Българо-сръбските отношения през периода 1912-1913 година са изключително

бурни и противоречиви. Тяхното раздвижване е в следствие на друго важно европейско

събитие – Триполитанската война. Тя избухва през средата на месец септември 1911
година в северноафриканските територии на Османската империя (Либия и Киренайка),
които са нападнати от Италия. Великите сили подкрепят изцяло Италия в този
конфликт. Това е ясен знак за държавите на Балканите, че планът за разпокъсването и
поделянето на Османската империя вече е в ход. Те се страхуват да не би някой да се
намеси в територии, за които те имат претенции. Балканските държавници започват да
обмислят как да изпреварят тези събития и да поемат инициативата по разпределението
на европейските части на империята. Още в края на септември 1911 година започват
преговорите за съюз между България и Сърбия. По това време министър-председател
на България е русофилът Иван Евстратиев Гешов, лидерът на Народната партия, която
е в коалиция с Прогресивнолибералната партия, избран заради засиленото русофилство
в страната след признаването на Независимостта. Преговорите със Сърбия са много
тежки. Прави се очерк на териториите, които евентуално ще бъдат отвоювани от
империята и как те ще бъдат разпределени между двете държави. Сърбия ще получи
Косово и излаз на Адриатическо море, България ще получи Тракия. За Македония се
предвижда автономия, но ако някоя от двете държави не е съгласна и реши да защитава
своите претенции, то следва областта да се подели между тях. За първи път
българското правителство се съгласява за дележ на Македония – това е огромен пробив
за сръбската дипломация. При положение на дележ на областта, ние признаваме за
безспорни всички територии, които са на север от Шар планина. За спорна зона се
определя територията, заключена между Шар и мислената линия „Охридското езеро –
Крива паланка“, където попадат Скопие, Дебър, Струга и Куманово. Всички останали
македонски територии са признати за безспорно български. Българо-сръбският договор
се сключва на 29 февруари 1912 година, което е началото на „Балканския съюз“. В него
пише, че ако една от двете страни бъде нападната от трета страна, то втората трябва да
окаже помощ на съюзника си. Договорът има и тайна част, където се казва, че ако една
от двете страни нападне Османската империя, то другата страна трябва да я подкрепи
или да запази неутралитет. В договора се казва още, че като арбитер между двете
страни относно спорната зона ще бъде руският император Николай ІІ, който всъщност
не е осведомен за това.
През лятото на 1912 година избухва много голям бунт на албанците. Те все още
се намират под турска власт и също желаят свободата си. Бунтовниците стигат чак до
Скопие. Тези събития провокират Великите сили да започнат разговори по т.нар.
„Албански въпрос“.
Когато император Николай ІІ разбира за сформиралия се Балкански съюз, в
който вече влизат и Гърция, и Черна гора, казва, че одобрява този съюз, но не и
неговите военни намерения. Той съветва съюзниците да не бързат с нападението, а да
се свика конференция в Петербург, където Източният въпрос най-сетне да бъде решен.
Императорът иска да привлече съюза на своя страна в предстоящата война срещу
Австро-Унгария.
След провеждането на няколко тайни военни конвенции между съюзниците, на 3
октомври 1912 година се късат дипломатическите отношения с Османската империя и
на 5 октомври войната е обявена. Планът за провеждането ѝ е следният: българските
части да се концентрират в Одринска Тракия и да настъпят към Одрин; сръбските и
гръцките части да действат в Македония и съседните райони. България трябва да
изпрати Родопския и Хасковския отряд да освободят Родопите и да стигнат до Бяло
море и така да прекъснат връзката на турските части в Македония с останалите. София
трябва да изпрати и 7-а Рилска дивизия по долината на р. Струма, където тя ще бъде
под сръбско командване, като нейната цел е да влезе първа в Солун.
С навлизането си в Македония сърбите започват да репресират местното
българско население, както и четите на ВМОРО, които на практика са техни съюзници.
Опитват се да сърбизират местните, за да могат след това по-лесно да ги приобщят към
държавата си, понеже знаят,че на арбитража при император Николай ІІ, той би отсъдил
в тяхна полза, тъй като Сърбия е най-големият руски сателит на Балканите.
На 16 декември 1912 година започват мирните преговори в Лондон, с които
трябва да се прекрати войната. Българите по това време са на Чаталджа и единствените
османски територии в Европа са останали земите на изток от Чаталджа, полуостров
Галиполи и крепостите Одрин, Шкодра и Янина.
По време на тази мирни преговори, в Лондон тече втора паралелна конференция
ня Великите сили по същия въпрос, като се разисква и Албанския въпрос.
На 9 януари 1913година се подписва мирният договор – всички територии
западно от линията Мидия-Енос се предава на Балканския съюз. Сърбия от преди това
предявява претенции за повече територии в Македония, тъй като тя губи своя
адриатически излаз заради Албания. Договорите между съюзничките не са ясни в
частите, където се разискват въпросите за териториално разпределение .
 На 10 януари, едва ден след примирието, в Истанбул е извършен преврат, с
който младотурците отново идват на власт и подновяват войната. Българското
командване решава да създаде Четвърта армия, която да подсили позициите в Одринска
Тракия. Тя е под командването на генерал Стилият Ковачев и в състава ѝ влизат части
от 7-а Рилска дивизия. По този начин в Македония става вакуум, в който сръбските и
гръцките воиски се наместват и затвърждават своите позиции с насилие и репресии
върху местните българи.
На 17 май 1913 година се подписва второто Лондонско примирие, с което
Балканският съюз побеждава Османската империя и взима всички територии на запад
от Мидия-Енос и остров Крит. Великите сили решават за останалите острови в Егейско
море и Албания. По този начин Сърбия остава отново без обещания излаз на море и
иска промени в съюзническия договор от 29.02.1912 година. Заявява, че ще вземе
всички територии, които е отвоювала в Македония, като се аргументира с това, че
българите не са изпълнили обещанията си и са изпратили по-малко войска в
Македония, а Сърбия дори е изпратила две дивизии за помощ при обсадата на Одрин.
Руските дипломати в Белград подкрепят правителството. Гърция също иска ревизия на
договора. На 19 май е сключен таен договор между Белград и Атина, който е с
антибългарски характер и цели двете страни да си поделят Македония.
Щом в София се разбира, че в Лондон е подписан вторият договор, Иван Гешов
подава оставка. Новото правителство встъпва в длъжност на 1 юни 1913 година. То е
почти същото като старото, само че този път ръководна роля има лидерът на
Прогресивнолибералната партия Стоян Данев. Той е по-агресивен и настоятелен от
Гешов, като дори заплашва с война страните, които искат ревизия на съюзническия
договор и показват аспирации към българските територии.
В българската преса постоянно излизат статии с информация за сръбски зверства
и безчинства в Македония, което още повече кара населението и армията да
предприемат нападателни мерки.Българското правителство държи на договора и на
руския арбитраж, но Русия се бави. Българската армия е прехвърлена изцяло по
границите със Сърбия и Гърция, откъдето войниците буквално виждат злодеянията на
съседите им върху техните братя. Такова събитие е например Тиквешкото въстание от
средата на юни 1913 година. То се случва много близо до българската армия и е
потушено жестоко. На 16 юни Фердинанд заповядва на Михаил Савов да „накаже
сърбите“. На следващия ден втора и четвърта българска армия настъпват няколко
километра напред, за което Данев не знае. Той се подготвя за конференцията в
Петербург относно арбитража. На 18 юни Сърбия и Гърция обявяват защитна война,
Савов е премахнат като главнокомандващ и е заменен с Радко Димитриев. Към Сърбия
и Гърция в близките дни се присъединяват още Румъния и Турция. При това положение
на 2 юли Стоян Данев подава оставка и министър-председателският пост се заема от
Васил Радославов. Сърбите притискат българите, но на 17 юли българската армия
спира сръбската при река Бергалница.
На 18 юли е изпратена делегация за подписване на мир в Букурещ, който става
факт на 28 юни. Сърбия получава почти цяла Вардарска Македония, като границата е
сходна със съвременната граница на България със Сърбия и Северна Македония, но с
изключение на град Струмица, който остава в български ръце.