Берлинският договор от 1878 г.

залага
бъдещите конфликти на Балканите

Разделена България след Берлинския конгрес (литография на Николай Павлович)

Берлинският договор от 13 юли (1 юли стар стил) 1878 г. е международен
договор, който урежда промените в положението на Османската империя
след Руско-турската война (1877-1878 г.). Договорът е заключителният
документ от Берлинския конгрес и е подписан точно месец след началото на
тази среща на представителите на Великите сили - на 13 юни същата година в
двореца Радзвил.
Договорът се състои от 64 члена. Той унищожава разпоредбите на
предварителния Санстефански мирен договор от 3 март 1878 г. между Русия
и Османската империя. Санстефанският договор изостря отношенията между
Русия и останалите Велики сили. Споровете между тях са поради
неспазването от страна на Русия на предварително сключените тайни
споразумения с Австро-Унгария - по-специално Райхщадското споразумение
от 1876 г. и Будапещенската конвенция от 1877 г., като част от тези спорове
са решени с Лондонското споразумение от 30 май 1878 г., предхождащо
Берлинския конгрес. Основното противоречие се състои в предварителното
съгласие на Русия, документирано в посочените по-горе споразумения и
конвенция, на Балканите да не се създава голяма държава.
Някои клаузи на Берлинския договор са променени още при Съединението на
Княжество България и Източна Румелия (на 6 септември 1885 г.). Част от
системата, установена с договора, е напълно разрушена на 22 септември 1908
г., когато България обявява независимостта, а Австро-Унгария анексира
Босна и Херцеговина, покрай благоприятно условие възникнало в
Османската империя, където се е провела вече Младотурската
революция. Младотурската революция е държавен преврат в Османската
империя, извършен през юли 1908 г. от военнослужещи и политически
дисиденти, с цел да се ограничи абсолютната власт на султан Абдул Хамид ІІ
(1842-1918) и да се възстанови конституцията от 1876 г., като средство за
запазване на териториалната цялост на държавата и намаляване на влиянието
на Великите сили върху управлението ѝ.
Берлинският договор определя територията на българското княжество в
земите между река Дунав и Стара планина и дотогавашния софийски
санджак. Между Стара планина и Родопите се обособява автономна област
Източна Румелия, а Македония, Източна Тракия и Западна Тракия остават
под пряката власт на султана.
Берлинският договор дава пълна независимост на Сърбия, Румъния и Черна
гора, но ги задължава да поемат част от държавния дълг на Османската
империя. Договорът запазва в общи линии статута на Княжество България,
регламентиран от Санстефанския договор. Срокът на временното руско
управление се намалява от две години на девет месеца. Българският княз
трябва да бъде избран от народа със съгласието на Великите сили и
Османската империя и условието, че не бива да бъде представител на някоя
от европейските управляващи династии. За управлението на Княжеството се
предвижда Органически устав (Конституция), изработен от събрание на
местни първенци. Новата българска държава се поставя във васална
зависимост от Османската империя и се задължава да ѝ плаща ежегоден
данък, но има собствено правителство и войска, а османската армия няма
право да навлиза в нейната територия.
Автономията на Източна Румелия е по-ограничена. Областта се управлява от
главен управител, назначаван от Високата порта и одобряван от Великите
сили с петгодишен мандат. Държавното устройство на областта трябва да
бъде уредено от европейска комисия. За Македония и тракийските земи
извън Източна Румелия Берлинският договор предвижда административна
автономия по критския модел (за ограничена автономия).
По настояване от страна на Русия съдбата на България е решена без
участието на нито един българин. Методий Кусевич, тогава архимандрид и
протосингел при Пловдивската митрополия обръща публично внимание на
подготвяните от Русия, Англия и Австро-Унгария несправедливости спрямо
българския народ и организира подписки от всички земи, които да бъдат
занесени до Берлинския конгрес. В Македония подписките са организирани
от Кузман Шапкарев, а в Пловдив от самия Методий Кусевич. Шапкарев
поверява адресите от Македония на велешкия търговец Иван Весов, който ги
предава в руското посолство. Пловдивските адреси също попадат в руското
посолство, след като Костаки Пеев съобщава на руските власти за събраните
подписки. Подписките обаче не получават гласност и нито един български
представител не отива и не присъства на конгреса.

Текст на берлинския договор

https://istorianasveta.eu/%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8/ct-menu-item-
7/%D0%B4%D0%B8%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F/686-
%D0%B1%D0%B5%D1%80%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B4%D0%BE
%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80.html