а

ек
иот
бл
би
на Г
он С
тр А
ек У
Ел
 а
ек
иот
бл
би
ПЛОВДИВ
БЕШЕ СТОЛИЦА
КОГАТО

на Г
он С
тр А
ек У
Ел
 КОГАТО
ПЛОВДИВ
БЕШЕ СТОЛИЦА
Ел

МАНЬО СТОЯНОВ
ек У
тр А
он С
на Г
би
бл
иот
ек
а

ИЗДАТЕЛСТВО
НА ОТЕЧЕСТВЕНИЯ
ФРОНТ, СОФИЯ, 1973
 ОБЛАСТТА

Тя се наричаше Източна Румелия и живя само седем го­

дини — от 1878 до 1885 година. Създадена бе през юли 1878
година от дипломатите на великите сили Австро-Унгария,
Германия, Франция, Англия, Италия, Турция и Русия на
Берлинския конгрес като „област под пряката политическа и
военна власт на султана, при условие на пълна администра­
тивна автономия и с главен управител християнин“.
След като българите с кръвта и живота си бяха извоюва­
ли свободата на Южна България, европейската дипломация
се опита отново да я подчини на султана под името Източна
Ел
Румелия. Историята обаче е показала многократно, че ска­
лъпваните от дипломатите създания са нетрайни, а родените
в кръв и огън живеят и се развиват в насоки, очертани от съз­
ек У
дателите им.
Понятието „Източна Румелия“ дотогава не съществува­
тр А
ше. Такова име за своята страна българският народ не бе
чувал и не знаеше. Казват, че на Берлинския конгрес го из­
мислили английските представители. Българите, ако и да се
он С
подчиниха на Берлинския диктат, не приеха това название и
старателно го отбягваха навсякъде, гдето бе възможно. За
на Г
тях Източна Румелия бе това, което бе в действителност, т. е.
Южна България. Само към края на съществуването и те я
наричаха иронично „Румелията“ и „Автономията“. Това име
би
изчезна заедно с изчезването на областта като държава. И
ако ние днес не следваме примера на източнорумелийските
българи да казваме Южна България, а спокойно пишем Из­
бл
точна Румелия, то е защото Източна Румелия като държава
отдавна е погребана и днешната Южна България не съвпада
по граници с някогашната Източна Румелия.
и
Освен името и статута Берлинският диктат определи и
от
границите на Източна Румелия. Източната бе брегът на Чер­
но море — граница ясна и определена. Тя свързваше обла­
ек
стта с Русия и Турция, а чрез Босфора и Дарданелите и а
а
S
други страни. Северната бе билото на Стара планина. Гра­
ница по билото на планина е също естествена и удобна, стига
да не разделя един и същи народ. При румелийската случаят
не бе такъв. Стара планина никога не бе разделяла българ­
ския народ, а напротив, винаги бе го свързвала и обединява­
ла. При върха Паскал границата се спускате от планината
до река Тополница между Пирдоп и село Душанци, като по-
долу при с. Петрич тръгваше първо на запад, после на юг
между Ихтиман и Вакарел, източно от Самоков стигаше Ро­
допите и после на изток по тях до река Арда, за да завие пак
на север и след като пресече Марица над Свиленград, по
Северна Странджа да стигне отново Черно море, малко на се­
вер от Василико (Мичурин). Западната и южната граница не
Ел
бяха нито естествени, нито добре очертани. Те разделяха не
само еднородно население, но и стопански свързани селища
и места.
ек У
Дипломатите в Берлин определиха границите на двете бъл­
гарски държави главно въз основа на гръцки и турски стати­
тр А
стики за народностния състав на населението, които не бяха
точни. Понеже главните им съображения бяха държавнопо-
он С
литически, те не взеха под внимание всички тези несъобраз­
ности при очертаването на границите, пък и не бяха убедени в
тяхната дълговечност. Въпреки това границите на създадена­
на Г
та от тях нова държава веднага се появиха във всички карти
на Балканския полуостров и Европа и останаха в тях десети­
летия и след като Източна Румелия бе изчезнала. Само ру-
би
мелийците не издадоха отделна карта на своята държава,
въпреки че в Пловдив през румелийско време бяха издадени
няколко карти.
бл
Очертана в тези граници, Източна Румелия обхващаше
32 978 кв. км. Тя бе следователно като една от днешните мал­
и
ки държави в Европа — по-малка от Швейцария и малко по-
от
голяма от Холандия. Ив. Вазов, като разглеждаше географ­
ските й очертания, се пита:
ек

„Туй държава ли е, или сновидение?

а
Какво е туй нещо без среда, без край,
Що дори не може да се начертай?
Какво е туй тяло без глава, без плещи,
Без крака, без ръце, а с търбух вонещи?"

6
 Вазов писа така като българин, а не като геополитик. Из­
точна Румелия имаше и среда, и плещи. Плещите й бяха пла­
нините, които я обграждат от север, запад и юг, а средата
— Тракийската равнина,, проснала се нашир от Родопите до
Стара планина и надлъж до Странджа и Черно море. През
нея протича Марица, събрала водите от всички околни пла­
нини, за да ги отведе тихо и спокойно на юг към Бялото море.
Басейнът на тази голяма река очертава не само географски
територията на Източна Румелия, но обуславя и нейния сто­
пански облик, чертае и сочи пътя на нейното развитие. От­
край време народите и техните култури са се развивали по
течението на големите реки. Така е било векове наред и в ба­
сейна иа Марица. Така трябваше да живее и да крепне и съз­
Ел
дадената нова държава — Източна Румелия.
Посочените граници, добре охранявани като всички дър­
жавни граници, трябваше да я отделят и пазят от съседните
ек У
държави. Такава бе всъщност задачата само на северна­
та и западната граница. Те трябваше да пазят Източна Ру­
тр А
мелия като турска провинция от Българското княжество, или
още по-точно, от Русия .и от славяните въобще, защото тогава
мнозина меродавни лица в Европа мислеха, че новосъздаде­
он С
ното Княжество България ще бъде нещо като руска „Заду-
найская губерния“. Затова на Берлинския конгрес тази грани­
на Г
ца не само бе очертана точно, но се даде и право на султана
да я охранява, като издига крепости по нея и държи в тях
свои гарнизони.
би
До издигане на крепости по Стара планина не се стигна,
защото турските крепости там бяха сринати един път зави­
наги през лятото и зимата на 1877—78 година от руските
бл
войски и българските опълченци. Също така султанът не
изпрати свои войски там благодарение на енергичната наме­
са на руската дипломация и твърдата съпротива на българ­
и
ския народ. В Цариград разбраха, че това би довело до но­
от
ви усложнения на Балканите, които не бяха желателни за
никого.
ек
Така тази, според европейските дипломати твърде важна
граница, вместо от турски граничари, през целия румелийски
период се охраняваше от обикновени румелийски митничес­
а
ки стражари. И то как? — На граничния пункт между Ихти­
ман и Вакарел стояха на стража прости селяни, които питали
преминаващите пътници само какви са по народност и къде
отиват. „Те — спомня си Ив. Вазов — ми казаха, че познавали
лошите пътници по лицето и проклинаха тези, които бяха

7
измислили границата.“ А митничарите между Пирдоп и село
Душанци пропускали да влезе в Княжеството без мито само
толкова стока, колкото могъл да пренесе на гърба си търго­
вецът. И затова чичо Станьо от Клисура, разказваха ста­
рите селяни от Душанци, като стигнел до митницата, дигал
на своите здрави плещи натовареното си с два чувала сух тю­
тюн магаре и така минавал свободно границата, без да пла­
ти мито.
Южната граница не бе охранявана, защото турското пра­
вителство нямаше интерес. Румелия номинално бе негова
област и то се надяваше да си я възвърне напълно. Румелий­
ското население също нямаше интерес да се охранява тази
граница. Тя пречеше на стопанските му връзки с Цариград
Ел
и Беломорието. Фактически тя не бе и уточнена. До края на
Румелия областта Тъмръш — 18 българомохамедански села
по течението на река Въча, които по определението на Бер­
ек У
линския конгрес спадаха към Румелия, не признаха нейната
власт и тя не можа да им се наложи.
тр А
Според Берлинския договор една международна комисия
трябваше да изготви основния закон (конституцията) на Из­
точна Румелия и разни допълнителни правилници. Комисията
он С
бе съставена от представители на великите сили: за Русия —
Ал. Н. Церетелев и полковник А. Шепелев, за Англия — X.
на Г
Дръмонд Уолф и Дънъгмор, за Австро-Унгария — Б. Калай,
за Германия — А. Брауншвайг, за Франция — барон Дьо
Ринг, за Италия — Вернони и за Турция — Асим паша и Абро
би
ефенди.
Липсваха само представители на румелийското населе­
ние, чиято съдба комисията щеше да урежда. Но когато след
бл
няколко предварителни заседания в Цариград комисията се
премести в Пловдив, българите — огромното мнозинство на
румелийското население — и се представиха сами. Румелий­
и
ските българи, които в наивността си, както пише М. Мад­
от
жаров, не вярвали, че на Берлинския конгрес европейските
дипломати ще разкъсат освободеното им с толкова жергви
ек
отечество, сега побързали да изяват в многохилядни събра­
ния устно и писмено своя протест, своето възмущение от раз­
делянето на българските земи, от връщането на Одринско и
а
Македония отново на Турция, а също и против това, че чуж­
денци са дошли да уреждат тяхната държава.
Разбира се, членовете на комисията не можеха да проме­
нят решенията на Берлинския конгрес и председателят й
Калай успокои явилата се при него българска делегация е

8
уверението, че комисарите ще дадат такова добро устройство
на Източна Румелия, за което щели да им завиждат и бъл­
гарите от Княжеството. Естествено, като представители на го­
лемите европейски държави те щяха да защитават и прокар­
ват техните политически и стопански интереси, които не съв­
падаха с интересите на българския народ. С изключение на
руските представители всички комисари бяха за това, да се
запазят колкото се може повече права и привилегии за сул­
танското правителство. Така турските представители още на
първото заседание на комисията представиха един проекто­
устав за Източна Румелия, според който тя трябваше да бъде
ни повече ни по-малко от един обикновен турски вилает. Но
той беше отхвърлен благодарение на решителните протести на
Ел
българското население и на руските делегати в комисията.
Противоречивата политика на Великите сили по тъй на­
речения „Източен въпрос“ намери израз и в създадения от ко­
ек У
мисията Източнорумелийск1и органически устав. Той е чудно­
вато съчетание от граждански прана и свободи и от възмож­
тр А
ности за тяхното ограничаване от султана, една комбинация
от принципи, осигуряващи свободното и самостоятелно ико­
номическо и културно развитие на областта и същевременно
он С
от клаузи, които я подчиняваха на капиталистическата ико­
номика на западноевропейските държави и на тяхната екс-
на Г
панзионистична политика.
Основните граждански права и свободи в него бяха уза­
конени добре. В чл. 30 се казваше: „Личната свобода е уздра-
вена. Никой не може да бъде гонен, запрен, затворен или
би
подчинен на някое ограничение в свободата си, освен в слу­
чаи предвидени от закана и във форми, които той предписва.“
бл
Следващите членове провъзгласяваха неприкосновеност на
жилището и имотите (чл. 33 и 36), свобода за всеки да упра­
жнява каквато иска професия, стига тя да не противоречи
и
на общата нравственост, на спокойствието и на здравето на
от
жителите (чл. 34), право на свободно вероизповедание и на
образование (чл. 28 и 38). Органииеският устав гарантираше
също така свободата на печата (чл. 40), публичните събра­
ек
ния (чл. 41) и на сдруженията, стига те да нямат нещо неза­
конно или пакостно за държавата (чл. 42) и т. н.
а
Така бяха формулирани и узаконени гражданските права
и свободи по това време в най-прогреспвните буржоазни дър­
жави в Западна Европа. В това отношение Източна Румелия
бе поставена наравно с тях. Разбира се, по-важни бяха въз­
можностите и условията за осъществяването и прилагането

9
на прокламираните свободи и права. Тези възможности за­
висеха от устройството и функциите на изпълнителните, зако­
нодателните и контролните власти и органи В Органическия
устав на тях бе дадено сложно и противоречиво устройство,
което можеше по-скоро да пречи за упражняването на пра­
вата и да спъва свободното развитие най-вече на българското
население.
Например главният управител, за когото в Берлин бе ре-
шено само това — да бъде християнин, но не непременно от
местното население, сега се постанови да бъде назначаван за
5 години от султана със съгласието на държавите, подписали
Берлинския договор. Нему се даваше правото да назначава
директорите (членове на правителството) и другите висши
Ел
служители; той бе върховен шеф на въоръжените сили на об­
ластта (милицията и жандармерията); имаше право з слу­
чай на нужда да повиква турски войски и бе отговорен само
ек У
пред султана. Единственото, което можеше да ограничава та­
зи му голяма власт, бе петюдишният му мандат и условието
да се назначава със съгласието на силите, подписали Бер­
тр А
линския договор.
На областта бе дадено и Областно народно събрание със
он С
законодателни и контролни функции, обаче гласуваните от
него закони, за да влязат в сила, трябваше да бъдат утвър­
на Г
ждавани от султана. Това значеше, че султанът може да осуе­
тява всецяло дейността на събранието. За да не се стигне до
такова положение, по предложение на руските делегати в ко­
мисията се прие добавката, че за утвърждаване на предло­
би
жените закони от султана ще се чака два месеца, след който
срок, ако не последва изричното им отхвърляне, ще се счита,
бл
че са утвърдени. Западните представители се съгласиха на
тази отстъпка в полза на Областното събрание, защото сами
познаваха много добре турската политика на отлагане и про­
и
такане, която рискуваше да остави областта в неуредици, а
от
това щеше да засегне техните стопански и политически инте­
реси.
ек
Административното устройство на областта бе уредено по
френски образец — увеличени бяха правата на централната
администрация. За основна административна единица бе обя­
а
вена общината (градска и селска), а цялата територия бе
разделена на 6 департамента (окръзи) — Пловдивски, Па­
зарджишки, Старозагорски, Сливенски, Бургаски и Хасковски,
департаментите на 28 кантони (околии), управлявани от пре­
фекти и кантонални началници съвместно със съответни съве­

10
ти, състоящи се от членове, избрани от населението, по право
и назначавани от главния управител, както в Областното
събрание. Понеже имаше опасност главният управител да
назначава за префекти, каптоналпи началници и дори за кме­
тове лица, чужди по език и произход па мнозинството от ме­
стното население, по настояване на руските делегати се прие
назначаваните да бъдат избирани измежду посочените от
съответния съвет лица и броят на съветниците по право и по
назначаване да бъдат намален за сметка на избираните. „Са­
мо така, заяви Церетелев, на населението ще бъде обезпе­
чено законното право да участвува в управлението на своята
страна“. Тази поправка осигури на българите да прокарват
повече свои кандидати за префекти и началници съобразно
Ел
голямото си числено надмощие над турците и гърците. Съще­
временно по този начин бе засилена властта и ролята на ок­
ръжните, кантоналните и особено на градските и селските съ­
ек У
вети. на които бе предоставено, съгласно установената прак­
тика, сами да избират кметовете си.
тр А
Съдебната власт бе предоставена на кметовете, на канто-
нални (околийски )и департаментни (окръжни) съдилища и
на върховен съд. като за осигуряване на безпристрастно и
он С
независимо правораздаване бе постановена несменяемост на
съдиите (чл. 255). Това постановление бе спазвано и то бе
на Г
крачка напред в изграждане на буржоазното правосъдие. За
всички административни и други държавни и общински слу­
жители бе предвидено уволнението им да става само след
съдебно разследване и решение, но това не бе спазвано.
би
Същата комбинация от права и свободи, гарантиращи са­
мостоятелното развитие на областта и възможности султа­
бл
нът да я държи в своите ръце, бе прокарана и в членовете на
Органическия устав, които уреждат военното тяло (милицията
и жандармерията), финансите, стопанските въпроси и тран­
и
спорта, просветата, религиозните култове и пр. Например ми­
от
лицията бе обявена за земска войска с върховен шеф глав­
ният управител. Но назначаването на преките главни начал­
ек
ници и на офицерите от капитан нагоре в милицията и жан­
дармерията бе предоставено на султама.
Областта бе задължена да внася три десети от своите до­
а
ходи (240 000 лири) в турския държавен бюджет (чл. 16).
Това бе едно тежко бреме за разореното от войната стопан­
ство на страната и непреодолима пречка в развитието й. На­
празно руските представители в комисията се опитваха с циф­
ри в ръка да се противопоставят на това решение. Източна Ру­

11
 мелия бе задължена също така да плаща на Портата оше
5000 лири за сметка на приходите от пощите, телеграфа и
митниците. Привилегиите ,с които европейските държави се
ползуваха в Турция по силата на специални договори, бяха
обявени като задължителни и за Източна Румелия (чл. 20).
Органическият устав на Източна Румели отразява и уза­
конява интересите на три фактора — местното население,
турското правителство и големите западноевропейски държа­
ви. Чрез узаконяване на гражданските права и демократични­
те институти той даваше възможност на местното население
да изгради самоуправляваща се модерна държава. Чрез бур­
жоазния либерализъм, прокаран в целия устав, се създадоха
условия за развитие на капитализма в областта. Общо взето,
Ел
Органическият устав утвърждаваше създаването на буржо­
азно-парламентарно управление и въпреки някои реакцион­
ни положения имаше прогресивен харатер.
ек У
Стремежът на западните комисари да ограничават колкото
се може повече законодателните функции на Областното съ­
тр А
брание личи и от обема на Органическия устав. Той се състои
от 495 члена, които обхващат и уточняват всички сектори на
обществения и държавен живот на областта. Търновската
он С
конституция на княжеството се състои от 169 члена. Изглеж­
да обаче, че съставителите на Устава в стремежа си да про­
на Г
карат напълно своите цели, не се бяха задоволили с негови­
те 495 членове, а изготвиха и прибавиха и 13 притурки към
него — правилници с 597 членове, с които се уреждат и най-
малките подробности в разните области на държавното уст­
би
ройство.
Включването на такива подробности в основния закон на
бл
държавата отразяваше юридическото положение на обла­
стта и стремежът на западните държави да се намесят при
изработването на най-малките детайли от организацията й.
и
Това бе обидно за българите, още повече като се има предвид,
от
че само преди 7 години турското правителство бе им разре­
шило да свикат в Цариград църковно-народен събор, който
ек
напълно свободно бе изработил и приел Екзархийския устав
за църковното им и културно устройство и управление.
Обидно бе за румелийското население и названието „орга­
а
нически устав“ вместо конституция. И то изразяваше зависи­
мостта на областта. Тя не биваше да има конституция като
Княжеството на север от Балкана. Разбира се, името, колко­
то и да е важно при държавно-правни формулировки, в живо­
та е все пак нещо второстепенно, по-важно е какво стои зад

12
него. Българите и цялото румелийско население приеха нало­
жения им Органически устав такъв, какъвто бе изработен,
съзнавайки, че техният обществен живот и държавнополити-
ческо развитие ще зависи много повече от лицата, които щяха
да застанат «ачело на областта, и от начина, по който те щя­
ха да прилагат устава в живота-

Ел
ек У
тр А
он С
на Г
би
бл
и от
ек
а
 ТРИЕЗИЧИЕТО

Малката Източна Румелия бе и малко населена. Според

първото преброяване в края на 1881 година в нея живееха
815 951 човека. Приблизително толкова са били те и при съз­
даването й през 1879 година, защото прирастът през измина­
лите се две-три години не е бил по-голям от броя на изсел­
ниците. От този брой българите, според същото преброяване,
бяха 573 560, турците — 174 700, гърците 42 659, циганите —
19 127, евреите — 4 177, арменците — 1 306; останалите бяха
по няколко десетици от разни други националности, повечето
временни жители.
Ел
Подобно разнородно население се среща и сега в някои
държави. Особеното в Източна Румелия бе големият брой на
турците, почти една пета от цялото население. Другояче не
ек У
можеше и да бъде. Преди една година те бяха господствува-
щата, управляващата нация и само войната бе пропъдила го­
тр А
ляма част от тях. След турците като малцинство идваха гър­
ците, повечето от които бяха гъркомани (погърчени българи).
Те не бяха пострадали от въстанието и войната. Арменците и
он С
евреите също бяха малки народностни групи. Другите народ­
ности бяха австрийци, чехи, маджари, французи и италианци,
на Г
почти всички чужди поданици, които работеха по железопът­
ната линия и в телеграфа, или пък бяха търговски агенти.
Всеки от тези народи говореше на своя език, тъй че в Румелия
различието в езиците бе голямо.
би
Освен по език народите в Турция се различаваха и по
вяра. Различието по вярата в последно време бе се увели­
бл
чило. Докато доскоро всички християни, поне в Европейска
Турция, бяха православни и се управляваха църковно от
Гръцката патриаршия в Цариград, сега българите се бяха от­
и
делили от патриаршията и имаха свое църковно управление—
от
Българската екзархия, призната и от турското правителство.
Така в Пловдив и другаде из областта имаше православни
ек
а
14
 патриаршисти и екзархисти. Гърците и гъркоманите бяха пат-
риаршистн ,а българите — екзархисти.
ЛАежду българите имаше и католици, и то два вида — па­
вликяни, които бяха покатоличени отдавна, и униати, наско­
ро покатоличени. Първите следваха в богослужението запад­
ния (латинския) обред, а вторите бяха запазили източнопра­
вославния (църковнославянски) обред, но признаваха главе-
нството на папата и свещениците им се ръкополагаха от ка-
толишките владицп. Католици бяха и чужденците — австрий­
ци, чехи, италианци, французи.
От средата на века в Европейска Турция работеха и про-
тестански .мисионери: американци ih англичани. Те бяха успе­
ли да спечелят за своята вяра по малко обращенци между
Ел
българите и арменците. В Източна Румелия имаше няколко
малки, но официално признати протестантски общини и гру­
пи — в Ямбол, Меричлери, Пазарджик и Панагюрище. И те
ек У
се деляха на две групи — конгрегационисти и методисти. Ар­
менците бяха също християни, но григориаяци, а евреите дър-
тр А
жеха Мойсеевия закон. У мюсюлманите също имаше разни
секти и течения. Една особеност между тях бяха българомо-
хамеданите, които, ако и да бяха българи и приказваха само
он С
български, бяха привързани към исляма Според преброява­
нето от 1881 година те бяха 16 267 човека и всички живееха
на Г
в Родопската област. И тъй, най-големият брой от население­
то — българите, по вяра бяха разделени на четири — право­
славни, католици, протестанти и мохамедани. Източна Руме­
лия бе истинско смешение от вери и народности. Това бе из­
би
разено най-ярко в столицата й Пловдив. Не случайно Вазов
след завръщането си от своята „сантиментална разходка из
бл
Европа“ писа за него:

„Ето веч пристигам в столицата наша!

и
Тя е пак самата! Пак е тая каша
от
от язици, вери и нации без чет,
От които няма ни образ, ни цвет.“
ек
Забележителното в тази „каша от вери и нации“ бе това,
че през цялото румелийско време те съжителствуваха общо
а
взето мирно и спокойно. Църковната борба, която няколко
десетилетия разделяше гърци и българи в Пловдив на два
лагера, бе затихнала. Църковно-правните отношения между
тях за цялата област бяха уточнени и узаконени със султан­
ския ферман от 1870 година. Случаи на насилствена промяна

15
на вярата нямаше. Навред се спазваха точно чл. 28 и 29 (,т
Ограническия устав, в който бе казано, че „всеки изповядва
свободно своята вяра н никой не може да бьде заставен да
вземе участие в делата и обрядите на друго вероизповеда­
ние“.
В Източна Румелия за разлика от съседните държави —
Княжество България, Сърбия, Гърция и Румъния, по и ог ня­
кои по-далечни, нямаше предпочетена и официално узаконе­
на държавна религия. Всички верски работи бяха предоста­
вени изключително на религиозните общини, или казано с
други д\ми: в Източна Румелия бе проведен за първи път на
Балканите принципът за пълно отделяне на църквата от дър­
жавата. Десетата глава от Устава („Верослужения“, чл. 335-
Ел
346) уреждаше само имуществените права на религиозните
общини Тя бе вмъкната в устава, за да се гарантират пра­
вата на западните държави (католишки и протестантски) по
ек У
принципа на капитулациите в Турция.
В Източна Румелия не се даваше предпочитание и няма­
ше привилегии за нито едно вероизповедание, но еднакво се
тр А
зачитаха всички. Официално задължителни религиозни праз­
ници нямаше, държавни празници бяха само два: — 24 юли—
он С
рожденият ден на султана и 30 август — именият ден на Алек­
сандър Богориди (Александър Невски). Главният управител
на Г
и другите представители на властта участвуваха по желание
в църковните богослужения и церемонии на своите религиоз­
ни общини. Началниците на 7-те религиозни общини, упоме­
нати в Органическия устав, членуваха по право ® Област­
би
ното събрание и бяха канени като гости на държавни търже­
ства.
бл
Религиозните общества и църкви бяха отделени и неза­
висими от държавата и в материално отношение. В чл. 344
на Органическия устав бе отбелязано, че различните религио­
и
зни общества са длъжни сами да се грижат за разноските си.
от
В държавния бюджет не се вписваха и не се изплащаха ни­
какви заплати на църковни служители и помощи на религи­
озни общества. Въпреки това църквите и религиозните общи­
ек
ни в Румелия не бяха по бедни от тези в Княжеството. В ня­
кои селища като Панагюрище, Стрелча, Стара Загора и дру­
а
гаде с волни пожертвувания бяха възстановени опожарените
през въстанието църкви. В самия Пловдив бе изградена нова
църква (,.Св. Кирил и Методий — Александър Невски“) със
средства от населението, а на катедралата „Св. Богородица“

16
бе издигната висока камбанария с надпис „В память освобо-
дителям“.
Не бе така с въпроса за езиците и оттам за народностите
в Източна Румелия. Той се постави още в първите разисква­
ния по изработването на Органическия устав. Комисарите сче­
тоха, че трябва да определят и официалния държавен език
па областта.
Турските представители настояха официалният език да бъ­
де езикът на империята — турският. Руските делегати дър­
жаха на българския език, тъй като огромното мнозинство от
наслението на областта бе българско. Те сочеха за пример
островите Самос и Крит, които също имаха вътрешна авто­
номия, но официалният им език бе езикът на местното населе­
Ел
ние — гръцкият. Английските и австрийските представители
възразиха, че български се говори от голямото мнозинство,
турски е езикът на важно малцинство, а гръцки на почетно и
ек У
цивилизаторско население. Затова не могло да се пренебрегне
нито един от трите езика. В крайна сметка бе взето решение
тр А
и трите езика — български, турски и гръцки да бъдат офици­
ални и на тях да бъдат издавани всички закони и правител­
ствени разпоредби, като за местата с подчертано едноезично
он С
население се предостави правото на местните власти да из­
ползуват само местния език (чл. 22 на Органическия устав).
на Г
Така се узакони триезичието на Източна Румелия. Всъщ­
ност в областите, населявани предимно от българи, то бе
прието и узаконено от турското правителство от по-рано. През
1865 година одринското вилаетско управление бе основало в
би
Одрин вестник „Едирне“, който се издаваше на турски, бъл­
гарски и гръцки. Направило го бе, защото знаеше, че навред
бл
из Тракия и трите тези езика се говорят и разбират. През 1870
година султанът издаде ферман за учредяване на Българска­
та екзархия, написан на същите три езика. Сега те станаха
и
официални, държавни в цялата област. С това се осигурява­
от
ше равноправието като ръководни обществени фактори и на
трите народности — българите, турците и гърците.
ек
Турският език и досега бе официален държавен език, тъй
че той фактически запази досегашното си положение, но вече
имаше конкуренти, с които трябваше да се бори. Той бе широ­
а
ко разпространен. Освен турците, които, както споменахме,
бяха една пета от цялото румелийско население, на него го­
вореха, или поне го разбираха, и повечето от българите, гър­
ците и другите народности. Господствувал векове наред, той
и сега бе езикът, който най-често се слушаше по улиците, в ка-

2 Когато Пловдив бе столица 17

 фенетата и на пазара. Имаше места, например в Карловско,
населени само от турци, гдето се говореше на турски език, а
в други села със смесено българско и турско население към
него прибягваха и българите, защото съседите им турни ие
знаеха български.
И в българския език турските думи и фрази бяха много.
Турска бе н топонимията на областта. Седемдесет и пет на
сто, а може би и повече от селищата и местностите в нея но­
сеха турски имена и никой през румелийско време не ги за­
мени с български. Дори нещо повече. Българските имена,
които по време на руското управление бяха дадени на квар­
тали в Пловдив (Александровска, Гурковска и други маха­
ли) и на някои селища, скоро се забравиха и се възстанови­
Ел
ха старите, турските. Традицията бе твърде силна. Наистина
в книжовния език учители, журналисти и писатели се старае­
ха да прочистват българския език от турцизмите, но гова ста­
ек У
ваше бавно. Основното образование, ако и да бе обявено за
задължително, още не бе обхванало цялото българско насе­
ление, Грамотните, които четяха книги и вестници, бяха все
тр А
още малцина. Българският селянин, пък и гражданинът есна-
флия, в румелийско време продължаваше да живее и приказ­
он С
ва тъй както в турско, с всичко онова, което многовековното
турско робство бе насадило в неговия бит и език. Никой в
на Г
областта не предложи и не предприе каквито и да било мер­
ки да се ограничи използуването на турския език. От страна
на властите за подобно нещо не можеше, разбира се, и да се
помисли.
би
И все пак значението на турския език в Източна Румелия
намаляваше. Турците не бяха вече господствуваща народност.
бл
Икономически те не бяха поставени по-зле от другите
народности. Наистина много от турските чифлишки земи бяха
разграбени, но обработваема земя за наличните в областта
и
турци имаше достатъчно. Голяма част от тях обаче предпочи­
от
таха да продават имотите си и да се изселят в Турция. Оста­
налите в страната се занимаваха със земеделие, търговия и
пр. или живееха от рентите от имотите си. През целия руме­
ек
лийски период те не предприеха нищо нито за икономическо­
то си, пито за духовното си издигане. Докато българските и
а
гръцките училища се увеличаваха и развиваха, турските,
доколкото ги имаше, си оставаха старите медресета при джа­
миите. Книги на турски не се издаваха. В Пловдив излизаше
и турски вестник „Хилял“ (Полумесец), който, пълней повече
с политически и сензационни новини, малко допринасяше за

18
културното издигане на своите малобройни читатели. Те
впрочем не можеха и да бъдат многобройни, защото негра­
мотността между турското население, особено в селата, бе
всеобща.
И тъй стремежът па западните представители в Между­
народната комисия да затвърдят чрез Органическия устав
турския език, и посредством него и турската нация в област­
та, се провали.
Съвсем друго бе положението с гръцкия език. Издигането
му в степен на дьржавен език бе голямо постижение за ру­
мелийските гърци и гъркомани. Те никога не бяха разчитали
на такъв успех и сега се заеха да го затвърдят и използуват.
За тази цел не им липсваха нито хора, нито аргументи. През
Ел
турското робство гръцкият език бе станал в много от градо­
вете богослужебен език, понеже в църковно отношение всич­
ки български земи бяха подчинени на Цариградската гръцка
ек У
патриаршия и се управляваха от гръцки владици. Покрай
гръцкия владика в Пловдив, както и в други някои български
тр А
градове, се бяха настанили гръцки семейства, които се зани­
маваха главно с търговия и се бяха замогнали. През XIX в.
техният брой бе значителен и благодарение на връзките си
он С
с цариградските фанариотски семейства и управляващи кръ­
гове, те бяха придобили икономическо и политическо влия­
на Г
ние, образуваха ядката на едно търговско съсловие. В сравне­
ние с околното българско и турско население те стояха по-
високо и в културно отношение и оказваха влияние върху
би
българите. Мнозина ог тях се сближаваха и сродяваха с гръц­
ките семейства, научаваха техния език и възприемаха бита им.
Така се роди гъркоманството в Пловдив и в някои други
бл
южнобългарски градове като Пазарджик, Станимака (Асе­
новград). Хасково, Сливен и други. Понеже през първата
половина на века в ръцете на тези гръцки и гръкомански се­
и
мейства бяха и малкото училища, те се посещаваха и от
от
деца на чисто български семейства, тъй като гръцкият език
се използуваше и в търговията. И това спомагаше за разпро­
ек
страняването на гръцкия език в българските градове.
Църковната борба и организирането на независима бъл­
гарска църква нанесе значителен удар на гърцизма. Гръц­
а
ките владици бяха изгонени и заменени с български. В Плов­
див, гдето борбата бе особено силна, се стигна до пълно раз­
деляне между българите и гъркоманите. Българите, макар и
много повече от тях, владееха само три от градските църкви,
другите принадлежаха на гръцката община. Гърците имаха

19
и свой митрополит, под чиято власт се намираха грънките
общини в Станимака (Асеновград), заедно с няколко околни
села, в Пазарджик, Хасково и Каваклп (Тополовграт) ■ Гря
довете Айтос, Месемврия (Несебър), Анхиало (Поморие ,
Созопол, както и някои околни села също бяха подчинени на
гръцката патриаршия. Тъй гърците и техният език в Руме­
лия се ползуваха със солидна опора от страна на църквата.
Гърците iH гъркоманите в Румелия и най-вече в Пловдив
бяха значителен стопански и културен фактор. Малкото на
брой гръцки семейства в Пловдив бяха заможни, предимно
търговски, имаха кантори освен в града, в Цариград, Солун,
Одеса, Виена и другаде. Повечето от тях имаха наследени не­
движими имоти — къщи в града, лозя и чифлици в околности-
Ел
h., Техни бяха и много от големите и хубави къщи по акро-
пола. Те не пострадаха нито от въстанието, нито от войната
и сега при привилегированото положение, което имаха, мо­
ек У
жеха да крепнат стопански и обществено.
Наистина между тях сега нямаше стопански дейци от ран­
га на Михаил Гюмюшгердан. Той почина през 1880 година
тр А
и наследниците му не продължиха неговата дейност. Вместо
него обаче се издигнаха като обществени и стопански дейци
он С
други лица. Например братята Димитър и Михаил от стария
и богат род Аргмриядис. Димитър (1842—1927), завършил
Роберт колеж заедно с Константин Стоилов и после стопан­
на Г
ски науки във Виена, говореше свободно турски, български,
немски и английски. Той бе голям търговец и общественик,
избиран за депутат в Областното събрание от Кавакли, пол­
би
зуваше се с авторитет и влияние пред всички. Образован и
способен бе и брат му Михаил, който обаче почина рано
бл
(1882). Богати търговци, общественици и покровители на
гърцизма бяха Йоаким Муркидис, Димитър Кондодимо, Лам-
бри Ениалис, адвотатът Мавридис и други.
и
С име па отзивчиви общественици и добри граждани се
от
ползуваха и лекарите Михаил Владос (1828-1896), Сотир
Антопиадис (1843—1928) и Аргир Скарлатос (1860—1930).
Д-р Владос бе оказал лекарска помощ на мнозина от аресту­
ек
ваните българи през Априлското въстание и войната. Той
и Антониадис бяха избирани и за народни представители в
а
Областното събрание, а Скарлатос се прояви и като журна­
лист, издаваше вестник „Идисис ту Ему“ (Балкански вести).
Журналист бе и Димитър Кумариапос. Той бе работил в Ца­
риград в редакцията на в. „Констаптппополис “, а след съз­
даването на Източна Румелия дойде в Пловдив, гдето се

20
основа и издава до 1906 г. вестник „Филипуполис“, в койтс
се прояви като безкомпромисен защитник на румелийския
гърцнзъм.
В Пловдив резидираше и гръцки консул — представител
на гръцката държава, който също подпомагаше всячески гър-
цизма. През април 1885 година той (Генадиос) се опита дори
да организира тържествено чествуване на имения ден (Гер­
гьовден) на гръцкия крал Георги в града, но не сполучи и бе
принуден да напусне Пловдив. В Бургас имаше консулски
агент (Г. Л. Гофа).
Гърците и гъркоманите имаха и свои културни инсти­
тути, на първо място училиша. Двете техни класни училища,
основани още преди войната, продължаваха да се развиват
Ел
и крепнат, макар че отдавна вече не се посещаваха от бъл­
гарски младежи. Още през 1875 година те бяха подкрепени
парично от цариградския банкерин Георги Зарифи и от раз­
ек У
ни тамошни просветно-благотворителни дружества (силого-
си), тъй че можаха да бъдат снабдени с всичко необходимо
тр А
за провеждане на правилно обучение и поддържане на добри
учители като Вл. Скорделис, Хр. Чунтас, Г. Константинидис
он С
и други. По-късно богатият търговец в Одеса Григори Ма-
расли, по произход погърчен българин, отпусна средства за
основаване на друго класно гръцко училище (прогимназия),
на Г
за което бе изградено и хубаво здание.
Класно училище имаше и в Станимака, а първоначални в
околните няколко села, както и в приморските градчета
би
Айтос. Месемврия и Созопол. Тамошните гърци бяха обикно­
вено лозари и рибари, но поддържаха връзки с едноплемен-
ниците си в Цариград и Одеса. Например от Месемврия из­
бл
хождаше богатото търговско семейство в Одеса Кумбарис,
което се бе проявило в гръцкото въстание през 1821 година.
и
В Пловдив имаше достатъчно гръцки книги и периодични
от
издания (вестници и списания). Учебници и учебни пособия
за училищата се доставяха от Цариград и Атина, обикнове­
но даром, пък и в Пловдив се издадоха няколко гръцки уче­
ек
бника по история и география. Мъжкото класно училище раз­
полагаше с добра библиотека, а на училището в Месемврия
а
споменатият Кумбарис бе подарил голяма сбирка от ценни
научни издания на древногръцките класици и на византийски
историци, които там, разбира се, никой не четеше. За кул­
турното издигане на гърците и гъркоманите в Пловдив рабо­
теха и няколко дружества — просветни, женски и други, които

21
 поддържаха сиропиталище, уреждаха балове, вечеринки н ПР
Подобни гръцки организации имаше и в някои дрУги
ста, например в Станимака. Членовете им не бяха мног
бройни, но твърде фанатизирани и се опитваха всячески Д
пречат на българите. През 1883 година те изчукаха^ иаР
Иван-Асеновия български надпис на Асенова крепост с цел
да заличат спомена за българския цар. По-късно надписът е
възстановен по стари преписи и името на българския цзр не
само не изчезна от крепостта, но премина и върху грала-
Надписът гласи (в новобългарски превод): „В година 6737
(1231) нндиктпон 4-и от бога въздигнатий (на царство) цар
Асен (цар) па българите и гърците, също и на други стра­
ни постави Алекса севаста и изгради тази крепост“. Той бе
Ел
преписан още през 1706 година от френския пътешественик
Пол Люкас, а по-късно и от българи.
Изобщо образованите румелийски гърци полагаха всички
ек У
грижи да поддържат гръцкия език и култура в областта.
Но те нямаха голям успех, тъй като бяха незначително мал­
цинство сред населението. В столицата Пловдив богатите се­
тр А
мейства поддържаха старите аристократически традиции и
бит, живееха повече затворено помежду си, считаха само се­
он С
бе си за истински пловдивски граждани-пазители на култур­
ните традиции и към българите се отнасяха с надменност.
на Г
Ако преди петдесет и повече години с такова държане те
печелеха — издигаха гърцизма и погърчаваха и българите,
сега с него губеха. Времето на увлечение по гръцкия език и мо­
да у българите бе отдавна минало. Сега те имаха, и то в по-
би
големи размери, всичко онова, което по-рано виждаха само
у гърците, а което не им достигаше, вземаха го направо от
бл
европейските първоизточници без гръцкото посредничество.
Затова, въпреки осигуреното правно положение и материал­
ни възможности, и гръцкият език, подобно на турския, не при­
и
доби надмощие. Той не можа да се запази и наложи пито в
от
Областното събрание, гдето заседаваха и депутати гърци, ни-
то в другите обществени институти и места, например в съди­
лищата. гдето като защитници също се явяваха и адвокати
ек
гърци. Само в селищата с предимно гръцко население той
остана като служебен канцеларски език. Законите и прави­
а
телствените разпоредби се публикуваха наистина и на гръц­
ки, както предвиждаше Органическият устав, който също бе
преведен и публикуван на гръцки. Но всички те, както и
гръцките вестници, се четяха само от гз.рците. За дейно уча­
стие в обществения живот на страната бе нужен не вече гръц-

22
кпят, а българският език. Подавляющото мнозинство на бъл­
гарското население, което при това се увеличаваше много по-
бързо от турското и гръцкото, налагаше от само себе си своя
език.
Така, въпреки че триезичието на Източна Румелия се за­
пази официално до нейния кран, в областта постепенно се на­
лагаше българският език.
Ел
ек У
тр А
он С
на Г
би
бл
и от
ек
а
 ГЛАВНИТЕ УПРАВИТЕЛИ НА ОБЛАСТТА

„Фанариотин“ звучи лошо на български. „Они са наши

злийши врагове“ — пишеха Неофит Бозвели и Георги Раков­
ски и след тях повтаряха десетилетия наред всички българи,
като за фанариоти считаха фенерските гърци и техните прате­
ници из България, без да помислят, че между цариградските
фанариоти имаше и българи.
Първият от тях бе Стойко Иванов Стойков, станал изве­
стен с фанариотското си име Стефан Богориди. Дядо му
даскал и поп Стойко Владиславов и после епископ Софроний
Врачански, след дълъг скитнически и пълен с трагични случ­
Ел
ки живот из България прекара последните си години по-спо­
койно в Румъния и там между другото бе успял да настани
на учение внуците си Стойко и Атанас в тъй наречената
ек У
Бейска академия в Букурещ. Свидетелството за завършен
курс на това училище отваряше вратите за всякакви висши
административни и политически постове в Турската империя
тр А
и подвластните й области.
Стойко и Атанас не посрамиха дядо си владиката Софро­
он С
ний. Атанас завърши след това медицина във Вюрцбург —
първи българин университетски медик, прояви се и като
на Г
гръцки книжовник, но почина млад. Брат му, който носеше
името на дядо си Стойко, в академията облагородено на Сте­
фан, в по-младите си години бе изпълнявал разни служби в
Заддунавските княжества, в които не бяха липсвали и пре­
би
междия подобни на описаните в житието на дядо му. Из­
глежда, Toil бе наследил черти от неговия характер. После
бл
бе управлявал няколко години полуавтономния остров Самос,
получил бе титлата „княз“ и живееше в Цариград, в маха­
лата Фенер, „котилото на фанариотите“. Той дружеше с всич­
и
ки гръцки първенци, близък бе с пашите, имаше достъп и при
от
султана, и — невероятно, но факт — султанът му идваше на
гости и за удивление на всички царпградчани присъствува
ек

24
а
дори на сватбата па една от дъщерите му. На такава висота
бе се издигнал този правнук па котленските овчари.
Княз Стефан Богороди бе българин, по български не зна­
еше. Каквото бе научил като дете, бе забравил — говореше
само гръцки и турски и странеше от българите. Те обаче го
знаеха, гордееха се, че имат такива високо издигнал се съна­
родник и го посещаваха, макар че жена му, една опърничава
гъркиня, ги пъдеше. Разказваха, че тя блъснала един път от
стълбите котленеца Никола Хадживичев така силно, че той
паднал и се наранил.
Все пак Стефан Богориди извърши за българите две дела,
конто останаха в историята. Първо — подари едно дворно мя­
сто на брега на Златния рог, на което българите издигнаха
Ел
малка черква на името на небесния му покровител първомъ-
ченик Стефан. Малката черква изигра голяма роля. Оттук се
води борбата за българската църковна и културна независи­
ек У
мост, тук тази независимост бе тържествено прокламирана
от султана и затвърдена от българите. По-късно на това мя­
сто българите издигнаха нова красива черква, изградена из­
тр А
цяло от желязо — една от забележителностите и в днешния
Истанбул, която посещават всички български туристи.
он С
Второто българско дело на Стефан Богориди бе това, че
даде образование, средно в Цариград и виеше в Париж, на кот-
на Г
ленчето Гаврил Баев Кръстевич. За него ще говорим по-късно.
Синовете на Стефан Богориди — Никола и Александър
станаха видни фанариоти — във фанариотските кръгове най-
важното бе баща ти да е фанариот. Никола Богориди, нари­
би
чан по фамилното име на жена си и Конаки, дълги години
бе управител на Бесарабия и бе покровителствувал тамош­
бл
ните българи. Говори се, че бил кандидат за княз на Северна
България. Брат му Александър обаче стана нещо като княз —
главен управител на Южна България (Източна Румелия).
и
Берлинският договор предвиждаше главният управител на
от
Източна Румелия да бъде християнин, но какъв по народност
н поданство ,не бе определено. Този въпрос изникна, когато
дойде време за назначаването му. Руските представители и
ек
някои други отначало казваха, че главният управител трябва­
ло да бъде швейцарец, защото областта, която щеше да упра­
а
влява, била многонационална и триезична като Щвейцария.
Султанското правителство тъкмеше да предложи левантиеца-
католик граф Марини, станал известен с потурнашкото си име
Рустем паша и със злополучните си усмирителни експедиции

25
 *
като турски генерал в Арабия. Но, предвиждайки опозиция “
на другите държави, чието съгласие бе необходимо, то само
се отказа от неговата кандидатура и се спря на Стефан Бого
ридовия син Александър. Той бе точно човекът за този пост —
по вяра православен християнин, по произход българин, по
възпитание грък и по служба — турчин. Никой нс възрази
против него и той бе назначен.
От назначаването му бяха доволни не само Великите си­
ли, но и румелийците. Турцпте бяха доволни, защото той бе
турски поданик, верен служител на султана, който идваше в
Пловдив като негов пратеник. Гърците от своя страна го счи­
таха за грък, за свои човек — роден от гъркиня, израснал и
възпитан във Фенер, женен за гъркиня, с една дума, типичен
Ел
фанариот. „Той ще бъде с нас и ще работи за нас“ — казваха
те. Българите бяха доволни, че за управител на тяхната об­
ласт идва човек от български произход. Те знаеха, че баща
ек У
му бе им помогнал в борбата за църковна независимост и се­
га се надяваха, че и синът, като идва на служба в България,
ще си припомни своя български род.
тр А
Пристигането на Богориди в Пловдив се превърна в дълго­
очаквано събитие. Особено нетърпеливи бяха българите. Те
он С
се питаха как ще дойде новият управител — като турчин или
като българин. „Ако е с фес, казваха те, това значи, че
тон идва като турски паша, ще управлява по турски и скоро
на Г
ще повика и турски войски“. Затова решиха да не го приемат,
ако дойде с фес.
Богориди бе тръгнал от Цариград с фес, понеже султа­
би
нът бе го изпратил като свой служител. Българите обаче още
по пътя му дадоха да разбере, че ако пристигне в Пловдив с
бл
фес, никой няма да го посрещне и приеме. Руските представи­
тели в града също го предупредиха за настроенето на насе­
лението. Загрижена за положението на мъжа си, жена му пред­
и
видливо бе сложила в куфара и един български калпак, а
от
може би и сам Богориди бе си припомнил, че баща му също
бе носил своя „булгарики калпаки“ даже и в църква, което
правоверните фанариоти като Аристархи бей не можеха да му
ек
простят. Така или иначе, Богориди пристигна в Пловдив с
калпак на главата и на гарата бе посрещнат от българите най-
а
възторжено. В този калпак върху главата на главния упра­
вител те виждаха победа на своята българска кауза. И той
остана като официална шапка на управителя докрай. Фес
Богориди слагаше само когато се явяваше на доклад пред
султана.

26
 Заменянето на феса с калпак бе станало символ на побъл­
гаряването. Революционно настроените младежи вършеха то­
ва още преди Освобождението; по селата българите изобщо
не носеха фесове. При посрещането на руските освободителни
войски заедно с радостното „ура“ полетяваха и фесовете от
главите. В Пловдив обаче някои от старите, възпитани в кон­
сервативно-чорбаджийски дух българи не бързаха да се про­
стят с фесовете си- Например известният чорбаджия скъпер­
ник Хаджи Калчо чака, докато един ден младежите в Хаджи-
гьоковото кафене на Джумаята скъсаха мазния му и кирлив
фес и насила наложиха иа главата му български калпак, кой­
то той не посмя вече да свали.
Освен за шапката посрещаните на Богориди се питаха и
Ел
за титлата му. Турците и гърците казваха: „Той е паша, валия,
Източна Румелия е турска област и управителят й не може да
бъде друг освен валия.“ Така той бе наречен и във фермана
ек У
за назначаването му. За тях това значеше, че управлението
ще бъде турско, т. е. каквото е било досега. Българите недоу­
мяваха. В Органическия устав бе казано, че начело на област­
тр А
та стои главен управител като представител на султана, но
не му бе посочена никаква турска титла. Турски валия, според
он С
тях, той не можеше да бъде, защото областта бе автономна,
но не беше и княз като Александър Батенберг, защото идваше
на Г
да управлява не княжество, а област, която все пак стоеше
под върховната власт на султана. Наистина ласкателите около
него не закъсняха да го титулуват „княз“, „светлост“ и пр. Сам
той се подписваше само „главен управител А. Богориди“. Тур­
би
ците и гърците го наричаха „паша“, като с това подчертаваха,
че той е управител на турска област. Поради популярността
бл
на титлата „паша“,' покрай тях почнаха така да го наричат и
българите, дори и по-интимно „Алеко паша“. Официално за
тях той бе само главен управител.
и
Първото нещо, което Богориди трябваше да извърши ка­
от
то главен управител, бе да прочете публично и тържествено
двата султански фермана, които донесе — за утвърждаването
на Органическия устав и за назначаването му за главен уп­
ек
равител. Прочитането трябваше да стане под издигнатото тур­
ско държавно знаме. Областта бе турска провинция и това
а
трябваше да се демонстрира. Българите решиха да не допуснат
подобно нещо. На мястото, правителствения конак, гдето до
преди малко време бе се развявало руското знаме, което им
донесе свободата, сега не биваше в никакъв случай да се из­

27
 дига отново турското знаме. През нощта те съсякоха сарък3,
на който щеше да бъде издигнато знамето.
Богориди се уплаши и поиска съвет от консулите на Вел
ките сили в града, т. е. те да поемат отговорността за еве
туалните неприятни последици. Те, от своя страна, се измък
наха хитро, като му отговориха, че издигането на държавно­
то знаме не било дипломатически въпрос, а въпрос на благо­
разумие, с което му дадоха да разбере, че не държат много
за тази формалност. За тях бе ясно още в началото деликат­
ното положение на главния управител между българското на­
селение на областта и султана.
Ферманите се прочетоха, без да се издигне каквото и да
било знаме, само се изсвири химнът „Шуми Марица . Турско­
Ел
то знаме изчезна завинаги от Източна Румелия, а „Шуми Ма­
рица" стана нейн национален химн, какъвто бе и в Княжест­
вото. Пловдивските българи записаха победа още в първия
ек У
ден от управлението на Богориди. Всичко това бе указание
как ще се развива обществено-политическият живот в Руме­
лия — в българска насока, и как ще управлява Богориди —
тр А
безлично и с прикриване зад други.
Първата задача на всеки нов държавен глава е да опоз­
он С
нае страната, която почва да управлява, ако не я познава от
по-рано. Богориди не познаваше Източна Румелия, никога не
бе живял в нея, но не пожела да я опознае. За петте години
на Г
на своето управление той направи само няколко обиколки из
нея, и то в малко градове и села.
Още в първите дни Богориди разбра, че огромното мно­
би
зинство от населението на областта е българско и че в нея
господствува българският език. Въпреки това той не поже­
бл
ла да научи нито дума български. По-точно казано, по сви­
детелството на Стефан С. Бобчев той бе научил само една
дума — „изкуфял“, защото бе питал един път началника на
и
канцеларията ои защо българите го наричали изкуфял. С
от
турците той приказваше по турски, с гърците по гръцки, а с
българите по френски, за да не ги обиди, ако им заговори по
турски или гръцки. Впрочем той рядко се явяваше на публич­
ек
ни места и говореше малко. Когато трябваше да отговаря на
поздрави или запитвания, той предоставяше това на секре­
а
таря си, особено ако имаше работа с българи.
Богориди беше главен управител на област (част) от Тур­
ската империя, чиято вътрешна автономия бе призната и га­
рантирана от международен договор. Амбициозен и енерги­
чен управител на неговото място би съумял, или най-малко би

28
се опитал да действува като самостоятелен владетел. С Але­
ко Богорнди в Пловдив подобно нещо не стана. Той по впе­
чатлението на австроунгарокия министър граф Байст дори „не
могъл да се утеши, че ако не управлява, поне царува“.
Първата причина за това бе у самия Богориди. Получил
този висок административен пост случайно и неочаквано, без
да го е търсил, той не бе подготвен, а още по-малко роден за
него. Досега бе служил предимно в дипломацията, движил се
бе все сред чужди хора, без контакт с обикновения народ и
без особен опит в админастративните служби. Живял без
близка среда, женен, но бездетен, той бе привикнал на затво­
рен и самотен живот. Когато дойде в Пловдив, Богориди бе
над 60 години. Явно бе, че новата му служба щеше да бъде и
Ел
последната му. Все пак мнозина мислеха, че той, човек от
висшата аристокрация, станал управител на автономна об­
ласт, един своего рода държавен глава, ще управлява с бля­
ек У
сък, ще си устрои резидентски дворец, ще се заобиколи с мно-
гобройна свита и пр. Богориди не направи нищо подобно. На­
тр А
стани се в скромния едноетажен конак на бившия турски уп­
равител на десния бряг на Марица, като намести в него и кан­
целариите на службите, които се числяха към управлението.
он С
Вместо да го разшири и поднови, Богориди се задоволи само
с някои нови мебели, от които най-важният бе една модерна
на Г
отоплителна печка, купена от Виена, за която бе чул, че като
се запали, топлила цяла седмица.
Единственото, което „княз“ Богориди направи за столи­
цата си Пловдив бе, че разшири и уреди градина в двора на
би
конака, и то изглежда по настояване на жена си. За урежда­
нето й и за отглеждането на различни цветя в нея той под-
бл
държеше специалист — градинар чужденец. В нея се отглеж­
даха и гълъби. Тази градина бе единственото място за еже­
дневната разходка на съпрузите Богориди. Само там обик­
и
новените граждани можеха да видят него и неговата елегант­
от
на и сравнително млада съпруга Аспазия, родена Балтаджи.
„Князът и княгинята“ обикновено отбягваха да приемат и да
правят неслужебни посещения, макар че много от видните пло­
ек
вдивски семейства .особено гръцките, се умилкваха около тях.
На обществени срещи, балове и пр., каквито се-устройваха в
а
Пловдив, семейството Богориди се явяваше рядко, че свърза
приятелство и не спечели любовта на никой. Към самотния жи­
вот на управителя се прибави и скъперничеството му, за кое­
то се приказваха разни анекдоти от виенския му живот. Раз­
казваха, че в Пловдив той се чувствувал най-щастлив,

29
 когато в спалнята вечер при спуснати пердета си броел запла
тата, която по неговото нареждане му се изплащала в пе
долири.
Безволев и безличен бе Богориди и в работата и. При
значаването му вестник „Таймс“ бе писал за нек. е ако
е сериозен и деен, за пет години може да направи чудес
Източна Румелия по време на Богоридовото управление ста
ха наистина много и интересни неща. Те обаче не бяха извър­
шени от него и пс биха могли да бъдат наречени чудеса, за-
щото бяха естествено продължение и доразвитие на всичко
онова, което бе почнато от по-рано. Едио от доверените му ли­
ца Ив. Салабашев пише в спомените си, че той желаел Източ­
на Румелия да се развива като българска област. Тя действи­
Ел
телно в негово време се разви като такава, но то стана не по­
ради желанието и дейността на Богориди, а благодарение на
българите. Безволието и бездействието на Богориди само спо­
ек У
могна за това.
Като главен управител Богориди пое управлението на об­
ластта от временните руски власти и задачата му бе да го
тр А
продължи и преустрои съгласно постановленията на Органи­
ческия устав. Първата му работа бе да назначи свой частен
он С
съвет (правителство), състоящ се от шестима директори (ми­
нистри). Фактически той назначи само трима — Яким Груев—
на просветата, Тодор Кесяков — на правосъдието и д-р Георги
на Г
Вълкович — на земеделието, търговията и обществените сгра­
ди. Другите трима бяха назначени, двама от султана — Гав­
рил Кръстевич на вътрешните 'работи и същевременно гла­
би
вен секретар и генерал Виталис, един френски авантюрист на
турска служба, за началник на милицията и жандармерията.
бл
За директор на финансите бе назначен още от международна­
та комисия А. Шмид, по народност немец, чиновник в Отоман­
ската банка в Цариград.
и
Новите директори се заеха с уреждането на своите ведом­
от
ства и пред главния управител се явяваха само на доклад.
Сам той не ги търсеше и даже председателствуването на съ­
вещанията им обикновено отстъпваше на помощника си Кръ­
ек
стевич. През цялото си петгодишно управление Богориди не
излезе със свое предложение по никои въпрос, а всичко пре­
а
доставяше на ръководителите на отделните ведомства и слу­
жби, като обикновено подписваше всичко, което му се подна­
сяше. Наистина, преди да стигне до неговото бюро, то мина­
ваше през ръцете и главата на Кръстевич, комуто той имаше
пълно доверие.

зл
 Богориди видя, че българите поради огромното си мнозин­
ство вземаха още от началото почти цялото управление на об­
ластта в свои ръце, но не се отпита да се противопостави с ни­
що. Той разбра, ^^българите не използуваха силата си, за
да се налагат на малцинствата, а се заеха с уреждането на
страната, търсейки мирното съжителство и лоялното сътруд­
ничество с тях. А точно това бе неговото желание — да не вли­
за в конфликт с никого и в областта да има мир и спокой­
ствие. Той усвои принципа: „Оставяй нещата да вървят по ес­
тествения си път.“
За българите тази Богоридова политика бе изгодна. Бла­
годарение на нея те постигнаха много — успяха да изградят
модерни държавни институти и учреждения, да насадят кон­
Ел
ституционно-демократични порядки и методи на управление
и въобще да превърнат областта в една конституционна дър-^
жава. Богоридовата Източна Румелия е пример за това, как
ек У
jia зу мни обществени дейци могат да използуват слабостта или
по-точно инертността на един държавен глава, за да издигнат
държавата.
тр А
Александър Богориди изяви само една амбиция — да не
се накърняват правата му и властта му да продължи. Михаил
он С
Маджаров твърди, че той не бил властолюбив, което може би
е вярно. Във всеки случай властвуването в Румелия му се ус-
на Г
ладн и той се показа твърде чувствителен към всеки опит да
се засегнат правата, които му бе осигурил Органическият ус­
тав.
Отначало отношенията между Богориди и българите бяха
би
добри. Пред неизвестността на положението в областта и при
възможната опозиция на турците и гърците, българите и в
бл
управлението, и в Областното събрание бяха единодушни,
сплотени и внимателни към главния управител. Стараеха се
„да ие го разсърдят.“ Поводи за промяна на отношенията
и
между него и тях скоро се появиха.
от
Загрижени за лошото състояние на областните финанси,
народните представители в Областното събрание трябваше
да търсят пътища за икономии и затова при гласуването на
ек
бюджета за 1881 година решиха да се съкратят някои разхо­
ди по издръжката на жилището на главния управител. Той
а
реагира веднага с категоричен отказ да се подчини на реше­
нието, като заплаши, че ще напусне поста. Народните пред­
ставители, колкото и да бяха възмутени от поведението му,
предвид па опасностите за областта, ако той я напусне,
макар и в неофициално заседание, отмениха решението си. По-

31
 добна заплаха с цел да запази непокътнати правата н пРиВ.о
легиите си, както той разбираше, Богориди употреби няколк
пъти. И българите в старанието си да поддържат добрите о
ношения отстъпваха. п0
Така бе само в началото през първите години, когато
ложението в областта оше пе бе стабилизирано. ПреД
ното й бъдеще, за да затвърдят постигнатото, българите а
не само единни, но се съгласяваха и на отстъпки спрямо ис­
канията на Богориди. Времето обаче донесе промени. С всеки
изминат месец българите се затвърдяваха все повече като
действителни господари иа областта, но с това почна да из­
чезва и единомислието им.
Покрай затвърдилнте се на по-високи и ръководни посто­
Ел
ве лица, най-вече от многобройната фамилия на Гешовци, поч­
наха да изникват и други, нови хори, повечето дребни чиновни­
ци и занаятчии, които открито изявяваха несъгласието и
ек У
недоволството си от едно или друго разпореждане в управле­
нието. Властта бе станала вече привлекателна за всички.
Острите политически борби в Княжеството отекваха и в
тр А
Румелия, особено след като в Пловдив дойдоха избягалите
подир преврата през 1881 година либерални водачи Петко
он С
Каравелов, Петко Р. Славейков и Захари Стоянов. Те внесо­
ха в политическия живот на областта нов дух — духа на очер­
на Г
тана партийност.
Загрижен за властта си, Богориди се опита да използува
това разделение между българите, като търсеше да спечели
приятели и поддържници, а такива заради облагите на власт­
би
та се намираха. Например в Областното събрание освен из­
браните депутати заседаваха и назначени от управителя. Чрез
бл
тях той се надяваше да осуетява някои решения на Събрание­
то, които биха ограничавали властта му. И затова настоя и на
тях да се плащат заседателни пари, въпреки решението на Съ­
и
бранието да не им се плаща, защото те бяха все заможни лица.
от
Все с оглед да си осигури властта, Богориди се опита да
привлече на своя страна и българите офицери от милицията
и жандармерията, на които според Органическия устав бе вър­
ек
ховен шеф. Например той отказа да приложи наказание на
няколко провинили се офицери, за което бе взето решение в
а
Областното събрание. Намеси се и в спора за служебното по­
ложение на българските офицери спрямо руските, които, слу­
жейки в румелийската милиция, същевременно се числяха и
в руската армия и поради това имаха no-внсоки чинове и за­
плати. С неумелата си намеса Богориди не спечели българ-

32
ските офицери и си навлече омразата на руските. И наистина
как можеше да спечели любов и да има престиж между воен­
ни един бивш, остарял вече дипломат, който нямаше никакво
отношение към войската, който не стъпваше в казармата и
отбягваше да облича военната униформа. Колко по-високо в
очите на румелийските български офицери стоеше тогава 24-
годншният Александър Батенберг в Княжеството, който, връ­
стник на първите български офицери, се надпреварваше с тях
в лудо препускане на коне из полето между София и Балие-
фенди (Княжево).
Ако Богориди чрез вътрешната си политика не успя да спе­
чели любовта и уважението на румелийските българи, още по-
неблагополучен бе той във външната си политика. Източна
Ел
Румелия като област подвластна на султана не можеше да во­
ди самостоятелна външна политика, затова нямаше и дирек­
ция на външните работи. Все пак външна политика се воде­
ек У
ше, и то не толкова по инициатива на румелийските власти,
колкото под натиска на големите европейски държави, които
бяха заинтересовани от положението на Балканите.
тр А
Руското влияние в Източна Румелия бе силно. То се гра­
деше не само в безпределната любов и благодарност на бъл­
он С
гарския народ към освободителката Русия, но и на всичко
онова, което руската администрация бе оставила в страната и
на Г
с което бе помогнала за изграждането на новата държава.
Сам Богориди разбираше много добре, че не само създаване­
то на Източна Румелия, но и назначаването му за нейн гла­
вен управител се дължеше на руските победи и подкрепа. И
би
затова се стараеше да бъде добре с руските представители в
областта, руския консул в Пловдив (отначало такъв бе Ал.
бл
Церетелев) и руските офицери в милицията.
Това бе обаче само в началото. Времето донесе промени.
Австроунгарското влияние, което не бе слабо в Турция и пре­
и
ди войната, след нея почна бързо да се засилва. Създаването
от
на две нови държави на Балканите — Княжество България и
Източна Румелия откри нови възможности за австроунгар­
ското проникване в Югоизточна Европа и виенските политици
ек
се заеха да ги използуват. Богориди се оказа удобен за тях.
Като фанариотски възпитаник и турски дипломат той бе
а
наследил традиционната турска омраза към Русия и всичко
руско. Живял години наред в австрийската столица, той бе
свикнал да вижда в Австроунгария и другите западни държа­
ви Германия, Франция и Англия единствените приятели на

3 Когато Пловдив бс столица 33

 Турция. Та нали в последната война те именно спасиха от
пълно унищожаване владенията н в Европа.
Австрофилски и русофобски настроения се създаваха и
между някои от ръководните лица около главния управител,
които бяха учили в Австрия и Чехия, като Ив. Салабашев и
цр. Особено след грубата и нетактична намеса на руското цар­
ско правителство във вътрешните работи на Княжеството,
почна все по-често да се изтъква пе Русия, а Австрия като по-
добра покровителка на славянските народи. Виждайки тези
настроения, сам Богориди почна да мисли, че и за своето пре­
избиране, времето за което наближаваше, той ще може да
разчита повече иа Австрия отколкото на Русия. В това го уве­
ряваше и австрийският консул в Пловдив Пиамбоци-
Ел
Тази австрофилска и русофобска политика на Богориди се
проявяваше многократно. Например в разните клонове на дър­
жавния и обществен живот работеха като специалисти много-
ек У
бройни австрийски поданици — хървати, чехи, немци и др.
Отначало ,когато нямаше български специалисти, те бяха не­
обходими, но постепенно ставаха излишни, понеже се създава­
тр А
ха български. Богориди обаче ги защитаваше най-упорито и
не се съгласяваше да се изравняват по заплати с българските
он С
чиновници. Към руските специалисти (офицери и други) и
особено към руските консули се отнасяше крайно пренебрежи­
на Г
телно, макар че те се радваха на голямо уважение сред бъл­
гарите. По едно време той дори забрани на руския консул да
го посещава служебно. За неприязнените отношения между
него и руския консул Кребел не липсваха и дребнави, дори
би
смешни мотиви, като например този, че съпругата на Кребел,
една надменна полякиня, не бе отстъпила първенството на
бл
госпожа Богориди при целуването на кръста по време на бо­
гослужение в катедралната църква.
Най-остър и с отрицателни последствия за престижа на
и
Богориди се оказа конфликтът му с русите по въпроса за
от
строежа на храма-паметник в село Шипка. За да подчертае
независимостта си Богориди, вземайки като претекст това, че
за строежа русите вместо с него бяха говорили първо в Цари­
ек
град, отказа да го разреши, макар че руската акция се под­
крепяше от всички българи. „Споразумейте се по въпроса със
а
султана, областта е негова“, бе отговорил той на руско-бъл­
гарската делегация. И така се стигна до смешното положение
султанът мюсюлманин да разрешава строеж на християнски
храм-паметник за загиналите руски войници, които бяха раз­
громили неговата армия. Въпросът се разреши положително,

34
 но следствието му за престижа па Богориди бе гибелно както
в Русия, така и между българите.
Въпреки това, надценявайки австрийското влияние в Ца­
риград и подценявайки руското, Богориди все още се надя­
ваше, че ще бъде преназначен. Дори нещо повече. Понеже по
това време идеята за присъединяване на областта към Кня­
жеството все повече се налагаше и оформилата се опозицион­
на партия бе я вписала в програмата си, у Богориди се породи
мисълта, че той може да застане начело на обединените Бъл­
гарин като истински княз вместо Батенберг.
Идеята за Съединението се подкрепяше и в София, и то
както от Батенберг с мечтата да сложи на главата си още една
корона, така и от противниците му, които мислеха, че чрез Бо­
Ел
гориди може по-лесно да се постигне обединението, понеже
Батенберг не се ползуваше с благоволението на руския импе­
ратор, а и сам се бе компроментирал достатъчно. При въз­
ек У
можността на мястото на Богоридй да бъде назначен армене­
цът Абро ефенди, гъркът Каратеодориди или някой друг
левантиец, чиито имена като кандидати се споменаваха, на
тр А
мнозина румелийски българи „кроткият дядо Алеко“ из­
глеждаше по-подходящ и за областта, и за евентуалното Съ­
он С
единение, към което тя вървеше. През пролетта на 1884 го­
дина в Пловдив и другаде из областта се устройваха митин­
на Г
ги за и против Богориди.
При напълно несигурно положение на 14 април в един
дъждовен ден той замина за Цариград, за да уреди там поло­
жението си. Там обаче погледнаха по-трезво на въпроса. Кан­
би
дидатурата на Богориди не намери достатъчно подкрепа и той
не се върна вече в Румелия. В нея той не бе спечелил любовта
бл
на населението и не остави у никого добър спомен. Дори ско­
ро се разкри, че той, „добродушният старец“, преди отпъту­
ването си бил откарал в Цариград и мебелите на конака, ку­
и
пени с държавни пари.
от
По-късно Богориди отиде да живее в Париж, гдето и по­
чина през 1910 година и бе погребан в известиото парижко
гробище Перлашез. Българите, които го бяха посещавали през
ек
последните му години, разказваха, че той следял развитието
на България и се радвал на успехите й.
а
На мястото на Богориди за главен управител на Източна
Румелия дойде Гаврил Кръстевич, досегашният директор на
вътрешните работи. Изборът му, за който си дадоха съгласие­
то и Великите сили, бе повече от сполучлив. „Европа — писа
вестник „Марица“, — ще има гаранция за добро управление.

35
 Високата порта — един лоялен главен управител, а нар°ДъТ
— един справедлив и грижовен баща“. За българите, ше дО"
пълним ние, назначаването на Кръстевич бе пълна победа на
тяхната политика. „Та той е нашенец, говори по езика ни —
бе казал с удивление един от простите посрещани па гарата,
от хората, които бяха свикнали да виждат в лицето на глав­
ния управител човек, които не разбира български.
Въпреки гръцкото си образование и дългогодишната си
турска държавна служба Кръстевич бе останал скромен и ра­
ботлив българин. „И паша да стана, и беи да стана, пак чув-
ствуванията си не изменям“, бе писал той на учителя си Рай­
но Попович през 1850 година, когато заместваше благодете­
ля си Ст. Богориди като управител на о-в Самос.
Ел
И наистина, макар че се издигна до най-високия пост, гла­
ва на българската държава, Кръстевич си остана скромен
внук и син на котленските овчари и занаятчии. Високият пост
ек У
и голямата власт не промениха с нищо начина на живота му.
В правителствения конак, гдето се настани като управител,
той не направи никакви промени, не похарчи държавни пари
тр А
за нови мебели. Не блясък и тържества, а скромност и общо-
достъпност заобиколиха личния и служебен живот на новия
он С
главен управител. Кабинетът му бе отворен в определени дни
и часове за всеки, който пожелаеше да види и да поприказва
на Г
с българския паша. Народът почна така да го нарича, макар
че официално той не получи пашовски чин. За издигане и под­
държане авторитета на новата българска държава този на­
чин на живот на държавния глава може би не бе твърде це­
би
лесъобразен, но и той бе в пълно съгласие с буржоазнодемо-
кратичните насоки в държавно-обществения живот в Източ­
бл
на Румелия.
Скромността у. Кръстевич бе съчетана с голямо трудолю­
бие и работоспособност. Въпреки че бе надхвърлил 60-те го­
и
дини, през 1879 година той остави спокойната си и устроена
от
служба в Цариград, за да се заеме с главоломната админи­
стративна работа по уреждането на една изкуствено скалъпе­
на нова държава. Като директор и сега като главен управител
ек
той работеше от сутрин до вечер. Ръцете му вече трепереха и
шегобийци от рода па Захари Стоянов го наричаха „Греперко
а
паша“, той обаче не пропускаше пепрочстен нито един доклад,
непроучен основно нито един въпрос. Ако в източнорумелий-
ските служби и канцеларии се насади ред и дисциплина още в
началото, това се дължи на нейните ръководители ог рода на

36
Кръстевич, които се стремяха да организират в новата българ­
ска държава добре устроени и правилно работещи служби.
Кръстевич държеше много за законността. Юрист по об­
разование, съдия по служба, законът за него бе висша норма
в живота. На Органическия устав, изработен от Международна
комисия и утвърден от султана, той гледаше като на светиня
и амбицията му като директор и главен управител бе той да
бъде спазван и прилаган всякога и навсякъде. Когато вземаше
думата в Областното събрание или в директорския съвет, а
той участвуваше неотклонно във всички заседания, първите
му думи бяха: „Всичко, което се каза и предложи е добро, но
да видим какво казва по въпроса Органическият устав“. Зад
тези негови думи освен почит към закона, се криеше, разбира
Ел
се, и липса на смелост да се предложи и предприеме нещо по-
голямо и необходимо за областта от онова, което бе пред­
видено в Органическия устав.
ек У
Това проличаваше и в речите му. Той не бе нито словоохот­
лив, нито красноречив, говореше кратко, като се стараеше с
логически доводи да изясни и обоснове своето мнение или да
тр А
обори онова, против което се обявяваше. Често си служеше с
реторични въпроси и в аргументировката му не липсваше до­
он С
за от софизъм — плод на фанариотското му възпитание, на
юридическото му образование и дългогодишната съдийска
на Г
практика.
Петко Славейков, като чул, че след Богориди за главен
управител е назначен Кръстевич, казал: „Той ще управлява
сутрин по български, след пладне по гръцки, а вечер по тур­
би
ски“ — но се излъга. Кръстевич като частно лице бе наистина
с българите — българин, с гърците — грък (женен бе за гър-
бл
киня) и с турците —турчин, но като главен управител бе ед­
накъв към всички, безпристрастен и справедлив. Когато ста­
на главен управител, българите бяха вече пълни господари на
и
областта и Кръстевич можеше спокойно да се опира за всичко
от
на тяхното абсолютно мнозинство. Въпреки това, в действия­
та си той не се увлече в никакъв български шовинизъм и не
ек
предприе нищо в ущръб на правата и свободите на малцин­
ствата.
Кръстевич не криеше симпатиите си към Русия, но бе стоял
а
настрана от партийните борби около Богориди и сега като
главен управител мислеше да води политика на неутралност
и помирение. Затова на освободеното от него място дирек­
тор на вътрешните работи назначи Н. А. Начов, който не се
числеше към никоя от партиите, според Зах. Стоянов бе „чем-

37
 шир вечно зелен, а не мирише на нищо“. Бавен и предпазлив »
решенията си, той не побърза да смени другите досегаШнИ
директори. За общото благо на областта бе готов да се сра­
боти и с досегашното Областно събрание, но идиличното по
литическо единодушие на българите от 1879 и 1880 година от­
давна бе отминало. Повечето народни представители и особе­
но членовете на излъчения от него Постоянен комитет бя
твърде много свързани лично с Богориди и почнаха да пра
всевъзможни пречки на новия управител. Също и ръко дс гв
то на народната партия настояваше за нови избори Зато
четири месеца след като бе поел управлението, гевич р
тури старото събрание и насрочи избори за ново, още п и
че някои депутатски места бяха се овакантили, a ipy 1 и спо[
Органическия устав трябваше да бт>дат под к in. „Искам
Ел
писа той в обръщението си към населението, свобод!
избиране на нови представители да покажете поето мненш
ек У
щото и аз с тяхното съгласие и съдействие да сполуча в гр
жите и старанията си за доброто управление на юластта".
След като избраното на 23 и мври 1884 г. Областно
тр А
брание се конституира и събра н пьрвата си ли. бе е:
тавен новият директорат. В него Константин B i
он С
ков — директор на просветата, Михаил Ма : в па фина
сите и д-р Георги Хаканов — на земеделието, търговията и об­
ществените сгради. Преди това на мястото на подалия остав­
на Г
ката си Ив. Салабашев за директор на правосъдието бе назна­
чен Ст. С. Бобчев. Така новото правителство на Източна Ру­
мелия начело с Гаврил Кръстевич бе съставено главно от
би
представители на народната (..свели н ист “) партия.
За кратко време то осъществи редица мероприятия в пра­
бл
восъдието, финансите и учебното дело. Някои от тях бяха про
дължение на започнатите по-рано, ; ш па
вите директори. Тъй за цялостното ръководство на просветата
и
бе организиран централен учебен .За >дготовка
от
юридически кадри, от каквито имаше голяма ж ia, б<
троено виеше юридическо училище (факултет) — и,рви бт
гарски университет, занятията в който трябваше , шпочн
ек
през септември 1885 година. Широки реформи вш с
и в съдилищата, особено в мировите, които при > iiun
а
ректор на правосъдието Ив. Салабашев бяха . '!
сменяемостта на съдиите, узаконена от Орган уст
в Румелия се спазваше най-строго и това издигаше
им. Работеше се и за замяна на турските съдебни закони,
лагани досега, с нови отговарящи на изменилите се усл

38
 Това бе едната, официалната страна на режима на Кръс-
тевнч. Покрай нея налице бе и друга — широко покровител-
ствуване на близките, или както казваше Захари Стоянов
„шуреобаджанакизъма“ при заемането на държавните служби,
старателно използуване на служебни положения за лично обо­
гатяване, неоправяне на държавните финанси, което водеше
към нови дългове и пр.
По всички тези въпроси се пишеше твърде много в опо­
зиционната преса, която изнасяше и конкретни факти. За­
губили властта, либералите не пропускаха нищо, за да зле­
поставят и очернят Кръстевич и правителството му. Полити­
ческите борби в страната придобиваха все по-остър характер.
Освен въпросите на управлението все по-открито и настоя­
Ел
телно се поставяше въпросът за политическото бъдеще на об­
ластта — трябва ли тя да остане наред с Княжеството като
втора българска държава, подвластна на султана, или трябва
ек У
да се съедини с него. Докато правителството на Кръстевич бе
изцяло заето с уреждането на вътрешнодържавните въпроси,
тр А
други обществени сили подготвяха присъединяването й към
Княжеството и на 6 септември 1885 година сложиха край и на
Кръстевичевото управление.
он С
Този край не бе неочакван за никого, също и за Кръсте­
вич. Пловдивският префект П. Димитров твърди, че Кръсте­
на Г
вич бил предупреден вечерта на 5 септември, че през нощта
ще бъде свален, но той не само не предприел нищо за предо­
твратяване на преврата, а нарочно си легнал по-рано, за да
би
бъде заварен в леглото като човек, който не е знаял и не е
очаквал нищо. Сам той по-късно бе казал на своя приятел и
биограф Марко Балабанов: „Аз знаех какво се вършеше за то­
бл
ва съединение и с време аз можех да взема таквиз мерки, на
каквито ми даваше право законът, но предвид на всички зли-
ни, които можеха да сполетят поверената ми област, аз се пре­
и
сторих, че не виждах и не слушах. Аз знаех и ценях общона­
от
родното желание за присъединението към Българското кня­
жество. Като българин аз съчувствувах, но по моето положе­
ек
ние аз не можах да ида по-нататък от съчувствието“.
Друг на негово място през нощта на 6 септември би скочил
в редовете на тези, които бяха дошли да го свалят, и би влязал
а
в историята като герой. Кръстевич не го стори. За това му по­
пречиха не толкоз 70-те години, колкото присъщата му нере­
шителност. Той каза, както е известно, само това: „И аз съм
българин“.
Тези думи излязоха може би спонтанно от устата му, но

39
те са легитимация на истинския Кръстевич, свидетелство за
целия му досегашен живот и дейност.
Школуван в гръцко-фанариотски дух и прекарал личния
си живот в гръцка домашна среда, гдето не се е произнасяла
нито дума български, като общественик и книжовник топ ос­
тана истински българин. Писа и говори на чист български
език, по-български от езика иа мнозина български книжов­
ници. Познаващ отлично гръцкия книжовен език и голям по­
читател на гръцката книжнина, той не преведе нищо от гръц­
ки, както други български книжовници, а обратно, превежда и
писа на гръцки само за да защити българските национални ин­
тереси. Toil бе едни от видните възрожденски книжовници и
български просветители. Децата му обаче, син и дъщеря, не
Ел
научиха нито дума български и потънаха в цариградския гър-
цизъм. Човекът, който работи старателно за побългаряването
на цяла Източна Румелия, не можа да побългари семейство­
ек У
то си.
В окончателната преценка на дейността му, която все още
не е направена, трябва да се вземат под внимание няколко не­
тр А
ща и да се разгледат в тяхното единство въпреки външното
им противоречие.
он С
Настанен на висока турска държавна служба, Кръстевич
не забрави, че е българин и участвува най-активно в църков­
но-националната борба, разбира се, не със страстта на Нео-
на Г
фит Бозвели и с решителността на Иларион Макариаполски,
но с такт и упоритост, присъщи само нему. Когато водачите
бяха заточени и народът отчаян, той не изгуби вяра в делото,
би
търсеше и намираше в историята, правото и богословието но­
ви аргументи, за да продължи борбата до победния край. Ко­
бл
гато победата бе извоювана и българската църква устроена,
той не потърси признания и награди, а се отстрани от ръко­
водството й сам ,между другото и поради това, че тя бе обя­
и
вена за схизматична.
от
Най-лоялен турски държавен служител, на стари години
Кръстевич застана начело на една само привидно турска об­
ласт и направи много за изграждането й като българска дър­
ек
жава. Като директор и главен управител той бе уважаван от
всички заради лоялността и безпристрастието си, но не бе оби­
а
чан, а когато напусна обединена България, бе забравен. По­
следните си години той преживя в Цариград като скромен
турски пенсионер нспочетеп от никого. Само смъртта му на
16 ноември 1898 година бе отбелязана с кратка реч от Ст. С
Бобчев в Народното събрание и с няколко вестникарски ста­
тии.
40
 ОБЛАСТНОТО СЪБРАНИЕ

Източна Румелия като всяка демократично устроена дър­

жава имаше и парламент, наречен Областно събрание, поне­
же тя бе област от Турската империя.
То се откри за първи път иа 22 октомври 1879 година. По­
неже в Пловдив, както и в другите градове из България, тур­
ските власти бяха построили само по един конак за местния
управител, по няколко джамии и нито една просторна обще­
ствена сграда, румелийският парламент трябваше да се открие
в един хамам (турска баня) на десния бряг на Марица срещу
стария мост. В този хамам той заседаваше до своя край, за-
Ел
щото Съединението изпревари завършването на специалната
му сграда. По-късно в нея се настани Народната библиотека
и музей.
ек У
Вътрешното помещение (къпалнята) на хамама бе доста­
тъчно, за да побере 56-те депутати, а в околните места, пред­
тр А
назначени за събличане, можаха да сс сместят столове за пу­
бликата — вестникари и любопитни слушатели. През страш­
ните априлски дни на 1876 година цялото това помещение бе
он С
претъпкано с арестувани българи. Сега то бе почистено, из­
мазано и дори украсено с цветя, но без никакви знамена, да­
на Г
же и турското. След Съединението този хамам служеше из­
вестно време за клуб на Социалистическата партия. Сега той
не съществува.
Заседанието се откри от главния управител Богориди. Точ-
би
iiq в определения час той пристигна, придружен от директо­
рите и съпроводен от войсково отделение и военна музика,
бл
която свиреше „Шуми Марица“. Облечен във военна унифор­
ма с български калпак, Богориди влезе нерешително в зала­
та и със ситни крачки се отправи към председателското място.
и
Депутати и публика, всички бяха насочили погледи към не­
от
го. Моментът бе тържествен, макар че фигурата на управи­
теля не излъчваше нито блясък, нито величие. Той дори като
че недоумяваше какво да прави, свали си шапката и поздра-
ек

41
а
ви с ръка, на което народните представители и публиката ®т'
говориха с„ура“.
Областното събрание не бе открито от Богориди, зашото
той не знаеше български език. Вместо него директорът па про­
светата Яким Груев прочете „княжеското слово“ за открива
не на сесията — първо на български и после на т\рскп и гръц
ки. „Гръмогласни ръкопляскания посрещнаха края на "ьл-
гарското слово и гробно мълч/зние на турското и гръцкото. 1а
и какво можеха да сторят петте турски и петте гръцки де1?Ута'
ти“ — спомня си един от българските депутати Михаил Мад-

Според Органическия устав (чл. 68—74) Румелийското на­

родно събрание трябваше да се състои от 56 народни пред­
ставители: 10 от тях по право, а именно началниците на се­
Ел
демте религиозни общества, двама представители на висши­
те съдилища и главния финансов контрольор; 10 назначени
ек У
от главния управител измежду 100-те най-лични земевладел
ци, търговци и промишленици в областта, по-висшите чинов­
ници и съдиите, и измежду лицата със свободни професии (ле­
тр А
кари, адвокати и др.) или такива, които притежават диплома
или учена титла от виеше учебно заведение; и 36 представите'
он С
ли, избрани от населението с пряко и тайно гласуване, които
трябваше да бъдат подновявани по наполовина през две го­
дини.
на Г
Този начин за избиране на членовете на Румелийския пар­
ламент бе установен от Международната комисия по настоя­
ване на западните комисари. С това те целяха да подсилят и
би
осигурят властта на главния управител. Освен избраните от
населението депутати в Областното събрание трябваше да
бл
има достатъчен брой представители и на малцинствата, и на
едрата буржоазия — турски, гръцки и български земевладел­
ци и търговци, които, свързани с турската власт, щяха по вся­
и
ко време да подкрепят нейния представител в областта.
от
Членовете на Органическия устав за избирането и съста­
ва на Областното събрание, както и за правата и задачите му,
са противодемократични и реакционни. Те ограничават права­
ек
та на целокупното население за сметка на привилегировани
слоеве от него и на правителството. Тук Източпор\ мелийският
а
органически устав е по-реакционен от Търновската конститу­
ция. Докато тя не предвиждаше никаква втора камара или
сенат (разбира се, след като проекта за него бе отхвърлен от
народните представители в Учредителното събрание), десет­
те представители по право и другите десет назначени от глав­

42
ния управител по завишен имуществен и образователен neiij
образуваха в Румелийското областно събрание точно такава
втора камара или сенат, чиято задача бе да ограничава пъл­
ното изявяване волята на целокупното население.
Интелигентните и прогресивно мислещите българи разбра­
ха това, но понеже не бяха в състояние да отхвърлят Органи­
ческия устав, постараха се да спечелят мнозинство в избирае­
мите депутати. За целта бе необходимо в изборите навсякъде
да излязат с единна българска листа и да не допуснат турци­
те и гърците да се обединят. Първото бе лесно, защото то­
гава, в първата година на свободния живот, единодушието и
съгласието между тях бе пълно. Неизвестността на бъдеще­
то и опасността от турците и гърците ги сплотяваше. Второ­
Ел
то — разединението между гърците и турците също се постиг­
на лесно поради самоувереността и надменността на гърците
и политическата инертност на турците.
ек У
В проведените на 17 октомври 1879 година избори във вси­
чките 36 изборни околии (райони) бяха избрани 31 българи
и само в 5 околии, населени повече с турци и гърци, бяха из­
тр А
брани двама турци и трима гърци. В столицата Пловдив бъл­
гарският кандидат Тод. Ис. Кесяков бе избран с 2 345 гласа,
он С
докато за турския бяха гласували 1651 избиратели, а за гръц­
кия само 511. Тези първи избори показаха ясно и най-убедн-
телно кой е преобладаващият елемент сред румелийското насе­
на Г
ление.
Българи в първото Областно събрание бяха и тринадесет
от представителите по право и по назначение, макар че глав­
би
ният управител при избора на назначените бе се постарал да
облагодетелствува гърците и турците. Българи от представи­
бл
телите по право бяха: началникът на православните българи _
пловдивският митрополит Панарет, един благодушен старец,
който, ако и да не оправда надеждите, що му се възлагаха
и
като на първи български владика в града, в Събранието се
от
изяви като разумен българин; началникът на българите про­
тестанти, представляващ само двете микроскопически проте­
стантски общини (в Ямбол и Меричлери), панагюрецът Ник. Т
ек
Бояджиев. Той и турчинът Реджеб ага бяха посочвани за кве­
стори на Събранието. Български представител, макар и не
а
българин, бе и началникът на българите-католици (павли­
кяни) италианецът епископ Франческо Райнуди Макар да бе
живял дълго в България, той не бе научил добре български и
когато при първото заседание бе избран за временен председа-

43
тел като най-стар по възраст, започна обръщението си така.
„Драги представители на Облъстнато събрание. .с което
предизвика смях. По-късно той рядко посещаваше заседания-
га и още по-рядко вземаше думата. _
Друг духовник в Събранието бе свещеник Георги X. 1и-
лев (по-късно като монах Теофилакт) от Перущица, депутат
по избор, който се прояви като един от най-добрите защитни­
ци на бедното селско население. В Румелия нямаше такива
пристрастни политици-духовници, каквито имаше в Княжеско­
то народно събрание и в тамошната общественост като Кли­
мент Търновски, Григорий Русенски и Мелетий Софийски .
От назначените представители българите бяха трима —
двама православни Ив. Вазов и д-р Г. Миркович и един ка­
толик И. Карапиров. Толкова бяха и турските, макар че по
Ел
брой на населението турците бяха едва една дета от бълга­
рите. Гърците, макар най-малобройни, бяха облагодетелству­
ек У
вани с двама назначени депутати.
Българските представители надвишаваха другите не само
по брой, но и по социално положение и образование. Освен
тр А
двамата лекари Владос от Пловдив и Антониадис от Стани-
мака и образованият търговец Аргириадис, избран от Кавак-
он С
ли (Тополовград), другите малцинствени представители, осо­
бено турските, бяха хора прости, с нищо неизвестни, които до­
ри не разбираха задълженията си като депутати. В замяна на
на Г
това българите бяха изпратили в Румелийското събрание
„цвета на своята интелигенция“.
Първо място между българските представители заемаха
би
лекарите — Стоян Чомаков, Христо Стамболски, Георги
Странски, Георги Хаканов, Георги Янкулов, Лазар Дагоров и
бл
Начо Планински. Изобщо българите медици в Източна Ру­
мелия, както и преди Освобождението, предпочитаха общест­
вено-политическата дейност пред лекарската практика, макар
и
че нуждата на българския народ от лекари бе голяма. Едни
от
от тях бяха завършили военно-медицинското училище в Цари­
град, други — Букурещкия медицински факултет, а трети бя­
ха учили във Франция. Освен турски и отчасти гръцки, те
ек
всички знаеха и френски език. Юристите бяха малцина — Га­
врил Кръстевич и Вълко Неичов от Панагюрище, учили в Па­
а
риж. Повече бяха английските възпитаници от Роберт колеж
в Цариград: Константин Калчев и Иван Д. Гешов от Плов­
див, Добри Минков от Сливен, Петър Димитров от Жеравна,
Минко Бракалов от Калофер, Михаил Маджаров от Коприв­
щица и други. Някои от тях като Д. Минков бяха завършили

44
и право. Типичен английски възпитаник бе Иван Ев. Гешов,
учил в Мапчестер. Чешки възпитаници, учили стопански науки
и математика бяха Дим. Наумов и Ив. Салабашев от Стара
Загора, Григор Караджов, Ив. Хр. Бояджиев от Клисура и
др. Добре бяха представени и търговците, н едрите земевла­
делци като Дим. Папазооглу от Казанлък, Костаки Пеев от
Пловдив, Ив. X. Петров от Бургас, Ив. Войводов и Я- Матаки-
ев от Пазарджик и други. Имаше и двама писатели — Иван
Вазов по назначение и Конст. Величков по избор.
Всички представители изхождаха от градове, бяха синове
на търговци и замогнали се занаятчии или пък сами притежа­
ваха недвижими имоти (къщи, дюкяни, чифлици), изобщо бя­
ха повече или по-малко заможни хора, истински представите­
Ел
ли на възходящата българска буржоазия. В Румелийското
народно събрание нямаше прости селяни и дребни занаятчии
като в Княжеското народно събрание, въпреки че огромното
ек У
мнозинство от населението в Южна България, както и в Се­
верна, бе селско. В него преобладаваха представителите на
тр А
средната и едра буржоазия.
За председател на Областното събрание бе избран Ив. Ев.
Гешов. Типичен представител на младата българска буржоа­
он С
зия, член на голямата търговска фамилия Гешови, той още
като студент в Англия се бе запознал с английската политичес­
на Г
ка мисъл и практика, проявил се бе и като общественик в
Пловдив и дори бе придобил ореола на мъченик за национал­
ната свобода. За разпространяване в чужбина на информа­
ции за турските жестокости по Априлското въстание той бе
би
осъждан на смърт. За негови помощници (подпредседатели)
бяха избрани най-младите представители Константин Велич­
бл
ков и Константин Калчев.
Редовната сесия на Събранието траеше само два месеца
от средата па октомври до към края на декември. Извънред­
и
на сесия се свикваше само при неотложна нужда през про­
от
летта.
За да не се спъва правилният ход на държавното управле-
ние, за времето, когато Събранието не заседаваше, Органичес­
ек
кият устав бе предвидил и един втори законодателен и адми­
нистративно-контролен орган — Постоянен комитет, който се
а
■излъчваше от Събранието и заседаваше постоянно .Той тряб­
ваше да се състои само от десет члена, всички избрани измеж­
ду народните представители. За избирането им създателите
па Органическия устав, с цел да осигурят п в него участието
на малцинствата, бяха предписали всеки избирател да впис­

45
 ва в бюлетината само по б имена на кандидати, така че оста­
налите четири имена можеха да бъдат използувани от гър­
ците и турците за техни кандидати.
V/ Българите разбраха и предвидиха важната роля, която
щеше да изпълнява Постоянният комитет и затова решиха да
го вземат изцяло в свои ръце. На предварително заседание в
митрополията, бившия Рилски метох, където пловдивските
български общественици се събираха по времето на църков­
ната борба, младият старозагорски депутат Ив. Салабашев
излезе с умело математически пресметнато предложение за
разпределяне имената на българските кандидати в избирател­
ните бюлетини, а именно всеки от тридесетте български изби­
ратели (те бяха толкова) в своята бюлетина да повтаря по­
следните четири имена от бюлетината на предидущия избира­
Ел
тел и да ги допълва до шест само с две нови имена. Така все­
ки от българските кандидати, за които избирателите се бяха
ек У
споразумели, получи необходимото мнозинство от 18 гласа и
по тези начин бяха избрани само те. * Постоянният комитет
стана само български.
тр А
Това бе нова победа на румелийските българи, и то не са­
мо над гърците и турците, но и над съставителите на Органи­
он С
ческия устав. Разказват, че когато научил за това, австро-
унгарският представител в Международната европейска ко-
у мисия Калай се засмял и казал: „Надхитриха ни“.
на Г
Румелийското областно събрание стана българско не са­
мо поради огромното мнозинство на българските представи­
тели, но и поради българския си език. „Княжеското слово“
би
с което се откри първата му сесия, се прочете и на трите офи­
циални румелийски езици. Така се откриваха и другите сесии,
бл
но дебатите се водеха на български. Неколцината гръцки де­
путати, които вземаха думата още в първите заседания, гово­
риха на гръцки, но турците не ги разбираха, а българите не
и
искаха да ги слушат. При разискванията на първите законо­
проекти гръцките представители поискаха те да се представят
от
предварително в превод и на трите езика, понеже в Органи­
ческия устав е казано, че законите се публикуват и на трите
ек
езика. Някои поискаха дори и речите да се превеждат и на
трите езика. Разбира се, подобно нещо не можеше да се при­
а
еме. Практически то бе неосъществимо, иначе Събранието
щеше да се превърне в преводаческо бюро. Старозагорският
* Те са: И. Карапиров, Ив. Ев. TetiJOD, Г. Яикулов, Хр. Стамболскн
Г. Странскн, Г. Тилев, Ив. Салабашев, И. Воденичаров, К. Величков и д\’
Маджаров.

46
представител Димитър Наумов приключи дебатите за езика
на Събранието с думите: „Въпросът се свежда до украсата
на Събранието“. Това значеше: щом като Събранието по съ­
държание, т. е. по членство, е българско, то явно е, че и фор­
мата му, т. е. езикът му, ще бъде български. И действително
в него ехтеше само български. Дори и гръцките представите­
ли, които искаха да бъдат разбрани, се научиха постепенно да
говорят на български. Турските пък въобще не говореха.
Участници и съвременници на първите сесии на Румелий­
ското събрание говорят за достолепието и дисциплината,
които се спазвали в „заседателната зала на хамама“. Въпро­
сите се обсъждали спокойно, трезво, без лични нападки и оби­
ди. Например казанлъшкият депутат Дим. Папазов бил за­
Ел
ставен да се извини за допуснатия израз „хайдутлук“. Депу­
татите съзнавали своята отговорност за нуждите на област­
та и в речите си търсели не външен ефект, а се стараели да
ек У
обосновават и докажат своите твърдения и предложения.
Имало, разбира се, и говорители като Константин Величков,
тр А
които умеели да увличат слушателите и да налагат мненията
си не само със силата на аргументите, ни и със своя език, с
блясъка на ораторското си изкуство. За него Вазов пише:
он С
„Един от най-добрите оратори в Областното събрание, Велич­
ков обайваше винаги с възторжената си и пламенна реч, коя­
на Г
то се лееше из устата му плавна, убеждена, чарующа- Когато
поискваше думата, в камарата се възцаряваше тишина и гла­
сът му ехтеше, пленяваше слушателите и почти винаги ги при­
съединяваше към неговото мнение. Още тогава се предвижда­
би
ше бляскаво политическо поприще на тоя вдъхновен вития.
Наричаха го тогава „(enfant terrible“.
бл
Заседателната дисциплина, трезвото и спокойно дебатира-
нс в „хамама“, с течение на времето отстъпиха място на мно­
гословни и празни приказки, на спорове и безплодни разпра­
и
вии, при които не липсваха и взаимни обвинения, и обиди.
от
Например панагюрският представител Вълко Нейчов вземал
думата по 4—5 пъти на заседание, без да каже нещо ново. По-
ек
късно в Събранието бе внесен и партийният дух на спорове и
борби, стигна се и до непристойни сцени на скачане по седал­
ките, заплашване и дори до плесници. Но, това ставаше и в
а
Княжеското народно събрание.
След като се оформи като българско по състав и език, Ру­
мелийското областно събрание успя да се издигне и наложи
не само като законодателен, но и като върховен управителен
и контролен орган на страната, каквите функции не всички

47
 парламенти изпълняваха по онова време, когато повечсто ДЪР"
жави имаха монархическа форма на управление. В Органи­
ческия устав (чл. 10) задачата му е определена твърде скром
но: в Източна Румелия има учредено Областно събрание, съ­
ставено най-вече от избрани членове и облечено, задружно с
главния управител, с правото да законополага върху работи,
които подлежат на неговото ведомство.
Първата от „работите на неговото ведомство“ бе да прие­
ма и контролира изработения от главния управител (прави­
телството) годишен бюджет на областта. Това, естествено, бе
важна функция, тъй като бюджетът определя финансовата
политика на държавата, а чрез нея и целокупния държавен
живот.
Ел
Бюджетът за 1880 година бе поставен за разглеждане в
първата сесия на Събранието веднага, след като бяха уреде­
ни някои процедурни и други въпроси. Разходите и приходите
ек У
на новия бюджет, както и изпълнението на предишния, бяха
разгледани от депутатите трезво и внимателно, точка по точ­
ка, тъй като нуждите на областта бяха големи. Впрочем, вси-
тр А
чи бюджети на Румелия бяха разисквани със загриженост
и сериозност, защото финансовото й състояние бе лошо не
он С
само в първите години, когато страната бе разорена от вой­
ната, но и по-късно поради положението, в което тя бе по­
ставена спрямо Турция.
на Г
При разискванията по бюджета се разгледа и подложи на
критика и дейността на директора на финансите. За такъв бе
назначен още от Международната комисия немецът Шмид.
би
Гой бе станал омразен на българите още преди идването на
Богориди, тъй като веднага след назначаването му бе почнал
бл
да ревизира общинските каси и бе предизвикал протестни ми­
тинги в Сливен, Ямбол и другаде. Според М. Маджаров той
разбирал финансовото дело, но „като всеки немец“ бил над­
и
менен и считал себе си подчинен и отговорен само пред сул­
от
тана. При разискванията по изпълнението на предишния бюд­
жет се установиха неща, които депутатите счетоха за нередни.
Например вместо да пристъпи към организиране на мест­
ек
на областна банка, директорът държеше държавните пари в
Отоманската банка и ред други неща. Поискано му бе обясне­
а
ние, което той даде след няколко дена писмено на френски
защото не владееше ннто един от местните езици. Неговият
отговор не задоволи депутатите и при повторното разисква­
не на финансовата му политика през извънредната проаетна

48
 а
ек
IfT
иот
бл
би
на Г
он С
тр А
ек У
Ел
 Ел
ек У
тр А
он С

Първото румелийско правителство

на Г
би
бл
и от
ек
а
Карта на Източна Румелия

Пловдив
А.1. Богориди

Ел
ек У
тр А
он С
на Г
Гивр Кръстеви'!
би
бл
и
от
ек
а
Ел
ек У
тр А
он С

Пловдивски просветни и други обществени дейци

на Г

Старият Пловдив
би
бл
и от
ек
а
Ел
ек У
тр А
он С
Железопътната гара в Пловдив
на Г
би
бл
и от
ек
а
Ел
ек У
тр А
он С
Сграда на Областното събрание и Пловдив, сега народна библиотека
на Г
би
бл
и от
ек
а
 а
ек
и от
бл
би
Карловска предачка
на Г
он С
тр А
ек У
Ел
'Л
fa.

Ел
ек У
тр А
он С
на Г
би
бл
и от
ек
а
С. Бобчев, н М. Маджаров
сесия на събранието, той бе бламиран и принуден да си даде
оставката.
Това бе един от първите големи успехи на Румелийското
областно събрание. Стана ясно, че в правителството на об­
ластта не може да стои лице, което не се ползува с доверие­
то на Събранието. Наистина с отстраняването на Шмид финан-/'
сите на областта не се оправиха. Назначеният на негово мяс­
то д-р Георги Странски не разбираше нищо от финанси и ги
обърка още повече. Но в Източна Румелия се затвърди кон­
ституционно-демократичният принцип, че директорите (минис­
трите) са отговорни пред Събранието и то може да ги свали.
По същия начин чрез изказване на недоверие бяха сменени по
време на Богоридовото управление и други директори — Г.
Ел
Странски и Ив. X. Петров.
Областното събрание влезна в конфликт, не само с пра­
вителството, но и с главния управител, и то пак на първо мяс­
ек У
то по финансовите въпроси. Търсейки източници за покриване
на държавните нужди, народните представители погледнаха и
тр А
към високите заплати на държавните чиновници. Те бяха де-
ствително високи, или най-малко не съответствуваха на ико­
номическото положение на огромната част от населението.
он С
Заплатата на главния управител бе според Органическия ус­
тав 400 000 златни гроша годишно, а заплатите на другите
на Г
чиновници бе определил той, респективно финансовият дирек­
тор, според заплатите на съответните чиновници в другите об­
ласти на Турция. Богориди смяташе, че на държавна служба
трябва да се привлекат способни хора, които, платени добре,
би
да работят старателно. Това съображение се отнасяше главно
до специалистите-чужденци, които само чрез по-високи запла­
бл
ти можеха да бъдат повикани и задържани на служба. На­
маляването им се оказа твърде сложно и мъчно и то не само
защото главният управител отказа категорично да намали
и
даже разходите по издръжката на конака, но и защото то бе
от
свързано с ред други въпроси и условия. Например чужденци­
те-специалисти бяха назначени повечето със специални дого­
вори, които правителството не можеше да наруши едностран­
ек
но. Безотчетният фонд, преодоставян на главния управител,
към който насочиха погледите си някои депутати, се оказа, че
а
се изразходва главно за издръжка па българската гимназия
в Солун, на която не посмя, естествено, никой да посегне. Съб­
ранието не успя да намали дори депутатските възнагражде­
ния, предложение, което бе направил старозагорският депу­
тат Дим. Наумов. „Нека първо се откаже той от възнаграж-

4 Когато Пловдив бе столица 49

дението си. За него е лесно, баща му има чифлик“ — му отго­
вориха други.
Все пак фактът, че Областното събрание се опита да сък­
рати дори доходите на главния управител, назначен от султа­
на и Великите сили, показва какво високо съзнание имаше то
за себе си като върховен законодателен и контролен орган в
областта. Въпреки че в статута му бе казано, че то „законо-
полага задружно с главния управител“, то не допусна никак­
во вмешателство от страна на главния управител в неговата
работа, освен че изслушваше „княжеското слово“, с което се
откриваха сесиите му. Точно при разискванията по „княжес­
кото“ (тронното) слово депутатите намираха за уместно да
изтъкнат и подчертаят независимостта си от главния управи­
Ел
тел.
„Той (т е. главният управител), заяви старозагорският
депутат Д. Наумов при откриването на третата сесия, си
ек У
има свое право, а ние наше. Ние трябва да си вардим правото
правителството да не се меси в работата на Събранието. Ние
сме длъжни да кажем онова, което видим за нужно. Главният
тр А
управител няма право да се меси, когато ние изразяваме
мислите си, както и той не ни е питал, когато е писал словото
он С
си. Ние говорим и ще говорим, което ни диктува съвестта.
Никой не може да ни запрети да говорим и да ни заплашва“.
И наистина цялата законодателна дейност на Румелий­
на Г
ското областно събрание протече без каквато и да било лич­
на намеса на главния управител. Въпреки че той имаше право
на законодателна инициатива, законопроектите се изработва­
би
ха и предлагаха от дирекциите и разните служби или пък от
самите народни представители. Тук Румелийският органиче­
бл
ски устав бе по-дсмократичен от Търновската конституция . За
да бъде внесено някое предложение за разискване в Област­
ното събрание, бе необходимо да бъде подписано само от 6
и
народни представители, докато Търновската конституция из­
от
искваше подписите на една четвърт от представителите.
Вярно е, че законодателната дейност на Румелийското съ­
брание бе спъвана и положението му па върховен държавен
ек
орган бе понижавано от ограничението всички закони, които
то гласува, да влизат в сила само след одобряването им от
а
султана (т. 10 от Органическия устав). С това бе подчертана
зависимостта на областта от султана и той използува това
си право, за да спъва развитието й. От всички 12 закони, гла­
сувани от Събранието и предложени за одобрение, той утвър­
ди само три и нито един от бюджетите па областта. Мотиви­

50
те за неутвърдяването бяха обикновено съвсем формални н
дребнави, като например този, че в един от законите се споме­
навал Пловдив, докато в Органическия устав такова име въ­
обще нямало, а в Берлинския договор се говорело за Фили-
попол. Това обаче не бе в състояние да смути Събранието и
не попречи на законодателната му дейност. Неутвърдените
закони след изтичането на двумесечния срок за утвърждаване­
то им се прилагаха като правилници, приети от Постоянния
комитет.
В това пролича важната роля, която трябваше да играе
този комитет. Той не само продължаваше законодателната
дейност на Събранието, като издаваше правилници със сила
на закони по времето между сесиите на Събранието, но из­
Ел
пълняваше с успех и ред други функции, които му бяха пре­
доставени според Органическия устав (чл. 107).
Например той бе длъжен да дава мнение по всички въпро­
ек У
си, които му предложеше главният управител. И тъй като Бо­
гориди обичаше да се прикрива зад други, обикновено не
предприемаше нищо, без да се допита до Постоянния коми
тр А
тет, освен когато нарочно искаше да го заобиколи. Също и ди­
ректорите през първите години, когато в обществения живот £
он С
на Румелия нямаше още деления и партии, работеха задружно '
с Комитета. Той можеше да дава компетентно мнение по
на Г
всички въпроси, защото имаше право и длъжност да следи и
контролира цялата администрация и дори да предава на съд
всеки провинил се държавен служител. Бюджетопроектите
също минаваха през него, преди да бъдат внесени в Областно­
би
то събрание. Той имаше право да отпуска при нужда и извън­
бюджетни средства.
бл
Към Постоянния комитет като постоянно действуващ ор­
ган се адресираха всички протести и оплаквания против едно
или друго обществено положение или действие, а също и все-\<
и
възможните молби за помощи, отправяни към Областното съ- ’
от
брание. Колко широка и разностранна бе дейността му, личи
от публикувания рапорт за времето между втората и третата
сесия на Събранието през 1880 и 1881 година (в Дневниците
ек
на Областното събрание, III, стр. 51—63). Например за този
период той е одобрил 53 правилници по разните клонове на
а
управлението, разгледал е 215 молби от частни лица, главно
за отпускане на помощи, като за повечето е препоръчал да се
удовлетворят, а н сам е отпускал помощи и награди. Напри­
мер на сопотненеца Н. Хамбаров е дал насърчителна награда
от 4000 гр. за построената от него тъкачна машина; на Ди­

51
рекцията на обществените сгради е разрешил сключване на
заем от 60 000 т. лири, потърсил е финансова отговорност по
материалното снабдяване на милицията, прехвърлил е мол­
бата по гръцко-българския спор за църквата „Св. Петка“ в
Пловдив на съда, понеже „Областта в съдебно отношение е
автономна“ и т. н. Изобщо Постоянният комитет се издигна
като главен орган в управлението на Източна Румелия.
Чрез своята широка и законосъобразна дейност той под­
помогна дейността и на Областното събрание. Благодарение
на това то можа въпреки кратките си сесии да изпълни добре
своите задачи и да се затвърди като върховен законодателен
и контролен орган на народната воля, доколкото, разбира се,
със своя състав то я отразяваше вярно. Вместо обикновен ви-
Ел
лаетски меджлис, послушен на султанския представител в
областта — главния управител, както си го представяха в на­
чалото мнозина, Румелийското областно събрание се изгради
ек У
и прояви като истински парламент, който се чувствуваше и
разпореждаше като действителен господар на областта. То
може спокойно да се нареди наравно с най-независимите пар­
тр А
ламенти в европейските държави по онова време.
По времето на Богориди Румелийското областно събрание
он С
свали, както видяхме, от директорския пост всеки, чиято дей­
ност не одобряваше, комуто нямаше доверие. При втория гла­
вен управител Кръстевич то избра и посочи лицата, които със­
на Г
тавиха правителството. Ако историята му бе предоставила по-
дълъг живот, то може би щеше да направи и третата стъп­
ка — да избере новия главен управител, който да замести
би
Кръстевич.
В Областното събрание, изборите за него и дейността му,
бл
както е редно и да се очаква, започна и се разви и партийно-
политическия живот на Източна Румелия. Докато при първи­
те избори за Областното събрание и първите му сесии съще­
и
ствуваше една общобългарска национална партия, вече при
от
изборите за подновяване на част от състава му през 1881 го­
дина се очертаха две партии — консервативна (народна) и ли­
берална (казионна). Първата бе изразител на интересите на
ек
едрата буржоазия, която беше малобройна, а втората — на
средната и по-заможння слой от дребната буржоазия, която
а
съставляваше грамадната част от населението. Но по редица
причини консервативната партия се ползуваше с по-голямо
влияние сред масата на дребните производители. Класовите
противоречия сред прослойките на буржоазията в областта

52
избухнаха под формата на борба между двете за овладяване
на властта.
Отначало те нямаха и печатни органи. Ако първите плов­
дивски вестници „Марица“ и „Народен глас“ поради умерено
консервативните си позиции се считаха, особено „Марица“ за
органи на народната партия, либералната си създаде такива
органи едва след 1881 година, когато установилите се в Плов­
див политически емигранти от Княжеството Петко Каравелов,
Петко Р. Славейков и други, подновиха забранения в София
в. „Независимост“. Като опитни агитатори те съдействуваха за
укрепване на партията. След спирането на „Независимост“
изразител иа политиката на либералната партия стана вест­
ник „Южна България“, започнал да излиза от началото на
Ел
1883 година под редакторството па Георги Бенев. Като открит
орган на консерваторите от началото на 1883 година се очерта
вестник „Съединение“, основан от П. Берковски по почин на
ек У
дейци от Княжеството със специална задача да агитира за
Съединението.
Полемичпите статии и бележки в тези вестници, писани по
тр А
различни обществени въпроси, разкриват в общи линии схва­
щанията и целите па двете партии. В. „Южна България“ (бр
он С
12 и 13 от 24 и 31 март 1883 г.) в дълга статия, озаглавена
„Разговор върху двете румелийски партии“ прави известен
на Г
опит да уточни принципите на либералната партия. Тази пар­
тия настоявала народът да се ползува от всички права и сво­
боди, понеже той бил истинският господар на страната, а пра­
вителството негов повереник. Задачата на партийната полити­
би
ка била да се разпространяват и насаждат у народа колкого
се може по-нашироко тези възгледи, за да бъдел той в състоя­
бл
ние да си избира достойни управници, защото какъвто е на­
родът, такова е и правителството му. В статия отговор на гор­
ната в „Съединение“ (бр. 15—18 от 7—28 април 1883 г.) е ка­
и
зано следното за народнокопсервативната партия: „Те (тъй
от
наречените „даром“, т. е. неоснователно, консерватори) са
имали предвид и ще имат напредъка иа страната, добрата й
препоръка пред чуждия свят, независимостта на съдилищата,
ек
справедливост в раздаването на службите, строгото придър­
жане у законат и изискването от всекиго точното изпълнение
а
на длъжностите му.“
Съчувствие към либералната партия изявяваха не само
мнозина от депутатите на Първото областно събрание, но и ня- у
кои от членовете на Постоянния комитет. Когато през пролетта /
на 1881 година бяха проведени избори за подновяването му,

53
 па мястото на досегашния председател — водача на народната
партия Ив. Ев. Гешов, бе избран Георги Груев, съчувственик
на либералите, а за подпредседател д-р Ст. Чомаков, един or
водачите на либералната партия. Сам главният управител Бо­
гориди клонеше все повече към либералите, които вече откри­
то изявяваха р^софобските си настроения и ги подкрепяше.
За директор на правосъдието, вместо неподготвения Тодор
Кесяков, той назначи Иван Салабашев. Високообразован и
богат, Салабашев се очертаваше като истински водач на либе­
ралната партия. През 1883 г. от директората, освен Ив. Ев. Ге­
шов, който бе заминал за София, по искане на Богориди бе от­
странен и директора на обществените сгради д-р Хр. Стам-
болски. Така либералите заемаха все повече места в прави­
телството и със съгласието на Богориди настаняваха свои
Ел
приятели и съмишленици на ръководни постове.
Теоретично борбата се водеше за стабилитета на държав­
ек У
ните чиновници, особено за несменяемостта на съдиите, гаран­
тирана от Органическия устав (чл. 255). Консерваторите под­
държаха принципа чиновничеството да бъде стабилно, да не
тр А
се подава на партийни увлечения, за да работи спокойно и до­
бре. Либералите твърдяха, че подобна политика води до за-
он С
крепоставяне на чиновничеството, превръщането му в каста и
настояваха народът да има право да отстранява негодните
чиновници. Така борбата всъщност бе за чиновническите ме­
на Г
ста и тя се разгаряше при всяко преместване или уволняване
на някой по-висш чиновник, префект, съдия и др. Не липсва­
ха, разбира се, и личните симпатии и антипатии.
би
Борбата между двете румелийски партии се засили осо­
бено през последните години на Румелия във връзка с преиз­
бирането на главния управител за още пет години. Либера­
бл
лите развиха голяма агитация за подновяване мандата на
Богориди, разчитайки по този начин да запазят местата си и
и
през втория му мандат. Настроените русофилски консервато­
ри, като видяха, че Богориди е изгубил благоволението на Ру­
от
сия, подкрепиха кандидатурата на Кръстевич. Те успяха даже
да превземат устроения от либералите митинг на 1 април 1884
ек
година в Пловдив и да го насочат в полза на Кръстевич вме­
сто на Богориди. Спечелили избора на главния управител, тс
а
изнесоха още по-голяма победа при изборите за новото Об­
ластно събрание и завзеха напълно властта.
Излязлата в опозиция либерална партия продължи бор­
бата срещу новото правителство с по-голяма сила. На цен­
трално място сега бе издигнат въпросът за Съединението. Пра-

54
витслството на народната партия, което бе дошло на власт
в името на Съединението, сега не бързаше да го осъществява.
Затова неговите хора бяха обявени за „лъжесъединисти“
Лозунгът за съединение бе вдигнат от либералите. Техен неос-
порван водач стана Захари Стоянов, който почна да подготвя
Съединението със своя вестник „Борба“ и чрез огранизиране
на комитети. Борбите между двете буржоазни партии в об­
ластта приключиха с успешното изпълнение на основната по­
литическа задача на Източна Румелия — присъединяването й
към Княжеството.
Ел
ек У
тр А
он С
на Г
би
бл
и от
ек
а

56
 ..ХЛЯБ ИЛИ ОГЪН“

За икономиката на Източна Румелия природата бе се по­

грижила добре. Две трети и повече от територията й бе про­
сторна равнина, севернотракийската, с плодородна почва, год­
на за всякакви земеделски култури. Земеделието е било от­
край време основното занятие на тукашното население. Така
бе и в румелийско време. Три четвърти и повече от население­
то на Румелия бе селско и главното му занятие бе земеде­
лието.
Севернотракийската равнина е обградена от север, запад
и юг от много планини с хубави гори, бистри реки и простор­
Ел
ни пасбища — условия, пригодни за развитие на животновъд­
ството. И то цъфтеше в тези места. Старопланинци, средно­
горци и родопчани умееха не само да отглеждат добър до­
ек У
битък, но се бяха научили и да преработват добре и всичко
онова, което добитъкът им доставяше — месо, мляко, кожи,
вълна, както и да изработват всичко, което бе свързано и не­
тр А
обходимо за отглеждането на стадата и за преработката на
животинските продукти. Всеизвестен е разцветът на занаяти­
он С
те през XIX в по тези места.
След земеделието, животновъдството и занаятчийството
на Г
четвърти отрасъл на румелийската, пък и на всяка друга ико­
номика, бе търговията. Удобни, макар и примитивни пътища
свързваха областта с три морета и с няколко големи града,
от които Цариград ненаситно поглъщаше всичко, което се
би
раждаше и приготовляваше по цяла Румелия. От 1873 година
областта бе свързана с турската столица и с Бяло море с
бл
железопътна линия, придобивка, с каквато по това време мал­
ко области на Балканския полуостров можеха да се похвалят.
Наистина тази придобивка носеше вече и нещо, което бе
и
почнало да подкопава румелийската икономика — западноев­
от
ропейската конкуренция, но все пак до появата на Източна
Румелия местната икономика бе в разцвет. Това, което донесе
съществени промени в нея, бяха Априлското въстание, Осво-
ек

56
а
бодителната руско-турска война и създаването на автономна­
та област Източна Румелия.
По време на Априлското въстание бяха съсипани цвету­
щите средногорски и севернородопски селища, както и много
села из равнината. През войната бяха разорени и опустошени
всички селища, през които бяха минали войските на Сюлей­
ман паша. Пред настъпващите руски войски половината от
турското население, особено по-заможните бе избягало към
Цариград. Домовете и чифлиците им бяха разграбени и раз­
рушени. Повсчето от турските земи бяха станали притежание
на българските селяни и граждани.
Създаването на Източна Румелия като държавна единица
я откъсна с митнически прегради от съседни и по-далечни об­
Ел
ласти и центрове, гдето се пласираха нейните произведения.
Органическият устав ii наложи тежко икономическо бреме. Тя
трябваше да участвува с три десети от доходите си в издръж­
ек У
ката на турския държавен бюджет (чл. 16), като при това до­
ходите ii бяха изчислени произволно от Международната ко­
мисия на 800 000 турски лири годишно. Напразно руският
тр А
представител в комисията полковник Шепелев се опитваше с
официални цифри да докаже, че представената оценка на ру­
он С
мелийските доходи е нереална и че съответната вноска на
областта от 240 000 лири ще бъде съсипателпа за румелий­
ската икономика.
на Г
Наред с това Източна Румелия бе подчинена и на големите^
западноевропейски държави. Чл. 20 на Органическия устав
гласеше :„Международнитс договори, сговори и спогодби, от
би
каквото естество и да са, които са сключени или има да се
сключат между Портата и чуждите сили, прилагат се в Източ­
бл
на Румелия, както и в цялото турско царство. Волностите и
привилегиите, които са придобити на чужденци, каквото и
да е условието им, ще се почитат (зачитат) в тази Област“.
и
Според това задължение на Източна Румелия бе наложен
от
режимът иа капитулациите, който тежеше над Турция вече
два-три века .За Румелия той се оказа по-тежък отколкото за
Турция, защото като голяма и суверенна държава Турция все
ек
пак можеше да се противопостави на една или друга негова
клауза, а Източна Румелия, малка и външнополитически на­
а
пълно зависима от Високата порта, бе безсилна срещу по-
пълзиовенията на западноевропейския капитализъм. Нуждите
на новоустройващата се държава и липсата на подготвени
местни кадри разтвориха още повече вратите на Източна Ру­
мелия за чужденците.

57
 Източна Румелия бе селскостопанска област и затова
въпросът за владението на земята бе извънредно важен. Мио-
гото и най-добрите обработваеми земи в България до Осво
бождението бяха в ръцете на турски бейове-земевладелци.
Феодалното чифликчийство бе основната форма на земедел­
ското стопанство в Турция. От средата па века то бе почнало
да запада, но истински преврат в него донесе Освободител­
ната война. Още с настъпването на руските войски започна аг­
рарно движение .Българските селяни, лишени от своя земя и
работили като ратаи на турските чифлици, сега побързаха да
си присвояват ниви, ливади и мери от изоставените турски
чифлици. Това преминаване на турските чифликчийски земи
в ръцете на българите продължи и след войната, само че сега
Ел
земите се продаваха от завърналите се собственици турци.
Закупуваха ги по-заможните селяни и богатите граждани.
Правителството главно по външен натиск също взе мерки
ек У
срещу прибързаното разграбване и разпродаване на чифлик­
чийските имоти. Така само малцина селяни успяха да се снаб­
дят и да задържат повече обработваема земя. Голямата част
тр А
от тях си останаха и в румелийското време все тъй бедни,
каквито бяха по-рано.
он С
За да се подобри положението на селячеството бе необхо­
дим работен добитък, който по време на войната намаля
твърде много, подобрени земеделски култури, модерни земе­
на Г
делски оръдия и съоръжения, агрономическа просвета и най-
вече пари. Всичко това румелийските селяни нямаха. Новият
поземлен данък кадастъра, с който румелийското правител­
би
ство земни турския подземлен данък (юшура), се оказа твър­
де тежък за лишеното от пари селячество.
бл
Малко можеше да му помогне и търговията. Тя бе спъната
от новите митнически прегради, пък и малкото земеделски про­
изведения, които румелийският селянин бе в състояние да от­
и
дели и изкара на пазара, поради примитивния характер на
от
неговото земеделие бяха долнокачествени и не се ценяха. Про­
дажбата се затрудняваше и от скъпия транспорт. Превозва­
нето с волски коли и коне бе трудно и бавно, а компанията на
ек
румелийските железници бе определила такива високи пре­
возни тарифи, че прекарването на един чувал жито от Пазар­
а
джик до Цариград струваше по-скъпо, отколкото от Марсилия
или дори от Канада до турските пристанища.
Срещу тази убийствена експлоататорска политика на ба­
рон Хиршовите железници румелийското правителство бе без­
силно. Правата на компанията бяха гарантирани от Органи-

68
ческия устав. Неговите съставители бяха вписали в притур­
ката (чл. 34) към главата за земеделието и търговията след­
ното: „Законите и правилниците, които са в сила в Османското
царство относително до отстъпка, правяние, поддържание и
дс работението и реда (полицията) на железниците се задър­
жат (важат) и в Източна Румелия.“ Уставът осигуряваше на
компанията не само положението с построените железопътни
линии, но забраняваше на румелийското правителство да
строи нови свои линии, което се предлагаше от някои като
средство за борба срещу политиката на компанията.
И нещо повече. Все по пътя на капитулациите на компа­
нията на Румелийските или Източните железници, както още
се наричаха, бяха отстъпени за експлоатация и държавните
Ел
гори около последната станция Белово, уж за поддържане на
линията и съоръженията й. Агентите на компанията бяха поч­
нали безразборно изсичане и продаване не само на държав­
ек У
ните, но и на обществените гори, и така лишаваха местното
население от главния му поминък. Срещу това се говореше
в Областното събрание, пишеше се и в пресата, но всичко бе
тр А
напразно. Барон Хирш, когото западноевропейските вестници
величаеха като култур трегер на Изток, за сега безогледно
он С
експлоатираше румелийското население.
Наистина имаше селяни, които бяха успели да се сдобият
на Г
с повече земя и бяха забогатели, и то не толкова от първобит­
ното си земеделие и животновъдство, колкото от допълнителни
занимания — кръчмарство, лихварство и дребна търговия. Те
не бяха многочислени, обикновено по няколко в село, но по­
би
ради примитивните обществени и стопански условия в тога­
вашното село се бяха издигнали като селска върхушка. Тези
бл
селски чорбаджии, както обикновено ги наричаха, бяха съ­
щинските господари на селото — бяха кметове и кметски за­
местници, училищни и църковни настоятели, често изпълнява­
и
ха службата и на секретар-бирници, съдии и пр. Те представя­
от
ха селото и пред държавната власт и нейните органи търсеха
и знаеха обикновено само тях.
По-голяма част от земите на турските чифлици бе закупена
ек
и мина в ръцете на богати българи — търговци, лихвари и
доосвобожденски чорбаджии, които сега станаха и едри земе­
а
владелци. Например известният пловдивски богаташ Цоко
Каблешков, който преди Освобождението имал само 300 увра-
га земя, през 1882 година имаше 1018 уврата в с. Катуница,
Асеновградско, а на следната година купи една трета от чиф­
лика на Сюлейман Арифов в с. Тюркмен махле (Българени)

К9
ь Сърнегорска околия с 279 уврата ниви, 53 уврата ливади,
лозе и пр. Известният пловдивски лихвар Константин Хаджи-
калчов купи големия чифлик на Саръосман в с. Бейкьой (Бо­
лярино) до Пловдив, към който присъедини още 100 уврата
земя, закупена от други турни. Богатата фамилия па Гешови
също разшири чифлиците си в Дермендере (Първенец). Го­
лям чифлик до Пловдив закупи и Андон Балтов.
И това бе не само в Пловдивско, гдето според официал­
ната статистика от началото на румелийското управление до
1 ноември 1883 г. бяха продадени недвижими имоти за
22 851 606 златни гроша, но и навред из областта. Например
старозагорците Васил Златев, Стефан Салабашев и други за­
купиха големи пространства земя, а в цялата Старозагорска
Ел
околия бяха закупени земи за 14 622 405 зл. гроша, в Сливен­
ската околия за 7 927 152 зл. гроша. В Айтос само братята
Константин и Апостол Възвъзови купиха чифлик в с. Кючю-
ек У
калан (Малка поляна) от 2024 уврата земя. Иван Хаджи-
петров от Бургас купи в с. Ваякьой (Долно Езерово, до Бур­
гас) 6430 уврата земя и стана един от най-едрите земевладел­
тр А
ци в този край. Собственик на чифлик до Бургас (в с. Кафка)
стана и известният пловдивски общественик и книжовник
он С
Найден Геров, макар че никога не се бе занимавал със сел­
скостопанска работа. Общо в цяла Източна Румелия според
официалната съдебна статистика до 1 ноември 1883 г. бяха
на Г
продадени и закупени недвижими имоти за 100 476 311 зл.
гроша.
Богатите българи закупуваха тези големи количества зе­
би
мя, не за да ги обработват, а за да влагат парите си и да тър­
гуват. Много от тях веднага ги препродаваха, щом като це­
бл
ната им се повишаваше. Например Хр. Костов, Ив. Дибенов
и Мих. Попов от Стара Загора купиха гора в с. Гюбл Куфа-
лий (Савино, Тополовградско) за 50 000 гр., която веднага
и
продадоха за 150 000 гр .Общо в цялата област до поменатата
от
дата 1 ноември 1883 година бяха продадени от немюсюлмани
на немюсюлмани, т. е. за търговско-спекулативни цели земи
за 24 728 764 зл. гроша. Стопанисването на чифлиците от но­
ек
вите им собственици се изразяваше обикновено в това, че ги
даваха под аренда на бедните селяни, а самите те живееха в
а
градовете и заемаха разни държавни служби или се превръ­
щаха в обикновени рентиери като турските им предшестве­
ници.
Така аграрният преврат, който се извърши в Източна Ру­
мелия през войната и непосредствено след нея, не донесе съ­

60
ществени промени в състоянието на земеделското стопан­
ство, освен това, че големи количества земя преминаха от едни
владетели в други. То си остана все тъй раздробено с най-при-
мнтивна обработка и долнокачествена продукция, която едва
задоволяваше най-насъщните нужди, без каквито и да било
изгледи за подобряване.
Наистина това окаяно положение на селското земеделско
стопанство се виждаше и съзнаваше от всички. За него се
пишеше във вестниците, говореше се в Областното събрание и
по други обществени места. Всички подчертаваха и изтъкваха
земеделието като основа на румелийската икономика и настоя­
ваха да се вземат мерки за подобряването му.
Необходими бяха коренни реформи както във владението
Ел
на земята, така и в обработването й. Но за тях липсваха усло­
вия. Ръководните лица в управлението сами бяха затънали
твърде дълбоко в новозатвърдяващата се система на земевла-
ек У
дението и всякакви реформи в тази насока щяха да засегнат
на първо място техните интереси, а освен това провеждането
им би се сблъскало и с противоречивите интереси на чуждите
тр А
държави. Румелия бе зависима област. Грижите на заинтере­
сованите за земеделското стопанство румелийски обществе­
он С
ници се свеждаха до писане на статии във вестниците и изда­
ване на списания и брошури със селскостопанска тематика.
Единственото, което се направи, бе откриване на училище
на Г
за подготовка на земеделски кадри. За такова се заговори в
Областното събрание още през 1880 година, но то можа да
едва през 1883 година в с. Садово до Пловдив,
би
добре от правителството, то се устрои със съот-
програма за теоретическо и практическо обучение, снаб­
бл
ди се с обработваема земя, учебни, жилищни и стопански
сгради и с учители-специалисти като Ив. X. Бояджиев (ди­
ректор), чеха Вацлав Стрибърни и други.
и
Въпреки това Садовското земеделско училище не намери
от
у селското население приема, който организаторите му бяха
очаквали. Много ученици в него пе се струпаха — например
през 1885 година бяха се записали само 7 нови ученици - иУ
ек
желанието им да работят като земеделски стопани пе бе го­
лямо. Селяните мечтаеха децата им да станат чиновници в
а
града, а не земеделски работници на полето. Впрочем руме­
лийският период бе твърде кратък, за да се видят плодовете
на училището. Във всеки случай в Румелия се постави начало­
то на българското земеделско образование.
Вторият отрасъл на икономиката — промишлеността бе

61
слабо развит в доосвобожденска България. При създаването
на Източна Румелия на територията й имаше фактически само
две фабрики — на Михаил Гюмюшгердан в с. Дермендере
(Първенец) до Пловдив и на Добри Желязков в Сливен. Ця­
лата друга промишленост бе ръчна и бе съсредоточена в под­
балканските селища Панагюрище, Копривщица, Сопот, Кар-
лово, Калофер, Казанлък, Котел и в Родопите. По време на
въстанията и войната точно тези селища пострадаха най-мно­
го. Добре уредените предачни и тъкачни работилници, които
в Сопот, Карлово и другаде използуваха и чаркове с водна
сила, бяха разнебитени, мъжкото население избито и разпръс­
нато. „Панагюрище, пише един съвременник, се е превърна­
ло на музей за невиждана сиромашия “
Ел
Нуждата от издигане и модернизиране на българската ин­
дустрия също се съзнаваше от всички. „Ако един народ няма
собствена индустрия и търговия, то той е роб на по-силните,
ек У
бъдещето му е смърт. След свободата, която добихме, ще бъде
непростителен грях, ако не се стремим и заловим най-дейно
за възобновяването на народната ни индустрия и търговия,
тр А
без които земеделието ни не вирее, пропада“ — писа вестник
„Южна България“ през ноември 1883 година, а „Народний
он С
глас“ по същото време допълни: „Политическото робство е
лошо, но още по-лошо е икономическото“.
на Г
За издигането и модернизирането на местната индустрия,
както и за земеделието, бяха необходими суровини, капитали
и подготвени кадри. В областта имаше достатъчно първични
селскостопански продукти, които можеха да бъдат преработ­
би
вани, но поради примитивния характер на земеделието и жи­
вотновъдството те бяха недоброкачествени и затова не твърде
бл
сгодни за една доходна индустрия. Например въпреки хуба­
вите лозя по северните склонове на Родопите вината, които
се приготовляваха от тях, не бяха доброкачествени. Почвата
и
в Пловдивска е плодородна. Хр. Г. Данов, сравнявайки я с
от
чешката, още през 1860 година агитираше да се сее захарно
цвекло, което да се преработва в захар както в Чехия. Но
захарна фабрика бе основана в Пловдив късно след Съедине­
ек
нието.
Територията на Източна Румелия е богата и с изкопаеми
а
суровини. Но те ие бяха нито проучени, пито разработени, при
това експлоатацията им бе запазена за европейските монопо­
ли. В чл. 74 на цитираната вече притурка-правилник към
главата за земеделието и търговията в Органическия устав
е казано: „Законите и правилниците, които имат сила в Ос-

62
майското царство за търсене на руди за отстъпка, работение
и за порядъка на рудите и рудниците, както и мерките за об­
ществената безопасност и здравност, които има да се вземат
относително до рудите и рудниците, се пазят и в Източна Ру­
мелия“.
В Турция, както е известно, цялата минодобивпа инду­
стрия бе в ръцете на чужденците. Според Органическия устав
така трябваше да бъде и в Източна Румелия. Чужденци
идваха, но и те предпочитаха да влагат капиталите си в по-
сигурни и леснодоходни предприятия, отколкото в дълготрай­
ни поземлени проучвания. Още по-малко с тази задача може­
ха да се заемат българите, които не разполагаха нито с ка­
питали, нито с подготвени кадри. Така в Източна Румелия,
Ел
както впрочем и в Северна България, през тези първи след­
освобожденски десетилетия, не можа да се положи попе нача­
ло на местна минодобивна индустрия, чиито произведения да
ек У
послужат за машиностроене и пр. Майсторите и на най-обик­
новените земеделски и стопански оръдия трябваше да раз­
читат на вносни материали.
тр А
В областта бе почнала да се развива леката индустрия
като най-доходпа, и то с неособено бързи темпове. През целия
он С
румелийски период бяха открити не повече от двайсетина про­
мишлени предприятия, повечето малки, които биха могли да
на Г
бъдат наречени фабрики. В Сливен, гдето имаше вече тради­
ция за фабрично текстилно производство, бяха открити нови
текстилни фабрики (на Саръиванови и др.). В бившата фабри­
ка на Д. Желязков, която румелийското правителство даде
би
под наем на дружество „Напредък“, бе открит и държавен
курс по бояджийство, тъкачество, предачество и луксорство,
бл
за подготовка на местни техници, от каквито имаше голяма
нужда. По една-две фабрики бяха открити и в други градове.
Най-тежко оставаше положението на ръчната предаческа
и
и тъкаческа промишленост в подбалканските селища Сопот,
от
Карлово и Калофер. Те бяха пострадали най-тежко от вой­
ната. В Сопот и Карлово бе избито почти цялото мъжко на­
селение. Останали бяха няколко стотин жени вдовици, които
ек
за своята и на децата си прехрана разчитаха само на предене
вълна за гайтани и тъкане на платно. Гайтанът, за чието из­
а
плитане се използуваха и чаркове, движени от водна сила,
преди войната бе намирал добър пазар не само в страната, но
и надалече в Сърбия, Босна и Херцеговина и другаде. Но­
вите митнически граници след войната бяха затворили тези
пазари и производството му спадна изведнаж.

63
 Втори удар па местното предачество бе нанесен от вноса
-на фабрична прежда, която бе много по-доброкачествена и по-
евтина от преждата на карловските и сопотските предачки.
Тяхното положение се влоши особено много през есента на
1882 г., когато Илия Мангъров от Сопот и други карловски
търговци внесоха по-голямо количество фабрична прежда.
Седмици наред пред Коледа и другите християнски празници
бедните сопотски и карловски вдовици предачки не успяха да
продадат почти нищо от изпредената прежда. На оплаква­
нията им да се спре вноса на фабрична прежда никой не обър­
нал внимание. По-рано, преди въстанията и войната, отноше­
нията между работниците и търговците и въпросите за цената,
за дисциплината и пр. се урегулирваха от еснафските органи­
Ел
зации. Сега те, доколкото още съществуваха, при новите ико­
номически условия, които настъпваха, бяха вече безсилни.
/Тъй се стигна до „бунта на сопотските и карловските предач-
ек У
J ки“, опита им да спрат насилствено вноса на фабрична
прежда.
тр А
На 7 март 1883 година в Сопот станало известно, че към
града идва кола, натоварена с три бали прежда на Илия Ман­
он С
гъров. Веднага няколко от по-смелите предачки Аврамица
Кисерката, Пена Машкина, Тата Пандуркова, Мария Мутаф-
на Г
чийката и други се разтичали по улиците и чукайки по вра­
тите и прозорците на приятелките си, викали: „Преждата
пристига, излизайте!“. Скоро пред града при баждарницата
се струпали множество жени — всичките предачки и тъкачки
би
в града, имало и мъже ,и младежи. Щом колата пристигнала,
те се нахвърлили върху нея, разпрегнали воловете, смъкнали
бл
вързопите прежда и почнали да ги разкъсват и разхвърлят,
едни палили преждата, като я поливали с газ, други я тъпче-
Л1И в калта и разхвърляли по околните дървета и храсти.
и
От Карлово веднага пристигнал полицейски агент с един­
от
ствените двама стражари, но не успели да спрат жените. Те
дори ги замеряли с камъни, а после се отправили към къщата
на Мангъров, обградили я отвред и почнали да хвърлят ка­
ек
мъни и дървета по прозорците и по вратите. Напразно стра­
жарите и притеклите се неколцина граждани се опитвали да
а
ги отблъснат .Скоро покритата със слама пристройка към
къщата, в която имало бояджийски и други материали, плам­
нала от захвърлените по нея натопени с газ дрехи и парцали.
^Чували се викове „Хляб или огън“.

64
 Разярените жени се борели за хляб и действували с огън.
Искали да изгорят не само докараната европейска прежда,
но и своя „съсипател“, човека, който я внасял заедно с къщата
и семейството му, „за да не посмее вече никой да внася евро­
пейска прежда“ Мангъров бил наистина със семейството си
в къщи, но успял да се измъкне през съседна къща, като той
или синът му стреляли няколко пъти срещу нападателните,
без обаче да засегнат някоя.
След това жените се прибрали по домовете си и когато
пристигнала от Карлово нова група жандарми, намерила ули­
ците пусти. Запалената къща на Мангъров била загасена и
градът се поуспокоил. Между това били арестувани и откара­
ни в Карлово около 30 от жените нападателни. На 9 март дру­
Ел
гите сопотненски предачки се отправили на тълпи към Кар-
лово, за да освободят арестуваните си другарки. Към тях се
присъединили и много карловки и заедно се опитали да на­
ек У
паднат освен къщата, в която били задържани сопотненките,
и други къщи, в които предполагали, че има складирана ев­
тр А
ропейска прежда. Полицейските жандарм.и уопели да ги
спрат, като арестували някои от жените, а другите разпръс­
нали Възбуждението било обаче голямо, пренесло се и в ня­
он С
кои околни села, даже и в Калофер, но пред подсилената ох­
рана с пристигналото от Пловдив войсково отделение и ок­
на Г
ръжния прокурор Сочински движението затихнало.
На 11 март в Карлово, а също и в Сопот били свикани от
властите общи събрания, на които било разгледано и обсъде­
но станалото. Пред опасността, че подобни смутове могат да
би
послужат като повод да влезат в областта турски войски,
били взети мерки за предотвратяване на нови подобни сму­
бл
щения. Мангъров и карловските търговци вносители на преж­
да обещали, че не ще внасят вече европейска прежда, а же­
ните предачки се задължили да изпридат по-доброкачествена
и
прежда, която производителите па гайтан да изкупуват ре­
от
довно
„Буната на сопотненки“ раздвижи обществеността в об­
ластта. В пресата се изписали сума статии, в които се защи­
ек
таваха едната или другата, или пък и двете страни. Под на­
тиска на общественото мнение повечето от арестуваните и
а
подсъдими жени били освободени, а осъдените като най-ак­
тивни участнички в 3-годишен затвор били помилвани.’

* Те били Аврамнца Кнсерка, Дона Конова, Христина Кисерова Мии-

чова. Гьоковица Николова. Кировица Митанова. Неделя Иванова. Дона

5 Когато Пловдив бе столица 65

Но и обещанията на Мангъров и на другите търговци вноси­
тели да не внасят прежда не били спазени. Те и не можеха
да бъдат спазени, защото свободата на търговията в Източ­
на Румелия бе гарантирана от закона, нейната икономика вър­
веше по пътя на буржоазния икономически либерализъм и ня­
маше сила, която да я отклони от този път.
Положението на бедните сопотски и карловски вдовици
предачки не се подобри; те останаха да се борят сами с ми­
зерията. Във всеки случай техният бунт бе интересен епизод
в иначе спокойната Източна Румелия, който раздвижи об­
ществеността както никое друго събитие. Той бе ранно пред­
знаменование на онова, което дойде по-късно. Викът им
„Хляб или огън“ е знаменателен. Той не бе лозунг, измислен
Ел
в партийни клубове и вестникарски редакции, а бе стон, плач
па отчаяни, изгладнели жени, които искаха хляб за себе и
за децата си.
ек У
Впрочем „сопотската работа“ не бе единствената работни­
ческа стачка в Източна Румелия. Още през 1881 година ра­
ботниците от Дановата печатница един ден се разбунтуваха
тр А
и отказаха да работят, докато не дойде Данов и им обеща,
че ще изпълни исканията им. На 31 януари 1883 година ра­
он С
ботниците и в областната печатница не се явиха на работа в
знак на протест срещу 10-часовия работен ден, който те ис­
на Г
каха да бъде намален на 9 часа. През 1884 година стачка,
или както я наричаха „екмек давась“, обявиха работниците
в двете текстилни фабрики в Сливен (Държавната и Саръ-
ивановата), гдето положението им беше страшно тежко.
би
„Смешната буна на сопотненките“ и другите спомена­
ти стачки са първите стихийни опити за борба на наемните
бл
работници в Източна Румелия срещу настъплението на ка­
питализма. Те, разбира се, не можеха да спрат развитието
на капиталистическите отношения в страната, което следва­
и
ше своя исторически ход. От друга страна, в областта на­
от
хлуваше и чуждият капитал. Един само преглед на търговски­
те реклами в румелийските вестници показва колко много
чуждестранни търговски фирми предлагаха стоки и откри­
ек
ваха агентури.
Друго занятие на голям брой от населението на Източна
а

Пончовичнна Стефанова, Кръстьовица Мариина, Мита Тодорова. Атанасица

Козарката. Долна Лилова. Иваннца Базлъкова, Мария Клисурката. Ива-
liiiuo Пенчова. Мита Уйева, Георгьовица Танчева, Парашкева Кайнова.
Манчевниа Пнпсркова н Софка Петрова Папуркпна.

66
Румелия бе чиновничеството. То бе новото, което донесе Ос­
вобождението за всички що-годе образовани българи. Дока-
то по-рано всички държавни служби се заемаха само от тур-
цпте, сега всеки, даже и този, който едва смогваше да на­
пише името си, можеше да стане чиновник и ставаше. „Глав­
ният разговор, който се чуваше между познати в Пловдив
през 1878 и 1879 година, спомня си Д. Юруков, бе: „Ти ка­
къв си назначен и колко пари получаваш?“. И прибавя: „То­
гава служба не получи само този, който не поиска.“
Новоустройващата се държавна машина имаше нужда от
служители и броят им се увеличаваше ежегодно. В бюдже­
та на Румелия за 1885 година бяха предвидени само за 6-те
дирекции (министерства) 8952 чиновнически места. В това
Ел
число не влизат учителите и многото други служби, конто
се издържаха от общините. При това чиновничеството се ока­
за твърде доходно занятие. Заплатите, които получаваха, осо­
ек У
бено по-аисшите, бяха доста високи. Първият от тях, глав­
ният управител получаваше 400 000 гроша годишно плюс
тр А
176 000 извънредни, главният секретар — 8 000, директорите
— по 4000 гр., началник канцелария в дирекция — 2000, се­
кретар в дирекция — 1800 гр., главният контрольор в дирек­
он С
цията на финансите — 2400 гр., префект на департамент —
3000, председател па департаменталеп съд — 2000 гр., дирек­
на Г
тор на гимназия — 2000 гр., гимназиален учител — 1500 гр.,
военният прокурор — 3500 гр., командир на батальон — 3000
гр., по-нисшите чиновници, например писар — до 700 гр.
При тогавашната евтиния на хранителните стоки тези за­
би
плати позволяваха един сравнително по-висок стандарт па
живота. При това, мнозина от по-висшите чиновници получа­
бл
ваха и допълнителни възнаграждения за участие в разни ко­
мисии, от вестникарски труд и пр. Като се има предвид, че
те всички бяха синове на еснафи, занаятчии, израснали и
и
възпитани на скромен и пестелив живот, пък и възможно­
от
стите за безразсъдно пилеене на пари в тогавашните градове
не бяха твърде големи, може лесно да се разбере как новите
държавни чиновници бърже се замогваха. Спестените си па­
ек
ри те влагаха обикновено в закупуване на недвижими имоти
— къщи, градини и чифлици. Чиновпик-чифликчня стана
а
нещо обикновено в Източна Румелия.
Това замогване на част от румелийското население от за­
плати за сметка на младата държава криеше в себе си опас­
ности за икономическото й развитие. Въпросът за високите
чиновнически заплати се подигаше и разискваше и в Област­

67
ното събрание, и в печата, но промени не се направиха. Чи-
новпичеството си остана едно от най-лесните н доходни
занимания, към което се стремяха все повече младите. Не май­
стор занаятчия със самостоятелен дюкян бе техният идеал
както преди Освобождението, а държавна служба с висока
заплата. Дори и търговската дейност не бе тъй привлекател­
на за българите. При долнокачествената местна продукция
н западането на занаятчийството износната търговия няма­
ше особени перспективи, а вносната се съсредоточаваше все
повече в ръцете на чужденци, които се налагаха като по-
силни конкуренти. В ръцете на българите оставаше все пове­
че вътрешната търговия на дребно.
За отпор срещу настъпващия чуждестранен капитал бя­
Ел
ха необходими по-големи парично-търговски обединения в
страната, а такива все още нямаше. Създаването на стопан­
ски дружества, за които постоянно се апелираше като сред­
ек У
ство за борба с лихварството и чуждестранната конкурен­
ция. бе все още в стадия на взаимопомощта и спестяването.
Впрочем, и за тях повече се говореше, отколкото се правеше,
тр А
пък и създадените ие развиваха някаква особена дейност н
обикновено скоро пропадаха.
он С
Изобщо икономическото развитие на Източна Румелия
се обуславяше както от специфичните й географско-стопан­
на Г
ски и народностни особености, така и от вътрешната и дър-
жавнополитическа структура и международното положение,
в което бе поставена. Тя бе малка, млада и слаба държавна
единица, пред която стояха много стопански и културни за­
би
дачи, за чието разрешаване бяха необходими сили и вре­
ме. Над всички тях стоеше обаче национално-политическата
бл
— да остане ли Източна Румелия самостоятелна или да се
съедини с Княжеството. От решението на този въпрос зави­
сеха всички други задачи. „Съединението, както пише Дим.
и
Благоев, обедини средствата на двете български държави за
от
общи стопански цели, създаде повече условия за развитието
на производителните им сили. В социално-икономическо от­
ношение то означава по-голям простор и по-благоприятнн
ек
условия за буржоазното развитие на България.“
а

68
 ЧУЖДОТО В ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ

По-добре би било, ако се каже: чуждото в България. Да

се проследят и съпоставят чуждите влияния — културни, сто­
пански и политически в дългата история на нашия народ, е
необходимо и полезно. Това важи и за някогашната Източна
Румелия, която, макар да има краткократен живот, се раз­
вива в твърде важен период от нашата история, когато се
полагаха основите на днешната българска държава.
Кои бяха чуждите влияния в Източна Румелия?
На първо място гръцкото и турското. Те и двете бяха на­
лице още при създаването на Източна Румелия като държа­
Ел
ва. Това е ясно и от казаното досега, затова тук ше разгле­
даме, и то предимно в културен аспект, само тези чужди влия-^-
ния в Източна Румелия, които дойдоха отвън.
ек У
Руското влияние в Източна Румелия, пък и у целия бъл­
гарски народ, бе старо и силно. Източнорумелийските, тра­
тр А
кийските българи, ако и да бяха по-далече от Русия откол-
кото мизийските българи, също като тях знаеха за голямата
славянска страна на север, мнозина бяха ходили там и я по­
он С
знаваха. Известно е например, че още през XVIII в. калуге­
ри от Калоферския манастир бяха ходили в Русия. Йеромо­
на Г
нах Памво от същия манастир бе донесъл от там църковно-
славянската граматика на Милетий Смотрицки, по която, пре­
писвана няколко пъти, мнозина учители и граматици се бяха
научили да четат и разбират църковнославянски, а покрай
би
него и руски език. Не друг, а котленецът Георги Мамарчев,
офицер от армията на генерал Дибич, бе се опитал да създа­
бл
де независима българска област по южните склонове на Из­
точна Стара планина и когато опитът му не сполучи, слпвен-
цн и ямболци вкупом с жени и деца последваха руските вой­
и
ски чак до Бесарабия, останаха там и основаха Нов Сливен,
от
Нов Ямбол, без да скъсат връзките си със стария Ямбол п
Сливен.
ек
а
69
 Когато през първата половина на XIX в. българските мла­
дежи почнаха да търсят наука и образование в Русия, тра­
кийските бяха между първите — Найден Геров от Коприв­
щица, Партепи Белчев от Сопот, Захари Княжески от Ста­
ра Загора, Добри Чпптулов от Сливен, Сава Филаретов от
Жеравна и други, станаха проводници на руското влияние
през Възраждането. По времето на Румелия, за което гово­
рим , повечето от тях бяха излезли от строя на активистите,
по делото им даваше своя плод и сега. Решаващото за рус­
кото влияние в Източна Румелия, както и въобще в Бълга­
рия, бе това, че вековната надежда на българите за освободи­
теля „Дядо Иван“ не бе останала празна. Именно пзточнору-
мелийските българи, които повече от всички други бяха
Ел
пострадали от турците, бяха видели в Стара Загора, на Шип­
ка и пред Пловдив силата на руското оръжие и запомниха
завинаги подвига на освободителите.'
ек У
Четиринадесетте месеци на временното руско управление
в Южна България, бъдещата Източна Румелия, бе твърде
кратко, за да се направят много неща. И все пак тогава бя­
тр А
ха положени основите на бъдещата държава. Известно е, че
висшите административни постове в освободена България се
он С
заеха от руси, а за техни помощници бяха назначени бъл­
гари, за да се подготвят да ги заместят. За езиковата и кан­
на Г
целарско-административната им подготовка в Пловдив бе
организиран и специален курс. Завършилите курса заеха ад­
министративни и други служби и се отличиха като добри слу­
жители. Те спокойно могат да бъдат наречени руски възпита­
би
ници, защото между лицата, които застанаха начело на Из­
точна Румелия и ръководеха обществения живот, истински
бл
руски възпитаници, т. е. завършили училища в Русия, имаше
само неколцина — Пантели Наботков, Ст. Бобчев, Д. Тончев
и други. По-късно броят им се увеличи, защото дирекцията
и
на просветата отпускаше стипендии за следване в руските
от
висши училища. Малцина бяха русите, които останаха на
граждански служби в страната — в мъжката гимназия учи­
тел няколко години бе Ал. Доброволски, Ал. Башмаков бе
ек
директор на Народната библиотека. В прокуратурата в Плов­
див работеше Ал. Неболсин и др.
а
Най-важното, което остана от русите в Източна Румелия
и се запази, бе влиянието им в казармата. Първата зсмска
българска войска бе организирана от руските офицери. Те
насадиха в пея добра дисциплина и патриотичен дух. След
оттеглянето им от областта общото ръководство на румелий­

70
ската милиция и жандармерия бе поверено от султана на ге­
нерал Виталис, един гръцко-французки лсвантиец, който бе
служил в турската армия и се бе проявил повече като аван­
тюрист. Като началник па румелийската милиция той си
бе поставил задача „да я потурчи“, но не успя, а само раз­
строи дисциплината и. Макар че в щаба и на двете военни
тела (милицията и жандармерията) се настаниха и разни
други чужденци, истински ръководители и възпитатели па
войниците бяха останалите иа служба руски офицери и тех­
ните български колеги, все руски възпитаници. Това положе­
ние се запази и до края на Румелия, като числото иа българ­
ските офицери се увеличаваше със завършили военното учи­
лище в София. Отношенията между тях и руските офицери
Ел
бяха с редки изключения добри. На тях българските офицери
гледаха като на свои учители. Те не попречиха и па Съедине­
нието, в организирането на което участвуваха българските
ек У
офицери. Някои от руските офицери останаха да служат в
българската армия и след общото им отзоваване в навечерие­
то на Сръбско-българската война в 1885 година. Благодарение
тр А
на тях румелийската милиция имаше добра военна подготов­
ка и високо патриотичен дух, които се проявиха по най-бле-
он С
стящ начин в решителното българско контранастъпление от
Сливница до Пирот, ръководено от румелийския майор Да-
ниил Николаев.
на Г
Още по-силно бе културното руско влияние. Руският език,
руската литература и наука не бяха неизвестни в Пловдив и
в областта. Руски език бе преподаван в няколко училища в
би
Румелия още преди Освобождението, гдето бяха работили
учителн-руски възпитаници като Найден Геров в Пловдив,
бл
Ботьо Петков в Калофер, Добри Чинтулов в Сливен. След
Освобождението той бе въведен като задължителен учебен
предмет във всички класни училища. Учителите, макар и не
и
всички добре подготвени, го преподаваха старателно и уче­
от
ниците успяваха да придобият елементарни познания. Обик­
новени руски изрази бяха познати и от годините на войната
и на руското управление. За мъжете те се допълваха и от
ек
службата в казармите. Църковпославянски, който се чуваше
в църквите, също улесняваше разбирането на руския говор.
а
Той наистина не се слушаше на улицата тъй често както
френският, ио хората така добре се разбираха, че секрета­
рят на руското консулство Ал. Путята можеше да изнася в
Пловдив публични беседи на руски.
Ученолюбивите младежи допълваха наученото по руски в

71
училищата с четене на руски книги, които се намираха в
Пловдив и в другите по-големи градове. В Народната биб­
лиотека в румелийската столица те бяха най-много след бъл­
гарските. Например от набавените през 1884 година всичко
1292 книги, 703 бяха руски, а от четените 5231 руски бяха
2010, български 2502. Руски книги се продаваха и в книжар­
ниците в града, а и частното им доставяне направо от Русия
не бе мъчно.
В града се получаваха руски вестници и списания. В На­
родната библиотека, според съобщения във вестниците, се
получаваха и бяха на разположение на читателите следните
руски периодични издания: „Юридическое обозрение“, „За­
писки учителя“, „Семья и школа“, „Отечественние записки“,
Ел
„Нива“, „Вестник ЕвропьГ, „Всемирная илюстрация“, „Жен-
ское образование“, „Вестник садоводства и огородства“,
„Православное обозрение“, „Росийская библиография“.
ек У
За интереса към руската художествена литература в
Пловдив и въобще в Румелия свидетелствуват преводите от
нея в българските вестници или в сборници и отделни кни­
тр А
ги.
В известната „Българска христоматия“ на Вазов и Ве­
он С
личков са преведени откъси или отделни стихотворения от
15 руски писатели, повече от всички други чуждестранни. Тук
са руските класици А. Пушкин с „Капитанска дъщеря“, „Ев­
на Г
гений Онегин“, „Борис Годунов“ и няколко стихотворения,
М. Лермонтов — стихотворенията „Пророк“, „Сам излязох
на полето“, Н. Гогол — „Тарас Булба“, „Ревизор“, Ал. Кол-
би
цов — „Тъга на селянина“ и „Последната борба“, Княз Вя-
земски — „Обяснено съмнение“, Ив. Тургенев — „В навече­
бл
рието“, Л. Толстой — „Война и мир“, Карамзпн и Грановски
— из курсовете им по история.
Във вестник „Марица“ са печатани като подлистннци от
и
Ив. Тургенев: „Яков Паскинов“ — бр. 435, 436, 439—443/1882
от
г., „Клара Милич“ — бр. 461, 464/1883 г., „Тропоти се“ — бр.
534, 536, 539/1883 г., „Пожар в морето“ — бр. 566/1883 г., „Пир
у върховното същество“ — бр. 603, 617/1884 г., от М. Вовчок —
ек
„Двама синове“, „Свекърва“ и „Лепервина“ — бр. 882, 883,
645/1883 г., и от Салтиков—Шчедрин — „Повест как един се-
а
ляч нахранил двама големци“ — бр. 335/1881 г. В сп. „Наука"
„Съвестта се загубила“ от Салтиков—Щедрин — бр. 3/1882 г.
и пак от Тургенев „Едно свиждане“ (из „Записки охотника“)
— бр. 6/1882 г., „Призраци и фантазия“ — бр. 11/1884 г. Изоб­
що Тургенев е най-любимият руски автор в Румелия, разбира

72
се, в Северна България. В „Народний глас“ е преведен це­
лият му роман „В навечерието“. За смъртта му във в. „Съе­
динение“ бр. (36/1883 г.) е поместен обстоен некролог и крат­
ки съобщения в другите вестници, а в сп. „Зора" (кп. 1) ли­
тературен очерк.
Руското влияние бе силно и в учебната книжнина. Пре­
ведените още преди Освобождението от Хр. Данов, Др. Ман-
чов, Рада Киркович, Хр. Павлов и други южнобългарски
книжовници руски читанки, аритметики, географии, катихизи-
си и други бяха в употреба и в румелийско време и се преиз­
даваха. Също и между новоиздадените учебници някои бяха
преведени или съставени по руски учебници. Например „Ръ­
ководство към възпитанието и обучението на децата“ от В.
Ел
Дядов, прев. К. Божков, издаиие на Данов, 1880, „Дидактика“
от К. Елницки, прев. А. Паламидов.) (Сливен, 1883 г.) Г. В.
Попов издаде през 1885 г. „Сборник от материали за писмени
ек У
упражнения“, нареден според Паулсон, Корф и др. Преведени­
ят и нагоден за българските училища още през 1875 г. „Детин-
тр А
ский свят“ от класика на руската педагогика Д. Ушинскн
през румелийско време бе преработван и преиздаден от Др.
Манчов пет пъти. От руски се превеждаха и печатаха в ру­
он С
мелийските списания и вестници статии по исторически, по­
литически и научни теми.
на Г
След руското второ по значение славянско влияние в Из­
точна Румелия дойде от Чехия. Тя бе страната, гдето през
60-те и 70-те години бяха учили много български младежи
в земеделското училище в Табор, в гимназията в Крижевац
би
и в университета в Прага. От нзтФчнорумелийските градове
те бяха повече отколкото от другаде. Само от Стара Загора
бл
бяха около двадесет — Дим. Наумов, Ат. Макаков, Мирчо
Атанасов, Ст. Кимрянов, Ат. Т. Илиев, Койчо Славов, М. X.
Димитров, Вас. Манолов, Ст. Танев, Георги Бончев, Ив. Са­
и
лабашев, Елена X. Георгиева и други, от Калофер бяха Сте­
от
фан Ботев, Минко Бракалов, Хр. Баларев и други, от Пана­
гюрище — Никола Нейчев, Никола Попов и Мана Попова,
ек
от Пазарджик — Яков Матакиев, от Котел — Кръстьо Попов
Мирски, от Шипка — Григор Караджов. Всички тези младе­
жи, както и други, се завърнаха добре подготвени, някои още
а
преди Освобождението работиха старателно за културното
и стопанско издигане на родината си.
Още повече за чешкото културно и стопанско влияние в
Източна Румелия допринесоха чехите, които работиха в об­
ластта като специалисти в разни области. Например Рудолф

73
,/Турн — Таксис юрист, 'високообразован и прогресивно настроен
мъж, изгонен от австрийските власти поради демократичните
си убеждения, който намери гостоприемство в румелийския
Пловдив, гдето зае и изпълнява достойно службата на главен
прокурор. Също така Антон В. Шоурек — учител по матема­
тика една година в Сливен и после в Пловдив, а по-късно про­
фесор по геометрия в Софийския университет. В Пловдив той
издаде логаритмичните таблици на Студничка (1881), учеб­
ници по тригонометрия (1883) и по аналитична геометрия
(1885). Отличен педагог, той постави обучението по геометрия
в Пловдив на солидни основи. Лудвик Лукаш от 1880 годи­
на бе учител по математика в Пловдив и също издаваше учеб­
ници по геометрия. Братята Херменшилд и Карел Шкорпил
Ел
учителствуваха в Сливен и Пловдив, а след Съединението в
Русе и Варна. Те бяха естественици по специалност, но по­
ек У
край училищните си занятия се увличаха в изучаване на ар­
хеологията и геологията на България и станаха едни от пио­
нерите на тези науки в страната. В Пловдив Херменшилд из­
тр А
готви „Геологическа карта на Южна България“ (1882) и из­
даде „Природни богатства в целокупна България“ (1884) и
он С
др. Вацлав Стрибърни от 1883 година бе учител в Садовското
земеделско училище, изучаваше българската флора, въведе
ягодовата и други непознати в България земеделски култу­
на Г
ри. В Пловдивската мъжка гимназия през 1882—88 година учи-
, [тел по рисуване бе Ив. Мърквичка, известният по-късно пре­
подавател в Рисувалното училище в София и виден художник.
би
Директор на девическата гимназия в Пловдив през руме­
лийско врме бе чехкинята Фр. Селнерова—Шоурек, а музика
бл
преподаваше съпругата на Турн—Таксис, която организира и
ученически хор. Чехи музиканти работеха като капелмайсто-
ри в румелийската милиция и жандармерия, един от тях Фр.
и
Швестка издаде „Българска китка“ от военни маршове и
от
други песни. Инженерите и техниците чехи, които работиха
в различни градове на Румелия, са също многобройни.
Най-видният представител на чешкото културно влияние
ек
в България от първото десетилетие след Освобождението бе
уубез съмнение Конст. Иречек. Той наистина служи само в Кня­
а
жеството, но влиянието му се чувствуваше и в Румелия.
През 1881 година Ст. Бобчев бе изготвил съкратено изложе­
ние па неговата „История на българите“, което послужи ка­
то добър учебник в класните училища и бе неколкократно
преиздавано. През 1883 година Иречек обходи Средна гора
п много селища из Румелия (Пловдив, Стара Загора, Сли-

74
 всн, Котел, Ямбол, Айтос, Месемврия, Созопол и др.). Приет
радушно навред от мпогобройните си познати, приятели и по­
читатели, той направи обстойни исторически, археологически
и етнографски проучвания, част от които се отпечатаха като
подлистник във в. „Марица“, а целите излязоха по-късно в
отделна книга „Пътувания по България“ (Пловдив, 1889, из­
дание на Хр. Г. Данов).
В Източна Румелия бяха издадени също така и много
учебници, преведени от чешки език и нагодени от чешки въз­
питаници. Например Г. Белчев преведе „Естествознапие" от
И. Панирек (1882), Ат. Илиев — „Кратко всеобщо землеопи-
сапие“ от И. Крейчи (1883), В. Атанасов — „Физика“ от И.
Кликач (1884), а учебникът па същия Атанасов по неорганич­
Ел
на химия бе печатан в Пр ага; там бе печатай и учебникът по.
физика на учителите в Пловдивската мъжка гимназия М. Бра-
калов и П. Жилков (1883).
ек У
От чешки бяха преведени и някои научни статии, печатани
в румелийските списания, например „Върху произхождението
тр А
на славянските азбуки“ от Н. Гайтлер в „Училищен дневник".
От чешката художествена и научно-популярна книжнина бя­
ха преведени: „Агаппя, Етюд от времето на българските въ­
он С
стания“ от Хохолушек, „Кандидат на безсмъртието“, роман
от Светополк Чех, печатан в „Народний глас“, биографичните
на Г
очерци за Кавур и Гамбета от Карел Тума и „Апостолът на
свободата“ (Мацпни) — в „Южна България“.
г Като трето славянско влияние в духовния живот на Из-
\ точна Румелия може да се посочи хърватското и сръбското.
би
Загреб и Белград бяха също образователни центрове за бъл­
гарската младеж още преди Освобождението. Един от най-
бл
добрите учители в Сливенската мъжка гимназия бе загреб-
ският възпитаник Илия Гудев. Той преведе големия учебник
по педагогика на видния хърватски педагог и общественик
и
Степан Басаричек. Гр. Караджов преведе от Фр. Р. Мочник,
от
също известен хърватски педагог, няколко учебника по смя
тане, които бяха преиздавани многократно. Хърватски възпи­
ек
таници бяха и други учители — Зах. Димитров в Апхиало,
Добри Стоилов в Хаджи Елес (Първомай), Атан. Божков,
училищен инспектор и др. Хърватин по произход бе юристът
а
Ф. Перец, който издаваше в Пловдив първото юридическо
списание в България „Законоводец“. От сръбски бяха преве­
дени (от Г. А. Кърджиев) „Педагогически поучения за роди­
тели и учители" от М. Миличевич, които, макар и печатани
в Русе (1882), се разпространяваха от Дановата книжарии-

75
 ца. В Пловдивския театър „Люксембург“ бе представяна ус­
пешно пиесата „Пловдив някога и сега“, преработка на сръб­
ската пиеса „Београд некад и сад“ от йов. Поповия.
/ Френското, италианското и англо-американското влияние
проникваха в Пловдив през Цариград. През миналите веко­
ве (XVII—XVIII) през Пловдив на път за Цириград и об­
ратно бяха минавали учени французи, обикновено като при­
дружители на високопоставени гости на султана. Някои от
тях бяха публикували ценни описания на Европейска Тур­
ция, които и сега се използуват, а поетът Ламартин остави и
името си в една пловдивска къща, където, разболял се по
пътя, бе живял. През същите векове в Пловдив и Пловдив­
ско са живели и католишки свещеници-мисионери италиан­
Ел
ци и французи. През 1863 година те бяха основали в града
първоначално училище с преподаване и на френски, което
през румелийско време се издигна в колеж и десетилетия бе
ек У
разсадник на френски език в България.
Първият българин, който заговорил на френски език в
тр А
Пловдив, е бил сигурно д-р Стоян Чомаков. През 1848 го­
дина той се върнал от Италия и Франция, гдето завършил и
специализирал медицина и бил назначен за окръжен лекар
он С
в Пловдив. Знае се, че по време на Кримската война, когато
в Турция нахлули много френски войски и търговци и инте­
на Г
ресът към френския език се засилил, д-р Чомаков събирал
вечер в кабинета си любознателни младежи и им препода­
вал уроци по френски. След войната френският език бил
въведен като учебен предмет и в българското класно учили­
би
ще. Отначало се опитвал да го преподава Яким Груев, кой­
то го бил понаучил сам от френски книги и вестници. След
бл
него преподаватели по френски били Спас Зафиров и Бог­
дан Горанов, които владеели езика добре, и успявали, осо­
бено Горанов, да събуждат интерес към него. Свързването
и
па града с телеграф и построяването на железопътната ли­
от
ния до Белово засилили още повече употребата на френския
език. И в двете предприятия той бил официалният служе­
ек
бен език. Лицата, които го знаели и си служели с него, се
увеличавали все повече. В навечерието на Освобождението в
Пловдив се получавали и френски вестници и списания от
а
Цариград и Париж — „Le Temps“, „Revue des Deux mondes,“
„Phare du Bosphore“, .La Turquie" и други.

След Освобождението френски език придоби в Пловдив

още по-голямо разпространение. Служебният език на меж­

76
дународната комисия, която изработи Органическия устав,
бе френският и самият устав и особено приложените към
него правилници бяха изработени главно по френски образ­
ци и редактирани на френски. Френски закони служеха за
образци и в по-късното законодателство на Източна Руме­
лия. Своята първа реч главният управител на областта Бо­
гориди произнесе не на един от местните езици, а на френ­
ски и това му стана правило — на обществени места той
говореше само на френски. Френски бе и служебният език
в канцеларията му, за който той държеше секретар фран­
цузин. Меродавният текст на Органическия устав за Бого-
ридп бе френският, българският превод той не разбираше и
не признаваше.
Ел
Само с френски език си служеше и първият директор на
финансите Шмид, а така също началниците на милицията и
жандармерията и други генерал-щабни офицери, които бяха
ек У
чужденци. Френски разбираха и приказваха, кой повече кой
по-малко, и повечето от висшите държавни служители и об­
щественици, народни представители, редактори на вестни­
тр А
ци, съдии, адвокати, лекари, гимназиални учители и други.
Между образованите гърци имаше също френски възпита­
он С
ници, а чужденците чехи и други, които идваха в Пловдив
и заемаха разни служби в началото, докато научат българ­
на Г
ски, си служеха с френски.
Френски език и френската мода можеха да се видят и
прочетат и по улиците на Пловдив. Новият хотел в центъ­
ра на града се казваше Hotel de Bulgarie, имаше ка
би
фене Au bon gotlt и магазинс Au bon marche . Надписите
в пощенските служби и в телеграфа бяха на френски. На
бл
пощенските марки френският надпис, напечатан с по-едри
букви, стоеше пред българския, понеже румелийската по­
ща бе под ведомството на турската в Цариград. Още по-ши­
и
роко бе застъпен френският език в службите на железопът­
от
ната линия. От тях влязоха в българския език и многоброй-
ни термини, свързани с желозопътния транспорт като гара,
трен, локомотив, кондуктор, депо, депеша и пр. Думата
ек
„шмендефер“ стана дори нарицателна, която шегобийци иро­
нично прикачаха на всеки, който с нещо, например с посто­
а
янно пушеща лула, наподобяваше движещ се локомотив.
Изобщо Пловдив, както бележи Иречек в дневника сп, искал
да бъде Париж.
Френски език стана първият чужди език, който се пре­
подаваше задължително с по 3—4 часа седмично в румелий­

77
ските гимназии. Директорът на просветата Яким Груев, сам
голям почитател на френския език, бе поискал учениците в
гимназиите да научат този език. За преподаватели бяха по­
викани п неколцина чужденци (французи) — К. Куртоа, П.
Марти, М. Шер, О. Дуй и други. При пловдивската мъжка
гимназия, а известно време и при сливенската бяха откри­
ти пансиони с възпитател французинът (Бертран). В Плов­
див френски език се изучаваше добре и в чуждите училища
— гръцкия гимназион и френския колеж. От любители той
се учеше във вечерни курсове, ръководени от Марти и други,
а Захари Стоянов го изучаваше сам от четене на френски
книги и вестници, каквпто по това време в Пловдив се полу­
чаваха твърде много.
Ел
По френските вестници от Цариград и Париж образова­
ните пловдивчани следяха световната политика. В Народна­
та библиотека и мъжката гимназия и сега се пазят френски
ек У
книги, набавени през румелийско време. Те стояха на първо
място след българските и руските между заеманите за че­
тр А
тене вън и в библиотеката. Продаваха се и в книжарницата
на Данов. Изобщо през първите години след Освобождение­
то никъде другаде в България, включително и в София,
он С
френски език не се говореше от толкова хора и не се изуча­
ваше така старателно както в Пловдив.
на Г
Заедно с френски език в Пловдив и въобще в Румелия
навлизаше и френската литература. Градът стана врата за
нейното проникване в цяла България. Първите и най-много
преводи на френски автори след Освобождението се напра­
би
виха в румелийския Пловдив.
Още през 1880 година във вестник „Марица“ бе отпеча­
бл
тан като подлистник фантастичният роман на Жюл Вери
„Пътуване около света в 80 дни“, в превод на Ив. Салаба-
шев. Романът, издаден и отделно, тъй много допадна на пло­
и
вдивската публика, че героите му станаха нарицателни, влез­
от
наха и в българската литература чрез разказите на Вазов.
Същата година излезе на български и друг роман на Жюл
ек
Верн „От земята до луната“, превод па П. Заров, после „Пъ­
туване пет недели с балон“, превод на П. С Сивков (1884),
„Пътуване до вътрешната средина на земята“, превод на Я-
а
Н. Пепов (1885).
Друг френски автор, който стана любим на румелийска­
та публика, е Виктор Юго. През 1881 година излезе, пак ка­
то подлистник на „Марица“, романът му „Деветдесет и трета
година“, в превод на Ив. Ев. Гешов. През 1883 година излезе

78
др\ г негов роман „Последният ден па един осъден", а през
1884 — „Историята на едно престъпление", превод па Д. X.
Иванов. Същият Иванов работеше по това време н върхе
превода на пай-голсмия роман на Юго „Клетниците", който
започна да издава на части през 1888 година. За Юго се пи­
шеха статии и аптрефилета и във вестниците п списанията,
цитираха се негови речи. По случай смъртта му (22 май
1885) за него се публикуваха най-възторжеми похвали. 1о-
ва, което привличаше румелийските българи, бяха демокра­
тичните възгледи на Юго, непримиримата му борба срещу
тиранията, дълбокият му хуманизъм.
В Пловдив през румелийско време се превеждаха и из­
даваха и други френски автори, например Александър Дюма
Ел
(баща). През 1884 година Ив. М. Лилов преведе пиесата му
„Каменоделецът“, по-късно Никола Генадиев преведе ро­
мана му „Граф Моите Кристо". Много превеждан и четен
ек У
френски автор в Пловдив бе и Мопасан. В „Марица“ се пе­
чатаха няколко негови разкази, а през 1884 година Данов из­
даде като отделна книжка повестта му „Напролет“ от неоз-
тр А
пачен преводач. Също тъй любим автор бе и Евгений Сю.
Романите му „Скитникът евреин“ и „Парижките потайности“,
он С
превеждани отчасти още преди Освобождението, в румелий­
ско време бяха преведени отново.
на Г
Френските писатели и поети бяха не само любими авто­
ри на интелигентните румелийци, но те станаха и учители на
румелийските български писатели. Известно е колко голя­
мо бе влиянието на френската литература върху Вазов: „Аз,
би
изповяда той пред Ив. Шишманов, се възтрогвах от В.
Хюго, който упражни, както знаеш, голямо влияние върху
бл
мене. Изучавах го наизуст и подражавах го, особено в „Епо­
пея на забравените“. Любовта на Вазов и Величков към
френската литература личи и от широкото й застъпване в
и
тяхната „Българска христоматия“. В нея има преводи от 20
от
френски автори, направени от двамата съставители.
Освен художествена френска литература в Румелия се
следеше и превеждаше също така п френската обществено-
ек
политическа и научна книжнина. Например 3. Даскалов на­
прави превод от френското списание „Terre et Ciel“ на ста­
а
тия за земетръсите, печатана в сп. „Наука“ (г. I, кн. 10), Я
Груев превеждаше за своето списание „Училищен дневник"
статии от „Dictionnaire de P^dagoqie“, „L’Avenir“ и др. В
Старозагорското списание „Земеделец“ се печатаха дълги
статии — цели студии от френски автори (Майо, Барал и др.)

79
по копрпнлрство, лозарство, винарство и други отрасли па
френското земеделско стопанство.
Заслужава да се отбележи българският превод от френ­
ски на Органическия устав на Източна Румелия, издаден
от Хр. Данов още през 1879 г. Преведе го Георги Груев,
брата на Яким Груев. Уставът, съчинение от 300 страници,
бе написан на перфектен юридически и канцеларско-адми­
нистративен френски език, който Груев, човек и без средно
образование, учил френски език сам като писар в търговски­
те кантори в Цариград, трябваше да предаде на български,
т. е. на език, на който не бяха писани още никакви държав­
ни закони, който за първи път ставаше канцеларско-админи­
стративен. Георги Груевият превод на Устава, колкото бе
смел като начинание, толкова бе голям като постижение.
Ел
Чрез него в Източна Румелия, пък и въобще в българския
език, навлезе френската юридическо-админ1истративна терми­
ек У
нология. Думи като перфект, департамент, кантон, комуна,
мюнисипал, асесор, сюбститут, антерпренер и много други,
нечувани до тогава в България, станаха общоупотребявани и
тр А
десетилетия се задържаха в българския говор. Интересни бя­
ха и новосъздадените български думи, с които Груев бе се
он С
опитал да замества френските термини, като например пър-
воначинател (инициатор), складник (магазинер), нагода
(екипировка),туземство (поданство), право за прошка (амни­
на Г
стия), неправа (разписка), оневинение (оправдание) и други.
Пловдивските българи през румелийско време не само че­
тяха и приказваха, но и пишеха на френски. Още щом Меж­
би
дународната комисия за изработване на Органическия устав,
пристигна в града, те и връчиха едно дълго изложение-про­
бл
тест против несправедливите решения на Берлинския конгрес,
редактирано на френски. И по-късно всички техни изложе­
ния, опровержения и протести, които трябваше да се чуят и
и
разберат в чужбина, се пишеха на френски.
от
С тази цел вестник „Марица“ още от бр. 4 (8 август 1878
г.) започна да печати статии и на френски език, в които из­
ясняваше истинското съотношение на народностите в област­
ек
та, опровергаваха се клеветите против българите, излагаха
се целите и задачите на българската политика и пр. Такова
а
нещо бяха правили още преди Освобождението Г. Раковски
в своя „Дунавски лебед“, Ст. Бобчев в „Стара планина“ и
други, но в „Марица“ то се провеждаше системно години на­
ред. Гази практика на „Марица“ бе последвана и от втория

80
румелийски вестник „Народний глас“, а също и от гръцкия
„Фплипуполис“.
През април 1880 година в Пловдив започна да излиза и
френско-български вестник „Le Charivarie d’Orient“, редакти­
ран от Антон Пашалери, един левантийски авантюрист. От
шестия си брой вестникът почна да се списва само на френски,
като промени и името си „Charivarie Roumeliote“ и скоро се
премести в София. През 1882 година в Пловдив из лизаше и
друг френско-български вестник „Положение.“ — „Situation“
Неговият редактор, поменатият панагюрски депутат
в Областното събрание Вълко Нейчов , от чиито уста
френските фрази се лееха по всяко време и място, превежда­
ше цялото съдържание на вестника си, „за да осветлява умо­
Ел
вете в Източна Румелия както и повън върху истинското със­
тояние на нещата в тая област и въобще в Балканския по­
луостров“. Статии на френски език в защита на българската
ек У
национална кауза се поместваха и в юридическото списание
на Перец „Законоведец“. В края на румелийския период се
тр А
явиха още два френски вестника „L’eclio des Balkans“.
редактиран от Св. Миларов и „L’Orient“ на Ст. Пранчов,
от който излезнаха само 3 броя.
он С
Изобщо френско-българските вестници в румелийския
Пловдив бяха краткотрайни и за тях, с изключение на френ­
на Г
ските статии в „Марица“, едва ли може да се твърди, че са
постигнали много нещо в защита на българската кауза, но
издаването им в Пловдив тогава, когато никъде другаде в
страната, даже и в София нямаше такива издания, говори за
би
високото политическо съзнание на пловдивските обществени­
ци и стремежа им да защищават българските интереси пред
бл
чуждия свят.
С френското влияние вървеше и италианското. Италиан­
ци имаше в Пловдив още преди Освобождението. Техният
и
брой нарасна през румелийско време, когато надойдоха раз­
от
ни търговци, инженери, техници, даже и прости работници.
Католишките духовници в града и околните павликянски села
бяха предимно италианци. Някои от образованите българи
ек
като лекарите Чомаков и Вълкович знаеха италиански език,
той бе познат и на някои от образованите гърци и гъркома-
а
ни. Италианските автори Силвио Пелико, Карло Голдони и
Франческо Соаве бяха превеждани на български още преди
Освобождението. Италианецът учител в католишкото учили­
ще в Пловдив Андрей Пастори издаде през 1862 година и
първия български учебник за италиански език. Пелико и Гол-

6 Когато Пловдив бе столица 81

 ^дони се преиздаваха и четяха п след Освобождението. Голям
почитател и познавач на италианската литература бе Конст.
Величков. В „Българска христоматия“ топ помести преводи от
Дайте, Тасо, Пелико и др. В театъра „Люксембург" се играе­
ха италанските пиеси „Ижиния" от Пелико и „Семейството
на престъпника“ от Джакомети. Вазов направи първата си
екскурзия извън страната в Италия, изпълнявайки една своя
отдавнашна мечта и издаде впечатленията си в стихотворна­
та сбирка „Италия“ (1884).
Английски език и англо-американска култура бе донесена
I/ в Пловдив и в някои други румелийски градове най-напред
от протестантските мисионери, които още през 1859 година се
установили в Пловдив и почнали да кръстосват областта.
Ел
Училищата им в Пловдив за момчета и в Стара Загора за
момичета не успявали да се закрепят, но все пак събуждали
интерес към английски език у любознателните младежи.
ек У
През Априлското въстание кореспонденциите на Скайлер
и Макгахан, речите и брошурите на Гладстон и помощната
тр А
акция на леди Странгфорд спечелиха симпатии за Англия и
Америка. Наистина тяхното дело бе страшно помрачено от
официалната политика на Англия на Биконсфилд, но все пак
он С
направеното добро не можеше да бъде забравено. В Руме­
лия дойдоха на служба и значителен брой английски възпи­
на Г
таници, т. е. възпитаници на англо-американското училище
Роберт колеж в Цариград. Такива бяха М. Бракалов, М.
Маджаров, Г. Павлитов, Ив. П. Славейков, Конст. Калчев,
би
Добри П. Минков, Петър Димитров, Дим. X. Иванов, П. В.
Горбанов, Д. К- Попов, Ив. Пеев, Л. Касъров и др. В Англия
бяха учили Ив. Ев. Гешов, братовчед му Ив. Ст. Гешов и
бл
Вълко Шопов, а в Америка Ил. Иовчев. Те всички заеха ръ­
ководни постове в румелийската държава и се отличиха като
старателни служители. Някои от тях (Ив. Ев. Гешов, Мих.
и
Маджаров, Ил. йовчев и други) работиха и като книжовни­
от
ци, и публицисти и в своите издания (вестник „Марица“ и
други) се стремяха да подражават на английската публицис­
ек
тика.
Английската литература преди Освобождението бе непоз­
а
ната. Превеждани бяха само протестантски религиозни бро­
шури и поучителните наставления на В. Франклин. През ру­
мелийско време в Пловдив бяха преведени за първи път ан­
глийски класически писатели и философи. Ив. Славейков пре­
веде „Юлий Цезар“ от Шекспир (1882), първата Шекспирова
пиеса, преведена от английски, Илия Йовчев — „Коледна при­

82
казка Скрудж“ от Дикенс (1884), Д. П. Минков — „Умствено,
нравствено и физическо възпитание “ от Спенсер (Сливен,
1884), Екат. Каравелова „Елементарни уроци по дедуктивна
и индуктивна логика“ от популярния английски философ и
педагог Ст. Джевонс (1884). Английската литература бе за­
стъпена сравнително добре и във Вазов-Величковата „Бъл­
гарска христоматия“ — преведени бяха откъси от историчес­
ките съчинения на Бокл и Маколсй, от романите па В. Скот
„Айвепхоу“) и Ч. Дикенс („Пикуински клуб“), от поемата
„Чайлд Харолд“ на Байрон, от трагедията „Хамлет“ на Шек­
спир и няколко песни от Теписоп, Бърнс и Шели. Това бяха
първи преводи от тези автори и макар че са направени от
руски и френски преводи, те запознаваха българските чита­
Ел
тели с тях.
От Спенсер, Дж. Ст. Мил, Бокл и други английски об­
щественици и публицисти бяха помествани статии и във вест­
ек У
ниците и списанията. Преводни и оригинални статии от бъл­
гари за демократичните институти и порядки, за просветното
тр А
дело и стопанско-техническо развитие на Англия и Америка
се печатаха в „Марица“, „Земледелец“, „Училищний дневник“
и други вестници. Например в сливенския вестник „Българ­
он С
ско знаме“ бе отпечатана дълга статия (бр. 8—19) „Амери­
канските патриоти“ от Шелгунов, превел Ив. Стоин.
на Г
Културното влияние винаги се съпровожда от стопанско и
политическо. Взаимодействието им не навсякъде и не винаги
протича еднообразно.
би
Руското културно влияние вървеше паралелно с политиче­
ското, докато стопанското изоставаше. Търговските връзки
между Източна Румелия и Русия въпреки възможността за
бл
пряк морски транспорт бяха съвсем слаби, почти никакви. Ру­
сия не бе пазар за селскостопанските произведения на Руме­
лия, а нужните на източно-румелийската икономика фабрич­
и
ни произведения се доставяха в достатъчно количество чрез
от
средиземноморските пристанища от Италия, Франция, Ав­
стрия, Англия и други развити страни. Политическото руско
ек
влияние не бе подкрепено от стопанско и затова не бе в състоя­
ние само да крепи политическото. Политическият фактор, как-
то е известно, е твърде променлив и за запазването му в една
а
посока са необходими много условия.
Младото поколение от българската интелигенция, което
пое ръководството на Източна Румелия, освен в традицион­
ния русофилски дух, бе възпитано и в либералнодемократич-
на насока. То трябваше да урежда и ръководи една държава,

83
построена върху буржоазнолиберални основи, и затова обръ­
щаше очи, за да търси примери там, гдето имаше по това вре­
ме демократични институции и конституционно управление. А
в царска Русия господствуваше самодържавието.
Не така стоеше въпросът със западните влияния. Френ­
ското културно влияние бе съпроводено с икономическо про­
никване. Заедно с френския език и френската литература в
Румелия идваха и френски стоки, насаждаше се френската
мода. Тя дори изпреварваше всичко друго. Тези, които говоре­
ха в Пловдив френски, се и обличаха по френска мода. Всред
дамското общество парижката мода и козметика доминираха
напълно. На страниците на вестник „Марица“ се печатаха не
само преводи от френски писатели, но и реклами на големите
Ел
търговски къщи в Париж Printemps, La Fayette, Les grands
Magasins и др.
Зад подражанието на френската мода, желанието на Плов­
ек У
див да бъде Париж и другите франкофилски увлечения, ние
трябва да потърсим и стремежа на младата българска инте­
тр А
лигенция към хоризонтите на свободата и прогреса. Франция
с републиканското си държавно устройство, със славната си
революционна история, със своя език и литература, разпро­
он С
странени навред, бе станала идеал за румелийската младеж.
Най-добре това е изразил Вазов. В „Сантименталната си раз­
на Г
ходка из Европа“ той пише за Франция-

„Ей ме в земята мила,

Що света е сявга с чудеса дивила,
би
Що на вси народи служи за модел,
От чийто красен предел
бл
Идат ни обилно кат дар от небето
Се идеи нови и шампанско вето.“
и
„Чудесата“ и „новите идеи“ бяха, разбира се, едната стра­
от
на на френското влияние, другата бе експанзията на френ­
ския капитализъм. В Турция той бе навлязъл отдавна, а сега
ек
проникваше и в Източна Румелия. Областта все още бе част
от Турция и това улесняваше стопанското й обвързване с
Франция и другите западни страни.
а
Това силно културно и стопанско френско влияние в Из­
точна Румелия не бе обаче подкрепено от активна френска
политика. След поражението на Франция през 1871 година
нейното политическо влияние в Турция бе намаляло. Нейна­
та дипломация не играеше първостепенна роля на Балкани­

84
те, където Австро-Унгария имаше по-силни позиции. Това се
чувствуваше и в Пловдив. Френският консул далеч не може­
ше да се мери по активност и влияние с австрийския Пиамбо-
ци, който бе станал любимец на Богориди и вратата на кона­
ка бе отворена за него по всяко време.
Австроунгарската политика в Източна Румелия бе подкре­
пена и от мощно стопанско влияние. Австроунгарската импе­
рия бе най-близката до Източна Румелия голяма европейска
държава със силно развита и модерна индустрия, с интензив­
но селско стопанство. Наравно с парижката мода в Пловдив
се ширеше и виенската. Вносът на фабрични стоки от Австрия
бе голям. Австрийски търговски фирми (Волшлагер, К. Пау­
новия и др.) имаха представителства в Пловдив и Бургас.
Ел
Българските и особено гъркоманските търговци също имаха
филиали и връзки във Виена, Триест и други австрийски гра­
дове. Във Виена имаше и български търговци и то още от
ек У
преди Освобождението. Например Янко Ковачев и Хр. Данов
бяха открили в навечерието на Освобождението свои печат­
тр А
ници във Виена и макар че след това ги пренесоха в Плов­
див и София, те поддържаха връзките си с тамошните печа­
тари и търговци. Например всички Данови географски кар­
он С
ти и учебни помагала се печатаха или купуваха направо във
Виена.
на Г
За книжовно австрийско (немско) влияние в Източна Ру­
мелия много не може да се говори. Немски език в Пловдив
знаеха малцина и той не се говореше, макар че специалисти
техници и пътуващи немски търговци не липсваха в област­
би
та. Богатата немска литература бе почти непозната в Източ-
Pvмелия. Освен преведените още преди Освобождението три
бл
пиеси — „Емилия Галоти“ от Лесинг и „Разбойници“ и „Фиес-
ко“ от Шилер и няколко разкази от незначителни писатели
като Кр. Шмидт, през румелийско време нещо по-ценно не се
и
преведе. Изключение правят няколкото стихотворения от Гьо­
от
те, Шилер, Хайне, Шамисо, Бюргер и Улапд, включени във
Вазов-Величковата „Българска христоматия“, в превод от
руски, а също и един несполучлив превод на Шилеровата
ек
„Орлеанска дева “от Н. Ненов в Сливен
Австрийското политическо влияние се подкрепяше и от
а
чешкото и хърватското, което, както видяхме, бе значително.
Дошлите в Източна Румелия чешки и хърватски специалисти
бяха австрийски поданици и представляваха австроунгар­
ската държава. Пък и тяхната култура, макар и славянска
по език, по форма и по дух бе австрийска, немска. Това й ка­

85
чество, което я отличаваше от руската, бе я направило още
преди Освобождението в очите на турците по-безопасна. Те
не се страхуваха от българите чешки и хърватски възпита­
ници, както от училите в Русия.
Най-голямото стопанско предприятие, което бе осъществе­
но в Европейска Турция, бяха източните железници, пос-тро-
ни и експлоатирани от австрийската фирма на барон Хирш.
Заради тях и покрай тях в Източна Румелия работеха като
техници и специалисти не малък брой австрийски немци. За­
дачата да се свърже железопътната линия Цариград — Бе-
лово с Виена бе не само стопанско и културно предприятие,
то щеше да окаже влияние и върху политическото развитие
на Източна Румелия.
Ел
„Леля Австрия — защитница и покровителка па южно­
славянските народи“ простираше явно десницата си и над ру­
мелийския Пловдив, и напълно естествено е, че тук, в руме­
ек У
лийската столица, както и в София започна и се води борбата
за надмощие между руската и австрийската политика. Двете
големи източноевропейски държави Австрия и Русия спореха
тр А
за турското наследство на Балканския полуостров и Източна
Румелия през цялото нейно кратко съществуване бе едно от
он С
полетата на тяхното съревнование. За съжаление руските
представители в Пловдив консулите Кребел и Сорокин не
на Г
съумяха да използуват доброто наследство, което бяха оста­
вили Дондуков и Столипин като управители на областта, и
Цертелев и Шепелев като автори на либералнодемократич-
ните и българофилски положения в Органическия устав и не
би
можаха да съдействуват за закрепването на руското полити­
ческо влияние.
бл
и от
ек
а
 СТОЛИЦАТА

Пр еди Освобождението българският народ имаше среди­

щни градове, но не и столица. Търново, Русе, Шумен, Плов­
див и отчасти София бяха се издигнали като икономически,
военни и културни средища. Нито един от тях не можеше да
има и не придоби роля и значение на център, макар че над
Търново витаеше избледнялата сянка на някогашна столица,
а Митхад паша през 60-те години се опитваше да направи от
Русе модерен град с функции на столица на част от Европей­
ска Турция. Столицата на империята Стамбул за българите,
ако и да го наричаха Цариград, бе само един от средищните
Ел
икономически й културни центрове, но не и столица. Той бе
далеч и твърде чужди.'
След Освобождението българският народ придоби извед­
ек У
нъж две столици — за двете си държави. Между тях, макар
че по численост на жителите бяха почти еднакви, като сто­
тр А
лици имаше съществени разлики.
Първо, София бе избрана за столица вместо Търново, глав­
но с оглед на бъдещото обединяване на българските земи. При
он С
това, тя бе в края на княжеството и при тогавашните съоб­
щителни средства мъчнодостъпна. Откъдето и да се тръгне­
на Г
ше към пея, трябваше да се преминават планини, пък и окол­
ностите й не бяха нито богати, нито известни с нещо забеле­
жително. В близкото минало тя и като културен център бе
изостанала зад Търново, Габрово, Свищов, Русе и други се-
би
вернобългарски градове. Но административно-политическото
и културното й развитие като столица твърде скоро я издиг­
бл
на по-високо в сравнение с другите градове в княжеството.
Не бе така с Пловдив. Той се наложи като столица на Из­
точна Румелия и с местонахождението си, и с миналото си.
и
Лежащ в центъра на новата държава, той бе леснодостъпен
от
отвсякъде. До него можеше да се отиде от две посоки дори
с най-модерното возило за онова време — железницата. Раз­
положен посред широка и плодородна равнина, до голяма ре-
ек
а
87
ка, върху висок акропол, той като никой друг български град
бе подобен само на няколко столици в света.
Като румелийска столица Пловдив не блестеше отдалече,
както според древногръцкия писател Лукиан го бяха видели
боговете Херакъл и Хермес. Старите му стени и дворци по
акропола бяха изчезнали отдавна, а за да се видят красиви­
те му къшн, изградени през възрожденската епоха, трябваше
да се влезе вътре в града и да се тръгне из кривите му и тес­
ни улици. Отдалече се виждаха само минаретата на много-
бройните му джамии. Външният вид на доосвобожденския,
турския Пловдив се запази и в румелийско време.
Пловдив се издигна и блесна като румелийска столица е
многото видни и просветни общественици, които живяха и ра­
Ел
ботиха в него и с чиито усилия върху някогашната изостана­
ла турска провинция се изгради една модерна, културна бъл­
гарска държава.
ек У
Някои от тях бяха работили и станали известни още пре­
ди града да стане столица. Такива бяха например многоброй-
ните членове на фамилията Чалъковци — бегликчии и тър­
тр А
говци, чиято стопанска дейност се простираше от Цариград
до Босна и бе позната навред. Подобни бяха и сродените с
он С
тях Кесяковци. Още по-голяма бе фамилията Гешови, по про­
изход от Карлсво. Тя имаше работилници и търговски кантори
на Г
в Пловдив, Цариград, Одрин и другаде, поддържаше тър­
говски връзки с Румъния и Виена. В Румелийския Пловдив
Живееха и работеха и известните от преди Освобождението
просветни и обществени дейци — Найден Геров, Яким Груев,
би
Христо Данов, Драган Манчов и други. Членове от всички те­
зи родове заеха челни места в обществения, културния и сто­
бл
панския живот на града и работиха за издигането и устройва­
нето на новата държава. Симеон Радев, като описва полити­
ческото положение в Източна Румелия, казва, че над област­
и
та господствувал Пловдив, а над него Гешовци.
от
Това е вярно само донякъде, защото, освен посочените
местни хора, в Пловдив дойдоха от другаде и заеха ръковод­
ни постове и мнозина други, все образовани и известни.
ек
Първо, на най-високото място застанаха котленците —
Александър Богориди, главен управител и помощникът му
а
Гаврил Кръстевич. До този момент те бяха жизели и работи­
ли в Цариград. Оттам дойдоха и лекарите Стоян Чомаков,
Христо Стамболски, Георги Вълкович, а също и Георги
Груев, Христо Караминков, Петър Димитров, Петър Матеев
и мнозина други, които също заеха ръководни места в новата

88
столица. По произход те всички бяха старопланинци и сред­
ногорци, но бяха учили и работили в столицата Цариград
От Сливен бяха Добри П. Минков, високообразован юрист,
който стана прокурор и после председател па върховния ад­
министративен съд на областта, д-р Петър Данчов — член на
същия съд, Илия йовчев — директор на Народната библиоте­
ка и музей и др. От Казанлък бяха Хр. Стамболски — дирек­
тор на обществените сгради, областен лекар и пр., и Дим. Т.
Душанов — главен секретар па дирекцията на просветата.
От близкото и будно село Шипка произхождаше дългогодиш­
ният директор на мъжката гимназия в града Григор Д. Кара­
джов. Директор на правосъдието и доверено-лице на Богори­
ди бе старозагорецът Ив. Салабашев. Старозагорец бе и Геор­
Ел
ги Бенев, който също игра видна роля като журналист и по­
литик в румелийския обществен живот. Броят на калоферци­
те, които работиха в румелийския Пловдив, е голям — ле­
ек У
карите Георги Странски, Георги Янкулов, Лазар Дагоров.
учителите Дим. Фингов, Минко Бракалов, журналиста Дим.
тр А
К. Попов и други. В Пловдив живя известно време и карло­
вецът Ив. Богоров. Славата на румелийския поет Ив. Вазов
засенчи имената на други сопотци като Хаджи Гьока Павлов,
он С
които също допринесоха за издигането на Пловдив. От мал­
ката и бедна Клисура, освен Данов, в Пловдив работеше и
на Г
един от първите български агрономи Ив. Хр. Бояджиев, кой­
то уреди земеделското училище в Садово. Копривщица бе да­
ла най-големия принос за издигането на възрожденския Плов­
див — Чалъковци, Кесяковци, Н. Геров, Я. Груев и други
би
бяха все копривщенци. След Освобождението висши служби
заеха копривщенците Мих. Маджаров — контрольор и пос­
бл
ле директор на финансите и редактор на в. „Марица“ и Геор­
ги Груев, брат на Як. Груев — висш съдия. Образовани мъже
имаше и Панагюрище, но в Пловдив дойде и работи само
и
Вълко Нейчов. От Пазарджик бе вторият след Вазов румелий­
от
ски поет Конст. Величков — журналист, народен представител
и директор на просветата. От Пещера бе Данил Юруков, а от
Перущица свещ. Георги Тилев — и двамата народни предста­
ек
вители и дейни общественици.
Така мъжете строители на Източна Румелия дойдоха от
а
онзи низ от будни български селища, който започва от Родо­
пите, върви по Средна гора и Стара планина и стига до мя­
стото, гдето последните старопланински височини се оглеж­
дат в Черно море. Планините на Източна Румелия не само я
ограждаха, но и изграждаха.

89
 Отвъдбалканци-северняци, които играха значителна роля
в изграждането на Източна Румелия, бяха само Стефан Боб-
чев от Елена и Пантели Наботков от Свищов, който живееше
в Пловдив от по-рано. Но Източна Румелия изпрати на висо­
ки постове в София много свои поданици — Петко Каравелов
от Копривщица, Константин Стоилов от Стара Загора, Хри­
сто Павлов от Калофер, Марко Балабанов от Клисура и дру­
ги. По-късно и някои от пловдивските дейци отидоха в София
— д-р Г. Вълкович, Ив. Ев. Гешов и други. Старопланинци и
средногорци бяха и мъжете, които заеха ръководните постове
и в по-важните провинициални градове. Например префект
(окръжен управител) в Сливен бе Тодор Икономов от Жерав­
на, в Стара Загора Н. А. Начов, в Хасково — П. Иванов, и
Ел
двамата от Стара Загора.
Към тези представители на местната интелигенция трябва
да прибавим и чужденците — руси, чехи, французи, италиан­
ек У
ци, австрийци и други, които бяха дошли като специалисти —
юристи, учители, военни, инженери, техници и други да ра­
тр А
ботят в новата държава.
Погледнати откъм социална страна, всички тези строители
на Източна Румелия бяха истински представители на млада­
он С
та българска буржоазия. Те бяха работили за възраждането
на българския народ, някои от тях бяха участвували и в ре­
на Г
волюционното движение, а сега се заеха с уреждането на но­
восъздадената държава. По възраст и образование те бяха
различни. Едни като Богориди, Кръстевич, Груев, Чомаков
бяха възрастни, с многогодишна дейност, но повечето бяха
би
млади и в румелийския Пловдив започнаха дейността си. По
образование някои от тях бяха завършили факултети в чуж­
бл
бина, например лекарите, други — добре уредените училища
в Цариград — Галатасарайския лицей, Роберт колеж. Имаше
и такива, които бяха посещавали само пловдивското или ня­
и
кое друго класно училище и каквото не им достигаше, бяха
от
си го набавили сами чрез четене.
Заедно с тази управляваща върхушка, в столицата жи­
ек
вееше и многобройно друго население, което произвеждаше и
търгуваше. При Освобождението населението па града бе
около 28 000 души, а в началото на 1885 година — 33 432. От
а
тях половината бяха българи, около 1/4 турци (7 144), около
1/7 гърци и гъркомани (5 497), останалите бяха евреи (2 168),
арменци (1 061) и разни чужденци.
Главните занимания на това разнородно по националност

90
33-хнлядно столично население бяха занаятчийството 1 и тър­
говията. Близо една трета (9500) бяха разни занаятчии с по-
големи или малки работилници, 4307 се занимаваха с търго­
вия на едро и повечето на дребно (търговските дюкяни както
и повечето работилници бяха струпани по главната улица
Узунчаршия от Джумаята до Марица), а 3876 бяха земе­
делци, градинари и животновъди. Градът отвред бе заобико­
лен с ниви и зеленчукови градини, зад които се простираха
чалтъци и чифлици, по-рано притежание на турските бейове,
а сега повечето закупени от българите
Многонационалната румелийска столица бе занаятчийско-
търговски град, който произвеждаше, търгуваше и консуми­
раше. Такъв бе той и преди Освобождението. Производството
Ел
му бе дребно, ръчно. Известната фабрика на Гюмюшгердан в
Дермендере (Първенец) бе престанала да работи, а нови се
създаваха бавно. През 1882 година швейцарците Фрик и Сул-
ек У
цер откриха фабрика за бира, известната по-късно „Каме­
ница“; италианците братя Бомонти отвориха фабрика за
тр А
спирт, К- Пеев, М. Греков и П. Наботков образуваха друже­
ство за производство на сапун; Томасян и А. Николов отвори­
ха работилница за преработка на тютюн, Ст. Карич — содо-
он С
лимонадена работилница и пр. Промишлените предприятия
на територията на града и окръга в края на румелийския пе-
на Г
риод бяха около 12. Те всички бяха още в началото си, рабо­
теха с малко работници и производството им бе слабо.
В търговията бяха настъпили някои промени. Докато пре­
ди войната произведенията на ръчната промишленост в града
би
и от някои околни селища се отнасяха и продаваха чак в
Сърбия и Австрия, сега новите митнически граници бяха ог­
бл
раничили износа. Вместо него се засили вносът на външни, ев­
ропейски стоки. Редица чуждестранни фирми имаха свои
представители в града. Оттук и доста големият брой на ли­
и
цата, занимаващи се с търговия, към които трябва да приба­
от
вим и транспортните работници, каруцарите, хамалите и др.
Поради малкия обем на фабричното производство за истинско
работническо съсловие в румелийския Пловдив мъчно може
ек
да се говори. То бе в началото си, даже ако причислим към
а

1 Броят па някои от занаятчиите: железари — 1261, дърводелци —

895. шивачи и кожухари — 1515, воденичари, фурнаджии и касапи — 1005,
зидари — 1006, обущари и седлари — 1166, предачи и тъкачи — 281, аба­
джии и гайтанджни — 111, хотелджии и ханджии — 919, златари и часов­
никари — 197 и др.

91
него чираците в работилниците и дюкяните и домашната при­
слуга.
Новото в румелийската столица в сравнение с довчераш­
ния турски Пловдив бяха многобройните държавни и общин­
ски чиновници. В статистиката за 1885 година те са посочени
1868 човека, към тях трябва да прибавим и учителите — 376,
архитектите, инженерите и разните техници — 103, повечето
от които също заемаха държавни и общински служби.
Тази близо трихилядна управленческа интелигенция съз­
даде свой център в града — кварталите между акропола, пло­
щада Джумаята и Марица. Главният управител, както вече
видяхме, се установи заедно със всички канцеларии на цен­
тралното управление в стария конак на брега на Марица и в
Ел
околните сгради. Ако преди Освобождението общественият
живот и борби, например българо-гръцката църковна борба
се водиха горе на акропола, сега всички обществени въпро­
ек У
си се разискваха и уреждаха долу при Марица — в конака, в
Областното събрание и на площадите и улиците пред тях.
Старият турски квартал почна да получава и външно нов
тр А
вид. Пред конака Богориди бе уредил специална градина. Съ­
щото направиха и общинските власти. Разкопаха и разчистиха
он С
централното турско гробище (Ортамезар) и на мястото му за­
садиха градска градина с хубави алеи, озеленени площи, кази­
на Г
но и пр. Добре поддържана, тя стана любимо място за вечер­
ни разходки и срещи на столичната интелигенция, пък и не са­
мо за нея. Характерното за градовете в турска България бя­
ха многобройните гробища по средата им. След Освобож­
би
дението те бързо почнаха да изчезват и се заместваха с град­
ски паркове, което допринасяше за украсата и хигиената на
бл
селищата. Така стана в Пловдив, София и в други градове.
За столицата Пловдив двете градини бяха едничката хи­
гиенна придобивка. Улиците на града бяха останали същите
и
криви и тесни, по тепетата калдъръмени, а долу в низините
от
потънали зиме в кал, а лете в прах и пълни със смет, която до­
макините изхвърляли от дворовете си. Нямаше канализация.
ек
Къщите, които нямаха кладенци, се снабдяваха с вода от Ма­
рица, докарвана от сакаджиите (водари) с мехове. В Плов­
див през румелийско време живяха и работиха доста лекари,
а
по, заети предимно с държавно-политическите работи, те не па
*
правиха почти нищо за хигиената на столицата.
Изобщо грижите за здравеопазването в Източна Румелия
бяха слаби; тя нямаше дирекция или отделна служба за на­
родното здраве, каквато имаше за просветата. Каквото през

92
7-те румелийски години се направи в Пловдив и по други се­
лища, бе дело почти изключително на почини на отделни об­
щински съвети или частни лица и най-често на благотворител­
ни дружества. В Пловдив веднага след войната бе организира­
но благотворително дружество „Св. Пантелеймон“ с главна за­
дача да подпомага обслужването на болните с откриване на
болници и осигуряване на лекарска помощ. Негов председател
бе д-р Ст. Чомаков. В началото дружеството бе подпомогнато
и от русите, най-вече от майката на генерал М. Скобелев Олга
Николаевна. {,'
Тя бе дошла в Пловдив наскоро след сключването на ми­
ра, като бе донесла значително количество пари, събирани в ’
Русия. Освен Пловдив тя обходи и околните пострадали се­
Ел
лища, като навред бе полагала грижи на първо място за бол­
ните. Планът й бе да остане по-дълго в страната, за да орга­
низира здравеопазването и подпомагането па бедните, но не
ек У
можа да го изпълни, защото през 1880 год. бе убита.
Убийството бе извършено през нощта на 6 юли. Скобеле-
тр А
ва, придружена от една прислужница и един войник (ден-
щик) пътувала за Чирпан. В местността „Гладно поле“ на
4 километра източно от Пловдив те били ненадейно нападна­
он С
ти от капитан Алексей Узатис и двама черногорци, които
съсекли със саблите си по най-зверски начин двете жени и за­
на Г
стреляли файтонджията. Войникът, макар и ранен, успял да
избяга, стигнал до близкия полицейски пост и съобщил за
станалото. Градската полиция и един военен ескадрон вед­
би
нага били дигнати на крак и убийците застигнати и заловени
в Дермендере (Първенец), откъдето тъкмели да избягат в
Турция. Узатис, щом разбрал, че всичко е разкрито, се само­
бл
убил, но помощниците му черногорци били заловени.
Зверското убийство на всеобщоуважаваната и любима
благодетелка, „добрата майка“, както я наричали, потресло
и
всички, особено като станало ясно, че то било извършено лич­
от
но от познатия в града капитан Узатис, за когото Скобелева
се грижела като за свой син. Всичко, каквото имал — обра­
ек
зование, служба, той дължал на нея.
Процесът против заловените разкрил пряката подбуда за
убийството. Узатис бил голям користолюбец и търсел пари,
а
за да доизкара мелницата си, която строел в Дермендере.
Като се вземе предвид обаче, че той, по произход черкезин
или грузинец, бил образован мъж, говорел добре френски и
немски и поддържал контакт с разни чужденци в града, мо-
жело да се приеме, че зад решението му да убие майката на

93
прославения руски генерал са се криели планове на други
лица, негови вдъхновители за предизвикване на смутове в
Източна Румелия, които да бъдат използувани за злепоста­
вяне на българските румелпийскп власти и като претекст за
влизане на турски войски в областта.
Опитът бе осуетен, но грозното престъпление разтревожи
пловдивските българи като никое друго събитие в иначе спо­
койните първи години на румелийската столица.
На мястото на убийството, превърнато в китно паркче,
днес е издигнат малък паметник (бюст) на Скобелева, на кой­
то се чете стихът па народния поет Вазов:
„С цел висока, красна
при нас дойде ти,
Ел
но ръка ужасна
твоите дни скрати.
Святице! прости!“
ек У
В румелийския Пловдив се и строи. Естествено е, че за се­
демте столични години не е могло да се построи много нещо,
тр А
още повече че тогаз е трябвало да се уреждат толкова мно­
го държавни работи. И все пак и тогава в новата столица
он С
бяха издигнати няколко сгради, които останаха и днес за об­
ществени служби.
на Г
Това са, първо, двете училищни сгради — за девическата
гимназия горе на акропола и за мъжката долу на брега на
Марица. Когато френският учен Емил де Лавеле бе ги видял
през 1884 година, писа с учудване: „Тук държавният глава
би
се задоволява с една стара къща, която по-скоро е руйна,
а двете нсви големи сгради са предназначени за по-високото
бл
образование на момчетата и момичетата. Човек би помислил,
че се намира в Североамериканские щати.“
И наистина, докато девическата гимназия се настани го­
и
ре между другите големи и красиви сгради, мъжката се из­
от
дигна, солидна, триетажна, между прихлупенцже околни къ-
щурки нещо като небостъргач по тогавашнйте понятия. В
нея се настани удобно известното нашироко още преди Осво­
ек
бождението пловдивско класно училище, сега превърнато в
7-класна гимназия с два отдела — реален и класически. Ръ­
а
ководена през цялото румелийско време от Григор Караджов,
и добри учители като Минко Бракалов, Вълко Шопов, В. До-
бруски, Слав Кесяков, Ив. П. Славейков, Георги Данчов и
други и обзаведена с добри кабинети, тя надмина софийската
мъжка гимназия и по думите на Ник. Стоянов се доближава­

94
ше до малък университет. Това свое солидно начало, поста­
вено през румелийско време, пловдивската мъжка гимна­
зия (след Съединението „Александър I“, а сега „Дим. Бла­
гоев“) запази и през следващите десетилетия. Добре се ус­
трои и разви в новата си сграда и девическата гимназия, ръ­
ководена от образованата и енергична чехкиня Фрапцнска
Селнерова—Шоурек.
Друга голяма сграда па площада между градската гра­
дина и правителствения конак се издигна за областното съ­
брание, което обаче не можа да заседава в нея. През руме­
лийско време почна изграждането и на държавната болница
в полите на Джендем тепе. Построени бяха и нови частни къ­
щи. По улицата между Джумаята и градската градина, сега
Ел
„Вл. Заимов“, Драган Манчов и Яким Груев издигнаха кра­
сиви къщи с широки дворове. На юг от голямата джамия на
Джумаята, която със стройното си-мипаре и големи размери
ек У
доминираше над града, сопотчанинът Гьока Павлов построи
модерен хотел, който нарече „Hdtel de Bulgarie “. Все на
тр А
юг към цар Симеоновата градина („Парка на свободата“,
тогава турско гробище) и по Станционната улица към же­
лезопътната гара (сега „Ив. Вазов“) също бяха издигнати
он С
пови спретнати сгради, които със своите озеленени дворове
приличаха по думите на Конст. Иречек на европейски вили.
на Г
В тях се настаниха мнозина от чужденците, консулите и тър­
говските представители.
Характерното за пловдивските строежи през румелийско
време бе това, че те скъсаха изведнъж и напълно с възрож­
би
денската строителна традиция. Те са построени в тогаваш­
ния съвременен стил и се отличават коренно от възрожден­
бл
ските къщи по акропола. Впрочем те не бяха много и не про­
мениха основно физиономията на турския Пловдив. Над къщи­
те му все още продължаваха да стърчат минаретата на мно-
и
гобройните му джамии.
от
Това, с което блесна румелийският Пловдив, са постиже­
нията в областта ша културата. За седемте столични години
той стана най-важният просветен и културен център в Бъл­
ек
гария.
Освен поменатите две български гимназии, наричани об­
а
ластни, в града работеха и две чуждоезични — гръцкият гим-
назион (непълно средно училище) и френското католишко
училище, което през 1884 година бе превърнато в колеж и
се сдоби с ново помещение също на брега на Марица — пре­
устроения конак на Ариф паша. И в двете училища работеха

95
добри учители. Първоначални училища бяха — 6 български,
4 гръцки, 3 турски и по едно еврейско и арменско.
Просветната дирекция, ръководена от стария просветен
деец Яким Груев, а след него от младия Конст. Величков,
бе неуморима. Първоначалните п класните училища се уве­
личаваха ежегодно из цялата област. Те се издържаха от об­
щините, но методично се ръководеха от държавни училищни
инспектори. Амбицията на всички бе задължителното според
Органическия устав основно образование да се проведе на­
вред. За подготовка на нови учители, понеже повечето от
старите бяха преминали на административни служби, в сто­
лицата и в провинцията се уреждаха квалификационни педа­
гогически курсове. На добрите и бедни ученици се отпускаха
Ел
и стипендии, както и за подготовка на кадри с виеше образо­
вание в чужбина. Например в бюджета за 1883 година бяха
предвидени 32 стипендии за следване на младежи от област­
ек У
та в чуждестранни университети: 9 за педагогически и юри­
дически науки, 5 за физико-математически и по 2 за историко-
тр А
филологически, агрономство и живопис. Всички завършили
стипендианти се проявиха като добри специалисти.
Просветните ръководители счетоха, че този начин за под­
он С
готовка на кадри с виеше образование не е най-правилният
и затова още на следната година (1884) бе замислено и ре-
на Г
шено да се открие в Пловдив виеше училище (университет),
на първо време юридически факултет за подготовка на съдеб­
ни и административни служители, от каквито нуждата бе най-
голяма. През пролетта на 1885 година всичко бе готово —
би
програма и преподаватели с оглед през септември да започнат
учебните занятия. Тъй преди още в София да се създаде вие­
бл
ше училище, в Пловдив то бе уредено и само Съединението
попречи на откриването му. След това трябваше да изминат
60 години, за да се открие университет в Пловдив.
и
За развитието на просветата и културата е необходима
от
книжнина — учебна, научна и художествена. Пловдив бе се
издигнал като първи книгоиздателски център още преди Осво­
ек
бождението и това ои първенство той запази и през румелий­
ско време, когато книги се издаваха и в София, и другаде.
Двамата известни книгоиздатели Хр. Данов и Др. Манчов се
а
снабдиха със собствени печатници и при новите благоприятни
условия заработиха най-усърдно. Преди тях още през 1878
година Янко Ковачев пренесе от Виена печатницата си. За
това му помогна Временното руско управление, понеже се гот­
веше да я използува и за свои нужди. След оттеглянето на

■96
руското управление от Пловдив тя се пренесе в София, а на
разположение на румелийското правителство остана отначало
Дановата печатница. Скоро обаче то устрои своя. Това бе
отколешна мечта на пловдивския книжовник Яким Груев, кой­
то сега като директор на просветата побърза да я осъществи.
Тя бе открита през 1882 година преди софийската. Снабдена
с нови машини, печатницата работеше добре през целия ру­
мелийски период. Освен служебни издания и разни формуляри
в нея се печатеше и списанието на просветната дирекция „Учи­
лищен дневник“, както и много други книги. В града бяха
открити и няколко други печатници — на италианеца Едмондо
Диони, печатница „Напредък“, гръцка и турска. Печатници
в Румелия бяха открити също в Стара Загора и в Сливен.
Ел
Издаваните и разпространявани от пловдивските книгоиз­
датели книги през румелийско време са главно учебници. Нуж­
дата от тях бе голяма и те бързаха да я задоволят. През 1882
ек У
година в Дановата книжарница се продаваха 97 учебници
(заглавия), главно негови издания, стари и нови, а през след­
тр А
ващата година до Съединението той издаде над 150 учебници
и учебни пособия за всички класове и предмети в училищата.
Манчов също не изоставаше. Неговите, станали известни на­
он С
вред из страната още преди Освобождението читанки „Бащин
язик“, сега излизаха в нови подобрени и попълнени издания,
на Г
а заедно с тях и ред други.
Съставители, компилатори и преводачи на учебниците бяха
главно учителите в гимназиите в Пловдив, Стара Загора и
би
Сливен. Др. Манчов, Ник. Саранов, Ат. Илиев, Ив. П. Славей­
ков и други изготвиха хубави буквари и читанки, Ник Алтъ-
нов, К. Божков и Ив. Пеев — учебници по българска грама­
бл
тика, Ив. Горов — по география, Ст. Бобчев по българска ис­
тория по К. Иречек, директорът на пловдивската мъжка гим­
назия Григор Д. Караджов състави отлично стъкмени аритме­
и
тики и геометрии за всички класове, чехът учител в същата
от
гимназия Ант. Шоурек написа също учебници по геометрия и
геометрично чертане, В. Атанасов — по химия, М. Бракалов и
ек
П. Жилков по физика, Екат. Каравелова по логика (превод от
английски) и т. н. Добре стъкмени и още по-добре издадени,
пловдивските учебници, без да бъдат налагани от просветната
а
дирекция, намериха добър прием във всички училища и се
разпространиха не само в Румелия, но и в Княжеството и в
Турция (Одринско и Македония).
Освен учебници в Пловдив бе издавана и помощна литера­
тура за учителите. Например: „Ръководство за учители, за да

7 Когато Пловдив бе столица 97

знаят как да преподават на своите първоначални ученици чи-
слителница“ от Фр. Мочник, прев. Гр. Караджов, 1882; „Ръ
ководство за водене на писмените упражнения по матерния
език в средните училища и гимназии“ от М. Олшамовски,
прев. Ст. Костов, 1884; „Педагогически поучения за родители
и учители и всички приятели на народното образование“ от
М. Миличевич, прев. Г. Кърджиев, 1882.
За издаване на чисто научна книжнина в румелийския
Пловдив не можеше да се мисли. Хората като Ив. Салабашев,
Ив. Ев. Гешов, които бяха подготвени и имаха желание да се
занимават с научна рабога, се посветиха на практическите дър­
жавно-политически работи. Единствено в списанията и във
вестниците (като подлистници) бяха публикувани научно-по­
Ел
пулярни студии главно на исторически, филоложки и полити­
чески теми. Ето някои: „Из Източна Румелия“, научен пътепис
от К. Иречек, „Писма на един румелийски българин“ (Н. А.
ек У
Начов), „България в Източний въпрос“ от Андр. С. Цанов,
„Писма за Сърбия“ от Т. Икономов все във в. „Марица“, „Бе­
лежки върху българските работи“ от Батский маркиз (пре­
тр А
вод) — в „Народний глас“, „Нашата мирова юстиция“ от Кр
Ив. Мирски, „Българската конституция“ от П. Караве^ов —
он С
в сп. „Наука“, „За произхождането на славянската азбука“
от Гайтлтер в сп. „Училищен дневник“. Някои от тези студии
бяха издадени и отделно като книги.
на Г
Ако научната книжнина в румелийската столица едва се
зараждаше, художествената цъфтеше. Пловдив стана не само
административно-политически, но и истински литературен цен­
би
тър. Там живяха и работиха писателите класици в нашата
литература — Ив. Вазов, Конст. Величков и Зах. Стоянов.
бл
Пловдивският период от литературната дейност на Ив. Вазов
е, както се знае, пай-плодовитият. Тук той написа едни от
най-хубавите си работи — „Епопея на забравените“, „В цар­
и
ството на самодивите“, „Чичовци“ и издаде няколко стихосбир­
от
ки и пиеси, а приятелят му Конст. Величков — пиесата „Оте­
чество“ и „Винчензо и Ангелика“. Зах. Стоянов написа своите
знаменити „Записки по българските въстания“. За другите
ек
като Слав Кесяков, Хр. Дюкмеджиев, П. Голов, Манол Зла­
танов и пр., които също се опитваха да работят на литератур­
а
ното поле в Пловдив, не си заслужава да се говори. В техните
стихотворения, печатани главно във в. „Марица“, няма нито
поезия, нито поетичен език.
През седемте румелийски години в Пловдив, освен многото
книги, се издаваха и 35 вестници и списания, по-малко откол-

98
 кото в другата столица, но в много отношения по-високостоящи
от софийските.
Видно място по време, продължителност и големина заема
/„Марица“, първият следосвобожденски български вестник. Той
започна да излиза на 25 юли 1878 година и продължи до 6 сеп­
тември 1885 година (всичко 745 броя) под редакцията на Ив.
Ев. Гешов, Мих. Маджаров и Ст. Бобчев. След него идва
„Народний глас“, излизал от 24 юли 1879 до 31 август 1885
година (всичко 545 броя) с редактори Ив. Вазов и Конст. Ве­
личков. Други по-краткотрайни бяха: „Южна България“ ог
6 януари 1883 — 31 август 1885 година (220 броя), редактиран
от Г. Бенев и други; „Съединение“ от 30 декември 1882 — 7 ав­
густ 1886 година (148 броя), редактиран от Ив. Берковски;
Ел
„Независимост“ от 10 октомври 1881 — 9 октомври 1882 годи­
на (101 броя), редактиран от емигрантите па Княжеството
П. Каравелов, П. Р. Славейков и други; „Общински лист“ от
ек У
юли 1882 — юли 1885 година (85 броя), издание на Пловдив­
ската община; „Народът“ от 5 януари — 9 август 1885 година,
редактиран от Ил. йовчев (43 броя), „Кукуригу“ от 31 юли
тр А
1882 — 20 юни 1883 година (също 43 броя), хумористичен.
Останалите като „Положение“, издаван от Вълко Нейчов през
он С
1882 година (24 броя), „Борба“, издаван от Зах. Стоянов през
1885 година (15 броя), „Вестниче“, издаван от Д. К. Попов и
на Г
Св. Михайлов също през лятото на 1885 година са все кратко­
трайни, макар че някои като „Борба“ на Зах. Стоянов са изи­
грали твърде важна роля. Другите издавани в Пловдив вест­
ници бяха още по-краткотрайни с по 5—6 до 20 броя, повечето
би
хумористични и несериозни.
Пловдивските румелийски вестници като всички вестници
бл
предаваха не само събитията, но и обществените настроения
и тенденции. Особено след 1882 година, когато в областта се
оформиха политически партии и групировки, ге бяха вече орга­
и
ни на една или друга от тях, изразяваха и защитаваха техни­
от
те интереси, водеха борба с противниците си. Основният въ­
прос па румелийската политика бе съединението с Княжество­
то и понеже княжеската политика бе променлива, промените й
ек
намираха отражение и в румелийските вестници. Дори някои
от тях се създаваха от политически дейци от Княжеството и
а
защитаваха техните цели и възгледи. Борбата между либера­
ли н консерватори, за и против руската политика се водеше
и в румелийската преса.
По начало тази борба е принципна, идейна, но както винаги
в политическите борби се примесваха и лични интереси и ам­

99
биции. Моменти от такива борби и полемични реплики на лич­
на почва представят най-живо картината на обществения
живот в румелийската столица.
Един пример. През 1882 година поменатият вече ексцентри­
чен панагюрски депутат Вълко Нейчов бе назначен за член
на върховния съд в Пловдив и започна да издава вестник
„Положение“. В него той като консерватор, бивш човек на
Мидхат паша и пр. пишеше и против „двата Петковци“
(Петко Каравелов и Петко Р. Славейков), които били изгоне­
ни от Княжеството и дошли в Румелия, за да развалят „спо­
койствието и рахатлъка й“ със своите либерални проповеди и
кроежи. Петко Славейков му отговори по свой, славейковски
начин . Написа и изпрати на един приятел в Свищов две песни
Ел
в народен дух с молба да ги препрати на редакцията на в.
„Положение“, за да се публикуват като народни песни, „слу­
шани от Кера Налбантката от с. Чукурлий от С. Катранов“
ек У
Нейчов веднага ги публикува (в бр. 8), като публично благо­
дари на Катранов за изпращането им. Песните са следните:
тр А
I Дърви са с цветя покриха
Никола бре ергенину, Ем да тий драго да гледаш!
он С
Ергенину харамио, Неда в градина ходяше,
Иди кажи на майка си, Ем си тя ходи, ем плачи,
на Г
Че та люби самодива, И тъжно кахърно нарежда:
Ем та люби, ем та мрази; Че де си, либе Стоене,
Вечер фучи, утром плачи, Една ми дума да кажеш;
Ем си плачи, ем нарежда:
би
Вече три години минаха
Луди млади харамио, И теб’та никой не чуе
У мен ела, залюби ма И никой не знай каде си.
бл
Да се земим и оженим Защо мя остави, Стоене,
Във къщи сама саминка?
II Една ни женска рожбица,
и
Любава пролет настана, Еленка мило ангелче,
от
Утиди зима студена, Няма кой да помилва.

„Два часа след пущане броя в продажба, пише Никола

ек
Генадиев в мемоарите си, тогава ученик в Пловдивската гим­
назия, Вълко Нейчов тичаше като луд из кръчмите да ги съ­
а
бира, но хората ги бяха вече чели и се смееха през глава.“
Началните букви на стиховете образуват акростих: „Нейчев е
луд. Луд е Нейчев и извеен“, който той бе разбрал, едва
когато един читател му го бе прочел.
Нейчов си отмъсти по своему. При проведените наскородо-

100
пълнителни избори за народни представители той като съдия
внесе предложение изборът на Петко Славейков и на сина му
Иван да бъде касиран като неправилен, понеже не бяха ру­
мелийски поданици и нямаха имуществен ценз, които усло­
вия се изискваха от Органическия устав.
Списанията, издавани в Пловдив, бяха следните: „Наука“
1881 — 1884, 12 книжки годишно, издание на Книжовното науч­
но дружество в града и редактирано от Ив. Вазов, Конст. Ве­
личков, Ив. Салабашев, Ст. Бобчев и П. Наботков — съдържа
художествени материали (стихове и проза, оригинални и пре­
водни) и статии по история, етнография, учебното дело, по­
литически и други въпроси; „Зора“, 6 книжки през 1885 година,
чисто литературно списание, редактирано и списвано от Ив.
Ел
Вазов и Конст. Величков; „Законоведец“, 17 броя от 1880 и
1881 година, „списание за законодателство, правосъдие и адми­
нистрация“, издавано от хърватина Фр. Перец; „Съдебен ве­
ек У
стник“, 20 броя от 1885 година, издавано от Дим. Тончев със
задача „да обяснява действуващите в областта закони и
тр А
правилници“ и педагогическото списание „Училищен дневник“,
12 книжки през 1883 и 1884 година, орган на Дирекцията на
просветата, редактирано от Як. Груев, с материали по учебно­
он С
то дело, педагогически и други въпроси. Освен в Пловдив по
същото време няколко вестници и списания се издаваха и в
на Г
провинцията. В Стара Загора — в. „Земледелец“ от Дим. Нау-
мов и сп. „Знание“ от Ал. Козаров и др., в Сливен — вестници­
те „Българско знаме“, „Съветник“, „Смешлю“ и „Работник“.
би
Румелийският периодичен печат изпълни достойно задачата
си като ръководител и организатор на обществено-политичес­
кия и културен живот в областта. Като всеки обществен пе­
бл
чат той отразяваше възгледите и настроенията па определени
социални среди. Например хората около вестник „Марица“, а
донякъде и редакторите на вестник „Народний глас“ стояха
и
повече на консервативни позиции и поддържаха една и съща
от
линия. Борбите в печата се изостриха през 1884—1885 година.
Водеха се страстни и не винаги достолепни полемики, но в
ек
последна сметка всички служеха, макар и по различни пътища,
на едната и обща цел — издигането и затвърдяването па обла­
стта като демократична българска държава и подготвяха обе­
а
диняването й с Княжеството.
В румелийската столица не само бяха издавани много кни­
ги и вестници, по бяха положени грижи и за тяхното събиране
и запазване чрез основаване на Народна библиотека.
Директорът на народната просвета Яким Груев още през

101
 първите седмици на службата си бе почнал да събира книги
п археологически предмети за бъдеща областна библиотека
и музей, писал бе окръжни писма до префекти, училищни ин­
спектори и други с наставления за събиране на старини По
негово предложение на 1 май 1882 година главният управител
издаде укази правилник за учредяване и устройване на об­
ластна библиотека и музей. За нейн директор бе назначен рус­
кият публицист Александър Башмаков, известен и под псев­
донима Вещий Олег. За основа на книжовния фонд на новата
библиотека послужиха книгите на т. нареч. Венелинска биб­
лиотека, събирани още преди Освобождението от българските
ученици в Одеса и след войната докарани в България. За
кратко време Башмаков успя да подреди книгите и на 15 сеп­
Ел
тември същата година библиотеката бе открита за посетители.
По това време тя разполагаше с 1848 тома книги от Венелин-
ската библиотека и други 2360, всичко 4208, от които катало­
ек У
гизирани и предоставени на читателите 3700. Помещаваше се
в Дирекцията на просветата, в бившия конак на Исмаил бей
на сегашната улица „Вл. Заимов”.
тр А
В края на 1882 година Башмаков напусна библиотеката и
Пловдив и на мястото му бе назначен Илия С. йовчев от Сли­
он С
вен. Енергичен и образован — учил в Одеса и в Америка и
познаващ няколко чужди езика, той макар че нямаше библио­
на Г
течна и музейна подготовка, се зае енергично за устройването
и издигането на младия двоен институт. Погрижи се за наба­
вяне на нови книги, като при избора им гледаше „да се наба­
би
вят повече сериозни книги класически и научни по разните
клонове и особено които се отнасят до историята, географията
и етнографията на Балканския полуостров“.
бл
За снабдяването на библиотеката с български книги се
погрижи и Гаврил Кръстевич. През 1883 година той прокара
и
в Областното събрание закон за задължително депозиране в
библиотеката по два екземпляра от всяка книга, отпечатана
от
в областта. „Само така, казал той в Събранието, нашата би­
блиотека ще се обогати, ще стане с 200 и повече хиляди книги
ек
като европейските и същевременно българските книги ще се
запазят.“
а
Това е първият закон за задължително депозиране на бъл­
гарските книги в държавна библиотека. Той бе в сила до
Съединението и само благодарение на него в Пловдивската
народна библиотека са събрани някои книги, които липсват
и в Софийската. В Княжеството такъв закон бе издаден едва

102
през 1897 година, по предложение на Конст. Величков, тогава
министър на просветата.
Енергичният Йовчев издаде през 1884 година и първия пе­
чатан каталог на книгите в библиотеката, който улесни пол-
зуването и по който днес съдим за състава й. Софийската
народна библиотека издаде такъв каталог 15 години по-късно.
Грижи бяха положени и за уреждането на музея. С по­
мощта на учителите чехи Добруски и Шкорпил, които покрай
училищните си работи се занимаваха и с археологически из­
дирвания, както и със съдействието на префектите и учили­
щните инспектори в музея бе натрупан значителен брой стари
монети, археологически и етнографски предмети. За събиране­
то, определянето и подреждането на монетите бе оказана по­
Ел
мощ от италианеца Д. Е. Такела, добър познавач на старите
монети. Той сам имаше сбирка, която продаде на музея.
Енергичният йовчев се опита да сложи начало и на природно-
ек У
научна сбирка. Начинанието му обаче след него не бе продъл­
жено и събраните материали се пръснаха.
тр А
В библиотекта покрай новите издания се събираха също
славянски ръкописи и старопечатни книги. В края на 1884
година те бяха 64 и почнаха да привличат вниманието на уче­
он С
ни слависти, които минаваха през града. Също и нумизмати-
ческата сбирка стана известна в Европа чрез описанието и
на Г
във френското списание „Revue numismatique“, което направи
французинът А. Анжел В края на румелийския период библио­
теката притежаваше 12 093 тома книги. Помещаваше се в
би
къщата на А. Томиди на акропола и едва по-късно след Съеди­
нението бе пренесена в сградата на Областното събрание.
Друг културен институт, създаден и работил в Пловдив
бл
през румелийско време, е театърът. Той стана начало и на
Народния театър „Ив. Вазов“ в София.
Любителски театрални представления бяха давани, както
и
е известно в повечето български градове, също и в Пловдив
от
още преди Освобождението. В Пловдив и след Освободителна­
та война идваха от Цариград арменски и гръцки театрални
ек
трупи и изглежда заради техните представления още през
1881 година на склона на Сахаттепе срещу Джумаята бе по­
строена специална театрална сграда по инициатива на фран­
а
цузина Бусе и навярно поради това наречена „Театър Люксем­
бург“.
Съвременникът му, артистът Ив. Попов, го описва така:
„Театър Люксембург, макар и малък, бе доста удобен и кра­
сив отвътре. Външната завеса на сцената, таванът в залата.

103
коридорите и корнизите околовръст на ложите бяха изрисува­
ни доста грижливо и с голям вкус от един италиански декора­
тивен художник, ако се не лъжа на име Квинто. Партерът,
който имаше елипсообразна форма, побираше около 250—300
стола. На горния етаж, около един тесен коридор бяха нареде­
ни 17 ложи, от двете страни на партера — близо до сцената —
имаше още по две ложи или беноари, както ги наричаха
тогава. Ложите и беноарите бяха грижливо драпирани с чер­
вена материя и при светлината на глобусовите петролни лам­
пи, наредени около корниза пред ложите, придаваха на салона
един особен фееричен вид“.
Тук на 8 декември 1881 година една любителска група,
главно от работници от Дановата печатница, под ръководство­
Ел
то на Стефан Попов представи историческата драма „Стоян
войвода“, заедно с кратката Молиерова комедия „Завистта
на Барбуе“. Представлението бе успешно, заинтересова ръко­
ек У
водните лица в столицата и още през следната година на лю­
бителската група бе отпусната държавна помощ със задълж&.
тр А
ние нейните ръководители Стефан Попов и Константин Г1.
Сапунов да организират постоянна театрална група.
Те и двамата, освен любов към театъра, имаха и познания
он С
по театрално дело, особено К. Сапунов, и успяха да организи­
рат и подготвят една постоянна румелийска театрална трупа.
на Г
В нея влизаха: Антон К. Попов от Казанлък, Михаил Елма-
зов от Стара Загора, Кирко Лилов от Сопот, Димитър Антонов
от Карлово и сестрите Ирина и Мария от Русе. После постъ­
пиха и други: Елена Георгиева и Шенка Попова от Пазар­
би
джик, както и Дим. К. Попов от Калофер, който през 1884
година бе назначен за административен ръководител на трупа­
бл
та и успя да изглади честите недоразумения между Ст. Попов
и К. Сапунов. От година на година трупата напредваше и в
изкуството си. Конст. Величков като директор на просветата
и
показа повече разбиране към нуждите на артистите и увеличи
от
субсидията на правителството. Вместо утехата, че потомство­
то щяло да им изгради паметник като основоположници на
ек
театралното изкуство в свободна България, както ги утешава­
ха някои, Величков по израза на Ст. Попов се съгласи „да им
се изгради приживе скромен паметник от самуми“.
а
След Съединението трупата се разпадна. За краткото вре­
ме на своя живот тя бе подготвила и представила над 35 пиеси,
повсчето играни по няколко пъти, освен в Пловдив, и в про­
винцията — Чирпан, Стара Загора, Казанлък, Сливен, Ямбол,
Хасково и другаде.

104
 При тогавашното състояние на българската драматургия
само малка част от играните пиеси бяха български — „Стоян
войвода“ от Хр. Даскалов, „Иванко“ от В. Друмев, „Райна
Княгиня“ — от Д. Войников, „Руска“ и „Михалаки чорбад­
жи" от Иван Вазов, „Цеко или освобождението на България"
от Л. Голчев, „Стефан Караджа“ от Т. Станчев н други. На­
лагаше се да се търсят чужди, главно френски — „Камено­
делецът“, „Луиза Бернард“ и „Кулата на Нел“ от Ал. Дюма,
„Насила оженване“ и „Завистта на Барбуе“ от Молиер, „Лу-
креция Боржия“ и „Мария Тюдор“ от Юго, „Меропа“ от
Волтер и други. Преведени и приспособени от гръцки и сръб­
ски бяха „Зла жена“, „Воденичарите“, „Василиевите тегли­
ла“, „Червените панталони“, „Адвокатски смехове“ и пр.
Ел
Едни от тях бяха превеждани по-рано и дори издавани, дру­
гите обаче бяха приспособявани набързо, специално за тру­
пата.
ек У
Голямо предимство за румелийския театър бе обстоя­
телството. че по това време в Пловдив живееха и работеха
тр А
такива видни представители на българската литература ка­
то Ив. Вазов и Конст. Величков, които сами пишеха пиеси и
насърчаваха актьорите. Величков дори сам вземаше участие
он С
в някои представления. И други видни пловдивски общест­
веници проявиха разбиране за нуждите на театралните дей­
на Г
ци и им оказаха помощ. Хр. Данов, за да ги подпомогне
материално, често организираше продажбата на билетите за
първите представления на доста високи цени, а Иван Ев. Ге-
би
шов, като директор на финансите още при първото поисква­
не на държавна субсидия не се противопостави. Впрочем той
имаше и лично отношение към драматургията, сам написа
бл
една историческа пиеса „Ивайло, селский цар“ (1888), която
К. П. Сапунов представи в София, но без успех. Екатерина
Каравелова като учителка в девическата гимназия подпомог­
и
на организирането на трупата, като убеди сестрите Мария и
от
Ирина да постъпят в нея. Тогава все още се считаше за
срамно жена да участвува в театрални представления.
ек
Представленията на трупата се подкрепяха и от местна­
та преса с компетентни преценки. За представянето на Базо­
вите пиеси „Руска“, „Чорбаджи Михалаки“ на 3 септември
а
1883 година в. „Съединение“ (бр. 36) пише: „Изобшо драма­
та се изигра с разбирателство и с пълна сполука. Въодуше­
влението, което бе обзело публиката, в никое представление
не се е забележило. Че драмата е изящна и добре съставена
и че тя се изигра тъй бляскаво за доказателство служи и то­

105
ва, че при всяко падание на завесата публиката извикваше
актьорите, за да им благодари."
За „Влюбените воденичари“ и „Едно угощение у дворя-
ннте“ във в. „Марица“ (от 6 март 1884 г.) четем следната
преценка: „Изобщо двете пиеси се изиграха доста сполучли­
во, особено първата, която възбуждаше непрекъснат смях
у публиката. Тоя път женските роли се играха хубаво. Нам
бе драго да видим колко голям прогрес са направили някои
от актьорите. Мъжките роли обаче представляваха доста сла­
ба страна. Трябва да кажем, че не всичките актьори си знае­
ха ролите, както трябва. Най-главний актьор (К- Сапунов)
в първата пиеса бе на някои места утегчителен. Кривото про­
изношение на българский язик, небългарский тон (Сапунов
Ел
бе живял и работил като артист в Румъния), прекадените
движения, провлеченото говорение уморява слушателят и
той пожелаваше да не го вижда много често. Ние правим те­
ек У
зи бележки, защото желаем въздигането на нова трупа“.
Освен румелийската трупа в театъра „Люксембург“ пред­
тр А
ставления даваха и разни пътуващи трупи из Европейска
Турция, арменски, еврейски, гръцки и други. Така трупата на
арменеца Фасулджиян идва няколко пъти и със своите ко­
он С
медии на гръцки и турски, а някои и на френски забавлява­
ше разнородната пловдивска публика. Навярно затова теа­
на Г
търът „Люксембург“ се казваше и „Международний“.
В Пловдив през румелийско време бе уредено и редовно
изнасяне на публични беседи, нещо като днешните народни
би
университети. Почина за това, изглежда, е бил на директора на
Народната библиотека йовчев, гдето обикновено се изнася­
ха беседите. В начинанието участвуваха доброволно и без­
бл
платно мнозина от образованите мъже в града. Във вестник
„Марица“ могат да се прочетат редовни съобщения за изна­
и
сяните беседи, а за някои и кратки резюмета.
от
Например през 1881 — 1882 година бяха изнесени следните
лекции: „Миналото и бъдещето на нашата планета от точка
зрение на новата наука“ от Добри П. Минков, „Деветнадесе­
ек
тият век“ от Сл. Кесяков, „Борбата на жените за правдиви“
от Ст. Бобчев, „За охтиката“ от д-р Г. Янкулов, „Защо е съз­
а
даден човека на тоя свят“ от Ал. Екзарх. През 1883—1884 го­
дина д-р Хаканов говори „За скарлатината“, д-р Стояпович
от Стара Загора за „Къщата на нашия селянин“, Ст. Бобчев
за „Развитието на съдебното дело“, Антон Каблешков за
„Славянофилството“, Д. П. Минков за „Успехите на положи­

106
телните науки“, Вълко Шопов за „Някои забележителност!!
в големите градове из Европа".
Лекторите се подготвяли добре, лекциите им били интерес­
ни и се посещавали. Например Д. Минков в изложението на
своите теми прокарваше прогресивни, материалистически
схващания, а „Едип слушател“ пише в „Марица“ (бр. 653. . .
1884 г.) за лекцията на Шопов, в която всичко говорено би­
ло показано и в картини чрез модерното тогава техническо
съоръжение за онагледяване — магическия фенер: „Видяхме
забележителни сгради, университети, музеи, болници, църкви
и други — и завършва — видяхме и къщата на английския
парламент и зад къщата река 'Гемза и си наумихме за къ­
щата на н!ашия парламент и зад него река Марица“.
Ел
В Пловдив се даваха концерти на любителски начала от
хорове и от военната музика. Например съпругите на княз
Турн Таксис и на Конст. Сапунов, и двете певици, даваха по­
ек У
някога концерти. Капелмайсторът на военната музика чеха
Фр. Швестка състави „Българска китка" от военни маршове
тр А
и други песни, които се свиреха по забави и концерти. От
местните граждани отличен певец бе Ив. Генадиев, и той взе­
маше учас+ие в музикални забави. През 1884 година хубави
он С
концерти в Пловдив даде хорът на,руснака Дим. Славянски.
В хора, състоящ се от 45 добри певци, участвуваха като со­
на Г
листи съпругата на Славянски и четирите му деца. Концерти­
те му имаха невиждан дотогава в Пловдив успех и бяха из­
несени все тъй успешно и в няколко градове в Княжеството.
би
Изобщо турнето му из двете Българин се превърна във вели­
чествена манифестация на българо-руската дружба, против
което протестираха някои австрийски вестници.
бл
При напускането на Пловдив Славянски изказал пред ко­
респондента на „Марица“ (бр. 634, 4 юли 1884 г.) своята бла­
годарност за сърдечния прием и обяснил, че бил взел със
и
себе си „все свое семейство желая познакомить е с богатую
от
поетическою природою Балканскаго полуострова“ (той посе­
тил и Сърбия). „Пусть мои дети, казал той, виберут каждий
ек
для себя свою область труда, по я желал бм чтоб все они
работали на великом славянском поприще для осуществлении
всликой идеи славянской“.
а
Сполучливи музикални изпълнения и декламации може-
ли да се чуят и на училищните тържества по случай завър­
шване па учебната година и пр., а също и на вечеринки и
балове, каквито висшето пловдивско общество устройваше,
обикновено с „благотворителна цел“. На тях именно столични-

107
те дами показвали модните си тоалети, а някои като Селнеро-
ва и Турн-Таксис излизали с изпълнения на песни и свире­
не на пиано. Малкото гръцки семейства тук правили всичко
възможно да блеснат повече от българските. На тези балове
и вечеринки винаги били канени обграждани с най-голямо
внимание семействата на чуждите консули в града.
В румелийския Пловдив живееха и неколцина забележител­
ни личности от по-старото поколение, които бяха работили
преди Освобождението и сега прекарваха тук старините си.
Първият от тях бе Найден Геров. Завършил училище в
Одеса като един от първите българи-руски възпитаници, той
бе учителствувал кратко време в родния си град Копривщица,
а от 1850 година до Кримската война в Пловдив, гдето ос­
Ел
нова и ръководи българското класно училище — началото на
Пловдивската гимназия. От 1857 година до Априлското въста­
ние Геров бе руски вицеконсул в същия град, като защитава­
ек У
ше руските интереси пред турското правителство и български­
те пред руското. Никой не е допринесъл за закрепването и
тр А
разширяването на българо-руските културни и политически
връзки както Найден Геров през тези решителни за развитие­
то на българския народ години от Кримската до Освободител­
он С
ната война.
През войната и малко след нея Геров бе служил в руското
на Г
гражданско управление, после премина в пенсия и се зае да
оправи и подготви за печат своя „Речник на българский язик“.
За него той неуморно бе работил още от ранни години и сега
би
на старини при добри условия можа да обработи, подготви
за печат и издаде огромния материал — 5 тома с над 2 400
страници текст в две колони и едно допълнение. Найден
бл
Геровият речник е едно голямо постижения на буржоазната
българска езиковедска книжнина. Той бе изготвен и издаден
в Пловдив само от един човек. Едва в края, когато Геров се
и
разболя, в негова помощ се притече племенникът му Тодор
от
Панчев. Човекът, който допринесе тъй много за затвърдяване
на българския дух в южнобългарската столица, сам си изгра­
ек
ди своя най-достоен паметник.
Въпреки че бе погълнат изцяло от своята работа и не взе­
а
маше участие в обществените борби в града и областта, Ге­
ров все пак не се откъсна напълно от обществото. През зимни­
те вечери той устройваше у дома си „филологически седянки“.
Поканваше интересуващите се от езика и правописа гражда­
ни, а такива в Пловдив имаше не малко, и заедно обсъждаха
езиковите и правописни въпроси.

10S
 Както е известно, Найден Геров и други някои след него,
на първо място ученикът му Яким Груев, защитаваха етимоло-
гическия принцип в правописа и въХоснова на него пишеха на
един твърде сложен правопис със Запазване на старите букви
н, 1а, 16 и др. Поради авторитета на Геров и широката книжо­
вна дейност на Груев тази правописна школа, наречена „плов­
дивска“, се затвърди и разпространи твърде нашироко.
Срещу тях въставаха Др. Манчов и повечето от младите
книжовници. Изобщо по правописа в Румелия имаше голямо
разномислие, даже „царувал хаос“. През 1885 година К. Вели­
чков като директор на просветата назначи комисия, която да
се занимае с въпроса за правописа и да представи мнение за
уреждането му. Съединението обаче осуети работата й.
Ел
Друг интересен гражданин на румелийския Пловдив, макар
и за по-кратко време, бе известният основател на българската
журналистика Иван Богоров от Карлово.
ек У
Той бе живял в Пловдив още преди Освобождението офи­
циално като градски лекар, но фактически се бе занимавал
тр А
с редактиране на своето списание „Журнал за наука, занаят
и търговия“ и бе агитирал за организиране на текстилна фа­
брика в града и за прокарване на „железен път“ от Бургас
он С
през Пловдив, Самоков и Дупница (Станке Димитров) до
Серес и Солун. За откриване на фабриката бе получил разре­
на Г
шение (ферман) от правителството и бе почнал да записва
акционери. Разбира се, проектите му не можеха да се осъще­
ствят.
би
По-късно и особено след Освобождението той се бе при­
страстил към филоложки занимания, поставил си бе задача да
побългари българския език, като изхвърли всички чуждици
бл
от него и ги замени с български думи. Издал бе няколко „Упът­
вания за изучаване на българския език“, а през 1878 и 1879
година в Пловдив редактираше и специално списание „Чисто-
и
българска наковалня за сладкодумство“ (след това само „На­
от
ковалня“) с „меренье (задача), както пише Богоров, да ура-
ботеваме и да развъдим говорния и писмения наш език с чи­
ек
сто български думи, едни от които ще изковаваме в нашата
Наковалня .. ., а други ще заемваме от людски езици, като ги
побългарим най-малко в крайщата им . ..“
а
Усърдието на пуриста Богоров да очисти на всяка цена
българския език от чуждиците и да наложи своите псвонзкова-
ни думи стигна дотам, че по едно време той бе почнал да дава
обяви в пловдивските вестници, че имал готови побългарява­
ния на френски и други чужди термини и изрази, които бил го-

109
тов да оттсъпи на интересуващите се срещу заплащане. За да
го подиграе, Вазов му написа следната епиграма:

„Побратим Богоров се трепи тъй щото язик с този начин вещ

да чисти наш беден язик
и думи се нови кове, лей и клепи,
и вика с яростен вик:
„Язикът се веч опропасти!“
и трупа пуристът велик
будикулки,
* седачи и саморасти,
бивалици, чинки и красти,
стана чист и ясен доколкото щеш.
Едничката в туй бъркотия
е таз, че да можем го ния
разбра с леснотия,
ще трябва на всяк един час
Богоров да бъде при нас.“

Още по-интересен бе един трети жител на румелийския

Пловдив — Иван Добровски. Той бе родом от Сливен и преди
Ел
Освобождението се бе занимавал с какво ли не — учил бе
при прочутия гръцки философ Теофил Капри на о-в Андрос,
учителствувал бе в Котел, Сливен и другаде, хайдутувал бе
ек У
заедно с Г. Раковски, ходил бе с политическа мисия в Русия
и Австрия, във Виена бе издавал второто българско списание
тр А
„Мирозрение“, кръстосал бе цяла Европа, бе стигнал дори
до Америка, говореше няколко чужди езици.
он С
През 1879 година на път от Цариград за София бе спрял
в Пловдив и тук остана до края на живота си (януари 1896 г.)-
Живееше в хотел „Марица“ до стария мост на реката с пенсия,
на Г
отпусната му от управителя Богориди, за това че в списанието
си бе писал нещо за баща му. За кратко време той бе и по­
мощник на своя съгражданин Илия йовчев в Народната биб­
би
лиотека.
Животът на този много скитал самотник приличал твърде
много на станалия популярен в Пловдив Жюл Вернов герой
бл
Филеас Фог. Нечист и небрежно облечен, той всеки ден, и при
хубаво и при лошо време, правил редовно разходка до гарата
и
отбивал се в едно и също кафене да прочете вестниците и се
от
хранил в една скромна гостилница, всеки ден с една и съща
храна — попара от супа, порция пържени кюфтета, сто грама
вино и лятно време плодове. Още по-мизерно било жилището
ек
му.
„Няма да Ви описвам какво представляваше то, пише учи­
а
телят Хр. Максимов на проф. Ив. Д. Шишманов, който се
интересувал от него. Когато отидох да го видя на смъртно
легло — приживе той не пускал никой да надникне в стаята му
* Будикулка — скрита мисъл, седач — жител, самораст — природа,
чинки — акциз.

110
— представете си една доста широка стая с пропаднал таван,
с мръсни стени и още по-мръсно дюшеме, непроветрена и непо-
метена цели 10—12 години, един строшен железен креват, един
скъсан сламеник с няколко парцали, 2-3 сандъка потънали в
прах и паежина, както и всичко вътре в слята, един куп пепел
посред дюшемето (там е било зимно време мястото на манга­
ла), на друга страна, на която лежат няколко пергела“.
С тези пергели Добровски подобно на Фауст чертаел
разни фигури, за да изчисли квадратурата на кръга — така
се приказвало за него в града. Бяха го виждали и да пише.
Доста голямата му сбирка от гръцки и други чуждоезични
книги след смъртта му постъпи в Пловдивската народна би­
блиотека. По страниците па много от тях има негови бележки.
Ел
Може би между тях ще се намерят и негови ръкописи, но сбир­
ката все още не е проучена.
Столичните години на Пловдив свършиха в ранното утро
ек У
н<1 6 септември 1885 година, когато войниците от пловдивския
гарнизон, водени от майор Дан. Николаев и едно огромно
множество граждани, начело със Захари Стоянов и други се
тр А
струпаха пред вратата на конака и извикаха: „Долу Румелия!“
..Да живее Съединението!“
он С
„Съединението, както правилно пише Дим. Благоев, стана
начало на един нов период в развитието на българския народ“.
В развитието на Пловдив настъпиха промени. Той не бе вече
на Г
столица, а обикновен окръжен град като всички други. Цен­
тралните му държавни служби се закриха и лицата, които
работеха в тях, заминаха за София или се пръснаха по други
би
места, още повече че след Съединението настъпиха съдбоносни
събития в страната. Вместо политически и културен център,
бл
какъвто бе през румелийско време, Пловдив остана един от
по-големите провинциални градове, който служеше на чинов­
ниците като трамплин за преместване в София. И това про­
и
дължи много десетилетия.
от
Той бе и еснафски, и търговски, и работнически град, но
не и културно-творчески център. От културните му институти,
създадени през румелийско време, останаха само Народната
ек
библиотека и музей и Дановото книгоиздателство. Остана, раз­
бира се, и все повече избледняващият спомен за годините-
а
когато той бе столица, когато в него се изграждаше българска­
та държава, когато там писатели и общественици като Ив.
Вазов, Конст. Величков и Захари Стоянов възкачваха върхо­
вете на българската книжнина и култура. Няма да сгрешим,
ако наречем румелийския Пловдив „Български Ваймар“.

111
 ЮжНОБЪЛГАРСКИЯТ ФЕНИКС

Заедно със столицата Пловдив в нов свободен живот на­

влязоха и всички други румелийски градове. Едни от тях бяха
пощадени от въстанията и войната, а други бяха пострадали
и новият им свободен живот, особено що се отнася до иконо­
миката им, започна и се разви различно. Ние се спираме само
на два града — Стара Загора и Сливен, понеже развитието им
през румелийско време е интересно и поучително.
За предосвобожденската Стара Загора народният поет
Петко Р. Славейков, който през 1875—76 и 77 година бе учи­
тел там, пише следното:
Ел
„Предел прекрасен Средня гора е,
РудоутроОна, металогръдна,
ек У
Лозопокрита и розовъдна;
Навскрай поли н, на южни склони
тр А
Белей светлей ся Стара Загора,
Град не последен межд’градовеге.
Не град е зиден, китка е цвете!
он С
Градина град е бадемокитен.
Ой граде, граде, цветущий граде!“
на Г

Населението му възлизаше на 25 460 души. С изключение

на около 6000 турци и малко евреи и цигани, всички други
би
бяха българи — земеделци, занаятчии и търговци, които об­
хождаха близки и далечни пазари. В града имаше четири
бл
църкви, две пегокласни училища (за момчета и момичета) и
няколко взаимни, читалище и разни дружества.
Образованите граждани в Стара Загора бяха повече, от-
и
колкото в който и да било други български град. Още към
от
средата на века тук се издигнаха и работиха високообразовани
за времето си мъже като Захари Княжески, Александър Ек­
ек
зарх, Господин Славов и една от първите системно подготвени
а
П2
 а
ек

t
и от
бл
би
на Г
он С
тр А
ек У

Конст. Величков
Ел
Ив. Вазов
 ЮжНОБЪЛГАРСКИЯТ ФЕНИКС

Заедно със столицата Пловдив в нов свободен живот на­

влязоха и всички други румелийски градове. Едни от тях бяха
пощадени от въстанията и войната, а други бяха пострадали
и новият им свободен живот, особено що се отнася до иконо­
миката им, започна и се разви различно. Ние се спираме само
на два града — Стара Загора и Сливен, понеже развитието им
през румелийско време е интересно и поучително.
За предосвобожденската Стара Загора народният поет
Петко Р. Славейков, който през 1875—76 и 77 година бе учи­
тел там, пише следното:
Ел
„Предел прекрасен Средня гора е,
РудоутроОна, металогръдна,
ек У
Лозопокрита и розовъдна;
Навскрай поли й, на южни склони
тр А
Белей светлей ся Стара Загора,
Град не последен межд’градовсге.
он С
Не град е зиден, китка е цвете!
Градина град е бадемокитен.
Ой граде, граде, цветущия граде!“
на Г

Населението му възлизаше на 25 460 души. С изключение

на около 6000 турци и малко евреи и цигани, всички други
би
бяха българи — земеделци, занаятчии и търговци, които об­
хождаха близки и далечни пазари. В града имаше четири
бл
църкви, две вегокласни училища (за момчета и момичета) и
няколко взаимни, читалище и разни дружества.
Образованите граждани в Стара Загора бяха повече, от-
и
колкото в който и да било други български град. Още към
от
средата на века тук се издигнаха и работиха високообразовани
за времето си мъже като Захари Княжески, Александър Ек­
ек
зарх, Господин Славов и една от първите системно подготвени
а
112
 а
ек

*
и от
бл
би
на Г
он С
тр А
ек У

Конст. Величков
Ел
Ив. Вазов
 а
Яким Груеи
Хр. Г. Данов

ек
и от
бл
би
на Г
он С
тр А
ек У
Ел
//
 а
ек
и от
бл
би
на Г
он С
тр А
ек У
Ел
Др. Мгнчов

Г. Груев
 а
3. Стоянов
Д. Наумов

ек
и от
бл
би
на Г
он С
тр А
ек У
Ел
 а
ек

.i
и от
бл
би
на Г
он С
тр А
ек У
Добри П. Минков

Ел

П. Иванов
 а
ек
иот
бл
би
на Г
* fK

он С
-ч /

тр А
У

ек У
Ел

‘ л
 а
ек
иот
бл
би
на Г
он С
тр А
ек У
Ел
Ел
ек У
тр А
он С
на Г
би
бл
и от
ек
а

Проекти за паметник па Съединението (от Пик. Паи.ювич)

учителки — Анас.асия Тошева. В годините непосредствено
преди войната млади старозагорци бяха завършили или още
учеха в Роберт колеж и Галасарайския лицей в Цариград, в
земеделски и други стопански училища в Чехия и университе­
ти в Прага, Виена, Хайделберг и другаде.
Тази старозагорска интелигенция бе будна и патриотична.
Не случайно бунтовното осеммесечие септември — април 1875
—76 година, което доведе до Освобождението, започна именно
там. Десетилетия наред старозагорци бяха вярвали, че войски­
те на руския цар ще им донесат свободата и когато на 10 юли
1877 година отрядът на генерал Гурко, идящ от Казанлък,
наближи града, те всички вкупом излязоха да го посрещнат.
..Никъде другаде не бяхме посрещнати така сърдечно, както
Ел
в Стара Загора“, си припомнят по-късно руските офицери.
Голямата радост на старозагорци трая обаче кратко. На
19 юли след сражението при с. Джуранлий (Калитиново)
ек У
многобройните войски на Сюлейман паша влязоха в града
и по заповед на своя началник почнаха да го унищожават.
тр А
Къщите, многобройните дюкяни и работилници бяха раз­
грабвани, запалвани и събаряни. Тесните улици се задръсти­
ха от купища пепелища, над които тук-там бяха останали да
он С
стърчат само обгорели зидове. От четирите черкви с покрив
върху стените бе останала само една „Св. Димитър“, но отвът­
на Г
ре и тя бе опожарена. От училищата не бе останало запазе­
но нито едно. Неуспелите своевременно да избягат около 800
човека, повечето жени, възрастни мъже и деца бяха избити
или откарани като пленници в Одрин, особено по-младите
би
жени и деца.
Така на 19 юли 1877 година бе унищожен един от цве­
бл
тущите стопански и културни центрове на Южна България.
Заедно с домовете и стоката в пламъците на Стара Загора
изгоряха и не малко книжовни ценности — кондики и книги
и
па църкви, училища и еснафски организации, както и съчи­
от
нения на Петко Р. Славейков. Пропадането им той счита за
най-голямото нещастие в живота си и бе ходил заедно със
ек
сина си Пенчо да ги търси из пепелищата.
„През една пролетна вечер на 1879 година, си спомня
Пенчо, когато двамата с него (баща му) ровяхме пепелище­
а
то на изгорената ни къща в Стара Загора, вместо дирени­
те ръкописи — конто аз бях скрил при избягването ни от
ужасната катастрофа — ние изравяхме само камъни, буци,
сбита пръст и обгорели трески... След един час ровение, ние
седнахме там по-отстрана пред дъсчената барака на

8 Когато Пловдив бе столица Т1Й

ромашен клетник, за да се нахраним с кисело мляко, един­
ствената гозба в тая гостилница, на бърза ръка скована от
вехти, бозна от где откъртени дъски. И безмълвно седяхме
там до късна вечер. Сегиз-тогиз покрай нас минаваха опър­
пани и мършави фигури, с покъртен поздрав „Добър вечер,
Дядо Славейков“ — озърваха грозните пепелища, споглеж-
даха се с баща ми и отминаваха с грижите си по своята не­
воля.“
Докато много други градове, особено в Северна Бълга­
рия, през войната не само не пострадаха, а дори бяха и спе­
челили от повишилите се цени на хранителните продукти, за­
бягналите старозагорци се върнаха с по една вехта дреха
на гърба и на мястото на своя хубав град намериха едно
Ел
огромно пепелище. От 4 419 къщи напълно здрави бяха ос­
танали около 850 и около 200 полуразрушени. От всички дру­
ги стърчаха само останки от стените и тук-там по някей ко­
ек У
мин. Дебелите снегове през тежката зима бяха досъборили
това, което пламъците на 19 юли бяха пощадили. Кривите
и тесни улици бяха затрупани от съборени зидове, изпочу­
тр А
пени керемиди и боклуци, дворовете разградени, кладенците
задръстени, всичко запустено. Старозагорското пепелище за­
он С
служаваше по-тъжно оплакване отколкото Базовото на род­
ния му Сопот.
на Г
На завърналите се старозагорци не бе до плач и никои
нямаше време да нарежда стихове, макар че хора с поетични
настроения между тях не липсваха. Те търсеха къде да се
подслонят, да приберат децата си и да започнат работа. В
би
оцелелите къщи се настаниха по няколко семейства. Други
заеха турските къщи. Те бяха запазени почти всички и от­
бл
начало бяха празни, но турците, които бяха избягали при
повторното освобождение на града, след примирието почна­
ха да се завръщат. Обезлюденият град отново се изпълни с
и
хора, оживи се и трябваше да бъде възстановен.
от
И това стана. Подобно на митичния феникс от пепели­
щата на опожарена Стара Загора израсна една нова Стара
ек
Загора, слънчева, свободна.
Новото във възродена Стара Загора, което я отличава от
всички други български градове, е това, че тя бе изградена
а
планово. Първо бе изработен строителен план за целия град
и след това почна застрояването. Случаят е единствен в но­
вата история на българските градове и той с право се сочи
като едно от най-големите постижения на източнорумелий-

114
ското правителство, или по-точно на просветните ръководи­
тели на града.
Плановото застрояване на Стара Загора стана възможно
по две причини: първо — градът бе изцяло разрушен, и вто­
ро, което е по-важно — по решение на градския съвет всич­
ки дворни места били предварително обединени в един общ
строителен терен. Обединяването па дворните места бе на­
правено след предварителната им оценка според големината
и местонахождението им спрямо центъра, като на собствени­
ците били издадени документи с означение на размерите и
цената.
Така създаденият общ строителен терен бе парцелиран
според изработения план и всеки гражданин можеше да ку­
Ел
пи чрез наддаване, който иска парцел, за да си построи вър­
ху него къща. По този начин бе осигурена възможност на
всички семейства да се снабдят с място за строеж и същевре­
ек У
менно бе пресечена спекулацията с дворни места от страна
на богатите, защото се взе решение всеки да има право само
на един парцел. Това бе една във висша степен справедлива
тр А
мярка, чиято разумност, въпреки първоначалните недовол­
ства на някои, скоро бе осъзната от всички. Само благода­
он С
рение на нея архитектът имаше пълна свобода да начертае
цялостния план на града, тъй, както го разбирал, без да се
на Г
ограничава от исканията и възраженията на този или онзи.
Архитектът всъщност не бе никакъв архитект, а един обик­
новен чертожник, техник при градското управление в Пазар­
джик — чехът Либор Байер. Задачата бе възложена нему
би
по липса на друг. Той изработи плана само за две седмици,
като за основа бе приел класическото планиране на градове
бл
с пресичащи се под прав ъгъл успоредни улици, използувай­
ки югоизточното разположение на терена върху наклонено
ниво. Друго удобство на това планиране бе и това, че в плана
и
можеше да се предвиди достатъчно пространство за строеж
от
на обществени сгради, градски парк, пазарен площад и пр.
Планът бе прегледан и одобрен в дирекцията на обществе­
ните сгради от областния инженер Паоло Монтани и бе обя­
ек
вен за задължителен с приказ на главния управител. Изгра­
ждането на новия град започна с тържество на 23 септември
а
1879 година, на което присъствуваше и главният управител
Богориди, множество граждани и селяни от близките села.
Управляващият Търновската епархия — градът влизаше то­
гава в нейните предели — епископ Климент (Васил Друмев)
отслужи молебен, а главният управител положи основния

115
камък в централния площад. Кметът Ст. Салабашев каза под­
ходяща реч, в която нарече площада на името на управителя
— Богориди (сега парк „Максим Горки“).

При основния камък бе зазидана медна плоча със след­

ния текст: „Днес двадесет и третпй септемврий хиляда осем­
стотин седемдесет и девета година след Рождество Христово
ся положи от собствената ръка на негово сиятелство Алек­
сандър Богориди, главини управител па Източна Румелия,
този основний камък за възобновление па град Стара Заго­
ра в царуването на всеросийския император Александър II
Николаевпч в кпязуванието на българский княз Александър I
Батенбергскп и в дните на негово сиятелство Александър
Ел
Богориди, главний управител на Южна България, наречена
Източна Румелия, на директора на земеделието, общите сгра­
ди и пр. доктора Вълковича, на старозагорский префект Не-
ек У
стор Марков, на председателя на старозагорский градски съ­
вет Стефана Стойков Салабашев. Възобновляемий този град
тр А
Стара Загора ся разсипа, оплени и изгори в времето на Рус­
ко-турската война на 19 юлий 1877 година от Рождество Хри­
он С
стово при нашествието на турските войски, предводптелству-
вани от Сюлейман паша, при което нашествие ся избиха, из­
клаха и изгориха до 7 850 българи: мъже, жени и маловръст-
на Г
ни дечица. Преди разсипванието града Стара Загора брое­
ше 4 419 домове с 25 460 души жители, после разсипванието
останаха 1089 домове с 10 650 души. Това ся написа и по­
би
ложи на съхранение в този основний камък за възпоменание
на потомството.“
бл
Строежът на града вървеше бърже. Малките едноетажни
къщи никнеха една след друга. Само за една година бяха
построени 310 къщи. В разорения град се върнаха и много
и
вдовици с още по-много деца. Само малка част от тях може­
от
ха да закупят дворни места и да си построят къщи. За дру­
гите се погрижи градският съвет. Бяха построени обществени
сгради — дълги едноетажни постройки, разделени на стая с
ек
кухня, в които се настаниха 663 вдовици с 1 154 деца. В на­
чалото съветът уреди и „комуна“ за безплатно хранене на
а
най-бедните. Трудностите и недоимъкът бяха големи. „Това
маса, столове, креват, постелки на под, иа мендер и други
подобни още се броеха за лукс“, пише в спомените си Ат.
Илиев. Но трудолюбието и ептусиазъмът, окриляни от ра­
достта за новия свободен живот, превъзмогваха всичко.

116
 С трудолюбие и ентусиазъм старозагорци се заеха да въз­
становят и своето стопанство. Богатите земи на многоброи-
ните турски чифлици до града и в околните села почти всич­
ки бяха минали в ръцете на българите. Повечето ги за­
*,
купиха богати граждани като поменатият Васил Златев Ге­
орги Стоилов и други и после ги препродаваха или даваха
под аренда на селяните. Просветени старозагорски стопани
първи се заеха и с модернизиране на земеделието/ В тяхна­
та околия бяха внесени най-напред и най-много селскосто­
пански машини — редосеялки, жътварки, вършачки и др.
Раздвижване имаше и в занаятчийството в града. Опожа­
рените дюкяни и работилници бяха възстановени и заработи­
ха пак. Разграбеният и похабен през въстанията и войната
Ел
селскостопански инвентар в околните села трябваше да се
набави отново. В града работеше и основаната още преди
войната копринена фабрика на братя Бонал (французи).
ек У
Съвременникът на тези първи румелийски години Д. Ил­
ков е възхитен от стопанския възход на своя град. „Старо­
тр А
загорци, пише той, не останали нито крачка надиря от общо­
то’ течение на времето. Едни от тях се предали на търговия
и земеделие както и по-напред, а други завзели места в
он С
училищата и в управлението на страната. Отворените митни­
чески граници с Турция давали пълна възможност на старо­
на Г
загорци да търгуват свободно с Одрин и Цариград и да пе­
челят добри пари“. Града и областта около него той дори
нарича „райско кътче“.
Ако картината на стопанския облик на даден град или
би
област може да бъде измамна, защото зад външното, види­
мото благосъстояние често се прикрива и мизерия, която обик­
бл
новено се премълчава, духовният възход на румелийска Ста­
ра Загора е неоспорим. Наравно с трудолюбиви занаятчии,
търговци, строители и въобще стопански дейци в Стара За­
и
гора през румелийско време живееха и работиха литерато­
от
ри, поети, публицисти, които пишеха стихове, статии и сту­
дии в пловдивските и в други вестници и списания, издаваха
ек
книги и брошури, а в своя град редактираха две списания
„Знание“ и„Земледелец“.
а

* В с. Голямо Тирфилий (Голяма детелина) той купи 586 уврата зе­

мя, в Боздувапджий (Грудево) 229 уврата, в Хаджнватлий (Даскалата-
насово) — 699 уврата и др. Освен със закупуване и препродаваме на зе­
мя В. Златев, както и брат му Нено, се занимаваха и с лихварство.

117
 И двете са продължение на предосвобожденските списа­
ния „Знание“ и „Ступан“. „Земледелец“, се наричаше вестник,
макар че е списание, а „Знание“ не само взе заглавието на
Л. Каравеловото „Знание“, но и напълно го копираше. Както
б\ к\ рещското „Знание“ се издаваше от Дружеството за по­
лезни знания в Букурещ, така и за издаването на старозагор­
ското „Знание“ през 1883 година в града бе основано спе­
циално дружество със задача „да работи за по-бързото раз­
пространение на полезни знания между българското населе­
ние". Основатели на дружеството и същевременно редактори
па списанието бяха д-р Тод. Ив. Стоянович, Атанас Илиев,
Алекс. Козаров, Хр. Ваклидов и др.
Старозагорското „Знание“ само се нарича (в подзагла­
Ел
вието) „Списание за наука и литература“, а мотото му е
„Знанието е сила“ и това определя точно неговия характер.
Програмата му бе широка — обхващаше десет дяла: литера­
ек У
тура, стопанство, обществен живот, социална наука, история
и география, природни науки, медицина, индустрия и тър­
тр А
говия .народна просвета и възпитание.
Литературният дял, ако и да стоеше на първо място, бе
naii-слабият. Поместените в него стихотворения и поеми от
он С
Н., С. К-, П. Н. и други бяха младежки опити с много декла-
мация и малко поезия. Записаните от П. Иванов, Хр. Димит­
на Г
ров и други народни песни не бяха добре подбрани. Между
ияколкото поместени разкази и повести интересна бе „Пре­
вратът“, наречена „Скица из съвременний живот начертал Пе­
би
тър Петров“ — и то не толкова с литературните си качества,
колкото със сюжета си — суспендирането на Търновската
конституция от Алекс. Батенберг и Свищовското народно съ­
бл
брание през 1881 година. Доколкото ни е известно, тя е
единственото литературно пресъздаване на това събитие, с
което Батенберг сложи началото на военните преврати в но­
и
вата ни история. Повестта заслужава вниманието на литера­
от
турния историк.
Вазов, който, изглежда, бе чел само литературния дял на
ек
„Знание“, неоснователно е окачествил цялото списание ка­
то „слабо“. В другите си дялове то съвсем не бе слабо, а
напротив, поместваше интересни по тематика и добре разра­
а
ботени материали, едни оригинални, други преводни, някои
от които са цели студии. Например лекарят Тод. Ив. Стояно­
вич под формата на „Писма до някои учители по здравослов­
ни въпроси“ разглеждаше всестранно личната и обществена
хигиена, въпросите за храната, облеклото, жилището и пр.

118
Многобройнп и добре бяха написани статиите по стопанските
въпроси, земеделието, животновъдството, индустрията, креди­
та, спестовните дружества ih други. Някои са подписани
от „Черновеждий“, бившия цариградски публицист Петър П.
Карапетров от Панагюрище. Редовен сътрудник бе и млади­
ят учител в гимназията Ал. Козаров от Сливен. Той превеж­
даше и пишеше статии по природните науки, интересуваше
се и от въпросите на политическата икономия, преведе част
от съчинението „Трудът“ на английския теоретик на буржо­
азния либерализъм Сам. Смайлс, което по-късно издаде като
отделна книга. Негово е и интересното есе „Свободата и сво­
бодния българин" (кн. 5, 6, 7). За образованието (в Америка)
н специално за музиката пишеха учителите А. Михайлов и
Ел
Г. Байданов. Антон Митов, бъдещият известен художник,
сега учител в града, прег-еде дългата студия „За влияние­
то на рис\вателните изкуства върху търговията и богатства­
ек У
та на народите" (кн. 1 — 19) от Емерика Давид — първо по
рода си съчинение на български език, при чието превежда­
тр А
не Митов е трябвало да преодолява не малко езикови труд­
ности.
От старозагорските поети първо място заемаше Петър
он С
Иванов. През 1874 година като учител в града той бе издал
сбирка „Стихотворения“, (част 1, Цариград). Втората част
на Г
била също готова за печат, но изгоряла при разрушаването
на града, гдето загинал и башата на поета. Състрадание към
нещастния български народ, любов към свободата и готов­
би
ност за борба с народните душмани са основните мотиви на
всички Иванови стихотворения. Написани просто и естестве­
но, близки до народната душа, те били четени, декламирани
бл
и пети с наслада от всички. Иванов бил добър певец и на ня­
кои от стиховете си сам съставял мелодията. Стихотворението:
и
„Боят настана, тупат сърца нп.
от
Ето ги. близко напие душмани",
ек
което за прикритие пред турците било представяно като пре­
вод от разпространяваните тогава протестантски религиозни
песнопойки, за революционната българска младеж през 1875
а
и 1876 година било истински походен марш.
През 1875 година Иванов заедно с колегите си учители
бил арестуван заради участие във въстанието. В Одринския
затвор, в очакване да бъдат изпратени на заточение, Иванов
съставил песента:

119
 ..Ах, другари, чуйте мене
Може би за сетен път,
Другарят ви, клетник стене,
Че оставя бащин кът.
Виждам, братя, че съдбата
Ще ме прати надалеч.
Между хора непознати,
В непознат за мене край.
Сбогом, мили другари,
Сбогом, роден земен рай. . .“

Разказва се, че когато арестуваните били изведени, за да

тръгнат на заточение, минавайки покрай конака, Иванов я
изпял на турски. Пашата наблюдавал от прозореца откар-
Ел
ването на окованите заточеници. Песента с тъжната си мело­
дия така затрогнала сърцето му, че той наредил да върнат
ек У
Иванов в затвора.
След Освобождението Иванов заемал разни администра­
тр А
тивни служби в Румелия, а по-късно в Северна България и
в Македония. Той продължаваше, макар и по-рядко, да пи­
ше стихове — едни печатани още тогава, а други издадени по-
он С
късно (1925) от негови приятели и почитатели.
През 1882 година Петър Иванов написа „Апостоли за
на Г
свободата. Драма в три действия“ (Хр. Г. Данов, 1884). „Апо­
столите“ са старозагорските революционери от септември
1875 година, някои дадени с други имена. За съжаление в
би
Ивановата драма те не са мъже на делото, а обикновени де-
кламатори, които излизат един след други на сцената, за да
изяви всеки сам за себе си своята готовност за борба. Във
бл
второто действие, когато въстанието е пропаднало и те са
арестувани, по същия декламаторскн начин разкриват зада­
чите и плановете на въстанието. Иванов не е драматург и не
и
е създал драма с единно действие и очертани образи. Впро­
от
чем сам той в предговора заявява, че задачата на „скромно­
то му делце“ била да представи на читателя някои общи чер­
ек
ти за Старозагорското въстание, като за да не останели зри­
телите в скръбни впечатления съединил Старозагорското въ­
стание с политическите събития през годините 1877 и 1878
а
п „заключих драмата си с дохажданието па русите в Стара
Загора, с което мислех, че ще произведе по-силен ефект на
зрителите". И действително в третото действие без никаква
логична връзка с предидущето и съвсем неестествено па сце­
ната се явяват руските войски. Несполуката на П. Иванов да

120
създаде драма за Старозагорското въстание бе изяснена още
на времето в обстоен анализ от учения литературовед Ив. Д.
Шишмапов с желанието да подпомогне издигането па Иванов
като драматург.
Опит за поетично пресъздаване на трагичните събития в
Стара Загора през 1877 година направи и Петко Р. Славей­
ков в трагедията си „Старозагорченката“. За съжаление и тя
остана недовършена, дори и с добавката в непубликувания
му още архив, и ние не сме в състояние да кажем доколко
е щяла да бъде сполучлива. Сега, четейки отпечатаните три
действия (сп. „Наука“, г. II, кн. 7—12, 1883), ние можем са­
мо да се възхищаваме от езиковото богатство на Славейков
и от смелите думи на главната героиня Донка („старозагор­
Ел
ченката“) :

„Ако е Загра днес изгоряла;

ек У
Ако са толкоз хора измрели;
То България не е умряла,
тр А
Жива е още, и ще живее.
Търпенье малко, повеч надежда:
След страшна буря пак слънце гренва.“
он С

Същото казва и Базовият герой от „Под игото“ Боримеч­

на Г
ката: „Ако Клисура е изгоряла, България не е загинала я“.
Старозагорското въстание и последвалите го събития ос­
вен в драми е пресъздадено и в роман. Поменатият староза­
горец Антон Митов през есента на 1879 година бе телеграфист
би
в Хасково и там в свободното си от служба време написва
първата част на романа „Кървави приключения из годините
бл
на българското робство“.
Наличната първа част — дали са писани и други части, е
*
неизвестно — обхваща 103 листа и е разделена на 12 гла­
и
ви, някои твърде къси. Заглавията им напомнят криминал­
от
но-приключенски роман: „Нощният пътник. Добрата среща.
Раздялата. Вечерта на 16 септември 1875 година. Стар не­
приятел. Безистенът. Кървавия кинжал. Кражбата и интри­
ек
гата, Харемът, Скривалът, Каляската, Пролет“. Съдържание­
то им обаче няма подобен характер.
а

* Ръкописът па първата част намерихме в архивната сбирка на

Пловдивската народна библиотека „Ив. Вазов“. От бележка в него се
вижда, че бил подарен па Женското благотворително дружество в Плов­
див.

121
 Разказът започва наистина със загадъчно убийство на тур­
чин в гората, около което по-късно се преплитат други съби­
тия и се разкрива предишният живот на убилия го българин
Георги, а именно, че той е син на убито и разпиляно от туряй­
те българско семейство и че като дете бил отгледан от прия­
тел на баща му в Трявна и т. н. След това около съшия Геор­
ги се заплита и любовна интрига и пр.
Всичко това са епизоди, чрез които трябва да се пресъз­
даде подготовката на Старозагорското въстание през 1875
година, което изглежда е поставено като основна тема на
романа. Разказаните действия и сцени в наличната първа
част стават в Стара Загора и околностите й. В четвъртата
глава е описано заседанието на революционерите вечерта на
Ел
16 септември, когато се обмисля и решава въстанието. Само
въз основа на наличната част не може, разбира се, да се ка­
же нищо нито за структурата на романа, нито пък да се пра­
ек У
ви каквато и да било характеристика на лицата, тъй като не
■се знае как е щяло да се развива действието и какви са ще­
тр А
ли да бъдат постъпките им.
Може да се каже нещо само за начина, по който младият
.автор описва събитията, лицата и природата.
он С
На описанието на природата е отделено твърде много мя­
сто. „Аз, изповядва се авторът още в първата глава, обичам
на Г
природата, аз обожавам нейните прелести. О, колко е хуба­
ва нашата земя, възклицава той на друго място. Колко са
прелестни полетата на отечеството ми! Природата е накичела
би
с гъсти тъмнозелени листа дърветата и с яркозелено кади­
те полетата. Птичките пеят весело в сянката на кичестия
орех или в клоните на високата гиздава топола... Ех, който
бл
не е бил в леса напролет, той не може да си състави поня­
тие за неговата хубост, за чувствата, които тогава обладават
и
душата.“
от
Тези чувства у автора са колкото възхищение от приро­
дата, толкова и отвращение от „лъжовния свят, от изкустве­
ните блясъци“. „Аз, казва той, ако и още млад, захващам
ек
да мразя прнструвките на света, защото той е пълен с под­
лост и лскавство, с егоизъм. Защото па света добруват чер­
а
пите души, тези, които знаят да лъжат, да се приструват, д-а
ласкаят и тези, които са силни.“
В описанието на битовите сцени, на улиците и къщите, на­
пример на къщата на дядо Стоян и на гърка Т. в Стара Заго
ра Митов е по-пестелив, но и тук личи че той, бъдещият ху­

122
дожник, още на млади години умее да наблюдава добре би­
та в къщи и на улицата.
Като всеки млад автор Митов е романтик. Любимите му
описания са нощните пейзажи — „в безмълвна самота“, „при
пълна луна“, „сред дъжд и буря“, които той прекъсва с ли­
рични излияния: „О стихии, върлувайте за сетен път в мрач­
ната българска тъмнина“. „Ех, младост, младост! Колко си
ти буйна и непредпазлива! Но колко са сладки твоите дни
и часове.“
Още по-пестелив е авторът в предаването на разговори­
те, които и без това не са много. Вместо да остави героите
да действуват, той предпочита да разказва за действията, ка­
то обичните му начала са: „Беше вечер. . „Слънцето не бе­
Ел
ше. . .“, „Бяха се изминали. . .“ и др. На места в своя разказ
вмъква и исторически бележки за събития от по-късно вре­
ме, например за Берлинския конгрес.
ек У
Старозагорски поет от румелийско време бе и Стефан Ки­
ров Абаджиев. По това време той бил ученик в Роберт колеж
тр А
в Цариград и оттам праща малки стихотворения, печатани
в старозагорското списание „Знание“, също и една по-голяма
он С
стихотворна „приказка Дана—Дженет“ (в сп. „Наука“, г. II,
кн. 6. 1882). През 1884 година той публикува в Стара Заго­
ра и една поема „Богданка“.
на Г
Сюжетът на поемата е взет не вече от Старозагорското,
а от Априлското въстание. Тя е поетичен разказ за трагич­
ната съдба на една млада панагюрка, която по време на въ­
би
станието е откарана в пловдивския затвор, като е оставила
двете си невръстни деца в ръцете на една баба. Съпругът й
Ангелин, избягал в Средна гора, научава от други въстаници
бл
и успява да се промъкне в одринския затвор, гдето е преме­
стена жена му, убива няколко чауши, но е заловен и обесен
и
пред очите па жена си.
от
Поемата е построена добре — започва с живота на мла­
дите съпрузи в Панагюрище преди въстанието, предаден тъй
както си го припомня затворената в Пловдив Богданка, по­
ек
сле следва бягството на Ангелин в Балкана, клетвата и на­
край трагедията в затвора.
а
Разказът навсякъде е съчетан с описание на природата
и околната обстановка и със сполучливо предаване на ду­
шевните мъки. Започва с пловдивския затвор край Марица,
гдето арестуваната Богданка си припомня незабравимата
Средна гора и родната къща:

123
 Синът на древиий Емус
Видели ли сте вий?
Постелки му са меки —
Моравните треви.
Покривки му са скъпи —
Лазурни небеса.
Дарила го и природа
С дари — чудеса

За панагюрската къща е казано:

Но всичко туй се в къщи
Изпреде, изтъка
Оши го, нареди го
Ел
Все българска ръка.
Прозорци към реката
Обвиснали с листа,
ек У
Пред тях градинка спретна,
Там цяла красота.
тр А
След туй погледът се обръща към Марица:
он С
Но гледаш пак Марица
Вред тихо... нощен час.
на Г
Отнигде шум . . . Безмълвно
Почиват ек и глас.
Излива се Марица
Додето стига глед,
би
И лей се лъкатушно,
По нея хубост вред.
бл
И се връща към затвора:
и
На слух се отзовава
Ужасен ек! Звънтят
от
Веригите на тези
Що в мъки там пъхтят
ек
О, колко е душици
Просмукал и изел
а
Тоз хладен кръвопиец,
Тоя влажен зид дебел.

Но идва смяната, върхът на Балкана и клетвата за отмъще­

ние. Ангелин разсъждава:

124
 „Не. не! — чоиек се ражда
Свобдсн в тоз живот.
Тежко му, дет робува
В живота като скот.

II за себе си казва:
Роден съм за свобода,
В бптва да умря,
Или да си живея
В свободната гора.

И накрай изпълнението па клетвата — отмъщението. Ангелин

е ужасен от самия вид на одринския затвор:
Ел
От онзи дет го гледа
И тръпне сал от глед;
ек У
Па ту му кръв завира.
Ту става кат лед.
тр А
В такова душевно насторение той се хвърля да отмъсти и
умира.
он С
Стихът е лек. Римата богата, макар и не навред сполуч­
лива. Изобщо поемата се чете леко и приятно. Като се вземе
на Г
предвид, че е писана, както е отбелязано в края на текста,
през 1882 година, когато авторът е бил едва 21-годишен, тя
смело може да се посочи като голямо постижение; прилича
би
твърде много па Базовите поеми от това време. Литератур­
ният критик би могъл да я съпостави и с „Кървава песен“ на
Пенчо Славейков. Например и двете започват с възхвала на
бл
Балкана — несъмнен белег за приемственост в българската
поезия. С това, разбира се, ние не твърдим, че Славейкоз
е заимствувал от поемата на Киров. Тя, изглежда, е била от­
и
печатана в ограничено количество и сега едва бе намерен
от
екземпляр от нея, може би единственият запазен.
Едни незавършени, повечето пръснати, някои безвъзврат ­
ек
но изгубени и почти всички малко или никак непознати са
произведенията и на други старозагорски писатели от ру­
мелийско време, като Нено Ненов, А. Кожухаров, писали
а
драми, Хр. Димитров, писал стихове и други. Едни от тях като
Ненов починаха преждевременно, а други тръгнаха по раз­
лични пътища. Ст. Киров завърши право и стана професор в
Софийския университет — един от видните специалисти по
конституционно и международно право, А. Митов стана ху­

125
дожник. За него литературният историк навярно ще съжаля­
ва, че се е отказал от литературата, но той пресъздаде с чет­
ка българската природа и бит може би по-добре, отколкото
би го сторил с перо.
Дълг е на съвременните книжовни дейци-старозагорци да
издирят и съберат всичко останало от това първо поколение
старозагорски поети и писатели, защото само след тях дой­
де второто — Кирил Христов, Николай Лилиев, Гео Милев и
Георги Бакалов, и после третото — нашите съвременници —
Веселин Ханчев, Ив. Мирчев, Стоян Каролев и други.
Литературната традиция в Стара Загора не е прекъсвала
никога и не ще прекъсне. Така вярваме ние и такова е по­
желанието ни.
Ел
ек У
тр А
он С
на Г
би
бл
и от
ек
а
 РУМЕЛИЙСКАТА МОСКВА

Никой друг южнобългарски град не посрещна през 1878

година свободата тъй добре подготвен материално и духовно
както Сливен. И това му отреди видно място и роля в авто­
номната Източна Румелия.
Икономическият възход на този разполагащ с всички ус­
ловия за стопанско развитие български град в последните де­
сетилетия преди Освобождението е добре известен и не е не­
обходимо да го повтаряме тук. Достатъчно е да споменем
името на Добри Желязков Фабрикаджията. Каменната сграда
на неговата фабрика е дай-добрият паметник за предприем­
Ел
чивия дух на сливенци, превърната днес в музей, тя ще на­
помня за този дух и на идните поколения. Подобна текстилна
фабрика преди Освобождението бе изградена и в Дермендере
ек У
(Първенец) до Пловдив от известния Гюмюшгердан, но дока-
то Гюмюшгердановата е свързана с представи за несметни
тр А
богатства на притежателя й и със спомени за най-тежка ек­
сплоатация на българското население, Добри Желязковата
в Сливен се свързва с разкази за непосилни трудове и мъки
он С
по нейното организиране и за пълното икономическо и мо­
рално съсипване на създателя й. Горчивият опит на Желяз­
на Г
ков не сломи обаче предприемчивия дух на съгражданите
му. Те подобно на габровците направиха от своя 1рад бъл­
гарски Манчестер в Румелия.
би
Още по-малко необходимо е да говорим за войнствените
подвизи па синовете на хайдушкия Сливен и за техните кул­
турно-просветни дела в града, из страната и извън от нея. Те
бл
са тъй многобройни и трайни, че не могат да се изброят и
оценят по достойнство на няколко страници. Впрочем това
отчасти е и сторено. Не случайно още през 1829 година ан­
и
гличанинът Слеид бе нарекъл Сливен „столица на румелий­
от
ските българи“. Събраният от Сим. Табаков материал в не­
говата двутомна „История па град Сливен“ удостоверява, че
ек
англичанинът е имал право. Нашата задача тук е да видим
а
127
как сливенци са използували този свой богат заряд от духов­
ни и материални сили през седемте румелийски години с на­
деждата, че като изнасяме някои неизвестни или малко из­
вестни неща и посочваме връзката им с общото развитие па
Източна Румелия, ще улесним второто, допълнено и прера­
ботено издание на Сливенската история, което надяваме се
не ще закъснее да се яви.
Посрещането на освободителите на града в студения че­
твърти януари 1878 година бе паметен ден. Когато отрядът
на генерал Делингхаузен приближи града, и мало, и голямо
излезе да го посрещне начело с духовенството. Пред всички
се изправи Добри Чиитулов и каза следното слово:
Ел
„Ваше Превозходителство!
Наконец господ бог услншал молитви рабов своих; на­
ек У
дежда и ожидания болгарского народа осуществляеются!
Нет уже несль!ха.нннх и раздирающих сердце свирепств, нет
ужаснейших угнетений, видим пред собою христолюбивое и
тр А
победоносное войнство наших единокровннх братьев россиян.
Население нашего города почти пол века ждет сей радост-
он С
ний и торжествений для него день. Живут еще старци, из па-
мятп которих неизгладился обет даннип нам 1829 года пред-
водителем российских армий Дибичем Забалканским, обет
на Г
что православная Россия после освобождения Молдавии и
Сербии в будущем считает свещенним своим долгом освобо­
ждение и остальних християнских народов Балканското по­
би
луострова. ..
Грядите, грядите убо давножданпия дорогия гости, при-
бл
ступите смелою стопою к нашему городу; его население, из-
нхренное тяжкими страданиями, co слезами на глазах ждет
вас с распростертмми объятиями. Утешите его своим прису-
и
ствием. -Вилечите его свежия и димящияся еще рани цели-
от
тельннм бальзамом разумной свободи и правосудня да вос-
прянут от глубокаго униния, в избнтке сердечной радости
взивают: Да здраствует император всероссийский Алек-
ек
сандр II. Да здраствуют все храбрне полководци и все хри­
столюбивое и победоносное войнство!“
а
Подобни слова през 1877 и 1878 година бяха казвани и
в други български градове, но едва ли някой друг посрещач
е говорил тъй от душа и сърце както сливенеца Добри Чин-
тулов. В младините си гой бе учил в Одеса, бе едни от първите
българи руски възпитаници, и след това бе учителствувал в

128
родния си град мирно и тихо, без да вземе участие в нито един
от бунтовническите подвизи на своите съграждани. Чинту-
лов бе съставял само песни, които даже не бе печатал, но
които така бърже се заучаваха по ръкописни бележки и от
слушане, че се знаеха и пееха не само от сливенските младе­
жи, но и навред из страната, защото те зовяха на борба за
свобода:

„Стани, стани, юнак балкански,

От сън дълбок се събуди,
Срещу народа отомански
Ти българите поведи.
Ел
Къде си, верна ти любов народна?
Къде блестиш ти искра любородна?
Я силен пламък ти пламни,
ек У
Та буен огън разпали
На младите в сърцата
тр А
Да тръгнат по гората.

Вятър ечи, балкан стене.

он С
Сам юнак на коня
С тръба зове своите братя:
на Г
Всички на оръжие!“

Не без основание техният съставител, скромният сливен­

би
ски учител Чинтулов е наречен „духовен баща на Ботев и
Левски“. Той прилича твърде много на Вазов, който също не
бл
бе герой с меч в ръка, но песните му раждаха и водиха герои.
И още едно нещо свързва Чинтулов с творчеството на Ва­
зов. Цитираната Чинтулова реч при посрещането на освобо­
и
дителите е записана от известния възрожденски учител Илия
от
Р. Блъсков. При публикуването й в своята книжка „Лиляк“
той бележи: „Речта изслушах сам от устата на Чинтулов, ко­
гато през 1878 година бях в Сливен и я записах буквално. Г-н
ек
Чинтулов не можа да ми я даде в негов препис; защото гор­
кият на старини бе останал без очи“. Подобно на Базовия Дя­
а
до Йоцо Чинтулов бе посрещнал освободителите със силно
повредено зрение и свободните няколко години живя сляп,
без да може да види успехите на свободна България и да им
се радва. На старини той бе останал и сам. През пролетта на

9 Когато Пловдив бе столица 129

 187Я година бе починала съпругата му и скоро след нея и
единственото му дете — 22-годишннят син Петър.
Радостта на сливенци, както и на другите южнобългарски
градове от Освобождението, скоро бе помрачена от съобще­
нието, че градът им не влиза в свободната българска държа­
ва, а в подвластната на султана провинция Източна Румелия,
в която той бе получил право да строи крепости и да поддържа
гарнизони. От всички южнобългарски градове само сливенци
и някои околни като ямболци знаеха и можеха да си пред­
ставят какво ги очаква, ако след оттеглянето на руските вой­
ски дойдат султански. В Сливен имаше още живи старци,
които, както каза Чинтулов при посрещането на руските вой­
ски, помпеха какво бе станало в техния град през 1829 годи­
на, когато се изтегли армията на Дибич Забалкански. Тогава
Ел
над 15 хиляди човека, мъже, жени, деца и старци напуснаха
хубавия си роден град и, натоварили по малко багаж на вол­
ек У
ски коли, се отправиха на дълъг път в далечна и незнайна
страна.
Това преселение, този exodus по своите размери и след­
тр А
ствия е единствен в нашата нова история. Жалко е, че той все
още не е намерил своя писател, който да го разкаже, и своя
он С
художник, който да го нарисува.
— Пак ли ще напускаме къща и дом? — се питаха те и ни­
кому не се искаше и да помисли за ново преселение. Затова
на Г
когато пратеникът на руското правителство генерал Обручев
им прочете посланието на руския цар, в което се апелираше
румелийските българи да се примирят с решенията на Бер­
би
линския конгрес, и от своя страна им напомни, че недопуска­
нето на турски войски и башибозуци в областта ще зависи не
бл
толкова от обещанието на султана, колкото от готовността на
румелийските българи да им окажат опор със сила, те се
заеха да се подготвят за подобен отпор.
и
С помощта на руските офицери започна организирането
от
на т. нареч. гимнастически дружества. Те се създаваха в по-
вечето южнобългарски градове, но в никой друг град не бяха
тъй многолюдни, дисциплинирани и така добре подготвени
ек
както в Сливен. В други градове като Пловдив, Пазарджик,
Карлово, Хасково имаше и инородно население (турци, гърко-
а
мани, цигани, евреи и пр.), което не пожела, пък и не биваше
да участвува в тези дружества. Сливен бе български и всички
млади българи от града, а също и от околните села се запи­
саха в тях и вземаха най-редовно участие в обучението. Дру­
жеството им се казваше „Лъв“.

130
 В сливенския вестник „Българско знаме“ (бр. 2 от 17 февр.
1879 г.) четем следното описание на упражненията им (от Ив.
Славейков):
„Всяка ев. неделя и всякой четвъртък полето на източната
страна на града ни представлява един жив и интересен град.
Купове, купове хора, с пушки на рамо, ся събират и щом дой­
де определеното време, захващат да ся обучават- Други купо­
ве мъже и жени и деца, подбудени от любопитство, дохождат
да гледат на това ново за нас и по нашите места явление. Зри­
тели, обучители, обучаеми представляват една сцена колкото
войнствена, толкова и поетическа. След два часа упражнения
всичките членове, наредени по четирима, влизат тържествено
в града и се разхождат по домовете си. Весело и утешително е
Ел
нансттна за всякой чувствителен българин да гледа как на­
шите тъй ревностно залягат за работа и как лесно поемат
военното изкуство и подобни телесни упражнения. Ако досега
ек У
ний по разни причини не сме ся още отличили осязателно в
административно отношение, новата епоха, която Руско-тур­
тр А
ската война отвори за 'нас, ясно ни показва, че ний сме поне
способни за войници и че следователно у нас има поне едно
от необходимите условия за независим и силен народ.“
он С
Бойната подготовка на една армия се изпробва и устано­
вява на маневри. Сливенската доброволческа армия (гим­
на Г
настическо дружество) бе проверена на 4 април 1879 година
в присъствието на генерал Скобелев. Преди да напусне стра­
ната, той бе поискал да се увери лично, че освободените бъл­
гари са способни да защитават свободата си, и на път за ро­
би
дината се отби в Сливен.
Да чуем и тук думите на очевидеца, още повече, че това
бл
бяха първи маневри на български военни части в свободна
България:
„Щом се дадоха нужните наставления и движението поч­
и
на веднага. Най-напред замина към ямболския път кавале­
от
рията (отгдето се очаквало неприятелското нападение), коя­
то се състоеше от сливенската конница, а след нея последва
ек
пехотната гвардия, която в четвърт час зае своите позиции
против неприятеля. Артилерията, която се състоеше от две
батареи с по 8 топа, зае центъра, а останалите отделения, кои­
а
то ся съпровождаха от няколко членове на Червения кръст с
носила за ранени, заеха лявото и дясното крило.
Гърмежът се започна от артилерията, която хвърли от
25—30 разривни гранати на разстояние от хиляда стъпки. По­
сле и гвардията почна да стреля. Картината бе удивителна.

131
Тук человек гледаше прости селяни, които едва преди два ме­
сеца бяха започнали да ся упражняват, сега разбираха добре
командата на своите началници и изпълняваха заповедите им
с най-голяма точност. Един знак и гвардейците минутно наля­
гаха в приготвените от саперите шанцове. Още един знак и
пушките им, отправени към предварително означените точки,
изгърмяха тъй едновременно, както че ли се изпразва елек­
трическа батерия. Стрелянето й в двата фланга се продъл­
жи около половин час. Измежду туй като се свършваха па­
троните на едни отделения, резервата доставяше нови отделе­
ния, които заемаха мястото на първите.
След това се даде знак за пристъп (юруш). Гвардията с
гръмогласни викове ура и със забележителна бързина зае
Ел
втора позиция- Когато се наближиха вторите шанцове, които
бяха около 800 разкрача надалеч от първите, отблизу можеха
да се гледат четвъртите дъски (нишаните), в които се целеха
ек У
от първите позиции. Величината им беше около четири арши­
на четвъртити и бяха пробити на много места от куршумите
тр А
на гвардейците. Пътем ще споменем, че на много места по те­
зи дъски бяха изобразени башибозуци.“
он С
Че „белият генерал“, човекът, чието сърце е туптяло с вой­
нишките, бе възхитен от бойните качества на новата българска
войска, не е нужно да се казва: това личеше от цялото му
на Г
същество. Той оцени високо борческата готовност на млади­
те сливенци и при раздялата си с тях им каза: „Всеки, който
е българин и честен българин, трябва да реши с жертва на
би
живота си да не допустне нито една турска униформа в Юж­
на България. Аз мисля, обясни той, че ако Алеко паша със
съгласието на Силите се определи за управител и дойде сам
бл
помежду ви, вие трябва да го приемете. Но ако той дойде, при­
дружен от турска войска, ваша най-свята длъжност ще бъде
и
да ие допущате нито него, нито турска войска.“ Същевремен­
но Скобелев прибави: „Нека се възползувам от случая да ви
от
препоръчам благоразумие, умереност и постоянство... и да
пожелая на всинца ви повече единство в стремленията, повече
ек
политически такт, повече разбиране па настоящите обстоя­
телства.“
а
Такива бяха последните думи на прославения генерал към
сливенци — думи на войник и политик. Сливенци изпълниха
завета му.
Постановлението на Берлинския договор за настаняване
на турски гарнизони по Стара планина не се изпълни и не ста­

132
на нужда гимнастическите дружества да оказват съпротива.
Международната европейска комисия, която трябваше да из­
работи Органическия устав, побърза преди всичко да вземе
в ръцете си управлението на финансите на областта, което й
бе възложено от чл.,19 на Берлинския договор. Тя назначи за
финансов директор известният ни вече висш банков чиновник
от Отоманската банка в Цариград А. Шмид. Той се яви в
Пловдив и веднага се залови за работа — тръгна из областта
да ревизира и приема финансовите служби, ковчежничества-
та, както ги наричаха руските административни власти, кои­
то ги бяха организирали.
Румелийските българи се опитаха да осуетят работата на
финансовия директор и решиха да не предават касите, „на­
Ел
родните пари на турския чиновник“, какъвто бе той за тях.
Обиколката на Шмид предизвика мощни протестни демон­
страции.
ек У
Най-силни бяха демонстрациите в Нова Загора, Ямбол и
Сливен. В Ямбол къщата, в която Шмид бе отседнал на 27
февруари, скоро бе обсадена от голяма тълпа мъже и жени,
тр А
които не само не му позволиха да изпълни задачата си, но се
опитаха да подпалят и срутят и самата къща. Само повика­
он С
ният взвод казаци предотвратиха нещастието.
Без да свърши нищо в Ямбол, освободеният от обсада
Шмид потегли за Сливен, но още с наближаването на града
на Г
бе посрещнат от голяма тълпа, която с викове и хвърляне на
камъни го принуди да се върне в Пловдив.
Шмид обаче не се отчая. На 5 март той пристигна отново
би
в Сливен, но вече придружен от члена на Международната
комисия французина Кутули, българина полковник Кесяков и
бл
от самия комисар на областта генерал Столипин. Понеже
Шмид се бе оплакал на Международната комисия, че руски­
те власти не му оказват необходимото съдействие да изпълня­
и
ва задачите си, генерал Столипин бе решил да го придружи,
от
за да докаже с личното си присъствие, че русите спазват Бер­
линския договор.
Сега Шмид можа не само да изпълни лесно задачата си
ек
в Ямбол, но групата влезе тържествено и в Сливен, посрещна­
та от строените гимнастици, които акламираха бурно поздра­
а
вилия ги генерал. Гражданите не знаеха, че между пристигна­
лите е и Шмид. Когато обаче това се разбра, къщата, в коя­
то бе отседнал Шмид, бързо бе заобиколена от множество же­
ни и мъже, които цепеха въздуха с протестни викове и закани
против него и заявяваха, че в никой случай няма да го допус­
нат да отиде в ковчежничеството.
133
 Напразно сливенският губернатор Иванов увещаваше 'гьл
пата да се разотиде. Не помогна и личното явяване пред и
на самия генерал Столипин. Множеството го посрещна с вП^°
ве „Да живеят нашите освободители!“, но не се разотива
Вечерта жените обсадиха оградата на ковчежничеството и
въоръжени с хурки и палки я пазиха цяла нощ. Протестното
движение продължи с още по-голяма сила и на ДРУГИЯ ден-
Потърсена бе и военна помощ. Началникът на пребиваващия
още в града руски военен щаб генерал Духовни отказа да пра­
ти войска за разпръсване на демонстрантите. „Ние, заяви той.
дойдохме да освободим тези хора, а не да влизаме в кървава
разправия с тях.“ Българските гимнастически дружини и ми­
лиционери, повикани от полковник Кесяков, вместо да се на­
Ел
хвърлят срещу демонстрантите, запяха заедно с тях:

„Руский цар е на земята

ек У
Най-велик от всички пръв...“

Освен любовта си към Русия множеството не пропускаше

тр А
да изяви и симпатиите си към Франция. Щом французинът
Кутули се явяваше на улицата, тя го посрещаше с викове „Да
он С
живее французката република!“, докато Шмид, който също
се бе опитвал да излезе на улицата, бе посрещан със закани
на Г
и викове Да си отива. Обявен бе за турчин „Измид“ (вместо
Шмид), който е дошъл да вземе българските пари и да ги
предаде на султана, а когато бе обяснено, че той не е никакъв
турчин, тълпата отговаряше: „Тогава е англичанин, още по-
би
лошо“
Протестното движение утихна едва когато генерал Сто­
бл
липин повика и предупреди първенците на града, че той е до­
шъл да види лично как се прилагат решенията на Берлинския
конгрес, които бяха подписани и от руското правителство, и
и
че той не ще позволи на тълпата да се наложи, като за по­
от
твърждение на думите си повика войскови части от съседни
градове. Същевременно наложи и глоба на гражданите в пол­
за на училищата. Шмид от своя страна също разбра, че е
ек
безсмислено и неразумно да иска лична ревизия на касата.
По съвета на Столипин той повика при себе си на доклад
а
ковчежника и книговодителя и след като им даде съответните
инструкции, напусна града тайно, като му бе обещано счето­
водните книги да му бъдат изпратени за преглед в Пловдив
Така сливенци проявиха още един път своя борчески дух
готовността си да бранят своята независимост и същевременно

134
благоразумно избягнаха сблъскване с руската войска, което
можеше да доведе до кръвопролитие и щеше да внесе черно
петно в българо-руските отношения. С демонстрацията си те
показаха на туркофилски настроения Шмид и на всички чуж­
денци, които мислеха като него, че Източна Румелия въпреки
решенията на Берлинския конгрес е българска област и ще се
управлява тъй както иска българският народ, а не както бяха
мислили и кроили дипломатите в Берлин. Впрочем това свое
мнение сливенци бяха изказали и писмено по-рано на Меж­
дународната комисия в Пловдив, а сега те писаха на Шмид,
че лично против него нямат никаква неприязън и борбата им
е само против решенията на Берлинския конгрес.
В Сливен се повтори и случаят със знамето като в Плов­
Ел
див. Откакто освободителните войски бяха влезли в града, ру­
ското трикольорно знаме се развяваше над бившия турски ко­
нак, сега градски съвет. То продължаваше да се развява и
ек У
след като те напуснаха града. Никои не мислеше да го сва­
ля. През есента на 1879 година в града пристигна руският
тр А
представител в Международната комисия княз Церетелев за­
едно с австрийския представител барон Калай, който бе поже­
он С
лал да види града, гдето не бе допуснат Шмид. Той видя ру­
ското знаме, но не направи никаква бележка, може би от
страх да не се повтори и с него Шмидовата история. Щом
на Г
обаче се върна в Пловдив, оттам пристигнала телеграма, в
която се искаше обяснение какво знаме се издига над град­
ското управление и с чие разрешение е издигнато. Едва но­
би
вият губернатор Тодор Икономов изпрати обяснителна теле­
грама, пристигна втора със заповед знамето да бъде свалено
незабавно.
бл
Административните власти виждаха, че няма законни ос­
нования да се издига руското знаме, след като руските войски
и
са напуснали града и той е влязъл в пределите на област,
от
подчинена на султана. Те обаче се бояха от нови вълнения
сред гражданите и затова не бързаха да го свалят. Между то­
ва от Пловдив продължаваха да напомнят, а слухът, че в Сли­
ек
вен все още се развява руското знаме, стигна до ушите на
чуждестранните представители и на султана в Цариград. От
а
главния управител на областта Богориди бе поискано обясне­
ние, Сливен част на Румелия ли е или на някаква руска заду-
найска губерния. Той съобщи в града, че ако руското знаме не
бъде веднага свалено, последствията за областта ще бъдат
лоши. Градските първенци се разтревожиха и се съгласиха

135
руското знаме да бъде свалено, но само при условие, че на
мястото му няма да бъде издигнато турското.
Една сутрин, след като заминаха гимнастическите дружи­
ни, които, отивайки на обучение го поздравляваха, то бе сва­
лено. Когато следобед се върнаха и не го видяха на мястото
му, те заедно с насъбрали се граждани обсадиха сградата и
протестираха с викове: „Долу чорбаджиите! Горе знамето!“.
Между това то бе намерено и посред възторжени викове от­
ново издигнато. Последва ново предупреждение от Богориди,
че той снема от себе си отговорността за военна намеса на
Турция. Пред действителната опасност за града и областта
сливенци свалиха „чудното знаме“, доволни, че още един път
бяха демонстрирали своя дух на независимост и свободолю ­
Ел
бив.
Тези именно геройски отпори на сливенци срещу прилага­
нето на решенията на Берлинския конгрес бяха дали основа­
ек У
ние градът им да бъде наричан „Румелийска Москва“.
Сливен и сливенци останаха и през мирните румелийски
тр А
години същите, каквито бяха и по-рано — борчески настрое­
ни, културно-просветно активни и стопански инициативни.
Градът стана център на един от шестте департамента (ок­
он С
ръзи) на областта и в него се организираха ред държавни
и обществени служби: департаментално (окръжно) управле­
на Г
ние с окръжен съвет, окръжен съд, финансово управление,
градски съвет и др. Тук бе открита и втората след Пловдив
областна реална гимназия, за която се построи и специална
би
сграда. Градът още от 1872 година бе седалище и на отделна
епархия — Сливенска, начело на която още тогава бе застанал
доблестният митрополит Серафим, който през 1876 год. с риск
бл
на живота си бе спасил от пълно унищожаване няколко ям­
болски села. Всички тези служби се организираха и поеха с
много малко изключения от местни хора, сливенци. В града
и
имаше достатъчно подготвени лица с образование, а някои и
от
с практика.
Образовани и подготвени сливенци заеха и изпълняваха
ек
достойно редица служби и в столицата Пловдив и в други гра­
дове на областта. Например Добри П. Минков, завършил
Роберт колеж в Цариград и право в Брюксел, от 1880 година
а
бе заместник-главсн прокурор в Пловдив, а от 1883 година съ­
ветник при върховния съд на областта и след гова негов пред­
седател. От 1881 година до Съединението той бе депутат в Об­
ластното събрание, отначало избиран от Сливен, а след това
по право като висш съдия член бе и на Постоянния комитет

136
Изказванията му в заседанията се изслушваха винаги с инте­
рес и компетентното му мнение по разните разисквани въпро­
си обикновено се вземаше под внимание.
Заедно с Д. Минков в Областното събрание заседаваха
сливенците Димитър X. Петров, Атанас Хитов и Руско Мир-
кович. Друг многозаслужил за общественото развитие на
Сливен бе Панайот Минков. От 1880 до 1885 година той бе
председател на окръжния съд в Хасково, гдето въпреки про­
тиворечивите интереси на разнородното население със своя
такт и благороден характер успя да издигне съда до истински
храм на безпристрастно и справедливо правосъдие.
Д-р Петър Данчов, следвал право в Прага и йена, от 1882
година бе също член на върховния съд в Пловдив и след то­
Ел
ва по свое желание стана прокурор в Сливен. По-късно той
бе професор по римско право в Софийския университет. Про­
курори в Пловдив и другаде из областта бяха сливенците
ек У
Атанас П. Хитов, Хр. М. Дограмаджиев, Панайот Д. Панов,
Ив. Д. Проданов, Ив, К. Панчов, Стефан Д. Кавалджиев и др.
тр А
Началник на канцеларията в Дирекцията на правосъдието
бе Михаил П. Икономов. Околийски началници в разни гра­
дове са Михаил Греков, Михаил Попов и др. Адютант на Бо­
он С
гориди известно време бе капитан Хр. П. Гюлмезов, после той
бе началник на сливенския гарнизон. Директор на Староза­
на Г
горската гимназия от 1880 до 1885 година бе Александър П.
Козаров, а на класното училище в Анхиало (Поморие) д-р
Захари Димитров. За Илия Йовчев като директор на област­
ната библиотека в Пловдив вече говорихме.
би
За будния обществен и културен живот в румелийския Сли­
вен говори и това, че в него още в началото се издаваха и бъл­
бл
гарски вестници. Дори още преди да започне да излиза плов­
дивският вестник „Марица“, в Сливен се подготвяше издава­
нето на вестник „Българско знаме“ и само закъснялото при­
и
стигане на печатарската машина позволи на „Марица“ да го
от
изпревари.
Първият брой на „Българско знаме“ излезе на 10 февруа­
ек
ри 1879 година. Основатели и редактори на вестника бяха Д
П. Минков, Георги Миркович, д-р Н. Планински и П. Р. Сла­
вейков, който по това време бе също в Сливен. Задачата му
а
бе „да съобщава какво става или се върши в разните части
на нашето отечество; като какво се мисли и върши от нашите
приятели и неприятели около нас съседи; като как се нахож­
дат нашите събратя, що са намират под чуждо управление“.
Тази си задача вестникът изпълняваше достойно Той следеше

137
 и коментираше балканската политика на големите европейски
държави и отразяваше точно борческото настроение на елг
венци през бурната за тях 1879 година.
„Българско знаме“ спря в края на юли същата г0^8о,
(1879), но сливенци не останаха дълго без вестник. През
година започна да излиза „Съветник“, основан от Н. А. Нач в
и издаван от Сливенската окръжна комисия като неин орган.
В редакцията му работеха д-р П. Данчов, гимназиалният учи­
тел Васил Атанасов, съдията Ив. Н. Минтов и други, В него
освен политически прегледи и съобщения се печатаха и науч­
но-популярни статии (някои цели студии) и литературни про­
изведения. Той излиза само една година, но се подновява след
Съединението. В Сливен от 1882 до 1885 година излизаше и
Ел
един от първите следосвобожденски хумористични вестници
„Смешлю“, редактиран и издаван от Г. Л. Голчев и Ив. Доч-
ков, също и „Работник“. Вестник за земеделие, индустрия и
ек У
домашна икономия“, редактиран от К. Желязков-
Издаването на три обществено-политически и един стопан­
ски вестник в един все пак провинциален град като Сливен
тр А
с население не повече от 20 хиляди души, бе указание за буд­
ния интерес на гражданите му към обществено-политически­
он С
те въпроои. Те откликваха и вземаха становище по всички въ­
проси, засягащи града и областта, като винаги изявяваха кри­
на Г
тичното си нас.троение и борческия си дух.
Това пролича и по време на обиколката, която главният
управител предприе из областта през лятото на 1882 г. Меж­
ду многото други селища той посети и Сливен. Жителите на
би
града го посрещнаха учтиво и тържествено, но докато другаде
само го венцехвалиха, тук му поднесоха едно обстойно писмо
бл
(адрес), подписано от множество граждани.
В него след обичайните уводни думи се правеше преглед
на цялата политика на областното управление с критични
и
бележки по всички негови ведомства. За околийските управи­
от
тели и съдиите сливенци пишеха, че мнозина от тях с поведе­
нието си излагали високото си звание. Наредбите и законите
в повечето случаи важели „само три дена след издаването
ек
им“, защото прокурорският надзор бил „формален и номина­
лен“. Положението на войниците въпреки значителните суми,
а
които се харчели за издръжката им, било такова, че те се
принуждавали „сами да си купуват нужните потребици“. Въ­
веденият инспекторат по просветата бил „добро нещо“, по мно­
го от училищните инспектори не отговаряли на назначението
си. Положението пък на селяните било такова, че „притежа­

138
 нията им сега за сега се намират заложени или в някоя зе­
меделска каса, или в частни лица. За индустрията и търго­
вията се казваше, че отпадали катадневно и за улучшеннето
им не било направено нищо.
Накрая сливенци предлагаха на главния управител и кон­
кретни мерки за подобряване на общественото и икономическо
състояние на областта, а именно:
1. Да се разпустне сегашното Областно събрание, което
било чисто чиновническо, и да се избере ново от инстински на­
родни представители.
2. Да се вземат бързи мерки за подобряване на индустрия­
та, търговията и съдебното дело.
3- Данъците да се разпределят по-правилно и при съби­
рането им да се упражнява строг контрол.
Ел
4. Да се намали управленческият персонал.
Някои от исканията на сливенци бяха пресилени и неосъ­
ек У
ществими, например искането да се избере ново Областно съ­
брание без участие на чиновници, тъй като съставът на съб­
ранието бе определен от Органическия устав, който не може­
тр А
ше да бъде променен. Но другите посочени слабости бяха на­
истина постоянни недъзи в румелийския обществен живот, за
он С
чието преодоляване бяха необходими реформи. За тях говоре­
ха и пишеха не само сливенци.
За обществено-политическия и културния, живот на едно
на Г
общество, на един град през дадена епоха, освен по вестници­
те, издавани тогава, ние съдим и по книгите. Книгите — пи­
сани, събирани, пазени и четени в определено време и място,
би
или казано с една дума — библиотеката на дадено общество
е онзи материализиран духовен имот, който свидетелствува
бл
най-добре за духовния облик и ръст на това общество. Биб­
лиотеки — читалищни, училищни, църковни, а и частни преди
Освобождението е имало почти във всички български градове,
и
в едни по-големи, в други по-малки, но само Сливен имал
от
своя „Сливенска народна библиотека“, както гласи нейният
печат. Колко голяма и точно какви книги е съдържала тази
Сливенска народна библиотека, ние не знаем, защото в онзи
ек
трагичен 4 януари 1878 година тя е изгоряла цялата, запале­
на от отстъпващите турски войници.
а
Историкът на Сливен Симеон Табаков я описва по спомени
на лица, които я бяха събирали, пазили и използували.
„Тя се помещавала в читалищната стая при централното
училище, която служела и за отдих на учителите. В средата
на стаята имало голяма кръгла маса, покрита със зелено сук-

139
 но, върху която били изложени всички български вестници-
които излизали по онова време. Стените на стаята били УкРа
сени с две картини от Николай Павлович „Райна или Велисла­
ва княгиня българска“ и „Срещане на княгиня Райна с бра­
тята си Бориса и Романа“, а през 1870 година била прибавена
и трета „Преселването на българите в Балканския полуостров
под предводителството на Аспаруха“ Библиотеката собстве-
но се с състояла от следните части: Един голям под-
вижен шкаф, направен от орехово първо с надпис: „Биб-
лиотека, подарена на Сливенското централно училище
от родолюбивия Хаджи Юрдан Селимински“, съдържал
книгите, подарени от същия Селимински — издания на
древногръцките класици. На стената срещу входа в
стаята били построени пет големи неподвижни шка-
Ел
фа, в които била разпределена останалата, по-голямата част
на библиотеката. Първият съдържал земните и небесни гло­
ек У
буси, образци за рисуване и училищния печат. Вторият съ­
държал по един екземпляр от всички български книги, изда­
дени до 1875 год. Третият шкаф съдържал руски книги пода­
тр А
рени от разни благотворителни общества, славянофили и дру­
ги високопоставени лица в Русия (Петерсбург, Москва, Киев)
он С
и изпратени в Сливен през 1852—1856 г. чрез Захарин Кня­
жески от Стара Загора и Александър Б. Екзарх също от Ста­
ра Загора. Четвъртият шкаф съдържал по два екземпляра от
на Г
съчиненията на д-р Петър Берон, повечето на френски език,
всички красиво подвързани. Петият шкаф съдържал много-
бройни старобългарски ръкописни книги, писани с кирилица
би
на пергамент, повечето с духовно съдържание, като еванге­
лия, требници и пр. Някои от тях били във висша степен ху­
бл
дожествено изработени със светлоалени и позлатени букви
и с изображения на светци. Под всеки от шкафовете имало по
едно доста голямо чекмедже, в което се пазели пълни тела от
и
издадените дотогава български вестници и списания: „Бъл-
от
гарски книжици“, „Любословие“, „Цариградски вестник“,
„Мирозрение“, „Дунавски лебед“, „Братски труд“, „Българ-
ска пчела“, „Общ труд“, „Съветник“, „Гайда“, „Турция
jr “, „Ма-
ек
кедония“, „Право“, „Пътник“, както и гръцкото» списание
„Вретеникос астир“, издавано в Лондон, а така също и рус"
а
кото списание „Маяк“.
През войната част от библиотеката била пренесена, види
се, за по-голяма сигурност от централното училище в класно­
то девическо, но при опожаряването на града и едното, и дру­
гото училище изгорели, без да е могла да бъде спасена библио­

140
теката. В пожари изгорели и географическите карти, глобу­
сите и физическият кабинет.“
Че Сливенската народна библиотека е била наистина та­
кава и по съдържание, и по нареждане .свидетелствуват и ня­
колко нейни книги, които по случайност, навярно са били вън
от нея в деня на опожаряването й, са запазени и до днес в
Народната библиотека „Кирил и Методий“ в София и другаде.
Една от тях, един дамаскин, е писана от неизвестния досе­
га сливенски книжовник сакеларий Исидор през 1785 година
и, което е по-важно, е била подготвена за печат, и то във Ве­
неция. Навярно липса на пари или някаква друга причина са
попречили на книголюбивия сливенец да я отпечата, при това
точно 20 години преди отпечатването на Софрониевия „Недел­
Ел
ник“. Този неотбелязан досега от никого факт показва на как­
ва висота е била просветата в Сливен в края на XVIII в., вре­
мето на Паисий Хилендарски, и същевременно колко голяма
ек У
загуба за българската култура е унищожаването на Сливен­
ската народна библиотека.
Това най-добре разбрали пак образованите сливенци. Още
тр А
през 1883 година, преди да се сети за подобно нещо новоосно­
ваната Народна библиотека в София, от името на областната
он С
гимназия в града бе съобщено чрез вестник „Марица“ (бр.
553 от 30 дек. 1883), че се търсят да се закупят с добра цена
на Г
стари български книги, издадени до 1860 година, а именно:
„Рибен буквар, Сборник от песни на Ив. Богоров, Показалец
на Раковски, Христоития на Попович, Любословие, Мисли За
сегашното българско учение, Славянобългарско детоводство,
би
Денница, Новобългарско образование, Баспеник, Смесена
китка, Смешни календари Славейкови, Български книжици,
бл
Гайда, Сборник на бр. Миладинови, Чолаковия сборник, Зна­
ме, Братски труд, Общ труд, Мирозрение, Цариградски вест­
ник, Съветник, Дунавски лебед, Бъдъщност, Народност, Сво­
и
бода, Независимост, Букурещките богаташи. Отечество и Ма­
от
кедония.“
Ние нямаме сведения доколко починът на загрижените за
възстановяването на своята библиотека сливенци е успял. Се­
ек
га в библиотеката на градското читалище „Зора“ възрожден­
ските български книги са твърде малко. Но фактът, че първи
а
сливенци се погрижиха за събиране и запазване на възрож­
денските български книги и периодични издания в обществе­
на библиотека, е похвален.
Показателни за културния възход на румелийския Сливен
са и книгите, които се издаваха там и другаде от сливенци, а

141
 също и студиите, които се публикуваха в сливенски и ДРУГ11
издания.
Понеже въпросът е за книги и за писане, интересно е да
се отбележи, че в сливенското „Българско знаме“ <<5р. 3 от
10 март 1879 г.) се напечата и първата следосвобожденска ста­
тия за реформи в правописа. Сливенецът Михаил П. Иконо­
мов предлагаше да се отстранят от азбуката буквите „1 , ,-ь1 >
като вместо тях навред се пише „и“; „ж“ да се махне като па­
дежно окончание, а да се запази само като коренна^ гласна,
„щ“ да се замести с „ш+т“; членовете „тъ“, „та , „то и „тЬ
да се пишат отделно, а не слято с думите.
При тогавашното всесилно господство на сложния Геров-
ско-Груевски правопис предложенията на Икономов бяха сме­
ли и разумни, но не бяха приети. Впрочем въпросът за право­
Ел
писа бе интересувал сливенци и много по-рано. Още през
1850 година поменатият Иван Добровски в своето списание
ек У
„Мирозрение“ обосновал и практикувал един своеобразен пра­
вопис без краесловия „ь“ и без „Ь“ и „н“, основан на принци­
па: Пиши, както произнасяш и произнасяй, както пишеш.
тр А
Опитът на Добровски за реформа на българския правопис,
макар че по-късно и сам той не го прилагаше, заслужава про­
он С
учване. Предложеното от него още през 1850 година отстра­
няване на „Ъ“ и краесловния „ъ“ се прокара в нашия правопис
едва сто години по-късно.
на Г
Поради нуждите на училищното образование на първо
място между издадените в Сливен и от сливенци книги стоят
учебниците.
би
Сливенец-преподавател в Роберт колеж в Цариград Сте­
фан Панаретов през 1881 година издаде (в Цариград) „Бъл­
бл
гарска граматика“ — един сполучливо изписан учебник, по
който години наред многобройните български ученици в то­
ва училище, пък и другаде из Македония усвояваха правила­
и
та па писмения български език. На следната година учителят
от
в Сливен Дим. Кавалджиев издаде „Граматнческий способ
за изучаване 10-те части на речта по нагледен кроеж“, който
замени напълно употребяваната дотогава схематична грама­
ек
тика на Як. Груев. Многостранно образованият елпвенец
д-р Георги В. Миркович, който още през 1860 година бе издал
а
една „Кратка българска граматика“, през 1883 година изда­
де в Сливен „Практическо приготовление за граматика п ос­
новните училища“. През същата година (1883) в Сливен из­
лезе преведената от А. Паламидов „Дидактика“ па К. Ел-
иицки.

142
 Учителят химик и естественик в Сливенската гимназия
Васил Атанасов (родом от Стара Загора) издаде „Начална
неорганичсска химия за гимназиалните класове“ (1881), „На­
чална химия за долните класове“ (1883) и „Начална химия за
народните училища“ (1885), които намериха добър прием и
бяха преиздавани. Ив. А. Кавалджиев през 1884 година изда­
де „Откъслек от естествената история“, т. е. кратък учебник
по анатомия,- зоология, ботаника, минералогия и физика ja
основните училища.
Сливенската гимназия подобно па Пловдивската и Старо­
загорската издаваха годишни отчети за първите румелийски
години, в които покрай официалните статистически данни се
печатаха и научни работи на преподавателите. Например в
Ел
отчета за 1881—82 учебна година учителят П. П. Стойнов по­
мести „Няколко думи по методиката на историята“. Сливен­
ските учители следяха и преценяваха всички новоизлизащи
ек У
учебници и учебни помагала. Някой си Мпнзухароз (псевдо­
ним) от Сливен писа в „Марица“ (бр. 364—366, 23, 26 февр. и
2 март 1882) обстойна „Критика на три новопоявени учебни
тр А
книги“ (Геометрия от Д. Караджов, Зоология от А. Макаков
и друга от А. Покорни), която може да се посочи като обра­
он С
зец на сериозна и добре обоснована критика.
Изобщо обществените и исторически теми интересуваха
на Г
сливенци и те пишеха по тях. Младият и енергичен учигел
Алекс. Козаров още през 1881 година издаде каго брошура
една своя сказка в града на тема „Назнгчението на майката
и нейното влияние на развитието и напредъка на человечест-
би
вото“. Сливенският окръжен управител Начо А. Начов пре­
веде от френски и издаде в Сливен хубавата монография на
бл
А. Салпер, „Патриотизмът“, която посветил на „княза Алек­
сандра Богориди“, единствената книга, посветена нему. Поме­
натият Стефан Панаретов издаде още през 1880 година в Ца­
и
риград книгата „Иван Гус Славянския родолюбец, преобра-
от
зовател и мъченик“, която се четеше с голям интерес. Добри
П. Минков преведе от английски брошурата на Уйлям Глад-
стон „Български ужаси и източний въпрос,, (1881) и „Хроника
ек
на Руско-турската война (1877—1878)“ по писма на Макгахан
А Форбс, Пиърс и др .(1881). Негов бе и преводът на много
а
четения тогава английски философ Хербарт Спансер „Умстве­
но, нравствено и физическо възпитание “ (1884), печатай пред­
ната година в пловдивското списание „Наука“, също студия­
та на Бокл „Влиянието на физическите закони върху органи­
зацията на обществата и характера на отделните лица“, „Ис-

143
 торически поглед върху изнамирването на железницата
Лагин, и двете печатани в „Наука“- Д. Минков бе един от
вите популяризатори на английската прогресивна л11,с
онова време. -лизенец
По-различни бяха интересите на другият виден <-
д-р Георги Миркович. През 1880 година той преведе и ”
мартиновата История“ разказа „Петър Великия, ЬК И
1 и Менчиков“, а през 1885 година написа и издаде в
„Домашен омнопатически лекар или способ като как да се ле­
кува человек сампчак“. С популяризирането на този станал
на времето си моден терапевтически способ, Миркович иска­
ше да помогне на бедните селяни. Методът, както е известно,
не бил приет, но Миркович държеше упорито за него и след
Ел
10 години преиздаде книгата си в три тома. Същият сгана
привърженик на спиритизма и издава първото спиритическо
списание в България „Виделина“. В Сливен през румелийско
ек У
време излязоха и книгите „Душевните болести в отношение
към учението за вменение“ от Скржечки, превел Ив. Н. Мин-
тов (1883) и „Начъртанье на съдебната психология“ от А.
тр А
Фрезе, превел X. М. Богоев (1885), които не бяха толкоз не­
обходими.
он С
Природните науки и свързаните с тях стопански пробле­
ми също интересуваха твърде много сливенци. През 1882 го­
на Г
дина в Сливен излезе книгата „Природа или книга за чудеса­
та на светът“ от Г. Цюрхер и Мерконе, превод на Хр. Бър-
зицов, която се четеше с голям интерес. Поменатият учител-
химик В. Атанасов писа във вестник „Съветник“ (1881) дъл­
би
га статия „За времето“ (състав и значение на въздуха, тем­
пература и пр.). Друг неподписан автор помести в същия ве­
бл
стник още по-дълга сгудия „Върху предметите на промишле­
ността и търговията“ — подробно разглеждане на химически­
те елементи и състави от стопанско гледище.
и
Изобщо сливенският вестник „Съветник“ отделяше твърде
от
много място на стопанските въпроси, поддържаше постоян­
но „Стопански отдел Още в първите си броеве той напеча­
та дълга преводна статия „Пазете лесовете“. В него бе поме­
ек
стена и дългата статия на А. Паламидов „Сведения от Физи­
ката и химията в приспособление към земеделието “.
а
Интересно е да се отбележи, че в първия сливенски вест­
ник „Българско знаме“ (бр, 19, 21 и 23 ог юни 1879 г.) бе от­
печатана и първата статия па български за „Дарвиновата
теория и нейната важност“ от Ерист Хекел. Преводачът не
е посочен, но сигурно е сливненец. В увода й е казано На-

144
шето столетие справедливо се нарича век на естествените на­
уки“. След това се прави сравнение па Дарвин с Демокрит,
Дж. Бруно и Галилей и се изтъква, че именно Дарвиновата
теория ни дава възможност да разберем единството на при­
родата чрез механичните причини. „Туй възтържествувание
на механическото възрение на природата, се отбелязва в за­
ключение, съставлява най-високата и най-главна заслуга на
Дарвиновата теория.“
Херман Шкорпил, учител в областната гимназия, стара­
телно проучваше географията и минерологията ча сливен­
ския край и въобще на Южна България. Той смятал да из­
готви геологическа карта на Южна България. Във вторня го­
дишен отчет на гимназията (за 1882-83 учеб. година) той пуб­
Ел
ликува интересната студия „Едновремешно море з околност­
та на Сливен“ и списък на научните названия на 150 расте­
ния из Сливенско. Във вестник „Съветник“ (бр. 6 и др.) даде
ек У
кратко описание на почвата по южните склонове на Средпо-
горието от Пазарджик до Айтос. През 1882 година X. Шкор­
пил издаде в Сливен „Изкопаеми богатства, намерени досега
тр А
в целокупна България“, която лрез 1884 година излезе във
второ издание (в Пловдив) „Природни богатства в целокупна
он С
България“. През 1886 година бе отпечатана в Сливен и мал­
ката му книжка „Спомен от Сливен и манастирите му. Исто­
рически бележки“.
на Г
Ако се опитаме да сравним сливенската румелийска книж­
нина с писаното в Стара Загора, ще видим, че докато мла­
дите старозагорци се увличаха повече по художествената ли­
би
тература, сливенци насочваха погледите си към научната. На­
вярно не е случайно, че от Сливен излязоха голям брой науч­
бл
ни работници и то точно в областите на точните науки. Сигур­
но те още като младежи ученици през румелийско време по
примера на своя учител Шкорпил са се ентусиазирали да изу­
и
чават богатствата и тайните на природата в родния си край.
от
В това ни уверява и един фейлетон във вестник „Съветник"
(бр. 17, 10. VI. 1882 г.) за слизане в една от сливенските пе­
щери, с който пие ще завършим очерка си за славния Сливен,
ек
„В Сливен владее необикновено движение. Приготовле­
нията за експедиция за изпитването вътрешността на земя­
а
та се свършиха.
Особена комисия изпита конструкцията на стълбите, въ­
жетата се изпитаха дали са десетократно сигурни, електри­
ческата лампа от системата Пиеге и Крижек се призна като
пан-внгодна. Когато пък комисията сс произнесе твърде ла<-

10 Когато Пловдив бе столица 145

кателно върху текущите и нетекущите за подкрепление
шата и телото вещества, голяма радост настана в ЛРУ *. от
вото, избрано за експедицията. То се състоеше от мьж •
най-педантните тършуватели на атомите до III отдел н
точнорумелийския бюджет. ства
За да може да се разбере язнкът на подземните съ
дружеството за експедиция се представляваше от 2/
на които се говори и от един, па който не се говори,
прочее чудно, че всеки гледаше на себе си с гордост ка о з.к
на такова предприятие, което дори Панайот Хитов не
да покаже в своето „Пътуваиис по Балканът .
Определеният ден за тръгвание се приближи. 1,обр< ш
натияг барометър на тукашната метеороло шеска сганцп
обещаваше добро вос''с Най-сетне шцията се събра
Ел
сс приготви за тръгване. Настана прощаваиие и разлял;
които няма да описвам, за да не ми потекат сълзите. Во<
ек У
ният комендант заповяда да гръмнат ич итс топове
половината румелийска батарея и при най-голямото раз­
стройство, заляз и плач, дружеството се упъти па опре к
тр А
ното място.
Това място лежи 5 000 крачки на изток от 24 ий нар 1»
он С
меридиан и 10 географски мили от 42-и градус > верпа широ
чина към екватора. В говора на Сливенската околия ю
нарича Змейови дупки.
на Г
Отворите само два, които водят в тази ш щора, са твърд
тесни. В дружеството пък се намираха ня тко членове,
които обемът на тялото към отвора на ш щ< рата се отнасяш
би
така както приходите на градския съвет към разходите за
планируванието на града. Затова и ком пята бе избра ч
бл
без причини за ден на експедицията страстната не теля, пон
же тогава дупките се отварят и по гоя начин i inn i
тях е споено с по-малки нещастия. И комисията имаше прав
и
На часа при влизането в дупките настанаха страшни мък
от
Най-напред се избра по-посталата част от експе щият
за да поизтрис и разшири малко входа за по-широките
ве Но, о чудо! Един от членовете, който е прибързал
ек
развие нашироко, остана и не можа да влезе. Аз му брах до­
ста страха и при все гова трябваше да влезе, понеже нему
а
беше определена най-важната роля в подземната експедиция
Въргях го насам, въртях го нататък, но в дупката пе влиза
Какво да правиш?
— Всичко ше изтърпя за науката, каза той, лоодялай ме
малко! Аз го погледнах На един път съпикасах нещо като ка-

146
ншн, лежащи около входа, взех един и захванах да стягам
широкия приятел. И ето чс това помогна. Корсмовияг диаме­
тър на приятеля ми се понамали с няколко милиметра и ген
влезе в дупката
Настана всеобщо напряганис на ума като при останката
на директора Кесяков. Всякой очаква нещо и не може да го
дочака. Всякой искаше да бъде първий, за да проникне в не-
нзпитаинте подземни тайни. Чс комисията нишо не бс забра­
вила, показа и това обстоятелство, че бе взела породи за за-
лесяванието на това подземно царство петел и кокошка
Но за жалост, като слязохме в дупките, танадисахме (забе-
лязахмс), че петелът и кокошката са печени. Това ми напра­
ви най-псчално впечатление
Ел
На часа като слязохме, видяхме един салон няколко метра
високий с крив таван и криво дюшеме. От този салон видят
няколко входа до всичките страни на света. Накъде да оти­
ек У
деш?
— Да ги изходим всичките, казах аз, и най-после ще на­
мерим главния вход до центъра на земята.
тр А
Но и тук се излъгахме Всички проходи водеха към едно
направление както улиците Бодинска и княз Шаховский в
он С
Сливен. Щом се упътвахме да минем през един от проходите,
вождът извикваше: Назад!
Отчаян, аз се готвех да се връщам отново па този свят.
на Г
Сьзрех обаче нещо отдалеч. Не исках да вярвам на очите си.
Приближих се и познах, че те не ме лъжеха. Съзрях на една
стена голям часовник . . Капка подир капка вода пада и оз­
би
начава минутите, часовете, годините, може би и вечността .. .
Кой знае! Никой не го курдисва, никой го не оправя, а той
бл
непрекъснато върви. Такъв часовник би трябвало на сливен­
ската гелеграфо-пощенска станция. Стоя още и се готвя да
си оправя своя часовник. Хрумна ми, че се приближава да се
и
свърши страсната неделя и ако се затворят дупките, кой ще
от
седи тука с две кокошки до бъдещата страстна неделя. И си
излязохме.
ек
Погледнахме още един път отворите и те действително се
стесняваха постепенно. Сега си ги представям като носови
дупки на Сливенския балкан. Щастие, че никой от ^леновете
а
на експедицията нямаше мангафа (хрема).“

147
 ДЕЙЦИТЕ

Много са мъжете, които работиха в Пловдив по изграж­

дането на Източна Румелия. В началото, когато тя не бе още
създадена и Пловдив бе определен за столица на Санстефан-
ска България, там се бяха стекли повечето от образованите
българи, проявили се с едно или друго още преди Освобож­
дението. Временното руско управление в проектите си да
устрои добре освободената обширна България, ги бе при-
влякло като сътрудници. След решенията на Берлинскич кон­
грес голяма част от гях заминаха за Търново и после в Со­
фия да уреждат Княжеството. Друга не малка част останаха
Ел
да работят в Пловдив и те именно станаха строителите на
Източна Румелия.
В голямата си част, те, макар и румелийци по произход,
ек У
досега бяха работили другаде, главно в Цариград, и в Плов­
див се настаниха като пришелци. Общите задачи и съвмест­
тр А
ната им дейност ги сближи. Те си сътрудничиха и някои се
сприятелиха. В румелийския Пловдив се изяви нешо, което е
рядкост в целия наш обществен живот — очертаха се при­
он С
ятелски двойки на обществени дейци, които, работейки за­
дружно, запазиха приятелството и взаимното си уважение до
на Г
края на своя живот. И понеже на тази положителна проява
в нашия обществен живот досега не е обърнато вни­
мание, ние ще очертаем няколко от тези приятелски двойки на
румелийски обществени дейци.
би
бл
и от
ек
а
148
 ГЛАВНИТЕ УПРАВИТЕЛИ БОГОРИДИ И КРЪСТЕВИЧ

Те са първата румелийска двойка и по място, и по време-

Поотделно за тях като главни управители говорихме, сега ще
сс спрем на това, което ги свързваше или разделяше.
Първо, и двамата имат един произход — котленскп. Наи­
стина Богориди не бе роден и не израстна в Котел, по в замя­
на на това Кръстевич живя и бе възпитаван в дома на Сте­
фан Богориди в Цариград заедно със сина му Алеко, бъде
шият управител на Източна Румелия Възпитанието и на два­
мата бе гръцко, фанариотско. Висшето си образование и два­
мата получиха в Париж. Какви са били взаимоотношенията
Ел
им, когато Богориди бе дипломат във Виена и другаде, а
Кръстевич съдия в Цариград, не знаем. Назначаването на
Богориди за главен управител на Източна Румелия ги събра
ек У
в Пловдив.
Сам Кръстевич при една реплика в Областното събрание,
тр А
обвинен, че бил дошел в Пловдив за голяма заплата, бе ка­
зал: „Аз дойдох, понеже ме покани синът на моя благодетел
да му бъда помощник в управлението на областта, която той
он С
не познаваше“. При пристигането им на пловдивската гара,
един от посрещаните бе казал: „Значи Богориди идва заедно
на Г
с Кръстевич. Така е добре.“
И това наистина бе добре. Двамата се сработиха и рабо­
тиха заедно цели пет години. Взаимоотношенията им бяха
би
колегиални, коректни. Богориди имаше пълно доверие на
Кръстевич и обикновено се вслушваше в неговите препоръ­
ки. И двамата се стараеха да бъдат и действително бяха вер-
бл
ноподапни, лоялни служители на султана и същевременно
виждаха задачата си в поддържане на мир и ред в областта.
Това се отрази благоприятно върху развитието па Източна
и
Румелия.
от
Служебното им сътрудничество не премина обаче във
взаимна дружба. Сведения за извънслужебни, лични и се­
ек
мейни контакти, за съвместни разходки и пр. на двамата липс-
а
149
ват, пък и саможивият характер и начин на живот у единия и
у другия не можеха да съдействуват за развитие па някаква
дружба помежду им. Това само служебно отношение между
двамата първи мъже на областта даде при настъпилите по-
късно спорове около преназначаването на Богориди поводи
да се изказват подозрения в искреността на взаимоотноше­
нията им. Иван Салабашев, едно от доверпите лица на Бого-
рндн, пише в „Спомените“ си: „Кръстевич се отплати на бла­
годетеля си (Ал. Богориди )с това, че се съедини с неговите
неприятели, за да подкопае положението му, с цел да го за­
мести“, а вестникът на Богорчдовите приятели „Независи­
мост“ през април и май на 1884 година почти във всеки брей
пише и ясно, п прикрито за „неблагодарността на Богоридовия
Ел
храненик Кръстевич“. Конкретни данни за своите твърдения
не посочват нито Салабашев, нито писачите във вестник „Не­
зависимост“. Това не значи, разбира се. че след като Бого­
ек У
риди прави всичко, за да бъде преназначен за още пет години,
у Кръстевич не е минавала и мисъл през главата, че при една
несполука на Богориди той може да стане неговият замест­
тр А
ник. В това го уверяваха и приятелите му около вестник
„Марица“.
он С
Ако Кръстевич действително замести Богориди, това ста­
на не поради някакви интриги от негова страна, както пише­
на Г
ха враговете му, а само поради политиката, която в послед­
ните две години на своя мандат поведе сам Богориди. В бор­
бата между австрийското и руското влияние в тази област на
Балканския полуостров, загрижеи твърде много за своето
би
преназначаване, той подцени руското влияние и помисли, чс
може да бъде преназначен с австрийска помощ.
бл
Тогава именно се изявиха качествата, които въпреки лоял­
ното им сътрудничество, ги разграничиха един от други и ги
насочиха по различни пътища. Възпитан и живял десетилетия
и
в антиславянски и противоруски дух, Богориди не можа да
от
вникне в душата на българина, да се приобщи с неговите дъл­
боко вкоренени русофилски настроения, а тръгна по обратния
път. Кръстевич, въпреки фанариотското си възпитание, дъл­
ек
боко в душата си бе останал истински българин-староплани-
нец, когото нищо не бе в състояние да отклони ог генеоална-
а
та линия на българското политическо развитие. И с това той
печелеше повече симпатии между народа. Дори лица като
Петко Р. Славейков, които бяха преживели политическите
промени в Княжеството и познаваха хората и условията и в
Източна Румелия, намираха Кръстевич за най-подходящ вто-

<50
ptr главен управител па областта, след като бе станало ясно,
че Богориди с изгубил благоволението на руското правител­
ство.
А и вътрешното политическо състояние в Източна Руме
лия се бе изменило за петте години. През 1879 година, когато
бе назначен Богориди, общото схващане бе, че Източна Ру­
мелия е тринационална държавна област и управителят i:
трябвало да свързва и обединява три враждебно настроени
една срещу друга националности, никой не бе в състояние да
каже със сигурност как ще се развие съвместният живот на
тези три нации. През 1884 година, когато трябваше да бъде
назначен вторият главен управител, положението бе съвсем
друго. Турците и гърците, по израза на Захари Стоянов, „бяха
Ел
вече паднали“ и единствени и пълни господари на областта
бяха българите. Нейният главен управител не можеше да бъ­
де друг освен чист българин, който в решителния момент, към
ек У
който областта неотклонно вървеше — Съединението, може­
ше да заяви: „И аз съм българин“.
Подобни думи Богориди не можеше да каже, или ако ги
тр А
кажеше, нямаше да бъде искрен. Той остана до края на жи­
вота си човек, който само бе чувал за своя български, по-точ­
он С
но казано полубългарски произход (майка му беше гърки-
ня), и бе от онези тъй наречени левантийци, които поради сме­
сения си произход не знаеха всъщност какви са, но изпол­
на Г
зуваха възможностите на обширната Турска империя и игра­
ха значителна, но за съжаление не особено полезна за на-
народите й роля.
би
Кръстевич в образованието и подготовката си тръгна по
същия път. Но поради това, че остана па служба в Цариград
бл
и заедно с тамошните българи работи в българската книж­
нина, а след туй взе най-дейно участие и в църковно-нацио­
налната борба, той си остана българин.
и
Така двамата главни управители на Източна Румелия
от
Александър Богориди и Гаврил Кръстевич, без да бъдат при­
ятели, работиха съвместно, дружески на високите постове,
които заемаха, сътрудничиха си в рамките на закона и се на­
ек
следиха в хода на историята.
а

151.
 ПИСАТЕЛИТЕ ВАЗОВ И ВЕЛИЧКОВ

Тс се познаваха още преди да се съберат в Пловдив. Ва­

зов разказва, че се видели за първи път поез 1872 година в
Цариград. Величков бил тогава още ученик в тамошния френ­
ски лицей, но вече автор на една драма „Нсвянка и Свето­
слав“, която се играела с успех от младежки театрални тру­
пи. Името му като литератор било известно. Той, от своя
страна, познавал Вазов по печатаните му стихотворения. Ли­
тературните им интереси ги сближили още тогава. Истинско­
то им другаруване и литературно сътрудничество започна
през 1880 година, когато Вазов се установи в Пловдив.
Ел
За пристигането на Вазов в Пловдив Величков съобщи във
вестник „Народний глас“ (бр. от 7 окт. 1880 г), а на един
свой приятел (Д. Юруков) бе казал: „Много ми е драго, че
ек У
ще имам един човек, с когото да разменям мисли по литера­
турни въпроси. Вазов представлява сега нашата литература и
тр А
аз го обичам, както обичам нея.“
„Величков, спомня си Вазов, ползувайки се с голямо обая­
ние като парламентарен оратор, успя бързо да създаде една
он С
благоприятна атмосфера около мене.“ Това той можа да
стори, защото, макар и още млад (25-годишен) бе вече твър­
на Г
де известен в Пловдив и областта — участник в Априловско-
то въстание, редактор на вестник „Народний глас“, депутат
в Областното събрание, организатор на гимнастическите дру­
жества и пр. Впрочем Вазов нямаше особена нужда от пред­
би
ставяне на бълггрекото общество в Пловдив, защото бе вече
познат като поет из цялата страна. Главният управител Бо­
бл
гориди, комуто се представи- го посрещна с думите: „Вие сте
една от славите на България“, а всесилният председател на
Областното събрание и на Постоянния комитет Ив. Ев. Ге­
и
шов побърза да уреди назначаването му за депутат в Съб­
от
ранието и член на Комитета.
Така в румелийския Пловдив за Вазов още в началото се
създадоха най-благоприятни условия за творчество. Без да е
ек

152
а
принуден да работи по цял ден канцеларска работа, той има
шс достатъчно време за литературни занимания и бе обкръ­
жен от хора, които го разбираха и уважаваха. Както е изве­
стно, пловдивският период бе пай-плодовитият от дейността
му. Тук той написа едни от най-добрите си работи — „Епопея
на забравените“, „В царството па самодивите“, „Чичовци“.
„Нсмили-недраги “, „Един кът от Стара планина“ и други. По-
късно Вазов пресъздаде румелийския Пловдив и в романа си
„Нова земя“, който сам цени твърде високо. „Новата земя“,
която Вазов вижда след прогласеното съединение, е не друга,
а Източна Румелия, която българите за седем години превър­
наха от обикновена турска провинция в свободна, конститу­
ционно устроена българска държава, която стана действител­
Ел
но нова страна, „нова земя“.
Сътрудничеството на двамата румелийски литератори за­
почна в редакцията иа вестник „Народния глас“. Вестникът
ек У
бе основан през юли 1879 година и се издаваше от Драган
Манчов. Величков, който бе един от инициаторите за основа­
ването му, участвуваше в редактирането още от началото, а
тр А
през втората му годишнина бе негов главен редактор. Вазов
се включи в редакцията веднага след пристигането си в Плов­
он С
див и работи заедно с Величков до спирането на вестника (31
август 1885 г.), като по времето, когато Величков отсъствува-
ше от страната, бе и главен редактор В редакцията работеха
на Г
и други — П. Наботков, Ив. Говедаров, Д. Минков, Ив. Ст.
Гсшов, Д. К. Попов, но не те, с временното си участие, а Ва-
зков и Величксв заедно с издателя Манчов бяха тези, които
би
поддържаха вестника. Те даваха насоката и очертаваха ха­
рактера на вестника; той носеше печата на техните пера.
бл
Те участвуваха в него и като публицисти, и като поети. Пи­
шеха уводни статии, антрефилета, отзиви, рецензии, помест­
ваха и свои художествени произведения. Изследователят па
и
Базовата публицистика Ем. Стефанов изброява над 200 Вазо­
от
ви статии — едни големи, уводни, други по-кратки, бележки,
рецензии, отговори и пр. Не по-малко са и Величковите. Точ­
ното им идентифициране и пълното им събиране се затрудня­
ек
ва, освен от липсата на подписи, но и поради еднаквите схва­
щания на авторите по обществено-политическите въпроси и
а
близкия им стил и език. Статиите си те пишеха обикновено
в самата редакция, като разменяха предварително мисли по
въпросите, взаимно си преглеждаха, допълваха и поправяха
написаното

153
 Тематиката на Вазов-Величковите статии в „Народни»’
глас" е широка и разнообразна — включва всичко, което за­
сяга българския народ въобще н по-специално Източна Ру­
мелия. Подобно на „Марица“ и „Народний глас" издигаше
остър протест против разкъсването на България от Берлин­
ския конгрес и защитаваше нейната цялост и единството на
българския народ. Вестникът се интересуваше и пишеше ед­
накво за българите в Княжеството, в Тракия и Македония.
Той настояваше за конституционно демократично устройство
и управление и на двете български държави. За Румелия пре­
поръчваше спазване па законност и ред, за да се осъществят
гражданските и политически свободи, залегнали в Органиче­
ския \став, а пред все повече засилващите се борби между
Ел
либерали и консерватори в Княжеството апелираше за взаим­
ни отстъпки и благоразумие върху основата на Търновската
конституция.
ек У
Когато Батенберг отмени конституцията, двамата поети
забравиха поезията и публикуваха „огнени“ статии в нейна
защита. „Народний глас“, писа в уводна статия Вазов (бр.
тр А
230 от октомври 1881 г.), е орган на конституцията, на прин­
ципа за свободата и никакви узки съображения и лични сим­
он С
патии не могат да ни принудят, макар и минутно, да отстъпим
от програмата си, която е проста и ясна: да гоним тирания­
на Г
та“. По това време (1881 г.) Величков бе в Париж, където
следваше право, но и оттам следеше зорко развитието на об­
ществения живот в Източна Румелия и Княжеството и изпра­
щаше статии в защита на конституцията. В дълбочината на
би
душата си и той, и Вазов са републиканци. Все във връзка с
отменяването на Търновската конституция Вазов писа:’„Кол­
бл
ко право съм имал, когато казвах, че България би била най-
честита, ако би могла и ако би било в ръцете й да си даде
още в началото републиканско управление. Тъй не бихме има­
и
ли кой да туря в опасност свободата, когато не е изсъхнала
от
още кръвта, която пи костува.“
Двамата редактори бяха единни и по въпросите на външ­
ната политика, която трябвало да следва българският народ.
ек
Те бяха убедени русофили и срещу все повече засилващото
се австрийско влияние в Румелия, пък и в Княжеството препо­
а
ръчваха дружба и приятелство с Русия. „Двата народа, пи­
саха те в една обща статия, трябва да се срещнат, запознаят
и възлюбат на почвата на науката, на изкуствата, иа мисъл­
та. Българите трябва да опознаят оная Русия, кояго работи
която мисли, участвува в прогреса“. „Народний глас“, подоб­

154
но на „Марица“, следеше и даваше редовно сведения за об­
ществения и културния живот в славянските страни.
Двамата „Мапчови пости и стихотворящи редактори“, как
то ги наричат подигравателно някои от враговете им, поме­
стваха във вестника си и свои художествени произведения.
Тук бяха отпечатани Базовите стихотворения: „На гробът“ -
бр- 154 от 12 ян. 1881, „Сантиментална разходка по Европа“ —
бр. 148 и 149 от 23 и 30 дек. 1880, „Царят умря“ — бр. 168 <^т
3 март 1881, „Кочо“ — бр. 244 ог 24 ноем. 1881, „Прогрссист“
— бр. 263 от 6 февр. 1882, „Средство да нямаш врагове“ — бр.
349 от 8 дек. 1882, „Светските условия“ — бр. 350 от 11 дек
1882 и др. Тук бе отпечатана и поемата му „В царството на
самодивите“ — бр. 468 и 475 от 3 март и 21 април 1884 г. и
Ел
драмата „Русалка“ — бр. 447—457 от 19—30 ноем. и 3—24 дек.
1883 г. В „Народний глас“ (бр. 156 и сл.) излезе и Величкова-
та драма. „Отечество, издадена наскоро и отделно (1881), а
ек У
също и написаната от двамата малка комедия „Господин Мор-
тагон“ — бр. 255, 256 и 258 от 6, 13 и 20 ян. 1882 г.
През 1881 година в Пловдив по почин на директора на про­
тр А
светата Яким Груев се основа научно дружество, което подоб­
но на Цраилското книжовно дружество започна да издава
он С
свой орган — списание „Наука“. За негов главен редактор
бе избран Вазов, а за членове на редакцията С. С. Бобчев,
на Г
К. Величков, Ив. Салабашев, П. Наботков, Д. Минков и Гр.
Караджов. Въпреки широката си програма списанието се
оформи повече като литературно и двамата литератори прия­
тели поместваха в него много свои работи. Вазов - спомена
би
„Неотдавна“ (г. I кн. 1, 3), пътеписа „Един кът от Стара
планина“ (г. 11 кн. 2, 6), портрета „Хаджи Ахил“ (г. II, кн.
бл
12), повестите „Немили-недраги“ (г. II, 11 — 12, HI, 1). „Мит-
рофан“ (г. I кн. 4, 6, 7) и много стихотворения — „Пустота“
(г. I, кн. 1), „Старият стражар“ (г. 1, кн. 2), „Татунчо“, „Лю­
и
бен и планина“, „Змия в пазуха“( все в г. III, кн. 3, 4); Ве­
от
личков — разказите „Жертва и отмъщение“ (г. I, кн. 8—12),
„Просяк“ (г. Ill, кн. 2), „Найда“ (г. 111, кн 5—6) и др. и дра­
мата „Вичензо и Анжелина“ — (г. II, кн. 4, 5). Техни бяха и
ек
някои от неподписаните преводи от известни европейски пи­
сатели. Редакцията на списанието следеше развоя на бъл­
а
гарската книжнина и редовно поместваше отзиви и бележки
за новоизлезли книги. Голяма част от тях бяха на Вазов и
Величков, но понеже са неподписани, сега е трудно да се иден­
тифицират.
Нещо повече. Те взаимно преценяваха своите работи. На­

155
 пример в г. II, кн. III, стр. 288—290 па „Наука“ Вазов напра;
ви доста обстоен анализ на Величковата драма „Отечество
и писа, че тя се откроява „всред голямото наводнение ог без­
дарни съчинения по драматическото изкуство у пас“. Главно­
то ii достойнство е, че тя е ..произведение чисто литературно
и патриотическо, в което е представено моралното величие на
епохата, предшествующа народното движение през 1876 го­
дина“. След като правн кратка характеристика на отделните
герои, Вазов отбелязва, че авторът (Величков) „е успял да
запази и извади наяве главната идея, нишката, която съеди­
нява всичките отделни събития и личности на драмата, а
именно революционното настроение“. Критикът не е премъл­
чал н ред неща, които, според него, отнемат „естествеността
па характерите и дават на действуващите лица изражения и
Ел
понятия, които по степента на тяхното умствено-социално по­
ложение не могат да бъдат техни“. Заключението му е, че
ек У
„Отечество“ е „едно ново доказателство за литературното да­
рование и за големите задаткн на успех в областта на новата
нп книжнина на младия ни съотечественик г. Величкова“.
тр А
Величков от своя страна четеше и се радваше на всичко,
което пишеше Вазов. Отличен декламатор, той рецитираше
он С
негови стихотворения по вечеринки и сбирки. „След първото
представяне на драмата ми „Руска“, спомня си Вазов, Велич­
ков дойде при мене в ложата, гдето бе и майка ми, прегърна
на Г
ме и ме целуна горещо.“ А при първото представяне на об­
щата им комедия „Мортагон“ артистът Д. К. Попов, който
щял да играе ролята на Мортагон, в момента преди дига-
би
нето на завесата се отказал и „тогава, пише Вазов, Величков
без да бе се готвил, само за да не пропадне представление­
бл
то, се качи на сцената и игра Мортагон“.
В края на 1884 година „Наука“ спря. Двамата приятели
литератори веднага започнаха ново чисто литературно списа­
и
ние „Зора“, от което успяха да издадат само 6 книжки (март-
от
август 1885 г.). „Списанието, пишат в програмната бележка
двамата редактори ... ще се сили да бъде колкото е възмож­
но е по-оригинално съдържание. Поезия, белетристика, лите­
ек
ратурни студии - всичко ще бъде писано на български,” пре­
води малко ще има.“ 1
а
И наистина преводните работи, главно от славянските ли­
тератури, бяха много малко, а страниците на списанието се
запълваха от оригинални работи на редакторите. Вазови tvk
бяха повестта „Чичовци“ (в 5 книжки) и много стихотворения-
Величкови бяха разказите „Таласъмът“ (кн. 1), „Дядо Дими­

156
тър“ (кн. 3), „Пъкъл и любов“ (кн. 4), „Последното жела­
ние“ (кн. 4) и пътеписите „Заточеник“ (кн. 2) и „Мочурът“
(кн. 3). Техни бяха и отзивите в критико-библиографския от­
делна също и малкото преводи.
Изобщо двамата приятели работеха с най-голямо усърдие
за списанието, което Вазов нарича „нашето галено дете“ и го
издипнаха на по-висока степен в сравнение с всички дотога­
вашни български списания. По свидетелството на Ат. Илиев
то намерило „хубав прием“, а по преценката на един Вазов
изследовател (Милена Цанева) то било „начало на едно де­
ло, което обещавало да окаже значително влияние върху раз­
витието на българската литература“.
Най-добрият плод на сътрудничеството на двамата руме­
Ел
лийски писатели бе без съмнение тяхната „Българска христо­
матия“, издадена в две части („Проза“ и „Поезия“) от Дра­
ган Манчов през 1884 година. Тя бе първата голяма българ­
ек У
ска книга (870 страници) с литературно съдържание и остава
и досега един от най-добрите литературни сборници, които
отразяват състоянието на българската литература (преводна
тр А
и оригинална) през първото десетилетие след Освобожде­
нието.
он С
Идеята за съставянето й бе на Величков, но изпълнение­
то бе работа и на двамата приятели. За образец им послужи
на Г
известната руска христоматия на Галахов, както и руските
литературни сборници на Гербел и някои френски. Христома­
тия в двете си части съдържа .над 367 откъси или цели
произведения на около 100 писатели — български и чужди.
би
Българската литература поради малкият й обем по това вре­
ме бе застъпена по-слабо в сравнение с чуждата.
бл
Чуждите писатели бяха преведени почти изключително от
двамата съставители специално за Христоматията „Без тая
Христоматия, пише Вазов, ние никога не бихме превели тол­
и
кова хубави откъслеци от европейските литератури, с които
от
за първи път се запознаваше не само учащата се младеж, по
и широката читающа публика у нас.“
Съставителите бяха избрали характерни произведения и
ек
откъси от всички големи европейски писатели, в които личат
ясно хуманните и прогресивни насоки в световната литера­
а
тура. За повечето от тях те дават кратки биографични дан­
ни и характеристика на творчеството им. Като се прибави и
даденият в началото „Кратък исторически преглед на бъл­
гарската литература от Паисий до Освобождението“, „Бъл­
гарска христоматия“ па Вазов-Всличков се издигна до степен

157
на една цялостна литературна енциклопедия, достоен памет­
ник на сътрудничеството на двамата румелийски писатели.
Тя изпьлни отлично задачата си като учебно пособие в учи­
лищата и като прочитна книга в къщи.
Вазов-Величковото приятелстзо и сътрудничество продъл­
жи и след румелийско време, чак до смъртта на Величков. В
периода на Стамболовия режим те и двамата като русофили
бяха в опозиция и прекараха повечето време в чужбина
Вазов до 1889 в Русия, а Величков до 1894 в Италия и Тур­
ция. След падането па Стамболов на власт дойде Народната
партия, и те отново взеха участие в политическия живот
Величков бе народен представител и от 1894 до 1899 минис­
тър, а Вазов бе министър от 1897 до 1899 година .
Ел
През 1890 и 1891 година Вазов издавате литературен ме­
сечник „Денница“, в който между другите писатели участву­
ваше и Величков, а от 1899 до 1905 година Величков издава­
ек У
ше „Двуседмичен преглед за политика, литература и наука.
Летописи“, в който сътрудничеше и Вазов. Тук той отпечата
тр А
един от най-хубавите си разкази „Дядо Йоцо гледа“.
По това време Вазов често се връщаше в спомените си
он С
към своето, румелийското минало и го пресъздаде в романа
си „Нова земя“. В него той очерга и образа на Величков под
името Цветанов. „Тоя момък, приятел и връстник Найденов,
на Г
надарен богато с духовни сили, възвишен ум и сърце, поет и
литератор, бляскав диалектик, беше повереник на неговите
(на Найден Стремски, т. е. Вазов) чувства, с когото по цели
би
часове разговаряха по моралните и политически въпроси,
които животът на младата страна всеки ден подигаше. Де­
путати и двамата и, естествено, от същия политически лагер,
бл
те деляха същите негодувания против лошите обществени
явления."
и
При чествуваието на 25-годишния юбилей на Вазов през
1895 голина Величков го поздрави с възторжена реч, в която
от
отъждестви неговия творчески път с „шествието на’ българ­
ската литература, шествие, което подобно па войскови поход,
ек
предвождан от Вазов, е минало през много трудове и усилия’
за да стигне до празничната победа колко го Вазова, толкова’
а
и общобългарска .. . Той ознаменува победоносното ни влиза­
не в реда на културните народи“.
Ранната смърт на Величков (1907) наскърби тъй дълбо­
ко Вазов, че той едва смогна да изкаже мъката си пред един
журналист. По-късно (1919) Вазов възпроизведе неговия фИ.

158
зически н духовен образ в стихотворението си „Пред ликът
на К. Величков“.

Очи живи, вдъхновени, дружно страдахме и пяхме

сянка скьпа и печална — па сродените си лири.
брате, ти витаГни пред мене
със дутата си кристална' Дух възвишен, благороден,
дух залюбен в красотата,
С твоята душа богата син велик на края роден
с висши блянове, полети, по сърцето, по делата,
фръкнала към небесата
с песните ся недопети. ги възторжено отдаде
в непрекъснат бой със злото
Ел
Колко спомени, с* свежи, своите сили, вечно млади,
с теб ме вържат, лик нетленни! на великото, светото.
Колко трудове, ламтежн,
ек У
вяра, чувства с теб делени! Ах, смърт, всичко шо отвлача,
На България отне те!
Ний в живота братя бяхме, И на мен отне те! Плача
тр А
съши славяхме кумири, и напразно викам: „Де те?“
он С
Пред Немския национален театър във Ваймар стои двой­
ната статуя на класиците в немската литература Гьоте и Ши-
лер, работили дружески там. Мисля, че пред бъдещата сгра­
на Г
да на Пловдивския народен театър също трябва да се издиг­
не паметник на двамата румелийски литератори и приятели
Вазов и Величков.
би
бл
и от
ек
а

159
 ВЕСТНИКАРИТЕ БОБЧЕВ И МАДЖАРОВ

Двамата бяха дългогодишни и неизменни приятели. Мад­

жаров пише за дружбата си с Бобчев така: „Другарувахме
не само в публицистиката, но и в полйтико-обществената дея­
телност чак до последните дни на живота му. Може да се ви­
ди на мнозина чудно, че другарството ни беше тъй неизменно,
тъй продължително, макар,че по характер и по темперамент
толкова много се различавахме. Аз не си спомням да се сре­
ща друг пример в нашата нова история на политическо дру­
гарство тъй дълго и непрекъснато.“
Приятелството им, наистина рядко явление в новата бъл­
Ел
гарска история, бе възможно и продължи тъй дълго поради
Многого еднакви и близки неща у тях.
И двамата изхождаха от градски семейства — Стефан
ек У
Бобчев от видния еленски род на Бобчевци. Баща му Сава
хаджи Стефанов, макар и не богат, бе живял с духа и тра­
тр А
дициите на еленските чорбаджии. Михаил Маджаров започва
спомените си така: „Произлизам от буржоазно семейство“.
Дядо mv поп Михал, на чието име бил кръстен, десетилетия
он С
наред бил най-таченият свещеник в Копривщица, а баща му
Иван бил един ог богатите търговци на абаджийски и други
на Г
стоки с кантори в Цариград, Серес, Солун, Александрия и
Кайро.
И двамата получиха солидно за времето си образование в
би
столицата Цариград — Маджаров в Роберт колеж, а Бобчев
във военното медицинско училище. И двете училища бяха
най-добре устроените учебни заведения по това време в Ца­
бл
риград с добре подготвени преподаватели чужденци. Учеб­
ният език в Роберт колеж е английски, л в медицинското учи­
лище френски и турски. В тях не можеха да постъпват деца
и
на селяни и от неизвестни фамилии, а свършилите ги почти
от
всички заемаха видни места в държавния и обществения жи­
вот. Наистина Бобчев не дозавърши медицинското училище
но в замяна на това по-къспо завърши право в Москва и
ек
а
160
един от малцината академично подготвени юристи в освобо­
дена България.
Родени и израствали в будни балкански градове, те сами
бяха будни и любознателни младежи с влечение към общест­
вена работа. Преди още да постъпи в Роберт колеж, Маджа­
ров бе обходил с баща си разпи места из Европейска и Аф-
рикано-Азиатска Турция и бе видял и научил много неща. Не
по-малко любознателен бе Бобчев Като ученик в Цариград
той бе членувал в разни дружества, бе председател на Маке­
донската дружина при Цариградското българско читалище
н като неин пратеник през 1873 година бе обходил много ма­
кедонски градове, за да се запознае с просветното дело. От­
тогава датира и познанството му с Маджаров
Ел
През бунтовната 1876 година и двамата, тогава ученици в
Цариград, следяха какво се готви и върши в България, но
някакво конкретно участие в подготовката и провеждането на
ек У
въстанието не взеха. През 1875 година Маджаров бе дори
посещаван в Роберт колеж от вуйчо си (брата на майка му)
Георги Бенковски, който му развивал плановете си за осво­
тр А
бождението на България. Той го слушал с интерес, но не го
последвал. Бобчев също бе осведомен за революционното дви­
он С
жение между българите в Румъния, дори бе изпращал допи­
ски на Каравелоз в Букурещ. След въстанието, познат на тур­
ската полиция в Цариград от статиите си в българските ве­
на Г
стници и списания, той бе застрашен от арестуване, но успя
със съдействието на руския посланик граф Игнатиев да избя­
га в Одеса. Оттам сс прехвърли в Букурещ, но не влезе в
би
кръга на революционерите, а ста1на член на Добродетелната
дружина и редактираше основания по нейн почин вестник
бл
„Стара планина“. Така двамата бъдещи приятели и сътрудни­
ци е ще в младежката си възраст бяха общественици, но не
революционери.
и
През 1880 година Бобчег и Маджаров се събраха в Плов­
от
див и заработиха заедно в редакцията на вестник „Марица".
Иначе Маджаров работеше във Върховния съд, а Бобчев в
гражданския департамент ален съд и вестникарството им бс
ек
вторично занимание. Влечението към него обаче бе гъй дъл­
боко, че и двамата не го оствиха до последните дни от живота
а
си. Едва ли някои други българи са написали толкова вест­
никарски статии колкото те. Бобчев още като ученик в Елена
през 1867 година издаваше ръкописно вестииче „Утро“, а от
1872 до 1877 година като ученик в Цариград и емигрант в
Бхкхрещ пишеше във вестниците „Македония“, „Право",

11 Когато Пловдив бе столица 161

 „Напредък“ п „Век" и редактираше сам или с други
нията „Читалище“, „Ден“ и вестника „Стара планина'. Ма­
джаров също започна журналистическата си кариера още
през ученическите си години. Като ученик в Пловдивското
класно училище редактираше ръкописен вестник ” _ава'1,п7?
през ваканциите в Копривщица — „Тръба“. През 1875 и 1о7о
година помести в цариградските вестници „Ден“ и „Напре­
дък“ няколко стихотворения.
В Пловдив двамата родени вестникари намериха един го­
тов вестник — „Марица“, първият следосвобожденски вест­
ник. Основан по почин на руското гражданско управление и
отначало подпомогнат от него, той започна да излиза на 25
юли 1878 година и продължи до края на Източна Румелия.
Ел
Първият му редактор, само за 5 месеца, бе Григор Начович и
след него Ив. Ев. Гешов. Във вестника по за малко време ра­
ботиха Г. Груев, Д. В. Хранов, Св. Миларов, Ст. Михайловски,
ек У
Д. К. Попов, А. П. Шопов, Ф. Перец (за френската част) и дру­
ги, но истински и постоянни сътрудници на Гешов бяха Маджа­
ров и Бобчев, които го заместиха, когато той през 1882 година
тр А
напусна град Пловдив. Те редактираха вестника до спиране­
то му на 6 септ. 1885 г.
он С
Участието на Маджаров и Бобчев в редактирането на „Ма­
рица“ бе за тях училище по журналистика. Ив. Ев. Гешов,
на Г
който бе запознат още от ученическите си години в Манчестер
с английската журналистика и печаташе по време на Април­
ското въстание и след него статии в „Pall Mall Gazet“ и
в други английски вестници, имаше амбицията да направи от
би
„Марица“ вестник подобен на „Times“ Трябва да признаем, че
до известна степен той успя. По вид, по съдържание и стил, а
бл
донякъде и по насока „Марица“ приличаше малко на „Times'
Типичен представител на възходящата българска буржоа­
зия, при това един от най-добрите, както го е окачествил още
и
Дим. Благоев, Гешов заедно с Бобчев и Маджаров прави от
от
„Марица“ орган на тази именно буржоазия, която поема в
ръцете си ръководството на държавния и обществен живот в
освободена България. Вестникът бе умерено консервативен,
ек
но не му липсваха и либералнодемократични тенденции По
държавните и обществени въпроси той застъпваше конститу­
а
ционно-демократични становища. На страниците му намираха
защита, на първо място, интересите на едрите земевладелци
търговци и промишленици, но покрай тях и тези па всички
други обществени слоеве. Затова той стана популярен и при­
доби широко разпространение още в самото начало.

162
 В програмната статия на „Марица“, отпечатана в първия
брой, се казва: „Първите думи, които нашият вестник ще из­
рече, първите чувства, които ще изрази, са безконечна призна­
телност на българския народ към своя избавител, към слав­
ния руски цар Александър II и към нашия братски руски на­
род."
Тезн първи думи на „Марица“, това свое обещание, ней­
ните редактори не забравиха и не погазиха и до последния
й брой. „Марица“ остана докрай почти единствен от румелий­
ските вестници с ярко русофплско направление Такива бяха
както нейните редактори, така и издателят й Хр. Г. Данов.
Русофнлството на Бобчев и Маджаров изхождаше не от
външни, случайни обстоятелства, като например това, че Боб
Ел
чев бе учил в Москва. То бе продиктувано от класовите инте­
реси на оная част от българската буожоазия, която свързва­
ла политическата съдба на България с подкрепата на Русия.
ек У
Неговите корени трябва да се търсят в освободителната мисия
на великата славянска страна по отношение на малките бал­
тр А
кански народи. Създаването на България с руска помощ ук-
крепило вярата на тази част от българската буржоазия в не-
победимостта на Русия и я убедило, че политиката па цариз-
он С
ма обективно съвпада с интересите на балканските народи.
До края на живота си Бобчев и Маджаров останаха най-
на Г
ярките представители в лагера на русофилската буржоазия.
На страниците на „Марица“ те защитаваха идеята за тесни
връзки с Русия, критикуваха аитируската ориентация на Бо-
гориди и на либералите. Освен принципни статии с русофил-
би
ска насоченост, в „Марица“ се поддържаше редовно „Сла­
вянски отдел“, в който се отразяваше политическият и култур­
бл
ният живот във всички славянски страни. Той се поддържаше
главно от Бобчев.
Наистина Бобчев и Маджаров знаеха и признаваха само
и
официална Русия. За тях Русия бе руският цар и дворяни, ру­
от
ските генерали и владици, дипломати и професори. Револю­
ционната и прогресивно мисляща Русия те не познаваха и не
ек
искаха да знаят, макар че и тя не бе съвсем неизвестна в ру­
мелийския Пловдив. Въпреки това тяхното русофилство има­
ше своето положително значение за развитието на българска­
а
та държава, макар че не се покриваше напълно с чувствата
на любов и благодарност, които българският народ изпитва­
ше към руския народ-освободител.
В програмната статия па „Марица“ бе посочена и втора­
та й основна задача — борба за обединяване на разкъсаните

163
от Берлинския конгрес български земи. Тази задача сто
в програмата и на другите български вестници от ,,ъ1’0"1 за
дини след Освобождението, но никой от тях не ратхва с*
нея тъй последователно и компетентно както „Марина . _
бе истински общобългарски вестник и по съдържание,
разпространение. В него се разглеждаха и изясняваха к кто
въпросите на румелийската общественост, така и политиката
па Княжеството, следяха се и се даваха сведения за положе­
нието на българите в неосвободепите Тракия и Македония.
Затова тон се търсеше и четеше навред, а поради статиите си
па френски език и в чужбина. Обстоятелството, че единият
му редактор (Бобчев) бе от Северна България, а другият
(Маджаров) от Южна, бе, разбира се, случайност, но много­
Ел
годишната им съвместна работа в редакцията при пълно раз­
бирателство и единомислие бе показателна, бихме казали
символична за обединителната роля на техния вестник.
ек У
Бобчев и Маджаров мислеха еднакво и по вътрешнодър-
жавните въпроси. Макар и млади, те държаха за приетото,
установеното, пазеха обичайното, традиционното. Това им кон­
тр А
сервативно схващане изхождаше както от семейната среда, в
която бяха израснали, така и от образованието им - Боб­
он С
чев бе учил официалната руска юриспруденция, а Маджаров
бе възпитан в духа на традиционния англосаксонски консти­
на Г
туционализъм.
Тези свои разбирания те развиваха и защитаваха и в „Ма­
рица". Основата, върху която се градяха всички техни раз­
съждения по обществените въпроси, бе Органическият устав
би
за Източна Румелия и Търновската конституция за Княже­
ството. И двата тези закона, според тях, бяха много добри,
бл
и задачата на всички българи и в двете Българин бе те да се
пазят и прилагат точно; само въз основа на гях Княжеството
и Източна Румелия щели да се изградя! каго демократични,
и
правови и свободни държави. При известието за суспендира­
от
нето на Търновската конституция „Марица“ излезе със ста­
тия, озаглавена „Finis Bulgariae“.
Бобчев и Маджаров работеха неуморно в редакцията из­
ек
готвяха материали за вестника, пай-старателно следяха чуж­
дата и българската преса. Особено продуктивен в писането и
а
неограничен в тематиката бе Бобчев. Един само прегтед на
статиите му в „Марина" по заглавия - той сам ги е бнбтио-
графирал по-късно - показва широтата и всеобхватността на
перото му. Амбицията му бе всичко да засегне, да каже мне­
нието си по всеки повдигнат обществен въпрос.

164
 Разбира се, това многоточие и тази всеобхватност у Боб-
чев бяха за сметка на задълбочеността. Той пишеше набързо
за всичко и не се задълбочаваше ь нищо. Още преди Осво­
бождението Л. Каравлов бе го съветвал да не бърза в писа­
нето. Но до края на журналистическата си дейност, т. е. до
смъртта си той остана все същият много и бързопишещ пеб-
лицнст, енциклопедист и еклектик, но не и задълбочен анали­
затор на обществените явления, способен да ги насочи в опре­
делена насока.
В писанията Бобчев от времето на сътрудничеството му с
Маджаров в „Марица" имаше и мпогословие, и празна рето­
рика. Например само в десетина реда на една своя статия
той пише: „Размисляват ли върху това .. . ; разбират ли важ-
Ел
^>стта . . . ; съзнават ли тежината . . . ; съзнават ли каква от­
говорност ... Кои са предатели . . . , кои са достойни за народ­
ното презрение ...; кои ще отговарят пред потомството . . ."
ек У
и т. н. Изобщо той бе представител на това, което може да се
нарече византийски маниер в нашата журналистика. Неин
тр А
иай-изявен представител в Кнжеството по това време бе Мар­
ко Балабанов. За съжаление те не останаха единствени във
вестникарското празнословие, а придобиха не малко последо­
он С
ватели.
Освен в „Марица“ Бобчев през румелийско време пишеше
на Г
п в списанията „Наука“ и „Законоведец“, пращаше дописки
и в разни руски вестници и списания, изготвяше учебници по
българска история, изнасяше публични сказки и пр.
Маджаров не бе тъй многостранен и всеобхватен като
би
Бобчев, но бе по-задълбочен. Той пишеше по международната
политика и най-често по финансово-стопански и администра­
бл
тивни въпроси. Макар и да нямаше специално юридическо
и финансово-икономическо образование, той чрез самообра­
зование се изгради като добър финансист и юрист. Във всич­
и
ко, което е писал, за разлика от Бобчев, личи усет и разбира­
от
не за икономическата страна на обществените явления, макар
че и в статиите на „Марица“ не винаги е лесно да се разгра­
ничи кое е от Маджаров и кое от Бобчев, понеже и те, като
ек
Вазов и Величков в „Народний глас“, не се подписваха
Като изявен почитател на английската либералнобуржо-
а
азна политика и подобно на своя учител Ив. Ев. Гешов, Мад­
жаров вярваше, че Източна Румелия, макар и външно подчи­
нена на султана, може да се изгради вътрешно като консти­
туционна държава и с течение на времето да получи и пъл­
на политическа независимост. За достигане на тази цел, той

165
както и приятелят му Бобчев считаха, че е необходимо да се
изгради добра администрация, да сс уреди акуратно и спра­
ведливо правораздаване и да се въведе разумна данъчна си­
стема със строг контрол върху държавните разходи.
Тези задачи бяха наложителни за лицата, повикани да ра­
ботят за изграждането на Източна Румелия. Революционният
период в живота на румелийските българи бе отминал и бе
настъпило времето за мирно строителство. .Решенията на ме­
ждународната дипломация не можеха веднага да се проме­
нят и затова се налагаше в определените от Органическия
устав рамки да се изгради една образцова българска държа­
Ел
ва Трябва да признаем, че Бобчев и Маджаров, както и мно­
го други румелийски дейци, работиха мъжествено за изпъл­
нението на тази задача. 41
ек У
Във все повече засилващата се политическа активност в
Румелия Бобчев и Маджаров се очертаха като привърженици
тр А
на опозиционната партия срещу управлението на Богориди,
макар че във вестника си общо взето бяха сдържани л ко­
ректни. По време на борбата за и против преназначаването на
он С
Богориди те бяха вече открити опозиционери „съединисти”
и затова в новото правителство па Кръстевич бяха назначе­
на Г
ни за директори — Бобчев на правосъдието, а Маджаров на
финансите. Като директори и двамата развиха енергична дей­
ност - Бобчев реорганизира съдебното дело, занемарено при
бившия директор Ив. Салабашев, а Маджаров се зае с уреж­
би
дането на финансите, които също не бяха в цветущо положе­
ние Същевременно и двамата, освен че бяха депутати в Об­
бл
ластното събрание (Маджаров е и в Постоянния комитет),
членуваха, особено Бобчев, и във всевъзможни други комите­
ти, съвети и дружества, каквито в Румелия имаше не малко
и
Изобщо по това време те бяха едни от най-популярните обще­
от
*
ственици в Румелия, независимо че едни ги почитаха, а друг
ги мразеха.
ек
Докато мнозина се възхищаваха от неуморната дейност на
Бобчев като директор, депутат, журналист, лектор и пр , За­
хари Стоянов писа за него, че ако се продадел заедно със
а
всичките си звания и дипломи, нямало да струва колкото тес­
лата на дядо Иван Арабаджията от Царацово, известния
приятел на Левски и участник в Априлското въстание.
На Маджаров същият Стоянов изчисляваше „цивилната
листа“ (месечните доходи) така: член в Постоянния комитет
22 турски лири, член на Върховния съд — 25 турски лири,
депутат в Областното събрание - 14 турски лири, редактор на

166
„Марица“ — 16 турски лири и член в съдебна комисия —
6 турски лири, всичко 83 турски лири, „с които, по цветистия
израз на 3. Стоянов, той и други като него „си изстудяват ръ­
цете всеки месец“. Такива били доходите му преди да стане
директор, а като директор по негови собстзени признания те
възлизали на 1000 лева месечно.
Независимо от хиперболите на Захари Стоянов Маджаров
бе един от най-богатите между младите общественици в ру­
мелийския Пловдив. Такъв бе и приятелят му Бобчев. Освен
спестени пари и двамата си бяха купили къщи — Маджаров
срещу конака, сега съборена, а Бобчев на ул. „Хр. Г. Да­
нов“ Xs 10. Така докато преди Освобождението икономически
се издигаха, ставаха чорбаджии само онези занаятчии, които
Ел
се залавяха и с търговия и чрез спекула успяваха да разши­
рят производството на работилниците си и да увеличат капи­
талите си, сега отделни лица почнаха да замогват от високи
ек У
заплати. Заплатите на висшите чиновници в Румелия бяха
високи, и онези от тях, които освен основната заплата, имаха
тр А
и второстепенни допълнителни доходи от журналистическа и
други работи, забогатяха.
Маджаров бе наистина син на богат търговец чорбаджия,
он С
но забогатяването му в Пловдив не бе от наследство. Той лич­
но го обяснява с пестеливостта си. Вярно е, че той както и
на Г
мнозина други в Пловдив живееха скромно и пестеливо. Но
забогатяването им не се дължи на това, иначе и сопотските
предачки щяха да забогатеят — те живееха най-пестеливо.
Буржоазният обществен строй в Румелия им даваше широки
би
възможности. Спестените пари от високите си доходи Мад­
жаров и Бобчев не използуваха капиталистически. Те не за­
бл
купиха чифлици, както мнозина други, нито пък ги вложиха
в търговски предприятия. Членове и акционери в разни бан­
ки и дружества те станаха по-късно в София. Скътаните ру­
и
мелийски турски лири те изразходваха през емигрантските
от
си години след 1886 година, защото Съединението и послед­
валите го събития ги лишиха от всички постове и служби в
ек
Пловдив.
По времето на Богориди като едни от водачите на Народ­
ната партия, която се бореше против „казионната“, Бобчев
а
и Маджаров бяха съединисти, пишеха в „Марица“, макар и
не съвсем открито, за Съединението като една от основните
задачи на българския народ. Когато обаче тяхната партия
взе властта и те станаха директори, въпросът за Съединение­
то бе оставен на второ място. Гои бе използуван само като

167
лозунг в изборната борба ,но завзела властта, Народната пар­
тия се страхуваше да започне веднага действия, нарушаващи
Берлинския договор.
Саркастичният израз на Захари Стоянов, че Маджаров ь
Бобчев по въпроса за Съединението запели „нова песен:
сега не му е времето“, ако и външно на пръв поглед да е ве­
рен, не бива да се схваща като точна, вярна характеристика
на цялата тяхна и на сътрудниците им като Величков и Кръ-
стевнч политика. Като директори те продължиха дотогаваш­
ната българска политика в Румелия, която водеше към Съе­
динението като крайна цел, макар да не го поставяше като
конкретна задача в определено време. Те както всички бъл­
гари виждаха, че Съединението ще стане. Раздвижването из
Ел
областта през пролетта и лятото на 1885 година показваше
недвусмислено, че времето му наближава. Ако бяха принцип­
ни негови противници, Бобчев и Маджаров можеха като ди­
ек У
ректори да предприемат енергични административни и други
мерки, за да го предотвратят. Подобно нещо те не направиха,
а сториха друго — постараха се да се отдалечат от Пловдив
тр А
в деня на Съединението. Оше на 4-ти септември те разбраха,
че нещо се готви за Съединението в Голямо Конаре. По тяхна
он С
(на директорския съвет) заповед пловдивският префект П.
Димитров отиде там, за да види какво става. Въпреки това на
на Г
5-ти септември те двамата заминаха за Ксфривщица на сват­
ба — Маджаров се женеше за сестрата на Бобчевата жена.
И макар че и по пътя бяха предизвестени, че положението в
Конаре е действително сериозно, че префектът е арестуван, те
би
продължиха пътуването си. Явно е, че те искаха в деня на
предстоящето събитие да не бъдат в Пловдив.
бл
Това тяхно отдалечаване от Пловдив не трябва непремен­
но да се схваща като опит да отбягнат евентуално арестува­
не — заповедта за него ги настигна и в Копривщица. То е по-
и
скоро израз на цялото тяхно поведение като общественици. Те
от
бяха пристрастени политици, не криеха убежденията си, а
упорито ги поддържаха, особено Маджаров, но от револю­
ционни акции странеха. Вместо да участвуват в тях, ге пред­
ек
почитаха да говорят и да пишат надълго и широко. Такива
бяха и като младежи, и като румелийски общественици. Та
а
кива останаха н до смъртта си — енергични, активни обще­
ственици и всичко друго, но не и герои.

168
 КНИГОИЗДАТЕЛИТЕ ДАНОВ И МАНЧОВ

С много малко изключения дейците, които работиха в ру­

мелийската столица, бяха пришелци, дошли в него след Ос­
вобождението. Те завариха един Пловдив, който със своите
културно-просветни постижения, промишленост и търговия бе
надминал почти всички други български градове. За издига­
нето му бяха работили други лица. Между тях едно от пър­
вите места заемат без съмнение двамата книгоиздатели Хри­
сто Г. Данов и Драган В. Манчов. Освен еднаквата им работа
тях ги свързват и сближават и много други неща, тъй че н
те заслужават да бъдат разгледани заедно, макар че не са
Ел
били приятелска двойка като Вазов-Величков и Бобчев-Мад-
жаров.
И двамата са балкански чеда — Данов от старопланинската
ек У
Клисура, а Манчов от родопския Батак. Получили съвсем не­
достатъчно образование, те започнаха с учителство, но скоро
тр А
го замениха с кпигоиздателска работа в Пловдив. Първата
книга на Данов е едно малко календарче „Старопланинче“ за
1856 година, а на Манчов малка сбирка от църковни песни,
он С
издадена през 1854 година. Скоро и двамата се ориентираха
към издаване на учебници — най-необходимата книжнина в
на Г
България по това време. Те успяха да издадат и разпростра­
нят голям брой учебници и помагала по всички предмети, из­
учавани в тогавашните български училища.
От Манчовия буквар и читанки „Бащин язик“ до Осво­
би
бождението са излезли около 20 издания, нагодени за разни­
те класове на първоначалното училище. Със запимливото си
бл
съдържание и хубави илюстрации те станаха любима книга
и за децата, и за възрастните. По тях се ограмотяваха поколе­
ния наред. Те бяха използувани и преиздавани и след Осво­
и
бождението чак до 1900 година. Широко разпространение по­
от
лучиха и Дановите буквари и числителпици.
И двамата освен книжарници в Пловдив откриха и кло­
нове от тях Данов в Русе и Белее, а Манчов в Свищов и
ек

169
а
Солун. Опитваха сс да открият и свои печатници, ио турското
правителство ие им разреши. Буен и смел, Манчов бе замесен
в Старозагорското въстание през 1875 година и бе затворен в
Одрин, отгдето успя да избяга в Румъния и там издаваше
редактирания от С. Бобчев вестник „Стара планина“.
Данов по .характер бе тих и въздържан, но книжарницата
му през революционните 1875 и 1876 години служеше за клуб
на революционно настроените пловдивски младежи. Техен до­
макин и вдъхновител бе счетоводителят му Григори Божков,
един от организаторите на въстанието в родния си град Кли­
сура, гдето и загина геройски. През май 1876 година и сам Да­
нов прекара 27 дена в карцера на един от пловдивските зат­
вори.
Ел
След Освобождението Данов и Манчов пе потърсиха дър­
жавни служби, макар да имаха основания повече от мнозина
други, а продължиха книгоиздателската си работа. За нея
ек У
сега се откриваха широки възможности и те заработиха с го­
лям ентусиазъм. Сега те лесно осъществиха и отдавнашните
си мечти — откриха собствени печатници, първо Данов през
тр А
1878 година и след него Манчов през 1879 година. За обза­
веждане на печатниците и на двамата помогнаха русите —
он С
на Данов председателят на временното руско управление
княз Дондуков, понеже във вестник „Марица“ отначало се
на Г
печатали и официалните разпореждания на това управление,
а на Манчов помогнало Славянското общество в Петербург
срещу задължението да раздава безплатно учебници — него­
ви издания на бедните ученици. И Данов, и Манчов не забрави­
би
ха тази помощ и до края на живота си останаха добри прия­
тели на руския народ.
бл
Главното си внимание те насочиха и сега към учебната
книжнина. Учебното дело в Румелия и в Княжеството тръгна
с бързи крачки напред и нуждата от учебници бе голяма. От
и
другите предосвобожденоки издатели като Ив. Момчилов, Ил.
от
Р. Блъсков, Т. Икономов, П. Карапетров едни бяха вече по­
койници. а други се бяха отдали на нови дейности. Данов и
Манчов останаха през първите години след Освобождението
ек
почти единствените книгоиздатели и при това с уредени кни­
жарници, печатници и дългогодишен опит.
а
Манчов продължи да издава и преиздава своите буквари
и читанки „Бащин язик“. Те се търсеха еднакво и в двете
Българин. Този свой успех Манчовите учебници дължат не на
някакво налагане от училищните власти, такова тогава не е
имало, не толкова и на обстоятелството, че не е имало конку­

170
ренти (каквито впрочем се явиха), колкото на методическите
си достойнства. Стоян Заимов е записал следния спор между
Маичов и Ив. Момчилов в един виенски хотел, когато двамата
печатали там своите буквари. Момчилов не можел да разбере
защо Маичов в своя буквар придружавал буквите с малки
картинки и с ръкописното им начертание и с присмех го на­
ричал „шарен буквар“, докато той, Момчилов, редил буквара
си по старата схема: азбуката, срички, думи, отделни изречения
и чак тогава кратки четива и пр. „Твоят буквар, казвал Маи­
чов, е лядоадамсвски." Явно е, че Маичов имал усет за ново­
то, практичното.
Броят на издадените от Данов учебници (по заглавия и
издания) само през румелийския период достигна кръглата
Ел
цифра 100. Те бяха за всички предмети и класове на тогаваш­
ните училища. Някои от тях бяха съставени и нагодени от са­
мия Данов още преди Освобождението, а другите, повечето
ек У
бяха от разни автори — педагози и отлични учители като Йо­
сиф Ковачев, Дим. Благоев, Атанас Илиев, Гр. Д- Караджов,
Никола В. Саранов и други. Имаше и преведени от видни че­
тр А
шки и руски педагози, които бяха нагодени за българските
училища.
он С
Освен обикновени учебници, Данов и Манчов издадоха и
по една христоматия за училищата, която по размери и съдър­
жание далеч надминаваше не само всич1ки тогавашни учебни­
на Г
ци, но и всички христоматии, които се издават днес. Ние вече
говорихме за Манчовата „Българска христоматия“, съставена
от Вазов и Величков и издадена в два тома през 1884 година.
би
Напечатаната от Данов „Христоматия за изучаване на сло-
вестността“, съставена от учителите Стефан Костов и Димитър
бл
Мишев, излезе в три големи тома през 1890 година и след то­
ва бе преиздавана до 1900 година в увеличен размер, дока­
то стигна 1276 страници с текст в две високи колони-
и
В нея читателят намира всичко хубаво от българската
от
книжнина, създадено дотогава, и отлично подбрани откъси от
класическите произведения на всички европейски литератури,
представени в най-добрите им преводи. Дадени са както и във
ек
Вазов-Величковата христоматия кратки биографични бе­
лежки за авторите п анализ на творчеството им. Има и обя­
а
снителни бележки и речник на непознати думи. Десетилетия
наред тя бе домашната литературна библиотека на българ­
ската интелигенция и по пея поколения наред се запознаваха
със световната литература, учиха се на литературен вкус и
култура.

171
 Издаването на един и същи вид книги от двама издатели
в един не голям град като Пловдив е достатъчна причина за
пораждане на неприязън и спорове помежду им. Такова нещо
между румелийските издатели Данов и Манчов нямаше. Преди
Освобождението през 70-те години на учителски събори и дру­
гаде се бе спорило по предимствата на учебниците на единия и
другия, зад които спорове се криеха навярно противоречивите
търговски интереси на двамата издатели. Сега обаче те ра­
ботеха един до други в мир и мълчаливо съгласие. Експанзив­
ният Манчов влизаше в разправии с мнозина по разни полити­
чески и други въпроси, но не и с Данов. Условия и възможно­
сти за работа имаше и за двамата, и те, без да са приятели, си
сътрудничеха в една и съща задача — задоволяване с учеб­
Ел
на книжнина на бурно развиващото се българско учебно де­
ло. Туй благородно съревнование помежду им бе възможно,
понеже в работата си те не поставиха на първо място въпроса
ек У
за печалбата. Израстнали и работили в духа на възрожден­
ските идеали, те и сега работеха за просветата, издаваха вси­
чко, което считаха, че ще бъде полезно за българското учили­
тр А
ще, без да правят сметка от кое колко ще спечелят.
За Данов един негово съвременник пише следното: „Един
он С
приятел, училищен инспектор, му бе предложил за издаване
свой превод на ръководство за основни учители и Данов по­
иска моето мнение за това, дали книгата ще бъде полезна. И
на Г
когато му казах, че тя е добра и ще бъде полезна, но не ще
намери широко разпространение и не ще му донесе печалба,
Данов ми отговори, че щом ще бъде полезна, ще я издаде, та
би
ако ще би само двама-трима да я прочетат.“ И я издал.
Данов и Манчов издаваха и научни книги, предназначени
бл
за общо образование, които тогава изпълниха важни задачи,
пък и днес след 80 и повече години се търсят и четат. Такова
е например издаденото през 1899 година голямо съчинение на
и
Константин Иречек „Княжество България, част I. Българска
от
държава и ч. II. Пътувания по България“. С „Пътуванията“
се постави началото на нсторико-географското проучване на
нашите земи. С него и днес започва всяко поселпщио проуч­
ек
ване у нас.
Друго не по-малко важно издание на Данов бе неговата
а
„Карта на България с прилежащите ней държави“, изработена
от А. Кривошиев и издадена през 1893 година. Данов, а също
и Манчов още преди Освобождението бяха издали учебни ат­
ласи и стенни карти, с които българското училище бе взело
преднина пред училищата на съседните му свободни народи.

172
С Кривошнсвата карта, отпечатана в реномирания картогра-
(|ч?п!1 институт на Фрайтаг и Бернд във Виена, Дановото кни­
гоиздателство се нарежда наравно с най-добрите европейски
издателства.
Изработена въз основа на картите на руския и австрий­
ския генерален щаб от първата година след освободителната
Руско-турска война, тя отразява пълно и точно геофизиката,
топономнята и стопанския лик на всички земи, населени с бъл­
гари по онова време. Сравнена с картата на днешна България,
тя е най-доброто огледало за напредъка и промените, стана­
ли по нашата страна в последните 40—50 години. Специално
за областите извън днешните български държавни граници,
конто по време на Освобождението и десетилетия след това се
Ел
населяваха предимно от българи, тази карта е единственото
нагледно пособие за изучаване на селищата им, защото днес
те почти всички са преименовани и картите и справочниците
ек У
за тях се издават само с новите им имена. Затова тази карта
заслужава да бъде преиздадена. Необходимостта да бъде по­
вторено п днес едно издание от преди 80 години, е най-добра га
тр А
похвала за неговия първи издател.
Манчов се прояви също с едно забележително издание.
он С
През 1899, 1905 и 1907 година той издаде първата българска
енциклопедия в три тома, озаглавена „Енциклопедически реч­
на Г
ник със съдържание: 1. Сведения исторически, биографическл,
географически. научни, литературни, митологически, библей­
ски и други, 2. Чужди думи, употребителни в книжовния ни
език и 3. Наши си книжовни думи, които мъчно се разбират“.
би
Забележителното в тази книга е съставянето й само от едно
лице, библиотекаря в Народната библиотека в Пловдив Лука
бл
Касъров, така и издаването й. На 3172 страници с текст в две
колони тя съдържа над 12 000 понятия и чужди думи, като
статиите за някои лица и предмети заемат по няколко стра­
и
ници.
от
Да се съберат и обработят по онова време сведения за тол­
кова много лица, събития и предмети из българската история,
география и стопанство от един единствен човек, е подвиг, ка-
ек
къвто рядко е извършван в нашата културна история. Ив Д.
Ш ишманов го нарича „най-смелото българско предприятие“.
а
С такова издание, при малкото му евентуални купувачи и
при ограничените възможности за разпространяването му е
мог1»л да се заесче само издател от рода на Манчов и Данов.
Че Ма нчов не е успял да пласира енциклопедията и да си
покрие разноските по отпечатването й, свидетелствува фактът.

173
че и до 1944 година в пловдивските книжарници се намираха
непродадени екземпляри от нея. В замяна на това в продълже­
ние на 40 години тя бе единствената българска енциклопедия,
която, въпреки някои грешки, посочени на времето от Шишма-
иов, обслужваше нашата интелигенция и достойно изпълни за­
дачата си като първа българска енциклопедия. Всъщност тя
и днес се използува, защото съдържа данни за лица, които
в сегашната 5-томна, „Кратка българска енциклопедия“ липс­
ват. Наравно с „Бащин език“ тя е най-достойният паметник
на Драган Манчовата книгоиздателока работа.
Освен книги и учебни пособия Данов и Манчов издаваха
през румелийския период и вестници — Данов „Марица“, а
Ел
Манчов „Народний глас“. И за двата вестника вече говорих­
ме. Вестниците са политически издания и обикновено нещо
е в тях да се полемизира, да се излиза с обвинения, с опровер­
ек У
жения и пр., особено когато вестниците се издават в един град
и интересите на издателите им се преплитат. Като се изключат
тр А
няколко случайни полемични бележки, нито Данов, нито Ман­
чов използуваха вестниците си за борба един срещу други. Те
он С
и като вестникоиздатели останаха коректни един към друг
служители на българския периодичен печат.
Някои съвременници на двата вестника говорят в спомени­
на Г
те си за различно отношение на двамата издатели към редак­
торите и сътрудниците. За Данов се (казва, че те го експлоа­
тирали, а за Манчов, че той ги експлоатирал. Казаното за Да­
би
нов е може би донякъде вярно, но за Манчов едва ли. И
едното, и другото обаче е пресилено.
Издателствата и на двамата се развиваха като капитали­
бл
стически предприятия, особено Дановото, в което той и сът­
рудниците му влагаха повече труд и заинтересованост. В по­
и
добни предприятия има, разбира се, и експлоатация на чужд
труд. Споменахме, че в Дановата печатница бе станала и една
от
от първите стачки на печатарските работници още през 1881
година. При известното безкористно отношение на Данов към
ек
финансовата страна на издателската работа част от печал­
бите отиваха, вместо в неговия, в други джобове, още повече
а
че Гешов и Маджаров като членове на Постоянния комитет
отпускаха понякога известна помощ за издаването на вестни­
ка. Според Захари Стоянов, тя отивала в техните джобове под
форма на хонорари за редакторството. Изобщо от Дановото
книгонздателско предприятие мнозина спечелиха като автори,
преводачи, пласьори и пр. както през румелийско време, така
и по-късно.

174
 По-друго бе отношението на Манчов към редакторите на
неговия вестник. Поради живия ой политически интерес той
се намесваше и в редактирането на вестника. Докато Данов
казваше на редакторите: „Пишете и знайте, че над вас стои
само един господар — интересът на народа“, Манчов обичаше
да налага и прокарва своите често пъти прибързани и едно­
странчиви разбирания по обществени въпроси. Намесата му
отиваше дотам, че той им налагаше и своя правопис.
Известно е, че той първи оттсрани в овоите издания букви­
те i, ie,u,i . Тази реформа му бе внушил известният хърват­
ски филолог Ягич, с когото той се бе запознал във Виена. Тя
бе без съмнение прогресивна и по-късно бе приета от Мини­
стерството на просветата. Прокарването и обаче тогава бе
Ел
трудно, и то най-вече в Пловдив, гдето господствуваше консер­
вативният правопис на Геров—Груев, към който се придържаха
и редакторите на „Народний глас“ Вазов и Величков.
ек У
Не случайно Вазов бе счел за необходимо между многото
румелийски герои на своя роман „Нова земя“ да включи и
тр А
Манчов. „Там, описва той разходката на една компания на
Хисарските бани, (те) видяха седнал с жена си кнпжаря Заха­
ри Народът (Манчов). Тоя човек с голяма ръст, с голяма бра­
он С
да и с голям калпак, имаше прякор Добробоев, но всеки го
знаеше Народът, защото имаше голяма слабост към народа,
на Г
в чнето име се беше обогатил и който не падаше от устата му
и за славата на който никога не плащаше на редактори, кои­
то така приучаваше на идеализъм и сухоежбина . . . Народът
прочее носеше в душата си дълбоко убеждение, че той живее
би
за народа и в джеба си — подрязан молив, винаги готов да
нашари първата чиста маса, която зърне с ерове, я-та и и-та —
бл
страшната филологическа страст на Народа.“
Тук, както и в други някои случаи, романистът Вазов не е
справедлив спрямо своя издател. В спомените си сам той каз­
и
ва, че Манчов платил на него и на Величков за „Българска
от
христоматия“ доста добре, по 300 лири. Иречек пък бележи
в дневника си, че пловдивските издатели просто подлудили
ек
Вазов с високи хонорари, за едно стихотворение му давали
по 30 лири. А колкото за обогатяването на Манчов от „Народ­
ний глас“ и от книгите си то се изрази в построяването на една
а
двуетажна къща, която по-късно бе откупена от държавата за
неплатени дългове, а сам той бе отишел да живее другаде.
Това, че „народът не падал от устата му“ е вярно, потвър­
дено и от други. За народа, а покрай него и за себе си Манчов
гоиореше и гдето бива, п гдето не бива, и както не трябва. По-

175
лесно бе да го срещне човек по у.тиците и в кафенетата, откол-
кото в печатницата. Там той развивал своите политически
схващания и мнения и печелил приятели и двойно повече
неприятели. И затова когато през 1882 година се кандида­
тира за народен представител в Станимашка околия, пропад­
на в избора, докато Данов бе избран в Панагюрска околия, но
скоро сам си даде оставката, за да си гледа издателската ра­
бота.
След това Манчов бе избиран за член на Пловдивския град­
ски съвет и се прояви като предприемчив и отзивчив обще­
ственик. Той бе винаги в течение на всички обществени въп­
роси и никога не криеше убежденията си. Например той бе
един от малцината гости на Богориди, с когото разговарял
Ел
на турски език по цели часове. Според чиновниците на Богори-
довата канцелария той му бил „свети дух вдъхновител“. Но и
връзките си с големците Манчов не успяваше да използува за
ек У
себе си. Когато след Съединението и превратите през 1886 го­
дина почна поголовно преследване на всичии противоправител-
тр А
ствени и русофилски настроени лица, пострада и Манчов, кой­
то не счел за необходимо да прикрива своята любов и при­
вързаност към Русия. Той бе нападнат една вечер в къщи от
он С
разбесняла се правителствена шайка и се опаси само благо­
дарение на това, че хвана здраво пушката си и не позволи ни­
на Г
кому да го доближи. Вместо него бе бита до разкървавяване
жена му.
Данов и Манчов си приличаха и в нещо друго. Те почти
би
единствени от строителите на Румелия останаха и работиха
в Пловдив чак до смъртта си, докато друпите след Съедине­
нието, един след друг, напуснаха румелийската столица и се
бл
преселиха в София. Затова именно ние засегнахме дейността
им и след Съединението.
и
На старини Данов бе подпомогнат в издателската работа
от
от синовете си и издателството му взе преднина, но и Манчов
не се отчая, работи до последните месеци от живота си. След
големия „Епциклопедически речник“ той подготви и географ­
ек
ски атлас към него, а също и голям речник на старобългарския
език, но не успя да ги издаде, защото силите му го напусна­
а
ха. След смъртта му (1908) загина и издателството му, тъй
като той нямаше деца. Опитът на Петко Беловеждов да го
възстанови и продължи, не успя. Докато Дановото издателство
продължи да се развива и да цъфти и след него, а сам той бе
чествуван и зачетен, Манчов е забравен.

176
 Единствен Вазов при последното си посещение на Пловдив
през 1920 година по случай юбилея му в речта си на банката
в негова чест си спомни за двамата румелийски книгоиздатели:
„Как живо гледам аристократическото и сериозно лице на
Данова, въплотена честност, олицетворение на безкористно
родолюбие и идеализъм и издател на моите първи поетически
трудове! Виждам като днес неговата тиха усмивка, когато на
въпроса ми: как намира стихотворенията ми в „Майска кит­
ка", която бях му дал да печата, той отговори: „Хубави, джа-
нъм, но малко „учкура якън“.
И ти, мой драги Манчев, здрав син на Родопите, с душа
наивна, с поглед мечтателен, и тебе виждам като жив с твоята
черна брада и голяма коса на библейски пророк! Виждам те,
Ел
кога ти пишехме с Величкова вестника „Народний глас“. Как
водех борба с тебе по правописанието, как се ядосвах, когато
виждах, че думата „княз“ в ръкописа ми излизаше във вестни­
ек У
ка „кнез“! Ти ми поправяше даже и езика, и стиховете ми. О,
добрнй Манчев! Ти с Данова бяхте два просветителни факела,
тр А
черпещи светлината си не от много знания, а от вътрешния
огън на вашите чисти, здрави български души!“
он С
на Г
би
бл
и от
ек
а
 НЕУМОРНИЯТ ДИМИТЪР НАУМОВ

Има хора, които търсят едно, говорят за друго и вършат

трето, а има и такива, които избират едно, живеят с него и
умират с него. Димитър Наумов е от вторите.
Роден е през 1851 година в старозагорско семейство, което
притежаваше недалеч от града в село Шамлий (Горно Ботево)
чифлик. Още като младеж Наумов решил да направи от пър­
вобитния си дядов чифлик модерно земеделско стопанство и
затова напуснал Роберт колеж в Цариград, гдето го изпратил
баща му, и отишъл в Табор (в Чехия), за да учи в тамошното
земеделско училище. По-късно той следвал агрономически
Ел
науки в Лайпциг и след това обходил образцови земеделски
стопанства в Германия, Австрия и Италия, за да се запознае
и практически с работата в тях. Други на негово място биха
ек У
останали на служба в някои от тях, както правеха мнозина от
училите в Русия. Той обаче се завърна веднага в родината си
тр А
п не остана дори в Стара Загора, а отиде в село, в чифлика и
се зае да работи като научно подготвен селски стопанин.
Само за няколко години стопанството на Наумови, ръково­
он С
дено от влюбения в работата си млад агроном, стана образци
во. Всички от околни и по-далечни села, които искаха да ви­
на Г
дят как се работи земеделска работа с машини, как се отглеж­
да породист добитък, какви нови по-плодоносни сортове земе­
делски култури могат да виреят и как трябва да се отглеждат,
идваха в чифлика на Наумови. Тук те не само виждаха всичко
би
това нагледно, но младият стопанин бе любезен да им даде и
изчерпателни съвети и наставления как и те да работят.
бл
Покрай земеделската просвета в къщата на Наумов в
Шамлии се вършеше и друга работа. Неговите другари и по­
сетители го осведомяваха за всичко, което се замисляше и
и
подготвяше по обществените въпроси в окръга и в цялата стра­
от
на. Впрочем и сам Наумов бе в чести обиколки из окръга, при
които, освен за състоянието на земеделието, се осведомяваше
п за политическото настроение Само случайното м\ няколко-
ек

178
а
дневно отсъствие от Стара Загора на 15 септември 1875 го­
дина му бе попречило да вземе участие в опита за въстание­
то. В замяна на това той бе използувал широките връзки, кои­
то си бе създал с турските големци, за да освободи някои от
арестуваните участници във въстанието.
След въстанието и погромите, когато американският кон­
сул Скайлер мина през Стара Загора, Наумов заедно с прия­
тели му поднесе изложение по турските зверства. В края па
същата 1876 година, когато агенти на турското правителство
обикаляха Южна България, за да събират благодарствени
адреси до султана за неговите „бащински грижи“ за българ­
ския народ, в къщата па Димитър Наумов се изготви и под­
писа протест против акцията на турското правителство и ис­
Ел
кане султанът да даде действителна свобода и независимост
на българския народ. Този протест бе връчен на граф Игна­
тиев в Цариград от Наумовия приятел Георги Бенев.
ек У
В началото на 1878 година Наумов посрещна с възторжена
реч отряда на генерал Гурко. Разбрал способностите на мла­
тр А
дия старозагорец, генералът веднага го зачисли като прево­
дач и съветник по българските работи в своя щаб. Наумов
разбираше не само местните езици -турски и гръцки, по и чеш­
он С
ки и руски, а също и немски. Като преводач той придружава­
ше генерал Гурко до Одрин, гдето след сключването на Сан-
на Г
стефанския мир, оценен добре от руското главно комапдува-
не, бе назначен за помощник-управител па Одринската губер­
ния. Тази краткотрайна служба му помогна да се запознае до­
бре с руското и турското административно законодателство
би
и устройство.
След връщането па Източна Тракия па Турция Наумов се
бл
завърна в Стара Загора и веднага се зае с агитация и провеж­
дане на протестни митинги против разпокъсването на българ­
ските земи. През октомври 1878 година като представител на
и
Старозагорски окръг той връчи на Международната комисия
от
в Пловдив протест от името па цялото южнобългарско насе­
ление. Наумов взе дейно участие и в организирането на гим­
настическите дружества. Когато в Стара Загора се пръсна
ек
вестта, че назначеният главен управител на Източна Руме­
лия идва с фес, т. е. като турски държавен служител, Наумов,
а
упълномощен от съгражданите сп, бе един от тези, които го
причакаха на границата и го предупредиха за опасностите,
които го очакват, ако се опита да влезе с фес на главата.
Името на Димитър Наумов бе вече популярно из целия
старозагорски край, а също и в Пловдив, авторитетът му ка­

179
то общественик и просветен мъж бе висок н неоспорван от ни­
кого. Затова макар и твърде млад, той бе избран единодушно
за член на градския и окръжния съвет, за председател на ок-
кръжния съд, а скоро и за народен представител в Областното
събрание в Пловдив.
Многостранна и плодоносна бе дейността, която Наумов
разви през тези първи строителни години на новия живот в
Румелия. Той не беше кмет на Стара Загора, но нито едно об­
ществено дело в града не се извършваше без него. Възстано­
вяването на разрушения град бе немислимо без неговото съ­
действие. Прокарването и налагането на идеята да се съберат
всички дворни места в един ббщ строителен терен бе всъщност
негово дело. Аргументираната му обосновка повлия на общин­
Ел
ския съвет и планът бе приет.
Недоволствата и протестите против плана идваха не тол­
коз от българите, колкото от турците Завърналите се богати
ек У
бейове, които преди войната притежаваха широки дворове и
къщи, не бяха съгласни сега да си откупуват наравно с бълга­
рите скромни по размер дворни места. Подкрепени и насърча­
тр А
вани от Цариград, те отнесоха оплакванията си пред главния
управител в Областното събрание. Наумов като народен пред­
он С
ставител трябваше и там да защити планирането на града
и да отхвърли неоснователните обвинения и протести. Той
предложи народните представители сами да се откажат от
на Г
парично възнаграждение за работата си в Областното събра­
ние. Наумов подигна и въпроса за евентуално намаляване за­
платите и на офицерите, което предизвика остро пререкание
би
между депутатите и нетактична намеса на неколцина офице­
ри, които го заплашиха дори с убийство, тъй че той трябваше
бл
набързо да избяга от Пловдив. Негово предложение бе и за­
конът за горите. Пред експлоататорската политика на барон
Хиршовата компания с тарифите по Източните железници
и
Наумов внесе смелото предложение румелийското правител­
от
ство да построи своя железопътна линия, която да свърже
Пловдив с Бургаското пристанище. Идеята беше подета и под­
крепена от всички и някои ^предварително подготвителни рабо­
ек
ти бяха почнати още тогава, въпреки режима на капитулации­
те, който защитаваше чуждестранните фирми в Източна Ру­
а
мелия.
Многото и разнообразни обществени задължения не от­
късваха Наумов от стопанството му. Щом свършеше задъл­
женията си в Пловдив или в Стара Загора, той бързаше да се
прибере в стопанството си, което след войната бе успял да

180
разшири със закупуване на земя. Тук Наумов проведе голяма
организаторска работа, като се стараеше да бъде полезен и на
други със своя опит и познания. Например през 1883 година
той успя да набави нови земеделски машини (вършачки и ко­
сачки) и веднага съобщи във вестниците: „Всички ония госпо­
да, които желаят да се запознаят с практическото употребле­
ние на тези машини, както и с тяхното сглобяване и подрежда­
не, щом почне сенокоса, нека се явят в моето стопанство, дето
се приемат безплатно, докато се научат на употреблението на
машините.“
Но това не задоволяваше неуморния земеделски просвети­
тел. Понеже всички не можеха да дойдат в стопанството му и
да видят как се работи земеделска работа по модерен начин,
Ел
Наумов се зае да ги поучава и с книжна просвета. От 1 фев­
руари 1883 година той почна да издава земеделски вестник
.Земледелец“ — първото периодическо издание за земеделско-
ек У
стопанска просвета след Освобождението. Трудностите бяха
много. Като сътрудници се отзоваха само Хр. Атанасов, Ат.
Макаков и Геор. Минчев, липсваше и печатница. Сам Наумов
тр А
досега не бе се занимавал с публицистично-издателска работа,
но неговото силно желание и трудолюбие преодоляха всичко.
он С
Организирана бе печатница — първата в града, и вестникът
— той всъщност е списание, излизаше редовно 3 пъти в месе­
на Г
ца до 20 юли 1885 година. Нарича се „вестник за земеделието
въобще, народната икономия и самоуправа“. Тази програма
бе спазена и осъществена напълно.
Редакторът бе агроном и основното съдържание на вестни­
би
ка му е земеделието като теория и като основно занятие на
българския народ, неговото сегашно състояние и перспективи­
бл
те му. В множество статии Наумов разглеждаше последова­
телно всички въпроси на българското земеделие, като даваше
предложения и съвети за неговото подигане и подобряване.
и
Ето заглавията само на някои от статиите по въпросите на зе­
от
меделието и животновъдството: „Лошите страни на нашето
земеделие" (I 3/4), „Кое по-добро — ралото или плугът“ (1, 1),
„Машината жетварка" (1, 16), „Нещо за торът“ (I, 31), „Ва­
ек
ровити земи“ (II, 14), „Говежди тор“ (II, 27), „Обработвание
на детелината“ (II, 17), „Нуждата от добри бикове“ (I, 31),
а
„Скотовъдството у нас“ (I, 3), „Белези, които показват дали
животните са здрави или болни“ (II, 22) и мн. други.
Агрономите Б. Байчев и К. Георгиев, конто през 1939 годи­
на разглеждат стопанско-публицистичната дейност на Нау­
мов, намират, че всички конкретни препоръки по обработване­

181
то на земята, отглеждането на земеделски култури и живот­
новъдството, които е давал Наумов, са били правилни п там,
гдето са били прилагани, са дали добри резултати.
Наумов бе човек с широк поглед. Той разглеждаше въп­
росите на българското селско стопанство в тяхната връзка с
икономическото положение на българския народ изобщо и
още в първите книжки на списанието си помести дълга ста­
тия „.Може ли народът ни да бъде богат и охолен само със зе­
меделие без индустрия".
В нея той подложи на обстоен анализ българското селско
стопанство и заключи, че главната, основната причина за ми­
зерното му състояние е, че то се мъчи да се развива без ин­
дустрия а „народ, казва Наумов, който се поминува само със
Ел
земеделие без индустрия, прилича на човек с един крак и с
една ръка“ Поради липса на местна индустрия българският
селянин не знае какво е изкуствен тор. Той засява земята си,
ек У
без да я обработи както трябва, без да я натори, а като жъне,
без да я е наторил, той „ограбва земята си, върши хайдушко
земеделие“ — цитираше Наумов един от своите учители. Така
тр А
българският селянин много работи, а малко получава, а как-
вото изкара, не може да го продаде, защото в българските
он С
градове няма индустрия, която да преработва неговите сел­
скостопански продукти и той се принуждава да ги продава на
на Г
безценица на чуждите търговци. Същите тези негови продукти
преработени в чужбина, след това му се предлагат като фаб­
рични стоки на цени, които той не може да плати. Така българ­
ският селянин си остава в същото мизерно положение, заедно
би
със земята наследява от баща ой и сиромашията. Затворен в
своето село, от сутрин до вечер на нивата и между добитъка,
бл
той не пътува, не се среща с други хора, от които може да ви­
ди и научи нещо. Оттам и неговата културна изостаналост, ду­
ховната му нищета.
и
От селото погледът на Наумов се насочваше към града.
от
„Градовете, писа той, се съзидат, за да бъдат фабрика, в коя­
то да се преработват суровите произведения на земеделеца.
Това е тяхното послание“. В българските градове обаче ин­
ек
дустрия не се развива и затова те западат, населението им не
се увеличава. С малки изключения и то е бедно както селското
а
и затова в българските градове за разлика от западноевро­
пейските не се създават и условия за развитието на просвета­
та п културата. „Къде са в нашит градове —питаше Наумов,—
висшите учебни заведения, театри, музеи1 И затова, продъл­
жава той. като се връща отново към селото, — нашето селско
население, като не вижда у гражданите никакво изкуство, ни-
1В2
какво преимущество и грижи за полезното и доброто, пе ги и
зачита, не ги слуша. То се подчинява на управителите си като
на нещо свър.хсилно .което може да му направи и зло, и добро.
После и управителите идват в селото само за да упражняват
влиянието си, а заедно с тях и лихварите, които изнуряват се­
ляните, като са ги обвързали робски с дългове. И така за на­
шия селянин има два идола: управителят и чорбаджията, тях
той признава за всесилни, на тях се кланя ниско, тях слуша и
уважава от страх. Тежко е да го признаем, но то е истината.“
В онези първи години след Освобождението навярно ни­
кой не бе схванал тъй дълбоко нуждата от местна индустрия,
не бе посочил необходимостта от съчетаване на българското
земеделие с индустрия.
Ел
В същата статия Наумов засягаше и въпросите за търго­
вията, за транспорта, за голямата нужда да се подобри път­
ната мрежа и намираше, че едно доближаване на селото до
ек У
града може да се постигне, само ако се разрешат добре тези
въпроси. Тези и други Наумови статии бяха истинска програ­
тр А
ма за стопанското развитие на България: „Ний желаем да сме
силни и крепки, за да можем да се въздигнем морално и мате­
риално и да запазим съществуванието си. А това е възможно
он С
само като се помъчим да открием, намерим и присвоим оне­
зи средства, които можат да ни доставят богатство и сила,
на Г
условия, необходимо нужни за нашето съществувание.“
В друга статия „До какви средства трябва да прибегнем за
подобрение на нашата промишленост“ Наумов предлага: 1.
Да се развият и усъвършенствуват местните занаяти и по този
би
начин да се бойкотират чуждите стоки; 2. Държавата да от­
крие занаятчийски и промишлени училища; 3. Да се поощрят
бл
кооперативните сдружавания за набиране на необходимите
капитали за по-големи предприятия; 4. Да се засилят някои
индустрии като копринарството, винарството, за които в стра­
и
ната има добри условия и 5. Държавата не само да админи­
от
стрира, но да се и намесва по-енергично в стопанския живот.
Като ..Начин, чрез който може да се увеличи производител­
ността на труда“ (бр. 2), Наумов предлага: 1. Засилване
ек
на неговата интензивност; 2. Въвеждане на машината като
помощно средство и 3. Неговото разделяне и специализиране.
а
Това бяха наистина мисли и препоръки па човек, конто бе
проникнал надълбоко в стопанската структура на ранното ка­
питалистическо развитие па страната и сочеше правилни пъ­
тища. Сам Наумов подпомогна осъществяването на някои от
тези препоръки, като например организирането па Земедел­
ското училище в Садово. За другите системно се работи едва
' 183
 сега прн новите обществено-политически условия.
Обикновено всеки редактор, особено младият, обича пър­
вото си издание, но рядко някой друг е работил тъй много за
него както Наумов за своя „Земледелец“. Той не се отдели от
него и кога го заболя и по съветите на лекарите трябваше да го
остави. Затова пък и вестникът му имаше успех. Макар и чисто
стопански, той се разпространяваше широко и се четеше с ин­
терес.
Още при появата му сливенският иначе несериозен вестник
„Смешлю“ писа за него така: „Български народе, радвай се,
защото една празнина от най-голяма важност в журналисти­
ката ни дойде да я замести и допълни този „Земледелец“. До­
ри Ив. Вазов, който стоеше настрана от селскостопанските
Ел
въпроси, се спря на Наумовия вестник. „Земледелец“, писа той,
притежава всичките условия, за да бъде полезен на своите
читатели; знание на нуждите и знание на работата. Всичките
ек У
статии, които сме чели в излезлите досега броеве, отговарят
напълно на програмата на вестника. Ние ще споменем тука:
Може ли една страна да стане богата само със земеделие без
тр А
индустрия. Кое е по-добро—ралото или плугът? За горите, ред
статии за растенията, които не са познати у нас, а могат с
он С
полза да се обработват, от които първата е за рапицата. Ста­
тиите са писани ясно, просто и прочитанпето им е достъпно
за всеки земеделец.“
на Г
Със своите способности и подготовка Наумов можеше да
заеме по-високи постове и в Пловдив, и в София, но той пред­
почете да остане в родната си Стара Загора и там да работи
би
това, за което се бе готвил, което лежеше на сърцето му.
Поради краткия живот на Източна Румелия всички нейни
бл
строители я надживяха, само Наумов умря по време на строе­
жа й като истински строител на работната си площадка. Той
почина едва 33-годишен на 23 юни 1884 година. Всички плака­
и
ха: за него, а най-вече земеделците. На своя венец те написаха
от
„На незабравенний си събрат Димитра Наумова за скъпоцен­
ните заслуги и пример.“
Ранната смърт на Димитър Наумов е, разбира се, нещо
ек
обикновено, вследствие на случайна болест. Но като всяка
преждевременна смърт на издигнал се човек, тя може да се
а
възприеме и тълкува и преносно. Тя символизираше неуспеха
на прогресивното развитие на селското стопанство в Източна
Румелия.
Във всеки случай Димитър Наумов е първият български
агроном, комуто старозагорци напълно заслужено издигнаха
паметник.
184
 НЕПОВТОРИМИЯТ ЗАХАРИ СТОЯНОВ

За румелийския Пловдив се казва, че бил събрал „цвета

на българската интелигенция“. И наистина хората, които ра­
ботиха по изграждането на Източна Румелия, бяха, както ви­
дяхме, мъже все образовани, имаха училищно образование,
кой по-високо, кой по-долно, бяха „дипломирани“, по думите
на Вазов. Единствен между тях без училищно образование бе
Захари Стоянов. Не е известно дали той въобще е престъпвал
прага на някакво училище, но и да е ходил в килията на род­
ното си село (Медвен), то не ще да е било повече от няколко
месеца. Всичко каквото е научил и знаеше, той го дължеше
Ел
изключително на самообразование.
В Румелия Захари Стоянов дойде сравнително късно, през
лятото на 1882 година, но той познаваше добре областта от
ек У
по-рано. Като младеж бе пасал стада по Стара планина, слу­
жил бе като железничар в Търново Сеймен, из родопските се­
тр А
ла бе ходил по революционна агитация, заедно със Стефан
Стамболов се бе опитвал да дигне въстание в Стара Загора.
Захари Стоянов бе един от ръководителите на въстанието в
он С
Панагюрище, заедно с Бенковски бе обикалял средногорските
села и после бе отстъпил по Стара планина до трагичния час
на Г
на река Костина, за да се върне след това като окован във ве­
риги турски арестант през Ловеч, Търново и Сливен отново в
Пловдив. От едно такова обхождане на областта могат, раз­
бира се, да се видят и научат много неща, особено ако имаш
би
очите и паметта на Захари Стоянов. Освен Румелия той поз­
наваше и Княжеството, служил бе като секретар на съд в Ру­
бл
се. На подобна длъжност той бе назначен и в Пловдив.
Преди да дойде в Пловдив, Захари Стоянов бе написал ня­
колко статии и фейлетони във вестниците „Независимост“,
и
„Работник“ и „Братство“ и една малка алегорична повест
от
„Искендер бей". Когато през 1886 година напусна Пловдив,
той бе станал вече един от най-известните български писате­
ли и публицисти. Някогашното полуграмотно овчарче в Доб-
ек

185
а
руджа и скитник хъш из Русенско, тук стана един от образова­
ните мъже, който бе прочел и изучил много чужди книги, бъл­
гарски и френски, бе написал и подготвил свои, и то такива,
които останаха да блестят в българската литература. Те са
известни: „Васил Левски Дяконът. Черти из живота му“
(1883); „Черти от живота и от списателската деятелност на
Любен Ст. Каравелов“ (1885); „Четите в България на Филип
Тотя, X. Димитър и Ст. Караджата“ (1885); „Любен Караве­
лов и неговите клеветници" (1885); „Не му беше времето"
(1886); Отговор на брошурата „Недоразумението между бъл­
гарското и руското правителство“; „Чардафон Велики“ (1887)
Биографическа скица в профил; „Христо Ботев. Опит за био­
графия" (1888) и над всички — „Записки по българските въс­
Ел
тания“, т. I (1884),т. II (1887), т. III (1892).
Успехът на Захари Стояновите книги бе неимоверен. Те,
особено „Васил Левски“ и „Записките“, се разпродадоха са­
ек У
мо за няколко месеца — нещо, което досега не бе ставало с
никоя българска книга. Авторът им стана изведнаж известен
и любим писател.
тр А
Книгите на Захари Стоянов се търсеха и четяха, но бяха
и остро критикувани, още тогава, а и по-късно. Критиците на­
он С
мираха и намират и сега много недостатъци в тях. Изложение­
то не почивало на точни проучвания, авторът изопачавал и до­
на Г
ри измислял случки и положения в живота на своите герои,
представял ги в невярна светлина и над всичко стилът му бил
груб.
Тези, които писаха така, за книгите на Захари Стоянов, за­
би
бравяха или не искаха да си припомнят какъв бе авторът им
и при какви условия бе работил. Захари Стоянов бе револю­
бл
ционер, който случайно стана писател, или по-точно казано,
който стана писател, зашото бе революционер.
В Княжеството Захари Стоянов бе водил борба против
и
Александър Батенберг и консерваторите заради суспендира­
от
нето на Търновската конституция. В Източна Румелия Орга­
ническият устав не бе суспендиран и никой нямаше намерение
да го суспендира. Обществениците работеха, кой повече, кой
ек
по-малко старателно по изграждането па областта и в нея
имаше известен ред и спокойствие. Захари Стоянов се залови
а
с писане на книги.
Той си припомняше недавнашното минало и пред очите му
възкръсваха образите на загиналите за свободата герои, по-
вечето от които той бе виждал и познаваше лично. Пред стре­
мящата се все повече към забогатяване и лек живот румелий­

186
ска среда борците за освобождението се открояваха като ис­
тински герои, идеални образи, и Захари Стоянов реши да опи­
ше живота им, да възвеличи подвизите им. Така се появиха
книгите му за Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Ка-
раджа, за Каравелов, Левски и Ботев. Така се родиха и „За­
писките по българските въстания“.
Със своите биографии на героите-революционери Захари
Стоянов извърши същото, което направи Ив. Вазов с „Епо­
пея на забравените“. Известно е, че „най-прям повод да въз­
пее „забравените" му бе дала статията на Захари Стоянов
„Имената на българските въстаници, които са посягали сами
на живота си", печатана във вестник „Работник“. Тази ста­
тия е прелюдия към Захари Стояновите биографични съчи­
Ел
нения. Връзката, паралелът между тях и „Епопея на забраве­
ните“ трябва да се има предвид, когато те се разглеждат. Ма­
кар исторически съчинения, Захари Стояновите биографии,
ек У
подобно на „Епопеята . . .“ са родени не толкова от теоретичен
интерес към историята, колкото от чувство на възторг пред
описаните герои. Любовта към тях и преклонението пред под­
тр А
вига им личи във всеки написан от Захари Стоянов ред. В
техния живот, в трудовете и подвизите им той вижда и себе
он С
си, повтаря мислено своето революционно минало, като личен
приятел и сподвижник на мнозина от тях. Душата му е сродна
на Г
с тяхната и се отразява в животописите им. Затова няма нищо
чудно и неестествено, ако някъде в „историческото изложение
обективната историческа истина“ е останала недооточнена за
сметка на личното чувство на автора.
би
Обикновено в предговорите към книгите си Захари Стоя­
нов отбелязва обективното си отношение към героите, но това
бл
не се взема достатъчно под внимание, когато се разглеждат
и преценяват тези книги. Изпуска се изпредвид и това, че За­
хари Стояновите исторически съчинения са първите биогра­
и
фии на нашите революционери, и при това писани, когато не
от
бяха издирени още никакви архивни материали, не бяха съб­
рани на едно място дори и възрожденските вестници, един­
ствените, в които е могло тогава да бъде прочетено писаното
ек
от тях и за тях. За всяко нещо, което Захари Стоянов не бе
видял и чул лично, той трябвало да търси данни, да разпитва
а
живи съвременници и въобще да преодолява всевъзможни
пречки. За това достатъчно ясно говорят писмата му от вре­
мето, когато той пише книгите си. Но обикповенно те се пре­
небрегват от онези, конто бързат да сочат пеиздирените фак­
ти и несъобразените неща.

187
 Освен писател в румелийския Пловдив Захари Стоянов бе
и вестникар — писа във вестниците „Народний глас", „Южна
България“ и „Кукуригу“ и на 28 май 1885 година, след като
бе уволнен от служба, започна да издава и свои вестник, на­
речен „Борба“.
Обикновейно всеки редактор, когато избира името на вест­
ника си, се старае то да изразява програмата и характера на
вестника. Едва ли има друг вестник в българската журнали­
стика, при който името и съдържанието да се покриват така,
както при Захари Стояновата „Борба“.
За да покаже, че започва вестник, за да води борба, Заха­
ри Стоянов бе поставил от двете страни на заглавието му и
следните стихове:
Ел
От ляво:
ек У
Кога умра, не копай ме
Между мъртви люде.
Гдето няма борба,
тр А
Тежко ще ми бъде .
он С
От Л. Каравелоз
на Г
От дясно:
Вдъхни всекиму, о боже,
Любов жива за свобода,
би
Да се бори кай как може
С душманите на народа .
бл
От X р. Ботев
и
А уводната статия „Две думи като програм“ почваше
от
така:
„С евангелско благоволение се приближаваме ние да по-
дигнеме свещеното знаме на публицист, това силно оръдие на
ек
народите, под което са се извършили най-благородните борби
за право, свобода и прогрес, под което са станали прах и пе­
а
пел множество тирани и тиранчета, па и има да падат още,
докато свят светува, докато тоя свят се дели на слаби и на сил­
ни, на бедни и на богати. Страшно е свободното слово, велика
е неговата задача във всяка страна и във всяко място, гдето
това слово не е удушено от някой човекообразен звяр, наречен

188
божи избраник. Пълно право са имал.и двама велики мъже,
единият свиреп тиранин, а другият знаменит мислител, кои­
то са казали, че печатното и свободно слово е по-силно от хи­
ляди зяпнали топове, че ако на един народ отнемат всичко,
а му оставят само свободата на словото, то тоя народ пак ще
да успее да удари плесница на своя земен владика . . . Ние
няма да се борим да бъде директор Петър, а не Павел, няма
да говорим за депутатски стол и за червено канапе в Посто­
янния комитет. Ние подаваме ръка всекиму, призоваваме под
нашето знаме всичко честно, правдолюбиво и негешефтарско,
на което душицата не ламтн да лови риба в мътната Марица,
което не се стреми да обира народния пот . . . Ние ще се борим
за истинската свобода и независимост па тая страна, която се
Ел
нарича България и която е разделена на три части . . . Ние ще
да искаме да се възползуваме от свещената свобода на сло­
вото, с която е богато надарена Южна България. Ние ще да
ек У
заговорим с такъв език, ние ще да изкажем такива голи фра­
зи, които досега — да не кажем голяма дума — не са били чу­
ти и видени по разкошното корито на Тунджа и Марица.“
тр А
И така с вестник „Борба“ Захари Стоянов излезе на бор­
ба. Бойното поле бе Източна Румелия. Врагът бе общо тира­
он С
нията и конкретно източнорумелийското правителство, а за­
дачата бе то да бъде съборено и областта присъединена към
на Г
Княжеството. Първият удар бе насочен срещу първия човек в
областта — главния управител.
Още в първия и втория брой Захари Стоянов отправи пър­
во и второ „Отворено писмо до главния управител Кръстевич,
би
до неговия частен съвет .. .“, в които, като вземаше повод от
опита на жандармерията да осуети организираното от него
бл
и от Г. Бенев тържествено чествуване деня на смъртта на Хр.
Ботев, се нахвърляше с най-остри и обидни думи и изрази сре­
щу Кръстевич и неговите помощници — директорите. Нарича
и
го „убиец на свободата“, „човек, който няма понятие от оня
от
божествен огън, който се казва идея, принцип и начало“.
Ако за бившия управител Богориди Стоянов все намира­
ше да каже понякога снизходително .или иронически по някоя
ек
добра дума, към Кръстевич той бе безпощаден. Не му при­
знаваше никакви заслуги като дългогодишен администратор
а
на областта, оспорваше му юридическите познания, бил „уж
юрист“, подиграваше се и с треперещите му от годините ръце,
и с измисленото от него прозвище „Треперко паша“, подето
от мнозина, уронваше авторитета му като държавен глава,
както никой друг.

189
 И всичко това Захари Стоянов правеше, само защото Кръ­
стевич поддържаше и пазеше Източна Румелия, която той бе
обрекъл на загиване. За него е сигурно, че Кръстевич е пос­
ледният главен управител, и той тръбеше наляво и надясно,
че всички въпроси за Румелия ще се разрешат само когато
„полите на Кръстевич заемат хоризонтално положение при Их­
тиман“, т. е, когато той бъде изгонен от Румелия, което и ста­
на. След Съединението Кръстевич бе откаран в София през
Ихтиман.
Още по-лоши, според Захари Стояновата полемика, бяха
помощниците на Кръстевич, директорите и другите висши дър­
жавни чиновници. Техните дела били „покрити с лъжа, под­
лост, шпионство и безсъвестност“ и те по нищо не се различа­
Ел
вали от бившите турски паши и бейове. Те всички били свър­
зани с роднински връзки, така че Румелия се управлявала от
„три блажени фамилии“, образуващи троен съюз на „зетьо-
ек У
шурьо-баджанакизъм“, а именно — „шуреи: Иванчо Гешов и
Коце Величков, първия председател на Постоянния комитет
и редактор на вестник „Съединение“, а вторият знаем го вече
тр А
где е — млад директор на народното просвещение и редактор
на „Народний глас“; зетьове: Г. Хаканов и Дан. Юруков, пър­
он С
вият достоен директор на общите сгради, а вторият член на
Постоянния комитет и двамата редактори на вестник „Съеди­
на Г
нение“; баджанаци: Г- Бобчев и симпатичния Михалаки Мад­
жаров, първият директор на правосъдието, а вторият дирек­
тор на финансите, и двамата редактори на „Марица“. Милич-
ки, ама я ги погледни как са наредени като синджире, да им
би
се ненагледаш“. И за да ги осмее, Захари Стоянов влага в
устата има измислени разговори, от които излиза, че те не
бл
мислят за нищо друго освен за личното си обогатяване от
държавната трапеза.
Подобни според Захари Стоянов били и партиите в Из­
и
точна Румелия, против които той също насоч!ваше стрелите си
от
в. ..Борба“, „Тия партии, лишеше той в брой 10 от 30 юни, са
се образували не по принципи и убеждения, а по практическо
обстоятелство, че в страната няма двадесет директорски по­
ек
стове и три поне постоянни комитета. И едннте, и другите са
чифликчии и коколановци, и в едните и в другите се намират
а
по няколко единици, които все може човек да помирише, и ед­
ните и другите казват, че са народна партия, но и едните и
другите го признават в себе си, че лъжат безобразно, защото
техният народ е конакът, чиновниците и жандармите". И за да
отличи себе си и вестника си от тях, той пишеше в друга ста­

190
тия: „Да принадлежиме на подобни партии, партии без прин­
ципи и без идеал, партии, на които знамето се развява от ви­
сочината на чифлици и високи къщи, това е за нас позорно,
подобно поведение е цял скандал “
Така рисуваше Захари Стоянов целокупния обществен жи­
вот в Източна Румелия. Той наричаше областта „чифлик",
„дойна крава“, „румелийско блато“, в което не могло и да се
помисли, че „човек може да се жертвува за идея и начала.“
Най-голямото зло за Източна Румелия Захари Стоянов
намираше в многото държавни чиновници, които представя­
ше като най-покварени. „Кой в Румелия владее най-добрите
беойвски и пашовски ливади, кории, воденици, чифлици, чал-
тици и пр.? — Чиновниците. Кой има по два и три пашовски
Ел
сараи? — Чиновниците. Кой е направил да заскъпнят евро­
пейските стоки, а да се понизят до нищожна цена нашите? —
Чиновниците. Кои ходят цяло лято по Хисарските бани и по
ек У
дебелите сенки с файтони с по три коня? — Чиновниците . . .
На кои са червени вратовете, а децата дебели? — Пак на чи­
тр А
новниците. Кой не е плащал данък, откогато се е учредила
Румелия ?— Чиновниците и чорбаджиите...“ и т. н. продъл­
он С
жава реторичната кампания на вестник „Борба“ против ру­
мелийското чиновничество. Нямаше грях и престъпление, кое­
то те да не вършеха.
на Г
Щом като Източна Румелия се управляваше от лица, как-
вито рисуваше Захари Стоянов и се ограбваше тъй безпощадно
от многобройното чиновничество, от само себе си изникваше
би
въпросът, може ли и трябва ли тя да съществува.
Точно този въпрос стоеше като заглавие на тази първа
бл
статия в „Борба“ и на няколко други за управлението на об­
ластта. Отговорът бе: „Не. Тя не трябва да съществува“ — и
Захари Стоянов се наемаше „според силите си“ да докаже
и
гова. Като първи аргумент против съществуването й той соче­
от
ше многото й чиновници.
За устройването и правилното функциониране на една но­
ва държава, каквато бе Източна Румелия, чиновниците й не
ек
бяха тъй много. От Дневниците на Областното събрание се
вижда как народните представители са се скъпели при отпус­
а
кане на средства за нови служби. След Съединението броят
на румелийските чиновници не намаля, а това показва, че те
не са били повече от нужните. Не е вярна неговата картина
и за тяхната поквара. Други съвременници твърдят, че руме­
лийските чиновници с редки изключения работели с най-голям

191
ентусиазъм за уреждането и доброто управление на своята
нова държава.
В момента обаче борецът Захари Стоянов нямаше време
да разсъждава и да оглежда подробно една или друга страна
на държавата. Той имаше пред очи само целта — събарянето
на Източна Румелия и търсеше средства и аргументи против
нея. Тях той намираше и в самото й устройство. „Самото по­
литическо устройство на тая страна, която се казва Руме­
лия, е калпаво, да не кажем, подло, пише той в друга статия
от серията „Трябва ли да съществува Румелия?“. То е тъй ус­
троено и наредено, щото кой зема, кой дава, кой представля­
ва страната, не е познато. Някои обичат да си кривят душата,
да уверяват и се хвалят, че Румелия била конституционна
Ел
страна. Бошлаф. Че кое ли държавно учреждение носи кон­
ституционен характер? Я ни покажете ония учреждения и ин­
ститути, конто сянка поне да имат от представително право?“
ек У
Такива според него не били нпго съдилищата, гдето законът
се прилагал „така монархически и раболепно, както от ка­
дийските последователи“, нито пък Областното събрание. То
тр А
не било „изразител и тълкувател на народната воля“. В него
„бива депутат само тоя, когото поиска конакът, който обещае
он С
да казва евет, който е чиновник. Човек с чисто народен дух,
човек, когото боли на сърцето за народните съдбини, не мо­
же да се вреди да влезе в Областното събрание“. Обрисов-
на Г
ката, която му прави нашият полемист, е наистина грозна.
„Събрали се синковците му всички нечисти и чорбаджийски
души. Кой чака по-голям чин, кой се надее да се пъхне в ня­
би
коя гешефтарска работа, кой мисли да сее чалтици, да бъде
ортак на рудници и пр., па мълчат ли, мълчат. Плячката и
бл
бъдещите облаги от тоя или оня гешефт ги карат само да
блеят, да одобряват и решават всичко, щото е убийствено за
народните съдбини“. Такъв според него бил и Постоянният
и
комитет — това „дембелхане“.
от
Прегледът, който направихме на Областното събрание и
най-вече текста на Дневниците му, далеч не потвърждават
думите на Захари Стоянов. Изборите за него, с малко изклю­
ек
чения, ставаха свободно и избраните народни представители
пак с редки изключения далеч не бяха тъй раболепни, за как-
а
вито ги представяше той. Но и тук той търсеше не истината,
а ефекта, гонеше целта да се дискредитира и събори Източна
Румелия.
Нейната гибел според редактора па „Борба“ била „неми­
нуема и предстояща“. Тя била пред „финансов батакчилък“.

192
Държавният ii дълг за заплатите па чиновниците, за вноска­
та в султанската хазна и за другите разноски тон изчислява­
ше иа 460 000 лири. „И вярвате ли вие, обръща се той към
читателите, че ще можем да изплатим един ден този грамаден
дълг. Как ще да го платим? Шега ли е това 460 000 лири! Тях
три биволски кола пе могат да ги дигнат.“
Румелийските финанси не бяха наистина в цветущо поло­
жение, по през 1885 година областта не беше пред финансов
крах. Това го твърди пе гамо последният й финансов директор
Михаил Маджаров, но то е ясно и от бюджета й, от широко-
ката строителна програма, която бе приета и изпълнявана
през същата година сам Захари Ctohihob не е вярвал в не­
минуемия предстоящ финансов крах на Румелия, личи и от
Ел
това, че в демагогското си увлечение в борбата срещу нея тон
апелираше към населението да не плаща данъци. „Щом хора­
та, които стоят начело на правителството, пишеше той, не ис­
ек У
кат да направят начало за съединение, тогава самото насе­
ление може да тури балсам на раниге си. Данък да не се пла­
тр А
ща! Не плащайте! Какво ще ви направят?“
Така борбата на вестник „Борба“ срешу Източна Ру­
он С
мелия ставаше все по-смела, агитацията за Съединението
по-дръзка, езикът по-язвителен. Политическият агитатор
Захари Стоянов гонеше победата и не подбираше сред­
на Г
ствата. Докато Гаврил Кръстевич заявяваше веднаж в Об­
ластното събрание, че за постигането на каквато п да било
обществена цел трябвало да се прилагат само допустими от за­
би
кона средства, редакторът на „Борба“ си служеше с всичко —
с истината и с голата фраза, със смеха и подигравката, пре­
мълчаваше едната страна на нещата и преувеличавше друга­
бл
та, чертаеше светло бъдеще и сочеше грозно настояще, уверя­
ваше, обещаваше и същевременно ругаеше.
и
Този Захари Стояновски стил на писане, който отвори ши­
от
рок път на политическата демагогия в българската журнали­
стика. не се одобри още тогава от трезво мислещите хора.
Димитър Благоев, родоначалникът на социалистическата аги­
ек
тация, намираше, че в статиите на„ Борба“ „царствува фра­
зата“. Захари Стоянов обаче не се смущаваше от подобни бе­
а
лежки. Както в „Записките“ се обръщаше не „към богатите
и учените, а към простите“, така и статиите си в „Борба“ при
все по-засилващото се класово разслоение на румелийското
общество той се отправяше към простия народ, към „бедните
и онеправданите“. И затова те намираха жадни читатели, кои-

13 Когато Пловдив бе столица 193

то ги възприемаха като божие откровение и ставаха почита­
тели на автора им.
Един незнаен читател от провинцията му писа: „Че си бо­
рец, бай Захари, борец си, силен и страшен. Малко се е ми­
нало, откак загърмя честното ти патриотическо перо, но успе­
хът ти. байно, е чуден. Ти изпълни хиляди сърца с въодушев­
ление и огън: малките направи големи, слабите — силни, ти
подпали силно загасналия огън у истинското българско сър­
це и възроди в неговата пустота жива надежда. Лъжата и
измамата затрепереха от тебе; угодничеството и безчестното
грабителство се изложиха на гнусно поведение и следовател­
но на заслужено, ядовито презрение. На тебе гледат днес
многобройните тп абонати на вестника като въплъщение на
Ел
истината, честността, правдата, смелостта, самостоятелността
и чистия патриотизъм. Пред тях са нетърпими смрад и поро-
щнна гнуснавите дела и на казионни, и на съедиписти. Който
ек У
получава „Борба“, не храни симпатии пи към едините, пито
към другите . .. “.
Подобни отзиви, естествено, подкрепяха, окриляха Захари
тр А
Стоянов и той продължаваше борбата още по-смело. Негово­
то перо отхвърляше външнополитическите пречки, които се
он С
изтъкваха срещу едно прибързано съединение. На възраже­
нието, че „Европа не била съгласна с него, най-вече велика
на Г
Русия, той отговаряше: .Чудно! Как ще бъде тя съгласна,
когато ние сме поплювковци? Ако да пе бяха нашите въстания
и черешовите топове, щеше ли да дойде Русия?“ — В друга
статия той изразяваше увереността си, че „когато се развеят
би
нашите знамена за съединението ни с Княжество България,
когато ние извикаме „Долу пашалъка!“, когато посегнем да
бл
извършим едно свято дело с цел благородна и висока, в ин­
тереса на прогреса и на цивилизацията — то просветена Евро­
па, която държи съдбините ни, ще да подпише нашия свещен
и
акт.“
от
Борбата на вестник „Борба“ завърши с победа. Румелий­
ското правителство бе съборено и Съединението прогласено.
То, разбира се, не стана поради разюздената полемика на
ек
Захари Стояновия вестник, а дойде, защото бе естественият
завършек па цялото политическо развитие в Източна Руме­
а
лия и се желаеше от целия български народ Захари Стояно-
вата „Борба“ подготви Съединението, както никой друг ве­
стник не е подготвял някоя политическа акция.
При това положение някой бе запитал защо поставяме
Захари Стоянов между строителите па Източна Румелия, ко

194
гато тон работи не за изграждането й, а за нейното събаря­
не. Поставяме го между тях, защото точно в неговата руме­
лийска дейност сс изявяваше най-добре диалектическото про­
тиворечие в работата на всички румелийски дейци. Те почна­
ха дейността си с протести прогив Източна Румелия и поне­
же протестите им не успяха, се заловиха да я изградят като
българска държава. И когато това бе постигнато, дойде и
последният етап на работата им — присъединяването на из­
градената Румелия към свободното Княжество. Захари Стоя­
нов бе работник от последния етап в стоежа на Източна Ру­
мелия.
В неговата дейност в Източна Румелия има обаче и не­
що трагично. Той дойде в нея като гост за по-спокойна рабо­
Ел
та. И тя му даде възможност да се издигне като писател, ка­
то публицист. Той обаче заработи за унищожаването й, за да
се създаде обединена България. Но, обединена България го
ек У
унищожи като общественик и публицист. След Съединението
той стана точно обратното на това, което бе преди него Ci.c
тр А
следрумелийския Захари Стоянов, „човека на Стамболов,
адютанта на Фердинанд“ ние няма да се занимаваме. В об­
сега на задачата ни влиза само румелийският Захари Стоя­
он С
нов и за него ние ще си позволим да кажем това, което не е
позволено на никой историк, а именно: „Ти, бай Захари ру­
на Г
мелийски, трябваше да умреш заедно с Румелия на 6-ти
септември, например вместо капитан Райчо Николов. Тогава
щеше да останеш в историята като втори Ботев и Левски.“
би
бл
и от
ек
а
 КРАЯТ

Краят на Източна Румелия бе в нейното начало. Още при

създаването н бе станало ясно, че тя няма да пребъде дъл­
го. Дори самите й създатели не бяха уверени в нейната дъл-
говечност. Гладстон бе заявил, че в мастилото, с което се под­
писал договорът за Източна Румелия, бил хвърлен барутът,
от който пламнал пожарът за унищожаването й.
Източна Румелия бе създадена като преграда срещу ру­
ското политическо влияние на областта, средство за засил­
ване на икономическите и политическите позиции на западни­
те капиталистически държави в Османската империя и плац­
Ел
дарм за агресия срещу Българското княжество. И ако реста-
враторските планове на Англия и Турция по отношение на
Южна България се осуетиха, това се дължеше на прогресив­
ек У
ната дейност на Временното руско управление и на борбата
на българските народни маси за запазване на българския н
тр А
свободния характер на областта. Макар и турска провинция
Източна Румелия израстна като една българска национална
буржоазнолиберална държаьа. Това обстоятелство създаде
он С
и предпоставките за неизбежното й присъединяване към сво­
бодното Княжество
на Г
Съединението бе естественият, логическият завършек на
всичко онова, което се извърши в Източна Румелия от създа­
ването й. Обществено-политическият живот в нея започна с
би
протести против създаването й, и когато те не успяха, про­
дължи с борба за утвърждаване на българската нация като
господствена нация в областта. Това бе наречено „Побълга­
бл
ряване на Източна Румелия“. Всъщност тя си бе българска
открай време. Българското население преработваше продук­
тите на земеделието и животновъдството, а в последните де­
и
сетилетия преди Освобождението бе взело в ръцете си и по
от
голямата част от търговията и бе станало ръковотнчят ико­
номически фактор в областта.
ек
а
196
 Като културно-обществен процес побългаряването на Из­
точна Румелия бе завършено още преди създаването й като
държава. Църковната независимост бе извоювана през 60-те
години, а през 1870 година бе призната и от султана. Учебно-
просветнсто дело започна да се българее в столицата Плов­
див още през 40-те години, а в селата и повечето други гра­
дове то открай време си бе само българско. Българите в Из­
точна Румелия бяха надминали турците и настигнали гър­
ците и с подготвени кадри за обществена и държавна дей­
ност. Тези именно български кадри взеха, както видяхме, в
свои ръце ръководството на целокупния обществен живот в
Източна Румелия още от началото и го държаха здраво до
нейния край.
Ел
По държавно устройство и обществено-политически живот
Източна Румелия малко се отличаваше от Княжеството. Ос­
новните закони и на двете държави — Търновската конститу­
ек У
ция и Органическият устав в общи линии бяха еднакви — ли­
берално-буржоазни. Държавната форма и на двете бе монар­
тр А
хическа — в Северна България княз, а в Южна султанът, но
фактически държавният живот и в едната, и в другата се уре­
ждаше буржоазнодемократически. В Източна Румелия сул­
он С
танът чрез своя заместник главния управител не само не уп­
равляваше, по и не царуваше. В Княжеството князът се опита
на Г
да вземе в свои ръце управлението, но не сполучи, особено
през годините на Съединението и последвалите го събития
истинският господар на страната бе не той, а правителство ­
то, избрано от народа.
би
Еднакви или близко по същество бяха и всички закони и
институти и в двете Бьлгарии. Това, което ги разделяше, ста­
бл
ваше от година на година все по-голямо. Тъй че Съединение­
то на двете държави не можеше да не дойде. Това го виж­
даха и знаеха всички, и местните хора, и чужденците, конто
и
посещаваха Източна Румелия. Въпросът за Съединението не
от
бе „трябва ли да стане“, а „кога ще стане“. По същество то
нямаше противници нито в Княжеството, нуто в Румелия. В
ек
Княжеството го искаше и народът, защото то бе първата
стъпка към националното му обединение, и княз Александър
Батенберг, за да заздрави короната си
а
В Р умелия Съединението бе задача оше от борбата срещу
Берлинския договор и нямаше българин румелиец, който да
не го иска. Партиите, конто се създадоха, бяха също за него,
макар че в борбите помежду си се обвиняваха в лъжесъеди-

197
низъм. Сам главният управител Богориди се надяваше чрез
него да сложи на главата си още една княжеска корона. С
изключение на Турция против Съединението не бяха и дър­
жавите, подписали Берлинския договор, разбира се, всяка с
оглед на своите балкански интереси. Но то бе дело на българ­
ския народ.
Събитието па 6 септември 1885 година бе подготвяно ка­
то революционна акция. Тайни комитети за съединението на
Северна и Южна България бяха образувани още прел 1880
година, но истинска дейност за Съединението се започна през
пролетта на 1885 година и то главно в Пловдив, гдето бе ор­
ганизиран специален комитет, наречен Български таен цен­
трален революционен комитет. В него освен главният му ор­
Ел
ганизатор Захари Стояное влизаха Ив. Стоянов, Ив. Андо­
нов, Ил. Куртев, Сп. Костов, Тол. Гатев и др. Основани бяха
подкомитети и в провинцията. Първоначалната цел беше да
ек У
се работи за освобождаването на Македония и за съеди­
нението на Северна и Южна България, чрез което да се по­
тр А
стигне пълното обединение на българския народ. От лятото
комитетите се насочиха само към Съединението, като вместо
да провеждат отделни акции по места, се заеха да привлекат
он С
офицерите от пловдивския и други гарнизони — Дан. Нико­
лаев, Сава Муткуров, Райчо Николов, В. Стефов, Паница
на Г
(дошел от Княжеството) и други. За подготовката на Съеди­
нението бе уведомен и княз Батенберг.
В началото на септември започнаха първите демонстрации
би
против правителството в Панагюрище и Голямо Конаре.
Преди това в Чирпан бе организирано заграбване на оръжие
от държавния склад. Правителството се опита да вземе ня­
бл
какви полумерки, но бе изпреварено от събитията. Голяма
част от въоръжени селяни от Голямо Конаре, предвождана от
Продан Тишков (Чардафон Велики), още на 5 септември тръг­
и
на за Пловдив. През нощта срещу 6-ти пловдивските дру­
от
жини, водени от майор Д. Николаев и придружени от мно­
жество граждани, заобиколиха конака и го превзеха без съп­
ек
ротива от страна на стражата. Главният управител Кръсте-
впч бе пленен и отведен в с. Голямо Конаре. Организирано бе
Привременно правителство с председател д-р Г. Странски,
а
подпредседател д-р Ст. Чомаков, и членове Зах. Стоянов, Д.
Николаев и С. Муткуров. То обяви с прокламация към на­
рода Съединението и започна подготвителни мерки за евен­
туална военна съпротива срещу Турция. След три дена при­
стигнаха княз Ал. Батенберг и председателят на Софийското

198
народно събрание Ст. Стамболов и поеха властта от Вре­
менното правителство.
Съединението, извършено бързо, успешно и безкръвно —
единствена негова жертва падна капитан Райчо Николов, за­
стрелян от началника на пощата Тодоров — бе посрещнато
с възторг от целия български народ на север и на юг от Ста­
ра планина Неговият успех се дължи както на спонтанно из­
разената воля на народа, така и на българската победа при
Сливница. Много прав бе министър-председателят Петко Ка-
равелов, който заяви в Народното събрание: „Без Сливница
всичко бе загубено.“ Единодушното желание на българския
народ да бъде единен и свободен, след като се би храбро и
победи, не можеше да пе получи и международно признание.
Ел
ек У
тр А
он С
на Г
би
бл
и от
ек
а
 ЦИТАТИ-

стр. 7 „Те, си спомня . ..“ — Ив. Вазов, Събр съчинения,

XIX, стр. 212.
„ 11 „Само така. . — М. Маджаров, Източна Румелия,
1925, стр. 276.
„ 15 „Ето веч пристигам. . .“ — Ив. Вазов. Събр. съчи-
' мения, т. I, стр. 279
„ „Та той е нашенец . . .“
„ 34 „Споразумейте се. ..“ — М. Маджаров. Изт. Руме­
Ел
лия, стр. 276.
„ 37 „Той ще управлява.. .“ В. „Южна България“ II, 78,
4, апр. 1884.
ек У
„ 38 „Искам писа той . . .“ — М. Маджаров, Източна Ру­
мелия, стр. 307.
тр А
„ 39 „Аз знаех какво...“ — М. Балабанов, Гавр. Кръс-
тевич, 1914, с. 379.
„ 42 „Гръмогласни ръкопляскання. . .“ — М. Маджаров.
он С
Източна Румелия, стр. 199.
„ 47 „Един от най-добрите. . .“ — Ив. Вазов, Събр. съ­
на Г
чинения, т. XIX.
„ 49 „Първо нека се откаже. . .“ — Дневници на Обл. съ­
брание, т. III.
би
„ 50 „Ний сме длъжни. . .“ — Дневници на Обл. събра­
ние, т. IV.
бл
„ 60 За продажбата на недвижими имоти вж. Л. Беров
Аграрно движение в Източна Румелия. . . — в.
„Истор. преглед“, кн. XII, кн. 1 (1856) и „Земледе-
и
лец“, I, бр. 28/1883.
от
„ 67 „Главният разговор.. .“ — Д. Юруков. Спомени из
политическия живот на България, 1932. стр. 83.
ек
,. 90 „Статистиката от 1 ян. . .“ — В. „Марица“, бр.
705/12 апр. 1885.
а
200
стр. 94 „Тук държавния глава. ..“ — Em. Laveleye. La Penin-
sule des Balkans, t. II, 1888, p. 147.
.. 103 „Театър Люксембург. . .“ — Ив. Попов. Мипалот<
на българския театър, т. 1, 1939, стр. 41.
„ 100 „Два часа. . .“ — Н. Генадиев, Мемоари. I, 1923,
стр. 36.
107 „Видяхме забележителни сгради“ ... —В. „Мари­
ца“, бр. 653.
„ 107 „Пуст дети мои. ..“ — В. „Марица“, бр. 634.
110 „Побратим Богоров .. .“ — Ив. Вазов, Събрани съ­
чинения, т. I, стр. 519.
„ 111 „Съединението на Южна България. . .“ — Д. Бла­
гоев. Принос към историята на социализма в Бъл­
Ел
гария. стр. 103.
„ 110 „Няма да ви описвам...“ — „Български преглед“,
г. Ill (1896), кн. 7—8, стр. 185.
ек У
112 „Предел прекрасен...“ — Сп. „Наука“, II, кн. 12.
113 „През една пролетна вечер. . .“ — П. Р. Славейков,
тр А
Избрани съчинения, т. I (1909), стр. 1.
„ 113 „Никое нещастие. . .“ — П. Р. Славейков. Избрани
съчинения, стр. 111.
он С
„ 116 „Днес двадесет и третий? ..." — Отчет на Археоло­
гическото дружество Августа Траяна. 1915, стр. 32.
на Г
116 „Това, маса, столове...“ — Ат. Илиев, Спомени,
1926, стр. 230.
„ 117 „Старозагорците не останали...“ — Д. Илков.
би
Принос към историята на град Стара Загора, 1908,
стр. 245.
„ 119 „Боят настана...“; „Ах, другари...“ — П. Иванов.
бл
Стихотворения, 1875.
„ 128 „Ваше Превъзходителство. . .“ — Сборник Д. П.
Чпнтулов, 1922, стр. 227.
и
131 „Щом се дадоха. . .“ — В. „Българско знаме“, бр.
от
10. 14 апр. 1879.
„ 132 „Всеки, който е българин. . .“ — В. „Българско зна­
ек
ме“, бр. 10, 14 апр. 1879.
„ 134 „Руский цар е на земята. . .“ — С. Табаков. Опит
за история на град Сливен, т. II, 1924, стр. 338 и сл.
а
„ 138 „В него след...“ — В. „Марица“, бр. 415, 24 авг.
1882.
„ 139 „Тя се помещавала . .“ — С. Табаков. История на
Сливен, стр. 358.
„Единственият разговор . .“ Д. Юруксв. Спомени из
политическия живот на България. 1932. сгп. 83.
201
стр. 84 „Еей ме в земята мила. . — Ив. Вазов, Събрани
съчинения, т. I, стр. 275.
..Аз изповядва той . . — Ив. Д. Шишмаиов. Иван Ва­
зов, 1930, стр. 214.
„ 149 „Аз дойдох защото. . — Дневници на Областното
събрание, II, стр. 218.
„ 150 „Който пише в Спомените си. . .“ — Ив. Салабашев.
Спомени, 1943. стр. 31.
„ 152 „Много ми е драго. . .“ — Д. Юруков. Коист. Ве­
личков (1922). стр. 11.
,. 152 „Величков, спомня си. . .“ — Ив. Вазов. Събрани съ­
чинения, т. XIX, стр. 94.
„ 154 „Колко право съм имал..." — Ив. Вазов. Събрани
Ел
съчинения, т. XIX.
„ 156 „След първото представяне. . .“ — Ив. Вазов. Съ­
брани съчинения, т. XIX, стр. 99
ек У
„ 157 „Без тая христоматия“ — Ив. Вазов. Събрани съ­
чинения, т. XVIII, стр. 1034.
тр А
„ 158 „Тоя момък. ..“ — Ив. Вазов. Събрани съчинения, т-
XIII, стр. 284.
„ 160 „Другарувахме не само. . — М. Маджаров. Спо­
он С
мени, 1968, стр. 426.
„ 166 „Ако се продадел. ..“ — Зах. Стоянов. Съчинения,
на Г
т. III (1966), стр. 215.
„ 171 „Стоян Заимов записал... Ст. Заимов. Мето­
дика на български език, 1898, стр. 82.
„ 17^2 „Един приятел...“ — Христо Г. Данов. Сборник,
би
1908. стр. 212.
„ 175 „Там описва той. ..“ — Ив. Вазов. Събр. съчинения,
бл
т. XIII, стр. 290.
„ 177 „Как живо гледам... Ив. Вазов. Събр. съчинения,
т. XIX, стр. 362-363.
и
„ 183 „Друга по-голя-ма...“ — Димитър Наумов. Сбор­
от
ник, 1939, стр. 22.
„ 184 „Земледелец, пише той. . .“ — Ив. Вазов. Събр. съч.
ек
т. XVIII, стр. 408.
„ 190 „Шурей Иванчо. . — Зах. Стоянов. Съч., т. III,
стр. 286.
а
„ 194 „Че си борец...“ — Г. Боршуков. История на бъл­
гарската журналистика, 1965, стр. 533.

202
 СЪДЪРЖАНИЕ

Областга ........................ .... 5

Трпсзичисто............................................... .... 14
Главните управители на областта .... 24
Областнсио събрание .... .... . . 41
„Хляб или огън“ .... .... 56
Чуждото в Източна Румелия . .69
Столицата.......................................... .... 87
Южнобългарскнят феникс .... . . 112
Румелийската Москва............................. ... ... 127
Ел
Дейците................................................................ ПЯ
Главните управители Богориди и Кръстевич ... . . 149
Писателите Вазов и Величков.................................... . . 152
ек У
Вестникарите' Бобчев и Маджаров 160
Книгоиздателите Данов и Манчов . . 169
тр А
Неуморният Димитър Наумов ... 178
Неповторимият Захари Стоянов ■ . . . 185
Краят ............................. . . 196
он С
Цитати .... . . 200
на Г
би
бл
и от
ек
а
 КОГАТО ПЛОВДИВ БЕШЕ СТОЛИЦА

Очерци за Източна Румелия

МАНЬО СТОЯНОВ
Първо издание

* * 1*

Редактор БЧолпанов
Худ. редактор П. Добрев
Художник Б. М а в р о д и и о в
Технически редактор В. Ставрев
Ел
Коректор К. Панайотова

» * *
ек У

Дадена за набор на 20. IX. 1973 г. Подписана за печат на 16. I. 1974 г.

тр А
Излязла от печат на 28. II. 1974 г. Формат 1/16 от 59/84
Печатни коли 12.75+1 кл. приложение Издателски коли 10,582
он С
Литературна група II Тираж 10 100
Тематичен № 1201 Портика № 1342
на Г
Цена 0.69 лв.

Издателство на Отечествения фронт — бул. ..Дондуков“ № 32

би
Печатница „9-ти септември“ филиал 2 — ул. „Бенковски“ Лт 14
бл
и от
ек
а