кръв от воинстващите дифизити, които държали да
поставят християнството в руслото на подчинение, сляпа вяра и
фанатизъм. Заедно с верните си ученици, нейният сколарх се
оттегля отначало в персийския град Нисибина, после преминава в
Гундишапур и там основава академия с три факултета:
медицински с болница, астрономически с обсерватория и
математически. Още тогава учениците му превеждат от

774
византийски и сирийски език някои от съчиненията на бележитите
антични лекари Хипократ и Гален.

Гръкоримското влияние на изток се засилва и поради

закриването на Атинската академия през 529 година от император
Юстиниан I (527-565) вследствие на същите причини. Нейният
последен сколарх Дамаскинос, с най-близките си ученици, също
бяга в Иран, където е приет радушно от сасанидския император
Хосров I Ануширван (531-579), ентусиазиран поклонник на
античната философия. На персийски език се появили доста от
съчиненията на Платон и Аристотел. През V и VI век от Византия
в Иран се прехвърлят много несторианци. В Сасанидската
империя проникват немалко съчинения, считани във Византия за
еретически. Постепенно на иранска земя се създават няколко
научни центъра, в които се разработват проблеми по философия,
медицина, естествознание и астрономия. По този начин
достиженията на гръкоримската култура в най-разнообразните ѝ
страни, захранени някога с млякото на източната мъдрост, идват
да обновят сасанидската култура и благодарение на нея стават
достояние на всички народи в Азия.

Със завладяването на Персия от арабите настъпва нова ера и

процес на ново историческо, културно и научно наслоение.
Обогатената от гръкоримската научна и философска мисъл
сасанидската култура постепенно добива нов облик. Макар да се
прониква в духа на исляма и да се облича в одеянията на арабския
език, тя запазва някои от характерните си черти и преди всичко
критичността си, усвоена от зороастризма.

После талибът започна да разказва на Ибрахим за арабите.

Еничарът добре познаваше арабите и тяхната история, но остави
мъжът да говори и не го прекъсна.

– Арабската експанзия в света е едно от най-големите

исторически чудеса. За около век, след смъртта на идеолога на
исляма – пророкът Мохамед (632), арабите завоюват територия
по-голяма от територията на Римската империя. Вдъхновени от
идеята за разпространяване на правата вяра с огън и меч,

775
малобройните арабски племена, под формата на свещена война
(джихад, газиават), подчиняват съседните неверни народи,
превземат огромни територии, противопоставят се на стари
цивилизации и успяват да наложат в обсега на халифата като
единствено търпима религия исляма и като официален език
арабския.

След като покоряват целия Арабски полуостров, фанатизираните

привърженици на Мохамед завладяват Египет, Сирия,
Месопотамия (Ирак) и Иран, откъсват от Византия някои източни
и югоизточни провинции, проникват в Северна Индия и дори в
Китай. Настъпателният им марш продължава в Северна Африка.
През Гибралтар завладяват почти цяла Испания, като проникват
дори в Южна Франция, където през 732 година са спрени от
френския крал Карл Мартел[105].

Макар да обсаждат няколко пъти Цариград, особено решително

през 673 и 717 година, и да завладяват някои острови в
Средиземно море, арабите не успяват да покорят Византийската
империя и Цариград не пада. Византия прегражда пътя им към
Европа и това има решаващо значение за единството на халифата
и дори за по-нататъшната му историческа съдба.

– Не византийците са спрели арабите! За това те ползват

българите и техния кан Тервел, който нанесъл смъртна рана в
арабската експанзия, като унищожил непобедимата арабска армия
на Маслама – каза Ибрахим като на себе си. Той беше доволен, че
нещата, които Абдаллах ефенди му беше разказал, съвпадаха и се
потвърждаваха от разказа на талиба Мюзекки.

После талибът преразказа историята на арабската империя и на

халифата. На Ибрахим му стана по-интересно, когато това започна
да засяга Иран.

– Багдадският халифат – продължаваше да говори ученият мъж

– все още съществува само в азиатските предели на Империята, но
още към края на IX век преживява упадък. Властта на халифа
постепенно става фиктивна, ограничава се от фактическото
господство на неговите наместници (емири) в азиатските

776
провинции. Този процес е особено характерен за номинално
подвластните на багдадския халиф ирански земи. След
краткотрайната власт на така наречените Тахириди (821-873), в
Хорасан от IX век, в южните и източните части на някогашната
Сасанидска империя, се утвърждават Саманидите (861-900). В
началото на X век в западните предели на Иран се налага
династията на Буидите (935-1055) и нейната мощ укрепва по такъв
стремителен начин, че в 945 година от Буидите е завладяна дори
столицата на Багдадския халифат.

Тази епоха с основание е наречена от някои мои колеги "епоха

на иранското възраждане". Иранските народи сякаш се пробуждат
от дълбок сън, отърсват се от удара нанесен от арабската конница
на войските на сасанидския пълководец Рустам при ал-Хира през
637 година. Особено характерен представител на този нов
исторически фактор в Средна Азия е най-личният представител на
династията Газневиди (962-1186) – Али Касим Махмуд Газневи
(998-1030), наречен "Мечът на исляма". След като покорява
Саманидската държава, той се насочва към владенията на Буидите
и помита всички по-дребни емирати, за да разчисти пътя на
идващите след него селджуки.

При тези исторически превратности влиянието на арабския свят

върху средноазиатските народи и Персия не би било тъй силно,
ако завоевателят не бил подложил покорените на безпощадна
арабизация с помощта на огъня и меча. Високата култура на
Персия и средноазиатските народи била за завоевателя по-
непреодолима преграда от каменните цитадели, от високите бойни
кули, от дълбоките, запълнени с вода ровове. Споменът за
миналото трябвало да бъде заличен и на покорените да бъде
внушено, че има само една права вяра – ислямът, само един
истински бог – Аллах, и един език достоен за прославата на Аллах
– арабският.

Легендата разказва, че когато в края на 641 година било

доложено на Амру – покорителят на Александрия, за натрупаните
в Александрийска библиотека купища старинни ръкописи, той
запитал Халифа Омар I (634-644) какво да прави с тях. Отговорът

777
бил лаконичен: "Ако тези книги са съгласни с Корана – излишни
са; учат ли в разрез с него – тогава са вредни. И в двата случая –
огън!" Амру изпълнил без колебание нареждането на наместника
на Пророка, като се разпоредил Александрийската библиотека да
бъде изгорена. И така за втори път, след като веднъж в началото
на пети век, когато в пристъп на религиозен фанатизъм, е убита
първата учена жена Хипатия, пламъците проникват в чертозите на
библиотеката, за да я изпепелят напълно.

Като Амру постъпва и покорителят на Персия и Хорезъм –

арабският военачалник Кутейба ибн Муслим ал-Бахили. Той
заповядал да изтребят първо жреците, като пазители на религията,
науката и традициите. Съхраняваните от тях свещени книги и
старинни текстове били предадени на огън. За това свидетелства
и ал-Бируни, който описал завладяването на Хорезъм така: "След
като Кутейба ибн Муслим ал-Бахили изтребил грамотните хора и
служителите на култа, изгорил книгите и свитъците ръкописи,
коренното хорезъмско население подивяло, станало неграмотно и
живеело само със сведенията, запазени в паметта."

Възходът на арабската наука и философия започнал с идването

на власт на Абасидите. Багдад скоро се превърнал не само в
политическа, но и в културна столица на огромната империя.
Харун ар-Рашид и неговият син ал-Мамун поставили пред учените
задача да бъде преведено на арабски всичко ценно от културното
наследство на гърци, римляни, иранци, индуси и китайци.
Пратеници на багдадските халифи във Византия, Иран, Индия,
Китай издирвали и откупвали ценни старинни ръкописи.

След като възстановил в Гундишапур старата медицинска школа,

халифът ал-Мамун основал през 832 година в Багдад "Бейт ал-
Хикма" (Дом на мъдростта) – научно учреждение, академия на
науките. Една от неговите важни задачи била да направлява
дейността на преводачите. Начело на "Бейт ал-Хикма" застанал
Хунейн ибн Исхак (умрял 873), лекар несторианец, сириец по
произход, голям полиглот. Исхак превеждал от сирийски, гръцки,
еврейски, персийски и бенгалски език.

778
 Съвременници разказват, че ал-Мамун заплащал на бележития
преводач Хунейн ибн Исхак за всяка преведена от него книга
толкова злато, колкото тежал самият ръкопис. Предаването на
новия принос и възнаграждаването на ревностния книжовник се
извършвало в тържествена обстановка, с източен блясък, по
установения церемониал. Благородният метал се отмервал и
предавал на преводача още там, пред трона на халифа, и
ръкописът преминавал от ръката на върховния ислямски
разпоредник в ръцете на обкръжаващите го улеми и мюфтии, за да
предизвика възторг. Ал-Мамун казвал: "По-добре да бъде
преведена една добра книга, отколкото да бъдат написани десет
посредствени." Но халифът едва ли е бил по-малко щедър по
отношение и на оригиналното творчество.

За Ибрахим беше ясно защо талибът говори с такъв блясък в

очите. Явно той мечтаеше за онези времена, но днес истината
беше друга. Днес имамите бяха богати, а учените талиби
изтласкани в ъгъла. Докато двамата мъже разговаряха, неусетно
бяха стигнали до кервансарая. Ибрахим отключи вратата и там
завариха Исак. Лицето на яхуди беше странно зачервено, явно от
яд. Ибрахим и Али Мюзекки приготвиха закуската, без да се
съобразяват с него.

След като се наядоха, Ибрахим седна направо на пода и бавно

започна да приготвя ортома. Двамата мъже го гледаха с нескрит
интерес, но никой не го попита. Докато създаваше кесиджийското
оръжие, Ибрахим се опитваше да измисли план за бъдещите си
действия. Направи ортомата, оттегли се в своята стая, направи
клупа, наниза го на китката си и няколко пъти замахна. Оръжието
беше добро и достатъчно тежко. Извади и провери зулфикр. А
най-накрая поработи с новата си придобивка – камата. Въпреки че
я беше избирал доста, не беше кой знае какво. Дръжката ѝ беше
дървена, а острието се клатеше. Все пак се надяваше, когато му се
наложи, да му свърши работа.

Докато правеше всичко това се чудеше как да продължи.

Ибрахим осъзнаваше, че битката между него и Лъже Махди
предстои, но Абдаллах ефенди го нямаше, за да му каже как ще

779
протече, къде ще бъде и как да се подготви. Сега трябваше да
взема решенията сам или да изчака и да разпознае знаците на
съдбата. Скри всичките си оръжия и отиде до прозореца. Гледката,
която се разкриваше, беше много добра. Целият площад беше като
на тепсия. Свободно се виждаха входът на джамията и дворецът.
Там някъде беше той, шах Махмуд, единственият имам, този
който претендираше, че е Махди. Той беше някъде там и в
момента беше охраняван от сарбадарите. Трима от тях се наричаха
Липоксай, Арпоксай и Колаксай. Как да се добере до Лъже
Махди?

В този момент вниманието му бе привлечено от група хора,

които прекосяваха площада по диагонал. Тази група му беше
много добре позната. Прикри се зад завесата, защото се притесни
да не го забележат. Групата беше прелюбопитна. Те всички
бързаха. Отпред вървеше шейхът, движенията му бяха остри и
отсечени. Ибрахим знаеше защо шейхът е бесен. Вниманието на
българина веднага бе привлечено от групата, която го следваше.
Това беше охрана, силни и гневни мъже, явно от пехливанската
школа на Шираз, предвождани от Джафар. Но най-интересно беше
това, което следваше – две жени. Не можеха да бъдат други освен
Персика и Махидевран. Картината на групата, пресичаща пеша
площада и отиваща право към двореца на шаха, беше
впечатляваща, но не предизвикваше вниманието на хората,
намиращи се на площада. Той обаче ги следеше с поглед. Значи
все пак го бяха проследили! Беше въпрос на време да открият него,
двамата бегълци и съкровището. Картината веднага му се изясни:
шейхът отиваше да се оплаче на шаха или да потърси подкрепа от
синовете си. Само едно нещо не му беше ясно, дали шейхът
знаеше, че хората, които преследва, се намират тук, в Исфахан,
или не? Сега трябваше да действа. Най-добрата защита беше
нападението. Най-доброто прикритие беше да знае къде се
намират преследвачите му. Трябваше да следи замисъла и
действията им. Втурна се в другата стая, грабна камата, превърза
и прикри зулфикр в дългата си дреха и най-накрая завърза клупа
на ортомата на лявата си китка, а самото оръжие набута в ръкава
си, така че да не се вижда. После бързо профуча през голямата
стая, в която спяха двамата мъже. Те се опитаха да го заговорят

780
нещо, но сега нямаше време за това. Изскочи навън, заключи
вратата и се втурна надолу по дървеното стълбище на кервансарая.
Докато тичаше, осъзна, че може да бъде разкрит и че бързането му
ще предизвика вниманието на хората, които го срещнат. Сега
обаче това не го интересуваше, трябваше да бърза. Сети се за миг,
че ако с него се случи нещо лошо, двамата мъже може да останат
дълго време заключени, но сега и за това нямаше време да мисли.
Беше забелязал накъде се бе насочила групата и сега тичаше през
площада натам. Опитваше се да се прикрива, доколкото можеше,
но нямаше време. Затова тичаше леко приведен. Като приближи
до централния вход на сарая, спря и се прикри зад някаква жена,
облечена в черно. Тъй като жената беше доста ниска, наложи му
се доста да приклекне. За негов късмет шейхът и цялата му свита
все още стояха пред входа, спрени от сарбадарите. В същия
момент отвътре тичешком се зададоха трима сарбадари. Ибрахим
не ги виждаше, но веднага се сети кои можеше да са. От одеве се
криеше зад жената и едва сега забеляза, че тя учудено го гледа и
явно има нещо против това Ибрахим да я използва за параван. Той
искаше да се прикрие зад някой друг, но наоколо нямаше по-
удобно прикритие, затова продължи да се крие най-нахално, без
да обръща внимание на жената. Тримата мъже веднага изведоха
групата встрани от входа, защото след малко от там се зададе
голяма група от сарбадари, а между тях се извисяваше фигурата
на шаха. Явно шахът излизаше от двореца, а гвардията му го
охраняваше. Гледката беше впечатляваща, червените пелерини с
черна подплата, редът, поздравът на сарбадарите, които пазеха
вратата. Групата на шейха със синовете му се оттегляше встрани.
Ескортът на шаха се насочи към джамията и в този момент жената
се премести с гневно изражение и така остави еничара неприкрит.
Ибрахим се чудеше как да се прикрие, но видя, че вече няма
смисъл от това. Шахът го бе видял. Да, шах Махмуд го гледаше с
пронизващия си поглед. Очакваше във всеки момент да настъпи
развръзката и той да го посочи, но това не се случи. Черните очи
на Махмуд се преместиха и той с нищо не показа, че е видял или
разпознал Ибрахим или че си спомня, че и вчера се беше случило
същото. Ескортът на шаха продължи и с това опасността от тази
посока за Ибрахим намаля. След това ескортът влезе в джамията.

781
Сега остана основната опасност от страна на групата на шейха,
тримата му синове, пехливаните и стражите, които охраняваха
входа на двореца и на които Ибрахим можеше да се стори
подозрителен. За да се прикрие, той се насочи към джамията.
Спомни си, че и двамата шиитски светци – и Али и Хюсеин, са
били убити при излизане от храма, така че може би това беше най-
удобното място. Досега не се беше замислял, но може би неговата
мисия нямаше да е повече от това да убие шиитския Махди и
щеше да се окаже, че той е само убиецът на Махди, а неговите
приятели от сектата на Махди щяха да открият истинския Махди.
Така Ибрахим застана близо до входа на джамията. Не биваше да
допуска грешка! Сега трябваше да бъде търпелив! Шахът беше
влязъл в джамията, а пред нейния вход не бе останал и един
сарбадар. Това беше интересно. Ибрахим не знаеше какво
означава, но сега нищо повече не можеше да направи. Той чакаше
и се разхождаше, правейки се, че оглежда красивите мозайки,
представляващи стилизирани текстове от корана. После се сети,
че намирайки се така близо до фасадата на джамията, той вече е
достатъчно защитен и прикрит, затова започна да наблюдава
групата на шейха. Всъщност гледаше най-вече двете жени.
Колкото и да беше странно, това бяха неговите жени. Беше платил
и за двете и трябваше да му принадлежат. Персика беше смъкнала
фереджето си и беше облечена с пъстра рокля, която
подчертаваше формите ѝ. Роклята беше тясна и очертаваше
дългата ѝ снага. Махидевран, макар и по-ниска, беше не по-малко
изкусителна с облите си предизвикателни форми. Ибрахим осъзна
колко неподходящо е мястото и времето за това, но мислите му се
върнаха към онази нощ. Възбудата му растеше. Все по-трудно се
концентрираше и чувстваше, как не контролира ситуацията.
Вместо да мисли за смъртта, мислеше за глупости. Знаеше, че ако
шахът излезе, трябва да го промуши, а с това ще загуби и
собствения си живот. Винаги си беше мислил какво ще прави, ако
му се случеше да изпадне в такава ситуация. Беше мечтал да се
държи геройски, чудеше се дали ще мисли за Аллах, за Махди или
ще се моли. Сега обаче не се случваше нищо подобно, а мислеше
за жени. Да, миг преди да се раздели с живота си, той мислеше за
онази нощ и продължаваше да гледа Персика и Махидевран.

782
 Изведнъж цялата група, водена от някой от братята сарбадари,
пое през площада, като го прекоси обратно по диагонал. Ибрахим
изтръпна! Грешка нямаше. Цялата група от Шираз пое точно към
кервансарая, в който се бяха настанили те. Различни въпроси се
блъскаха в главата на българина. "Групата или вече се беше
настанила там, или синовете ги водеха натам... или знаеха, че с
евреина и талиба сме там!" После се сети. Как така в групата
нямаха коне? Къде ги бяха оставили? Или вече се бяха настанили
в друг хан, или у приятел, или в двореца и сега отиваха да заловят
бегълците? А може би въобще не знаеха къде се намират и това
беше съвпадение? Докато тези мисли се въртяха в главата му,
мина доста време. Може би групата отиваше да залови талиба и
яхуди, а той се беше изплъзнал? Опипа дръжката на зулфикр, у
него беше кесията със златото от продажбата на трите коня и
всичко останало, освен парите за книгите и кожената чанта с
книгите. Златото, което беше у него, съвсем не беше малко. С него
преспокойно можеше да се добере до лагера на еничарите и ако се
наложи – до пределите на Империята и Стамбул.

Ако шейхът не знаеше къде се намират преследваните от него,

беше постъпил много добре, като беше продал и махнал бързо
конете, защото той или прислужниците му неминуемо щяха да ги
видят и разпознаят. Помисли си също, че ако всичко това беше
съвпадение, кервансараят беше най-доброто място за прикриване.
Едва ли някой ги беше търсил именно там...

Вече стоеше доста време пред джамията, а от шаха нямаше и

помен. Какво се беше случило? Защо шахът се беше забавил
толкова? Ибрахим съвсем се успокои, когато тримата братя
сарбадари отново прекосиха площада и видимо спокойни се
върнаха в двореца. Стражите отдадоха чест и отново застанаха
неподвижни, без следа от притеснение и напрежение. Явно нищо
странно и притеснително не се беше случило и това, че шахът
беше влязъл в джамията и вече от толкова време не излизаше,
беше нещо съвсем нормално. Мозъкът на Ибрахим работеше
трескаво. С досада пропъди поредния спомен за докосването до
двете голи тела, меки и кадифени на допир и в същото време –
стегнати и твърди. Замисли се върху ситуацията. Трябваше да

783
разбули тази мистерия! Джамията имаше само един вход, а това
означаваше, че има само един изход. Откакто беше застанал тук,
никой не беше влизал след шаха. Нито един човек не влизаше, не
излизаше, нито се насочваше към джамията. Може би сарбадарът,
оставен на пост, ги възпираше. Когато мюезинът запя от минарето,
той се възползва и единствен влезе вътре за вечерна молитва.
Свали обувките си. Огледа се. Навън бе започнало да се смрачава
и тук цареше мрак. Беше сам в огромното помещение на
джамията. От шаха и свитата му нямаше и следа. Отначало навлезе
в средата на помещението, но после се изтегли встрани и вдясно,
покрай стената. Вървеше опипом и се стремеше да бъде тих,
защото се опасяваше, че и най-малкият шум в това огромно
помещение ще отекне. Къде беше отишъл шахът със сарбадарите?
Защо на вечерна молитва в централната градска джамия нямаше
никой? Чуваше само протяжния глас на мюезинът, който
призоваваше правоверните шиити на вечерна молитва. Знаеше, че
всеки мюсюлманин в момента се моли и всички са на колене. Той
беше бекташ – еничар. За него петте молитви дневно не бяха
задължителни. Явно и за сарбадарите важеше същото, защото
пазачът на вратата само го изгледа, докато влизаше, но по никакъв
начин не реагира.

Ибрахим се върна. Не можеше това да не предизвика интереса на

сарбадара. Кой ли се намираше под мантията и качулката?
Българинът, тих като котка, се приближи до човека. Тъй като беше
с качулка, на пазача му беше много трудно да го чуе и види.
Ибрахим скочи и хвана мъжа за устата, след това много бързо го
придърпа навътре, в мрака на джамията. Стискаше устата му с
всичка сила. Мъжът се съпротивляваше, но Ибрахим вложи цялата
си сила. Той имаше предимство и знаеше, че трябва да се
възползва. Мина доста време в борба. Когато мъжът се отпусна,
Ибрахим беше доста уморен. Бързо съблече мантията му,
примъкна трупа му встрани и го скри. Дрехата на сарбадара го
прикри много добре. Така можеше да остане скрит от погледите
на останалите хора. Единственото, за което трябва да внимава,
беше да се държи като сарбадар. Беше ги наблюдавал, но не
знаеше дали може да го направи. Сега беше времето, в което
трябваше да действа, имаше на разположение много малко време,

784
колкото трае молитвата. Тук някъде трябваше да има друг вход,
иначе обяснението би било магическо, че шахът и свитата му са се
разтворили във въздуха. Почти тичешком опипваше стените,
гледаше надолу и нагоре. Трябваше да открие тайния вход!
Трябваше да разбули мистерията! И ето, напипа малка врата,
успешно скрита в стената, в една от нишите на джамията. Ибрахим
я усети по лекия ветрец, който полъхваше. Или във вратата имаше
цепка, или последният човек я бе забравил притворена, но от нея
го лъхна миризма на влага и застоял въздух, толкова характерен за
подземно помещение или коридор. А може би оставянето на
вратата полуотворена не беше случайно?! Може би беше капан!?
Ибрахим подтисна вътрешния си глас, който го предупреждаваше.
Внимателно отвори вратичката, която беше доста ниска и му се
налагаше да се приведе. Лъхна го силна миризма на застоял
въздух, а с ноздрите си усещаше влагата. Нямаше време. Чуваше
мюезина, който все още беше към средата на призива за молитва,
но Ибрахим трябваше да мисли и за връщане, така че скочи в
неизвестното. Всъщност не беше точно скок, по-скоро се спъна и
политна напред. Оказа се, че в началото на коридора, защото това
беше коридор, има няколко стъпала и той се препъна в тях.
Изправи се. Не се беше ударил, а само изненадал. Пелерината бе
попречила да се приземи по-леко. За миг спря. Опасяваше се, че
шумът, който беше вдигнал, може да привлече вниманието на
някого, ако въобще имаше човек в този подземен коридор. После
тръгна. Коридорът явно беше подземен, защото отначало се
спускаше надолу. Съжали, че не беше взел свещ. С ръце опипваше
стените. Постепенно очите му свикнаха с мрака. Вече доста време
се придвижваше по коридора, който беше тесен, така че по него не
можеше да вървят двама души един до друг или да се разминат.
Сводът също не беше висок, така че можеше да го достигне с ръка.
Загуби ориентация за времето, не чуваше нищо и не можеше да
разбере дали мюезинът още пее от минарето. Изведнъж видя
някаква светлина, там нейде далеч напред. Колкото повече се
приближаваше, толкова мракът се разсейваше и ставаше все по-
светло. Когато съвсем наближи, видя, че светлината идва от един
широк отвор вляво. Вътре нещо светеше и осветяваше
помещението. Тихо се приближи, внимателно надзърна и тогава

785
си отговори на въпроса. Явно вечерната молитва продължаваше,
защото сарбадарите се бяха проснали на малки молитвени
килимчета и се молеха. Всички бяха схлупили лицата си надолу.
Ибрахим се възползва от това и много тихо и незабележимо
премина покрай широкия каменен отвор и огромната каменна
стая, в която стояха сарбадарите. Тихо продължи напред.
Коридорът след помещението продължаваше все така тесен,
каменен, с нисък овален свод. Какво трябваше да очаква пред себе
си? Направи още няколко крачки и отново се сблъска със стълби.
Те бяха три-четири, точно колкото бяха и от страната на джамията.
Ибрахим внимателно се изкачи по тях, но врата нямаше. Тогава
видя нещо странно. На един сумрачен фон се открояваше мрачен
силует. Гледката беше странна и дълго време Ибрахим не можеше
да разбере какво става. Тогава го чу и целият настръхна. Това беше
онзи глас, който беше чул. Това беше гласът на Махди. Звукът
явно идваше от силуета. Това беше шах Махмуд, по-точно имамът
Махмуд. Явно той разговаряше със своите аятоласи. Ибрахим вече
беше почти сигурен, това беше светая светих, който при евреите
се нарича давир – там, където в еврейките храмове се намираше
кивотът със завета, зад завесите, където се смяташе, че пребивава
самият Бог. Там според шиитите се намираше и имамът – техният
посредник с Аллах. Явно Ибрахим беше дошъл точно в момента,
когато имамът или Махди говореше с аятоласите. Другата част от
помещението, в което се намираха те, беше осветена и затова,
въпреки плътната завеса, той виждаше силуета на шаха, а беше
сигурен, че той ще остане скрит от неговите очи. Гласът на Махди
беше силен, явно, за да го чуват посредниците на неговото слово
от другата страна. Това беше странен език. Не беше нито еврейски,
нито арабски, както очакваше, а някакъв непознат език, който не
можеше да определи като нито един от познатите му. Ибрахим се
изправи и в този момент, явно от това, че известно време беше
стоял клекнал, двете му колене сухо изпукаха. По движението на
силуета разбра, че беше разкрит. Ясно виждаше очертаващия се
силует и как той, без да спира да говори, внимателно извади
оръжието си. Това може би беше дълъг персийски медж. Махмуд
правеше всичко това, без с нищо да издава, че зад завесата нещо
се случва. Той все така говореше с шепнещия и хриплив глас. Явно

786
за него беше много важно аятоласите да не разберат какво става.
Той нямаше да допусне шиитските говорители да разберат, че
светая светих е осквернена. Ибрахим беше сигурен, че
сабрадарите никога няма да влязат в светая светих и че тяхното
караулно помещение е най-дълбокото място, до което стигаха. Той
се намираше в сърцето на шиизма. Това беше едно от най-
свещените места на земята. Как беше стигнал до тук? Как се беше
оказал тук? Тези въпроси минаха като светкавица през съзнанието
му, но сега нямаше време за тях. Беше очаквал битката между
двамата Махди да бъде величествена, като битката между Доброто
и Злото. Смяташе, че ще почувства в последния момент, че той е
Доброто, но сега не почувства нищо. Нищо не му подсказваше, че
той е добрата страна. Та той беше дошъл тук и се канеше да
нападне и убие шаха на Иран и Махди, и последния имам на
шиитите. Дали наистина беше добър? Нищо не го показваше, не
чувстваше никакъв знак, нито мислите му го показваха. И така
битката нямаше да бъде с тътен и светкавици, както си го
представяше, а в пълен мрак. Ибрахим застина. Много добре си
спомняше упражненията с Рефик в тъмната зала, в подземете на
кесиджийската къща в Истанбул. Затвори очи. Сега трябваше да
се уповава на вярата си. Ако действията му бяха направлявани от
Аллах, трябваше да победи при каквито и да е обстоятелства.
Сарбадарската пелерина му пречеше и го забавяше. Отдавна не
беше упражнявал практиките на Даубманусовата книга, но сега
веднага "видя" силуета на шах Махмуд, но той вече не беше тъмен,
а светъл и сияеше. Чуваше говора му. Той продължаваше да
нарежда думите, които звучаха като заклинание. Ибрахим осъзна,
че ако мъжът, който говори непрекъснато на яатоласите, им
заповяда да влязат зад завесата или ако им каже, че тук има мулхид
(неверник, еретик), те ще го разкъсат, но явно това не се случваше.
Колко ли бяха говорителите на имама от другата страна? Тогава
Ибрахим реши да действа. Направи това почти автоматично.
Знаеше, че на Махмуд няма да му е лесно да се бие и едновременно
да изнася проповед. Реши да не му отстъпва инициативата, засили
се и замахна със зулфикр отдясно. Знаеше, че шахът е добър воин
от Кандахар, а и беше с шест години по-млад от него. Вече беше
сметнал, че сега Мир Махмуд трябваше да е на 28, а той беше на

787
34 години. Затова трябваше да бъде решителен и бърз. Двамата си
нанесоха няколко удара и защити. Шах Махмуд беше отличен
воин. Ибрахим не виждаше тънкото право острие, но по натиска
разбра, че персийският владетел има здрава ръка, точно око и
голяма бързина. В тъмното помещение, където нямаше място да
се замахне широко, меджът имаше предимство. Ибрахим реши да
рискува, но да доведе битката по-бързо до край. Той замахна с
дясната ръка, в която държеше своя ятаган, а с лявата бе извадил
ортомата и в същото време замахна с нея отдолу. Беше благодарен,
че съдбата толкова пъти бе изправяла пред право острие. Спомни
си упражненията с Юсуп и с персийския медж, после рапирата на
Балантрей, упражненията с льо Комб и занятията в неговата
школа. Съдбата като че ли го беше готвила за точно тази среща и
сега той много добре познаваше правите оръжия и специално
персийския медж. Защитата на шаха беше добра, но в следващия
момент в дясната част на главата на противника му попадна
тежкото кесиджийско оръжие. Ибрахим почти не почувства удара,
по скоро по звука се ориентира, че е уцелил. Малки топчета,
откъснали се от жилата на ортомата, се удариха в завесата. Тялото
на шаха падна тежко на земята. Меджът му издрънча върху
каменния под. Пред Ибрахим лежеше мъртъв Лъже Махди. Аллах
го бе подкрепил. Може би наистина беше Махди? Цялата битка бе
продължила кратко и бе свършила толкова бързо и безславно за
неговия противник. Но той също не се чувстваше победител. Сега
други въпроси го интересуваха. Дали беше само убиец на
шиитския Махди, или той самият беше определен от Аллах за
Махди? Ако Бог го пазеше и му помагаше да се изплъзне жив от
тук, това щеше да означава, че е Махди! Но накъде да продължи?
От другата страна на завесата усети раздвижване на множество
хора. Явно аятоласите бяха чули шума от оръжието, а после и
падането на Махмуд. Освен това гласът беше стихнал. Ибрахим се
приближи до завесата от дясната страна. Съвсем леко я открехна.
Там бяха насядали стотици аятоласи. Може би всички онези,
които предният ден бяха седели в джамията около него. Сега те
седяха на земята, с кръстосани под себе си крака. Завесата, пред
която седяха, беше боядисана в зелено – цветът на исляма. Те
стояха и се ослушваха. Явно речта на имама трябваше да завърши,

788
но Ибрахим не знаеше как. До този миг не се бе замислял какво
ще прави след като убие Лъже Махди. Беше мислил, че веднага
след това ще умре. Сега обаче се замисли за изход от ситуацията.
Не знаеше какво да предприеме, но все пак видя, че помещението
е доста голямо и през него не можеше да проектира пътя си за
отстъпление. Единственият път бе назад. Някак трябваше да мине
покрай сарбадарите. Дали те също бяха чули шума от борбата?
Отговорът дойде веднага, когато достигна до отвора. Сарбадарите
го очакваха и без колебание се нахвърлиха върху него. В първия
момент обаче те се стъписаха. Не можаха да познаят, че именно
той е нападателят. Пелерината за миг му помогна. Той се
възползва и ги атакува. За негов късмет те си пречеха и нямаха
място да се разгърнат и да го обкръжат. Спомни си битката при
Прут. Нанасяше бързи удари с ятагана в дясната ръка и с лявата –
с ортомата. Кесиджийското оръжие много му помагаше и му
осигури голямо предимство. За разлика от меджовете и ятагана, то
се огъваше и понякога се плъзгаше по стените, а след това удряше
със страшната си сила. Благодарение на него за много кратко
време, той положи повече от десет мъртви сарбадари. За да не
остави врагове в тила си, мина и отряза главите на всички
сарбадари. Повечето от тях така и останаха с качулките си. Много
по-лесно би му било да ги прободе в сърцето, но ятаганът не беше
най-доброто оръжие за това. Той режеше главите им и всеки път
поглеждаше дали няма да познае лицето на някой от братята.
Щеше да му е най-неприятно да се окаже, че е убил Колаксай. Не
желаеше да убива нито един от братята на Персика. Лицата на
всички убити сабрадари му бяха непознати. Той ги нареди в една
редица. Те бяха воини и заслужаваха уважение. Той ги беше убил,
но не ги беше победил. Когато свърши този странен ритуал, грабна
една факла и тичешком се втурна по коридора. Сърцето му биеше
до пръсване. След миг се оказа отново в светая светих. Беше
объркал посоката. Освети тялото на падналия мъж. Той все още
беше жив, защото единият му крак трепереше. Ибрахим бързо се
върна по коридора. Наложи му се отново да мине покрай каракола
на сарбадарите, отново погледна наредените глави и продължи.
Беше сигурен, че тази гледка ще го съпровожда до края на живота
му. Продължи надолу по коридора. Постоянно имаше усещането,

789
че някой го преследва. Този път коридорът му се стори много по-
кратък. Видя стълбите, натисна вратата. Добре че не я беше
заключил. Тя се отвори, а той се пльосна на пода. Бързо грабна
дръжката на факлата. Не искаше да запали молебния дом. Изправи
се. Трябваше да бърза! Трябваше да бяга! Трябваше час по-скоро
да напусне Исфахан, да тича при еничарите! Беше убил шаха на
Иран! Беше обезглавил Персия и шиитите! Не направи и една
крачка и пред него се изправиха още трима сарбадари. Изненадата
му бе голяма. Трима, дали беше случайно? Те извадиха меджовете
си и го нападнаха. В бързината Ибрахим хвърли факлата по тях.
Беше прибрал ятагана си, за да може в дясната си ръка да носи
факлата. Сега, когато ги замери с горящата пръчка, ръката му се
освободи, но преди да извади зулфикр, той се защити с ортомата.
Ударът беше страшен. Меджът беше изтръгнат от ръката на най-
левия противник, а останалите бяха посипани с оловните сачми.
Сарбадарите бяха прикрити от качулките, но все пак летящите
оловни топчета ги изненадаха. Двамата мъже бяха много добри в
битката с оръжие. Те го атакуваха с невероятен синхрон. За него
вече нямаше съмнение, това бяха синовете на шейха, братята на
Персика. Не искаше да ги нарани, но те го атакуваха съвсем не на
шега. Ибрахим беше много притеснен. Братът, който беше останал
без оръжие, се обърна назад. Там от мрака изплуваха още трима
мъже – папазвантите на шейха, и той самият. Сарбадарят се
обърна към Джафар и той му подаде меджа си. Именно с това
острие, изненадвайки еничара, сарбадарят го прободе в рамото,
точно там където преди много години Юсуп бе забил своята кама.
Болката беше неописуема. За миг като че ли Ибрахим полудя.
Пред очите му се спусна пелена. Досега се беше опитвал само да
се защитава и да не наранява братята, но сега разбра, че те искат
да го убият. Или той, или те. Ибрахим разбра, че те щяха да умрат!
Ръцете му вече бяха изцапани с кръв. Отново замахна с ортомата,
но този път удари мъжа в ръката, с която държеше оръжието на
Джафар. То излетя от нея. Явно болката беше много голяма,
защото сарбадарят изрева и падна на колене. За миг Ибрахим
забрави за останалите двама и със силен замах с дясната си ръка
отсече главата на коленичилия мъж. Тя се търкулна. Не можеше
да определи на кого от двамата е, но не беше на Колаксай. Мъжете

790
бяха вцепенени от гледката на падащото обезглавено тяло. После
те изреваха от ярост и го нападнаха с много по-голямо
настървение. Яростта обаче не е добър съветник в битка. В опита
си да го съсекат, те се отвориха малко повече. Удряха яростно и
силно, но единият от тях се подхлъзна и ортомата веднага го удари
в крака, при което той се претърколи като ударено псе. Ибрахим
се защити с дясната ръка, а с лявата нанесе силен удар с ортомата.
Тежкото кесиджийско оръжие удари претъркалящия се мъж по
гърба и главата. Беше останал само най-сръчният от тримата
братя. Ибрахим скочи едновременно с ортомата и ятагана срещу
него. Това беше един от най-добрите бойци с право оръжие, който
беше виждал. Колаксай, защото явно това беше той, беше много
по-добър от Юсуп. Работата с рапира с льо Комб сега също много
му помагаше. Правото острие беше удобно за мушкане, но беше
по-слабо за сечене. По някое време Ибрахим използва двоен удар
с ятагана и с ортомата. Кесиджийското оръжие се заплете в меджа
и само за миг го задържа. Колаксай усети какво става и припряно
се опита да отскубне острието си, но не успя. Еничарът се
възползва от това, завъртя се и със силно движение отсече главата
му. В този момент отзад се чу силен вик и плач. Това беше шейхът,
който явно не можеше да понесе гледката на тримата си мъртви
синове. Той се втурна напред, като че ли не го виждаше. Взорът
му бе насочен към телата на тримата му мъртви синове. За да го
спаси от мъките му, Ибрахим го съсече на място. Следващата
жертва беше Джафар. Той се опитваше да намери някакво оръжие,
защото беше подал своя медж, но Ибрахим го съсече така, както
стоеше наведен. Друг рев се чу зад гърба му. Бащата на Джафар,
мъжът с рупора, този, който беше водач на пехливаните, се втурна
към него. С него имаше още двама бойци. По всичко си личеше,
че те са пехливани. Може би негови ученици и приятели на сина
му? Мъжете бяха много разярени, с извадени оръжия. Ибрахим ги
съсече и двамата. Не искаше повече смърт. Тази вечер бе убил
достатъчно хора. Не желаеше да убива бащата на Джафар. Тези
мъже бяха невинни. Беше ги убил само защото го забавяха и
искаха да го убият. Мъжът беше много стар и очевидно по-слаб от
него. Скоро Ибрахим успя да избие оръжието от ръката му, но
вместо веднага да го убие, изпита силно желание да говори с него.

791
Това желание беше ново и непознато за него и го учуди. Знаеше,
че няма смисъл да отлага момента на смъртта. Той беше воин и
беше учен да уважава опонента си и ако трябва да го убие, да го
направи без да го унижава. Но сега някаква тъга го бе налегнала.
Тя като че ли отне силата от ръцете му. Не му беше мъчно, че ще
убие стария мъж. Беше убивал и много по-стари, и много по-малко
виновни. През целия си живот бе избил толкова много хора. Не му
беше мъчно за човека, и за себе си не му беше жал. Щом се
налагаше да убива – убиваше! Жал му беше за Аллах, който е
сътворил света по този начин. Беше се преситил от кръв. Беше
препил с кръв, а сега му се повръщаше.

Старецът стоеше пред него, а факлата го осветяваше.

– Хайде, момче, какво правиш?

Старецът беше стар воин ветеран. Няма начин обикновен човек

да запази такова самообладание пред лицето на смъртта. Ибрахим
го погледна в очите. Там прочете разбирането, че скоро ще умре.

– Искам да си поговорим! – каза еничарът.

– Кому е нужно това? Губиш ми времето, момче! – рече старецът.

Страните му бяха покрити с прошарена брада. Този мъж

приличаше на бед няк, но беше воин, който цял живот е бил такъв,
и щеше да умре като воин.

– Не, ефенди, опитвам се да ти дам време! – каза Ибрахим.

– Защо? – старецът попита и го изгледа с поглед, който казваше:

"Кому е нужно това?" Този поглед показваше, че старецът
осъзнава, че двамата участват в една игра и знаеше каква е
неговата роля.

– Кой си ти? – попита той, усещайки, че нещо става, но не

можеше да разбере каква е ролята на този, който се представяше
за търговец. Макар да не беше добър пехливанин, беше воин,
който пред очите му бе убил трима сарбадари, шейха и още трима
пехливани, сред които и сина му. Сега беше неговият ред. След

792
смъртта на сина си, той предпочиташе смъртта. Бяха тръгнали да
дирят съкровището на шейха, откраднато от неговия ковчежник
евреин, а намериха смъртта си от ръката на този мъж. Старецът
беше сигурен, че мъжът, който сега щеше да го убие, не е
обикновен воин. Но кой беше все пак?

– Кой си ти? – повтори той въпроса си. Знаеше, че отговорът няма

значение. Каква е разликата от чия ръка ще умре? Но сега
единственото, което можеше да направи, беше да зададе точно
този въпрос. Всичко друго беше маловажно. Всъщност старецът
знаеше, че отдавна вече е мъртъв и по-скоро мъртвецът попита за
името на своя убиец.

Ибрахим разтвори ръце и те приличаха като крилете на сокол в

полет. В едната си ръка държеше зулфикр, а в другата висеше
ортомата. Едната му същност беше тази на воина еничар, а другата
– на подмолния убиец

– Кесиджията. Такъв беше животът му, такава бе същността му.

Ибрахим се чудеше дали да каже на стария мъж всичките си
имена, за да разбере от кого ще умре, но после реши да не го прави,
само продължаваше да се върти като в транс. Гледката беше
странна – старецът, който беше паднал на колене и се молеше, и
еничарът с разперени ръце, въртящ се като изпаднал в транс.
Убиец и жертва. Смъртта витаеше наоколо. Само малък кръг от
помещението бе осветен от факлата и всичко в този кръг бе
измамно, и нямаше друг свят извън този кръг. Ибрахим, а и
старецът, не можеха да определят колко продължи всичко. Те
двамата, макар на едно място, се намираха в два различни свята и
времето за тях течеше с различна скорост.

Изведнъж Ибрахим каза:

– Аз съм ангелът на смъртта!

Той не го каза на стареца, а по-скоро като прозрение към себе си.

Замахна и отсече главата му. Дори не изчака тялото му да падне.
Беше благодарен на този мъж, защото му бе задал този толкова
важен въпрос в подходящото време. Чу как обезглавеното тяло

793
пада, докато той се насочваше към отворената порта на джамията.
После се сети, върна се под осветения от факлата кръг. Откри
тялото на шейха, бръкна в пояса му и си взе султанската кама.
Шейхът не се бе разделил с красивото острие и сега Ибрахим си
го върна.

Не знаеше какво ще го очаква отвън. Там цареше плътен, гъст

мрак, който сега беше негов съюзник. Успя да излезе от джамията,
без никой да го види и заподозре. Сега трябваше да действа.
Мушна султанската кама в пояса си и решително тръгна. Щеше да
прекоси площада по диагонал. Все още повечето прозорци на
кервансарая светеха и българинът се ориентира по тях. Не знаеше
луната в каква фаза се намира, но явно имаше гъст слой облаци,
който спираше светлината на луната и звездите. Ако в небето над
Шираз Ибрахим бе видял най-големите и ярки звезди в живота си
и най-светлите нощи, тук в Исфахан беше коренно различно. Това
беше една от най-тъмните нощи, които беше виждал. Когато
стигна вратата на кервансарая, се наложи доста дълго да хлопа,
преди да му отворят. Вечер голямата порта се залостваше и никой
не можеше нито да влезе, нито да излезе от квадратната сграда и
тя се превръщаше в крепост. Това се правеше за сигурност на
хората и добитъка.

– Спокойно! Спокойно! Ей сега ида!

Думите бяха на стопанина, който не беше доволен от

настойчивостта на нощния си гост. Когато най-сетне той отвори
малката порта, врязана в голямата, Ибрахим каза:

– Налага се да тръгнем веднага!

– Как, сега, посреднощ? Ибрахим ага, сега е опасно, а и портите

на краля са заключени! Само разбойници скитат по нощите, но не
и почтени хора!

За да запуши устата му и да го привлече на своя страна, Ибрахим

мушна една златна пара в ръката на ханджията и той млъкна.

794
 – Отворете голямата врата! – каза еничарът с нетърпящ
възражение глас.

После се втурна по стълбите. Отключи вратата. Яхуди и талибът

вече си бяха легнали.

– Ставайте! – каза Ибрахим. – Тръгваме!

– Как? Сега ли? – питаше с недоумяващ поглед евреинът.

– Веднага!

– Навън е тъмно! Защо бързаме! ...

Двамата мъже едновременно питаха и си личеше, че не са

доволни от това, че се налага на мига да напуснат топлите си легла.

– По-бързо!

Ибрахим успя да стресне мъжете с решителността си. Той

въобще не смяташе да се церемони. За да ги пришпори, би
използвал дори ортомата. За радост това не се наложи. Ибрахим
взе кожената чанта и провери да не забрави нищо в стаята.

– Свалете сандъците и ги натоварете на магаретата!

– А ние как ще се придвижваме, като днес сте продали конете

ни? – питаше евреинът. – Откъде ще намерим коне в това време?

Ибрахим не го слушаше, нито имаше намерение да му отговаря.

Сега той имаше много по-важна задача. В него заговори
скъперникът, но и мъжът. Първо, беше купил двете жени и те му
принадлежаха. Освен това беше убил тримата братя на Персика и
баща ѝ. Дори братята да имаха жени, Ибрахим ги беше обрекъл на
мизерия и липса на мъжка закрила. Така той почувства дълга си да
се погрижи за двете момичета. Намери ханджията, който стоеше
до портата, а двете магарета вече бяха със самари на гърбовете си.

– Днес тук е отседнала една група мъже от Шираз с две жени!

Къде са настанени?

795
 – Не мога да ви кажа! Не се сещам! – отговори веднага
ханджията, но по поведението му си личеше, че знае за какво го
питат.

Ибрахим бръкна и извади още една златна пара и му я подаде.

Алчен блясък се появи в очите на ханджията, но въпреки това той
каза:

– Не мога да ви кажа! Трябва да пазя тайните на всичките си

гости!

Ибрахим веднага различи двуличието на ханджията. Той знаеше,

че именно хората, които говорят по този начин, са най-големите
клюкари. Ибрахим посегна да извади още една златна пара, но се
усети на време. С лявата ръка хвана гърлото на ханджията и
просъска:

– Или ще ги вземеш и ще ми кажеш, или повече никога нищо

няма да можеш да казваш!

Явно мъжът почувства решителността на госта си и веднага

омекна. Ибрахим беше убил толкова много хора днес, че сигурно
нямаше да му направи впечатление, ако убие още един. Мъжът
явно усети това, защото не само му каза къде са настанени двете
жени, но искаше да му съдейства и да го съпроводи.

– Няма нужда! Стой тук!

Той сам се качи до стаята на момичетата и тихо почука.

– Кой е? – дочу се гласът на Махидевран.

– Ибрахим Фердоуси – каза еничарът.

– Какво?

Отвътре се чуваше шумолене и тропот. Скоро резето се премести

и вратата леко се открехна. Показа се Персика.

796
 – Какво правиш тук? – каза тя. – Бягай! Баща ми и братята ми
скоро ще си дойдат!

Колко много се заблуждаваше тя. Той се чудеше какво да прави,

как да ѝ обясни.

– Пригответе се, трябва да тръгнете с мен!

– Какво? – жените бяха изумени. – Какво говориш? Баща ми и

братята ми ще те убият! Бягай!

Изведнъж Ибрахим реши да излъже за добро на двете момичета,

но сега нямаше време да им обяснява. За да приемат истината, на
жените им трябваше време.

– Да сте готови след малко! – каза българинът.

– Но ние никъде няма да ходим! – каза Персика. – Аз ще остана

при баща си!

– И двете сте мои, купих Махидевран със злато, а баща ти ми взе

камата, което означава, че и ти си моя!

Момичето понечи нещо да каже, но явно и тя много добре знаеше

каква е уговорката. Знаеше, че баща ѝ все още носеше
Ибрахимовата кама и нямаше сила, която да го отдели от нея, така
че замълча.

– Хайде, пригответе се! – повтори Ибрахим.

– Знаеш ли какво правиш? – сериозно го попита Персика. – Ако

ме отвлечеш, това означава да си подпишеш смъртната присъда.
Братята ми, баща ми и неговите приятели ще ни преследват до
края на света и когато те хванат, ще си мечтаеш да си мъртъв...

– Знам! Знам! – прекъсна Ибрахим заплахите ѝ. – Хайде,

тръгвайте! Ще пътуваме пеша, така че се обуйте удобно и се
облечете добре!

– Какво? – двете бяха изумени. – Пеша!?

797
 В този момент Ибрахим чу двамата му спътници да свалят
сандъците. Еничарът изчака още малко пред затворената врата на
стаята на момичетата, после пак почука. Двете все така го гледаха
учудени и нямаха никакво намерение да се приготвят за път.
Тогава той нахлу вътре, завърза ръцете им и запуши устите им с
воали. После им метна по едно черно фередже на главите и най-
дебелата дреха и ги поведе. Те се съпротивляваха, но нищо не
можеха да постигнат. Долу магаретата вече бяха натоварени със
скъпоценния багаж. Мъжете бяха силно учудени, че Ибрахим води
някакви забрадени жени, но нищо не посмяха да го попитат.

Странният керван достигна до една от градските порти. В

употреба отново влезе кесията и така напуснаха Исфахан посред
нощ. Отначало се движеха по пътя, но скоро кривнаха по една
пътека вдясно. Тя стремително се изкачваше по стръмен склон.
Магаретата доста се затрудняваха и на двамата мъже им се наложи
да им помагат. Жените, тъй като нищо не виждаха, се спъваха и
падаха. Той се разбра с тях и развърза ръцете и устите им. Махна
и фереджетата им. Преходът беше много труден, но Ибрахим
осъзнаваше, че ако искат да спасят живота си, трябва колкото се
може по-бързо да напуснат персийската столица, като в същото
време не трябва да излизат на главния път и в никакъв случай да
спят в село или кервансарай. Беше сигурен, че още сутринта
вестители и потери от сарбадари ще излязат на главните пътища и
ще търсят бегълците. Тайната полиция щеше да разбере за
среднощното им тръгване и да ги преследва. Така че трябваше да
бъдат бързи и потайни. Бягството пеша по козите пътеки щеше да
удължи живота им повече, отколкото бягството и с най-бързите
коне. Затова сега трябваше да стискат зъби и да вървят, без да се
оплакват и да спират. Непрогледният мрак ги затрудняваше,
въпреки че Ибрахим беше взел пет факли от ханджията.

По някое време евреинът погледна назад и извика:

– Господи, какво се е случило? Господарке! Какво правите тук?

– Отвлечена съм! – изжалва се Персика.

– Тихо! – изсъска Ибрахим.

798
 Явно на двамата мъже не се хареса това, че с тях е дъщерята на
шейха и нейната приятелка, но нищо не можеха да направят.
Ибрахим им забрани да говорят.

– Мълчете и си пазете силите! – каза той. – Ако ни открият или

ни настигнат, сме мъртви!

Ибрахим изсули клупа на ортомата от лявата си ръка и така се

лиши от кесиджийското оръжие, но пък много му олекна.

– Това нас не ни засяга! – каза Персика. – Ти ни отвлече и баща

ми ще те убие, а тези двамата откраднаха хазната, за което също
няма да им се размине!

– Не съм крал нищо, само ги взех! – проплака Исак, "омекнал"

пред дъщерята на шейха. – Ще върна всичко на господаря! – после
погледна Ибрахим и каза: – Този ме изкуши с обещанието си!

За да пресече драмата му, Ибрахим каза:

– Не ни преследва шейхът, а хората на шаха!

– Какво? – всички се учудиха.

– Тази вечер шах Махмуд беше убит и всички мислят, че ние

петимата сме го извършили!

– Но как? От къде на къде? ...

Спътниците на Ибрахим бяха изненадани от новината и не

можеха да повярват, че са обвинени в нещо, за което не бяха
виновни. В следващите минути те се оправдаваха и чудеха, докато
Ибрахим не им каза:

– Аз направих така, че хората на шаха да смятат така!

– Но как? – попита талибът.

– Моя работа – отвърна еничарът. – Сега всички са убедени, че

точно ние сме тези, които убиха шаха.

799
 – Но защо ти трябваше? – изуми се Персика.

– За да ви държа като заложници.

Спътниците на Ибрахим като че ли се успокоиха от това

обяснение. Сега те продължиха мълчаливо напред. Всеки един от
тях се чувстваше по-спокоен и по-наясно със ситуацията и
разчиташе час по-скоро да бъде спасен. Персика и Махидевран се
надяваха, че шейхът и хората му ще ги настигнат и ще ги
освободят от властта на този луд човек. А евреинът и талибът се
молеха хората на шаха първи да ги достигнат. С толкова много
злато и скъпоценности все щяха да се откупят някак и да се
изплъзнат от ръцете на шейха.

Раната, която един от синовете на шейха му бе нанесъл, беше

спряла да кърви, но все още го болеше. По някое време от болка
Ибрахим почти не припадна, но извика силно и седна на земята.

– Какво става, Ибрахим ефенди?

Евреинът и талибът се втурнаха да му помогнат. Той беше

сигурен, че сега му казват "ефенди" от лицемерие, но при първа
възможност и четиримата ще го предадат.

– Аз съм изучавал медицина, чел съм "Ал-Канун филтибб" –

"Канон на лечебната наука" на Абу Али ибн Сина[106] и мога да
лекувам всички болести описани в него. Отпуснете се!

Ибрахим нямаше друг избор. Двамата мъже разгърнаха горните

му дрехи. Долната му бяла дреха бе пропита с кръв. Евреинът
клатеше глава и цъкаше с език. В този момент, докато лекарят
преглеждаше рамото му, евреинът погледна надолу и за малко не
извика.

– Но какво? Какво си направил, ефенди?

– Защо? – Ибрахим недоумяваше за какво говори яхуди.

– Ти си убил господаря! Няма друг начин да му вземеш камата!

800
 Едва сега на Ибрахим му стана ясно, че старецът бе видял камата,
а той много добре я познаваше и не можеше да я сбърка.

– Камата си е моя! – каза Ибрахим. – Може шейхът да ми я е

върнал!

– Не може! – отсече евреинът. – Той никога вече нямаше да ти я

върне!

– Може да съм я откраднал?

– Не! – евреинът беше непреклонен и всъщност беше много прав,

но нямаше откъде да знае. – Убил си господаря, няма друг начин
да си вземеш камата обратно!

Болката беше много силна и сега не желаеше да спори с

вироглавия старец, затова само каза:

– Ще мълчиш, разбра ли! Двамата ще мълчите!

Талибът превърза стегнато рамото на еничара и така бегълците

продължиха. През следващите дни раната започна да гнои и най-
накрая събори Ибрахим. Преди да се строполи, той избра една
малка пещера далеч от пътя. В нея подслониха магаретата и
сандъците. Горките животни се бяха намъчили през последните
дни с тежките сандъци и стръмните пътеки. Мястото и планината
изглеждаха безлюдни. Това беше добре.

Положението на еничара се влошаваше и той не можеше да

става. Имаше постоянна треска, въртеше се като обезумял,
трепереше и се потеше. Страхуваше се да не започне да "гние"
костта на рамото му и да се наложи да отрежат ръката му. Тук,
далече от хората, това щеше да му струва живота. Докато беше по-
добре, скри оръжието си, доколкото можеше. Направи това не
толкова заради двамата мъже, колкото го скри от себе си. Болката
и треската бяха толкова силни, че се опасяваше да не се
самонарани. Така зулфикр беше далеч от него и ако се появяха
врагове, нямаше да му бъде под ръка. Но той и без това не можеше
да окаже никаква съпротива, пък макар и с Втория меч на исляма

801
в ръка. Лекарятталиб се опитваше да го лекува, но постоянно се
оплакваше, че няма никакви условия и лекарства. На третия ден,
откакто беше в треска, талибът реши да рискува и с другата кама
на Ибрахим, не султанската, а тази, която беше купил от пазара в
Исфахан, обряза месото около раната, после с нажеженото острие
обгори месото. Болката беше нетърпима. Ибрахим на няколко
пъти губи съзнание. Следващите дни беше още по-зле. За да не
избягат спътниците му и да не го предадат, той ги беше завързал
един за друг. Така те също страдаха. Това продължи няколко дни.
Ибрахим започна да се оправя. Беше изминала повече от седмица,
откакто бяха избягали от Исфахан, когато Ибрахим се почувства
достатъчно добре и групата продължи пътуването си. Вечерта
обиколиха град, който се наричаше Еран и продължиха към
Хамадан. За да минава по-бързо времето, талибът разказа на
Ибрахим, че някога в древна Персия шахът имал няколко столици.
Главната, най-голямата и официална столица била Персепол,
намиращ се около Шираз, а летните столици били Екбатана и
Суза. Екбатана днес се наричаше Хамадан.

Когато стигнаха до Хамадан, Ибрахим отново завърза

спътниците си, без да обърне никакво внимание на техните
протести и влезе в града. Откри пазара и накупи храна. После
обикаляше и подслушваше какво си говорят хората. Не чу нищо
за смъртта на шаха. Хората или не знаеха, или им беше забранено
да говорят за това. Но по-вероятно беше хората около шаха да
пазят смъртта му в тайна... или... не, не можеше да повярва. Освен
да не е убил шаха! Не, той лично го бе видял умиращ, проснат на
пода. Но все пак тишината по въпроса беше странна.

Натоварен като магаре се върна при завързаните си спътници.

Сега си обясни защо не ги търсеха толкова ожесточено. Ако шахът
беше жив, това беше причината. Все пак не сподели нищо със
спътниците си. Талибът му беше казал какви неща да купи от
пазара. Сега той носеше билките и следващите дни раната му
започна да заздравява много по-бързо, защото Али Мюзекки я
налагаше с лапа от различни билки. Сега, когато Ибрахим се
успокои, че не ги преследват, започнаха да се движат още по-
бързо. Намираха се на една седмица път от еничарския лагер в

802
Урмия, ако въобще лагерът беше все още там. Откакто беше
тръгнал, нищо не беше чул за своите другари. Не знаеше дали се е
провела битка, или най-вероятно бяха отстъпили. Но дори и да
беше така, това щеше да удължи пътя им най-много с един или два
дни.

След като стигнаха Сенендедж, пътят му беше познат и

придвижването беше вече много по-бързо и лесно. Намираха се
доста далеч от Исфахан и нямаше смисъл толкова да се крият.
Ибрахим беше от хората, които като мине веднъж по един път, го
запомня и после може да се върне обратно по него. А по този път
съвсем скоро бяха минали с Абдаллах ефенди. Колкото по на север
отиваха и по-дълъг път изминаваха, и се отдалечаваха от Исфахан,
толкова съпротивата на спътниците му намаляваше. Той не
бързаше да се радва, защото не искаше да се провали накрая. Беше
внимателен и нарочно намали темпото, въпреки че душата му
ликуваше. Ако беше убил иранския Махди и ако успееше да се
върне жив и невредим, това щеше да бъде сигурен знак, че е
Махди Колкото и странно да изглеждаше, той още не беше
свикнал и като че ли още не беше приел мисълта, че наистина е
Махди. Все още очакваше някакво изключително знамение,
поличба или доказателство, знак от Аллах, който да го убеди, че е
Махди. Животът, който водеше, беше най-обикновен. Ибрахим не
си представяше така живота на Махди. Месията трябваше да има
изключителна сила и да води живот много по-различен от този на
обикновените хора, така утвърждаваха всички писания и
пророчества. После се замисли. Всъщност той винаги беше
побеждавал и се беше измъквал невредим от всякакви критични
ситуации. Дали това не беше голямата сила на Махди? Едва ли.
Ибрахим по-скоро си представяше Махди като недосегаем, а той
беше най-обикновен воин. Цялото му тяло беше в белези. Раната
на рамото му зарастваше, но остана една голяма, дълбока дупка и
по всичко си личеше, че колкото и добре да зарасне, дупката няма
да изчезне напълно, а ще остане като спомен от битката му в
Исфахан.

Скоро стигнаха до Урмия. Еничарите не бяха напуснали

територията на Иран. Лагерът беше пълен с войници. Това, че

803
еничарите бяха тук, го зарадва, но се чудеше защо битката все още
не се бе провела. Когато тръгнаха с Йенишехирли Абдаллах
ефенди беше пролет и всички бяха готови за битка. Какво се беше
случило? Как така всичко това се беше разминало? Не можеше да
си обясни нищо от това, но не то го притесняваше. Ядосваше се,
защото бе успял да се доближи твърде близо до лагера, без да бъде
разкрит. Беше се качил на един хълм западно от бойния стан и той
се разкриваше пред очите му като на длан. От една страна лагерът
беше притиснат от планината, а от другата – от езерото. Докато
приближаваха, нито веднъж не срещнаха еничарски патрул или
пост. Сега той стоеше на хълма и наблюдаваше еничарския лагер.
На негово място можеше да бъде всякакъв персийски съгледвач.
Войниците вече не спяха в палатки, а пред очите му се откри точно
копие на лагера, който предната зима бяха построили до
Каракьосе. Явно "агите на двете луни" се бяха погрижили за
следващата зима и знаеха, че войската ще остане тук още дълго.

Ибрахим се върна, забра група и така се появиха в лагера на

еничарите. Първото нещо, което направи, беше да потърси
командира на лагера. Докато го търсеше, момчетата от 101-ва орта
го видяха и скоро Ибрахим беше обкръжен от приятелите си,
които с пълно гърло крещяха: "Биз гилиндж мюсюлманларък!"

Сто и първа орта беше точно до 99-та орта, така че първия

чорбаджия, когото срещна, беше Мустафа. Мъжът много му се
зарадва. Скоро Бахтияр Казим дотича отнякъде.

– Ибрахим ефенди, да строя ли ортата? – питаше той. Явно от

вълнение белегът, който разсичаше лицето му, бе почервенял и по-
скоро изглеждаше морав.

– Да, веднага! – каза Ибрахим.

Бахтияр беше доволен, че получава заповед. Той се втурна да

успокоява момчетата от ортата и да ги строи.

– Какво става? – попита Ибрахим. Въпросът беше насочен към

Мустафа.

804
 – Нищо, готови сме за битка, но от Истанбул пристигат заповеди
да чакаме.

– Лагерът е много лошо укрепен! – каза българинът.

– Знам, но все още строим бараки!

– Ще заздравим охраната!

– Като идвахте насам, видяхте ли нещо подозрително? Имаше ли

персийски войски?

– Не! Не срещнах персийски войски, но успях да вляза в лагера

незабелязан! Води ме до "агата на двете луни"!

Мустафа го заведе в щабната барака. Там му върна обратно

джерида. Ибрахим много се зарадва, когато хвана в ръка дългото
арабско копие. Скоро вестта за появата на Ибрахим се разнесе из
лагера и всички чорбаджии сами пристигнаха в щаба. Ибрахим не
каза нищо нито за целта на пътуването, нито за това къде е бил,
нито за подозрението си, че е убил шаха на Иран. После и на тях
разказа за уязвимостта на лагера. Чорбаджиите взеха решение да
увеличат постовете, да пуснат тайни групи, които да обикалят в
околността, и целият лагер да бъде ограден с дървена стена от
побити заострени трупи. Хълмовете наоколо бяха голи, затова
трябваше да се реши откъде да бъдат донесени те.

– Искам от днес аз да бъда "ага на двете луни"! – каза Ибрахим.

Мустафа и останалите чорбаджии веднага го подкрепиха.

Нямаше никакво възражение и от страна на сегашния ага, така че
Ибрахим вече беше командир на целия лагер.

След като свърши съвещанието, той отиде и направи проверка на

оръжието и външния вид на ортата си. Всичко беше наред. Явно
Бахтияр беше поддържал висока дисциплина. Всичките му
другари бяха живи, здрави, добре нахранени и силни. Изглеждаха
готови за бой. Да държиш такива мъже без битка цяла година беше
престъпление. То беше като да държиш гладни лъвове в клетка.
Колкото повече ги държиш, толкова по-голяма вероятност имаше

805
да започнат да се нахвърлят сами срещу себе си. Ибрахим се сети
и за друго определение. Това му приличаше като да изпънеш лък
и да не стреляш с него. Еластичността на рамото на лъка намалява
и съвсем скоро с него вече не може да се стреля. Така беше и с
еничарите. Беше изключително опасно да подготвиш и настроиш
такива воини за битка, да ги настървиш, а после да не им дадеш
кръв. Те се изнервяха и ставаха неспокойни. Имаше опасност
яростта, която се натрупва у воините, да не се насочи в правилната
посока, а да се обърне срепду командирите. Затова Ибрахим
знаеше, че е нужна дисциплина. Само желязната дисциплина
можеше да ги спаси от недоволство и бунт и веднага трябваше да
се забранят хазарта, алкохола и жените. Тежките изнурителни
тренировки също щяха да помогнат.

Ибрахим се приближи до Бахтияр и каза:

– Къде са Патрона Халил и хората му?

– Държа ги изолирани от ортата. Момчетата не ги харесват. Но

иначе те са много добри воини.

– Веднага да ми се представят! – каза Ибрахим.

Той изчака Белязания да изпрати човек, който да повика

албанеца и заповяда всички орти да се строят. След това каза:

– Изглеждате добре, здрави сте! Външният ви вид и поддръжката

на оръжието ме задоволява, но от днес започваме сериозна
подготовка! Ще укрепим лагера и ще се готвим за война! Искам
дисциплина! Няма да търпя никакви възражения, проява на
мързел и нехайство! Намираме се на територията на врага. Ако
сме небрежни, ще бъдем мъртви! Благодаря на Бахтияр Казим, че
се е грижил добре за вас и ви намирам в добра форма!

След това той извади зулфикр и го вдигна към небето. Бахтияр

развя знамето на ортата и всички в едно гърло закрещяха: "Биз
гилиндж мюсюлманларък!"

806
 Ибрахим постави задача на войниците си. Накара Патрона Халил
да го придружи до града. Албанецът се усмихна и го приветства с
поздрава на сектата на Махди. Докато неговите хора помагаха на
яхуди и талиба и пазеха двете жени, Патрона се приближи до него
и каза:

– Ибрахим ал-Махди, какво стана?

– Имаш ли връзка със сектата? – попита Ибрахим.

– Да! Всички те очаквахме! Какво стана, къде е шейхюлислямът?

– Шейхюлислямът почина – каза Ибрахим и като че ли едва сега

проумя, че бе изгубил човек, който много го обичаше и му бе
помагал във всякакви ситуации. Сега, когато се чувстваше
защитен и спокоен, за пръв път почувства празнината, която се бе
отворила в сърцето му със загубата на Абдаллах ефенди.

Патрона Халил тактично изчака известно време и чак след това

попита за смъртта на стареца. Той се интересуваше къде и как е
станало, къде е погребан духовният глава на целия мюсюлмански
свят. Ибрахим знаеше, че арнаутинът не пита от любопитство, а за
да информира останалите членове от сектата.

– Ибрахим ал-Махди, сектата намаля с още един човек! Трябва

да помислим да попълним редовете!

– Ще помисля! – той много добре знаеше, че това не беше лично

желание на най-новия член на сектата, а на всички останали.

После Ибрахим разпита за сектата, за политиката и разбра, че

през времето, в което беше липсвал, почти нищо не се бе
променило. Въпреки че империята се намираше във война,
партията на Невшихирли Дамат Ибрахим паша все още беше
силна и именно те стояха зад заповедите, които бяха издавани
лично от султана, те "спъваха" действията на еничарите.

– Ние тук сме заложници на борбата между двете партии в

Истанбул.

807
 – Така е най-опасно – каза Ибрахим, – защото грешките и
боричканията на големците обикновено се заплащат с невинната
кръв на еничарите. Преди да влезеш в битка и да рискуваш живота
си, трябва да знаеш, че всички в тила ти са единни и те подкрепят.
Чорбаджиите запознати ли са с политическата ситуация?

– Тъй като съм единственият член на сектата на Махди, а не съм

командир както всички останали, по-скоро отстрани
предупреждавах командирите, а на войниците директно изнасях
речи, така че те са запознати.

Ибрахим помнеше каква власт можеше да упражнява Патрона

над слушателите си и беше сигурен, че се е справил добре.

– Предай на агата на еничарите, че се срещнах с шиитския

претендент за Махди и го убих!

– Какво? – албанецът не успя да си наложи контрол. Явно

изненадата му бе огромна. – Убихте техния, шиитския Махди? –
невярващо повтори той.

– Да!

– Лесно ли беше?

– Не! – Ибрахим се замисли. Всъщност убийството не беше

трудно, но цялата мисия беше убийствено уморителна. Сега той
почувства умората. Концентрацията му беше спаднала. Беше по-
спокоен и на сигурно място и това накара тялото му също да се
отпусне. Затова сега умората го застигна като вълна.
Изтощителният преход, напрежението от това да си в тила на
врага и във всеки един момент да може да бъдеш разкрит. Досега
го беше държала мобилизацията, но изведнъж сякаш цялата умора
на света се загнезди в тялото му.

Ибрахим влезе в града, хареса си една къща и я нае. Тя беше

голяма и скоро хазяите му освободиха целия горен кат, който беше
с широк чардак. Еничарът им плати добри пари и те бяха много
доволни. Къщата беше оградена отвсякъде с висок над два метра

808
дувар и приличаше на непристъпна крепост. Горе стаите бяха
много. Той настани в една яхуди и талиба, а в друга – двете жени.
Най-голямата централна стая определи за себе си, а едно малко
килерче реши да използва за сандъците с богатството.

Откакто се намираха на османска територия и четиримата му

спътници бяха съкрушени. Те бяха посърнали и като че ли се
пречупиха. Явно всеки от тях бе мечтал да бъде спасен и едва сега
проумяха, че това няма да се случи. Те знаеха, че Ибрахим е
турчин, но когато видяха цялата армия и посрещането, което му
устроиха, разбраха, че човекът не е обикновен турчин, а турски
командир. Всички му се подчиняваха. Сигурно беше генерал –
паша. Той беше турски командир и те бяха в ръцете му. Във всеки
момент можеше да се окаже, че старите уговорки вече не са в сила.
Това явно не се хареса на нито един от четиримата. Ибрахим
знаеше, че не може да остави мъжете и жените в еничарския лагер,
затова нае къщата в града. Повери на Патрона Халил да охранява
съкровището и хората.

– Искам пълно подчинение и вярност от хората ти! – каза той на

Патрона. – Искам да охранявате къщата и хората в нея като очите
си! Всеки опит да заговорите някого от тях, и особено жените, ще
бъде наказан със смърт! Освен виновните, ще убия и теб! Така че
ти отговаряш пред мен и няма да приема никакви оправдания!
Разбра ли?

– Анладъм! [107] – кратко отговори албанецът.

– Вече си одабаши и отговаряш за къщата. Разбра ли?

– Анладъм! – пак чинно отговори новият одабаши.

Патрона Халил и хората му се настаниха в една постройка от две

стаи. Тя явно служеше за кухня през лятото, но сега мъжете
сложиха легла и направиха нещо като караул.

– Ако чуя за алкохол, ако непрекъснато няма двама души на пост,

ще ви накажа жестоко! Ако допуснете каквото и да е своеволие
или немарливост, ако някой успее да достигне вътре в двора или

809
до къщата, ще бъда безцеремонен! Искам да сте на мое
разположение денонощно, трябва да сте готови да действате
където се наложи! Ще се налага да изпълнявате мои специални
поръчки! Ще ви накажа, ако ви видя облечени по друг начин освен
с еничарска униформа!

По изражението на Патрона Халил си личеше, че започва да

проумява казаното от чорбаджията, но последните му думи го
убедиха окончателно в сериозността на намеренията му.

– Искам да ми намериш многожилен къс кожен бич! Погрижи се

за магаретата и изпрати от твоите хора с тайна мисия до Исфахан,
които да откупят Артабаз!

После Ибрахим обясни на Патрона Халил къде точно е продал

коня и на кого.

– Ясно!

Ибрахим остави Патрона Халил и мъжете, поръча на стопанката

на къщата обяд и ѝ плати. Влезе в стаята. Голямата софа беше
широка и просторна, имаше камина, а малка вратичка водеше към
личната му спалня. Там беше оставил дисагите, кожената чанта и
камите. Тази стая също беше светла и много чиста. Тя имаше
прозорци на трите си стени.

Явно стопаните бяха заможни хора, защото къщата, макар и

проста, беше солидно направена. Сандъците бяха на сигурно
място. Храната беше донесена от старата жена. Персика и
Махидевран се втурнаха да ѝ помагат. Може би поради това тя
веднага ги хареса. И така вече трите жени се грижеха за
прехраната. Патрона Халил и мъжете му щяха да се хранят от
еничарския казан.

След като се нахрани, умората още повече го налегна.

– Ибрахим ефенди, вие сте нещо като командир тук, така ли?

Еничарът знаеше, че беше дошло време да разкрие

самоличността си, затова каза:

810
 – Името ми е Ибрахим, но не Фердоуси, а Селяхаддин.

– Как? – учудено попитаха гостите му.

– Името ми е Ибрахим Селяхаддин. Не съм раждан във Фердоус,

а в една далечна държава, която вие няма как да знаете.

– Как, не си ли турчин? – изненада се Персика

– Не, не съм турчин. Аз съм капъ кулу.

– Какво е това? – продължи да пита момичето.

– Аз съм еничар.

– Еничар!!! – тримата се дръпнаха като ожулени от коприва. Те

го гледаха така все едно, че виждат най-презряното същество на
света. Все едно не е човек, а най-нисша твар. Само Махидевран
реагира по-спокойно. – Да, аз съм еничарски командир!

– Ти наистина си убил шаха, нали? – талибът беше разбит. По-

всичко си личеше, че е в шок.

– Да, така мисля – Ибрахим беше решил да бъде честен.

– И ни взе със себе си, като заложници! – попита Персика с нотка

на съжаление в гласа.

– Не само – Ибрахим беше искрен. Съвестта не му беше

позволила да остави двете сирачета, а на Исак беше обещал да го
изпрати в Йерусалим.

– Какво ще правиш с нас, господарю? Като какви ще ни

задържиш, като заложнички или като жени?

Ибрахим се чувстваше прекалено уморен, за да отговаря на

въпросите на Персика, затова каза:

– Искам да спазвате следния ред. Никакво излизане извън двора!

Никакви разговори с охраната! Никакъв опит за бягство! Искам да
си починете! Ако изпълнявате заповедите ми, ще бъдете мои

811
гости, ако не ще ви превърна в затворници! Не искам да
споменавате пред никого за сандъците, защото, ако се разчуе,
рискуваме да ни нападнат бандити! Затова никому нито дума!
Хайде, отиваме да почиваме!

Така Ибрахим постави условията и се оттегли в стаята си. Легна

и спа два дни, без да става. На няколко пъти кошмарите и нуждата
го принуждаваха да се събуди и да излезе в двора, но после се
прибираше и продължаваше да спи.

На третата сутрин го събуди весел женски кикот. Той се носеше

от съседната голяма стая. Ибрахим леко открехна вратичката и
надзърна. Махидевран – гола, прикрита единствено от дългата си
коса, стоеше срещу горящата камина и търкаше тялото си с голяма
кърпа. Когато се обърна, цялата предна част на тялото ѝ беше
зачервена от търкането или от пламъците на камината. Беше
толкова красива. Момичето вдигна ръка, за да избърше косите си.
Мишницата ѝ се разкри. Там наистина имаше татуировка от
четири точици, оформящи съвършен ромб, но Ибрахим вече
знаеше, че Махидевран не беше едно от момичетата от онази нощ.
Това голо тяло той виждаше за пръв път. Кръгло и сочно, с
девствени форми, не можеше да го обърка с нечие друго.

Скоро към нея се присъедини и Персика – стройна, слаба и

деликатна, с малки, стегнати, но много красиви форми. Цялото ѝ
тяло, дългите ѝ ръце и крака излъчваха женственост и грация.

Двете момичета стояха пред горещите огнени езици като

видения. Ибрахим имаше чувството, че се занимават с някаква
древна огнена магия. Персика също. Имаше под мишницата
татуиран ромб. Явно членуваха в някаква женска секта. Те сушаха
телата си и се закачаха, като се кикотеха. Гледката беше толкова
прекрасна, че Ибрахим задържа дъха си. Не възприемаше
момичетата като жени и те не го възбуждаха както жените онази
вечер, а по-скоро го радваха. Той се улови, как се усмихва,
радвайки се на невинните им игри. Бяха толкова хубави. Ибрахим
изпита желание да задържи тези слънчеви същества за себе си.
Чувстваше се толкова стар и уморен. Целият му живот досега

812
беше преди всичко страдание, болка и смърт, толкова много
смърт. Дали Аллах щеше да възнагради страданието му и да му
изпрати най-после малко радост? След това се сети как изглежда,
кой е и реши, че няма право да причинява това на невинните
момичета. Те бяха толкова весели и леки, като огън, като вятър, не
искаше да наранява тези невинни същества. Досега винаги беше
наранявал хората, които бе обичал. Нима не беше научил този
урок!? Нима щеше да причини това на тези невинни деца!?
Ибрахим взе решение да ги пази, но да не гледа на тях като на
жени. Та той беше убил братята на Персика и баща ѝ, като я остави
сирак. Само злодей можеше след такова нещо да се опита да
задържи момичетата за жени. Сянката на смъртта като проклятие
лежеше между него и тях и правеше единението им невъзможно.

В следващите дни лагерът беше укрепен и ограден с висока стена

от забити заострени стволове на дръвчета. Постовете обикаляха по
околните хълмове. Дисциплината също беше затегната. Като "ага
на двете луни", Ибрахим не се церемонеше много с еничарите.
През цялото време пред очите му бяха братята на Персика и
сарбадарите. Еничарите трябваше да станат много добри воини,
не просто най-добрите, а много пъти по-добри от сарбадарите.
Сега, в лицето на сарбадарите, той беше видял достойни
противници. Еничарите трябваше да са готови да разбият персите
и да унищожат сарбадарите в битка гърди в гърди. Еничарите като
че ли усетиха, че Ибрахим Селяхаддин ги готви за истинска битка.
Те знаеха, че той е бил в тила на персите повече от седем месеца,
така че му се довериха. Явно персите бяха добри, иначе
чорбаджията едва ли щеше да реагира по такъв начин. Те
осъзнаха, че подготовката и дисциплината, които налага Ибрахим
ефенди, не са самоцелни, а ще им осигурят предимство и ще
запазят живота им в предстоящата битка.

Не мина много време и хората на Патрона Халил се завърнаха от

тайната мисия с коня на Ибрахим – Артабаз. Ибрахим вече беше
спокоен, защото красивото животно отново беше при него.

Още първия ден, в който се събуди и се почувства по-силен, той

отиде в голямата джамия, където шейхюлислямът беше настанил

813
хората си. Съобщи на улемите за неговата смърт и им върна
книгите му. Цялата процесия от писари, молли и шейхове напусна
Урмия още на другия ден. Охранявани от отряд еничари, те се
прибираха в Истанбул, където щеше да бъде избран новият
шейхюлислям.

Ибрахим беше избрал да бъде "ага на двете луни" през ранната

есен и това беше успешен избор. Времето беше меко, все още
топло, затова обучението вървеше с пълна сила. В същото време,
като си спомняше подготовката за предната зима, той подготви
провизиите много внимателно и натрупа големи запаси, които
сигурно биха стигнали за две години.

Така през целия ден Ибрахим беше зает с лагера и обучението на

еничарите, а вечер се прибираше в къщата си в града. Патрона
Халил го съпровождаше и навсякъде беше с него. Той му беше
нещо като лична охрана и в същото време секретар и фараш.
Докато беше командир на всички еничари, беше оставил Бахтияр
Казим да командва 101-ва орта, но често лично посещаваше
момчетата.

Когато се прибираше вечер, Ибрахим се чувстваше ужасно

уморен. Обикновено поканваше яхуди и талиба при себе си, след
което тримата водеха разговори на различни теми. Може би
защото се чувстваше гузен, Ибрахим избягваше жените. Понякога
им купуваше по някой подарък, но обикновено предпочиташе да
не ги вижда, а да си почива. Тъй като и старците, и момичетата,
осъзнаваха, че предстои зима, а те се намираха твърде далеч от
познатите им земи, като че ли се успокоиха.

Една вечер, както си седеше и пийваше кафе, направено за него

от стопанката на дома, (Ех, липсваше му кафето на Хасан ага,
неговият аромат не можеше да се сравни с нищо!) и си спомняше
Истанбул и хората, които обичаше и бе оставил там, на вратата се
потропа. Ибрахим беше учуден.

– Влез! – извика той.

814
 Вратата се открехна и в стаята влезе Персика. Някак плаха и
грациозна, тя приличаше на сърна. Ибрахим ѝ направи знак да
седне.

– Ибрахим ефенди, ние сме държани като затворнички, а вие ни

отбягвате, защо?

Ибрахим беше скрил султанската кама в кожената чанта, а

навсякъде ходеше с камата, която беше купил от Исфахан. Той
беше сигурен, че ако Персика само мерне камата, веднага ще се
сети какво е направил с баща ѝ.

Персика продължаваше да говори:

– Ще преговаряте ли с баща ми за откуп, Ибрахим ефенди?

Ибрахим мълчеше. Не знаеше какво да отговори. Знаеше, само

че не трябва да ѝ споделя истината.

– Не, няма да преговарям!

– Но защо ни държите? – момичето явно беше учудено.

– Напролет ще видим. Какво те притеснява, че баща ти може да

няма пари за откупа ли?

– Баща ми е много богат, винаги ще намери пари за мен! Братята

ми също са много богати, но те едва ли ще ти платят, те ще те
убият!

– Добре! Добре! – Ибрахим махна. Чувстваше се много уморен.

Не желаеше да спори с момичето.

Тази зима беше много люта и продължи дълго. Пролетта на 1725

година дойде много късно и беше студена. Когато се запролети,
Ибрахим поиска за "ага на двете луни" да бъде назначен Мустафа.
Така те двамата подеха мощна подготовка за битка. Ако сега се
наложеше да тръгнат на боен поход, щеше да ги предвожда
Мустафа. Това обаче не се случи. След Мустафа, еничарските
чорбаджии гласуваха Ибрахим отново да поеме поста "ага на

815
двете луни". Командирът на 101-ва орта благодари и продължи
подготовката все по-бързо и спешно, като във всеки момент беше
готов да тръгне на боен поход и да влезе в битка. Колкото и да
беше учудващо, докато той беше начело, това не се случи. Нима
пак щеше да се повторят нещата от миналата година? Ибрахим
започна да се дразни. Беше страхотна грешка да се чака. Това
можеше да бъде пагубно за армията. Еничарските чорбаджии се
събраха и единодушно отново избраха Мустафа. Това беше добре,
ако най-после започне бойният поход. Ибрахим знаеше, че
Мустафа ще продължи подготовката на войската, но ако нямаше
да има битка, това означаваше, че ще се повиши напрежението
между самите воини. Може би по-добрият вариант беше да
изберат някой по-миролюбив ага, който леко да отхлаби
подготовката.

Ибрахим обсъждаше всичко това, когато се получи заповед от

Истанбул. И така след като цялата 1724 година Истанбул и Москва
бяха загубили, за да се споразумеят за разделянето на Персия, най-
после, точно на границата между пролетта и лятото на 1725
година, дойде дългоочакваната заповед за започване на войната.
Всичко се получи по най-добрия начин. Мустафа поведе
еничарите, които бяха в приповдигнато настроение. Двамата с
Ибрахим се бяха разбрали и решиха да нападнат Тебриз. Градът
беше добре укрепен и вътре имаше огромна армия. Еничарите
стигнаха до града, обкръжиха го и наложиха строга блокада.
Мустафа събра всички еничарски командири и каза:

– Трябва по най-бързия начин да превземем града, докато

войниците са отпочинали и са с голям заряд! Не бива да допуснем
Тебриз да спре първоначалния ни импулс и да ни задържи!
Колкото по-бързо го превземем, толкова по-малко жертви ще
дадем!

Останалите еничарски командири до един се съгласиха.

– Да се приготвим за атака! – каза Мустафа. – Ще стегнем града

в клещи! Ще разделим войските на две! Едната армия ще водя
лично аз, а другата ще я предвожда Ибрахим ага!

816
 Ибрахим се изненада. Но не можеше да откаже или да
противоречи на "агата на двете луни". Той направи еничарския
поздрав и после пое командването на едната армия. Преди да
нападнат града, събра цялата войска. Сто и първа орта се
намираше точно срещу него. Двамата с Мустафа се бяха
уговорили да атакуват едновременно, по даден от Мустафа знак.
Така той стоеше пред еничарската армия. Топлият вятър
развяваше белия ръкав на високата му еничарска шапка. Ибрахим
си спомни за своите командири и какви пламенни речи
произнасяха те преди битка. Колко много искаше да може да
говори като тях. Той извиси глас:

– Пред мен виждам най-добрата армия в света! Войска съставена

от воини! Вие сте най-добрите воини на света и аз се прекланям
пред вас! Като ви видя, лъвове мои, се изпълвам с гордост! Знам,
че сте готови и копнеете във всеки момент да влезете в битка!
Виждам разширените ви, като на расови коне, ноздри! Усещам
желанието ви за битка, взирам се в погледите ви, по-твърди от
нашите ятагани! Знам, че копнеете да скочите в битка и да се
отправите към джнана! Някои от нас тази вечер ще спят при
миришещи на пот и кръв еничари!

Ибрахим беше решил да се пошегува с еничарите и продължи:

– Тази вечер Патрона Халил ще спи до Мустафа...

Мъжете пред него глухо изръмжаха. Явно никой не беше

доволен от картината, която чорбаджията им рисуваше. Те не бяха
доволни, че вечерта ще спят един до друг, опръскани с кръв, пот и
мръсотия.

– Патрона Халил ще спи до Мустафа – продължаваше да говори

Ибрахим. – Кой иска да спи до Бахтияр Казим?

Мъжете диво се изсмяха. Явно никой не искаше да спи до

обезобразения и осакатен помощник на чорбаджията Ибрахим.

817
 Бахтияр очевидно не се обиди, но се огледа с див поглед като че
ли бе засегнат. Всички знаеха, че това е шега. Ибрахим обаче
продължаваше:

– Някои от нас ще спят сред хурии! Преди това обаче трябва да

се хвърлим в битка! Нека скочим напред и ги избием всичките! Те
са добри воини и достойни противници, но ни смятат за адови
изчадия. Наричат ни "джингиби" и "Шейтан"! Плашат с нас децата
си! Казват, че сме кучета и пием човешка кръв! Да ги избием! Нека
защитим Империята на падишаха и правото си да съществуваме!
Днес ние се намираме в сърцето на шиитите!

Докато говореше, Ибрахим осъзна, че еничарите тук са

натрапници и завоеватели. Те не бяха дошли да защитават нищо,
а да нападат и да положат цяла Персия под ятагана си.

Въпреки думите му и това, че се опита да ги вдъхнови, еничарите

явно не бяха престанали да мислят, защото няколко ясни гласа
попитаха:

– Ибрахим ефенди, но те са правоверни като нас!? Те също са

мюсюлмани! Те са наши братя, мюсюлмани!

Ибрахим се сети за речта, която беше държал на втория ден при

битката при Прут. Оттогава бяха минали повече от 11 години, но
той си спомни думите, които тогава беше казал.

Вятърът развяваше белия ръкав на еничарската шапка и

придаваше легендарен вид на еничарския чорбаджия. А той
говореше високо, отчетливо и ясно, така че всички да го чуят:

– Ние сме еничари... Ние нямаме братя! Ние сме сираците на

Аллах! Само защото вярата ни е една, не означава, че
мюсюлманите са наши братя! Нашите братя са тук! Само еничар
може да бъде брат на друг еничар! Ние сме братя по оръжие, братя
по рамо, ние сме йолдаши! Това, че сме мюсюлмани не означава,
че мюсюлманите са ни братя. Това, че сме българи не означава, че
българите са ни братя!

818
 Другите орти се разшумяха.

– Сърби, гърци, албанци или арменци... Те не са наши братя! Те

ни мразят, презират и се срамуват от нас!

Турците мюсюлмани не ни харесват, те не могат да приемат, че

бивши гяури ги управляват. Арабите и персите ни мразят. Гяурите
ни мразят и ни отритват. Ние нямаме братя, ние сме сираците на
Аллах! Ние нямаме народ, държава, господар, майки и бащи. Ние
сме истински воини, защото имаме двата най-сигурни съюзници –
Всемогъщият и Всесилен Аллах и най-сигурното нещо в този
живот – Смъртта. Ние сме децата на този вихрен брак между Бог
и Смъртта. Имаме единствено себе си, крепката си ръка, ятагана и
рамото на другаря до нас! Това сме ние! Тук са нашите братя!
Всички други са наши врагове! Ние сме вълци единаци!

Изведнъж Ибрахим изпадна в нещо като транс. В лявата ръка

държеше джерида. Копието сочеше право нагоре, като че ли
посочваше Аллах. Той извади и зулфикр, вдигна го над главата си.
Мъжете притихнаха и гледаха действията на чорбаджията като
заклинания на някакъв могъщ езически жрец. И изведнъж
Ибрахим получи прозрение. Той изкрещя и гласът му се понесе
над смълчаните еничари и сякаш ги разтърси. Ибрахим беше в
транс. Отстрани изглеждаше все едно невидима могъща сила му
нарежда, а той само повтаря и изпълнява волята ѝ.

А Ибрахим крещеше:

– Ал-Мелик! (Цар!)

Еничарите мощно, като един, повтаряха след него. Те също, като

че ли изпаднаха в транс и крещяха с пълно гърло.

– Ал-Мелик!

– Ал-Каххар! (Господстващ!) – извика Ибрахим.

– Ал-Каххар! – повтаряха хиляди гърла след него. Всеки еничар

чувстваше мястото си в строя. Гласовете и погледите им бяха като
стомана. Всеки един от тях осъзнаваше, че само след миг може да

819
загуби живота си и трябваше да бъде готов за това. Сега те
участваха в едно тайнство, като пречистване и духовно
извисяване. Всички много добре знаеха деветдесет и деветте
"прекрасни имена на Аллах". Бяха ги учили още в корпуса и
мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди ги беше карал да ги
повтарят до припадък. Досега винаги бяха смятали, че
повтарянето им води до вглъбяване и духовно пречистване. Сега
обаче Ибрахим Селяхаддин беше представил божиите имена по
нов начин, като средство да постигнат бойно настроение и
жертвоготовност. Ако някой им беше разказал случката, те
нямаше да разберат за какво става въпрос, но сега, когато чуеха
поредното име на Аллах, някаква сила ги разтърсваше. А когато
го изкрещяваха, като че ли се сливаха с Бог. С всяко име те
усещаха как все повече се доближават до Бог, а Ибрахим
продължаваше да крещи:

– Ал-Фатах! (Победител!)

Всички повтаряха, а гърдите им се издуваха все повече и повече,

сякаш в тях се вливаха нови сили.

– Ал-Муизз! (Даващ сила!) – крещеше Ибрахим с всичка сила и

вдигаше джерида и Меча на Аллах.

– Ал-Муизз! – ревяха те, макар че гърлата им прегракнаха, и

усещаха прилива на сила от Аллах.

– Ал-Джалил! (Великият!) – гласът ги разтърси.

– Ал-Джалил! – крещяха те и като че ли краката им се отделиха

от земята и те летяха.

– Ал-Мумит! (Умъртвяващият!)

Еничарите повтаряха и разбраха, че дори да умрат, това няма да

бъде от враговете, а от Аллах. После дойде следващият вик на
Ибрахим Селяхаддин и воините избухнаха във взрив от светлина,
а той крещеше:

– Ал-Баис! (Възкресяващият!)

820
 И те изреваха:

– Възкресяващият! – и всички бяха готови да умрат, защото това

беше техният път към рая.

Така те крещяха и повтаряха тези зикр и знаеха, че истинският

зикр не е само на езика и гърлото, не е само в тялото на човека.
Истинският зикр е зикр на сърцето (зикр алкелб), зикр на душата.
Така, когато дойде знакът за атака от Мустафа ага, еничарите бяха
в пълно единение с Аллах, без страх от смърт, поражение и болка
се втурнаха напред. Като огромна вълна заляха стените на
крепостта, но после пак като вълна се разбиха в каменните ѝ стени.
Когато те се оттеглиха като пяна, в подстъпите на крепостта
останаха проснатите тела на техните мъртви другари. Но те не
изпитваха жал и страх и отново се втурнаха напред. Атаките
продължиха през целия ден.

Ибрахим предвождаше всяка еничарска атака. Еничарите се

биеха като в транс. Те сякаш не можеха да изпитат болка, страх и
умора. Хвърляха се с гърди срещу крепостните стени.
Персийската армия беше добре скрита зад тях и имаше голямо
предимство пред налитащите като оси еничари. Ибрахим знаеше,
че саможертвата на елитните войници ще ги пречупи, а удържат
ли сега психологическа победа, разчуеше ли се за блокадата и
битката при Тебриз, останалата Персия щеше да се предаде.

Атаките следваха една след друга. Късно следобед Ибрахим

осъзна, че може би е грешка да атакуват така хаотично. Мракът
падна, а те нищо не бяха постигнали. Ибрахим нареди да се
изгради плътна блокада, така че и пиле да не може да прехвръкне.
После разпореди да се приберат убитите и ранените. Казаните с
топла храна вече вряха и след като се наядоха, легнаха да спят,
като на пост останаха само часовите.

Седем от еничарските чорбаджии бяха мъртви и Мустафа

назначи нови чорбаджии на тяхно място. Всички аги бяха
подтиснати от многото жертви.

– Какво да правим? – попита Мустафа.

821
 – Да продължим атаката!? – казаха чорбаджиите. – По-добре
такава битка, отколкото бездействие!

Ибрахим не очакваше такава реакция от агите. Той по-скоро

мислеше, че те ще са обезверени и отчаяни, но не беше така.

Така атаките продължиха и през следващите дни. Когато Тебриз

беше превзет, Ибрахим вече беше толкова изтощен, че не пожела
да влезе в града. Мустафа дойде при него ликуващ.

– Ибрахим ефенди, победихме!

Ибрахим го гледаше, без следа от радост. Толкова много смърт

беше видял през тези дни. Голяма част от армията им беше
унищожена. Те се бяха препънали в първия град. За да продължат,
трябваше да починат и да попълнят силите си. Бяха останали е
малко хора и беше несериозно да се мисли, че с тях могат да
превземат цял Иран. Ибрахим се беше убедил колко голяма е
Персия. С тези еничари не можеха да я превземат. Българинът
чувстваше битката при Тебриз като провал. Без подкрепата на
артилерия беше немислимо продължаване на похода по
превземане на страната на шиитите.

– Смятате ли, че сме виновни за смъртта на толкова наши

момчета, Ибрахим ефенди? – попита Мустафа.

Ибрахим нищо не каза. Той мълчеше и никакво изражение не се

появи на лицето му.

– Трябва да спрем, Мустафа ага! Тази победа беше по-тежка от

загуба за нас! Вие останете тук, а аз ще се оттегля със 101-ва орта
в лагера от другата страна на езерото. Ще пазим да не ви обкръжат.
Искам да почина от толкова много смърт, Мустафа ага!

– Аз също плача за душите на толкова много момчета! – каза

Мустафа. – Те сами скачаха в битката.

Думите на еничарския командир можеха да се тълкуват и като

оправдание.

822
 Ибрахим искаше да го успокои и да омиротвори съвестта на
разтревожения мъж, който толкова много уважаваше, заради
кадърността му, но не успя да намери нужните думи. Той остана
безмълвен и не успя да даде и капчица утеха на терзаещия се мъж.

Така след превземането на Тебриз от османската армия,

Мустафа, заедно с цялата армия и като "ага на двете луни", остана
в града, а Ибрахим със 101-ва орта се върна в Урмия. Тогава
пристигна вестта, че шах Махмуд е екзекутирал 39 персийски
принцове, първия, от които – собственоръчно. Явно Ибрахим не
беше успял да убие шаха, а той бе помислил, че това е работа на
претендентите за престола. Но явно ударите с ортомата все пак
бяха оказали въздействие. Всички твърдяха, че шахът е полудял.
Имал главоболие и пристъпи на лудост. Оцелелите персийски
благородници се събрали и избрали племенника на Мир Ваис за
наследник на Махмуд, който очевидно бил полудял. Явно
ортомата не го беше убила, но го бе подлудила.

Новият шах Ашраф веднага се заел и избил потенциалните си

съперници, конфискувал имуществата им и разпоредил шах
Махмуд да бъде убит, което било изпълнено незабавно.

Ибрахим лежеше в спалнята си. Други вести също бяха

пристигнали от лагера на еничарите. Една трета от еничарите на
101-ва орта бяха мъртви или тежко ранени, но жертвите на всички
еничари бяха повече от двадесет хиляди. Ибрахим лежеше и
гледаше тавана. Очите му като че ли бяха спрели да виждат
цветовете и красотата на света. Махидевран и Персика опитаха на
няколко пъти да го посетят, но той не желаеше да вижда никого.
Същата вечер беше пристигнала вестта, че в ранното утро на 20
януари 1725 година царят на Русия – Петър I Велики, е умрял на
52 години, след 42 годишно управление. Неговата вдовица
продължавала да управлява под името Екатерина I (по-късно
Екатерина I Велика). Именно смъртта на руския цар беше
накарала Великия везир да заповяда нападение, за да могат да
изпреварят Русия и по такъв начин да нарушат договореностите от
миналата година.

823
 Ибрахим лежеше с широко отворени очи, но не виждаше нищо.
През отворените прозорци с решетки нахлуваше лек топъл ветрец,
шумът на щурците и птичи песни. Ароматът на треви, билки,
цветя и бор също преминаваше през отворения прозорец. Но
Ибрахим лежеше безчувствен за красотата. Той преживяваше
смъртта на тези двадесет хиляди еничари, които двамата с
Мустафа бяха повели в битка. Тъжеше и за иранските воини,
които се бяха опитали да защитят народа и родината си, за
невинно загиналите граждани на Тебриз. Сърцето му плачеше с
кървави сълзи. Дали неопитността на Ибрахим, Мустафа и
останалите еничарски командири не беше причината за смъртта
на толкова много воини, които им се бяха доверили? Ибрахим
лежеше смачкан от гузната си съвест. Еничар, който мразеше
смъртта. Воин в разцвета на силите си, измъчван от несигурност.
Лежеше, но не мислеше, а по-скоро беше вцепенен. За него светът
бе престанал да съществува, но светът не се беше отказал от него.
Той все още беше част от него.

В този момент по Гринуич времето беше девет часа и петнадесет

минути. В Лондон – най-големият град в Европа, три-четири пъти
по-малък от Истанбул, с двеста хиляди жители, току що бе ударил
Биг-Бен и бяха започнали да се развихрят баловете. Лондонската
аристокрация – пременена и натруфена, беше по балните салони.
Жените от хайлайфа, натруфени се оглеждаха за достойни
ухажори. Собственикът на корабостроителницата "Грейт"
празнуваше сватбата на внучката си с португалския капитан
Магелан, потомък на известния първооткривател, обиколил за
пръв път Земята. Тъкмо беше достигнало своя апогей веселието на
простолюдието в пивниците и пристанищните кръчми, разпалено
от хубавата кехлибарена бира и пенливия черен портър. Телата на
лондончани миришеха. В момент, в който в Империята на султана
всеки квартал и най-малък град имаше хамам, в цял Лондон
нямаше нито една обществена баня. Така беше и в Париж, и в
останалите градове на Европа. Европейците се къпеха два-три
пъти в годината, а сменяха бельото си на седмица. През това време
се бяха разгорели споровете в клубовете относно днешните дебати
в камарата на общината относно някои промени в морското право.
Тъкмо бяха свършили работата си журналистите, които тръгваха

824
от своите редакции към ъгъла на "Флит стрийт" при Пол Векърс,
за да изпият традиционната чашка истинско кафе от Америка.
Току що Исак Нютон беше излязъл от дома си, за да се разходи
преди лягане. Той крачеше по улиците, осветени от дълга редица
фенери, приличащи на светулки в нощта. Току що беше спусната
завесата на театъра и режисъорът Джордж Уедфорд предлагаше
на зрителите нова трактовка на "Хамлет". Току що, окачвайки три
фенера, граничната стража беше забранила влизането в
лондонското пристанище на десет холандски, два испански, един
френски, един германски и един руски кораб.

В същото това време Георг Фридрих Хендел създаваше опера за

средноазиатския свиреп владетел "Тамерлан" (Тимур хан). Йохан
Себастиан Бах спеше, след като беше започнал да създава
"Великденска оратория". А Антонио Вивалди беше написал
музиката на "Четирите годишни времена" и сега ги свиреше тихо
на цигулка.

Поражението от "победата" при Тебриз беше толкова голямо, че

на еничарите им трябваше още една година, за да възстановят
силите си. Така премина цялата 1726 година. Еничарите вече бяха
много по-спокойни. Ибрахим остана в Урмия и беше доволен, че
не участва в смените на "ага на двете луни". Това беше добре за
него, а и за еничарите. Когато дойдеше време да се действа, отново
щеше да застане начело на армията и да поведе момчетата в битка,
но сега те имаха нужда от спокойствие и той им го осигуряваше.

През лятото на тази 1726 година Исак и талибът се почувстваха

зле. Яхуди настояваше Ибрахим да изпълни обещанието си и да го
пусне да изпълни поклонението си в Йерусалим. Българинът му
уреди тескере и китаб за посещение. Той даде свобода на талиба
Али Мюзекки да избира накъде да тръгне. Очакваше ученият да
се върне към Иран и по-точно към Шираз, а може би
любознателността, толкова характерна за учените, щеше да го
накара да придружи приятеля си до свещения за три религии
Йерусалим. Но не, Али Мюзекки го изненада, като пожела да
остане тук, в Урмия, в къщата на Ибрахим. Той носеше много
книги. Беше купил и още и бе превърнал стаята си в кабинет.

825
Навсякъде се валяха ръкописи, книги и всякакви пособия за
писане. Тук талибът беше намерил спокойствие и бе започнал да
пише книгата на живота си. Безплатният подслон, храна и
приятните дълги разговори с изключително ерудирания еничар
явно натежаха на везните при вземане на решението.

Али Мюзекки беше имал много учители, беше срещал всички

най-известни мъдреци, талиби и суфи на Персия, а това бяха най-
големите учени в света, но Ибрахим Селяхаддин беше най-
интелигентният човек измежду всички тях. Мисълта му беше
светкавична, а паметта – кристална. Всичко си дойде по местата,
когато от други хора разбра, че всъщност домакинът му е бил
личен ученик на един от най-умните хора в света –
шейхюлисламът Иенишехирли Абдаллах ефенди. Това
обясняваше всичко. Удоволствието от разговорите с еничарския
чорбаджия беше огромно. Той умееше не само точно да цитира
големи текстове от трактатите и то дословно, но и да размишлява,
а мислите му бяха задълбочени и се отличаваха с оригиналност,
нещо което Али Мюзекки изключително много ценеше у хората.

Исак, с един керван от камили, тръгна към Свещения град, а

сандъците останаха на съхранение при Ибрахим. При него остана
и талибът. Като че ли присъствието на Али Мюзекки при Ибрахим
още повече успокои евреина. Той взе злато, колкото за отиване и
връщане, но дори можеше да си купи къща или имот в Йерусалим,
ако поискаше.

С времето между Ибрахим и момичетата възникна приятелство.

Изблиците на Персика ставаха все по-редки. Тя самата беше
учудена и като че ли обидена от бездействието на роднините си.
Милата въобще не знаеше истината. Махидевран беше много по-
тиха и спокойна и действаше успокояващо на шейхската щерка.
Понякога вечер Ибрахим се чувстваше самотен и се заглеждаше в
момичетата, които се бяха превърнали в истински жени. Но
гузната му съвест все още беше толкова голяма, че не си
позволяваше нищо повече от разговори с момичетата. Те все по-
често се заглеждаха в Ибрахим. С течение на времето го допускаха
все по-близо до себе си и му се доверяваха. Това, че той, въпреки

826
пълната си власт, не ги притесняваше, пораждаше доверието им
към него. Те се възхищаваха на това как Ибрахим умее да
рецитира поезия и любовни стихове на персийски, арабски и на
съвременните турски поети. Понякога вечер той им рецитираше
стиховете на най-известния жив турски поет – Недим. В стиховете
той описваше разкоша, епохата на лалето и живота в Истанбул. В
очите на момичетата все по-ясно се изграждаше желание да видят
града, описан в стиховете на турския поет.

Момичетата много добре знаеха, че Ибрахим Селяхаддин има

къща в Истанбул и дори че се познава и е говорил лично със
султана – владетелят на света и всички правоверни. Те виждаха
красивото му силно тяло и понякога сънуваха с копнеж, как го
докосват. Освен това мъжът може би не беше добър воин, защото
избягваше воинските си задължения, но пък беше умен. Понякога
те подслушваха разговорите между двамата мъже и знаеха, че Али
Мюзекки, който беше голям учен, високо уважаван в техния град
и в цяла Персия, има изключително високо мнение за еничара.
Освен това той говореше всички езици, които те можеха да се
сетят, че съществуват.

Така времето минаваше монотонно и еднообразно. Беше

пролетта на 1727 година. Мустафа пристигна на гости на Ибрахим.
Домакинът го посрещна в голямата софа. Като видя двете млади
жени, които сервират на софрата, Мустафа се усмихна:

– Добре си живеете, Ибрахим ага, виждам, че сте си уредил

харем!

Ибрахим знаеше, че не само Мустафа, но и целият град смята

двете момичета за негови жени. Така може би беше по-добре.
Затова сега той не отрече и не се възмути от думите му.

– Ибрахим ага, дойдох да ви видя лично! – продължи Мустафа. –

да видя здрав ли сте, добре ли сте!? Виждам, че ви намирам в
блестящо здраве и добре уреден. На идване проверих лагера, той
също е добре поддържан, а ортата е в блестяща форма. Ще трябва
да останете и да пазите моя тил, въпреки че бих предпочел да сте
до мен в битката.

827
 – Аз съм готов да се присъединя към армията ви – каза Ибрахим.

– Да, но от Истанбул, вместо подкрепление, пристигна заповед

именно вие да бъдете оставен в тила.

Ибрахим за малко не изръмжа от гняв. Той много добре знаеше

откъде идва тази заповед и защо. Агата на еничарите и пашата
отново "бдяха" над него и го предпазваха. Те все още го третираха
като дете. Въпреки че отдавна не ги беше виждал и му липсваха,
много им се ядоса. Така той остана до езерото и само следеше
новините от фронта.

Армията, предвождана от Мустафа ефенди, напредваше към

Исфахан. Ибрахим беше недоволен. Толкова добре познаваше
този път и сам беше минал по него, а сега трябваше като
страхливец да се спотайва в тила на армията си. Армията на шах
Ашраф беше три пъти по-малка от еничарската, но с помощта на
артилерията той успя да избие дванадесет хиляди еничари. След
битката, Ашраф проумя, че не може да спре еничарите, а
разправата ще е жестока и Иран ще бъде предаден на еничарския
ятаган. Затова побърза да сключи договор, който признавал
султана за халиф[108], а самият Ашраф беше признат за шах на
Персия, но все пак подвластен на султана.

Между другото Тахмасп II все още упражняваше контрол над

Фарахабад, където разбойникът Надир Кули се бе присъединил
към него.

След този договор Мустафа и "агата на двете луни" изтеглиха

еничарските орти и през цялата 1729 година останаха в Тебриз.
Ибрахим остана в Урмия и двамата с Мустафа често се срещаха.
Бахтияр Казим фактически командваше ортите на Ибрахим, които
живееха в големия военен лагер с богати провизии. Понякога
Ибрахим бръкваше в сандъците и правеше подаръци на
момчетата, я чеверме, я нови обувки и униформи или оръжие.
Патрона Халил все повече се сработваше с Ибрахим. По някое
време Мустафа го поиска при него и скоро Ибрахим разбра, че
албанецът от одабаши е станал чорбаджия – командир на 98-ма
орта.

828
 През 1730 година, няколко месеца подред еничарските заплати
не пристигнаха. Храната ставаше все по-лоша, а не се знаеше
еничарите накъде ще трябва да поемат. В тези времена
недоволството сред еничарите нарастваше. На няколко пъти
Ибрахим чу, че Патрона Халил ги е събирал и е произнасял
пламенни речи, насочени срещу султана и Великия везир.
Мустафа отново дойде на гости при Ибрахим и му каза:

– Вашият бивш подчинен подстрекава еничарите към бунт!

Ибрахим ефенди, високо ви ценя и затова искам да предпазя
вашите протежета! Говорете с Патрона Халил, защото, ако
продължи да говори срещу султана, ще се наложи да го убия! Ако
искате да го спасите, поговорете с него!

Ибрахим повика Патрона Халил, който веднага се отзова.

Мустафа и останалите командири бяха учудени от това, как
вироглавият албанец безпрекословно се подчинява на Ибрахим
Селяхаддин. С какво ли българинът го държеше?

Патрона Халил влезе при Ибрахим и веднага направи тайния

знак на сектата на Махди. Още преди Ибрахим да успее да каже
една дума, той, с наведена глава, каза:

– Лоша вест ви нося, Ибрахим ал-Махди! Лоша вест!

– Какво? – Ибрахим беше изумен. Цял ден беше мислил точно с

какви думи да укори албанеца и да го заплаши, а сега разговорът
тръгваше в съвсем друга посока.

– Останахме сираци, Ибрахим ефенди! Кубилай Юндер ага ни

изостави!

– Какво! – Ибрахим не разбираше какво точно говори албанецът.

– Какво се е случило?

– Агата на еничарите – Кубилай Юндер, е починал.

Новината блъсна Ибрахим като вълна. Кубилай Юндер беше

умрял. Никога не беше мислил, че ще се раздели с агата на
еничарите, бюлюкбашията или шейхюлисляма, които винаги ще

829
са около него и ще може да разчита на тях. А ето, вече беше
загубил двамата от тях.

Двамата дълго мълчаха.

– Само вие, Халил ефенди, можете да заместите агата с

пророческите си дарби!

– Никога няма да мога да заместя агата! – каза албанецът. – Не

си представям как ще продължим без него!

– Аз също не мога да си го представя! – чистосърдечно си призна

Ибрахим.

После двамата мъже дълго мълчаха. Ибрахим си спомняше всеки

момент, който бе прекарал с агата на еничарите. Спомените бяха
толкова силни, че го заливаха и той се давеше в тях. Струваше му
се, че ако беше сам, щеше да заплаче. Толкова тъжно му стана!
Той беше толкова самотен! Самосъжалението го превзе!

Патрона Халил усети, че трябва да си ходи.

– Всъщност – каза Ибрахим – Мустафа паша ме помоли да ви

предупредя да не провокирате войниците към бунт.

Патрона Халил спря, после сериозно каза:

– Ибрахим паша, аз изпълнявам заповеди дадени ми от сектата

на Махди и лично от агата и пашата!

– Така ли? – Ибрахим беше учуден. Не беше очаквал това.

Мислеше, че това е лично решение на Патрона.

– Ще продължа, докато не получа друга заповед! – упорито

настоя албанецът.

– Заповедта и султана ли включва, или само Великия везир? –

поиска да уточни Ибрахим.

– И султана, Ибрахим ефенди!

830
 Ибрахим беше сконфузен. Не беше очаквал, че сектата на Махди
може да посегне и на самия султан. Винаги беше смятал, че
Великият везир е техният враг, но не и султанът. Познаваше добре
султан Ахмед III. Можеше да се каже, че бяха приятели и сега той
се притесняваше, защото еничарите трябваше да се изправят
срещу султана и държавата. А може би затова Кубилай Юндер
беше загубил живота си?

Не беше минал и час, откакто бе отпратил Патрона Халил, когато

в стаята му се появи Мустафа.

– Видях Патрона Халил! Много бързо сте го извикали, Ибрахим

ефенди.

– Да!

– Чухте ли новината? Агата на еничарите Кубилай Юндер е

мъртъв! За нов ага е назначен Явуз Челик. Сега той е нашият нов
командир.

Вестите идваха малко множко за Ибрахим. Всъщност беше

съвсем нормално Явуз Челик да смени агата, защото той беше
втори човек след него. Ибрахим беше свикнал да го нарича паша,
но Явуз Челик беше бюлюкбашия. После те поговориха малко,
като обсъдиха как смяната на агата ще се отрази на еничарите и
войната. Явуз Челик паша си беше извоювал голям авторитет и
беше като сянка на агата. Така че двамата единодушно решиха, че
едва ли нещо може да се промени в еничарския корпус. Битката с
Великия везир щеше да продължи.

Най-накрая, след като беше избрал подходящ момент, Ибрахим

каза:

– Мустафа ефенди, някой ден ще ти обясня, но сега трябва да ми

се довериш и да оставиш Патрона Халил на мира!

– Но! – явно лоялността му беше засегната. – Но, Ибрахим

ефенди, той подстрекава за бунт срещу султана! Вие сам знаете
какво ще стане, ако войската го последва!

831
 – Оставете го, Мустафа ефенди, всичко е в ръцете на Аллах! Ще
стане това, което трябва...

Ибрахим изпита съвсем малко радост за Явуз Челик. Пашата

беше успял да стане ага и да застане начело на еничарския корпус.
Той заслужаваше това.

Ибрахим много харесваше Мустафа и беше взел решение да го

предложи за член на сектата на Махди, но сега не можеше да
направи това.

През лятото на 1730 година персийският шах Ашраф беше

разгромен край Шираз и убит от неколцина свои доскорошни
поддръжници. Той беше наследен от Тахмасп II. Говореше се, че
зад всичко това стои Надир Кули, който използва Тахмасп за
параван.

Персика също научаваше вестите от Персия и се притесняваше

за участта на близките си. Тя дълго се чудеше баща ѝ на коя страна
е взел участие в битката. Притесняваше се дали не му се е случило
нещо лошо, както на него, така и на братята ѝ. Ибрахим се
опитваше да я успокои, но вечер той самият не можеше да заспи.

По някое време сектата на Махди и новият ага на еничарите

изискаха Ибрахим и Патрона Халил, с неговата 98-ма орта,
спешно да заминат към Истанбул. Ортата на Патрона вървеше
напред, а Ибрахим със 101-ва го следваше. Едва по-късно
Ибрахим разбра, че откъдето минел, албанецът проповядвал
неподчинение и така "запалил" целия Анадол.

Продължителните войни и разкошният живот на дворцовия елит

бяха причина за въвеждане на нови данъци и за увеличаване на
старите. И докато управляващата върхушка тънеше в разкош,
безгрижие и лукс, държавните монетолеярници пускаха монети с
все по-ниско съдържание на сребро, което разстройваше
икономиката и предизвикваше остро недоволство сред
населението. Началото на септември 1730 година Патрона Халил,
с навлизането си в Истанбул, разпространи вестта за превземането

832
на Тебриз. Това бе последната капка в натрупваното от години
недоволство.

Ибрахим Селяхаддин, Мустафа, Бахтияр Казим и останалите

еничарски командири също бързаха към столицата на султана –
Истанбул, но бяха тръгнали по-късно.

833
 4 ГЛАВА
ИСТАНБУЛ
Свитата на Ибрахим влезе в града откъм Юскюдар. Еничарът
веднага почувства миризмата на стария Истанбул и му стана
толкова мило. Този град умееше да омайва хората и да ги накара
да се привържат към него с невидими, но много силни връзки.
Този, който веднъж е живял в Истанбул, после не можеше да го
забрави и винаги държеше една нишка, която го свързваше с
Градът. Така се беше наричал Константинопол през цялото време.
Неговите жители просто го бяха наричали Градът. Смяташе се, че
той носи името на Истанбул от времето на първите нашествия на
Омаядите. Тогава арабските военачалници крещели:
"Истинболи", което означава "Към града!". Мирните арабски
търговци казвали: "Стинполи" – "Отивам в Града." По-късно
променили името на Исламбол, за да покажат, че Градът трябва да
стане мюсюлмански. А наследникът на Осман – султан Мехмед II
Фатих (Завоевателя), където и да се намирал, от която и страна да
обхождал града на василевсите, за да насърчи своите воини, сочел
към града и крещял: "Към града! Към града!" Така името на стария
Константинов и Царев град официално станало Истанбул.

Ибрахим си припомняше тази история докато, изправен върху

палубата на една лодка, гледаше светлините от другата страна на
Босфора. Те бяха разположени и разделени на тераси. Беше ранна
вечер, морето беше тъмно и гъсто като зехтин и никакъв повей на
вятъра не се долавяше. В лодките се намираха повечето еничарски
командири. Те бяха изоставили ортите си, които се връщаха от
Иран, в покрайнините на Истанбул и утре щяха да навлязат в
града. Заповедта на султана беше на другия ден да се явят лично
пред него, в Топкапъ сарай. От слухове и мълви еничарските
чорбаджии бяха чули, че султанът и Великият везир готвят нов
поход срещу Персия и че цялата войска първо ще се събере в
Скутари.

834
 Сега обаче лодката се насочваше към Топкапъ сарай. Още на
входа на Истанбул ги бе причакал някакъв командир на
сеймените. Човекът явно го позна и специално го поздрави:

– Къде ни водите? – попита по-тихо Ибрахим.

– Заповядано ми е да ви отведа в Топкапъ сарай! – кратко беше

отговорил техният водач.

Сега всички пътуваха към неизвестното и не знаеха какво да

очакват. Обикновено посетителите на Топкапъ минаваха покрай
фонтана, построен от Ахмед III, после влизаха през главния вход
Бабихумаюн, след което по дълга алея достигаха до вътрешния
град и портата Орта капъ. Сега обаче водачът ги поведе, така че
вместо да влязат от главния вход и Първи двор, минаха някак
отзад, откъм морето, и се озоваха в Четвърти двор. Тъй като този
двор беше най-близо до Градините на лалетата, любимото място
на Ахмед III, Ибрахим очакваше всеки момент да се изправи пред
султана. Това обаче не стана. Всички еничари бяха въведени в
широкото помещение – Арз одасъ. Тук ги чакаше сейменбашията
Неджиб ага. Ибрахим веднага позна своя учител. Той го посрещна
с тайния знак на сектата на Махди.

– Седнете всички и се настанете удобно! – каза сейменбашията.

Макар да не им беше пряк командир, сейменбашията заемаше

по-високо място в йерархията на корпуса, затова те се подчиниха.
Отнякъде се появиха прислужници, които предложиха на
еничарските командири лека закуска, кафе, съдове с вода и
пешкири, за да се измият и избършат.

– Ибрахим Селяхаддин, вие ме последвайте!

Ибрахим веднага разбра, че ще има лична среща или със султана,

или ще има съвет на сектата на Махди. Последва Неджиб ага в
съседното помещение. Там вече го очакваха агата на еничарите
Явуз Челик и Патрона Халил. Като видяха Ибрахим, го
приветстваха с поздрава на сектата на Махди.

835
 – Ибрахим ефенди! – каза Явуз Челик ага, който сега беше най-
възрастният от членовете на братството. – Добре дошъл сред нас,
нека Аллах ви дари с много здраве и гласът ви да се носи над
земята, както рев на лъв се носи над пустинята! Нека всички
треперят пред вас и падат в краката ви, Ибрахим ал-Махди!

Ибрахим се почувства неловко от цялата тази тирада. Явуз

Челик, един човек, когото обичаше като свой баща и толкова
много уважаваше, говореше така все едно се намира пред султана.
Нормално би било обратното, той, по-младият, да говори така за
своя учител и покровител. Иначе човекът, който стоеше пред него,
нямаше почти нищо общо с онзи висок, силен мъж, с орлов поглед
и нос, който той бе видял преди толкова години в Козбунар. Пред
него стоеше един уморен, отпуснат и прегърбен мъж. Може би
само жестовете му издаваха, че някога е бил голям воин. През тези
пет години, в които Ибрахим беше в Персия и не го беше виждал,
пашата се бе променил. Освен че беше остарял, изглеждаше някак
сломен. За това сигурно имаше вина и скорошната смърт на
неговия учител, командир и много добър приятел – Кубилай
Юндер.

Като че ли, за да потвърди сломения си дух, след като отправи

благопожеланията към Ибрахим, новият ага на еничарите
замлъкна. Колко стар, слаб и скромен изглеждаше мамелюкът.
Думата взе Неджиб ага. Той също много се беше състарил.
Ибрахим направи една бърза сметка: ако през 1705 година, когато
Ибрахим попадна в девширмето и в корпуса, той е бил на 14
години, тогава Неджиб ага е бил поне на 25 години или повече.
Сега, през 1730 година, когато Ибрахим беше на 39 години,
албанецът трябва да беше на около 50 години. "И той е остарял!"
– помисли си Ибрахим, въпреки че с времето 40-50 годишните
хора не му изглеждаха вече толкова стари. Иначе, когато беше
млад, 30 годишните вече му се струваха стари, а 50 годишните
направо миришеха на пръст. Смееше се, когато баба му казваше:
"Умре млад човекът!", а ставаше въпрос за някой петдесет
годишен. Сега обаче започна да разбира защо тогава на баба му 50
годишните хора ѝ са се стрували млади.

836
 – Ибрахим ал-Махди, нашата секта е изправена пред угрозата
съвсем да изчезне. От много години сред нас не е приеман нов
член. Ние остаряваме.

Сейменбашията го каза така, че да се разбере преди всичко за

него и за агата, но на Ибрахим му стана ясно, че се отнасяше и за
него, и за Патрона Халил.

– Загубихме двама много силни и свети членове, Аллах да ги

озари със светлина за вечни времена! Не виждам как някой нов
член може да замести Кубилай Юндер и Абдаллах ефенди! С
тяхната смърт ни напусна силата и мъдростта! Загубата ни е
неприжалима, но ние трябва да продължим борбата! Имаме нужда
от нови, по-млади членове, които да поемат по-отрано знамето на
борбата. Ибрахим ал-Махди, нека Аллах ви подскаже кои да бъдат
тези мъже!

Ибрахим сам осъзнаваше, че положението е критично. Бяха

останали само те четиримата, а явно ги очакваха бурни времена.

– Вие искате ли да ни кажете нещо, Ибрахим ал-Махди? – попита

Явуз Челик.

– Да, искам да кажа първо, че Абдаллах ефенди почина много

тихо. Как почина Кубилай Юндер? Има ли някакво притеснение
около смъртта му?

– Не! – каза Явуз Челик. – Агата почина в съня си. Почина от

естествена причина, нямаме никакво притеснение, че е бил
отровен или убит.

– Тогава за какво е този бунт, който Патрона Халил готви?

– Бунтът е нужен на нас и на хората! – пламенно произнесе

албанецът.

– Не ми говори така, аз не съм част от тълпата! Искам да знам

причините!

837
 – Битката е на живот и смърт, Ибрахим ефенди! – новият ага на
еничарите защити подчинения си. Трябва да вземем решение да
атакуваме веднага, още тази вечер, докато враговете ни са слаби.

– Да, но да атакуваме нашия истински враг Невшехирли Дамат

Ибрахим паша, а не султана! Султанът е свещен, той е пряк
потомък на Осман и Орхан, неговата кръв е свещена! Според
хората той е наместникът на Аллах на Земята. След договора с
персийския шах, султанът носи и титлата халиф[109] – духовен
водач на правоверните, връзката им с Аллах и управляващ и водещ
молитвите на правоверните. Това е султанът! Той винаги е
олицетворявал Империята и единството. Той е бил арбитър в
споровете, не бива да насочваме гнева на тълпата срещу него!

– Напротив – каза Патрона Халил, – вие, Ибрахим ефенди,

забравяте колко пъти еничарите са сваляли султани и са въздигали
на техните места други. Ние не се борим срещу султана, а срещу
човека. Султан Ахмед III ви е личен приятел и аз знам, че имате
добро мнение за него, но трябва да признаем, че той се оказа слаб
и недостоен човек. Той е вреден за Империята, за народа, за
еничарите, за войската и за нас – сектата на Махди. Султан Ахмед
III трябва да си върви!

Думите на Патрона Халил прозвучаха като произнесена присъд а.

Ибрахим много добре осъзнаваше силата на тълпата, особено
направлявана от опитни манипулатори и водачи. Патрона Халил
умееше да води множеството. На него като че ли му беше вродено
да произнася пламенни речи и да възпламенява тълпата. Ибрахим
много добре усети, че думите на албанеца, че султанът трябва да
си върви, означават само едно нещо, че султанът ще бъде убит.

Ибрахим наистина харесваше Ахмед III. Досега от него той не

беше видял нищо лошо, дори напротив. Султанът му харесваше
със своята изтънченост, грамотност и интелигентност, с това, че
обичаше да чете и да се образова, беше чувствителен и четеше
стихове, имаше тънко чувство за хумор и беше щедър, поне към
своите любимци.

838
 Ибрахим се чувстваше длъжен да защити своя приятел. Той прие
една линия на поведение, която можеше да го вкара в спор най-
вече с Патрона Халил.

– Султан Ахмед III не бива да бъде убиван! Нека поискаме

живота на Великия везир и останалите виновни от Дивана!

– Султанът избра страна в спора! Той е наш враг!

Ибрахим се чувстваше уморен от смъртта. В живота си беше

убил достатъчно хора и когато в битка ти се наложи да се
изправиш срещу враг и единственият ти път да оцелееш е като го
убиеш, това все пак е оправдано и му се струваше по-нормално и
доблестно. Но да стоиш в някаква стая и да решаваш съдбата на
друг човек, който сега сигурно спеше, лежеше, хранеше се или
правеше любов, му се стори нечисто и безчестно.

– Нека помислим! Ако свалим султана, кой ще дойде на негово

място? Решили ли сте кой ще възкачим?

Тук в разговора се намеси сейменбашията. Тъй като той

отговаряше за кафеза[110], явно най-добре знаеше кой е затворен
там.

– Най-големият син на султана е принц Мустафа. Неговата майка

е Михримах султан. Той е буден младеж, сега е на 23 години.
Много прилича на баща си, но изглежда е с малко по-твърд
характер.

– Не! – каза Патрона Халил. – Не можем да допуснем на престола

да се качи нов Ахмед III, но много по-млад и с твърда ръка!
Еничарите едва преживяхме Ляле деври, не е приемливо сега да се
наложи още един такъв султан. Има ли друг?

– Принцовете са много, но повечето от тях са още малки –

отвърна Неджиб. – Има принцове, които са синове на Мустафа II
– братът на сегашния султан.

839
 – Те сигурно ни мразят – каза Явуз Челик, – защото ние бяхме
причината през 1703 година той да абдикира от престола и да
предаде властта на брат си Ахмед III.

Тук в главата на Ибрахим се появи една нова мисъл и той каза:

– Ако Ахмед III не бъде наследен от някой от синовете си, можем

да му оставим възможност да абдикира.

– Ако го наследи някой от синовете му, ще трябва да го убием,

защото той ще управлява чрез сина си. Ако на престола сложим
някой негов племенник, който досега той е държал в кафез, това
няма да може да се случи.

Когато Неджиб спря да говори, Ибрахим продължи:

– Хайде, Неджиб ефенди, кажете кои са птиченцата в кафеза?

– Те са двама. Единият е Махмуд, който сега е на 34 години, и

брат му Осман – три години по-малък. Тъй като Осман е странен,
а е и по-малък, мисля, че въпросът е решен.

– Какво означава странен? – попита Ибрахим.

– Направо си е луд – отговори сейменбашията.

– Добре тогава, ако на престола застане Махмуд, да спасим

Ахмед III, като му предложим да абдикира! А на синовете му да
предложим да подпишат декларация за отказ от претенции към
престола и ако те направят това, да пощадим и техния живот!

– Ибрахим Селяхаддин! – каза Патрона. – Знаете, че някога името

ви е било Джаббар. Чувал бях за вас легенди, как сте избили
няколко стотин човека! Какво се е пречупило във вас? Остарял ли
сте, или сте се уплашил?

Ибрахим стисна конвулсивно ръката си в юмрук. Ако имаше

начин, би вдигнал бича, за да набие албанеца, като краставо псе.
Това беше обида. Този неистински еничар си позволяваше да му
говори така, но най-лошото беше, че той продължи:

840
 – Още след победата при Тебриз ми направи впечатление, че се
прекършихте.

"Храни куче да те лае" – Ибрахим се сети за тази стара българска

поговорка. Той беше държал Патрона, а и хората му, при себе си,
а сега албанецът, вместо благодарност, го обиждаше и
злепоставяше пред братството.

– Защо имате притеснения да убием султана или някои от

синовете му? Ние сме в навечерието на бунт. При такива сблъсъци
винаги умират и невинни хора. Един или двама повече, голяма
работа.

– Патрона Халил ефенди – каза Ибрахим, като овладя гласа си. –

Аз съм воин и наистина съм избил стотици врагове, но всички те
са били въоръжени и с оръжие в ръка. Аз не съм джелати и[111] и
никога не съм убивал невинни хора! Никога не съм убивал за
удоволствие! Никога не съм убивал само заради себе си! Това е
разликата между мен и вас! Вие не сте воин! Не сте участвал в
една истинска битка! Не знаете какво е цялото поле под нозете ви
да е осеяно със смърт! Ти си страхливец, Патрона Халил, където и
да отидеш, знаеш само бунтове да вдигаш!

– Ибрахим ал-Махди! – Явуз Челик се намеси в спора. Явно

усети, че напрежението между двамата нараства и се опасяваше да
не се стигне до битка, нещо, което беше недопустимо между
членове на сектата. Такова нещо по времето на Кубилай Юндер и
Абдаллах ефенди не можеше да се случи. – Аз реших Патрона
Халил да предвожда въстанието. Избрах го най-вече заради бунта
във Видин. А това, което казахте, Ибрахим, също беше обидно.
Вие намекнахте, че сте воин, а Патрона ефенди – убиец.

– Нека да кажа нещо повече – каза Ибрахим. – Аз съм капъ кулу,

воин – на езика му беше да каже, че не си вади прехраната, като
продава стари дрехи на чаршията, но после се сети за търговията
с фесове и замълча. Откакто беше в Истанбул беше срещнал
стотици хора с червени филцови фесове на главите. Не знаеше
дали са купени от неговата работилница, която бе отворил със
Селим и скоро трябваше да провери това. Спомни си, че с Патрона

841
Халил делят един дюкян, затова замълча. Може би наистина беше
отишъл твърде далеч, в стремежа си да спаси Ахмед III и синовете
му.

– Бунтът е организиран и ще бъде подкрепен от нас. Султан

Ахмед III трябва да абдикира! – каза Явуз Челик. – Патрона Халил
ще застане начело на безредиците. Аз ще синхронизирам всичко,
а вие, сейменбаши, ще ни съдействате. Отначало ще се направите,
че сте лоялни към султана, но ще очаквате моите заповеди. По-
добре султанът да бъде охраняван от вас, отколкото да ви
заподозре и да прибегне до охраната на други войски.

– Да, ефенди! – каза Неджиб ага.

– Кога ще започне бунтът? – с горест в гласа попита Ибрахим.

Нощта беше напреднала и Ибрахим се чувстваше уморен. Той
копнееше за среща с леглото в къщата си. Вече беше твърде късно
и сигурно нямаше да може да види уличката, кафенето на Хасан
ага и Селим, но все пак щеше да си почине добре в кесиджийската
къща. Нямаше търпение да се прибере и да заспи, без да мисли за
Патрона и бунта, без да си спомня Персия. Копнееше за почивка.

– Бунтът ще бъде вдигнат след малко – каза Явуз Челик.

– Сега, вечерта ли? – попита Ибрахим.

– Не, в ранна утрин.

– Няма ли да имаме време да поспим?

– Не, тази нощ няма да се спи – уверено отговори агата на

еничарите.

После Явуз Челик погледна Ибрахим и каза:

– Ще ни разкажеш ли за това, какво се случи в Персия?

Ибрахим кимна и каза:

842
 – Открих този, когото шиитите смятат за Махди. После го ударих
с кесиджийско оръжие и той полудя. След това опита да избие
всички претенденти и принцове, но новият шах го уби.

– Кой беше техният Махди? – попита Явуз Челик.

Чак сега Ибрахим осъзна, че всъщност на никого не беше

разказал за откритието си.

– С Абдаллах ефенди се чудехме кой е шиитският Махди. След

дълго мислене, открих, че претендентът за Махди в Иран е самият
шах на Персия – Махмуд.

– Шах Махмуд?! Мир Махмуд?!

Явно всички в стаята бяха учудени, Патрона Халил не по-малко

от останалите.

– Така сега за претендент за Махди оставаш само ти? Така ли е?

– попита агата на еничарите.

– Да! – кратко отговори Ибрахим.

– Значи пророчествата на Кубилай Юндер се оказаха верни, а

мъдростта на Абдаллах ефенди ни доведе до правилния път.

– Да! – отново потвърди Ибрахим.

– Добре, сега имаме нова задача. Нека проведем въстанието! –

каза агата.

След този призив Ибрахим клекна, като държеше зулфикр

насочен нагоре. Останалите мъже извадиха своите оръжия и ги
кръстосаха над главата му. После всички в един глас извикаха:

– Биз гилиндж Махди! Биз гилиндж Махди! Биз гилиндж Махди!

Мъжете се изправиха и бавно се насочиха към вратата, от другата

страна на която седяха еничарските командири. Патрона Халил
вървеше най-отпред, Неджиб беше след него, а най-накрая ходеше

843
агата на еничарите. Ибрахим се обърна към Неджиб и му поиска
обикновена еничарска униформа. В този момент агата каза:

– Ибрахим ага, искам да не се отделяш от Патрона! Не се

намесвай, но се навъртай около него!

Ибрахим не искаше да участва, но явно сега предстояха събития,

които изискваха неговото участие или поне неговото присъствие.
Неджиб го дръпна в един коридор вдясно, агата ги последва, така
че когато Патрона Халил отвори вратата, той се изправи сам пред
командирите на еничарските орти. В коридора, по който се
движеха, в лявата им страна имаше ефирни ажурни дърворезби. В
тях имаше големи дупки, чието предназначение явно беше оттук
да се наблюдава и подслушва всичко, което се случва в залата.
Ибрахим и Неджиб слушаха пламенната реч на Патрона, но
продължиха да се движат по коридора, а агата изостана, за да чуе
какво ще каже младият еничарски командир. Ибрахим облече
униформата на редови еничар и се почувства много по-добре. Тя
беше от по-груба материя, без много украшения и гайтани, но
удобна и практична. След като я облече, веднага изпита желание
да участва в битка. Той извади зулфикр и го развъртя.

– Не си остарял, Ибрахим! – усмихна се Неджиб. – Все още ми

напомняш за онова пламенно момче, което нищо не знаеше, но
гореше!

– Много години минаха оттогава, учителю! Много години! –

тъжно отговори Ибрахим.

– Гордея се с теб, Ибрахим! – учудващо каза Неджиб. – Още в

началото усетих, че у теб има някакъв плам, но никога не съм си и
представял, че ще станеш такъв воин и ще участваш в такива
битки! Никога не съм очаквал, че двамата с теб ще стигнем
толкова далеч!

– Неджиб ага, някога много ви мразих, но това беше само докато

бях аджамиоглан! Сега съм ви благодарен за всичко, на което сте
ме научили!

844
 – Скромен си, Ибрахим ага, и това те прави още по-велик. В
нашия случай обаче с пълна сила може да се каже, че ученикът
далеч е изпреварил учителя си!

– Дори не съм се замислял да се сравнявам с вас, с Явуз Челик, с

Кубилай Юндер или Абдаллах ефенди. Винаги съм ви поставял
много пред и над мен.

– Да действаме! – каза Неджиб.

Той посочи пътя на Ибрахим, а сам се обърна и тръгна в

противоположна посока. Беше ясно, че сейменбашията, като
човек, който трябва да охранява султана и да се грижи за реда в
целия град и Империята, не желае да го виждат заедно с бъдещите
метежници. Ибрахим много добре бе запомнил откъде беше
дошъл и сега уверено вървеше към залата. Тя обаче беше твърде
тиха. Ибрахим отвори портата и видя, че залата е празна. Тръгна
да я прекоси и в този момент видя Патрона Халил седнал на едни
стълби, направо на мраморния под. Залата вече не беше толкова
добре осветена и албанецът седеше в сянка, хвърлена от една
колона. Ибрахим се сети, каква заръка му беше дал агата и сега се
приближи до Патрона. Албанецът държеше в ръка крива арабска
сабя. Ибрахим веднага я позна. Това беше сабята на Неджиб ага.
Познаваше тази сабя много добре, още от времето, когато беше
аджамиоглан в Едирне. Явно, както Юсуп беше сметнал Ибрахим
за свой заместник и му беше дал камата си, така Неджиб беше
решил, че Патрона Халил ще го наследи и затова му беше дал
сабята си.

– Ибрахим ал-Махди – каза албанецът.

– Патрона Халил – отвърна по същия начин българинът. Той

направи това без никаква страст, така както към него се бе обърнал
седящият мъж. Без покана, Ибрахим седна срещу него.

– След малко ми предстои да направя нещо, за което съм се

готвил цял живот. Винаги съм мечтал да застана начело на
тълпата. С времето започнах да си мисля, че това, пред което ще
застана, е армия. Може би непобедима еничарска орта. Ибрахим

845
ефенди, ти не можеш да ме разбереш. В своя живот сигурно си
точно това, което искаш. Ти си от хората късметлии. Ти си
призван. А аз съм най-обикновен човек. Човек като всички
останали хора по улицата. Знаеш ли каква е разликата между нас,
Ибрахим ефенди? – Патрона Халил говореше, но гледаше надолу.
Той изглеждаше някак странно, като човек току що пушил опиум.

– Имаш погрешно мнение за мен – каза Ибрахим. Той знаеше, че

албанецът се лъже. Той беше капъ кулу. Беше истински еничар и
бе преживял неща, които албанецът дори не би могъл да си
представи.

Патрона продължи. Явно не се интересуваше от мнението на

Ибрахим.

– Разликата между мен и вас е тази, че вие смятате, че чрез

подготовката и постигането на бойно ниво ще станете добри. Вие,
еничарите капъ кулу, сте учени така и смятате, че можете да
достигнете всичко чрез воля, смелост и желание. Аз обаче
разчитам на прозрението, на това, че ще получа пророчество. Това
е моят Път. Аз разчитам на интуицията, на вдъхновението, на
случайността. Ще хвърлим хората в несигурността и Аллах ще ми
покаже Пътя. Той ще реши дали ще победим, или не.

И така аз ще разчитам на вдъхновението и прозрението от Аллах,

който ще направлява десницата ми. Аз ще предвождам не толкова
еничарите, колкото тълпата. Вие разбрахте, че на мен ми е било
писано да застана начело на тълпите бедняци, тези които са като
мен, такъв какъвто беше баща ми и всички хора в планинската ми
родина, които живеят бедно и просто.

Ибрахим слушаше Патрона и едва сега осъзна защо агата и

Неджиб бяха определили именно него за водач на въстанието.
Албанецът имаше харизма да бъде водач. Той произлизаше от
простолюдието и обичаше бедните, обикновени хора. Беше живял
дълго в Истанбул, беше продавал дрехи и познаваше много добре
живота и неволите на градските бедняци и обикновените хора.
Беше много умно да изберат Патрона да води въстанието, а
Ибрахим, който щеше да се разбира много по-добре с еничарите,

846
щеше да му помага. Това решение на агата Явуз Челик беше много
добро и точно.

Беше ранната утрин на 28 септември 1730 година. Двамата мъже

постояха още малко и си поговориха. Колкото повече Ибрахим
говореше с албанеца, толкова по-симпатичен му ставаше той.
Сега, когато останаха насаме, албанецът се разкри и Ибрахим видя
колко добър човек е той. Той беше чувствителен и дълбокомислен
и наистина изпитваше любов и загриженост към обикновените
хора, нещо, което отначало му се струваше, че той играе по
заповед на агата и сейменбашията. Сега обаче Ибрахим разбра, че
всичко е било истина и това са истинските мисли и чувства на този
толкова странен мъж.

– Имам заповед да бъда до теб! – най-накрая си призна Ибрахим.

– Къде са командирите, които дойдоха с мен? – от одеве Ибрахим
искаше да зададе този въпрос. Студът на ранното утро го прониза
и той потрепера.

– Изпратих ги да доведат войската на Ат мейдан.

На Ибрахим му беше ясно, че нещо се е случило, защото такава

смела и открита подготовка за бунт, под самия нос на султана и
Великия везир, не беше възможна, затова попита:

– Къде е султанът?

– В Скутари. Там са всички сановници и целият Диван. Агата и

сейменбашията също са там и тази нощ не са идвали в Истанбул и
в Топкапъ сарай.

Това изясни нещата. Ето защо всичко беше толкова открито.

Освен това агата и Неджиб щяха да се разграничат от бунта.
Всичко беше толкова добре измислено. Но дали тъжният мъж,
седящ срещу него, щеше да се справи, да организира и доведе
докрай един бунт, едно еничарско въстание? Ибрахим не виждаше
с какво може да помогне.

847
 В този момент вратата на Арз одасъ се отвори с трясък. Някакви
мъже, шумни и арогантни, нахлуха в покоите. Дали заговорът
нямаше да бъде унищожен още преди да се е провел?

Патрона се изправи с извадена сабя. Ибрахим също го последва.

Мъжете бяха еничари. Те се приближиха към двамата мъже. Бяха
Кючюк Муслу, Али и другите приятели на Патрона. Ибрахим
веднага ги позна, а те него не, защото не го бяха виждали с
обикновена еничарска униформа.

– Към Ат мейдан се стичат недоволни еничари и граждани! –

разпалено каза Али.

– Осигурете повече граждани! – каза Патрона със странна

повелителна нотка в гласа.

Ибрахим не можеше да повярва, че това е същият мъж, срещу

когото беше седял преди малко и бяха разговаряли толкова
човешки.

С решителни крачки той се измъкна от задния вход на Топкапъ и

двамата с Ибрахим тръгнаха да обикалят скришом големия
султански дворец. Явно албанецът държеше да не се вижда, че
току що излиза от султанските покои. Хората му обаче минаха
напряко, през алеите на двореца. Докато заобикаляха големите
постройки, които си бяха цял град, за да се окажат на Ат мейдан,
мина доста време, но то беше достатъчно на Ибрахим да проумее,
че се забърква в нещо изключително рисковано и опасно. Ако
въстанието не успееше, главата му, заедно с тази на Патрона
Халил, щеше да се търкаля в прахта.

Ат мейдан вреше и кипеше. Площадът беше преизпълнен с хора.

Всички бяха наблъскани един до друг и бяха възбудени.
Множеството шумеше и всички се въртяха като че ли очакваха
някого и скоро той се появи. Патрона Халил се отправи към едно
тясно подиумче, което еничари или граждани бяха издигнали, а
може би това бяха направили неговите хора, които се бяха
скупчили около импровизираната трибуна. Те помогнаха на
албанеца да се качи отгоре и в този момент той заприлича на

848
Ибрахим на орел, който разперва криле над всички. Той извиси
глас и каза:

– Братя – после замълча и допълни – и сестри, султанът и нашите

велможи живеят в охолство! Те са потънали в разкош и лукс и вече
не се интересуват от своите поданици...

Докато Патрона говореше, Ибрахим потърси с очи еничарите.

Като дисциплинирани воини, дори в тълпата, те се бяха строили
по орти, а командирите им бяха пред тях. Не беше трудно, защото
98-ма – ортата на Патрона, се намираше току под него. Тя беше
водеща в събитието, което се случваше. До нея беше 99-та – ортата
на Мустафа. Ибрахим мина покрай него и го поздрави специално.
По всичко личеше, че чорбаджията не е особено ентусиазиран от
това, което чува и се случва. Погледна приятеля си така все едно,
че само заради него участва във всичко това. В погледа му имаше
известен упрек. Ибрахим не се задържа дълго при него, може би
заради този поглед. След като мина покрай 100-на орта, най-
накрая се изправи пред Белязания и 101-ва орта. Момчетата много
се зарадваха, че виждат чорбаджията си.

– Биз гилиндж мюсюлманларък! – тихо произнесоха те.

Ибрахим ги приветства с еничарския поздрав.

– Защо не се прибираме в казармите, Ибрахим ага?

– Имаме малко работа да свършим – каза им той. После подпря

гърба на Бахтияр със силната си ръка и го изтегли малко встрани.

– Къде са жените ми? – попита той.

– Тук са – каза Бахтияр и посочи някъде неопределено назад. –

Нямах време да ги оставя където и да е.

– А талибът, с тях ли е?

– Да! – кратко отговори Белязания.

– Къде е джеридът ми?

849
 – Той е с тях, с багажа ви.

– Донеси ми го!

Бахтияр Казим изчезна нанякъде. След малко донесе джерида.

Ибрахим го взе в ръката си. Познатата ръкохватка и тежестта на
копието му подействаха успокояващо. Той тръгна към подиума,
от който Патрона Халил продължаваше пламенната си реч.

– Имах сън – крещеше албанецът, – имах сън, в който Аллах ми

изпрати откровение. Той почете своя нисш роб и ме натовари с
мисия. Мисия, която трябва да изпълня, но с ваша помощ. Днес
ние сме призвани от Аллах да унищожим алчните, тиранични
везири и да свалим самия султан от власт. Чрез алчността си, те
направиха нашата Империя слаба и нищожна, крадейки от
заплатите на еничарите и войските. Плащат ни с акчета, в които
среброто вече е много малко. Те разоряват армията, а самите
живеят охолен, празен и безсмислен живот, в непрестанни
пиршества и разгул. Нашите сановници вече не мислят за народа
и не се грижат за нас. Те ни изтощават и ни товарят като магарета.
Докога ще търпим това, братя? Ние вече нямаме друг избор, или
султанът и везирите, или ние, това е изборът...

Тълпата беше видимо въодушевена от думите на албанеца.

Когато най-накрая той извади кривата си арабска сабя, всички
изреваха. В дясната си ръка стискаше дръжката на кривата сабя, а
в другата – някакъв парцал, който също размахваше над главата
си. Патрона се обърна надолу. Той явно бе видял джерида, който
Ибрахим държеше.

– Дай ми това копие, Ибрахим ага! – каза той на българина.

Ибрахим не искаше да му го дава, но албанецът хвана върха му

и го изтръгна от ръцете му. После бързо наниза това, което
държеше, и чак тогава се видя, че това е знаме. То беше разделено
на две. Горната част беше червена, а долната – бяла.

– Да вървим да събудим всички! – крещеше албанецът.

850
 Тълпата поде виковете му. Явно той вече бе набелязал маршрута,
защото ортите се пръснаха и тръгнаха из улиците на Истанбул. И
еничарите, и гражданите крещяха и приканваха останалите
граждани да се присъединят към тях. Сто и първа орта тръгна на
север.

– Накъде сте? – попита Ибрахим.

– Ние сме към Бешикташ. Имам задача от Патрона Халил да

говоря с Бранко и във въстанието да включим и бандите, на които
главатар бяхте първо вие, а после и аз – отговори Белязания.

– Това не е въстание! – каза Ибрахим. – Това е заговор! Метеж!

– Не е въстание, но ще стане! Патрона Халил ще се справи! Вие

сам знаете как може да влияе на тълпата!

– Мислех, че не го харесвате! – каза Ибрахим, като знаеше много

добре какво изпитва приятелят му към албанеца.

– Аз все още не го харесвам, но това не ми пречи да мисля, че е

прав и че ще се справи.

– Жените и талибът нека тръгнат с мен.

Няколко еничари, с жените и Али Мюзекки, тръгнаха след него.

Другите вървяха отзад, те пазеха каруцата, в която беше натоварен
целият му багаж и двата безценни сандъка. Никой не знаеше какво
има вътре, но все пак ги пазеха добре, за да не навлекат гнева на
командира върху себе си. Ибрахим беше решил, въпреки
заповедта, да се отдели и да заведе жените и иранския талиб на
сигурно място, в кесиджийската къща. Той също смяташе да
остане в къщата, докато нещата не се успокоят. Ибрахим тръгна
към уличката, която водеше към чаршията в Еминьоню, а от там и
към уличката с кафенето на Хасан ага. За негово съжаление ортата
на Патрона Халил се движеше пред него, а отзад тълпата от хора,
които се присъединяваха към тях, ставаше все по-голяма.

Отпред Патрона Халил, с червена чалма и извадена сабя, а

еничарите с извадени ятагани крещяха и като че ли пожар

851
обземаше всяка улица, по която минеха. Отначало хората учудени
се появяваха по прозорците и питаха какво се случва, по-късно
слизаха и се присъединяваха към бунтовниците. Скоро към
знамето на Патрона се присъединиха и други знамена. Ибрахим
искаше да се отдели от тълпата, но това беше невъзможно, защото
арнаутинът водеше ортата си и тълпите точно по пътя, по който
трябваше да мине и той. Жените, които толкова бяха мечтали да
видят столицата на света, най-големия и красив град – Истанбул,
сега гледаха малко уплашени. Те не разбираха какво става, но
тълпата и мъжете с развъртени ятагани явно ги плашеха. Ибрахим
беше сигурен, че Али Мюзекки е не по-малко впечатлен и
притеснен от Персика и Махидевран.

Ортата на Патрона тръгна по чаршията. Явно хората го

познаваха, защото му подвикваха и го поздравяваха, а той им
отговаряше. Когато стигна до собствения си дюкян, той се спря.
От дясната страна на дюкяна беше този на Ибрахим. За малкото
време, откакто беше в Истанбул, Ибрахим беше видял много хора
с фесове. Явно работата в шапкарницата вървеше добре. Ибрахим
се придвижи напред и видя Селим ага. Личеше си, че Патрона
смята да остане тук по-дълго. Старият му хазяин беше все така
слаб, но облечен с много хубав кожен кожух, като на богатите
истанбулски търговци или занаятчии. На главата си съвсем
естествено мъжът бе поставил червен фес, с черен пискюл отгоре.

– Селим ага – каза Ибрахим, защото беше сигурен, че старецът

няма да го познае.

– Ааа, Ибрахим ага! – старецът, макар богато облечен, клекна и

започна да целува ръцете на Ибрахим. Българинът се притесни.
Гледката сигурно беше любопитна за околните, как един
възрастен мъж целува ръцете на някакъв еничар. – да сте жив и
здрав, господарю! Чакахме ви! Толкова ви чакахме да се върнете!

После явно старецът се сети, че идеята за шапкарницата и парите

бяха на еничара и той се почувства длъжен да се отчете, затова
каза:

852
 – Ибрахим ага, търговията ни много се разрасна. Вие вече сте
много богат. Държим цялата търговия на фесове в Империята.
Имаме много дюкяни и работилници с много усти (майстори).
Доволен ли сте, Ибрахим ага?

– Да! Да! – сега имаше време да осъзнае думите на Селим.

Той изтълкува това безразличие като неверие и каза:

– Вашите пари не се губят, Ибрахим ага. Всичко съм събрал в

един сандък.

– Да! Да! Селим ага, смятам да живея в къщата, ще е удобно ли?

– Но какво говорите, ефенди ага? Къщата е ваша, ние само я

пазихме за вас, нека Аллах ви дари с вечен живот! Вече сме богати
и можем да си купим наша къща, ако ви пречим или искате да
живеете повече хора!

– Ще се разберем, само не сега, Селим ага.

Ибрахим бързаше. Не искаше повече да стои с жените, талиба и

златото из опасните улици на Истанбул. Притесняваше се тълпата
да не го завлече със себе си. От опит знаеше, че тълпата е
неконтролируема и стихийна и ако някой реши да насочи гнева си
към сандъците или багажа, който беше взел от Иран, еничарите
едва ли щяха да могат да опазят съкровището на емира.

Ибрахим бързаше, но Селим ага като че ли не разбираше това.

Той го задържа, после хвана ръката на едно високо силно момче с
гарваново черна коса и тънки, вити като на момиче вежди.
Момчето беше много красиво и макар и слабичко, широките му
рамене издаваха, че е силно. То беше облечено в същата униформа
като Ибрахим. Селим не само го притегли към себе си, но и го
буташе надолу. Скоро българинът разбра, че старецът бута сина
си да падне на колене пред този, който смяташе за свой
благодетел. След като клекна, той явно трябваше да целуне ръката
на Ибрахим. За да прекъсне неловката ситуация, Ибрахим дръпна

853
ръката си. Той знаеше, че за един млад еничар е унизително да
коленичи пред когото и да е.

– Селим ага, Селим ага, моля ви!

– Това е синът ми Хакъ, Ибрахим ефенди – говореше старецът с

треперещ глас и продължаваше да натиска момчето надолу. –
Вижте какъв силен мъж израсна благодарение на вас!
Благодарение на вас е еничар!

– Да! Да! Селим ага, пуснете момчето!

Чак сега старецът като че ли осъзна, че бута сина си надолу.

– Искам да отида в къщата! – каза Ибрахим.

– Да! Да, Ибрахим ага, Хакъ ще ви придружи!

Младежът вече се бе изправил и изтупваше коленете си. За да не

се бави повече, Ибрахим само кимна с глава.

Скоро цялата група се оказа пред къщата.

– Къде е Хасан ага? – попита той, когато минаха покрай

затвореното кафене на стареца.

– Хасан ага почина! – отговори Хакъ.

– Какво?

Изненадата на Ибрахим премина в тъга. Мисълта за смъртта на

стареца го натъжи.

– Как почина? Кога?

– Преди около година. Разболя се, залежа и след около месец си

отиде.

– Лошо ли боледува?

Хакъ не отговори, затова Ибрахим продължи:

854
 – Той нямаше близки, някой грижеше ли се за него? В последния
му ден и за погребението, кой се погрижи?

– Цялата улица се грижеше за него, но най-много ние с баща ми

и майка ми.

– Сега кафенето работи ли?

– Не, той го завеща на мен, но аз служа в оджака и нямам време.

– Не бива уличката да остава без кафене! Без кафене, тя вече няма

да е същата!

Ибрахим се насочи към така добре познатите му малки квадратни

джамчета и докосна топлите дървени черчевета. Ръката му се
хлъзна и помилва вратата и тази част от нея, която беше
неподвижна и оформяше рамката. Старецът щеше да му липсва, с
добрия си характер и кафето, което правеше. Колкото и да беше
странно, Ибрахим не тъжеше само за прегърбения мъж, а и за себе
си, защото с Хасан ага си бе отишла и част от него. Той знаеше, че
тя няма да се върне никога вече. Така с всяка загуба той ставаше
все по-самотен и като че ли отиващите си от живота отнемаха и
част от душата му. Той вече не беше същият човек. И никога
повече нямаше да седи на миндера и да посръбва от божествената
напитка на стария турчин. Ибрахим осъзна, че може би, защото
беше еничар и нямаше дом и родина, за него домът бяха хора като
Абдаллах ефенди и Хасан ага. Това беше неговият дом. Да, къща
си имаше, но домът бяха хората, при които се връщаше, където и
да е бил. Хората, заради които се връщаше, хората заради които
вършеше всички тези неща. Сега беше загубил още една от
стените на своя дом.

Той се обърна и настоя пред Хакъ да отвори вратата на къщата

със собствения си ключ, за да се убеди, че той все още отключва.
След това качи жените на горния кат. Настани ги в стаята на
Рефик, а талиба в една малка одая до неговата стая. Еничарите
бяха свалили двата тежки сандъка на площадката, където беше
намерен убит приятелят му, а багажа му качиха в стаята му. След
като се настани, Ибрахим излезе на улицата. Хакъ го следваше

855
през цялото време. Младежът беше особено вдъхновен да участва
в случващото се на улицата.

– Ще дойдат много по-добри дни за хората, а и за нас, еничарите!

– говореше той разпалено. – Ибрахим Джаббар Селяхаддин,
учителю, вие ли сте това?

– Да, аз съм! – с нежелание отговаряше мъжът.

– За вас се носят легенди в корпуса на еничарите. Вярно ли е, че

сте познавали лично стария ага на еничарите – Кубилай Юндер?

Ибрахим кимна с глава.

– А познавате ли сегашния ага и сейменбашията?

Той пак кимна.

– А султана лично познавали ли сте?

Този път не кимна. Сети се каква участ очаква султана и му стана

неприятно. Животът никога не е бял или черен, както и човек
никога не е чернобял. Сега в младежа, както и в самия Ибрахим,
се бореха двете същности. Султан Ахмед III безспорно имаше
недостатъци, но и своите добри страни. Личеше си как Хакъ беше
разколебан между образа на добрия султан, на когото беше
служил и заради когото би трябвало да е готов да загуби живота
си, и случващото се. Султанът – любител на изкуствата, едва ли
беше заслужил участта, която го очакваше. Ибрахим знаеше, че
тълпата иска смъртта на Ахмед III, но вътрешната му мъдрост,
всичко до което беше стигнал през живота си, говореше нещо
друго. Невежи бяха хората, които се бореха с други хора. Когато
се бориш с друг човек, всъщност се бориш със себе си, защото ти
проектираш в стоящия срещу теб собствените си недостатъци. Но
вместо да се бориш със себе си и да опитваш да унищожиш
платното, върху което си се нарисувал, по-добре да променяш себе
си. Така неуките хора винаги се изправят пред следващия и
следващия воин. И дори когато воинът е различен, те воюват
срещу същите черти в него и предизвикват към битка винаги едни

856
и същи неща. Някои воини наричат това, заради което воюват,
принципи, а други – доблест, но това е едно и също отражение на
себе си. Човекът просто се оглежда в една локва и когато не хареса
това, което вижда там, го нарича враг и започва да воюва срещу
него. Но колкото и да удря и настъпва локвата, след време нейният
образ се изчиства и той отново вижда следващия враг. Всъщност
той вижда само себе си и винаги воюва срещу себе си. Ибрахим
беше разбрал, че не бива да се воюва срещу човека, а срещу
недостатъците му. И мотивът ти да се изправиш срещу някого на
бойното поле не е за да го накажеш, а за да се опиташ да му
помогнеш. Той беше разбрал, че винаги воюва срещу себе си и ако
не се промени, не е удържал никаква победа, а само е загубил
времето, силите си и е пропилял още една възможност. Ибрахим
беше мислил много върху тези неща през последните години,
докато беше отседнал в Урмия, особено след като беше избил
толкова хора в Исфахан и в битката при Тебриз. Сега той знаеше,
че тълпата ще поиска смъртта на султана, защото Патрона Халил
се справяше много добре като водач. Ибрахим щеше да се опита
да го спаси и то не защото го познаваше, не защото Ахмед III му
беше подарил камата и го считаше за приятел, а защото не бива да
се воюва с човек, защото така се наказва човешкото у него.

Така вместо да остане в къщата, Ибрахим излезе на улицата.

Трябваше да открие Патрона и да бъде до него, за да опита да
внесе мъдрост в постъпките му. Така Ибрахим и Хакъ, който се
движеше плътно до него, станаха свидетели на всичко, което се
случи през този ден.

След като останаха още известно време пред дюкяна на Патрона

Халил, множеството ставаше все по-голямо. Албанецът
продължаваше да говори пред тълпата и да призовава гражданите
да се вдигнат на бунт. Той повтаряше, че всички еничари
подкрепят действията му. Така, след като градусът в тълпата
нарастваше, хората, предвождани от мъжа с разветия байряк и
арабската сабя, тръгнаха из града. Те вървяха, както се струваше
на Ибрахим, произволно, но чак по-късно разбра, че всички групи
се бяха движили по предварително начертани маршрути. Може би
затова по едно и също време от различни места към централния

857
площад Ат мейдан, започнаха да се стичат потоци от хора.
Множеството беше неизброимо. Досега Ибрахим не беше виждал
толкова много хора на едно и също място. Хората се бяха
въоръжили кой с каквото намери. Площадът продължаваше да се
пълни. Обстановката ставаше все по-опасна. Толкова много
въоръжени хора и всички желаещи мъст. Инерцията не биваше да
се губи и всички хора да се нагнетяват в Ат мейдан. Ибрахим,
следван от Хакъ, се втурна да каже всичко това на албанеца.

– Знам! – каза той. – Последвай ме, Ибрахим ага, трябва да

говорим със султана!

Това беше добра идея. Ибрахим направи знак на Хакъ да ги

последва. Тримата мъже заобиколиха централния вход на Топкапъ
и скоро стигнаха до едно малко прозорче. Това по-скоро беше
амбразура, тясна и с дебели решетки.

– Биз гилиндж Махди! – каза Патрона, а отвътре някакъв глас

отговори същото. – Неджиб ага, какво е положението в двореца?

Патрона и Ибрахим се наведоха, за да чуват по-добре, а Хакъ

остана да пази гърбовете им.

– Султанът и везирът са още в Скутари. Доскоро не знаеха за

въстанието. Преди малко нарочно оставихме мюфтията и още
няколко човека от обкръжението да избягат и те скоро ще ги
предупредят.

– Но какво да правим? – явно Патрона беше изумен от вестта. По

всичко си личеше, че той беше подготвен и бързаше за среща със
султана. – Тези хора трябва да правят нещо, не може да чакаме до
утре така!

– Не знам – отвърна Неджиб ага.

– И султана го няма, така ли? – с отчаяние попита Ибрахим.

– Да, няма го.

– Какво да правим?

858
 – Насочете гнева на хората срещу везирите. Плячкосайте
няколко сарая! Така ще се вдъхне самочувствие на хората и ще
намалите малко напрежението!

Съветът беше добър. Мъжете бързо се върнаха при тълпите на

площада. Тази вечер Истанбул беше най-неспокойният град в
света. Тълпите се втурваха и нападаха сараите на богатите бейове
и везири. Те разбиваха врати, отмъкваха каквото могат с идеята,
че по право им принадлежи. Колкото повече тълпата грабеше,
толкова повече озверяваше. Те бяха прекрачили прага. Повечето
от тях знаеха, че връщане назад няма и ги чака бесилото, затова
ставаха все по-дръзки. В цялата тази суматоха бандите,
организирани много по-добре, също взеха своето. Еничарите също
се поддадоха на изкушението. Ибрахим обикаляше и му направи
впечатление, че капъ кулу не мародерстват и не крадат, а другите
еничари, които са събирани от градското население, обират
къщите на своите роднини, комшии и родители. Въобще цялото
това въстание приличаше на организирано само от новите
еничари. Старите истински еничари, тези, които изграждаха орти
като 101-ва и 99-та, не се намесваха в обирите и безчинствата.
Най-активната орта беше тази на Патрона Халил. Ибрахим усети
много добре тази разлика, защото Хакъ беше до него през цялото
време. Той чуваше коментарите на младия мъж, слушаше
вътрешния си глас и осъзна колко различни са новите еничари от
капъ кулу. За другите еничари тази служба беше работа, от която
трябваше да се печели. Тя им даваше привилегии и сила, които
използваха срещу другите хора.

Бахтияр и Мустафа оставиха ортите си цяла вечер на Ат мейдан

и не допуснаха включването им в непристойните действия.
Ибрахим ги гледаше. Това бяха истинските еничари. Той знаеше,
че ако сега се започне битка, по-голяма част от тълпата и новите
еничари ще се разбягат. Всеки от тях щеше да се опита да запази
безценните си придобивки и плячка, но нямаше да се хвърли в
битката. А и с коя ръка щяха да го направят, като повечето от тях
се бяха награбили и не можеха да носят плячката си с две ръце?

859
 Ибрахим наблюдаваше момчетата от двете орти и беше сигурен,
че всички те се възмущават от случващото се, че у тях се пораждат
импулси да спрат тази анархия и да въведат ред. Това, което се
разкриваше пред очите им, противоречеше на това, за което бяха
воювали и цял живот се бяха борили.

На сутринта всички еничари и граждани отново се стекоха на

площада. През нощта султан Ахмед III и везирите му бяха успели
да се върнат в града. Пред насъбралото се на Ат мейдан множество
беше изпратен посланик, който от името на султана подкани
хората да се разотидат по домовете си, за да се избегне разправа.
Заплахите обаче не стреснаха хората. Повечето от тях вече бяха
прекрачили чертата, от която можеха да се върнат. Освен това те
се уповаваха на еничарите, които се намираха между тях. Така, без
никакъв ефект от думите му, пратеникът се прибра в Топкапъ
сарай.

Скоро пред портите на Топкапъ хората на султана поставиха

свещеното знаме на Пророка. Чу се, че Ахмед III призовал всички
верни нему мюсюлмани да тръгнат след него. За тези, които го
последват, било обещано и голямо възнаграждение. Въпреки това
желаещите не бяха много. Скоро се чу, че султанът се опитва да
привлече на своя страна християнското население на Истанбул.
Всъщност тази информация беше дадена на Патрона от Неджиб на
същото онова прозорче. За да парира насрещни действия,
албанецът разпръсна еничарите из града и те разнесоха
предупреждението на водачите на бунта, че обещават пълна
безопасност за гражданите, които останат по домовете си. Така,
останал без никаква подкрепа, Ахмед III беше принуден да води
преговори с Патрона Халил.

Отначало въстаниците искаха да получат живи Великия везир

Невшехирли Дамат Ибрахим паша и още няколко от най-
ненавистните за народа висши сановници. За това, везирът и
висшите чиновници да бъдат искани живи, не малка заслуга
имаше Ибрахим Селяхаддин. Султанът се опита да спаси зет си
Дамат Ибрахим паша, като го уволни. Този ход обаче не подлъга
хората отвън. Те се ядосаха, че с такъв елементарен ход султанът

860
се опитва да ги излъже. Напрежението на Ат мейдан се
повишаваше. Всички тези вести се разнесоха из града и скоро на
площада се стече голяма част от жителите на града. Усещането
беше все едно, че целият град се е събрал на площада. Ако
отначало въстанието беше започнало с три хиляди души, на
четвъртия ден те вече бяха над 80 хиляди. Недоволните граждани
завзеха складовете с барут и боеприпаси и монетния двор. За да
ускорят капитулацията на двореца, те прекъснаха снабдяването му
с вода и продоволствия. Скоро Ахмед III се почувства притиснат.
Той разбра, че няма друг избор освен да отстъпи. Вечерта той
издаде заповед на джелатите за екзекуция на исканите от
въстаниците везири, чиито тела сутринта бяха хвърлени на Ат
мейдан.

Ибрахим, Патрона и останалите водачи отидоха първи да

разгледат телата.

– Те се подиграват с нас! – Патрона крещеше и гледаше към това,

което трябваше да бъде тялото на Великия везир Невшехирли
Дамат Ибрахим паша. Цялото лице на трупа бе нарязано. То беше
направено на пихтия, кълцано и влачено по каменните алеи на
двореца. Лицето беше обезобразено до неузнаваемост. Можеше да
се познае, че това е Великия везир само по дрехите.

– Защо са ги убили, ние ги искахме живи? – викаше Ибрахим.

– Това може да не е Ибрахим паша. Може да е всеки –

продължаваше да крещи албанецът.

Ибрахим гледаше черепът, чиито кости тук-там прозираха под

кървавата пихтия от коса, кожа и кърваво месо. Това беше
останало от този толкова умен и красив мъж. Това беше врагът на
всички еничари, на неговия наставник Кубилай Юндер и на цялата
секта на Махди. Сега той го гледаше, мъртъв и обезобразен, и би
трябвало да се радва, но нищо такова не изпита.

– Знам какво става – каза Патрона Халил. – Султанът се опитва

да ни измами. Той ни подхвърля някакъв труп, който дори може
да не е на Великия везир. Иска да успокои обстановката, да

861
разпуснем хората по домовете им, а после да ни издири и избие.
Всички вие знаете как преди около 30 години безмилостно се
разправи с еничарите, които го бяха издигнали на престола! Вие
знаете за жестокия и отмъстителен нрав на султана! Трябва да
предприемем нещо! Не бива да се успокояваме! Ако сега не сме
достатъчно категорични, утре това може да коства живота ни!

Еничарските командири слушаха думите на албанеца и бяха

съгласни с него. Сега не биваше да се спира. След като вече бяха
тръгнали, трябваше да стигнат до край.

– Искаме Ахмед III! – каза Патрона. – Или той, или ние!

След това Патрона се качи на импровизирания подиум, развя

знамето и извика:

– Братя и сестри, султанът се подиграва с нас! Ние искаме той да

отстъпи престола в полза на племенника си Махмуд! Искаме
Махмуд за султан!

Тълпата явно вече бе готова за тези искания на водача на

въстанието, защото поде неговите викове.

В следващите дни султанът се съгласи да абдикира, при условие,

че той и семейството му ще бъдат пощадени. Тук намесата на
Ибрахим също не беше малка.

Нощта на 1-ви срещу 2-ри октомври 1730 година принц Махмуд

– синът на брата на султан Ахмед III – Мустафа II, прекара в
напрегнат разговор с чичо си Ахмед III. Напътствията и съветите,
които старият султан му даваше, скоро щяха да му потрябват.

Шахзаде Махмуд прие султанското име Махмуд I. Той изиска

всички синове на Ахмед III да дадат клетва за вярност и всички
принцове му се поклониха. След което Ахмед III и семейството му
бяха съпроводени до Стария дворец, където бяха поставени под
стража и така беше прекъснат всеки техен достъп до външния
свят.

862
 На сутринта Махмуд I имаше среща с "виновника" за своето
възкачване. По-скоро срещата беше провокирана от Патрона
Халил, за да покаже, че той е важният човек, от когото зависи
всичко, което се случва. Патрона Халил се появи на срещата бос,
с простите си дрехи и препасан със сабята на Неджиб. След него
вървяха Ибрахим, Мустафа, Бахтияр и Хакъ. Хората на Патрона
бяха с тях. Така цялата еничарска група пристигна пред стаята, в
която бе отседнал новият султан. Това беше дълъг салон, не много
голям, отдясно, на височината на рамото, бяха разположени два
големи прозореца, през които се виждаше здрачевината на
настъпващото утро. В долната част на стените имаше големи
мраморни плочи, чиито шарки оформяха основа, върху която бяха
разположени синьо-бели теракотени плочи, които оформяха
дребни шарки и красиви орнаменти. Но най-впечатляваща беше
лявата стена, в която бяха оформени три арки, запълнени с тънко
венецианско стъкло. Там светлината струеше и макар матова,
създаваше изключителна феерия. Стъклата бяха украсени със
сини шарки, подобни на клонки или на цепнатини в напукан лед.
Новият султан стоеше в дясната страна на стаята, а точно над него
имаше зелена ниша с малко пано, на което беше извезан текст от
Корана. Над нишата като фриз бяха оформени два реда с текст от
Корана.

Хората на Патрона останаха да пазят пред вратата, а в

помещението влязоха само Патрона Халил, Ибрахим, Мустафа,
Хакъ и Бахтияр Казим. Султанът седеше на една широка
табуретка. От лявата му страна имаше дълга пейка с масичка пред
нея, а отдясно – две красиви столчета, представляващи две
кръстосани летви, върху горната част на които се сядаше. Патрона
тръгна към султана и направи ниско темане. Останалите мъже
също го поздравиха. Султанът, видимо притеснен, отвърна на
поздрава на еничарската делегация. След поздравите, албанецът
седна на стола с кръстосани крачета от дясната страна на султана,
а четиримата мъже се настаниха на меката пейка срещу него. Пръв
до султана седеше Ибрахим, до него Мустафа, Бахтияр Казим, а
най-накрая Хакъ. Приятелят му Мустафа, иначе толкова спокоен
и добър командир, сега беше видимо притеснен. Бахтияр също

863
беше смутен, но безспорно най-притеснен беше Хакъ. Той беше
съвсем млад и усещаше, че участва в нещо велико.

– Ваше величество – Патрона Халил заговори пръв, с което за

пореден път показа неуважение и наруши етикета. Знаеше се, че
винаги пръв трябва да започне разговора султанът и никой човек
няма право да прекъсва владетеля или да отговаря, ако не бъде
изрично запитан. – Поздрави за новия султан! Пожелавам ви
здраве и дълъг живот! И нека Аллах ви закриля, и да насочва
десницата ви в правия път, и нека водите без колебание
правоверните към слава и величие!

– Благодаря! – кратко отговори Махмуд. – Готов съм да изпълня

всяко ваше желание! Кажете какво искате?

– За себе си нищо не желаем. Това, за което сме дошли, е заради

хората! Те искат справедливост и по-добър живот! Искат да се
премахне увеличението на старите данъци и да отмените новите.

– Добре! Това ще бъде направено, а за себе си какво искаш?

– За себе си нищо не искам, аз вече получих онова, което исках –

да видя вас, Ваше величество, на трона. Това, което виждам, е
моята сбъдната мечта, а самият аз знам какво да очаквам – бърза
и безчестна смърт.

В следващия момент Ибрахим се поизправи, краката му стъпиха

на мекия килим. Това беше неочаквано за всички, дори за султана
и Патрона. На Махмуд I явно му беше трудно да се ориентира,
защото трима от мъжете бяха облечени с най-обикновени
еничарски униформи и само един – Мустафа, беше с униформа на
еничарски командир. Султанът знаеше, че албанецът е човекът,
който предвожда въстанието, но не познаваше мъжете, седнали от
другата му страна.

Махмуд беше едновременно радостен, но и притеснен. По-

голяма част от живота си бе прекарал в кафез. Кафезът всъщност
беше по-луксозен затвор, в който попадаха всички принцове,
претенденти за престола, и братя на султана. Единствената вина

864
на тези хора беше, че са от рода на Осман, но не са успели да
станат султани. Те живееха в лукс, но нямаха никаква връзка с
външния свят. Единственото нещо, което им липсваше в кафеза,
беше свободата. Така османовият род, освен най-дълго
управлявалият в света и с най-много владетели, беше и с най-
много затворници, защото освен султана, всъщност всички
останали от този род ставаха затворници. Все пак това беше много
по-хуманна традиция, която поне не отнемаше живота на всички
принцове. Старата традиция беше продължила до тринадесетия
османски владетел Мехмед III, през 1595 година, когато той по
традиция ознаменувал възцаряването си, отнемайки живота на
всичките си братя. Според тогавашните османски закони
дъщерите на султана, както и техните деца, не можели да наследят
трона и така те били спасени от участта да бъдат убити. До 1595
година обаче съдбата на всички принцове, които не можели да
заемат престола, била само една – смърт. Начинът на екзекуциите
бил неизменно един и същ. Както на Запад обезглавяването е
смятано за умъртвяване достойно за коронованите особи, така в
Османската империя смъртта чрез удушване с копринена връв е
запазена единствено за членовете на султанското семейство. И
така в студения зимен ден на 28 януари, събралото се на Ат мейдан
множество, дошло да приветства възкачването на султан Мехмед
III, видяло потресаващата гледка. Деветнадесетте принца, братя на
28 годишния Мехмед III, цветът на османската империя, удушени
и положени в набързо сковани и приготвени за тази цел ковчези.
Сред тях били невръстните му братя, почти бебета и по-големите,
някои от които били любимци на народа и армията. Повечето от
тях вече били добре познати на хората дошли да ги видят в
мразовития януарски ден. Хората и еничарите, като видели
процесията на мъртвите принцове, се разплакали и започнали да
молят султана тази традиция да бъде премахната.

Султан Махмуд I, владетел от династията на Осман, знаеше тази

история и беше благодарен, че въобще е жив. След опасността от
удушаване от собствения си брат, еничарите бяха втората
опасност за всеки владетел. Баща му Мустафа II и чичо му Ахмед
III, а и дядо му Мехмед IV (Авджъ) бяха свалени от престола
именно от еничарски бунтове. Махмуд седеше като на тръни. Той

865
знаеше колко е несигурно положението му. Знаеше, че всяко
хрумване на един от тези мъже може да го свали от престола и на
негово място да постави лудия му брат Осман.

Ибрахим стоеше от лявата страна на султана и изведнъж думите

му като че ли сами започнаха да излизат от устата му. В този
момент той се сети за всичко, което му бяха говорили Явуз Челик
и Абдаллах ефенди. Сега то му изглеждаше по друг начин. Този
извод беше нов за него, но все пак го изрече пред новия султан.

– Има една голяма тайна, която стои в основата на управлението

на султаните. Тази тайна ще научиш сега, ще я запомниш и ще
забравиш, че съм ти я казал, все едно никога не е било! Ако искаш
да управляваш дълго и щастливо, трябва да знаеш, че в Империята
има една сила, много по-голяма от силата на султана. Тази сила
винаги е стояла зад успешните султани и е осигурявала тяхната
мощ и величие. Това е ставало, защото те са признавали и
почитали тази сила. Тези, които не са я почитали, са били
унищожавани от нея.

Махмуд стоеше, не трепваше и сухо преглъщаше. Това, което

чуваше, сигурно не му харесваше, но нищо не можеше да каже.
Освен това той вече го знаеше. Ибрахим продължаваше:

– Тази сила сме ние – еничарите. Ние имаме мисия! Всички ние
сме членове на сектата на бекташите, а хората от нашия елит са
членове на сектата на Махди. Ние смятаме, че сред нас, еничарите,
ще се появи последният Месия! Този, който е наследник на Адем,
Нох, Мойсей, Иса и Мохамед. Този, който ще постави началото на
края на света и ще дойде в Съдния ден. Ние смятаме, че
единствената секта, която ще остане накрая, сектата посочена от
Мохамед, сме ние. Ние сме истинските правоверни! Ние сме тези,
които ще останат единствени! Ние сме мечът на Махди!

Ти ще стоиш начело на Империята и привидно ще управляваш,

но всъщност помни, че си на власт само благодарение на нас и
защото ние искаме това! Ахмед III забрави всичко това и се опита
да воюва срещу нас, но сам виждаш какво стана. Ако вдигнеш
ръка срещу нас, и с теб ще се случи същото!

866
 Това предупреждение явно дойде в повече на Махмуд, чиято
кръв на наследник на Осман Гази заговори. Все пак той се овладя
и само лицето му силно почервеня, но продължи да слуша. По
всичко си личеше, че мъжът пред него е убиец и няма да се
поколебае да го убие, ако дори по най-малкия начин покаже
несъгласието си.

Все пак най-опасен и страшен от всички изглеждаше безръкият

мъж, облечен в проста еничарска униформа и страшен белег,
който разсичаше лицето му. Другите мъже също бяха страховити,
но този караше вътрешностите на новия султан да се обръщат.
Точно така той си бе представял джелатите – ужасът на всички
султани. Този мъж или такива като него се бяха появявали в
сънищата на принца, когато беше по-млад. Сега, 34 годишен, той
все още изпитваше ужас от погледа на този мъж. Постоянно му се
струваше, че във всеки един момент Белязания ще скочи и ще го
съсече с ятагана си. Махмуд искаше еничарите да си тръгнат
колкото се може по-бързо, за да се почувства в сигурност.

Ибрахим знаеше, че султанът е изненадан от думите му, но в

същото време не по-малко изненадани бяха Мустафа, Бахтияр и
Хакъ. Те не знаеха нищо за сектата на Махди. Всъщност той
нарочно беше избрал именно тях да влязат и останат при султана,
а хората на Патрона Халил беше оставил да пазят пред вратата.
Ибрахим вече беше решил именно тези трима мъже да бъдат
новите членове на сектата на Махди.

Именно затова, когато излязоха от помещението, тримата се

оглеждаха стъписано. Ибрахим усети това и каза:

– Довечера искам всички да дойдете тук, в Топкапъ сарай, но в

Арз одасъ – после погледна към Патрона Халил и каза: – За вас
също е задължително!

Патрона Халил кимна, за да покаже, че е разбрал. После направи

еничарски поздрав и тайния знак на Махди, след което си тръгна,
отвеждайки със себе си хората си. Ибрахим го последва, а след
него, все още стъписани, тръгнаха и бъдещите членове на сектата.

867
 – Приятелю, аз през цялото време си мислех, че се намирате под
влиянието на албанеца, а чак сега разбрах, че всичко е било точно
обратно – каза Мустафа.

– Аз също се бях притеснил – каза Белязания.

Ибрахим знаеше за предпазливостта и мнителността на Бахтияр

към албанеца и веднага разбра, какво притеснение е имал той.

– Всичко това, което казахте на султана, вярно ли е? – попита

Мустафа.

Той се осмели да зададе въпроса, който вълнуваше и останалите

мъже, затова те въпросително впериха погледите си в Ибрахим.
Но сега Ибрахим не искаше да говори, затова каза:

– Довечера в Арз одасъ.

След това си тръгна. Докато Патрона Халил продължаваше

въстанието и организираше церемонията по възкачване на новия
султан, самият Махмуд се зае да изпълни исканията на
метежниците. Затова не можеше да се отпусне и зарадва на това,
че владееше една от най-големите империи в света и беше един от
най-богатите хора на земята.

В този момент Ибрахим се насочи към къщата си в Еминьоню.

Сега имаше още една важна задача, която трябваше да изпълни.
Прибра се в къщи, за да подготви последното попълнение в
сектата. Откакто жените живееха в къщата, те помагаха на жената
на Селим ага и придадоха на дома друг вид и уют. Всеки път
Ибрахим се прибираше с приятното усещане, че в къщата ще го
чака топла храна, чисти дрехи и постели. Но и всеки път, в който
минеше покрай кафенето на Хасан ага, си спомняше и му ставаше
тъжно за добрия старец и в устата му се появяваше вкусът и
ароматът на кафето, точно такова, каквото го правеше старецът.
Откакто беше пил кафе тук, повече никога не беше пил такова
кафе. Никъде другаде тази напитка не му носеше такава наслада и
винаги, където и да се намираше, пийнеше ли кафе, се сещаше за
Хасан ага.

868
 След като влезе в къщата, Ибрахим се отби в стаята на Али
Мюзекки. След това двамата проведоха дълъг разговор, в който
българинът разказа на персиеца всичко, което знаеше за сектата
на Махди. Беше решил да включи в сектата и един учен, както
беше свикнал да бъде, докато Абдаллах ефенди беше жив. Сега
това щеше да бъде Али Мюзекки.

Като продължиха да говорят, двамата мъже излязоха от къщата,

тръгнаха из истанбулските улички и неусетно стигнаха до
Топкапъ сарай. Али Мюзекки се притесни. Явно иранецът не беше
виждал толкова голям град и дворец.

– Сигурен ли сте, че ще ни пуснат? – попита иранецът, но като

видя как хората на портата отдадоха чест и поздравиха Ибрахим,
осъзна, че човекът, който е с него, наистина е влиятелен, макар и
странен. Той живееше сам в къща, без деца, харем и семейство.
Сякаш нямаше роднини. Явно мъжът беше много богат, но
странен. Сега това, което чуваше, обясняваше голяма част от
странностите на еничара. Цял живот беше живял с разказите на
шиитите за имамите и Махди и изведнъж това, което мъжът му
разказваше, го изуми.

След като двамата влязоха в Топкапъ сарай, Ибрахим уверено

прекоси дворовете, помещенията и коридорите на султанския
дворец. Явно много добре познаваше лабиринтите на султанския
дворец. Али Мюзекки отдавна вече щеше да се е загубил.

В широкото помещение, където преди няколко нощи Патрона

Халил беше свел плана си за въстание пред еничарските
командири, сега се бяха събрали Мустафа, Бахтияр Казим и Хакъ.
Те все още бяха зашеметени от думите, които бяха чули от
Ибрахим Селяхаддин, които той изрече пред току що избрания
султан Махмуд. Сега всеки един от тях предчувстваше, че всичко
това ще има продължение, но никой не смееше да фантазира какво
може да се случи и в каква тайна още ще бъдат посветени.

Ибрахим поздрави насядалите мъже. После подкани талиба да

седне до тях и да изчака. Сам той влезе в друго помещение, където
вече го чакаха агата на еничарите Явуз Челик, сейменбашията

869
Неджиб ага и Патрона Халил. Всички те поздравиха Ибрахим с
тайния знак на Махди. След това Ибрахим каза:

– Времената са смутни. С всеки един от нас може да се случи

нещо, затова съм избрал още четирима достойни мъже, които да
попълнят бройката на нашата секта.

– Но така ще станем повече от седем – каза Патрона. – Доколкото

знам, досега сектата винаги е била от седем човека.

Ибрахим не се беше замислял за това, но според него бройката

не можеше да бъде пречка. По-скоро беше добре членовете на
сектата на Махди да са повече, отколкото по-малко.

– Кои са мъжете? – попита Явуз Челик и челото му се намръщи

като че ли очакваше някаква неприятна изненада от избора
направен от по-младия мъж.

Тримата мъже седнаха срещу Ибрахим. По средата седеше агата

на еничарите, от дясната му страна беше Патрона, а отляво –
сейменбашията Неджиб. Седяха така все едно, че ще подложат
Ибрахим на разпит.

– Първият мъж, когото смятам да предложа, се казва Мустафа.

Той е чорбаджия на 99-та орта.

Ибрахим пое дъх, за да разкаже нещо повече за приятеля си,

когато агата на еничарите го прекъсна и каза:

– Познавам Мустафа ага. Приемам го!

– И аз. И аз. – потвърдиха Неджиб и Патрона.

Ибрахим едва сега се замисли, че тримата мъже познават много

добре Мустафа. Явуз Челик му беше командир, Неджиб също
доскоро беше командир в оджака. Освен това той беше отговарял
за обучението на младите еничари и като нищо можеше да се
окаже, че Мустафа е негов ученик. Патрона Халил пък беше
участвал в похода в Иран по времето на който Мустафа, в по-
голямата част от времето, беше "ага на двете луни" и съответно

870
командир и на Патрона Халил. Освен това в момента Патрона
Халил беше командир на 98-ма орта, а Мустафа – на 99-та, което
означаваше, че в бойния строй на корпуса винаги се строяваха
един до друг. Така че, както се оказа, всички познаваха Мустафа и
веднага го одобриха.

– Вторият човек, когото искам да ви представя, е Бахтияр Казим.

– Одобряваме! – казаха веднага тримата.

Ибрахим се замисли. Веднага се сети откъде тримата познават

неговия заместник, командир на 101-ва орта.

– Третият човек е един млад еничар. Казва се Хакъ Селим. Той е

мой стар ученик. Ловък и бърз воин. Като дете беше крадец, но
сега е еничар.

– Хакъ Селим – повтори Явуз Челик. – Одобрявам, но ще го

проуча.

Другите двама мъже се съгласиха. Те знаеха, че дори да грешат

и момчето да се окаже неблагонадеждно, няма какво да направи
срещу сектата. То изцяло беше в тяхна власт. В най-лошия случай
щеше да се наложи да го ликвидират, така че дори да грешаха, с
нищо не можеха да навредят на сектата.

Последен Ибрахим представи талиба Али Мюзекки. Това беше

най-дългото и спорно представяне. На българина се наложи дълго
да гарантира и да се застъпва за персиеца. Въпреки това всички
бяха подозрителни към неговия избор. Явуз Челик веднага се сети,
че Ибрахим е избрал талиба като заместник на Абдаллах ефенди.

– Никой не може да замести шейхюлисляма! – каза той. – Ако

искаш заместник на мавляна, защо не избра някой от нашите
сунитски духовници? Ако си искал учен, защо не избра турски
учен?

– Защо да избера турски учен? – попита Ибрахим. – В тази стая

има двама арнаути – Неджиб ага и Патрона Халил, вие сте
мамелюк, мисля, че сте арменец, а аз съм българин, така ли е?

871
 – Но този иранец е чужд! Защо не взехте някой от сегашните
религиозни преподаватели в корпуса? Те поне са сунити и
бекташи! Как може в нашата секта да членува шиит?

Спорът продължи дълго и мина много време преди останалите

мъже да склонят да допуснат до сектата и талиба. Все пак те
продължиха да бъдат резервирани. Ибрахим знаеше, че от тук
нататък приемането на иранеца е в неговите ръце. Той щеше да го
посвети и да му разкаже всичко, на което го бе научил
шейхюлислямът Абдаллах ефенди.

След това четиримата мъже бяха въведени в стаята, при

членовете от сектата, и бяха посветени в цялата церемония.
Тримата мъже зададоха церемониалните въпроси на новите
членове, а те отговаряха. После един по един ги запознаха с
правилата и със същността на сектата. Най-накрая всички се
заклеха да пазят в тайна съществуването и целта на сектата на
Махди. Ибрахим седеше отстрани и наблюдаваше церемонията,
която толкова добре познаваше. Спомни си Шам (Дамаск),
неговото лично посвещаване и изковаването на зулфикр. Мислите
му се върнаха към онези щастливи дни от неговата младост, когато
всичките му учители бяха живи и целият свят и животът му бяха
пред него. Сега обаче беше доста по-спокоен и като че ли малко
резервиран към бъдещето и идеята, че той е Махди.

Когато всичко свърши, Неджиб ага показа на новите членове

тайния знак на сектата, по който ще се разпознават. Ибрахим се
изправи и кимна, извади Втория меч на исляма и го насочи нагоре.
Останалите мъже кръстосаха остриетата си над главата му и
всички като един извикаха три път: "Биз гилиндж Махди!"

Когато церемонията свърши, Мустафа каза:

– Научих за пророчеството на Кубилай Юндер ага, но не мога да

разбера как ще търсим Махди?

– Ние вече намерихме Махди – убедено каза сегашният ага.

Новоприетите членове възкликнаха от изненада.

872
 – Но кой е той? – попита Мустафа.

Тогава агата каза:

– Някога той се казваше Петко Боляров.

Като чу това име, Бахтияр, който познаваше Ибрахим от

България и знаеше християнското му име, щеше да падне на
земята от изненада.

– По-късно се казваше Ибрахим Абдаллах, после Ъшъкер, ал-

Хадад, Джаббар, Селяхаддин, но всъщност за нас той е Ибрахим
ал-Махди.

– Ибрахим! – с учудване извика Мустафа.

– Да, Ибрахим Селяхаддин според Кубилай Юндер е Махди. Той

е нашият спасител и водач на сектата. Той е нашата най-скъпо
пазена тайна...

Учудването у всички нови членове беше безкрайно. Ибрахим

знаеше, че ще се нуждаят от време, за да възприемат и свикнат с
идеята. Вече беше късна нощ, така че най-добре беше да се
разотиват.

Вечерта, докато Ибрахим и Али Мюзекки се прибираха към

къщи, иранецът попита:

– Ибрахим ага, разбрах, че сте велик човек и военачалник, но ми

се струва, че грешите относно мен. Извинявам се, ако някога съм
се съмнявал във вашите възможности и съм смятал, че няма да се
справите или че някои думи, които ползвате, са преувеличени, но
смятате ли, че моето място е в сектата? Та в нея всички са
еничари!?

– Вие имате специална мисия, Мюзекки ефенди. Трябва да

попълните мястото на моя духовен наставник, учител и приятел,
шейхюлислямът Абдаллах ефенди.

873
 – И шейхюлислямът ли е членувал в сектата? – изумено попита
той.

– Разбира се!

После Ибрахим се сети, че Али Мюзекки, за разлика от

останалите мъже, които бяха еничари, не познава хората, които го
възпитаха и въведоха в сектата.

– Високият мъж, с червения нос, е агата на всички еничари – Явуз

Челик. От дясната му страна седеше сейменбашията Неджиб ага,
а отляво

– Водачът на въстанието Патрона Халил.

Явно от клюката, която се носеше из града, Али Мюзекки

реагира само на името на Патрона Халил. Иранецът отнякъде
беше чул името на водача еничарския и народен бунт.

Двамата повървяха още малко из безлюдните улици на Истанбул,

преди талибът да попита:

– Ибрахим ал-Махди, пътуването ви в Иран имаше ли връзка със

сектата?

Ибрахим беше решил да посвети талиба във всички тайни на

сектата, затова реши да говори направо. Той пое дълбоко дъх и
каза:

– Всъщност това пътешествие предприех заедно с моя духовен

наставник Йенишехирли Абдаллах ефенди.

– Как, нима шейхюлислямът е пътувал с вас из Иран?

Шейхюлислямът, в сърцето на шиитски Иран!?

– Да! – отговори Ибрахим, като че ли това беше най-нормалното

нещо.

– Какво стана с него, защо не ви видяхме с него?

– Докато бяхме в Казерун, шейхюлислямът почина.

874
 – Какво? Толкова близо до Шираз? Но това означава, че съвсем
скоро след това сте се запознали с нас. – Али беше изумен. – Бил
съм толкова близо до шейхюлисляма. Само няколко дни са ме
делели да се запозная с човека, чието място заемам.

– Да, два или три дни след неговата смърт се запознах с вас –
Ибрахим не можеше да се сети точно колко дни бяха, но сега това
едва ли имаше някакво значение. – Всъщност пътуването ми из
Иран не беше свързано с това, че съм еничар или че съм извършвал
разузнаване. То беше една мисия, поставена ми от сектата. Дойдох
в Иран, за да открия и унищожа този, който се бе
самопровъзгласил за шиитски Махди.

– Да, чух нещо такова, но така и не се разбра кой е този човек –

каза Али.

– Аз знам кой беше той.

– Бихте ли ми казал? – учуди се талибът.

– Да! Това беше шах Махмуд!

– Какво? – спътникът му беше наистина учуден. – Но Мир

Махмуд не е иранец! Той е афганец от Кандахар?!

– Никъде не е казано, че претендентът за Махди трябва да е

свързан с Иран.

– Е да, но нали трябва Махди да е свързан с родовете на имамите?

– И аз бях притеснен, но с очите си видях, че Мир Махмуд –

шахът на Иран, се опитваше да се представи за Махди.

– Ти трябваше да убиеш шаха на Иран, затова ли беше в Персия?

– Да!

Али Мюзекки явно беше изумен и дори скандализиран от думите

на еничара. Изведнъж като че ли това, че беше иранец, надделя у
него и с някакъв странен блясък и задоволство той каза:

875
 – Все пак не успя да изпълниш мисията си.

Али Мюзекки беше сигурен в това, иначе той щеше да знае. Тук
обаче Ибрахим го попари:

– Всъщност изпълних задачата си.

– Какво? – сега вече ученият мъж беше наистина потресен. – Ти

си убил шаха на Иран?

За да му отмъсти, Ибрахим го попита:

– Защо мислиш напуснахме така Исфахан?

– Нима си убил шах Махмуд?

Ибрахим не искаше да усложнява обяснението си, затова просто

кимна.

В следващите дни Ибрахим разказваше на талиба за сектата на

Махди и всичко, което беше научил и му се беше случило, откакто
беше еничар. Али Мюзекки беше потресен. Никога не беше
допускал, че в света има толкова дълбока тайна. За пръв път се
сблъскваше с тайна секта и както му се струваше сектата на Махди
беше най-дълбоката от тях. Скоро иранецът откри, че тези знания
го вдъхновяват и му става все по-интересно. И ако отначало му
трябваше време да свикне с мисълта, че сектата на Махди
наистина съществува и той е неин член, скоро осъзна каква
дълбочина му дават мислите и идеите, които Ибрахим споделяше
с него.

В този момент въстанието продължаваше, а Патрона Халил,

заедно с новия султан Махмуд I, бяха главните действащи лица.
Властта практически беше в ръцете на въстаниците. На 6
октомври тържествено шествие тръгна по най-големия столичен
булевард Диванйолу от Топкапъ сарай към джамията Еюб, където
по традиция се извършваха церемониите по препасване на
свещения ятаган, носен от всички султани – кълъч алайъ. Кой ли
беше този ятаган? Ибрахим си спомни всички свещени мечове, за

876
които им бе разказал ал-Хадад. Трябваше да проучи кое беше това
оръжие.

Процесията пресече почти цял Истанбул, в най-старата му част.

Първоначално минаха покрай Баязид джами, после завиха на
север, като преминаха покрай Стария дворец, който остана от
лявата им страна, където в момента беше настанен старият султан
Ахмед III. Когато процесията стигна до Еминьоню квартал, а
Рустем паша джами остана отдясно, тогава тя продължи покрай
Златния рог и мина покрай Селимие джами. Православната
патриаршия и еврейската синагога вече се намираха в квартала
известен като "Фенер". Минаха покрай арменската черква "Балат",
после през квартала Айван сарай влязоха през Еюб капъ в квартал
Еюб, малко по-надолу се намираше Еюб джами.

Пред новия султан вървяха Патрона Халил и помощникът му

Али Уста и заедно с Махмуд I хвърляха сребърни монети на
събралите се граждани. Когато Патрона Халил се появи, новият
Велик везир стана на крака, а гордият албанец и не помислил да
слезе от коня си, докато разговаряше с първенците от двореца.

Сабята на султана всъщност беше препасана на новия султан от

шейховете от мавлявийската секта, към която се смяташе, че
принадлежи династията. С това се показваше, че властването му
официално започва. По протокол преди това той трябваше да се
поклони пред останките на предишния владетел. Тъй като Махмуд
I встъпваше в длъжност не поради смърт, а защото Ахмед III беше
абдикирал, той не изпълни това. След като препаса кълъч алайъ,
отново с процесията си той прекоси целия Истанбул и се върна в
двореца си. След като султанът се представи пред гражданите на
Истанбул, предстоеше и те да се представят пред него. Махмуд I
се качи върху златния трон, който бяха извадили пред Бабюс
Сааде[112]. В този момент събралото се множество започна да
изразява верноподаничеството си. Хората се бяха оформили по
професионални еснафи. Първи изразиха лоялността си
държавните служители. С възгласи: "Отечеството и народът са на
султан Махмуд I!", отначало поздравиха султана, а после тръгнаха
из града, за да възвестят това на всички хора. След това всички

877
истанбулски еснафи и цялата войска минаха, за да поздравят
султана и да изразят верноподаничеството си. Така Махмуд беше
официално ръкоположен за султан, но действията му бяха
направлявани от гордия албанец.

В следващите месеци нещата се развиваха бързо. Ибрахим се бе

оттеглил от живота в двореца. Той посвещаваше времето си на
обучението на Хакъ и Али Мюзекки. Мустафа и Бахтияр Казим се
бяха ангажирали да помагат на албанеца. Освен обучението,
Ибрахим се запозна с работата на Селим ага. Цял Истанбул,
въобще цялата Империя носеше фесовете на Ибрахим. Тези шапки
бяха леки и удобни и ставаха все по-популярни, отначало сред
гражданите, а по-късно и в цялата Империя. Освен за фесовете,
Ибрахим мислеше как да възобнови старото кафене на Хасан ага,
защото без него уличката вече не беше същата, а това променяше
и неговата къща. Еничарът съзнаваше, че самото кафене, без
Хасан ага, няма да бъде същото, но все пак кафето, неговият вкус
и мястото за събиране и отдих му липсваха. Кафенето беше
завещано на Хакъ, който беше помагал на стареца да прави кафе и
да се грижи за помещението. Една вечер Ибрахим помоли младия
си ученик да направи кафе и той приготви най-ароматната и добра
напитка, която беше пил от много години насам. Тя се
доближаваше много до това, което правеше Хасан ага. Може би
липсваше малка щипка магия, която да го направи съвършено.
Така планът се оформи в главата на българина. Само Хакъ можеше
отново да отвори кафенето. Хакъ беше еничар и дума не даваше
да се каже, че може да бъде нещо друго освен воин. Може би
защото не беше капъ кулу, той беше привърженик на Патрона
Халил и неговите действия.

Махмуд I явно се чувстваше много обиден от действията на

еничарите и особено на Патрона Халил, и не остави нещата така.
Той като че ли забрави предупреждението, което Ибрахим му бе
отправил. Оказа се, че той има свои виждания как да управлява и
действаше предпазливо, но решително. Отначало султанът
предложи на заговорниците високи постове в провинциалната
администрация. Ибрахим отказа. Тогава султанът се опита да всее
разкол и да разцепи редиците им. Опита да привлече капъ кулу и

878
старите, разумни еничари към себе си. Така клинът беше забит и
в самата секта – между Мустафа и Бахтияр от една страна и
Патрона Халил и Хакъ от друга. Капъ кулу леко оттеглиха
подкрепата си. Те и без това не бяха особено вдъхновени още по
време на въстанието. Мустафа, Бахтияр и Ибрахим се опитваха да
върнат "старите" еничари към въстанието, но това беше
невъзможно. Така и тримата разбраха каква цепнатина се е
отворила в еничарския корпус. Скоро капъ кулу бяха последвани
от духовенството и шейхюлисляма. На 12 октомври 1730 година
султанът подписа договор с Патрона Халил и сподвижниците му.
Патрона Халил беше предупреден от Мустафа за намаляващата
подкрепа от страна на "старите" еничари. Така той, притиснат от
обстоятелствата, се подписа под това, че той и сподвижниците му
гарантират, че ще бъдат покорни, а султанът ще запази живота им.
Още на 26 октомври султанът подмами Патрона Халил и
другарите му да отидат в Топкапъ на среща с него. Там те бяха
избити, а телата им хвърлени в морето. През следващите три дни
се проведе жестока разправа с участниците във въстанието и седем
хиляди души бяха екзекутирани. Така сектата на Махди отново
намаля с един член.

Съветът на Махди не се беше събирал цяла зима. Ибрахим почти

не излизаше навън. При себе си той държеше Али Мюзекки и
Хакъ. Българинът принуди момчето да се крие, защото всички го
бяха виждали с Патрона Халил. Двамата разработиха и отвориха
кафенето на Хасан ага и така Хакъ стана кафеджия. Действията на
Ибрахим бяха подкрепяни от Селим ага, на когото българинът
обясни, че това е единственият начин да запази живота на сина си.

На няколко пъти Ибрахим се поинтересува за съдбата на другия

човек, с когото му беше много интересно да общува и който също
бе живял на същата улица. Вече знаеше, че Адюлазиз Левни е
завършил книгата на живота си. Из цялата империя се носеше
вестта за това, което бе нарисувал в "Хюнер наме" на Ахмед III.
Той беше нарисувал миниатюрите си с колорит и цветове
недостижими дори за старите майстори.

879
 От Хакъ разбра, че Адюлазиз Левни ефенди бил изчезнал
загадъчно няколко седмици преди Ибрахим да се появи. Шакюре
нещо се побъркала, може би от смъртта на баща си, защото
твърдяла, че в къщата има зъл дух или Шейтан и я напуснала. Сега
тя така си пустеела. Понякога по-среднощ хората виждали
загадъчни светлини вътре в къщата или покрай оградата, но никой
не смеел да провери какво става и кой я обитава. И сенки се
прокрадвали в среднощния мрак към запустялата градина.

Ибрахим реши, че ще провери случая. Нещо странно се случваше

в къщата на човека, който толкова много уважаваше, затова
трябваше да провери какво става. Сега обаче имаше много по-
важни дела.

Веднага след въстанието, Ибрахим си беше взел джерида от

Патрона Халил, който известно време беше служил като дръжка
на знамето на въстанието. Цяла зима Ибрахим и Хакъ заравяха
дупките в подземната каменна зала, а после поставиха каменните
плочи обратно на местата им. Така залата отново доби стария си
вид. Джеридът и още еничарски оръжия бяха поставени в залата.
В нея бяха и двата сандъка от съкровището на емира. От Исак
нямаше ни вест, ни кост. Али Мюзекки не претендираше за
съдържанието на сандъците и така Ибрахим вече смяташе
съкровището за свое. В отделно малко сандъче Ибрахим постави
книгите и камата подарена му от султан Ахмед III. Това, от което
най-много се притесняваше, беше Персика да не я види, защото
веднага щеше да разбере какво се беше случило с баща ѝ и кой е
виновен за това. Затова в този сандък той пазеше тайна не по-
малко скъпа от съкровищата, намиращи се в другите сандъци.
Освен двата сандъка, Ибрахим беше принуден да купи и да
постави още два, в които събираше златото, което Селим ага му
даваше от продажбите на фесове.

Залата, освен за съкровищница, служеше и за тренировки. Тук

почти всеки ден Хакъ и Ибрахим се упражняваха с дървени или
истински оръжия. С всеки изминат ден Ибрахим все повече се
убеждаваше, че вече е стар. Макар ръката му все така здраво да
стискаше ръкохватката на оръжията, трябваше да признае колко

880
бърз, силен и пъргав е Хакъ. Младежът беше с почти двадесет
години по-млад и се възстановяваше много по-бързо. Когато
Ибрахим се задъхаше и вече не можеше да продължи, младежът
се упражняваше сам до пълно изтощение.

В същото това помещение, вечерта на 22 март 1731 година, беше

проведено тайно събиране на сектата на Махди. Подземната зала
беше избрана, защото трима от мъжете така или иначе живееха в
къщата. В току що падналия мрак на ранния пролетен ден
членовете на сектата се промъкваха към кесиджийската къща.
Ибрахим следеше отгоре дали няма "опашка" към някого от
късните му гости. Българинът благодареше на строителите, че са
изградили къщата по този начин и може спокойно да наблюдава
цялата улица. В последните месеци репресиите и натискът срещу
еничарите, взели участие в бунта на Патрона Халил, не намаляха.
Еничарските командири бяха отишли извън Истанбул, където по
заповед на султана бяха изпратени еничарските орти. Затова най-
внимателно към къщата на Ибрахим се промъкваха Бахтияр и
Мустафа. След тях на врата потропа Неджиб, най-накрая
пристигна и агата на еничарите.

На този съвет беше взето решение еничарите да предприемат

контрадействия. Така на 24-ти и 25-ти Бахтияр Казим, с помощта
на бандите, вдигна бунт, който обаче беше бързо потушен. Хакъ
също се беше включил в бунта и след неговото потушаване осъзна,
че само работата в кафенето може да го спаси. По всичко си
личеше, че решението беше много трудно за младия мъж. Личеше
си, че му е тежко да спре да мечтае да бъде еничар и на такава
възраст, в разцвета на силите си, да стане кафеджия. Откакто беше
взел това решение, Хакъ още по-усилено се упражняваше в
подземието.

Още преди да знае, че ще свалят султан Ахмед III, Ибрахим беше

разпитвал за Чичек и беше помолил Неджиб временно да му
намери място в корпуса на сеймените. Ибрахим още не беше
забравил смъртта на приятеля си и нямаше да се откаже да
разследва смъртта му и да отмъсти на убийците му. После обаче
преместиха абдикиралия султан в Стария дворец. Ибрахим не

881
знаеше дали със султана бяха преместили и целия му харем, или
само някои от жените, които имаха деца. Не знаеше къде са
прислужниците и въобще жива ли е Чичек.

По-късно, покрай потушаването на въстанието, Ибрахим беше

твърде притеснен и зает, и беше забравил за разговора, който беше
водил със сейменбашията и за молбата, която му бе отправил.
Затова беше изключително учуден, когато един ден Неджиб дойде
в къщата и каза:

– Намерих ти място в корпуса на сеймените, ще бъдеш един от

малкото, които пазят харема.

– Харема? – чак сега Ибрахим се сети за молбата, която бе

отправил към сейменбашията.

Така Ибрахим започна службата си в харема. Харемът беше град

в града. Той беше самостоятелно оформена крепост в самия
султански дворец. Това беше сърцето на Топкапъ сарай, най-
пазеното и сигурно място в Империята. И за да бъде такова, вина
имаха сеймените, евнусите и старите жени – прислужнички.
Харемът се намираше в северната част на сарая. Той се състоеше
от множество сгради с прохладни вътрешни дворове, в които през
лятото множество фонтани разпръскваха живителна хладина. На
няколко места в харема имаше китни паркчета и градини, като
малки късчета от рая. Харемът си имаше собствен хамам, който
беше по-красив и голям от този на султана. В него се къпеха само
жени. Всички мъже си представяха, че там е раят. Жени по-
красиви от хуриите, как се къпят, сплитат косите си и се грижат
една за друга. Фантазиите с харема в повечето случаи бяха
свързани с хамама.

Ибрахим беше един от малкото избрани, които пазеха харема,

разбира се, отвън. Той беше сред малцината специално одобрени
хора. Избираше ги сейменбашията, а ги одобряваха султанът и
старият евнух, който беше управител на харема. Въпреки
сериозния подбор, на пазачите беше абсолютно забранено да
влизат в харема и в нито един момент те не контактуваха с жените
на султана, които се намираха вътре. Жените също не излизаха от

882
харема. Единици бяха султаните като Ахмед III, който
позволяваше на жените си да излизат и да се разхождат из двореца,
разбира се, това ставаше само по време на Празника на лалето и
то при изключителни мерки за сигурност. При Ахмед III имаше и
други странности, които отличаваха неговия харем от тези на
останалите султани. Той имаше 18 официални жени, но всички
знаеха неговата любов и привързаност към жените. Жените на
Ахмед III не бяха само държанки и жени за удоволствие, те бяха
високо образовани и културни. Всяка имаше собствен характер,
облик и беше специалистка в някое от изкуствата, които султанът
обичаше. Всичките му жени можеха да рецитират стихове,
рисуваха или пишеха красиви текстове, които повелителят
обожаваше да чете. Самият султан обичаше да измисля стихове в
движение. За да го радват, жените му трябваше също да могат да
създават стихове, не по-малко красиви и добри от тези на султана.

Някога харемът се намирал в Стария дворец, познат още като

Ески сарай, построен през 1454 година от покорителя на Истанбул
Мехмед II (Фатих) Завоевателят. Харемът последвал султана и от
Стария дворец се преместил в султанския дворец Топкапъ сарай,
който също бил изграден от Мехмед II, но пет години по-късно,
върху руините на древна византийска цитадела. Харемът бил
преместен под влияние на Хуррем султан, по времето на султан
Сюлейман Великолепни. Оттогава харемът неизменно се
намираше в Топкапъ сарай.

Отначало на Ибрахим най-интересни му бяха евнусите.

Първоначално той изпитваше погнуса и отвращение към тях. Те
бяха мъже, лишени от мъжествеността си, пълна негова
противоположност. Той цял живот се бе стремял да бъде воин и бе
изграждал себе си като мъж, а тези мъже бяха загубили
мъжествеността си. Въпреки че ги осъждаше, един ден Ибрахим
осъзна, че не е много добре запознат какво всъщност
представляват евнусите и какво точно означава евнух. Един ден
му беше заповядано да пази именно онзи прозорец, единственото
място, през което жените от харема можеха да наблюдават
Топкапъ сарай. За да са по-сигурни, освен един пазач от
сеймените, към него се прикрепяше винаги един от евнусите или

883
прислужниците вътре в харема. Това се правеше, защото понякога
жените си позволяваха да водят разговори и да се закачат с
пазещите ги отвън сеймени. Така целта на хората отвътре беше да
познаят кои са жените и да ги накажат.

Така в този ден Ибрахим седеше до най-старшия от евнусите,

този който ръководеше, командваше и отговаряше за целия харем.
Двамата с Ибрахим бяха седнали на припек на една пейка, точно
под прозореца, и си правеха мохабет. Исмаил ага беше башевнух
и Ибрахим реши да го разпита. Двамата се бяха срещали и се
познаваха още от времето, когато Ибрахим беше сеймен, въпреки
че не бяха разговаряли.

За харемите се избираха млади момчета от Африка, Судан и

Етиопия. Освен с красиво тяло, те трябваше да са надарени с
пъргав ум и способност да оцеляват. Всъщност харемът беше
средище на всички интриги. Голяма част от турската политика и
бъдещето на Империята се формираше именно тук. В дълги
периоди от османската история Империята се управляваше
именно от тук – от жените и майките на султаните. Днес влиянието
на харема също се бе засилило. В този процес най-дейни бяха,
както жените и държанките на султана, така и евнусите. Затова те
трябваше да знаят много езици, да познават географията и
историята на различни земи, както и настоящата политическа
ситуация, както в Империята, така и в света. Най-острите партии,
които защитаваха своите интереси, и с зъби и нокти се бореха за
налагане на влияние над султана, се намираха в харема. Евнусите
задължително вземаха участие в някоя от партиите и повечето от
тях бяха завършени дипломати.

Докато говореха, Исмаил се намръщи. Черното му лице, кръгло

и гладко, сега цялото се набръчка. Както всички евнуси, и
башевнухът беше арапин. За харема биваха избирани само
чернокожи мъже по една чисто практична причина. Въпреки че
всички евнуси не бяха истински мъже, това се правеше за всеки
случай и така не можеше да има изненада и да се изрази съмнение
относно произхода на децата на султана.

884
 Всички евнуси бяха арапи, защото въпреки кастрацията, която
представляваше смачкване и усукване на тестисите, понякога те
запазваха възможностите си. От страх и от болката, понякога
единият тестис на момчето се качваше нагоре и се "скриваше" в
коремницата. По-късно тестисът слизаше и така евнухът можеше
да запази мъжките си функции. За да се избегне това, по-късно
започнали да премахват тестисите с така нареченото "гладко
остъргване", когато тестисите, заедно с пениса, се премахвали
напълно. Това било изключително болезнено и голяма част от
момчетата умирали още при операцията, от кръвоизливи и болка.
На някои се пръскали сърцата, а много умирали от инфекции след
това. Не бил малък процентът на тези, които не можели да приемат
и да преглътнат това, което им се е случило, и се самоубивали,
защото не желаели да водят такъв живот. "Гладкото остъргване"
осакатявало евнусите за цял живот. Така например, за да
уринират, те винаги носеха сребърна тръбичка със себе си, която
забиваха на мястото на пениса си и така вършеха работата си.
Исмаил му разказа, че всеки път болката при уриниране е
непоносима.

На жените в харема, освен че им беше забранено да мислят и

говорят за мъже, им беше забранен какъвто и да е секс, от какъвто
и да е характер. Така например в харема беше забранено внасянето
на всякакви плодове и зеленчуци, наподобяващи фалическа
форма, като краставици, банани и всичко друго, което можеше да
служи на жените за задоволяване на желанията им. Отнемаха се
всякакви подаръци от алабастър, дърво или слонова кост.

Харемът беше място, където любовта и любовното изкуство бяха

издигнати в култ. За разлика от жените на запад, които бяха
държани в невежество, ханъмите разбираха от медицина. В
специални книги бяха описани различни болести, рецепти против
бременност, как да се поддържа хигиена и т.н. В отделни книги
бяха описани различни сексуални техники и опит на ханъмите. В
тях се съхраняваше целият опит на харема. Султанските ханъми
бяха майсторки в еротичното изкуство и в това да предразположат
мъжа към любов. Най-изкусните куртизанки в света –

885
венецианските, бяха ученички на ханъмите и далеч по-назад в
изкуството на любовта.

Рецептата против забременяване се състоеше в смесване на

различни масла и мазила, които се знаеха както от ханъмите, така
и от евнусите и прислужничките. Но все пак понякога жените
раждаха дори нежелани от султана деца. Децата бяха най-силното
оръжие в харема. Всяка жена имаше шанс да се издигне
единствено, ако има дете. Затова всяка една от тях се стремеше да
има деца от султана и то колкото се може повече. Така често се
случваше евнусите да се опитват да спрат и предпазят
бременността, а жените имаха рецепти как въпреки това да
забременеят. Така изкуството и медицината, свързани с
бременността и забременяването в харема, бяха на изключително
високо ниво.

Когато се наложеше да раждат, ханъмите отиваха в специално

помещение, което се състоеше от дървени кабинки, високи до
раменете. В тях имаше дървено седло и дупка, през която да мине
детето. Ханъмите в харема раждаха седнали, а не легнали, както
останалите жени. Нередки бяха случаите, когато майките криеха
бременността си от зорките очи на старите прислужници и евнуси.
Те се пристягаха така, че да крият коремите си и дори предаваха
опит помежду си как сами да изродят детето си. Това понякога
беше единственият начин да запазят неговия живот. Така майките
често рискуваха живота си, за да може да дадат живот на децата
си.

Жените в харема бяха непрекъснато наблюдавани, следени и

контролирани. Те спяха в големи общи помещения. Макар и
тънещи в лукс, те бяха бедни и не разполагаха с никакво
имущество. Всичко, което имаха, принадлежеше на султана. Тъй
като никога не излизаха извън харема, жените не разполагаха с
никакви пари. Бижутата и златото им бяха подаръци от султана и
те нямаха право нито да ги заменят, нито да ги продават. Така
жените бяха като красиви птици в златна клетка, наистина златна,
но все пак клетка.

886
 Евнусите спяха в отделно помещение. В помещението на жените
всяка жена имаше само едно тясно легло и шкафче, в което да
държи дрехите и всичко, с което разполага. Леглата нарочно бяха
направени тесни, за да не могат две момичета да легнат в едно
легло. Любовта между жени също беше забранена. За това следяха
прислужничките. Те отговаряха и за това момичетата да не си
говорят в тъмното. Щом светлините угаснеха, всяка от тях
трябваше да мълчи и да спи в леглото си. Ако някое момиче
искаше вечерта да отиде до тоалетна, до там я придружаваше
някоя прислужница. Жените, които имаха дете от султана, имаха
отделни стаи, а главната му жена, заедно с децата си, понякога
заемаше цяло крило от харема.

Жените в харема не мързелуваха, а през целия ден правеха нещо:

учеха, перяха, чистеха, бродираха, четяха поезия, свиреха... Всеки
султан поставяше различни задачи на жените и наложниците си.

– Исмаил ага, искам да те питам! – каза еничарът. – Целият харем

на стария султан ли се премести в Стария дворец – Ески сарай?

На Исмаил ага явно не му хареса, че еничарът разпитва така

директно. Дипломатът в него заговори и той започна да
шикалкави. Най-напред Ибрахим разбра, че в Стария дворец са
преместени само жените на стария султан и всичките му деца.
Българинът се опита и доколкото си спомни, Чичек беше от
жените на султана, а не просто наложница или прислужница. Сега
се опитваше да научи колкото може повече, без да споменав а
името на жената, около която се бяха случили толкова интересни
неща. Исмаил усети, че сейменът не го разпитва току така и накрая
попита:

– Ибрахим ага, кажи какво те интересува?

– Търся една жена – сподели Ибрахим.

Исмаил наистина се учуди. След като влизаха в харема, жените

на султана ставаха табу и никой повече не трябваше да разпитва и
да ги търси. А никой друг не знаеше колко и кои са жените в
харема на султана. Така че нямаше откъде Ибрахим да познава

887
някоя от тях. А може би предишният път, в който сейменът се
намираше в Топкапъ сарай, все пак беше успял да се свърже с
някоя от тях? Исмаил беше много внимателен, защото и най-
малкото съмнение у новия султан в неговата лоялност можеше да
струва живота му. Почти всеки султан си назначаваше различен
башевнух. Сега Махмуд I беше оставил Исмаил, може би, защото
много от жените и прислужничките на стария султан също бяха
останали в харема му.

– Коя жена те интересува? – предпазливо попита Исмаил. Той

знаеше, че Ибрахим Селяхаддин е приятел на стария султан и в
същото време един от приятелите на водача на скорошното
еничарско въстание – Патрона Халил. В харема всичко това се
знаеше.

– Чичек! – Ибрахим беше решил да се разкрие, иначе не виждаше

как може да изкопчи информация. А най-точния човек, от който
можеше да разбере нещо, беше именно башевнухът.

– Чичек? – явно Исмаил беше учуден. – Всички се интересуват

от това момиче. Преди Юсуп – бившият сейменбашия, питаше за
нея. И други хора са се интересували, а сега и ти. Какво става?
Какво е свързано с тази Чичек? Защо всички се интересуват от
нея?

– Къде е Чичек, ага? – с надежда в гласа попита Ибрахим.

– Тук, в Топкапъ сарай. Тя дори не беше истинска жена на

султана. Мисля, че не е бил с нея нито веднъж.

– Какво, не е била истинска жена на султана?! – българинът беше

изумен.

Ибрахим беше толкова потресен, че забрави да отчете факта, че

Чичек е в Топкапъ.

– Има ли начин да я видя, Исмаил ага?

– Какво говорите, Ибрахим ага, та вие знаете, че това е напълно

невъзможно?! Досега никога не се е случвало такова нещо!

888
 – Но нали тя е била само държанка на султана! Има ли нещо общо
с новия султан?

– Тя беше по-скоро приятелка на султан Ахмед III, а Махмуд едва

ли знае за нейното съществуване. Тя е обречена да стане като
старите прислужници.

– И в живота си никога няма да познае мъж?

– Най-вероятно да. Освен ако новият султан Махмуд I не я

забележи, но това е малко вероятно, имайки предвид, че тя вече е
на възраст.

– Може ли да я видя, или да говоря с нея? – отново попита

Ибрахим.

– Не! – отсече башевнухът.

– Мога да ви дам много пари!

– Какво говорите, Ибрахим ага!? За това можем и двамата да

увиснем на въжето!

– Знам, знам, башевнух ага, но разчитам на това, че няма да

кажете на никого!

– Но това е заговор! Това е в разрез с работата ми! Не искайте от

мен това, сеймен ага!

Ибрахим не се отказа. Той всеки път правеше така, че двамата с

Исмаил да пазят заедно под прозореца. Това накара башевнуха да
разбере, че Ибрахим не е обикновен сеймен, а човек с голямо
влияние и власт. Българинът продължаваше да се среща с Исмаил,
но реши да направи още нещо. Султан Ахмед III живееше в Стария
дворец и достъпът до него беше много по-свободен. Той беше
затворник и дворецът се пазеше само някой да не избяга. Неджиб
ага му написа разрешение, с което можеше, когато пожелае, да
посещава стария султан. Така Ибрахим възобнови старото си
приятелство с Ахмед III. Двамата отново ловяха гълъби със соколи
скитници. Това като че ли върна младостта на Ибрахим, а и Ахмед

889
III явно се чувстваше много по-добре, и дори като че ли забравяше
за всичко, което му се беше случило. Ахмед III осъзнаваше, че по
време на въстанието Ибрахим Селяхаддин се бе застъпил за
живота му и поради тази причина сега той можеше да говори, да
диша и да ходи на лов със соколи. Бившият султан беше
благодарен на приятеля си еничар и непрекъснато го показваше.
Ибрахим много деликатно и отдалеч разпитваше султана за Чичек,
но той почти нищо не можеше да си спомни и нищо не му каза.
Разговорите с Исмаил също удариха на камък. За да изкуши
евнуха, Ибрахим избра изключително красиви предмети,
отрупани със скъпоценни камъни. Не можеше да определи
стойността, но знаеше, че камъните са много по-скъпи от златото
и това, което постави в една кожена торба, от тези, с които
вестоносците пренасяха пратките и съобщенията, беше истинско
съкровище. Дори за човека, живеещ в харема и виждащ голяма
част от султанските съкровища, това беше голямо богатство.
Исмаил огледа това, което българинът му подаде. Той не успя да
скрие възхищението си. Явно освен човек с възможност и връзки,
Ибрахим беше и много богат, а освен това и ценител. Никой освен
султана не можеше да има такива съкровища. Изработката беше
съвършена, истинско произведение на изкуството. Исмаил
веднага оцени съвършенството на изработката. Тази торба, пълна
със скъпоценности, щеше да го издигне и да го направи много
богат човек. С парите от продажбата на тези съкровища можеше
да живее в охолство до края на живота си.

Ибрахим знаеше, че една от струните, с които може да накара

Исмаил да реагира, е скъперничеството. Той предполагаше, че
евнухът няма да устои, когато види съкровището. Всичко стана
точно така, както го бе планирал. Той остави евнуха дълго да се
наслаждава. Беше сигурен, че колкото по-дълго съкровището
остане в ръцете му, толкова по-трудно ще му бъде да се раздели с
него. Мина доста време преди Исмаил да каже:

– Добре, какво искаш?

– Искам да се срещна и да разговарям с Чичек!

890
 – Но това не може да стане извън харема.

– Тогава да го направим в харема.

– Не може в харема, това досега не се е случвало!

Ибрахим усети как за момент Исмаил се поколеба. Той се опита

да го успокои. Мина доста време преди евнухът да се изкуши
докрай от съкровището, което държеше в ръцете си, и да се
съгласи с искането на еничара. Това стана едва след като
българинът тръгна да си го взима и арапът осъзна, че може да
остане без нищо. Ибрахим също беше притеснен, защото ако
уговорката не станеше, трябваше да мисли какво да прави с
башевнуха, който после можеше да го издаде. Но Исмаил не устоя
и това успокои Ибрахим.

– Какво ще правим? – попита евнухът.

Ибрахим вече беше измислил план и каза:

– Утре вечер ще дойда до стоманената врата от другата страна и

ти ще ми отвориш! Носи със себе си дреха от твоите! Я дай да
видя, ще ми станат ли дрехите ти!

След като се убеди, че дрехата на Исмаил му стои по мярка,

продължи:

– Искам да уговориш Чичек да се срещнем вътре!

На другата вечер в уречения час Ибрахим стоеше до една от

железните странични порти на харема. Тъй като имаше работа, той
не намираше време да се прибере до къщата си, а оставаше да спи
в казармите. За да не се набива на очи, българинът беше намазал
цялото си лице и ръце със сажди. Така щеше да се слее с арапите
евнуси и поне, под прикритието на мрака, нямаше да се набива на
очи. Исмаил закъсня, но дойде.

– Тази вечер е много неудобно, дръж се плътно до мен!

– Какво става? – попита Ибрахим.

891
 – Султан Махмуд си избра жена за тази вечер, а аз трябва да
наблюдавам всичко. Направих така, че Чичек да я подготви.

После евнухът му даде дълга бяла дреха, черен кафтан и висока

шапка. Дрехата беше удобна. Ибрахим си носеше въглен, за да
натърка местата, които му бяха открити. Исмаил нетърпеливо
дочака новия си приятел да се облече и двамата тръгнаха. Мъжете
вървяха. В целия харем беше полумрачно. Българинът вървеше
зад арапа, а всички жени и евнуси се отдръпваха от пътя им. Най-
накрая влязоха през една ниска врата. Ибрахим много се измъчи,
защото трябваше почти да седне, заради високия си ръст и шапка.
Двамата влязоха в един тесен коридор. Отдясно стената беше
студена и влажна, а отляво имаше някаква завеса. Целият тунел
беше влажен и топъл. Отнякъде в него идваше топъл и влажен
въздух. Исмаил спря и се обърна наляво, после открехна малко
завесата и се взря някъде напред. Ибрахим също отмести завесата
и пред очите му се откри най-чудната гледка, която беше виждал.
Зад завесата имаше фина стена от ажурени и дървени орнаменти,
но не това впечатли Ибрахим. От другата страна на дървената
преграда имаше помещение. То беше широко и просторно. Това
беше хамама. Отдясно имаше огромно помещение с дървени
скари, а отляво – голям басейн, явно пълен с топла вода, защото
над нея имаше леки изпарения. Помещението беше осветено от
няколко факли и множество свещи. Имаше свещи, дори поставени
на малки дървени ладии, които, като призрачни кораби, плуваха
из басейна. В този момент някъде отдясно се появиха три жени.
Двете бяха напълно голи, а третата – облечена. Двете жени бяха с
божествени тела. Формите им бяха съвършени. Макар и на
различна възраст, жените имаха силно женствено излъчване.
Ибрахим притихна, защото се притесняваше и с най-малкото
движение да не издаде присъствието си и по този начин да
прекъсне божественото зрелище, което се разкриваше пред очите
му. Едната жена беше почти дете. Стегнатите ѝ малки гърдички,
гладката кожа и по детински красивото лице, с чисто и непорочно
чело, напомняше на Ибрахим за девата Мириам. Такива
изображения той беше виждал в християнските черкви и
манастири. Именно тази чистота и красота бе изписана на лицето
на младото момиче. Макар и не особено красива, с кръгло лице, тя

892
имаше нещо пленително в държанието си. Другата жена беше с
красиво бяло тяло, с много по-женствени черти и форми. Тя беше
по-ниска, но изключително съразмерна, с дълги крака и плосък
корем, и една изключителна изящност. Все едно, че беше
създадена от китайски майстор на порцелан. Момичето, по-скоро
жена, на около тридесет години, беше като произведение на
ювелирното изкуство, в нея всичко беше изящно. Всяка част от
нея беше съвършена. Съчетани, те носеха по-голям ефект,
отколкото частите поотделно. Тя беше хармония на
съвършенството, самото съвършенство. Меките ѝ грациозни
движения подчертаваха нейната красота и женственост.
Златисторусата ѝ коса, преплетена на дебела плитка, се спускаше
назад по гърба и достигаше малко под дупето ѝ. Светлините,
осветяващи помещението на хамама, се отразяваха в косата ѝ, като
ѝ придаваха медени оттенъци, от които жената изглеждаше още
по-красива. Отблясъците се отразяваха в бялото ѝ тяло, а русите ѝ
косъмчета ѝ придаваха меден цвят, като че ли жената не беше
жива, а ваяние на някой античен скулптор. Илюзията беше
толкова пълна, че първоначално не въздействаше на тялото и
очите на Ибрахим, а на неговото въображение. Българинът имаше
чувството, че участва в представление, в което жените са актриси,
а той е само зрител.

Въпреки че я беше виждал само един-два пъти, Ибрахим веднага

я позна. Русата жена беше Чичек. В това нямаше никакво
съмнение. Много преди Исмаил да я посочи и да каже: "Това е
тя!", той вече знаеше това.

Българинът беше поразен. Тази жена толкова много му

приличаше на някоя друга, но сега не можеше да се сети на коя.
Напрегна се, но паметта му изневери, а и това, което се случваше
пред очите му, до такава степен го обсебваше, че не можеше да се
съсредоточи върху спомените си.

Двете жени бавно се приближиха до басейна. Старата жена,

която беше доста пълна и не по-млада от 50 години, остана отвън.
Момичето и жената внимателно се потопиха в топлата вода на
басейна, после бавно започнаха да се движат из него. В гледката

893
имаше нещо много красиво. Две глави, с руса и тъмна коса, глави
на дивни богини, се движеха бавно между ладии със светлини,
които плуваха във водата сред леките изпарения. Така Ибрахим си
бе представял рая, а жените бяха по-красиви от хурии. Едва ли
имаше мюсюлманин във въображението на който хуриите да са
по-красиви от тези две жени. Обикновените хора не можеха да си
представят красотата на султанския дворец, изяществото на
архитектурата и дрехите, а какво остава за жените. Тази гледка би
помрачила въображението на всеки правоверен, опитващ се да си
представи рая.

Явно басейнът беше с различна дълбочина, защото отначало

жените се киснеха, а постепенно отиваха към по-дълбокото.
Изведнъж нещо като едър дъжд заваля над тях. Ибрахим учудено
погледна нагоре. Старата жена ръсеше нещо над главите на
къпещите се. Отначало той не успяваше да различи какво е то, но
след миг до носа му дойде примамващият и успокояващ мирис на
рози. Жената ръсеше в басейна листенца от рози. Може би някои
от тях потъваха, но повечето се носеха над водата заедно с ладиите
със светилниците. Гледката беше толкова успокояваща и в същото
време в нея имаше някаква мистика, някаква магия. Никога, и в
най-смелите си мечти, Ибрахим не си бе представял, че ще бъде в
султанския харем и ще може да наблюдава две жени, които
съчетаваха в себе си всичко най-женствено и красиво. Листенцата
от рози, а може би и от други цветя, чиито аромат Ибрахим не
долавяше, ставаха все повече. Изведнъж едната жена потопи
главата си под розовите листенца и гъвкавото ѝ бяло тяло се
гмурна, а после се появи над водата. Тялото ѝ се извиваше като
тяло на змия. Ибрахим щеше да извика. Русата плитка му
подсказа, че това е била Чичек. Той гледаше последователно
появяващите се над водата рамене, гръб, кръст, а най-накрая и най-
бялото място, докато и краката не се появиха, плеснаха и
момичето се гмурна под гъстата като зехтин вода. Космите на
Ибрахим се изправиха. Той

– Смелият воин еничар, изпита някакъв първичен ужас от

случващото се пред очите му. Изпаренията и леката, стелеща се
над водата мъгла, листенцата от цветя, създаваха покривка и леко

894
потрепваха от вълничките в басейна. В този момент Чичек не го
привличаше, а по-скоро го плашеше, защото той не я възприемаше
като жена или русалка, а като древен дракон. Тя беше аджарха и
той не само, че видя люспите и гръбнака на древния дракон, а
почувства люспите някъде дълбоко в гърлото си, чак до сърцето
си. От този момент той беше влюбен в нея, въпреки че знаеше, че
Чичек е аджарха, а може би точно заради това.

Когато се показа от водата, тя отново приличаше на древно

създание, изплуващо от най-мрачните дълбини, от
първоначалното нищо, от хаоса. После за миг се превърна отново
в жена и лицето ѝ се озари от усмивка. Това беше най-красивата
усмивка на света. Смехът ѝ беше като лек и нежен пролетен
ръмеж. Това беше зрял, завършен смях на жена постигнала
търсеното. Сигурно такъв беше смехът на Сатаната. В него, освен
смях, имаше насмешка и изкушение, но и много знание и мъдрост.
Зад смеха си личеше, че има мъка, страдание и тъга. Другото
момиче също се беше гмурнало и показа главата си до Чичек, но
нейният смях беше много по-силен, млад и жизнерадостен. Това
беше смехът на младостта и силата, смехът на човек, който
познава само красивата част от живота. В него имаше нотки на
дързост, предизвикателство и самочувствие. Две жени, две
аджархи, всяка божествена, красива и обаятелна по свой начин.
Той беше влюбен.

Преди малко щеше да извика, защото в тялото на Чичек бе видял

сянката, движението на аджархата в нея, а сега отново щеше да
извика, защото пред очите му се случваше нещо, което го караше
да си мисли, че е омагьосан. Само това можеше да обясни нещата.
Другото момиче, теглейки коси от водата, бавно излизаше от нея.
Тя явно беше стъпила на по-плитко място в басейна. Освен това
се беше приближила към тази част в басейна, която беше най-
близо до скривалището на Ибрахим. Ако досега сумракът и
сенките на факлите, които танцуваха, не му бяха позволили да
види по-добре лицето на момичето, сега го видя. Едва сдържа вика
си и то само защото сам си запуши устата. Шокът беше толкова
голям за него, че краката му се подкосиха и щеше да се свлече на
земята. Исмаил усети, че се случва нещо странно с мъжа до него.

895
Макар и по-стар от еничара, той не беше слаб и явно притежаваше
голяма сила, защото с лекота подхвана българина. Ибрахим
седеше на земята. Топлият влажен въздух му пречеше да се
съвземе по-бързо. Тялото му отказваше да му се подчини. Най-
накрая събра сили и подпомаган от евнуха, се изправи. Трябваше
да си докаже, че това, което бе видял, само му се е сторило, че е
било мираж или привидение. Защото момичето с дългата тъмна
коса, което бе плувало до Чичек, беше Персика. Едва когато се
приближи, Ибрахим забеляза как чертите на лицето на момичето
се сглобяваха. Това беше "хазарско лице" и то беше с чертите на
Персика. Или въображението му играеше неподвластни на него
игри, или се беше случило нещо страшно. Предната вечер, за да се
подготви за посещението в харема, той не се бе прибирал в къщата
си, но беше сигурен, че последният път, в който беше видял
Персика и Махидевран, те се канеха да ходят на пазар и му искаха
пари за това. Какво беше станало, че сега Персика се намираше
тук, в сърцето на Топкапъ сарай, Ибрахим не можеше да си
обясни. Това наистина беше туранката. Българинът я гледаше и не
вярваше на очите си. Или момичето, което той беше довел със себе
си от Иран, имаше двойничка, или се случваше нещо, което не
можеше да си обясни. А може би това беше някакъв заговор? Не
знаеше, а и не можеше да го измисли, просто гледаше смаян.

Персика и Чичек продължаваха да се гмуркат, а телата им се

преплитаха, като телата на гмуркащи се митични чудовища.
Ибрахим целият настръхваше, като ги гледаше. Кръвта блъскаше
в слепоочията му като тъпан и му пречеше да мисли. Мина доста
време преди да успее да събере мислите си и да зададе точен
въпрос.

– Кое е момичето до Чичек?

Исмаил беше учуден.

– Мислех, че те интересува само Чичек! Не искам да казваш на

никого това, което ще видиш, защото ще погубиш и двама ни!

– Откога това момиче е в харема?

896
 – Съвсем отскоро. От вчера – Исмаил беше стъписан от
промяната, която думите му предизвикаха у човека до него. –
Какво се е случило, Ибрахим ага? – попита евнухът.

- Нищо! Нищо! – Ибрахим разбра, че Исмаил не знае нищо и така

беше по-добре. Той не искаше да го притеснява, а и да кажеше, че
познава Персика, нищо не можеше да се направи, нищо не
зависеше от башевнуха. След като беше попаднала в султанския
харем, вече нищо не можеше да се направи. Ако беше в харема на
някой от везирите, можеше да се оплаче на султана, но сега на кого
да се оплаче?

Погледът на Ибрахим беше насочен към басейна. Жената и

момичето бяха там. Зачервените им от топлината тела привлякоха
вниманието му.

Персика, излезе първа от басейна, направлявана от старата жена,

която ги чакаше отвън. Чичек я последва. Тя им подаде по една
голяма кърпа, с която да избършат телата си, а с друга кърпа
започна да бърше дългата гарвановочерна коса на дъщерята на
емира. След като избърса косата на момичето и я уви с кърпата,
отне кърпата на Персика и започна да трие тялото ѝ.

– Султанът вчера я е видял на пазара, била със сестра си и

страшно много я е харесал. Даже я накарал да танцува пред него и
хвърлил кърпата си в краката ѝ. Има шанс да стане една от първите
му жени и да му роди дете, което да стане шахзаде.

Ибрахим много добре знаеше ритуала, когато жените на султана

танцуваха пред него. Неведнъж беше виждал Ахмед III така да
избира жени. Всъщност султанът никога не спеше веднага с
жените си. За това имаше строг ритуал, който се спазваше
неотменно. Ако той пожелаеше, сутрин жените му се събираха и
танцуваха пред него. В краката на тази, която той избереше, за да
бъде вечерта с нея, хвърляше малка бяла кърпичка. Явно султан
Махмуд I бе избрал тази вечер да бъде с Персика и сега жените я
приготвяха. "Можеше ли султанът да направи дете на Персика и
то да стане престолонаследник – шахзаде? Можеше ли някой ден
начело на империята да застане синът на Персика и Махмуд I и

897
той да бъде султанът на всички правоверни – сянката на Аллах на
земята? Можеше ли някой ден детето на Ибрахим да се изправи
пред детето на Персика и Махмуд I?" – това бяха въпросите, които
се въртяха в главата на еничара.

След като избърсаха цялото тяло на момичето, двете жени я

поставиха да легне по гръб върху един дървен нар. То се опита да
се изправи, но Чичек нежно натисна раменете ѝ и я задържа.
Жестът на русата жена беше нежен, но достатъчно категоричен.
Момичето беше легнало така, че краката ѝ висяха. Старата жена
отиде нанякъде. Чичек се завъртя, застана откъм краката ѝ, клекна
и постави ръцете си на острите колена на момичето. После бавно,
но настойчиво разтвори бедрата ѝ. Момичето се опита да се
съпротивлява, но жената продължи да разтваря краката ѝ. Най-
накрая явно ги пусна и те със сила се затвориха. После русата жена
започна да говори. Ибрахим не разбираше какво казва, но чуваше,
че думите ѝ са успокояващи и нежни. Следващият път, в който
отпусна краката на момичето, те останаха отворени, а тя гледаше
вътрешната част на бедрата ѝ.

Когато старата жена се върна, държеше в ръката си някакво

хаванче. Тя се надвеси над момичето, след това с дървена шпатула
намаза някаква тъмна пихтиеста маса върху къдравия триъгълник
на момичето. Тя за пореден път се опита да се съпротивлява, но
Чичек задържа краката ѝ разтворени. Скоро тя пусна краката ѝ и
мина откъм главата ѝ. Момичето държеше ръцете си на корема и
ги бе преплела една в друга. Русата жена се надвеси над Персика.
Телата на жените се докоснаха и по-младото момиче се разтърси
от това макар и нежно докосване. Тя нежно хвана ръцете на
момичето и бавно ги изтегли нагоре, над главата ѝ. Момичето
отново се опита да се дръпне, но русата жена я задържа. Персика
лежеше с изпънати ръце над главата си, а Чичек започна нежно да
милва преплетените ѝ пръсти. После ръката ѝ нежно се хлъзна към
лакътя на уплашеното момиче. През цялото време тя нежно
шепнеше нещо на по-младата жена и я успокояваше, по-скоро
като че ли я увещаваше. През това време старата жена мажеше
момичето със същата дървена шпатула. На Ибрахим отначало му

898
се струваше, че жените измъчват Персика, но после разбра, че
сместа, с която я мажат, не предизвиква болка у нея.

– Какво правят? – тихо попита българинът.

– Нищо, в сместа има арсен и космите омекват, като варен праз,

а след това стават на пихтия.

– Боли ли я? – за всеки случай попита той.

– Не! – категоричен беше башевнухът.

Ибрахим отново насочи вниманието си към двете по-възрастни

жени. В ръцете си те държаха нещо черно. Доколкото можа да
види, това бяха големи черни мидени черупки. Чичек се надвеси и
бавно започна да остъргва космите от подмишниците на
момичето, а старата жена – от триъгълника долу. Ибрахим вече
много по-ясно видя четирите татуирани точици под мишниците на
момичето. Когато стигна до тях, Чичек ги помилва първо под
едната мишница, а после и под другата, а след това продължи. В
този момент момичето извика: "Не! Не!", и се размърда. Ибрахим
си помисли, че тя просто не иска, но явно Чичек я разбра по-добре.
Тя се премести долу, а старата жена отиде на подмишниците. След
това жените продължиха да премахват космите ѝ, като бавно и
внимателно ги остъргваха. Явно Персика не изпитваше болка,
защото престана да се движи и притихна. Така скоро по тялото ѝ
не остана нито едно косъмче. След това те взеха малки сребърни
пинсетки и продължиха да махат и невидимите останали
власинки. Докато правеха това, те разговаряха нещо. Личеше си,
че Чичек се опитва да успокои младото момиче.

Възрастната жена хвана в ръцете си друг уред, който приличаше

на фуния. Накрая той завършваше с нещо като малка дупчица, от
която излизаше гъста черна каша. Жената понечи да се наведе над
напълно обезкосмения триъгълник на момичето, който сега
приличаше на малко нежно голо хълмче.

– Не! Не! Искам тя! – дръпна се момичето.

899
 Така Чичек взе фунията и се зае да рисува триъгълник върху
кожата, точно там, където преди малко момичето беше имало
косми. Изтичащата каша беше гъста и оставаше на гъсенички
върху тялото на момичето.

Турците обичаха жените им да нямат нито едно косъмче по

телата, когато са с тях. Повечето от тях предпочитаха пълни жени,
но явно не и султаните, защото всичките жени на султан Ахмед
III, които Ибрахим някога бе виждал на Празника на лалето, а и
по-късно в Стария дворец, бяха слаби, изящни и много красиви.
Явно вкусът на новия султан Махмуд I не беше много по-различен
от този на чичо му.

Ибрахим гледаше изпънатото голо тяло на Персика, чисто,

обезкосмено и толкова гладко, и разбираше защо турците
предпочитаха жените да бъдат без нито едно косъмче. Персика,
просната така, приличаше на гепард. Ибрахим беше виждал
красивото животно, с дълги изящни крака и грациозна походка и
още по-съвършен бяг. Това странно животно се разхождаше
свободно в парка в двореца и той се влюби в него още от първия
път, в който го видя. Това беше рядко срещано животно, което
султанът обичаше да наблюдава. След като бягаше и преследваше
някаква сърна, то се просваше, дишаше тежко и почиваше под
някоя сянка.

Сега Персика, легнала така върху дървения нар, му приличаше

именно на гепард, с дългите си крака, изящно слабо тяло и бързо
повдигащи се хълбоци. Момичето беше точно като голямата
котка, с красиви очи, подобни на бадемово листо. Гледката беше
толкова красива и възбуждаща, че Ибрахим започна да изпитва
болка в долната част на корема. Едва сега осъзна, че през цялото
това време бе притежавал туранката и нито веднъж не се бе
възползвал от нея. Като че ли чак сега той откри нейната красота
и чувственост. Съжали, че я бе загубил.

След като нарисува триъгълника, Чичек оцвети с къна, защото

това беше къна, всичките ѝ нокти, както на ръцете, така и на
краката. Когато свърши, тя започна да рисува и по крака ѝ.

900
Започна от палеца. Рисуваше цветчета, клончета, птички и на
места дори остри шипове, които се преплитаха с всички тези
красиви мотиви. Чичек поставяше гъстата къна и бавно се качваше
нагоре по вътрешната част на бедрото, после към вече оцветения
триъгълник, а след това запълзя по корема. Нежно мина по
страните на Персика. Като стигна до лявата ѝ гърдичка, като че ли
тези клончета и цветя разцъфтяха в букет, който обхвана цялата
гърдичка. Само зрънцето на Персика остана оградено от кръгче.
След като завърши това дръвче, тя нарисува няколко малки цветни
островчета, по най-нежната част на тялото ѝ. След това се оттегли
назад, за да види какво е направила. Ибрахим и от прикритието си
виждаше колко красиво е всичко нарисувано.

След това Чичек отиде нанякъде. Не след дълго се върна с една

книга в ръце и зачете. Ибрахим не можеше да чуе какво говори
жената. Сега българинът се наслаждаваше на тялото на седналата
върху подвитите си крака жена. Всъщност нейното тяло имаше
много по-меки, женствени и чувствени извивки и от него като че
ли струеше светлина.

– Какво чете? – попита Ибрахим.

– Това е голямата книга за любовта. В нея са описани всички

еротични техники от най-дълбока древност до сега. В тази книга
са вложили своя опит и знания всички ханъми, които са били
прославени майсторки на любовното изкуство. Нашата книга на
любовта е по-пълна от тази на Веста[113], от индийските и
персийските любовни книги.

Жената чете на другата, за да я запознае с основните техники на

любовта:

"Това дали смяташ, че си дебела или слаба, грозна или красива,

няма голямо значение. Всичко се свежда до това да започнеш да
харесваш себе си, да се самоуважаваш и да бъдеш ти. И приемаш
ли себе си, независимо каква си, ще се харесваш. Борбата и
съпротивата, която повечето жени водят, за да отслабнат, да бъдат
красиви и да се променят, е загубена, защото това е насилие
спрямо себе си. И променяйки себе си, твоят дух властва над

901
тялото ти, а това е Пътят на мъжа, Пътят на воина. Този Път
включва това човек да се променя, да воюва, да бъде срещу себе
си и срещу живота. Пътят на жената е съвсем друг и той се състои
в това да се примиряваш, да приемаш себе си, за да можеш да
извлечеш всичко от себе си, защото с променено тяло няма да
можеш да танцуваш хубаво. Тогава в теб ще има две същности –
духът ти и тялото ти, което ще бъде смачкано. За да извлечеш
екстаз от движението на тялото си, от движението в танца, трябва
да бъдеш в хармония със себе си. Затова Пътят на жената е да се
примирява, да приема и да се съобразява. Само така можеш да
станеш истинска, голяма танцьорка и любовница. Това не е нещо,
което да постигнеш, а нещо, което си ти самата и което трябва да
си припомниш. Нещо, което досегашният ти живот те е принудил
да забравиш, но то е скрито дълбоко в теб..."

Мина доста време преди Чичек да спре да чете. След това

Персика се изправи. Тя направи това много внимателно и Ибрахим
се наслади на красивата рисунка. Явно Чичек беше майсторка в
рисуването с къна.

След това туранката нагази в басейна с топла вода. Чичек се

наведе и внимателно започна да отмива вече втвърдената паста по
нея. Най-накрая внимателно и плавно прокара ръка по рисунките,
за да провери дали някое парченце къна не е останало залепнало
за тялото. Нежното докосване в същото време като че ли
изразяваше възхищение от това, което се бе получило, или от
красивото, стегнато, лъщящо от водата тяло, върху което бе
рисувала. Чичек някак отнесено продължаваше да прокарва
ръката си нагоре, милваше корема ѝ и пълзеше все по-нагоре. От
това движение телата на двете момичета се доближиха. В един
момент, най-неочаквано, дългите ръце на Персика се протегнаха,
прегърнаха нежно Чичек и те бързо, но много нежно, с
чувствителността и свенливостта на цвете, докоснаха устните си.
Това беше мимолетен порив, почти невидим жест. После Персика
се отдръпна, сякаш се притесняваше по-възрастната жена да не я
отблъсне. Това обаче не се случи. Чичек гледаше Персика, без да
помръдва, като че ли все още не можеше да разбере какво се
случва. След това тя на свой ред хвана кръста и притегли към себе

902
си стройното тяло на момичето. Всичко беше толкова естествено
и красиво, сякаш най-нормалното нещо беше да се случи нещо
такова и в това нямаше нищо пошло и неестествено. Чичек бавно
и нежно притегли момичето. Бялото ѝ тяло се докосна с цялата си
дължина до тъмното тяло на момичето. Тялото на дъщерята на
шейха се разтресе от страст. Страните ѝ горяха от любовен плам.
Явно усещането на този допир беше непознат за нея. Само за миг
Ибрахим се сети за онази нощ в Шираз. Вече беше сигурен, че
Персика не е била нито една от двете жени, с които беше през
онази магическа нощ в Шираз, а може би грешеше. Сети се за
четирите татуирани точици под мишниците, които преди малко
отново бе видял. Явно това, че по тялото на младата туранка
нямаше нито едно косъмче, увеличаваше чувствителността ѝ на
допир. Чичек нежно докосна устните на Персика. В този момент
старата жена, която беше останала до дървения нар, се раздвижи.
Момичетата се стреснаха. Те като че бяха забравили за нейното
присъствие.

Тази намеса направи старата жена най-мразената от Ибрахим.

Той беше пленен от картината, която се разкриваше пред очите
му. Двете жени, които най-много обичаше и най-силно го
привличаха, стояха голи, изправени една срещу друга. Това беше
сън! Това беше най-красивият сън на света! Сън, който се бе
сбъднал пред очите му и искаше никога да не свършва! Вечер не
веднъж той бе сънувал Персика. Струваше му се, че има чувства
към момичето, чийто баща и братя бе убил и това не беше само
заради гузната му съвет. Той харесваше, уважаваше и не беше
равнодушен към интелигентното момиче. Харесваше му звънкият
ѝ смях и вирнатото ѝ носле и брадичка. Беше я харесал още в
Шираз.

Красотата на Чичек го беше поразила още в онази нощ, в

градината на лалетата, но сега тя се разкриваше пред него в пълния
си блясък. Сега тя стоеше пред него гола, разкрита, но в същото
време недостъпна, а около нея имаше някакъв ореол от
тайнственост. Нейната роля в някои отдавнашни събития беше
твърде странна и представляваше неразрешима загадка, поне
засега. Макар да виждаше Чичек за пръв път от толкова близо, той

903
вече се намираше под влияние на нейното деликатно изящество и
съвършена красота. Със самото си тяло, дори да не правеше нищо,
с всеки и най-малко доловим жест, Чичек излъчваше женственост.
Тази жена той винаги бе очаквал да се появи в живота му. Това
беше неговата жена, жената създадена за него. Това беше Жената.
Тя събираше в себе си чертите на всички жени, в които някога се
бе влюбвал. Изпита към нея някакво чувство, нещо старо, познато,
като че ли вече беше срещал тази жена и е бил влюбен в нея. Това
чувство сякаш не се появяваше тепърва, а се завръщаше от най-
дълбоките кътчета на душата му. Това познато старо чувство го
обсеби само за миг и на Ибрахим му се стори, че откакто се
познава, е влюбен в Чичек и това ще продължи завинаги.
Чувството беше толкова силно. Той обичаше едновременно и
двете жени. Младостта, дързостта, жизнеността, непорочната
чистота и разумът на Персика, към която той носеше отговорност
и вина и беше като неин баща, и зрелостта, спокойствието,
завършената хармония и женственост на Чичек и това древно,
атавистично, фатално чувство на влюбеност към онзи човек, който
може да се нарече част от теб. Две твърде различни чувства, но и
двете дълбоко засягащи сърцето му. Българинът осъзна, че обича
и двете жени и ги желае за себе си. Въпреки че ги обичаше,
сърцето му не трепна и той не изпита и капчица ревност. Беше
сигурен, че ако видеше някоя от тях с друг мъж или жена, щеше
да го унищожи изгаряща ревност, но сега не беше така. Ибрахим
наблюдаваше нежността между момичетата. Той беше сигурен, че
този техен стремеж една към друга е, защото и двете носеха част
от неговата душа. Те бяха неговите половинки. Именно неговата
част в двете жени ги караше да се стремят една към друга. Жените
не знаеха, но чувстваха, че между тях има някаква сила, която ги
свързва. Тази сила беше неговата любов, а връзката между тях
беше той самият. Той ги гледаше и почувства, че е между двете.
Гледката беше толкова интимна. Двете жени бяха стените и
оградата на неговото жилище. Изпита силно желание,
непреодолим порив да се разкрие и да ги отведе със себе си.
Единствено те можеха да му донесат покой, почивка и мир. Учуди
се на себе си как толкова късно бе проумял това. Не знаеше какво
да предприеме. Натрапчива мисъл се загнезди в главата му.

904
Всъщност двете момичета не подозираха за присъствието му.
Чичек въобще не знаеше, че съществува, а както изглеждаше,
Персика като че ли напълно го бе забравила. Усещането беше
неприятно. Наистина в последно време той нямаше достатъчно
време за нея и Махидевран, но му се стори обидно, че тя толкова
бързо се бе привързала към тази жена. И тогава ревността избухна
в него. Тя беше като буре с барут, взриви се и изпепели сърцето
му. Всъщност това, което наблюдаваше, не беше представление, а
подготовка. Съвсем скоро Персика, неговата Персика, тази, която
от толкова време бе пазил и гледал, която бе сънувал и за която бе
мечтал, щеше да бъде в леглото на султан Махмуд I. Гърбът му
настръхна. Със себе си не носеше никакво оръжие. Той се
протегна, хвана врата на арапа, седящ до него, стисна го и каза:

– Или ще ме вкараш вътре, или те убивам!

Мъжът се съпротивляваше и едва успя да отговори:

– Ако ни видят жените и се разпищят, свършено е с нас.

Чичек въобще не го познаваше, в помещението се намираше и

старата, дебела жена, а и Персика едва ли щеше да го разпознае в
този му вид

– Облечен с дрехите на евнусите и с начернено лице. Отпусна

хвата си. Опита се да продължи да гледа случващото се, но не му
беше лесно. Исмаил не каза нищо, но пръхтейки и потейки се,
докато поправяше дрехите си, искаше да покаже на Ибрахим, че е
възмутен от пристъпите му. Българинът се направи, че не разбира
знаците, които башевнухът му дава, той все така втренчено
продължаваше да наблюдава случващото се от другата страна на
дървената преграда. Персика отново беше поставена да легне
върху дървения нар. Старата жена изля върху момичето някаква
благовонна течност и с опитни пръсти много бавно започна да я
втрива в тялото ѝ. В този момент Чичек беше взела друга книга и
продължаваше да чете.

905
 – Какво чете? – попита Ибрахим. Той знаеше, че Исмаил също не
чува думите, но явно в харема всичко се правеше по строго
определен начин и башевнухът го знаеше.

– Сега чете от друга книга. За всеки султан има книга, която

обикновено е написана от майка му, от първата му жена или от
мен. В нея се описва какво обича султанът като поведение в
леглото и като еротика. Сега тя ѝ чете, за да знае какво харесва
нашият владетел.

– Но това е невъзможно! Трябва да спра всичко това! – почти

извика българинът.

– Не, не можем да го спрем! Ще загинем и двамата!

– Исмаил ага, искам да ви заявя, че това не бива да се случва!

– Но, Ибрахим ага, какво ви става? Защо говорите така?

Ибрахим се обърна, хвана яката на арапа, притегли го така, че

носовете им почти се докосваха, и трескаво заговори:

- Исмаил ага, трябва да спрем всичко това! Това е невъзможно!

Може ли по някакъв начин да спрем тази процедура? Какво да
направя?

– Но какво искате да направите? Какво ви става? – Исмаил се

опитваше да разбере поредния пристъп на човека до него.

– Не мога! Не мога! – трескаво продължаваше да говори

българинът.

– Трябва да спра всичко това!

Любовта към Персика го разяждаше. Не искаше, а и не можеше

да си представи, че съвсем скоро тя ще се окаже в ръцете на
султана. Така както държеше Исмаил, на Ибрахим му дойде
идеята: какво щеше да стане, ако се втурне в хамама и отвлече
двете момичета, след което избягат? Исмаил го гледаше и като че
ли отгатна мислите му и каза:

906
 – Даже не си го помисляйте!

Ибрахим се опита да се откопчи, но сега евнухът на свой ред го

притегли към себе си. Двамата продължиха да се боричкат, докато
не паднаха на земята. Добре че под тях бе постлано с мек килим и
това притъпи и омекоти падането им, правейки го по-тихо. Сега
еничарът се опитваше да се откъсне от захвата на башевнуха и да
отиде да изведе жените навън. Не беше помислил как ще стане
всичко това. Първо, харемът беше заключен и беше невъзможно
да излезе навън, второ, самият харем беше охраняван отвън от
сеймени и трето, харемът се намираше в Топкапъ, който като
крепост отвсякъде бе ограден със зидове. Как щеше да изведе
двете жени навън и да минат през цялата тази блокада, още не бе
измислил. Ибрахим можеше лесно да победи евнуха. Той го
превъзхождаше по сила, но се опитваше да се бори тихо и в
същото време не искаше да го наранява. Човекът нямаше никаква
вина, беше го пуснал, а сега се бореше за живота си.

Целият харем беше опасан с тайни тунели и коридори, в които

само султанът и башевнухът имаха право да влизат, като от там
повелителят можеше тайно да се любува на жените си.
Башевнухът се грижеше за коридорите. Те бяха застлани с най-
меки килими и на определени места, където султанът се
застояваше, като например в хамама, имаше малко салонче с
миндери, масичка и дори наргилета. Понякога тук идваше ѝ
майката на султана, когато му избираше жена. Именно оттук тя
оглеждаше телата на голите момичета и преценяваше дали са
достойни за благоразположението на султана и дали ще могат да
родят здрави престолонаследници.

Сега двамата борещи се мъже се търкулнаха, минаха през

някаква завеса и се оказаха именно в тази специална одая.

– Ибрахим ефенди, пощадете ме! Не ме излагайте на риск! –

молеше евнухът, докато продължаваше да стиска тялото на
еничара, който беше отгоре.

Борбата като че ли успокои Ибрахим. Той осъзна, че се намира в

сърцето на звяра и ако се разкрие, жив няма да се измъкне от тук.

907
Когато се изправи и отново погледна към хамама, Чичек все още
продължаваше да чете. Това място за наблюдение беше още по-
добро. Ибрахим премести перденцето с една връв, която висеше
от тавана. За да го успокои и да го накара да мисли за нещо друго,
Исмаил каза:

– Сега тя ѝ чете най-красиви стихове и поезия, от която да

пламнат слабините ѝ.

За пръв път Исмаил ага беше пуснал мъж в харема. За пръв път
беше чувал друг мъж, освен султана, да влиза в харема. "Явно
жените наистина влияят на мъжете – помисли си арапът. – Ето,
този пощуря, като че ли е обзет от демони. Явно силата им
наистина е огромна и въздейства така пагубно на мъжете." Той
съжали, че се бе съгласил да пусне този мъж в харема. Отвън той
му се струваше толкова спокоен и уравновесен, а тук бе полудял.
Исмаил съжали, че се бе полакомил, защото никое злато не
струваше колкото собствения му живот.

Когато Ибрахим отново погледна към хамама, двете жени

продължаваха да масажират момичето. Еничарът знаеше, че
туркините не се поливат с благоухания, както жените на Запад. Те
уважаваха по-деликатния аромат. Така в харема благовонията се
втриваше предварително в кожата на момичето. На различни
места в кожата на ханъмата се втриваха различни аромати, за да
може, когато мъжът прокара устни по тялото ѝ, да усети различен
аромат. На бедрата да мирише на зюмбюл или равнец, под
мишниците – на теменужка, а на врата – на рози или мускус. Всяка
жена знаеше какво харесва мъжът, с когото ще е и на кои места да
си сложи аромат. Всяка имаше собствена комбинация от аромати,
които слагаше на определени места. След като втриха ароматите в
тялото на момичето, тя отново отиде до басейна, където Чичек
изплакна тялото ѝ. Жените правеха това, защото тялото на
момичето не биваше да мирише остро. То трябваше деликатно и
ненатрапчиво да излъчва аромат. И ако момичето се движи
повече, ако се люби или танцува, когато се изпоти, тогава
ароматът се излъчваше по-интензивно. В това беше тайната и

908
магията на напарфюмирането на султанските ханъми. Сега
Ибрахим виждаше със собствените си очи как се прави това.

След като излезе от басейна, Персика за пореден път беше

поставена да легне на дървения нар, този път по корем. След това
двете жени започнаха да я мажат. Едното нещо, с което я поляха,
приличаше на олио; но на някои места я намазваха с мазила и
мехлеми. Жените дълго размачкваха тялото ѝ. В леглото на
султана тя трябваше да бъде гъвкава, мускулите ѝ да са отпуснати,
а кожата да бъде нежна и еластична. Те като че ли я подготвяха за
борба или битка. След това Персика се обърна. По нейно
настояване отпред я размачкваше само Чичек. Ибрахим отново
потъна в мечти. Той следеше бавните движения на ръцете на
Чичек по извивките на тялото на Персика. Русата ѝ спусната коса
докосваше ту корема, ту слабините на персийката. Понякога
мъжът не издържаше, свиваше се и тихо и сладостно изпъшкваше.
Двете жени бяха напълно отворени една към друга. Персика
допускаше ръцете на Чичек на най-интимните си места и
изпитваше удоволствие от докосването, а Чичек, опитвайки се да
бъде нежна и деликатна, се бе разкрила и приемаше легналото
момиче като част от себе си, като своя по-малка сестра, която
водеше и утешаваше в дългия път, водещ до султанското ложе.

Старата жена излезе за малко и Чичек, смеейки се, се възползва.

Много бързо, но нежно, тя постави тялото си върху това на
Персика, след това внимателно, нежно и деликатно, използвайки
тялото си, продължи да масажира персийката и да разнася
мазилата върху тялото ѝ. Персика изстена от блаженство. Тя
вдигна ръцете си нагоре, над главата си, след което ги постави на
дървеното легло. С този жест тя показа, че приема Чичек. Но той
разкриваше нейната уязвимост и покорност. Тя сякаш показа на
русата жена, че ѝ се подчинява и няма никакви резерви към нея.
Движенията на Чичек бяха бавни и сластни. Само за миг Ибрахим
отново видя гърчещите се змийски тела на аджархите в тях. И
двете жени бяха аджархи – в това нямаше никакво съмнение.
Чичек продължаваше движенията си и ту изправяше глава, така че
гърдите на двете се разделяха, като устните на двама влюбени,

909
след дълга целувка, ту повдигаше дупе и Персика сладостно
простенваше...

Отново омраза обзе българина, защото старата жена пак се появи

и прекъсна двете жени. Чичек бавно, без капчица свян, се изправи.
По всичко си личеше нейната възбуда. Персика като че ли не
забеляза какво ставаше. Все така, с ръце над главата, тя
продължаваше да стене и да огъва изящното си тяло.

Чичек я докосна по бузата с опакото на ръката и Персика се

стресна. Като че ли чак сега тя осъзна, че жената вече не е върху
нея. Чичек хвана туранката за ръка и отново я поведе към басейна.
Там внимателно, но с твърда ръка, със сапун отми мазилата от
тялото ѝ. Ибрахим гледаше лъщящото стегнато тяло на момичето,
рисунката, която като розов храст се извиваше по вътрешната част
на лявото ѝ бедро, което беше по-красиво и изящно от антична
мраморна колона. Момичето имаше божествено тяло. В исляма
нямаше женски богини, иначе Персика би била достойна да носи
нейното име. Колкото повече се грижеше жената за нея, толкова
по-хубава ставаше и ако в миналото тялото на Персика беше
просто тяло на едно красиво момиче, сега тя ставаше все по-
красива, отделяше се от човешката си природа и се доближаваше
до хуриите.

След като излезе от басейна, този път тя бе поставена да седне.

Старата жена мина отзад и внимателно започна да сплита дългата
ѝ гарвановочерна коса на тънки плитки, които се спускаха до
кръста ѝ. В това време Чичек я гримираше. Това продължи доста
време, но еничарът не го усети, стори му се миг. После дойде ред
на обличането. Тънки прозрачни копринени шалвари, които
покриваха краката ѝ, но нищо не скриваха. Горната част също
беше прозрачна и толкова къса, че талията и пъпът на жената бяха
открити. Много ханъми имаха дупки на пъпчетата си и в тях
поставяха перли, златни халки със синджирчета или златни
украшения. Ибрахим беше виждал такива с форма на листенце,
цветчета, но беше виждал и оформени като вълна, капка или огън.
Сега на краката на момичето поставиха две дебели масивни
гривни, широки повече от три пръста. Въпреки че не беше кой знае

910
колко светло, Ибрахим, дори под "дрехата", продължаваше да
вижда рисунката и не само нея.

На главата на момичето бе поставен отметнат назад воал. На

ушите ѝ закачиха дълги, висящи, златни обици, а на пръстите –
пръстени. Явно момичето нямаше свои. Ибрахим знаеше, че след
тази нощ те ще останат за нея и това ще бъде подарък от султана
за нощта прекарана заедно.

След като беше нагиздена и готова, старата жена внесе поднос

със сладки и шербет за пиене. След малко донесе и печена патица.
Персика отначало хапваше по-деликатно, но след малко се
нахвърли върху храната. Явно беше огладняла от дългото
приготвяне за нощта. Най-накрая момичето се нахрани.

Исмаил се изправи и каза:

– Ибрахим ага, сега трябва аз да се намеся!

– Къде отиваш? – притеснен попита еничарът.

– Аз трябва да заведа жената при султана.

– Не може да направиш това! – каза Ибрахим. Той беше решил

да свали картите си. – Тази жена е моя!

– Какво? – Исмаил не можеше да повярва и помисли, че не чува

добре.

– Това момиче е моя жена, платил съм за нея на баща ѝ!

– Какво? – изумлението на евнуха растеше.

– Трябва да спреш жената, тя е моя! В сила трябва да влезе

принципът иддат[114].

– Но как иддат, това е султанът! Тук е харемът на султана!

– Ще искам да се свика съд и кадията да отсъди по правилата на

шериата!

911
 – Трябва да тръгвам, а вие ще останете тук! След малко ще ви
изпратя Чичек, за да поговорите!

– Не! – извика Ибрахим. – Или ще ме водиш при Персика, или те

убивам!

Явно погледът на българина убеди евнуха, че говори сериозно,

защото той примирено каза:

– Ако не изпълня желанието, ти ще ме убиеш! Ако го изпълня –

султанът ще ме убие!

– Да, но аз ще те убия веднага!

Исмаил явно се примири с участта си и се съгласи. Той кимна.

– Върви по този коридор надолу! – и Исмаил му показа накъде и

как да продължи. След това сам излезе през завесата и се върна по
коридора, от който бяха дошли. Скоро Ибрахим го видя да се
връща. Чичек вече се бе облякла. Странно чувство на ревност го
жегна.

Башевнухът огледа внимателно момичето. Изведнъж отвън се чу

тиха музика. Исмаил я поведе. Докато Ибрахим вървеше по
коридора вдясно, в коридор успореден на неговия, той видя как
евнухът води момичето, а отзад вървяха музикантите. Исмаил
спря пред вратата в дъното на коридора и почука. След малко
получи потвърждение, защото влезе вътре. Не след дълго излезе,
хвана ръката на момичето и я въведе вътре. Ибрахим искаше да ги
последва, но опря в стена. Тук свършваше неговият достъп. Зад
тази врата се намираше спалнята на султана, а вътре сигурно
нямаше коридор за наблюдение. Ибрахим не виждаше какво става
в спалнята, но знаеше какво се случва, защото бе научил това от
единствения човек, освен жените и султана, който знаеше това.
Башевнухът му бе разказал, че в спалнята на султана всеки път
всичко протичало по един и същ начин. Султанът лежи гол и завит
до очи със завивката, момичето задължително влиза под нея откъм
краката му. После бавно се движи нагоре, като трие голото си тяло
в това на султана. Това продължавало, докато момичето не

912
изплува до лицето му. През това време султанът трябвало да
държи завивката до очите си.

Музиката отвън продължаваше тихо да свири. Ибрахим не

искаше да мисли за това какво се случва вътре. Той проследи по
коридора Исмаил, който се връщаше към хамама. Най-накрая
башевнухът влезе при него през същата тази врата, през която
двамата бяха влезли в началото на вечерта.

– Защо хамамът е празен, къде е Чичек?

– Тя се прибра и си е легнала.

– И какво, няма ли да я видя? – недоумяваше еничарът.

– Няма да може, вече е късно. Ти направи своя избор.

– Но, нали ти платих!?

– Не знам! Повече никога не ме търси! Повече никога няма да те

пусна в харема! Забрави, че ме познаваш!

След тези думи Ибрахим се почувства зле. Нима всичко щеше да

свърши така? Чувството на безсилие го унищожаваше. Той дори
не успя да събере сили, за да се съпротивлява на арапа, който го
бе подхванал под мишниците и го водеше към вратата, през която
беше влязъл в харема. После го остави на самия праг, като че ли
го захвърли. Ибрахим беше принуден "да се вземе в ръце". Той
отново се преоблече с еничарските си дрехи. Така, ако някой
сеймен го видеше, щеше да помисли, че просто е на пост и обикаля
нощния дворец като патрул. Слабият момент в този план беше
само докато излиза от вратата и почисти лицето си от въглена.
Ибрахим си беше взел пешкир и внимателно избърса лицето и
ръцете си.

Хладният въздух го накара осъзнае, че е навън. Изведнъж се

оказа под ясно, безлунно, звездно небе. Отначало ходеше като
зашеметен, но не от ароматите и от видяното, а от откритието, че
в този момент Персика е в обятията на султана. Тази мисъл го
караше да ходи като без глава. Така и не разбра кога беше минал

913
през портата на Топкапъ сарай и вече ходеше из улиците на
Истанбул. Каменните улици и стени излъчваха хлад и го накараха
да потръпне. Студеният режещ ветрец, идващ от Босфора, го
накара да потрепери. Стресна се. Предната вечер беше оставил
зулфикр и камата, която беше купил в Исфахан, в каракола. Опипа
силяха си и се успокои. Всичко беше на мястото си. Явно все пак
беше минал през караулното помещение и беше взел оръжията си,
така че не се налагаше да се връща обратно. Опипа ръкохватката
на ятагана. Тази дръжка му беше толкова позната и го успокои.
Чак сега като че ли се събуди от някакъв сън. Огледа се. Улицата
му беше непозната. Явно краката му го бяха отвели в чужд
квартал. Беше късна нощ или по-скоро ранна утрин, така че едва
ли можеше да разчита да срещне някого. Трябваше да продължи
напред, докато не стигнеше до познато място или сграда. Повървя
известно време. Постепенно мисълта, че се е загубил, отстъпи
място на мислите свързани с това, което бе видял в харема.
Притеснението за Персика и може би ревността го караха да не
може да се сети за нито една от еротичните сцени, които бе
наблюдавал. Беше похабил златото и скъпоценните камъни, които
беше дал на башевнуха. Беше се поддал на емоциите си и не бе
постигнал нищо.

В този момент чу глъчка и шум пред себе си. Не бяха сеймени.

Явно все пак имаше будни хора в Истанбул. С надежда тръгна
напред. Обзе го някаква странна вълна на оптимизъм. А може би
жената, които беше гледал в харема, не беше Персика. Изведнъж
харемът му се стори толкова далечен и нереален, все едно, че
никога не е бил там. Може би момичето е било съвсем друго и
неговото въображение му бе изиграло тази шега. Той се нуждаеше
от потвърждение. Изпита желание миг по-скоро да се прибере в
къщата, да види Персика и Махидевран и да се убеди, че това е
бил лош сън, игра на въображението му. Спомни си, че в хамама
имаше изпарения. Колко глупаво бе постъпил? Разбира се, че се
беше заблудил. Реши, че ако Персика е в кесиджийската къща, ще
ѝ обърне специално внимание. Щеше да вземе туранката за своя
жена и нямаше да я даде на друг мъж. Щеше да се научи да живее
с чувството на вина.

914
 Беше започнало да се развиделява и небето над главата му се бе
просветлило. Той се забърза, почти се затича напред по посока на
гласовете. Струваше му се, че колкото по-бързо се прибере,
толкова по-голяма ще е вероятността да се случи това, което
искаше. Тичането му подейства успокояващо, все пак правеше
нещо, поне отчасти държеше нещата в свои ръце. Изскочи иззад
един ъгъл и тогава ги видя. Мъжете пред него представляваха
странна гледка. С разпасани дрехи, накривени високи шапки,
белите им ризи се подаваха отдолу, сабята на единия се влачеше
по калдъръма и ужасно дрънчеше. Бяха четирима. Първите двама
се бяха прегърнали, а по мустаците на единия се точеше дебела
лига, която стигаше досами земя. Те си говореха с брътвежите на
онзи пиянски език, в който всеки боботи нещо и несръчно върти
набъбналия си език, но никой не слуша другия. На пръв поглед
изглеждаше, че всички се разбират, но както се разбираше по-
късно, никой не помнеше нищо. Сега двамата мъже с размъкнати
дрехи разговаряха именно на този език. Третият мъж беше
смъкнал гащите си и се облекчаваше върху дървената вратница на
една къща вляво, която с надвесените си еркери като че ли му
пазеше завет. Четвъртият мъж беше изостанал. Ибрахим почти не
го виждаше, но го чуваше.

Гледката на мъжете го изпълни с разочарование. Тези нямаше да

му помогнат по-бързо да открие улицата и то не защото бяха
много пияни, а защото бяха европейци. Разпасаната пияна
команда пред него бяха някакви гренадири или хусари.
Униформите им бяха в толкова окаяно състояние, че Ибрахим не
успя да определи какви са.

Той намали своя ход и се успокои. Опита се да мине плътно

вдясно, за да няма никакъв контакт с раз лигавените пияни мъже.
Щеше да бъде щастлив, ако не го забележат. Това обаче не се
случи. Единият от двамата, този срещу него, го видя и се развика:

– Я вижте, вижте, ханъма! Ох! – мъжът говореше на френски,

колкото и да беше трудно на Ибрахим да го разбере.

915
 Той пусна приятеля си, който за малко не падна върху студените
калдъръмени плочи и с разтворени ръце, като че се опитваше да
улови пиле, тръгна към Ибрахим. Еничарът гледаше
разлигавената мутра на мъжа, вървящ срещу него, и се намръщи.
Сега най-малко се нуждаеше от разправия с пияници. Българинът
почти отърка гърба си в стената при опита си да се изплъзне от
пияния войник, който обаче се препъна и се удари в стената, там
където преди малко беше стоял Ибрахим. После се развика на
другарите си. Ибрахим трудно разбираше какво говорят мъжете.
Те говореха френски, но така завалваха думите, че почти не им се
разбираше.

– Дръжте! Дръжте! Тая кучка ме удари! – крещеше мъжът.

Ибрахим видя как и останалите двама тръгнаха към него, а и

четвъртият мъж "изплува" в здрачевината. Явно го объркаха с
ханъма, защото носеше висока еничарска шапка, отгоре с белия
ръкав на хаджи Бекташ, а лицето му може би все още бе зацапано
с въглен. Това обаче сега не го интересуваше. При споменаването
на думата ханъма, мислите му се върнаха в султанския харем и
като че ли нажежен шиш прободе сърцето му. Болката беше силна
и го накара да се присвие. В този момент мъжете го настигнаха.
Пръв го хвана този, който викаше най-много. Ибрахим рязко
дръпна лявата си ръка, за да се освободи от захвата на пияния мъж.
Това обаче наруши неговото равновесие и едрият мъж падна
напред, като "залепи" главата си в каменната плоча. След като
падна, мъжът остана така захлупен. Другите мъже говореха един
през друг. Ибрахим не ги разбираше добре, но беше очевидно, че
го бъркат с жена. Явно бяха много пияни. Тримата, които още бяха
на крака, го обкръжиха. Гърбът на Ибрахим беше опрян в стената.
Ситуацията би била смешна, ако не се случваше след тежкото
преживяване в харема и ако сега не бързаше толкова много да се
прибере. Тези мъже му пречеха, като спираха устрема му. Въпреки
това Ибрахим не се ядоса. Винаги беше мразил пияни хора, но сега
му беше по-скоро досадно. И в този момент се случи нещо, което
коренно промени събитията. Единият от мъжете, който стоеше
срещу него и все още се опитваше да завърже гащите си, защото
доскоро беше пикал, извади дълго право оръжие и без

916
предупреждение, прободе Ибрахим в лявото рамо. Болката беше
ужасна. Острието влезе чак до костта. Може би нямаше да го
заболи толкова, ако не беше пробождан вече на същото място.
Ибрахим изрева и се изправи. Ситуацията ставаше критична.

– Да я убием! – каза първият мъж и явно започна да търси

дръжката на шпагата си. Но най-опасен на Ибрахим се стори
мъжът от лявата му страна, който все още държеше в лявата си
ръка бутилка, а в дясната вече бе извадил острие. След като току
що беше отпил от бутилката, без никакви церемонии, той замахна
напред и се опита да го прободе в сърцето. Ибрахим се извърна,
но парещото, остро като игла, острие го прободе в лявата ръка.
Еничарът изрева от болка и ярост.

– Това май не е жена! – каза единият.

Другите все още не можеха да проумеят какво се случва.

Четвъртият, който явно беше най-трезв, каза:

– Мисля, че е еничар.

– Еничар, ще го убия! Той ме удари!

Мъжът, който беше паднал и се бе ударил в земята, беше с

разбито лице. Носът и челото му бяха подути и силно кървяха.

– Ще го убия! – продължаваше да крещи той.

– Може да е воин! – пак каза четвъртият.

Мъжете говореха така все едно, че него го няма. Те по никакъв

начин не можеха да допуснат, че мъжът може да разбира езика им.

– Турците нямат воини – арогантно избоботи мъжът с кървящата

физиономия. – Те са гащници! Ако бяха добри воини, нямаше да
ни карат да ги учим на военно дело!

Ибрахим разбра какви бяха мъжете. Още Невшехирли Дамат

Ибрахим паша беше поканил французи, които да преустроят
турската армия и тези мъже, тази пияна пасмина, бяха именно

917
такива инструктори. Те се опитваха да превърнат турската армия
в безлична войска, подобно на френската, руската, английската и
австроунгарската. Воините еничари трябваше да изчезнат.
Времето беше такова, че вече никой не се нуждаеше от воини,
доблестни бойци и майстори на оръжия. Войските трябваше да
станат като машина, а войниците да бъдат винтчета и най-важното
качество щеше да бъде всеки да има смелостта да остане на
мястото си и да приеме смъртта. Ибрахим си спомни западните
армии, които под строй вървят срещу бълващите картеч и жупел
оръдия. Те измираха, без да напуснат строя. Никога не би казал,
че умираха със смелост. За него това беше глупост. "Войниците"
се бяха превърнали в стъклени шишета, които артилеристите
помитаха. А той обичаше вихрената еничарска атака, битките
гърди в гърди, ятаганът, който разсича плътта, майсторите воини,
които сеят смърт след себе си! Това беше неговата битка! Това
беше неговата армия! Той беше еничар! Беше участвал в две
такива битки – тази при река Прут и при Тебриз.

– Да го оставим! – пак предложи четвъртият мъж. В този момент

обаче първият замахна. Тъй като Ибрахим беше опрял гръб в
стената, нямаше накъде да отстъпва. Той хвана зулфикр, извади го
и без усилие отклони по-лекото острие на мъжа.

Ибрахим можеше да им прости, но никога не беше смятал, че

пиянството е оправдание. Това, че бяха пили, него не го
интересуваше. Те трябваше да понесат пълнатз отговорност на
това, което бяха направили. Бяха го проболи и ако той не се бе
защитил, щяха да го убият. Някакви гяури чужденци, него –
Ибрахим Селяхаддин, чорбаджия на 101-ва еничарска орта. Това.
Че бяха пияни, си беше за тяхна сметка. Всеки воин е длъжен да
бъде безупречен и винаги да бъде нащрек. Той щеше да даде урок
кг тези мръсни вонящи кучета. Ако беше жена, сигурно щяха да
го изнасилят. Ибрахим си представи Чичек, Персика и
Махидевран на свое място. Обзе го ярост. Тези "крастави псета"
щяха да изпитат силата на неговата ярост.

Замахна с всичка сила и стовари тежкото острие на ятагана в

дясната ключица на опитващия се да го намушка мъж. На

918
разлигавеното лице на французина се изписа изненада и
невинност. Той като че ли питаше: "Защо ме уби?" Смъртта явно
го изненада и мъжът не беше готов да я срещне именно в тази
вечер, в тясната прохладна истанбулска улица.

Дойде ред на човека с бутилката. На калдаръма първо падна

бутилката, която се разби на хиляди малки парченца. После
кървавата му глава, която като парцалена топка подскочи няколко
пъти по студените камъни с глух притъпен звук. Най-накрая дойде
ред и на тялото, което се свлече като чувал пълен с картофи.

Третият мъж беше намушкан в корема. Тази смърт беше бавна и

мъчителна. Все пак широкото острие на ятагана скоро щеше да го
спаси от мъките му, защото в корема му зееше широка рана, от
която, като малко изворче, бликаше топлата му, воняща, лепкава
кръв. Цялата уличка само за миг замириса на прясна кръв.
Ибрахим се изправи срещу четвъртия мъж и на френски му каза:

– Какво искаш? – без да иска го извика силно. Вдигна двете си

ръце. В дясната държеше зулфикр, в лявата стискаше камата, и
извика: – Аз съм ангелът на смъртта! Аз съм Шейтан! Аз съм...!
Аз съм Ибрахим Селяхаддин! Аз съм Махди!

Мъжът беше шокиран. Той падна на колене. Ибрахим не беше

сигурен от какво беше потресен – от смъртта на тримата си
приятели, от това, че човекът му заговори на френски или може би
от думите, които чуваше. Ибрахим беше в екстаз от това, което
току що беше направил. Смъртта и мирисът на кръв го накараха
да забрави всичко, което се беше случило в харема. Чак сега разбра
какво беше направил. Нямаше намерение да убива този човек, но
беше изрекъл името си пред него и сега трябваше да го убие.
Въпреки че той се бе опитвал да спре другарите си, сега трябваше
да умре, заради грешката, допусната от Ибрахим.

Докато се Ибрахим се чудеше какво да прави, мъжът се обърна и

избяга, а той го остави, с което пощади живота му. После еничарът
продължи като пиян да ходи из улиците. Мина доста време, а той
все обикаляше. Странна мисъл се загнезди в главата му.
Спомняше си, че Персика не се бе съпротивлявала. Ако тя беше

919
член на персийска женска секта, може би имаше предварително
поставена задача. Ибрахим за пореден път бе видял татуираните
под мишниците ѝ точици. И една от тези задачи можеше да бъде
например, да се доближи и да го шпионира или... да го убие. Тази
мисъл го накара да се ококори. Дали Персика не знаеше за това,
което бе направил с баща ѝ и с братята ѝ? Дали целта на младата
персийка не беше самият падишах на Османската империя? Беше
учуден от собствените си мисли. Това прозрение беше толкова
силно, че го накара да спре. Мина доста време преди отново да
тръгне.

Учудването му беше голямо, когато разбра, че стои пред

собствената си къща. Не знаеше как беше стигнал до тук. Краката
му някак сами го бяха довели до тук. Небето вече беше съвсем
светло. Ибрахим стоеше пред къщата, гледаше я отдолу все едно
за пръв път я виждаше и не знаеше защо е тук. Стоеше и
продължаваше да гледа, а кръвта от лявото му рамо и ръка се
стичаше по пръстите му и капеше по камъните на улицата. Не
смееше да прекрачи прага. Чувстваше, че е застанал на някакъв
предел или вододел и само след миг животът му може да тръгне в
друго русло. В този момент, когато не можеше да направи тази
стъпка, тичешком някъде отзад се появи Хакъ. Момчето подхвана
едва стоящия и олюляващ се еничар. Понеже стисна прободената
му ръка, Ибрахим изстена. Младият мъж явно напипа кръвта по
ръката. Той веднага разбра какво се беше случило. Поддържайки
Ибрахим, започна да хлопа на вратата. После двамата с Али
Мюзекки качиха тежкото тяло на еничара на втория етаж.
Поставиха го да легне на леглото в стаята му. През цялото време
Ибрахим беше със затворени очи. За миг може би загуби съзнание.
Докато лежеше така, той чуваше някакъв женски глас, но не
можеше да разбере на кого е.

Когато отвори очи, видя, че Али Мюзекки се грижи за раната му.

– Лоша работа, Ибрахим ефенди, пак на същото място. Рана

върху рана. Белег върху белег.

920
 Ибрахим беше спокоен, защото знаеше, че иранецът е
последовател на Абу Али ибн-Сина (Авицена) и наистина е добър
лекар. Ибрахим гледаше талиба и попита:

– Персика тук ли е?

Али го погледна и каза:

– Махидевран ще ви обясни.

Ибрахим почувства как му прималява. Лошите подозрения се

потвърждаваха.

След малко персийката дойде и започна да плаче. Риданията ѝ

бяха толкова силни, че от думите ѝ нищо не се разбираше. Той
само промълви:

– Знам! Знам!

Поведението на момичето беше достатъчно. Всичко му стана

ясно. Той отпрати всички от стаята си и се замисли. Само болката
го караше да оправдава това, че бе убил трима човека. Дали все
пак не беше приложил по-голямо насилие, отколкото беше нужно?
Въпреки че всеки път се заричаше повече да не убива, сега на
огромната си сметка бе вписал още три трупа. Съвестта го гризеше
и само болката му напомняше, че нямаше голям избор и ако не ги
бе убил, те със сигурност щяха да го сторят.

Навън вече беше ранна утрин. Първите лъчи на слънцето се

показваха над азиатската част на Истанбул. Али беше превързал
ръката на Ибрахим така, че да не може да я движи. Той се изправи
и в този момент чу ридание. Българинът много добре си спомняше
откъде можеше да наблюдава в съседното помещение. От години
не беше използвал тази шпионка. Внимателно седна в нишата и
махна чепчето, после погледна. В съседната стая, както и в
неговата, цареше полумрак, но ясно видя момичето, което седеше
на леглото и ридаеше. Ибрахим бавно стана и излезе от стаята си,
прекоси софата и похлопа на вратата на момичето. Хакъ вече беше
отворил кафенето и пазеше вратата. Ароматът на кафе се носеше

921
чак до тук, но не от кафе имаше нужда Ибрахим, а от сън.
"Приключенията" през безкрайно дългата нощ му натежаха.
Момичето го видя, втурна се към него и го прегърна, после сгуши
глава в гърдите му. Ибрахим се чувстваше странно. Стоеше така
изправен и се чудеше какво да прави с притискащата се до него
жена. Силите му го напускаха. Той се отпусна и седна на
широкото легло, на което доскоро бе лежала Персика. Само за миг
си спомни за онази сутрин, когато се бе събудил в същото това
легло, но в къщите близнаци в Козбунар. Лежеше и гледаше
нагоре към тавана. Махидевран пропълзя и се сгуши в него. Той ѝ
предложи ръката си, за да легне върху нея и шепнейки ѝ, се зае да
бърше сълзите ѝ. Постепенно между тях се породи някаква
топлина и скоро Ибрахим се унесе.

Така в следващите дни, докато се възстановяваше, Ибрахим

всяка вечер посещаваше стаята на персийката. Те не правеха
нищо, но и на двамата им беше много по-спокойно и спяха по-
удобно заедно, като взаимно се топлеха и утешаваха.

След няколко дни на посещение при Ибрахим дойде Неджиб ага.

– Ибрахим ал-Махди, търсят ви!

– Кой ме търси?

– Лично султанът е заповядал на кадъаскера да ви издири. Те

знаят името ви.

Ибрахим беше учуден. Не знаеше точно за какво го търсят, дали

за посещението в харема, или заради смъртта на тримата франки.
Сети се обаче, че евнухът не би го предал, защото това означаваше
да предаде и себе си.

– Онзи е проговорил, така ли? – попита Ибрахим.

– Да! Опитвам се да ви прикрия, но ми е трудно! Скоро ще ви

разкрият!

– Какво могат да ми направят?

922
 – Не знам! – искрено отговори сейменбашията. – Останете тук и
не идвайте в сарая, докато не се излекувате!

Така през следващите няколко месеца Ибрахим остана в къщата.

Грижите на Али Мюзекки помогнаха за бързото му излекуване.

Няколко месеца Ибрахим и Махидевран спяха заедно. Той

нямаше чувства към нея, но се опитваше да я утеши. В
прегръдките си двамата по-скоро удавяха мъката си от липсата на
Персика и така запълваха тази празнина. Така българинът се
разсейваше и не мислеше за това, което се бе случило в харема.
Въпреки че беше с Махидевран, мислите и чувствата му бяха
непрекъснато с Чичек и Персика. Персийката като че ли
чувстваше това, но приемаше всичко, само за да не бъде сама.

Животът на тримата продължаваше да тече все така монотонно.

Всяка сутрин Хакъ му носеше кафе. Това продължи до пролетта
на 1732 година. Когато ръката на еничара се оправи, Неджиб
отново го взе да охранява харема. Издирването му бе приключило.
Неджиб бе положил големи усилия да го потули. Ибрахим
мислеше какво да прави с Чичек и Персика, но Исмаил се правеше,
че не го познава. Това продължи няколко години. Нищо не се
случваше. Сектата на Махди вече почти не се събираше. Махмуд
I знаеше за тяхното съществуване, но сега те бяха слаби и бяха
изпаднали в немилост. Ибрахим беше сигурен, че султанът не е
забравил неговите думи, казани в момента на встъпването му във
власт, и не го арестува само защото иска да се добере и до
останалите членове на сектата.

Беше лятото на 1735 година. Ибрахим се готвеше да застъпи на

пост. Всеки път, когато отиваше при Махидевран, тя започваше да
плаче. Отдавна вече мислеше, че случката с тримата франки му се
е разминала. Той се бе облякъл и запасваше зулфикр, когато на
вратата му се похлопа. Беше персийката:

– Ибрахим ага, повелителю мой! – каза тя и се разплака. – Искам

да говоря с вас, господарю!

923
 – Кажи, пайрика моя! – каза той и я прегърна. – Не плачи! Моля
те!

– Винаги сте се отнасяли много добре с мен и не искам да ви

разочаровам!

– Казвай по-бързо! – нетърпеливо каза еничарът. – Трябва да

тръгвам!

– Ще ви кажа – момичето явно събираше кураж.

– Ибрахим ага, с вас съм вече толкова години. Много съм

привързана към вас. Винаги ми е било много интересно да бъда до
вас и да слушам разказите за това, което ви се е случвало и как
разсъждавате. Опитах се, но не успях да се влюбя във вас!
Ибрахим ага, аз обичам друг!

Българинът не беше очаквал да чуе това. Учуден той повдигна

вежди. През тези години беше свикнал с Махидевран. Беше станал
на 44 години, а тя беше много по-млада от него, но отдавна вече
беше време да си има мъж.

– Кой е мъжът, когото обичаш? – попита той и въпреки че не я

обичаше, му стана неприятно. Той знаеше, че това е проява на
неговото его, което искаше да притежава момичето. После обаче
осъзна, че тя не е щастлива с него. Тогава защо да не я освободи?
Все пак искаше да разбере кой е мъжът. Освен като жена, той я
беше чувствал като собствена дъщеря, затова искаше да разбере
кой е мъжът, за да го одобри.

– Не исках да става така! – продължаваше да се вайка момичето.

– Стана постепенно! Мина доста време преди да го осъзная!

– Кой е мъжът? – много по-настойчиво попита той.

Момичето замълча и като че ли се вцепени. Тя се колебаеше.

– Кой е мъжът? – пак попита той.

– Хакъ! – каза тя и го изрече бързо, сякаш за да не се спре.

924
 – Хакъ? – Ибрахим беше учуден. Наистина, беше забелязал, че
между младия мъж и Махидевран беше възникнала някаква
близост. Те често разговаряха, шегуваха се и се смееха, но той
мислеше, че това е близост, както между брат и сестра. Те двамата
бяха почти връстници и беше нормално тя да предпочита
компанията му пред неговата и тази на талиба Мюзекки. Въпреки
че беше виждал това, никога не бе помислял, че между двамата
може да възникне нещо такова. Мисълта, че Махидевран е
влюбена в Хакъ, го успокои и въобще не го ядоса. Младият турчин
беше много хубав мъж и щеше да се грижи добре за персийката.

Ибрахим вече беше готов за тръгване.

– Не плачи, довечера ще говорим – каза той, след което излезе и

тръгна към Топкапъ сарай. Долу обаче, пред кафенето, го чакаше
Хакъ.

– Ибрахим ага, може ли да поговорим? – попита той.

– Не сега, Хакъ, трябва да бързам.

– Учителю, искам да ви кажа нещо!

Ибрахим се сети за какво иска да разговарят, но сега нямаше

време. Снощи беше получил заповед къде и кога да се яви в сарая.

– Знам, знам, Хакъ, трябва да тръгвам – Ибрахим потупа рамото

на момчето. – Сега трябва да тръгвам.

– Не исках да стане така, Ибрахим ага! Не съм го искал! Стана

случайно!

– Да, да. Трябва да тръгвам.

– Винаги сте били добър с мен, Ибрахим ага, не искам да

мислите, че съм неблагодарен!

– Не се притеснявай, Хакъ!

925
 Ибрахим имаше нужда от време, за да осъзнае новината, която
преди малко научи от Махидевран, а сега и Хакъ му съобщи.

Влезе в Топкапъ през Бабихумаюн и тръгна по алеята. Отсреща

се движеше ескорт от европейски войници, а отпред вървеше
кадъаскерът, който Ибрахим познаваше. Българинът вече беше
забравил случая от преди три години. Дори вече не се прикриваше
и не избягваше франките. Еничарът се приближаваше към
войниците, облечени в синьо-бели мундири, със смешни обърнати
краища на полите на мундирите си. Те бяха закопчани с големи
лъскави месингови копчета, а на главите си носеха смешни шапки
с вдигната периферия и пухкави бели пера. Още отдалеч направи
дълбок поздрав, темане към кадъаскера, но в този момент един от
ескорта го посочи и на турски се развика:

– Това е той! Това е Шейтан! Това е нападателят!

Ибрахим се бе навел, без дори да погледне, веднага разбра какво

става. Четвъртият го бе познал. Ибрахим се изправи, за да приеме
с достойнство това, което щеше да се случи. Той видя хората,
които тръгнаха към него. Знаеше, че може да положи няколко
мъртви от франките, но това със сигурност щеше да означава
гибел, затова се въздържа и остави хората със смешните пилешки
пера по шапките да го хванат. Когато му отнеха зулфикр и
персийската кама, той се опита да възрази, но знаеше, че
съпротивата е безсмислена.

– Този ли уби приятелите ни?

– Да! – беше категоричен четвъртият от нападателите му. Той

стоеше малко встрани и не смееше да доближи до Ибрахим, като
че ли се страхуваше.

– Кой е този гащник?

– Каза, че е Шейтан и Махди. Не знам какво означава това.

– Какво значение има какво означава, след малко ще го пробода

– каза "смелият" мъж, който държеше лявата ръка на Ибрахим.

926
Той беше едър, с къдрави кичури, които се показваха изпод
шапката му. Брадата му беше буйна, къдрава и дълга. Лицето на
мъжа имаше странно нагло изражение. Носът му беше голям и
месест.

– Внимавай какво говориш, защото този може да говори на

френски!

– Глупости! – не повярва едрият мъж.

В този момент Ибрахим заговори. Той с някакъв шепнещ глас,

който се появи в гърлото му, каза:

– Шейтан означава Сатана! Аз съм Сатаната! Аз съм ангелът на

смъртта! Аз съм Ибрахим Селяхаддин! Аз съм мечът на исляма!

Ибрахим говореше на френски. Не знаеше откъде се появи този

глас, дали не беше пресипнал от напрежение и притеснение.
Двамата мъже, които държаха ръцете му, се обърнаха към него
изненадани. Те не бяха очаквали някакъв най-обикновен еничар
да знае френски. Ибрахим се възползва от учудването им и рязко
дръпна дясната си ръка. След това се извъртя. Арогантният мъж
стисна лявата му китка. Ибрахим само това чакаше, дръпна го към
себе си и след това със силен дъговиден удар стовари десния си
лакът в лицето му. Чу се изхрущяване от счупения нос на
огромния мъж. Той замина в света на сънищата и се стовари
изопнат назад. Падна като огромна талпа и с такъв трясък, че
земята под краката на Ибрахим се разтрепери.

Франките бяха шокирани. Ибрахим беше вдигнал ръце и

крещеше:

– Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък!

Биз гилиндж мюсюлманларък!

Мъжете стояха и го гледаха. Те бяха стъписани от това, което се

бе случило току що пред очите им. Еничарът само с едно
движение бе повалил техния приятел.

927
 – Само някой да ме докосне и ще му се случи същото! – каза
Ибрахим на френски.

– Хванете го! Дръжте го! – крещеше кадъаскерът, но явно

стреснат се отдръпна назад.

Франките бяха респектирани. Те знаеха, че този мъж преди

години е отнел живота на трима техни другари, а сега сами видяха
с каква лекота бе размазал лицето на другаря им, който се давеше
в кръвта си. Те още помнеха грозната зееща рана в корема на
единия мъж и разкъсаните гърдите и ключица на другия погребан
мъж. Този удар явно е бил изключително силен, защото бе
разсякъл по дължина тялото на приятеля им. Те помнеха и
отрязаната глава.

– Ако не млъкнеш, ще ти счупя врата! Псът, ако не млъкнеш, си

мъртъв!

Кадъаскерът се сви и отстъпи назад. После на френски Ибрахим

продължи:

– Аз съм еничар! Аз съм мъж на честта! Никой няма право да ме

води като престъпник!

– Ти си куче на войната! – развика се кадъаскерът.

Ибрахим само с един скок хвана нещастния човек. Мъжът още

не бе успял да се обърне, когато еничарът го сграбчи отзад. В този
момент почувства как няколко шпаги го мушкаха, две в ребрата
отзад и една във врата.

Той пусна мъжа, обърна се и тръгна така, воден от върховете на

шпагите на тримата мъже.

В този момент от алеята тичешком се появи група сеймени,

предвождани лично от сейменбашията Неджиб.

– Стой! Стой! – крещеше албанецът. – Какво правите? Кои сте

вие?

928
 – По заповед на падишаха – каза кадъаскерът.

Сеймените обкръжиха франките.

– Пуснете го!

Европейците останаха с насочени към Ибрахим шпаги. Неджиб

направи към пленника тайния знак на сектата на Махди, след това
извади сабята си и със силен удар отсече като клечка острието на
едното оръжие. Този жест подейства шокиращо на останалите
воини, които бяха или мускетари, или гвардейци. Те прибраха
шпагите си.

– Дай ми оръжието! – Неджиб беше видял зулфикр в ръцете на

кадъаскера и реши да върне веднага на Ибрахим Втория меч на
исляма, защото той не биваше да попада в нечестиви ръце. Почти
насила го изтръгна от ръцете на кадъаскера, после се наведе и
измъкна и персийската кама. Приближи и с поклон ги подаде на
Ибрахим, при което с най-голямо уважение каза:

– Извинете, Ибрахим Селяхаддин ага! Станала е някаква грешка!

– Никаква грешка не е станала – извика кадъаскерът. – Преди три

години той е убил трима европейски войници!

– Това не е доказано – каза Неджиб.

– Аз го видях! Сигурен съм, че е той! – намеси се французинът.

– Ние действаме от името на падишаха! – извика кадъаскерът.

– Трябва да има съд, а по шериата гяур не може да съди

правоверен – Неджиб продължи да защитава Ибрахим.

Кадъаскерът много добре знаеше това. В Империята двамата

най-висши кадии бяха двамата кадъаскери. Всеки един от тях
отговаряше за някоя част от Империята. Те бяха избирани от
хиляди кадии и обикновено бяха най-добрите измежду тях.
Единият кадъаскер отговаряше за делата в Анадола и азиатската

929
част на Империята, а другият за Тракия и европейската част на
Османската империя.

– Тогава как да решим въпроса? – искрено се учуди кадъаскерът.

На Ибрахим му дойде смела идея. Той знаеше, че по шериата не

могат да го съдят, защото душата на един гяур, пък бил той и
французин, не може да се сравни с тази на един правоверен.
Притесняваше се, че могат да го отведат и султанът да го съди.
Той сигурно още помнеше онази сутрин на 2 октомври 1730
година, когато Ибрахим му бе разказал за еничарите и щеше да се
радва да го убие. Докато беше във Франция, Льо Комб му беше
разказвал за дуелите и как само с едно зашлевяване с ръкавица
може да предизвикаш всеки човек. Повечето хора, когато
постъпваха в школата на Льо Комб, всъщност целяха да научат да
се дуелират, за да са готови да отговорят на всяко
предизвикателство.

Така Ибрахим взе решение спорът да се реши по западен начин.

Той се приближи до единия французин, дръпна голямата му
кожена ръкавица, която се разширяваше като фуния към
предмишницата му. Мъжът не очакваше това и извика от
изненада. Ибрахим се приближи до този, който го бе разпознал.
Вместо само да хвърли ръкавицата, той замахна и го зашлеви с все
сила в лицето. В очите на мъжа се четеше страх.

– Мерзавец, лъжец, предизвиквам те на дуел! – извика Ибрахим

на френски. Той знаеше, че трябва да направи така, че
французинът да не може да му откаже. Така и стана.

Лицето на французина се зачерви.

– Дуел! – извика той и веднага извади шпагата си. В дясната ръка

държеше дългото, тънко, право острие на оръжието. Шпагата
беше с много красив ефес, с фин обков и кръст от две пръчици
като предгард. В лявата му ръка оръжието беше три пъти по-късо.
Това беше кинжал, който Ибрахим досега не беше виждал. Той
беше с абсолютно същия ефес като шпагата. Така мъжът беше с
две оръжия. Ибрахим си спомни колко трудно му беше в Париж

930
да се научи да се дуелира с две оръжия едновременно. Освен това
си спомняше как в еничарския корпус Явуз Челик му бе показал
как се въртят два ятагана едновременно, което също беше много
трудно и сега можеше да му е в помощ. Спомни си как с Юсуп
бяха разработили техники на ятаган срещу персийския медж, а по-
късно в самата Персия се бе изправил срещу сарбадарите и ги бе
изпробвал. Този тук едва ли беше по-добър от персийските елитни
воини.

Мъжът беше добър фехтувач. Първоначално Ибрахим го

подцени, но явно, когато французите не бяха пияни, се дуелираха
много по-добре. Ако беше някой друг, сигурно мъжът можеше да
го победи, но не и него. Бързите редувания на защити и удари
създаваха илюзията, че битката е непрекъсната. Всички изненади
и "капани", които мъжът му поставяше, му бяха познати от Льо
Комб. Ибрахим се дуелираше, но в него се редуваха две състояния.
Ту се биеше и мислеше, че ако най-накрая не прободе опонента си,
цялата му стратегия ще пропадне, ту го обземаше апатия и се
дуелираше по инерция. Като че ли не участваше в тази битка.
Биеше се, но сам не бе решил дали иска да победи. Дуелираше се
някак по навик, по-скоро за да оправдае годините подготовка и
изучаването на оръжия. Отговаряше на ударите като реакция, като
отвръщане, но без страст и плам. Годините труд и неговите
учители, сред които беше и Неджиб, го бяха научили да убива и
никога да не губи. Най-големият му враг в момента беше именно
тази апатия. Изведнъж тя се пръсна и изчезна. Европеецът направи
много дълбок напад напред с цел да го промуши. Еничарът се
отмести встрани и парира удара, след това подсече предния крак
на французина. Той се олюля, опита се да запази равновесие като
размаха ръце, но не успя и падна. Ибрахим се възползва от това,
скочи, пусна персийската кама и хвана с две ръце дръжката на
ятагана. Както беше във въздуха, Ибрахим извика: "Аз нали те
предупредих!" и промуши гърдите на падналия мъж, след което го
надкрачи. Ударът беше много силен, явно разцепи гръдния кош на
французина. Ибрахим извади кривото острие на зулфикр. Към
небето хвръкна тънка струйка кръв, като тънък фонтан. Еничарът
искаше да е сигурен, че мъжът ще е мъртъв, замахна отстрани и с

931
едно движение отсече главата му. От врата му рукна водопад от
кръв, а фонтанът от гърдите постепенно спадна и изчезна.

Всички наблюдаващи битката бяха потресени от гледката на

потрепващия обезглавен труп. Европейците бяха свикнали да
убиват чрез промушване, но това бяха деликатни рани в сравнение
с грубите сечения. Едва ли някой от тях беше виждал отсечена
глава и обезглавен човек.

– Какво направихте? – потресен попита кадъаскерът.

Приятелите на европееца стояха изумени, лицата им бяха бледи.

Един от тях изтича към близкия храст и повърна, а мъжът с

брадата, по която се стичаше кръв от разбитото му лице, седна
тежко на земята. Явно краката му не го държаха.

Освен Ибрахим, другият мъж, който не се впечатли от грозната

гледка, беше Неджиб. Българинът знаеше, че командирът на
сеймените е виждал стотици такива обезобразени и обезглавени
трупове и не малка част от тях бе убил собственоръчно. Сега
Неджиб тръгна към Ибрахим, който беше вдигнал зулфикр над
главата си и крещеше:

– Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък!

Биз гилиндж мюсюлманларък!

Той знаеше, че за него и без това се разказват много легенди и

това, което бе направил преди малко, щеше да бъде още една от
тях. По-късно името му щеше да бъде забравено и да остане само
историята му. "Дали някой ден някой ще напише историята ми в
книга?" – помисли си Ибрахим. После сам се възмути от суетата,
която в този миг го бе обзела. Всеки воин заслужава смъртта му
да дойде от ръката на достоен човек, който да отдаде подобаващо
уважение към церемонията на усмъртяването. Европеецът беше
достоен противник и макар и неразумен, заслужаваше уважение.
Ибрахим прибра Втория меч на исляма, наведе се и взе
персийската кама. Наведе се над обезглавеното тяло и каза:

932
 – О, Аллах, приеми душата на този достоен мъж!

Християните също бяха подгънали крак и се молеха, кръстейки

се.

Ибрахим видя, че французите, които бяха католици, правеха

кръстния знак по обратен ред, не както се кръстеха хората от
България, които бяха източноправославни. Мъжете и жените в
родното му село се кръстеха, като поставяха трите си пръста,
олицетворяващи Светата Троица (Боготец, Сина божи – Исус
Христос и Светия дух), първо на челото си, определяйки горната
част на кръстния знак, а после на пъпа си, очертавайки основата
на кръста, а сред това последователно очертаваха първо дясното
рамо, а после лявото. Пъпът символизираше земята – началото и
Ада, челото беше небето – Рая и Бог, дясното рамо беше светът на
Бог, на ангелите и архангелите, а лявото рамо – несъвършеният
свят на хората. Когато правеха кръстен знак и първо докоснеха
дясното си рамо, а после лявото, това означаваше, че вярват, че
Исус е Син божи и той е дошъл от Бог. Затова знакът вървеше от
дясното към лявото рамо.

Католиците се прекръстваха обратно, те първо докосваха лявото

си рамо, а после дясното. Ибрахим не знаеше какво означава това.

Скоро всички бяха престанали да се молят. Когато франките се

изправиха, видяха, че Ибрахим, съпровождан от Неджиб, се
отдалечаваше към Бабихумаюн. Те не знаеха какво да
предприемат. Кадъаскерът се бе свлякъл на земята и изглеждаше
като обезумял. Ръцете на франките трепереха. Азиатците наистина
бяха жестоки воини. В средата на най-хуманния XVIII век този
еничар, без никакви скрупули, бе отсякъл главата на човек пред
очите им. Те бяха воини и познаваха смъртта, но тази смърт беше
по-рафинирана, смърт като на игра, а преди малко бяха видели
най-бруталната и грозна страна на смъртта. Това беше най-
жестокият дуел, който бяха виждали. Този мъж, който знаеше
френски, се биеше като лъв. Той победи приятеля им, който беше
майстор на фехтовката. Този еничар наистина беше Сатаната. Чак
сега франките разбраха какво беше казал той. Отначало бяха

933
приемали думите му като перчене и опит да сплаши противника
си, но сега на всички беше ясно, този мъж наистина беше убиец.
Той беше като някакво изчадие, идващо от ада. Той беше самата
смърт.

Разговаряйки, Ибрахим и Неджиб излязоха от Топкапъ.

– Трябва да бягаш, Ибрахим ага! Научих, че султанът е изпратил

джелати, за да те убият! На всичкото отгоре този паун те разкри!
Сега бягай! Тръгни към Персия, след малко 99-та и 101-ва орта
тръгват натам! Ще предупредя Мустафа и Бахтияр да те чакат!

– Добре, тръгвам!

Двамата мъже направиха тайния поздрав на сектата на Махди и

се разделиха. Неджиб тръгна да предупреждава Мустафа и
Бахтияр, да изчакат Ибрахим и къде точно да го направят.
Ибрахим се забърза към къщата. По пътя извика Хакъ и двамата
се качиха в кесиджийската къща.

– Хакъ, трябва да напусна Истанбул! Султанът е изпратил

джелати да ме убият! Бъди верен на завета!

Младият кафеджия като че ли за миг забрави за сутрешния им

разговор. Той стана сериозен. Току що беше поздравил Ибрахим
Махди с тайния знак. Той беше личният му ангелхранител и
задачата, поставена му от сектата, беше да бди над живота на
Махди. Хакъ беше благодарен на Ибрахим ага, че му се бе доверил
и го бе направил част от една тайна, която щеше да промени
живота на всички хора.

Ибрахим се усмихна и прегърна чакащата го на горната

площадка Махидевран. После постави Хакъ и Махидевран един
до друг, така че раменете им да се допират, и каза:

– Благославям ви!

Двамата бяха силно учудени. Те изразиха бурно радостта си и го

прегърнаха. След това българинът се обърна към Али Мюзекки:

934
 – Али ефенди, трябва да бягам. Султанът иска да ме убие. Ще
пътувам към Персия. Искаш ли да дойдеш с мен и да се върнеш в
родината си?

– Не, Ибрахим ага, благодаря, но искам да остана тук. За мен тук

е раят. Толкова много библиотеки и учени хора, а и сектата на
Махди ми дава достъп до всички тайни книгохранилища и
библиотеки.

Ибрахим се сбогува с талиба, а после и със Селим ага. Раницата

в стаята го чакаше. Ибрахим я взе. Зулфикр и персийската кама
висяха на колана му. Той бързо слезе в каменната зала, отвори
малкия сандък и към раницата си закачи кожената чанта с всички
ценни книги. В нея мушна и султанската кама, подарена му от
Ахмед III, с която беше купил Персика. Като видя камата, веднага
се сети за нея. После взе три големи кожени кесии. Те се намираха
в третия сандък, в който слагаше парите, давани му от Селим ага,
от търговията с фесове. Те се смятаха за шапки на съвременните
хора и вече беше рядкост да видиш човек, който да не носи фес.
Това беше направило Селим и Ибрахим много богати. Въпреки
това той взе само три кожени кесии. Последното нещо, което взе,
беше джеридът – дългото арабско копие, което стоеше подпряно
на стената. Излезе от залата и отново се качи на втория кат на
къщата. Едната кесия подаде на Хакъ и каза:

– За сватбата, защото няма да бъда тук. Ако искате, останете да

живеете в къщата – и той посочи с очи наоколо.

Ибрахим подаде и на учения мъж една торба и каза:

– Да имаш за живот, Али ага.

Златото в кесията щеше да стигне за нормален и спокоен живот

поне три-четири години. Така Ибрахим щеше да бъде спокоен, че
му е осигурил нормален живот поне за няколко от следващите
години.

Третата кесия Ибрахим пусна в пояса си. После се обърна и

излезе от къщата, тръгна надолу по улицата.

935
 Еничарските орти бързаха към Персия. През изминалите пет
години нещата се бяха развили в следната посока. Вътрешните
проблеми на Османската империя покрай смяната на властта
дадоха повод на Иран да активира действията си за изтласкване на
османците от окупираните ирански земи. И тук в историята се бе
намесил този, който по-късно щяха да нарекат Надир шах, но
тогава се наричал Надир Кули. Роден през 1688 година в Хорасан,
неговият баща бил от турското племе на афшарите и се занимавал
с шиене на овчи кожуси. Два пъти Надир ставал атаман на
разбойническа шайка. През 1726 година, когато бандата му
наброявала 3000 човека, той помолил опрощение от законния шах
на Персия – Тахмасп II, за нещата, които е вършил, предлагайки
своята помощ при изгонването на афганите от Персия. Шахът се
нуждаел от тази помощ, защото всички смятали афганците за
непобедими. Надир убил своя чичо, началник на крепостта
Келати, присъединил войската му към своята и в продължение на
две години (1729 и 1730) сложил край на жестокото седемгодишно
афганистанско иго. Тахмасп се уплашил от прекалено голямото
влияние, което Надир Кули придобил, и му заповядал да прекрати
военните действия. Но Надир настъпил с войските и принудил
шаха да предаде под негова власт областите Хорасан, Мазендеран,
Сеистан и Карман. Надир Кули дори започнал да сече монети със
собственото си име и лик. Едва давайки на своите войски да
отдъхнат и Надир се хвърлил на северозапад, против османските
войски, в чиито ръце до този момент се намирал Азербайджан и
Тебриз. Надир победоносно превзел Армения, но във войната се
намесил Тахмасп и със своите неумели действия предизвикал
няколко поражения. Стигнало се дотам, че отстъпил на турците
още една част от Персия. Надир се опитал да предизвика всеобщо
негодувание срещу унизителния договор с "презрените еретици"
(турските сунити). Това довело до вълнения, Надир Кули свалил
Тахмасп от престола (1732) и поставил на трона малолетния му
син Аббас III, а себе си обявил за регент и се заел с действителното
управление. Тахмасп бил заточен в Хорасан.

Възобновяването на войната с турците отначало беше съвсем

неудачно, но след това Надир събрал нова войска (1733) и

936
продължил борбата с турците в Кавказ. Така през 1735 година
Персия присъединила към себе си Армения и Грузия.

Войната с Иран още не била завършила, когато през 1735 година

започнал нов конфликт с Русия. Повод били опустошителните
набези на татарите от Кримското ханство, предвождани от рода
Гирай. Знаело се, че те са покровителствани от османския султан.
Скоро във войната се намесила и Австрия. Руснаците настъпвали
в османските владения, като завзели Очаков и крепостта Кинбури,
а австрийците превзели редица градове в Босна, Херцеговина и
Влахия.

Сега еничарските орти бързаха на изток, за да спрат

завоевателския поход на Надир Кули. Те пътуваха не към Персия,
както отначало мислеше Ибрахим, а към Кавказ. В равното
турците имаха успех и докато през 1733 година персите
побеждаваха в Кавказ, в Ирак бяха "записали" поражение. Така
докато персийската армия на Надир Кули обсаждаше Багдад,
самите те бяха обкръжени при Киркук. Армията на персите се
беше пръснала и безредно се оттегли към Хамадан.

Пътуването през Империята беше много приятно за Ибрахим.

Той отново беше сред своите лъвове от 101-ва орта. Момчетата
бяха вдъхновени, че им предстои битка. Въпреки че официалният
им командир беше Бахтияр Казим, те, а и той, все още се
подчиняваха на Ибрахим и в негово присъствие Белязания не
смееше да издава заповеди.

Зимата на 1735-1736 година двете орти прекараха в Трабзон.

Старите времена се върнаха и Ибрахим се почувства отново жив
сред приятелите си. Спомените му оживиха най-добрите години
от живота му. Беше славна зима. Пролетта дойде и един ден
тримата командири се качиха на конете, оставиха ортите си и
тръгнаха сами на разузнаване дълбоко в планината. Целта беше да
навлязат в Кавказ и да огледат позициите на персийската армия.
Тримата бяха облечени с дрехи като на планинците. Висока
каракулска шапка от черна, много ситно къдрава агнешка кожа
беше много характерен атрибут от облеклото на планинците. За

937
тях се знаеше, че свалят тези шапки само когато спят или ги
поставят в ковчега. И тримата бяха облечени с черкезки дрехи в
синкав цвят и същият цвят атлазен бешмет с изплетени копринени
кукички, вместо копчета. На кръста си имаха препасани тънки
кожени кавказки колани със златни шарки, съединени помежду си
с верижки. На краката си бяха сложили високи черни кожени
ботуши с дебели токове. Те бяха много удобни за яздене. Това, от
което и тримата не се отказаха, бяха оръжията. Тъй като бяха на
коне и не беше удобно да вземат със себе си пушки, Мустафа и
Ибрахим бяха препасали по два пищова. Тъй като Бахтияр беше
само с една ръка, имаше само един. Освен пищова, Ибрахим беше
препасал персийската си кама и зулфикр, а в ръцете си държеше
джерида. Взе със себе си дългото арабско копие, защото знаеше,
че в планината и когато си на кон, арабската пика може да бъде
много полезна.

Ибрахим се чувстваше много спокоен сред приятелите си и

членове на сектата. Конете, които яздеха, бяха великолепни. Те
бяха специално избрани, за да не се различават от конете на
кавказците. Бяха кръстоска между арабски жребци и местна
кабардинска порода. Животното, което Ибрахим яздеше, се
наричаше Арабкан. Това беше чудесен кафяв жребец. Между
двамата, животното и човека, още от първия миг се породи
разбиране и връзка. Те се разбираха прекрасно и като че ли
предчувстваха желанията си. Тримата конника вървяха по тесни
пътеки, за да избегнат постовете и по-големите войскови части на
персите. И Ибрахим, и Мустафа искаше да навлязат дълбоко в
планините и да разузнаят вражеския тил. На моменти пътеката, по
която се движеха, извиваше или беше толкова стръмна, че се
налагаше да слизат и да водят животните за поводите. Мустафа
разполагаше с карта и се движеше предимно по нея. Преди
няколко години еничарите бяха воювали по тези планини, при
превземането на Тифлис, но сега навлизаха все по-дълбоко в
сърцето на планината.

Един ден вървяха в една котловина. Пътят следваше извивките

на една плитка, но буйна рекичка. Слънцето вече се беше скрило
зад върховете на ридовете, които като стена се извисяваха над

938
реката и изведнъж беше станало хладно. Макар още да беше рано,
мъжете вече се оглеждаха за удобно място, където да пренощуват.
Въпреки че бяха облечени с дълги, дебели, агнешки башлици,
подобно на ямурлуци, но в раменете имаше нещо като закачалка
и стояха с широки рамене, вечер палеха два огъня и спяха между
тях. Долу в низините пролетта вече беше дошла, но тук, високо в
планината, все още беше зима и по върховете имаше снежни
шапки, които надолу, към низините, започваха да се топят.

Вечер тримата се събираха покрай огъня. Ибрахим им

разказваше неща, които му се бяха случили. Те като омагьосани
слушаха разказите за пътешествията му по най-различни части на
света: из Арабия, Мароко, пиратството из Средиземно море,
Франция и Азов. За Персия и Прут Ибрахим не разказваше, защото
всички бяха там. Един ден обаче им разказа за пътешествието си
из Шираз и това, което бе направил в Исфахан. Най-любими им
бяха историите за изковаването на зулфикр и за ал-Хадад, както и
тези за сектата, за имамите и Махди.

– Ибрахим ефенди, по живота ви може да се напише книга!

Толкова интересни неща са ви се случили! – казваше Мустафа. –
Защо не разкажете всичко това на талиба Али Мюзекки? Той ще
напише книга. Ще се намери и някой, който да я илюстрира.

После Мустафа лягаше назад и със замечтан поглед, насочен към

ярките звезди на Кавказ, казваше:

– Вече си я представям – дебела, с красиви миниатюри и твърди

корици. Ще се нарича "Ибрахим Селяхаддин тарихи" (Историите
на Ибрахим Селяхаддин).

– Размечтахте се, Мустафа ефенди – казваше Бахтияр Казим и по

грозното му уродливо лице се появяваше нещо, което трябваше да
прилича на усмивка. После винаги намираше нещо различно,
заради което да се шегува с Мустафа.

Ибрахим се сещаше за Адюлазиз Левни ефенди. Какво ли беше

станало с него? Какви бяха тези загадъчни светлини в къщата му?

939
Тази задача беше оставил неизпълнена в Истанбул. Ако някой ден
се върнеше, трябваше да я изясни за себе си.

В този ден тримата еничарски командири вървяха в нишка. Най-

отпред яздеше Мустафа. В него се намираше картата, а и в главата
си като че ли имаше компас, и той много пъти бе доказал
вроденото си чувство да се ориентира. След него вървеше
Ибрахим, а най-отзад се движеше Бахтияр, който определено се
измъчваше в планината. Язденето с една ръка беше мъчително за
Белязания.

Реката направи остър завой надясно и почти препречи пътя им.

Въпреки това Мустафа я следваше и се доближи до гората
отдясно, която се надвесваше над пътя.

– Някъде след завоя ще намерим местенце, да пренощуваме.

Ибрахим, помисли си какво ще ни разкажеш тази вечер! – извика
той на следващите го мъже. Той се бе обърнал и в този миг се чу
гърмът, и от гората се видя да се издигат няколко облачета дим.
Ибрахим видя как куршумите пробиха гърдите на Мустафа.
Двамата мъже се гледаха в очите. Мустафа все още се държеше на
седлото, но еничарският чорбаджия вече беше мъртъв. Очите му
помътняха. Той се опита да прошепне нещо и в този момент конят,
уплашен от гърмежите, се изправи на задните си крака, хвърляйки
ездача си на земята. Конят на Ибрахим също се изправи на задните
си крака, но той успя да се задържи върху седлото. Стисна
поводите на Арабкан и накара великолепното животно да му се
подчини. После бързо скочи и в този момент чу още няколко
изстрела. Приведе се и криволичейки се затича към гората. Там
една скала го подслони. Тя беше "иззидана" от реката преди
хиляди години и сега в нея се бе получило нещо като малка
пещеричка, по скоро ниша. Така прикрит отвсякъде, освен откъм
пътя, Ибрахим извади пищовите си. Бахтияр лежеше проснат
върху пътя и не помръдваше. "Дали беше прострелян? Дали и той
беше мъртъв?" – помисли си Ибрахим. Така остана, притихнал и
стаен. Още не можеше да повярва какво се беше случило. Мина
малко време преди да осъзнае, че бяха попаднали в засада. Явно
персите ги бяха проследили, а после ги бяха причакали. Зад гърба

940
си Ибрахим дочу нечии гласове. Явно мъжете, които преди малко
бяха стреляли, го търсеха. Те си подвикваха и вървяха в гората над
него. Той обаче беше скрит, опрял гръб в стената. Слушаше и
искаше да разбере какво си говорят персите. Той разбираше
фарси, но сега не успя да разбере нито дума. Езикът, на който
говореха нападателите, не беше персийски. "Можеше ли
нападателите да не са иранци?"

В този момент ги видя. Те бяха двама мъже. Предпазливо се

движеха от горната част на пътя и внимателно се оглеждаха. В
ръцете си държаха дълги пушки иглянки. Еничарът трябваше да
предприеме нещо, защото в момента, в който мъжете го видеха,
щеше да бъде мъртъв. Ибрахим знаеше, че не можеше да стреля
първо в единия, а после в другия, защото той щеше да го
изпревари. Така реши и вдигна двата пищова едновременно.
Никога досега не беше стрелял едновременно с две оръжия. Сега
трябваше да положи мъртви едновременно и двамата нападатели.
Нагласи първо левия пищов, после десния и веднага натисна
спусъците. Първо чу изщракване, след което дойде и гърмът.
Двамата мъже се хванаха за гърдите, присвиха се и паднаха на
земята. Ибрахим извади рога с барут и започна бързо да зарежда
единия от пищовите. Вече виждаше и други мъже, които идваха
насам. Този път те веднага го видяха. Ибрахим не беше успял да
зареди пищова, затова го пусна. Отнякъде се появиха още пет-
шест мъже, с насочени към него дълги пушки. Ибрахим се
изправи. В лявата си ръка хвана джерида, а в дясната извади
ятагана. Искаше да посрещне смъртта като воин, прав и с
достойнство. Единият мъж извика нещо. Българинът не успя да
разбере какво вика. Той беше извадил зулфикр не за да се
съпротивлява. Беше му ясно, че срещу пушките нищо не може да
направи. Така той стоеше като истукан, без да помръдва. Друг мъж
извика нещо, приближи се и удари Ибрахим.

– Той е турчин, не е персиец! – извика пак първият мъж. – Вижте,

че е с ятаган!

941
 Ибрахим беше ударен в главата. Мъжете говореха на странен
език, който много приличаше на турски, но в него имаше някакви
непознати, подобни на татарски думи.

– Какво като е турчин, уби Султанбек и Хабиж.

Мъжът пак се приближи и му нанесе един удар с приклад в

главата. Ибрахим падна на колене. Така остана благодарение на
това, че се подпираше на дългата дръжка на джерида.

– Не мърдай! – крещяха мъжете.

– Кой си ти? Какъв си?

Еничарът мълчеше. Не знаеше какви са мъжете и как да им

отговори, затова мълчеше.

– Враг е, да го убием! – каза някой от мъжете.

– Защо уби нашите другари? – извика друг от мъжете.

– Вие също убихте другарите ми! – смело отговори еничарът.

Мъжете не бяха доволни от това, което коленичилият мъж им

каза.

Те само изръмжаха. По поведението им Ибрахим разбра, че те са

разколебани. Явно водачът им беше един от хората, които бе
прострелял. Скоро мъжете повалиха Ибрахим на земята и го
завързаха, при това отнеха всичките му оръжия. Те метнаха
труповете на четиримата мъже на конете. Един от простреляните
от него мъже не беше мъртъв. Той стенеше и пъшкаше.

Сети се, че планинците ненавиждат турците. Дори гагаузите,

тези, които смятаха себе си за ески булгар, носеха нож в ботуша
си и убиваха всеки турчин, когото срещнат. "Гагаузин[115] турчин
не търпи!" – казваха те. Та те му бяха казвали, че няма друг, който
да мрази турците повече от планинците. Дали нямаше да постъпят
така и с него.

942
 – Султанбек е жив! Султанбек е жив! – това много зарадва
мъжете и те ускориха ход.

Когато мъжете отнеха оръжията на Ибрахим, взеха му и

кожената чанта, която бе преметната през рамото му. Сега явно
някой от мъжете, яздещи отпред, тършуваше из нея, защото скоро
извика:

– Този не е обикновен турчин, вижте!

После от ръка на ръка започнаха да си предават някакъв предмет

и го оглеждаха като омагьосани. Който беше видял нещото, после
оставаше като зашеметен. Ибрахим знаеше, че това, което толкова
ги впечатлява, е султанската кама. Според българина мъжете не
бяха перси, както и не бяха войска. Той беше чувал, че в Кавказ
всеки род живее отделно, гордо и смело в непрестъпните си
крепости. Повечето от тях отглеждаха хергелета с коне и се
занимаваха с разбойничество, нападения и конекрадство.

Ибрахим и приятелите му бяха попаднали именно на такава

група. Обирджиите, свикнали цял живот да нападат и ограбват
хора и кервани, явно веднага оцениха стойността на султанския
подарък. Те бяха оценили преди това и неговия ятаган и се
сдърпаха кой да го вземе. Така зулфикр попадна в ръцете на един
висок мъж със сухо, костеливо лице и изпъкнала остра адамова
ябълка, която тревожно се движеше нагоре-надолу като на пиле.

За камата също се получи малко спречкване, но после мъжете

единодушно решиха да я оставят за Султанбек. Това беше
раненият мъж, който простенваше, проснат на седлото на коня.
Еничарът знаеше, че гордите планинци живеят в малки поселения
или в отделни къщи. Всеки от тях сам решаваше кой му е враг и
кой приятел. Всеки сам си беше господар и смяташе себе си за
емир, но това нямаше нищо общо с емирите в Арабия, Персия или
Магреба. Когато турските бейове приемаха "емир" от Кавказ, тази
титла беше произнасяна по-скоро иронично, отколкото
уважително. Някои от тези "емири" не можеха да съберат под
знамената си и стотина бойци. Въпреки това Ибрахим реши да

943
погъделичка гордостта на планинците и към главатаря им да се
обръща с емир.

Отпред мъжете водеха разговор, който пряко го засягаше.

– Защо не иска да говори? Сигурно е шпионин – мъжете говореха

за него.

– Сигурно е турчин – каза този, който беше получил зулфикр.

Той беше извадил чудното оръжие и го разглеждаше с неприкрито
възхищение. – И е някакъв голям ага или везир. Вижте какво
великолепно оръжие! Досега никога не съм виждал нещо толкова
красиво!

Въпреки че наоколо беше вече здрач, Ибрахим видя как през

острието на зулфикр премина магическо сияние. Мъжът, който го
държеше, явно също го забеляза, защото извика:

– Видяхте ли? Видяхте ли?

Мъжете не му обърнаха внимание, а продължиха своя разговор:

– Ятаганът му е турски и показва, че е поне някакъв от най-

големите бейове, паши или направо везир. А камата или я е крал,
или, ако съдим по нея, е шах, или падишах.

– Да не би да е султанът?

Мъжът, който каза това, беше същият, който държеше зулфикр в

ръцете си. Като изрече това предположение, той се стресна, вдигна
ръце от меча и наведе глава сякаш във всеки момент очакваше
нечие острие да му я отсече.

– Ако е султанът, скоро могат да дойдат еничари – това

предположение беше изказано тихо, като че ли мъжете се
страхуваха някой да не чуе и да не дръпне дявола за опашката.
Така мъжът, който държеше ятагана му, веднага прибра острието
и предпочете да не мисли за това. А този, който държеше камата,
също реши за по-сигурно да я прибере в кожената чанта при
книгите му.

944
 – Мъжът е учен, носи със себе си книги. Проверих, не са писма.
Никои от тях не са на арабски, а на други езици.

– Да не е талиб?

– Откъде талиб с такива оръжия?

Мъжете продължаваха да яздят и да си говорят. Мракът се бе

сгъстил и тук, в низините, вече беше вечер, докато горе небето
беше все още светло.

– А копието му не е турско, а е по-скоро арабско.

Скоро мъжете започнаха да говорят един през друг. Докато

тримачетирима от тях продължаваха да гадаят за това какъв е
Ибрахим, трима от стоящите най-близо до него се отплеснаха в
съвсем друга посока.

– Ако е султан, как ще му е името на този?

Човекът със зулфикр, който явно не беше надарен с особен ум и

познания, каза:

– Трябва да е Сюлейман. Чувал съм, че всички турски султани се

наричат Сюлейман.

Ибрахим се ококори. Това беше пълна глупост, но явно мъжът с

дългия врат, който го караше да прилича на пиле, беше смятан за
особено знаещ. Той продължи:

– От баща си знам, че турците наричат султаните си така:

Сюлейман I, Сюлейман II, Сюлейман III и т.н.

– Да, да, аз пък съм чувал за Сюлейман Кануни (Законодателя) –

потвърди явно най-младият от тримата.

– Дааа! – със задоволство рече мъжът със зулфикр. – А има и

Сюлейман Великолепни!

Това, което говореха мъжете, бяха пълни глупости. Всъщност от

двадесет и четири султана, управлявали Империята от времето на

945
Осман Гази, само двама носеха името Сюлейман. Първият беше
Сюлейман Кануни (Законодателя), наричан още Сюлейман
Великолепни, който беше десети султан след Осман. Вторият
беше двадесетият султан след Осман, наречен Сюлейман II. Той
беше чичо на Ахмед III и на управлявалия преди него брат
Мустафа II. Така че това, което говореха мъжете, беше напълно
невярно. Ибрахим се дразнеше от увереността, с която говореха
неуките планинци. Те явно живееха изолирани и не знаеха много
неща за света извън планините. Един от мъжете обаче явно знаеше
повече, защото каза:

– Аз съм чувал за султани Осман, Орхан, Мурад, а мисля, че

последният султан, в това съм почти сигурен, се нарича Ахмед.

Това също не беше вярно, тъй като вече от шест години в

Истанбул управляваше новият султан и племенник на Ахмед III –
Махмуд I, но все пак това беше много по-близо до истината. Беше
простено на мъжете, живеещи толкова изолирано, да не знаят това,
което става в столицата на света. И тъкмо когато Ибрахим
смяташе, че останалите мъже ще се обогатят от знанията на
третия, те го нападнаха.

– Какво говориш, всички знаят, че всички турски султани се

наричат Сюлейман – продължаваше да настоява мъжът с
адамовата ябълка.

Вече беше толкова тъмно, че Ибрахим не различаваше гърбовете

им и само по подръпването на коня, за който беше завързано
въжето, омотаващо ръцете му, разбираше, че има промяна в
посоката, в която се движеха. Сега в тъмното те още повече
успокоиха ход. По някое време се отклониха от пътя и тръгнаха
направо през боровата гора. Българинът продължаваше да слуша
разговора и вече разпознаваше гласовете на мъжете. Той опита да
разхлаби възела на въжето. Ако успееше, можеше да изчезне под
прикритието на мрака, но това не му се отдаваше. Като опитни
конегледачи и конекрадци, мъжете го бяха завързали с възел,
който не помръдваше, въпреки усилията му.

946
 Планинците отпред продължаваха да се препират. Изведнъж
единият от тях извика:

– Ей, Сюлейман! Знаем, че се казваш Сюлейман! – след което

бурно се разсмя: – Добре, нека опитаме и по новия начин: Ахмед!
Ахмед!

Докато се забавляваха така, групата излезе от гората. От одеве се

изкачваха по стръмна пътека и Ибрахим се беше задъхал. Мъжете
дори не помислиха да слязат от конете и дори при доста големия
наклон, продължаваха да яздят клетите животинчета. Щом
излязоха от гората, стана по-светло. Склонът продължаваше
нагоре със стръмна поляна. Те продължиха нагоре. Не мина много
време и се изправиха пред висока каменна къща. Явно тя беше
целта на пътуването им, защото всички спряха. Единият от
мъжете, този който беше взел кожената му чанта с камата и явно
временно бе техен водач, извика:

– Лейла! Лейла!

Скоро някаква светлина се появи и раздвижи в огромната,

мрачна, каменна сграда. Явно вътре някой запали светилник или
свещ. Чу се проскърцване и горе вдясно се появи жена със свещ в
ръка. Ибрахим я виждаше добре, защото свещта я осветяваше. Тя
беше с бяла нощница и голям черен плетен шал, с който се бе
наметнала почти до кръста и бе увила с него и главата си. Жената
изгледа мъжете и веднага разбра какво се беше случило. Без
никакво вълнение, със сух глас рече:

– Носете го в къщата.

Мъжете се заеха внимателно да пренесат ранения си главатар.

– Хванахме и убиеца му. По право ти принадлежи.

После мъжете последваха жената. Все така вързан, Ибрахим ги

следваше. Един от мъжете се зае да затвори портата. Всъщност
къщата не беше толкова голяма, колкото му се беше сторила
отначало. Те просто бяха дошли от долната страна. Това, което

947
отначало бе помислил за два ката, всъщност отдолу беше дам за
животните, а отгоре къщата беше на един кат, с нисък покрив,
дебели каменни стени и малки прозорчета, като бойници. Отгоре
погледната, защото тя беше изградена на стръмен склон, сигурно
нямаше да се вижда или щеше да изглежда съвсем схлупена.

– Сложете го на одъра, на одъра... – жената със свещта стоеше и

нареждаше.

– На одъра ще е по-добре, по-меко ще му е – рече човекът с

преметнатата кожена чанта, който с мъка удържаше тежкото тяло
на главатаря. Той явно мислеше, че на жената ѝ е жал за леглото,
да не би раненият мъж да го изцапа с кръв.

– Мъжът ми винаги е презирал мекото, винаги е спял върху

бурхата си. Той не е свикнал с възглавница. Когато лягаше,
слагаше под главата си седло – жената, без да назовава мъжа си по
име, както изискваха обичаите на планинците, продължаваше да
нарежда. – Бог винаги е бил благосклонен към него, прикриваше
го от куршуми, от саблени удари, конят му летеше по-бързо от
конете на душманите, ръката му изваждаше сабята от ножницата
по-бързо, отколкото гърмът секва мълнията от облаците... Аллах
го закриляше.

После тя, като огледа със свещта мъжете един подир друг, се
спря пред Ибрахим и силно проплака:

– Отвори очи, соколе мой! Да се скъси животът на оногова, който

ти скъса стремената! О, царю на седлото, поразен от Аллах! Не
скривай гнева си! Дано помръкне светлината в очите на оногова,
който угаси радостта ми...

Ибрахим трепна. Той, еничарът, се сепна от тази жена. Виждаше

мъката ѝ и осъзнаваше, че животът му зависи само от един неин
знак.

Раненият лежеше неподвижно, със затворени очи, гърдите му се

вдигаха мъчително и в тях нещо хриптеше и глухо клокочеше,
като далечен тътен на гръмотевица.

948
 Спазвайки обичая да не показва мъката си пред непознати, до
този момент жената бе потискала плача, който я разкъсваше.
Изведнъж тя даде воля на мъката си и сълзи потекоха от очите ѝ,
като дъжд от благодатни облаци след дълга суша. Притиснала
длани о челото си, плачът ѝ премина в нещо подобно на вой,
хлипаше и произнасяне на глухи думи, които в Кавказ се наричаха
"език на мъката" – гъбза. Цялата тази картина напомни на
Ибрахим за детството му. В България на погребение всички жени
се обличаха изцяло в черно, с черни сукмани, престилки и
кесирии, те виеха, оплаквайки умрелия. Понякога нареждаха така,
че описваха целия живот на мъртвия. Имаше жени, които правеха
това много добре. Те се наричаха оплаквачки и бяха особено
ценени при погребенията.

Тази жена заприлича на Ибрахим на оплаквачките от детството

му. Настръхна! Нещо в тази гледка му напомни за собствената му
смърт. Мъжете излизаха от къщата един подир друг. Всеки
получаваше определени задачи. Двама се заеха да погребват
труповете. Друг беше изпратен да търси някаква Чача. Ибрахим
предположи, че това е местната знахарка, защото жената каза:

– Извикай я! Нека вземе и билки!

– Тук има билки – възрази мъжът. – В килера. Помниш ли, с Чача

ги събирахме?

– Те са изсъхнали, загубили са силата си – твърдо каза жената. –

Трябват пресни, кажи ѝ: "Князът е между живота и смъртта,
собствената си душа вика нахалост!" Нека дойде веднага!

След тези думи, мъжът се изстреля през вратата като куршум.

Жената продължи към друг мъж.

– Отиди и повикай братята му! Кажи им да вземат хората си, че

ще има шопшако.

Ибрахим започна да осъзнава колко се утежнява положението

му.

949
 Мина доста време. Султанбек береше душа. Той бълнуваше и
споменаваше тук-там по някоя дума, но Ибрахим нищо не
разбираше. По лицето му се стичаха едри капки пот. В стаята беше
смразяващо студено. Явно мъжът беше изгарян от вътрешен огън.
Нещо под лъжичката на Ибрахим, от напрежение или от студ,
непрекъснато трепереше.

Скоро се дочу конски тропот и не след дълго на вратата се

похлопа.

– Чача тръгна – докладва мъжът.

Явно старицата трябваше да дойде отдалеч, защото пристигна

призори. Със себе си носеше дисаги, които бе преметнала на
рамото си. Тя и без това беше прегърбена и под силата на товара
си изглеждаше още по-приведена, като костенурка. Като я видяха
да пълзи нагоре по склона, мъжете се втурнаха да ѝ помагат. Те
вече бяха закопали тримата мъже. Ибрахим все още не можеше да
осъзнае, че Мустафа и Бахтияр са мъртви и се намират под земята.

Чача застана на прага и видя ридаещата Лейла. Знахарката

заплака колкото ѝ глас държи:

– О, печална моя княгиньо! Нека капките кръв, пролети от царя

на седлото, се превърнат в години на дълголетие! О, горестна
Лейла, не с коприна и не на седлото се върна твоят благоверен, не
с елмази и златна обковка! Господарят на сърцето ти се върна с
пробита гръд! Дано мълния срази оня, който свали светлоликия от
седлото, прекърши крилете на планинския орел...

Ибрахим наблюдаваше всичко това и имаше чувството, че се

намира на някакво нелепо представление. Всъщност
"светлоликия", "планинския орел" беше най-обикновен
разбойник, застрелял от засада двамата му другари, едни от най-
смелите еничарски командири. Този въшлив пес сега лежеше в
тази дупка и дишайки тежко, умираше, а жените се държаха така
все едно наистина е някакъв владетел. Ибрахим беше видял и чул
"войската" на княза и вече имаше мнение за всичко, което се
случваше около него. Тези прости, неграмотни хора му бяха

950
отнели символа на исляма и на идващия ред на Махди. Той
трябваше да направи нещо, но ръцете му бяха все така здраво
вързани.

Като беше чула за сполетялото нещастие, Чача явно бе

помъкнала със себе си цяла "аптека". По пътя тя се бе отбила да
набере пресни билки, каквито имаше по това време в планината.
Затова се бе забавила. Беше намерила най-редките кръвоспиращи
треви и сега сложи на огнището, и започна да приготвя отвара от
дъбова кора. От дисагите извади разни настойки и мехлеми.
Мърморейки нещо под носа си, тя се зае да съблече вече
втвърдените от съсирената кръв дрехи. После много внимателно
размота превръзката, която неумелите ръце на джигитите бяха
направили – набързо и както им дойде. Докато правеше това, тя
сигурно произнасяше някакви молитви или заклинания, защото
Ибрахим чу няколко пъти да споменава името на Всевишния.
Жената явно беше виждала много рани, но сега, като видя
голямата зееща рана в гърдите на "княза", тя се сепна. После бързо
се овладя и се съсредоточи, за да не допусне грешка. Стаята
веднага се изпълни с тежък мирис на кръв, примесен с вонята на
изгорена плът и барут. Въпреки че мъжът явно изпитваше болка,
той не идваше в съзнание. Жената помоли Лейла да налее топла
вода в едно бакърче. Чача постави в нея няколко стръка от
различни билки. С тази вода, която миришеше горчиво, започна
да промива раната.

– Виж къде се е целил! Право в сърцето! – мърмореше Чача. Това

не беше само упрек към Ибрахим. В тази забележка имаше и
възхищение.

– Слава на Аллах, барутът е бил влажен и изстрелът не е бил

силен, патронът е заседнал в самата ципа. Сърцето е цяло,
целеничко, трепти, тупа, гони кръвта по жилите – жената
врачуваше на ръка, почистваше я с парченце потопено в настойка
от треви. Мирисът на кръвта се смеси с остри миризми на билки и
домашна ракия. После старицата хвърли водата от бакърчето в
огъня. Тя беше кървава и скоро се получи пара, която също
увеличи силата на миризмата на кръв и билки.

951
 – Подготви хората за шопшако! – каза старицата на Лейла.

– Вече съм ги подготвила – отвърна "княгинята".

– Какво е това шопшако? – попита мъжът с чантата. Ибрахим

мислеше, че той ще подаде чантата и султанската кама на жената,
но това не се случваше. Освен това беше забелязал, че когато
жената бе отворила зеещата рана, той беше извърнал глава.

– Шопшако е когато в къщата на някой ранен мъж, приятелите

му устройват шумна вечеринка, за да го извадят от унеса и да не
му позволят да заспи. Та нали злият дух отвежда заспалата душа,
той броди нощем около къщата, каца на покрива, превърнат в
кукумявка, крещи страшно и вика смъртта – докато говореше за
шопшако, "княгинята" може би нямаше предвид толкова злия дух,
колкото това, че мъжете сигурно ще поискат живота му.

– Иди при Хаджи Узун! Той е прочут ковач, нека ни даде един
палешник! При него железарии много, все ще се намери един
палешник! Нека го окачим над огнището!

Денят се влачеше. Към обед Ибрахим поиска да го отвържат.

Мъжът се върна не само с палешник, но и с пранги, които сложиха
на ръцете и краката му. Така той можеше да се движи, но не и да
избяга. По някое време следобед еничарът се почувства толкова
уморен, че се строполи в един ъгъл и заспа.

Не знаеше колко време беше спал. Разсъни го тропот и

пръхтенето на кон. После в стаята се чу тропотът на много
ботуши. Явно влязоха няколко мъже. Ибрахим отвори очи и видя
мъж, който страшно много приличаше на лежащия. Веднага
разбра, че Султанбек, който береше душа, и мъжът са братя. Той
огледа стаята и спря погледа си върху кушетката, където лежеше
брат му. После се обърна към Ибрахим. Внимателно и дълго
изгледа и него. След мъжа в стаята бяха влезли десетима мъже.

"Следващият княз!" – помисли си Ибрахим, после отново се

унесе.

952
 Приготовлението за шопшако вървеше с пълна сила. На
площадката пред къщата беше скована дълга маса от цяло дърво,
с пейки от двете страни. Мъжът с чантата най-накрая я подаде на
Лейла. Тя, без дори да я погледне, я прибра в един гардероб. Близо
до масата бе поставен голям казан. Едно шиле беше дадено като
жертвоприношение и сега вреше на курбан. Стопанката извади
една голяма дамаджана с вино и няколко бутилки с алкохол, който
имаше странен кафяв цвят. Един мъж заби кол и Ибрахим, като
животно, бе завързан със синджир за него. С наближаване на
вечерта тайфата ставаше все по-шумна. Към мъжете отнякъде се
присъедини и група от момчета, момичета, деца и по-възрастни
хора. Те вдигаха страхотна гюрултия. Явно мъжът, освен
палешник и пранги от ковача, беше взел и една наковалня. Как я
беше донесъл до тук, Ибрахим не искаше да знае. Постоянно
някой достатъчно пиян мъж блъскаше с чук върху наковалнята.
Децата се гонеха наоколо и правеха маймунджулъци, търкаляха се
надолу по поляната и се премятаха. Явно вестта, че има шопшако,
се разнасяше, защото до късно през нощта отвсякъде прииждаха
хора. Събра се много народ, всеки новопристигнал, след като
удряше наковалнята, влизаше в стаята и едва след това се
присъединяваше към софрата отвън. Колкото повече тълпата се
разгорещяваше, толкова по-омразни погледи срещаше еничара.

Шопшакото беше в разгара си, когато на наковалнята отново се

раздрънча. Появи се група конници. Ибрахим погледна и разбра,
че братята са най-малко трима. Начело на малкия отряд яздеше
именно един от тях. После цялата група влезе при болния. Мъжът
излезе видимо разстроен и със зачервено лице огледа
присъстващите. Хората, макар и доста пияни, се стъписаха и
притихнаха. Мъжът извика:

– Кой? Кой посмя да направи това с един Алиев?

Всички като един погледнаха към завързания с пранги Ибрахим.

Мъжът стоеше като вкаменен. За да не го дразни, българинът
сведе поглед. По всичко си личеше, че това беше главатарят,
водачът, може би истинският емир. В този момент към него се
приближи нещастникът, който беше откраднал зулфикр. Той,

953
видимо подпийнал, явно не разбра, че на мъжа всичко му е ясно и
реши, че е длъжен именно той да го покаже на емира. Олюлявайки
се, той се приближи към брата.

– Ето този тук! – избоботи мъжът с острата адамова ябълка и

посочи към Ибрахим.

– Дръпни се от мен! – просъска братът. – Къде е Асланбек?

– Тук съм, братко – отговори третият брат.

– Ела обясни!

Братът тръгна да се приближава, а всички останали гледаха като

вцепенени. Изведнъж мъжът видя ножницата на зулфикр. Макар
не толкова впечатляваща, тя беше достатъчно пищно украсена, за
да привлече вниманието му.

– Какво е това? Дай да видя! – каза той и протегна ръка към мъжа,
който смяташе, че имената на всички султани са Сюлейман.

– Моя е! – изви глас той, но това беше глас на човек, който

осъзнава, че няма възможност да се съпротивлява и да запази
придобивката си.

Мъжът не каза нищо, той остана така, с протегната напред ръка.

Цялото множество наблюдаваше случващото се пред очите им и
бяха притихнали. Те като че ли предчувстваха, че се случва нещо
странно. Мъжът, плахо и с нежелание, подаде зулфикр.
Приличаше на куче, което едновременно изразява покорност и
страх към господаря си, но в същото време не иска да пусне
кокала, който е захапал. Братът хвана подадения му с ножницата
ятаган и в същото време ритна с ботуша си мъжа в гърдите, по-
скоро го оттласна назад. Мъжът се претърколи назад и изскимтя.
Явно силите на неговата съпротива бяха дотук. Ибрахим
настръхна. Човек, който се държи по този начин със своите хора,
със сигурност щеше да бъде жесток с пленниците си.

Бавно, с поглед впит в острието, братът извади зулфикр и в този

момент синя светлина пробяга по лицето му. Мъжът с адамовата

954
ябълка продължаваше да лежи на земята, но явно неговата участ
вече не интересуваше никого. Всички бяха вперили поглед към
острието. Той го вдигна нагоре и извика:

– Аллах ни изпрати Меча на емира! Сега вече всички народи ще

се обединят под знамето ни! Досега с братята ми бяхме князе! Сега
ще станем истински емири и ще владеем всичките земи на
правоверните! Мечът, обещан ни от Аллах чрез пророчеството,
вече е при нас! Предсказанието ще се сбъдне!

Като доказателство за това, което говореше, той отново вдигна

зулфикр над главата си.

– Да дойде ходжата! – каза мъжът.

Отнякъде се появи мюсюлмански духовник, който започна да

чете от Корана, а хората се проснаха на земята и започваха да се
молят. Когато молитвата свърши, мъжете се измиха и свитата на
новия притежател на зулфикр се присъедини към софрата, а най-
накрая при тях седна и самият той.

Шопшакото продължи до късния следобед на другия ден. След

това всички се разотидоха подобно на придошла река, а после
незабелязано оттеглила се по различни канали и потоци. Така и
хората се оттегляха като потоци по пътеките към местата, от които
пак така бяха придошли.

Планинците имаха обичай, ако някой бъде заловен, след като е

убил мъжа на омъжена жена, да не го убиват, а да служи като роб
и да помага на вдовицата, и тя да решава какво да прави с него.
Така пленникът заместваше мъжа и помагаше, за да не обрече на
мизерия и гибел семейството му. Същата роля можеше да изпълни
и някой друг мъж от семейството на злодея, който оставаше
заложник, докато не се открие убиецът.

Ибрахим остана пленник в къщата. Цяло лято той работеше и

спеше в една малка землянка близо до къщата. Жената всяка
сутрин му поставяше задачи и той ги изпълняваше. Мъжете от
групата на Султанбек идваха през известно време, за да видят как

955
се възстановява техният главатар. Мъжът лежеше като жив труп и
цяло лято не помръдна. У него не се наблюдаваше никакво
подобрение. Лейла го хранеше почти насила.

Ибрахим ореше, сееше, жънеше малки нивици, които бяха

разположени на етажи, едни над други. Грижеше се и за няколко
стада с овце и кози. Той по-скоро ги обикаляше с Арабкан. Преди
да си тръгнат, братята го заплашиха, че ако избяга, ще го убият.
Не тази заплаха държеше Ибрахим, а това, че наоколо се носеха
слухове за персите, които бяха стегнали като в клещи планините.
Докато живееше в землянката, Ибрахим научи историята на
братята. Те бяха трима наследници на владетелския кабардински
род Алиеви. Всички носеха титлата удзан (княз). Имаше легенда,
която казваше, че вестител ще донесе един специален меч, който
ще обедини всичките земи в Кавказ, Азербайджан, Чечения,
Осетия, Грузия, Армения, Дагестан и чак до Крим. Този меч,
според най-големия брат – Нурсултан Алиев, бе именно зулфикр.
Мъжът беше отнесъл неговия ятаган и се чуваше, че се опитва да
обедини всички планински народи ингушети, кабардини, адиги
(шапсучи), осетини, черкези, балкарци, грузи и арменци. Това, че
мъжът беше отнел оръжието му, не даваше мира на Ибрахим.
Освен персите, това беше другата причина, заради която
българинът оставаше тук. Най-голямото безчестие за всеки еничар
беше да отнемат оръжието му. Еничарският командир знаеше, че
поражението в битка, мисия или двубой си е поражение. Винаги,
от две биещи се армии или хора, единият губи. И той ако оцелее,
трябва да остане и да намери сили в себе си да продължи. С
поражение можеш да продължиш да живееш, но не и с позор и
безчестие. Ако Ибрахим си тръгнеше без зулфикр, това щеше да е
позор, а той знаеше, че не може да живее по този начин.

За цялата пролет, лято и есен Нурсултан Алиев дойде да види

лежащия си брат само един-два пъти. Той се отнасяше към
Ибрахим все едно не съществува. Нито веднъж не го нагруби, но
не го и заговори. Докато разглеждаше кожената чанта, която
Лейла му бе показала, видя камата и ахна от възхищение. Жената
също се учуди и възкликна. Явно тя също за пръв път виждаше
съдържанието на чантата. До чантата Нурсултан постави джерида,

956
после слезе в дама. Лейла го предвождаше. Скоро тя изведе
Арабкан. Мъжът явно беше впечатлен от танцуващото животно,
което като че ли изпитваше удоволствие от това да се движи.

След това Нурсултан Алиев отиде и отново разгледа камата,

джерида, зулфикр, седна и започна да преглежда книгите и
тетрадките. С пранги на краката, Ибрахим лежеше на земята и се
беше свил. От одеве водачът на клана Алиеви не беше казал нито
дума. Той разглеждаше книжата, после – отново камата. Най-
накрая впери поглед в Ибрахим. Гледаше го продължително и
втренчено сякаш с това взиране искаше да прозре нещо, което не
можеше да се види на пръв поглед. Без да примигне, той задържа
дълго време погледа си върху Ибрахим, после се обърна и отново
разгледа зулфикр. Най-накрая, миг преди да тръгне, този който
искаше да стане емир на Севера, се обърна и каза:

– Неотмъстената кръв никога не изсъхва!

Тези думи дадоха повод на Ибрахим дълго да размишлява върху

тях.

Асланбек идваше по-често да види брат си. Той също се правеше,

че не забелязва Ибрахим. Така българинът сглоби историята.
Братята Алиеви бяха трима, най-големият – Нурсултан Алиев,
вече беше взел в себе си зулфикр, джерида му и камата подарък от
султана. Ибрахим най-много се интересуваше от него. Лежащият
в къщата мъж беше вторият по големина брат. Той се казваше
Султанбек Алиев, а най-малкият се казваше Асланбек Алиев.

Зимата властваше в планината и над високите върхове вече се

виждаха снежни шапки, когато Султанбек се вдигна на крака. Чача
си приписа цялата заслуга за оздравяването му, въпреки че беше
идвала от дъжд на вятър и всъщност почти никакво лечение не
проведе. Отначало мъжът не можеше да се изправя, а камо ли да
ходи. Мина време преди да се изправи на крака. Отначало той
беше загубил паметта си, после уж си спомни всичко, но не позна
Ибрахим и се отнасяше с него като с някой от войниците си, за
когото обаче не си спомняше. Това не му пречеше непрекъснато
да заповядва и да му поставя задачи. Ибрахим почти през целия

957
ден помагаше на Султанбек и мислеше какво да прави и как да си
върне оръжията.

По повод изцелението на съпруга си Лейла реши да даде тхало.

Така в Кавказ наричаха курбан. Жената даде тхало, като
благодарност за изцелението му и за бъдещото му здраве. Лейла и
Ибрахим отидоха и от една съседна къща, намираща се доста
далеч от тяхната, купиха теле. После минаха през прословутата
ковачница на Узун Хаджи и накараха ковача да сложи върху
челото на жертвеното животно клеймото на Султанбек. Ковачът
имаше изработени железни печати, които се нагорещяваха и с тях
се жигосваха животните. Планината беше обширна, пълна с усои
и закътани долини, затова трябваше да се знае всяко животно на
кого принадлежи. Така се възпираха конекрадците и крадците на
всякакъв добитък. Всеки род държеше при ковача семейната
дамга. Затова Узун Хаджи беше доверена личност и го канеха на
всички пиршества. Фамилният знак трябваше да се сложи на
телето, за да знае Бог от кого е тази щедра жертва.

– Аллах и без друго знае кой му принася жертви! Няма да сбърка!

– каза ковачът, но се съгласи да дамгоса телето, а и да го заколи
според обичая. Така той затвори кепенците на ковачницата. После
закла животното по всички правила и сортира месото. През цялото
време Ибрахим го наблюдаваше. В България, в детството си, беше
виждал опитни касапи. Сега, като гледаше Узун Хаджи, видя
колко добър е кавказецът с ножа, дори опитен касап нямаше за
какво да се "хване" в действията му. Мъжът режеше месото и
разговаряше с него. Така Ибрахим разбра, че за труда си той взима
кожата, понякога и предно краче. Останалото месо ковачът наряза
на парченца, за да го раздаде на дошлите на тхало. Този път Узун
Хаджи наряза телето без възнаграждение.

Тхало беше тържествен пир в чест на Аллах, изпратил изцеление

на болния. Дворът, както и при шопшако, се изпълни с деца и
много хора. Ибрахим раздаваше на всяко момиченце и момченце
по два локума, пресни кифли, които Лейла бе изпекла, а освен това
и парче варено месо. А на мъжете, освен всичко това, и по паница
силен бульон. Като получиха своя дял, дечурлигата отърчаха

958
обратно по домовете си, за да не мръзнат на ледения вятър.
Големите насядаха около масата със сковани пейки. Лейла явно
беше очаквала скоро да даде тхало, защото бе запазила масата и
пейките долу, в първия кат на къщата, където се гледаха
животните.

Всички хапваха и пиеха от виното и кафявата ракия. На

почетното място беше седнала Чача, която се смяташе за основна
виновница за излекуването на Султанбек. До нея седеше Узун
Хаджи.

По някое време в двора влезе конник. Ибрахим го взе за пътник,

пожелал да опита курбана. Лейла обаче посрещна странника със
специални почести. Той беше облечен като грузинец, с висока
черна сплескана шапка, подобна на тази, която носеха
кабардинците и се наричаше папахата. Мъжът беше с дълги,
настръхнали настрани мустаци. Лицето му толкова много
приличаше на лицето на Явуз Челик. Княгинята накара Ибрахим
да прибере коня на специалния гостенин. Мъжът беше настанен
на почетното място, от другата страна на масата, там където беше
седнал домакинът и причината за тхало – Султанбек Алиев. Така
мъжът беше поставен да седне до стопанина на дома. Човекът се
оказа грузинец. Значи така изглеждаха грузинците. Ибрахим само
беше чувал за тях. Те, заедно с арменците, бяха християни. Мъжът
също беше княз. Казваше се Гири Берулава.

Братята на Султанбек също пристигнаха. Настаниха ги на

местата на Чача и Узун Хаджи, които бяха отстъпили няколко
места. Като омагьосан Ибрахим гледаше зулфикр, който висеше
на колана на най-големия брат – Нурсултан. Трябваше да си го
върне! Трябваше да направи нещо! Когато мислеше за това,
целият трепереше. Предният път, когато най-големият брат бе
дошъл, не стига, че взе джерида, кожената чанта, камата и
зулфикр, отне и отведе и коня му Арабкан. Сега мъжът беше
дошъл, яздейки жребеца му. Ибрахим влезе в обора и потупа врата
на коня си, после го почисти, изсуши и покри със слама от косени
ароматни треви, които тук в Кавказ, подобно на Родопите,

959
миришеха омайващо. Конят го позна и по всякакъв начин изрази
радостта си.

На Ибрахим през цялото време му правеше впечатление колко

сходен бе животът, хората и дори обичаите в могъщия Кавказ и
Родопите в родната му България.

След като се порадва на Арабкан, Ибрахим тръгна да се връща

към празнуващите. Мимоходом погледна към две от купчините с
камъни, под които почиваха Бахтияр Казим и Мустафа. Еничарът
се грижеше за двата гроба. Това също беше причина, която го
задържаше тук. Трябваше му много време преди да свикне с
мисълта, че двамата му приятели и членове на сектата на Махди
са вече мъртви. Мъжете бяха заровили двамата като врагове,
малко по встрани, а техният човек беше на много по-равно и
централно място.

Докато Ибрахим наблюдаваше ятагана, който му принадлежеше,

мъжът, който седеше до Султанбек, се изправи и взе в ръце висока
чаша с тънки стени. Тя беше пълна с течност. Мъжът започна да
говори. Той говореше като поет, със странна лекота редеше думи,
събития, пожелания, както се редят перли върху гердан. Всички
насядали около масата мъже го гледаха като омагьосани. Явно
присъстващите се намираха под влияние на речта и доста време
след като беше започнал да говори, мъжът пожела здраве и късмет
на Султанбек и благодарност към Аллах, че е пощадил живота му.
След това всички отпиха, а някои дори изръкопляскаха на речта.

Покрай Ибрахим, прислужвайки на гостите, мина мъжът с

изпъкналата адамова ябълка.

– Кой е този? – попита го еничарът.

– Той е грузинският княз Тири Берулава.

– Много хубаво говори! – каза Ибрахим.

960
 – Той е тамада. При нас в Кавказ тостовете са издигнати до ниво
на изкуство. Тук те не са просто тостове, а по-скоро се разглеждат
като молитва към Бог.

Ибрахим се замисли как биха реагирали имамите и талибите, ако

чуеха, че правоверните пият вино и алкохол съвсем свободно и
използват тостовете като молитва към Аллах.

В този ден тамада произнесе няколко тоста. Всички бяха толкова

изкусни и трогателни, че закоравелите планинци ронеха сълзи
като малки деца, докато ги слушаха. Всеки тост на тамада беше
достоен да се запише и чете като поема. Мъжът явно имаше душа
на поет.

Въпреки всички опити на Ибрахим да се докопа до оръжията си,

това не му се отдаде и така за пореден път той се размина с нещата,
без които не можеше да напусне тази земя. Налагаше се да остане.
И в тази година светът беше продължил своя ход и никой не се бе
поинтересувал, че там нейде, сред високите планини на Кавказ,
има един загубен еничар, който следва своя път и се опитва да
възвърне честта си. Без зулфикр, за него път назад не
съществуваше. Дори мисията в Персия, която преди това му се
струваше много по-опасна, беше продължила по-малко отколкото
престоя в дома на Султанбек Алиев.

В тази 1736-а година шахът на Персия Аббас III умря на

шестгодишна възраст. Из цял Иран тръгна слух, че малолетният
шах не е умрял без помощта на Надир Кули. След смъртта на
официалния шах, тронът бе зает от афганеца Надир Кули, под
името Надир шах. Веднага след като заел трона, новият шах
обявил за държавна религия в цяла Персия сунитството вместо
шиитството, тъй като смятал в бъдеще да завоюва сунитски
държави и да ги присъедини към Иран.

В същата тази година Москва беше обявила война на Високата

порта в Истанбул, като изпратила войска в османските територии,
по северното крайбрежие на Черно море. След многобройни
загуби, руснаците трябвало да се оттеглят към Украйна.

961
 За съжаление на Ибрахим му се наложи да прекара зимата в
планината. Султанбек вече беше здрав и Ибрахим можеше да се
смята за свободен, но за тяхна изненада той пожела да остане при
тях. На другата пролет Султанбек го включи в бандата, с която
обикаляха из най-недостъпните кътчета на Кавказ и се занимаваха
с обири, нападения и конекрадство. Уменията и силата на
Ибрахим веднага направиха впечатление на втория брат Алиев и
той бавно започна да се издига в йерархията. Скоро изпревари
мъжа с адамовата ябълка и един ден, след като заместникът на
удзан Султанбек падна и се претрепа в една пропаст, Ибрахим
стана негов заместник. За съжаление, откакто Султанбек беше
оздравял, бандите на двамата братя почти не се срещаха. Въпреки
това сега, вече като помощник, Ибрахим имаше власт да посади
червей на съмнение в душата на главатаря. Той подстрекаваше
Султанбек да вдигне ръка срещу Нурсултан, като му говореше, че
е по-достоен да носи Меча на емира и да води обединените сили
на планинците.

Всичко това продължи още четири дълги години. Ибрахим

свикна с живота на планинците. Научи се да говори като тях.
Почти забрави, че има друг свят извън Кавказ и че е имал друг
живот преди да дойде тук. Грижеше се за гробовете на своите
приятели и само тогава се сещаше за сектата на Махди. Какво ли
ставаше с Явуз Челик и Неджиб? Дали Хакъ и Махидевран бяха
вдигнали сватба? Съществуваше ли въобще сектата на Махди?
Дали султан Махмуд I не бе успял да се разправи с тях?

Беше късното лято на 1740 година, Ибрахим отдавна вече не

броеше годините си, но беше станал на 49 години и като че ли
усещаше тежестта на всяка една от тях. Чувстваше се стар и
уморен и вече не можеше да си наложи да мисли и да се бори за
бъдещето. Вече пет години откакто му бяха отнели зулфикр, като
че ли не си спомняше времето, когато бяха едно цяло с ятагана и
мисията и можеше да се опълчи, да променя съдбата си. Това беше
толкова отдавна, а той беше толкова стар и уморен.

Светът също се бе променил, но Ибрахим не подозираше за това.

Вече разбираше защо отначало планинците му се струваха толкова

962
неинформирани. Тук, в планината, ти е нужно само това, което ти
помага да оцелееш. Всичко друго е излишно и ти тежи. Освен това
тук никой не донасяше информация отвън. Затова Ибрахим не
знаеше, че още през януари 1737 година Виена бе обявила война
на Истанбул, за да подпомогне Русия в подновяването на войната
за полското наследство. Били водени преговори за мир, но без
резултат и военните действия били подновени. Този път
османските сили постигнали успех, изтласквайки австрийците и
руснаците от завладените територии. През лятото на 1739 година
руската войска отново минала в настъпление и превзела град Яш,
но не се стигнало до обрат във войната. През септември 1739
година били подписани мирните договори, според които Австрия
се отказала от придобивките си по Пожаревацкия мирен договор
от 1718 година, а Русия получила само Азов, но при условие, че
ще срине укрепленията му.

Междувременно вътрешната обстановка в Анадола се изострила

от постоянните въстания на местните господари – така наречените
дерибеи, много от които започнали да се държат като независими
от Истанбул владетели. Вестта за победата над Австрия и Русия
обаче бързо повишила авторитета на централната власт. Въпреки
успехите на фронтовете, като верен последовател на чичо си
Ахмед III, Махмуд I се заел да въведе реформи в армията.
Реакцията на еничарството и религиозните среди срещу всяко
нововъведение обаче била твърде силна. Въпреки това султанът
започнал обновление в корпуса на бомбардирите.

Реформаторското дело е поверено на приелия исляма граф дьо

Боневал (Хумбараджъ Ахмед паша). Като първия
западноевропеец, допуснат в командването на османската войска,
той имал желание да обнови военните сили на султана.
Враждебността и консерватизмът обаче пречели на намеренията
на Махмуд I и френският паша е принуден да се ограничи само с
технически нововъведения. През 1734 година граф дьо Боневал
създал военноинженерното училище, което подготвяло
технически кадри за армията, но по-късно, под натиска на
религиозните среди, то било закрито.

963
 При управлението си султан Махмуд I отблизо се интересувал от
благоустройството на столицата. По негово нареждане в Истанбул
са издигнати множество мюсюлмански храмове, резиденции,
училища и библиотеки. Той се грижил и за построеното по
времето на Ахмед III, който в Саадабад е издигнал точно копие на
Версайския дворец и Фонтенбло, освен това още около 200 по-
малки дворци. Махмуд се опитвал да запази духа на обновление и
културен подем от времето на "Епохата на лалето". Самият той се
занимавал с поезия и композиране на музика. Но дългият престой
в изолация преди да седне на престола (27 години) бил повлиял
върху здравето му. Продължителното, изпълнено с напрежение,
уединение докарва владетеля до безплодие и той не оставя
наследници.

На 20 март 1739 година персийският шах Надир разгромил

огромната монголска армия край Карнал и завзел Делхи.
Рухването на Моголската империя създало голяма празнота на
властта в Индия. Афганците нахлули от северозапад, маратасите –
от запад, а местните феодални владетели (махараджи) създали
малки независими държавици и започнали битка помежду си.
Създалият се хаос отвил пътя на британците за завземане на целия
полуостров Индия. По време на плячкосването на Делхи, Надир
шах сложил ръка на Кохи-Ноор, но това далеч не е всичко. Чак в
Кавказ достигнала вестта за открадването на Трона. Легендата за
него е следната. В началото на XVII век владетел на Индия е шах
Джахан. Той построил най-красивата гробница в света, посветена
на жена му Мумтаз Махал, наречена Тадж Махал. Като всеки
владетел от династията на Великите Моголи, той желаел да остави
ярка следа след своето царуване. Купищата скъпоценни камъни в
хазната му не задоволили неговите амбиции, затова той попитал
своите мъдреци какво да предприеме. Останал доволен само от
отговора на един от тях, който го посъветвал да остави след себе
си някакъв безценен предмет. "Хората идват и си отиват, но
красиво изобретените им творения ги надживяват с хилядолетия.
Ако построиш храм, той може да бъде опожарен и разграбен. И
цял град да издигнеш, може да го сполети същата съдба. Но една
табакера, изработена от злато и украсена със скъпоценни камъни,
може да надживее и цяла държава" – казал мъдрецът. Дълго

964
мислил шах Джахан и накрая решил да вгради най-красивите
скъпоценни камъни в нещо, до което ничие въображение не се е
докосвало. Малко след това шахът изпратил по всички краища на
държавата пратеници, които да му доведат най-добрите
художници, резбари и ювелири. След като майсторите
пристигнали, владетелят им заръчал да направят трон с облегалка,
разперена като паунова опашка, в която да искрят най-красивите
скъпоценни камъни от неговата съкровищница. В нейната
светлина трябвало да преливат "цветовете на залеза и
новолунието, нюансите на морската вода и сумракът на небето".

Месеци били нужни на избраните хора да осъществят мечтата на

шаха. Когато тронът бил готов, три дни и нощи владетелят не
можел да откъсне очи от него. Скъпоценните камъни в него –
около 24000, били така комбинирани, че давали огромна сила на
човека, който седял в трона. Тази сила пронизвала небесата и
позволявала на владетеля да контактува директно с Аллах и да
получава неговата благодат. Този трон носел хварно на владетеля
и на държавата, управлявана от него. Това бил тронът,
олицетворяващ цялата власт над земята. В себе си той въплъщавал
троновете на всички владетели, властвали досега над земята, но
бил истинският трон. Това бил Тронът.

Шах Джахан заповядал да закрепят трона върху гърба на бял

слон, настанил се в него и под съпровода на дворцовите музиканти
и подчинените му раджи, цял ден обикалял улиците на столицата
си. Наистина тронът надживял своя създател и се превърнал в
гордостта на съкровищницата на владетелите от династията на
Великите Моголи. По време на управлението на шах Мохамед,
вестта за това невероятно бижу на ювелирното изкуство вече била
стигнала до всички съседни на Индия страни, че и отвъд тях. По
това време владетел на Персия бил шах Надир, бивш главатар на
разбойническа банда. Под неговите знамена, при похода в Индия,
вървяла многохилядна армия от решени на всичко бивши пирати,
главорези и мародери. След като научил за несметните богатства
на индийския двор, през 1738 година той нападнал и разбил
войските на Мохамед шах. След битката, чрез пратеник, заявил
своето желание пред шах Мохамед: "Искам за Персия областите

965
Пенджаб и Кашмир, а за себе си – Пауновия трон." Докато чакал
отговора в Кабул, шах Надир със своите приближени се отдали на
невиждан гуляй и изпили всичкото вино, ограбено от тях от
Шахджаханабад. Те забравили думите на пророка Мохамед, че
"ако в кладенеца капне дори капка вино, той трябва да се засипе, а
ако над него израсне трева и овцете пасат от нея, правоверните не
трябва да ядат месото им". Шах Мохамед не бързал да върне
пратеника, а го оставил да пирува редом с приближените си в
двореца. Той нямал нищо против да загуби двете провинции,
защото знаел, че предстоят още много битки. Но сърцето му не му
позволявало да даде трона – гордостта на Великите Моголи. По
негова заповед от затвора били извадени трима от най-добрите
фалшификатори на монети. Шахът им обещал свобода, ако по най-
бързия начин направят копие на Пауновия трон.

Вкарал ги в подземията на двореца с истинския Паунов трон и

докато шах Надир продължавал да безчинства в Кабул, а
пратеникът му пирувал с неговите велможи, те с изключителна
сръчност се справили с поставената им задача. Затворниците дори
за малко не загубили главите си

– Когато застанал пред двата трона, шах Мохамед не можал да

разбере кой е оригиналът и се уплашил да не бъде излъган. Освен
това той решил, че затворниците знаят твърде много и се
притеснил да не би да решат да направят още един трон, след като
ги освободи. После обаче ги пощадил, защото никъде другаде по
света нямало достатъчно скъпоценни камъни, за да се изработи
още един такъв трон. След като получил неоценимия подарък, шах
Надир изтеглил войските си от Индия. Когато стигнал до река
Инд, докато чакал прехвърлянето на другия бряг на искрящия от
красота трон, персийският владетел обиколил войниците си и
разбрал, че те едва носят товара си от заграбени скъпоценни
камъни, злато и сребро. Разбойническата му кръв кипнала и
заповядал повечето от тези богатства да бъдат конфискувани в
полза на хазната. В знак на протест войниците изхвърлили всичко
във водите на реката. След месец шах Надир влязъл тържествено
в Техеран и седнал на копието на Пауновия трон в своя дворец.
През това време в Индия съветниците на шах Мохамед го

966
успокоили с думите, че скъпоценните камъни, вплетени в трона,
който останал и бил истинският, са така комбинирани, че няма да
позволят никаква неправда да тържествува около тях. Този,
истинският Паунов трон, бил магически и е пазен от Силата и
Аллах, а другият бил направен точно обратно на него.

Легендата за Пауновия трон се носеше из недостъпните кътчета

на Кавказ и беше пленила въображението и на Султанбек. Ето как
продължаваше тя. Не минали и няколко месеца и до двореца
достигала вестта, че шах Надир[116] е убит от приближените си
емири. В борбата за неговите скъпоценности се разразило страшно
клане между тях. След подялбата им, тронът попаднал у вожда на
кюрдите, който го насякъл и на торби го отмъкнал към планината.
По пътя той бил нападнат от разбойници, които разнесли във
всички посоки останките от фалшивия трон.

Султанбек се надяваше да залови именно такава торба с части от

трона. Главатарят беше сигурен, че те ще минат през неговите
земи.

В този ден на 1740 година Ибрахим излезе от землянката си и се

протегна. Ленивото слънце на късното лято, това, което в
България се наричаше "циганско", напече тялото му, облечено
само с една бяла риза. Беше спал нарочно до късно, защото
знаеше, че днешният ден ще е дълъг и тежък. След като се
протегна и се наслади на слънцето, бързо се мушна обратно в
землянката. Не след дълго се появи облечен като планинец. От
години носеше черкезка, висока кожена шапка и кожени ботуши.
На кръста си имаше препасана сабя и кама, тънка и тясна, каквото
носеха всички планинци.

Днес беше денят, за който Султанбек се готвеше от няколко

години. Казаните с телешко и овнешко месо вече вряха над
огньовете. Над дългата маса и пейките вече бе издигната палатка.
Цялата поляна бе подготвена за този ден. Тук-там бяха сковани
коневръзи. Всички тези приготовления бяха, защото днес, именно
тук, щяха да се съберат водачите на всички планински родове,
князе и емири. Те щяха да дойдат от всички краища на Кавказ.

967
Персите отдавна вече ги нямаше в планините и в Азербайджан,
турците още не се бяха появили, а русите бяха стигнали само до
Азов. Нурсултан разчиташе да убеди всички водачи на родовите
кланове да го обявят за емир на Кавказ и под своята сабя и знаме
да обедини всички воини и територии. Днес той щеше да се яви
пред тях в цялото си великолепие. На кръста си щеше да носи
зулфикр, а в ръка джерида, който отново бе превърнат в знаме, но
с малко по-малък флаг – триъгълен и зелен със златни букви, текст
от Корана. А до Меча на емира гордо щеше да виси султанската
кама. Тя беше толкова ценна и красива, че показваше мощта на
новия обединител на Кавказ и навяваше за някаква връзка с
родовете на персийските шахове и турските султани.

Всичко това предстоеше, а сега Ибрахим и Лейла имаха много

работа, защото цялото настаняване щеше да бъде възложено на
тях двамата. Скоро българинът бе въвлечен във водовъртеж от
задачи, заповеди и проверки. Така и не разбра как се изтърколи
денят. Привечер повечето глави на кланове вече бяха тук. Тримата
братя също бяха пристигнали. На няколко пъти Ибрахим се
опитваше да открие с поглед мъжа, който нагло му бе отнел
оръжията, но не успя дори да го мерне.

С настъпването на вечерта по целия склон запламтяха огньове и

множество факли, които осветяваха като ден всичко наоколо. А
цялата поляна беше осеяна с хора и гледката беше магическа.
Никога не си беше представял, че къщата може да изглежда по
този начин. Всички глави на семейства, владетели на села и
крепости, водачи на родови обединения, бяха тук. Ибрахим и
хората на Султанбек Алиев, като домакини, бяха определени да
пазят палатките, а също така и прислужваха на гостите. Така
Ибрахим имаше възможност да огледа гостите. Той вече се бе
научил да различава арменците, грузинците, кабардинците и
азербайджанците, абхазите от балкарците, аланите и осетините.
Сега ги наблюдаваше и се опитваше да познае кой от мъжете
водачи откъде е дошъл. По някое време видя тамадата Тири
Берулава. Видя и братята. Сети се, че Нурсултан сигурно е дошъл
с Арабкан. Тръгна към обора, който се намираше в долния кат на
къщата. Влезе в тъмното помещение и за да вижда по-добре,

968
остави дървената врата открехната. Тя остави бяла следа на пода
и в обора се възцари мъжделееща светлина. Колкото по-навътре
влизаше, толкова по-тъмно ставаше и на Ибрахим му беше все по-
трудно да различи животните. Най-накрая разпозна Арабкан. Като
го повика, конят отговори с пръхтене и затанцува. Ибрахим
потупа шията му, а жребецът го побутна с муцуната по рамото.
Българинът знаеше, че Арабкан обича да го потрива със сеното,
накосено от наклонената поляна под къщата, миришещо толкова
омайно. Той взе от сеното в шепата си. В този момент в обора
настъпи мрак. Някой като че ли затвори вратата. Ибрахим
погледна към вратата, но не можеше да види какво става. Зачуди
се дали да обърне внимание на това, което се случваше, или да го
остави така. Реши, въпреки мрака, да изтрие гърба на коня.
Изведнъж чу някакъв глас.

– Ибрахим Селяхаддин! Ибрахим Селяхаддин!

Ибрахим не можеше да повярва, че чува името си. Той вече го бе

забравил. От толкова време не беше чувал някой да го произнася.
Тук всички го знаеха само като Ибрахим. Кой можеше да знае
името му? Внимателно отпусна шепата си и посегна към сабята,
висяща на колана му. В този момент чу нещо, което го накара още
повече да се изненада. Изненадата беше толкова голяма, че почти
не извика. Гласът продължаваше да го вика:

– Ибрахим ал-Махди! Ибрахим ал-Махди!

Сега вече беше потресен. Кой можеше да знае тайното му име,

най-истинското от имената му? Кой тук можеше да знае името му,
с което беше известен само в сектата на Махди? Събра сили в себе
си, стисна дръжката на сабята, извади я и излезе иззад коня.
Човекът беше застанал на прага на обора. Удължената му сянка
докосваше краката на еничара. Светлината идваше зад гърба на
мъжа и Ибрахим виждаше само тъмния му силует. Ето защо в
обора се бе притъмнило.

– Кой е? – гласът на Ибрахим, въпреки желанието му, прозвуча

глухо и някак несигурно.

969
 – Ибрахим! – каза мъжът и бавно тръгна към него, а сянката му
се скъсяваше.

"Кой ли е човекът? Как да постъпя?" – това бяха въпросите, които

се блъскаха в главата му. Мъжът приближаваше и за да го възпре,
Ибрахим вдигна върха на оръжието, така че то да застане между
двамата. Мъжът явно го позна, защото светлината падаше върху
лицето му, но Ибрахим все така виждаше само тъмен силует. Явно
човекът на вратата усети притеснението на Ибрахим, защото
направи поздрава на Махди. Ибрахим се стъписа, но съвсем
машинално отвърна на поздрава. Сега вече се вгледа в силуета.
Личеше си, че това някога е бил висок човек, но времето и животът
бяха оставили своя отпечатък върху него. В сектата бяха останали
само четирима души: персийският талиб Али Мюзекки, Неджиб,
макар че трябваше да е на около 60 години, сигурно все още беше
силен, Хакъ – най-младият от всички, също беше доста по-нисък.
Оставаше да е Явуз Челик. Можеше ли мъжът пред него да е агата
на еничарите? Ако беше той, какво правеше тук? Или може би за
тези пет години, откакто беше тук, мъжете в Истанбул бяха приели
други членове? Ибрахим гледаше силуета. Мъжът беше много
стар. Едва ли някой щеше да приеме член в сектата, без неговото
присъствие и одобрение? А и дори да го направеха, едва ли щеше
да бъде толкова стар човек. Без да бъде сигурен, Ибрахим с
въпросителна нотка в гласа попита:

– Явуз Челик? Явуз Челик ага?

– Ибрахим!

Двамата мъже се приближиха. Ибрахим беше толкова щастлив,

че вижда стария си учител, че изпита желание да прегърне стареца,
но уважението му беше толкова голямо, че само се наведе с
дълбоко темане пред него. Българинът хвана стареца и го дръпна
навътре. Веднага му стана ясно, че старецът не е дошъл тук
официално.

– Как дойдохте тук, учителю?

– Като съветник на Гири Берулава.

970
 – Познавам го, той е тамада.

Сега старецът беше застанал странично на светлината и Ибрахим

виждаше изражението на лицето му. Като чу думата тамада, Явуз
Челик се усмихна.

– Какво правите тук, учителю?

– Дойдох за теб, Ибрахим. Дълго време нямахме вест за теб и те

мислихме за мъртъв. Къде са Бахтияр и Мустафа?

– След малко ще ви ги покажа – каза Ибрахим.

Агата кимна с глава.

– Защо сте дошли лично, учителю? – попита Ибрахим. – Защо не

изпратихте някой от по-младите воини?

– Аз произлизам от тези планини, тук премина моето детство.

Реших да те търся лично и да се върна за последен път сред
родните върхове – като каза това, изражението на агата се промени
и стана някак тъжно.

– Учителю, не говорете така все едно се каните скоро да умрете!

Вие ще живеете още дълго!

Явуз Челик махна като че ли вижда отвъд неща, които Ибрахим

не вижда и сам знае как се чувства, и няма нужда от тези
успокоителни думи, които ученикът му казваше само от уважение
и по-скоро като пожелание.

– Аз не те търсих сам – каза Явуз Челик. – Търсех те повече от

четири години. Още когато изчезна, изпратих отряд, които да те
търси. За пръв път получих вест, че може би си жив, преди няколко
месеца. След като си свободен и не те държат в плен, защо не се
прибираш?

Без да говори повече, Ибрахим хвана сухата изпосталяла ръка на

агата. Едва сега осъзна колко стар всъщност е Явуз Челик и какво

971
усилие му е струвало да дойде до тук, прекосявайки целия Анадол,
а после и Кавказ.

Старецът го последва. Как ли биха реагирали братята Алиеви,

или хората им, ако видеха как води някакъв старец? Ибрахим и
старецът излязоха и завиха вдясно. Скоро застанаха срещу
купчините с камъни. Тогава Ибрахим каза:

– Ето ги Бахтияр Казим и Мустафа.

– И двамата бяха българи, нали?

– Да! – чак сега българинът погледна от тази гледна точка.

Двамата българи завинаги щяха да оставят костите си тук, толкова
далече от родината си. Досега Ибрахим беше с тях, но когато си
заминеше, те щяха да останат сами. И скоро никой нямаше да се
сеща кои са и откъде са.

След като отдадоха почит на двамата еничари, Ибрахим тръгна

напред, а Явуз Челик го последва. Българинът отведе стареца на
такова място, че да вижда съвета на водачите на родовете.
Събранието вече беше в разгара си. Нурсултан Алиев говореше
разпалено и жестикулираше. Ибрахим посочи към него. Старецът
явно недовиждаше, защото се взря и попита:

– Какво, този ли е новият претендент за емир на Кавказ?! –

Ибрахим мълчеше, затова старецът продължи: – Той твърди, че
легендата се е изпълнила и сега в него е Мечът на емира – явно
това, което каза, го навя на въпроса, който зададе като на себе си.
– да не би Мечът на емира да е зулфикр?

– Да!

На Явуз Челик веднага му се изясни ситуацията. Ето защо

Ибрахим не се беше върнал. Той беше еничар, ако се беше върнал
без зулфикр, нямаше да е онзи Ибрахим Джаббар Селяхаддин,
който той познаваше от младини.

Ибрахим вече беше сигурен, че старецът не е сам. Сигурно

някъде наоколо се намираше една или дори две еничарски орти.

972
Хората, събрани наоколо, бяха много и със сигурност бяха най-
добрите воини на Кавказ, защото всеки водач на клан бе дошъл
със свитата си от най-добри воини. Само с един удар еничарите
можеха да унищожат целия елит на кавказките народи. Ибрахим
вече предчувстваше свободата. Всички неща, без които не
можеше да тръгне, сега бяха тук. Моментът беше идеален. Сега
беше времето.

– Учителю, къде са еничарите?

– Няма никакви еничари, тук съм сам.

– Сам?! – Ибрахим беше наистина изненадан. Нима третият

човек в Империята, мъж на вече преклонна възраст, си бе позволил
да дойде до тук сам? В планината беше изключително опасно,
освен пропасти, урви и баири, диви животни и хищници, тя беше
пълна с разбойници. Само някаква наистина сериозна причина
можеше да накара агата да дойде до тук сам. Ибрахим се питаше
дали той беше тази причина. Дори да беше така, това не
обясняваше защо агата е сам.

– Дойдох сам, защото бях принуден. Трябваше да те открия, без

да привличам внимание.

– Защо?

– След като се наложи спешно да напуснеш Истанбул, султанът

изпрати по петите ти двама от личните си джелати. Ти обаче успя
да им се измъкнеш. Знаеш, че джелатите могат да екзекутират
всеки, без да им трепне окото, но не могат да преследват или да
открият някого. Повечето джелати действат само в двореца и
рядко излизат извън града и въобще не познават Империята.
Именно това беше грешката на джелатите. Вместо да те открият и
убият, няколко дена те чакаха да се появиш в двореца. Именно
това беше времето, в което успя да им се изплъзнеш. Мина доста
време преди да разбера, че султанът е повикал най-добрия
кесиджия в Империята, някой си Вълчан.

973
 – Вълчан!? – Ибрахим беше толкова учуден. Той беше чувал за
Вълчан. Това беше бащата на неговия учител Велко. Баща му
Вълчан, когато беше отишъл да живее в Козбунар, се бе нарекъл
Въльо. Този обаче не можеше да е същият Вълчан. Кой беше
тогава? Дали имаше нещо общо с рода на Шейтаните?

Явуз Челик беше изненадан, защото Ибрахим, вместо да се

изненада и притесни, че по петите му има изпратен кесиджия, се
учуди на името на наемния убиец.

– Има изпратен кесиджия след мен? – чак сега българинът

проумя какво му беше казал агата. Той много добре знаеше как
кесиджиите преследват жертвите си. Само смъртта можеше да ги
спре. Ако след него беше изпратен кесиджия, това означаваше, че
се намира в голяма опасност.

– Радвам се, че те открих преди него – каза Явуз Челик.

Ибрахим наистина изпита благодарност към агата за това, че

беше жертвал не само спокойствието си, а и се бе изложил на риск,
за да го предупреди. Сега щеше да се пази и да бъде нащрек и
имаше по-голяма възможност да остане жив. Така Ибрахим
сериозно се замисли какво да прави. Беше попаднал в капан.
Нурсултан държеше зулфикр, джерида и камата. Кожената чанта
с книгите му беше в гардероба на Лейла. Без тези неща, нямаше да
си тръгне от тук. В същото време по следите му имаше наемен
убиец. Дори да избягаше, кесиджията нямаше да се откаже и щеше
да го последва, където и да отиде. Единственият начин да се спаси
от този Вълчан беше да го убие. Как да постъпи? Да го изчака тук
и да се опита да го убие, или да опита да избяга и в Истанбул, под
прикритието на кесиджийската къща и на приятелите си еничари
и сеймени, да се опита да го убие.

Султан Махмуд I дори да беше простил на Ибрахим и да нямаше

интерес да го убива, вече не можеше да спре поръчката.
Кесиджията, щом получеше задача, не можеше да бъде спрян,
докато не постави главата на набелязания човек в торбата пълна с
вар, пред краката на поръчителя. Веднъж поставена, задачата се

974
изпълняваше докрай. Така че за Ибрахим веднага изчезна всяка
друга възможност, освен чрез смърт да спре кесиджията.

Нощта вече бе напреднала, Ибрахим все още не можеше да вземе

решение. Двамата с Явуз Челик се оттеглиха в землянката, където
спеше Ибрахим. Тя беше иззидана от камък, с купол вместо
покрив и почти изцяло вкопана в земята. Нямаше нито прозорци,
нито комин, а само малка вратичка, през която Ибрахим можеше
да излиза и то само ако се наведе. Старецът явно беше уморен. За
неговите години, да остане до толкова късно през нощта, сигурно
беше изпитание и особено, ако целият ден се беше придвижвал из
планините. В землянката двамата мъже щяха да се чувстват
защитени и никой нямаше да ги притеснява. Щяха да си поговорят
спокойно, имаха да си кажат толкова много неща. Ибрахим
залости вратата, после помогна на агата на еничарите да легне на
одъра, на който беше спал няколко години, а за себе си застла
ямурлука и легна направо върху хладната земя. Отвън
съвещанието беше свършило и сега се чуваше глъчката от
пиршество, което се вихреше в палатката. Явно Нурсултан Алиев
бе решил да остави обявяването си за емир на Кавказ за другия
ден. Шумове се чуваха и по-надолу от палатката, където
различните свити празнуваха, всяка по своя си начин.

Двамата мъже поговориха доста, преди Явуз Челик да заспи. Той

му разказваше за Истанбул и за познатите му. Ибрахим с
горчивина разбра, че през изминалото лято султан Ахмед III беше
починал, като заточеник в Стария дворец. Българинът разпитваше
за политиката, за това къде е 101-ва орта, за Хакъ и сейменбашията
Неджиб. Старецът му разказваше за всичко това, което някога
беше неговият живот, а сега му се струваше толкова далечно.
Скоро Явуз Челик задиша дълбоко и равномерно и се унесе в
дълбок сън. Колко много бе остарял някогашният силен и властен
мъж. Сега Явуз Челик беше най-обикновен старец. Едва ли
старият мъж можеше да му помогне с нещо в борбата с
кесиджията.

975
 Така както се замисли, Ибрахим заспа. Сепна се. Подът беше
неравен и някакви камъчета го убиваха и не му позволяваха да спи
спокойно.

Или пък беше сънувал някакъв кошмар? Той се изправи и излезе

навън. Студеният ветрец го преряза и той се прибра да си наметне
някаква по-дебела дреха. Навън се стелеше тънка мъгла, която го
накара да потрепери. Докато се прибираше, доколкото му
позволяваше мъглицата, огледа къщата, палатките и голямата
поляна. Току що се бе развиделило. Никъде не се виждаше жива
душа. Ибрахим влезе, наметна си ямурлука и пак излезе. Отиде до
един храст и се облекчи. След това, вече много по-спокоен, тръгна
да се прибира. Отново огледа наоколо. Сега вече му направи
впечатление, че не вижда нито един страж. В друга ситуация това
не би му направило впечатление, но след снощната среща и това,
което беше разбрал за кесиджията, всичко му се струваше
подозрително. Внимателно и тихо влезе в землянката. Облече се и
затъкна сабята в колана си. После я извади и много внимателно
тръгна към палатката. Тук все още трябваше да има будни или
полубудни водачи на родове, някои може би пияни. Рязко отметна
брезента на палатката и погледна в нея, там нямаше никого.
Леките изпарения се носеха над поляната. Или беше утринна
омара, или ниски облаци, но навсякъде се стелеше лека прозрачна
мъгла. Ибрахим знаеше, че тримата братя ще пренощуват в
къщата. Тя трябваше да бъде строго пазена. Огледа я, но не видя
нито един пазач. Това беше невъзможно! Колкото и да бяха пияни
всички, предводителите никога нямаше да оставят къщата без
охрана. Тук ставаше нещо нередно. Ибрахим не знаеш как да
реагира. Ту си мислеше, че се случва някакво предателство, ту че
може да е някаква шега и във всеки момент отнякъде да се появят
всички, подиграващи и присмиващи му се. Тази мисъл го накара
да опипа униформата си и да провери дали е вързал добре гащите
си и въобще дали е в порядъчен вид. Така той хем държеше голата
си сабя в ръка, хем някак си се опитваше да я прикрие. Ако пък не
беше шега, се притесняваше, че ако отнякъде се появи стража,
много трудно щеше да му обясни какво прави с извадена сабя,
движейки се към къщата, в която бяха настанени тримата братя
владетели на Кавказ. Опасяваше се приятелите му да не помислят,

976
че се опитва да нападне братята Алиеви. Бавно и внимателно
огледа вратата. Пред нея никой не стоеше и не пазеше. Отвътре
светеше свещ или светилник, защото Ибрахим виждаше
процепите във вратата. Изведнъж някаква сянка мина от
вътрешната страна на вратата и затъмни процепите. Ситуацията
беше много странна. В този момент му дойде една идея. Тъй като
не можеше да си позволи да нахълта в къщата, където можеше да
се окаже, че тримата братя просто си говорят. За да разбере какво
става, можеше да слезе долу в обора, който се отделяше от къщата
горе само от едно дюшеме. Така, стоейки там, можеше да чуе дали
горе има хора и какво правят. Ибрахим бързо се спусна и отвори
вратата на обора. Сега най-важното нещо беше да бъде тих.
Еничарът приклекна и тихо се придвижи. В този момент се
препъна в нещо, политна и падна тежко. По време на падането
хвърли сабята, за да не се промуши сам. Именно поради това, че
държеше извадено острие, се удари толкова лошо. Опита се да се
изправи, но се сети, че беше вдигнал много шум, затова притихна.
После се сети, че е изпуснал сабята си. Наведе се и опипом
потърси ръкохватката ѝ. Опипваше внимателно, за да не се
пореже. Ръката му напипа нещо мазно и гъсто, нещо като зехтин
или по-точно като смола. Опипа наоколо. Колкото и да беше
странно това, което напипваше, му се стори познато. Това беше
лице! Да, човешко лице!

– Кой е? – попита Ибрахим и съжали, че сабята не бе в ръката му.

Човекът не трепна. Не можеше жив човек да стои така

безучастно, докато някой му бърка в очите. Или беше мъртво
пиян, или беше мъртъв. Каквото и да беше, трябваше да провери.
Той хвана дрехите и повлече човека към вратата. Отвори я.
Светлината нахлу в тъмното помещение и видя един от хората на
Султанбек с прерязан гръклян. Разрезът беше от ухо до ухо, чист,
гладък и дълбок. Главата на мъжа падна назад и откри грозна рана.
Оръжието, с което е било извършено убийството, е било късо –
нож или кама, но ръката е била много силна, защото почти без
замах бе прекъснала цялата шия. Явно досега Ибрахим беше ровил
в гърлото на мъжа, защото целите му ръце бяха изцапани с кръв.
Нямаше съмнение – кесиджия. Еничарът подпря вратата на дама с

977
трупа на мъжа и се върна да намери сабята си. Светлината
навлизаше в обора и го освети. Ибрахим се обърна и застина. Това,
което се разкри пред очите му, го потресе. Цялото помещение
беше пълно с трупове на мъртви хора. Те бяха нахвърляни по
целия под, някои подпрени на стената, други метнати един върху
друг, но всички мъртви. Чак сега миризмата на кръв проби през
острата миризма на конска тор. Именно тя беше причината досега
Ибрахим да не усети мириса на смърт. Помещението приличаше
на кланица. Освен труповете, тук-там бяха нахвърляни отсечени
глави, ръце, крака. Той гледаше мъртвите хора, а силите му го
напускаха. Споменът за онзи свят, откъдето идваше, се завърна с
пълна сила. Кавказките разбойници бяха като малки невинни деца
в сравнение с еничарите. Там долу животът беше много по-
жесток, а борбата много по-ожесточена и свирепа. Тези хора бяха
чисти и дори когато убиваха, спазваха някакъв морал. Сега, като
гледаше убитите хора, нахвърляни върху оборската тор, се сети за
Истанбул, за владетелите на света, за еничарите, за джелатите и
кесиджиите. Досега той всъщност си бе почивал от всичко това,
но в този момент всичко се върна в съзнанието му с пълна сила.
Планинците, макар сприхави и шумни, не можеха да направят
нищо такова. Това беше кесиджия.

Ибрахим огледа бегло труповете, докато отиваше да намери

сабята си. Тук бяха почти всички хора на Султанбек Алиев, хората
с които толкова години бе обикалял планините. Всички бяха
мъртви. Безмилостно избити от нечия ръка. Най-накрая откри
сабята си. Сред труповете имаше и хора от свитите на другите
братя, но Ибрахим не видя сред мъртвите нито един от водачите
на клановете. Дали това беше дело на неговия кесиджия Вълчан,
или на някой друг? Може би имаше някакъв заговор! В този
момент чу проскърцване. Горе някой ходеше. Само за миг дочу
женски хлип, който бързо затихна. Горе ставаше нещо. Ибрахим
притихна. Чуваше се някакъв шепот. Какво ли се беше случило?
Ибрахим реши и отиде да събуди Явуз Челик. Трябваше да бъдат
бързи и да бягат или с помощта на братята Алиеви да убият
кесиджията. Излезе от дама и приведен, тичешком се отправи към
землянката. Вратата беше открехната и точно миг преди да влезе
вътре и да събуди агата на еничарите, го видя. Вратата на къщата

978
се отвори безшумно и от там излезе нисък прегърбен старец. Той
се движеше бавно и някак незабележимо, като сянка. Отначало
само за миг Ибрахим помисли, че старецът просто е бил на
посещение при братята Алиеви. Може би е техен баща, но никога
не ги беше чувал да говорят за него. После се сети, че ако беше
уважаван от тях човек, щяха да излязат да го изпратят или поне да
изпратят Лейла. Сега нямаше време да мисли за стареца. Видя го
да минава по пътеката към долния кат, където се намираха конете.
Ако беше невинен, съвсем скоро щеше да се натъкне на труповете
и щеше да бъде потресен. Ибрахим обаче нямаше време да мисли
за това. Влезе в землянката.

– Явуз Челик ага! Явуз Челик ага! – Ибрахим побутна лежащия

мъж, но се учуди. Тялото на стареца беше странно втвърдено.
Целият изтръпна. Прималя му. Пред очите му причерня и червени
точици, като искри, просветнаха пред очите му. Посегна да отвори
вратата, единственото място, откъдето в землянката можеше да
просветне. Отвори вратата, не по-скоро я изтръгна. Помещението
се освети и тогава видя. Главата на стареца беше станала на
пихтия. Тя беше отрязана и смачкана, или първо е била смачкана
и после отрязана. Гледката беше ужасна. Той гледаше тялото на
стареца, обърнато с гръб, и отрязаната смачкана глава. Явуз Челик
– агата на еничарите, един от най-великите воини на света, сега
лежеше пред него мъртъв. Ибрахим се сети за стареца. Ако той
беше кесиджията, трябваше да свърши с него веднага. Изскочи от
землянката и в този момент видя, как един конник, препускайки,
се отдалечава от къщата. Трябваше да вдигне тревога! Трябваше
да го догонят! Ибрахим се завтече към вратата на къщата. Вече
имаше от какво да се притеснява. Отвори я рязко. На земята
лежаха труповете на тримата братя. Трите лъва на Кавказ, трите
тигъра, бъдещи владетели на планината, лежаха мъртви, проснати
на пода. Ибрахим ги позна, главите им не бяха отсечени. Нищо не
можеше да направи за тях. Той видя зулфикр, подпрян на стената,
до него беше и джеридът. Ибрахим взе стария си приятел в ръце,
после го препаса. Стана му някак топло, приятно и много по-
сигурно. Току що бе загубил учителя и благодетеля си, но в
същото време си беше върнал стария приятел. Махна знамето от
джерида, после се отправи към гардероба, там където бе видял

979
Лейла и Султанбек да държат кожената му чанта с книгите. Бръкна
и я извади. След това я преметна през рамо. В този момент чу тихо
хлипане иззад гардероба. Ибрахим отскочи и извади зулфикр.
Отзад нещо черно като кълбо се раздвижи.

– Кой е? – попита Ибрахим.

Нещото продължаваше да се движи. Внимателно обърна

джерида към движещата се черна топка. Животно ли беше, човек
или демон? Мушна леко нещото с острия връх на джерида. В този
момент видя очите, това бяха очите на Лейла, но разширени от
ужас и пълни с безумие. Тя не каза нищо, нито се възмути от това,
че я беше мушнал с острието, а само мучеше. От устата ѝ се беше
проточила дебела лига, а очите ѝ все така изразяваха лудост.
Лейла явно беше видяла какво се беше случило с мъжа ѝ и с
братята му.

– Кой беше? – попита я Ибрахим

– Шейтан! Шейтан! – каза жената.

Ибрахим огледа колана на най-големия брат, но там не откри

камата, подарена му от султан Ахмед III. Сега обаче нямаше време
да я търси, а и Лейла не би могла да му помогне.

Ибрахим излезе. На колана му висеше зулфикр, в дясната си ръка

държеше джерида, а през рамото му бе препасана кожената му
чанта. Вървеше бавно, като омагьосан. Денят вече бе настъпил, но
хората, останали до късно тази нощ, даже нямаха намерение да
стават или може би всички бяха мъртви. Ибрахим се движеше
бавно, като в сън. Отиде в землянката, взе тялото на Явуз Челик и
главата му и ги занесе до двата гроба, този на Бахтияр Казим и
Мустафа. След това започна да копае с ръце и с джерида. Не
мислеше за нищо, просто дълбаеше каменистата почва. Най-
накрая положи тялото на агата на еничарите до тези на
еничарските командири. Така тримата щяха да са заедно. Спомни
си как беше реагирал Явуз Челик ага, когато му беше казал, че ще
живее още дълго. Всъщност мъдрият воин се беше прибрал, за да

980
посрещне смъртта в родината си и тук, сред високите планини,
щеше да остане вовеки.

Ибрахим прочете молитва над гроба на Явуз Челик, сбогува се с

Бахтияр и Мустафа, после влезе отново в обора при труповете и
отвърза Арабкан. На излизане отправи поздрав към вече мъртвите
си другари от бандата на Султанбек. Пристегна ремъците на
седлото на Арабкан, след което го яхна. Отиде до трите гроба и с
всичка сила извика:

– Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък!

Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж Махди! Биз гилиндж
Махди! Биз гилиндж Махди!

След това се обърна и пришпори Арабкан, без дори да се обърне

назад.

981
 5 ГЛАВА
ФИЛИБЕ
В този студен ноемврийски ден на 1740 година един конник
бавно яздеше великолепно животно из тесните калдъръмени
улички на Истанбул. Мъжът явно беше воин, макар облечен в
прости дрехи. Освен че в ръката си държеше бойно копие, на
кръста му висеше ятаган, а и Стойката, с която яздеше, беше на
воин, с изпънат като струна гръб.

Ибрахим оглеждаше града и му се любуваше отново. Той като че

ли попиваше всяка миризма, всеки звук и картина. Яздеше из
уличките на квартала, в който толкова години бе живял. Мина през
чаршията. Още беше ранна утрин, но майсторите вече бяха
наизлезли и спокойно оглеждаха дюкяните си, докато даваха
напътствия на калфите. А те от своя страна с дълги тежки летви
сочеха на чираците какво е заръчал майсторът и ако нещата не се
вършеха с нужната бързина или прилежност, тогава дългите летви
се спускаха с все сила върху главите на клетите чираци. Тази
суетня и приготвянето на сергиите за деня бяха толкова приятни
за Ибрахим. Те го караха да си спомни за ранните си години,
когато беше аджамиоглан в корпуса на еничарите. Колко отдавна
беше това? Колко вода бе изтекла от тогава? Това бяха много
хубави времена! Ако можеше, би искал да се пренесе там – в
еничарския корпус, в Едирне, и отново да бъде млад. Тогава беше
мислил, че не е свободен и се беше съпротивлявал на всичко, което
му се беше случвало. Колко глупав е бил тогава. Не беше разбрал
още, че свободата е нещо измамно и относително. В еничарския
корпус може да си по-свободен, отколкото навсякъде другаде из
света, защото най-опасният затвор е този, който всеки сам си
строи и тогава той те съпътства навсякъде, където и да отидеш.
Свободата е измамно видение, което никога не може да се
постигне. Тя е мираж и примамва всички, които имат окови в
душата си. Тя има много по-голямо значение за младите хора или
поне на тях така им се струва, но за тези, които гледат към залеза
на своя живот, тя вече е без значение. По себе си Ибрахим знаеше,
че дори когато се беше чувствал най-свободен, е бил окован. Ето

982
например сега той имаше кон, беше богат, можеше да отиде
където си поиска и да живее както си иска, но не можеше да
направи нищо такова. Той беше длъжен да направи това, което
правеше. Много от хората, които можеха да са свободни и нищо
не им пречеше да са такива, наричаха своите затвори: дълг, чест,
мисия. Така хората казваха: "Длъжен съм!" Някои са длъжни да
работят, да гледат родителите или децата си, или са длъжни към
семействата си, към султана, религията си, към този или онзи...
Дългът е най-големият затвор за хората. Хората са длъжни да
живеят по определен начин, да спазват определени норми и да
упражняват насилие над себе си. Ибрахим също не беше свободен.
Освен дълга това, което го "оковаваше", се наричаше чувство за
мисия. Именно мисията го беше водила през целия му живот.
Доскоро той беше живял съвсем обикновен живот, високо в
планината, но Злото го откри и отново му напомни, че е Махди.
Той, Ибрахим, трябваше да бъде предводителят на армиите на
Доброто. Така бяха смятали всички членове на сектата на Махди
и той самият бе започнал да мисли по този начин, макар да имаше
своите моменти на съмнения и слабост. Отначало българинът бе
приел с вдъхновение мисълта, че е Махди. Тогава мислеше за себе
си, че е значим, специален, нещо повече от другите хора и това му
доставяше удоволствие и гъделичкаше егото му. По-късно беше
изпаднал в криза на вярата, защото животът му беше твърде
обикновен и никакви чудеса не му се случваха, и в много редки
случаи чувстваше подкрепата на съдбата. Наистина, той беше
надарен с голяма сила, късмет в битките и двубоите, но това беше
най-обикновена сила. В нея нямаше нищо магическо или
свръхестествено. Сега той беше сигурен, че не е Махди. Твърде
дълго се беше лутал от една крайност в друга, твърде объркан бе
животът му, така че едва ли беше Махди. И понеже не беше
Махди, не беше и Доброто. Какво друго му оставаше освен да бъде
Злото? Дали именно като ръка на Злото не беше убил иранския
шах? Дали нямаше да се окаже, че шах Махмуд е бил истинският
Махди? Ибрахим знаеше, че в нормално време Доброто трябва да
победи Злото, но явно днес Злото трябваше да бъде победено от
друго, по-голямо Зло. Именно той, Ибрахим Селяхаддин, беше

983
най-голямото Зло и сега вървеше по следите на кесиджията убил
неговия учител – агата на еничарите Явуз Челик.

Всички следи на кесиджията водеха към Истанбул, но Ибрахим

не се притесняваше. Сигурно беше по-лесно да се открие човек в
цялата Империя, отколкото в най-големия град на света.
Кесиджията нямаше да може да го открие в града, освен ако не се
срещнат случайно или ако убиецът не знаеше къде да го дебне.
Също и Ибрахим не може да го проследи в града.

Погледът на Ибрахим се хлъзна и видя дюкяна, който бе

принадлежал на Патрона Халил преди смъртта му. Явно
търговията с фесове процъфтяваше и Селим ага бе закупил и
съседния дюкян. Ибрахим гледаше как калфите приготвят
дюкяните, само че човекът, който надзираваше всичко това, не
беше Селим ага, а Хакъ. Да, мъжът, който гледаше дюкяна, беше
около тридесет годишен. Ибрахим се доближи до него. Той дочу
подкованите копита на коня, обърна се и се вгледа в лицето на
еничара. Чак сега Ибрахим осъзна колко се е променил през
изминалите пет години.

- Ибрахим ага! – почти извика Хакъ, който вече беше зрял мъж.
Ибрахим си спомни онова малко пъргаво хлапе, което бе обрало
приятеля му Рефик. Хакъ направи тайния поздрав на Махди.
Ибрахим отвърна със същото.

– Хакъ!

Ибрахим скочи от коня, но го направи внимателно, защото от

дългите дни яздене и от това, че бе прекосил целия Анадол,
краката му не го държаха.

– Учителю, какво правите тук? Кога се прибрахте?

Ибрахим направи знак на младия мъж да не ръкомаха и да се

държи по-дискретно.

– Току що пристигам, но не привличай внимание!

984
 След това Ибрахим тръгна към малката, толкова добре позната
му уличка. Хакъ даде няколко последни наставления на калфите и
бързо последва Ибрахим. Кафенето на Хасан ага все още
работеше. Българинът влезе вътре. Седна на миндера и си спомни
за Рефик. Хакъ донесе две кафета и почтително седна до по-
възрастния мъж.

– Знаех, че ще дойдете! – каза Хакъ.

– Откъде знаеше? – изуми се Ибрахим.

– Колкото и да е чудно, преди два дни се случи нещо, което ме

накара да съм нащрек.

– Какво се е случило?

– Имах предчувствие, а и се чу, че някой пак е влизал в къщата

на Адюлазиз Левни и вечерта в къщата се виждала светлина.

Какво можеше да означава това, което казваше Хакъ? Ибрахим

си спомни Арист, а после и дъщеря му Шакюре, султанския харем,
а после и Персика.

– Как е Махидевран? – попита най-накрая той.

Хакъ се обърна, зад тезгяха се мяркаше чорлава глава на 4-5

годишно момче.

– Ибрахим! Хей, Ибрахим, я ела насам!

Малчуганът се приближи до Хакъ. Той се изпъчи, а от нослето

му към устата се спускаше тънка прозрачна струйка.

– Избърши си сополите! – строго каза Хакъ.

Момчето недоволно се отдалечи.

– Нарекохме го на вас – каза той, като погледна Ибрахим. –

Имаме и дъщеря, която кръстихме Сабрие!

985
 – Сабрие! – Ибрахим повтори името и си спомни момиченцето с
най-тъжните очи на света. – Явно търговията с фесове се развива
добре. Как е Селим ага?

– Селим ага почина преди три години – каза Хакъ и лицето му

помръкна.

Ибрахим също се натъжи заради загубата на Селим ага.

– И така от моите познати само Али Мюзекки ли остана?

– Не, персиецът отиде да изучава някакво духовно учение във

Филибе.

– Какво духовно учение?

– Каза ми някакви неща, но аз не ги разбрах. Било свързано със

суфите. Ако свикате съвета на Махди, той ще ви обясни. Сега аз,
Махидевран и децата живеем в къщата.

Ибрахим мислеше какво да прави. Не можеше да остане в

Истанбул, защото кесиджията щеше да го намери. Той стана и
тръгна към кесиджийската къща. Хакъ отключи новата брава и
двамата бързо влязоха в къщата. Младият мъж напипа ключа на
тайната врата. Като отвориха вратата, миризмата на залата ги
"удари" в носа. Хакъ запали няколко факли, Ибрахим взе една и
огледа съкровището. То бе станало още повече. Към персийското
злато се беше натрупало още толкова от търговията с фесове.
Гледката на съкровището и многото злато го зарадва. Ибрахим си
спомняше какъв проблем беше да качат сандък на втория кат на
къщата. Но и какъв смисъл имаше да качват цялото това богатство
горе, като там щеше да им бъде още по-трудно да го опазят.
Цялата къща беше пронизана от тайни входове, които помагаха
човек да избяга от нея, но ако ги знаеш, не беше трудно и да
влезеш вътре. Ибрахим знаеше, че не може да остане в къщата
дори за една вечер, освен ако не искаше да се срещне със
султанските джелати или с кесиджията. Така той оглеждаше
помещението и си спомняше славните години, когато тук се бе

986
упражнявал с Рефик и Хакъ. Сега трябваше да отнесе по най-
бързия начин съкровището.

– Хакъ, искам да отидеш до Топкапъ сарай и да повикаш

сейменбашията Неджиб! Кажи му, че съм тук! Нека дойде
веднага!

Хакъ веднага излезе. Ибрахим извади зулфикр и започна да го

върти в тъмното. Представяше си, че се бие срещу много и
различни противници. Мечът на исляма беше в него отскоро. След
като доста време не беше в ръката му, може би затова изпита
радост, докато го въртеше и се биеше с въображаемите
противници. Толкова много се вживя, че не усети колко време е
останал в подземната зала. Зулфикр сякаш стенеше и му говореше.
Той също се радваше, че отново беше в ръката на този, заради
когото бе изкован. Не мина много време и на вратата застана Хакъ,
който водеше със себе си сейменбашията. Сърцето на Ибрахим
трепна. Радваше се да види поне един от учителите си жив и здрав.

Двамата мъже първо се поздравиха с тайния знак на Махди, а

после и с еничарския поздрав.

Ибрахим клекна и така както беше извадил зулфикр, го насочи

нагоре. Неджиб ага извади арабската си сабя, а Хакъ – някакъв
ятаган от тези, които бяха подпрени на стената. Тримата мъже
изпълниха ритуала на сектата, след това Ибрахим се изправи и
каза:

– Това сме! Само това останахме! Ние тримата и талибът Али

Мюзекки. Това сме сектата на Махди. Сега обаче талибът не ни
трябва – Ибрахим замълча за известно време и после допълни: –
Искам да ви уведомя, че трима от членовете на сектата починаха.

Двамата мъже се размърдаха. По всичко си личеше, че особено

Неджиб ага иска да узнае повече. Ибрахим знаеше, че той иска да
пита най-вече за Явуз Челик, който беше и негов учител и
командир.

987
 – Мустафа и Бахтияр Казим умряха. Бяха убити преди пет години
и костите им са погребани в аула на Султанбек Алиев, в сърцето
на Кавказ. Там до тях е положен и агата на еничарите Явуз Челик.

– Кога се случи това? – попита Неджиб.

– Преди по-малко от месец.

– Как стана?

– Султанът е изпратил по петите ми кесиджия.

– Знам, някой си Вълчан. Двамата с агата включихме целия

корпус на еничарите, за да го разкрием и да се опитаме да го
спрем, но засега нищо не сме постигнали.

– Кесиджията го уби. Изби още много хора, почти целия елит на

кавказците.

– Къде е сега кесиджията? – Неджиб ага стисна ръкохватката на

сабята си. Сейменската му и еничарска душа явно въстана. – Ще
го открия и ще го убия!

– Оставете го на мен, Неджиб ага. Един кесиджия може да бъде

убит само от друг кесиджия.

– Да наемем кесиджия ли? – учуди се албанецът.

– Не, ага, аз ще го убия! – никога досега Ибрахим не беше

признавал, че е бил обучаван някога за главорез. – Цялата картина
ми е ясна, само едно искам да знам, какво стана с една ханъма,
която беше жена на султан Ахмед III?

Неджиб явно беше учуден. Беше му трудно да превключи от

смъртта на тримата еничарски командири към въпроса за някаква
ханъма. Той се замисли, а после каза:

– Всъщност с тази ханъма се случи нещо странно. Това наистина

е интересно. Преди четири години тя избяга от харема на султана.

– Как така избяга?

988
 – Избяга от харема. Да, колкото и да е странно, преди четири
години тя някак си избяга от харема. Разбира се, това стана от Ески
сарай, а не от Топкапъ сарай, но все пак е странно.

Неджиб се опита да обясни нещо, но Ибрахим не се нуждаеше от

оправдания, затова го прекъсна.

– Хакъ, трябва да останете с Махидевран да живеете в къщата!

Тази къща е специална! Около нея има някаква тайна и ние трябва
да държим къщата! Вие трябва да живеете тук! – Хакъ явно беше
изненадан. – После ще ти покажа тайните изходи!

След това Ибрахим извади ятаганите близнаци – оръжието, което

бе принадлежало на агата на еничарите Явуз Челик. При смъртта
на стария ага, той ги беше взел със себе си и ги бе донесъл до тук.

– Това са ятаганите на Явуз Челик. Те са изковани от едно парче

метал и са монолитни, както са монолитни недрата на могъщата
планина. Но са разделени, както са разделени народите живеещи
върху планината. Нурсултан Алиев търсеше Меча на емира и
помисли, че това е зулфикр, но той грешеше, защото това
всъщност беше оръжието на агата на еничарите. Него търсеше и
Гири Берулава, а то през цялото време е било под носа му.
Ятаганите така и останаха у нас, което означава, че няма да има
мир и единство в Кавказ.

Ето ви тези прекрасни оръжия, защото те трябва да останат в

сектата на Махди.

– Но когато са разделени, те губят своята изключителност. Те са

уникални, защото са напълно еднакви. Изкуството е да ги
завъртиш и двата – възрази Неджиб.

Ибрахим знаеше, че да притежава двата ятагана, е мечта на

албанеца още от времето, когато му беше командир в корпуса.
Още тогава той с надежда в гласа го бе разпитвал за оръжието на
неговия благодетел и покровител Явуз Челик.

989
 – Никой освен Явуз Челик не е достоен да притежава двата
ятагана!

– Каза Ибрахим и с това попари надеждата на Неджиб да получи

великолепните оръжия.

След това Ибрахим извади двата ятагана и без да ги избира, ги

подаде на Хакъ и Неджиб. Ятаганите като че ли изплакаха,
усещайки раздялата. Може би сега за пръв път те усетиха, че
предишният им притежател е мъртъв.

Двамата мъже бяха видимо доволни. Като опипваше

безупречното острие на единия от "Близнаците", Хакъ каза:

– Ибрахим ага, искам да приемете нови членове в сектата, щом

останахме само четиримата!

– Искам да кажа още нещо, което ме мъчи от много години! Аз

мисля, че не съм Махди! Дори да е така, не мога да нося
отговорност за сектата! Смятам в този момент да закрия сектата!

Двамата мъже бяха толкова изненадани, че изреваха от

възмущение.

– Да, аз смятам, че спасение чрез секта е невъзможно! Всеки

човек е свободен и само личният му Път може да го спаси, а не
някаква вяра или членуване в секта! Човек не трябва да бъде
вярващ. Ако е вярващ, това означава, че е последовател, а
последователят не може да постигне свобода и спасение!

– Но сектата беше нашата надежда за спасение! Много хора

умряха, за да съществува тя! Дори да постигнеш някакъв личен
Път на спасение, как без сектата ще го направиш достояние за
останалите хора?

Ибрахим не беше готов да отговори. Не беше имал време да

обмисли добре всички тези въпроси. Сега имаше по-важни задачи.

990
 – Аз съм Махди и закривам сектата! Ако някога имам съобщение
за вас, ще ви го отправя! Ако има нужда пак да се съберем, ще се
съберем!

– Но в какво да вярваме дотогава? – попита Неджиб. – На какво

да разчитаме? На какво да се надяваме?

Ибрахим направи поздрав. Неджиб се обърна и си тръгна

объркан и разочарован. Докато се отдалечаваше, той пипна
канията на ятагана "близнак". Така Ибрахим и Неджиб се
разделиха. Българинът поведе Хакъ след себе си. Хакъ беше
накарал Махидевран да излезе някъде из града, докато трае
сбирката на сектата на Махди. Ибрахим искаше да я види, но сега
нямаше време. Той показа на Хакъ тайния коридор от стаята,
която отначало беше на Рефик, а по-късно на Махидевран и
Персика. Сега в нея отново живееше Махидевран, но този път с
мъжа си Хакъ. Децата живееха в стаята на Ибрахим. После му
обясни всяка част от къщата за какво служи и как може да се
използва в мирно време и при битка.

– Какво стана с Персика? – попита той, като разчиташе, че

Махидевран може да е чула нещо за приятелката си и да му е
казала.

– Нищо не сме чули за нея. Знаем само, че е в харема на султан

Махмуд I. Не знаем нито дали е жива, нито дали е добре. Само
това успя да научи Неджиб ага.

Ибрахим отдели една кесия с пари и накара Хакъ да отиде да

купи една каруца и два коня, а той легна и заспа за последен път в
стаята си. Спа сладко, като дете, като че ли отново се намираше в
една от къщите близнаци в Козбунар и във всеки момент щеше да
го повика баба Василка, за да му даде да закуси мекици с мед, а
след това щеше да види Велко, Гергина, Божура и Ирис. Струваше
му се, че ако отвори очи, ще се окаже, че целият му живот е бил
само един сън и той пак е дете, и щеше да хукне да пасе овцете
заедно с Иван Саръсакалов. Шумът от стъпките на Хакъ го събуди.
Ибрахим се усмихна с тъжна усмивка. Дори споменът за съня го
караше да се чувства щастлив. Истината обаче беше тъжна. Той не

991
беше тринадесет годишен, а четиридесет и девет годишен и по-
голямата част от живота му бе преминала в преследване на
някакви цели, които, както се оказа, дори не бяха негови. Досега
винаги беше живял заради други хора. Вече беше време да
поживее за себе си. Цял живот бе скърбял над гробовете на чужди
хора, а не знаеше какво е станало с неговите родители, с баба му,
с брат му. Не знаеше дори дали са живи. Подозираше, че вече
отдавна не са сред живите, но не знаеше нито къде е гробът им,
нито кога и как са починали.

Двамата натовариха сандъците в каруцата. После Ибрахим се

сбогува, върза Арабкан на задната ритла и напусна улицата,
квартала и Истанбул. Беше късен следобед. Слънцето напичаше
лениво. Той вървеше към залеза, мина покрай Михримах джамия,
премина през Едирне капъ и продължи напред. Когато сутринта
влезе в Истанбул, загуби следата на кесиджията. Затова сега беше
решил да следва сърцето и главата си. Сърцето му говореше да се
върне в родината си, да се поинтересува поне отдалече за участта
на родителите си. Единствената следа, която му бе останала, беше
името на кесиджията. То беше Вълчан. Ако Ибрахим не се
лъжеше, това име имаше нещо общо с Козбунар и може би с
къщите близнаци. Така разумът му говореше, че трябва да
продължи търсенето на кесиджията в Козбунар.

Ибрахим беше скрил сандъците под сламата в каруцата. През

първото денонощие не спря конете, после започна през деня да се
вози в каруцата, а вечерта спираше и почиваше. Движеше се по
Цариградския път и така достигна до Папазлий (днес Поповица).
Една част от пътя се отклоняваше наляво, към Станимака. Именно
покрай този път беше изграден родният му Боляров хан. Ибрахим
се изкуши да завие наляво и да се срещне директно със спомените
и оцелелите от роднините си. Какво ли щеше да завари? Дали
ханът беше цял и все още беше там? Той беше минавал по този
път като дете. През цялото време вървеше по горния ръб на един
голям баир, който продължаваше чак до Станимака. Боляровият
хан се намираше някъде по средата между Папазлий и Станимака.
Преди това беше минал през Аджилиз махала (Хаджилиз – Хаджи
Елиз махала – днес Първомай). Оттам отбивката вляво водеше

992
през село Дебър, Поройна и стигаше до Козбунар (днес Дълбок
извор), Прангите (днес Патриарх Евтимово) и Арапово (днес
Златовръх). Това беше пътят, по който бе преминало юношеството
му и именно по него, преди толкова години, го бяха отвели при
девширмето като еничар. Сега спомените го заляха със страшна
сила, но той не намери сили в себе си да се отклони наляво, нито
при Аджилиз махала, нито при Папазлий, а продължи напред и
привечер навлезе в най-големия град в България – Филибе.
Ибрахим бързаше към Филибе, защото трябваше по най-бързия
начин да прибере сандъците със златото на сигурно място.
Колкото по-дълго останеше на пътя, толкова по-голям риск от
нападение поемаше. Така пътят му щеше доста да се удължи, но
не смееше със съкровището да отиде до Козбунар. Освен това
можеше да се натъкне на кесиджията и сам да влезе в бърлогата
на мечката. Ако това се случеше, талигата със съкровището щеше
да му бъде в тежест. Филибе беше едновременно достатъчно близо
до Станимака, Козбунар и Боляровия хан, в същото време не беше
прекалено близко и нямаше как да се срещнат случайно с
кесиджията. Освен това Ибрахим беше живял достатъчно в дивите
кавказки планини, далеч от всякакви градове и сега искаше да
поживее малко в град.

Филибе, освен най-големият, беше и най-богатият български

град. Най-богатите и тежки български фамилии живееха на три от
седемте тепета. Там къщите бяха големи, пищни и много красиви,
изрисувани и изпипани до най-малките детайли. Във Филибе се
намираше и най-голямата турска общност. Българите бяха малка
част от този град. Там живееха гърци, арменци, араби, сърби и
хора от всякакви други народи. Българските родове търгуваха с
цялата империя. Градът беше най-голям и единствен
производител на аба и гайтани в Османската империя. Аба,
произведена в града, се търгуваше от Персия до Мароко, от
Австро-Унгария до Судан. Всичко това беше довело до бързо и
безпределно забогатяване на филибелии, а това се отразяваше и на
целия град, който беше най-големият пазар в Тракия и България.
В три от дните на седмицата имаше големи пазари, в които селяни
от местните села, а и от по-далече, возеха стоката си за продан.
Тук селяните от низините носеха жито, ябълки, круши, сливи; от

993
Родопа овчарите сваляха огромни стада от овце, крави или кози.
Каракачаните на път от Стара планина за Родопите и Гърция
минаваха от тук и продаваха във Филибе най-мазните си кочове.
Но тук се продаваха и силни атове и жребци от най-скъпи породи.
Пазарите бяха в понеделник, четвъртък и събота. Тогава се
продаваха фъстъци, бадеми, пестил, петмез, черги, губери, орехи
и всякакви други неща. Градът беше разположен в сърцето на най-
плодородната, надарена от бога земя, по-плодородна и от
иракското междуречие и долината на Нил – това беше
Тракийската низина.

По северните скатове на Родопа планина, които бяха полегати, а

и в самата низина, зрееше най-хубавото грозде, което наливаше
сок и горещото българско слънце го изпичаше, докато зърната не
заприличаха на кехлибар. Затова тук се правеше такова вино,
толкова гъсто, сладко и силно, че другите народи и особено
гърците, които бяха големи ценители, го пиеха разредено с вода.
Българите го пиеха неразредено, но те бяха свикнали. Във Филибе
имаше специален Гроздов пазар (Емиш пазар), в който освен
грозде, вино и ракия се продаваха и всякакви други плодове.

Ибрахим влезе в града. Търсеше кервансарай. Един от

площадите се наричаше Айкел мегдан. Той беше кръстен на
голямата каменна чешма с два чучура, която се наричаше Айкел.
Все пак за всички филибелии този площад си беше Джумаята,
защото вдясно се извисяваше Джумая джамия. Ибрахим се спусна
надолу по чаршията. Отначало вървеше отдясно, като мислеше, че
се движи покрай различни дюкяни. Чак накрая се обърна и разбра,
че всичките двукати дюкяни са опрели гръб в огромна каменна
стена, която бе едната от четирите високи стени на най-голямата
постройка на Балканския полуостров, така нареченият Куршум
хан. Той беше наречен така, защото покривът му не беше от
керемиди, а от огромни оловни куполи. Входът на огромния
кервансарай беше дълбок. За да се стигне до огромната кована
желязна врата се минаваше през арка, подобна на тунел. Отвън
кервансараят приличаше на голям манастир. От двете страни на
входа също имаше пристроени маази (дюкяни). Филибе, освен
пазарен център, център на най-богатите търговски фамилии, беше

994
и център на всички занаяти. Тук бяха най-добрите ковачи, които
спореха по майсторство с габровските, грънчари си оспорваха
първенството с троянските, имаше също дърводелци, тъкачи,
калпакчии.

Ибрахим влезе в Куршум хан. Докато водеше конете с каруцата,

огледа четирите долни двуетажни крила, които затваряха голям
правоъгълен двор. Усещането беше все едно влиза в огромна
джамия. И външните и вътрешните приземия на сградите се
ползваха като търговски складове. Горе бяха одаите с аркаден
чардак пред тях, който обикаляше целия вътрешен двор. На
долния кат имаше заслони за добитъка и голяма чешма с много
чучури и корита. Ибрахим погледна и прецени, че сигурно от
коритата на чешмата можеха да пият едновременно десет коня.
Сградата беше изградена с дебели до два метра стени от редуващи
се камъни и тухли. Най-отгоре се виждаше покривът. Той не беше
както на къщите с цигли (керемиди), а с многобройни куполи,
обшити с дебели куршумени (оловни) листове, като на джамия.
Чак когато влезе вътре, Ибрахим разбра, че в Куршум хан се влиза
през ъглов входподлез с еркер, а вратата не беше желязна, а тежка
дъбова, обкована с метални ленти, напластени една върху друга
като броня на древен воин. Вратата се закатанчваше с вериги.
Дворът беше настлан с големи каменни плочи, а до чешмата, като
ръце протегнати нагоре, растяха кипариси и тополи. Те бяха
толкова високи, че се извисяваха над помещенията на
кервансарая.

Куршум хан се държеше от няколко ханджии. Ибрахим искаше

само да попита за одая, но без да разбере, вече му бяха дали стая.
Той остави сандъците в едно помещение долу. То беше малко и с
дебела обкована вратичка, която беше толкова ниска, че се
налагаше да се навежда, за да влезе вътре. Няколко млади селяни,
явно от околните села, му помогнаха да свали сандъците. Той
беше опитал да ги качи в одаята си, но ханджията не му разреши.
Така беше принуден да ги остави долу.

– За склад или за мааза ще ви трябват? – беше попитал

ханджията.

995
 – За склад! – беше отговорил Ибрахим.

Така Ибрахим се сдоби с тази малка стаичка. Тя се изпълни само

от сандъците, но това, че нямаше прозорци и друг вход, му хареса.
След сандъците, Ибрахим внесе и един дълъг денк, увит с кожи. В
него беше поставил джерида и зулфикр и така ги беше скрил.
Единственото оръжие, което висеше на кръста му, беше
персийската кама. Сега обаче еничарът подпря джерида зад
вратата и скри зулфикр в дрехата си. Можеше да остави цялото
съкровище на света в склада, но не и зулфикр далеч от себе си.
След като провери още веднъж всичко, Ибрахим затвори вратата.
Нямаше с какво да я заключи, защото беше върнал катинара, който
ханджията му предложи. Да заключи персийското съкровище с
катинар за който някой друг може да има ключ му се струваше
ненужно. За да защити все пак съкровището, той така постави
каруцата, че да препречи вратата, а в нея постави сламата и завърза
конете така, че да пасат и също да препречват вратата.

Ханджията качи Ибрахим до горната стая, която беше

определена за него. Когато влезе вътре, еничарът се учуди. Стаята
беше напълно празна, нямаше дори миндер. Явно хората, които
посещаваха Куршум хан, си носеха черги и завивки и спяха
направо върху пода. Ибрахим взе ключа на стаята, заключи
вратата и веднага излезе. Вече беше на здрачаване, но той
трябваше да купи катинар. Трябваше да намери ковач, който да му
го изкове. Ибрахим излезе да се разходи из търговската улица на
града. Цялата чаршия беше осветена от факли и горящи
светилници. Много хора се разхождаха, дюкяните бяха отворени,
в гледката имаше нещо мистично, нещо магическо. Движенията
на хората бяха спокойни и забавени. Всички те бяха добре
облечени и изглеждаха щастливи. Майсторите и чираците бяха
облечени в различни дрехи и самите им дрехи издаваха
положението им и това с какъв занаят се занимават. Лек, топъл
ветрец подухваше над града и като че ли милваше лицето на
еничара. Не можеше да сгреши, намираше се в България. Този
ветрец, съвсем недалеч оттук, беше милвал лицето му като дете.
Ибрахим никога не можеше да обърка или забрави този вятър.
Сега той се разхождаше бавно, преминаваше от дюкян на дюкян и

996
във всеки един наблюдаваше това, което майсторът изработваше.
Но не само това, ако останеш достатъчно дълго, можеш да станеш
свидетел на това как някой майстор изработва свирка, как друг
прави цървули или от една проста черна нишка изработва гайтан,
навит наляво или надясно и оформен като листенца или животни.
Това беше цяло представление. Омагьосан, Ибрахим спря пред
един ковач, изработващ тави и медни съдове. Отначало си
помисли, че при него може да поръча катинар, но съвсем скоро
осъзна грешката си. Но той остана, вперил поглед в устабашията,
не толкова заради това, което правеше, колкото за това, че докато
почукваше с малкото си чукче, той оформяше мелодия, а медните
съдове подрънкваха като камбанки и сякаш акомпанираха на
ритъма на чукчето. Той отминаваше и с една крачка попадаше в
друг свят. Хората се разхождаха бавно и подобно на Ибрахим се
наслаждаваха на може би последната топла вечер от тази година.
Ибрахим беше много впечатлен от ароматите на някои сергии, в
които се готвеха различни манджи. Тук печаха месо, там къкреше
котел с боб. Ароматите се смесваха, пламъците на факлите и
огньовете танцуваха по лицата на хората. Целият град беше
излязъл и се разхождаше по Джумаята. Никой обаче не бързаше,
личеше си, че са излезли да се видят помежду си и да се покажат,
а не толкова да купят нещо. Ибрахим се огледа, сякаш целият град
се познаваше. Всички се усмихваха и се поздравяваха. Докато по-
възрастните се спираха да си поговорят, децата се гонеха,
провираха се между тълпата и обмисляха някоя нова беля.
Майсторите в дюкяните и гостилничарите се опитваха да им
попречат. Целият град беше като покрит с някаква голяма палатка.
Джумаята беше осветена и все едно стоеше под купол. Ибрахим
се сети за огнените тържества на султан Ахмед III в Топкапъ, но
тук зрелището беше още по-величествено. Виждаха се араби с
бели дрехи, богати българи с кожени ентерии, европейци със
смешни чадъри от дантели в ръце и гъркини с бели рокли, като
царици. До тях пристъпяха гърци с бели дрехи, с дълги ръкави и
къси поли облечени над панталоните. И всичко това беше споено
от една ненатрапчива, но достатъчно силна глъчка. Всички
говореха помежду си и явно се разбираха, но отстрани се чуваше
само приглушен шум, който тук-там се прекъсваше от кикота на

997
някоя кокона или от тежкото изкашляне на някой мастит
ръководител на еснаф.

Ибрахим гледаше тази картина като омагьосан. Той веднага

усети атмосферата на града и тя му хареса. Миризмата, глъчката,
движението на хората, светлините го бяха омагьосали и той не
можеше да отдели поглед. Чак сега почувства, че е отново в
България. Следващото нещо, което усети, беше глад. Преди да
излезе на чаршията, не беше гладен, но сега беше спрял до една
гостилница. Направо на пътя беше стъкнат огън и над него
къкреше котел с гъст боб. Майсторът гостилничар беше сложил в
гърнето цял стрък чубрица, чийто аромат накара корема на
еничара да се обърне. Той бръкна в пояса си, извади едно акче и
го подаде на дебелия мъж, чиято риза някога е била бяла, но сега
по нея си личеше какво е готвил през последната седмица. Мъжът
взе акчето и внимателно го огледа. Ибрахим беше облечен с най-
обикновени дрехи. Те издаваха, че е турчин, с бедни, но здрави и
чисти дрехи, без нито една кръпка по тях. Може би фесът или
нещо друго го издаваше, че съвсем скоро е бил в столицата на
света. Мъжът не можеше да повярва, че Ибрахим му е подал цяло
акче. Все пак парите си бяха пари. Той взе една голяма обла пита,
явно току що изпечена, защото Ибрахим усети аромата ѝ. Мъжът
я опря в шкембето си и с голям нож я разполови на две равни
части. Остави едната половина, а другата я разцепи и разтвори,
така че се получи голям джоб и за няколко секунди я остави върху
парата, издигаща се от къкрещия в котела боб. Така питата омекна
и пое от миризмата. След това мъжът взе една дървена лъжица,
загреба от гъстия боб и го напъха в питата, докато не я препълни
и тя не се изду. После я подаде на Ибрахим и каза:

– Да ви е вкусно, ага ефенди!

– Сполай, гостилничар ага!

Ибрахим грабна издутата питка и гладно захапа. Беше толкова

вкусно, колкото и ароматно. Може би в Куршум хан имаше
ахчийница, но гладът го бе преборил. Това не беше глад, по-скоро
някаква спонтанна лакомия го бе обзела. Изведнъж от минарето

998
на джамията, което беше срещу него, се разнесе гласът на
мюезина. Площадът беше останал без турци. Българите,
арменците, евреите също се разотиваха и скоро на площада и по
чаршията не остана никой. Само тук-там като сенки майсторите,
току що спуснали кепенците на дюкяните си, се прибираха.

Ибрахим стоеше и гледаше всичко, което се случваше около

него. Той продължаваше да отхапва от препечената корица на
питката и гъстия боб. Беше благодарен, че е бекташ и за него не са
задължителните пет молитви на ден. Когато вечерната молитва
приключи и големците и всички мюсюлмани, които се молеха в
тази голяма джамия, си тръгнаха, и той тръгна с тях. Куршум хан
беше съвсем наблизо. Оказа се пред портата миг преди стражата
да затвори огромната, дебела, дъбова врата. Стражата се състоеше
от пет-шест човека, въоръжени с пищови, стари пушки, ятагани и
дори копия. След вечерната молитва, началникът на пазачите
изсвири сигнал и малко след това портата се затвори. Това стана с
огромни тежки синджири. Стражарите запалиха няколко големи
кандила и легнаха до портата. Ако по среднощ дойдеше някой гост
и похлопаше на вратата, го приемаха вътре, поднасяха му ядене,
но навън никой не се пускаше да излиза.

Тъй като не беше купил катинар, а и нощта беше топла, за да пази

съкровището, Ибрахим легна в колата със сеното. Беше сложил
нишан на вратата, за да разбере дали някой не се е опитвал да
влезе. Никой не беше побутнал и дори докоснал вратата. Въпреки
че беше на открито, тъй като бе много уморен, спа добре. Така
поне не се притесняваше. Зулфикр беше до него, скрит под
сламата. Ако беше отишъл да спи горе, в стаята, щеше да се
притеснява и едва ли щеше да спи по-спокойно, отколкото сега в
сламата.

На развиделяване гостите се разшаваха. Началникът на стражата

подкани със сигнал всички да стават. Отначало Ибрахим не разбра
какво става и гледаше с интерес. Стопаните и собственици на
стока слязоха от одаите, в които бяха спали сами или с
домочадията си, след което всеки внимателно прегледа стоката и
багажа си. Ханджиите викаха:

999
 – О, последователи на Мохамед! Имането, дрехите и животните
ви налице ли са?

Всички пътници, един след друг, отговаряха:

– Всичко е на мястото, бог да прости благодетеля!

Ибрахим не беше проверил сандъците си, но и не смяташе, че е

нужно да прави това. Все пак, когато го попитаха, той отговори по
същия начин. Чак след това пазачите отвързаха веригата и вече
всички можеха свободно да влизат и излизат от хана. Атмосферата
на града отново го погълна. През деня магията на града беше
същата, както привечер. Дюкяните вече бяха отворили. Скоро
мюезинът запя за сутрешна молитва, но това ни най-малко не
промени ритъма на живот. Сега обаче улиците бяха по-
многолюдни, отвсякъде бяха придошли селяни. Наложи му се да
обиколи доста, преди да успее да купи катинар. Той беше здрав,
тежък, с дебели масивни части, които като че ли предизвикваха
евентуалните крадци, опитващи се да го отворят. Ключалката
беше масивна, а ключът с големи зъбци. След като тръгна да се
прибира отново, мина покрай гостилницата и отново си взе
половин пита, като джоб, пълна с гъст боб. Тръгна към хана, като
сладко гризеше от питата. Влезе в Куршум хан, отиде до склада,
отново провери сандъците. Като се убеди, че всичко е
недокоснато, опипа джерида, който се намираше зад вратата.
После заключи с катинара, но въпреки това постави нов нишан.
След като изяде питата, Ибрахим излезе отново в града. Той беше
тук поради две причини, първо, трябваше от Филибе като база да
търси кесиджията и да го намери преди той да намери него, и
второ – трябваше да открие Али Мюзекки. Хакъ му беше казал, че
персиецът е именно тук. Тъй като градът можеше да се окаже поле
на среща и на битка между кесиджията и него, той трябваше да го
проучи. Трябваше да изследва уличките и различни места, където
можеше да се скрие. Ибрахим се разхождаше като останалите
хора, които търсят нещо или вършат някаква друга работа.
Откакто беше във Филибе, задължително говореше на турски,
защото беше облечен с турски дрехи и всички го смятаха за
турчин. Въпреки това, докато вървеше, той се заслушваше в

1000
говора на местните българи. Не беше говорил на родния си език
от много години. Сега слушаше българските думи и смисълът им
като че ли сам се появяваше и изплуваше някъде дълбоко от
паметта му.

Както се разхождаше, в една сергия видя всякакви лакомства.

Денят отново беше топъл, а на щанда като че ли бяха струпани
всички примамливи неща на света. Група деца се навъртаха зад
тезгяха и опитваха да вкусят от вкусотиите с нослетата си, с които
душеха наоколо. А на тезгяха се продаваха локуми, големи тави с
нещо като баклава, петмез, сладко от сини сливи – пестил, и
стъклени чаши с шербет. Това, което привлече погледа на еничара
обаче бяха няколко захаросани ябълки, поставени в една тава. Те
бяха червени, но не както е червена една ябълка, а от карамела, с
който бяха залети. Във всяка ябълка беше забита по една клечка,
която да служи за дръжка, докато я ближеш. Устата на Ибрахим
се изпълни със слюнка. Такава ябълка беше ял последно преди
много години, когато като дете дядо му го беше водил на панаир.
Той се приближи. В кесията си беше развалил няколко златни пари
на акчета, за да има при дневните харчове. Беше оставил и няколко
златни монети, ако се наложеше да купи нещо по-голямо. Всичко
това беше направил, за да разполага с достатъчно пари и да не му
се налага за щяло и нещяло да отключва склада и да бърка в
сандъците.

Приближи се до продавача и му даде едно акче. Продавачът му

подаде две ябълки и локум. Ибрахим даде едната ябълка и локума
на преглъщащите отдолу деца. Те се разбягаха, без да благодарят,
като всички тичаха след онзи хлапак, който с високо вдигната ръка
държеше червената ябълка над главата си. Малчуганите или щяха
да се сбият, или да си поделят лакомствата. Ибрахим проследи
отдалечаващата се с викове групичка. Беше направил грешка,
беше привлякъл вниманието върху себе си. Премести се на по-
закътано място, под сянката на едно дърво. В бъдеще трябваше
повече да внимава. Така остана известно време. След като изчака
достатъчно, излезе и продължи обиколката си. Обърна се и зави
нагоре по улицата, която се качваше към тепетата. Отначало
мислеше, че това е едно тепе, а всъщност бяха Небет тепе,

1001
Джамбаз тепе и Тексим тепе. Вървеше бавно и се оглеждаше.
Филибе, макар и най-големият град в България, беше много пъти
по-малък от Истанбул, но беше по-чист и китен. Тук липсваха
градските бедняци, които в столицата на Империята бяха
навсякъде. Ханджията му беше казал къде се намира Мавляни
хане[117] – най-големият дервишки манастир, след този в град
Коня. Той го търсеше, но не го откри. Въпреки това не
съжаляваше, защото все пак трябваше да опознае града. На обяд
се прибра в Куршум хан и отиде в ахчийницата. Тя беше голямо
помещение, в долната част на кервансарая, цялото изпълнено с
пейки и маси, а на зиданата печка, която гореше, дори в най-
горещите дни винаги къкреха няколко казана с най-различни
гозби. Така в кервансарая винаги имаше топла храна.

Ибрахим се наяде хубаво, а после пак излезе и продължи да

обикаля из улиците на града. Вечерта се прибра уморен. На другия
ден щеше да тръгне на запад, към квартал Гюлхане, който се
намираше след Сахат тепе, чак до Бунарджика. Така той си
направи план да тръгне от Джумаята надясно.

Сутринта, когато стана, пазачите вече питаха стопаните за

стоката. На Ибрахим не му харесваше това, че в Куршум хан
трябва да спи направо на дъските на пода. Освен това, оставането
тук, както и плащането, трябваше да става ден за ден. Не му
харесваше и буденето по този начин, всяка сутрин, както и това,
че вечер не можеше да излиза, нито да се прибира, когато си
поиска. Предната вечер Ибрахим си беше направил план да се
запознае със западната част на Филибе, но сега, като се събуди, се
замисли за това, че зимата чукаше на вратата. Ако искаше да
проследи кесиджията, трябваше да действа по най-бързия начин.
Той препаса зулфикр, втъкна камата в силяха си и намести дрехите
си. Слезе долу, оседла коня и напои животните. След което седна,
сипа си една паница и взе комат хляб, плати и хапна. Не яде много,
защото щеше да язди доста, а не искаше да му бъде тежко на
корема.

Когато стана, Арабкан вече танцуваше и пръхтеше. Ибрахим не

се качи на коня, а го поведе за повода. Забави се още малко,

1002
защото, когато мина покрай Джумая джамия, чу призива на
мюезина. Българинът прие това за знак, завърза повода на
Арабкан, после отиде до каменното корито, свали кожените си
обувки и калцуните и след като изми ръцете, краката и лицето си,
влезе в джамията.

Ибрахим беше влизал в много джамии, но тази беше една от най-

големите. Тя беше точно копие на голямата джамия в Едирне. Във
Филибе имаше около 50 джамии. Небето над целия град беше
прободено от белите минарета, остри като игли. Разбира се, най-
високо беше минарето на Джумая джамия.

Джумая джамия се наричаше още Улу джамия или Мурадие

джамия. Тя е била построена по времето на султан Мурад I, след
превземането на града от неговия непобедим военачалник Лала
Шахин – един от най-големите турски пълководци. Джамията
беше иззидана от дялани камъни, редувани с тухли. Под покрива,
с девет оловни кубета, бяха оформени девет свода. В дъното на
храма имаше богато украсена олтарна ниша (михраб), а вдясно от
нея – амвон (мимбар), с оригинално островърхо покритие. Под
централния купол беше изграден шадраван. Ибрахим се огледа.
Цялата сграда отвътре беше изпъстрена със стенописи – цветя,
клонки, гирлянди, геометрични фигури и огромни надписи с
цитати от корана, които приличаха на медальони. В
североизточния ъгъл на джамията беше вградено минаре с богата
украса. По него, като серпентини на живота, се катереха ситни
фигурки, направени от червени тухли, контрастиращи върху
бялото минаре.

Според преданието някога на мястото на Мурадие джамия имало

черква, построена от Иван Асен II в памет на Света Петка. По-
късно цар Иван Александър уголемил храма. След нашествието на
турците, църквата е превърната в Улу (главна) джамия, а мегданът
до нея бил наречен "Джумая". През 1410 година, по време на
противоборството между Сюлейман, Муса и Мехмед – синовете
на Баязид, джамията била опожарена. През 1436 година султан
Мурад II наредил да я построят отново за прослава на загиналия
на Косово поле султан Мурад I. Затова е наречена Мурадие.

1003
Хората обаче я наричаха Джумая, вследствие на не съвсем точна
транскрипция на "Петка джамия" – Петъчна джамия, на името
"Света Петка", както се е наричал християнският храм,
съществувал на същото място преди падането на града под
османска власт.

След като молитвата свърши, Ибрахим излезе и се обу. Отиде и

отново хвана поводите на Арабкан. На противоположния ъгъл на
минарето отвън имаше иззидан слънчев часовник. Ибрахим го
погледна и се забърза. Вместо обаче да се качи на гърба на
кавказкия кон, започна да обикаля из дюкяните. Купи си потури,
бяла риза, ямурлук и пояс. Така след малко върху Арабкан яздеше
не турчин, а българин, облечен с чисто нови дрехи. Дългата
овчарска дреха му помагаше по-лесно да скрие зулфикр. Едва след
като се преоблече като българин, Ибрахим запраши по пътя за
Станимака. Беше решил да се облече така, за да не привлича
вниманието из селата, през които щеше да мине. Най-краткият път
за Козбунар беше покрай Боляровия хан, но еничарът реши да
мине през Станимака. Притесняваше се, че посещението на
Боляровия хан би го забавило. Затова тръгна за Козбунар през
Станимака. Не бързаше. Яздеше бавно Арабкан. Искаше, когато
стигне в Козбунар, конят му да не бъде уморен. Когато минаваше
покрай Арапово, вдясно от пътя мерна белите сгради на
Араповския манастир и си спомни детството. Не позволи обаче на
спомените да го превземат. Не искаше да губи концентрация
преди евентуалната среща. Така Ибрахим, бързайки, продължи
към Прангите и скоро вървеше по онзи път, по който преди
тридесет и пет години беше бягал вечерта. Така влезе в Козбунар.
Все така бавно яздеше. На челото си бе прихлупил калпак, но все
пак му се струваше, че всички го оглеждат, сякаш го познаваха.
Дръпна ръкава на бялата риза, така че да скрие татуировката на
лявата си предмишница, на която бе изписано името на ортата му
и нейния знак.

Яздеше бавно и със сетивата си поемаше всичко около себе си.

Мина покрай мегдана и скоро се изправи пред високите порти
близнаци. Остана така и като че ли не успяваше да намери сили в
себе си да провери какво имаше зад вратите. Ако кесиджията се

1004
казваше Вълчан, сигурно имаше нещо общо с рода на
Шейтановите от Козбунар. Сега Ибрахим стоеше изправен точно
пред техните две къщи крепости. Ако кесиджията наистина беше
Шейтанов, кой ли беше? Така той стоеше пред портите, а хората
минаваха покрай него и го оглеждаха. Отвътре не се усещаше
никакво движение. Най-накрая събра кураж. А и времето вече бе
напреднало. Ако не искаше да закъснява и да се прибира по
мръкнало, трябваше да действа. Чак сега усети колко далеч се
намира от сандъците със съкровището. През нощта се чувстваше
по-сигурен, но през деня всичко зависеше от един катинар. Сега
той почувства несигурността.

Ибрахим остави коня, който отиде да пасе от тревата, пораснала

между дувара и плочките. След това българинът бутна малката
вратичка, която беше изрязана в портата. Избра да влезе в къщата
през дясната врата – тази, която някога принадлежеше на Георги
Кехая. Ако имаше хора в къщите, ако в тях живееше някой,
трябваше да е в тази къща. Дали Василка беше още жива? Какво
ли правеха Божура и Ирис? Ибрахим си спомни Велко. Той беше
останал там, някъде под водата на Сливодолското падало.
Доколкото знаеше, той беше живял сам на света и не бе оставил
никой след себе си. Разбира се, някое от момичетата беше негова
дъщеря, но тя не знаеше това. Нямаше и откъде да знае. Така че,
ако въобще имаше хора в къщите, те щяха да са в дясната къща.
Вратата подаде и Ибрахим влезе. Краката му потънаха в меката
трева. Това, което видя, накара краката му да се подкосят. А той
виждаше пред себе си руини. Двете къщи ги нямаше. Те бяха
съборени. От тях бе останала само голяма купчина бели камъни.
В един момент на Ибрахим му се стори, че камъните белеят, както
костите на мъртво животно. Няколко стени все още стояха. И
навсякъде дебели дървени греди, които са представлявали скелета
на къщата, стърчаха, както стърчат костите на разлагащо се
животно.

Ибрахим беше шокиран от гледката. Някаква невидима, но

могъща сила бе съборила къщите близнаци.

1005
 – Какво търсиш тук, синко? – чу глас на възрастна жена зад себе
си.

Без да се обръща, Ибрахим отговори:

– Някога познавах Георги Кехая и жена му Гергина.

– Ааа, няма ги вече. Отдавна умряха и двамата.

- А двете им дъщери и една жена, дето ги гледаше – Василка,

знаеш ли какво стана с тях?

– Тя, Василка, отдавна умря! Мъката я умори нея.

– Каква мъка?

Ибрахим се изправи и обърна. Жената като че ли се стъписа от

ръста и големината на еничара. Той я гледаше отгоре и във
въпроса му имаше нещо заплашително. Ибрахим очакваше тя да
му каже за смъртта на Гергина, но жената заговори за съвсем друга
история.

– Преди време турци отвлякоха едната сестра. Два пъти я

отвличаха. Като сълзички бяха – хубави, усмихнати, добри и
работни. Живееха при Василка, но турци харесали едната и я
отвлякоха. Поболя се старата и умря.

– И никой ли не ги потърси?

– Имаше едно момче, което се грижеше и помагаше на бабата и

щерките, но от много години нищо не сме чули за него. Така се
затри целият род на Шейтановите. Те иначе не бяха от Козбунар.
Още старият Въльо дойде отнякъде, но откъде, никой не знаеше.
Къде се пръкна после, също никой не разбра. Тук обаче, с тези две
къщи, умря всичко. Тук, в Козбунар, беше краят на този род.

Само едно нещо не му беше ясно в цялата история, затова

Ибрахим попита:

– Какво беше това момче?

1006
 – Никой не знаеше. Не беше тукашно. Никой не знаеше от къде
дойде. Запиля се и то нанякъде. Казаха, че тръгнало да търси
момичето, но кой знае?

Доскоро Ибрахим имаше нужда да поговори с някого, който да

му разкаже, какво се беше случило и много се зарадва на жената.
Сега вече не се нуждаеше от нея, но тя не си тръгваше.
Любопитството ѝ надделяваше и тя гледаше странния мъж. В
погледа ѝ имаше някаква мнителност. Тя сякаш се опасяваше
мъжът да не открадне нещо. На еничара жената му изглеждаше
като някакво страхливо куче, което няма смелост да захапе, но
инстинктът му го кара да стои и да "пази". Тъй като не можеше да
я изгони, Ибрахим обиколи големия двор, качи се върху останките
от къщата, като че ли търсеше нещо. После отиде там, където
някога се намираше градинката на Гергина. Времето се бе оказало
не по-милостиво и към нея. После той се върна към руините на
къщата. Отиде до зида, който отделяше дворовете на двете къщи.
Вратата, макар и разкривена, все още си стоеше там. Докато я
отваряше, тя се разпадна в ръцете му. Ибрахим прекрачи в двора
на Велко. Отиде и разгледа руините и на другата къща. В
съзнанието му всичко беше толкова живо. Това не беше заради
спомените му, а защото толкова години в Истанбул бе живял в
къща двойник на къщите близнаци.

Действията на Ибрахим явно още повече възбудиха

любопитството на старата жена, защото тя го последва в другия
двор. Ибрахим ходеше върху руините на къщите и като че ли
тъпчеше собствения си живот. През целия ден си бе налагал да не
се поддава на спомени. Сега обаче те го заливаха като вълни една
след друга. Той гледаше руините на къщите, погледна двора и
отново се почувства като малко момче. Толкова много искаше да
е млад, а Аллах да му е приготвил друга участ.

– Търсиш ли нещо? – старата жена прекъсна мислите му. Явно

любопитството ѝ надделя.

– Не! – Ибрахим осъзна колко силно възбужда интереса на

старата клюкарка. Нищо не можеше да направи, трябваше да

1007
тръгва, иначе щеше да предизвика много въпроси. Явно
кесиджията Вълчан нямаше връзка с Козбунар и с рода на
Шейтановите. Интуицията му го бе подвела. Сега трябваше да се
връща.

– Как се казваш? – попита жената.

– Няма значение.

Ибрахим нямаше никакво желание да казва на жената как се

казва, нито да разкрива кой е. Беше видял това, което искаше.
Беше загубил следата на кесиджията и можеше да разчита само на
това този Вълчан също да е загубил неговите следи. Той се обърна
с порив, после пресече двора. Жената бързо пристъпваше след
него и се опитваше да го догони. Той се обърна и отново огледа
руините, като че ли искаше да запомни тази картина и да я
запечата в паметта си. После скочи на гърба на Арабкан и без да
чува и вижда нищо, препусна в галоп обратно към Филибе.

Прибра се в Куршум хан миг преди да затворят портата. Първо

провери катинара и нишана, после се погрижи за Арабкан. Конят
беше препускал доста дълго и по муцуната му бе избила пяна.
Ибрахим го почисти и подсуши, напои го и му сложи сено в
каруцата, която му служеше за ясла. Чак след като се погрижи и
за останалите коне, влезе в ахчийницата. Топлата чорба много му
хареса. Той ядеше и мислеше за всичко, което му се бе случило
през деня. После обаче топлината се разля из тялото му и му се
доспа.

Ибрахим следеше вестите, които идваха от Истанбул. Можеше

да научи нещо за кесиджията. Скоро се чу, че еничарите имат нов
командир. Старият Явуз Челик ага беше изчезнал и слуховете
говореха, че вече не е между живите. Новият ага на еничарите се
казваше Неджиб ага. Ибрахим искрено се радваше за приятеля си.
Това беше добре и за сектата, която макар и официално разпусната
от Ибрахим, трябваше да запази позициите си. Еничарите щяха да
бъдат сигурни и спокойни под управлението на приятеля му и
негов учител – Неджиб ага.

1008
 Следващите дни отдели за опознаване на града, но вече не
обикаляше пеша, а оседлаваше някой кон и яздеше из улиците на
Филибе. Беше решил да остави Арабкан да почива. Така винаги
щеше има под ръка отпочинал кон. Ибрахим оседлаваше
останалите два коня, които бяха теглили каруцата със
съкровището. Те не бяха толкова добри, но вършеха добра работа.
След няколко дни откри къде се намира дервишкият манастир.
Той беше единствената мюсюлманска култова сграда във високата
част на Трихълмието. Това беше единственият манастир на
Ордена на мавлянитите – персийската секта на "танцуващите
дервиши", последователи на знаменития мъдрец и поет Руми.
Манастирът имаше не много висока джамия, голяма правоъгълна
зала за ритуални песни и танци, както и жилища. Именно в една
такава килия живееше талибът Али Мюзекки. Персиецът много се
зарадва на Ибрахим. Помещението, в което Али спеше, беше
малко, но чисто и уютно. Целият манастир беше богато украсен
със стилизирани форми на птици, цветя и плодове. Таваните
навсякъде бяха резбовани с най-различни орнаменти.

Ибрахим имаше нужда от сигурност за сандъците си. Така след

няколко дни той напусна Куршум хан и се засели в Мавляни хане.
Дервишите му дадоха отделна стая, в която той постави
съкровището си и в същото време спеше. В стаята скри джерида,
зулфикр и арабската кама. Братята мавлянити приемаха в текето
си само скитащи дервиши и светци. Ибрахим им дари каруцата с
двата коня. Така той се отърва от ненужния товар и в същото време
накара братята мавлянити да се отнасят благосклонно към него.
Ибрахим прекара цяла зима в Мавляни хане. Тъй като и без това
беше тук, еничарът се отдаде на медитация и изучаване на
учението на мавлянитите. За две години Али Мюзекки беше
навлязъл доста в учението на сектата и тъй като беше учен, към
него се отнасяха с голямо уважение. Ибрахим прекарваше по цял
ден в разговори с талиба. Понякога към двамата мъже се
присъединяваше и водачът на дервишкия манастир – човек
начетен и с голяма дълбочина на мисълта, искрен последовател на
мавляна Руми. Мавлянитите бяха учудени от големите знанията
на Ибрахим и от интересната призма, през която пречупваше
ислямските секти.

1009
 – Това е велик човек и учен богослов – представи го Али
Мюзекки на останалите мавлянити. – Той е личен мюрид (ученик)
на шейхюлисляма Йенишехирли Абдаллах ефенди.

Мъжете явно бяха впечатлени от името на стария шейхюлислям.

– Значи разбира от мюсюлманските секти и от суфи – казаха те.

– Старият шейхюлислям беше светец и дълбоко навлязъл в
сектите в исляма. Всички знаеха, че официално той се водеше
бекташ, но подозираха, че сам е създател на някаква нова секта,
която се пазеше в най-дълбока тайна.

- Нашият гост знае ли нещо за това? – поинтересува се най-

старият от дервишите.

– Нищо такова не знам! – категорично отговори бившият еничар

и потърси с поглед Али Мюзекки, като че ли да получи подкрепа
и защита.

– Името на нашия гост е Ибрахим Селяхаддин.

– Селяхаддин. Селяхаддин – повтаряха мавлянитите и явно

името на Ибрахим им хареса, защото то беше свързано с
духовното у човека.

Така Ибрахим бе приет сред мавлянитите. Той можеше да се

премества на които поиска занятия. Започна да се учи да свири на
саз, да пее и да медитира, въртейки се. Молитвата на
"танцуващите дервиши" беше динамична. Те отдаваха
благодарност на Твореца и чрез танци, музика, въртене, размисли
и лекции, чрез непрекъснати повторения на думи от корана, се
стремяха към единение с Бог.

Въртенето му се получаваше много добре. Българинът се сети, че

вече бе преживял такова нещо, без сам да знае, че това е духовната
практика на мавлянитите. Спомни си онази вечер, там далеч в
Анадола, когато двамата с Бурчин се въртяха и гледаха звездното
небе от върха на хълма. Чувството на единение с Бог и любовта,
която бе изпитвал тогава, се връщаше всеки път щом Ибрахим се

1010
завъртеше. Може би затова тази практика толкова много му
хареса. Той разказваше на мавлянитите какво изпитва, докато се
върти, а те, като хора много по-дълго преследвали единение с Бог
по този начин, бяха искрено възхитени от дълбочината, до която
успяваше да достигне новият член на братството. Това въртене се
наричаше сема. Отначало то беше по-бавно, но след това
постепенно се превръщаше във вихрено въртене в ритъма на
танца. Освен на движенията, те го учеха и на това как да държи
главата си, в коя посока да се върти и как да изпълнява стъпките.
Всеки човек има собствена посока на въртене, собствен ритъм на
стъпките и въртене. Те го научиха как да разбира своите. Сема
имаше четири части, Али Мюзекки го учеше на всяка от тях.
Първата част се наричаше "Към Бог", втората беше "Със Бог",
третата – "Във Бог", четвъртата част представляваше завръщане.

Един ден Ибрахим за пореден път разпитваше и Али Мюзекки

му каза:

– Някои уроци не могат да се преподават, те трябва да се

изживеят. Когато човек гледа света, той го прави с двете си очи.
Понеже ние не сме завършени и единни, а сме разделени, виждаме
света не в единството му, а разделен, но това не е защото светът
наистина е разделен, а защото всеки един от нас има в себе си
разделителна линия. Знаеш ли как се казва тя? – попита Али
Мюзекки и се усмихна.

– Предполагам, че това е разделението на его и Аз – сериозно

отвърна Ибрахим.

– Да – съгласи се талибът, – но ѝ казват още и нос. Сема помага

да съберем погледа си и да видим света единен.

– Но това е един размазан поглед?! – учуди се Ибрахим.

– Статичният свят, който повечето хора познават, не е по-

истински от света в движение и вихрен танц. Всъщност не е ли
животът ни непрекъснато движение? Много от мъдреците са се
опитвали, чрез постигане на неподвижност и вцепенение, да
"спрат света", ние напротив завъртаме света и се опитваме да го

1011
раздвижим все по-бързо и по-бързо. Това е много по-близо до
воинското състояние. Когато съм в сема, за мен е по-лесно да
продължа да се движа, да се въртя, по-естествено е, отколкото да
спра. Спирането коства усилие, мъка и страдание. Спирането
забавя живота и те отдалечава от Бог. Спирането за мен е
равнозначно на смърт. Така е и с хората. Когато се родим, ние се
завъртаме и след това цял живот се въртим. По-лесно и естествено
е да ускорим хода на въртене и да добием нова скорост на живот
и близко общуване с Бог, отколкото да спрем.

Ибрахим се учеше и да свири на лютва. Това беше тръстикова

свирка, която пригласяше, докато суфите на мавляния се въртят в
сема.

"Суфите са мистиците на исляма" – беше му казал Али Мюзекки.

Ибрахим много добре си спомняше думите на Абдаллах за

мавлянитите и суфите, но сега мислеше и слушаше внимателно,
защото по-добре да чуеш едно нещо два пъти, отколкото, поради
нетърпение, да го пропуснеш и никога да не го чуеш и разбереш.

Това, което Ибрахим успя да научи за мавлянитите през тази

зима, беше следното. Всеки мюсюлманин знае, че след смъртта си,
ще се срещне с Аллах, но суфите са нетърпеливи и протягат ръце
към Бог още приживе. Те се стремят към Бог във всеки един
момент в този, а не в отвъдния живот. Според суфите етапите на
постигане на просветление са три: екстаз и екстазно преживяване,
отдаденост и любов към учението и изучаване същността на Бог и
пътя на себереализация. Суфите смятаха, че човек е в
непрекъсната връзка с Бог. Той не е отделен от него със стена и
няма какво да се разбива. Бог и човек са в едно помещение, в една
стая и всъщност нищо обективно не ги отделя. За това, че човек не
вижда Бог и неговата същност, са виновни множество воали.
Всеки един от тях е ефирен и на хората им се струва, че не е важен,
но всъщност именно той им пречи. Суфизмът представлява
премахване на воалите, които пречат да се види и опознае Бог, а
така да се самоопознае и човекът.

1012
 Суфите смятаха, че Пътя трябва да се описва косвено, защото
идеите са по-важни от думите. Мъдростта на суфите може да бъде
открита в истории, поезия, калиграфия, ритуали, медитативни
практики, танцови движения и молитви.

Много от историците смятаха суфизма за мистичното сърце на

исляма и твърдяха, че появяването му е станало заедно със
зараждането на исляма. Според много суфи обаче основните
истини на суфизма лежат във всички религии.

Ибрахим си спомняше, че суфите смятаха Иса (Исус Христос) за

свой Пророк. Според тях тяхното учение е съществувало много
преди исляма и всички останали религии.

Али Мюзекки му разказа историята на създателя на сектата –

Мохамед Джалаледдин Руми (Мохамед Джалалуд-Дин Руми),
като че ли беше написана, а той я чете от книга.

На 30 септември 1207 година в град Балкх, намиращ се в Източна

Персия (Афганистан), в семейството на най-известния по онова
време учен мистик – Бахауддин Уалад, се родило момче. То
получило името Мохамед Джалаледдин и израснало в града на
учени и мистици. От дете всички го наричали мавляна
Хадевендегер, което означава "Нашият Учител". Неговият баща,
удивен от твърде рано проявилата се святост, му дава това
прозвище още като дете. Наричат го така в цялата Империя на
султана. Често към името му се добавя Руми, което идва от
Анадола – "от Рум". И така по-късно целият ислямски свят го
познава под името Руми.

Понякога Мохамед отивал в медресето на баща си, сядал в някой

ъгъл и слушал с дълбока концентрация думите му. Внимателно
анализирал всяка дума и учудвал присъстващите със своите
детски, но толкова мъдри въпроси. Близки приятели на Бахауддин
Уалад обучавали Джалаледдин на наука и философия.

По това време армиите на Чингиз хан достигнали границите на

Хорасан и Балкх. Навсякъде след себе си те оставяли руини.
Когато вестта за безчинствата на монголите достигнала до Балкх,

1013
хората започнали да мигрират с конвои на запад – към Иран и
Анадола – наричан Рум.

Бахауддин Уалад решил завинаги да напусне Балкх и един петък,

след голямата обедна молитва, събрал малкия си керван, взел
книгите си и цялата си покъщнина и поел на път. Цялото му
семейство, заедно с най-близките му ученици, го съпътствали. По
това време Джалаледдин бил на десет години, но вече бил млад
учен, със зрелост необикновена за дете на тази възраст. Поради
известността на Бахауддин, керванът навсякъде бил посрещан с
почит и грижа. Те били тръгнали на хадж, но преди това спрели в
град Нишапур. Там срещнали големия поет мистик Фариуддин
Аттар, който, впечатлен от малкия Джалаледдин, му подарил
своята "Книга на тайните" и му предрекъл, че скоро ще запали
огън в сърцата на всички страстни поклонници на мистиката.
Мавляна запазил завинаги голямо възхищение към Аттар, за
когото казвал: "Той прекоси седемте града на Любовта, докато аз
съм все още на завоя на една негова уличка."

След Нишапур, Бахауддин бил приет горещо в Багдад. Там

семейството на Уалад се установило в медресето и по време на
престоя си той изнесъл много проповеди, беседи и молитви. След
кратък престой в града, керванът потеглил към Мека, Медина,
Йерусалим и Дамаск. Първоначално се установили в Арзанджан –
малък град в Армения, владение на династията Алс-Медкюджан.
През 625 година от Хиджра Арзанджан е завладян от селджука
Алауддин Койкобад, който по-късно поканил семейството на
Джалаледдин в Коня, но преди това те пребивавали в Ларенда
(Караман).

Тъй като видя, че Ибрахим го гледа с голямо внимание, Али

Мюзекки попита:

– Ибрахим ефенди, искате ли направо да ви прочета какво е

написал Афлани – житиеписецът на мавляна?

Ибрахим само кимна и персиецът зачете: "От място на място

Бахауддин Уалад пристигна в Ларенда, прилежащ към Коня. Там
се намираше един от ислямските наместници – Алауддин

1014
Койкобад, наричан емир Муса, който беше глава и управител на
тази провинция – турчин с безхитростно, смело и искрено сърце.
Научил, че такъв виден мъж пристига от Хорасан, той отиде на
края на града, за да го посрещне, последван от всички граждани и
войници. Когато се оказаха в присъствието на Бахауддин Уалад,
всички станаха негови последователи. Въпреки поканата да
отседне в двореца, светеца не прие предложението на управителя
и поиска да му посочат някое училище, в което да се настани.
Емир Муса нареди да построят специално за него, в центъра на
града, училище, което казват, че светецът обитавал в продължение
на седем години. Когато Джалаледдин възмъжа, го ожениха за
дъщерята на Худжиджа Шарифуддин Лала, който бил най-
близкият ученик на бащата на Джалаледдин. Скоро след сватбата
единствената съпруга на Бахауддин Уалад починала, последвана
от по-големия брат на Джалаледдин – Мохамед Аледин. Жената
на мавляна се казвала Гаухер Хатун. Тя била много красива и
грациозна, с несравнима хубост и съвършенство. Бащата на
Гаухер Хатун бил от Самарканд, почитан човек с благороден
произход.

Скоро след смъртта на майка му и брат му, на мавляна му се

родиха две деца, първото кръстил на баща си – Султан Уалад, а
второто на брат си – Аледин Челеби. Тези деца се появили като
успокоение на болката от смъртта на майката и брата на мавляна.

През 1228 година новината за установяването на Бахауддин

Уалад стигнала до турския султан Алауддин Койкобад, който бил
крайно недоволен от това, че емирът на Ларенда не го осведомил
по-рано за присъствието в града на личност като Уалад. Той
поканил семейството на Уалад да дойде да живее в Коня.
Бахауддин Уалад приел поканата и същата година, заедно със
семейството си и неговите ученици, се преместил в Коня. Там му
било отредено да живее само две години. Той починал на
осемдесет и пет годишна възраст, на 12 януари 1231 година. След
смъртта му неговите ученици и последователи се събрали около
мавляна, като единствен наследник на баща си. Тогава
Джалаледдин бил на двадесет и четири години. Година по-късно
при него пристига бившия ученик на баща му – Бурханудд ин

1015
Мунаккин от град Тирмиз, който иска да се срещне с някогашния
си учител. След като не го намира жив, остава при Джалаледдин и
става негов духовен учител в продължение на девет години.
Първото нещо, което новият шейх[118] Бурхануддин Мунаккин
направил, било да затвори мавляна в една стая за четиридесет дни
изолация и тогава всеки ден го научавал на нещо. Всеки ден той
разкривал мистериите на божествената истина, една след друга.
След това изпраща младия мъж да учи в Халеб – процъфтяващ
културен център. Като завършил обучението си, заминал за
Дамаск, където останал няколко години. Един от най-големите
мистици на исляма

– Мухниддин Ибнал-Араби, прекарвал там последните дни от

живота си. Руми вече го познавал от първото си пребиваване в
Дамаск, когато с баща си и с целия керван минали от там.
Разказват, че виждайки Джалаледдин да върви зад баща си, Ибн
ал-Араби възкликнал: "Хвала на бога! Океан върви зад езеро!"

След седем годишно отсъствие, Руми се върнал в Коня и се

установил в своето училище. От 1240 до 1244 година преподавал
там и се занимавал с духовни напътствия.

Един ноемврийски ден на 1244 година, връщайки се от

медресето, където изнесъл лекция на пазара в центъра на града,
мавляна срещнал странстващ дервиш, който изцяло променил
живота му. Той бил известен като Шамс от Тебриз. Двамата
станали неразделни. Шамс разкрил на мавляна екстаза на сема –
танца на дервишите.

Затваряйки се за дълги периоди, Шамс и мавляна не допускали

никого до себе си. Това породило ревност в учениците на Руми и
в техните очи Шамс се оформил като враг, лишаващ ги от
присъствието на учителя им. С минаването на времето клюките и
завистта на хората растели. През март 1246 година това
достигнало критична точка и Шамс напуснал незабелязано града.
Когато мавляна влязъл в напуснатата от Шамс стая, той
почувствал дълбока празнина. Тази раздяла го променила и го
накарала да пише стих след стих, поема след поема.

1016
 Той многократно изпращал хора да търсят Шамс. И тогава,
благодарение на Бог, дошли новини от Шамс. Мавляна незабавно
изпратил сина си Султан Уалад да го открие и придружи отново
до Коня. През месец май 1247 година Шамс се завърнал при
мавляна. Радостта на Джалаледдин била неописуема. Отново
започнали сбирките на сема, посещавани от най-големите
мистици по онова време. Те пак се затваряли в медресето за дълги
периоди, танцувайки сема и общувайки помежду си.

Мавляна бил осиновил момиче, което се казвало Кимия Хатун.

Тя израснала като негова ученичка и така навлязла дълбоко в
мистицизма. По-късно я предложил за съпруга на Шамс,
надявайки се това да е причина Шамс да не напусне отново града.
Шамс бил неспособен да му откаже и се оженил за Кимия Хатун
през зимата на същата година. Скоро след това Кимия Хатун
починала и хората в града отново се настроили срещу Шамс. Те
твърдели, че смъртта ѝ е следствие на суровото поведение на
Шамс към нея. Той се затворил от мъка в стаята си и единствената
му утеха било присъствието на мавляна. Нова вълна на завист и
омраза се надигнала в града. През една нощ на декември 1247
година седем ученици на мавляна устроили засада в двора на
къщата му...

На сутринта седемте ученици лежали в безсъзнание, а на

входната алея имало няколко капки кръв, вероятно от Шамс.
Никой вече не го видял.

През 1258 година нова светлина се появила на хоризонта, в

живота на мавляна. Това бил ученикът му Челеби Хюсамеддин,
който, подобно на Шамс, не се отделял от него.

Един ден, докато се разхождали през лозята на Мерем, покрай

поток течащ през градините, Хюсамеддин предложил на мавляна
да напише творба с духовно значение и наставления. Мавляна
извадил лист хартия от гънките на тюрбана си и го подал на
Челеби.

Така мавляна започнал да диктува несравнимата поема

"Масневи" или "Куплети с духовно значение", която по-късно

1017
става най-известната книга за суфизма, състояща се от шест тома.
Това се случвало навсякъде, докато вървят или почиват, на пазара
или в банята. Мавляна диктувал без почивка, понякога с дни и
Челеби бил винаги до него, записвайки тези думи на върховна
мъдрост. В завършения си вид на персийски език "Масневи"
съдържа 25618 куплета.

През декември 1273 година мавляна се разболял и на 17-ти същия

месец напуснал тялото си и тленния живот. Било по време на
вечерната молитва, когато новината за смъртта му се
разпространила и из града се разнесли викове на плач. В деня на
погребението в Коня се събрали толкова хора, колкото градът не
бил виждал дотогава. Султани, емири, свещеници, араби, турци,
хора от всякаква класа, раса и религия се събрали в този ден.
Мюсюлмани, християни, евреи и зороастрийци чели своите
молитви в памет на мъдреца."

Почти веднага след това във Филибе бил открит манастирът

Мавляни хане. Така тези два града станали центрове на сектата.
Ибрахим беше станал последовател на сектата на Джалаледдин
Руми. Той изпълняваше всичко и то с радост. За пръв път в живота
си изпита екстаз от нещо друго освен от битка. Науката за любовта
и за постигане на единение с Аллах, чрез любовта, отначало беше
непонятна. Това беше антипод на всичко, на което бе обучаван и
беше правил в живота си. Любовта и ненасилието му бяха чужди.
Мина доста време преди да се помири и да оцени по нов начин
живота си.

Отначало го правеше насила, но после се сети за думите на

Йенишехирли Абдаллах ефенди, че всеки еничар и бекташ трябва
в края на живота си да стане последовател на сектата на
мавлянитите. Всъщност само по този начин еничарът можеше да
поиска прошка от Аллах и да унищожи гордостта си.

Ибрахим разбра и още нещо. Християнството беше учение,

което, чрез любовта, се стремеше да доведе до познаване на Бог.
Именно това бяха думите на Христос. Но християнството беше
само първата крачка по този път. Сектата на мавляна беше много

1018
повече. Идеите в нея бяха много по-ясни и развити докрай.
Всъщност само чрез учението на мавляна можеше да се разбере
християнството. То беше много по-чисто и силно от него. Именно
тази секта в исляма беше истинското християнство.

Чак след като започна да изучава текстовете на мавляна Руми,

Ибрахим започна да разбира християнството и то с неподозирана
за него дълбочина.

Така мина зимата. Една пролетна сутрин на 1741 година

Ибрахим се събуди на петдесет години. От известно време той се
замисляше какво да прави със съкровището. Тогава се сети за
някои от легендите за Вълчан войвода, който успял да събере
толкова съкровища, че да може да купи цяла България и така да
създаде частна държава. Тази идея преди години му се беше
сторила налудничава, но сега сериозно се замисли. Вече не
можеше да живее сред българите, защото беше мюсюлманин.
Никой българин и християнин нямаше да се замисли какви са
истинските му вярвания. За тях той винаги щеше да си остане
читак, тоест друг, чужд. Щеше да е много по-трудно, ако
българите разберяха, че е бивш еничар, тоест човек, който някога
е сменил бащината си религия. Не искаше да живее и като турчин.
Сега идеята да си създаде нещо като собствена държава, съвсем не
му се видя толкова лоша. Разбира се, не можеше да купи много
земя, но съкровището сигурно щеше да стигне за изкупуване
землищата на няколко села.

Следващият въпрос беше коя земя да купи. Той помнеше, че

Козбунар и землището му, почти цялото вече беше купено от
Въльо чорбаджи, а после той го бе оставил на Георги. Проучи
въпроса и разбра, че след това земята е била притежание на някой
си Кара Мустафа, който по-късно я продал на друг, но на кого така
и не можа да разбере. Той реши да купува земя около родния
Боляров хан. За това използва кантората на богата филибелийска
фамилия – на хаджи Аргириди. Главата на фамилията беше
впечатлен от богатството на "Ибрахим паша" – както той го
наричаше. Чрез купци и агенти на кантората, Ибрахим изкупи
големи ниви и парцели между селата Избегли, Конуш, Ходжиново

1019
(днес Богданица). Така на изток земите му граничеха със
землището на Прангите и Козбунар. На запад земята му опираше
до Боляровия хан. За него не смееше дори да пита. Ибрахим
използваше за посредник Аргириди и хората му, за да не го
познаят.

Докато купуваше земя, Ибрахим беше гост в огромната къща на

Аргириди. В нея живееше цялото домочадие на богатия
филибелия. Атанас Аргириди имаше голяма фамилия, но в къщата
живееше и прислугата, и голяма част от писарите, и служителите
от кантората. Къщата беше на два ката. Прислугата и чиновниците
живееха долу, в приземния етаж, а хаджи Атанас Аргириди, като
същински цар в къщата си, обитаваше втория кат. Там той имаше
огромен резбован стол, подобен на трон. На втория кат на къщата
живееше и щерката на Аргириди, мома, която се наричаше
Николина. Тя обичаше да чете романи и гледаше на живота с
отнесеност и романтика. Николина непрекъснато въздишаше и
беше недоволна, когато говори с някой местен момък, който,
привлечен от огромното богатство на хаджията, опитваше да се
навърта и да я ухажва. Момичето беше надарено с някакъв
драматически талант и умееше неприкрито да изразява
презрението и отегчението си от ухажорите си, изразявайки колко
обикновени и досадни са. Тя презираше чиновниците, които
раболепничеха пред баща ѝ, и смяташе, че има право да се отнася
с тях по този начин.

Ибрахим, който беше възрастен мъж и определено не спадаше

към обкръжението на баща ѝ, беше твърде различен и скоро
Николина си внуши, че го обича. Бившият еничар забеляза
замечтаните погледи на момичето и въздишките ѝ. Той се
опитваше да я избягва. Опасяваше се старият лихвар и търговец
да не си помисли, че той е провокирал с нещо дъщеря му, която
беше с повече от тридесет години по-млада от него. Затова винаги,
когато посещаваше дома Аргириди, вземаше със себе си Али
Мюзекки.

Атанас Аргириди търгуваше с тютюн. Тази култура беше

намерила добро място и в Източните Родопи се гледаше във все

1020
повече села. Освен с тютюн, той се занимаваше с търговия на
вълна, внасяше и дървен материал чак от Ливан. Кантората
извършваше и всякакви сарафски операции, а и не отказваше
каквато и да е търговия, която можеше да донесе достатъчна
печалба на богатия търговец. Всички операции трябваше да се
одобрят лично от Атанас Аргириди.

Хаджи Аргириди беше българин, но както много от богатите

филибелийски родове се гърчееше. Останалите хора ги наричаха
лангера[119]. Те бяха измислили и използваха помежду си
някакъв смешен език, който беше български, но накрая на всяка
дума поставяха "ис" и така се правеха, че са нещо повече от
останалите българи. Всичко излизаше на яве, когато се изправяха
пред някой истински грък и се оказваше, че не разбират нито
думичка гръцки, а езикът, на който говорят, е напълно измислен.

Атанас – възрастен, тежък, достолепен мъж, с фес на главата и

дебело, богато украсено със скъпи кожи палто, седеше пред
Ибрахим и каза:

– Ибрахим паша, питаш ме за моето богатство! Знаеш, аз имам

една рецепта – за да станеш богат, търгувай с нещо, но така че да
бъдеш единственият. Ето, аз открих джебела (тютюн). Всичкият
тютюн в Румелия минава през мен. Ако искаш да печелиш, трябва
да си единствен. Отначало, като реших да се занимавам с джебела,
всички казваха, че ще загубя, но ето, аз спечелих.

– Да, но с какво да се занимавам, едва ли е останало нещо за мен?

– Ако не можеш да откриеш нещо, в което да си пръв, направи

така, че да останеш сам.

Ибрахим разбра, той отпи от кафето, което Николина лично бе

дошла да им сервира. Али Мюзекки недвусмислено погледна
Ибрахим. Той също бе разбрал намека на хаджи Аргириди. Като
стар и опитен търговец, Аргириди никога не питаше човек от къде
и от какво са парите му, но такова съкровище, каквото му бе
показал единият от тези мъже, никога не беше си представял.
Мъжът може би беше везир или паша, но откъде идваше? Все пак

1021
той потисна любопитството си в името на това, че печелеше
пребогато от сделките със земята, които сключваше от името на
седящия пред него турчин. Мъжът държеше той да купи цялата
земя и да води сделките. Явно пашата беше решил да си строи
чифлик.

– Ибрахим паша, какво ще правите с толкова земя? – каза

Аргириди.

– Казах ви, Аргириди ефенди, не съм паша, аз съм най-обикновен

човек.

Дебелият възрастен мъж се усмихна. Той знаеше, че скромността

на един толкова богат мъж може да бъде само престорена.

– Да, да, ефенди, но само персийският шах и падишахът сигурно

са по-богати от вас.

Като чу тези думи, Ибрахим се сети, че двата сандъка наистина

бяха от Персия, но си спомни и за камата, която не бе успял да
открие и бе останала някъде там, в Кавказ. Какво ли щеше да каже
пухтящият мъж, ако можеше да види султанската кама?

– Аргириди ефенди, искам в центъра на имението да си построя

конак! Ти трябва да намериш дюлгери! Искам да бъде голям, като
сарай!

– Чифлик ли искате да си построите, Ибрахим паша?

– Не, по-скоро сарай! Искам в него да преживея последните

години от живота си!

– Но вие сте толкова млад, в разцвета на силите си, а и тепърва

трябва да си намерите жена, да създадете семейство!

По начина, по който говореше, стана ясно, че старецът е в

течение на това, което чувства щерка му и очевидно няма нищо
против.

– Някоя жена уловила ли е окото ви, Ибрахим паша?

1022
 Ибрахим изпита отвращение. Аргириди беше готов да предложи
дъщеря си на чужденец турчин и друговерец, само и само да се
намира близо до парите му.

– Сарай, Аргириди ага, сега това е най-важното!

Следващите две години Ибрахим лично надзираваше строежа.

Построи конака точно там, където река Сушица се вливаше в една
друга малка рекичка, която се наричаше Черкезица. Конакът беше
на равно разстояние от Ходжиново и Боляровия хан. От конака се
виждаше целият баир и район. Той беше закътано място, беше
построен в долина – широка и гладка като тепсия, от двете страни
на която имаше баир, а в далечината се виждаше могъщата Родопа
планина. Земята, която беше купил, и околните земи се намираха
в нещо като огромна подкова и имението му беше в центъра ѝ.

Ибрахим лично надзираваше и следеше строежа на конака.

Отначало той искаше да издигне само къща. Намери дюлгери от
Бачкьой (днес Бачково), които се славеха като най-добри
строители и те, по неговите думи и чертежи, изградиха къща,
която беше същата като къщите близнаци в Козбунар и
кесиджийската къща в Истанбул. После я огради с висок зид.
Толкова много беше свикнал с къщата в Истанбул, че му се стори,
че просто я премести тук. Беше му удобно, имаше чувството, че в
конака беше живял и с Рефик, и с Персика, и с Махидевран, и с
Велко Кесиджи. Струваше му се, че във всеки момент в софата ще
влезе Гергина или Василка. Така тази къща върна спомените му и
целият му живот.

Когато Али Мюзекки видя за първи път конака, той започна да

се смее. Направо се качи и влезе там, където в Истанбул беше
стаята му. До една от стените на високия каменен дувар, който
ограждаше къщата, имаше постройки, където трябваше да живеят
прислужници и ратаи. Имаше и складове, и дори обор, където
Арабкан вече се ширеше.

Така Ибрахим взе Али Мюзекки да живее при него. Тъй като
имаха много земя, българинът бе избрал управители, които
наемаха аргати и така конакът процъфтяваше. Ибрахим не се

1023
занимаваше с имотите и земята. Той беше изхарчил цял сандък за
земята и почти половин за сарая. Сега в каменната подземна зала
беше оставил оставащите два сандъка с персийското съкровище и
два сандъка от истанбулското злато.

Ибрахим прекарваше времето си спокойно и приятно. Всяка

вечер водеше интересни разговори с Али Мюзекки. През деня се
качваше на гърба на Арабкан и обикаляше наоколо. Природата,
особено през пролетта, беше много красива. Той се наслаждаваше
на току що разлистилите се върби и каваци, и на малката ленива
рекичка, която течеше между тях. Ибрахим си правеше разходки
на гърба на Арабкан и се чувстваше щастлив.

Боляровия хан му беше като трън в петата. Всеки път го

заобикаляше и дори не го беше видял. Дали все още беше там?
Дали нямаше да се окаже, че ханът е съборен и въобще го няма?

За да не им е скучно, Ибрахим постоянно канеше гости в конака.

Понякога сам или с Али ходеше до Станимака или Филибе. Хаджи
Аргириди също им идваше на гости. Колкото повече земя
присъединяваше към конака, толкова Аргириди по-натрапчиво
предлагаше Николина за жена на Ибрахим. Еничарът не искаше и
да чуе. Той не беше забравил кесиджията, но вече няколко години
нищо не се беше случвало. Джеридът и зулфикр винаги му бяха
под ръка.

На няколко пъти Ибрахим бе забелязал голямо ято гълъби. Той

постави задача на Аргириди и през един щастлив ден в ръцете си
държеше сокол. Младата, красива птица се казваше Бурак.
Ибрахим вече няколко пъти бе излизал да лови гълъби с нея. После
ги изпичаше и двамата с Али Мюзекки им се наслаждаваха.

В тази ранна пролетна утрин Ибрахим се облече. Реши да сложи

български дрехи, но без шапка. Един стар прислужник му помогна
да обуе ботушите си. Тъй като ловуваше сам, не вземаше
доганджии със себе си. Всъщност старецът вършеше работата и на
доганджия, и освен за конюшните, грижеше се и за Бурак. Арабкан
беше оседлан и нетърпеливо чакаше, като че ли предчувстваше
какво предстои. Ибрахим яхна тръпнещото животно, отпусна

1024
зулфикр покрай левия хълбок на коня и опипа персийската кама.
Старецът му подаде ръкавицата, която стигаше чак до лакътя му.
Най-накрая птицата с качулка, като две големи надути очи, стъпи
и се вкопчи с острите си и твърди като стомана нокти в дебелата
кожа на ръкавицата. Така, с изправена стойка, придружаван от
сухите кресливи писъци на птицата, той напусна конака.

Ибрахим не бързаше. Той се любуваше на прохладния въздух,

който миришеше на зеленина. Природата отново бе победила и
доскоро нежната тревичка, сега беше набрала сила и вече се
извисяваше нагоре, където върху клончетата, пъпките вече бяха
набъбнали и се раззеленяваха. Всичко беше толкова спокойно и
красиво. С настъпването на старостта Ибрахим се бе научил да се
радва на малките неща. Младостта му беше буйна и свързана с
големи изпитания. Може би затова сега не бързаше. Той можеше
да открие цялата красота на света в едно клонче, листенце или
тревичка, в песента или полета на една птичка, или в гледката на
една риба, която бавно плува в прозрачните води на река.

Сега той яздеше и вдишваше от чистия прохладен въздух.

Наслаждаваше се на всичко, на предстоящия лов и на това, че
Аллах му беше дал възможност да доживее живота си спокойно.
Беше го дарил с пари и възможности и така той се бе обградил
само с красиви неща и хора. Всеки път, когато ловуваше със
сокола, не можеше да не си спомни за стария си приятел султан
Ахмед III. Животът беше твърде благосклонен към Ибрахим. Той
беше надживял един от най-великите владетели на света.

Мина доста време преди да слезе от Арабкан. Заби в земята

бастуна, който служеше за поставка на сокола. Птицата се вкопчи
с ноктите си в дървената дръжка. Ибрахим отиде да завърже
Арабкан за дебелия клон на едно дърво. Остави му дълъг повод.
Така животното щеше да е на сянка и да пасе от свежата зелена
тревичка.

Още не беше стигнал до сокола, когато видя ятото гълъби пак да

се вдига над една малка горичка. Тя се намираше недалеч от река
Черкезица. Ловният инстинкт се събуди в еничара. Кръвта му

1025
кипна. Ловът беше заместител на битките от младостта му.
Соколът също усети летящите гълъби и издаде остър, пронизващ
като кинжал звук. Ибрахим вече тичаше. Трябваше час по-скоро
да освободи птицата и да махне кожената ѝ качулка. За да ѝ
помогне, той пое ноктите ѝ, усети натиска им през ръкавицата и
после замахна нагоре, за да ѝ даде начална скорост. Бурак излетя.
Той беше млад сокол и имаше голяма сила и бързина, но все още
не се подчиняваше напълно и не бе научен да изпълнява всички
команди на водача си.

Сега Ибрахим гледаше нагоре и с интерес следеше движенията и

заходите на Бурак, като се опитваше да го направлява. На еничара
му липсваше голямото ловуване със соколи. Тук, в Румелия, никой
не ловуваше по този начин. В Станимашко единствено той го
практикуваше, а Бурак беше единственият ловен сокол. Това беше
добре, защото щеше да има повече птици, но от друга страна беше
лошо, защото младата птица нямаше с кого да се съревновава и от
кого да се учи. На Ибрахим се налагаше непрекъснато да гледа
нагоре, да вика и да дава знаци на летящия сокол.

Ловът го връщаше към живота. Само при него Ибрахим усещаше

истинската свобода. Сега той се наслаждаваше, предчувствайки
удоволствието от това, което предстоеше. За него нямаше
значение колко гълъба щяха да бъдат убити. Докато гледаше
нагоре, изведнъж слънцето го заслепи. Ибрахим наведе
просълзените си очи надолу. В този момент видя протичващата по
земята сянка на сокола. За миг тя му заприлича на пухкаво космато
животно. Той проследи сянката по земята и го видя. Не беше
забелязал фигурата, която бе излязла от гората, и сега, спокойно и
неподвижно, го наблюдаваше. Сигурно дълго не би я видял, ако
не беше заслепен и не бе проследил пробягващата по земята сянка.
В първия момент се стресна. Човекът беше там и го беше
наблюдавал. Ибрахим не знаеше от колко време. Еничарът в него
се почувства обиден. Чувството му за чест бе наранено. Беше
свикнал винаги да предусеща хората, да ги оценява и да е
безупречен. Сега този селянин го беше изненадал. Добре че не
беше за нещо сериозно и нямаше свидетели на небрежността му.
Всъщност човекът сигурно не беше видял неговото колебание и

1026
яда, който изпита към самия себе си. Сега това щеше да остане без
последици и да мине ей така. Някога, когато беше млад, дълго
време не би си простил такова нехайство. Че човекът беше
селянин, Ибрахим съдеше по това, че се намираше в неговата земя.
Цялата земя наоколо беше негова и никой, освен селяните, които
работеха, не можеше да влиза в земята му. Но ядът му постепенно
премина в раздразнение към селянина, който все така неподвижно
стоеше и го наблюдаваше. Наглостта му го изуми. Той беше
господар, с кон, ятаган и сокол! Как някакъв дрипльо смееше да
го зяпа така открито?! Ибрахим Селяхаддин беше воин. Цял живот
беше учен да подтиска гнева и гордостта си. Не искаше да бъде
груб. Цял живот беше убивал, сега, на старини, искаше да живее
спокойно. Той тръгна бавно към човека. Искаше да разбере какво
става, а след това, когато селянинът си отиде, да се отдаде изцяло
на заниманието си. И дума не можеше да става да ловува, докато
някакъв непознат го зяпа.

Ибрахим вече съвсем ясно виждаше фигурата му. Тя ясно се

очертаваше на тъмния фон на гората. Колкото по-ясна ставаше тя,
толкова учудването на Ибрахим нарастваше. Отначало забеляза,
че мъжът не е облечен като селянин, а по-скоро като чорбаджия.
Дрехите му бяха сини, с много гайтани по тях. Потурите му бяха
стегнати и Ибрахим виждаше оформените му яки прасци.
Мустаците му стърчаха настрани, руси и буйни. Това не бяха
тънки еничарски мустаци, каквито носеше Ибрахим, а буйни
мустаци. Косата на мъжа беше руса или бяла, от толкова далече не
можеше да определи. Ризата му беше бяла, със светлосини черти,
а елекът – къс, и той обхващаше само гърдите и горната част на
гърба, а кръстът и коремът на мъжа бяха открити.

Външният вид на мъжа не беше най-необичайното нещо в него.

Това, което най-силно впечатли Ибрахим, беше оръжието, което
висеше на пояса на мъжа. Да! Мъжът беше въоръжен! В
Империята на раята беше забранено да носи оръжие. Този
натрапник не само се намираше в землището му, но беше и
въоръжен. Ибрахим забави крачка и постави дясната си ръка
върху кокалената дръжка на ятагана. Този жест със сигурност
щеше да изплаши натрапника. Но мъжът не трепна. Вече беше

1027
достатъчно близо и бившият еничар видя, че оръжието, е което бе
въоръжен мъжът, беше най-странното нещо, което беше виждал.
Това беше право двуостро оръжие. В Империята нямаше такива
оръжия. Това беше испанска или френска рапира, или персийски
медж. Мъжът беше успял изцяло да привлече вниманието на
Ибрахим. Той вече беше забравил за лова със сокола.
Приближаваше се бавно, като опитваше да запомни всичко.
После, докато обядваха, щеше да разкаже на Али Мюзекки. Как
ли щяха да се смеят двамата? Той знаеше, че персиецът обича
подробностите и сега опитваше да ги запомни. Какво ли щеше да
се окаже? "Разбойник!" – изведнъж тази мисъл се появи в главата
му. Нима наистина стоеше очи в очи с разбойник.

– Кой си ти? – извика отдалече Ибрахим. – Какво правиш на моя

земя? – очакваше, че суровият му глас ще стресне натрапника и
той бързо ще му отговори, и ще се извини. Това обаче не се случи.
Мъжът отсреща не помръдваше и дори нямаше намерение да
отговори. Ибрахим също стоеше неподвижно. Все още не можеше
добре да види лицето на мъжа стоящ пред него и да разбере дали
го познава и колко е възрастен. Мина доста време преди мъжът,
със също така твърд глас, да каже:

– Тези гълъби, дето твоят сокол ги избива, са мои!

Ибрахим беше заговорил непознатия на български и той му беше

отговорил на същия език. "Значи е българин!" – помисли си
Ибрахим.

– Защо си въоръжен? – попита на свой ред той.

– Така си ходя.

Наглия му отговор стъписа Ибрахим. Раята нямаше право да

носи оръжие, а този тук дори не го криеше. Вътре в себе си много
се разгневи, но не го показа. От одеве двамата стояха далеч един
от друг и Ибрахим не смееше да се приближи, защото се
страхуваше натрапникът, който сигурно беше разбойник, да не
извади пищов или в сенките зад него да не са скрити други като
него. Ибрахим беше сигурен, че е някакъв хайдут или разбойник,

1028
иначе никой нямаше да посмее да разговаря така с правоверен и
открито да носи оръжие.

– Ще се приближа да те видя – предупреди Ибрахим, като

"опипваше почвата", за да види дали мъжът има пищов. Той нищо
не каза и Ибрахим бавно тръгна към него, като все така държеше
дясната си ръка върху кокалената дръжка на зулфикр.

– Не искам повече да ловиш моите гълъби!

Тези думи не бяха казани като молба, а по-скоро като заповед и

ядът на Ибрахим нарасна. Как смееше този натрапник да му
говори по този начин? Та той се намираше в землището си! Зарече
се, че след малко ще просне нахалника на земята и ще го набие
собственоръчно. Съжали, че в себе си няма бич.

– Ако не спреш да убиваш гълъбите ми, ще прострелям сокола

ти!

Това вече беше прекалено. Кръвта на Ибрахим кипна. Твърде

много беше търпял, а мъжът бе прекрачил всякакви граници. Беше
си позволил да го заплашва. Беше го заплашил, че ще убие сокола
му. Черна пелена падна пред очите му. Той почти се затича. Нищо
не чуваше, нито виждаше. Мъжът стоеше все така неподвижен и
като че ли контролираше ситуацията. Ако бяха в битка, мъжът
сигурно би имал преимущество. След миг обаче Ибрахим щеше да
го просне на земята, така че сега това нямаше никакво значение.
Още десет крачки оставаха и в този момент се случи нещо, което
го накара да извика от ужас. Беше влязъл в капан. Премигна
няколко пъти. Не можеше да повярва на очите си. Струваше му се,
че не вижда добре. Беше се случило нещо много лошо. Това, което
толкова силно го бе впечатлило и го бе накарало да застине, беше
това, че в пояса на мъжа, точно до' меджа, на силяха му висеше
закачена султанската кама на султан Ахмед III! Точно тази кама,
която султанът му бе подарил, която беше носил толкова години
и толкова добре познаваше! Камата, с която беше купил Персика
и се бе оказало, че е принадлежала на персийските шахове! Най-
скъпата кама в света беше втъкната в пояса на този мъж! Странна
мисъл като вик се появи в главата му и като че ли я разцепи:

1029
"Кесиджията!!!" Мъжът стоящ пред него, този който толкова
много го беше ядосал... Въоръженият натрапник се беше оказал
кесиджията! Убиецът най-накрая го бе открил и го бе изненадал.
Нямаше начин друг човек да носи камата му. Ибрахим си спомни
онази сутрин, когато беше търсил камата сред труповете на
тримата братя Алиеви. Беше помислил, че оръжието се е загубило,
а истината е била съвсем друга. Явно кесиджията я е харесал и
след като беше убил братята, я беше взел за себе си. Сега именно
тя го издаде. А може би е разчитал Ибрахим да тръгне след
камата?

Ибрахим стоеше пред убиеца на агата на еничарите Явуз Челик

и се взря в лицето му. Погледът му беше толкова остър, че сигурно
би могъл да направи дупка с него. Постепенно той виждаше и
започна да разбира нещо дори още по-страшно от това, че мъжът
пред него е кесиджията. Това ново откритие го накара да се
ококори. Вече не можеше да се контролира. Стоеше и
продължаваше да оглежда мъжа пред себе си, а изумлението му
растеше с всяка изминала секунда. Най-накрая пусна дръжката на
зулфикр и изумен до дъното на душата си, потресен до най-
дълбоката си човешка същност, той извика с глас, в който беше
примесен въпрос и удивление. В същото време мъжът отсреща
каза нещо, но Ибрахим не го чуваше. Ушите му бяха заглъхнали и
той повтаряше:

– Ти?!? Ти?!? Ти?!?

1030
 APPENDIX II
Днес на пръв поглед изглежда, че шиитите са победили, защото и в наше
време все още има Армия на Махди. Това е най-голямото религиозно
военно формирование в Ирак, което се ръководи от Муктада Садр. Шиитите
все още очакват Махди, а имамите все още са живи и има много аятоласи,
които доминират в политиката и живота на съвременен Иран.

Разказва се една показателна случка с аятолах Хомейни – водачът на

тяхната ислямска революция, която е като виц. След като дълги години бил
в изгнание в Париж, откъдето водил борба с персийския шах, той кацнал на
летището в Техеран. Всички журналисти, тайни служби и целият свят бил
вперил поглед, за да видят какво ще каже или направи аятолахът. Той
мълчал. После събрал всички аятоласи и елита на Иран. Всички очаквали
разрив и Иран да изпадне в криза и междуособици, но нищо такова не се
случило. Аятолах Хомейни помолил всички журналисти и чужденци да
напуснат салона, говорил само една минута и излязъл, след което всички
безпрекословно го приели за свой духовен водач. Отразяващите
журналисти и западни наблюдатели били потресени и досега никой не може
да си обясни какво е казал аятолахът на множеството. Какви са били думите,
които оказали такъв потресаващ ефект над множеството и как е успял да
направи това само за една минута? Това и до днес е една от загадките в
световната политика. Според мен аятолахът е казал нещо съвсем просто,
кратко и ясно за всеки шиит. Той, със специалния глас, им е казал: "Аз съм
"скрит" имам!" Няма по-добър начин имамите да се скрият, освен като
аятоласи. И без това до стаите със завесите достъп имат само имамите и
аятоласите. Няма нищо по-естествено от това имамът да се скрие като
аятолах. Хомейни е казал това и то е било напълно достатъчно. С това
доказал, че е един от "скритите" имами.

Днес еничарите отдавна ги няма. На пръв поглед Сектата на Махди на

шиитите е победила и се е наложила над Сектата на Махди на сунитите и
бекташите, но написването на книгата всъщност доказва, че Сектата на
Махди на еничарите още е жива. Самата книга "Ятаган и Меч", нейното
написване и издаване е доказателство за това, че Ибрахим Джаббар
Селяхаддин ал-Махди не е загубил битката, че битката все още се води и
той ще победи. Тази борба може вече да няма нищо общо с исляма, това е
една вътрешна и външна борба. Опитайте се с очите на знаещи хора, четящи
тази книга, да видите днешната политика и борбите между различните
идеологии, религии и светове и ще ги видите по един нов начин.
Написването и прочитането на книгата е част от борбата, която се води от
хилядолетия между двете секти и ти, приятелю, чрез това, което
преживяваш, като четеш книгата, участваш в тази борба. Не е нужно да

1031
правиш нищо, само това, че знаеш вече е достатъчно. Ти си един от
членовете на Сектата на Махди, един от воините на сунитския Махди. Биз
гилиндж Махди!

Петко "Еничар"

Раждане 1691 година

1.Арапово – 1702-1704 (Петко на 11 – 13 години)

2.Козбунар – 1704-1705 (14)

3.Едирне – 1705-1708 (14-17)

4.Диарбекир – 1708-1710 (17-19)

5.Йерусалим – 1710 (19)

6.Мека – 1710-1711 (19-20)

"Махди"

1.Азов– 1711-1718 (20-27)

2.Стамбул – 1718-723 (27-32)

3.Иран – 1723-1730 (32-39)

4.Стамбул – 1730-1735 (39-44)

5.Кавказ – 1735-1740 (44-49)

6.Филибе – 1740-1742 (49-51)

Всички имена на Петко Боляров:

Петко Боляров, Петко Кьосе, Ибрахим Абдаллах, Девъл (на пиратския кораб),
Ъшъкер, Шейтан, Ибрахим ал-Махди, Ибрахим ал-Хадад, Ибрахим Джаббар, Ибро

1032
(когато се бие при Мирза), Ибрахим Селяхаддин, Ибрахим Фердоуси (така го наричат в
Персия), Риз баба.

Османски султани

Велики везири по времето на султан Ахмед III:

Каваноз Ахмед паша

Морал Хасан паша
Кайлакоз Ахмед паша
Балтаджъ Мехмед паша
Чорлулу Силяхдар Али паша
Кюпрюлю Нуман паша
Балтаджъ Мехмед паша (втори път)
Дамат Шехит Али паша
Невшихирли Дамат Ибрахим паша
Топал Осман паша
Хекимоглу Али паша

Изброяване на Гираите (1692-1716) (приложение 1)

...Хаджи Селим Гирай (1692-1699) – трети път отказва се. Девлет Гирай
(1699-1702) – сменен.
Хаджи Селим Гирай (1703-1704) – четвърти път, умира.
Гази Гирай III (1704-1707) – сменен.
Каплан Гирай (1707-1708) – втори път, сменен.
Девлет Гирай (1708-1713) – втори път, заточен на остров Сцио.
Каплан Гирай (1713-1716) – трети път...

1033
Карта: Инстанбул

1034
Карта: Анадола и Персия

1035
 ПОРЕДИЦА ИСТОРИЧЕСКИ РОМАНИ
"ТАНГРА"

Когато разтвориш страниците на тази книга, ще попаднеш в чудния свят

на Токораз Исто и ако се взреш внимателно, ще видиш, че от картините,
които той рисува, струи Светлина. Тази Светлина идва от душите на
българите, от вечния огън на България, от саракта. И само от теб, скъпи
читателю, зависи дали ще успееш да откраднеш една искрица от Земята на
Тангра и когато затвориш последната страница на книгата, историята на
България да продължи...

И сега, когато имаш светило, да осветяваш Пътя си, ще имаш ли смелост

да потеглиш на дългото и трудно пътешествие към Себе си!? Аз вярвам, че
ДА! Нека Орендата те води и Тангра бди над теб! И нека историята за
България започне отначало...

Начинът, по който Токораз Исто разказва своите истории, може да се

нарече "живо слово" или "кинематографичен разказ". Това помага на
читателя да съпреживява всички неща, които се случват на героите: да
изпитва същите чувства, да яде от храната, която те ядат, да участва в
битките им, да изпитва болка или удоволствие, да гладува, да страда, да
обича, да взема решения, да побеждава, но и да греши заедно с тях, да се
замисля над изборите им. Избори, които са и негови.

Токораз Исто Книгите на Токораз Исто не се четат само с очите, те се

възприемат с всички сетива. И с всяка книга вие ставате все по-мъдри с
опита, който сте натрупали, докато сте били в кожата на героя, и всяка книга
е един изживян живот.

Докато четете книгите на Токораз Исто, ще се пренесете в един различен

свят и ще се отделите от ежедневието. И нека той бъде ваша лична
територия, в която да изминете едно пътуване към себе си, едно лично
преживяване! И нека книгата бъде ваш спътник, който ви кара да се
променяте и на когото винаги можете да се доверите!

Книгите на Токораз Исто са сарактът, в които можете да изминете този

ваш път.

1036
 Българин не се раждаш! Българин ставаш! Българите не лъжат, не
завиждат, не лицемерничат, не мразят другите. Българин означава осъзнат,
светъл и духовно буден човек. Мнозина се наричат българи, но не са такива.
Те са самодоволни хорица, които живеят само в материалния свят, за тях
съществуването е издигнато в култ. Те живеят, за да задоволяват своето его,
интересува ги единствено храната, властта, славата, нагонът, парите. За тях
най-важното нещо е оцеляването, а когато не са застрашени, те отчаяно се
забавляват, опитвайки да забравят страха, самотата и слабостта си.

В пета част от епоса "Тангра" на Токораз Исто историята продължава с

напрегнат екшън, разгадаване на загадки и мистика и кървави битки.

Филипопол е останал последен остров на гладиаторските борби в света.

Около него се води война между Доброто и Злото. Той обаче е оазис в
цялото това море от страсти, насилие и смърт. И в този момент се създава
най-доброто гладиаторско въоръжение – трак ди махейрос, и се появява
най-добрият гладиатор – Виктор Скевас Масхарис. На него е отсъдено да
види гибелта на цяла една епоха и да стане... последният гладиатор.

Един владетел, изсякъл името си в гранитните страници на историята,

вървеше по пътеката на своята мисия и съдба. Този мъж съвсем скоро щяха
да проклинат всички политици и воини, лицемери и християни от Запад.
Неговото име щеше да стряска сънищата на всички, които смятаха себе си
за цивилизовани, а останалите презрително наричаха "варвари". Това щеше
да продължи поколения наред. Този воин и владетел беше Атила. Един
"варварин" щеше да смущава съня на мирните римски граждани, но в
същото време щеше да плени въображението на хората и да посочи пътя на
тези, копнеещи да бъдат свободни.

Съвсем скоро щеше да се разнесе мълвата за Атила – владетелят, Атила –

воинът, Атила – просветеният, Атила – "Бичът Божи", Атила –
унищожителят на империи, Атила – човекът, който предизвиква стихиите и
Бог.

Но те нямаше как да знаят, че той е българин... или поне една част от него.

Авитохол се отпусна. Той се опита да се откопчи от ноктите на видимия

свят. Душата му на шаман се отскубна от лапите на воина. Духът му се
извиси. Сега вече започна да чува и песните на феите, магически мелодии,
нежни гласчета. Какафонията от птичи песни и крясъци се сля в една

1037
красива, неземна мелодия. Авитохол беше сигурен, Н'Анна се прибираше в
своята земя и всички същества я приветстваха. Н'Анна обаче беше българка
или поне така твърдеше. Можеше ли земята на Авалон да има за господарка
българка? Не беше ли това българският саракт? Каква беше връзката на
келтите с българите? Каква беше връзката на колобрите с друидите?

Целият остров беше жив и идваше да ги посрещне. Авитохол знаеше, че

не него идват да приветстват съществата, а своята владетелка Нимуе...

Българите – най-бързите ездачи в света. Хора на честта и Силата. Народ,

който не проявяваше милост към врага, но и сам никога не молеше за
помощ...

Авитохол се подразни от думите на брат си. Той знаеше, че именно

твърдостта бе довела народа му до гибел. Хуните бяха избили българите до
последния човек, защото се страхуваха. Да! Едва сега Авитохол го осъзна.
Народите се страхуваха от българите. Когато влизаха в битка срещу тях, те
знаеха, че ако бъдат победени, българите ще ги изтребят, затова се биеха с
отчаянието на звяр притиснат в ъгъла. Това даваше сила на воините на
вражеските народи. Във всяка битка те се сражаваха на живот и смърт.
Хуните бяха избили българите, защото знаеха, че ако оставят жив и един
българин, той ще отмъсти за народа си и за да избегнат това, те бяха
предпочели да ги заличат от лицето на земята.

Многотомната сага "Тангра" е най-големият труд, който описва

историята на един народ и българите трябва да се гордеят, че има такава
книга, написана за тях. Защото народ, който има толкова древна история,
трябва да има и достоен роман, който да я опише.

"Тангра" е роман достоен за всичко, което нашият народ е преживял през

вековете. В него се разказва историята, но не така, както е била
фалшифицирана от враговете ни, а истинската, скривана и често
премълчавана наша история. Романът съживява въображението на хората,
в него митовете и героите оживяват. Той разпалва любов към историята и
нашите предци и ни учи как да изградим самоуважение.

"Тангра" е роман за всеки, който се смята за истински българин –

просветено духовно същество, за всеки, който иска да знае истината за
народа ни и неговата мисия.

В многотомната поредица "Тангра" е разказана историята на българския

народ така както никога не сте я чували и няма къде да я прочетете. "Тангра"

1038
е толкова значим роман, че може да се противопостави и да замени всички
книги, написани за историята ни досега. Той разкрива дълбочината на
българската история и ни помага да осмислим всички факти и повърхностна
информация, които сме натрупали. Чрез романите си "Тангра", "Ятаган и
Меч", "България" и "Покръстването" Токораз Исто отрежда подобаващото
място на българите в световната история.

Досега българската история винаги е била представяна от нашите врагове,

сега за пръв път се пише от нас самите, от един достоен наследник на
българските разказвачи – тумир.

"Тангра" съчетава в себе си сериозно историческо четиво, световна

история и книга за самопознание. Посланията в книгата се отнасят за всеки,
който смята себе си за Човек. Книгата обаче не е като псевдодуховните
учения, бълвани в последните години от много автори, а книга за пътя на
човек, борещ се да надрасне социума и стремящ се да превърне живота си в
път. "Тангра" е свещена книга – Библия на българите. Токораз Исто е
съвременният представител на тумирите. Тези, които не знаят какво е
тумир, колобър, багатур, тиун, оренда, тангристки кръст, които спорят
какъв е бил богът на българите, имало ли го е, Тангра ли се е наричал,
зороастрийци ли сме били, нека прочетат книгата!

Научете тайната, която се крие зад името на легендарния владетел Атила,

от когото са се страхували всички народи. Тайна, която е била пазена
толкова дълбоко, че никой не е посмял да я произнесе и която има връзка с
българите.

Един владетел с много имена: Ат, Атиле, Атли, Етцел, Айбат... Разберете
защо различните народи са го наричали така, а враговете му са се ужасявали
от него. Защо са го смятали за по-страшен от Сатаната, за "Бич Божи".

Заедно с това опознайте историята на първия български ювиги кан

Авитохол.

Ако направите това, ще разберете много неща за народа ни и себе си, ще

изтръгнете от забрава воинските си качества: дълг, чест, доблест, гордост,
достойнство, смелост, които в наши дни са закърнели и не познаваме, а това
ще породи самоуважение. Ще откриете, опознаете, приемете и ще се
влюбите в българската си същност!

Един народ се изражда, когато започне да мисли само за това как да

оцелее. Оцеляват животните, свинете, скотовете. Българите не бива да се

1039
грижат само за собственото си оцеляване. Ние трябва да мислим за това как
да бъдем духовно просветени. Това трябва да бъде нашата философия.
Привидно ние сме мъртви, няма ни, но сме като птица феникс и отново ще
се възродим, по-силни и духовни отпреди. Природата на орендата е такава,
когато най-много сме застрашени, когато всичко изглежда отчайващо, ние
намираме сили в себе си и възкръсваме още по-решителни и крепки
отпреди, с още по-важна роля за света.

Ето ме.

Това съм аз.

Ти ме гледаш, но разбираш ли коя съм? Показвам се с цялата си голота

пред теб. Показвам се такава, каквато съм. Мислиш си, че съм красива, но
не виждаш белезите по тялото ми.

Желаеш ме. Искаш ръцете ми, но се пази от ноктите. Искаш устните ми,
но не знаеш за зъбите, които са зад тях. Копнееш за любовта ми, но не
виждаш ли смъртта? Ето ме.

Това съм аз.

Казваш, че съм ангел, но бях изхвърлена от Рая.

Казваш, че съм Слънце, но вече не съм такава. Казваш ми, че съм сияйна
звезда, но всъщност съм много повече. Аз съм пътеводителят на звездите.
Аз съм покровителката на нощта.

Ето ме.

Това съм аз.

Черната луна.

1040
 БЕЛЕЖКИ
1 силях – боен кожен колан, в който се носи оръжието

2 сейменбашия – командир на всички сеймени. Сеймените се грижили за охраната на

всички лагери и крепости на еничарите. Сейменбашията отговарял и за охраната на
всички султански сараи, градове и крепости.

3 Арабските учени отдавна съставяли географски карти. Широко известна е картата на

ал-Идриси от 1154 година. По-късно турците също съставили точни и подробни карти
за нуждите на своите моряци и войници. Те били необходими, за да функционира
нормално Империята. Широко известна е картата на един от най-прочутите османски
мореплаватели Пири рейс (1465-1554). Прочутият му труд "Книга за моретата" е ценен
географски наръчник, съдържащ едни от най-точните карти на Османската империя, на
Атлантическия и Индийския океан, на Африка и дори точна карта на крайбрежието на
Антарктида. Арабските и турските карти по това време по нищо не отстъпват на
смятаните за най-добри генуезки карти. Такава била анонимната италианска карта от
1351 година, "Каталонския атлас" 1375 година, картата от 1367 година на италианските
братя търговци Франциско и Доменико Пицигани.

4 Санкг Петербург е основан 1703 година, на брега на Финския залив, от Петър Велики,
по-късно през 1711 година е обявен за столица на Русия.

5 Има се предвид Петър I Велики – руски цар

6 Гелиболу – град, намиращ се на европейския бряг на Дарданелите

7 Има се предвид братството на ахите или газиите – религиозно военно братство на

турците

8 Лисип – придворен скулптор на Александър Македонски

9 Хорезъм – източната част на Персия, Афганистан и част от Пакистан

10 хадиси – предания за живота на Мохамед

11 Става дума за пустините Къзълкум (Червен пясък) и Каракум (Черен пясък)

12 Тимур – Тимур хан, Тамерлан

13 мечет – светилище и молебен дом на мюсюлманите

14 орта – основна бойна единица в еничарския корпус

15 Тук мавляна има предвид територията на цяла Европа

16 В Османската империя с Рум или Румелия се бележат три понятия. Първо, област в
Анадола около град Коня. Второ, цялата Византийска империя и по-специално областта
около град Пловдив. Трето, територията на цяла Европа.

1041
17 Анса – тюрките наричат рода Ашин. "Рода Анса" го наричат арабските учени
например в "Хадуд ал-Алам" (границите на света).

18 679 г. според повечето византийски и християнски автори битката е била в 680 г., но
според арабските източници е била през 679 г.

19 харадж – данък, който плаща немюсюлманското население в страна, в която се

изповядва исляма
20 Булан сменил името си на Сабриел

21 Червени ботуши, червена плащеница, корона и скиптър са царските регалии –

символи на властта

22 Чичак – цвете, след кръщението приела името Ирина

23 Нахр ассанемба, има спор дали Славянската река е Кубан или Дон

24 Хамлидж – от древноеврейското хамалех – цар

25 Митани – древно царство в източна Анадола, смята се, че това е първият народ
изповядващ монотеизма. За пръв път монотеизмът влиза в историята чрез Атон. (Бога
Слънце, който фараона Ехнатон се опитвал да наложи в Египет и да смени вярата в по-
стария египетски бог Амон. Доскоро се смяташе, че монотеизмът е хрумване на Ехнатон,
но новите открития показаха, че тази вяра му е била разкрита от неговата царица, която
била именно от държавата Митани и се наричала Нефертити. Смята се, че Митани има
връзка и с еврейския монотеизъм. Отначало евреите пребивавали именно в тези
територии, откъдето идва името им юдеи, което се превежда като "хора отвъд реката".)
По това време там пребивавали и българите. Много автори посочват еврейския и
български монотеизъм с еднакъв корен. Някои автори търсят древната история на
българите в Шумер.

26 Тъй като в хазарските текстове, както и в еврейските, не се пише с гласни букви.

27 Това мнение в средните векове е било широко разпространено. Русите се считали за

принадлежащи не към славяните, а към тюрките. Може да прочетете това в трактата на
Адали Бременски "Turci, qui prope Ruzzos sunt" (Тюрките, които всъщност са руси).

28 Историкът Саксон Граматик (XII век) е убеден в това, че норманите са варварски

народ дошъл през II век в Европа от бреговете на Дон. Лаутирад Кретонски отбелязва,
че "гърците наричат Русос този народ, който ние наричаме Нормани" и причисляват
народите: "печенеги, хазари, руси, които ние наричаме нормани".

29 дамат – султански зет

30 мюдерис – учен и преподавател

31 мюлезим – кандидат мюдерис

32 кяфир – на персийски – гяур. Става въпрос за западноевропейските езици.

1042
33 Империята, начело на която стоял Кубилай, се смята за най-голямата държава или
империя съществувала досега. Тя многократно превъзхождала по територия и Римската,
и Османската империя, Великобритания и дори Съветския съюз. В нея влизали Далечния
изток, Китай, Корея, Русия, Средна Азия, Ирак, според някои изследователи Индия,
Афганистан, Ирак, Близкия изток, Египет, на запад до Германия, Източна Европа и дори
Чехия и България.

34 Всички синове на Девлет Гирай II по-късно ще управляват Златната орда под имената
Керим Гирай, Арслан Гирай, Топал Ахмед Гирай и Фетх Гирай II.

35 По-късно именно Марта ще наследи Петър I Велики на престола под името Екатерина
I Велика.

36 Топкапъ сарай – основният дворец, покоите на султана и харема, от където се

управлявала Империята

37 През 1713 г. боксът е на шест години, точно преди толкова години майсторът на
английския бокс – Джеймс Фиг, е измислил името и е "създал" този уличен боен стил.

38 Съществува спор и според някои автори запознаването на Петър I с бокса става при
посещението му в Полша в 1713 година, а според други – през 1698 година.

39 Бурса – тогава столица на Османската държава и най-голям град.

40 шейх Едебали (1206-1326) – ислямски теолог, живял по време на създаването на

Османската империя. Учител и свекър на Осман гази и дядо на Орхан гази. Той е един
вид идеен баща на по-късно създадената Османска империя.

41 Диван – турското правителство

42 Акчетата сечени по време на управлението на Орхан Гази били смятани за еталон. В

по-късни времена султаните все повече увеличавали примесите в дребната сребърна
монета – акче. Стига се до там, че стойността на новите акчета е до? От стойността на
старите акчета.

43 султан – сянка на Аллах на земята.

44 бейлик – самостоятелна териториална единица с големина на няколко области,

управлявана от бей.

45 Шейхюлислям – духовен и религиозен водач на всички мюсюлмани в Империята и

извън нея. Длъжност, подобна на патриарх или папа за ислямския свят.

46 джелат – човек, който извършва екзекуции

47 талер – в Османската империя в обръщение, освен турските монети, са били

персийските и западните монети – талери, луидори. Независимо от произхода важното
било да са златни и сребърни.

1043
48 бодка – дребна монета в Османската империя

49 Ая Софя – "Света София". Строежът започнал император Константин Велики през

325 година. Тя и до днес е най-големият храмов комплекс в света. Завършена е по
времето на Юстиниан, който плеснал фасадата и казал: "Соломоне, надминах те!" С това
той отправил предизвикателство към Храма на бог в Йерусалим, искайки да покаже, че
в "Света София" е новият дом на Бог. Базиликата била построена от двама архитекти:
Антемий от Тралес и Изидор от Милет.

50 мимар Синан – придворен архитект в продължение на почти 50 години. Той построява

84 джамии, 52 месджида (по-малки джамии), 7 мечета (училища), 3 болници, 48 хамама,
35 дворци, кухни за бедните, 8 моста, 20 големи страноприемници, 17 имарета, 22
гробници, сред които и шедьоврите на ислямското изкуство – джамиите Шахзаде,
Сюлеймание в Истанбул и Селимие в Одрин. Той не завършил дворцовото училище,
както останалите строители. Роден през 1491 година в християнско семейство в град
Кайсери той става войник от елитните еничарски подразделения. Взет е при първото
набиране на момчета за еничари при Селим I през 1512 година. Отначало воюва при
Белград, Родос и Багдад. Таланта му на строител е забелязан и започва да строи мостове,
обсадни съоръжения и крепости за еничарите. По-късно султан Сюлейман (1539),
впечатлен от неговия талант, не се поколебава да го издигне до поста Пръв дворцов
архитект.

51 персийска ябълка – на български – праскова, на руски – персик

52 "Хюнер наме" – сборник от сцени, описващи султанския двор, лова, войните,

забавленията

53 хазинедар баши – главен ковчежник на султана

54 инокулация – вкарване на умрели или умиращи клетки на вирус в организма

55 "сянката на Аллах на земята" – султанът

56 За евнуси в султанския харем били избирани негри от Судан, на които още от деца
премахвали тестисите.

57 кармъзъ – червено

58 субаши – командващ еничарите и охраната в един град

59 хасода башъ – главен разпоредител на султана, церемониалмайстор

60 солаки – специално еничарско подразделение, най-доверените и приближени на

султана хора. При поход те се движели от двете страни на яздещия султан, точно до
стремената му, и били готови да пожертват живота си, но да запазят този на своя
повелител.

61 Кралското семейство също решило да ваксинира децата си, но преди това пробвали
ваксината на затворници, осъдени на смърт и на 8 деца от беден произход.

1044
62 щерна – вътрешен кладенец в дома

63 паликаря – гр. юнак, герой, грък на турска военна служба

64 чичек – тур. Цвете

65 доган – тур. Сокол, доганджии – соколари; турнаджи башъ – главен соколар на

султана

66 папаз – поп

67 Кара Тозю – Черен Тозю. Тозю – така българите наричали хората, които били
кръстени на Христос Спасителя.

68 По времето на Османската империя фигурата, която днес наричаме цар в шахмата, се

е наричала шах, както е в оригинала на играта.

69 Мъжът има предвид името Селяхаддин, което означава "привързан към религията,
вярата".

70 28 – тур. Йирмисекиз

71 Последната голяма чумна епидемия в Европа е в Марсилия през 1720 година.

72 В средните векове лекарите са бъркали едрата шарка с чумата (черната смърт). Дори
се е смятало, че двете болести са една и съща, тъй като първите симптоми на болестите
са еднакви.

73 От тук идва обичаят хората да си подаряват букет цветя.

74 По-късно същата година, по време на епидемия от едра шарка в Лондон, лейди

Монтегю ваксинира петгодишната си дъщеря и наблюдаващите лекари са силно
впечатлени. Английският крал Джордж I разрешава и двата му внука да бъдат
ваксинирани през месец юни 1720 година. През Западните Индии (Северна и Южна
Америка) едрата шарка достига Бостън. Котън Медър препоръчва ваксиниране, но
Забиел Бойлстън е единственият лекар, който възприема съвета. След като е инокулирал
успешно 13 годишния си син, той ваксинира над 240 колонисти. Шестима от
ваксинираните умират и Бойлстън едва се спасява от линчуване.

75 През 1722 година Рене дьо Реамур издава първия труд върху производство на стомана
в света – "L'Art de Covertier Le fer forge an acier".

76 падишах – друга титла на султана, взаимствана от Персия

77 "Сур наме" – "Книга на празниците"

78 Кандахар – днес голяма част от Афганистан, източната планинска част на

Персийската империя

79 мехтер – тръстикова еничарска флейта

1045
80 Тифлис – днес Тбилиси – столица на Грузия.

81 Мервен ибн Мухамлад – халиф Мервен II, последният от династията на Омаядите,

прославил се с изключителната си жестокост. По свидетелство на Ат-Табари, след като
превзел Тифлис, той лично отсичал главата на всеки военнопленник, докато ги избил
всичките. Жените и децата раздал на военачалниците си, а крепостта била напълно
разрушена.

82 фетва – свещен закон, декрет, който се смята, че е задължителен за всички

мюсюлмани

83 джете – разбойническа банда, партизански отряди

84 сар ба дар – буквално "глава на вратата". Лозунгът е свързан с обичая да се побиват

на градските врати главите на екзекутираните престъпници. Cap ба дар често се
превежда като "удушвачи" и "главорези".

85 Рустам – герой, юнак, персийски богатир, фигуриращ в древните анали, особено в

историите на Афрасиаб

86 Епидемията в Марсилия от 1720 година е последната чумна епидемия в Европа, а и в

света.

87 маги – идва от "хора на Мидия", от тук магьосници, магия

88 Тъй като в източното православие истинското име на Бог се нарича Ил (Ел, Ал), до
момента, в който той се нарича Сатанаил, той е във връзка с Бог.

89 Чичак – на татарски – цвете. С приемането на светото кръщение получила името

Ирина

90 Мединет абу-Неби – днес той се нарича Медина, което означава "Градът". Днес
всички стари части на градовете в Арабия се наричат Медина.

91 туранджалък – идеята за пантюркизъм. Всички тюрки по света да се обединят в една

мощна държава, включваща: Турция, Тюркмения, Таджикистан, Узбекистан, Киргистан,
Казахстан, Афганистан, част от Китай, Иран, Монголия и Русия. В средновековието тази
идея била олицетворявана от османския султан. Днес в Турция все още има идеи за
пантюркизъм.

92 Някои изследователи смятат, че ако въобще такова нещо се е случило, то е било 70-
те години на VII век до и е.

93 Берейшит – арабско назоваване на библейската книга "Битие".

Цитатът е от "Битие" 10: 1, 2, 3.

94 Черните чалми в шиитския ислям се носят само в специални случаи, на празници или
когато човекът се е обрекъл на някаква кауза. Черната чалма обикновено означава
готовност и стремеж към саможертва.

1046
95 Не става ясно дали се има предвид Рум – като европейска територия, Рум бейлика в
Мала Азия (Анадола) или Рим и Римската империя.

96 Искендер – Александър Македонски

97 Божествена сила, небесна благодат, Свети Дух, който Бог спуснал над избрания от
него народ и над всеки човек. При различните народи тя е позната под различно име. В
Гърция – пневма, Индия – прана, Китай – чи, ци, Япония – ки, Турция – барака, Персия
– хварно, в християнството – Свети Дух. При българите тази сила се нарича оренда.
Според нашите предци тя била изпратена от Тангра на богоизбрания народ – българите.
Основната ѝ концентрация била над кана на българите, но всеки българин, независимо
воин (багатур) или духовник (колобър), притежавал оренда.
При северноамериканските индианци ирокези тази сила също се нарича оренда, а при
останалите индианци е позната като маниту и вакан. Според иранците хварно е символ
на сияещото начало, божествения огън и материална еманация. В "Авеста" хварно
означава също сакрална сила и добър късмет. Според тях тази сила не се проявявала
толкова материално, колкото символически – като щастие, добра съдба, късмет, успех.
Тя правела мъжете силни и побеждаващи, особено владетелите, които, ако притежавали
хварно, ставали могъщи и непобедими. Иранските производни на хварно оказали
влияние на формиране на сходни понятия в съседните народи, (древнотюрското – дит и
славянското – слава)

98 партия – една от държавите участници в създаването на Персия. Тя била основната

държава.

99 Фердоус – град в североизточната част на Иран, близо до Афганистан

100 Тук се има предвид, че имамите са наследници на всички светци и пророци. Явно се
има предвид Ибрахим (Авраам) и неговите наследници. Той бил наречен ханиф
(приятел) или говорещ с Бог.

101 автентично – традиционен ирански комплимент

102 маджлис алупс – другарска среща с приятен разговор, среща със задушевна беседа

103 Гаруда – в индийската митология цар на птиците, Гаруда е птицата, която язди бог
Вишну.

104 несторианство – учение на цариградския патриарх Несторий 380-440 година,

отричащо божествената природа на Христос; обявено за ерес на Ефеския вселенски
църковен събор през 431 година. То оказало голямо влияние на ранното християнство и
имало голям брой последователи. Несторианството спорело за надмощие с
дифизитизма, по-късно наречен източно православие.

105 Карл Мартел (688-741) – франкски военачалник, мойордом при Меровингите. Дядо
на Карл Велики и основател на династията на Каролингите. Известен е с битката при
Поатие или Type, където през 732 г. побеждава маврите, предвождани от Адб ар-Рахман,
с което настъплението на арабите и маврите в Европа е спряно. През това време Карл
Мартел е на 44 години.

1047
106 Известен на запад като Авицена. Цялото име на прославения лекар и учен
енциклопедист е Абу Али Хусаин ибн Абдаллах ибн Сина.

107 Анладъм! – Разбрах!

108 халиф – духовен водач на всички мюсюлмани

109 халиф – в началото на XVI век халифатът преминава в османската династия. Това
става при султан Селим.

110 кафез – място в двореца, където в изолация от външния свят са държани принцовете
претенденти за престола. Понякога това продължавало до смъртта им.

111 джелат – екзекутор

112 Бабюс Сааде – "Врата на щастието". През тази врата се влиза в третия двор на
двореца "Топкапъ".

113 Веста – римска и персийска богиня

114 иддат – една от нормите на ширната. Ако една жена е била омъжена и премине във
владение на друг мъж, в продължение на три месеца не трябва да встъпва в полови
отношения с него. Това се правело, за да се гарантира, че детето е от втория мъж и няма
как да е от първия.

115 Гагаузите са родствен народ на турските узи и огузи. Една от версиите е, че са

тюркски народ, а друга, че са българи. Днес населяват някой области на Молдова и
Северното Причерноморие. Явно Ибрахим ги познава от времето на битката при Прут,
когато е в Азов и при кримския хан Девлет Гирай.

116 Всъщност Надир шах наистина е убит, но не в 1740 година, а седем години по-късно.
След множество въстания на шиитите, които Надир окъпал в кръв, най-накрая решил да
изтреби всички перси. След заговор в град Фатабад, той бил убит от един от своите
военачалници – Салехбеем.

117 Мавляни хане – днес ресторант Пулпудева. След направения ремонт, сградата и
устройството на Мавляни хане са запазени в първоначалния им вид, така че който иска
може да отиде и да разгледа устройството на втория по големина дервишки манастир в
света. Той е бил обиталище на сектата на мавлянитите. Именно заради Мавляни хане
Филибе е бил посещаван от най-големите мислители на Империята. Тук са идвали на
обучение най-големите талиби, мъдреци и философи, както и най-известните имена в
областта на теологията на мюсюлманския свят.

118 шейх – духовен водач

119 лангера – гърчеещи се българи от Пловдивско и Асеновградско

1048
 Токораз Исто

ЯТАГАН И МЕЧ
МАХДИ

© автор: Токораз Исто

© издател: Стоян Цветкашки
гл. редактор: Христина Шопова
редактори: Владимир Фриш, Стоян Цветков, Алпер Мюмюн
тех. редактор: Йорданка Цветкашка
предпечат: Христина Шопова
корица: Ваньо Янков, Мирослав Хинков

Издателство „Оренда“
Пловдив, 2009

ISBN 978-954-25-0130-5

форматиране и корекции: buba – 2016 год.

http://4eti.me ™
http://ekni.ga ™

ISBN 978-954-25-0131-2

Издателство "Оренда,
Пловдив, 2009

1049