Professional Documents
Culture Documents
Съединението и неговата защита
Съединението и неговата защита
) И НЕГОВАТА ЗАЩИТА
6
На 10.II.1885г. в Пловдив група национал революционери основават Таен комитет,
наречен по-късно Български таен централен революционен комитет (БТЦРК).
Председател на Комитета е Захари Стоянов - виден революционер, талантлив
публицист и историограф на националноосвободителното движение. През 1884г.
той издава първия том на \"Записки по българските въстания\" - безценен
труд, който повдига духовете в Източна Румелия. Приетите Устав и Програма
разкриват тясната връзка на комитета с оглавявания от Л. Каравелов и Левски БРЦК
в Букурещ и целят да докажат приемственост с националноосвободителните борби
от предходната епоха. БТЦРК възстановява старата комитетска мрежа в Южна
България. Много от идеите на българските революционери от Възраждането са
възприети без съществена промяна. БТЦРК обявява, че се бори за
\"окончателното освобождение на българския народ чрез революция морална и
с оръжие\". Неговите ръководители поддържат идеята за федерация на
балканските народи върху основата на равноправието и националната самобитност.
Те открито заявяват, че българите нямат претенции за чужди земи, но категорично
се обявяват за пълно национално освобождение и обединение на българския народ.
В сравнение с македонските организации в Княжеството, БТЦРК е с по-мащабна
програма - разрешаване на националния въпрос на Балканите, т. е. действията му са
насочени едновременно и към освобождаване на Македония, и към съединение на
Източна Румелия с Княжеството. Тази позиция е защитена и от страниците на в-
к. \"Борба\" - печатен орган на организацията. В Княжеството задачите
на \"Борба\" изпълнява в-к \"Македонски глас\", който съгласува
политическата си линия с източнорумелийското движение и се поставя в услуга на
БТЦРК.
Всъщност, в. \"Македонски глас \" е доказателство за тесните връзки,
които БТЦРК установява с най-изявените дейци на македонските дружества в
Княжеството - Дим. Ризов, кап. Коста Паница, Дим. Петков и др. Същевременно на
страната на комитета застават и източнорумелийските либерали, които използват
създалата се благоприятна обстановка за възстановяване на своя политически
кредит и влияние сред южнобългарската общественост. Постепенно движението за
освобождението на Македония и присъединяването на Източна Румелия придобива
масов характер. През пролетта/лятото на 1885г. е организирано тържествено
честване на 9-годишнината от гибелта на Ботевата чета и погрома на Априлското
въстание. Подобни възпоменателни прояви в една област, намираща се под пряката
власт на султана са нежелателни и противодържавни. Политическата обстановка се
нажежава. Страхувайки се от избухването на нови вълнения в областта,
правителството взема строги мерки. Много държавни чиновници са уволнени,
между които са и някои членове на Либералната партия и най-активните дейци на
БТЦРК - 3. Стоянов, Иван Стоянович, Георги Атанасов, Петър Зографски а др.
7
Постепенно слабостта на Българската държава, незаинтересоваността на Великите
сили от промените на Балканите, както и някои други причини карат
организаторите да ограничат движението до обединение на Княжеството и Източна
Румелия. С това си решение комитетът проявява реализъм, основан на добра
преценка за собствените сили и международната обстановка. Въпреки че насочват
усилията си главно км подготовката на Съединението, създателите на БТЦРК все
пак продължават и дейността си в защита на зависимото население в Македония.
Тази дейност служи за упражняване на натиск върху Великите сили и Турция.
Успоредно с подготовката на съединението БТПРК излъчва една контактна група до
Княжеството, която трябва да влезе във връзка с Петко Каравелов. Целта е да се
съгласуват бъдещите революционни действия с либералното правителство.
Министър-председателят, обаче, се обявява против съединистката акция,
определяйки я като ненавременна и безперспективна.
За разлика от П. Каравелов, Александър Батенберг не се противопоставя на
подготовката за съединение. В реализирането на тази акция той вижда възможност
да укрепи силно разклатените си от режима на пълномощията позиции. От своя
страна, давайки си реална сметка за трудностите, които могат да възникнат, БТЦРК
се нуждае от княза за спечелване подкрепата на някои от Великите сили. Батенберг
дава принципното си съгласие за евентуално съединение с уговорка името му да не
се обвързва с конкретните условия. С негово съгласие е взето решението редовните
летни маневри на княжеската армия да бъдат проведени с известно закъснение в
района на Сливен, в областта \"Сините камъни\", като целта е по този
начин да се подпомогне военно съединистката акция.
На 25 юни 1885г., в с.Дермендере (дн. Първенец, Пловдивско) е свикано събрание
на БТЦРК (т. нар. \"източно-румелийско Оборище\"), в хода на което е
избран нов състав на централния комитет: З.Стоянов, Ив. Андонов, Ив. Стоянович и
дошлите от Княжеството Д. Ризов и кап. Коста Паница. Взето е решение да се
преустанови временно дейността в Македония и всички сили да бъдат насочени
само към съединението на Източна Румелия и Княжеството. С това решение
комитетът \"узаконява\" едно вече формулирано в практиката становище.
Изработен е план, според който съединението трябва да се извърши не чрез народно
въстание, а главно от войската с помощта на въоръжените чети, формирани в
областта. Централно място БТЦРК започва да отделя на работата за спечелване на
източнорумелийската милиция. За делото вече са спечелени голяма част от
източнорумелийските офицери - Д.Николаев, Сава Муткуров, Р.Николов, Д.Филов и
др. Повечето от тях са бивши поборници и опълченци, взели участие в
Освободителната война 1877-1878г.
Предварителният план предвижда Съединението, да бъде провъзгласено на
15/27.IX.1885г. Под напора на събитията той е променен. На 2.IX. когато цялата
област е украсена по повод рождения ден на султана, ученици от Панагюрската
8
гимназия демонстративно свалят украсата и я изгарят.
По примера на Априлското въстание младежите развяват българско знаме, ушито от
учителката Недялка Шилева и издигат лозунга: \"Долу Румелия! Да живее
Съединението!\" Последвалият арест е повод за протести от страна на
Панагюрското население. Около 2 хиляди души обсаждат Околийското управление
и принуждават властите да освободят арестуваните. С това на практика е поставено
началото на съединистката акция.
Преждевременното обявяване на съединистките действия напомня Априлското
въстание от 1876г. От друга страна, обаче, съединистката акция има само една, при
това невинна жертва (Райчо Николов).
След Панагюрище въстават и други селища. На 5 септември с.г. в Пазарджик се
събират около 3 хиляди души въстаници, преодоляват съпротивата на властите и
обявяват Съединението. В с.Голямо Конаре ръководителят на местния комитет
Продан Тишков (Чардафон Велики) свиква резервистите, които арестуват
пловдивския префект П. Димитров, и провъзгласява Съединението. Към столицата
на областта се насочват отряди и от Асеновградско, Чирпан и др. (Единствено
Чирпанската чета претърпява военен сблъсък при провъзгласяването на
Съединението).
Тези събития в провинцията подтикват БРЦРК към решителни действия. На 6
септември 1885г. вечерта източнорумелийските дружини, командвани от Данаил
Николаев, обкръжават Конака на главния управител. Гаврил Кръстевич, макар и
добре информиран за подготвените събития, не се възползва от правото си да
повика турски войски в Източна Румелия.
Пред народа и войската (която има огромна заслуга за бързото и безкръвно
осъществяване на акцията) е прочетена официална прокламация за съединението на
Източна Румелия и Княжеството, написана от 3. Стоянов. Съставено е Временно
правителство начело с д-р Г. Странски. За главнокомандващ е назначен майор
Николаев, обявено е военно положение и е извършена мобилизация. С помощта на
руски военни офицери е разработен план за отбрана при евентуална война с Турция.
Пристигналите от околните села въоръжени отряди се подготвят да защитават
Съединението.
По това време Княз Батенберг, министър-председателя П. Каравелов и
председателят на Народното събрание Стефан Стамболов се намират във Варна,
където получават телеграма от Временното правителство с вестта за Съединението
и искането да бъде признато от Княза. На 8 септември Княз Батенберг пристига в
Търново и издава манифест, с който обявява, че приема Съединението. На
следващия ден придружен от Стамболов и Каравелов князът лично пристига в
Пловдив и приветства Съединението.
Еуфорията и въодушевлението, обхванали българското население в областта, обаче,
се оказват твърде кратки. Съединението между Източна Румелия и Княжество
9
България представлява явно нарушение на Берлинския договор и засяга сериозно
интересите на Великите сили и на съседните на България държави, което
предполага и светкавичните им реакции. Напълно закономерно, Съединението става
обект на спешни дипломатически разговори, консултации и инициативи. На 24
октомври 1885г. Великите сили свикват посланическа конференция в Цариград.
Основна задача е санкционирането на българския въпрос. По време на заседанията
всяка страна издига своя позиция. Очакваната бурна реакция от страна на Турция се
забавя. Изненада за българите е становището на Русия, която категорично се
противопоставя на Съединението и предлага въпросът да се разреши безболезнено,
като се възстанови положението преди 6 септември. Само три дни след акта на
Съединението, Русия изтегля своите офицери от армията на Княжеството и от
румелийската милиция и нарежда на военния министър в правителството на Петко
Каравелов да подаде оставка. Всъщност, позицията на Русия е обяснима и
закономерна. Тя се опасява, че освен всичко друго, Съединението е опит за
конспирация на антируските сили в българското общество. Свалените от власт
правителство (Директорат) на Народната партия и областен управител Г.Кръстевич
са с подчертано русофилски настроения за разлика от подкрепящата БТЦРК
Либерална партия. Евентуален успех на Съединението също засилва позициите на
не- одобрявания вече от Петербург Александър Батенберг. Следвайки своите
интереси, против Съединението се обявяват и Германия, Франция и Австро-
Унгария.
Противно на очакванията, обаче, Англия, първоначално обявила се против
Съединението, изслушвайки позицията на Русия, променя своята. Британската
дипломация съзира в създалото се положение изключително благоприятен момент
да отслаби руското влияние в България и да укрепи собствените си позиции, като по
този начин разшири сферата си на влияние на Балканите.
Докато страните-участнички в Цариградската конференция търсят взаимно
приемливи решения, а Англия усилено търси формулата, чрез която да бъде
признато Съединението, без това да звучи като нарушаване.на Берлинските
договорености, Сърбия и Гърция организират явна антибългарска кампания.
Особено непримирим е сръбския крал Милан, която заявява, че с обединението на
Северна и Южна България е нарушено статуквото и равновесието на Балканите и
сериозно са застрашени сръбските интереси (по-конкретно неговите опасения са
насочени към Македония, спрямо която сърбите отдавна предявяват претенции).
Въпреки предприетите от България дипломатически постъпки както в столиците на
Великите сили, така и в Белград, положените усилия не дават резултат. Сърбия
категорично отхвърля опитите на България да постигне споразумение с нея. Не
желаейки да изчака дори резултатите от Цариградската конференция, на 2 ноември
1885г. крал Милан обявява война на България.
10
Давайки заповед за нападение срещу България, сръбският крал успява под предлог
за възстановяване на т.нар. балканско равновесие, да издейства териториални
придобивки за своята държава. Важен фактор за започването на войната е
вътрешната нестабилност в Сърбия, която може да бъде преодоляна чрез успешни
действия навън. От друга страна, крал Милан си дава сметка за формалната
подкрепа, която Англия оказва на България и я съпоставя с напълно реалната
военна и финансова помощ, осигурена за сърбите от Австро-Унгария. (Трябва да се
отбележи, че по това време Сърбия има сключен договор с Австро-Унгария, с който
Виена се задължава да защитава сръбските интереси). Пред Сърбия са всички
необходими предпоставки за успешна военна кампания срещу България. Сръбската
армия е добре обучена и екипирана, разполагала с опит от две войни срещу
Османската империя. Същевременно, българската армия е сравнително неопитна,
по-старомодно въоръжена, а основните й сили са съсредоточени по южната граница
на страната в очакване на турско нападение. Още повече, че руското правителство е
изтеглило от България своите офицери и цялото управление на войската е поверено
на младите български командири.
Още на 2 ноември сръбските войски започват военни действия. Общата им
численост е около 60 хиляди души, снабдени с няколкостотин оръдия. Те са
разпределени в две армии - Тимошка и Нишавска. Планът за нападението
предвиждал по-многочислената Нишавска армия да овладее София, а Тимошката -
Видинската крепост.
Българските войски са организирани в два корпуса - източен, командван от майор
Николаев, и западен - начело с майор Гуджев. Отрядът на кап. Узунов защитава
Северозападна България.
Обявената от Сърбия война предизвиква небивал патриотичен подем сред всички
слоеве на българското общество. По цяла България се организират доброволчески
отряди. Своите усилия в подкрепа на българската армия присъединяват хиляди
бежанци от Македония под командването на майор К. Паница, ученици от горните
класове на гимназиите. Много български младежи, учещи в чужбина, се завръщат,
за да вземат участие в събитието.
Въпреки крайно неблагоприятната за България стратегическа обстановка,
ентусиазмът и бойният дух на българската армия са изключително високи.
Сръбските очаквания за бърза и лесна победа се помрачават още при първите
сблъсъци. Българските отряди по западната граница се сражават самоотвержено и
задържат настъплението на цели девизии. Същевременно с трескава бързина се
извършва придвижването на основните български сили.
При тогавашните технически средства, организацията на българските войски
изисква няколко дни. Това време е достатъчно на противника да нанесе главния си
удар по направлението Ниш –София. Нишавската армия овладява височините
западно от Сливница.
11
През това време българското правителство и Върховното командване на
българската войска енергично организират бъдещата победа. На 3 ноември е
проведен коронен съвет в присъствието на княза, всички министри, началник - щаба
на Западния корпус кап. Стефан Паприков и началника на армията кап. Олимпи
Панов. Те разглеждат положението на фронта и взимат решение главното сражение
да се приеме на Сливнишката позиция. За целта всички части от Западния корпус се
съсредоточават на Сливница. Издава се заповед за изтегляне на войските от Южна
България. За защита на Източна Румелия са оставени 12 дружини и няколко
доброволчески отряда.
В присъствието на княза военният съвет на Западния корпус приема конкретен план
за действие. На 5, 6 и 7 ноември се водят решителни боеве на Сливнишката
позиция. Същевременно придвижването на частите от Източния корпус е истински
подвиг. След като достигат фронта, те веднага влизат в бой.
В навечерието на решителния ден на епичните боеве при Сливница - 6 ноември,
княз Батенберг напуска сливнишката позиция и се отправя към София. Изоставени
от своя главнокомандващ, българските войски под ръководството на младите
офицери Рачо Петров, А. Гуджев, Олимпи Панов, К. Паница и др. изковават
победата при Сливница.
На северозападната българска граница - също се води неравен бой с
нашествениците. Въпреки първоначалните успехи,Тимошката армия не успява да
превземе Видинската крепост. Скоро и там под ръководството на кап. Узунов
инициативата преминава в българска ръце.
На 8, 9 и 10 ноември на Сливнишката позиция пристигат нови подкрепления от
Източния корпус. За командир на Западния корпус е назначен главнокомандващият
източнорумелийските .войски подполковник Д. Николаев. На 10 ноември
българската армия преминава в контранастъпление. След като при височините Мека
цръв, Три уши, Гургулят и Комшица сръбските войски са разбити и прогонени, на
10 ноември българите превземат Драгоман, преминават сръбската граница и
достигат Пирот. Сред двудневно сражение (14 и 15 ноември) сръбските войски
дават последен отпор и са окончателно сразени.
Поради небивалият патриотичен подем сред българските войски и същевременно
деморализацията в сръбската армия и липсата на мотивация у обикновения сръбски
народ, държавата на крал Милан е изправена пред пълен военен разгром.
Единствено ултиматумът, отправен от страна на Австро-Унгария към България,
предотвратява окончателния сръбски провал. Завършва Сръбско-българската война
- първата отечествена войната българския народ, доказала неговата воля и готовност
след петвековно чуждо владичество да защити по всякакъв начин своето отечество.
На 7 декември 1885г., с посредничеството на Великите сили във Виена е подписано
примирие между България и Сърбия. Българо-сръбският мирен договор е подписан
12
на 19.II.1886г. в Букурещ, а съдържанието му е дипломатически парадокс. Състои се
от един-единствен член: \"Мирът между Кралство Сърбия и Княжество
България е възстановен\". Липсват всякакви репарации, няма териториални
промени. България не предявява претенции. Главното за нея остава -
утвърждаването на извършеното Съединение.
След подписването на Букурещкия мир дипломатическите действия за
санкционирането на Съединението продължават. Още на 20.I.1886г., по съвет на
Англия, Високата порта влиза в пряк контакт с правителството на България с цел
уговаряне на условията за признаване на обединението от турска страна (за първи
път българската дипломация контактува директно с Турция).
В хода на заседанията на Цариградската конференция постепенно се възприема
предложението на Англия, предвиждащо в протокола да се впише, че княз
Александър Батенберг се назначава за генерал-губернатор на Източна Румелия;
румелийската администрация се слива с тази на Княжеството, а румелийската
милиция влиза в състава на княжеската войска; турските гранични войски се
изтеглят от Стара планина.
По настояване на Русия е направено уточнение, според което наместо името на
Батенберг е записано \"българският княз, който и да е той\". След тази и
още няколко корекции е установен окончателния текст на протокола, узаконяващ по
дипломатически път съединението на двете български области.
На 24 март (5 април) 1886г. е подписан т. нар. Топханенски акт, с който Великите
сили, включително Турция, признават Съединението. Управлението на Източна
Румелия се поверява на българския монарх, България отдава на Турция
Кърджалийската околия и селата по долината на р.Въча, заселени предимно с
мохамедани.
Съединението на двете български области е истинско общонародно дело, обединило
всички слоеве на българското общество. Успехът му е осигурен както от умелите
действия на източнорумелийската милиция, така и от въоръжените отряди,
изпратени от различни местни комитети. Подкрепа на съединисткото движение дава
и българският княз. Тази рядка проява на единодушие допринася не само за успеха
на Съединението, но и за неговата защита.
Съединението между Източна Румелия и Княжество България от 1885г. и
последвалата победа над Сърбия са първите по-значими външно-политически
успехи на Третата българска държава. Завършен е първият етап на процеса на
българското национално обединение. България чувствително увеличава своята
територия, своя стопански и демографски потенциал, което е важно условие за
нейното политическо укрепване и утвърждаването й като регионален политически
фактор. Това, от своя страна, й дава възможност да оказва по-активна подкрепа на
българското население в останалите под чужда власт земи. България усвоява своя
вътрешен пазар, което е една от решаващите предпоставки за превръщането й в най-
13
динамично развиващата се балканска държава в края на 19 век. Същевременно,
страната доказва своите военнополитически възможности, издига своя
международен престиж, българите добиват значително по-високо самочувствие.
14