ТЕМА 3 Обединението на Германия и Италия.

Промяната в европейския баланс на

силите.

Виенската система и консервативните монархии се противопоставяли на национализма,

тъй като според тях „революционна“ Франция родила и разпространила този вреден принцип.
С революциите от 1848г. тази система понесла огромен удар – очертавало се ново
пренареждане на картата на Европа – този път по национален принцип. Италианският и
германският проблем вече били на дневен ред. Свещената Римска империя се разпада през
1806г., когато Франц II /австрийски император и император на Свещената Римска империя/
предава титлата си след загуба от Наполеон. По това време Австрия и Прусия са едни от най-
напредналите държави и те имат територии във и извън СРИ. След разпадането повечето
бивши федерати от СРИ, с изключение на Австрия и Прусия създават немска държава, която е
васална на Френската империя, а това от своя страна засилва напрежението и германския
национализъм.

След загубата на Наполеон от Русия, Австрия и Прусия се коалират срещу него. След
провелия се през 1814-1815г. Виенски конгрес се стига до тежко репарационно бреме за
Франция, раздробяване на Полша, образуването на Германска конфедерация, включваща 39
германски монархически държавици и 4 свободни градове, която е силно раздробена и в която
господстваща роля има Австрия, след нея Прусия.

Прусия харесва идеята за германско обединение – през 1819г. издава документ – т.нар.
фГермански митнически съюз , с който се установява икономически съюз между немските
държави – сред точките му са премахване на тарифите, стандартизиране на валутата и прочие,
като по този начин се увеличава пруското влияние в немските територии (Австрия не участва).
Австрия от своя страна заради твърде консервативната си политика изостава в икономически
план, Метерних потиска желанието за реформи относно обединението, а националистическите
идеи все повече се разпространяват.

Оформят се 2 основни сценария за обединение – консервативен с център Австрия и

либерално-национален с център Прусия. Австрия не желае обединение и нейната позиция е
подкрепена от Русия – не задълго – руската подкрепа приключва, когато Австрия отказва да ѝ
помогне в Кримската война. Австрия отслабва, но не и Прусия – тя се засилва, индустриализира
и голяма роля за това има митническия съюз.

Обединение на Италия

Това е процес, който започва в началото на 19-ти век и приключва през 1870г. Провелият се
след Наполеоновите войни Виенски конгрес през 1815г. оставя Италия раздробена на 8
княжества, по-голямата част от които са под австрийски контрол. Единствено Пиемонт-
Сардинското кралство има някаква независимост. Под влияние на революционните вълни в
Европа през 19-ти век (Франция, Испания и Белгия) такива настроения започват да се зараждат
и в Италия. Въпреки осъществяваните реформи, италианското население не успява да се
задоволи с тях и започват да се организират въстанически операции – в Палермо, Месина и др.
градове на о. Сицилия. Въстаническите действия от Венеция и Милано успяват да изблъскат
австрийските войски, но не за дълго. Австрийските войски се мобилизират и успяват да си
възстановят властта в повечето италиански градове. На военно-политическата сцена се появява
Джузепе Гарибалди, а престолът е зает от Виктор Емануил II. Сформира се италианско
национално дружество, оглавено от Гарибалди, а Пиемонт се радва на добро икономическо
развитие и стабилни въоръжени сили. Организирана е и комитетска мрежа в различни части на
Италия.

През пролетта на 1857г. Франция отново е превзета от икономическа криза и Луи Наполеон
решава да разреши вътрешните си затруднения - през 1858 г. той подписва таен договор със
северноиталианската държава Пиемонт, насочен срещу Австрия. От пиемонтската страна
участва един от големите реалисти в европейската политика, външният министър граф Камило
Кавур, който вярва, че Италия може да се обедини, ако се използват противоречията между
Великите сили. На 29 април 1859г. австрийците, които владеели територии в Северна Италия и
били принудени да отстъпят заради мобилизацията на пиемонтската армия, нахлуват и дават
начало на войната. Австрийците не били готови и войската им била разбита при Мажента и
Солферино. В решителния момент обаче, Наполеон III подписва сепаративен мир с
австрийците на 11 юли 1859г. Това довело до надигания в цяла Италия. На юг Джузепе
Гарибалди поел поход из цяла Италия, вдигайки населението на борба за обединение. През 26
октомври 1860г. Гарибалди приветсвал в Неапол пиемонтския крал Виктор Емануил с думите
„Да живее кралят на Италия!“. Провеждат се избори, които утвърждават присъединяването
на Южна Италия към Пиемонт и де факто провъзгласили обединението на Италия. По-късно се
присъединява и Венецианската област. На следващата година новосъздалият се парламент
обявил Виктор Емануил за крал на вече обединена Италия. Така за първи път в новото време
целият Апенински полуостров бил обединен, а към европейските държави се присъединила
още една.

Обединение на Германия

През 60-те години на 19в. на преден план в Европа все повече излиза Прусия, чиято
политика се ръководи от Ото фон Бисмарк, който се слави с консервативните си възгледи. Той е
издигнат на поста канцлер през 1862г., като идва на поста след Вилхем I. Едно от първите му
действия е обезпечаване на военните кредити, въпреки че това е в разрез с конституцията.
Наборната служба се увеличава от 2 на 3 години, армията се модернизира, увеличава се
числеността ѝ. Сключва се търговски договор с Франция и се подобряват отношенията с Русия.
Действията на датския крал Кристиян IX са още една възможност за започване на процеса за
обединение – графствата Шлезвиг и Холщайн са били владения на датския крал, но през 1863г.
е поставен въпроса за връщането им към германско управление – Бисмарк сключва съюз с
Австрия за война срещу Дания. Очаквано се стига до война – през 1864г., а Великите сили се
оказват неподготвени – Франция и Англия са заети с полското въстание, а Русия се
възстановява от Кримската война. Сблъсъкът с Дания приключва с неуспех за нея, сключен е
мирен договор във Виена и Австрия и Прусия получават графствата Шлезвиг, Холщайн и
Лауенберг, като те си поделят графствата – Прусия получава Шлезвиг, а Австрия – Холщайн. Но
Австрия няма никакъв допир с новото си владение и не е възможно да упражнява правата си,
защото ги дели територия на Прусия. Затова австрийският император моли да получи малко
парче територия от Прусия, но Бисмарк категорично отказва. Франц Йосиф няма друг изход
освен да търси съюзници за бъдещата война. Бисмарк с ловка дипломация отрязва шансовете
му. Най-напред сравнително лесно е уговорен неутралитетът на Русия – Александър II помни
австрийското предателство от Кримската война. Въпреки предупрежденията на канцлера
руския външен министър Горчаков, че Прусия ще стане много по-опасна в бъдеще, той застава
зад нея. По-трудно е с френския император Наполеон III – срещу неутралитет в бъдещата
австро-пруска война Франция ще получи Люксембург.

Войната избухва през юни 1866г. Бисмарк се обединява с италиански държави срещу
Австрия. Войната не продължава дълго – на 3-ти юли се водят решителните сражения в
чешкото село Садова, където Прусия извоюва категорична победа. На 24 август 1866г. е
сключен мир между Германия и Австрия в Прага - Австрия излиза от Германския съюз и
предоставя на Прусия възможността да обедини Германия.

Наполеон настоява Франция да получи компенсации след победоносната за Прусия война в

Австрия. През август 1866г. френският външен министър изпраща официален меморандум, в
който предлага на р. Рейн да бъде изградена буферна държава, като Франция анексира
Люксембург, както и да се сключи таен отбранителен съюз между двете големи държави.
Основна клауза от този план е анексията на Белгия. Френската идея ядосва Русия и
Великобритания. Недоволството на другите европейски държави ограничава френските
възможности да намери съюзници. Друга международна грешка на френския император е
поставянето на австрийския принц Максимилиан на трона на Мексико, където той по-късно е
убит. За него изход от вътрешните и външните му затруднения е победоносна война срещу
набиращата сила Прусия. Той съзира повод за подобна война във възникналия проблем за
испанското наследство. През юни 1870г. на овакантения испански трон е избран германския
принц Леополд. Във френската преса започва бурна кампания – редица кръгове говорят
открито за война с Прусия и я обвиняват в династични интриги срещу Франция.

Вилхелм обещава на френския посланик, че няма да подкрепи племенника си за испанския

престол, но Наполеон натиска пруския крал и иска писмен документ за обещанието. Бисмарк
след като получава телеграмата за разговорите между краля и френския посланик поправя
втората част и я изпраща на пресата. Излиза, че кралят категорично отхвърля по-нататъшни
диалози. Френският парламент приема като голяма обида позицията на пруския крал. Франция
излиза агресора, което спечелва подкрепата на южните католически немски държавици за
Прусия.

Френско-пруската война

На 20 юли 1870г. е обявена война на Прусия. Тя започва при благоприятни условия –

Берлинската преса официално публикува тайните искания на Наполеон III за Белгия и
Люксембург, което напълно обръща общественото мнение за френския император. Повечето
наблюдатели очакват поражение на Прусия, но разгромът е за Франция - Русия се възползва от
рухването на Франция и отхвърля неблагоприятните за нея клаузи от Парижкия мирен договор
от 1856г. Тя обявява решението си да построи черноморска флота, което ѝ се забранява от
договора. В това отношение Бисмарк ѝ е обещал подкрепа от 1866г. Англия и Австрия (от 1867
– Австро-Унгария) остро протестират. Свикана е конференция в Лондон за обсъждане на
проблема. Прусия подкрепя Русия. Разгромената Франция е безсилна да окаже натиск, а
Австрия е пасивна, заради неотдавнашното си поражение, Англия както винаги не желае да
действа сама. Руските претенции се приемат и договорът е фактически анулиран. Франция не
успява да мобилизира толкова войници колкото Прусия, губи ключовите битки и френският
император е заловен и следва поредната Френска революция.

На 18 януари 1871г. във Версайският дворец е обявено създаването на Германската империя

със Вилхелм I за неин император.

На 10 май 1871г. във Франкфурт е подписан мирен договор между Берлин и Париж.
Германия получава областите Елзас и Лотарингия и солидна сума контрибуция. Тежките
условия на мира и заграбването на френски територии превръщат отбранителната война във
завоевателна за Германия. Френско-пруската война има тежки последици за победения.
Давайки си сметка, че съперничеството между Франция и Прусия ще продължи и за в бъдеще
Бисмарк се старае да завземе максимални стратегически предимства. С Лотарингия немците
получават коридор, водещ директно до Париж. Бисмарк се стреми да запази напрежението в
отношенията им, за да може в удобен момент да провокира Франция във война и окончателно
да я ликвидира като военна сила.

Последици

След войната в общата европейска ситуация настъпват дълбоки промени. Осъществява се

националното обединение на Германия, завършва се обединението на Италия, Русия
възстановява ролята си на европейската сцена, създават се условия за решаване на Източния
въпрос. В същото време се циментира преди рехавото централно европейско ядро, което
дотогава играе ролята на буфер. Създаването на единната и мощта Германска държава е
причина за изместването на противоречията от периферията към центъра на континента. След
обединението Германия става най-силната държава в Европа. Тя се укрепва със всяка изминала
година, което оказва ефект върху цялостната европейска дипломация. До този момент силите
по периферията на Европа – Франция, Англия и Русия оказват натиск върху центъра.

Новата ситуация, която се избистря окончателно след 20 години, се характеризира с голяма

дипломатическа активност. Водещите сили се стремят да се възползват от липсата на
общоевропейска система за правила на поведение, за да получат допълнителни предимства.
Кисинджър нарича теза епоха „период на realpolitik“. През 70-те и 80-те години Франция не е
достатъчно силна, за да възпира Германия. Тя винаги ще е съюзник на държава-противник на
Германия. Австро-унгарската империя се съсредоточава върху Балканите, което неизбежно я
противопоставя с Русия. Английската дипломация цели да сблъска Германия с Русия и Австрия,
защото Русия ѝ е главен конкурент в битката за колонии в Азия и Далечния Изток.

Бисмарк създава Съюза на тримата императори – между Русия, Австрия и Германия, който
напомня на Матерниховия Свещен съюз, но няма ангажиращия му характер. Но се вижда, че
формацията няма бъдеще поради разнопосочните политики относно Балканите на Австро-
Унгария и Русия, а Германия подкрепя Австро-Унгария.